Донеси ми главата на принца

Глава 1

След като Бригите освободи Аззи от плен, Илит завърза две метли със здраво въже от слама. Аззи се качи отзад и двамата полетяха към Аугсбург. Прилепналото до гърба й мъжествено тяло на младия демон, й доставяше голямо удоволствие. Когато ноктите му, стиснали раменете й, случайно докосваха гърдите й, през тялото й преминаваше сладостна тръпка. Какво удоволствие е да летиш с любимия високо над облаците! За малко тя забрави всякакви мисли за грях и грешници, всички въпроси за доброто и злото излязоха от главата й. Летяха през виолетово оцветени облаци с фантастични форми, които се променяха пред очите й. На Аззи също му харесваше, но я подкани да бързат към дома. Трябваше да вземат младата двойка от харпиите.

Когато се прибраха, Илит успя да измие косата си и да я пристегне безопасно с фиби. След това беше готова за пътешествието.

Тя взе новозаредена метла и се отправи към висините, този път сама. Земята се отдалечи и скоро Илит се оказа в искрящата синева на небето. Започна да търси, но не видя и следа от харпиите. Обиколи цялото земно кълбо, но пак не намери и следа от тях. Точно тогава се появи един бавно летящ пеликан, който й каза:

— Търсиш харпиите с двата трупа, нали? Казаха ми да ти предам, че им е станало скучно, оставили са труповете на сигурно място и са отишли при сестрите си.

— Само това ли казаха? — понита Илит, като правеше усилия, за да лети бавно колкото пеликана.

— И нещо за някакви забавления — отвърна птицата.

— Не казаха ли къде е това сигурно място?

— Нито дума. Помислих си да ги попитам, но те вече бяха отлетели и нямаше как да ги настигна. Знаеш колко бързо летят с тези крила.

— Накъде тръгнаха?

— На север — каза пеликанът и посочи с върха на крилото си.

— Същинския север или магнитния север?

— Същинския.

— Тогава ми се струва, че знам къде са.

Тя промени курса си и се насочи на север, като увеличи скоростта си максимално, макар и да знаеше, че от вятъра очите й ще станат червени и непривлекателни. Прелетя над земята на франките за нула време и после премина над набраздените от фиорди брегове, на които северните племена все още почитаха старите богове и се биеха с чукове, брадви и други селскостопански сечива. Премина и над земята на лапландците, които, въпреки че усетиха присъствието й докато прекарваха еленовите си стада по снега, не й обърнаха никакво внимание, защото когато се сблъскаш с някакво необяснимо явление, най-добре е да се правиш, че не си го видял. Най-накрая тя достигна до Северния полюс — истинския Северен полюс, който се намираше във въображаемата точка на същинския и абсолютен север и до който не можеха да достигат смъртни същества. Илит се спусна през гънката на реалността, в която се намираше той, и точно под себе си видя селцето на Дядо Коледа.

Селцето беше построено върху здравия лед, с който беше покрит полюсът. Къщичките наистина бяха хубави — наполовина покрити с дърво. В единия край Илит видя работилницата, в която джуджетата изработваха всякакви подаръци за смъртните. Тази работилница е добре известна. Не така добре известен е фактът, че в задния й край има специална стаичка, в която от тайни складове на Земята се получават есенции от Добро и Зло. Във всеки подарък се поставя по малко добър или лош късмет, но никой не може да каже кой какво ще получи. Илит закрачи през работилницата и като гледаше как работят малките човечета с чуковете и отвертките си, й се струваше, че процесът наистина е малко или много хаотичен. В средата на голямата работна маса имаше улей и в него падаха блестящи късчета лош и добър късмет, които напомняха малки букетчета билки. Джуджетата се протягаха и ги поставяха в подаръците, без дори да погледнат какво вземат.

Илит попита джуджетата дали не са идвали две харпии със замразени хора в ръце. Те поклатиха раздразнено глави. Правенето на подаръци е прецизна работа и говоренето нарушава ритъма. Едно от тях кимна с глава към дъното на работилницата. Илит тръгна натам и видя една врата, на която беше написано: КАНЦЕЛАРИЯ НА КОЛЕДА. Тя почука и влезе.

Дядо Коледа беше едър, дебел човек, с лице, което се усмихва много лесно. Но външният вид не винаги казва истината. Сега той беше намръщен, лицето му беше удължено и изпито. Говореше в една вълшебна раковина:

— Ало? „Снабдяване“ ли е? Искам да говоря с някого!

Отговорът долетя от една маймунска глава, препарирана и окачена на стената:

— Тук е „Снабдяване“. С кого разговарям?

— Коледа. Дядо Коледа.

— Да, господин Коледа. Вие упълномощен ли сте да ни се обаждате тук в „Снабдяване“?

— Предполагам, че не сте чули за мен — каза Дядо Коледа. — Аз съм този, който разнася подаръци на двадесет и пети декември по новия календар всяка година.

— А, този Коледа. Кога ще започнете да раздавате подаръци и на демоните?

— Достатъчно се преуморявам и с подаръците за хората — отвърна Дядо Коледа. — Имам един проблем…

— Момент моля — каза гласът, — свързвам ви със служителя по проблемите.

Дядо Коледа въздъхна. Отново му губеха времето. След това забеляза Илит, която току-що беше влязла. Той бързо мигна три пъти зад малките си правоъгълни очила.

— Боже мили! Ти не си джудже, нали?

— Не съм — отвърна Илит. — Не съм и елен. Но ще ти подскажа. Дойдох тук с метла.

— Тогава трябва да си вещица.

— Позна.

— Да не би да искаш да ме омагьосаш? — попита Коледа като подсмъркна тъжно, когато видя прелестите й, станали съвсем очебийни под прилепналите от вятъра дрехи. — Нямам нищо против да ме омагьосат, знаеш ли? На никой и през ум не му минава да омагьоса Дядо Коледа. Като че ли нямам и аз нужда от малко разнообразие. Кой носи подаръци на Дядо Коледа, а? Мислила ли си за това? Само давай, давай, давай. А какво получавам срещу това, а?

— Удовлетворение. Всички те обичат.

— Обичат подаръците, не мен.

— Подаряващият е част от подареното — каза Илит.

Дядо Коледа замълча и се замисли.

— Наистина ли смяташ така?

— Че как иначе би могло да бъде?

— Е, тогава е по-добре. Мога ли да се поинтересувам какво правиш тук? Наоколо има само джуджета и елени. Има ме и мен, разбира се.

— Дойдох — каза Илит, — защото трябва да взема едни неща оставени за мен.

— Неща? Какви неща?

— Едното мъжко, другото женско. Човеци. Замразени. Донесли са ги харпиите.

— О, тези ужасни харпии! — каза Дядо Коледа. — От тях снегът пожълтя на километри наоколо.

— Ами замразените хора?

— Там отзад са, под навеса за дърва.

