Донеси ми главата на принца

Глава 1

През следващите няколко дни Принцът продължи да напредва в изкуството на фехтовката. Но той се справяше добре само когато всичко вървеше по предварителния план. Необичайните неща го стряскаха, нарушаваха координацията му. Беше много разсеян. Всеки птичи крясък или затръшване на врата го караха да подскача и да се обръща. Неравностите по земята го препъваха. Настъпваше така, както се отстъпва. Внезапните пориви на вятъра го караха да затваря очи.

Но Аззи се тревожеше най-много заради страхливостта му, защото знаеше, че тя е главната причина за всичко останало.

Бабриел дълго време гледа, без да каже дума, макар че потреперваше при всяко неумело движение на Принца и при неговото стъписване всеки път щом Фрике вдигнеше меча си.

— Какво точно не е наред с него? — попита Бабриел най-накрая.

— Дадох му сърце на страхопъзльо. Вместо да му вдъхне здрав разум, както би трябвало да се очаква, то го изпълни изцяло със страх.

— Но щом е толкова страхлив, как ще се справи със задачата си?

— Съмнявам се, че ще успее — отвърна Аззи. — Мъча се да го подтикна, но не става. Изглежда съм победен, преди дори да съм започнал.

— О, Боже! — възкликна Бабриел.

— Да. Можеш да кажеш това. И още много други неща.

— Но състезанието… приказката, която искаш да представиш…

— Край. Свършен съм, унищожен, съсипан, connsumatus est. Както щеш го кажи.

— Това е нечестно — каза Бабриел. — Но защо се отчайваш толкова рано? Искам да кажа, мътните го взели, не може ли да се направи нещо?

— Трябва ми малко гутсия, само че хората от нашето „Снабдяване“ не могат да намерят.

— Не могат, а? Шайка мързеливци, това са те! Я да видим какво могат да направят моите хора.

Аззи се втренчи в него:

— Смяташ да ми намериш гутсия?

— Такова беше предложението ми.

— Но за теб това не е добре!

— Остави аз да се тревожа за тези неща. Ти беше толкова добър домакин! Просто трябва да ти се отблагодаря по някакъв начин. А и шоуто трябва да продължава, нали?

Бабриел се изправи и наведе глава, защото асмата, под която седяха беше ниска. Бръкна в джоба си и извади пластмасова кредитна карта. Беше почти същата като тази на Аззи, само че беше бяла, а не черна като катран. В единия й край имаше златно изображение на съзвездие, което се придвижваше към мястото, което щеше да заеме в края на хилядолетието. Бабриел се огледа, за да намери къде да я мушне, но не откри подходящо място.

— Хайде да се поразходим — каза Бабриел. — Може би ще намерим нещо подходящо… А, ето едно лаврово дръвче. Те винаги са добри.

Той намери процеп в кората и мушна картата.

— Какво трябва да стане сега? — попита Аззи.

— Ще трябва да изчакаме малко докато отговорят. Този район е малко необичаен за ангел на Светлината, разбираш, нали?

— Ами „Готическата катедрала“ как е тук?

— Стените й са много по-високи.

След миг се чу слаба експлозия, след това камбанен звън и фанфари. Снабдителната на Светлината се появи пред тях. Беше млада руса жена с обикновена бяла роба, която не попречи на Аззи да забележи, че би било истинско удоволствие да се позабавлява с нея. Той започна да си тананика античната песничка „Нощта, в която грешникът срещна ангел“ и запристъпва към служителката.

Тя го цапна с малкото тефтерче, което носеше.

— Не бъди груб — каза му тя с приятен глас, който показваше, че макар и да говори сериозно, не му се сърди. После се обърна към Бабриел:

— Как мога да ви помогна?

Аззи понечи да й каже как би могла да помогне на него, но Бабриел се намръщи и каза:

— Имам нужда, мило същество, от известно количество гутсия. Това е билка, която смъртните използват, за да придобият смелост.

— Знаех си, че е за смъртен — отвърна служителката. — От пръв поглед личи, че на вас самия не ви липсва кураж.

— Колко мило, че казвате това — отговори Бабриел. — Хвала на Бога!

— Хвала на Нея! — отвърна служителката.

— Какво?! — каза Аззи. — Винаги съм смятал, че…

— Когато говорим за Върховния принцип на Доброто, използваме ту „Той“, ту „Тя“. По равно.

— Понякога дори го наричаме „То“ — допълни служителката. — Не смятаме, че „Тя“ може да бъде! „То“, но се опитваме да не показваме предразсъдъци.

— Не можете ли да решите какво е, в края на краищата? — попита Аззи.

— Няма никакво значение — отвърна жената. — Върховният Бог е над сексуалността.

— На нас ни говорят друго — каза Аззи. — Според нашите експерти сексуалността е висш израз на Злото, особено, когато е добра. Както може да е между нас двамата, маце — завърши Аззи с хриптящ глас. От него беше започнал да излиза обезпокоителен аромат на мускус.

Служителката се намръщи, приглади косата си и се обърна към Бабриел:

— Нима не можеш да възпреш този грозен призрак на Злото, който така неприкрито се е вторачил в мен?

— О! — каза Бабриел. — Това е Аззи. Той е демон. Те се държат така по природа — непочтително и сексуално. Горкият, нищо не може да направи! Но дори и демоните имат шанс да изкупят греховете си!

— Хвала на Бога! — каза служителката.

— Да, хвала на Него! — отвърна Бабриел.

Аззи каза:

— Ей, не може ли да престанем с хвалбите и да се заемем с това, което ми е нужно? Вие двамата можете да се ухажвате друг път.

— Колко отвратителни думи! — каза служителката, изчерви се и извърна поглед. — Ще проверя за гутсия. Чакайте тук.

Тя изчезна съблазнително.

— Вашите снабдители са по-хубави от нашите — каза Аззи.

— Това е, защото според правилата на Доброто всички създания са равни — отвърна Бабриел. — Тъй като ще трябва да почакаме, може би ще е добре да ти обясня някои по-важни моменти от нашата доктрина.

— А, не си прави труда — каза Аззи. — Смятам да подремна.

— Толкова ли лесно можеш да го направиш?

— Известно е, че Злото винаги е нащрек. Освен, когато наистина му дойде до гуша.

Той затвори очи. Равномерното му дишане скоро показа, че или е заспал, или много успешно се прави на заспал.

Оставен сам със себе си, Бабриел произнесе една въздълга молитва за спасението и възвисяването на всички същества, дори и демоните. Когато свърши, служителката се беше върнала.

— Донесох екстракт от гутсия — каза тя и подаде на Бабриел малко шишенце, в което леко се поклащаха червени, виолетови, жълти и сини пластове гъста течност.

— Чудесно! — каза Бабриел. — Благодарни сме. Толкова благородно, мило, великодушно…

— Хайде да свършваме — намеси се Аззи. — Много ти благодаря, маце. Ако някога ти се доще да промениш живота си…

Служителката изчезна сред облак възмущение.

Аззи отиде в кухнята, за да каже на Фрике как да смеси екстракта от гутсия със супата на Принца. Колкото и да беше благодарен на Бабриел за билката, не можеше да не изпитва дълбоки съмнения. Защо толкова много му помогна този ангел? Чистата щедрост му се струваше недостатъчно силна причина. Ангелите способни ли бяха на двуличие? Какво ли всъщност беше намислил този Бабриел?

Глава 2

Аззи започна терапията с гутсия още същата вечер и състоянието на Принца се подобри значително. През следващите няколко дни уменията и агресивността му се увеличиха. Вече не се интересуваше от куклите.

Аззи реши, че е дошъл моментът да заговори за най-главното.

— От известно време насам — каза той един тих следобед, когато с Принца бяха в голямата всекидневна на къщата, — ми се ще да поговорим за твоето бъдеще.

— Да, чичо.

— Спомняш ли си какво ти казах, за Спящата красавица? Наближава времето, когато ще трябва да тръгнеш към замъка й.

— Нямам нищо против да се навъртам в замъка й — отвърна Принцът.

— Остави това — каза Аззи. — Очакват те големи приключения.

— Много хубаво, чичо. Само че, знаеш ли, чудя се откъде-накъде трябва аз да ходя дотам, да я целувам и всичко останало.

Аззи придаде на гласа си пророчески тон:

— Момчето ми. Писано е отдавна, че само целувка от устните на нейния истински любим, ще събуди Принцесата от вечния сън.

— Да се надяваме, че ще й помогне — каза Принцът.

— Разбира се, че ще й помогне! На теб, Принце, съдбата е отредила да бъдеш неин любим и съпруг!

— Сигурен ли си, че съм аз, чичо? Искам да кажа, откъде знаеш, че не е някой друг?

— Знам, защото така е писано.

— Къде е писано?

