Донеси ми главата на принца

Глава 1

Копелетата отново клинчеха. А Аззи тъкмо се бе наместил удобно! Беше си намерил чудесно място, еднакво отдалечено както от огнената бездна в центъра на Дупката, така и от покритите със скреж стоманени стени наоколо.

Температурата в периферията й се поддържаше близо до абсолютната нула с помощта на собствената климатична инсталация на дявола, а пък центърът беше достатъчно нажежен, за да отдели електроните от атомите. Някои изригвания можеха да разтопят дори протон.

Не че имаше нужда от такава горещина и такъв студ. Това беше чисто престараване… всъщност излишен тормоз. Човешките същества, дори мъртви и хвърлени в Дупката, имаха много малък диапазон (в сравнение с космическите мащаби) на пределна издръжливост. Веднъж поставени извън зоната на комфорта и в двете посоки, те съвсем загубваха способността да различават лошото от по-лошото. Каква полза има да подлагаш клетите нещастници на пет милиона градуса по Целзий, щом като се чувстват точно така, както и при най-обикновени петстотин? Крайностите само причиняваха страдания на демоните и другите свръхестествени създания, които се грижеха за прокълнатите. А свръхестествените създания имат далеч по-широк диапазон на чувствителност от хората — най-често за тяхно нещастие, но понякога и за безкрайно удоволствие. Само че да се говори за удоволствия в Ада не е прилично.

Там, разбира се, няма само една Дупка. Хиляди милиони хора са умрели и всеки ден умират още. Повечето от тях прекарват поне известно време в Дупките и очевидно се налага да се вземат мерки за настаняването на всички.

Дупката, в която служеше Аззи, се наричаше „Северен дискомфорт 405“. Тя бе една от най-старите — въведена в експлоатация още през вавилонски времена, когато хората наистина са знаели как да се отдават на греховността. По стените й все така стояха ръждясалите барелефи на крилати лъвове и тя беше записана в „Адския регистър на местата с историческо значение“. Само че Аззи и пет пари не даваше дали служи в известна Дупка или не. Единственото, което искаше, бе да се махне. Както всички останали съоръжения от този тип, „Северен дискомфорт 405“ представляваше цилиндър със стоманени стени, обграждащ огромна помийна яма, в чийто център пък имаше бездна, която бълваше огън. От нея изригваха нажежени въглени и гореща лава. Блясъкът не отслабваше нито за миг. Само на зрели демони като Аззи бе позволено да носят тъмни очила.

Мъките на прокълнатите бяха придружени и подсилени от нещо като музика. Дяволчета черноработници бяха разчистили един полукръг сред гнилите мухлясали и вонещи отломки и в него, върху каси от портокали, беше разположен оркестърът. Той беше съставен от неумели музиканти, починали по време на изпълнение. Тук; в Ада, те бяха заставени да свирят произведенията на най-лошите композитори на всички времена. Имената им не се помнят на Земята, но в Ада, където творбите им се изпълняват непрекъснато и дори се излъчват по мрежата „Казум“, те са знаменити.

Дяволчетата не спираха да работят — да обръщат и да наместват прокълнатите върху скарите. Те, както и вампирите, обичаха хората добре разложени и мариновани в смес от оцет, чесън, аншоа и червясали кренвирши.

Аззи трябваше да прекрати отдиха си, защото в сектора точно пред него мъртвите бяха струпани на купчини само по осем или десет. Той изостави удобното си (относително) леговище и се свлече по гниещите черупки от яйца, разплескани карантии и пилешки главички долу на равното, където по-лесно можеше да крачи върху телата.

— Казах ви да ги трупате нависоко — извика той на дяволчетата. — И това значи наистина нависоко! Какви са тези работи!

— Но като ги трупаме по-високо, те се свличат! — отговори шефът на дяволчетата.

— Тогава ще вземете някакъв свързващ материал и ще ги задържите! Искам тези купчини да са поне от по двайсет трупа!

— Трудна работа, ваше височество!

Аззи се втренчи в него. Как смее да му възразява!

— Правете каквото ви казвам, или ще отидете при тях!

— Слушам, ваше височество. Ще намерим свързващ материал.

Шефът избяга, крещейки заповеди на екипа си.

Денят бе започнал като всеки друг типичен за Ямите в Ада ден. Но в един следващ момент нещата щяха да се променят драстично и неочаквано. Така е с промените! Живеем си, както сме свикнали — с наведена глава и провесени носове, уморени от монотонното ежедневие, сигурни, че това ще продължи вечно. Защо нещата да се променят, когато няма никакво предзнаменование за това, няма писмо, няма телеграма, дори и телефонно обаждане не предхожда голямото събитие. И човек изпада в отчаяние, без да разбере, че вестителят му вече е изпратен и че понякога надеждите се сбъдват дори и в Ада. Всъщност, някои казват, че надеждите се сбъдват преди всичко в Ада, защото според тях те са едно от дяволските мъчения. Но това може да е поредното преувеличение на драскачите от църквата, които пишат за такива неща.

Аззи се увери, че дяволчетата се справят задоволително. До края на смяната му оставаха още двеста часа работа (дните в Дупката са дълги) и след това щеше да вземе трите си часа почивка. После щеше да започне пак. Той тъкмо се канеше отново да заеме удобното — сравнително удобното — си място, което току-що бе напуснал, когато дотича един вестител.

— Ти ли си демонът, отговарящ за тази Дупка? Въпросът бе зададен от един багдадски Ефрит с виолетови крила. От тези, които сега изпълняваха предимно куриерски задачи, тъй като Злите сили от Висшия съвет харесваха пъстрите им тюрбани.

— Аз съм Аззи Елвул — отвърна демонът — и наистина отговарям за тази Дупка.

— Значи ти си този, когото търся.

Ефритът подаде на Аззи азбестов документ, изписан с огнени букви. Преди да го поеме, Аззи си сложи ръкавиците. С подобни документи си служеше само Висшият съдебен съвет на Ада.

Той прочете:

Аззи се почувства толкова въодушевен, че прегърна Ефрита, който отстъпи бързо назад, — намести тюрбана си и каза:

— По-полека, приятелче!

— Просто съм във възторг! — отвърна Аззи. — Най-накрая ще се махна от това място! Ще се върна на Земята!

— Доста недостойно място — каза Ефритът. — Но всекиму своето.

Аззи хукна да търси Томас Писаря.

Най-накрая го откри в ред 1002ВВ. Ямите на Ада са устроени амфитеатрално. Всяко място в тях би могло да бъде намерено. Съществува главна схема. На практика обаче, тъй като дяволчетата трупат телата на камари, които се срутват върху съседните камари, местоположението на грешниците се знае само приблизително.

— Има ли тук някой си Томас Писаря? — попита Аззи.

Купчината грешници в ред 1002ВВ прекъсна разговора си и насочи погледи към него, тоест само тези от тях, чиито лица бяха обърнати в неговата посока. Вместо да се разкайват за греховете си, те считаха престоя си в Дупката за светско събитие. За тях това бе възможност да се запознаят със съседите си, да разменят мнения и да се посмеят. Така мъртвите продължават да се самозаблуждават — точно както приживе.

