Демонската стража

Двадесет и девета глава

Груб изскочи иззад орнаментираната ограда, наведе се колкото може и се стрелна напред, докато не стигна до плинта на една каменна статуя. Надзърна иззад това си прикритие и успя да види как прозорците по приземния етаж на имението Уърмуд блещукат на светлината на звездите. Бяха на не повече от шест метра от него. Трябваше да направи още един кратък спринт и щеше да е вътре.

Вдигна пистолета си. „Не вдигай предпазителя, докато не влезеш вътре“, бе го предупредил Франк. „Ако гръмне преди това, или ще се простреляш в крака, или ще те хванат черните наметала. А може би и двете.“

— Готов ли си? — прошепна глас над рамото му. Той се обърна и застана лице в лице с Нютън, който бе приклекнал зад него. Дълъг черен жезъл почиваше на коляното му. Груб недоумяваше как е възможно едрият човек да се движи толкова тихо.

— Готов съм — потвърди той.

Нютън даде сигнал към един фонтан на около метър от тях, зад който бяха залегнали Хол и Стария Джон, след което го потупа по рамото.

— Върви!

Груб се стрелна напред и мина покрай статуята. Краката му се хлъзгаха при всяка крачка върху влажната трева. Опита се да не мисли за това какво би станало, ако войниците го забележат.

„Просто бягай“, каза си той.

В края на градината имаше ивица чакъл, точно под прозорците на имението. Когато я стигнаха, стражите се свиха до стената и се постараха да запазят пълна тишина.

Четиримата спряха задъхани и се заслушаха. От вътрешността на имението се чуваха приглушени гласове.

— Как става така, че все на нас дават тия тъпи задачи? — попита някой.

— Как така тъпи? — отговори му друг. — Това е важно. Животът на губернатора зависи от нас.

— Хайде стига глупости. Нищо няма да стане. Човек трябва да е идиот, за да се опита да проникне тук преди Карнавала на Морето.

Без да продума, Нютън посочи на Груб най-близкия прозорец. Груб кимна и тръгна натам. Сърцето му бясно затупка, когато го стигна. Изправи се и надзърна вътре.

Видя най-голямата стая, която бе виждал някога. В центъра ѝ имаше дълга маса, покрита с бяла покривка, което му подсказа, че пред очите му има трапезария. Лунна светлина влизаше през огромните прозорци и осветяваше древните гоблени по стените, фините изображения, изографисани по дървените столове и елегантните сребърни свещници.

В стаята имаше двама войници с черни наметала. Единият беше дебел и по дрехите му имаше сребърни ивици, издаващи го, че е сержант. Той се бе облегнал на един стол и бе вдигнал краката на масата си. Другият, който бе нисък и набит, седеше на самата маса и люлееше краката си.

И двамата носеха арбалети на гърбовете си.

На Груб му отне няколко мига да ги разпознае, тъй като бяха в униформи. Пред него се намираха сержант Кулпепър и редник Спрънт.

— Белята е — казваше Спрънт, — че Деринджър не те харесва. Замисли се само. Защо бихме останали тук, да се правим на бавачки на губернатора, когато ние бяхме тези, които докладваха за момичето и глупавата му лъжица? Би трябвало да викнат нас, за да се справим с Демонската стража, ама на… викат Фарингтън и Смайт, както винаги. Просто не те харесва.

— Това не е вярно — отговори Кулпепър, но звучеше несигурно.

— Съвсем вярно си е. Така ми каза и ефрейтор Финч.

— Какво ти е казал?

— Дочул как полковник Деринджър разговаря със сержант Смайт. Казал му, че си безполезен като пивница, в която грогът е свършил.

— Казал го е друг път.

— Абе като ти казвам, че го е казал, значи го е казал!

Груб се обърна обратно към стражите и вдигна два пръста, за да покаже колко войника има в стаята. След това направи знака, който Франк му бе обяснил, че означава „арбалет“. Нютън кимна. И той, и Стария Джон бяха въоръжени — Нютън с дългия си, полиран черен жезъл, а Стария Джон с вехта, крива дъбова тояга. Преди два дни Груб щеше да се шокира да види възрастния елф с такова грубо оръжие. След като бе хвърлен в яма с акули и нападнат от вещица обаче, той вече не се впечатляваше толкова лесно.

— Добре де — долетя отново гласът на Спрънт, — може и да не го е казал. Фактите обаче си остават. Стоим тук, без да правим нищо, докато останалите войници се покриват със слава. Това не е справедливо. Поне получаваме една спокойна нощ, това е всичко, което…

Чуха се изстрели и някъде в сградата се счупи стъкло.

— Какво, в името на морето, става?

— Сега! — кресна Нютън.

В същия миг той и Стария Джон разбиха по един прозорец и скочиха в сградата. Приземиха се на килима като ангели на възмездието — дори Стария Джон, който вероятно бе на около сто години. Сержант Кулпепър и редник Спрънт едва бяха свалили арбалетите си, когато жезълът и тоягата ги стигнаха.

Туп! Пук!

В следващия миг той и Хол минаха през счупените прозорци, докато Нютън и Стария Джон взеха падналите арбалети и ги изхвърлиха навън.

Груб не можеше да повярва, че се намира в имението на губернатора. Докосна един разкошен дървен стол, за да се увери, че е истински и погледна възхитено гоблените. Те показваха ловни сцени от Тъмните времена. На изображенията се виждаха конници, преследващи елен. Конете и хората бяха почти в реални размери.

— Бутъл се представят повече от достойно — каза Нютън и кимна към източното крило, докато взимаше пистолетите от изпадналите в несвяст войници. Подаде единия на Стария Джон.

Шумът от източното крило предполагаше, че там се разиграва величаво сражение.

— Добре, че ги избрахме за отклоняване на вниманието — промърмори Хол.

Нютън се прицели с пистолета във въображаема цел.

— Добре, да тръгваме. Отваряйте си очите на четири и не вдигайте излишен шум. И не забравяйте — вещицата вече може и да е тук.

Груб внимателно дръпна предпазителя на собствения си пистолет, така, както му го бе показал Франк. Сърцето му тупкаше дори по-бясно, а дланите му бяха изпотени. Той прибра пистолета в подмишницата си и изтри ръце в ризата си. „Готов съм за всичко“, каза си той. Но само при мисълта за скритата в сенките вещица стомахът му се сви. Той взе пистолета и го стисна, но остави пръста си далеч от спусъка.

Оставяйки шумотевицата зад себе си, те излязоха през трапезарията, минаха по огромния мраморен под на коридора и се закатериха по покритото с килим стълбище.

Груб почти забрави страховете си, докато се оглеждаше. Всичко бе толкова огромно, че можеше да побере цялата „Саката русалка“ в себе си. Макар, че бе трудно за вярване, че заведение като „Сакатата русалка“ съществува в същия свят, в който бе и имението „Уърмуд“.

Изкатериха се по стълбите, минаха през първия етаж, спуснаха се по един тъмен коридор и завиха иззад един ъгъл. Нютън им направи знак да спрат и се спря, за да помисли върху положението. Тръгна, после се спря.

— Сигурен ли си, че помниш пътя? — попита нервно Хол.

Нютън поклати глава.

— Не. Това място е същински лабиринт.

Това беше вярно. Коридори имаше във всички посоки и изглеждаха еднакви — мрачни, тапицирани, осеяни с полирани дъбови врати и картини в златни рамки. Всъщност, картините бяха единственото различно нещо по коридорите. Някои бяха портрети на отдавна починали представители на фамилията Уърмуд. Други изобразяваха кораби в морето. Повечето обаче показваха древни сражения, в които, облечени в сребърно и златно, герои посичаха цели армии троли и гоблини. Жертвите им бяха изобразени като гротескни чудовища — с брадавичеста черна кожа, огромни зъби и червени очи.

Минаха покрай огромен прозорец. Лунната светлина, минаваща през него, освети огромна картина, почти два пъти по-голяма от останалите. Груб я погледна. Тя представляваше портрет на губернатор Уърмуд, седнал в стол и облечен в скъпо кадифено палто. Черната му коса бе сресана назад, а очите му блестяха уверено.

— Мисля, че е това — каза Нютън, след като мина покрай още няколко врати надолу по коридора.

Груб се канеше да го последва, когато видя още една, по-малка картина до тази на губернатора, останала почти скрита в сенките. Тя изглеждаше забравена и покрита с прах, но бе красива. Показваше млада жена с високи скули на лицето, остър нос и руса коса, дръпната силно назад. Имаше волеви поглед и изглеждаше строга, дори малко жестока. Струваше му се някак странно позната. Златен надпис показваше коя е тя. „Арабела Уърмуд“. Груб я погледна отново. Очите ѝ привлякоха вниманието му. Бяха тъмни, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни.

„Черни като обсидиан.“

Челюстта му увисна. Почувства се все едно са го ударили. Можеше ли да е… погледна по-внимателно картината и главата му се замая. Думите на вещицата отекнаха в главата му.

„Той ми каза, че е в теб.“

Бе точно така, както бе предвидил Нютън. Вещицата не действаше сама. Но не полковник Деринджър бе помощникът ѝ.

— Чакайте! — каза той — Всички изчакайте малко.

— Всички готови ли са? — попита Нютън и завъртя жезъла си в една ръка.

Стражите кимнаха.

Ботушът на Нютън изрита вратата и тя зейна отворена. Той се спря за миг, напрегна се и погледна към вътрешността на стаята, готов за бой.

— Какво, в името на морето… — обади се някой отвътре.

— Грешка — каза Нютън. — Бягайте.

Войници в черни наметала изскочиха от вътрешността на стаята зад него, докато той хукна по коридора.

— Не стреляйте! — викна някой от войниците. — Хванете ги живи!

Хол и Стария Джон вече бягаха, а Груб се присъедини към тях. Те минаха покрай един завой, а Стария Джон стреля с пистолета си.

Нютън излезе пред тях и отвори по-малка врата.

— Влезте тук — прошепна той. Четиримата се натъпкаха вътре, а Нютън завъртя ключа в ключалката. — Ще барикадираме вратата. Това трябва да ги забави докато…

— Какво търсите тук?

Всички се обърнаха. Стаята, която Нютън бе избрал, бе огромна, прашна библиотека, пълна с махагонови рафтове. Както и останалата част от имението, тя бе осветена от бледа лунна светлина, идваща от прозорците в далечния край на стаята и достигаща както пода, така и тавана ѝ. Но това, което им направи впечатление, бе фигурата, появила се от сенките до прозорците и застанала пред огромното, покрито с книги и свитъци бюро. Фигурата, която ги бе заговорила.

Губернатор Юджийн Уърмуд.

Тридесета глава

Лицето на губернатора не отговаряше на това на портрета му. Бе много по-старо, сбръчкано и бледо. Очите му бяха хлътнали, сякаш собственикът им бе недоспал. А на мястото на самоуверения, горд поглед се бе възцарило изражение на пълен ужас.

— Излезте — каза той — незабавно.

Очилата за четене потръпнаха в ръката му.

— Губернатор Уърмуд — каза Нютън, — слава на Талин, задето ви намерихме! Животът ви е в опасност.

— Чакайте — каза Груб, — не е така, както изглежда…

— Вещицата, за която ви предупредих вчера, е по петите ви, Ваша чест. Тя идва за вас. Тя притежава изключително опасна вълшебна пръчка и ще…

— За какво говорите?

— За Арабела — каза Груб. — Говори за Арабела Уърмуд.

Нютън го погледна втрещено. Устата на губернатора потръпна, а погледът му мина покрай тях.

Настъпи тежко мълчание.

— Арабела — каза меко губернаторът. — Да, така се казваше.

Груб пристъпи напред.

— Видях лицето на вещицата — каза той — в онази уличка зад гостилницата. И след това го видях отново. Стана току-що. На онази картина. Там е много по-млада, но е същият човек. Сигурен съм. Госпожица Арабела Уърмуд е вещицата. Тя е…

— Майката на губернатор Уърмуд — довърши Хол.

Губернаторът бе пребледнял още повече.

Нютън поклати глава.

— В това няма никаква логика. Арабела Уърмуд почина преди десет години.

— Но не… не може да е починала. Видях я. Ами ако се е крила… или нещо такова. Или… или…

Той погледна към губернатора с надеждата той поне да намекне правотата му. Но Юджийн Уърмуд гледаше право напред, загледан в нищото. Груб усети хлад в стомаха си. Ако грешеше за това…

Чу се тропане по вратата и всички подскочиха.

— Зает съм — излая Уърмуд така, че всички подскочиха отново, — оставете ме на мира!

— Да, Ваша чест. Прощавайте!

— Господин Уърмуд — каза Нютън, когато чу стъпките на отдалечаващите се войници, — нямаме много време. Трябва да ни кажете истината.

Очите на губернатора бяха втренчени в килима.

— Не знаех, че е още жива — гласът му звучеше като грачене и той преглътна, — не и до този следобед. Тя дойде да ме види и помоли да ѝ помогна да намери нещо. Една дървена лъжица. Казах ѝ… аз… после дойде полковник Деринджър с един от сержантите си. Човекът влязъл в кръчмарска схватка за лъжицата. Не знаеше за какво е. Но аз знаех. Мама… казах на мама къде да ви намери.

Той взе носната си кърпа и попи потта от челото си.

— По-добре ни кажете какво става! — каза тихо Нютън. — Бързо.

