Донеси ми главата на принца

Глава 1

Принцът яздеше сам през гъстата зелена гора, отвъд познатите полета и хълмове, в непознатата земя, простираща се нататък. Яздеше на север и размишляваше за мечовете. Знаеше, че Доста щастливият меч не е така добър като Наистина омагьосания меч, но все пак е по-добър от обикновения. Той вдигна Доста щастливия си меч и го погледна. Беше необикновено красиво оръжие — с изящно украсена дръжка и висящи на нея пискюли. Беше един от най-хубавите мечове, които някога е виждал. Беше значително по-малък от широките оръжия на мода по онова време и беше съвсем прав, без никакви турски извивки, много благодаря! Беше двуостър, добре наточен и от двете страни и върхът му беше като игла. Само това беше достатъчно, за да го отличи от обикновените мечове, които бяха остри само от едната страна и изобщо нямаха качествен връх.

Доста щастливият меч е хубаво оръжие, но има и своите недостатъци. Той е само един от многото видове Омагьосани мечове и Аззи, който бързаше да намери оръжие за Принца, не погледна както трябва в коша, от който го извади. Може би си мислеше, че всички омагьосани мечове са еднакви. Не се досети, че „омагьосан“ е само родово понятие за мечове с един или друг тип магия.

Омагьосаните мечове се различават значително по своята ефикасност. Има (или е имало) Нечупливи мечове, и такива, които никога не се предават. Мечовете, които безпогрешно убиват опонентите си, са сравнително редки, макар че всеки оръжеен майстор се стреми да придаде на оръжията си именно това качество. Всепобеждаващите мечове се срещат от време на време, но това мощно оръжие обикновено надживява собственика си, който, след като не може да бъде победен в бой, най-често бива отровен от близък приятел, жена си или жената на близък приятел. Дори и с перфектен меч хората не напускат този свят живи.

Принцът продължаваше да язди през гъстата гора. Разбира се, тя беше омагьосана. Дърветата също бяха омагьосани — тъмни и мрачни — един зелен свят, през който прелитаха черни сенки. Беше като древните гори на Стария континент и криеше орди чудовища.

След време Принцът стигна до една полянка, заобиколена от всички страни с тъмнина и заплаха. В далечния й край той забеляза шатра, направена от зелен и оранжев плат. За едно дърво недалеч беше завързан силен черен кон. Беше висок и красив — истинско бойно животно.

Принцът се приближи до шатрата. Пред нея беше оставена тежка черна ризница, отлично направена, инкрустирана тук-там с перли. Собственикът й очевидно беше богат и силен.

Отпред, на пилона със знамето, беше окачен ловджийски рог. Принцът го взе и го наду. Преди още ехото да заглъхне, в шатрата нещо се размърда. След това се показа един мъж. Той влачеше след себе си една красива припаднала жена.

— Кой надува рога ми? — попита рицарят.

Беше облечен с ярко раирано бельо. Когато видя Принца, презрителната му гримаса стана още по-презрителна.

— Аз, господине — отвърна Принцът. — Тръгнал съм, за да спася Спящата красавица от магията.

— Ха! — каза рицарят.

— Защо казваш „Ха“? — попита Принцът.

— Защото, когато чуя за такова дребно и абсолютно незначително приключение, не мога да не издам презрителен звук.

— Значи твоето приключение е по-значително?

— Разбира се! — отвърна рицарят уверено. — Защото трябва да знаеш, млади човече, че аз съм Парсифал и търся Светия Граал.

— Светия Граал, а? — попита Принцът. — А сигурен ли си, че е по тези места?

— Разбира се. Това е омагьосана гора и в нея са всички неща. Светият Граал със сигурност е тук.

— Ами жената? — попита Принцът.

— Моля?

— Тази жена, която държиш за косата. Парсифал погледна надолу.

— О, тази ли? Тя не означава нищо.

— Но какво правиш с нея?

— Трябва ли да го кажа на глас?

— Разбира се, че не. Имам предвид…

— Знам какво имаш предвид — каза Парсифал. — Тя е тук, за да има с какво да си играя, докато се появи Граалът.

— Разбирам — каза Принцът. — Между другото, трябва ли ти този кон?

— Моят кон?

— Просто питам. Защото, ако не ти трябва, бих могъл да го използвам. Доста по-голям и по-силен е от моя.

— Това е най-чудатото нещо, което съм чувал от много време насам! — каза Парсифал. — Някакво си бебе рицар, още с жълто около устата, идва в лагера ми и ме пита дали ми трябва коня ми! Не. Разбира се, че не, млади момко! Ако ти трябва на теб, вземи го!

— Благодаря — каза Принцът и слезе от седлото. — Наистина съм ти много благодарен.

— Само че най-напред, ще трябва да се биеш с мен, за да го вземеш.

— Знаех си, че ще има някакво условие.

— Така е. Има. Виждам, че си въоръжен с Доста щастлив меч.

— Аха — каза Принцът. — Много е хубав, нали?

— Хубав е — съгласи се Парсифал. — Но, разбира се, не е Наистина омагьосан меч като моя.

Той извади меча си и го показа.

— Предполагам, че меч като моя не може да свърши много работа срещу меч като твоя — каза Принцът.

— Да, честно казано и аз мисля така. Доста щастливите мечове не са лоши, но не можеш да очакваш много от тях в схватка срещу един Наистина омагьосан меч.