— Писаря… Писаря… — промърмори един старец, заемащ междинна позиция, като с мъка обърна глава към мишницата си. — Тук е, наистина. Приятели, някой от вас знае ли къде е този Писар?

Въпросът се понесе нагоре и надолу по голямата купчина. Мъжете отклониха вниманието си от спорта (в Ада има много спортни събития, но отборът домакин винаги губи — докато не заложиш срещу него), за да попитат:

— Писаря? Това не беше ли един дълъг кльощав приятел с кривогледо око?

— Не знам как изглежда — отвърна Аззи. — Доколкото разбрах, той се обажда на името си.

Купчината хора замърмори и закашлюка, започна да коментира помежду си, както са склонни да правят човешките същества — живи или мъртви — за всяко нещо. И ако Аззи нямаше демоничен свръхестествен слух, никога не би успял да долови слабото скимтене, което се чу някъде от дълбочината на купчината.

— Ей, здрасти! Аз съм Писаря. Кой пита за мен?

Аззи нареди на дяволчетата си да измъкнат Томас от купчината, само че внимателно, за да не откъснат някой от израстъците му. После можеха да бъдат подменени, разбира се, но операцията беше болезнена и можеше да доведе до психически травми. Аззи беше наясно, че трябва да върне човека на Земята невредим, така че да не създава проблеми за Тъмните сили, което би станало, ако те го покосят преждевременно.

Скоро Писаря се измъкна от купчината и се изтупа. Беше нисък, плешив и самодоволен дребен човек.

— Аз съм Писаря! — извика той. — Сетихте се, че е станала грешка, а? Казах им, че не съм умрял, когато ме доведоха тук. Тази черна хубавица с косата май хич не обича да слуша какво й се говори, а? Само се хили с голямата си идиотска усмивка. Отмъкна ме като едното нищо! Мислех си да се оплача на някой високопоставен!

— Слушай — каза му Аззи. — Имаш късмет, че грешката изобщо беше открита. Ако беше започнал да се жалваш по съдебен ред, докато дойде ред да изслушат молбата ти, щяха да те сложат в резервоар. Щеше да мине век или два. Знаеш ли какво представляват нашите резервоари?

Писаря поклати глава и ококори очи.

— Те са толкова лоши — поясни Аззи, — че са в противоречие дори с Адските закони.

Писаря изглеждаше впечатлен.

— Изглежда имам късмет, че се измъквам. Благодаря, че ми каза. Ти адвокат ли си?

— Не по образование — отвърна Аззи, — но всички ние тук долу, имаме по нещо адвокатско у себе си. Хайде, тръгвай да те водя у дома.

— Имам чувството, че у дома ще имам някои проблеми — каза колебливо Писаря.

— Такъв е животът — продължи Аззи. — Пълен е с проблеми. Радвай се, че имаш проблеми, за които да се тревожиш. Когато се върнеш тук завинаги, няма да имаш никакви. Това, което ти се случва тук, просто се случва отново и отново.

— Няма да се върна — каза Писаря.

Аззи си помисли дали да не се хване на бас с него, но реши, че при дадените обстоятелства това няма да е уместно.

— Ще трябва да заличим от паметта ти това преживяване — каза той на Писаря. — Разбираш, че не можем да оставим такива като теб да се връщат на Земята и да разправят разни неща.

— Нямам нищо против — отвърна Писаря. — И без това тук няма нищо, което искам Да си спомням. Е, преди това, в Чистилището срещнах една русокоса сукуба1…

— Спести си приказките — прекъсна го Аззи, хвана го за ръката и го поведе към портата в стената, през която можеше да се отиде до други места в Ада и навсякъде другаде, а в крайна сметка, и обратно.

Глава 2

Аззи и Писаря преминаха през стоманената порта в стоманената стена и тръгнаха по спираловидния път, който минава през външните покрайнини на Чистилището — район изпълнен с набраздени низини и зашеметяващи височини, точно както го е нарисувал Фюзели. Те се затътриха унило нататък и пътят им беше лек, защото леки са адските пътища, но пък им беше и отегчително, защото Адът е самата скука.

След малко Писаря попита:

— Още много ли остава?

— Не знам — призна Аззи. — Не съм идвал в този сектор. Всъщност, изобщо не би трябвало да съм тук.

— Като мен — каза Писаря. — Само защото от време на време изпадам в кома като истински труп. Но това не дава право на вашата хубавица с косата да ме отмъква, без да направи нужната проверка. Мърляшка работа, казвам ти. А защо не трябва да си тук?

— Бяха ми отредени по-добри неща — отвърна Аззи. — Имах много добри оценки в магьосническия колеж. Завърших трети по успех в групата.

Той спести на Писаря факта, че всички от групата му, освен трима, бяха унищожени от внезапен порив Добро, задухал от юг, странно метафизично явление, което бе убило всички освен Аззи и двама други, които изглежда имаха естествен имунитет срещу добри лъчения. И после дойде онази игра на покер.

— Тогава защо си тук? — попита Писаря.

— Отработвам комарджийски дълг — отвърна Аззи. — Не можех да платя и затова трябваше да прослужа известно време.

Аззи замълча колебливо.

— Обичам хазарта — допълни той след малко.

— И аз — каза Писаря с нещо като съжаление. Известно време вървяха, без да разговарят.

— Какво ще стане с мен сега? — попита накрая Писаря.

— Ще те вкараме отново в тялото ти.

— Добре ли ще ми е? Чул съм, че някои хора възкръсват от мъртвите и се чувстват странно.

— Ще се навъртам около теб, за да ти помагам. Ще остана, докато се убедя, че се справяш.

— Радвам се да го чуя — каза Писаря, който продължи още малко, без да говори, и после попита: — Но, разбира се, когато се събудя няма да знам, че си край мен, нали?

— Естествено.

— Тогава ще се чувствам несигурен. Аззи му каза троснато:

— Когато си жив, нищо не може да ти вдъхне сигурност. Казвам ти това сега! Само когато умреш, можеш да го оцениш напълно!

Те продължиха нататък. След като повървяха малко, Писаря каза:

— Знаеш ли, нищо не си спомням за живота си на Земята.

— Не се притеснявай. Всичко ще си спомниш.

— Все пак, струва ми се, че бях женен.

— Добре.

— Но не съм сигурен.

— Веднага щом влезеш в тялото си, ще си спомниш всичко.

— Ами ако не си спомня? Ами ако получа амнезия?

— Всичко ще е наред — окуражи го Аззи.

— Кълнеш ли се в честта си на демон?

— Разбира се — отговори Аззи, без да му мигне окото, че лъже. Беше преминал специален курс по полагане на фалшиви клетви и се беше оказал много добър.

— Ти не би ме излъгал, нали?

— Хей, можеш да ми се довериш — каза Аззи, пускайки в действие мантрата2, която може да направи хрисим и най-големия неверник и свадливец.

— Разбираш защо-съм леко нервен, нали? — попита Писаря! — Раждам се повторно, не е малко.

