Донеси ми главата на принца

Глава 1

Тънките пръсти на Илит почукаха по вратата на алхимичната лаборатория на Аззи.

— Аззи! Знам, че си тук!

Никакъв отговор. Бабриел, застанал до нея, каза:

— Нека да опитаме пак. Илит почука отново.

— Аззи! Хайде, отвори! Аз и Бабриел сме. Знаем колко си разочарован. Ние сме ти приятели и искаме да сме до теб!

Чу се скърцане на метал и лостът, служещ за резе, се измъкна. Тежката дървена врата на лабораторията се открехна с няколко сантиметра. Показа се дългият нос на Фрике.

— Тук ли е господарят ти, Фрике? — попита Илит.

— Да, госпожице. Вътре е, но точно сега не бих се приближил до него. В доста лошо настроение е. Не е изключено да направи нещо непредвидено.

— Глупости! — каза Бабриел. — Нека аз поговоря с него.

Той бутна вратата и влезе.

Аззи седеше на малкия трон, който беше поставил в единия ъгъл на лабораторията. Беше се загърнал с алената си мантия и на главата си беше сложил оранжева барета. Имаше адски вид. Очите му бяха кръвясали. Навсякъде по пода се търкаляха чаши и бутилки от божия кръв. По рафтовете имаше други пълни бутилки.

— Хайде стига, Аззи — започна Бабриел. — Ти направи нещо чудесно. Не е важно дали печелиш или губиш, важно е как играеш играта.

— Тук напълно грешиш — отговори Аззи. — Важното е да спечелиш. Как играеш няма никакво значение.

Бабриел сви рамене.

— Е, различни правила, различни върховни изисквания… предполагам. Но наистина трябва да престанеш да пиеш, старче. Хайде, ще ти помогна да се изправиш.

Той протегна ръка, а Аззи я хвана и се опита да забие ноктите си в нея. Бабриел ловко се измъкна и го изправи на крака.

— В края на краищата, старче, какво значение има кой печели и кой губи?

Аззи се втренчи в него:

— Правилно ли чувам?

— Да, разбира се. Искам да кажа, че като създания на Светлината и Мрака, трябва да гледаме нещата в перспектива. Всички служим на живота и смъртта, на интелигентността и на всички останали върховни сили.

— Не трябваше да загубя — каза Аззи. — Така стана, защото Силите на Мрака изобщо не ми помагаха. Дори Бабриел, моят противник, ми помогна повече от тях. Ето това му е лошото на Злото — не обича да помага, дори на самото себе си.

— Не го приемай толкова навътре — каза Бабриел. — Ела с нас, Аззи. Ще отидем на приема за връчването на наградите и ще се посмеем.

— А, да, разбира се. Проклетият прием за връчване на наградите. Ще дойда след малко. Вие тръгвайте, аз имам да свърша някои неща. Как върви готическата… как се казваше?

— Завършват камбанарията — отвърна Бабриел.

Когато излизаха, Бабриел каза на Илит:

— Знаеш ли, наистина трябва да направим нещо за Принца. Толкова добре изигра ролята си!

— Чудесна идея — отвърна тя. Аззи изскърца със зъби.

Когато си отидоха, той повика Фрике.

— Чувал ли си някога такова безобразие?

— Какво, господарю?

— Като това, което смятат да свършат тези двама така наречени мои приятели с цъфнали от щастие лица. Чу ли ги какво си говореха на тръгване? Каква глупост! Искат да наградят Принца, за добре свършена работа!

— Да господарю, много смешно. Ха, ха.

— И аз си помислих това, Фрике. Както и да е, смятам, че трябва да му дадем заслуженото за това, че провали драмата ми. Ще отнемем живота, който му е дар. Но не мога да го убия сам. Не мога лично. Има си правила. Глупави правила, но все пак ги има. Да забраниш на демон да убие човек без никаква причина! Помисли си само!

— О, колко лошо, господарю!

— Да, така е. Винаги съм си го мислил. Но има начин да се справим.

— О, господарю! Как ще направим това?

— Фрике — каза Аззи, — как би ти се понравила ролята на войн отмъстител вместо на слуга с превит гръб, за разнообразие?

— Звучи добре. А как ще стане това, господарю?

— Останали са ни много човешки части, а аз съм майстор в оформянето на човеци. Ела с мен. Легни на онази мраморна плоча.

