Донеси ми главата на принца

Глава 1

— Господарю! Погледнете това.

Беше четвъртата глава, която Фрике носеше през тази седмица. Тази беше на тъмнокоса дама, която все още изглеждаше доста добре, особено ако можеше да се поправи носът й, защото червеите го бяха започнали.

— Не, Фрике. Няма да свърши работа — въздъхна Аззи и извърна лице.

— Но защо, господарю? Чудесна е!

— Само една може да бъде считана за чудесна.

— Коя е тя, господарю?

— Фрике, истинската партньорка на нашия Принц може да бъде само Миранда, момичето, прелъстено от Филипе.

— Но ние не знаем къде е тя!

— Така е, още не знаем.

Аззи стана, заразхожда се неспокойно напред-назад и добави:

— Но ще я открием.

— Главата й досега сигурно се е разложила.

— Не се знае. Ако имаме късмет лицето й да не е унищожено, тя ще бъде моята Принцеса.

— Но, господарю, ние дори не знаем къде да търсим!

— Ще започнем от градчето, където е умряла. Вероятно е погребана там.

— Господарю, това е губене на време! И без това до състезанието остана малко, а имаме толкова много работа!

— Натовари конете, Фрике. Аз съм художник в тези неща. Миранда трябва да бъде Принцесата и това е.

— Тя е живяла безпътно, господарю, защо точно тя?

— Не разбираш ли, Фрике? Така планът ми става по-елегантен. Ще съберем двамата любовници след смъртта. Разбира се, те нищо няма да си спомнят, но все нещо ще остане. Нещо, което ще помогне на моята приказка за Спящата красавица да свърши както трябва. Трябва да намерим трупа и да се надяваме, че лицето все още е в добро състояние. Върви да приготвиш конете.

Фрике натовари конете и те тръгнаха към градчето Сивал в южен Прованс. Беше краят на юни и пътуването беше леко и приятно. Фрике се надяваше, че Аззи ще ги транспортира по свръхестествен начин, но разстоянието беше много кратко и не си заслужаваше усилията да се активира магия за път.

Пристигнаха в Сивал — приятно южно градче недалеч от Ница. Описанието на Албертус им помогна без проблеми да открият публичния дом, в който е била убита Миранда. Аззи поговори със съдържателката и научи, че братята са взели тленните останки и са ги отнесли в неизвестна посока. Аззи я възнагради добре за получената информация и попита дали не е останала някоя дреха на Миранда. Съдържателката намери някакво старо бельо и му го продаде за два златни талера. Той не можеше да е сигурен, че то наистина е било нейно — поне засега.

— Какво ще правим? — попита Фрике, когато излязоха от публичния дом.

— Ще разбереш, когато му дойде времето — отвърна Аззи.

Двамата с Фрике излязоха от града и тръгнаха през гората. След доста време спряха и си устроиха лагер. Приготвиха си вечеря от студено месо и варен праз. След това по нареждане на Аззи, Фрике запали огън. Когато пламъците се издигнаха достатъчно високо, Аззи измъкна едно шишенце с тъмна течност от сандъка, в който държеше магическите си принадлежности, и капна в огъня една капка.

Пламъците се издигнаха още по-високо. Фрике се отдръпна назад.

— Следи внимателно — нареди му Аззи. — Това е поучително. Може би си чувал за приказните ловни кучета на старите богове. В наши дни имаме нещо още по-добро.

Когато пламъците отново утихнаха, отгоре се спуснаха три големи птици и кацнаха близо до Аззи. Бяха гарвани, с малки зловещи очи.

— Надявам се да сте добре — каза им Аззи.

— Добре сме, господарю демон — отвърна единият гарван.

— Запознайте се със слугата ми Фрике. Фрике запознай се с птиците Мориган. Това са свръхестествени ирландски птици и имената им са Бабд, Мача и Немейн.

— Приятно ми е — каза Фрике, но остана далеч от тях, защото го гледаха злобно.

— Какво можем да направим за ваше превъзходителство? — попита Мача.

Аззи извади дрехата на Миранда.

— Намерете тази жена. Тази, която последна е носила това нещо. Между другото, тя е мъртва.

Бабд подуши плата.

— Нямаше нужда да ни се казва.

— Забравих докъде се простират възможностите ви. Вървете, о, несравними, и намерете тази жена!

Когато гарваните отлетяха, Аззи каза на Фрике:

— Хайде да се разположим по-удобно. Може да се забавят малко, но ще я намерят.

— Не се и съмнявам в това — отвърна Фрике. После двамата похапнаха още малко студено месо с праз и поговориха за времето, и за противниците си на състезанието. Денят напредваше. Блестящото синьо небе на Прованс излъчваше светлина и топлина. Те похапнаха още праз.

След известно време се върна един от гарваните и обяви, че е Немейн. Той направи два кръга и кацна на протегнатата длан на Аззи.

— Какво открихте? — попита той.

Немейн проточи врат и отговори с тънък глас:

— Мисля, че намерихме тази, която търсиш.

— Къде е тя?

Спуснаха се и другите два гарвана. Единият кацна на главата на Аззи, а другият — на рамото на Фрике.

Мача, най-възрастният, отговори:

— Да, това определено е жената, която търсиш. Миризмата не може да се сгреши.

— И наистина ли е мъртва? — попита Аззи.

— Разбира се, че е мъртва — отвърна Мача. — Нали така я искате? Ако не, винаги може да я убиете.

На Аззи не му се щеше да обяснява, че има норми, забраняващи това.

— Къде да я намеря?

— Ще слезете на две левги по пътя и ще стигнете до един град. Тя е във втората къща вляво.

— Благодаря, гибелна птицо! — отвърна Аззи.

Мача кимна достолепно и се издигна в небето. Другите също излетяха и след миг се изгубиха от очите им.

Аззи и Фрике възседнаха конете и тръгнаха на юг. Това беше стар римски път, който пресичаше Южна Европа и водеше в Каркасон. Беше в много по-добро състояние от много други пътища, по които бяха вървели. Те яздеха мълчаливо, докато накрая не стигнаха до градчето. Аззи изпрати Фрике да се погрижи за настаняването им, а сам се зае с издирването на главата на Миранда.

Отиде до къщата, която му бяха посочили гарваните. Беше най-голямата на уличката, тъмна и грозна с тесните си прозорци и лошо направен покрив.

Почука на вратата. Никой. Опита да отвори. Не беше заключено и той влезе.

Вътре беше тъмно и само на тавана се виждаха малки светли процепи. Миришеше силно на вино.

Чувството му за опасност се обади, но късно. Той полетя през една дупка на пода и тежко падна на долния етаж. Когато се изправи, видя, че се намира в бутилка.

Глава 2

Беше стъклена бутилка с широко гърло, от тези, които в наше време не се срещат често, достатъчно голяма, за да побере среден на ръст демон като Аззи. Падането леко го зашемети и той чу шум над главата си, но не разбра какво е, докато не погледна нагоре. Забеляза, че бутилката е запушена с дървена тапа. Аззи бързо се съвзе. Какво правеше в тази бутилка?

Погледна през зеленикавото стъкло и видя, че се намира в стая, осветена от много свещи. Около една маса седяха трима груби мъже и спореха.

Аззи почука по стъклото, за да привлече вниманието им. Те се обърнаха. Единият от тях, този с най-грозното лице, се приближи и заговори, но понеже бутилката беше запушена, Аззи не чу нищо. Показа им това, като посочи ухото си и поклати глава.

Когато грозният тип най-после разбра, той го каза на другите. Спорът им отново се разгоря, този път още по-силно. Единият се изкачи по стълбата, подпряна на бутилката, и съвсем леко разхлаби тапата.

— Сега можеш да чуваш — каза той на Аззи, — но ако се опиташ да избягаш, ще запушим бутилката пак й ще те оставим тук завинаги.

Аззи не предприе нищо. Прецени, че има доста добър шанс да избие тапата, преди те да успеят да я напъхат здраво. Но го интересуваше какво имат да кажат.

— Дошъл си за вещицата, нали? — попита мъжът.

— По-лесно ще ми е, ако знам имената ви — каза Аззи.

— Това е Ансел, това е Кор, а аз съм Халд. Ние сме братя, а мъртвата вещица Миранда ни е сестра.

— Така ли? Къде е тя?

— Тук, наблизо. Запазили сме я с лед.

— Купен за много пари — напомни му брат му Ансел. — Искаме да си върнем парите за леда и да получим още.

— Много бързате — каза Аззи. — Кое ви кара да мислите, че тази Миранда, която наричате вещица, изобщо струва нещо?

— Докторът ни каза.

— Кой доктор?

— Старият доктор Парвеню. Той също така е и местният алхимик. След като онзи побърканият уби Миранда и я донесохме тук, първата ни мисъл беше да се посъветваме с него. Той е експерт в тези неща. Разбира се, преди това убихме Филипе.

— Да, зная за прелъстителя й Филипе — каза Аззи. — И какво ви каза доктор Парвеню да правите с тялото на сестра си?

— Каза ни всичко и ни каза да запазим главата й.

— Защо?

— Каза, че красавица като лея със сигурност ще изкуси някой демон.

Аззи не видя причина да обяснява на тези типове какво смята да прави с главата на Миранда. Чувстваше се съвсем спокоен. Демоните бързо се научават как да се измъкват от трика с бутилката, а и тези тримата не изглеждаха много умни…

— Този лудия, който е убил Миранда… Кой е той?

— Разбрахме само, че името му е било Арманд. Никой от нас не го е виждал, защото когато стигнахме в бардака, той беше мъртъв. Когато хората научили какво е направил с Миранда, толкова побеснели, че го били до смърт и разкъсали тялото му на парчета.

— И сега искате да продадете главата на собствената си сестра?