— Няма нищо срамно — каза Аззи. — Пристигнахме.

— Слава на Сатаната! — добави той през зъби. Дългите разговори с човеци го изнервяха ужасно. Така умееха да заобикалят това за което говорят! Отците Демони в демонския университет му бяха предложили да изкара курс по такъв разговор, но тогава това беше свободноизбираем предмет и той реши да не се затормозява с него. Псевдодиалектиката му се бе сторила къде къде по-интересна.

Пред себе си забеляза познатите аленозелени райета на линейката от Северния сектор. Тя спря недалеч от тях и от нея слезе медицински демон. Той имаше очи като на обелиск и свинска зурла, и беше много различен от Аззи, който пък имаше лисиче лице, рижа коса, щръкнали уши и изумителни сини очи, считани за красиви от тези, които имат афинитет към демоните.

— Това ли е приятелчето?

— Това е — отвърна Аззи.

— Преди да направите каквото и да е — каза Писаря, — искам да знам…

Медицинският демон със свинската зурла протегна ръка и докосна една точка върху челото на Писаря. Той веднага млъкна и очите му се разфокусираха.

— Какво направи? — попита Аззи.

— Пуснах го на празен ход — отвърна медицинският демон. — Време е да го транспортираме.

Аззи се надяваше на Писаря да му няма нищо — никак не е хубаво, когато един демон бърника в мозъка ти.

— Откъде знаеш къде трябва да го изпратим? — попита той.

Медицинският демон разкопча ризата на Писаря и му показа татуираните с алено мастило върху гърдите му име и адрес.

— Това е идентификацията на дявола.

— Ще я махнеш ли, преди да го изпратиш?

— Не се безпокой. Той не я вижда. Тя е предназначена за нас. С него ли ще тръгнеш?

— Не, ще пътувам сам — отвърна Аззи. — Дай да видя адреса още веднъж… Добре, запомних го.

— Ще се видим пак, Том — каза той на човека с празен поглед.

Глава 3

И така Томас Писаря бе върнат у дома. За щастие медицинският демон успя да го транспортира, преди тялото му да е получило непоправими повреди. Лекарят, който го бе купил, тъкмо се канеше да направи разрез на врата, за да покаже на студентите си артериалната система. Преди да започне, Писаря отвори очи.

— Добро утро, доктор Моро — каза той и припадна.

Доктор Моро го обяви за жив и поиска от вдовицата да му възстанови платената за тялото сума. Тя върна парите неохотно. Бракът й с Писаря не бе кой знае колко успешен.

Аззи измина пътя до Земята със собствени средства, защото не искаше да пътува с Писаря в Транспорта на немъртвите, чиято ужасна воня бе изпитание дори за свръхестествените създания. Пристигна непосредствено след съживяването на Писаря. Никой не можеше да го забележи, защото носеше със себе си Амулета на невидимостта.

Невидим освен за тези с шесто чувство, Аззи последва процесията, която пренесе Писаря до дома му. Добрите хора от селото обявиха събитието за чудо, но жената на възкръсналия, Милорд, не спря да повтаря:

— Знаех си, че се преструва, непрокопсаникът!

Прикрит от невидимостта си, Аззи се понесе около къщата на Писаря, която щеше да обитава докато изтече периодът на рекламациите. Може би щеше да продължи няколко дни. Къщата беше доста голяма. На всеки етаж имаше по няколко стаи, а долу се намираше хубава влажна изба.

Аззи се настани там. Тя беше точно това, от което се нуждае един демон. Беше си донесъл няколко стари ръкописа за четене и малко гнили котешки глави за закуска. Очакваше да прекара известно време при пълно спокойствие, но едва се бе настанил и започнаха да му пречат.

Най-напред в избата слезе за продукти жената на Писаря — висока червендалеста лелка с груба кестенява коса, широки рамене и голям задник. После дойде най-големият син, Ханс — длъгнест нехранимайко, същия като баща си — за да потърси гърнето с меда. След това — Лоте, слугинята, която искаше да вземе малко картофи от миналогодишната реколта.

Така или иначе, Аззи ле можа да си почине кой знае колко. На сутринта отиде да погледне Писаря. Съживеният изглежда се оправяше. Той седеше в леглото, пиеше билков чай с жена си и хокаше децата си. „Още един ден — реши Аззи — и той ще е съвсем добре, а аз ще мога да се занимавам с по-интересни неща.“

Двете кучета на семейството знаеха, че той е там и се измитаха колчем се приближеше до тях. Това трябваше да се очаква. Но следващото събитие никак не влизаше в плановете му.

Тази нощ той легна да поспи в мухлясалата част на избата. Там, където имаше някакви изгнили репи, сред които си беше направил малко зловонно леговище. Но изведнъж усети наличието на светлина и рязко се събуди. Беше пламък на свещ. Някой стоеше пред него и го гледаше. Дете. Колко непоносимо! Аззи се опита да скочи на крака, но падна назад. Някой бе завързал около глезена му канап!

Самата мисъл го накара да подскочи — дете. Малко момиченце с дебели бузи и сламеноруса коса, на около седем годинки. Някак си то бе успяло да го види… всъщност, беше го заловило.

Аззи бавно се изправи на крака, като реши, че е по-добре да впечатли детето от самото начало. Опита се да се извиси заплашително над него, но канапът, който светеше със странен блясък, го дръпна и той падна отново. Момиченцето го бе завързало за една греда. Детето се разсмя и Аззи потрепери — нищо не може да ужаси един демон повече от невинен детски смях.

— Здрасти, момиченце — поздрави той. — Виждаш ли ме?

— Виждам те — отвърна детето. — Приличаш на противна стара лисица.

Аззи погледна малкия циферблат върху Амулета на невидимостта. Както и предполагаше, захранването му беше паднало почти до нулата. Проклетите глупаци в „Снабдяване“! Но, разбира се, той трябваше да провери сам!

Изглежда бе изпаднал в неприятна ситуация. Но все пак нямаше нещо, от което да не може да се измъкне с приказки.

— Но добра лисица, все пак, а дебелано? — Аззи употреби често използваното от родителите демони гальовно обръщение. — Колко се радвам, че те виждам! Моля ти се, махни този канап и ще ти дам цяла чанта сладки!

— Не те харесвам — отвърна момиченцето. — Ти си лош. Ще стоиш завързан, а пък аз ще повикам свещеника.

Детето го гледаше укоризнено. Аззи разбра, че за да се измъкне от положението, ще трябва да употреби някоя хитрост.

— Кажи ми, малко момиченце — каза той, — откъде взе този канап?

— Намерих го в едно от хранилищата на църквата — отговори детето. — Беше на масата заедно с някакви парченца от кости.

Мощи на светци! Значи канапът беше ловец на духове!

Те се ловят най-лесно с въженцето, което пристяга в кръста одеждите на светците!

Наистина щеше да е трудно да се измъкне от това премеждие.

— Малко момиченце, дошъл съм тук само, за да се грижа за баща ти. Той не беше добре, знаеш, умря, после се съживи и всичко останало. Бъди добро дете и развържи това канапче, виж колко ти се моля!