— Така си е. Слушай, сигурен ли си, че трябва да се бием?

— Боя се, че да — отвърна Парсифал и нападна.

Принцът отскочи встрани и размаха Доста щастливия си меч. Двете оръжия се удариха едно в друго със свръхестествен звън. Последва го още по-свръхестествен звън, когато острието на Принца се счупи.

— Победих! — извика Парсифал и вдигна меча си за смъртоносния удар. — Грхрхр!

Принцът си помисли, че това е краят, така че използва последните секунди, за да прехвърли спомените си, които не бяха кой знае колко много.

Но земните му дни още не бяха свършили. Тъй като мечът му беше Доста щастлив, при това от добрите за класа си, когато се счупи, едно-единствено остро парче полетя и се заби в гърлото на Парсифал.

Това и беше причината за звука: „Грхрхр“, който Парсифал издаде, преди да се свлече на земята с трясък.

— Съжалявам, но си го търсеше — каза Принцът. Той се обърна и тръгна, като смяташе, че някой друг ще дойде, за да го погребе.

— Вземи красивия меч — препоръча му един глас.

— Кой каза това?

— Аз — обясни мечът на Парсифал. — Вземи и коня.

— Кой си ти?

— Наричат ме Екскалибур.

— Какво говорят за теб?

— Прочети руните ми.

Принцът взе оръжието и погледна блестящото му острие. По него наистина имаше гравирани руни, само че той не можеше да ги прочете. Погледна меча с респект и го попита:

— Защо ме заговори?

— Не би трябвало — съгласи се Екскалибур, — но не можех да допусна да си отидеш и да ме зарежеш тук.

Ще остана без работа, а аз страшно обичам да работя. Ще видиш, че съм много полезен. Ако някой ти създава неприятности, ще трябва да си има работа с мен. Когато Принцът тръгна към коня, го спря глас:

— Чакай, господине!

Беше жената.

— Моля те за помощ в името на рицарската ти клетва! — добави тя.

Въпреки че не си спомняше да е давал каквито и да било клетви, Принцът попита:

— Каква точно помощ имаш предвид?

— Аз съм валкирия — обясни жената. — Този мъж ме победи на бойното поле, като се направи на умрял, за да ме подмами да се приближа. Сега мога да си отида вкъщи само като повикам Дъгата, а със себе си трябва да имам подходящ трофей. Ще ми помогнеш ли да намеря рога, който той ми взе?

— Това не е трудно — отвърна Принцът, — особено, ако е онзи, който надух, когато дойдох. Този на пилона до шатрата ли е?

— Наистина е той — каза жената, отиде до рога, взе го и го наду по вълшебен начин.

В същия миг от небето се спусна краят на една дъга, който без малко щеше да събори Принца.

— Благодаря, добри господине — каза жената и започна да събира бронята на Парсифал.

— Няма ли да вземеш и умрелия рицар? — попита Принцът. — Мислех, че ви трябват такива неща.

— Не ми трябва рицар, който не може да спази легендата такава, каквато е. От друга страна, хубавите брони не се срещат често.

Тя чукна гърдите на ризницата с изострения си нокът, занесе частите до дъгата, изпрати въздушна целувка, извика „Ще се видим пак“ и изчезна сред огнен блясък.

Принцът продължи да язди през гората. На гърба му беше привързан Екскалибур, а зад него вървеше старият му кон. Беше чудесно да чувства, че мечът е там. След малко чу тихо мърморене край дясното си ухо и разбра, че това е мечът.

— Какво има?

— Нищо особено. Само лека ръжда.

— Ръжда? — Принцът го извади от канията и го огледа. — Не я виждам.

— Усещам как ме хваща. Имам нужда от миропомазване.

— Нямам с какво.

— Малко обикновена или божия кръв ще свърши работа.

— Нямам.

— Тогава зарежи тази работа, момче, и ме остави да си мечтая за старите дни.

На Принца това му се видя много странно, но той не каза нищо и продължи.

Сега му се строи, че мечът е заспал, защото от него идваше равномерен хъркащ звук. Нямаше представа, че говорещите мечове могат и да хъркат. Опита се да не обръща внимание и продължи нататък, докато не стигна до един човек с монашески одежди.

Монахът го поздрави и всеки продължи по пътя си, но след малко Екскалибур се обади:

— Видя ли коварния му поглед?

— Нищо такова не видях.

— Искаше да те убие! Такова нахалство! Такава дързост! И такава злоба!

— Не видях нищо такова — каза Принцът.

— Искаш да кажеш, че съм лъжец?

— Разбира се, че не — отрече Принцът, защото е съвсем естествено да си предпазлив, когато разговаряш с говорещ меч, особено ако е с руни.

— Надявам се да срещнем този монах отново — каза Екскалибур и издрънча нагоре-надолу в канията си със зловещ смях.

По-късно през деня срещнаха група търговци. Те бяха достатъчно учтиви, но след това мечът обясни, че всъщност са били крадци, които са смятали да повалят него, Принца, и да откраднат меча му. Принцът отново не се съгласи, но Екскалибур не искаше и да чуе. Най-накрая той се измъкна от канията си и каза:

— Веднага се връщам. — След това изфуча в гората.

Върна се след около час, целият изпоцапан с кръв и олюляващ се.

После започна да ругае и да пее като пиян човек, а и да обвинява Принца, че му крои нещо лошо, например да го претопи в първата ковачница, до която стигнат. Очевидно Екскалибур имаше проблеми.