— Ще ги взема — каза Илит. — А, и още нещо. На Земята има едно малко момиченце на име Бригите, дъщеря на Писаря.

— Едно малко хлапе с изпоцапано лице и лошо поведение? — Дядо Коледа никога не забравяше децата.

— Точно така. Тази година искам да получи кукленска къщичка като тези, които даваш само на принцеси. С движещи се същества, тапети, радиоапарати и други вълшебни неща.

— А това дете слушало ли е, а?

— Послушанието няма нищо общо — каза Илит. — Получила е обещание от един демон и това е част от разплатата.

— А защо не дойде самият демон?

— Има си друга работа. Знаеш какви са демоните. Дядо Коледа кимна:

— Добре, ще получи подаръка. Искаш специално да се погрижа да получи и добър късмет?

Илит премисли това много внимателно.

— Не. Дай й, каквото се падне. Играчката е достатъчна. За късмета си ще трябва да разчита на случайността, както всички останали.

— Умно — каза Дядо Коледа. — Преди да си тръгнеш, позволи ми да ти дам един подарък.

— Какъв подарък? — попита Илит.

— Този! — извика Дядо Коледа и задърпа долната част на дрехите си.

— Благодаря все пак — каза Илит, като го отблъсна без особени усилия. — Но нямам нужда от подаръка ти сега. Запази го за някоя друга дама с късмет.

— Но тук не идва никой! Има само джуджета и елени!

— Лошо.

Илит отиде до навеса за дърва и изнесе телата на Принца и Принцесата. Бяха замразени, твърди като пънове и тежки като грях. Илит трябваше да вложи цялата си вещерска сила, за да ги повдигне.

— Изпрати ми някоя от твоите приятелки — провикна се Дядо Коледа. — Кажи й, че раздавам подаръци!

— Ще го направя. Вещиците обичат да получават подаръци.

Илит се издигна във въздуха с Принца и Принцесата и полетя с всички сили към къщата на Аззи в Аугсбург.

Глава 2

Аззи се разхождаше нервно в задния двор, когато Фрике му каза:

— Мисля, че това е тя, господарю!

Сочеше към небето на изток.

Аззи се вгледа и видя как Илит приближава с четири метли, за които бяха завързани двете тела.

— Внимавай как ги спускаш! — извика Аззи, докато тя се готвеше за приземяване.

— Не учи една вещица как да лети с метла — отговори Илит и елегантно спусна товара си пред вратата на алхимичната лаборатория.

— Най-накрая! — каза Аззи и се спусна, за да види телата. — Не се беше разбързала кой знае колко, нали?

— Много благодаря! — каза Илит. — Следващия път отиди сам да си вземеш телата! И сам си търси очи!

Аззи веднага омекна.

— Съжалявам, Илит, но наистина се налага да бързам. Иначе няма да успея да съживя тези двамата до времето на състезанието. Взех още малко божия кръв. Да оставим Принца засега, да пренесем Принцесата до замъка и да я съживим.

— Както искаш — каза Илит.

— Много добре — отбеляза Аззи, когато свършиха с Принца. — Надявам се, че в замъка всичко е готово. Ще отидем там веднага.

Така и направиха. Илит взе Принцесата, която още беше вкочанена от студ, а Аззи, използвайки значителните си летателни способности, взе Фрике и един чувал с провизии и магии, които си помисли, че могат да му потрябват.

— Запали този огън! — каза Аззи на Фрике по-късно, когато стигнаха в омагьосания замък. Бяха на горния етаж, където за Принцесата имаше подготвена стая. Най-напред, разбира се, трябваше да я съживят.

— Къде са очите? — попита Аззи.

— Ето ги — отвърна Илит. — Тези са от Ходлос, художника, който я е нарисувал като Магдалена.

— А за Принца?

— Очите на дракона Скандер.

— Много хубаво — каза Аззи. — Защо все още е толкова студено тук?

Фрике слагаше дърва на огъня в голямата камина от близо един час, но стаята още не се беше затоплила. Каменните стени изглежда поглъщаха топлината. При това положение Принцесата никога нямаше да се разтопи. През синкавия лед фигурата й изглеждаше доста деформирана. Изражението на лицето й беше спокойно. Шевовете на Фрике не биеха много на очи. Краката на танцьорка, които беше прикрепил към торса, бяха зашити в средата на бедрото, но шевът приличаше на жартиер. Фрике притежаваше някои изненадващи умения.

Но защо след толкова много време не се беше размекнала? Да не би ледът да беше омагьосан? Аззи го натисна с нокът и се увери, че едва е почнал да се топи.

Огънят още не беше затоплил помещението достатъчно. Аззи беше поръчал магии за затопляне преди доста време, но още не бяха доставени. Сега отново повтори поръчката с неограничената кредитна карта, за да си осигури незабавна доставка. След миг във въздуха нещо избухна и се появи чисто нова затопляща магия, опакована в непрозрачна яйчена черупка.

— Най-после! — каза Аззи и счупи черупката. Магията излезе с тихо свистене и стаята почти моментално се затопли с десет градуса.

— А сега процедурите за съживяване — каза Аззи след като ледът се поразтопи. — Фрике, бързо дай кръвта!

Слугата се наведе над легналата Принцеса и плисна лицето й с божия кръв.

— А сега заклинанието за съживяване — каза Аззи и го изрече.

Съставеното от различни части същество, което наричаха „Принцеса“, лежеше неподвижно като смъртта и също толкова бяло. След това бузата леко потрепна. Добре оформените устни се раздвижиха и се разделиха, а малкото езиче се показа, за да вкуси божията кръв. След това деликатните ноздри се разшириха, тялото се размърда и отново се отпусна.

— Бързо! — каза Аззи. — Сложи очите!

Те застанаха на местата си лесно. Сега беше необходимо още едно заклинание — за включване на зрението. То беше рядко срещано, но от „Снабдяване“ бяха успели да намерят. Докато Аззи го произнасяше с напевен глас, клепачите на Принцесата трепнаха, замигаха и накрая се повдигнаха. Новите й очи — сапфиреносини — погледнаха света. На лицето й се появи изражение, оживя. Огледа се наоколо и простена тихо.

— Кои сте вие? — попита тя.

Гласът й беше силен и гневен, а в добавка имаше и доза раздразнение. На Аззи не му се хареса, но за щастие не той трябваше да я обича. Това беше работа на Принца.

Принцесата — новосъздадено същество — нямаше никакви спомени. Налагаше се да й се обяснят нещата.

— Кои сте вие? — попита тя отново.

— Аз съм чичо ти Аззи, разбира се. Не ме ли помниш?

— Помня те — отвърна Принцесата, макар че, разбира се, това не беше вярно. Смъртта беше заличила спомените от главата й — както добрите, така и лошите.

— Какво става, чичо Аззи? Къде е мама?

Това беше очакван въпрос. Всички живи същества считат, че имат майка и не могат дори да допуснат, че някой би могъл да ги е съшил от съставни части.