— Няма значение къде! Щом ти казвам, че е писано, значи е писано. Момчето ми! Ти си роден с късмет! Твоята Принцеса е най-красивата жена и има богата зестра. Да стигнеш до нея ще бъде трудно и опасно, но зная, че ще се справиш отлично.

— Колко трудно ще ми бъде, чичо? Колко опасно?

— Трябва да преминеш през една омагьосана гора — поясни Аззи. — Ще трябва да се пребориш с различните й обитатели. След това някак си ще трябва да се изкачиш по стъклената планина.

— Звучи ми доста трудно. Стъклена планина, а? Може и да успея. Но не съм сигурен.

— Ще се погрижа да не пострадаш — каза Аззи. — Някога да съм те лъгал?

— Този път и да искаш няма да можеш — каза Принцът след като размисли. — Няма да отида.

— Поне виж портрета й. Какво ще кажеш? — Аззи му показа миниатюрата.

— Добре изглежда — отвърна Принцът с пълно безразличие.

— Хубава е, а?

— Обикновена хубост.

— Красиви очи, а?

— Късогледа е, без съмнение.

— И устните!

— Най-обикновени.

— Тънки, божествени!

— Прекалено присвити.

— Наистина е красива, нали?

— Нищо й няма, предполагам — каза Принцът. — Само че съм твърде млад, за да си имам своя собствена принцеса за вечни времена. Досега дори не съм имал гадже!

Липсата на всякакъв интерес у Принца беше отчайваща. Аззи не беше очаквал това. Най-обикновен демон, през повечето време самият той беше изпълнен с похотливост. Дори само мисълта, че младият Принц може да е толкова безразличен към красивата Принцеса го изумяваше. Освен това го дразнеше, а когато се замисли, започна и да го тревожи.

Щом като Принцът не показваше нищо повече от учтив интерес към Принцесата, как щеше той да премине през огън и жупел, за да застане до леглото й и я събуди с целувка? Такъв, какъвто се показваше, по-вероятно да й изпрати писмо, в което пише: „Време е за ставане, госпожице“.

Всуе насочваше вниманието му към прелестите на Принцесата. Принцът реагираше с убийствено безразличие, което нараняваше чувствата на Аззи, защото, в края на краищата, Принцесата беше негово творение. Но не можеше да се ядосва прекалено много, защото той беше създал и Принца, и малко или много носеше отговорност за поведението му.

Такова развитие на нещата Аззи не беше очаквал. И през ум не му беше минало, че Принцът няма моментално да се влюби в Принцесата. Сега, след като страхливостта му беше овладяна, се оказа, че е безчувствен.

— Проклятие! — отбеляза Аззи и изскърца със зъби. — О, проклятие! Пак дефект!

Ситуацията беше пъклена.

Глава 3

Вечерта той се отърва от Принца като го омагьоса да заспи дълбоко. После отиде в стаята си за магии. Там беше Фрике, който си тананикаше и подреждаше шишенца с дяволско биле и други подобни, които демоните считат за полезни.

— Остави тези глупости — каза му Аззи. — Трябва да повикам един дух. Донеси ми десет милилитра кръв от прилеп, малко дяволско биле и половин унция чемерика.

— Нямаме кръв от прилеп — отвърна Фрике. — Не може ли сок от крастава жаба да свърши работа?

— Мисля, че ти казах да поддържаш запасите.

— Съжалявам господарю. Но започна да ми харесва.

Аззи изсумтя:

— Ако прекаляваш, растежът ти ще спре и по дланите ти ще поникнат косми. Донеси ми малко корен от agius regae тогава. Би трябвало да свърши работа.

Фрике донесе корените и под напътствията на Аззи ги подреди по страните на пентаграма, очертана с бисери. Той запали черните свещи и Аззи започна заклинанието с напевен глас. В думите му имаше много гърлени съгласни, характерни за древния език на Злото. След малко в средата се появи нишка сивочервен дим. Тя се уголеми, разшири, сгъсти, стана по-висока и най-накрая се превърна в Хермес Тризмегистус.

— Хайл, Велики!

— Здрасти, дребни — отвърна Хермес. — Какъв ти е сега проблемът?

Аззи разказа за трудностите си с Принца. Хермес каза:

— Направил си грешка, че първо си му казал за Принцесата, Аззи. Решил си, че в истинския живот нещата стават както в приказките и че Принцът ще се влюби лудо в Принцесата само от един поглед на портрета й.

— А нима не става така?

— Така става само в приказките.

— Но нима това не е приказка?!

— Не. Още не е — отвърна Хермес. — Ще стане приказка, когато всичко свърши и го преразкаже някой бард. Тогава ще стане приказка. Засега това условие не е изпълнено. Не можеш просто да покажеш на един млад мъж картинка и да очакваш той да се влюби в нея. Трябва да използваш малко психология.

— Това някаква магия ли е? — попита Аззи. Хермес поклати опушената си глава.

— Наричаме го наука. Наука за човешкото поведение. На света още не се е появила. Затова всички са толкова неуравновесени. Никой не може да каже защо прави това, което прави, защото още няма психология.

— Добре де, ами аз какво да направя?

— Най-напред премахни от главата на Принца спомена, че си му казвал за Принцесата. Малко вода от Реката на забравата ще свърши работа. Не много, само колкото да забрави последния си разговор с теб.

— И после?

— После ще ти кажа какво да правиш.

Нямаше никакъв проблем да се намери вода от Реката на забравата. Хермес я донесе в малко кристално шишенце и Аззи я даде на Принца. Същата вечер двамата седнаха да вечерят в голямата трапезария с орехова ламперия. Фрике сервираше и разливаше супата по покривката както обикновено, защото залиташе. Когато пушеният бут и сметановите пасти бяха изядени, Аззи каза:

— Между другото, Принце, смятам да замина за известно време.

— Къде ще ходиш, чичо?

— Имам да свърша една работа.

— Каква работа, чичо?

— Моята работа не е твоя работа! Фрике! Донеси ми ключовете!

Фрике се заклатушка навън и се върна с голяма връзка ключове, нанизани на метална халка.

— А сега слушай внимателно, Принце — каза Аззи. — Ще ти оставя да пазиш ключовете от имението. Този големият е от външната врата. Малкият отваря задната, а този е за конюшнята. Това е ключът от избата, в която държим виното, бирата и консервираното месо. Този, с орнаментите е от сандъчето ми с магии. Можеш да си играеш с тях, ако искаш, в момента не са активирани.

— Да, чичо — каза Принцът и пое ключовете. Един от тях — малък сребърен, със сложна украса — привлече погледа му.

— А за какво е този, чичо?

— Ах! — каза Аззи. — Забравил съм го на връзката!

— Да, чичо.

— Не го използвай.

— Но за какво е?

— Отключва малката врата в дъното на спалнята ми. С другия му край се отключва сандъчето, което е в тази стая. Но не бива да влизаш в тази стая и не бива да отваряш сандъчето.

— Защо, чичо?

— Много дълго е за обясняване.

— Имам много време — каза Принцът.

— Разбира се, че имаш. Нямаш нищо друго, освен време, нали? Само че аз нямам никакво време. Тръгвам незабавно. Помни ми думите. Ако отключиш онази врата, ще стане нещо лошо. Не го прави.

— Добре, чичо.

— Честна дума?

Принцът вдигна дясната си ръка.

— Кълна се, чичо.

— Добре. А сега трябва да тръгвам. Довиждане, момчето ми.

— Довиждане, чичо. Приятен път.

Принцът го придружи до конюшнята и Аззи възседна един огнен арабски кон.

— Внимателно, Белшазар! — извика Аззи. — Довиждане племеннико! Ще си дойда след два-три дни. Най-много седмица.

Принцът и Фрике му махаха с ръце, докато не се изгуби от погледа им.

Един час по-късно (всъщност по-малко от час, защото пясъчният часовник избързваше) Принцът каза:

— Скучно ми е.

— Още една игра на карти? — предложи Фрике и разбърка тестето.

— Не. Омръзна ми да играя на карти.

— Тогава какво, млади момко? Тенис? Домино? Кегли?

— Не. Писнаха ми тези глупави забавления! Не можеш ли да измислиш нещо по-интересно?

— Да отидем на лов — предложи Фрике. — Да отидем за риба, да пускаме хвърчила?

— Не, не… — Принцът присви очи, след малко ги отвори и лицето му се оживи. — Сетих се!

— На вашите услуги, господарю — каза Фрике.

— Хайде да надникнем в стаята, в която не трябва да влизам!

Фрике беше много добре обучен. Той прикри усмивката, която заплашваше да го издаде и каза:

— Не можем да направим това!

— Не можем ли?

— В никакъв случай! Господарят ще се ядоса ужасно!