— Не — отговори малкото момиченце с тази непреклонност, която притежават малките деца, а доста често и някои големи.

— Гръм и мълния! — каза Аззи. Той се напрегна, но не можа да измъкне крака си от ловеца на духове, който имаше неприятното качество да се стяга още повече всеки път, когато се опиташе да го разхлаби. — Хайде, малко момиченце, майтапът си е майтап, но сега е време да ме пуснеш да си вървя.

— Не ме наричай „малко момиченце“ — отвърна малкото момиченце. Името ми е Бригите и знам всичко за теб и за тия като теб. Свещеникът ни каза. Ти си зъл дух, нали?

— Нищо подобно! — възрази Аззи. — Всъщност аз съм добър дух! Или поне неутрален! Изпратиха ме тук, за да се уверя, че баща ти се поправя. Сега трябва да се грижа за него, а след това ще отида да се грижа за други!

— Аха — каза Бригите и се замисли за малко. — Ужасно ми приличаш на демон.

— Външният вид нерядко заблуждава — отвърна Аззи. — Пусни ме! Трябва да видя баща ти!

— Какво ще ми дадеш?

— Играчки! Повече, отколкото изобщо си виждала!

— Добре — съгласи се малкото момиченце. — Трябват ми и нови дрехи.

— Ще ти дам цял гардероб. А сега ме пусни!

Бригите се приближи и улови края на канапа с изцапаните си пръсти. После спря.

— Ако те пусна, ще идваш ли тук да си играеш с мен, когато те повикам?

— Не, това вече е прекалено! Имам да правя други неща. Не мога да се оставя на хрумванията и прищевките на едно малко селско момиченце с мърляво лице.

— Добре, тогава обещай да изпълниш три мои желания, когато те помоля.

Аззи се поколеба. Изпълнението на желания можеше да му навлече неприятности. Не само, че демоните бяха длъжни да спазват подобни ангажименти, но и човешките желания можеха да бъдат истински проблем. Хората са толкова екстравагантни!

— Ще ти изпълня едно желание — каза Аззи. — Стига да е разумно.

— Добре, от мен да мине — съгласи се Бригите. — Но не много разумно, става ли?

— Става. Развържи ме!

Бригите го развърза. Аззи разтърка глезена си, след това бръкна в торбата си и намери резервно захранване за Амулета на невидимостта. Включи го и изчезна.

— Не забравяй какво ми обеща! — извика момиченцето.

Аззи знаеше, че не би могъл да забрави, дори и да искаше. Обещанията, дадени от свръхестествените създания на хората, се регистрираха в Канцеларията на Еквилибриума, която функционираше по правилата на Ананке. Ако някой демон се опиташе да забрави обещанието си, силите на Необходимостта бързо и мъчително му го припомняха.

Писаря се чувстваше отлично. Той похапваше овесена каша от една паничка и даваше нареждания на жена си и слугите. Аззи напусна. Беше време да се захване със собствения си живот.

Глава 4

За Аззи бе истинско удоволствие отново да е свободен и да може да броди по зелената земя. Наистина беше възненавидял престоя си в Дупката заради убийственото еднообразие, както и заради всичко останало — отегчителното ежедневно печене на грешници може да бъде много уморително. Аззи беше енергичен демон — предприемчив, с поглед, отправен към бъдещето. Той беше агент на Злото и въпреки че бе до известна степен лекомислен, вземаше пъклените си задължения съвсем сериозно.

Първото нещо, което искаше да направи след като напусна селото на Писаря, бе да се ориентира. Не познаваше тази област. За последен път беше посещавал Земята по времето на Римската империя и дори беше присъствал на един от забележителните пирове на Калигула. Сега той летеше ниско над земята, наречена Галия, и се предпазваше от нещастия посредством Амулета на невидимостта. Този Амулет придаваше и известна безплътност на притежателя си и това бе добре, защото прелетя през голямо ято лебеди. Обърна внимание на горите, които се простираха наоколо. Селцето беше само едно малко петънце сред необятните горски площи, покриващи по-голямата част от Европа — от Скития, чак до Испания. Аззи видя един кален път и полетя над него на височина сто метра. Той продължаваше нататък и нататък, докато накрая не се превърна в нормален павиран римски път. Аззи полетя над група конници, докато не стигнаха до един прилично голям град. По-късно, разбра, че това е Троа и че се намира в кралството на франките — едри варвари със стоманени мечове, завзели цяла Галия и много други земи след упадъка на Римската империя.

Аззи прелетя над града ниско и бавно, като разгледа множеството малки къщички и сред тях палатите на господарите и висшите сановници на църквата. В покрайнините имаше панаир. Прелетя над шатрите, и флаговете, привлечен от веселата глъчка. Реши да го посети.

Спусна се долу и прие един от стандартните си образи — добродушен и достолепен оплешивяващ човек, с потрепващ клепач. Тогата, която по принцип вървеше с този външен вид, беше неуместна и затова той си купи от една сергия пелерина от домашно тъкан плат. С нея заприлича повече или по-малко на всички останали.

Заразхожда се из панаира и се заозърта наоколо, все още не съвсем ориентиран. Имаше няколко солидни постройки и ливадата бе осеяна с шатри. Продаваха се всякакви неща — оръжия, дрехи, храна, добитък, сечива, подправки.

— Ей, здрасти. Ти, господине!

Аззи се обърна. Старата вещица викаше него. Тя седеше пред малка черна шатра, по чиито стени със златни букви бяха изписани кабалистични символи. Кожата й беше тъмна и приличаше на арабка или циганка.

— Мен ли повика?

— Да, господине — каза тя със злодейски северноафрикански акцент. — Влез тук.

Един човек би бил по-предпазлив, защото никога не знае какво може да му се случи в черна шатра със златни кабалистични знаци, но за Аззи тя беше първото познато нещо, което виждаше от доста време насам. Има цели племена демони, които живеят в черни шатри и скитат нагоре-надолу из Чистилището, а самият Аззи, макар и произхождащ по баща от Ханаанската земя, имаше родствени връзки с някои от бедуинските демони чергари.

Вътре в шатрата имаше множество богато нашарени килими. По стените висяха изкусно изковани газени фенери, а пък бродираните възглавнички се търкаляха навсякъде. В дъното се намираше нисък олтар и масичка за дарения. Зад олтара се издигаше величествена статуя в гръцки стил, изобразяваща красив млад човек с лавров венец на главата. Аззи го позна.

— Значи това е Хермес — каза той.

— Аз съм негова жрица — отвърна старицата.

— Бях останал с впечатлението — отбеляза Аззи, — че се намирам в християнска страна, в която почитането на старите богове е абсолютно забранено.

— Това, което казваш е истина — отвърна старицата. — Старите богове са мъртви, но не чак толкова, защото са се върнали към живота под нова форма. Хермес например се е превърнал в Хермес Тризмегистус, светец покровител на алхимиците. Култът към него не е позволен, но пък не е и забранен.