— Господарю, вече не съм сигурен, че идеята е толкова добра.

— Млъквай! Не спори с мен! Не забравяй, че мога да променя личността ти също толкова лесно, колкото мога да подменя и тялото ти!

— Да, господарю, разбира се.

Фрике легна на плочата, а Аззи взе един скалпел и го наточи в петата си.

— Ще боли ли? — попита Фрике.

— Разбира се, че ще боли — каза му Аззи. — Анестезията още не е открита.

— Какво не е открито, господарю?

— Няма значение. Прехапи устни здраво. Започвам да режа.

Глава 2

Принцът се беше надвесил през един от високите прозорци на омагьосания замък. Беше в добро настроение — доволен и ленив. Любовта се отразява така на човека, поне за известно време, а Принцът беше едва в началото.

Все пак, като гледаше през прозореца как изчезват различни части на замъка, се чувстваше малко объркан.

Погледна към конюшните. Половината бяха изчезнали докато беше обърнат на другата страна. Припомни си, че скоро трябваше да се махнат оттук. Този замък нямаше да издържи дълго, защото силата на защитните му магии намаляваше непрекъснато.

— Мили, ела тук! Гостите ни искат да те видят!

Гласът на Принцесата долетя по стълбите в спалнята, където Принцът би трябвало да оправя туниката си. Обичаше дрехите му да изглеждат добре. Знаеше, че това празненство означава много за Принцесата, защото беше поканила Пепеляшка и други приятели от книгите. Самия той не беше много сигурен дали всичките тези типове от фолклора му харесваха, но засега нещата вървяха добре.

Интересно му беше как функционира омагьосаният замък. Както гледаше пътя, водещ към него, изведнъж изчезна част от стената заедно с една каменна горгона.

— Но, мили, къде си? — чу се отново гласът на Принцесата.

Леко раздразнение в тона. Мина му през ум, че не познава любимата си съвсем добре. Беше решил, че обещаното им вечно щастие е от типа, който се само-създава и саморегулира, без нужда той сам да прави това. Е, добре…

Погледна се за последен път във високото огледало и заслиза по стълбите. Под него в голямата бална зала оркестрантите, с черни вратовръзки и бели перуки, свиреха нещо полифонично. Гостите се разхождаха наоколо под големите кристални полилеи, пиеха шампанско и похапваха.

Там беше и Принцесата, хваната подръка с Пепеляшка, която беше станала най-добрата й приятелка. Именно тя беше дала идеята за празненството по случай събуждането. То щеше да служи и за да бъде обявен годежът им.

Принцът видя много известни личности от цял свят — Роланд, Зигфрид, Аладин. Те го забелязаха и последва вълна от аплодисменти. Чуха се реплики: „Добре, браво, старче!“ — думите, които човек най-много иска да чуе, след като е събудил Спящата красавица. Изпяха му и песен в хор.

„Да — помисли си Принцът, — едва ли може да има по-добри моменти в живота на човек. Макар и части от замък да изчезват, въпреки че Принцесата е малко по-свадлива, отколкото ми се иска, мигът на триумф е сладък.“

И той се развълнува още повече, когато на вратата се почука силно. Чукането прокънтя по залите и гостите се смълчаха, вперили погледи към входа.

„По дяволите! — каза си Принцът. — Добрите неща не започват с такъв шум!“

— Кой е? — попита той.

— Човек, който търси помощ — чу се приглушен глас отвън.

Принцът се канеше да каже „не“, но си спомни, че в такъв ден е длъжен да посреща смело всичко. Героите от приказките, които смятат да се женят за Спящата красавица, не могат да не отворят вратата на омагьосания замък, без значение колко лоши са предчувствията им.

— Е — каза Принцът, — наистина нямам много време за голяма помощ, но може би малка…

Той отвори вратата. Човекът, който влезе, му напомняше за някого, но къде би могъл да е срещал този висок, намръщен войн с нахлупен над очите олющен шлем?

— Кой си ти? — попита Принцът.

Войнът бутна шлема си назад. Отдолу се показа брадясалото, безумно лице на Фрике.

— Фрике! — възкликна Принцът. — Това си ти! Но нещо у теб се е променило… чакай да помисля… Ами да! Ти беше дребен и гърбав, а сега си висок и силен… изобщо не куцаш!