— Само че той няма да разбере, нали? Изражението на Фрике говореше, че тази мисъл не му е минавала през ум.

— Искаш да кажеш… да не му казваме?

— Точно това искам да кажа.

— Но ние винаги му казваме всичко!

— Този път ще направим изключение.

— Но защо?

— За по-интересно, Фрике. Ето защо.

— О… По-интересно — Фрике сякаш се замисли. — Щом е само за по-интересно, мисля че няма нищо лошо. Сигурен ли си, че не си намислил нещо друго?

— Фрике, кълна ти се, че не.

— Добре тогава.

— Да вървим! — извика Принцът й затича през четири стъпала нагоре с връзката ключове в ръка.

Навън Аззи, който беше завързал коня в гората и се беше върнал пеша, или по-скоро с крила, защото под великолепната му пелерина имаше напълно годни такива, се издигна до прозореца на спалнята си и се усмихна. Никога не беше чувал за тези психологически трикове, за които му беше казал Хермес, но сега за сега, те вършеха чудесна работа.

Глава 4

Илит тъкмо подпъхваше одеялото под Принцесата, която беше заспала по средата на разговора им, когато на вратата на замъка се почука. Аззи не би чукал и Илит не можеше да си представи кой друг би могъл да бъде. Тя остави момичето в кожената прегръдка на едно голямо кресло, излезе от всекидневната и се запъти към малкото преддверие на замъка. Чукането се повтори.

Тя дръпна резето на малката вратичка до голямата порта и погледна навън. Една висока фигура, не неприятна на външен вид, облечена в бяло и златно, отвърна на погледа й и се усмихна.

— Да? — каза Илит.

— Прав ли съм, да смятам, че това е замъкът на Спящата красавица, Принцесата?

— Да — отвърна Илит. — Но вие не може да сте нейният Принц, нали? Малко е рано за него, а и очите ви не са същите. Не че имам нещо против сините очи. Наистина.

— О, не съм — отвърна мъжът. — Името ми е Бабриел и съм наблюдател на Силите на Светлината. Гостувам на Аззи и реших да надникна при вас, за да видя как вървят нещата. Всичко ли е наред?

— Да, разбира се! — отвърна Илит. — Няма ли да влезете?

— Благодаря, ще вляза — каза Бабриел.

— Аз съм сътрудничка на Аззи. Името ми е Илит. Радвам се да се запознаем.

Илит му подаде ръка. Той се наведе и я целуна.

— О! — възкликна тя и се втренчи в ръката си. — Хм, оттук, моля. Ще ви заведа да видите Принцесата. Тя спи, разбира се.

— Разбира се — каза той и осъзна, че още не е пуснал ръката й, което веднага направи, — ако е удобно.

— Да, да.

Тя се обърна и го поведе през преддверието.

— Хубаво преддверие — отбеляза той.

— Благодаря.

— Отдавна ли сте заедно с Аззи?

— О, познаваме се от доста време. Но не сме… в истинския смисъл заедно… в момента. Заедно работим само по проекта, искам да кажа.

— Добър проект.

— Сигурно е така. Аззи измисли всичко. Аз само му помагам в името на старата дружба.

— Разбирам — каза Бабриел. — Братството на Злото и така нататък. И сестринство, разбира се — поправи се той бързо.

— Нещо такова. Оттук — каза тя и го поведе през преддверието към всекидневната. — Ето я. Спящата красавица. Хубава е, нали?

— Прекрасна — отбеляза той.

Илит се изчерви, защото видя, че Бабриел гледа нея. Изведнъж той изпадна в пристъп на кашлица.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? — предложи тя. — Може би малко божия кръв?

— Да, моля.

— Седнете. Чувствайте се като у дома си.

Тя излезе и след малко се върна с две чаши.

— Заповядайте. Реших да ви направя компания.

— Благодаря.

Той отпи бавно, а тя седна недалеч.

— Доколкото разбирам, проектът върви добре? — повтори след малко Бабриел.

— О, доколкото зная, Аззи има някои проблеми — отвърна тя.

— Сигурно сте голяма помощ и утеха за него.

— Не съм сигурна — каза Илит. — Напоследък е малко нещо затворен.

— Не разбирам.

— Последния път, когато разговаряхме, беше малко… студен. Може би има повече проблеми, отколкото мога да си представя, или може би…

— Какво?

— Просто се държи така с мен.

Известно време отпиваха от питиетата си, без да говорят. След това Бабриел отбеляза:

— Предполагам, че лошото държане е в природата на Злото. Дори към близки и приятели.

Илит погледна встрани.

— Не винаги е бил такъв с мен.

— О!

— При вас нещата са по-приятни в това отношение, предполагам — каза Илит.

— Струва ми се, че е така.

— Но пък и така би трябвало да бъде… По природа.

— Предполагам. Но предпочитам да мисля, че го правим, защото ни ее иска. Така се чувстваме по-добре.

— Хм.

Тя се обърна към Принцесата:

— Погледнете я. Горкото същество няма никаква представа, че е само пионка в една игра.

— Но иначе дори не би съществувала.

— Може би това е по-добре, отколкото да те използват.

— Интересен теологически въпрос.

— Теологически! По дяволите! Извинете ме. Но хората не са предмети, за да бъдат използвани по този начин.

— Не са. Те имат свободна воля. Принцесата все пак е личност. И именно това прави въпроса интересен.

— Свободна? Дори когато възможностите за избор са изкуствено премахнати?

— Това е друг интересен теологически въпрос… Тоест… да, предполагам, че не е много хубаво. И все пак, какво може да се направи? Тя наистина е нещо като пионка.

— Така е. Не мога да не я съжалявам малко или много.

— О, аз също. Ние сме ненадминати в състраданието си.

— Само толкова ли? Искам да кажа… това не й помага много, нали?

— Но на нас не ни е позволено да помагаме в този случай. Макар че, след като споменахте, бих могъл да я препоръчам за някоя благословия.

— А това няма ли да е нечестно? Не е ли помощ?

— Не в действителност. Благословията е един вид помощ, без да е помощ, ако разбирате какво искам да кажа. Един вид тя ти помага да си помогнеш сам. Не го виждам като нечестна игра. Да, може би трябва да го направя…

Още една глътка.

— Винаги ли сте такъв? — попита Илит.

— Какъв?

— Мил.

— Предполагам.

— Колко приятно е това! Така по-лесно ще ви приема като наблюдател.

— Вие винаги ли сте била вещица?

— Въпрос на избор на професия. Направих го много отдавна.

— Удовлетворена ли сте?

— През повечето време. А с какво ще участват в състезанието Силите на Светлината?

— Наричаме го „Готическа катедрала“. Изцяло нова концепция в архитектурата на набожността и добротата.

— А с какво се отличава от обикновения вид катедрали? Нека ви налея още малко.

— Благодаря.

Когато Илит се върна, Бабриел започна да й обяснява за готическите катедрали. Тя се усмихваше и кимаше запленена.

Глава 5

Принцесата се разхождаше пред Илит.

— Писна ми да дремя! — каза тя. Продължи да се разхожда.

— Струва ми се, че никога не мога да се разбудя напълно, а и никога не мога да се наспя през нощта като хората. Трябва да направя нещо друго! Не мога само да седя в този глупав замък и да чакам някакъв тип да дойде да ме събуди! Искам да се махна оттук! Искам да си поговоря с някого!

— Можеш да си говориш с мен — каза Илит.

— О, лельо Илит! Ти си толкова мила! Ако те нямаше, съвсем щях да обезумея. Но искам да поговоря с някой друг! Разбираш, нали? С мъж!

— Ще ми се да можех да ти помогна — каза Илит. — Но знаеш, че не бива да имаме никаква компания. Ти трябва да спиш, докато не дойде твоят Принц.

— Знам, знам — очите на Принцесата се изпълниха със сълзи, — само че тук е толкова скучно! Да спя през цялото време! При това не както трябва. Да дремя! О, лельо Илит, няма ли някакъв начин да ми помогнеш?

Илит се замисли. Сега беше по-ядосана на Аззи, отколкото преди. Трябваше да помисли по-внимателно преди да му се довери отново. След всичкото това време. И все пак, вече беше късно.

На следващия ден на вратата се почука. Това стана в един от редките моменти, когато Принцесата беше будна и тя изтича да отвори сама.

На вратата стоеше двуметрова жаба с ливрея на лакей и с леко килната перука върху пъпчивата глава.

— Здравей! — каза Принцесата спокойно.

Вече съвсем беше свикнала с омагьосани посетители. След като беше разговаряла с Аззи (с появяванията и изчезванията си сред облак дим той беше много странен) и Илит, която прекарваше голяма част от времето си пред вълшебно огледало, в което наблюдаваше местните хора от подножието на планината, а и други далечни места (включително задгробния свят и долните астрални царства) — нищо не можеше да я учуди.