— Мама и татко — отвърна Аззи, — тоест техни кралски височества, са омагьосани.

— Техни кралски височества ли каза?

— Да, мила моя. Ти, разбира се, си Принцеса. Искаш да ги освободиш от магията, нали?

— Какво? А, да — каза тя. — Значи съм принцеса!

— Те могат да бъдат освободени само след като самата ти се спасиш от магията си.

— Омагьосана ли съм?

— Точно така, мила моя.

— Тогава ме спаси!

— Боя се, че не мога да направя това. Не съм този, който трябва.

— О! И каква е тази магия?

— Магия за сън. Прекарваш по двадесет и повече часа на ден или в сън, или в дрямка. Хората те наричат Спящата красавица. Само един човек може да те освободи от магията. Принцът.

— Принцът? Кой Принц?

— Не си го виждала, мила моя. Той е един приятен, хубав млад човек от благородно семейство, който е чул за твоето нещастие едва напоследък. Той е на път за тук, за да те събуди с целувка и да те отведе, за да живеете в блаженство.

Принцесата се замисли.

— Добре звучи. А сигурен ли си, че не сънувам всичко това?

— Това не е сън, освен в смисъл, че е възможно всичко — спането и будуването, животът и смъртта — да е сън. Но като оставим метафизиката настрана, ситуацията е реална и ти си омагьосана да спиш. По-вярвай ми, довери ми се за това. Очевидно в момента не си заспала, защото трябва да поговоря с теб и да ти дам някои съвети.

— Може би магията не действа — каза Принцесата.

— Боя се, че действа — каза Аззи и скришом извади от торбата си магията за сън, като натисна малкото копче, което я задейства.

Принцесата изпусна една прозявка.

— Прав си. Наистина ми се спи. Но още не съм вечеряла!

— Вечерята ти ще е готова, когато се събудиш — каза Аззи.

Очите на Принцесата се затвориха и скоро тя потъна в дълбок сън. Под зоркия поглед на Илит, Аззи я взе, занесе я в спалнята и я сложи в леглото.

В течение на няколко дни стана ясно, че Принцесата щеше да създава проблеми. Тя не искаше да слуша Аззи и дори Илит, със спокойния й и интелигентен подход, не можеше да достигне до момичето, макар и в ролята на негова леля. Че Принцесата е красива нямаше никакво съмнение. Не на последно място сред достойнствата й бяха дългите й крака на танцьорка, маслиненокафяви и прекрасно оформени, които носеха бялото като алабастър тяло и русата глава. Краката й създаваха впечатлението, че са обути в копринени чорапи и това ни най-малко не намаляваше красотата й.

Но тези дълги крака сами по себе си бяха проблем и сякаш имаха свой собствен живот. Принцесата беше обзета от мания да танцува. Аззи трябваше да приложи доста магии докато се справи с това.

Дори и под влиянието на магията, Принцесата ходеше на сън и дългите й крака непрекъснато я водеха долу в балната зала, където танцуваше под звуците на фламенко, чувани само от нея. Аззи трябваше да вземе под внимание и тези странствания на Принцесата.

— Илит — попита той, — ще останеш ли да се грижиш за нея? Боя се, че е малко нестабилна. Може да падне и да се нарани. Въпреки всичко у нея има дух и съм сигурен, че ще се справи с това, което й възлагаме.

— Сигурно е така — отвърна Илит. — Между другото, помолих Дядо Коледа да донесе на Бригите кукленска къщичка.

— О, благодаря ти.

— Казвам ти го, в случай, че си забравил какво си й обещал.

— Не бях забравил — каза Аззи, въпреки че беше. — Все пак, благодаря. Добре се грижиш за нея, а?

— Правя го заради теб, Аззи — каза Илит с размекнат глас.

— Наистина съм ти благодарен — отвърна той с глас, който изразяваше противоположното. — Трябва да отида и да съживя Принца. Ще се видим по-късно.

Илит поклати глава и любимият й демон изчезна в кълбо от бляскави светлини. Защо изобщо се беше влюбила в демон? И като е демон, защо точно този? Не знаеше. Пътищата на съдбата са най-малкото неразгадаеми.

Глава 3

— Надявам се да нямаме проблеми с него, Фрике — каза Аззи. — Готови ли са очите на дракона?

— Да, господарю — отвърна Фрике и отвори непромокаемата торбичка от еленова кожа, в която драконовите очи киснеха в смес от божия кръв, солена вода и оцет. Той извади очите, като не забрави преди това да избърше ръцете си в престилката, защото макар и хигиената в онези дни да не беше много на почит, в конкретния случай беше от значение.

— Красиви са, нали? — каза Аззи и ги постави на местата им, като намаза ръбовете им с божия кръв.

И наистина бяха красиви очи — с цвят на топаз и с дълбок блясък.

— Тези очи ме безпокоят — каза Фрике. — Имам чувството, че могат да различават измамата.

— Точно това е нужно на един герой.

— Но няма ли да разбере тази измама? — каза Фрике и посочи с ръка Аззи, стаята и себе си.

— Не, драги ми Фрике. Драконовите очи не могат да различават измамата, когато се касае за собственото им положение. Могат да забелязват недостатъците у другите, но не и у себе си. Няма да е лесно да заблудиш нашия Принц, но той няма да е достатъчно умен или далновиден, за да отгатне какво става с него.

— О! — каза Фрике. — Размърда се!

Аззи предвидливо беше приел вида на добрия чичо.

— Няма нищо, няма нищо, момчето ми — каза той и погали русата глава на младежа.

— Къде съм? — попита той.

— По-добре попитай кой си — отговори Аззи. — И после трябва да се поинтересуваш кой съм аз. От жизненоважните въпроси „Къде“ е най-незначителният.

— Добре де… Кой съм аз?

— Ти си благороден принц, чието име никой не знае.

— Принц — учуди се младежът и стана. — Това означава, че съм от аристократично потекло, нали?

— Да, така е — потвърди Аззи. — Ти си Принцът, а аз съм чичо ти Аззи.

Младежът прие това веднага.

— Здравей, чичо. Не те помня, но щом казваш, че си ми чичо, сигурно е така. След като научих това, мога ли да знам къде съм?

— Разбира се — отговори Аззи. — В Аугсбург.

— Много добре — каза Принцът малко замислено. — Имам чувството, че винаги съм искал да видя Аугсбург.

— Ще го видиш — каза Аззи и се усмихна вътрешно при мисълта какво хрисимо същество е създал. — Ще го разгледаш добре по време на подготовката си и още веднъж, когато тръгнеш от града, за да изпълниш подвига си.

— Подвиг?

— Да, момчето ми. Преди нещастния случай да отнеме паметта ти, ти беше известен войн.

— И какъв беше този нещастен случай, чичо?

— Ти се би храбро срещу многобройни врагове. Уби доста от тях — много си добър с меча — но един се промъкна зад теб и те удари по главата, когато не очакваше.