— Разбира се! Тя беше курва! Има ли някакво значение какво ще правим с главата й?

— Струва ми се, че мога да ви дам малко злато за нея — каза Аззи. — Освен ако лицето й е обезобразено.

— Ни най-малко! — каза Ансел. — Тя изглежда така, както като беше жива. Може би и по-добре, ако харесваш апатичните физиономии.

— Преди да я купя — каза Аззи, — искам да я видя.

— Ще я видиш. Но от бутилката.

— Разбира се. Покажете ми я.

Ансел извика на братята си да извадят главата на Миранда. Кор и Халд изтичаха в дъното на избата. Скоро те се върнаха с нещо в ръце. Преди да му покаже главата, Ансел избърса с ризата си ледените кристалчета.

Аззи забеляза, че беше съвсем хубава, дори в смъртта си. Дългите тъжни устни, бяха леко раздалечени. Пепеляворусата й коса беше прилепнала към челото. На бузата й проблясваше капка вода…

Аззи веднага разбра, че инстинктът му не го е подвел — това беше точно каквото му трябваше.

— Какво ще кажеш? — попита го Ансел.

— Ще свърши работа — отговори. Аззи. — Сега ме пуснете оттук, за да се споразумеем за цената.

— А какво ще кажеш най-напред да ни обещаеш по три желания? — попита Ансел.

— Не — отвърна Аззи твърдо.

— Не? Само толкова?

— Точно така.

— И не предлагаш нищо друго в замяна?

— Не, докато съм в бутилката.

— Но ако те пуснем, няма да има с какво да те заплашваме!

— Точно така.

Ансел и братята му си зашепнаха нещо. Ансел се върна.

— Казаха ми да ти предам, че знаем едно заклинание, което доста ще затрудни живота ти.

— Така ли?

— Да, така е. Наистина.

— Тогава кажете го. Тримата започнаха да припяват.

— Извинете, приятелчета — каза им Аззи, — само че съвсем сте объркали някои от думите. Трябва да казвате „фантаго“, а не „фандраго“. Има разлика. Малка е, но я има. В магическите заклинания произношението е всичко.

— Хайде де! — каза Ансел. — Обещай ни по две желания, какво ти коства!

— Мислите си, че демоните имат всякакви свръхестествени способности — отговори Аззи. — Така е, но то не означава, че трябва да ги използваме.

— Ами ако не те пуснем? Какво ще кажеш, ако трябва да прекараш години в бутилката?

Аззи се усмихна.

— Минавало ли ви е някога през ум какво става, когато хората и демонът, когото са заловили, не се споразумеят за откупа? В старите приказки не става дума за това, нали? Бъдете разумни. Не смятате ли, че имам приятели? Рано или късно ще разберат, че ме няма и ще започнат да ме търсят. Когато ме намерят тук, затворен от вас… е, предполагам, можете да си представите какво ще стане.

Ансел се замисли и никак не хареса изводите, до които стигна.

— Но защо ще ни правят нещо на нас? По правилата на магьосничеството, ние имаме право да залавяме демони. Ние те уловихме в нашия капан съвсем честно и почтено!

Аззи се разсмя. Това беше ужасният звук, които беше репетирал за случаи като този.

— Какво знаете вие, жалки глупаци, за правилата на магьосничеството? Или за законите, които управляват живота на свръхестествените същества? По-добре се занимавайте с човешки неща. Веднъж като навлезете в свръхестествената област, никога не можете да сте сигурни какво ще стане.

Ансел се разтрепери, а двамата му братя изглеждаха готови да побягнат.

— Велики демоне — каза той. — Не исках да бъда нахален. Доктор Парвеню ни каза, че всичко ще е толкова просто… Какво искаш да направим?

— Отпушете бутилката — каза Аззи.

Ансел и братята му извадиха тапата. Аззи излезе и регулира ръста си така, че да е около една глава по-висок от Ансел — най-високия от тримата.

— А сега, деца мои — каза Аззи, — първото нещо, което трябва да научите преди да си имате вземане-даване със свръхестествени същества е, че въпреки фолклора, в който се твърди обратното, те винаги ще са по-силни от вас. Така че не се опитвайте да ги мамите или заблуждавате. Забележете как отворихте бутилката, когато бях безпомощен.

Братята се спогледаха.

След миг Ансел попита:

— Искаш да кажеш, че си бил изцяло в ръцете ни?

— Да, така беше.

— И ти беше напълно безпомощен пленник?

— Точно така.

— Наистина ни преметна — отбеляза бавно третият. Спогледаха се още веднъж.

Ансел се прокашля:

— Знаеш ли, демоне… при сегашния ти ръст ми се струва, че не можеш пак да влезеш в бутилката. Искам да кажа, дори и да искаш, пак няма да можеш.

— Но ви се ще да опитам, така ли?

— Ни най-малко — отговори Ансел. — Ние сме на заповедите ти. Просто ми се щеше да видя, дали можеш да влезеш пак.

— Ако го направя, ще бъдете ли достатъчно честни, за да не сложите тапата отново?

— Да, ще бъдем.

— Ще се закълнете ли?

— Кълна се в душата си — каза Ансел.

— Ние също се кълнем — казаха другите двама.

— Добре тогава. Гледайте!

Аззи се качи на гърлото на бутилката и се мушна изцяло в нея. Веднага щом потъна, братята сложиха тапата.

Аззи ги погледна през стъклото.

— Добре! Престанете с тези глупави шеги и отпушете бутилката!

Братята се изкискаха: Ансел махна с ръка. Кор и Халд отместиха една плоча от пода и отдолу се откри облицован с камъни кладенец. От него долиташе шум на течаща вода.

— Слушай, демоне! — каза Ансел. — Ще те бутнем заедно с бутилката в този кладенец и на плочата ще нарисуваме череп и кости, така че хората да мислят, че е отровен. В него никой няма да те намери.

— Вие нарушихте думата си — каза Аззи.

— И какво от това? Нищо не можеш да ни направиш, нали?

— Мога само да ви разкажа една история — отговори Аззи.

— Хайде, да се махаме оттук — казаха двамата братя, но Ансел ги спря:

— Нека да го чуем. После ще си вървим. Аззи каза:

— Бутилките с демони се употребяват от няколко хиляди години. Всъщност, първият човек, който някога е направил бутилка — бил е китаец, между другото — я е направил, за да улови един от нас, демоните. Древните асирийци са държали техните демони в глинени гърнета. Някои африкански племена ни държат в добре затворени плетени кошници. Ние знаем това и знаем как обичаите с капаните се различават в различните части на света. В Европа например демоните винаги си носят такива неща.

Той вдигна ръка. На показалеца му проблесна диамант.

— И с него, ние правим така.

Аззи опря диаманта до стената на бутилката извъртя ръката си в дъга. После бутна зеленикавото стъкло. Изрязаният кръг падна и Аззи излезе през дупката.

Ансел със замръзнало от страх лице, каза:

— Шефе, ние само се шегувахме! Нали момчета?

— Точно така! — казаха Кор и Халд, широко ухилени. От веждите им капеше пот.

— Тогава това ще ви хареса — каза Аззи.

Той махна с ръка и започна да мърмори под носа си. Просветна светкавица и се появи кълбо дим. Когато то се разнесе, на негово място застана един много малък демон, носещ очила с рогови рамки. Той беше съвсем наблизо и дращеше нещо с паче перо върху парче пергамент.

— Силенус — каза. Аззи. — Запиши тези тримата на моята сметка и ги отведи. Те се самопроклеха.

Силенус кимна, махна с ръка и тримата братя изчезнаха. След миг изчезна и той.

Както отбеляза Аззи по-късно, това бяха трите души, на които най-лесно е помогнал да се самопрокълнат, практически без да се налага да ги убеждава.

Глава 3

— О, господарю! Толкова е хубаво да сте си вкъщи! — каза Фрике и вдигна резето на входната врата на внушителната къща в Аутсбург.

— Наистина е хубаво — отвърна Аззи. — Бъррр — той потри ноктите си. — Тук е много студено. Трябва да запалиш огън веднага, щом като прибереш човешките части.

Демоните, въпреки или заради дългия си живот край огньове, доста обичат да седят пред бумтящата камина.

— Да, господарю. Къде да ги сложа?

— В лабораторията, разбира се.

Фрике излезе забързано и разтовари количката. На нея, опаковани в напоени с кръв от богове парцали, имаше различни човешки части — достатъчни, ако пресмятанията на Аззи се окажеха правилни, за да се направят две цели тела — едно мъжко и едно женско — които по-късно щяха да станат герои на приказката му.

Започнаха работа по телата на следващия ден. Фрике се оказа много сръчен с иглата и конеца. Той съши тялото на Принца елегантно, като истински шивач. Разбира се, шевовете се виждаха, но Аззи му каза да не се тревожи за това. След съживяването, тези белези щяха да изчезнат.

Това бяха приятни домашни вечери. Аззи сядаше в някой ъгъл на лабораторията с „Тайните на цар Соломон“ в ръка, които отдавна искаше да прочете, но никога не му беше оставало време. Сега му доставяше истинско удоволствие да седи с отворена на коляното си книга — лабораторията беше изпълнена с миризма на газ за горене, сяра, амоняк и най-вече с богатия, всепроникващ аромат на опърлена, разложена човешка плът — и от време на време да хвърля поглед към стария Фрике, който работеше приведен с малката си стоманена игла, а поставената на пода лампа очертаваше върху стената чудовищно гърбавата му сянка.

Тази игла беше изкована от Рууд — най-малкото и най-лукаво джудже в цяла Централна Европа. Нишката, с която шиеше, беше най-фина коприна, толкова тънка и прозрачна, че сякаш ръбовете на отделните части прилепваха един о друг по силата на някакъв магнетизъм или магия. Но единствената магия в случая беше тънката игла на Фрике, която малко по малко превръщаше купчината плът, струпана в сандъка с лед вляво от него, в цял човек.