— Наблюдателен си — усмихна се кръвожадно Фрике.

— На какво дължа удоволствието да ме посетиш?

— Колкото до това — отговори Фрике, — изпраща ме Аззи.

— Надявам се, че е добре.

— Добре е. Изпрати ме, за да му донеса нещо, което ще сложа ето тук.

Фрике отвори голямата чанта висяща на рамото му. От нея се разнесе остра\миризма.

— Оцет! — възкликна Принцът.

— Право казваш.

— И защо носиш чанта с оцет в този омагьосан замък?

— Оцетът е, за да се запази това, което трябва да взема със себе си.

Принцът не харесваше особено този разговор, но попита:

— И — какво смяташ да занесеш, потопено в оцет, Фрике?

— А, момчето ми, за главата ти съм дошъл.

— Главата ми? — извика Принцът. — Но защо чичо Аззи ще иска това от мен?

— Ядосан ти е, млади момко, защото Принцесата не те уби, когато трябваше, и той загуби състезанието между Доброто и Злото, което се провежда в навечерието на всяко ново хилядолетие. Реши, че ти си коварен и че на теб не може да се разчита. Затова иска главата ти.

— Но не аз бях виновен, Фрике! А и да бях, защо Аззи ще ми се сърди само заради желанието да запазя живота си?

— Логично е, съгласен съм — каза Фрике, — но какво можеш да направиш? Той е демон и е лош, много лош. Иска главата ти и аз съм дошъл, за да я взема. Не ми е приятно да ти го кажа, защото днес е годежът ти, но не аз определям кога да стане. Сбогувай се с Принцесата. Надявам се, че си се насладил на прелестите й досега, защото няма да има време след това, когато взема главата ти.

— Значи наистина говориш сериозно? — каза Принцът.

— Повярвай, ми, момче. Съжалявам, но в света на приказките нещата стоят така. Готов ли си?

— Чакай!

— Не, не чакам нищо.

— Но аз нямам меч?

— Нямаш меч? — каза Фрике и свали своя. — Но ти трябва да имаш меч! Къде ти е?

— Ще отида да си го взема.

— Но ти трябва да имаш меч по всяко време!

— Оставете ме малко намира! Днес е годежът ми!

— Добре, иди да си вземеш меча, но не се бави!

— Фрике, ти ми беше като баща! Как можеш да правиш това?

— Е, ролята ми е съвсем традиционна — отговори Фрике. — Сакатият слуга, който изпитва леко съчувствие, но все пак притежава силна склонност към злото. Не е на персонална основа. Трябва да решим въпроса с мечове.

— Добре, дявол да го вземе! Чакай тук. Ще се върна с меча си.

— Ще чакам — каза Фрике и отиде да дегустира лакомствата на бюфета.

След като Принцът не се появи някъде към половин час, Принцесата тръгна да го търси. Откри го в това, което беше останало от конюшните. Тъкмо беше оседлал най-бързата коза.

— Какво смяташ, че правиш? — попита го тя.

— Не знам как да ти го кажа… но смятам, че трябва да се махна оттук.

— Страхливец! — каза Принцесата.

— Кучка! — отвърна Принцът.

— Новият ни живот заедно едва е започнал!

— Какво значение има един нов живот, ако съм умрял и не мога да му се насладя?

— Би могъл да го победиш!

— Не мисля така. Но честна дума, никак не ми е приятно да си тръгвам по този начин. Трябва ми съвета на някой мъдър дух.

Изведнъж избухна ярка светлина.

— Мислех си, че никога няма да се сетиш. Беше Хермес Тризмегистус.

Глава 3

Никога полубогът не беше изглеждал по-добре. Тъмната му тога, елегантно надиплена около мраморнобялото му тяло изглеждаше невероятно красива. Всеки кичур от косата му си беше на мястото. Ориенталски наклонените му очи му придаваха неописуемо мъдър и благороден вид. Празнотата в очите му, които според класическата скулптурна традиция, бяха без зеници, го правеше да изглежда свръхестествено мъдър. Дори и сандалите му спомагаха за това впечатление.

— О, Хермес! — каза Принцът. — Това, което иска да направи Аззи не е честно. Не може да изпраща Фрике да вземе главата ми, само защото не съм изпълнил плана му, според който трябваше да умра от ръката на Принцесата!