Губернаторът се поколеба само за миг. След това отиде до един стъклен рафт до бюрото, повдигна капака му и извади нещо. Оказа се най-красивият меч, който Груб някога бе виждал. Изглеждаше като реликва от Тъмните времена. Усукващи се мотиви бяха изобразени върху острието, а дръжката му бе инкрустирана с бели скъпоценни камъни. Губернаторът го държеше внимателно, стиснал плоската част на острието в длани, сякаш се боеше, че мечът всеки миг ще се счупи. Бе очевидно, че човекът не знае да борави с оръжие.

— Това е мечът на Корин Храбри — каза той с приглушен глас, като че ли може да обиди меча, ако говори по-високо. — Някой от вас да има по случайност представа за историята на рода Уърмуд?

Стражите поклатиха глави.

— Корин е нашият най-велик предтеча. Той бил велик воин и герой. Обикалял Стария свят преди повече от петстотин години, в ранния период на Тъмните времена и се борил за слава. Посветил живота си на защитата на човечеството. С този меч съсякъл безброй много троли, гоблини и великани.

Той вдигна острието така, че то да отрази лунната светлина. За миг Груб видя нещо неочаквано в очите на губернатора. Не беше ли… тъга?

— Както знаете, Лигата на Светлината се е заклела да почете паметта на мъже като Корин. Те смятат, че сме се покварили от мира, че войната е единственият начин да се отървем от чедата на демоните и да върнем светлината в този свят. Това им дело е почти осъществено в Стария свят. Сега са се насочили към Порт Фейт. А след това ще стигнат и до Новия свят. Те искат да докарат нов изгрев за човешкия род.

По време на речта си, той не бе посмял да погледне никой от стражите в очите.

— Вие сте губернаторът на Порт Фейт — изръмжа Нютън. — Ваш дълг е да защитавате народа му, а не да го предавате на Лигата.

Губернатор Уърмуд направи гримаса.

— Предателство. Каква тежка дума. Действително бях принуден да прикрия факта, че майка ми е вярна на Лигата, но все пак…

— Те са луди — обади се Хол, неспособен да прикрие погнусата в гласа си. — Биха ни върнали в Тъмните времена, стига да можеха. Не разбирате ли това?

— И какво общо има дървената лъжица с всичко това? — попита Нютън. — Какво иска да направи вещицата с нея?

Лицето на господин Уърмуд се изопна.

— Моля ви, не я наричайте така. Няма да позволя да я наричате така.

Гласът му потръпна с емоция.

— Той е полудял — каза гневно Хол. — Нищо полезно няма да научим от него!

По бузата на губернатора потече една сълза. Той залитна и падна на стола си, стискайки силно меча.

— Мамо — прошепна той.

— Не го вярвам — каза внезапно Груб. — Искам да кажа, не мисля, че вие го вярвате. Това, което казахте за Лигата…

Стражите го погледнаха.

— Джоузеф… — отвори уста Нютън.

Но Груб поклати глава.

— Не, всичко е наред. Мисля, че разбирам.

Той мина разстоянието, което го делеше от губернатора, и коленичи пред него. Един малък глас в главата му го предупреждаваше, че е глупак, че не може да помогне. Но той го потисна и се опита да си представи, че е някой важен човек, като капитан Нютън или Талин Навигатора. Пое си дълбоко въздух и бавно издиша.

„Във всеки има по малко от демона и по малко от ангела, Джоузеф. Не вярвай, ако някой ти каже друго.“

— Господин Уърмуд. Вие не мразите гоблините, троловете и импите. Не искате да ги избиете. Знам, че искате да помогнете на майка си, но не сте като нея. Моля ви. Трябва да ни кажете какво е замислила.

Губернаторът бе застанал с меча в скута си и с пръст проследяваше един от мотивите по острието.

— Вече няма значение — каза той — какво мисля.

— Какво имате предвид?

— Всичко скоро ще свърши. Мама ще се погрижи за това.

— Защо? Какво е намислила?

Губернаторът погледна Груб яростно, а в очите му се четеше безумие.

— Тя ми е майка — кресна той, — независимо от всичко, тя ми е майка…

— Не е.

Груб съжали, че е изрекъл думите веднага, щом те изскочиха от устата му. Бе прекалил. Губернаторът щеше да се разгневи.

Но не.

Той просто си стоеше на едно място с полуотворена уста. Груб пренебрегна предупредителния глас в ума си, който му крещеше да спре и да продължи на сляпо.

— Да, била е. Някога. Но сега…

Губернаторът продължаваше да мълчи.

— Татко беше гоблин — каза Груб, мъчейки се гласът му да остане равен. — Той обичаше мама. Много. Знам, че я обичаше. Но това не бе достатъчно.

— Не искам да слушам повече — сопна се губернаторът.

— Те го убиха, господин Уърмуд. Една нощ на доковете го обиколиха с тояги и ножове и… защото беше гоблин. Само защото беше гоблин.

Гняв, болка и объркване се редуваха по лицето на губернатора. Приличаше на животно в капан, което не знае накъде да бяга.

— Не искам да слушам повече — повтори тихо той.

— След това, господин Уърмуд, мама почина. Бях на пет годинки. Арабела е част от вашето семейство… но някои неща са по-важни. Дори от това. Трябва да ни кажете. Какво е замислила?

Губернатор Уърмуд гледаше през него, към нещо на бюрото. Груб се обърна. Сред купчината свитъци имаше парцалива стара играчка, облечена като войниче и облегната на купчината книги. Когато Груб се обърна отново, видя в очите на губернатора емоция, която не можеше да определи.

— Тя го уби, знаеш ли — каза губернаторът.

— Тя… ъъ… кой?

— Господин Харисън. Импът. Собственикът на работилницата за играчки. Уби го. Така ми каза.

Груб се опита да разбере смисъла на това, което Юджийн Уърмуд му казва.

— Майка ви… тя ли ви даде тази играчка? Купила я е от господин Харисън?

Уърмуд поклати глава и за пръв път, откакто бяха влезли в библиотеката, се усмихна. Бе странна усмивка, лична, срамежлива и тъжна.

Но все пак беше усмивка.

— Не, не… — каза той, — не, разбира се. Само глупавите деца си играят с играчки.

Настъпи тежко мълчание, след което мечът падна с дрънчене на пода, а губернатор Уърмуд си пое дълбоко въздух.

— О, Талин! — въздъхна той. — Добре. Хубаво. Унищожението на Порт Фейт. Това е замисълът. Унищожението на Порт Фейт.

Тридесет и първа глава

Ръцете на Груб трепереха, а дъхът му излизаше на пресекулки. Той падна на колене, мъчейки се да не мисли за това, което бе казал, да не си спомня за родителите си. Поклати яростно глава. Не бе нито времето, нито мястото за това.

— Продължавайте — каза Нютън, — продължавайте да говорите. Кажете ни всичко.

Цветът се върна на бузите на губернатора.

— Да… да, разбира се. Ще ви кажа какво знам.

Той затвори очи за момент, като че се подготвяше за нещо специално. Когато заговори гласът му бе равен и специален.

— Майка ми… тя изучавала магията от дете. Когато съм се родил вече е била най-силната магьосница в Порт Фейт, макар да е пазела това в тайна. Никога не се е омъжила, а аз така и не разбрах кой е баща ми. Вярвам, че е бил джентълмен от Стария свят. Мама и аз бяхме много щастливи, докато… докато тя не започна да се среща с агенти от Лигата на Светлината и не почна да разправя как ще продължи делото на нашия предтеча Корин. Тогава… преди десет години… нещо ужасно се случи. Тя трябваше да напусне Порт Фейт тайно.

Някой почука на вратата, но никой не обърна внимание.

— След това компанията Кокатрис направи изявление, че тя е починала. Малцина от нас знаеха истината — че е била принудена да напусне, че ѝ е казано никога да не се връща. Напусна заради престъпление, което извърши за Лигата на Светлината. Не можехме… не можехме просто да допуснем да я вкарат в Коритото.

— Какво престъпление? — попита Груб. Още докато задаваше въпроса обаче, той разбра какъв ще е отговорът. Думите на Табита отново отекнаха в съзнанието му. „Старият Уърмуд знае нещо…“

— Убийство — отговори глухо губернатор Уърмуд. — Убийството на губернатора на Порт Фейт Алфред Мандевил и неговата съпруга, Джесика Мандевил. Майка ми бе тази, която хвърли бутилките с кръв от грифон. Майка ми бе тази, която отне живота им. Майка ми…

На вратата пак се потропа, този път по-силно.

— Съзаклятието срещу Мандевил, — прошепна Хол — а сега Табита също е в ръцете ѝ.

— О, Талин — каза Груб.

Вратата се отвори и в помещението нахлуха войници в черни наметала, насочили мускети към натрапниците.

— Махнете се — изсъска Уърмуд. — Оставете ни сами.

— Невъзможно, Ваша чест. Заповедите на полковник Деринджър са да защитим вас и да прогоним натрапниците.

— Аз съм губернаторът на Порт Фейт, идиот такъв!

Сержантът се замисли над сложния казус и не успя да намери решение.

— Просто свалете оръжията си — каза той накрая. — Тогава ще можем да обсъдим…

БУМ!

Главата на сержанта се килна настрани и той падна като отсечен. Хората му паникьосани стреляха.

Тоягата на Стария Джон удари най-близкия страж и го събори върху рафт с книги. Няколко обемисти тома се търкулнаха на земята.

— Не стреляйте! — викаше някой. — За Бога, не стреляйте!

Но войниците вече вадеха саби и пистолети.

Груб скочи зад един рафт, понеже се чуха още изстрели, след което се обърна да види какво става. Губернатор Уърмуд залитна назад към бюрото си. Лицето му бе изкривено в агония. В едната му ръка имаше димящ пистолет, който все още сочеше към мястото, на което бе седял сержантът.

— Как смеят… — прошепна той — това е имението Уърмуд…

От другата страна на кабинета Нютън стреля иззад купчина рафтове, докато Хол отиде до бюрото на губернатора. Груб видя как устните на магьосника се движат с думите на заклинание. Надяваше се да е силно.

Надникна иззад ъгъла на рафта си и видя Стария Джон да събаря още един войник и след това да хуква към тях. Другите черни наметала се бяха прикрили и вероятно презареждаха оръжие.

Между стражите и черните наметала в момента имаше поне двайсет метра.

— Господин Уърмуд?

Губернаторът простена. Той се бе свил до бюрото, а кръвта капеше по килима от раната, оставена му от мускет. Той погледна Груб с блеснали очи.

— Намери я. Трябва да я намериш.

— Къде?

— В морето… на борда на фрегатата „Непокварим“. На него е натоварено всичко необходимо…

Той се закашля и по устните му избиха кървави мехурчета.

— Продължавайте! — отчаяно каза Груб. — Къде точно.

— На две левги от Самотния остров. Но трябва да побързате. Утре е денят, в който тя ще стори това, което е намислила. Денят на Карнавала…

— А Табс? Къде е Табита?

— Майка я отведе със себе си — той започна да кашля кръв, — иска да я убие, естествено.

Груб погледна нервно към рафта. Отекнаха изстрели на мускети и още няколко книги тупнаха на земята. Забеляза как един от войниците с черно наметало приближава, ползвайки рафтовете като прикритие.

— Господин Уърмуд? — каза той бързо. — За какво е дървената лъжица? Какво ще прави майка ви с нея?

Губернаторът не отговори.

— Господин Уърмуд?

И в следващия момент той разбра, че Юджийн Уърмуд е мъртъв. Безжизненото тяло на губернатора се отпусна, а главата му се килна напред, точно като куклата на чина. Груб прехапа устни.

Хол стана иззад масата и разпери ръце. Стаята потрепери за миг и той падна до стената, с изсмукана на мига енергия. Чу се звук като от пращене и от всеки ъгъл започнаха да падат рафтове, като огромни карти за игра. Вдигнаха се облаци прах, навсякъде се затъркаляха книги. Когато шумът свърши, библиотеката вече не приличаше на себе си. Демонската Стража бяха обградени от барикади рафтове, които напълно ги откъсваха от войниците с черни наметала. Навсякъде имаше пръснати на земята книги. За няколко мига настана тишина.

Стария Джон счупи прозореца с тоягата си. Зад него се чуха звуци от тътрене, издаващи, че войниците търсят начин да прескочат падналите рафтове или да минат през тях.

Нютън разкара натрошените стъкла от рамката на прозореца с жезъла си, докато Стария Джон извади въже и го върза за чина.

— Трябва да издържи тежестта ни — каза той. — Всичко зависи от това дали този чин е направен като хората. Той метна остатъка от въжето през дупката, която допреди малко бе прозорец и кимна на Груб.

— Ти си пръв, момче. Време е да се махаме оттук.

Близнаците Бутъл ги чакаха на портите на имението Уърмуд. Бе почти призори, а слънцето бе започнало да се показва иззад хоризонта.

— Здравейте — каза Пади, мятайки пушката си на рамо, — намерихте ли Табс?

Стария Джон поклати глава.

— Чакайте — простена Груб. Бе пробягал дългото разстояние между имението и портите и чак сега успяваше да си поеме дъх. — Знам къде е. В Самотния остров. Натам се е запътила и вещицата. Табс е с нея.

Нютън го погледна любопитно.

— Добре се справи, Джоузеф — каза той, — по-добре от нас, това е сигурно.