Фрике работеше внимателно, но не беше зле да бъде наблюдаван. Не веднъж той сложи крак там, където би трябвало да е ръката — от късогледство или поради изкривено чувство за хумор. Когато обаче прикрепи торса на Принцесата към главата на Принца, Аззи реши, че вече е минал всякакви граници.

— Престани с тези глупости! — скара му се той. — Или ще те сложа в някоя Дупка, където от чакъл ще синтезираш скали!

— Извинявайте, господарю — каза Фрике и от този момент заработи акуратно и с приличие.

И така, телата постепенно се оформиха. Освен въпроса за подходящи очи, единственият реален проблем бяха неподходящите ръце на Принцесата. Не беше толкова важно, че са различни по размер. Едната беше жълта, а другата бяла, което не можеше да се допусне. Аззи изхвърли жълтата и бързо отиде до Лечителския център в Шнахтсбург. Там той има късмета да намери за принцесата ръка от джебчийка.

Скоро след като се върна, Аззи получи известие от „Снабдяване“, че замъкът му е готов за транспортиране до посоченото от него място в Трансилвания. Той замина за Унгарските равнини незабавно, като прелетя над Алпите. Земята се разстилаше пред него сочно зелена и осеяна с дървета. Намери мястото, което беше избрал, като се ориентира по една горичка от високи пурпурни дървета — единствени по вида си в целия свят. Този вид дървета е изчезнал преди съвременната наука да успее да ги обяви за ненормални. На мястото вече го очакваше Марионет — слаб, неприязнено настроен демон от „Снабдяване“, който носеше пенсне и парче пергамент, прикрепено с медни кабарчета за добре полирана дървена подложка — прототип на бележника.

— Ти ли си Аззи Елвул? — попита Марионет.

— Разбира се, че съм аз — отвърна Аззи. — Иначе защо ще съм тук?

— Може и да има защо. Имаш ли документи за самоличност?

Аззи му показа черната кредитна карта, на която беше изписано името му.

— Няма снимка — отбеляза Марионет, — но въпреки това ще я приема. Добре, къде искаш да доставя замъка?

Аззи огледа околността замислено. Мястото представляваше хълмиста равнина.

— Искам го ей там.

— На онова равно място?

— Точно така. Но най-напред трябва да сложиш стъклена планина.

— Моля? — каза Марионет.

— Искам стъклена планина. Омагьосаният замък трябва да е върху нея.

— Искаш замъкът да е върху стъклена планина?

— Разбира се. Омагьосаните замъци винаги са върху стъклени планини.

— Обикновено, дори много често. Така да, но не винаги! Мога да цитирам няколко популярни приказки…

— Този замък ще бъде върху стъклена планина — прекъсна го Аззи.

Марионет свали пенснето си, избърса го в сивата си козина и отново го закрепи на носа си. Отвори куфарчето си. То беше направено от добре ощавена човешка кожа, а закопчалките му бяха от пожълтели зъби. Аззи го погледна с възхищение и реши да си намери такова, когато има време. Марионет го отвори и започна да рови в документите вътре. Най-накрая намери един лист и го прочете с присвити устни.

— Това е оригиналната ти заявка — каза той. — Тук не се казва нищо за стъклена планина.

Аззи се приближи и прочете заявката.

— Пише, че трябва да осигурите стандартен пейзаж.

— Стандартният пейзаж не включва стъклена планина. Защо да не доставим някоя съществуваща планина?

— Трябва да е от стъкло — каза Аззи, — а доколкото ми е известно, стъклени планини не съществуват.

— А защо да не вземем изгаснал вулкан? — попита Марионет. — С много скъпоценни камъни?

— Няма да свърши работа. Стъклените планини са част от фолклора, откакто хората разказват приказки. Не може в „Снабдяване“ да нямате.

Марионет присви устни и го изгледа, изпълнен със съмнение.

— Може да имаме, а може и да нямаме. Работата е, че не е записана в заявката.

— Не можем ли да я добавим сега?

— Не, късно е.

— Не можем ли някак си да уредим въпроса?

— Какво искаш да кажеш?

— Ще платя допълнително. Не можем ли да я впишем в заявката?

— Не е там работата — Марионет отново сви рамене. — Заявката вече е попълнена и подписана.

Аззи погледна документа и посочи:

— Може да се запише ето тук, над подписа. Една стъклена планина и една омагьосана гора.

— Ако шефът ми научи…

— Ще възнаградя усилията ти — прекъсна го Аззи. Той бръкна в джоба на пелерината си и извади малката чантичка, в която държеше ценностите си. В нея бяха и скъпоценните камъни, които беше инвестирал Ронир. Аззи взе една шепа от тях и ги показа на Марионет.

— Е, и?

— Твои са — каза Аззи, — ако впишеш и една стъклена планина.

Марионет погледна камъните.

— Мога да си изпатя много за това нещо…

Аззи добави още няколко камъка.

— Мисля, че ще може да се уреди — каза Марионет, пое скъпоценностите, наведе глава над документа и започна да пише.

— Но омагьосаната гора е нещо друго — каза той, когато свърши.

— Омагьосаната гора не е кой знае какво — отбеляза Аззи. — Това не е чак такава рядкост, каквато е стъклената планина. Където и да отидеш, навсякъде има омагьосани гори.

— Да, стига да не ти трябва спешно — каза Марионет, забил поглед в чантичката със скъпоценните камъни. — Предполагам, че ще искаш през нея да минава и път?

— Нищо особено. Най-обикновен коларски път е напълно достатъчен.

— А кой ще го измери, а? Ще ми трябва геодезист, а тези услуги са…

— Знам, че не са включени в първоначалната заявка — каза Аззи и извади още четири скъпоценни камъка. — Това достатъчно ли е?

— Достатъчно е за гората и за основния пейзаж. Но ти искаш и да е омагьосана, нали?

— Колко пъти да ти казвам! Каква полза, ако гората не е омагьосана?

— Не ми се муси на мен — каза Марионет. — Нямам нищо общо с тази гора и се мъча да разбера какво искаш. Какви магии имаш предвид?

— Обикновените — каза Аззи. — Дървета с жив огън ще свършат добра работа. Винаги имате достатъчно на склад.

— Да не си градинар, че знаеш? — каза Марионет саркастично. — Истината е, че по това време на годината има ужасно малко огнени дървета. И предполагам, че ги искаш с вълшебни тръни?

— Разбира се.

— Вълшебните тръни не са нормална практика. Още няколко камъка размениха собственика си.

— Чакай да видим — каза Марионет. — Какво точно трябва да правят тези вълшебни тръни?

— Обикновеното нещо — каза Аззи. — Когато покрай тях мине пътник с нечисти помисли, който не знае контрамагията, да го пронизват.

— Така си и мислех! Пронизването струва скъпо.

— Скъпо! Какво искаш да кажеш?

— Не ми е работа цял ден да стоя тук и да споря с теб — каза Марионет и разгъна крилете си, готов да полети.

Аззи му даде още няколко камъка. Чантичката му се изпразни. Беше изхарчил съкровището на Ронир за удивително кратко време.

— Споразумяхме се за основните неща — каза Марионет. — Сещам се за още няколко подробности, които могат да ти харесат, но ще струват още малко.

— Подробностите са без значение. Направи каквото се споразумяхме. И, моля те, побързай! Трябва да се занимавам и с други неща.

Марионет повика работни екипи и те се заловиха с гората. Действаха бързо — истински професионалисти. Някои от по-младите демони очевидно не бяха свикнали с ръчния труд, но надзирателите им се грижеха всичко да върви гладко.

Когато гората беше готова, със заложени, но все още неактивирани магии, главният демон на строителната група остави един от подчинените си да се занимава с горските цветя и храстите и се зае с издигането на замъка. Демоните горе в Чистилището хвърляха каменните блокове с удоволствие, а тези долу ругаеха, отбягваха ударите и ги сглобяваха. Полека-лека във въздуха се издигна конструкция с назъбени стени и остри кули. В исторически план оформлението й беше неточно, но напълно отговаряше на изискванията на приказките. Появиха се някои проблеми. Когато дойде време да се изкопае защитният ров, се оказа, че не разполагат със земекопна техника. Повикаха дракони и ги подкупиха с млади момичета. След като драконите се нахраниха, изкопаха чудесен ров, петнадесет метра дълбок и десет широк. Само че в него нямаше вода и изглежда никой не знаеше, кой отговаря за нея. Най-накрая Аззи реши проблема като поръча от „Снабдяване“ кратък, но много силен дъжд. Той, заедно с оттичащата се вода, свърши работа. Добавиха и няколко лебеда за стил.

Скоро замъкът бе готов — висок и внушителен, с множество каменни кули и заоблени куполи. На най-високите от тях се вееха пъстроцветни знамена. Разбира се, вътре не беше обзаведен и ставаше страхотно течение, защото никой не си прави труда да запушва пукнатините и отворите на омагьосаните замъци. Аззи поръча мебелировката от „Снабдяване“. Проблем беше и осветлението. Реши да е вълшебно, защото с газени лампи не се виждаше почти нищо.

Най-накрая всичко беше готово. Аззи се отдръпна на няколкостотин метра и погледна замъка възхитен. И лудият крал Лудвиг би го харесал. Щеше да свърши работа.

Аззи се върна вкъщи, за да довърши работата по главните действащи лица. Телата им бяха в много добро състояние в бъчвите и шевовете постепенно започваха да се заличават. Божията кръв и магиите вършеха своето. Все още нямаха разум, защото разумът идва най-накрая, и вършеха някои странни неща, когато една яли друга част от тялото им се съживяваше. Аззи се потруди да ги стабилизира и най-накрая всичко беше наред.

