Демонската стража

Първа глава

С купчина мръсни чинии в една ръка и табла празни халби в другата, Джоузеф Груб се опитваше да мине през групата от моряци, успели да се напият още по пладне. Той избегна едно клатушкащо се джудже, приведе се, за да избегне прелитаща над главата му чиния, и взе една изпусната халба, като в същото време кимна на еднокрак мъж. Гледайки черепа, изобразен на превръзката на окото му, Джоузеф Груб стигна до извода, че въпросният човек едва ли е честен, отруден рибар.

В крайна сметка ситуацията не бе необичайна за „Сакатата русалка“, кръчма, която приютяваше най-пропадналите типове в Порт Фейт. Не, че Груб се оплакваше. Той не бе нищо повече от клиентите, в крайна сметка. Поне така твърдеше неговият чичо, господин Лайтли, собственикът на заведението. Той обичаше да му напомня това.

Джоузеф Груб бе мелез. Наполовина човек, наполовина гоблин и нито едно от двете. Това означаваше, че е малък и пъргав, което му помагаше много в обслужването на многобройните клиенти в „Сакатата русалка“. Означаваше обаче и още, че има сиво-розова кожа и заострени уши. Всички в Порт Фейт го наричаха „мелез“.

Според господин Лайтли Груб бе късметлия, задето изобщо има някаква работа. И то в заведение, престижно и изискано като „Сакатата русалка“.

Нечия ръка го хвана изневиделица за престилката и почти го вдигна във въздуха.

— Хей, приятелче, налей още малко грог — изломоти клиентът.

Той бе леко закръглен мъж, който седеше сам на една маса в ъгъла, с дълга, мазна коса, златна обица и замъглен поглед — последното вероятно се дължеше на количеството грог, което бе изпил. На масата му нямаше място от пресушени чаши.

Груб сбърчи нос, мъчейки се да не вдишва от миризмата.

— Да, сър, разбира се. Ей сега ще ви донеса още грог.

— И една голяма чиния пушени змиорки.

— Разбрано, сър.

Груб въздъхна и потъна обратно в тълпата. В такива моменти се чудеше дали да не избяга някоя нощ и да изостави това проклето място. Но тези мисли, както му напомняше чичо му, бяха глупави. Къде щеше да иде? Той бе мелез, сирак и нямаше никакви приятели. Господин Лайтли беше прав, колкото и неприятно да бе това. Имаше късмет, че има работа. Дори и в място като „Сакатата русалка“.

— Една чаша грог, чичо — каза той, докато оставяше товара си на бара — и чиния пушени змиорки за джентълмена в ъгъла.

Господин Лайтли бе едър, червендалест човек, който никога не наричаше племенника си по име. Той отпи от напитката, подаде я на Груб и го плесна силно по ухото.

— Колко пъти трябва да ти го повтарям, мелез. Никога не ме наричай „чичо“. Особено когато наоколо има и други хора.

— Да, господин Лайтли. Извинете, сър.

— Майка ти може и да си е падала по гоблини, но аз не съм като нея. Ясно ли е?

Груб не посмя да отговори. Той кимна, потърка главата си за четвърти или пети път този ден и отново се шмугна в тълпата, за да достави поръчката на своя клиент.

Човекът с помътнял поглед взе грога и разля по-голямата част от него по мръсното си палто. След няколко мига чашата бе пресушена, а мъжът шумно се оригна.

— Ее, това е друго нещо. Много ти благодаря, приятелче.

— Пак заповядайте — каза Груб, леко отвратен. Той се обърна и понечи да си тръгне, но мъжът отново го хвана за престилката.

— Я чакай малко, хлапе. Закъде бързаш. Седни малко.

— Ъъ… аз не…

— Стига, стига, приятелче. Виждаш ми се свястно хлапе. Няма ли да помогнеш на някой, попаднал за пръв път в града?

— Ами аз…

— Чух, че тази вечер има някакъв купон край доковете. Вярно ли е това? За какво е празненството?

