Донеси ми главата на принца

Глава 1

Принцът и Принцесата се установиха да домакинстват в един скромен замък, препоръчан им от Пепеляшка, който се намираше на брега на Рейн, в район с голяма природна красота. Навсякъде около него имаше рози. Принцът превърна щита си в саксия за разсаждане на сладки билки. Около огнището им танцуваха добри духове. В спалнята им танцуваха секси духове.

— Принце! Би ли дошъл за малко! — извика Принцесата.

Той вдигна глава от градината, в която работеше сред естествено поникнали органични зеленчуци.

— Къде си, мила?

— В спалнята.

— Идвам!

Докато я целуваше, прегръщаше и галеше, високо в северозападния ъгъл на стаята се отвори едно око и ги погледна. Когато паднаха върху пухеното легло в компанията на добронамерени духове, които празнуваха участието си в славното хилядолетие, окото продължи да ги гледа. Когато той развърза блузата й и я вдигна над главата й, окото премигна и изчезна.

Глава 2

В имението си в Аугсбург, Аззи изключи всевиждащото си око — едно от последните неща, които беше получил от „Снабдяване“.

Изведнъж навън се чу шум. Той погледна през прозореца и видя как Безименен Ужас ходи по пътеката. Той имаше форма, която бегло наподобяваше човешката, една лапа с птичи нокти, увиснала на врата му, и превръзка на едното око.

— Здравей, Аззи — каза Безименен Ужас.

— Здравей и ти, Безименен Ужас — отвърна Аззи. — Имаш около пет секунди, за да ми кажеш защо наруши страховитата ми самота, преди да изритам Безформения ти Задник навън.

Очните ябълки на привидението започнаха да светят. Устата му се изкриви в нещо подобно на усмивка.

— Ах, господарю Аззи, говориш точно както предполагах! Толкова много исках да се срещнем!

— За какво, по дяволите, става дума?

— Аз съм най-големият ти почитател — каза Ужас. — Надявам се да постигна велики неща на този свят. В момента съм само стажант демон и служа, като върша работа на Безименен Ужас, но зная, че това скоро ще свърши и ще получа статус на пълноправен демон. Толкова искам да съм като теб!

— Това е смешно — каза Аззи и се засмя сардонично. — Аз, неудачникът, проваленият демон.

— Не си научил последните събития — каза Ужас, като леко се втвърди, за да подобри произношението си. — Силите на Злото решиха да ти присъдят награда по изключение.

Ужас подаде на Аззи една кутийка. Той я отвори и видя малка статуетка на стилизиран демон, цялата противно оранжева, освен очите, които бяха зелени.

— Какъв е този боклук? — попита Аззи.

— Това е специалната награда за най-добра злина на хилядолетието.

— Но за какво ми я дават?

Безименен Ужас извади един свитък някъде от безформените си дрехи. Там пишеше:

„Това е свидетелство за майсторското изпълнение, което осъществи удостоеният Аззи Елвул по време на Приема за връчване на наградите на хилядолетието, като прекъсна и обърка нормалния ход на нещата чрез Омразни Явления, доказвайки по този начин, че дори и загубил главната награда, а именно управлението на човешките съдби за следващите хиляда години, е показал упоритост и хладнокръвие, каквито отличават само истинския работник в нивата на Злото.“

Аззи взе наградата и започна да я обръща насам-натам. Наистина беше много хубава. Не беше истинската награда, която Силите на Доброто спечелиха служебно въпреки фиаското с катедралата по силата на предишни техни победи, но все пак щеше да стои добре на рафта над камината му.

— Е, благодаря ти, млади демоне — каза Аззи. — Това е нещо като утешителна награда, но все пак е добре дошла. Казваш, че ми се възхищаваш, а?

— Точно така — отговори Безименен Ужас и издекламира няколко хвалебствени стиха, толкова ласкателни, че всяко друго същество би се смутило. Но Аззи, който не се притесняваше особено от съмнения в себе си, а само от недостойнствата на другите, остана доволен.

— Благодаря ти, Безименен Ужас. Приемам наградата и, моля те, предай на комитета, че съм доволен от нея. А сега върви и върши злини!