Тогава Фрике отбеляза, че двете същества са още слепи.

— Прав си — съгласи се Аззи. — Оставих това за най-накрая.

Той седна и си припомни Илит. Да, беше оставил това за най-накрая.

Глава 4

Аззи обичаше вещиците. Считаше ги за нещо като постоянен пул, от който винаги можеш да си избереш подходяща компания за събота вечер. В онези далечни дни сборищата на вещици бяха нещо като примитивен нощен клуб.

— Фрике! Донеси ми тебешир! И свещи!

Фрике изтича до килера, където бяха складирани магическите принадлежности. Там в един голям сандък той намери това, което искаше Аззи.

Свещите бяха дебели колкото човешка китка и на височина бяха колкото него самия. Той взе под мишница пет от тях — по една за всеки връх на пентаграма. Свещите бяха меки като разложена плът и леко лепкави при докосване. Фрике ги донесе заедно с тебешира. Аззи махна масата от средата на стаята. Той беше свалил пелерината и жакета си и докато влачеше към ъгъла допълнителната рицарска броня, силните мускули издуваха ръкавите на ризата му.

— Не знам защо пазя тези боклуци — каза той. — Дай ми тебешира, Фрике. Сам ще нарисувам знака.

Аззи се наведе ниско и с тебешира в дясната ръка нарисува на каменния под петоъгълната фигура. Отблясъкът от огъня в камината я осветяваше и й придаваше червен оттенък като подчертаваше лисичия й вид. Фрике почти очакваше да види как краката на Аззи почервеняват и се покриват с лисича козина, но въпреки възбудата си, господарят му запази самоконтрол и не промени човешкия си вид. Беше постигнал това с дълги усилия, защото опитните демони много държат човешката маскировка да не пречи на идеалите им.

После Аззи нарисува магическите еврейски букви и запали свещите.

— Илит! — започна да припява той и така да подгъва коленете си, че Фрике не можеше да гледа. — Ела при мен, Илит!

В центъра на пентаграма нещо се раздвижи. Свещите изпускаха кълба цветен дим. Постепенно те се сляха, затанцуваха нагоре-надолу и се превърнаха в плътна фигура.

— Илит! — извика Аззи.

Но не беше. Съществото в пентаграма наистина беше жена, но с това се изчерпваше приликата с Илит такава, каквато я помнеше. Тази беше ниска и набита, с гърбав нос и оранжева коса. Тя скръсти ръце и го изгледа злобно.

— Какво искаш? — попита вещицата ядосано. — Извика ме тъкмо когато тръгвах за сборището! Ако не ме беше изненадал, щях да спра действието на магията ти. И без това не беше съставена правилно.

— Ти не си Илит, нали? — попита Аззи.

— Аз съм Милит — отвърна вещицата.

— От Атина?

— От Копенхаген.

— Безкрайно съжалявам — каза Аззи. — Мъчех се да повикам Илит от Атина. Изглежда нещо се е объркало в Централата.

Милит изсумтя, изтри една от еврейските букви на Аззи и на нейно място написа друга.

— Ако няма нищо друго…

— Ще се радвам, ако мога да ви изпратя обратно у дома — каза Аззи.

— Сама ще си отида. Кой знае къде ще ме изпратят нескопосаните ти заклинания!

Тя направи жест с две ръце и изчезна.

— Доста неудобно се получи — отбеляза Аззи.

— Изумен съм — каза Фрике, — че изобщо можеш да повикаш каквото и да било със заклинание. Последният ми господар, демонът Тродеус, изобщо не можеше да прави заклинания в събота.

— А защо, според теб? — попита Аззи.

— Преди да стане демон е бил равин — обясни Фрике.

Аззи отново направи заклинание и отново в центъра на пентаграма се появиха оцветените кълба дим. Само че този път вместо ниска и набита, оранжевокоса вещица, се появи висока и красива, чернокоса вещица с къса копринена нощница.

— Илит! — извика Аззи.

— Кой си ти? — попита тя и разтри очи. — Аззи, ти ли си наистина? Мили мой, трябваше първо да изпратиш вестоносец! Бях заспала!

— Това дреха за спане ли е? — попита Аззи, защото през прозрачната материя с цвят на праскова се виждаха пълните й добре оформени гърди, а когато я заобиколи отзад, и хубавият й задник.

— Късите нощници са последната сензация във Византия — обясни Илит. — Не мисля, че Ще намерят прием в Европа. Поне не скоро.

Тя излезе от пентаграма.

— Чудесно е, че те виждам, Аззи, но наистина ще ми трябват някакви дрехи.

— Виждал съм те и с по-малко от това — каза Аззи.

— Да, така е, но сега времето е друго. А и виж как се е вторачил в мен невъзпитаният ти слуга. Трябва да имам гардероб, Аззи!

— И ще имаш — извика Аззи. — Фрике!

— Да, господарю!

— Влизай в пентаграма!

— Господарю, мисля, че…

— Недей да мислиш. Прави, каквото ти казвам! Фрике изсумтя и пристъпи превил гръб в центъра на фигурата.

— Изпращам те в Атина. Вземи всички дрехи на дамата, които можеш да носиш. Ще те върна след няколко минути.

Илит каза:

— В преддверието има една тъмносиня рокля с кожена яка и три-четвърти ръкави. Моля те донеси ми я. И в малкия шкаф до кухнята има…

— Илит! — намеси се Аззи. — По-късно ще можем да вземем още дрехи, ако се окаже, че има нужда. Сега бързам.

Той вдигна ръце и произнесе заклинание. Фрике изчезна както мърмореше.

— Е, сега сме сами, Аззи! — каза Илит. — Защо не ме повика по-рано? Не сме се виждали от векове!

— Бях в Дупката. Загубих представа за времето — обясни Аззи.

Той заведе Илит до голямата кушетка недалеч от камината. Донесе й вино и поднос със сладки, които знаеше, че обича. Седнаха и Аззи пусна в действие една от малките си музикални магии, които извикват хор, пеещ популярните за времето мелодии. Той се вгледа в очите й.

— Илит. Имам проблем.

— Кажи ми всичко — подкани го тя.

Аззи й каза и забрави Фрике в продължение на няколко часа — толкова трескаво беше обяснението му. Когато най-накрая повика слугата си обратно, той се появи с прозявка, и по него висяха дамски дрехи.

Глава 5

Аззи заведе Илит в лабораторията, където на две мраморни плочи един до друг лежаха Принцът и Принцесата, сега вече напълно сглобени и наметнати с две ленени покривки за маса, тъй като той беше забелязал, че хората често изглеждат по-добре, ако са леко облечени, отколкото ако изобщо не са облечени.

— Хубава двойка, нали? — попита Аззи.

Илит въздъхна. Удълженото й подвижно лице беше красиво в един миг и зловещо в следващия. Аззи се опита да регулира възприятията си така, че да вижда само красивата й страна, но това никак не беше лесно — вещиците имат неясна цикличност на характерите. Аззи дълго време изпитваше противоречиви чувства към Илит. Понякога му се струваше, че я обича, а понякога, че я мрази. Понякога се стремеше да реши проблема, като го атакуваше фронтално, а друг път предпочиташе да го забрави и да се занимава с по-дребни неща — например как е най-добре да се разпространява Злото и как да се повиши ролята му в живота. Понякога — много често — изобщо не знаеше какво да нрави. Обичаше я, но не винаги я харесваше. Въпреки всичко тя беше най-добрата му приятелка и когато имаше проблем, винаги се обръщаше към нея.

— Много са хубави — съгласи се Илит. — Само дето нямат очи. Но ти сам знаеш това.

— Затова ти ги показвам — каза Аззи. — Вече ти споменах, че смятам да ги включа в състезанието. Ще пресъздадат приказката за Спящата красавица, напълно самостоятелно, без да им се бъркам, с помощта на така наречената свободна воля, за която се казва, че всички разумни същества притежават. И те ще стигнат до лош край и ще бъдат прокълнати завинаги. Но им трябват очи, при това не какви да е, а специални. Искам омагьосани очи. Искам ги, за да придам на приказката онзи приказен аромат, онзи привкус… знаеш какво искам да кажа.

— Разбирам отлично, скъпи — каза Илит. — И искаш да ти помогна? О, Аззи, как може да си такова дете? От къде ти хрумна, че аз мога да ти намеря очи?

Аззи не беше мислил за това. Той почеса темето си, цялото на люспи (ето това може да стане с теб в Дупката) и се замисли. После каза:

— Помислих си, че можеш да го направиш, защото именно това трябва да се направи. Ти искаш Злото да победи не по-малко от мен, нали? Представи си само, че Доброто управлява човечеството през следващите хиляда години! Може да останеш без работа!

— Прав си — съгласи се Илит. — Но не си съвсем убедителен. Защо трябва да ти помагам? Аз си имам свой живот и своя работа — сега съм в администрацията на сборището и от време на време преподавам…

Аззи въздъхна мислено — правеше го винаги, преди да се впусне в някоя голяма лъжа. При въздишката всички негови способности, геният му, се съсредоточаваха и му помагаха да изиграе ролята, която беше убеден, че е необходима.

— Илит — каза той, — всичко е много просто. Обичам те.

— Така ли? — погледна го тя презрително, но без да прекрати разговора. — Това е великолепно. Говори ми още.

— Винаги съм те обичал — продължи Аззи.

— И през цялото време се държа точно като влюбен, нали? — каза Илит.

— Мога да ти обясня защо не ти се обадих.

— Бас държа, че можеш!

Тя чакаше.

— Има две причини — започна Аззи, без да знае точно кои са те, но все пак каза „две“, в случай че една се окаже недостатъчна.

— Така ли? Да ги чуем.