— Но това е нечестно.

— Хората често са такива — каза Аззи. — Но ти си твърде невинен, за да осъзнаеш това. Но няма значение. Чистото ти сърце и високият ти дух ще печелят симпатиите на околните където и да отидеш.

— Това е добре — каза Принцът. — Искам хората да имат добро мнение за мен.

— И ще имат, момчето ми, когато изпълниш големия подвиг, който е писано да те прослави. — Какъв е този подвиг, чичо?

— Да преминеш през различните премеждия, които те отделят от Принцесата, Спящата красавица.

— Каква принцеса? Какво говориш?

— Говоря за големия подвиг, който ще те прослави по целия свят и ще те направи безмерно щастлив.

— Добре звучи. Продължавай, чичо. Спомена някаква спяща красавица?

— Тя всъщност само дреме. Но при всички случаи, това е голям недостатък. Момчето ми, писано е, че само целувка от твоите устни може да я освободи от магията. Когато тя се събуди и те види, ще се влюби в теб до полуда. Ти също ще се влюбиш в нея и всички ще са щастливи и доволни.

— А хубава ли е?

— Без съмнение — каза Аззи. — Ще я събудиш с целувка. Тя ще отвори очи и ще те погледне. Ще те прегърне, ще повдигне лице към твоето и ще познаеш блаженство, рядко преживявано от смъртен човек.

— Искаш да кажеш, че ще се забавлявам, така ли?

— Това е прекалено слаба дума за удоволствието, което ще изпиташ.

— Звучи прекрасно — каза Принцът. Той стана и направи няколко крачки. — Хайде да го направим веднага, а? Ще я целуна и после ще можем да се забавляваме.

— Не може да стани толкова бързо — каза Аззи.

— Защо?

— Никак не е лесно да се стигне до Принцесата. Трябва да си пробиеш път през много премеждия.

— Какви премеждия? Страшни ли са?

— Боя се, че да — отвърна Аззи. — Но не се безпокой. Ще успееш, след като Фрике и аз те научим да боравиш с оръжие.

— Не каза ли, че вече съм научен?

— Е, да. Но малко тренировки няма да ти навредят.

— Честно казано, всичко това ми се струва доста опасно.

— Разбира се, че е — каза Аззи. — Такива са всички премеждия. Но няма значение. Ще се справиш. Фрике и аз ще те обучим и след това ще тръгнеш.

— Оръжията са опасни. Някой може да ме убие с тях. Дотолкова мога да си спомня.

„Ще си спомниш, разбира се, страхливецо“ — по-мисли си Аззи, а на глас каза:

— Твоите оръжия ще са по-съвършени и никой няма да може да застане срещу тях. Освен това ще разполагаш с магически заклинания. И най-важното, ще имаш вълшебен меч.

— Меч! — каза Принцът с израз на отвращение. — Сега си спомних за мечовете! Ужасни остри предмети, с които хората си пробиват ужасни дупки един на друг!

— Но помисли си за каузата — каза Аззи. — Помисли за Принцесата! Разбира се, ще се наложи да се биеш, но ще победиш!

— Не мога да го направя — каза Принцът. — Не. Съжалявам, но не мога.

— Защо? — попита Аззи настойчиво.

— Защото си спомних, че съм пацифист.

— Дявол да го вземе! Та ти току-що беше прероден! Тоест, събуди се от дълбокия сън, причинен от раните ти. Как изведнъж стана пацифист?

— Защото много добре знам, че ако попадна в положение, в което насилието е неизбежно, просто ще припадна и толкова.

Аззи погледна Фрике, който гледаше с празен поглед една точка в стената. Дори и това подлежеше на тълкуване. Аззи знаеше, че Фрике тайно му се надсмива, задето си е направил толкова труд да създаде Принца и е бил достатъчно глупав да му даде сърце на страхливец.

— Чакай да се разберем — каза Аззи. — Ти ще бъдеш обучен. След това ще ти дам вълшебен меч, който ще се справя с всичко, което се изпречи на пътя ти. След това ще тръгнеш, за да изпълниш задачата си.

— Ами ако ме ранят?

— Принце — каза Аззи строго. — По-добре е да овладееш този твой страх. Уверявам те, че или ще тръгнеш оттук въоръжен с вълшебния меч и ще вложиш цялото си старание, или ще ти дам да разбереш. А тъй като имам приятели демони, да си имаш работа с мен е по-болезнено, отколкото изобщо можеш да си представиш. А сега отиди в стаята си и се измий. Време е за вечеря.

— Какво има за вечеря? — попита Принцът. — Надявам се да е нещо френско с много сос.

— Говеждо с картофи — каза Аззи. — Тук създаваме бойци, а не учители по танци!

— Добре, чичо — каза Принцът и излезе. Походката му беше съвсем отчетливо страхлива. Аззи погледна Фрике ядосано в очакване на коментар. Слугата му бързо се дръпна настрана. Аззи взе един стол и седна до камината. Трябваше да измисли нещо. Беше сигурен, че Принцът ще побегне веднага щом се изправи срещу някаква опасност, а това щеше да направи Аззи за посмешище пред три свята. Това той не можеше да понесе.

Глава 4

На следващата сутрин Аззи започна да обучава Принца. Най-напред започнаха упражнения с меч. За един млад човек, който ще се изправи срещу опасни магии, мечът беше универсалното оръжие. Използван правилно, той може да убие почти всичко. Принцът се оказа доста надарен. Торсът и дясната му ръка бяха принадлежали на много умел войн. Това пролича, когато нападаше и парираше ударите, по стойката му и по начина, по който въртеше оръжието. Дори Аззи, който не беше слаб фехтувач, беше доста изненадан от уменията на творението си.

Но Принцът сякаш не беше способен да използва преимуществата си. Аззи, облечен само с една риза и защитен от съвсем слаба магия за отбиване на удрящи мечове, повтаряше отново и отново основните неща.

— Хайде! — каза му той запъхтян един ден, когато двамата се занимаваха в задния двор на къщата. — Вложи малко душа! Нападай!

— Не искам да те нараня, чичо! — отвърна Принцът.

— Повярвай ми, няма дори да ме докоснеш. Хайде, нападай!

Принцът опита, но вроденият му страх му попречи. Винаги щом се приближеше достатъчно, за да може да нанесе смъртен удар, той се изпълваше с колебание и жилавият демон го докосваше с меча си.

И още по-лошо — когато Аззи нападаше, крещейки свирепи думи и тропайки с крак, уменията на Принца сякаш се изпаряваха, той се обръщаше и хукваше да бяга.

Фрике гледаше и клатеше глава. Кой би предположил, че една малка част от тялото, сърцето на страхливец, ще е достатъчна, за да повлияе на цялото му поведение?

Аззи опита всички възможни заклинания, за да му вдъхне кураж, но нещо в него упорито го правеше неподатлив както на молби, така и на магии.