Във всеки друг момент Груб щеше да грейне от тази похвала, но сега настроението му определено не бе празнично.

— Значи ще ни трябва кораб — каза Пади — и то бърз кораб.

— Да намерим кораб в навечерието на Карнавала — каза Хол, който също бе останал без дъх и все още бе много блед и не напълно възстановил се от произнасянето на заклинанието — няма да е много лесно.

— Вярно.

— Не, чакайте — каза отново Груб. Този път всички го погледнаха.

— Знам къде да намерим такъв кораб. Нещо повече — знам къде можем да намерим най-бързия кораб в Абаносовия океан.

Тридесет и втора глава

Слик изкара една ужасна нощ.

А всичко започна обещаващо. Битката до гостилницата беше голям купон и след нея единственото, което му трябваше, бе идиот, който да го намери. Колко трудно можеше да се окаже това?

Първо бе пробвал пазара на феи в квартал „Марлинспайк“. Надяваше се да прецака търговците на феи, като се пусне за продан евтин. Но когато бе стигнал там, вече бе късно и пазарът бе затворил.

Затова той изтръска водата от крилцата си и, все още пълен с оптимизъм, полетя към пивниците. Пияниците се манипулираха лесно, а по време на Фестивала на Морето винаги бяха и много. Първият клиент, който пробва да зариби, бе прекалено пиян — един огромен, миризлив трол, който му бе казал, че не, досега не е опитвал фея и се опита да го изяде. Всички в кръчмата бяха решили, че това е много забавно.

Всички, освен Слик.

В следващата кръчма той намери елф, проявяващ интерес към услугите му. Слик винаги бе намирал елфите за достоен народ, който заслужава доверие и уважение. Бе сметнал, че това е перфектната сделка. Само дето по време на пазарлъка кльощавият трюмен плъх го бе захлупил с една чаша, хващайки го в капан и поливайки го с грог. Слик успя да избяга, чак когато в кръчмата стана сбиване и елфът не се сдоби с нож в ребрата.

Мокър, гладен и лепкав от грога, Слик се замисли дали напускането на Нютън не е било най-голямата грешка в живота му. Все още можеше да се върне при Джеб. Хлъзгавия обаче вероятно щеше да реши, че той има нещо общо с появата на милицията до гостилницата. Такива си бяха гоблините.

Най-накрая, няколко часа преди пукването на зората, той намери сухо местенце под едно чердже и си простря едно старо парче на калдъръма като дюшек. Не можеше да повярва, че той, Слик, феята, измамила капитан Нютън от Демонската стража, ще прекара една нощ в мръзнене навън на студа. Изпита огромно самосъжаление.

— Я! — обади се някой зад него. — Какво си имаме тук?

Преди да може да се обърне, крилата му бяха събрани заедно и той бе повдигнат до лицето на нападателя си. Какво, в името на проклетото море…

Беше котка. Някаква котка го бе издебнала и хванала.

Това вече бе падение.

За няколко мига Слик изгуби всякакъв самоконтрол. Той започна да псува цветисто, така, както Нютън не одобряваше. Моментът обаче изглеждаше съвсем удачен за по-сочни ругатни.

— Колко миличко — каза котката, когато Слик млъкна.

Червената козина се отдели от челото и се превърна в рижава коса, котешкият нос стана човешки, а лапата, хванала Слик за крилете, се превърна в палец и показалец. Червената котка се оказа рижав човек.

Само жълтите му очи останаха непроменени.

Превръщенец.

Слик бе впечатлен, но се опита да не го показва.

Човекът извади огромна, бляскава захарна бучка. Слик едва се удържаше. Не бе ял от обед.

— Захарче ли ти се прияде, малки приятелю? — попита превръщенецът. — Питам, защото на мен ми е притрябвала фея.

Груб отвори вратата и влезе в „Сакатата русалка“.

Усещането бе странно. Всичко бе същото — задименият въздух и мъждукащата светлина на фенерите, сглобените от плавей маси и столове, клиентелата от моряци, успели да направят главата дори толкова рано сутринта. И в същото време бе по-малко. След всичко, което се бе случило, да помисли, че е прекарал последните шест години в това място…

Потрепери.

Стражите влязоха след него, а Франк затвори вратата. Груб претърси с поглед стаята. От господин Лайтли нямаше и следа, но Финиъс Клаг си бе там, точно както се бе надявал. Седеше на същата маса, на която бе седнал и по време на Голямото тържество. Този път бе в компания. Придружаваха го шестима души, на вид изглеждащи като контрабандисти. Те се бяха навели да го слушат и кимаха, докато капитанът им разправяше небивалици. Най-малкият от тях, момче, не много по-голямо от Груб, се мръщеше в опит да не изпуска думите му.

— Значи, капитане — чу го да казва Груб, — кога точно избягахте от Демонската стража, преди или след като избихте пиратите?

— Преди — каза Финиъс Клаг. — Не, след. Но преди битката с акулата.

Публиката му закима и започна да охка и ахка.

— Ами красивата дъщеря на губернатора, капитане?

— Да, тя къде отиде?

— О — каза Клаг и махна с ръка, все едно това не беше важно, — ами тя, таковата… тръгна си. Но мисля, че е време за още пиене! И още от тези вкусни змиорки!

Груб приближи, а Нютън и близнаците вървяха зад него, готови да се намесят, ако се наложи. Почувства се десет пъти по-сигурен от нормалното.

— Простете, господин Клаг?

Клаг погледна иззад чашата си и го позна. Широка усмивка цъфна на лицето му.

— И това ако не е младият господин Груб.

След това забеляза и стражите, които хвърляха сянка върху масата.

— О, и вие сте дошли.

— Да — каза Пади и му намигна — и ние. Липсвахме ли ти?

— Груб — каза Клаг, — доверих ти се, момчето ми, а ти сега ме прецакваш. Не е мъжка постъпка това.

— Не, не се притеснявайте, — бързо каза Груб — не сме дошли, за да ви хвърляме в Коритото. Накарах ги да дадат дума. Идваме, за да ви помолим за една услуга.

— За какво?

Груб си пое дълбоко дъх.

— Трябва да… ъъ… да наемем кораба и екипажа ви.

Контрабандистите се захилиха.

— Ти да не ме баламосваш нещо? — попита Клаг.

— Трябва да отплаваме веднага към Самотния остров. Пътуването трае по-малко от ден.

Капитанът направи гримаса и изпи питието си.

— По-малко от ден… е, приятелче, понеже питаш възпитано, мога и да ти помогна. Но ще искам нещо в замяна.

— Назови го — каза Франк.

Финиъс Клаг вдигна палец към стражите.

— Тези да не ме безпокоят една година и да ме оставят да поработя малко в Порт Фейт. Как ви звучи това, а?

— Получаваш един месец — каза остро Нютън.

Клаг отвори уста да възрази, след това я затвори отново. Очите му се стрелнаха нагоре, сякаш смяташе колко контрабанда може да прекара за това време.

— Добре, сладури — ухили се накрая той — всичко за старите приятели, нали?

Той се обърна към дебелото джудже до себе си.

— Босун. Приготви „Проклятието“. Тръгваме след час.

— А така — каза Пади.

И в този момент от другия край на кръчмата се чу неистов крясък.

— МЕЛЕЕЕЕЕЕЕЗ!

Груб усети как ушите му потръпват и усети как през тялото му преминава тръпка. Сърцето му падна в петите. Тъкмо започваше да си мисли, че може да си тръгне оттук без да чува този глас повече, но уви.

Сред останалите клиенти настана суматоха, докато огромният, морав господин Лайтли си проправяше път към масата на капитан Клаг, стиснал един парцал така силно, все едно го душеше.

Груб застана от другата страна на масата, за да е сигурен, че между него и чичо му има здрава мебел.

— МЕЛЕЗ! — кресна господин Лайтли отново и тропна с юмруци по масата така, че халбите издрънчаха. — Ах, ти, смрадлива, подла хлебарко! Ах, ти, тролски сопол такъв! Къде, в името на необятното синьо море, се беше заврял?

— Господин Лайтли, аз…

— Как СМЕЕШ да бягаш по този начин, червей нечистокръвен! Стоя си аз тук, затънал до ушите в работа, без никой, който да ми помогне! Помисли ли за мен поне за минутка, егоистично сиво изчадие такова? Безполезно трюмно петно! Нека ти кажа нещо, мелез, ще бършеш пода, докато не почнеш да ми се молиш за милост! Ще миеш чинии, докато…

— Простете — каза Нютън, — мелез ли казахте?

Кръчмата внезапно притихна. Без да забележи това, господин Лайтли насочи месест пръст към гърдите на Нютън.

— Да, така казах. И за кой, в името на проклетия Талин Навигатора, се мислиш, че да открадваш сервитьорчето ми без дори да…

— Мелез — повтори Нютън замислен, — така се вика на куче. Не на човек.

Той направи крачка напред и се извиси над кръчмаря, който започна да изглежда много по-несигурен в себе си.

— Дядо ми беше великан — продължи Нютън — и мен ли наричаш мелез?

Той взе парцала от треперещите пръсти на кръчмаря и го остави на масата.

Господин Лайтли поклати глава. Очите му бяха изпъкнали като гюлета. Груб никога не бе виждал чичо си толкова блед.

— Виждаш ли тези белези? — Нютън вдигна ръце и разкри червените, назъбени белези, които опасваха китките му.

— Това ми е подарък от Лигата. От Лигата на Светлината. Преди много, много години, аз работех в мините за зефирум в Гаран, в Стария Свят. Само заради това, че дядо беше великан. Те го отведоха и аз го последвах заедно с цялото ми семейство. Не можехме да го оставим сам. Десет години изкарах в мините. Нещата, които преживях…

Гласът му заглъхна и настъпи тежко мълчание.

Кръчмата бе напълно притихнала.

— Бях момче, когато за пръв път избягах. Имах късмет обаче — успях да се измъкна и стигнах до Порт Фейт. Ще ми се да можех да кажа същото и за роднините си. И, виждаш ли, не съм прекосил целия Абаносов океан, за да слушам такива приказки. Ясно ли е?

Господин Лайтли кимна.

— Сега имам нужда от услугите на Джоузеф. И е време да си ходим. Ще кажеш ли довиждане?

Цялата кръчма гледаше. Господин Лайтли отвори устата си и се опита да каже нещо, с което да не се засрами. И след това се отказа.

— Довиждане — промърмори той. — Довиждане, ме… ъъ… Груб.

— Джоузеф — поправи го Нютън.

— Ъъ, да, извинявай. Довиждане, Джоузеф.

За пръв път през живота си Джоузеф Груб погледна чичо си право в кървясалите, свински очички.

— Довиждане, чичо — каза той, — аз…

Той млъкна. Можеше да каже каквото си иска сега. Демонската стража щеше да го защити. Можеше да обиди господин Лайтли, да се опита да му обясни колко му е било мъчно заради обидите, които господин Лайтли бе наговорил за родителите му — за това, че бе нарекъл майка му гоблинолюбка и предателка, а баща му сивокожко, крадец или дори по-лоши неща. Но след всичко казано дотук, той вече бе уморен, но и облекчен от това, че повече няма да слуша тези неща. Никога вече.

— Няма да се върна — каза само той.

Тридесет и трета глава

Зората бе красива. Мека розовооранжева светлина се появи в далечината на хоризонта и огря морските вълни. За нещастие на Табита ѝ бе прекалено лошо, за да оцени гледката. Тя простена и се приведе над ръба на кораба.

— Не си била в открито море преди, а? — попита кормчията.

— Що не си свариш главата някъде?

Човекът сви рамене, престана да ѝ обръща внимание и си затананика нещо. Тя поклати глава, за да проясни ума си, и погледна към изгрева в опит да прецени накъде отиват. Слънцето изгряваше от изток и залязваше на запад. Значи плаваха на север. И то бързо.

Табита отново се изпълни със самосъжаление и дори не се опита да пребори чувството. Искаше ѝ се да има някой с нея. Дори онова сервитьорче Джоузеф щеше да свърши работа. Той бе леко некадърен, разбира се, и не струваше като боец. Но това можеше да се очаква, предположи тя, предвид факта, че момчето бе търкало халби по цял ден. Освен това не се бе лигавил, когато тя му каза за родителите си. Сега, когато имаше време да помисли върху това, то ѝ се стори… сладко, някак. Той ѝ липсваше. Малко. Поне…

Стомахът ѝ се сви без предупреждение и този път тя повърна върху кораба.

Обезсърчено, момичето приклекна до ръба и се уви с тънката си завивка. Бе изтощена. Миналата нощ бе ужасно студена, а и на нея не ѝ бе било до сън. От немай-къде реши да свърши нещо. На утринната светлина можеше най-сетне да разгледа кораба като хората. Започна да търси улики, които да ѝ подскажат накъде пътуват.

Бе относително сигурна, че се намира на борда на фрегата, но това не ѝ помогна много. Войник в черно наметало охраняваше кабинката на капитана. Триъгълната му шапка бе свалена ниско, така че лицето му оставаше в сянка. Каквото и да ставаше, пристанищната милиция очевидно бе замесена. Боклуци. Встрани от това, нямаше за какво да се хване. Освен…

Спасителната лодка на кораба бе запълнена със странен предмет, смес от дърво и метал, какъвто Табита не бе виждала досега. Напомняше ѝ на миниатюрна версия на кран, като тези, с които хамалите разтоварваха стоките от търговските кораби. Но вместо скрипец на края му имаше дълъг метален прът със заострен връх. По синкавия цвят тя позна, че това е зефирум. Вълшебният метал. Веднъж Хол ѝ бе разказал за него. Изложен на магия, зефирумът придобиваше магически свойства, така, както желязото се нагорещяваше от огъня. Тя потърка очи и се опита да познае за какво може да служи странната машинария.

