Демонската стража

Пролог

Старицата се усмихва в мрака.

Плащът, с който е наметната, е вече прогизнал, но дъждът не спира да барабани по гърба ѝ, да капе от главата ѝ, да тече по ръцете ѝ, стиснали студените керемиди на покрива.

Порт Фейт. Най-сетне.

Затваря очи и вдишва дълбоко от познатите миризми на сол, пот и развалена риба, аромати, просмукали се във всяка от криволичещите калдъръмени улици на града.

Десет години. Наистина ли бе минало толкова много време?

Порт Фейт.

Блясва мълния и градът се разкрива пред очите ѝ. Мачтите, издигащи се в залива, където галеони се клатушкат близо до пъргави шхуни, плоскодънните лодки на хобгоблини, сградите с червени покриви, тръгващи от пристанището във всички посоки и, в центъра на всичко това, сивия купол и кулата на кметството, издигаща се от площада, посветен на Талин. Още по-нависоко, на върха на една могила, беше фарът, боядисан в бяло и червено, като детска близалка.

Вятърът виеше ли, виеше, а дъждът барабанеше по керемидите. Но старицата не спираше да се усмихва.

Порт Фейт.

Перлата на Средните Острови, тъй го наричаха. Един оазис, скрит в безкрая на Абаносовия океан. Всеки ден още и още създания дръзваха да тръгнат от домовете си в Стария свят към мястото, където всеки щеше да бъде посрещнат с „добре дошъл“. Човек или трол. Имп или елф. Тук те щяха да бъдат просто граждани на Порт Фейт. Равни един с друг. Или поне дотолкова равни, доколкото равни бяха уменията и способностите им.

Порт Фейт.

Свита на покрива, старицата се опиянява от гледката, спомня си всеки детайл. Глъчката от пазара на феите в квартал „Марлинспайк“, хвалбите на търговците в кметството и суматохата по Пътя на Русалките, главната улица на Порт Фейт, която тръгваше от доковете и стигаше до площада на Талин, простирайки се на почти два километра.

Старицата облизва навлажнените си от дъжда устни.

И не спира да се усмихва.

Как мразеше това място…

Порт Фейт.

Най-сетне бе дошла за него.