— Вече ти казах, че бях в Дупката.

— И не можа да драснеш два реда? Чувала съм вече това „бях в Дупката“!

— Илит! Просто трябва да ми повярваш! Има някои неща, за които един мъж не може да говори. Но повярвай ми, случи се нещо! Бих могъл да ти обясня, ако имаше време, но важното е, че те обичам. Лошата магия най-накрая свърши и отново можем да бъдем заедно, както винаги си искала и както съм искал и аз, тайно, разбира се, нищо, че съм говорил друго!

— Каква магия? — попита Илит.

— Споменах ли някаква магия?

— Каза: „Лошата магия най-накрая свърши“.

— Казал съм това? Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна!

— Не е трябвало да го казвам. Едно от условията да се махне магията беше никога да не споменавам за нея. Дано не съм я активирал отново!

— Каква лоша магия?

— Нямам представа за какво говориш — каза Аззи. Илит се изправи в цял ръст и го изгледа свирепо.

Той беше най-невъзможният демон. Демоните естествено лъжат, но и най-лошият от време на време казва истината. Невъзможно е понякога да не казваш истината по погрешка. Но не и Аззи! И не беше така, защото имаше лъжовно сърце! Не! Просто се опитваше наистина усърдно да бъде лош. Тя не можеше да не му съчувства. Той още я привличаше. А в Атина времената никак не бяха добри.

— Обещай, че вече никога няма да си отиваш от мен! — каза тя.

— Обещавам! — потвърди Аззи, но разбра, че е капитулирал прекалено бързо и добави:

— При нормални условия, разбира се.

— Какво разбираш под „нормални условия“?

— Условия, които не са ненормални.

— Например?

— Откъде да знам?

— О, Аззи!

— Трябва да ме приемеш такъв, какъвто съм, Илит! Наистина се радвам, че те виждам. А сега, идва ли ти нещо наум за тези очи?

— Да, идва ми. Доста неща.

— Бъди кукличка и веднага се заеми с тях — каза Аззи. — Кръвта от богове ми свършва, а не смея да ги съживя без очи. Може да се отрази на развитието им.

— Ще трябва да почакат — каза Илит. — Не можеш толкова лесно да намериш два чифта специални очи.

— Ще те чакаме, кралице моя!

Илит се изсмя пресипнало, но Аззи знаеше, че й харесва да чува такива неща. Той й махна, тя се завъртя, превърна се във вихрушка от виолетов дим и изчезна без следа.

Глава 6

В продължение на много години тя беше напълно удовлетворена от живота си в Атина — обичаше да ходи на гости, да се забавлява, да има много любовници и да си пребоядисва къщата. С течение на времето вещиците стават все по-мързеливи и започват да лежат на старите си лаври. Греховете, към които са тласкали хората, с годините започват да ги измъчват. Постепенно те изгубват знанията, придобити във великите училища за вещици. Преди Аззи да я повика, Илит беше живяла празен живот в продължение на доста време.

Сега тя се изненада на самата себе си за това, че прояви готовност да търси очи за младата двойка. Дали й се искаше да прави именно това? Толкова ли много обичаше Аззи? Или се опитваше да си намери някакво задължение — нещо, по-голямо от нея самата, на което да служи? Както и да е, за втория чифт очи щеше да има нужда от съвет.

А когато ставаше дума за това, най-мъдрият съветник, когото познаваше, беше Скандер…

Драконите живеят дълго време, а умните дракони не само живеят много дълго време, но също така, периодично променят имената си, за да не би хората да усетят колко дълго живеят и да ги обземе завист. А знайно е, че най-много от всичко на света героите обичат да убиват възрастните дракони. За един дракон годините са това, което са рогата за елените.

Скандер, а и не само той, бе осъзнал колко много герои се мъчат да го уловят и бе станал много предпазлив. Старите дни, когато драконите се излежаваха наоколо, охраняваха съкровища и нападаха всеки, който се появи пред погледа им, отдавна бяха отминали. И сега не бяха лоши в тази си дейност, но човек чува само за победите на героите. А победите на драконите не бяха никак малко, при все че самите те бяха ужасно малко, а потокът от герои не секваше. Това продължи по този начин, докато един ден драконите се изхитриха.

Състоя се голяма конференция, на която бяха изслушани множество становища. По онова време най-многобройни бяха китайските дракони, но те пък пазеха мъдростта си най-ревностно от всички и не искаха никой друг да я научи. Когато ги питаха за съвет, те само казваха нещо от рода на: „Полезно е да се срещнеш с великия човек“, „Ще пресечеш реката“ или „Висшето същество е като пясъка“. А китайските философи, които обичаха неясните думи, събираха тези фрази в книги и ги продаваха на европейците, тръгнали да търсят мъдрост.

Окончателното решение на конференцията бе да се изоставят някои от по-агресивните методи, създали лоша репутация на драконите и да започнат да се спотайват. Единодушно бе гласувано да се изоставят древните като тях самите „трупане на съкровища“ и „охрана“ в полза на по-благоприятните „прикриване“ и „отбягване“. „Недей само да охраняваш някое съкровище — казваха си те. — Слей се с пейзажа, живей на дъното на някоя река.“ Защото имаше дракони с хриле, които можеха да живеят под вода и се хранеха с акули и хищни китове. Земните дракони трябваше да прибягнат до по-различна стратегия. Те се научиха да се маскират на малки планини, хълмове, дори на горички.

Наложи се да изоставят старата си свирепост и да се задоволяват със случайните ловци, попаднали на териториите им. От време на време някои от тях се връщаха към стария си начин на живот, но неизбежно ги намираха и убиваха. Имената на тези дракони влизаха в списъците на драконите герои, а на останалите се препоръчваше да не правят като тях.

Скандер беше стар дори за драконовите разбирания. Затова беше станал свръх хитър и се пазеше много. Живееше в Централна Азия, някъде близо до Самарканд, но се беше установил там много преди да възникне градът. Бихте могли да търсите с години и никога да не го намерите, ако сам той не иска това. Иначе беше услужлив понякога и разполагаше с огромна мъдрост, макар че беше нервен и често настроенията му се сменяха.

Илит знаеше това, но трябваше да опита. Тя взе един сноп метли — от тези, на които може да се лети. Това бе най-голямото достижение на вещиците. Те се крепяха на магии, разработвани в Главната квартира на вещиците във Византия. Силата на тези магии беше циклична и нееднакво добра — някои вършеха работа с години, други — далеч по-малко. Те се подчиняваха на природните закони, но понеже последните не бяха достатъчно добре изяснени, понякога магиите успяваха да възвърнат силата си за известно време.

Най-логично й се стори да започне да търси Скандер там, където го беше срещнала за последен път — при „Драконовата скала“. Драконите бяха достатъчно умни, за да разберат, че човек няма да тръгне да ги търси на място с такова име.

През района бяха минали много герои и много от тях бяха въоръжени само с лек извит меч, който и без друго не върши никаква работа срещу дракон. Но Скандер не искаше да се пробва дори и срещу тези дребни риби. Макар че кожата му бе покрита с дебели плочки и можеше да устои дори на снежна лавина, и за него мечовете не представляваха нищо, освен ако не бяха подкрепени от някоя могъща магия, той знаеше, че хората са коварни — струва ти се, че се целят в рамото, а изведнъж получаваш стрела в окото. Драконите често получават стрели в очите, а не са овладели човешкия трик да се правиш, че стреляш на едно място, а всъщност да стреляш другаде. Това не влиза в навиците им и го смятат за несъвместимо с войнската етика.

Както и да е, Илит беше срещнала Скандер при „Драконовата скала“, където беше отишла на гости у роднини, наскоро преселили се от Скития. Точно тогава, Скандер употребяваше една нова магия за промяна на външния вид, която му беше попаднала напоследък. Драконите винаги търсят такива магии, защото са интелигентни и се стремят да попаднат в човешко обкръжение. Макар че хората не знаят това, в много дворове на монарси са присъствали дракони с променен външен вид, които са се наслаждавали на споровете с философите. Но по-разпространената причина е, че се уморяват да са сами, а те неизбежно са сами, тъй като изпитват силни подозрения към драконите от противоположния пол. Именно заради това, а не поради липсата на възможности или сладострастие, те рядко се сношават и рядко имат малки. Сред драконите, които имат малки, не е уточнено кой родител трябва да ги възпитава. Няма консенсус и по въпроса кой да ги мъти. С тези природни инстинкти те са приключили преди години. Станали вече разумни същества, те са се мъчили да разрешат тези проблеми помежду си и се говори, че именно тогава видът им е бил унищожен.

Героите спечелили битката по време на объркването. Драконите били напълно изумени, когато са видели, че рицарите — охранени човеци с метални костюми — могат да ги убиват. Хората били толкова явно неинтелигентни и единствено дворцовите ритуали компенсирали този факт, но те печелели, защото били склонни да убиват, докато драконите не били склонни да правят каквото и да било.

Илит отлетя до района на Самарканд и кацна в Яр Диги — най-близкото до „Драконовата скала“ селце.

То беше малко и западнало, а на единствената му улица имаше само магазини за сувенири. Те бяха пълни с материали за драконите, но нямаше клиенти. Когато Илит попита един книжар на име Ахмед защо това е така, той й отговори:

— Така е, защото дългоочакваният бум в драконовия фолклор още не е започнал. Сега вниманието привличат други места. В Англия например, където дракон не се е появявал от векове, има специални екскурзии до местата, където някога са живели и там продават сто пъти повече от нас. Питаш къде е драконът? Някъде в пещерата си в „Драконовата скала“. Нагоре по пътеката. Но никой не може да го намери, освен ако драконът не пожелае да има посетители. Само че никога не можеш да си сигурен. Малко е особняк.