— Не се ли сети вече? — попита старицата.

Гласът дойде отникъде и я накара да подскочи. Можеше да се закълне, че допреди секунда вещицата не бе наоколо. Смътно усети, че я обзема гняв от появата на похитителката ѝ, но бе прекалено уморена и болна, за да направи нещо по въпроса.

— Няма ли да ми кажеш?

Старицата погледна към морето. На светлината на утрото изглеждаше по-различна. В уличката зад гостилницата на Бутъл бе приличала на черен демон от земите на Северната пустош. Но сега сивото палто висеше по тялото ѝ като просешки дрипи, а лицето ѝ, или поне това, което Табита успяваше да види от него, изглеждаше жалко — сбръчкано и изкривено, по някакъв начин съсипано. Не изглеждаше като опасна магьосница. Приличаше повече на уморена стара баба.

— Знаеш ли къде отиваме, дете?

— Откъде мога да знам?

— Откъде наистина — старицата облиза устни. — Чувала ли си историите за Фарианската падина?

Стомахът на Табита се сви, но този път не бе заради люшкането на кораба. Да, тя бе чувала историите за Фарианската падина. Това бяха приказки за деца и домакини. Тя погледна лицето на вещицата в очакване да намери в чертите ѝ подигравка. Вместо това обаче вещицата продължи да гледа към морето. Лицето ѝ бе каменно и безизразно.

— Наистина ли отиваме там? При падината?

Старицата кимна.

— Но… какво…

Тя замлъкна. Можеше да има само една причина да отидеш във Фарианската падина. Табита се замая, все едно бе на ръба на скала. Тя разбра за какво служи пръчката от зефирум. Досети се и какво ще прави старицата с дървената лъжица. Разбра какъв е замисълът ѝ.

— За да има ново начало — рече старицата, — старото трябва да си отиде.

— Ти си луда — каза Табита, докато се мъчеше да потисне чувството на ужас и гаденето, което отново я бе налегнало, — напълно луда. Защо, в името на Талин…

— Толкова дълго чаках този миг — рече старицата замечтано, все едно не бе чула какво ѝ говори Табита — не можеш да си представиш. Опитах се да прочистя града преди, но ми се отблагодариха, като ме пратиха в изгнание. Приятелите ми се отказаха от мен и ми обърнаха гръб. Дори синът ми не стори нищо, за да ме спаси.

— Десет дълги години изкарах далеч от дома си в Порт Фейт. Десет години, които обаче не изминаха безцелно. Когато за пръв път стъпих в Стария свят, не знаех много. Липсваха ми скъпите рокли, огледалата ми, съкровищата ми. Но се промених. Учих се, ден и нощ в библиотеките на Лазурната уста, на Ренет и Айзиланд. Знаех, че накрая ще прекося Абаносовия океан и ще се завърна в Порт Фейт.

Гласът ѝ бе станал мек и умиротворен, като в сън.

— Времената се менят, дете. Лигата на Светлината завладява Стария свят, а воините им помитат всичко по пътя си. Порт Фейт е следващата им цел. Той се е превърнал в гнездо на демони. Яма на мрака, бурен, който трябва да бъде изтръгнат. И има ли по-подходящ момент от този? От Фестивала на Морето, в който грешниците, обитаващи Порт Фейт, се събират за своя скверен карнавал? Тези, които почитат Талин Навигатора, ще умрат заради това си решение.

Табита прехапа устни, докато не усети вкуса на кръв в устата си. Имаше какво да каже за плана на старицата, но не бе добра идея да споделя мнението си с нея. Не можеше обаче и да си замълчи.

— Не може да вярвате наистина в тези глупости, че троловете и гоблините са демони. Между народите в Стария свят векове наред имаше мир, докато не се появи Лигата на Светлината. И освен това…

Тя пое дълбоко дъх и се опита да не заплаче.

— Това няма да стане. Просто ще ни убиеш.

Старицата поклати бавно глава, след което извади нещо от ръкава си. Дървената лъжица. Тя я вдигна и започна да я изучава с поглед, като дуелист, изпитващ рапирата си.

— Имам това, дете. Вълшебна пръчка, омагьосана от Каспар Хелски, най-великият магьосник на севера. Заклинанието му е попило в самата същност на пръчката. Не оставя следи. Не може да бъде засечено. Ала е по-могъщо от който и да е предмет в Стария свят. Постъпих грешно, задето поверих такъв предмет на един безразсъден контрабандист, но това вече няма значение. Тя вече е в мен. С тази пръчка за мен няма никаква опасност.

Палубата изскърца, когато един войник приближи. Полковник Кайръс Деринджър. Но тази сутрин той не изглеждаше така уверен, както друг път. Под очите му имаше торбички сякаш бе недоспал и изглеждаше изнервен.

— Какво, в името на Талин, търси този тук?

— Лейди Уърмуд. Навигаторът докладва, че вятърът е с нас и напредваме бързо. До няколко часа ще сме над падината.

— Отлично. Ще започна подготовката си.

Табита зяпна към жената.

— Лейди Уърмуд?

— Арабела Уърмуд — каза старицата. — Да, така се казвах. Както виждаш, моят страхлив син все пак успя да помогне. Той ме снабди с този кораб и екипажа му, а също така и с полковник Деринджър и неговите войници. Черните наметала.

— Но… вие сте… майката на губернатор Уърмуд?

— А ти си Табита Мандевил. Няма нужда да ми го казваш, дете. Виждала съм тези сиви очи и преди, преди десет години. Имаш хубостта на майка си… и глупостта на баща си.

Деринджър пристъпи напред и хвана Табита, когато тя скочи и се развика.

— Ах ти, подла, мръсна, воняща вещица! Изчадие!

— Не очаквах да ме разбереш — каза вещицата, а в гласа ѝ се долови тъга. — Родителите ти бяха покварени. Затова трябваше да ги убия. За доброто на човечеството.

Най-накрая тя се обърна към Табита.

— Сега разбра ли защо те доведох тук? За да видиш края, да съзреш как нечестивото място, което твоите родители защитаваха, потъва в нищото. За да видиш триумфа на Светлината. Трябва да го видиш, дете… преди да умреш!

— Не можем ли да вървим малко по-бързо?

— Спокойно сега, приятелче, спокойно.

Хол промърмори нещо под носа си, но за щастие Клаг не го чу.

На Груб му бе странно да види Клаг начело на своя кораб. На суша той изглеждаше загубен и безпомощен, но тук, в открито море, бе в стихията си. Раздаваше заповеди на екипажа, докато въртеше руля с една ръка и размахваше с другата бутилка, за която Груб реши, че едва ли е пълна с вода. Дори уморените му очи работеха по-добре в морето.

Над тях белите платна се развяваха като облаци и ги носеха напред. Слава на Талин, вятърът бе попътен. Груб се бе притеснил относно първото си пътуване на истински кораб, но се оказа, че то му доставя удоволствие. Гледаше как хората на Клаг работят, дърпат въжетата или се катерят нагоре по такелажа. Нютън бе застанал на носа, стъпил с един крак на бушприта, втренчен право напред. Не обръщаше внимание на суетнята на контрабандистите зад себе си.

Клаг го видя накъде гледа и се изкикоти.

— Капитанът ти е пълно куку, момче.

Хол поклати отвратено глава. Бе седнал на една бъчва наблизо, пъхнал ръце в джобовете си. Изглеждаше, като да му е неудобно сред парцаливите контрабандисти.

— Опитва се да спаси наша приятелка и да арестува опасна вещица. Според теб това го прави пълно куку, така ли?

— Дам — потвърди Клаг, — трябва да си куку, за да правиш нещо, за което не получаваш дукати. Поне аз така си мисля.

— Значи те интересуват единствено парите?

— Той не ми е точно капитан — бързо каза Груб, за да предотврати назряващия спор. — Не съм от Демонската стража. Аз съм просто едно сервитьорче, забрави ли?

— Е, приятелче, на мен ми се чини, че вече си от стражата.

Груб не можа да разбере дали Клаг го обижда или го хвали.

Юнгата на контрабандиста се появи с една кошница, в която имаше закуска — парчета печен калмар. Груб си взе едно. Хол направи гримаса, поклати глава и се скри в долната палуба.

— След няколко часа ще сме там — каза Клаг с пълна уста, след което преглътна. — На две левги южно от Самотния остров. Ако искаш, кажи го на скъпоценния си Нютън. Идея си нямам обаче защо някой ще иска да ходи до Фарианската падина.

Груб спря да дъвче на средата на хапката си.

— Какво казахте? — преглътна той.

— Фарианската падина, натам отиваме, приятелче. На две левги от Самотния остров. Ако искаш да си изкарваш прехраната като контрабандист, трябва да знаеш тези работи.

— Но падината не е истинска, нали? Просто приказка?

Клаг изсумтя.

— Разбира се, че е истинска.

— Не може да бъде — каза Груб.

— Какво не може? — попита Нютън, който вървеше по палубата към тях.

— Дървената лъжица. Май се сетих за какво е.

— Какво? Как?

— Отиваме до Фарианската падина, нали така?

Лицето на Нютън замръзна.

— Пастта — каза той.

— Някой ще ми каже ли за какво, в името на синьото море, си приказвате?

Нютън промърмори под носа си:

— Морски демон — каза Груб. Почувства се глупаво, задето го казва. Всички знаеха, че демоните вече не съществуват. Но нали Клаг сам го бе казал. Защо иначе му бе на някой да пътува до Фарианската падина?

— Демонът, убил Талин Навигатора. Според приказките той живее в падината.

— Не само според приказките — отвърна Нютън. — В Тъмните времена корабите не смеели да приближат Самотния остров. Затова го и нарекли така. Цели кораби потъвали с все екипажите си.

Клаг изсумтя.

— Хайде стига, момчета. Морски демон? Прекалено дълго сте общували с магьосници, които са ви напълнили главите с глупости. Демоните са измрели преди векове. Онези, които не били убити от вършещи подвизи герои, разбира се.

— Няма как да знаеш това — каза Нютън. — Госпожица Арабела Уърмуд очевидно смята, че поне един е все още жив.

— И затова е търсела дървената лъжица — каза Груб, — за каиш, но не предназначен за човек. А за демон.

Тридесет и четвърта глава

Утрото се бе смрачило. Бе задухал леден вятър. Най-накрая фрегатата застана по вълните над Фарианската падина.

Десетина голи до кръста мъже въртяха с мъка шпила. Спасителната лодка, натоварена с тайнствения си товар, се спускаше към мътната вода.

Всички войници от пристанищната милиция вече бяха на палубата. Бяха се подредили в две редици от по десет човека, всички застанали мирно, с арбалети и мускети, насочени към небето. Бяха впечатляващи, но на Табита ѝ трябваше само да погледне лицата им, за да разбере колко са изнервени. Никой от тях не знаеше какво става.

Арабела Уърмуд бе сменила дрехите си. Парцаливото сиво палто вече го нямаше, заменено от плътна бяла мантия, на чиито гръб бе избродирано златно слънце — знакът на Лигата на Светлината. Качулката, както винаги, бе спусната. Бе застанала близо до носа — самотна фигура, очертана срещу мрачното небе.

Табита погледна към морето пред тях. Можеше ли вещицата наистина да призове Пастта от глъбините? Опита се да си представи как водата се разделя и морският демон надига глава над вълните. Дали изобщо имаше глава? Тя не можеше да знае, разбира се. Бе виждала статуята на Талин Навигатора и илюстрациите в детските книжки, които бе чела като малка, но те бяха измислици — въображаеми изображения на демона. Понякога Пастта бе огромна водна змия със зейнала паст и завита опашка. Друг път бе кракен, с огромни, мазни пипала. Трети — гигантско черно създание с рога и червени очи…

Табита се подпря на ръба, за да се успокои. Беше ѝ лошо, виеше ѝ се свят. Звярът, който бе убил Талин, сега щеше да се надигне на фестивала, за да унищожи града, който Навигаторът бе създал. И трябваше да признае, че вещицата бе права. Какъв по-логичен край от този?

— Внимателно, глупаци такива! — просъска Арабела на двамата моряци, които спускаха дървеното ковчеже до лодката. Те кимнаха, ококорили очи от страх, и продължиха така, все едно ковчежето бе от стъкло.

Внезапно някой от екипажа извика.

— Хей, кораб! На юг от нас.

Капитанът извади далекоглед и погледна през него към хоризонта. Табита също го виждаше като петънце в далечината.

— Идва от Фейт, милейди — каза капитанът. — Плава право към нас.

— С каква скорост?

— Висока. С този вятър ще ни настигне след по-малко от час.

Арабела насочи студените си очи към Табита.

— Това са несъмнено твоите приятелчета. Само дето закъсняха. Капитане, приготви оръдията.

— Да, милейди.

— Полковник Деринджър?

Военният отдаде чест.

— Поемете командването на кораба и се погрижете за онези червеи.

— Ъъъ… да, милейди. Но… може би… имам предвид… не бива ли да изчакаме да видим какво искат, преди…

Лицето на жената се изкриви от гняв.