Груб се огледа. Май никой нямаше нужда от него, а краката го боляха доста и имаше нужда да си почине. Освен това господин Лайтли твърдеше, че момчето трябва да удовлетворява различните изисквания на клиентите. А те обичаха да говорят, особено след няколко от „Прекрасните пукници на Лайтли“. Напитките развързваха езиците така, както стимулираха ходенето по малка нужда. Всъщност, те стимулираха, в общи линии, всичко.

— Имате предвид Голямото тържество, предполагам — каза накрая Груб.

— Същото, приятелче.

Груб седна и се опита да обясни.

— Голямото тържество е… ами голямо тържество. Всички в Порт Фейт са поканени, а сметката е за господин губернатора. Провежда се веднъж годишно и с него се отбелязва първият ден от фестивала и…

— Чакай малко, хлапе. За к’ъв фестивал става дума?

Груб се опита да скрие изненадата си. Човекът очевидно не знаеше нищичко за Порт Фейт.

— Фестивалът на Морето. Той продължава четири дни, а днес е първият. Накрая има грандиозен карнавал, в който всеки се облича шантаво и обикаля града. Всичко това се прави в чест на Талин Навигатора. Честваме го в знак на благодарност.

Груб осъзна, че му е приятно да помага на странника.

— Той бил пътешественик от Стария свят. Първи открил Средните острови и основал Порт Фейт. Градът трябвало да бъде безопасен за всеки. Как да ви обясня… хора, тролове, елфи… всички да живеят заедно. В мир.

Мъжът се намръщи и огледа останалите клиенти в заведението, сякаш ги забелязваше за пръв път. Имаше група пристанищни хамали на бара — главно хора, но и няколко джуджета и огромен зелен трол, който играеше на канадска борба с останалите. Тролът винаги печелеше, разбира се, но останалите се забавляваха и нямаха нищо против. На масата до тях стоеше висока, мършава елфа с мъртвешки бледа кожа. Тя се бе навела ниско над масата и въпреки това събеседникът ѝ имп трябваше да стъпва на пръсти, за да говори с нея. Ноздрите му потръпваха от вълнение, докато разказваше някаква история.

— И знаеш ли какво, приятелче? — попита мъжът — Явно се е получило. Тоя Талин явно е знаел какво прави. Никъде в Стария свят не съм виждал подобно нещо. Там всеки си живее със себеподобните.

Груб сви рамене. Беше се получило, наистина. Донякъде. Ако си мелез, нещата не бяха така идеални. Той погледна към сиво-розовите си ръце и въздъхна.

— А с този пич Талин — попита мъжът — Навигатора. С него какво станало?

— Как да ви кажа, сър… хората казват, че бил изяден. От морски демон, наричан Пастта.

Човекът го погледна внимателно, след което изсумтя.

— Звучи ми страшно нелепо, приятелче.

Груб се засмя. Започваше да харесва този странник. Той изглеждаше откровен и прям, което бе невиждано в „Сакатата русалка“. Освен това да бъдеш наричан „приятелче“ бе далеч по-приятно, отколкото да ти подвикват „хей, мелез!“

— Ще ходите ли на тържеството — осмели се да попита момчето.

Мъжът се усмихна леко, погледна към празната си чаша и се оригна.

— Че как. Имам да върша работа. А и да намеря такава за теб.

— Предполагам — отвърна Груб, без да има идея какво има предвид събеседникът му.

— Как се казваш? — попита мъжът и му подаде ръката си.

— Груб — отвърна Груб и стисна подадената му ръка. — Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен, приятелче. Аз съм капитан Финиъс Клаг.

— Капитан? — ушите на Груб потръпнаха.

— Точно така. Капитан на „Проклятието на Акулата“, най-бързият кораб в Абаносовия океан. Не си виждал подобно нещо. Няма по-хубаво чувство от това да си на носа и да усещаш солената пяна по бузите си. На това му викам живот, приятелче. И знаеш ли какво? Няма да сбъркаш, ако се присъединиш към нас. Едно умно хлапе никога не е излишно.