Илит се отправи в указаната посока и след като си плати таксата, я пуснаха да тръгне по пътеката. Тя извървя няколко завоя, мина покрай сергия за закуски и покрай самата „Драконова скала“. Никъде не видя нищо, наподобяващо пещера.

Спря едва когато чу дълбоко резониращо хълцукане.

— Скандер! Звукът се чу отново.

— Аз съм, Илит!

Изведнъж видя едно сенчесто място между две скали, което би могло и да не е обикновена сянка. Приближи се и забеляза, че в средата тъмнината се сгъстява. Влезе.

Не беше сигурна кога точно е потънала изцяло в мрака на входа, но кънтенето на стъпките й я убеди, че е вътре.

— Скандер? — повика отново.

Пак не последва отговор, но Илит забеляза нещо светло напред и вдясно от себе си. Тръгна нататък, премина един завой и стигна до място, където сякаш самите скали излъчваха светлина — отгоре и отстрани. Сега виждаше по-добре и ускори крачки. Проходът се разклоняваше няколко пъти и Илит всеки път тръгваше натам, където е по-осветено.

Най-накрая достигна до една зала, в която лежеше тъмната плочеста фигура, която търсеше. Скандер я гледаше втренчено. Ако не бяха очите му, можеше и да не го забележи, толкова неподвижен бе той. Спря неловко на прага.

— Скандер, това съм аз, Илит.

Той надигна глава и леко притвори клепачи.

— Да, така е наистина — отбеляза той. — Колко време мина?

— Много. Как я караш?

— Мечтаех си за ренесанса.

— Какво е ренесанс?

— Съжалявам. Столетията ми са объркани. Ренесансът ще дойде по-късно. Ето това му е лошото, когато си далновиден. Не знаеш кога е сега и кога е тогава.

— Скандер — каза Илит. — Трябва ми помощ.

— Така си и мислех — отвърна драконът. — Иначе какво ще те накара да дойдеш на това далечно място? Какво искаш, мила моя? Огънят ми още не е изгаснал. Искаш да изгоря някого ли?

— Трябват ми очи — каза Илит и обясни за Аззи, Принца и Принцесата.

— Очи — измърмори Скандер и обикновено червеникавокафявата му кожа стана бяла като тесто. Беше му припомнила едно пророчество.

— Защо стоиш тук? — попита го Илит.

— Заради славата, разбираш ли? — отвърна Скандер. — Хората тук ще ме направят известен. Обещах да впиша това място в географските карти. Още не се е случило, но няма как да не стане.

— Къде мога да намеря наистина добри очи? — попита Илит.

— Очи — замисли се Скандер. — Че очи има навсякъде! Защо си си направила труда да питаш мен?

— Знаеш къде са най-добрите. Всички дракони знаят.

— Да разбира се — съгласи се Скандер. — Само че не ми се разговаря за очи, ако нямаш нищо против.

— Не ти се разговаря за очи?

— Суеверен съм, знаеш. Извинявай.

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

— Добре. Преди много време, в Китай, забелязах, че винаги когато рисува дракони, един придворен художник прави очите най-накрая. Попитах го защо и той ми обясни, че те придавали на рисунката някакъв особен живот и че този живот не можел да се събужда, преди да е готово всичко останало. Някакъв мъдрец му бил казал, че очите на моя род са фокус на духа. В тях бил животът и трябвало да се правят последни. Тогава аз намерих този мъдрец — беше монах таоист — и той ме увери, че това е вярно. Също така, той ми пророкува, че когато една вещица започне да говори за очи в мое присъствие, това ще означава пълно разменяне на местата на Ин и Янг.

— Какво означава това?

— Младо момиче… — проговори той и затвори очи.

Тя изчака, но Скандер не продължи. След още малко Илит се прокашля.

— Скандер… и после какво?

Не последва отговор.

— Спиш ли, Скандер?

Тишина.

Тя се приближи и сложи ръка до ноздрите му. Не усети дъх. Приближи се още и сложи ръка върху плочите на гърдите му. Не долови пулс.

— Ох! И сега какво? Но вече знаеше.

Когато свърши, тя погали мъртвия дракон по ноздрите — приживе той обичаше това. „Горкият стар дракон! — помисли си тя. — Толкова стар и мъдър и докаран до това положение… Купчина месо, изстиваща в планинска пещера.“

Скоро щеше да се свечери, а това не е добро време да стоиш в чужда страна. Местните демони скоро щяха да излязат и можеха да й направят някоя пакост, ако решат. По онова време европейските и азиатските демони не преливаха от любов едни към други и войната между тях още очаква своя хроникьор.

Илит уви очите в копринена кърпичка и ги сложи в малкото ковчеже от шипково дърво, което използваше за пренасяне на деликатни и скъпи неща. След това се обърна и излезе от пещерата.

Навън се изправи в целия си ръст и видя как слънцето се отразява от ледовете на близките планини. Тя тръсна разкошната си черна коса и се качи на метлата. Издигна се и се понесе на запад, а земята на дракона изчезна под нея.

Глава 7

Когато Илит пристигна, в Аугсбург бе още светло, защото беше летяла с попътен вятър и беше успяла да изпревари дори самото слънце. Тя кацна недалеч от входната врата на Аззи и почука силно с медното чукче.

— Аззи! Върнах се! Взех ги!

Последва зловеща тишина. Макар че беше лято, във въздуха имаше хлад. Илит усети, че е притеснена. Чувството й на вещица й подсказа, че нещо не е наред. Тя докосна предпазващия амулет от кехлибар, който винаги носеше около шията си. Почука отново.

Най-накрая вратата се отвори. На прага застана Фрике с изкривено от мъка лице.

— Фрике! Какво се е случило?

— Уви, господарке! Нещата наистина се объркаха!

— Къде е Аззи?

— Точно това е най-лошото! Няма го.

— Няма го? Но къде може да е?

— Не знам — отвърна Фрике. — Но не съм виновен аз.

— Кажи ми какво се случи.

— Преди няколко часа — започна Фрике — господарят приготви разтвор, с който да измием косата на Принцесата, защото беше станала мръсна и сплъстена. След това започнах да я суша. Спомням си, че беше някъде около обяд, защото когато излязох да взема дърва за огъня слънцето беше още високо…

— Продължавай! Какво стана после?

— Върнах се с дървата, а господарят Аззи си тананикаше весела песничка и режеше ноктите на Прин-ца… Той винаги се отнася много внимателно към подробностите… Изведнъж спря да тананика и се огледа. Аз също се огледах, макар че не чух никакъв звук. Тогава господарят Аззи погледна мен и мога да се закълна, че се беше променил. Беше пребледнял и косата му беше изгубила блясъка си. „Чухте ли нещо, господарю?“ попитах го, а той отговори: „Да, чух звук, който няма да ми донесе нищо добро. Бързо ми дай книгата с магиите!“ След това падна на колене, а аз изтичах да донеса книгата. Той нямаше сили да я отвори… Онази голямата с медния обков, ей там на пода. Помоли ме да му помогна да разлисти страниците. Каза ми: „По-бързо, Фрике, обзема ме някаква слабост и преставам да съм демон“. Помогнах му, а той каза: „По-бързо, Фрике, по-бързо, докато сърцето ми не излезе от мен окончателно“. И аз започнах да прелиствам по-бързо, но вече съвсем сам, защото ръката на господаря беше отпусната надолу и единственото, което можеше да прави, беше да гледа книгата, макар че очите му бяха изгубили обикновения си блясък. След това каза: „Добре, спри тук. Я да видим…“ и това беше всичко.

— Всичко? Какво искаш да кажеш?

— Че повече не каза нищо, господарке.

— Разбирам това достатъчно добре. Интересува ме какво се случи.

— Изчезна, господарке Илит.

— Изчезна?

— Пред очите ми. Изчезна без следа. Щях да се побъркам, защото не знаех какво да правя. Не ми беше оставил никакви напътствия и едва не изпаднах в истерия, но след малко реших, че ще е най-добре да изчакам завръщането ти.

— Опиши ми начина, по който изчезна — каза Илит.

— Начина? — попита Фрике.

— Да. Появи ли се облак дим? Бързо ли се разсея? Имаше ли светкавица? Може би се е чул слаб гръм? Смали ли се преди това до размерите на точка?

— Не знам, господарке. Затворих очи.

— Затвори очи! Ти си глупак, Фрике!

— Да, господарке, но все пак надзърнах.

— И какво видя?

— Господарят стана много тънък и изчезна някак си настрани.

— На коя страна?

— Надясно, господарке.

— Гладко ли се плъзна, или с движение нагоре-надолу?

— С движение.

— Фрике, това е много важно. Преди да изчезне напълно промени ли се цветът му?

— Точно така, господарке Илит! Цветът му се промени точно преди да се превърне в нищо!

— Какъв стана?

— Син, господарке!

— Точно както си помислих — каза Илит. — Дай сега да видим книгата му с магиите.

Фрике постави тежкия том на една поставка, където Илит можеше да чете по-лесно. Книгата още беше отворена на страницата, която беше гледал Аззи преди изчезването си. Илит се наведе и бързо прочете руническото писмо.

— Какво е това? — попита Фрике.

— Магия за освобождаване, Фрике — обясни му тя. — Демоните я използват, когато някой се опитва да ги призове със заклинания. Нарича се „Общо противопоставяне“.

— Закъснял ли е?

— Очевидно.

— Омагьосан! Но господарят сам владее магиите!

— Разбира се. При това доста добре. Но всички, които правят магии сами са уязвими за действието им. Това е един от големите закони на Невидимото царство.

— Чувал съм това — каза Фрике. — Но кой би могъл да отвлече господаря така?