Когато не се занимаваха, Принцът отиваше в един малък овраг в далечния край на имението. Там държеше играчките си — защото, въпреки обещаващия си външен вид, той обичаше да си играе с кукли, да ги облича и да ги храни. Аззи си помисли да му ги вземе и да не му ги даде, докато не се научи да се бие както трябва, но Фрике го посъветва да не го прави.

— Често — каза той — отнемането на детинското удоволствие може да влоши поведението на един млад човек. Нашият Принц е достатъчно ненадежден и без да му се вземат куклите.

Аззи трябваше да се съгласи. Беше очевидно, че се налага да направи нещо. Но най-напред трябваше да намери омагьосан меч за Принца.

От „Снабдяване“ му обещаваха да му го доставят от цяла вечност, но все още не бяха направили нищо. Разбира се, те имаха голямо количество Сравнително щастливи мечове, но никой от тях не беше истински вълшебен, за да може да преодолява всякаква защита, да пронизва плочките на дракон, да се забива дълбоко в сърцето на врага. Всички известни вълшебни мечове бяха заети от други герои, тъй като Аззи далеч не беше единственият, който се занимаваше с приключения. Той обясни, че състезанието е нещо специално, че от резултата му зависи ни повече, ни по-малко съдбата на Доброто и Злото през следващите хиляда години.

— Аха — каза чиновникът от „Снабдяване“, — всички казват така. Важно, супер спешно и не знам какво си. Повярвай ми, чували сме такива работи и друг път.

— Но това е самата истина! Чиновникът се усмихна кисело.

— Разбира се, че е самата истина. Колкото и всичко останало.

Аззи реши да повери обучението на Принца на Фрике, защото му се струваше, че от него той се плаши малко по-малко, а сам тръгна към омагьосания замък, за да види как върви подготовката там.

Стигна до омагьосаната гора. Доста време й бе отделил и от „Снабдяване“ му бяха обещали всичко, което беше поискал.

Застана край нея и се вгледа. Беше зелена и обрасла с храсталаци като всяка друга гора. Аззи навлезе. Още в самото начало дърветата започнаха да се движат и да протягат клони към него, за да го уловят. Той им се изплъзна без особено усилие. Все още нямаше пълен набор фантастични животни и други странни твари, а клоните се движеха толкова бавно, че дори и глупак като Принца би ги избегнал без проблеми. „Проклятие! — помисли си той. — Защо от «Снабдяване» му играят такива номера?“

Ядосан, той отлетя обратно в Аугсбург, за да види как Фрике се справя с обучението. Намери слугата си да яде ябълка, седнал на стъпалата пред входа.

— Какво става? — попита го Аззи. — Защо не се упражнявате?

Фрике сви рамене:

— Каза, че му стигало толкова. Каза, че е решил да даде клетва да не убива никакво живо същество. Ще повярвате ли, господарю, станал е вегетарианец и смята да стане член на монашески орден.

— Това наистина е прекалено — каза Аззи.

— Така е, господарю — съгласи се Фрике. — Но какво можем да направим?

— Ще трябва да се посъветвам с някой експерт. Отиди да приготвиш вълшебните ми прахове и Амулета за пътуването. Време е и аз да поговоря с някого.

Глава 5

Отначало Аззи си помисли, че заклинанията му не вършат никаква работа, защото Хермес не се появяваше, каквото и да правеше. Опита още веднъж, този път със свещите от мъртвешка лой, които пазеше за особено трудни случаи. Сега усети, че магията действа. Той вля в нея енергия и почувства как тя се отправя през етера, как се промъква през пролуката между световете и как нюха наоколо като ловно куче птичар. След това Аззи чу раздразнен глас, който каза:

— Добре де, събудих се!

Миг след това пред него се появи героичното тяло на Хермес. Богът още решеше дългата си кестенява коса и беше доста ядосан.

— Уважаеми Аззи — каза той, — никога не използвай принуждаваща магия, за да ме викаш, когато ти падне! Ние, съветниците на духовете, също имаме личен живот, нали? Никак не е приятно да изоставиш всичко заради млад демон като теб.

— Съжалявам! — каза Аззи. — Но в миналото ти беше толкова щедър към мен… И проблемът ми сега е много сериозен.

— Добре де. Да го чуем — каза Хермес. — Предполагам, че нямаш подръка чаша божия кръв?

— Имам, разбира се — отвърна Аззи и наля течността в чаша, направена от един цял аметист. Докато Хермес пиеше, той му обясни за какво става дума.

— Да помисля… — каза Хермес. — Да, спомням си едни стари ръкописи посветени на въпроса. Това, което твоят Принц прави в момента, се нарича „Герой, отказващ се от приключението“.

— Не знаех, че героите могат да правят това — каза Аззи.

— Могат и още как. Случва се много често. Знаеш ли нещо за семейството му?

— Но той няма семейство! — отвърна Аззи. — Аз сам го създадох.

— Знам — каза Хермес. — Спомни си какво научихме за краката му. Всички части на тялото му имат своите спомени. Особено сърцето.

— Сърцето му наистина е на страхливец — съгласи се Аззи. — Но не знам нищо за семейството му.

— Ще отида да проверя — каза Хермес и изчезна, но не в облак дим, както изчезват обикновените демони, а в кълбо от огън. Аззи се възхити. Наистина искаше да се научи да го прави.

Хермес се върна скоро.

— Както и предполагах — каза той, — трупът със сърце на страхливец е средният от тримата братя.

— И какво от това?

— В старите приказки средният брат обикновено не става за нищо. Най-големият брат наследява царството. При обикновеното стечение на обстоятелствата най-малкият брат тръгва по света и спечелва друго царство. Средният брат само се навърта наоколо и не прави почти нищо. По този начин природата уравновесява качествата на хората.

— Гръм и мълния! — възкликна Аззи. — Попаднал съм на среден брат, който е страхливец! Какво ще правя сега?

— Тъй като той все още не е напълно оформен като характер, има шанс да го променим. Може би ще успееш да го убедиш, че е най-малкият брат. Тогава ще е по-подготвен за задачата си.

— Това ще го направи ли по-малко страхлив?

— Боя се, че не — отвърна Хермес. — Ще помогне, разбира се, особено ако му кажеш колко свирепи са били предците му. Но страхът му е част от него и не може да бъде премахнат със заклинания.

— Какво ще ме посъветваш тогава? — попита Аззи.

— Единственият лек против страх — отвърна Хермес — е една билка, която се нарича "Гутсия семпервиренс".

— Къде расте тя? И наистина ли помага?

— Ефикасността й е вън от всякакво съмнение. Гутсията, или „нервното растение“, както още е известна, изпълва човека с дързост и го заслепява. Трябва да се дава в малки дози, иначе го прави глупашки безразсъден и героят умира преди още да е започнал както трябва.

— Трудно мога да си представя моят Принц безразсъден.