Точно в този момент господин Лайтли се появи с паница апетитно ухаещи змиорки, които остави на масата, след което плесна Груб по главата.

— Стига приказки, мелез — изхриптя той, докато се връщаше към бара, — време е за работа.

Клаг извади малък нож от джоба си и започна да се храни, като режеше змиорките на големи парчета, които после нанизваше на острието и поднасяше към устата си. Разговорът очевидно бе приключил.

— Хей, мелез! — извика някой от другия край на заведението. Груб се забърза натам, докато търкаше главата си за пети или шести път днес. Сърцето му биеше трескаво. Не всеки ден срещаше капитан в „Сакатата русалка“. Трябваше отново да говори с него. Дали в екипажа му наистина имаше място за един мелез? Груб мразеше кръчмата, в която работи, и бе сигурен, че господин Лайтли няма да съжалява, ако му види гърба. Опита се да си се представи като морски пътешественик, герой като Талин Навигатора. Не звучеше много правдоподобно, но пък и Финиъс Клаг не приличаше на капитан. Какво обаче имаше предвид, когато спомена за работата си за Голямото тържество?

ПРАС!

Груб се завъртя по посока на звука. Масата на Финиъс Клаг лежеше на една страна и то на повече от метър от мястото, на което трябваше да бъде. Капитанът лежеше замаян до нея, а столът бе счупен под него. Змиорките се бяха изсипали на ризата му.

Дъхът на Груб спря. Над падналия човек се издигаше огромна, зловеща фигура, която се извисяваше над всички останали посетители. Бръснатата ѝ глава опираше в тавана. Мускулестото тяло на новия посетител бе голо от кръста нагоре, а тъмнокафявата му плът бе покрита със сложни черни татуировки. В огромния си юмрук стискаше дръжката на закривена сабя.

— Изненада — изръмжа великанът, а сабята му се приближи на сантиметри до врата на Клаг.

„Сакатата русалка“ бе притихнала. Великаните не бяха често срещана гледка, дори в Порт Фейт, а Груб никога не бе виждал толкова огромен техен представител.

— Капитан Финиъс Клаг, ако се не бъркам — процеди великанът с тежък акцент, който Груб не познаваше — идваш с мен.

— Хмм — промърмори Финиъс Клаг от пода. Очите му шареха из стаята, в търсене на някакъв изход от положението — и това ако не е моят добър стар приятел Тък. Виж сега, приятелче, както може би си забелязал, в момента обядвам, така че наистина не е удобно време за разговори.

— Нямаш грижа — изръмжа великанът. — Там, където отиваш, змиорки има предостатъчно.

— И къде е това? — светна лицето на Клаг.

— На дъното на океана — великанът се изсмя така грозно и гърлено, че някои от посетителите потръпнаха.

— Джентълмени, моля ви — намеси се нервно господин Лайтли, предвидливо застанал зад бара — няма нужда от насилие. Или поне не и в нашето уважавано заведение!

БУМ!

Груб подскочи. Великанът стискаше глезена си и виеше като ранен морж, а Финиъс Клаг бе скочил на крака. Той хвърли настрана малкия пистолет, от чието дуло се вдигаше пушек и прескочи съборената маса, като не изпускаше вратата от поглед. Палтото му се развя от скока, но въпреки това не беше достатъчно бърз. Великанът замахна със сабята си. Клаг се опита да избегне острието, олюля се, залитна, след което падна и се завъртя на една страна. Когато скочи на крака, застана леко приведен. Великанът все още стоеше между него и вратата. Клаг облиза устни и измъкна от колана си малка, крива сабя.

Маси и столове се размърдаха, докато клиентите се отместваха от пътя на двамата противници, освобождавайки празно пространство между тях. Груб бе избутан назад, но не изпускаше от очи случващото се. Пиянските свади бяха ежедневие в място като „Сакатата русалка“, но истинска битка, с истински оръжия… Не, че искаше да гледа, но не можеше да откъсне очи от ставащото.