— Наистина е нечестно — отговори Хермес, — но кой казва, че демоните някога са били други?

— Нима Божественият закон му дава право да изпрати Фрике за главата ми?

— Чакай да помисля — каза Хермес. Той извади от една дипла на дрехата си дебел свитък, после го хвърли нагоре и той започна да се развива. След това щракна с пръсти и се появи малък петнист бухал.

— Асистент, намери ми нужния пасаж, касаещ Закона за действие на демоните.

— Готово! — каза бухалът и литна нагоре недалеч от ръкописа. Най-накрая той се спусна към една секция, улови пергамента в човката си и отново се спусна към Хермес.

Хермес прочете пасажа и поклати тъжно глава.

— Точно както се опасявах. Той може да направи с теб всичко, ако използва слуга, тъй като те е създал. По-скоро сглобил, но това е едно и също.

— Но откъде-накъде това ще му дава права над живота ми?

— Такава е играта на създаването. Но все пак имаш изход.

— Какво мога да направя?

— Убий Фрике.

— Мислиш, че ще мога? Изглежда ми ужасно силен!

— Да, но ти си герой. Може би, ако имаш добър меч…

— Имах Екскалибур, но пътищата ни се разделиха.

— Трябва да го намериш. За да убиеш свръхестествено надарен помощник на демон, ще ти трябва омагьосан меч.

— Струва ми се, длъжен съм да спомена, че много ме е страх.

— Това е, защото ти е дадено сърце на страхливец. Но не се притеснявай. Всеки го е страх.

— Всеки?

— Прекалено смелите умират твърде бързо, за да се знае нещо за тях. Страхът не е нещо, от което да се срамуваш, Принце. То е като хемороидите — повечето хора ги получават поне веднъж през живота си. Просто не му обръщай внимание и той ще си отиде. Да вървим да намерим меча, Принце. Кажи на страхливото си сърце да спре да трепери и унищожи този мошеник Фрике. После вземи своята Принцеса завинаги. Тя е много хубава, между другото.

— Да — каза Принцът, — наистина е така. Но ми се струва, че обича да се цупи.

— Добрите жени винаги се цупят — каза Хермес. — Хайде. Да отидем да намерим меча.

Глава 4

Принцът и Хермес нямаха много време да търсят Екскалибур. Най-напред отидоха в Бюрото за загубени мечове. Там в централния регистър на планетата Оаксис IV се съхраняваха записи на доброжелателните излъчвания на всички мечове, изковани някога под слънцето. Хермес откри знак от Екскалибур и го проследи до Земята, като носеше Принца на ръце.

Когато пристигнаха, Принцът се намери в една кръчма. Насочван от Хермес, той влезе в кухнята. Там видя меча — наистина назъбен и очукан, но без съмнение в добро настроение — в ръцете на един чирак, който с него обезглавяваше репички и цвекло, кормеше риби, дереше краставици, разсичаше моркови и вършеше всички останали неща от живота на кухненския нож. Въпреки това Екскалибур позна Принца още с влизането му.

— Господарю, ето ме — каза той с разтреперан глас. — Твоят собствен изоставен меч!

— Какво се е случило с теб? — попита Принцът. — Наистина ли се налагаше да режеш зеленчуци?

— Не съм виновен аз — отговори Екскалибур. — Как можех да се боря срещу долните цели, за които хората ме използват? Вземи ме обратно на служба при себе си, господарю, и аз ще ти се отплатя!

— Идвай тогава — каза Принцът.

Мечът скочи в ръката му. Един от градските пияни-ци изглеждаше готов да започне скандал, но само един поглед, не, погледче, към еднометровата стомана беше достатъчен, за да сложи край на всичко. И така, Принцът се завъртя на пета с меч в ръката и с вълшебната помощ на Хермес се завърна в омагьосания замък.

Когато го видя, Фрике остави филията намазана с пастет от птичи дроб, която ядеше, избърса устата си с ръкав и каза:

— Готов ли си?

— Да, готов съм.

— Тогава да започваме.

Мечовете звъннаха и битката започна.