Същата вечер, когато спря за малко да си почине и мечът заспа, Принцът стана и побягна от него колкото му държат краката.

Глава 2

Освободен от зловещата компания на Екскалибур, Принцът продължи сам нататък през гората. От двете му страни се извисяваха огромни дървета, а лиани и други пълзящи растения изпълваха всичкото останало пространство. Пейзажът напомняше подводен — беше зелен и мокър — и от всички страни долитаха странни, звуци.

Принцът ходеше пеша. За жалост, големият силен кон на Парсифал беше избягал заедно с неговия, когато той се махна от Екскалибур.

Междувременно, в Аугсбург Аззи обикаляше трескаво имението и се мъчеше да събере нещата, които трябваше да даде на Принца след като го открие.

— Бързо, Фрике, по-бързо сложи флакон вълшебен мехлем за рани!

— За прободни или за рани от чук по главата, господарю?

— По добре сложи и двете, защото не знаем в какво ще се забърка.

— Госпожица Илит е тук, господарю — съобщи му Фрике.

— О! Мислех, че наглежда Принцесата… Още превръзки.

— Прави го, макар че по време на отсъствието ви тя счете за необходимо да изпълнява споразумението от ваше име и да докладва на наблюдателя ежедневно.

— На наблюдателя? На Бабриел? Разбира се. Добро момиче. Къде е тя?

— В гостната. Разговарят с ангела на чаша чай… Ето превръзките.

— Ще се отбия да ги поздравя преди да тръгнем. Благодаря, Фрике.

Илит и Бабриел се гледаха крадешком над високите бутилки вино и през мъглата, която заобикаляше димящите, току-що изпечени питки. Изглежда бяха започнали да се наслаждават на компанията си. Това личеше по начина, по който Илит извиваше назад гърба си при всяка възможност. Що се отнася до Бабриел, изглежда той беше под влиянието на някакъв небесен аналог на земното желание.

Аззи влезе в стаята с усмивка (или гримаса) и Илит стреснато скочи на крака.

— Аззи, мили, мислех, че още не си се върнал! — каза тя и се втурна към него да го прегърне. — Просто се възползвах от възможността!

— Каква възможност? — попита Аззи.

— Как каква? Ами да видя как вървят нещата при теб. Докъде си стигнал?

— Моментът е критичен — отбеляза Аззи и се освободи от прегръдката й, — трябва веднага да отида на мястото на действието. Мисля, че е по-добре да се върнеш в замъка и да наблюдаваш събитията оттам. Здрасти, Баби! Как я кара Доброто тези дни?

— А! Тъкмо открихме нещо ново и много вълнуващо за нашия строеж. Нарича се „стъклопис“. Бих искал да ти го покажа някой път.

— Извинявай, но точно сега бързам. Стъклопис?

— Да. Нещо наистина красиво и поучително.

— Хм. Звучи ужасно. Съжалявам, но не мога да остана повече. Изпийте още по едно. Ще ви се отрази добре. Фрике! Взехме ли всичко необходимо?

— Ето това е последното, господарю — извика Фрике в отговор и влезе в гостната.

В ръцете си държеше чифт високи ботуши за езда, направени от мека червена кожа. По тях нямаше нищо необикновено, освен двата малки циферблата, монтирани в токовете.

— Ботушите ми Седем Левги! — извика Аззи. — Фрике, ти си гений!

Аззи обу ботушите, метна на гръб чувала с магиите, няколкото резервни меча и някои други дреболии. След това чукна токовете и активира ботушите.

— Тръгвам! — извика той и премина през входната врата с една единствена крачка, след което се устреми във въздуха.

Бабриел и Илит хукнаха до прозореца, за да гледат, защото никога досега не бяха виждали ботуши Седем Левги в действие. Тези не бяха нови, но работеха отлично. Аззи излетя съвсем ниско над покривите на Аугсбург и продължи да набира височина.

Ботушите Седем Левги го издигнаха високо и Аззи видя голямата гора под себе си, простряла се до хоризонта като безкрайно зелено море. От време на време в нея се срещаха населени места. Аззи летя дълго и понеже не знаеше къде се намира, реши да попита за посоката. Опита се да накара ботушите да го свалят на земята, но те отказаха да променят курса си. Ето това беше проблемът с ботушите Седем Левги. Вземат нещата прекалено буквално. Носят те седем левги и нито сантиметър по-малко или повече. Аззи протегна надолу ръка и започна да ги удря.

— Искам да сляза веднага!

Но те не му обърнаха никакво внимание или поне не регистрираха оплакването му. Продължиха да го носят през няколко реки и градове, докато накрая не го свалиха в покрайнините на някакво селце.

Изумените селяни от Вуден, източна Влахия, с изумление наблюдаваха гладкото кацане на демона в центъра на петъчния пазар.

— Омагьосаната гора] — извика Аззи. — Къде е?

— Коя омагьосана гора? — извикаха селяните в отговор.

— Тази с омагьосания замък и Спящата красавица!

— Назад, на около две левги — казаха селяните и посочиха натам, откъдето Аззи току-що беше дошъл.

Той отново се издигна във въздуха и отново ботушите направиха крачката си от седем левги.

Започна изтощителна борба. Аззи се чудеше в коя посока да полети, за да може в края на краищата да стигне до замъка след определен брой прелитания по седем левги всяко. Доста време му отне, докато прецени правилните ходове.