— Вие ли сте Принцът, който трябва да ме събуди? — попита тя.

— О, Небеса! Не! — отвърна жабата. — Аз съм пратеник:

— Но под жабешкия ви вид се крие красив млад мъж, нали?

— Боя се, че не — беше отговорът. — Омагьосан съм, колкото да мога да говоря с човешки глас и да съм два метра висок.

— А как изглеждате, когато не сте омагьосан?

— Висок съм шест сантиметра и квакам.

— За какво сте дошъл?

— Нося една покана.

Жабата подаде малко картонче, на което беше написано:

— О, благодаря ви! — каза Принцесата. — Но защо ме кани принцеса Пепеляшка? Та ние дори не се познаваме!

— Разбра, че сте сама тук и много ви съчувства. Тя също е имала своите проблеми, знаете, нали?

— Как бих искала да отида! Но нямам бална рокля!

— Без съмнение ще можете да получите.

— И транспорт… Как бих могла да отида дотам?

— Просто се свържете с „Доставчици вълшебни балове“ и те ще ме изпратят в уреченото време с колесница направена от тиква.

— О! А няма ли роклята ми да се изцапа с тиквен сок?

— Никакъв шанс. Вътрешността е тапицирана с най-рядката водна коприна.

— Водна?

— Суха е, не се притеснявайте.

— Благодаря ви! О, благодаря ви! Принцесата се втурна да каже на Илит за чудесната покана.

— Повярвай ми, дете, Аззи има магическа власт над цялото това място — отвърна Илит. — За да излезеш оттук ще ти трябва върховно пълномощно. Само Силите на Злото могат да ти го осигурят.

— Но какво мога да направя?

— Нищо, мила моя… Макар че, ако имаше неограничената кредитна карта на Аззи, доста неща биха били възможни. А и той никак не я пази. Държи я в горното джобче на дрехата си. Да се надяваме, че ще я изпусне, когато дойде тук следващия път и че ще успееш да я вземеш преди да разбере, че я е загубил.

— Ами ако не я изпусне?

— Можеш да си помогнеш със собствените си ръце — каза Илит. — Особено с лявата.

Принцесата погледна ръцете си. Лявата, тази на крадлата, беше малко по-малка от дясната и някак си изглеждаше по-коварна от нея.

— Какво ми има на лявата ръка? Виждам, че е малка й предполагам, че е изящна. Но какво от това?

— Тази ръка има способността да взема това, което ти е необходимо.

— А, ако взема картата?

— Тогава — отвърна Илит — би могла да си поръчаш бална рокля и да изпратиш заявка до „Доставчици вълшебни балове“. След това ще можеш да отидеш на бала, при условие че се върнеш веднага след това.

— Защо ми каза всичко това?

Илит извърна лице:

— От гняв и жалост, мила моя — каза тя най-накрая. — Първото е сила, а второто слабост. Така че считай, че е най-вече заради първото. А и време е да научиш за баловете. И за свободната воля.

Тя потупа дланта на Принцесата, която през това време почти успя да й свали пръстена.

— Да — продължи Илит. — По дяволите Аззи! — И се усмихна. — Това е благословия за теб.

Глава 6

Когато Аззи дойде следващия път на посещение, Принцесата се разтопи в усмивка. Започна да бъбри за сънищата си, които бяха единственото интересно нещо в ежедневието й. Показа му някои танцови стъпки, които си спомняше отпреди смъртта си. Завъртя се вихрено, като накрая направи пирует през стаята и се отпусна в ръцете му.

— Нека те прегърна, чичо Аззи! Ти направи толкова много за мен!

Аззи почувства малките й остри гърди опрени в неговите и изобщо не помисли какво правят тънките й ловки пръсти в това време.

Когато Илит остана насаме с Принцесата, я попита:

— Взе ли я?

Принцесата се усмихна, като показа малките си равни зъби и трапчинките в ъгълчетата на бузите си. Тя извади черната карта:

— Ето я.

— Много добре — каза Илит. — Сега трябва да я използваш.

— Да — каза Принцесата, като едва сдържа прозявката си. — А какво да направя с тази проклета магия за сън?

— Изпий една солидна глътка божия кръв — отвърна Илит. — Аз ще добавя магия. Ще спиш три-четири пъти повече от обикновеното, а после ще бъдеш будна също толкова време.

Лицето на Принцесата просветна.

— Бързо! — каза тя.

Глава 7

Тиквената колесница с колела от репички се плъзна тихо под козирката на входа. Жабата лакей скочи от капрата и отвори вратата, за да слезе Принцесата. Тя излезе, като внимаваше да не повреди роклята си. Беше прекрасна — розов тюл с избродиран зюмбюл. Бе създадена специално за нея от италиански моделиер и вписана в сметката на Аззи.

Униформените лакеи я приветстваха и я въведоха вътре. Балната зала искреше от светлина и цветове. В дъното беше оркестърът. Принцесата се почувства замаяна. Никога не беше виждала нещо такова. Беше като приказка и фактът, че и самата тя беше част от приказка, ни най-малко не намали удоволствието й.

— Вие трябва да сте Спящата красавица.

Беше я заговорила ослепително красива жена, горе-долу на нейната възраст.

— Вие ли сте принцеса Пепеляшка?

— Как ме познахте? Нима имам сажди на носа?

— О, не… просто предположих… след като получих поканата ви… — тя се смути, но Пепеляшка се усмихна и я избави от неудобството й.

— Това беше един малък жест. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете! Разбрах, че сте омагьосана с магия за сън.

— Всъщност тя е за дрямка. Но как разбрахте за това?

В света на приказките нещата се разчуват лесно — отвърна Пепеляшка. — Ако се наложи, горе имаме стаи за почивка, а също и различни стимуланти, в случай че състоянието ви се влияе от химически средства.

— Няма да се наложи. Успях временно да се освободя.

— Както и да сте успели да го направите, радвам се, че дойдохте. Вие сте дебютантката на сезона, знаете ли? Тук има много добри партии за женитба предимно от благородничеството, но също и някои известни, но много забавни хора от простолюдието като Пер Гинт например. Елате, ще ви налея чаша шампанско и ще ви запозная с някои хора.

Пепеляшка й даде чаша пенливо шампанско и започна да я развежда от една група великолепно облечени хора към друга. Главата на Принцесата се замая, а музиката — силна и ритмична — караше краката й на танцьорка да потропват. Стана й много приятно, когато един висок, мургав и хубав мъж с жълт костюм от ламе и ален тюрбан на главата я покани на танц.

Те се завъртяха на дансинга. Мъжът с тюрбана се представи като Ахмед Али. Беше отличен танцьор, на „ти“ с новите танцови стъпки. Принцесата пък имаше природен афинитет към танцовите стъпки и съвсем скоро започна да прави „възсядащата патица“, „куцащия лакът“, „пигмейския скок“, „лудия кучи крак“ и „двойния лакомец“ — танцовите сензации през тази изпълнена със събития последна година от хилядолетието. Ахмед Али сякаш летеше над дансинга и умението му едва ли отстъпваше на нейното. Останалите танцуващи се отдръпнаха, за да им направят място — толкова по-добри бяха от обикновеното множество. Оркестърът започна да свири „Лебедово езеро“, защото танцът им напомняше балетен спектакъл. Принцесата и Ахмед продължиха да се носят по дансинга, докато тромпетите и китарите гърмяха и виеха. Те продължиха да правят още по-дръзки па де дьо, завъртания и подскачания под звуците на засилващите се аплодисменти. Накрая, за финал, Ахмед Али я изведе с танцова стъпка на малко балконче.

Балкончето гледаше към малко езеро. Луната току-що беше изгряла и малки сребърни вълнички се придвижваха бавно към тъмния бряг. Принцесата започна да си вее с китайското ветрило, което й беше осигурило „Снабдяване“, и се обърна към Ахмед Али с официален тон:

— Уважаеми господине, не съм виждала равен на вас в танца досега.

— И аз на вас — отвърна Ахмед Али галантно. Лицето му — приятно разположено от двете страни на ястребовия му нос — имаше тънки, добре оформени бледорозови устни, зад които се намираха зъбите с алабастрова белота, които се показваха, когато той се усмихваше или правеше подигравателната гримаса, с която изразяваше чувствата си. Той обясни на Принцесата, че е принц от двора на Великия султан, чиито земи се простират от мъгливите граници на Източен Туркестан до окъпаните от морето брегове на Западна Азия. Описа й великолепието на двореца му, в който имало толкова много стаи, че никой не можел да ги преброи, освен посветените в математическата магия. Разказа й за забележителностите в него — езерцата с шарани, минералните извори, огромната библиотека, в която можело да се намерят писания от целия свят. Спомена за кухнята, в която всеки ден се приготвяли удивителни деликатеси, за да доставят радост на групата щастливи и талантливи млади хора, съставящи султанския двор. Каза й как пред нечуваното и невиждано великолепие на деликатните й и фини черти всички красавици на този двор щели да бледнеят. Заяви й, че въпреки краткото им познанство, той е напълно и изцяло заслепен от нея и я помоли да го придружи, за да й покаже разкоша на султанските владения и, ако пожелае, да му погостува известно време. Описа й разкошните подаръци, с които щял да я обсипе, и продължи в този дух и в други подобни духове и насоки, докато главата на Принцесата не се завъртя напълно.