Глава 5

Мечът на Принца, Екскалибур, изсумтя от силата на удара на Фрике, огъна се като върбова клонка и изсвистя обратно. Удари го толкова силно по шлема, че го принуди да отстъпи. Фрике направи две крачки назад, за да възстанови равновесието си и отново нападна размахал меча си в заслепяваща атака. Екскалибур я посрещна с не по-малко стръв и ненадмината ловкост. Гостите, които се бяха събрали на стълбата и на малкото балконче отгоре, за да гледат, затаиха дъх.

Тогава Фрике се усмихна, защото знаеше фаталния недостатък на Екскалибур. Това беше един склерозирал демонски меч и реагираше на повикванията на създанията на Ада. Фрике напълно отговаряше, на това описание и изчака мечовете им да се кръстосат още веднъж. Тогава извика:

— Ела при своя господар! О, могъщи Екскалибур! Ела при мен!

— Няма да стане — извика Екскалибур в отговор и отряза лявата ръка на Фрике.

— Заповядвам ти! — изкрещя Фрике, без да усеща болка в яда си и без да спира да върти меча над главата си със здравата си, или по-скоро с останалата си ръка. Беше лявата, зловещата.

— Не го каза с руни — обясни Екскалибур и в отговор на мъжественото замахване на Принца отряза и другата ръка на Фрике.

— Спести ми тези увъртания! — извика Фрике, който сега нападна с двата си крака, снабдени с две закалени коси. — В името на древните пороци, казвам ти, ела веднага при мен без повече увъртания!

— Добре — каза Екскалибур, — щом искаш, така да бъде.

И великият блестящ меч изскочи от ръката на Принца. Описа изящна дъга във въздуха, дойде до Фрике напред с върха и не спря, докато не прониза ризницата му и не се показа от другата му страна.

— Уви! Свършено е с мен — каза Фрике. Принцът се обърна към Принцесата. Очите му горяха. Беше решил още сега да сложи край на всякакви неясноти.

— Дай ми една последна целувка — каза той — и после ме; наръгай с меча. Нека да умра, ако още това желаеш, защото никоя смърт не е така скъпа, както тази, причинена от любимата в момента, който би трябвало, ако нещата се бяха развили по друг начин, да бъде момент на върховно блаженство!

— Ще ти дам целувка, и срещу нея искам целувка и ще ти дам още една, за да ти се отплатя навреме! — отговори Принцесата. — За смърт не говори. Това беше преди. А сега завинаги ще се отдадем на удоволствията си!

Така и стана.

Глава 6

Мундренч беше млад дух, който все още не беше преживял сексуалното си пробуждане. Макар че го наричаха „той“, всъщност беше неутрален по въпросите на сексуалността. Агрипа беше стар дух, съществуваше от много време и беше немалко порочен. Харесваха му свежите млади духове и когато покани Мундренч, може би имаше на ум нещо спортно по характер. Обичаше наивните им отговори и възгледи. Те бяха нещо, над което можеше да чувства превъзходството си.

Те пристигнаха в северния край на Чистилището точно навреме за Приема за връчване на наградите на хилядолетието. Изкачиха се по стълбите от облаци, които водеха към сградата, в която щеше да се състои банкетът. Не е лесно да се ходи по облаци, дори и за демон. Мундренч започна да се оплаква без време.

— Писна ми да ходя! — каза той. — Хайде да летим!

— Не е позволено — отвърна Агрипа.

— Но ние винаги летим! Спомни си каква летяща игра ме научи!

— Моля те, да не говорим за това тук. Казано е, че днес ходим в чест на праотеца на нашата жертва, Адам.

— Адам, мадам — каза Мундренч. — Просто не искам да се изпотя в новите си дрехи!

— Престани да се оплакваш — каза Агрипа.

Пред тях се беше ширнало пасище от облаци. Сякаш се простираше като неограничена метафора. Колоните в коринтски стил допринасяха за класическия му вид.

Те се приближиха до входа. Един демон с напудрена перука и бежови копринени чорапи провери поканата на Агрипа, като я вдигна срещу светлината, за да види дали има воден знак. Банкетът за връчване на наградите е толкова голямо събитие, че много духовни същества се мъчат да се доберат до него с измама или с фалшиви документи. За щастие на Агрипа, отличните му връзки с Висшия съвет на Демоните, на чиито членове той устройваше празненства и литературни вечеринки, бяха осигурили за него и приятеля му места на приема.

Агрипа беше на много векове и кожата му беше станала сбръчкана като на булдог.