— Не ми казвай какво да правя, елфе — изръмжа тя. — Ще се погрижиш за тях. Аз си имам по-важна работа.

— Ти знаеш какво прави тя, нали?! — извика внезапно Табита. — Ще призове демон от морето! И ти просто ще ѝ го позволиш?

Арабела не каза нищо. Няколко от моряците се спогледаха. Деринджър погледна към вещицата.

— Виж ѝ робата, в името на Талин! — кресна Табита. — Сляп ли си? Тя е агент от Лигата на Светлината! Ще ни избие всичките!

Деринджър бе пребледнял като платно.

— Моите заповеди — каза той накрая — идват от губернатора. Трябва да защитавам лейди Уърмуд с цената на живота си.

Табита едва не изпищя от безсилие.

— А ти, момиче — процеди с омраза Арабела, — идваш с мен.

Тя хвана Табита за ухото и я поведе към лодката.

— Ето ги! — извика Пади и вдигна победно юмрук във въздуха. — Плава под флага на компанията „Кокатрис“.

Беше прав. Фрегатата на вещицата се издигаше пред тях, а знаме в златно и червено се вееше над главната мачта. „Проклятието на Акулата“ я приближаваше бързо.

— Казах ли ви, че ще ги стигнем — ухили се Клаг. — Това е най-бързият кораб в Абаносовия океан.

— Сигурен ли си? — попита Пади, тъй като Клаг не за пръв път споменаваше този факт.

Франк тупна контрабандиста по гърба, като едва не го събори.

— Добре се справи, капитан Копърка. Веднъж в живота си да свършиш нещо полезно.

— Трябва да им попречим да призоват Пастта — рече Нютън. — Клаг, подготви хората си за битка.

Усмивката се стопи от лицето на Клаг.

— Чакай малко, приятелче. Да бъдем откровени един с друг. Не спомена нищо за битка, нали? Защо не ви пусна тук и всеки да си тръгне по пътя?

— Не бъди такова бебе — весело каза Пади.

— Нали не е някоя страхлива рибка? — добави Франк.

— Добре де, хубаво. Ама няма да се бия за без пари. Какво можете да ми дадете.

— Самоуважение — отговори Нютън.

— Шанс да изкупиш греховете си и да покажеш, че си нещо повече от обикновен мошеник — добави Хол.

— Добре звучи. Много изкусително. Хайде обаче да добавим още един месец към оригиналната сделка, месец, в който да правя каквото си искам. Плюс плячката на оня кораб там. Споразумяхме ли се?

Троловете простенаха като един.

— Споразумяхме се — отговори обаче Нютън.

— Достатъчно.

Табита остави греблата и се отпусна върху тях. Мускулите я боляха. Тежестта на апарата на вещицата бе направил краткото пътуване тежко. Лодката се люлееше леко на вълните на известно разстояние от кораба. Бе странно тихо. Морето бе спокойно, а небето — ясно. „Имаше нещо странно в тези води“, осъзна Табита.

Нещо не бе наред.

— Повече няма да ме безпокоиш — каза вещицата.

Преди да може да отговори, Табита усети как ръцете ѝ се събират заедно, все едно някой ги дърпа. Събраха се с шляпване зад нея. Опита се да се изправи, но краката ѝ се събраха по същия начин. Опита се да отвори уста, да възрази, но устните ѝ бяха като залепени и отказваха да се отворят. Бе бясна, но и безпомощна. Можеше само да стои и да гледа.

Арабела отвори дървеното ковчеже и извади няколко бутилчици с прах и цветна течност, дървено чукало, хаван и една огромна книга. Отвори я и започна да чете на език, който Табита не познаваше.

Първоначално не се случи нищо. След това — дали не си въобразяваше — небето притъмня. Задуха силен вятър.

Контрабандистите бяха не повече от двайсетима и никой от тях не изглеждаше като боец. Имаха нащърбени стари саби, тъпи брадви и ръждясали пушкала. Всичките шаваха неспокойно и хвърляха разтревожени погледи към вражеския кораб. Вероятно се чудеха как са оставили Клаг да ги придума за такава авантюра.

Демонската стража обаче изглеждаха уверени в себе си. Стария Джон бе седнал на една бъчва. Лицето му, както винаги, бе спокойно, а тоягата почиваше на коляното му. Франк и Пади се протягаха като атлети и тренираха удари с мечове. И двамата изглеждаха необичайно сериозни. Хол бе седнал с кръстосани крака на палубата и се съсредоточаваше върху заклинанията си. С него бе и магьосникът на контрабандистите, мършав човечец, облечен в мръсно старо палто. Нютън въртеше жезъла в ръце, превръщаше го в размазано петно и го прехвърляше от ръка в ръка. Загледан в стражите, Груб се почувства малко по-сигурно. Той вдигна малката брадва, която му бе дал Пади, за да изпита тежестта ѝ. Чудеше се какво ли е усещането да я използваш в битка.

— Слушайте сега всички — каза Нютън и вдигна ръка. Настъпи тишина.

— Ето го и планът. Нямаме амуниции за оръдия, но и нямаме време, за да влезем в престрелка. Затова ще тръгнем право към тях, ще стреляме с пистолети и след това ще стъпим на борда.

— Сега — продължи той — ние нямаме идея колко хора има на онзи кораб. Не знаем дали са прости моряци или въоръжени до зъби войници. Така или иначе не ми пука. Вие не познавате Порт Фейт така, както го познавам аз. Провалим ли се обаче, целият град загива — мъже, жени, деца и старци. Това е шансът ни да ги спасим. Разбрано?

Отвърна му глухо мърморене.

— В такъв случай, нека Талин ви пази. Пригответе се!

Моряците викнаха одобрително. Не много силно, но одобрително.

— Готови за бой! — викна капитан Клаг.

— Ако разчитаме само на Талин, доникъде няма да стигнем — чу мърморенето на един контрабандист Груб.

Вятърът духаше по-силно, виеше над водата, вдигаше пръски и клатеше лодката. Табита усети и капка дъжд по лицето си, а след това и още една. Внезапно заваля. Гласът на вещицата се издигна заедно с вятъра, смеси се с него, дори го заглуши. Тя смачка прахта от бутилките в хавана, а след това намаза с нея машинарията и изля течностите в морето. През цялото това време не спираше да ломоти текста от книгата.

За огромно удивление на Табита, металният прът смени цвета си и започна да блести, все едно през него минава пара. След това заблестя в мрачна светлина. Арабела Уърмуд завъртя една ръчка и съоръжението потъна във водата, потъвайки все по-дълбоко и по-дълбоко, докато накрая не се скри от повърхността.

Дъждът се превърна в порой.

Гюлетата се забиха в корпуса на „Проклятието на Акулата“ и вдигнаха облаци дървени трески. Груб се хвърли на палубата, парализиран от ужас.

— Корабът ми! — кресна Клаг — Ах, вие, мръсни, проклети, смрадливи… аааа!

— Наведи се — долетя гласът на Нютън. Звучеше изумително спокойно.

От кораба на компанията „Кокатрис“ долетяха изстрели, но контрабандистите и стражите бяха залегнали и куршумите и стрелите на арбалетите или отскочиха от корпуса, или разкъсаха платната.

Вятърът духаше невероятно силно и „Проклятието на Акулата“ се движеше с него, приближавайки „Непокварим“. Бяха толкова близо, че Груб чуваше гласовете на противника.

— Презареди! — крещеше някой. — Бързо!

— Смених си мнението — обади се Клаг. — Обратно към пристанището!

Но вече бе късно за това. С оглушителен трясък корабът на контрабандистите се заби във фрегатата.

— Атака! — викна Нютън. — Атакаааа!

Абордажни куки профучаха над главите им и се захванаха за палубата на „Непокварим“. Груб извика с всичка сила. Не можеше да каже дали е уплашил противника, но се почувства по-добре. Изправи се, стъпи на носа и скочи в кораба на вещицата.

На борда му имаше група войници в черни наметала, повечето от които все още презареждаха. При вида на нападателите, те захвърлиха пушките си, извадиха саби и също нададоха бойни викове. Чуха се още изстрели, викове, звуци от удари и звън на стомана, ударила се в стомана. Груб не можеше да каже какво точно става. Той размаха брадва насам-натам. Отчаяно искаше да задържи войниците далеч от себе си.

Отчаяно му се живееше.

Явно бе тичал напред, тъй като в един момент се измъкна от сражението. Той погледна назад и видя, че контрабандистите още нападат черните наметала като вълни, спускащи се към брега. Сърцето му бясно затупка. Той се наведе зад предната мачта, за да се скрие от битката и огледа кораба на вещицата. Табита и Арабела ги нямаше никакви. Спасителната лодка на кораба обаче липсваше. Той погледна към морето и я видя, недалеч от кораба. Бе натоварена със странна машинария и имаше двама пътници. Закачулена фигура в бяло и момиче със синя коса…

Можеше да стори само едно нещо. Той се затича до края на кораба, прескочи ръба му и се гмурна във водата.

Докато падаше, си даде сметка каква невероятна глупост е направил. А след това ледената вода го блъсна.

Той излезе на повърхността и започна да плюе солена вода, докато търкаше очите си. Какво, в името на необятната морска шир, си мислеше, че прави? Да не се имаше за някой герой, като Нютън? Той не беше такъв. Той бе просто сервитьорче, на което непрекъснато хрумваха лоши идеи.

„Пастта. Пастта е някъде под мен.“

Погледна към корпуса на кораба. Нямаше как да се покатери обратно на него. Водата бе толкова ледена, че го изгаряше.

Сега му оставаше само едно нещо. Той си пое дълбока глътка въздух и заплува към лодката на вещицата.

Нютън повали двама мъже с два последователни ловки удара на Баншито. Единият припадна, а другият зави, стиснал кървящия си нос с ръце. Капитанът на Демонската стража спря за момент, за да прецени как върви битката.

Повечето контрабандисти ставаха лесна плячка на обучените войници и техните смъртоносни саби. Други обаче умело използваха уменията си от кръчмарските сбивания, а Пади и Франк си проправяха пътека през редиците на врага. Хол и магьосникът на контрабандистите се биеха застанали гръб в гръб, като хвърляха вълни от магическа енергия към съперниците си и поваляйки ги по гръб. Стария Джон удари главите на двама свои противници и ги изпрати проснати на палубата.

Печелеха или поне щяха да печелят ако нямаше един малък проблем. Проблемът се наричаше Кайръс Деринджър. Тънкото острие на полковника хвърчеше по-бързо от фея и той поваляше контрабандистите с презрение. Движеше се с ловкост и бързина, които бяха достижими само за един елф и бе прибрал едната ръка зад гърба си, както учеха дуелистите от Стария свят. Сабята му носеше смърт, но лицето му бе на истински професионалист — безизразно, ледено спокойно дори в разгара на битката.

Трябваше да бъде спрян.

— Кайръс Деринджър! Не искаш ли една истинска битка!

Елфът блокира сабята на едно гоблинско момиче и я изрита в стомаха. Тя падна назад със смаяно изражение на лицето.

— Господин Нютън. Тази измет ли е всичко, с което разполагате?

— Засрами се! Предаваш собствения си дом.

— Изпълнявам заповедите на моя губернатор! — излая Деринджър, но Нютън видя как по лицето му минава сянка на съмнение. — И ако трябва, ще те пратя на дъното на океана.

— Хайде тогава — изръмжа Нютън — за Порт Фейт.

Ръцете и краката на Груб го боляха, дробовете му изгаряха, а пръстите на ръцете и краката му бяха замръзнали. Колкото и бързо да плуваше, не изглеждаше като да приближава. Той се издигаше и спускаше с вълните, поемаше си дъх, когато може, и хвърляше отчаяни погледи към Табита. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба, синята ѝ коса бе мокра и залепнала по лицето. Видя и вещицата, чу ужасния ѝ глас, който напяваше странни, зловещи думи, които призоваваха Пастта.

Очите на Арабела Уърмуд се въртяха бясно, черни като нощта, а гласът ѝ не бе като на човешко същество, повече напомняше рева на див звяр. Тялото ѝ трепереше, докато тя фокусираше магическата енергия през себе си и я запращаше в машината и морските глъбини.

И със звук така нисък и дълбок, че бе повече почувстван, отколкото дочут, лодката помръдна. Причина за това не бе нито вятърът, нито морските вълни или плющящият все по-силно дъжд.

Нещо в дълбочината се размърда.

Кайръс Деринджър прехвърляше сабята си от ръка в ръка, описваше с лекота кръгове във въздуха, докато Нютън го изчакваше, без дори да помръдва с жезъла си. Палубата бе станала хлъзгава от кръв и дъждовна вода. Навсякъде около тях се чуваха крясъци и викове.

Нютън прецени на око съперника си. Елфът беше дяволски бърз, а сабята му — още повече. От друга страна обаче бе надменен, прекалено самоуверен и сигурен в собствената си победа. Може би това бе слабостта му.

Може би.

Деринджър отметна влажната си коса и скочи напред, след което замахна с меча си.

Нютън стъпи встрани, а Баншито посрещна острието. Без да мисли, той нападна с другия край на жезъла така, както го бе научил преди много години Тори Хобгоблина. Не бе достатъчно бърз. Деринджър вече бе отскочил назад, а острието пееше в ръката му. Скоростта на елфа накара Нютън да се почувства непохватен и тежък, все едно се движеше във вода.