— Има много възможности — отговори Илит. — Но при тази последователност на събитията най-вероятно е да е бил някой смъртен. Но може и да е вещица, алхимик или друг демон, който държи Аззи в ръцете си по някакъв начин и е в състояние да го повика без неговото съгласие.

— А кога ще го видим отново? — попита Фрике.

— Нямам представа — отвърна Илит. — Зависи от това, кой го е повикал, каква магия е използвал и какво задължение е поел Аззи към него.

— А дали ще е скоро? Илит сви рамене.

— Може да се върне всеки момент или да се забави с дни, седмици, дори с години. Може да изчезне и завинаги. Трудно е да се погледне назад и да се разбере каква е истината, след като стане нещо такова.

— С радост бих пожертвал задника си, ако можех да го повикам обратно! — извика Фрике. Той закърши ръце от мъка и несигурност, след което в тъмните ъгълчета на съзнанието му дойде една мисъл. Той извика:

— О, не!

— Какво не?

— Телата!

— Какво телата?

— Могат да се разложат, господарке. Защото тази сутрин изразходвахме последното си късче лед и вече почти нямаме божия кръв. Казах това на господаря веднага щом се събуди, а той ми каза да не се безпокоя, защото щял да поиска от „Снабдяване“ веднага щом си подремне.

— Да си подремне? Но нали каза, че тъкмо бил станал!

— Той обичаше да си подремва след събуждане, господарке.

— Да, сега, след като ми го каза, си спомних, че наистина беше така — каза Илит.

Тя отиде в лабораторията, където в отворените дървени сандъци, подобни на ковчези, едно до друго лежаха телата. Ледът от Алпите се беше разтопил. На дъното имаше съвсем малко кръв.

— Господарят ти е проявил голяма небрежност — каза Илит.

— Но той не очакваше да го отвлекат, господарке.

— Предполагам, че не е. Но всяко нещо по реда си, Фрике. Трябва да охладим тези тела.

— Моля?

— Трябва да намерим начин да понижим температурата им.

— Можеш ли да доставиш лед, господарке?

— Не мога — отвърна Илит. — Заклинанията на вещиците не стават за такива неща. Пренасянето на предмети е работа на демоните. Само че нашият изчезна. Доста сложно положение. — Тя отиде до кушетката и седна. — Стига си хленчил, Фрике, пречиш ми да мисля.

Илит отиде до сандъците, наведе се и докосна телата. Все още бяха студени, но скоро щяха да се стоплят повече отколкото трябва. След някой и друг час скъпоценните тела на Аззи щяха да се превърнат в разложено месо, вероятно с червеи. Тогава нямаше да има никакво значение дали той ще се върне, или не. Състезанието щеше да е приключило.

— Ще направя нещо с тези тела, Фрике — каза Илит. — Ще поговоря с този-онзи. По-добре не гледай докато изчезвам. Това е женска магия и не е за мъжки очи.

— Когато ти потрябвам ще съм тук — каза Фрике и се измъкна навън.

Илит се залови за работа.

Глава 8

Илит взе една новозаредена метла и след като се увери, че защитните й амулети са на мястото си, излетя през прозореца на къщата и се насочи нагоре, право нагоре, към необятната синева на най-високите слоеве на атмосферата. Докато летеше, тя си мърмореше защитни заклинания, защото това, което щеше да направи, никак не я радваше. Въпреки всичко, когато се чудеше как да охлади телата, първата й мисъл беше да поиска помощ от харпиите.

Харпиите и вещиците бяха в добри отношения помежду си. Те са женски демони, обзети от Силите на Мрака след рухването на класическата митология. Не само вършат злини, но и самото им присъствие е обезпокоително. Дъхът им е зловонен, а маниерите им на масата за хранене — отвратителни. Но Илит реши да отиде при тях, защото макар и противни, имаха бърз ум. Би могла да се обърне към много други демонични същества, но само харпиите и техните сестри сирените, щяха да разберат веднага какво се иска от тях и бяха достатъчно почтени, за да доведат докрай това, което са обещали.

Тя вложи всичките си усилия в летенето и скоро премина през пукнатината, която разделя човешкото от нечовешкото и свръхчовешкото.

Почти веднага се озова в обширна облачна пустош със заснежени хълмове и планини. Там също така имаше и реки, по чиито брегове се издигаха храмове, и всичко това беше от облаци. Илит продължи да лети нататък, спусна се ниско над земята, видя минотавъра и химерата в малка, нейна собствена долчинка, после един хипопотам, който разтвори паст. Тя без усилия избягна звяра и отлетя нататък, към един район, в който облаците бяха оцветени в синьо и всичко отдолу беше синкавозлатно като очертанията на смътно запомнен сън. Спускайки се още повече, на брега на една сънлива река, Илит забеляза красиви женски фигури и в близост до тях водопад, където те можеха да спортуват и да се пързалят.

Илит се насочи към тях. Това беше един от районите, в които харпиите и сирените живееха заедно. Тя забави скоростта си и кацна на левия бряг на реката. Беше Стикс — великата река, която тече от най-дълбокото минало, към най-далечното бъдеще. По бреговете й имаше дървета от неизвестен вид, защото все още очакваха появата си на Земята. Под тях, на тревистия бряг, лениво се изтягаха жените. Бяха осем — сирени и харпии. Сирените са известни с това, че с нежните си песни примамват хора, най-вече моряци, към тяхната гибел. Харпиите са по-съвършен вид сирени с руси коси и твърди, добре оформени гърди, но се хранят така, че и една хиена би се изчервила. Задачата им е да измъчват душите от класически тип, като грабват храната от устите им и ги обливат с огнени екскременти.

Илит зае храбра поза, но всъщност бе доста уплашена, защото тези древни демонични създания бяха склонни да се отдават на странни перверзни и особени мисли, а настроението им никога не е ясно определено и постоянно.

Илит събра кураж и каза:

— Сестри, нося ви поздрави от света на човеците.

Една от сирените се размърда. Беше едра, пепеляворуса, а устата й беше като нежна розова пъпка. Трудно можеше да се повярва, че това е Полдарг — едно от най-зловещите женски божествени създания на света.

— Какво ни засяга светът на човеците? — попита Полдарг. — Наш дом са бреговете на тази река. Тук ние се забавляваме една друга, като възпяваме подвизите си от миналото и от време на време дори и по някой мъж пада в ръцете ни, ако изпадне от лодката на Харон. Грабваме го от речните божества и си играем с него докато полудее, а после го изяждаме, като си го поделяме по равно.

— Помислих си, че бихте се зарадвали на малко разнообразие, ако е в името на добра кауза. Макар и този речен бряг да е чудесен, не може понякога да не копнеете за света на хората, където могат да се вършат хубави неща.

— Какво ни интересуват хората? — каза Полдарг.

— Но продължавай, сестро, кажи ни какво искаш.

Илит разказа за голямото състезание на хилядолетието, за Аззи и за плана му за участие срещу Силите на Доброто като използва две съживени човешки същества и ги включи в изопачена приказка със злокобни последствия. Сирените и харпиите изръкопляскаха. Само мисълта, че следващите хиляда години биха могли да бъдат посветени на Злото, ги накара да настръхнат от удоволствие.

— Радвам се, че одобрявате — каза Илит, — но има един проблем. Аззи изчезна. Някой го повика с магия.

— Но сестро — отвърна Полдарг, — знаеш, че не можем да помогнем с нищо. Забранено ни е да се бъркаме в работите на хората и демоните освен в някои обстоятелства, които в случая не са налице.

— Не искам от вас да намерите Аззи — каза Илит. — Ще го намеря сама. Само че това ще ми отнеме известно време, а телата на Принца и Принцесата лежат несъживени в ковчезите си. Вече нямаме лед и божия кръв, Аззи го няма, за да набави още и рискуваме те да се разложат, защото на земята е пролет. Това ще осуети великия план.

— Това без съмнение е тъжно — каза Полдарг. — Но защо ни го казваш на нас? Тук нямаме лед.

— Разбира се, че нямате — отвърна Илит. — Но вие сте въздушни същества и сте свикнали да отвличате безпомощни същества от Земята и да ги предавате на проклятие.

— Така е. Но какво общо има това с Принца и Принцесата?

— Помислих си — каза Илит, — че бихте могли да помогнете да запазим телата им. Трябва ни студ, а в горните слоеве на атмосферата е много студено.

Харпиите зашушукаха помежду си. Накрая Полдарг каза:

— Добре, сестро, ще се погрижим за тези тела. Къде каза, че са те?

— В къщата на демона в Аугсбург. Намира се…

— Не се притеснявай — прекъсна я Полдарг. — Харпиите могат да намерят всяко място на Земята без никакво усилие. Сестри, елате с мен.

Полдарг разпери тъмните си криле и се издигна. Последваха я още две харпии.

Илит ги проследи с поглед. Знаеше, че харпиите се отегчават много лесно и никак не беше сигурна, че няма да зарежат работата, за да се върнат край реката и вечните си забавления. Наистина те имаха чувство за дълг към равните на себе си и Илит се надяваше, да я считат за такава.

След това излетя и тя. Имаше идея къде би могла да намери Аззи.

Глава 9

Когато харпиите отлетяха, за да вземат телата, никой дори и не помисли, да уведоми Фрике. Той само видя как две харпии нахълтват през прозореца. Седеше на един нисък стол в лабораторията на Аззи, слушаше как капе топящият се лед и чакаше да се върне Илит. Изведнъж чу пърхане на крила и усети миризма на лошо.

За да летят по-добре, харпиите бяха прибрали краката си и големите им бронзови крила поддържаха само торсовете с издадените им напред гърди и главите. Те крещяха със силни стържещи гласове и цапаха всичко.

Фрике изпищя и се скри под масата. Харпиите започнаха да се въртят из лабораторията и да крещят. Когато забелязаха ковчезите, запляскаха с криле над тях.