— Бих искала да дойда и да видя тези неща — каза му тя, — но обещах на леля си да се върна веднага след бала.

— Няма проблеми — отвърна Ахмед Али и щракна с пръсти. Чу се пляскащ звук и Принцесата видя голям и луксозен летящ персийски килим, който сякаш се появи от небитието и се сниши до нивото на балкона.

— Това е летящ килим — поясни Ахмед Али. — По нашите земи той е масово употребявано транспортно средство. С негова помощ мога да те заведа до двореца на султана, да те разведа из него и да те върна обратно далеч преди да свърши вечерта.

— Звучи много примамливо — каза Принцесата, — но аз наистина не бива да…

Ахмед Али се усмихна с тънка; невероятно привлекателна усмивка и прекрачи парапета на балкончето, за да се качи на килима. После се обърна към Принцесата и й протегна ръка.

— Ела с мен, очарователна Принцесо — каза той. — Аз съм луд по теб и ще ти покажа много хубави неща. Ще се радваш на почтеното ми отношение през цялото време и ще те върна тук достатъчно рано, за да можеш да се завърнеш при уважаемата си леля, както си й обещала.

Принцесата знаеше, че не бива да го прави. Само че неочакваната свобода, временното отърваване от вълшебната дрямка, великолепието на бала, тайнственото и подмамващо присъствие на Ахмед Али, чашата непривично за нея шампанско и ароматът на растението Матер делириум, поникнало под балкона — всичко това накара чувствата й — да се завъртят във вихрушка и я изпълни със смелост. Без Да е наясно какво прави, тя пое ръката на Ахмед Али и се качи на килима.

Глава 8

Пепеляшка тъкмо се канеше да отиде до изобилния бюфет, за да си вземе още една чаша шампанско и може би и малко шербет, когато един лакей се приближи до нея, поклони се ниско и каза:

— Ваше височество, някакъв човек иска да разговаря с вас.

— Мъж?

— Демон, според мен, макар и в човешки образ.

— Демон… — зачуди се Пепеляшка. — Не си спомням да съм канила никакви демони.

— Доколкото разбрах, дошъл е по свое усмотрение, ваше височество — отвърна лакеят, като се напрягаше да намери време, за да каже, че сам той е омагьосан принц.

— Какво иска?

— Не зная — каза лакеят, като приглади с ръка буйния си мустак. — Твърди, че въпросът е много важен.

Разговорът би могъл да продължи още много време, ако в този момент не беше влязъл Аззи, който крачеше между двамата пазачи на входа, които висяха на ръцете му, мъчейки се да го спрат. Той тръсна рамене, запрати ги на пода и попита:

— Ти ли си Пепеляшка?

— Да, аз съм.

— И ти даваш този бал?

— Да, аз. И ако смяташ да го провалиш, трябва да те уведомя, че имам собствени демони, които ще дойдат за миг, ако ги повикам.

— На този бал си поканила моята племенница.

Пепеляшка се огледа наоколо. Няколко от гостите сякаш се интересуваха от разговора, а лакеят още седеше до тях, сучеше смешния си мустак и се опитваше да се намеси, за да представи фалшивата си легитимация.

— Ела ей там. В тайния будоар ще можем да разговаряме на спокойствие.

Те влязоха в будоара.

— Можеш да оставиш метлите си в ъгъла — каза Пепеляшка.

— Не смятам да ги оставям. Стига празни приказки. Къде е Принцесата?

— Наистина ли си й чичо? Не трябваше да оставяш горкото дете толкова дълго само в омагьосания замък. Реших, че нищо лошо няма да стане, ако я поканя на празненството си.

— Къде е тя сега? — попита Аззи, като тупаше с крак по пода заплашително.

Пепеляшка излезе, огледа се за Принцесата и като не я видя, повика един лакей — не онзи с мустаците, а друг, с малка козя брадичка — и му каза да я намери.

След миг лакеят се върна и каза разтревожено:

— Казаха ми, че е напуснала с господина с тюрбана, Ахмед Али.

Аззи се обърна към лакея:

— Как са тръгнали?

— С летящ килим, ваша светлост.

Аззи потри брадичката си и се замисли.

— И в каква посока са тръгнали?

— На изток, ваша светлост.

— Знаеш ли кой е този човек? — попита той Пепеляшка.

— Той е благородник от двора на Великия султан, повелител на цял Туркестан.

— Само това ли знаеш за него?

— А ти знаеш ли нещо al contrario?

— Каза ли ти какъв е в двора на султана?

— Не.

— Така. Трябва да те уведомя, че той е главният доставчик на харема на Великия султан.

— Откъде знаеш това?

— Старая се да научавам подобни неща.

— Сводник!? Да не искаш да кажеш, че…

— Искам да каже, че в този момент Принцесата преминава национални граници, с цел да бъде направена бяла робиня и султанска проститутка!

— Но аз нямах представа, че… — каза принцеса Пепеляшка. — Къде е главният ми везир? Да се задраска Ахмед Али от списъка на гостите! Веднага! С двойна черта! Драги демоне! Нямам думи да изразя съжалението си…

Но нямаше кой да я чуе. Аззи вече беше прескочил парапета на балкона и като спря само колкото да включи двигателните механизми на метлите, излетя в небесното пространство в посока изток.

Летящите килими са бързи, защото ги задвижват мощните магии на всемогъщите джинове. Само че имат лоша аеродинамика и са нестабилни. Предният им край при полет неминуемо се подгъва нагоре като детска шейничка и причинява въздушни завихряния, които пречат на полета. И все пак Ахмед Али управляваше умело. От своя страна Принцесата се беше замислила върху положението си и то вече не й се струваше толкова прекрасно, колкото в началото. Беше се вгледала в Ахмед, седнал на пулта за управление на килима, и беше забелязала зловещите бразди, врязани в лицето му, които някак си беше пропуснала преди, а също и жестокия начин, по който черните му мустаци се спускаха надолу и после се издигаха нагоре, за да завършат с остри връхчета намазани с восък. Даде си сметка, че е била малко неразумна, когато е приела поканата. Едва след това си беше помислила за своя Принц. Та той дори и в този момент би могъл да влиза в замъка. Ами какво щеше да стане, ако пристигне, не намери никой и отиде при някоя друга? Щеше ли тя да прекара целия си живот сама, под въздействието на магията за сън? Имаше ли някакво спасение за спящите красавици, които са имали нещастието да не бъдат намерени от техните принцове? А и в края на краищата, в какво се беше забъркала? Беше ли този Ахмед Али почтен и искрен?

— Ахмед — каза тя. — Промених решението си.

— Така ли? — каза Ахмед с безразличие.

— Искам да се върна на бала на Пепеляшка.

— Дворецът на Великия султан е вече съвсем близо.

— Не ме интересува! Искам да се върна веднага!

Ахмед се обърна към нея. Сега лицето му беше станало грозно от мъжка грубост, гордост, омраза, неверие, а също и малко малодушие.

— Малка Принцесо, ти избра това приключение и вече няма връщане назад.

— Защо правиш това? — попита Принцесата. — Рано или късно ще дойде времето на истината!

— Защото това е моята работа и Великият султан ще ме възнагради добре след като те прибавя към харема му. Има ли нужда да се изразя по-ясно?

— Няма да отида в никакъв харем! По-скоро ще умра! — каза Принцесата. Тя се приближи до ръба на килима. Погледна и далеч надолу видя островите на Гърция — тъмни петна в млечнобялото море. Реши, че ситуацията все още не е станала толкова екстремна, че да налага самоубийство. Поне засега.

Тя се отдръпна в средата на килима и вече съжаляваше за красивия млад Принц, когото никога нямаше да види. Приглади косата си назад, защото се беше разрешила от вятъра и зад себе си — защото се беше обърнала, за да облекчи схванатия си врат — видя малка черна точица, която се движеше точно към тях. Точицата се увеличаваше и в сърцето на Принцесата разцъфна надежда. Тя се обърна встрани, за да не издаде на Ахмед Али с вълнението си това, което е видяла.