— Радвам се да чуя това — каза Аззи. — И все пак защо ме повика тук?

— Ти си демон, нали, господине? — поинтересува се старата вещица.

— Да. Как позна?

— Има нещо достолепно и злокобно в държането ти — отвърна вещицата. — Осанката ти излъчва непрогледно и неумолимо Зло, което те отличава от околните, колкото и голяма да е тълпата.

Аззи знаеше, че циганките имат много тънки сетива, които използват, когато-ласкаят клиентите си. Въпреки това той бръкна в торбата си, извади една златна монета и й я даде.

— Давам ти я заради изкусния ти език. А сега ми кажи какво искаш от мен.

— Господарят ми иска да поговори с теб.

— Е, добре — отвърна Аззи. Много време бе минало, откакто не си беше бъбрил с някой от старите богове. — Къде е той?

Циганката коленичи пред олтара и започна да мърмори нещо. След миг белият мрамор засвети с наситена розова светлина. Камъкът оживя, статуята се протегна, слезе от пиедестала си и седна до Аззи.

— Иди да намериш нещо за пиене — каза Хермес на старицата.

Когато тя излезе, той продължи:

— Отдавна не сме се виждали, Аззи.

— Така е — съгласи се Аззи. — Радвам се да те срещна отново, Хермес. Когато християнството е надвило езичниците — другите вероизповедания, знаеш — аз не съм бил на Земята, но все пак искам да ти изкажа своите съболезнования.

— Благодаря — каза Хермес, — но всъщност ние не загубихме нищо. Всички имаме работа. Боговете, искам да кажа. Движим се в крак с времето и понякога държим добри позиции и в двата лагера — и на светците, и на демоните. Това доста разширява кръгозора. Много може да се говори за междинния статут.

— Радвам се да го чуя — каза Аззи. — Има нещо тъжно в мисълта за един бог, останал без работа.

— Не се тревожи за нас, Аззи. Накарах слугинята си Аиса да те повика, защото ми каза, че си изглеждал тъжен и объркан. Може би съм в състояние да ти помогна?

— Много любезно от твоя страна. Дали можеш да ми кажеш какво се е случило тук от Калигула насам?

— Е, с две думи, Римската империя се разпадна заради нахлуването на варварите и отравянето с олово. Сега навсякъде има варвари. Наричат себе си Франки, Саксонци и Весготи. Създали са империя, която наричат „Света римска империя“3.

— Света? — изненада се Аззи.

— Така я наричат — поясни Хермес. — Не знам защо.

— Но как точно се разпадна истинската Римска империя?

— Можеш да го прочетеш във всяка история, но приеми думите ми — Римската империя се разпадна й това беше краят на Класическата ера. Периодът, в който сме сега, се нарича, или по-точно, ще се нарича след като свърши, „Средновековие“. За малко пропусна тъмните векове в началото. Доста се позабавлявахме тогава, казвам ти. Но и сега не е зле.

— Коя година е? — попита Аззи.

— Хилядната.

— Хилядолетието!?

— Да.

— Значи времето за състезанието е дошло!

— Точно така, Аззи. Дошло е времето, когато силите на Мрака и силите на Светлината ще се срещнат във великото състезание, за да решат кой ще определя съдбата на човечеството през следващите хиляда години, дали всичко ще е за добро или за зло. Ти какво смяташ да направиш във връзка с това?

— Аз? — попита Аззи. — Че какво мога да направя аз?

— Можеш да участваш в състезанието. Аззи поклати глава.

— Представителят на Злото се избира от Великия съвет на Злите сили. Те винаги си имат любимци и поверяват състезанието в ръцете на някой от близките си приятели. Нямам никакъв шанс.

— Така беше преди — каза Хермес. — Но доколкото разбрах, Адът се реформира. Силите на Светлината много са го притиснали. Връзкарството, колкото и чудесно да е само по себе си, вече не е достатъчно, за да утвърди гледната им точка. Сега, доколкото ми е известно, изборът на състезател ще бъде направен въз основа на заслуги.

— Заслуги! Това е ново понятие! Но все пак, не бих могъл да направя нищо.

— Не бъди пораженец като толкова много други демони — каза Хермес строго. — Много от тях са чисто и просто мързеливи — дай им само да вземат опиати, да си разказват врели-некипели и да търсят лекия път през вечността. Ти не си като тях, Аззи. Ти си по-умен, по-инициативен, имаш принципи. Направи нещо. Може би ще успееш.

— Но не знам какво мога да направя! — отвърна Аззи. — И дори да знаех, нямам пари, за да осъществя каквото и да било.

— Ти плати на слугинята ми — забеляза Хермес.

— Това беше самодивско злато. Ще изчезне след ден-два. А ако искам да участвам в състезанието, ще ми трябват истински пари.

— Знам къде можеш да намериш — увери го Хермес.

— Къде? Колко дракона ще трябва да убия, за да ги взема?

— Никакви дракони. Просто трябва да спечелиш Играта на покер в чест на Създателя.

— Покер! — възкликна Аззи. — Моята страст! Къде ще се играе?

— След три дни в едно гробище в Рим. Но този път трябва да играеш по-добре от миналия, защото ще те хвърлят в Дупката за още няколкостотин години. Всъщност — продължи Хермес, — ще ти трябва някакво преимущество пред другите.

— Преимущество? Какво може да е то?

— Всяко нещо, което ще ти помогне да спечелиш.

— Но там ще има специални наблюдатели, за да предотвратят измамите.

— Точно така. Само че няма закон, небесен или земен, който да забранява да се използват талисмани за късмет.

— Но те са толкова редки! Ако имах такъв…

— Мога да ти кажа къде да намериш, но ще ти струва известно усилие.

— Кажи ми къде, Хермес.

— При нощните си скитания в западните околности на град Троа, попаднах на едно място край гората, където расте малко оранжево цвете. Тукашните хора не го познават, но това е Спекулум, който вирее само там, където има феликсит.

— Тук наблизо има феликсит!? — силно се изненада. Аззи.

— Трябва сам да разбереш дали наистина има — отговори Хермес. — Но признаците са налице.

Глава 5

Аззи благодари на Хермес и се сбогува. Той се отправи през полето към гората, край града. Намери рядкото цветенце, което беше малко и не биеше на очи. Аззи го помириса (ароматът на Спекулума е великолепен) и опря ухо до земята. Неговият свръхестествено остър слух долови присъствието на нещо под повърхността — нещо, което се движеше и тупкаше, движеше и тупкаше. Естествено, това беше характерният звук, който издават джуджетата, когато прекопават тунел с кирките и лопатите си. Те знаеха, че шумът, който вдигат, ги издава, но какво можеха да направят? Джуджетата трябва да копаят, за да чувстват че живеят.

Аззи тропна с крак и потъна в земята. Тази дарба притежават повечето европейски и арабски демони. За тях да живеят под земята е също толкова естествено, колкото е естествено за хората да живеят на нея. За демоните земята до голяма степен напомня водата, в която могат да плуват, само че те предпочитат да ходят в тунели.