— Махайте се, нещастници! — извика им Фрике и се спусна към тях с ръжена в ръце. Харпиите се спуснаха към него със стоманените върхове на крилете си и зелените си нокти и го прогониха от стаята. Той хукна, за да вземе лък и стрели, но преди да успее да се върне, харпиите грабнаха Принца и Принцесата и се издигнаха във въздуха, макар и с по-тежко пляскане на крилата. Фрике най-накрая намери оръжията и хукна назад, но харпиите вече ги нямаше. Бяха се издигнали високо и изчезваха в пролуката между реалното и нереалното. Фрике размаха юмрук след тях и седна. Надяваше се Аззи да не иска от него много подробни обяснения. Нямаше никаква представа какво се беше случило.

От друга страна, къде ли беше господарят?

Глава 10

Аззи работеше в лабораторията, когато почувства познатото психическо трепване, което подсказва, че те викат с магия. То е нещо като теглене, което започва в стомаха. Не е неприятен, но при всички е недобър знак за това, което те очаква. Може би бил дори добър, ако си седиш без никаква работа, само че хората обикновено те викат, точно когато си потънал до гуша в някаква деликатна задача.

— Проклятие! — каза Аззи.

Нищо не ставаше в график и никой не можеше да каже още колко време замъкът щеше да стои така без надзор, с разпадащите се остарели магии. А и младите хора — Принцът и Принцесата — трябваше да бъдат съживени колкото се може по-скоро, за да не се влоши състоянието им.

И ето го, сега се носеше из въздуха без да е в състояние да произнесе контразаклинанието си и да предотврати случилото се. Не че със сигурност би могъл да го предотврати. Заклинанията с общо приложение често не вършат работа в специфични ситуации.

При пренасянето си Аззи загуби съзнание. Когато се свести, главата го болеше. Опита се да стане, но изглежда лежеше на хлъзгава повърхност. Всеки път, когато се надигнеше, отново се свличаше. Освен всичко друго изпитваше и гадене в стомаха.

Лежеше в една пентаграма. По-омагьосан от това не можеше да бъде.

Разбира се, не му беше за първи път. Всеки демон, който желае да живее активен живот сред хората, трябва да свикне да го омагьосват многократно, защото хората обичат да погаждат номера на демоните точно така, както и демоните на тях. Никога не е било мъжете и жените да не търсят помощта на демоните посредством магии. В много приказки се разказва за успехите и провалите на хората, тръгнали по този път. Но в тях няма и дума за това, до колко много на брой смислени решения се е стигало, тъй като човешката душа е стока, която може да се купи сравнително лесно. От край време е така — демонът свършва някоя работа и в замяна получава душа. Кралете винаги са били добри благодетели и много от тях са имали слуги демони. Но това не е било едностранно — много демони също са имали крале за слуги.

— Татко видя ли? Нали ти казах, че ще дойде! Гласът беше на Бригите и звучеше тържествуващо.

И ето го сега, стоеше изправено над него — момиченцето с изпоцапано лице, което се беше възползвало от изтръгнатото насила от него обещание да дойде, когато го повика.

— Май добре си се справила — каза един дебел мъжки глас. Беше бащата на Бригите — Томас Писаря. Сякаш беше дошъл на себе си, но, разбира се, не помнеше нищо за Дупката и за срещата си с Аззи. Аззи беше благодарен за това. Когато хората знаят прекалено много, стават опасни.

— А, значи ти си била? — каза Аззи, когато си спомни момиченцето, което го беше заловило, докато той наглеждаше баща му. — Какво искаш?

— Да изпълниш желанието ми! — отвърна Бригите. Да, наистина. Аззи дължеше да й изпълни едно желание. Би дал мило и драго да можеше да го забрави, но обещанията, разменени между хората и свръхестествените същества, се регистрират в света на вълшебствата като факти с огромно значение. Аззи при всички случаи трябваше да се справи с възникналото положение.

— Добре — каза той, — отворете една от страните на пентаграма и ме пуснете да изляза. След това ще поговорим.

Бригите се наведе, за да изтрие една от чертите, но баща й я дръпна назад.

— Не го пускай! Ще изгубиш властта си над него! Аззи сви рамене. Все пак, струваше си да опита.

— Господин Писар — каза той, — кажете на малката си дъщеря да бъде разумна. Бихме могли да решим въпроса съвсем бързо и аз да вървя по пътя си.

— Не го слушай! — каза Писаря на дъщеря си. — Демоните са богати, можеш да поискаш от него всичко! Абсолютно всичко!

— По-добре е да внеса малко яснота по въпроса — каза Аззи. — Това е така според масовите суеверия, но е далеч от истината. Демоните могат да изпълняват желания само в рамките на собствената си сила. Голямо богатство може да ви осигури само много висш демон, а аз съм беден и работя със средства на „Управлението“.

— Иска ми се да имам нова кукла — каза Бригите на баща си. Аззи се напрегна и се наведе напред. Това не беше желание в истинския смисъл на думата, защото не беше отправено към него, но ако го кажеше още веднъж…

— Кукла? — каза той. — Мога да ти дам най-чудесната кукла на света. Чувала ли си за Снежната царица? Тя има една специална къщичка с играчки, с малки човечета и мишки, които тичат насам-натам, а и други неща. Да ти я донеса ли?

— Чакай! — изкрещя Писаря, без да пуска Бригите. — Дъще, опитва се да ни измами! Този демон може да прави чудеса, може да те направи богата, може да те направи принцеса…

— Няма нищо такова — каза Аззи.

— Искай нещо сериозно! — продължи Писаря. — Или по-добре отстъпи желанието си на мен и аз ще поискам нещо достатъчно голямо, за да бъдем богати и двамата. След това ще ти купя всички кукли на света!

— И пак ли ще трябва да разтребвам масата след ядене? — попита Бригите.

— Не, ще си наемем слуга.

— Ще трябва ли да доя кравите, да храня кокошките и да се занимавам с всички останали домакински работи?

— Разбира се, че не!

— Не му вярвай, Бригите! — предупреди Аззи. — Ще ти кажа какво да направиш. Кажи ми да ти донеса нещо хубаво и аз ще те изненадам. Какво ще кажеш, а?

— Не го слушай! — каза Писаря. — Най-малкото трябва да поискаш голямо имение!

— Не го слушай! — каза Аззи. — Той винаги се е държал зле с теб, нали? Но аз си спомням как веднъж беше много доволен, че може да разчита на помощта ми.

— Какви ги дрънкаш? — каза Писаря. — Никога не съм те виждал.

— Така си мислиш. Бригите, какъв цвят да е къщичката ти за кукли?

— Къде сме се виждали? — попита Писаря.

— Всъщност искам… — започна Бригите.

— Чакай! — изкрещя Писаря. — Ако поискаш някаква глупост, ще ти ощавя кожата!

— Омръзна ми да ми крещиш — отвърна Бригите.

— Мога да ти помогна — каза Аззи и направи жест. Томас Писаря отвори уста, но от нея не излезе нито дума. Той се напрегна, езикът му започна да се движи, бузите му се издуха, но не излезе и звук.

— Какво направи?! — извика Бригите.

— Изпълних желанието ти — отвърна Аззи. — Вече никога няма да крещи. На теб или на когото и да било.

— Не е честно! — каза Бригите. — Говорех с баща си, не с теб! Още не си изпълнил желанието ми!

— Добре, Бригите. Пожелай си нещо. Само по-бързо, защото трябва да се махам оттук.

Томас Писаря се опита да каже нещо. Лицето му беше почервеняло, очите му бяха ококорени като твърдо сварени яйца. Беше много забавно и Бригите започна да се смее, но изведнъж престана. Нещо се беше появило във въздуха.

То се втвърди.

И пред тях застана Илит — появи се изневиделица с разрошена коса, а от края на метлата й излизаше дим.

— Аззи! — извика тя. — Добре, че ми каза за това обещание… и че си го спомних! Има ли някакъв проблем?

— Не се ли вижда? — попита Аззи. — Още се мъча да накарам това хлапе да изрече някакво желание, аз да го изпълня и да се махам оттук. Само че още спорят с баща си какво да бъде то.

Томас Писаря направи умолителен жест към Илит.

— Какво си му сторил? — попита тя.

— Бригите каза, че иска той да не й крещи и аз го накарах да млъкне.

— О, Аззи, стига си си играл! Момиченце, каква искаш да станеш, когато пораснеш?

Бригите се замисли.

— Когато бях малка, исках да съм принцеса.

— Не знам дали Аззи ще може да се справи с това — каза Илит.

— Сега вече не искам. Сега искам да стана вещица.

— Защо искаш да станеш вещица?

— Защото ти си вещица — отвърна Бригите. — Искам да съм като теб. Да яздя метла и да омагьосвам хората.

Илит се усмихна.

— Аззи, какво ще кажеш?

— Още една вещица. Има ли някакво значение? Това ла е желанието ти, дете? Искаш ли да станеш вещица?

— Да!

Аззи се обърна към Илит:

— Какво ще кажеш?

— Аз наистина вземам помощници от време на време. Бригите е доста малка, но след някоя и друга година…

— Да, моля ви се! — каза момиченцето.

— Добре — съгласи се Илит.

— Е, имаш, каквото пожела, дете — каза Аззи. — А сега ме пусни да си вървя оттук.

— Най-напред върни говора на баща ми.

Аззи направи това. Томас Писаря се спусна, за да удари здрав шамар на дъщеря си, но някаква невидима сила задържа ръката му.

— Какво направи? — попита Бригите Илит.

— Съвсем проста магия — отвърна тя и се обърна към Писаря:

— Бъди добър с дъщеря си. Само след няколко години ще е в състояние да те направи на кайма. А ще си имаш работа и с мен.