Елфът се усмихна. Острието на сабята се размаза във въздуха. За един миг приближи и принуди съперника си да отстъпи, сечейки като побеснял във всички посоки. Нютън отчаяно блокираше удар след удар.

В следващия момент болката в крака му избухна и той падна на едно коляно. Деринджър триумфално надигна меча си…

Наистина бе твърде наперен. Краят на Баншито го удари силно в гърлото. Очите на Деринджър се изцъклиха нелепо. Изтърва меча, хвана се за гърлото и се хлъзна назад по палубата. Нютън веднага се изправи, подпрял се на здравия си крак. Деринджър посегна към меча си, но Нютън го изрита настрана. Погледна надолу и се ядоса, че бедрото му е цялото в кръв.

Повали елфа с Баншито.

— Твоят губернатор — изръмжа той — нареди да спрем вещицата преди смъртта си.

Видя как по лицето на Деринджър се изписват объркване и недоверие.

— Може да му е била майка, но тя е от Лигата на Светлината. Не разбираш ли? Тя е врагът.

— Но губернаторът каза…

— Забрави губернатора! Какво смяташ, че прави тя в момента? Призовава демон, ето какво. Демон, който ще унищожи Порт Фейт. И ние с теб трябва да я спрем. Заедно.

— Заедно? — повтори елфът замаян.

Вещицата отметна качулката си и Табита се сви от гледката. Сивата ѝ кожа бе опъната по черепа, няколко кичура бяла коса се развяха на вятъра, а черните ѝ очи не спираха да се блещят и въртят. Тя отвори широко уста и нададе вой, които профуча над океана и разтърси корабите.

— ЕЛА! ЕЛА! ЕЛА!

Вятърът замлъкна, а морето се успокои.

Чу се ниско боботене, а Груб почувства как водата под него започва да вибрира.

Боботенето се превърна в рев.

На борда на „Непокварим“ битката свърши. Всички погледнаха към океана, замръзнали от ужас. Някои се досещаха какво ще стане, но не искаха да го повярват. Други усетиха нещо във въздуха и почувстваха необяснима паника.

Арабела Уърмуд извади дървената лъжица от ръкава си и я надигна триумфално над главата си.

То идваше.

Пастта.

Идваше.

Морето се раздели на две.

Груб може би изпищя. Ако го бе направил, не забеляза. Тялото му потръпна, когато огромна вълна го отхвърли настрана като кукла, захвърлена от капризно дете.

Нютън видя всичко.

Над океана падна сянка. Докато войниците и контрабандистите се хвърлиха на палубата в ужас, за да скрият лицата си от света, хванали се за каквото могат, той продължи да гледа какво става като вкаменен.

Пастта нададе звук — клокочещ рев, който сякаш спря сърцето му.

Не приличаше на статуята на площада на Талин.

Груб излезе на повърхността, бореше се за глътка въздух, докато плюеше морската вода. Лодката бе пред него, а зад нея… зад нея…

Не гледай. Съсредоточи се. Съсредоточи се върху лодката. Съсредоточи се върху Табита преди… преди да стане нещо лошо. Той се протегна отчаяно, мъчейки се да я приближи.

Арабела Уърмуд редеше заклинания. Табита отвори очи внимателно, уплашена да не види съществото, издигнало се над тях. Вещицата стоеше, стиснала лъжицата със затворени очи, съсредоточавайки цялата си енергия, за да влезе в ума на Звяра.

Табита се замята в опит да освободи ръцете и краката си, но без резултат. Бяха като залепени. И тогава в ума ѝ изникна странна картина. Спомни си как Джоузеф се бе хвърлил към войника във „Фиркания дракон“ и бе паднал по задник. Толкова храбър. Толкова глупав.

Но той не бе единственият, който знае този номер.

Тя се изправи на крака и скокна назад, като някак си успя да не падне. След това се наведе леко и се стрелна през лодката с всичка сила.

С половин секунда закъснение Арабела забеляза какво се случва. Тя свали дървената лъжица, а очите ѝ се присвиха заплашително… и тогава Табита я удари. Двете се преплетоха, а Арабела започна да съска. Табита усети как ръцете и краката ѝ се освобождават, тъй като вещицата бе изгубила концентрация. За миг видя нещо зад рамото на Арабела — сиво-розовото лице на мелезчето, което се издигаше и спускаше с вълните — преди двете да паднат във водата като кесии с дукати.

Груб видя как лодката се накланя, видя плясъка, а след това и Табита, която не бе на повече от шест метра от него. Синята коса бе залепнала за главата ѝ. Тя се огледа, забеляза го и му помаха.

— Подръж това за малко — каза тя и нещо прелетя във въздуха към него, ръсейки капки.

Груб се протегна колкото може и хвана дървената лъжица.

— Хайде — каза Табита — плувай обратно към кораба.

Груб остана за миг залюлян от вълните, задъхан и несигурен. Нямаше да се върне без нея. Не и този път.

Демонът нададе още един пронизителен писък. Водата забълбука от него, а кръвта му замръзна във вените. Не смееше да погледне кошмарното създание, но с крайчеца на окото си видя, че то се движи.

„О, Талин.“

Бе тръгнало към корабите.

— Какво чакаш, бе? — извика Табита. — Нямаме много време.

И тогава нещо изригна от водата зад нея, хвана я за яката и я издигна нагоре.

И нагоре.

Табита се задави и се хвана за врата в опит да се отърве от ледените ръце, които се бяха вкопчили в нея.

Ръцете на Арабела Уърмуд.

Тя погледна надолу и видя, че лодката е на три метра под тях. Видя как Груб я гледа, ококорил очи като гюлета. Краката ѝ безсилно заритаха във въздуха.

С крайчеца на окото си видя бялата роба на вещицата. Бяла, като крилете на ангел.

— Тази пръчка е моя! — ревна вещицата. — Дай си ми я, мелезче. Дай ми я или тя умира!

Табита се опита да му каже да отплува, да се махне. Но от устата ѝ излезе само един приглушен писък. Оставаше ѝ само да изчака решението му.

Какво щеше да направи баща му? Или капитан Нютън? Или Талин Навигатора? Те бяха силни, щяха да направят каквото трябва. Да вземат важното решение. Да спасят града, а не едно-единствено момиче. Но Груб не можеше да мисли за тях, не можеше да се съсредоточи. Там бе Табита, която се бореше, но бе твърде слаба, за да се измъкне. Табита, чието лице стана червено, а после и мораво. Табита, чиято съпротива отслабваше все повече и повече, докато натискът на вещицата се засилваше…

Той вдигна ръка и пусна лъжицата.

И тогава вещицата се спусна над водата като гигантска чайка, стиснала Табита в една ръка и дървената лъжица в другата.

И полетя към демона.

Бяха изгубили, осъзна Груб. Заради него. Само заради него.

Той продължи да плува, но усети как се вцепенява отвътре. Какво бе очаквал, наистина? Арабела Уърмуд бе по-силна от него, много по-силна. Бяха изминали целия път напразно. Нищо повече не можеше да направи, но и каквото и да бе сторил, всичко щеше да свърши така.

Не беше достатъчно силен. И заради това, всички щяха да умрат.

Накрая, отчаян, той погледна към Пастта.

Първото нещо, което забеляза, бе, че небето потръпва и сякаш се разпада около него. Това бе магията на демона, която изкривяваше реалността с всяко негово движение.

После осъзна размера му. Демонът бе надвиснал над корабите, а те изглеждаха пред него като играчки във вана. Щеше да се разсмее, ако можеше.

След това видя, че Пастта крачи като човешко същество — но също така и все едно водата не го забавяше, все едно демонът и океанът съществуваха в две напълно различни измерения. Тялото му бе тъмно, с цвета на водораслите и всеки сантиметър от него се гънеше кощунствено. Не можеше да се каже колко огромно бе това тяло под водата. Съществото бе изгърбено, а гърбът му бе покрит с шипове. Крайниците обаче приличаха на тези на паяк, дълги, тънки и заострени. С всяка крачка създанието вдигаше пръски до небесата.

Но най-отвратителна от всичко бе главата. Пастта нямаше уши, нос или уста. Очите му обаче бяха безкрайни като тези на риба, ала увеличени хиляда пъти. Цветът им бе като на бурно море и бяха едновременно напълно безизразни и изгарящи от ненавист към всичко живо.

Демон.

Изчадие.

Кошмар, придобил плът и кръв.

Почти бе стигнал корабите.

Треперещ, Груб се добра до изоставената лодка и се качи в нея. Пастта изпълваше мислите му до такава степен, че той почти се успокои. Хвана греблата и започна да гребе, като обърна лодката към демона. Бягството нямаше да го спаси. Щеше да си отиде, но заедно с приятелите си. С Нютън и Табита. С Франк и Пади, с Хол и Стария Джон. С капитан Клаг. Почти се засмя, като си даде сметка какво върши. Може би вече бе полудял. Но му се струваше, че вече няма полза да е разумен.

В далечината видя надвисналата вещица, едно бяло петно срещу черната, гърчеща се кожа на Пастта. Все още държеше Табита. От фрегатата се чуха изстрели на мускети. Опитваха се да прогонят демона, но със същия успех можеха да нападнат дракон с перо.

Пастта протегна един от крайниците си, който се уви около главната мачта на „Непокварим“ и я изтръгна с все платната, след което я метна настрана като счупена клечка за зъби.

Разнесоха се писъци.

Планът на вещицата бе проработил. Разбира се. Тя щеше да ги избие всичките, а след това идваше редът и на Порт Фейт. Груб загреба по-бързо. Ако не друго, искаше му се да приключи с това.

Пастта откъсна бушприта, изтръгна въжетата за катерене.

А след това се обърна.

Нещо не бе както трябва.

Нещо не бе наред.

Гласът на вещицата достигна до Груб, писклив, ядосан и най-вече…

Отчаян.

Вещицата я пусна. Табита падна, хлъзна се по едно платно, отскочи от рейките и се пльосна на палубата. Полежа малко, стенейки, след което погледна нагоре. Цялото тяло я болеше.

Арабела бе увиснала във въздуха, там, където се бе издигала мачтата и бе стиснала дървената лъжица като меч. Твърде, твърде силно. Очите ѝ щяха да изскочат, а тя редеше заклинанията все по-бързо и по-бързо.

Демонът бе прекратил атаката си и се бе обърнал към Арабела. Дали не я… наблюдаваше?

И тогава, сред развалините, писъците и търчащите във всички посоки хора, Табита разбра истината. Вещицата не можеше да контролира Пастта. След всичко, което бе направила, старицата нямаше никаква власт над демона. Съвсем никаква.

Арабела бе побесняла. Табита го виждаше по лицето ѝ. Тя отдели едната си ръка от дървената лъжица и запрати вълна черна магия по демона. Плътта му се разтърси и той нададе пронизителен крясък.

Тя се опитваше да набие Пастта, все едно биеше упорит кон или лошо куче.

Табита някак си намери сили да се изсмее.

С невероятна скорост Пастта замаха към своята мъчителка. Вещицата отскочи назад, а бялата ѝ роба се развя от вятъра. Тя се скри зад мачтата, а крайникът на Пастта разби рейките. Отново замахна към нея. Тя се издигна по-нависоко и блъсна демона с още един залп черна магия. За втори път демонът зави, макар да нямаше уста.

За пореден път се протегна към нея и тя се издигна, по-високо и по-високо, сякаш искаше да напусне света.

Но Пастта се оказа по-бърз.

Крайниците му се удължиха по светотатствен начин, настигнаха я и я хванаха, а след това я дръпнаха обратно надолу.

Вещицата успя да освободи едната си ръка и Табита видя как хвърля дървената лъжица към демона. Последен, отчаян опит. Тя отскочи и изчезна в пяната отдолу. Пастта хвана свободната ръка и я притисна до тялото ѝ, стискайки така силно, че тя се озова в капан. Бе напълно безпомощна. Очите ѝ се бяха изцъклили, а на лицето ѝ бе изписана гримаса на пълен ужас. Тя вече бе едно нищо. Една нищо и никаква изплашена до смърт старица. И независимо от всичко, в сърцето на Табита се появи жалост към вещицата.

Арабела запищя без думи, с цяло гърло и Табита усети как кръвта замръзва във вените ѝ. Накрая трябваше да запуши ушите си. Писъците преминаха в ридания, но Пастта нямаше нито уши, нито милост. С оглушителен рев демонът се гмурна обратно в морските глъбини и отнесе Арабела Уърмуд със себе си.

Огромни вълни се издигнаха от мястото, където се бе гмурнал демонът. Груб се напрегна и се опита да задържи лодката, докато тя се люлееше със страшна сила. Най-накрая той се просна върху греблата задъхан и остави разпенените води да го носят през дъжда и вятъра.

Изминаха няколко минути. В далечината нещо изплува. Фигура, която бе повече червена, отколкото бяла. Кървава и смачкана, тя приличаше на чайка, сдавена от пес. Изплува на повърхността с лице насочено към водата. Златното слънце на гърба ѝ бе разкъсано и просмукано с кръв.

Груб се наведе над ръба на лодката и повърна.

Тридесет и пета глава

Табита спеше в кабината на капитан Клаг. Нютън бе слязъл долу, за да седи до нея и да е сигурен, че тя ще може да си почине. Никой от двамата не бе и продумал след битката.