— Дай му Гутсия колкото най-малкия му нокът и резултатите ще те изненадат. Но не забравяй, че винаги е добре да я комбинираш с нещо друго. Например Коландрия — билката на внимателното премисляне.

— Няма да забравя — каза Аззи. — Къде да намеря тази гутсия?

— Това е истинският проблем — призна Хермес. — Назад, през Златните векове, от нея е имало много и никой не я е пиел, защото в онези дни не е било нужно да имаш кураж. Трябвало е само да можеш да се забавляваш. След това дошла Бронзовата ера, когато хората започнали да се бият помежду си, а след нея и Желязната ера, когато се биели не само помежду си, но и срещу всичко, което се изпречело на пътя им. В онези дни консумирали големи количества от билката. Затова именно хората от старите времена са били толкова храбри. Само че човешкият род едва не изчезнал заради всичките тези войни, водени с толкова много смелост. С промяната на климата билката постепенно изчезнала. Сега може да се намери само на едно място.

— Кажи ми къде е то?

— Някъде на задните рафтове в „Снабдяване“ — отговори Хермес. — Последните останали растения са изсушени и са поставени в специална тинктура за вечно съхранение.

— Но аз вече ги попитах за нещо такова! — каза Аззи.

— Такива са — съгласи се Хермес. — Трябва да намериш начин да ги накараш да потърсят наистина както трябва. Съжалявам, Аззи, но нищо повече не мога да направя за теб.

Проблемът беше сериозен, защото „Снабдяване“ действаше все по-неохотно и по-неохотно. Всъщност Аззи имаше впечатлението, че изцяло са отписали неговата задача и сега дремят в очакване на нещо друго. Знаеше, че ще има неприятности. Той поговори с Принца, разказа му за героичните дела на предците му и го подкани да се държи като тях във всяко едно отношение. Само че на Принца не му беше интересно да слуша. Дори когато Аззи му показа миниатюрен портрет на Принцесата, нарисуван от демони художници, които не бяха оставили не изобразена никоя нейна красота, младият човек продължи да не се интересува и започна да говори, че когато стане малко по-възрастен, иска да отвори магазин за рокли.

Глава 6

Беше привечер. Августовското слънце цял ден беше пекло къщата в Аугсбург. Аззи седеше на грубо скования шезлонг и четеше една от брошурките, които от време на време издаваше Министерството на адските работи. Тя съдържаше обикновените неща — умоляваха се всички да вършат Зло в името на общата кауза и имаше списък на последните събития в Ада. Имаше и календар на рождените дни на подменените бебета. Тези бебета бяха взети тайно от родителите им, за да бъдат дооформени и изпратени в Новия свят при племето на ацтеките, защото кървавите им жертвоприношения бяха заслужили всеобщо възхищение. Имаше и обяви за няколко празненства с изгаряне на къщи и за няколко разпродажби в Дупките. Обикновените неща, гарнира-ни тук-там с някоя новина. Аззи четеше, макар че всъщност не му беше никак интересно. Понякога в тези брошурки можеше да се намери и нещо заслужаващо внимание, но по-често нямаше нищо.

Тогава, когато клепачите му натежаха и той започна да дреме пред камината, на входната врата се почука силно. Ударите прокънтяха така, че той едва не падна от стола си. Принцът, който копираше десен за рокля от една глинена плочка върху пергамент, скочи и излезе още преди да заглъхне последният удар. Единствено старият Фрике остана невъзмутим, макар че това не беше израз на смелост от негова страна — силните удари го бяха вцепенили от страх, подобно на заек, когато над него се спуска сокол със силно пляскане на крила и разтворени нокти.

— Доста е късно за посетители — учуди се Аззи.

— Да, господарю — съгласи се Фрике, който се отпусна, колкото да може да затрепери силно. — И доста силно чука.

— Съвземи се, човече — каза му Аззи. — Сигурно е някой странник, който е загубил пътя си. Сложи на огъня вода да се топли, а аз ще видя кой е.

Аззи отиде до вратата и дръпна масивните резета от двойно закалена стомана.

На прага стоеше фигура, облечена в бяло. Имаше обикновен златен шлем с гълъбови крила, прикрепени към двете му страни. Беше със снежнобяла ризница и от раменете му се спускаше бяла мантия. Мъжът беше блудкаво красив, с добре оформено лице и големи сини очи.

— Здравейте — каза посетителят. — Надявам се да не съм сбъркал адреса. Това ли е жилището на демона Аззи Елвул?

— Дотук няма грешка — каза Аззи, — но каквото и да искате да ми продадете, няма да го купя. Нямам нужда от нищо. Как смеете да ме безпокоите, когато си почивам?

— Ужасно съжалявам за това, но ми казаха да дойда тук колкото се може по-бързо.

— Казаха ви? Кои са те?

— Управителният съвет на Силите на Светлината във връзка със състезанието на хилядолетието.

— Вие сте от Силите на Светлината?

— Да. Ето документите ми.

Той извади един свитък, завързан с алена панделка и го подаде на Аззи. Аззи го пое, развърза го и прочете написаната с тежък готически шрифт заповед да се позволи на приносителя — Бабриел, ангел от втори разред към Силите на Светлината, да ходи, където пожелае и да наблюдава всичко, което счете за необходимо, като това особено се отнася за демона Аззи Елвул, към когото понастоящем той е придаден като наблюдател.

Аззи го изгледа сърдито.

— С какво право онези те изпращат тук? Тази работа е изцяло на Силите на Мрака и вашата страна не може да се намесва!

— Трябва да ви уверя, че изобщо нямам намерение да се намесвам. Може ли да вляза и да ви обясня по-подробно?

Аззи беше толкова изумен от нахалството на това създание на Доброто, че не можа изобщо да възрази, когато високият русокос ангел влезе в къщата му и се огледа наоколо.

— Колко хубава мебелировка! Особено ми харесват символите на стената.

Той посочи дясната, западната стена, където, поставени в специални ниши, имаше няколко глави на демони, изработени от черен оникс. Те бяха разнообразни — имаше маймуна, сокол, змия и лакомец от Новия свят.

— Това не са символи, глупако! — каза Аззи. — Това са бюстове на предците ми!

— Ами този? — каза ангелът и посочи главата на лакомеца.

— Това е чичо ми Занзибар. Той емигрира в Гренландия заедно с Ерик Червения и остана там докато не започнаха да използват лика му за орнамент.

— Колко много е пътувало семейството ви! — каза ангелът с респект. — Възхищавам се на Злото заради неговата смелост и енергия. То не е хубаво, разбира се, но въпреки всичко е възхитително. Между другото, казвам се Бабриел.

Фрике попита:

— Щом си ангел, къде са ти крилата?

Бабриел разкопча ризницата си и под нея се показа чифт доста смачкани, но красиво оцветени криле.

— Какво искаш? — попита Аззи. — Имам да върша важна работа и нямам време за губене в приказки.