Долу беше хладно. Липсата не осветление ни най-малко не пречеше на Аззи да вижда около себе си с нещо като мъждукащо инфрачервено зрение. А под земята е много приятно. Близо до повърхността има къртици и полски мишки, а пък между земните пластове се плъзгат разни други създания.

Най-накрая Аззи се озова в голяма подземна кухина. Фосфоресциращи скали изпускаха слаба светлина и той видя в дъното едно самотно джудже от северноевропейската разновидност, облечено в добре направен от къртича кожа костюм в червено и зелено, с малки ботушки от гущерова кожа и малка шапчица от миша кожа на главата.

— Здрасти, джудже — каза Аззи, като се проточи нагоре доколкото позволяваше скалистият таван, за да се надвеси колкото се може по-внушително над джуджето.

— Поздрави, демон — отвърна джуджето, но явно срещата не му беше много приятна. — На разходка, а?

— Нещо такова — каза Аззи. — А ти?

— Само минавам. Тръгнал съм при моите хора в Антиб.

— Това вярно ли е?

— Да, вярно е.

— Тогава защо стоиш тук и копаеш?

— Аз? Да копая? Глупости!

— А какво правиш с този търнокоп в ръце? Джуджето погледна надолу и сякаш се изненада, че търнокопът е там.

— Само подравнявах.

То се опита да събере с търнокопа няколко камъка на куп, но, разбира се, търнокопът не е предназначен за това и не успя.

— Подравняваш земята? — каза Аззи. — За какво ме вземаш? За малоумен? И кой си ти в края на краищата?

— Аз съм Ронир, член на джуджерията Ролфинг от Упсала. Да се подравнява земята може да ти се вижда абсурдно, но за джуджетата това е напълно естествено, защото те искат всичко да бъде както трябва.

— Честно казано, приказките ти ми се струват безсмислени.

— Това е защото съм неспокоен. По принцип говоря доста разумно.

— Тогава направи го и сега. Успокой се, няма да ти направя нищо лошо.

Джуджето кимна, но нямаше вид на много убедено. Не се доверяваше на демони и не бихме могли да го упрекнем за това. В царството на духовете има много неизвестни за човека междуособици, защото никога при подобни събития не е присъствал някой Омир или Вергилий. Поради териториални спорове отношенията между джуджетата и демоните напоследък бяха доста обтегнати. Демоните винаги са имали претенции към подземния свят, въпреки че по произход са паднали творения на Светлината. Те обичат подземните пътища на Планетата с дълбоките й пещери, блата, дупки, кухини и проходи, които за техните поетични, макар и мрачни въображения, представляват красиви и непознати простори. Джуджетата също имат претенции към земните недра — считат се техни деца, родени спонтанно от хаотичните огнени гърчове в сърцето на първичния пламък. Разбира се; това си е чиста романтика — истинският произход на джуджетата е интересен, но сега нямаме време да се спираме на него. Тук е важна силата на въображението им — да се хванат за някаква идея и упорито да не я изоставят. Ето затова настояват да се скитат из подземните пътища както им харесва, без никакви ограничения. Само че това никак не допада на демоните. Те предпочитат целите територии. Обичат да се разхождат сами и другите създания общо взето ги отбягват. Не и джуджетата, които маршируват на цели банди с развени бели бради, с винаги готови търнокопи и лопати, маршируват и пеят (те са големи певци), като често минават направо през някое демонско сборище — защото демоните винаги се събират, за да обсъждат важните проблеми на доктрината, въпреки че тези, в чиито ръце всъщност е властта, рядко обръщат внимание на дискусиите им. Но и така да е, те никак не обичат да ги безпокоят, а пък джуджетата имат невероятната способност да избират най-неподходящото за копаене място и да безпокоят демоните, седнали на някоя базалтова плоча и потънали в мисли с ръце на ушите, като тези изображения на членове от тяхното семейство, които сега могат да се видят на кулите на Нотр Дам в Париж. Демоните чувстват, че джуджетата ги притесняват. И за по-дребни неща са започвали войни.

— Доколкото знам — каза Аззи, — понастоящем нашите племена са в мир. Във всеки случай, дошъл съм само заради нещо, което не те интересува, защото дори не е скъпоценен камък.

— Какво точно търсиш? — попита Ронир.

— Феликсит — отвърна Аззи.

В онези дни талисманите и амулетите имаха все още голяма стойност, а и беше пълно с тях, въпреки че джуджетата ги криеха на тайни места, за да ги опазят от драконите, разбира се без особен успех, защото драконите бяха съвсем наясно, че там, където има джуджета, има и злато. Драконите и джуджетата се спогаждаха колкото риба и тиган, сладко и кисело, радост и тъга, добро и лошо. Джуджетата работеха много усилено, за да се сдобият с феликсит от земните недра, а той се срещаше много рядко и в малки количества в гнезда от нептунов базалт — най-старият и най-твърдият базалт.

Този носещ щастие камък се е използвал доста повече в миналото, когато всичко е било по-добро, по-истинско и по-приятно — през Златната ера, която е свършила точно когато на сцената са се появили истинските човешки същества. Някои казват, че залежите от феликсит са били създадени от древните богове, които управлявали Земята в далечното минало, когато нещата още нямали имена. Дори и тогава това бил най-редкият минерал на света. И най-малкото количество от него предавало жизнерадостната си карма на своя собственик, като по този начин създавало предпоставки за благоприятен изход на всяко негово начинание. Ето защо хората убивали заради феликсита.

Едно нещо е сигурно — ако искащ талисман, който да ти носи щастие или трябва да си откраднеш такъв (което е трудно, защото истински щастливият талисман сам се пази за собственика си и е неподатлив за кражби), или трябва да намериш парче феликсит в земните недра и сам да си направиш талисмана. Може да си помислите, че всички естествени залежи от феликсит досега би трябвало да са изчерпани, защото джуджетата ги търсят (покрай другите неща) откакто съществува човечеството, но ще сгрешите. Феликситът носи такова щастие, че, дори Земята се чувства благословена с него и като че ли произвежда все нови и нови количества, сякаш изпаднала в екстаз, но винаги по малко.

— Феликсит! — Ронир се засмя неубедително. — Защо мислиш, че наоколо има феликсит?

— Една малка мишка ми каза — Аззи остроумно намекна за предишното битие на Хермес като бог мишка, преди да бъде премахнат и трансформиран наред с другите от Олимп. Ронир изобщо не схвана за какво става дума.

— Тук наоколо въобще няма феликсит — каза той.

— Това място е било претърсено отдавна.

— Това не обяснява какво правиш тук.

— Аз ли? Просто минавах напряко — отвърна Ронир. — Оттук е големият подземен път от Багдад за Лондон.

— Щом е така — каза Аззи, — няма да имаш нищо против да поогледам, нали?

— Че защо да имам? Калта е на всички.

— Добре казано — съгласи се Аззи и започна да се озърта. Острият му лисичи нос скоро долови някаква съвсем слаба миризма, която би могла да се асоциира с нещо, което някога, не много отдавна и може би само за малко, е било свързано с феликсит. (Демоните имат много остро обоняние, за да може службата им в Ямите да е още по-мъчителна.)