Аззи, подкарал двете метли на пълна скорост, видя летящия килим пред себе си, фантастично очертан на фона на пълната луна, и продължи да се приближава към него, като присвиваше очи заради насрещния вятър. Гневът му сякаш увеличаваше скоростта на метлите. Той бързо настигна летящия килим и като се издигна нагоре, с мощно гмуркане се спусна върху него.

Ахмед Али най-напред чу страхотен рев, който заглушаваше дори воя на насрещния вятър, после се обърна и видя един демон с лисича муцуна, възседнал две огнени метли, да се спуска към него отгоре и отзад. Ахмед приплъзна рязко килима встрани и хвана Принцесата с една ръка, за да не падне. Тя изпищя, защото беше сигурна, че ще се разбият. Но Ахмед спря падането само на няколко метра от блестящата морска повърхност. Той пусна в действие мълниите, задвижвани от магия. Не за първи път съжаляваше, че не разполага с новите супермълнии, но султанът — иначе разточителен, когато ставаше дума за харема му — никак не беше щедър, когато искаха от него да осъвремени оборудването на летящите килими.

Преди Ахмед Али да успее да улучи със стандартното си въоръжение, Аззи вече го обстрелваше със зигзагообразни електрически дъги — от късия, експлодиращ и болезнен вид. Ахмед започна да криволичи и да прави заблуждаващи маневри, но мълниите на Аззи все повече го приближаваха, пърлеха краищата на килима и влошаваха и без това лошите му аеродинамични характеристики. Ахмед разбра, че колкото и да се опитва, нишките на тъканта вече не могат да го държат. Килимът се наклони рязко и Ахмед трябваше да се улови с две ръце за единия му край. Принцесата полетя надолу, защото вече нищо не я държеше.

Тя падаше и беше толкова ужасена, че от парализираните й устни не можа да излезе дори писък. Морето се надигаше към нея бързо. В средата му имаше малък остров със стръмни скали, който летеше към нея с главозамайваща скорост.

Смъртта й се струваше неминуема. Но в последния възможен момент, когато острите като игли зъбери на острова се протягаха като пръсти към нея, Аззи мина отдолу и я метна на метлите си като чувал с брашно на гърба на земно товарно животно. Докато Аззи се мъчеше да измъкне метлите от гмуркането, което сякаш неминуемо щеше да ги хвърли в морето, Принцесата усети силите на нарастващото ускорение. След това Аззи овладя положението и те отново се издигнаха към небето, спасени!

— О, чичо Аззи! — каза Принцесата. — Толкова се радвам, че те виждам. Толкова бях уплашена!

— Ти беше ужасно непослушна — отвърна Аззи. — Ако не беше толкова късно, щях да те оставя да попаднеш в харема на султана и да си направя нова принцеса. Моят Принц заслужава вярно сърце!

Принцесата каза:

— Никога повече няма да бягам! Обещавам! Ще дремя тихо в спалнята си и ще го чакам да дойде!

— Поне ще си имаш едно наум по отношение на послушанието — каза Аззи и насочи метлите към омагьосания замък.

Глава 9

След като си взе кредитната карта и остави Принцесата в замъка, където й беше мястото, Аззи продължи към Париж — един от най-любимите му градове. Беше решил да не се прибира в Аугсбург няколко дни, за да може Принцът да посъзерцава портрета на Принцесата, който му беше забранено да вижда, така че по законите на психологията, да се влюби в нея.

И как по-добре да прекара това време освен в бурен живот в някой от сатанинските клубове, с които Париж още тогава се славеше?

Този, на който се спря, клубът Хелиогабалус, се намираше в една пещера под града. След като слезе надолу по една безкрайна стълба, той се озова в пещерна зала, украсена с черепи и скелети. В железните поставки горяха факли, които хвърляха мрачни сенки. Масите бяха саркофази, докарани от някой изобретателен предприемач чак от Египет, където има неизчерпаеми количества от тях. По-обикновени ковчези служеха за столове. Напитките се сервираха от келнери и келнерки в монашески одежди. Тези нещастници освен това услужливо предоставяха телата си за оргиите, с които завършваше всяка вечер. Секс и смърт — това беше един от първите барове с тематична програма.

— Какво ще желаете? — попита един доста едър човек в монашеско расо.

— Дай ми скъпа вносна бира — отговори Аззи. — Имате ли нещо за ядене?

— Начос — отвърна сервитьорът.

— Това пък какво е?

— Нещо, което е донесено от Новия свят.

Аззи си поръча начос, което се оказа овесени хлебчета, покрити с ароматен камамбер и с доматен сок. Той ги поля с една халба внесена от Англия тъмна бира и веднага се почувства по-добре.

Докато се хранеше, имаше чувството, че някой го наблюдава. Започна да се оглежда. В един далечен ъгъл имаше тъмна маса, неосветена дори от свещ. В мрака той долови, че нещо се движи. Чувството, че го наблюдават изглежда идваше оттам.

Най-напред реши да не обръща внимание. Поръча си още една порция начос и мина на вино. След малко започна да се чувства пийнал. После, с напредването на вечерта, се напи окончателно. Но не просто като свиня, а като демон. Това наистина означава много пиян. Започна да си пее една песничка, която си пеят демоните от Ханаанската земя, когато се забавляват. Ето я:

Песничката имаше още няколко куплета, но Аззи не можеше да си ги спомни, а всъщност не можеше да си спомни и нищо друго. Беше доста късно. Имаше чувството, че стои на това място от много време. Огледа се наоколо и видя, че другите посетители са си отишли. Какво ли бяха сложили във виното му? Сега беше невероятно пиян. В стомаха си усещаше нещо особено и не беше сигурен, дали може да се изправи.

— Кой ми направи това? — каза той, но се чу само фъфлене.

— Здрасти, Аззи — разнесе се глас зад него. Имаше чувството, че вече е чувал този глас.

Опита се да се обърне, но точно тогава нещо тежко се стовари върху главата му близо до лявото ухо — много чувствително място у демоните. При нормални обстоятелства би могъл бързо да се отърси от последствията на подобен удар. Един демон не може да бъде свален лесно. Но този път алкохолът, и това което може би му бяха пуснали в чашата, го бяха обезсилили напълно. Проклятие! Беше загазил и за момента успя да си помисли само това, защото загуби свяст толкова бързо, че чак не разбра това до много по-късно.

Глава 10

Аззи дойде на себе си след неопределено време. Върна се към реалността съвсем разнебитен и не много щастлив. Махмурлукът му по размер и обхват беше монументален. Опита се да се обърне, за да облекчи болката в главата си, но откри, че може да мърда съвсем малко. Изглежда ръцете му бяха завързани. Също и краката му. Целият беше завързан за един много голям стол.

Отвори очи един-два пъти с експериментална цел, после ги отвори окончателно и се огледа. Намираше се в нещо като пещера. Виждаше стените й, искрящи от слюдата в скалите.

— Хей! — извика той. — Има ли някой тук?

— О, да! — каза един глас. — Без съмнение аз съм тук.

Аззи се напрегна и след малко в мрака видя някаква фигура. Беше много малка и имаше брада. Аззи позна чертите, поне тези от тях, които се виждаха под окосмяването.

— Ронир!

Защото това наистина беше джуджето, което беше накарал да му даде феликсита и съкровището си.

— Поздрави, Аззи! — каза Ронир. Гласът му трепереше от злоба. — Не се ли чувстваш много добре?

— Не, не съм съвсем добре — призна Аззи. — Но няма значение. Много лесно се възстановявам. Имам чувството, че съм оплетен в нещо, което ме държи за стола. Ако бъдеш любезен да ме освободиш и да ми дадеш чаша вода, мисля, че всичко ще е наред.

— Да те освободя? — каза Ронир. Смехът му беше презрителен, какъвто често бива смехът на джуджетата. Последва го и друг, придружен с мърморене.

— С кого говориш? — попита Аззи.

Сега, след като очите му бяха по-привикнали с полумрака, той забеляза, че освен него и Ронир в пещерата има и други фигури. Те бяха малки човечета, джуджета, и бяха застанали в кръг наоколо, а очите им светеха.

— Това са джуджетата от моето племе — каза Ронир. — Бих могъл да ви запозная, но не си струва труда. Ти не си тук за любезности и празни приказки.

— Но за какво изобщо става дума? — попита Аззи. — Длъжник си ми! Ето за какво става дума — отговори Ронир.

— Знам. Но това ли е начинът да говорим за това?

— Твоят слуга не ни пусна да влезем, когато дойдохме при теб, за да говорим нормално.

— Този Фрике! — изкиска се Аззи. — Толкова е предпазлив!

— Може и да е. Но аз си искам парите. И съм тук, за да си ги взема. Незабавно! В този момент!

Аззи сви рамене.

— Вероятно вече сте ми пребъркали джобовете. Знаете, че у себе си нямам нищо, освен дребни монети и някоя и друга резервна магия.