— Както казах, изпратен съм от Силите на Светлината. Висшият съвет реши, че участието ви в състезанието представлява голям интерес за нас и затова бях определен за наблюдател. Трябва да сме сигурни, че няма да играете нечестно. Разбира се, това не е обвинение. Просто решихме, че е добре да гледаме какво правите. Не искаме да ви обидим.

— Като че ли са ми малко другите проблеми — каза Аззи, — ами сега и ангел ще наднича над рамото ми.

— Искам само да гледам — каза Бабриел — Там, откъдето идвам, много се говори за Злото, но никога не съм го виждал отблизо.

— Там, откъдето идваш, трябва да е доста тъпо — отбеляза Аззи.

— Така е, разбира се. Но е Добро, така че ни харесва. А шансът да видя истински демон в действие… Е, трябва да призная, че мисълта за Злото ме вълнува.

— Харесва ти, а?

— О, не! Не бих казал това. Но наистина ми е интересно. Може би дори бих могъл да помогна с нещо.

— На мен? Шегуваш ли се?

— Знам, че изглежда странно, но Доброто в самата си същност е склонно да помага, дори и за лоша кауза. Истинското Добро няма предразсъдъци по отношение на Злото.

— Не искам да слушам нищо повече за Доброто — каза Аззи. — Надявам се, че не си от мисионерския тип и няма да се опитваш да ме агитираш да мина на другата страна. Безполезно е. Разбираш ли ме добре?

— Сигурен съм, че няма да създам никакви проблеми — каза Бабриел. — Вашите хора също се съгласиха.

— Свитъкът ти ми изглежда съвсем истински — каза Аззи. — Е, нямам нищо против. Гледай каквото си искаш. Само не се опитвай да откраднеш някоя от магиите ми.

— По-скоро бих дал да ми отрежат дясната ръка, отколкото да крада от вас! — каза Бабриел.

— Вярвам ти — каза Аззи. — Ти наистина си глупак, нали? Няма значение — добави той след това, когато видя посърналото лице на ангела — просто така си приказвам. В килера има достатъчно храна. Не, предполагам, че тя няма да ти хареса. Фрике, донеси на госта пиле от селото.

— Но аз с радост бих споделил това, с което се храните и вие — каза Бабриел.

— Не, няма да е с радост — прекъсна го Аззи. — Можеш да ми вярваш. Как я кара Доброто напоследък?

— Нашата подготовка върви добре — отвърна ангелът? — Основите са добри и всичко останало. Олтарът, мястото за хора, куполът…

— Подготовка? За какво говориш?

— За участието на Доброто в състезанието.

— Смятате да строите нещо?

— Да. Вдъхновихме един майстор строител и вдъхнахме сили на жителите на едно градче, за да вземат участие в грандиозен архитектурен проект. Той ще подтиква хората към висши неща — истината, красотата, добротата…

— Как го наричате?

— Харесва ни името „Готическа катедрала“.

— Хм. Добре, добре. И при вас ли има наблюдател?

— Да. При нас е Бестиалиал. Аззи изсумтя презрително:

— Той не е истински практик. Кабинетен тип. Все пак… когато внимава е доста разумен. И мислиш, че проектът ви е добър, а?

— О, да. Доволни сме от него — отвърна Бабриел. — Това е, което ще представим. Но предполагам, че сте чували израза: „Доброто винаги може да стане по-добро“.

— И със Злото е така — каза Аззи. — Ела в кабинета ми. Ще ти дам глътка божия кръв.

— Чувал съм за това — каза Бабриел, — но никога не съм опитвал. Опиващо ли е?

— Върши работа — отвърна Аззи. — Искам да кажа, щом животът е такъв, какъвто е…

Бабриел реши, че последните думи са доста неясни, меко казано, но пък кога Доброто е разбирало Злото? Той последва Аззи в кабинета му.

— Добре — каза Аззи. — Щом оставаш, оставаш. Предполагам, че ще искаш да живееш в къщата.

— За работата ми това ще е доста удобно — каза Бабриел. — Бих могъл да плащам наем…

— За какъв ме вземаш? — попита Аззи, макар че мисълта да получава наем беше минала през ума му. — Ти си мой гост. Там, откъдето идвам, гостът е свещен.

— И там, откъдето аз идвам, е така — каза Бабриел.

— Голяма работа! — каза Аззи презрително. — За създание на Светлината да смята госта си за свещен не е кой знае какво, но за създание на Мрака, това е нещо наистина забележително.

— Точно това щях да кажа — отвърна Бабриел.

— Не се опитвай да ми се подмазваш — каза Аззи. — Знам номерата ти и презирам всичко, свързано с теб!

— Така и трябва да бъде — отвърна Бабриел с усмивка.

— Значи и ти ме презираш, така ли?

— Ни най-малко! Исках да кажа, че така трябва да бъде с вас. Вие сте естествени, както казват нашите архангели. Да видя как действате, за мен е привилегия.

— Ласкателствата няма да те доведат доникъде — каза Аззи и с раздразнение разбра, че Бабриел доста му се нрави. Трябваше да направи нещо!

— Заведи го в малката стаичка на тавана — каза той на Фрике.

Фрике взе една газена лампа и присвит почти на две, с бастун, потропващ отпред, се заизкачва по стълбите, следван от Бабриел.

Стълбите се виеха нагоре покрай лъскавите коридори и хубавите стаи на долните етажи. Колкото повече се изкачваха, толкова повече стълбата ставаше по-тясна и по-стръмна и тук-там липсваха цели стъпала. Фрике потропваше непоколебимо напред, а Бабриел, висок и строен, го следваше наведен, за да избегне ниските греди на тавана, а наметалото му светеше леко на пламъка на лампата.

Най-накрая стигнаха до площадката почти до върха на високата старинна сграда.

В дъното на късото тъмно коридорче имаше врата. Фрике я отвори и влезе с лампата. На трептящата жълта светлина Бабриел видя малка стаичка с толкова нисък и наклонен таван, че сам той не би могъл да стои изправен в нея. Горе имаше малка капандура. Обзавеждането се състоеше от желязна пружина и ниско нощно шкафче. Стаичката беше съвсем малко по-дълга от пружината. На пода имаше дебел слой прах и въздухът миришеше на разгонени котки и стари паяжини.

— Много е хубава — каза Бабриел.

— Малко е мъничка май — отговори Фрике. — Може би, ако помолите господаря, ще ви даде един от апартаментите на третия етаж…

— Няма нужда — отвърна Бабриел. — Тази стая ще свърши чудесна работа.

В този момент на вратата се почука.

— Кой там? — попита Фрике.

— Небесна транспортна служба. Багажът на ангел Бабриел.

— А, да. Благодаря — каза Бабриел и отвори вратата. На прага стоеше средна на ръст фигура с униформа и фуражка. Тя подаде на Бабриел лист хартия и писалка. Ангелът се подписа на обратната страна. Служителят дръпна къдрицата на челото си и изчезна.