И ето, най-после вълшебната планина се показа пред очите му. Позна я по мъглата, която беше надвиснала над нея. А сега, къде точно в околността беше Принцът?

Глава 3

Принцът вървя през гората цял ден. Теренът беше сравнително равен и имаше множество искрящи поточета, а тук-там и плодни дръвчета, от които си откъсна обяда. Слънцето започна да залязва и позлати клоните и листата. След малко той достигна до една полянка, на която реши да си почине.

Когато се събуди, нощта беше настъпила и нещо минаваше покрай него. Той се изправи на четири крака и се мушна в близкия храсталак, като посегна, за да вземе меча си, но си спомни, че го е изоставил. Извади една кама и погледна през листака. Видя, че на поляната излиза едно малко космато пони.

— Здравей, млади момко — каза понито, след като се доближи до храсталака.

Принцът не се изненада, че понито може да говори. В края на краищата, гората беше омагьосана.

— Здрасти — отвърна той.

— Къде отиваш? — попита понито.

— Търся един омагьосан замък, който е някъде тук. Трябва да спася една Принцеса, която също е омагьосана и спи в него.

— О, пак ли Спящата красавица — каза понито. — Знаеш ли, че не си първият, който се интересува от нея в тази гора?

— Къде са другите?

— Всички загинаха. Освен няколко, които още не са се отказали, но и те скоро ще загинат.

— О, съжалявам за тях, но предполагам, че така и трябва да бъде. Не бива да я събужда не който трябва.

— Значи ти си, който трябва?

— Да.

— Ти си Принцът?

— Да.

— Тогава тебе търся. Изпратиха ме да те намеря.

— Кой те изпрати?

— А — отвърна понито, — това е цяла история. Ще разбереш по-късно. Тоест, ако си жив дотогава.

— Разбира се, че ще съм жив. В края на краищата, аз съм този, който трябва.

— Качи се на гърба ми — каза понито. — Можем да говорим, докато вървим.

Глава 4

Принцът и понито тръгнаха и не спряха, докато не стигнаха до една поляна, на която бяха разпънати много шатри. Между тях се разхождаха рицари с празнични доспехи, ядяха барбекю и флиртуваха с дами с прозрачни воали, които ходеха насам-натам и разнасяха вино, медовина и други напитки. Дори имаше и малък оркестър, който свиреше игрива музика.

— Приличат на почтени хора — каза Принцът.

— Не се заблуждавай — отвърна понито.

— Защо мислиш, че се заблуждавам?

— Слушай, каквото ти казвам.

Принцът знаеше (с тази част на мозъка си, в която се съхраняваха древни мъдрости), че на малките космати понита, които тайнствено се появяват в гората, може да се вярва. От друга страна, той знаеше, че няма защо да вярва, защото, ако човек винаги слуша гласа на разума, никога няма да направи нищо интересно.

— Но аз съм гладен — каза Принцът. — А може би тези рицари знаят и пътя за замъка.

— Не казвай, че не съм те предупредил — каза понито.

Принцът го ритна в ребрата и то тръгна нататък.

— Здравейте! — извика Принцът, когато спря в средата на лагера.

— Здравей — извикаха рицарите в отговор.

Принцът се приближи още.

— Ти рицар ли си? — попита най-главният.

— Да, рицар съм — отвърна Принцът.

— Тогава къде ти е меча?

— Това е дълга история.

— Разкажи ни я!

— Срещнах меча, наречен Екскалибур — започна Принцът. — Помислих си, че е меч като меч, но едва тръгнахме и той отвори такава една уста, че няма да повярвате. И продължи да се държи все по-странно и по-странно, така че накрая трябваше да го изоставя, за да не ме убие.

— Това ли е историята? — попита един от рицарите.

— Това е, което се случи.

Рицарят махна с ръка. От една бяла шатра излязоха двама, които носеха синя сатенена възглавничка, върху която беше поставен меч. Той беше назъбен от удари, покрит с ръжда, пискюлите му бяха мръсни и проскубани, но личеше, че е Екскалибур.

— Това ли е твоят меч? — попита рицарят.

— Да. Макар че последния път, когато го видях, не изглеждаше толкова зле.

Екскалибур се обади с тънък разтреперан глас:

— Благодаря, приятели! Мисля, че мога да стоя и сам.

Той стана от възглавницата, като едва не падна, но после се закрепи на едно място. Яркият скъпоценен камък на дръжката гледаше Принца, без да трепне.

— Той е — каза Екскалибур. — Без съмнение това е този, който ме изостави на бойното поле.

Рицарите се обърнаха към Принца:

— Мечът твърди, че си го изоставил на бойното поле. Вярно ли е това?

— Не беше така — отговори Принцът. — Този меч бълнува!

Екскалибур се олюля, после пак застана стабилно.

— Приятели! — каза той. — Приличам ли ви на побъркан? Казвам ви, той ме захвърли без никаква причина и ме остави да ръждясвам в подножието на един хълм.

Принцът докосна с показалец слепоочието си, за да покаже, че този, за когото се отнася жеста, е побъркан.

Рицарите не изглеждаха много убедени. Един от тях каза на съседа си:

— Малко е особен, наистина, но не е побъркан. Друг от тях — висок мъж със сива брада, орлов поглед и тънки като на официален говорител устни, излезе напред със свитък пергамент и перодръжка.

— Име?

— Принц.

— Професия?