— И това нямаш вече — каза Ронир. — Взехме ти ги.

— Тогава какво повече искаш?

— Да ми платиш! Искам не само печалбата, която ми обеща от моето съкровище, но и самото съкровище!

Аззи се засмя.

— Драги приятелю — каза той, — няма нужда от всичко това. Всъщност, аз дойдох в Париж, за да те намеря и за да ти кажа колко добре вървят нещата с инвестицията ти.

— Ха! — каза Ронир.

Това беше възклицание, което би могло да означава всичко, но най-вероятно изразяваше недоверие.

— Хайде, Ронир! Няма нужда от всичко това! Пусни ме и ще си поговорим като джентълмени.

— Ти не си джентълмен — каза Ронир. — Ти си демон.

— А ти си джудже. Знаеш какво искам да кажа.

— Искам си парите!

— Изглежда си забравил, че се споразумяхме за една година. Не му е дошло времето. Работите ти вървят добре. Когато всичко приключи, ще получиш капитала си обратно.

— Премислих нещата и реших, че не ми харесва идеята да оставя капитала си да работи за мен по този начин. Струва ми се, че това в бъдеще може да причини нещо ужасно на трудовите класи като нас, джуджетата. Знаеш ли, един скъпоценен камък в торбата струва два или три пъти повече от чувал камъни на чуждия пазар, който всеки момент може да колабира.

— Споразумението си е споразумение — каза Аззи — и ти се съгласи да ми оставиш камъните за една година.

— Сега вече не съм съгласен. Искам си съкровището.

— Вързан не мога да направя нищо за теб.

— Но ако те пуснем, ти ще направиш някоя магия и толкова по въпроса за нас и парите ни.

Аззи смяташе да направи точно това. За да отклони вниманието на джуджетата, той каза:

— Защо казваш „ние“? Защо се месят тези други джуджета?

— Те са мои съдружници — каза Ронир. — Може би мен ще успееш да заблудиш, но с тях няма да ти е толкова лесно.

Едно от джуджетата пристъпи напред. Беше ниско дори за джудже и брадата му беше бяла, освен около устата, където беше пожълтяла от дъвченето на тютюн.

— Аз съм Елгар — каза то. — Ти си измамил наивното джудже Ронир, но с нас наистина няма да се отървеш толкова лесно. Върни ни парите веднага. Или…

— Казах ви! Нищо не мога да направя със завързани ръце. Дори и носа не мога да си изсекна.

— А защо ти е да секнеш носа си? — попита Елгар. — Не виждам да ти тече.

— Казах го фигуративно — поясни Аззи. — Имах предвид…

— Знаем какво имаше предвид. Няма да ни измамиш, скъпи приятелю. След като не можеш да платиш, имаме чудесен план за теб.

— Мога да платя, но не и завързан за стол! — Аззи се усмихна подкупващо. — Развържете ме и ме пуснете да потърся пари. Ще се върна веднага. Ще се закълна, с която клетва искате.

— Никъде няма да ходиш — каза Елгар. — Ако те пуснем и на сантиметър, веднага ще се нахвърлиш върху нас с проклетите си магии! Не, докато броя до три трябва да върнеш всичко, което дължиш на Ронир. Едно, две, три. Нямаш пари? Тогава това е.

— Какво искаш да кажеш? — попита Аззи. — Кое е „това“.

— Заслужи си го, това е „това“.

— Защо?

Елгар се обърна към другите:

— О’кей, момчета, да го закараме при Колелото на труда.

Аззи никога не беше чувал за него досега, но изглежда скоро щеше да научи какво представлява. Десетки малки груби ръчички вдигнаха стола и Аззи и ги понесоха по-навътре в пещерата.

Глава 11

Докато се движеха нататък по галерията, джуджетата пееха. Те навлизаха все по-навътре и по-навътре в недрата на земята и минаваха покрай сталактити, сталагмити, камилски гърбове, заобикаляха пропасти, джапаха в потоци. Беше много тъмно и от опитите да види нещо Аззи го заболяха очите. Джуджетата продължаваха да пеят, после започнаха други песни, на език, който Аззи не разбираше, и най-накрая стигнаха до една подземна равнина.

— Къде е това? — попита Аззи.

Те не му обърнаха внимание. Когато го отвързваха от стола и го завързваха за нещо друго, го държаха десетки малки ръчички. На Аззи то му заприлича на нещо като рамка с дървени и метални части. Когато се опита да направи крачка това, на което беше стъпил, се раздвижи. След миг разбра, че е завързан здраво във вътрешната страна на голямо колело, подобно на воденично. Краката му бяха свободни, но ръцете му бяха здраво хванати за някакви дръжки, които идваха някъде отстрани.

— Това — каза Ронир — е Колелото на труда. Ти ще ходиш в него, а то ще се върти. Чрез система зъбни колела то задвижва машини в една от горните зали.

— Интересно — отбеляза Аззи. — И какво?

— От теб се очаква да ходиш в колелото и да го въртиш. Така ще ни помогнеш и ще изплатиш дълга си. Ще ти отнеме само няколкостотин години.

— Забрави го — каза Аззи.

— Както искаш — каза Ронир. — О’кей, момчета, отваряйте шлюза!

Някъде горе се чу стържещ звук. След това нещо започна да пада. Както носът му подсказа, това беше дъжд от екскременти. Но не бяха обикновени демонски или човешки. С тях Аззи си беше имал работа. Тези бяха толкова отвратителни, че рецепторите на носа му се опитаха да си направят харакири.

— Каква е тази гадост? — попита той.

— Отлежала и ферментирала тор от дракон — обясни Ронир. — Намираме се в близост до леговище на дракон, която пробихме отдолу, за да имаш стимул за работа.

Краката на Аззи започнаха да се движат сами. Колелото се завъртя. След малко пороят от драконови екскременти спря.

— Така е направено — каза Ронир, — че ще започне отново, ако престанеш и ще продължава, докато не започнеш отново.

— Няма ли да имам почивки? — попита Аззи.

— Ние ще ти кажем кога можеш да почиваш — каза Елгар, а останалите джуджета се разсмяха.

— Слушайте! Имам важна работа! Трябва да ме пуснете, за да организирам някои неща! Ще ви върна парите…

— Ще ги върнеш, демон. Няма съмнение — каза Ронир. — В натура. С труд. Ще те проверим по-късно, демон.

И джуджетата си тръгнаха. Аззи остана сам, крачещ и отдаден на отчаяни мисли.

Глава 12

Аззи крачеше и се ядосваше на себе си, че не бе казал на Фрике къде отива. Просто излезе от къщи, без да остави никакви инструкции на слугата си. Сега, точно когато трябваше да се бърза най-много, защото времето за приключенията на Принца беше дошло и отминаваше, той бе хванат в тъмнината под Париж и бе осъден да върти някакво си колело заради някаква си шайка глупави джуджета.

— Ей, здрасти — каза един глас. — Ти демон ли си?

— Кой говори?

— Погледни долу до десния си крак и ще видиш. Аззи погледна и видя един червей, дълъг около шест сантиметра.

— Ти червей ли си?

— Да, аз съм червей. А ти демон ли си?

— Точно така. И ако можеш да ми помогнеш, аз ще ти предложа една сделка, на която не можеш да устоиш.

— Каква е тя? — попита червеят.

— Ако ми помогнеш да се измъкна оттук, ще те направя крал на червеите.

— Ако искаш да знаеш, ние червеите нямаме крал. Имаме областни лидери и висш съвет.

— Ще те направя шеф на съвета.

— Най-напред трябва да стана областен лидер. Иначе не могат да ме изберат.

— Добре де, ще те направя областен лидер. Как се казваш?

— Елтън Уормбруд. Но приятелите ме наричат Том.

— Добре, Том. Какво ще кажеш? Ще ми помогнеш ли?

— Може би. Тук беше доста тихо досега. Може би ще ти помогна, за да си възвърна спокойствието. От друга страна обаче може и да не ти помогна.

— Последно какво ще бъде?

— Не знам. Не ме карай да бързам. Ние червеите мислим малко бавно.

— Извинявай. Размисли спокойно… Размисли ли?

— Не. Дори не съм и започнал. Аззи овладя нетърпението си.

— Добре, мисли колкото си искаш. Извикай ме, когато си готов.

Червеят не отговори.

— Съгласен ли си?

— С какво да съм съгласен?

— Да ме извикаш, когато си готов.

— Не виждам нищо лошо в това — отговори червеят. — Но не се надявай прекалено.

— Не се тревожи за това. Ще почакам.