— Багажът ми пристигна — каза Бабриел. — Къде да го сложа?

Фрике се огледа изпълнен със съмнение.

— Може би на леглото — каза той. — Но пък няма да остане място за спане…

— Ще се намести — каза Бабриел и дръпна куфара си в стаята. Той беше много голям и единственото място, където можеше да се побере, наистина бе леглото, защото двамата бяха заели почти цялото свободно пространство.

Бабриел се огледа и попита:

— Мислиш ли, че ще може да влезе там?

Фрике погледна острия ъгъл, в който се срещаха стените.

— Там не може да се побере и миши труп, камо ли такъв голям куфар.

— Нека опитаме все пак — каза Бабриел.

Той свали куфара от леглото и го бутна. Между леглото и стената имаше само няколко сантиметра, но куфарът продължаваше да се движи. Вместо да го спре, стената се изду навън, за да се отвори място, а останалите стени се раздалечиха, за да се запазят пропорциите на стаята. Таванът също се издигна и Фрике изумен видя, че стаята е станала доста по-голяма от тази, в която влязоха.

— Как го направи? — попита той.

— Това е една от дреболиите, които научаваш, когато пътуваш много — отвърна Бабриел скромно.

Освен, че се беше разширила, стаята също така беше станала и по-светла, но на пръв поглед не беше съвсем ясно как точно се е получило това. Очите на Фрике се разшириха, после се разшириха още повече, защото в краката си чу странни звуци. Погледна надолу и видя нещо малко, горе-долу колкото плъх, да изчезва от полезрението му. Фрике примигна и когато зрението му се изчисти, забеляза, че подът — досега осеян с котешки мръсотии и покрит с прах — е почистен и излъскан. Обзе го страх.

— Ще кажа на господаря, че сте се настанили чудесно — каза той и бързо излезе.

След пет минути в стаята на Бабриел влезе Аззи. Той я огледа — два пъти по-голяма, отколкото я помнеше, ярко осветена, приятно мебелирана, чиста, ухаеща на тамян и смирна, а на едната стена имаше малка врата, която водеше към хубава баня с фаянсови плочки, която, Аззи помнеше дяволски добре, по-рано не беше там.

Беше се появил гардероб, който сега беше отворен и в него се виждаха множеството униформи на Бабриел — всякакви модели и кройки, някои с медали, други с дантелени яки и огромни маншети. Бабриел беше облякъл една от тях. Беше сребристобяла, с островърха шапка. Аззи си помисли, че изглежда нелепо, чак зловещо.

— Радвам се да видя, че се чувстваш като у дома си — каза Аззи.

— Позволих си да направя някои подобрения — отвърна Бабриел. — Преди да си тръгна с радост ще възстановя всичко както си беше.

— Не се притеснявай за това. Ако знаех, че искаш нещо по-така, щеше да го получиш. Какво е това?

Аззи посочи една топка от седеф и бронз, която висеше на кръста на Бабриел.

— О, това е моят телефон. С него се свързвам с Главната квартира.

Аззи изгледа устройството гневно:

— А на нас още не са ни дали!

— Когато го получите, много ще ви хареса — каза Бабриел.

Глава 7

Времето през септември беше много приятно. Аззи все повече свикваше с присъствието на Бабриел в къщата си. Стаята му продължаваше да се разширява и се наложи да го помоли леко да я свие, защото имаше опасност къщата да се събори от голямата тежест на върха й. Обучението на Принца продължаваше. Младежът ставаше все по-уверен в себе си. Аззи му даваше разнообразни билкови смески, както и други екзотични вещества като например стрит рог от еднорог, изсушена тор от таласъм и дестилирана трупна пот. Сега Принцът можеше да се противопостави на Фрике в схватка с дървени мечове, макар че Фрике се биеше със сакатата си лява ръка, за да може силите да се изравнят. Въпреки всичко, определено имаше напредък, макар и да беше трудно да се каже кога Принцът ще може да се изправи срещу истински враг.

Това бяха спокойни дни и нощи. Аззи съжаляваше единствено за отсъствието на Илит. Трябваше да я остави в омагьосания замък, за да се грижи за Принцесата, чието непокорство все още създаваше проблеми.

Една вечер, докато Аззи седеше във всекидневната и пушеше лулата си над чинийка сърца от лакомец в собствен сос, над главите им се вдигна страхотен шум. Бабриел, който четеше една от безбройните Си книги по въпроса как да бъдеш добър, погледна стреснато нагоре и чу тропот на копита. Последва стържене, примесено с ругатни. Звуците приближаваха през комина. Към тях се добавиха пъшкане и сумтене, и накрая от камината се измъкна нещо голямо.

За щастие, тъй като беше топла септемврийска нощ, огънят не беше запален. Дядо Коледа се изправи. Червеният му костюм беше изпоцапан със сажди, шапката му беше килната на една страна и мръсното му лице беше изкривено в болезнена гримаса.

— Защо — попита той — коминът ви не е чистен цяла вечност? И без това е тесен!

— Съжалявам Коледа — каза Аззи. — Не те очаквах в този сезон. А и при нас, демоните, не идваш често, нали?

— Това е така, защото според хартата трябва да носим подаръци най-напред на хората, а те стават все повече и повече с всеки изминат ден.

— Напълно разбирам — отвърна Аззи. — Както и да е, ние демоните си имаме свои собствени начини да даваме и да вземаме. А защо си тук? Ако си дошъл на гости, а не по работа, можеше да влезеш през вратата.

— Идвам по работа — каза Дядо Коледа. — Имам спешна поръчка от една млада дама-вещица, която ми даде този адрес. Казва се Илит. Тук ли е тя?

— Не. В другото ми имение е. Мога ли да помогна с нещо?

— Можеш да приемеш пратката вместо нея. Дядо Коледа извади от торбата си голям, опакован в шарена хартия пакет.

— Разбира се. С удоволствие.

— Ще й го предадеш ли? За едно момиченце на име Бригите е. Илит му го е обещала.

— Ще се погрижа да го получи.

— Благодаря — каза Дядо Коледа. — Споменах на Илит колко самотно се чувства човек на Северния полюс. Обеща да ми изпрати някои вещици, за да им дам подаръци и за да ги позабавлявам.

— Вещиците обикновено биват надценявани. Няма да ги харесаш.

— Мислиш ли? Опитай да караш само на джуджета известно време и тогава мини на вещици. Е, трябва да тръгвам.

Аззи изпрати Дядо Коледа до вратата и го проследи с поглед, изненадан, че такъв едър човек може толкова ловко да се изкачва по фасадата към покрива. Скоро се чу тропот на копита и всичко утихна.

Аззи влезе вътре и отвори пакета. В него имаше миниатюрна къщичка с двор. Всички подробности бяха изработени много добре. Имаше човечета, животни, малки огледалца, прозорчета, масички, столчета…

— Ще трябва и една детска гилотина — каза си той. — Тук някъде имах…