На палубата атмосферата бе унила. Битката бе свършила бързо, но не всички от контрабандистите бяха оцелели след нея. Някои бяха намерили смъртта си в сабите на войниците или мечът на капитан Деринджър. Сред тях бе и младият юнга на Клаг, Сам. Той бе слязъл в трюма, когато гюлетата на „Непокварим“ бяха открили огън и бяха разкъсали кораба. Оцелелите контрабандисти управляваха „Проклятието на Акулата“ безупречно, но личеше, че работят свръх сили. Дори Франк и Пади си мълчаха от уважение към жертвите им.

Груб се бе навел над кърмата и гледаше кораба зад тях. „Непокварим“ бе на известно разстояние от тях. Бе повреден, но все още носеше гордо цветовете на компанията „Кокатрис“. Сега бе под командването на Кайръс Деринджър. Груб бе забелязал, че елфът страни от стражите след края на битката.

— Усмихни се, приятелче — обади се Клаг иззад руля.

Груб го направи разсеяно.

— Трябва да си щастлив, приятелче. Всичко свърши.

— Предполагам.

— Така е! И си още жив, това е единственото, което има значение. Видя ли морския демон?

Груб кимна.

— Страшна работа, а?

— Меко казано.

— Аз не го погледнах, приятелче. Бях зает да… да се грижа за кораба си.

Груб осъзна, че не бе видял Клаг по време на битката. Контрабандистът се огледа подозрително и застана на кърмата до Груб.

— Докато сме сами искам да ти направя едно предложение. Едно хлапе като теб би ми свършило работа. А мястото на юнгата, както несъмнено си забелязал, се освободи.

Колко странно, помисли си Груб. Само преди три дни бе мечтал да се присъедини към екипажа на контрабандистите и да прекоси Абаносовия океан. Но сега идеята да напусне Порт Фейт му се струваше нередна. Почти… неблагодарна.

— Благодаря — каза той, — но не ставам за контрабандист.

Клаг шумно се изхрачи в морето.

— Е, ако размислиш, предложението остава в сила.

Настъпи тишина. И двамата бяха замислени.

— Какво се обърка? — попита Груб.

— За кое?

— За демонската лъжица. Нещо трябва да се е объркало.

Клаг сви рамене.

— Нямам представа, приятелче. Може би не е била толкова добра магьосница, за колкото се е имала. Или дървената лъжица не е работила върху демони. Или, като я помня каква кукувица беше, е искала да се удави.

— Не зная. Може би.

— Няма полза да го мислиш. Последвала е великия ви Талин и няма да липсва на никой, мен ако питаш.

— Земя на хоризонта! — извика някой отгоре.

Клаг потри ръце.

— Точно навреме — ухили се той. — Дълго чаках за този ваш карнавал. Грог и наздравици за героите на Порт Фейт!

Младият представител на народа на феите стискаше решетките на клетката си с мънички ръчички и се бе усмихнал на Нютън. Бе от Новия свят, с малки прозрачни крилца, маслена кожа, блестящи очи и бисерни зъби.

— Колко струва?

— Двайсет дуката — бодро отговори търговецът на феи.

— Нека бъдат пет.

— Осемнайсет?

— Пет.

— Какво ще кажеш за петнайсет?

Нютън въздъхна.

— Стига де, Нед. И ти, и аз знаем, че трябва да има златни криле, за да струва петнайсет.

Търговецът се ухили, разкривайки гнилите си зъби.

— Което си е право, право си е. Да се разберем за десет.

— Хайде де, господине — обади се феята, — и морската вода е по-скъпа от това, а аз мога да летя по-бързо от ракета.

Ръката на Нютън надвисна над кесията му.

— Познаваш ли една друга фея, Слик? — попита меко той.

— Да — отвърна малкото човече, ококорило широко очи — да ме прощавате, господине, ама той е много тъп. Веднъж опита да открадне цял напръстник захар от братовчед ми.

— Я по-полека — обади се търговецът и разклати клетката така, че мъничкият ѝ обитател извика. — Дръж си езика зад зъбите. Говориш за личната фея на господин Нютън.

Нютън постави ръка върху рамото на мъжа.

— Беше личната ми фея. Вече не е — след което отвори кесията си. — Този ми харесва. За десет дуката се разбрахме, нали?

Търговецът не изглеждаше доволен, но накрая кимна и прибра парите в палтото си.

— Как се казваш, приятел? — попита Нютън, когато феята излетя от клетката и кацна на рамото му.

— Тай, господине. Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен ми е приятно, Тай — той извади малка кесийка захар от джоба си.

— Казвам се капитан Нютън. Добре дошъл в Демонската стража.

Морският път гъмжеше от пъстро облечени граждани на Порт Фейт. Голямото тържество бе впечатляващо, но бе като вечеринка за чай, в сравнение с Карнавала на Морето. Нютън и Тай минаха покрай един имп, боядисал лицето си в зелено и наметнал дървени криле на раменете си. Бе се маскирал като дракон, но не приличаше много на оригинала. Момиче бе облечено като магьосник с фалшива брада, а по робата ѝ, направена от чаршаф, бяха зашити звездички. Могъщ герой с броня от закрепени с връв чинийки и меч от дръжка на метла затрака, докато минаваше покрай тях.

Никой не обърна внимание на Нютън, разбира се. Но истината бе, че самият той предпочиташе да е така. Най-добре бе да остане в сенките, невидян и нечут. Винаги в очакване, винаги готов.

Карнавалът вадеше на показ най-доброто от гражданите на Порт Фейт. Почти можеше да забравиш за извергите с техните Ями с акули, за измамниците и подлеците. Високо над главите на тълпата се издигаха статуите на Талин Навигатора и Пастта, обсипани с гирлянди от цветя по празничния повод. Едно дете трол пробяга покрай тях. Смееше се и размахваше огромна близалка.

Да. Може би градът си струваше да бъде спасен.

— Чухте ли слуховете, господине? — питаше Тай. — Казват, че старият губернатор Уърмуд се застрелял снощи.

— Така ли? — слуховете бяха наполовина верни и може би по-добри от истината.

— Да, сър, застрелял се с пистолет — добави феята. — Новият управник е Скълмърдейл.

Нютън направи гримаса. Скълмърдейл бе рядко противен човек, търговец от компанията „Кокатрис“, по-богат от цар и винаги алчен за още. Но може би бе по-добре. Новият губернатор поне нямаше луда майка от Лигата на Светлината.

— Ще му бъде тежко — продължаваше да говори Тай — понеже ще има война. Да, сър, война. С Лигата на Светлината. Гражданите на Фейт може да празнуват днес, но утре ще трябва да идат на военна служба… ще видите, господине.

— Защо си толкова сигурен?

— Да ме вземат зъбите на Пастта, всички го казват. Просто трябва да слушате внимателно, господине.

— Пастта няма зъби.

— Моля?

— Пастта… както и да е. Военна служба, казваш.

Това бяха добри новини. Скълмърдейл беше притеснен. Може би старият мошеник щеше да накара Порт Фейт да се гордее със себе си. Действаше със замах, както бе и редно. Нютън бе сигурен, че Лигата е насочила вниманието си към Порт Фейт. Тази работа с Арабела Уърмуд бе само началото. Изглеждаше, че не след дълго техните кораби ще тръгнат по Абаносовия океан.

— Капитан Нютън — каза някой и го потупа по рамото.

Той се обърна и се изненада, че пред него бе полковник Деринджър. Елфът бе облечен в черната си войнишка униформа и изглеждаше не на място сред шарените празнуващи. Дори Нютън си бе сложил червен жакет за карнавала вместо обичайното старо синьо палто.

— Добър вечер, полковник.

Деринджър се бе загледал в земята, клатеше се на петите на ботушите си и нервно пипаше дръжката на меча си.

— Реших, че ще ви намеря тук — каза той.

— Хмм — каза Нютън. Елфът очевидно искаше да му каже нещо, но го намираше за много трудно. Нютън обаче не възнамеряваше да го улеснява. Кракът още го болеше от меча на Деринджър. Раната сега бе превързана и така или иначе не беше сериозна, но все пак…

— Тази работа със семейство Уърмуд — накрая каза Деринджър — смятам, че… ъъъ… смятам, че допуснах грешка.

Нютън бе толкова смаян, че почти забрави да отговори. Не знаеше какво да каже. Истината бе, че той също бе сгрешил, бе сметнал, че Деринджър ги е предал на вещицата. Не бе честен спрямо него.

— Ами… не се тревожи за това.

Деринджър кимна и продължи да гледа към земята. Когато отново вдигна поглед, Нютън забеляза, че типичната му арогантност отново се е появила на лицето му.

— Надявам се разбираш, че това не променя нищо. При първа възможност ще говоря с губернатор Скълмърдейл за твоите стражи. Можеш да си сигурен.

Нютън кимна. Това бе по-познато.

— Прави, каквото мислиш за правилно — каза той, — и се наслади на Карнавала.

Но Деринджър вече се бе завъртял на пети и си проправяше път през празнуващите.

— Кой беше този, господине? — попита Тай.

— Полковник Кайръс Деринджър, командир на пристанищната милиция.

— Приятел ли ви е?

Нютън се замисли върху това.

— Е — каза той накрая, — трудно е да се каже.

В този момент от тълпата изскочиха две гигантски риби.

— Хайде, сърдитковци, време е да се присъедините към купона!

— Франк? Пади?

Двата трола свалиха едновременно огромните рибешки глави и ги хвърлиха на земята, след което избърсаха потта от челата си. Зад тях се появиха Стария Джон и Хол, които си проправяха път през тълпата. Стария Джон бе закичил едно деликатно синьо цвете на илика, но Хол сякаш изобщо не се бе преоблякъл. Ако се съдеше по изражението му, той се сещаше за поне десет по-хубави места, на които може да бъде.

— Пфу! — изпъшка Пади. — Чувствам се като печена риба в тоя костюм!

— Хайде сега, Нют — каза Франк и удари ръката на Нютън със сребристия си люспест от костюма юмрук, — това е тържеството на годината, забрави ли? Време е да се повеселиш малко. Това важи и за теб, Хол.

— Погледнете само стария капитан Копърка — викна Пади. — Ето това е човек, който знае как да се забавлява.

Капитан Клаг се бе качил на една минаваща платформа и се клатушкаше върху нея, докато в същото време пееше нещо с цяло гърло. От време на време спираше, колкото да пийне от бутилката си и да се бори с шофьора.

Хол поклати глава, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Ако това е представата ви за забавление, благодаря, но ще пропусна.

— Кълна се в панталоните на Талин, Хол. Може и да разбираш от магия, но за празненствата аз и Франк имаме какво да те научим.

— Знаете ли какво? — каза Франк и намигна на Тай. — Защо не си направим състезание до гостилницата на мама? Последният плаща вечерята.

— След минутка — каза Нютън — там има едно джудже, което жонглира със саби.

Близнаците се обърнаха да погледнат и Нютън се стрелна покрай тях, тичайки с цялата бързина, която раненият му крак позволяваше.

— Ще си взема пай със змиорка — викна той назад — с много сос!

— Какво търсиш тук?

Табита сви рамене.

— Ще слезеш или аз да се кача?

Тя отново сви рамене.

Захапвайки торбата с печения октопод, Груб непохватно се качи на каручката, а оттам и на покрива.

— Искаш ли октопод?

Тя поклати глава, но после каза.

— Е, добре, дай да опитам.

Двамата задъвкаха и за известно време не говореха. Стояха заедно и гледаха далечината.

— Не бива да мляскаш — подкачи я Груб.

В отговор тя изсумтя. Очевидно нямаше да е лесно да я развесели.

— Тате носеше октопод от доковете — все пак опита той — веднъж седмично, като гощавка. Винаги се правеше, че го е забравил и го вадеше, точно когато с мама почнем да му вярваме.

Не получи отговор.

Тук, високо над задните улички бе тихо. Морският път се виждаше в далечината, осветен от хиляда фенера — неясна плетеница от светлини и звуци. Тук имаше само няколко гуляйджии, облечени в пъстри дрехи и тръгнали към пивниците за евтин грог. Груб видя как един жонгльор изпуска факлата си и започва да подскача заради пламналия си крак, докато двама зяпачи не изляха една бъчва дъждовна вода върху него.

— Каква е тази мелодия? — попита Табита.

— Хмм?

— Мелодията, която си тананикаш.

Груб не бе осъзнал какво прави.

— Нещо, което мама пееше вкъщи, докато мие чинии.

— Няма ли си текст?

Груб се поколеба за момент, след което се прокашля и запя:

Песничката прозвуча странно без гласа на майка му. Тънка и някак празна. Въпреки това той я изпя. И макар да не звучеше правилно, звучеше хубаво.

— Това ми харесва — каза Табита, когато той свърши, — много е сладко.

Тя натика последната хапка октопод в устата си и облиза пръстите си от соса.

След това отново настъпи мълчание.

— Отиде си — каза Табита тихо. — Арабела Уърмуд. Отиде си без моя заслуга.

Груб я погледна. Бе стиснала коленете си и продължаваше да гледа напред.

— Отмъщение ли искаше?

— Разбира се. Какво друго?

— Но тя беше луда. Как може да отмъстиш на някой, който не е с всичкия си?

— И какво от това, че е луда? Лигата на Светлината също са луди, всичките до един. Но са и опасни. Какво да кажем за теб? За бога, идиоти като тях убиха родителите ти.

Странно, че дори споменаването на това накара сърцето му да натежи като котва.