— Също като името.

— Настояща задача?

— Специална мисия.

— Каква мисия?

— Митична.

— Същност на мисията?

— Събуждане на Спящата красавица.

— С какви средства?

— Целувка.

След като приключиха с въпросите, рицарите се оттеглиха в едно тихо кътче, за да обсъдят какво да правят по-нататък, като оставиха Принца завързан с копринено въже под един храст.

Струваше му се, че тези не са от обикновените рицари. Задаваха неочаквани въпроси. Лицата им — кокалести, бледи, полускрити под разпадащите се от употреба шлемове — никак не предразполагаха към спокойствие. Чу ги да си говорят:

— Какво ще правим с него?

— Ще го изядем.

— Не ще и дума. Въпросът е как?

— Фрикасето е вкусно.

— Миналата седмица ядохме рицар фрикасе.

— Тогава първо да приключим с понито.

— Как.

— Да го опечем с подправки. Някой виждал ли е подправки наоколо?

Принцът веднага реши, че или истинските рицари не разговарят както той беше предполагал, или че тези не са истински, а са демони в рицарски доспехи.

След малко всички се съгласиха да бъде фрикасе, само че имаха известни проблеми докато разпалят огъня. Наскоро беше валяло и не можаха да намерят сухи дърва.

Най-накрая намериха малко саламандьрче. Сложиха върху него мокрите подпалки и силно го удряха по носа, когато се мъчеше да се измъкне. Скоро подпалките се разгоряха както трябва. Двама рицари се заеха със приготвянето на соса, други двама с маринатата, а останалите започнаха да пеят.

Принцът знаеше, че е в смъртна опасност.

Глава 5

Аззи отново тръгна, като изостави ботушите Седем левги в полза на собствената си способност да лети. След известно време в далечината забеляза огън. Приближи се до него, направи един кръг, фокусира погледа си и видя Принца, завързан като чувал, в очакване да го сготвят фрикасе, докато понито вече се печеше и пищеше.

— Не можете да направите това! — викаше то. — Още не съм го инструктирал както трябва!

Рицарите демони продължаваха да пеят.

Аззи бързо се спусна в храстите недалеч. Тъкмо мислеше какво да направи, за да обърка рицарите, когато изведнъж до него се появи Бабриел с великолепна бяла ризница и с трептящи ослепителни бели крила.

— Дошъл си да се похвалиш с катедралата ли? — попита го Аззи.

Бабриел го изгледа строго.

— Надявам се не смяташ сам да отидеш там, старче?

— Разбира се, че смятам — отвърна Аззи. — Мислиш, че ще оставя героя си да бъде изяден от демони ренегати?

— Не исках да се намесвам — каза Бабриел, — но съм длъжен да те държа под око. Виждам, че Принцът е в опасност, само че ти знаеш правилата така добре, както и аз. Не трябва да му помагаш. Поне не пряко. Не бива с действията си да влияеш на събитията.

— Само съм приготвил някои неща за него — отговори Аззи. — Кама, невидимо наметало.

— Дай да ги видя. Хм… Камата ми се вижда нормална, но наметалото… не мога да кажа.

— Защото е невидимо. Можеш да го пипнеш, нали?

Бабриел го опипа.

— Мисля, че всичко е наред — призна той накрая.

— Дори и да не беше — каза Аззи, — кой щеше да разбере разликата?

— Аз — каза Бабриел. — И щях да кажа.

Принцът лежеше завързан и се чувстваше като глупак. Защо не послуша косматото пони? Сега не можеше да чуе цялата лекция за мисията си. Защо не му повярва? Наистина, хубав аромат се носеше, но…

След това чу шум. Сякаш някой му каза със силен шепот:

— Ей, ти там!

— Кой е? — попита Принцът.

— Чичо ти Аззи.

— Радвам се, че дойде, чичо! Можеш ли да ме измъкнеш от тази каша?

— Не лично. Не. Но ти нося две неща.

— Какви?

— Първото е вълшебна кама. Тя ще пререже въжето, с което си завързан.

— А второто?

— Невидимо наметало. С него ще се измъкнеш незабелязано.

— Благодаря ти, чичо! Ще ти се отблагодаря със същото!

— Съмнявам се — каза Аззи и като се прицели внимателно, пусна камата. Тя се заби в пъна, на който се беше облегнал Принцът.

— Готово!

— Добро момче! Дръж сега наметалото! Прочети внимателно упътването и най-важното, не го късай в никой случай, под заплаха от наказание! Желая ти щастие! Ще се видим после.

Принцът чу как нещо меко просвистява във въздуха и пада до него. Беше наметалото. След като разряза въжето с вълшебната кама, той го потърси, но не успя да го намери. Това беше много тревожно. Никак не беше лесно да намериш невидимо наметало в тъмна нощ.

Глава 6

Рицарите демони се връщаха. Те пееха:

Никой не беше успял да обясни значението на тази песен. Тя беше много стара, от времето, когато човекът е смятал, че неяснотата е удобен начин да се живее.

След това рицарите демони се пръснаха из лагера като грухтяха, сумтяха, протягаха се и се прозяваха. Тук-там с оригвания и значително почесване, те бързо се успокоиха.

