Демонската стража

Епилог

— Кораб на хоризонта!

— Аха — каза Тък доволно. Винаги бе знаел, че ще излезе по-добър капитан от Гор и сега, когато старият мошеник бе мъртъв, най-сетне имаше шанса да го докаже. Неговото време бе настъпило. Най-после!

— Какво чакате, момчета? — ревна той. — Вадете сабите! Вдигнете черепа и сатъра! Ще отнесем тази плячка преди да стигнем Стария свят!

Пиратите завикаха одобрително. Тък събра ръце през устата си и кресна към наблюдателницата.

— Какви цветове носи корабът, Мъгс!

— Златно слънце, капитане.

— Това е Лигата — каза новият боцман на кораба, нервен, подобен на невестулка елф на име Рингъл. — Трябва да сме внимателни около тях.

— По дяволите, Рингъл. Говориш за „Плачещата рана“, за Бога. Можем да превземем всеки кораб. Нали, момчета!

Пиратите отново викнаха одобрително.

— Кораб на хоризонта!

— Чухме те и първия път, Мъгс.

— Не, не, има още един.

Пиратите погледнаха водача си.

— Нека този път не насилваме късмета си, капитане, само този път — каза Рингъл с писклив гласец, който Тък намираше за особено дразнещ.

— Не говори глупости. Ще ги тарашим и двамата и очаквам да помогнеш.

Пиратите отново викнаха, но този път не така бодро.

— Ааааа! — извика Мъгс от наблюдателницата.

— Какво „ааа“?

Тък извади далекогледа си и погледна към хоризонта. Имаше два кораба. Не, три. Не, четири, пет… Той настрои далекогледа, за да види по-ясно какво става и изстина. От хоризонта приближаваха кораби. Повече кораби, отколкото Тък бе виждал за двайсет години пиратстване в моретата по света. Платната им изпълваха небето, а над тях гордо се вееха белите знамена на Лигата на Светлината.

Армада.

Плаваща на Запад.

Към „Плачещата рана“.

И към Порт Фейт.