— Точно това се надявах да кажеш — отвърна Безименен Ужас и се отнесе.

Глава 3

Беше много хубаво, че получи наградата, но това не беше всичко. Скоро след това около къщата в Аугсбург засвети светлина.

— Сега пък кой е, по дяволите! — каза си Аззи. Не можеше да се радва на натрапниците, точно когато се канеше да се нацупи хубаво.

Докато кълбото се втвърди, измина доста време. Аззи изчака и най-накрая пред него застанаха формата и съдържанието на Бабриел.

— Здравей, Аззи — извика Бабриел. Беше все така висок и рус, и изглеждаше глупаво както и преди.

— Да, здрасти и всичко подобно — каза Аззи. — Искаш да ми натриеш носа ли?

— Ни най-малко. Знаеш, че не обичам злобата.

— Така е. И толкова повече ме дразниш.

— Ти си голям шегаджия, но нека ти кажа защо съм дошъл.

— Щом искаш — каза Аззи. — На мен ми е все едно.

— Упълномощен съм от името на Комитета на Силите на Светлината — Бабриел започна да чете от един свитък, който беше извадил от белите гънки на дрехата си — да заявя следното: С настоящото обявяваме решението си да отсъдим специалната награда на Силите на Светлината на Аззи Елвул, демон, но не изцяло прокълнат, за приноса му към каузата на Силите на Светлината, състоящ се в това, че ни помогна да спечелим съдбата на човечеството за следващите хиляда години.

След като свърши, Бабриел извади от пазвата си малка статуетка на ангел, изработен от блудкав жълто-бял материал, с блестящи сини очи и кокетни малки крилца.

— Е — каза Аззи, доволен въпреки нежеланието си, — много мило от страна на Силите на Светлината. Наистина много мило.

Той се помъчи да намери някакви отвратителни думи, но за момента беше победен. Беше получил награди и от Силите на Мрака, и от Силите на Светлината. Беше доста сигурен, че е първият, който печели и двете.

След като Бабриел си отиде, Аззи се отдаде на размисли. Постави двете награди на една маса и се загледа в тях. Наистина бяха хубави. Беше доволен, макар че не искаше. И все пак не можеше да не се гневи, като си спомнеше колко малко трябваше, че да спечели истинската награда — тази на хилядолетието. Но вече беше безполезно да се ядосва.

Засега му трябваше малко почивка и — интересно как можа да му хрумне — да сготви нещо, преди да смали враговете си и да ги предаде на Бригите и нейната гилотина. Сети се за Илит. Напоследък не й беше обръщал много внимание — беше прекалено зает с работата си. Но сега това беше свършило.

Замисли се. Би могъл да отиде някъде. Спомни си за едно хубаво кътче в Индия, където бяха работили поколения Убийци, които ликвидираха хиляди жертви всяка година, като се присъединяваха към различните кервани с поклонници. На платото на една ниска планина някъде северно от Ганг, Убийците си бяха построили специален курорт. Беше сигурен, че ще успее да го намери. Би било забавно да отиде там с Илит. Спомни си забавленията, които се предлагаха последния път — боулинг с човешки глави, хокей с жирафски вратове, тенис на маса с очи. Да, беше дошло време да осигури на Илит малко почивка.

Глава 4

Точно тогава на вратата се почука. Беше пощальонът. Той донесе голям чувал от конска кожа, висок около метър. Чувалът се гърчеше и от него излизаха жални стонове.

— Кой е това?

— Аз съм, господарю — отговори приглушеният глас на Фрике отвътре. — Господарю, наистина ще съм ви благодарен, ако отново ме сглобите.

— Ще го направя — каза Аззи, — но първо трябва да свърша малко работа. Виждал ли си Илит?

— Оттук не мога да видя нищо, господарю. Ще ме възстановите ли?

От горните етажи се чу пеене.

— Когато му дойде времето — отговори Аззи. — Струва ми се, че я чух.

Той изтича нагоре по стълбите. Илит пееше стара вещерска песничка от времето, когато пирамидите са били построени само до основи.

— Илит! Тук ли си? — извика Аззи.

— Тук съм!