В залата те застанаха до масата, която беше толкова дълга, че се губеше от погледа и в двата си края. За щастие, техните места бяха някъде към средата. Табелките с имената им бяха с формата на знаменца и бяха забучени в грейпфрути.

Седнаха и кимнаха на съседите си. Речите от масата с официалните лица вече бяха започнали. Агрипа седеше до един ангел нубиец с абаносов ореол. Мундренч се огледа и видя, че разнасят храна.

— Мога ли да ям сега? — попита той Агрипа със силен шепот.

— Да, но не като прасе.

Мундренч му се озъби и грабна една пуешка кълка от подноса, който мина край него. След това грабна и чаша кактусова божа кръв. На дъното й имаше ембрион от дракон, който показваше, че питието е истинско. Започна да дъвче и да се оглежда. Забеляза високото русо същество с големи сини очи, което седеше срещу него.

— Ето на това казвам аз секси! — отбеляза той.

— Забрави го — отвърна Агрипа. — Това е ангел и не е за такива като теб.

Всъщност фактът е, че демоните винаги са се заглеждали по ангелите, които от своя страна се чувстват поласкани от вниманието. Сегашното събитие, Приемът за връчване на наградите, беше един от редките случаи, в които им се позволяваше свободно да контактуват едни с други.

Келнерите тичаха напред-назад с препълнени подноси. Повечето от тях носеха етническите си маски, които бяха толкова популярни в небесните кръгове. Тези маски съответстваха на храната, която сервираха. Италианските ангели сервираха малки пици, виетнамските сервираха супа Фо, а арабските носеха подноси с големи купчини кебапчета.

Храната, разбира се, не беше лоша, но Мундренч се интересуваше повече от силните питиета.

— Подай пиенето! — каза той на високия слаб дух, седнал диагонално срещу него. Агрипа също беше дал добър старт. Мундренч си помисли да отиде при една група дяволи, седнали отделно в ъгъла, които се кикотеха невъздържано и пиеха от обувките си. Малко по-далеч на масата един демон с облекло на клоун разряза една торта и от нея излетяха двадесет и четири коса, които запърхаха около главите на гостите.

— Забавляваш ли се? — попита Агрипа.

— Не е лошо — отговори Мундренч. — А кой е онзи, ето там, дето размахва ръце?

— Това е Асмодеус. Той отговаря за тази част на масата.

— А тъмната дама до него?

— Тя е Хеката, кралицата на нощта. Ако погледнат към теб, само се усмихни и вдигни чашата си. Те са много високопоставени.

— Няма нужда да ми казваш как да се държа. Какво прави Асмодеус? Като че ли чете нещо. Не знаех, че главните демони умеят да четат.

— Много смешно — каза Агрипа. — Ако той те чуе какво говориш, ще видиш колко ще се разсмее.

Агрипа се вгледа по-внимателно.

— Изглежда чете бележките за речта си.

— Каква реч? — попита Мундренч. — Ти не каза, че ще има речи.

— Помислих си, че си разбрал за какво е този прием.

— Малко по-Голям купон, нали?

— Доста повече от това — каза Агрипа. — Днес ще обявят победителя на състезанието на хилядолетието, което ще определи кое качество ще управлява съдбата на хората през следващите хиляда години.

— Че толкова ли е важна съдбата на човеците? — попита Мундренч.

— За нас може и да не е, но за тях е много важна — отговори Агрипа.

Един Безименен Ужас изтрополи наблизо и от него се разнесе воня на влечуго. Компаньонката му, фотомодел от по-късни времена, го попита:

— Чу ли какво стана с проекта на Доброто?

Безименен Ужас изсумтя отрицателно.

— Цялото проклето нещо се срути! Красива гледка — със стъклописите и всичко останало. Жалко за горгоните, разбира се.

— Как така? — изръмжа Безименен Ужас.

— Заради конструкцията и не знам още какво, не разбирам от строителство. И Доброто не разбира, предполагам. Ха, ха, ха!

— Искам още нещо за пиене — каза Мундренч. — Обеща ми, че ще се забавлявам много!

— Ето го келнера. Идва! Моля те, не се дръж глупашки!

— Ще пия колкото си искам — каза Мундренч и взе нова бутилка. — И вероятно ще пия много. Да пиеш прекомерно никога не е глупаво.