Принцът отново потърси наметалото. Пак не го намери. След това забеляза етикетчето — малко, квадратно парче плат, със светещ надпис. Той гласеше: МОЛЯ НЕ МАХАЙТЕ ТОЗИ ЕТИКЕТ ПОД СТРАХ ОТ НЕБЕСНО НАКАЗАНИЕ. МОЛЯ ПРОЧЕТЕТЕ УПЪТВАНЕТО ОТ ДРУГАТА СТРАНА. Принцът се опита да го прочете, но то не беше осветено.

Той се уви в наметалото колкото се може по-добре и тръгна да се разхожда тихо сред налягалите войни.

Една лека неравност на земята го препъна й той се докосна до един от тях.

— Ей, ти! — Някаква ръка се протегна в тъмното и го хвана. — Момчета! Знаете ли какво намерих?

— Защо държиш юмрука си така свит, Ангус? — попитаха го другите.

— Защото, приятели, с него съм хванал невидим шпионин!

— Не съм шпионин! — извика Принцът.

— Ти си невидим, ще отречеш ли това? Принцът се отскубна и хукна да бягат Рицарите се спуснаха след него, събуждайки останалите с виковете си. Отговориха им други викове, идващи отпред. Отначало Принцът си помисли, че това е ехото на тези отзад, но след малко осъзна истинското положение. Пред него също имаше рицари демони. Вероятно бяха изтичали бързо, за да му препречат пътя за бягство. Той разбра, че ще трябва да се промъкне през редиците им.

Спря, за да оправи наметалото и остана изумен като видя как ръката му изчезва, когато я покрие с него. Виждаше през наметалото и през ръката под него.

Разбира се, непокритата част от ръката му си оставаше видима както обикновено. Дори още по-видима, защото завършваше като отрязана, висеше във въздуха, а нямаше никаква кръв.

Той се уви колкото се може по-добре и отново побягна. Попадна на една широка поляна, обрасла с трева. В края й се появиха конници, осветени от луната. Един от тях посочи с ръка и се провикна:

— Ето там е смачкана тревата! Там трябва да е! Конниците веднага препуснаха.

Принцът отново се шмугна в гората и там намери една малка пещера, в която успя да се скрие, колкото да откъсне подплатата на наметалото. Както се беше на-дявал, тя имаше същите свойства както и самото наметало и с нея си направи маска, която скри главата му.

Обаче не можеше да направи нищо, за да прикрие движенията си. Всяка негова стъпка се отбелязваше — пукаха клонки, тревата се мачкаше, шумоляха листата. Все пак това, че скри главата си, щеше доста да затрудни преследвачите.

Той забърза, макар и да знаеше, че оставя забележими следи. Хрумна му, че може би ще е по-добре, ако ходи бавно и внимателно и че така би могъл да заблуди преследвачите си дори и ако е сред тях. „Точно така би действал един Принц от приказките“ — каза си той, само че изобщо не му се искаше да го направи. Тичаше с всички сили и дългите му крака сякаш ликуваха. Само че рицарите демони с конете си бяха по-бързи. Те приближаваха от всички страни и единствено необходимостта да се оглеждат за следите му ги забавяше незначително.

Те се приближиха съвсем и сякаш стоманените върхове на копията им му се усмихваха. Пред себе си видя някаква пролука в дърветата, но се съмняваше, че ще успее да стигне до нея. Тя беше особено примамлива, защото през нея се виждаха скали, по които нямаше да оставя никакви следи. Нямаше да е лесно да се измъкне дотам.

Един от рицарите се прицели с копието си и се втурна напред.

Именно в този напрегнат момент дойде спасението му. Принцът не знаеше дали по естествени причини, или защото се беше намесил чичо му Аззи, но изведнъж се изви вятър. Не просто вятър, а истинска буря с капки ледена вода и градушка.

Дърветата и храстите се огънаха в безпорядък и движенията му вече не можеха да се проследят.

Копието на рицаря падна на два метра от него. Второто се заби още по-далеч. Конниците се пръснаха и се опитаха да го обкръжат, но Принцът се промуши между тях и забърза към скалите. По тях премина, без да остави никаква следа. Когато стигна оттатък, вятърът беше утихнал и не се чуваха никакви конници. Разбра, че се е измъкнал.

Глава 7

Принцът продължи да тича, докато краката му не отмаляха и докато белите му дробове не пламнаха. В този момент той падна на земята и заспа.

Когато се събуди, видя, че се намира на една осветена от слънцето поляна. В далечината чак до небето се издигаше планина — Матерхорн на въображението, творение на сънищата — направена от многоцветно стъкло. В подножието й имаше гора от дървета, които приличаха на метални. Принцът се приближи до нея и я разгледа. Дърветата наистина бяха направени от кюнци с бодли. Най-високото не надминаваше два метра. Когато се приближи, от тях започна да излиза жълтеникав газ, който веднага се възпламени.

Принцът не би имал представа какво е всичко това, ако веднъж от любопитство не беше надникнал над рамото на Аззи, докато той разглеждаше някакъв лист хартия, седнал на бюрото си. Оказа се, че е фактура от газовата компания на призрачния свят, с която се потвърждаваше, че е платено за доставка на газ за горящи дървета.

След като чичо му Аззи плащаше за газта на тези горящи дървета, а друго заключение гой не можеше да направи, признаците за манипулация ставаха несъмнени. Когато осъзна какво означава това, той се почувства много особено. Сякаш беше фигурка от цветен картон, забодена на стената. Хвана го страх, но това стана в момент, когато почувства и остра нужда да продължи нататък. Остави мислите за по-късно и тръгна.