Той изтича до спалнята за гости, откъдето долиташе гласът й. Илит събираше багажа си в малък куфар и сияеше. Нещо у нея се беше променило. Дали не беше цветът на лицето й? Да, то наистина беше станало по-бяло. И очите й — черни като нощта и сладостно зловещи, сякаш бяха станали сини като полска метличина.

— Илит! Какво е станало с теб!? — извика Аззи. — Да не би да те е обзело нещо добро? Знам няколко магии и заклинания, които могат да те излекуват…

— Нищо ми няма, Аззи — отвърна тя. — Това, което те впечатлява, е само видимият резултат от щастието.

— Но за какво можеш да бъдеш щастлива?

— Драги мой, не знам как да ти го кажа…

— Ами тогава недей. Когато някой започва така, това означава лоши новини. Досегашните лоши новини са ми достатъчни.

— Какви са тези неща в ръцете ти? — попита Илит.

— А, някакви награди. Едната е от Силите на Мрака, а другата — от Силите на Светлината. И двата лагера са решили, че трябва да ме възнаградят.

— Аззи! Но това е чудесно!

— Да, хубаво е. Само че, слушай, Илит, аз размислих. Не се отнасях с теб много добре, но ти знаеш как е, когато се заемеш сериозно да служиш на Злото. Винаги имаш нещо да правиш. Наистина не ти обръщах внимание прекалено дълго. Искам да дойдеш с мен в един много хубав малък хотел в Индия. Там е чудесно по това време на годината. Ще спортуваме, ще се забавляваме, ще си прекараме чудесно. Какво ще кажеш?

— Ох, Аззи — отвърна тя, — само ако знаеше от колко време копнях да чуя тези думи!

— Е, сега ги чу. Тъкмо събираш и багажа си. Можем да тръгнем веднага.

— Скъпи, ужасно е, да ти го кажа, но обичам друг.

— Ох! — каза Аззи, седна и после отново стана. — Е, предполагам, че който и да е той, ще може да дойде с нас. Да делиш любимия си, когато не искаш, е в природата на Злото, нали?

— Боя се, че не може да стане, Аззи. Бабриел никога не би търпял нещо такова.

— Бабриел!

— Да, той е моят любим. Той ме покани в една красива малка къщичка, където има зелени пасбища, подскачащи агънца и навсякъде през пролетта има цветя.

— Да ти се доповръща! — каза Аззи. — Какво говориш, Илит? Не е в природата на Злото да ти харесват агънца, освен нарязани и сготвени с розмарин и ментово желе.

— Същият стар Аззи — каза тя и се усмихна. — Ти нищо не разбираш. Аз се промених. Реших да бъда добра.

— Не! Всеки друг, но не ти, Илит! Трябва веднага да се пречистиш!

— Не, нещата не стоят така — отговори тя. — Аз обичам Бабриел и ще отида с него. Ще бъда достойна за неговата обич и уважение.

Аззи събра сили, за да се овладее.

— Сигурна ли си, че искаш това? — попита той.

— Напълно. Гледай!

Тя се обърна. Аззи видя зачатъците на крила, по-никнали на гърба й. Бяха по-бели от гълъби, по-бели от пяната на безбрежните морета. Бяха още малки, но щяха да пораснат. Тя беше станала същество на Светлината.

— Това е отвратително — каза Аззи. — Ще съжаляваш, казвам ти.

Той излезе и остави вратата отворена.

Глава 5

Принцът и Принцесата! И тяхното щастие! Въпреки нежеланието си, Аззи беше очарован. Той се върна до вълшебното огледало в работния си кабинет. То беше голямо и леко синкаво на цвят. Олюля се пред него, стиснал бутилка в ръка. Втренчи се и каза:

— Покажи ми ги!

— Кои? — попита огледалото.

— Много добре знаеш кои!

— Момент да осъществя връзката — каза огледалото.

Аззи чакаше побеснял. В чувала до него се гърчеха частите на Фрике. Аззи не им обърна внимание. Обзет от демонични чувства, пропит от нечестива енергия, той видя как огледалото помътнява и след това бавно се избистря.