В дъното на залата настъпи суматоха. Беше влязъл един демон с лисиче лице и се промъкваше напред като блъскаше келнери, гости, събаряше чинии. Чуха се реплики:

— Колко невъзпитано!

— Това не е ли…?

— Прилича на Аззи.

— Той не участваше ли в състезанието?

— Интересно какво ли се е случило?

— Ей, Аззи, добре ли си?

— Чух, че е опропастил нещо голямо.

— Мислех, че още е в Дупката.

— Изглежда вкиснат до върховете на ушите си.

— Какво друго можеш да очакваш от пиян демон?

— И за какво изобщо му беше тази стъклена планина?

— Не ги слушай, Аззи! Прати ги по дяволите!

— Да, по дяволите, в пъкъла със сярата и всичко останало!

Мундренч ставаше труден. Агрипа вече не го смяташе за привлекателен. Демони с черни фракове продължаваха да носят храна. Имаше и някои необикновени блюда — химера сукалче — например. Имаше най-различни блюда с надписи, които казваха на вечерящия с какво се захваща. Някои дори можеха да говорят. „Здрасти! — казваха задушените репи. — Ние сме много вкусни.“

Шумът от всички тези разговори беше започнал да става оглушителен. Който искаше да бъде чут през повече от два или три стола, трябваше да използва специалните телефони, направени от раковини, които бяха поставени до всеки.

На един по-висок от масата подиум се представяха изображения на големите хитове от миналото — зловещи и добродетелни. Когато пристигаха нови гости, майордомът (с бяла козина) обявяваше родословното дърво и подвизите им.

Аззи продължи да си пробива път напред, понесен на гребена на вълната от хаос.

Тогава стана Асмодеус. Той беше дебел и бялата му кожа имаше зелен оттенък. Долната му устна беше толкова издадена напред, че на нея би могла да се закрепи чинийка. Сакото му беше зелено като бутилка, а когато се обърнеше, ясно се виждаше усуканата му свинска опашчица.

— Здравейте, приятели — каза Асмодеус. — Предполагам всички знаете, защо сме тук тази вечер.

— За да се напием! — каза един грозен дух, седнал встрани.

— Да, разбира се — отговори Асмодеус, — но тази вечер се напиваме с определена цел. И тази цел е да отпразнуваме хилядолетието и да обявим победителя в състезанието. Знам, че нямате търпение да научите кой е той, но ще трябва да почакате още малко. Най-напред ще ви представя някои специални гости.

Аззи застана в предната част на залата.

Асмодеус захвана да изрежда имена и различни духове започваха да стават, за да се поклонят. Те се хилеха и се подсмиваха на ентусиазираната публика. Червената смърт чу името си и също се изправи. Беше висока и беше увита от горе до долу в кървавочервен плащ. На рамото си носеше коса.

— Коя е онази двойка там? — попита Мундренч. — Високият рус ангел и чернокосата млада вещица?

— Ангелът се казва Бабриел — каза му Агрипа, — а вещицата е Илит. Тя е добра приятелка на Аззи — един от нашите по-активни и интересни демони. Току-що мина, струва ми се.

— Чувал съм за него — каза Мундренч. — Щеше да прави нещо специално за тазгодишните тържества, нали?

— Така говореха. Ето го там, отпред. Изглежда си е подложил доста преди да дойде тук. Какво ли е намислил?

Аззи се качи на една маса за ужас на насядалите наоколо. Олюля се. Когато се движеше, бълваше дим и изпускаше искри.

На няколко пъти понечи да каже нещо, но не успя. Най-накрая, измъкна бутилката от ноктите на един гост и я пресуши.

— Глупаци! Свине! Копелета! — изрева той след това. — Вие безмозъчни същества! Обръщам се преди всичко, към моите така наречени братя по Зло, за чиято кауза се борих и които ме предадоха с безразличието си! Можехме да спечелим, момчета и момичета! Имахме шанс! Идеята ми беше великолепна, безпрецедентна и можеше да успеем!

Той млъкна и се изкашля. Някой му подаде още една бутилка и Аззи отпи. В залата беше настъпила тишина.