Щом нещо може да се включи, то може и да се изключи. Отне му близо час, докато открие кранчето в една канавка. Когато го завъртя, огънят изгасна. Колко странно… изобщо да ти хрумне да направиш нещо такова.

Мина между дърветата.

И така, той стигна до селото на Стъклената планина — базов лагер и източник на провизии и сувенири за всички, които биха пожелали да изкачат огрения от слънцето връх, на който се намираше замъкът на Спящата красавица.

Основния поминък на селцето беше да обслужва тези, които искаха да се изкачат на Стъклената планина. Тук идваха изследователи и катерачи на стъклени планини от целия свят. Притегателната сила на обекта беше огромна.

Принцът премина покрай редицата магазини на главната улица в селото. Много от тях продаваха специализирана екипировка за изкачване на стъклени планини. Никак не е лесно да се катериш по стъкло. Като слушаш местните жители, ще си помислиш, че стъклото променя физическите си свойства всеки път, когато облак засенчи слънцето. Говореше се, че в планината има от всички известни видове стъкло — Бързо стъкло и Дяволско стъкло, Хлъзгаво стъкло и Блатно стъкло. Имаше Високопланинско убийствено стъкло и Равнинно стъкло. Всяко от тях (в стъклената планина имаше и други) създаваше специфични трудности за катерачите и в селото се продаваха брошури, в които се даваха полезни съвети за преодоляването им.

Макар че някои считаха Стъклената планина за неповторима и единствена по рода си в целия свят, имаше и интелектуалци, които твърдяха, че несекващото желание на човека да се изкачва по стъклени планини не може да се обясни по друг начин, освен чрез дълбоко вкоренената му историческа памет за безбройни подобни актове в миналото. Тези теоретици твърдяха, че Стъклената планина е само идеален модел на човешкия жизнен опит, който се е реализирал физически безбройно много пъти на най-различни нива от първия момент на миналото, до последния момент на бъдещето.

В книжарниците на селото се продаваха и книги, описващи начините за изкачване, използвани от различни експедиции през годините. Имаше истории, пътеводители, интервюта с теоретици и катерачи. В няколко магазина се продаваха само котки — от всички видове и родове — включително и с диамантени шипове.

Въпросът дали да се използват коне, или не, също беше предизвикал някои спорове в селцето. В общи линии, за един кон е много по-трудно да се изкачи по стъклена планина, отколкото за човек. Конските крака просто не стъпват там, където трябва. Има благородни животни, които са ненадминати в равнини и прерии, чудесни са за гористи райони и са доста добри дори в не много гъсти джунгли, но те не вършат никаква работа при катеренето на стъклени планини. Така беше възникнал обичаят да се използват кози.

Това беше неприемливо за традиционалистите. Всички смятат, че Принцът трябва да се изкачи на Стъклената планина възседнал кон. Цели поколения илюстратори (някои от тях с претенции, че са били вдъхновени от висши духовни сили) са изобразявали принцове, изкачващи стъклени планини на коне. Фактът е, а научните общности никога не са си правили труда да го посочат, че дори и да се справи със стъклената планина, конят би останал със сломен дух и без дъх. Въпреки всичко това, никой не харесваше варианта с козите.

Принцът беше като всички останали.

— Майтап ли си правиш? — възкликна той, когато му препоръчаха да яхне коза. — Няма да стане!

— В такъв случай — обясниха му те, — ще трябва да си сложиш котки да се изкачиш пеша.

— Аз!? Да нося котки? — Той също изпитваше масовия суеверен страх от тези полезни предмети.

— Всички катерачи ги използват.

— Не, благодаря. Няма да ме убедите да си ги сложа.

— Ако не си ги сложиш, никога няма да стигнеш до върха. Стъкло е, знаеш. Хлъзгаво.

Принцът, като толкова много други младежи по онова време, имаше предразсъдъци както по отношение на козите, така и по отношение на котките. Той въздъхна и избра това, което му се струваше по-малкото зло.

— Добре тогава. Оседлайте ми коза.

Не всички кози успяват да се справят със Стъклената планина и това трябва да бъде разбрано от тези, които си мислят, че само една коза е достатъчна, за да спечелиш Принцеса. Тя е необходимо средство, за да започнеш. Ако искаш, когато си завършил подвига, да замениш козата с кон (конят изглежда по-добре) и да бъдеш изобразен по този начин, това може да се уреди.

И така, Принцът тръгна с козата нагоре, докато не стигна до входа на големия замък, чиито бойници се издигаха високо в небето. Пред него имаше стълба. Разбра, че е пристигнал, когато прочете картонената табела, поставена на желязна стойка:

ВИЕ СТИГНАХТЕ ДО ОМАГЬОСАНИЯ ЗАМЪК. СПЯЩАТА КРАСАВИЦА СЕ НАМИРА В ПЪРВАТА СТАЯ ВДЯСНО, НА ПОСЛЕДНИЯ ЕТАЖ. ПОЗДРАВЛЕНИЯ.

С разтуптяно сърце Принцът се изкачи по стълбата към подвижния мост, справи се с плуването през ледената вода в защитния ров и, мокър до кости, мина през портата, после през преддверието и външните зали, където похъркваха омагьосани слуги, за да стигне до стълбището, което след няколко стръмни извивки го доведе до вратата на спалнята.