— Знам, но…

— Но какво? Вещицата си получи заслуженото. Това е хубаво. Не аз я спрях, обаче. Бе просто лош късмет, липса на шанс… наречи го както искаш.

— Може би си права.

Отново настъпи мълчание.

— Мислех, че ще се почувствам различно, — каза Табита тихо — когато вещицата си отиде. Мислех, че ще забравя, че ще мога да се откъсна… от това. Но не мога. Когато се сетя за тях, се чувствам по същия начин.

— Самотна — каза Груб.

— Самотна — съгласи се Табита.

Останаха седнали, загледани в града.

— Всички тези хора — добави Груб — я карат все едно всичко е наред. Нямат и представа, че е имало възможност точно сега градът да бъде опустошаван от демон.

— Скоро ще го узнаят. Военните няма да могат да опазят тайната. Нито пък контрабандистите. Но гражданите на Фейт няма да се притеснят. Това ще бъде поредният слух, който ще угасне до седмица. Ще видиш.

Груб бе доволен, че бузите на Табита отново се зачервяват. Разбира се, това бе защото отново се цупеше. Но по-добре така, отколкото да я гледа тъжна.

— А ние няма да получим нищо — продължи тя. — Така е с Демонската стража. Изкарваме целия фестивал преследвайки смъртоносна магическа пръчка и опасна, изкукуригала вещица, а накрая се оказва, че сме гонили вятъра.

— Вятъра — повтори Груб.

Табита го погледна. Груб мислеше нещо. Бе загледан в покривите, сякаш си спомняше нещо.

Как не се бе сетил?

„Не долавям следи от работата му.“

— Джоузеф? Какво има.

„В този град не можеш да имаш вяра никому.“

„Това е каиш, скъпи ми заблуден приятелю. Не разбираш ли какво може да направи някой с него?“

Стомахът му изстина.

— О, в името на Талин. Ти си права.

— Какво имаш предвид? За какво съм права? — сърдито попита Табита. — Какво ти става?

— Това, което каза преди малко. През цялото време сме били на погрешната следа. Гонели сме вятъра. Една дървена лъжица. Най-обикновена дървена лъжица.

Тя го погледна така, все едно ѝ бе казал, че е летяща риба-меч.

— За какво говориш?

— Вещицата успя да призове Пастта на повърхността, но не успя да го овладее. Защо според теб дървената лъжица не проработи? Може би защото не е била лъжицата, която капитан Клаг е пренесъл от Стария свят. Може би е била обикновена лъжица.

Табита се намръщи.

— Но в това няма никакъв смисъл.

— О, напротив. Сега всичко се нарежда. Ами ако някой е заменил вълшебната лъжица с обикновена, за да задържи истинската за себе си? Хол каза, че най-добрите заклинатели вплитат магията в пръчката така, че да не я усетиш, докато не опиташ да кажеш заклинание. Така вещицата не е знаела, че е измамена, докато не се е опитала да я употреби.

— Добре тогава. Кой обаче я е заменил. Хлъзгавия? Червей като него е способен на такова деяние.

— Не може да е бил той. Иначе нямаше да доведе капитан Гор и хората му при гостилницата.

— Клаг тогава?

— Не мисля? За какво му е да прекосява целия Абаносов океан, заради една фалшива лъжица? Освен това той бе ужасѐн от вещицата. Не би поел риска.

— Кой тогава? Няма как да е бил някой от стражите.

Груб поклати глава.

„Не разбираш ли колко е ценна?“

Бе очевидно.

— Има само един човек, който е могъл да излъже — той се спусна от покрива. — Да побързаме. Надявам се, че е още в Порт Фейт.

Тридесет и шеста глава

Червенокосият закопча ризата си пред огледалото, като жълтите му очи следяха всяко движение на пръстите.

— Това е, значи? — обади се Слик от скрина и побутна дървената лъжица с крака си. — На мен ми изглежда същата като другата. Сигурен ли си, че е вълшебна?

Превръщенецът въздъхна и намести дантеленото си жабо.

— Да, сигурен съм. И номерът е именно в това, че изглежда по същия начин. Ако изглеждаше различно, нямаше да може да заблуди никого, не мислиш ли?

Слик подсмръкна и седна на лъжицата, като започна да я подритва с крака.

— Щом казваш. На мен всичко това ми звучи безсмислено.

— Не мога да кажа, че съм особено изненадан.

Слик погледна към тавана. Вече се чудеше дали да не си потърси нов работодател, а бе изкарал с този само ден.

Кабината беше мръсна, тясна и миришеше особено. След няколко часа обаче корабът щеше да вдигне котва и Слик щеше да се отърве от този миризлив град завинаги. Не бе лесно да намери кораб, който да отплава точно на Карнавала на Морето, но най-накрая можеше да се отпусне. В Стария свят щеше да си намери друг работодател. А там захар имаше колкото си искаш.

— Значи ще пътуваме към Лазурната уста, а? — попита той. — И какво ще търсим там?

— Лазурната уста е най-великото пристанище в Стария свят — отвърна превръщенецът и си сложи жилетката. — Лъжицата струва десет хиляди дуката, стига да намерим точния купувач.

Слик подсвирна.

Превръщенецът закопча жилетката, изправи се и среса рижавата си коса.

— Искам обаче да разбереш едно нещо, фейо. Ако ще ме придружаваш в Стария свят, ще трябва да се научиш на някои обноски. Това грубо провинциално поведение няма да те отведе до никъде.

Той седна на разхлабения стол в кабината и се наведе, за да върже обувката си.

— Обноските не струват нищо, но са добри за работата ни. Никой не очаква да бъде измамен от джентълмен. Вземи твоя Джеб, например.

Слик се канеше да отвърне, когато някой постави ръка на устата му и го нападна в гръб.

Феята не отговори.

— Ето за това — сопна се превръщенецът — става дума.

Обърна се към другата си обувка.

— Обноски, за бога. Поне ме слушай, когато ти говоря, ако обичаш.

— Мммм мфф — каза Слик.

Превръщенецът бе бърз. С едно отработено движение той извади мъничък пистолет, изправи се и ритна стола назад към този, който го приближаваше. Само дето въпросният човек знаеше този номер и бе застанал надясно.

— Играта свърши — каза Нютън, когато столът падна до стената на кабината. Той дръпна предпазителя на пистолета си, който бе насочил към главата на превръщенеца.

— Мммммф — каза Слик отново. Тай го бе хванал за врата и бе запушил устата му.

Вратата се отвори и останалите от Демонската стража влязоха в кабината.

Превръщенецът замръзна за миг, след което с всмукващ звук изчезна. Пистолетът му падна на пода, а дрехите му се строполиха на една купчина. От тях изскочи рижава котка, която сграбчи дървената лъжица от скрина и се стрелна към вратата на кабинката.

— Спрете го! — изрева Нютън, но котката премина през краката на стражите, изскочи на палубата и стресна двама моряци, които развиваха платната.

Груб се наведе и се протегна към животното. Опашката мина покрай ръката му, но той стисна прекалено късно и падна напред — както бе станало и последния път, когато се бе опитал да го хване. Котаракът се покатери на една бъчва на около метър встрани от него, остави дървената лъжица и се изкикоти злобно.

— Ето ни отново заедно, мелез — каза той. — Ти, аз и твоята програма, пълна със свободни падания. Последният път едва не си счупи крака. Кой знае, този път може и да е главата.

Нютън изскочи от кабината, последван от останалите Демонски стражи, които бяха наизвадили оръжия.

— Не стреляйте! — каза Груб. — Никой да не мърда!

Стражите спряха.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Нютън.

— И аз така — обади се котаракът и се изкикоти.

Груб не знаеше какво прави, но знаеше, че ако стражите подгонят котарака, ще го изгубят. Бе прекалено бърз за който и да е от тях. Знаеше го от личния си опит по покривите.

Загледа се към подвижния мост на кея. Единственият изход от кораба. Бе стар, дървен, покрит с лепки и широк колкото за двама не много едри хора. Нямаше перила, нито нещо, което да го закрепя към кораба.

В ума му се появи идея.

Котаракът беше бърз, но също така арогантен и самоуверен. Дори сега, когато можеше да избяга лесно, седеше и се наслаждаваше на ситуацията. Ако успееше да го ядоса…

Нютън и останалите стражи също чакаха, тихи и неподвижни, както им бе казал. Имаха му доверие. Надяваше се да не ги провали.

— Добре — каза шумно Груб и изпъчи гърди в имитация на господин Лайтли, — слушай ме сега, дребен червей такъв. Втори път няма да ми се измъкнеш. Ще те науча аз тебе, глупава, смрадлива ТОПКА КОСМИ!

Груб се стрелна напред. Котката сграбчи лъжицата, скочи от бъчвата, стрелна се по палубата, скочи на мостчето и се спусна по него. Груб бе направил не повече от три крачки към него, когато се хлъзна и падна.

Котаракът го чу и се спря, минал половината път до сушата, за да се обърне и да му се подиграе.

Точно според плана на Груб.

Жълтите очи на котарака се разшириха, а козината му настръхна. Той изтърва дървената лъжица.

Груб не бе паднал — бе се протегнал към мостчето. Сега той хвана единия му край, събра цялата си сила и блъсна наред.

Чу се стържене на дърво в камък и мостчето остана за миг подпряно само на кея, след което бавно падна към морето, отнасяйки котарака със себе си.

— Не! — извика котаракът без следа от предишната си самоувереност. — Моля ви! Не мога да плу…

Чу се плясък и мяукане. В следващия миг котаракът бе във водата, целият мокър и отчаяно махащ с лапи. Дървената лъжица си плуваше на няколко метра встрани, напълно забравена.

Груб не бе виждал толкова уплашена котка през живота си.

Използваха една голяма рибарска мрежа, за да извадят дървената лъжица и подгизналия превръщенец. Франк бе намерил една стара клетка за раци, в която Пади го пъхна. Според Хол един превръщенец имаше нужда от часове, за да събере сила за ново превръщане, така че засега този бе прикован към формата си на котка. Той стоеше свит и треперещ, със залепнала козина по тялото и жълти очи, които гледаха свирепо към измамилото го момче.

Груб не можеше да не се почувства поне малко виновен.

— Всичко е наред — каза му той. — Капитан Нютън няма да те хвърли в затвора. Искаше, но му казах как си се погрижил за мен, след като паднах от покрива. Можеш да останеш на кораба, докато не се върнеш в Стария свят. Тогава екипажът ще отвори клетката и ще те пусне.

— Голям късметлия си — изръмжа Пади, който носеше една бутилка и запушваше с палец отвора ѝ. Слик бе свит на дъното ѝ и гледаше лошо пазачите.

— Този тука отива в Коритото, а ти се измъкваш, ясно ли е? Просто не се връщай в Порт Фейт.

Котаракът се сви и престана да им обръща внимание. Не бе казал и дума, откакто го бяха спасили.

Вратата на кабината се отвори и Хол излезе на палубата с блеснали очи.

— Това е — тихо каза той и вдигна дървената лъжица в двете си ръце, сякаш бе новородено, което стражите трябва да видят — това е истинската магическа пръчка, точно както каза Джоузеф. Истински каиш. Най-могъщият, който съм виждал някога.

Всички го погледнаха — една проста дървена лъжица, която в същото време и не беше само дървена лъжица.

Груб усети как една ръка го стисва за рамото и видя как Нютън му се мръщи.

— Трябва да ми обясниш това-онова. Откъде разбра, че котката притежава истинската пръчка?

Груб преглътна и отвори уста да отговори.

— Понеже — намеси се Табита преди той да може да отговори — тази на Арабела не проработи, нали? Затова не можеше да контролира Пастта. Някой трябваше да е взел истинската лъжица и да я е подменил.

— Ами да — каза Груб, — благодаря ти, Табс.

— Оставаше въпросът кой. И отговорът е превръщенецът. Виждаш ли, фалшивата лъжица, която Хол разгледа, нямаше и следа от магия по себе си и затова той не можа да ни каже за какво служи. Джоузеф знаеше, че е каиш, но само защото превръщенецът го бе казал в Ямата за акули. Но откъде можеше да го знае самият той? Само ако истинската лъжица бе имала истинска следа.

— По дяволите — каза Пади — всъщност всичко е съвсем просто.

— Затова, след като е откраднал дървената лъжица от Джоузеф в нощта на Голямото тържество, този шут тук я е отнесъл при някой специалист, който я е идентифицирал и е решил да я смени с фалшива. И всички ние сме преследвали фалшивата из целия Абаносов океан.

— Горкият стар Джеб — изкикоти се Франк — платил е Талин знае колко дукати, за да получи един безполезен прибор в замяна. Както винаги казваше самият той „в този град не можеш да имаш вяра никому“.

Котаракът отново гледаше Груб.

— Ти — каза той накрая — мелез, — макар да бе подгизнал и заключен, успя да каже думата като херцог, обръщащ се към изключително низш слуга — не си толкова глупав, колкото изглеждаш. Как се казваш?

Груб отвори уста да отговори, но осъзна, че не знае какво да каже.

Кой бе той?

Допреди няколко дни винаги беше бил просто Груб. Но за стражите бе Джоузеф. Това бе истинското му име. Името, с което го бяха нарекли родителите му. Не му се искаше да се отказва от него.

Накрая Нютън отговори вместо него.

— Казва се Джоузеф Груб — рече той — от Демонската стража.