— Само че помогна ли ми някой? Не, никой не ми помогна! Тъпаците от „Снабдяване“ се държаха сякаш правя всичко това за своето собствено възвеличаване, а не за славата на всички нас! Проклятие! Повече ми помогна глупакът Бабриел с тъпата физиономия, наблюдателят на Силите на Светлината, отколкото който и да било от вас! И се наричате същества на Злото! А сега седите тук и чакате да научите кой е победителят! Всички вие, всички вие сте доказателство за баналността на Злото! Казвам ви, казвам ви, приятели, че Злото е станало отегчително в наши дни. Ние, създанията на Мрака, сме загубили способността си да управляваме човешките съдби!

Аззи огледа свирепо околните. Всички мълчаха и го чакаха да продължи. Той прекоси масата, отпи още една глътка, олюля се и отново се закрепи.

— Така че, казвам ви — вървете по дяволите! Аз отивам да се усамотя някъде, за да си почина и за да помисля. Всичко това много ме измори. Но искам да ви кажа, че не е настъпил краят ми! Изобщо не е! Все още знам някои номера, господари мои! Само стойте и гледайте с какво ще ви позабавлявам!

Аззи хвърли една двойна магия за пътуване и изчезна с гръм. Насядалите ангели и демони се спогледаха смутено.

— Какво според теб искаше да каже? — чуха се няколко гласа.

Не се наложи да чакат дълго, за да разберат.

Преди да успеят да помръднат, от външната реалност нахлу торнадо. То забушува и започна да унищожава банкетната зала, придружено от нахлула водна стихия. Внимателно обмислените речи на старшите ангели и демони бяха отскубнати от ръцете им и изпратени да летят във въздуха. Последва нашествие от жаби — хиляди, милиони жаби, които падаха от небето. От стените започна да тече кървава пот, а зловредните сияния следваха едно след друго. И някъде сред всичко това се чуваше слаб демоничен смях — смехът на Аззи, който изпращаше гибел след заплаха, след страдания, след ужас в банкетната зала.

В общи линии, това беше най-паметният десерт.

Глава 7

Бригите си играеше с кукленската къщичка, когато зад себе си чу шум. Тя се обърна бавно и въпросът вече беше оформен върху устните й, но не можа да го зададе поради вика на изумление, който нададе, когато видя кой стои там — висок, с червена козина и зла усмивка.

— О! Здравей, Аззи! Как си?

— Добре съм, Бригите — отвърна демонът. — И ти изглеждаш добре. На горния етаж чувам скърцане на перодръжка. Предполагам, че Томас Писаря иска да оправдае името си и записва нещо за събитията, които го сполетяха напоследък.

— Наистина е така — каза Бригите, — но казва, че не знае края им.

— Той може да го изненада. Всъщност, мисля, че може да изненада всички ни. Ха, ха, ха.

— Колко зловещо се смееш, Аззи! — каза Бригите. — Защо си дошъл?

— А, донесох ти подарък, дете.

— О-о-о! Дай да го видя!

— Ето го.

Аззи извади една кутия, направена от труден за намиране картон. Отвори я и от нея извади една детска гилотина.

— Колко мило! — каза Бригите. — Това изглежда е най-добрият инструмент, с който да режа главите на куклите си!

— Наистина е така — каза Аззи, — но не бива да правиш това, защото обичаш куклите си и ще ти бъде тъжно, ако ги видиш без глави.

— Така е — каза Бригите и започна да подсмърча, предчувствайки скръбта си.

— А как да си играя с новата си гилотина, ако не мога да режа главите на куклите си?

Момиченцето се огледа наоколо:

— Може би някое от новите кученца…

— Не, Бригите — каза Аззи. — Аз съм лош, но не съм жесток с животните. За тези, които са, има специален Ад. Виждаш ли, детето ми, с тези играчки трябва да се играе внимателно и с нужната сериозност.

— Няма да е интересно, ако не мога да отрежа главата на някого — каза Бригите.

Сега за сега, планът му, който беше от раздела на Злото наречен „Зловещо“, вървеше чудесно.

— Престани да подсмърчаш — каза Аззи. — Ще ти донеса нещо специално.

— Какво е то?

— Нещо, чиято глава може да се реже.

— О, чичо Аззи! — тя изтича при него и го прегърна. — Кога ще ми донесеш това нещо?

— Скоро, мила моя, много скоро. А сега бъди добро момиченце и си играй. Чичо Аззи скоро ще се върне с подаръка ти.