Душейки като лисица, Аззи последва тази слаба миризма из пещерата и стигна до торбата от лемурена кожа, подпряна на крака на Ронир.

— Нямаш нищо против да погледна вътре, нали? — попита Аззи.

Ронир беше изцяло против, но тъй като джуджетата не могат да бъдат никакви съперници на демоните в открит конфликт, реши да се държи дискретно и, по дяволите, мъжеството.

— Гледай колкото си искаш.

Аззи изсипа торбата. Той пренебрегна рубините, събрани в Бурма, ритна настрана колумбийските смарагди, разчисти диамантите от Южна Африка с цялото им зловещо бъдеще и взе малко розово камъче с форма на цилиндър.

— Прилича ми на феликсит — каза Аззи. — Имаш ли нещо против да ми го дадеш назаем за известно време?

Ронир сви рамене защото нямаше какво друго да направи.

— Само гледай да ми го върнеш.

— Не се безпокой — каза му Аззи и се обърна, за да си върви, но се спря и каза:

— Слушай, Ронир, ти си добро джудже. Какво ще кажеш ако двамата сключим една сделка?

— Какво имаш предвид?

— Захванал съм се с една работа. Сега не мога да ти кажа много за нея, но е свързана с наближаващите чествания на хилядолетието. Трябват ми феликситът и скъпоценните ти камъни, защото без пари един демон не може да направи нищо. Ако получа подкрепата, която очаквам от Висшите сили на Злото, ще мога да ти се отблагодаря десетократно.

— Но аз смятах да се прибера вкъщи и да добавя тези камъни към моята купчина — отвърна Ронир, като се наведе и започна да събира скъпоценностите си.

— Купчината ти вече сигурно е доста голяма и без тези, а?

— О, не мога да се срамувам от нея — каза Ронир със задоволството на джудже, чието съкровище може да се сравнява с най-добрите.

— Тогава защо не ми оставиш тези камъни? Вече и без тях у дома имаш много.

— Това не пречи да искам да имам още.

— Разбира се, че не пречи. Но ако ги скриеш у вас, парите ти няма да работят за теб, а ако ми ги дадеш да ги инвестирам, ще работят.

— Парите да работят за мен? Любопитна идея. Досега не съм чувал пари да работят.

— Това е идея на бъдещето и е доста смислена. Защо да не работят и парите? Как всичко останало трябва да работи?

— Това добре — каза Ронир, — но каква гаранция имам, че ще спазиш обещанието си? Ако приема предложението ти, ще имам само уверенията ти, че ще удържиш на думата си, а ако не го приема, ще имам всичките си скъпоценни камъни.

— Ще ти направя едно предложение, на което няма да можеш да устоиш — каза Аззи. — Вместо да следвам нормалната банкова процедура, ще ти платя печалбата авансово.

— Печалбата ми? Но аз още не съм вложил скъпоценностите си!

— Знам това. Ето защо, за да съм по-убедителен, съм готов да ти дам печалбата, която ще получиш след година, ако ми се довериш.

— И какво трябва да направя?

— Само отвори шепата си.

— Добре, добре — каза Ронир, който подобно на повечето джуджета не можеше да устои на мисълта за печалба.

— Ето ти! — каза Аззи и пусна в ръката му два от малките диаманти, един рубин с лек дефект и три чудесни смарагда.

Ронир ги прие и ги погледна озадачено.

— Но тези не са ли мои?

— Разбира се, че са твои! Те са твоята печалба!

— Но те бяха мои от самото начало!

— Да, така беше, но ти ми ги даде назаем.

— Така ли? Не помня такова нещо.

— Но помниш, че прие печалбата, нали?

— Разбира се, кой се отказва от печалба?

— И постъпи съвсем правилно. Само че печалбата ти зависи от това, дали ми даваш камъните или не. Иначе как ще я изработя? Сега ти върнах няколко от тях, но все още ти дължа тези, които вече ти дадох, заедно с всички останали. Те са главницата. След година ще си ги получиш до един. А вече си взел печалбата.

— Не съм много сигурен — промърмори Ронир.

— Довери ми се — каза Аззи. — Ти направи умно капиталовложение. За мен беше удоволствие да въртя бизнес с теб.

— Ей, чакай малко!

Аззи чевръсто събра скъпоценните камъни и без да забравя парчето феликсит, бързо се изкачи на горния свят. Демоните, разбира се, могат да изчезват и това им дава чувство за театралност.

Глава 6

Аззи не беше ходил в Рим от много време. Този град бе любимо място на демоните и те отдавна бяха свикнали да го посещават, за да го разглеждат индивидуално или на групи от стотици, заедно с жените и децата си и придружени от специални гидове, които обясняваха какво се е случило на едно или друго място. Не липсваха добри неща за гледане. На особена почит бяха гробищата. Да четеш надписите по надгробните камъни си беше истинско удоволствие, а и там имаше отлични меланхолични места за размишления с високите си тъмни кипариси и древните, покрити с мъх паметници. Освен това в Рим винаги беше забавно, защото непрекъснато се избираше нов папа и се отлъчваше старият, което даваше възможност на демоните да влошат нещата до известна степен.

А сега беше особено интересно, защото настъпваше хилядолетието, хилядната година след Христа. На престола на Светата Римска империя беше Ото III и между германските му поддръжници и италианците, които предпочитаха местни кандидати, непрекъснато възникваха спорове. Римските благородници винаги бяха готови да грабнат оръжие срещу Ото и имаше непрекъснати грабежи и нападения. За хората не беше безопасно да се разхождат по улиците по мръкнало, а ги дебнеха опасности дори и посред бял ден. Из града бродеха банди от опасни наемници и горко на мъжа или жената, попаднали в ръцете им.

Аззи долетя на здрачаване, когато слънцето се спускаше над Адриатика и осветяваше само кубетата и кулите на Рим, докато обикновените керемидени покриви вече бяха потъмнели във вечерния мрак. Той прелетя ниско над криволичещите улички и се спусна, за да разгледа възхитен Форума и Колизеума. След това отново набра височина и се понесе към Палатинския хълм, където се намираше забележителното гробище Нарбози — мястото, на което от незапомнени времена се събираха демоните, за да играят покер. С малко късмет играта щеше да се състои там и тази година.

Гробището Нарбози, простиращо се върху много хектари по нагънатата северна страна на хълма, беше осеяно с мраморни саркофази, каменни кръстове и семейни гробници. Аззи се зарея над обраслите с трева алеи и постепенно започна да ги вижда по-ясно, защото слънцето се скри, а тъмнината е естествената среда на демоните. Гробището никак не беше малко и той се безпокоеше да не би да не успее изобщо да намери мястото на играта. Надяваше се да го открие. Талисманът му за щастие — феликситът на Ронир, беше добре увит в парче стар пергамент, върху което имаше знак на цар Соломон. Освен него в торбата му бяха и скъпоценните камъни на джуджето, които щеше да залага в играта.