Появиха се образите на Принца и Принцесата. Колко хубави бяха! С копринените си дрехи, те сякаш бяха символ на всичко добро в света.

Аззи чуваше меките им, мелодични гласове.

— Обичаш ли ме, мили? — попита Принцесата.

— Твой съм вечно — отвърна Принцът. — Знам, че е прието да не се гледа развръзката на тези неща. Знам, че в по-късни времена ще се говори, че съм те тормозел, а ти си ми натяквала. Но какво ни интересуват тези цинични слова? Ние сме млади, обичаме се и сме красиви. Напук на очакванията на всички, ще бъдем щастливи дълго време и ще се обичаме всеотдайно.

— Колко хубаво го каза — Принцесата се отпусна в ръцете му.

— Щастливи, а? — изръмжа Аззи. — Ще видим тази работа. Сигурно има нещо, което мога да направя.

— Господарю! Има! — чу се от кожената торба.

— Какво е то?

— Ах, господарю, отдели един миг, за да ме възстановиш и ще ти кажа с удоволствие.

— И гледай да е добро. По-добро, от бързината на падаща стомана!

Той отвори торбата и извади частите на Фрике. Съедини ги бързо, и въпреки че в пиянското си бързане сложи ръцете малко накриво, общо взето се справи приемливо.

— Благодаря, господарю! — каза Фрике.

— Говори!

— О, господарю! Все още можете да отмъстите на тези отвратително хубави и щастливи млади хора! Кредитната карта, господарю! Тя още е у вас.

— Добра идея, Фрике! Ей сега ще им платя за веселието!

Аззи извади картата от джоба си и я постави на отвратителна повърхност. След миг се появи чиновникът от „Снабдяване“.

— Да, кажи какво искаш?

— Имам специално желание — каза Аззи. Той се усмихна злорадо — тази физиономия той беше репетирал дълго, но не беше използвал никога, защото я пазеше за миг като този.

— Какво да бъде?

— Най-напред искам една хубава катастрофа. Искам замъкът на Принца и жена му Принцесата да се срути докато са в него. След това искам да избера специална Дупка, в която да ги сложа за няколко хиляди години, за да им докажа, че не си струва да размахват щастието си пред носа на един демон!

— Каква да бъде катастрофата? — попита чиновникът и се приготви да попълни заявката.

— Да кажем земетресение.

— Едно земетресение. Носи се — каза чиновникът. — След това ще ви покажа нашия набор специални места в Ада.

Той отвори една голяма папка, но изведнъж погледна нагоре. Започна да бие камбана. Аззи също я чуваше. Всъщност, камбаните в Аугсбург също започнаха да бият.

— Какво е това? — попита той. — Не е неделя, нали? Фрике изтича до прозореца.

— Не, господарю! Започват празненствата за хилядолетието! Хората танцуват по улиците! О, господарю! Каква гледка на неуместна радост се разкрива пред очите ми!

— По дяволите това! — каза Аззи и се обърна към чиновника:

— Какво чакаш? Искам земетресение!

Чиновникът се усмихна злорадо и затвори рязко папката си:

— Съжалявам, господине, но заявката ви е невалидна.

— Какви ги дрънкаш!? Ще си направя гердан от червата ти, ако не изпълниш, каквото ти казвам!

— Не, няма — отговори чиновникът от „Снабдяване“. — Удари дванадесетият час. Състезанието на хилядолетието приключи и Великите Сили на Мрака анулираха кредитната ви карта.

— Не! Не могат да направят това! Рано е още! Трябва да доведа нещата докрай!

Аззи размаха кредитната карта като обезумял. Чиновникът се усмихна с кисело задоволство и махна с ръка. Картата изчезна.

Аззи нададе вик на изумен гняв и неясна лудост. Фрике побягна и се скри в един изящно изработен гардероб. Аззи тропна с крак. Подът под него се отвори. Той пропадна надолу, надолу, надолу, докато не стигна до един далечен, тъмен и хладен тунел, в който да събере отново силите си. Фрике хукна към дупката и погледна в нея. Видя как Аззи пропада, все още обзет от бяс. Навън, от село на село и от град на град, продължаваха да бият камбаните на хилядолетието.