Той отвори вратата и влезе. В средата видя легло с балдахин. На него със затворени очи лежеше най-красивата жена, която някога беше виждал. Това бе жената, в чиито миниатюрен портрет се бе влюбил. В действителност обаче, тя беше несравнимо по-красива.

Глава 8

Всеки би забелязал красотата й. Само че драконовите очи на Принца забелязаха и още нещо. Те прозряха интригата на Аззи и разбраха каква примка е изплел. Драконовите очи видяха, че той, Принцът, носи омразното лице на прелъстителя. Какво щеше да направи Принцесата, когато види това лице? Тук прозираше сянката на трагедията. Само че Принцът не обърна внимание на това предупреждение и се наведе над спящата.

Това беше моментът, към който Аззи се беше стремил още от самото начало.

Целувката! Съдбовната целувка!

Аззи вече беше поставил отровната кама върху малкото нощно шкафче близо до ръката на Принцесата. Тя щеше да я използва, когато види лицето на този, който я е целунал — омразния прелъстител.

Аззи, заел позиция зад завесата, се обърна към многобройната невидима публика, наблюдаваща развитието на драмата.

— Дами и господа, създания на Мрака и Светлината, приятели демони, съперници ангели! Сега ще ви покажа финала на най-древната и най-поучителна драма, тази на Принца и Спящата красавица. Наблюдавайте пробуждащата целувка и нейните последствия!

Още преди да утихнат тези думи, Принцът анализираше с драконовите си очи плана на Аззи и си каза следното:

„Аха! Значи аз съм едно нищо — най-обикновен сбор от съставни части. Значи моят така наречен чичо Аззи, всъщност демон, независимо от приятното си поведение, ми е дал лицето на нейния прелъстител с цел тя да ме убие, когато я събудя. Щом е така, така да бъде. Убий ме, скъпа Принцесо, ако това е желанието ти. Но знай, че макар и нищожество, сглобено от части и съживено от зъл дух, в гърдите ми бие честно сърце и само мога да кажа, че съм твой, Принцесо. Постъпи с мен както пожелаеш!“

Принцесата почувства допира на мъжките устни. Тя отвори очи, но в първия момент не видя нищо, защото той беше твърде близо. Първата й мисъл беше: „Какво блаженство е да те събудят така!“

След това тя съзря лицето. Онова лице! О, Богове! Позна го в миг. Лицето на мъжа, който я беше прелъстил и изоставил!

Очите й се разшириха. Едната, бялата ръка, затрепери пред гърдите й. Той! Това е той! Другата зашари по нощното шкафче и напипа дръжката на камата. Стисна я…

Аззи беше изчислил тази сцена прецизно, Знаеше как камата ще се окаже в ръката й, сякаш по свое собствено желание. Публиката, невидима, но присъстваща, ще се наведе напред от напрежение. Членовете на журито ще видят как камата се издига и как се забива в гърба на Принца, чак до сърцето му. Тогава, когато той издъхва на пода в спалнята, Аззи ще излезе напред. | „Уви, малка Принцесо — ще каже той в дълго репетираната реч, — ти уби единственият мъж, който беше способна да обичаш, мъжът, който можеше да те спаси“. След това, краят щеше да е съвсем хубав, ако Принцесата обърне камата към себе си и по този начин си осигури вечни страдания в най-дълбоките бездни на Ада. Дори смяташе да остави Принца жив достатъчно дълго, за да може да види как умира Принцесата и да произнесе богохулства и проклятия, които да осъдят и него на мъчения. Добър финал за тези, които не обичат да остават неразплетени сюжетни нишки.

Аззи беше толкова сигурен във всичко това, че се яви пред Принцесата и й каза с тежка ирония:

— Небето винаги намира начин да убие радостта с любов; но пък и земният свят не е твой приятел, нито пък законите му важат за теб!

Дълго време след това хората спореха защо този план е бил неуспешен. Според Аззи, обикновеното желание за разплата щеше да е достатъчно, за да насочи ръката на Принцесата към камата, а камата към незащитения гръб на младия Принц. Само че животът, с неговата здравословна склонност към разнообразие не допусна това.

Аззи не беше отчел ефекта от очите на Принцесата. Макар и да нямаха способността да виждат истината като тези на Принца, все пак можеха да доловят тривиалното и изкуственото и тъкмо това видяха те в разигралата се сцена с отровната кама. Те бяха на художник и забелязаха баналността — сцената бе отвратителна за човек, който рисува самия живот. Тя не заби острието, защото се възмути чисто естетически и по-късно разумът й последва чувствата.

Тя каза:

— Какво говориш!?

— Не трябваше да го убиваш! — каза Аззи. — Ти се обрече на вечни мъчения в Ада, млада госпожице!

Принцесата избухна в смях.

— Смееш ми се? Аз ще ти покажа…

Към смеха се присъедини още едно гърло. Беше Принцът, който стоеше до нея и я държеше през кръста. Принцът жив! Камата не беше използвана по предназначението си! Аззи отстъпи объркан назад.

Тези двамата бяха живи и някак си любовта беше победила древното предопределение на проклятието на Аззи. Като видя двамата щастливи млади хора заедно, множеството от ангели и демони се развълнува — не останаха непросълзени очи.

— Но аз не исках това! — проплака Аззи. — Изобщо не исках това!

Само че точно това беше постигнал — една малка весела приказка за любовта и спасението, която завладя въображението на всички и гарантира, че през следващите хиляда години човешките съдби ще управлява Доброто, а не Злото.