Той продължи нататък. Скоро здрачът отстъпи мястото си на нощта. На небето се появи двурогата Луна и Сириус — кучешката звезда, засвети с червеникав блясък в небето — добро предзнаменование за злини. От близките блата се чуваха щурци и квакане на жаби. Аззи започна да се чуди дали не е отишъл на някое друго гробище — по онова време Рим държеше първенството по гробища с голяма антикварна стойност. Щеше да му отнеме много време, докато ги обиколи всичките, а и дори не разполагаше с пълния им списък.

Тъкмо започваше да се проклина за неподготвеността си — трябваше предварително да се свърже с Комитета на Свръхестествените сборища и да научи точно къде ще се проведе играта — когато чу някакъв звук, при това окуражително нечовешки. Той се насочи към мястото и скоро успя да определи, че е смях. Долиташе от източната страна на гробището — известна в древността като „Прокълнатите“. Когато се приближи още повече, успя да чуе клетви и ужасяващия наподобяващ дрънкане на лъжица по чайник смях на Нюзеджот — един от големите господари на демоните, чиито глас се помнеше за цял живот. Аззи бързо полетя нататък.

Демоните се бяха събрали в малката котловина между древния саркофаг на Ромул и по-скорошната гробница на Помпей, в малка дъбова горичка. Макар че бяха прекарали на това място само няколко часа, то вече бе придобило признаците на хаос и мизерия, които са неотделима част от демонските сборища. За освежаване бяха докарани огромни бъчви, пълни с божия кръв, тук-там горяха огньове, а тези, които умееха да готвят, печаха на дървени въглища части от човешки тела от най-различни народности.

Аззи скоро беше приветствай от другите демони.

— Бяло или тъмно месо? — попита го една сукуба. Но Аззи нямаше време за ядене, колкото и апетитно да изглеждаха човешките мръвки, златистокафяви от слюнката.

— Къде е играта? — попита той.

— Ей там — отвърна му сукубата.

Тя беше индийски демон, доколкото Аззи можеше да съди по халката на носа й и факта, че пръстите на краката й бяха обърнати назад. Тя му се усмихна прелъстително. Наистина беше красива, но в момента Аззи нямаше време за губене, нито пък желание, защото вече го бе завладяла хазартната треска. Той забърза към картоиграчите.

Те бяха насядали в кръг и се осветяваха с огнени клади и лоени свещи, направени от вонящи мазни вещества. Покрай играчите бяха насядали други демони, които гледаха и коментираха. Когато Аззи се приближи, тъкмо се развиваше напрегната игра. На земята ред участниците бяха заложени златни монети, сребърни динари и човешки торс, който струваше много, тъй като кръвта още капеше от чуканчетата на краката и ръцете. Направиха се окончателните залагания и един малък демон с шкембе, кльощави ръце и крака и голям дълъг нос (от Лапландия, ако се съди по наметката му от еленова кожа) спечели всичко.

— Нов играч! — извика някой.

Всички се размърдаха и направиха място за Аззи. Той седна, постави скъпоценните камъни пред себе си и пое раздадените му карти. Отначало бе предпазлив. Беше минало доста време, откакто бе играл за последен път. Сега, дори с талисмана от феликсит, той смяташе да бъде предпазлив, да залага само на добри карти, да се отказва, когато не е сигурен, и да прави всичко това, което покерджиите, хора или демони, винаги си казват, че трябва да правят. Размени някои от камъните си за човешки части и започна. Там, в разпръснатия от зеленикавия пламък на кладите и свещите мрак, играта се завъртя и се чуваха само смеховете и клетвите на демоните, според това у кого идваше късметът.

Демоните, които играят карти, са весела компания, докато нещата вървят добре за тях. Обикновено започват с приповдигнато настроение, залагайки цели човешки глави и крайници с весела разсеяност. Всичко това се придружава от шеги, които считат за страхотно смешни, но на други същества могат да се сторят проява на лош вкус.

— Някой иска ли сандвич герой? — попита сега един от обслужващите демони и през кръга премина поднос с човешки части.

Предпазливостта скоро напусна Аззи. Започна да рискува, да залага все по-безумно и по-безумно. Мислеше си за банкета на Злите сили по случай хилядолетието и колко много му се щеше да участва в него. Само ако можеше да спечели! Наистина му се искаше да стане представител на Злото в голямото състезание между Светлината и Мрака, провеждано веднъж на хиляда години.

За жалост обаче купчината човешки части пред него непрекъснато се смаляваше. Знаеше, че залага безумно, глупаво, демонично, но не можеше да направи нищо. Потънал в играта, той сякаш не забелязваше как големите печалби отиват при големите демони. Какво не беше наред с феликсита му? Защо изобщо не можеше да направи голям удар?

След това му дойде наум, че всички демони би трябвало да имат талисмани за щастие и колкото по-важен е даден демон, толкова по-добър талисман би могъл да си позволи. Изглежда талисманите на другите неутрализираха действието на неговия собствен. Отново щяха да го оберат! Беше немислимо, ужасно нечестно!

Нощта премина бързо и не след дълго Аззи забеляза просветляването на изток. Скоро щеше да се зазори и играта щеше да прекъсне, освен ако някой не намереше ключ за някоя гробница. До този момент Аззи беше загубил повечето от нещата, с които започна.

В лисичата му глава нахлуха гняв и яд. В ръцете си отново държеше калпави карти — чифт от двойки и още три средни карти. Той се канеше да ги хвърли и да се откаже, но го обзе някакво чувство. Не толкова чувство, колкото усещане. После някаква топлина се разля по тялото му и сякаш идваше откъм торбата. Дали пък талисманът не се опитваше да му каже нещо? Да, това би трябвало да е! След това му мина през ум, че ако феликситът наистина иска да му помогне, би изчакал някое определено раздаване и би направил всичко възможно, за да го спечели.

Толкова беше сигурен, че е станало точно това, че започна да залага като луд на слабите си карти, отново и отново да повишава залозите.

Раздадоха новите карти. Той не ги погледна, а продължи да залага.

Дойде краят. Аззи разстла картите си и видя, че освен своите две двойки е получил още две. Тъкмо щеше да обяви, че има два чифта, когато се сети, че всъщност държи каре. Никой дори не се и доближаваше до това. Другите изсумтяха недоволно и хвърлиха картите си. Залозите, най-големите за цялата вечер, бяха избутани към Аззи.

Сред тях освен купчината златни монети, скъпоценни камъни и най-различни човешки части, имаше дръжка от меч със счупено острие, около което беше завързана червена женска панделка. Имаше още и чифт човешки крака в много добро състояние, изобщо ненагризани. И голямо количество по-маловажни дреболии — кокалчета от ръка, две капачки от коляно, пръсти, които той размени за злато.

Аззи, като истински демон, би продължил да играе до последната монета или част от тяло, но слънцето вече се показваше предпазливо на източния хоризонт и беше време всички да напуснат гробището. Той мушна спечеленото в един чувал от зебло, който си носеше именно с такава цел. В главата му започваше да се оформя една идея. Тя все още беше смътна и неопределена, но все пак в нея имаше нещо.