И Аззи започна да чака, без да спира да върти колелото. Чуваше как червеят се движи из помещението — ту на повърхността, ту се заравяше в пръстта и под скалите. Времето минаваше. Аззи не можеше да каже колко е изминало. Струваше му се, че е ужасно много. Най-досадното беше, че го сърбеше гръдният кош. Сърбежът е най-неприятното нещо, когато ръцете ти са завързани за колело. Аззи видя, че като се изпъне назад, би могъл да достигне гърдите си с опашка. Много внимателно, тъй като върхът й беше остър, той се почеса.

Почувства се отлично. Само че, ужасно неприятно, имаше нещо, което му попречи да се почеше наистина както трябва. Той обви предмета с края на опашката, като внимаваше да не го изпусне. Успя. Стисна го и го дръпна напред така, че да може да го вижда. Беше дълъг няколко сантиметра, направен от някакъв метал.

— Още мисля — каза червеят.

— Много добре — отвърна Аззи.

Той наведе глава и свали от врата си кордата, на която висеше предметът. След това го поднесе към ръката си и го докосна, като първо прибра ноктите си, за да го почувства по-добре. Беше ключ. Аззи си спомни. Беше задържал един резервен ключ от замъка и го беше окачил на врата си, където щеше да е на сигурно място, независимо колко пъти се преоблича. Беше обикновен и в дръжката му беше инкрустирай малък скъпоценен камък. Спомни си, че в него беше заложил малка магия. Беше забравил каква е тя.

Попита я:

— Как е името ти и какво можеш да правиш?

Едно тъничко гласче от камъчето отговори:

— Аз съм Дириган и отварям ключалки.

— Това е страхотно! Можеш ли да отключиш тези окови?

— Чакай да ги погледна.

Аззи поднесе ключа към оковите. Светлинката в скъпоценния камък пулсираше меко.

— Мисля, че мога да се справя — каза Дириган и запулсира по-силно, после угасна. Оковите се отвориха.

Аззи измъкна ръцете си.

— Сега ме изведи навън.

Червеят надигна заоблената си глава и каза:

— Още мисля.

— Не говорех на теб.

— О, много хубаво. Защото и без това нищо не ми е дошло наум.

— Какъв ум? — промърмори Аззи.

Със свободни ръце той отново се почувства силен и способен да действа. Отдалечи се от колелото. Нека сега отгоре да пада каквото си ще! Нали той не беше там!

— А сега — каза си Аззи — да намерим пътя навън. Магия, дай малко светлина.

Скъпоценният камък засвети по-ярко и по стените на пещерата заиграха сенки. Аззи направи няколко крачки и спря озадачен. Можеше да тръгне в пет различни посоки.

— Накъде да вървя? — попита той камъка.

— Откъде да знам? Аз съм дребна магия. А и вече нямам сили.

Светлината угасна.

Аззи беше чувал за тези подземни галерии на джуджетата. Бяха много опасни, защото твърде често на подовете им имаше дупки, така че минаващите да падат в тях. В повечето случаи те бяха много дълбоки, пълни с отвратителни неща и ужасен шум. Ако попаднеш в нещо такова, може и никога да не излезеш оттам, а най-лошото беше, че Аззи, както всички демони, беше безсмъртен. Можеше да остане на едно такова място с векове, може би завинаги. Нямаше да умре, но щеше да се отегчи до смърт. Говори се, че поради една или друга причина под земята има погребани демони, които още стоят там от най-ранни времена.

Той направи няколко крачки. Червеят се размърда и каза:

— Това не е пътят. Аззи се върна.

— Накъде да вървя?

— Още не съм решил дали да ти помогна, или не.

— По-добре е да решиш бързо. Предложението ми не е вечно.

— О, добре — каза Том. — Ще ти помогна. Тръгни по най-десния проход. Той е безопасен.

Аззи го послуша. Още с влизането, земята под краката му се пропука и той започна да пада. Имаше време, колкото да извика:

— Нали каза, че тук е безопасно!?

— Ха, ха, излъгах те! — извика червеят. Аззи падаше и падаше.

Но само на малка дълбочина. Може би около метър. В дясно видя метална врата, на която с фосфоресциращи букви беше написано: ИЗХОД.

Аззи изруга и излезе.

Глава 13

В Аугсбург Фрике кършеше ръце, разхождаше се напред-назад из двора и поглеждаше към небето в очакване на знак, че любимият му господар се завръща. Изведнъж видя малка черна точица, която бързо се превърна в Аззи.

— О, господарю! Най-накрая си дойдохте!

— Дойдох си веднага, щом успях — отговори Аззи. — Бях задържан от шайка джуджета, купчина драконски тор, трудово колело и червей шизофреник. Надявам се, че си прекарал добре и си се грижил за Принца както трябва.

Лицето на Фрике се изкриви от мъка.

— Грижих се за него, доколкото можах. Драконски тор?

— Драконски тор. Наруши ли той забраната ми? Качи ли се в заключената стаичка?

— Да, господарю.

— И когато влезе вътре, намери ли малкото заключено ковчеже в горното чекмедже на бюрото ми?

— Намери го веднага, господарю.

— И когато го отвори, видя ли миниатюрния портрет на спящата Принцеса?

— Да, господарю.

— Тогава защо не ми разкажеш със собствените си зле подбрани думи какво се случи след това?

— Господарю, той погледна портрета, после погледна встрани, после пак върна погледа си на него. Взе го с лявата си ръка и подръпна устните си с дясната. Прокашля се: „Ъхъ, ъхъ“, като човек, който не знае какво да каже, но чувства, че трябва да каже нещо. Остави портрета внимателно. Обърна се и се отдалечи на две крачки. След това се върна и го вдигна пак. Пак го остави, погледна встрани и, с лявата ръка този път, подръпна горната си устна.

— Чудесни подробности, Фрике — каза Аззи, — но не можеш ли да преминеш към същността, на нещата?

— Разбира се, господарю. След като известно време се забавляваше да гледа портрета на младата дама или, по-правилно е да кажа, че му хвърляше погледи крадешком, той се обърна към мен и каза: „Фрике, това момиче е страхотно“.

— Това ли бяха думите му?

— Съвсем точно ги предавам, господарю. Не знаех какво да му отговоря, така че издадох нисък животински звук с гърлото си. Реших, че младежът ще може да го тълкува както намери за добре. Правилно ли съм постъпил, господарю?

— Много разумно, Фрике. И какво стана после?

— Ами… обиколи стаята един-два пъти и ми каза: „Защо чичо Аззи я е крил от мен?“

— Аха — каза Аззи.

— Моля, господарю?

— Няма значение. Безсмислено възклицание. А ти какво му каза?

— Казах: „Поради причини, най-добре известни нему, млади Принце“. После отново издадох животинския звук.

— Много добре, Фрике. После?

— После продължи да гледа и да си играе с устната си, а правеше и други движения, които пропускам за краткост, и накрая каза: „Фрике, трябва да я имам.“

— Знаех си, че планът ще успее! — каза Аззи. — Какво още каза той?

— Това беше всичко през първия ден, господарю. — През втория стана нетърпелив. Искаше да знае къде сте вие. Понеже е младеж с чувство за отговорност, искаше да има позволението ви, преди да тръгне да я търси.

— Добро момче — каза Аззи. — Къде е сега?

— Отиде. Скоро след това реши, че не може да чака повече.

— Къде отиде?

— Как къде? Да търси Принцесата разбира се. Както искахте вие, господарю. Изчака пет дни и повече не издържа, заради страстта, която портретът разпали у него. Нима не искахте да стане точно това, господарю?

— Исках. Но първо трябваше да получи инструкции и специално оръжие. Какво взе със себе си?

— Отиде в оръжейната и си избра меч и броня от окачените на стената. След това взе парите, които вие, господарю, бяхте оставил в скрина, и ми каза, че тръгва и че ще се върне с Принцесата. Каза, че се надява да не му се сърдите.

— Проклятие! — извика Аззи. Той тропна с крак и потъна в земята до кръста. Измъкна се с усилие.

Когато Аззи пристигна, Бабриел се разхождаше около къщата. Той чу последните думи и попита:

— Но какво има? Нали това се искаше от него?

— Да, но не трябваше да тръгва толкова рано — отговори Аззи. — Направил съм това приключение трудно и опасно. Само така то би привлякло вниманието на Висшите сили. Той ще се изправи срещу опасни магии, с които обикновените хора е по-добре да не се занимават. А и изобщо няма вълшебната защита, която му бях приготвил!

— Какво ще стане сега? — попита Бабриел.

— Трябва да му занеса нужните неща. И трябва да го направя бързо! Много бързо. Каза ли къде смята да започне да търси?

— Нито дума, господарю.

— Накъде тръгна, тогава?

— Право нататък — отговори Фрике и посочи с ръка.

Аззи погледна нататък и промърмори:

— Север. Тръгнал е на север. Лош знак! Фрике, трябва да го намерим преди да е станало късно!