Великанът отдели ръка от глезена си и я изтръска. Капки кръв, толкова тъмна, че бе почти черна, паднаха по камъните на пода.

— Ах, ти — изръмжа той — рани ме.

Лицето му се изкриви в зловеща гримаса и той нападна размахвайки оръжието си като побеснял. Клаг трескаво отстъпи назад, докато се мъчеше да отклони жестоките удари. Едва не настъпи една празна бутилка, след което застана зад една маса, взе стол и се опита да отблъсне великана с него. Сабята на чудовището обаче отсече краката на стола, изтръгна го от ръката на Клаг и го запрати настрана.

Груб усещаше как го бутат от всички страни. Част от клиентите се хилеха и подвикваха към бойците. Други вадеха оръжие и се готвеха да се включат в битката. А няколко добре въоръжени негодници се насочиха към него. Той се сви под най-близката маса. „Никой нямаше да закача мелеза на кръчмата в такава ситуация“, надяваше се той.

Масата обаче се счупи и капитан Финиъс Клаг се приземи отгоре му.

— Аах! — извика Груб.

— Съжалявам, приятелче — изграчи Клаг.

— Махнете се от пътя ми, канални плъхове такива — изрева великанът. — МАХНЕТЕ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ!

Но кръчмата потъна в хаос и път просто нямаше. Финиъс Клаг скочи на крака и започна да си проправя път през тълпата. Груб стана, за да го види как чупи стъклото на един прозорец и минава през него. Великанът грозно изруга, след което си проправи път към вратата и излезе.

Мина много, много време преди господин Лайтли да успее отново да въдвори ред.

— Я се успокойте, бе! — пуфтеше той — Вече всичко е наред! ТИ! Веднага остави този стол на земята!

С гузно изражение на лицето, младият трол остави стола, който се канеше да счупи в главата на приятеля си.

Погледът на господин Лайтли се спря върху Груб, който стоеше замаян сред останките от масата, под която се бе скрил, търкайки главата си за шести или седми път този ден.

— В името на мръсните зъби на Пастта! — кресна той — Не стой като морски охлюв там, а почисти, глупав мелез!

Груб кимна, взе една метла и започна да замита останките от счупената маса. Както повечето от мебелите в „Сакатата русалка“, тя бе направена от събрани на плажа клони и затова се бе счупила толкова лесно.

Кракът му докосна нещо на пода и той се наведе, за да го вдигне. Това бе тънък предмет, увит в скъпа черна коприна, малко по-къс от ръката му и горе-долу толкова широк. Бе съвсем лек. Той се опита да го разклати, но предметът не издаде нито звук. Капитан Клаг вероятно го бе изпуснал при падането си.

Груб се огледа наоколо. Чичо му не го гледаше, тъй като бе зает да се умилква около едни клиенти и да пъди други. Имаше само миг или два. Той бързо вдигна ризата си и натъпка предмета в колана си така, че да не се вижда.

Ушите му потръпваха, а сърцето му отново затупка бясно. Каквото и да бе това, трябваше да е ценно, за да го увият с такава скъпа коприна. Може би Клаг щеше да се измъкне от великана и да се върне за него. Може би щеше да се зарадва, че Груб го е намерил и запазил. Може би щеше да попита момчето как може да му се отблагодари. Тогава Груб щеше да поиска да се присъедини към екипажа на „Проклятието на Акулата“ и да отплава по огряното от лъчите на залеза море в търсене на приключения…

Вероятно нямаше да стане така.

Но, както се казва, надеждата умира последна, нали?

Втора глава

Стъпките на капитан Нютън отекваха глухо по все още мокрия от вчерашния дъжд калдъръмен път. Беше време за обед и жителите на Порт Фейт изпълваха пространството около вълнолома. Хамали търкаляха бъчви надолу по подвижни мостчета, местеха дървени щайги или спореха с митничари. Търговци се пазаряха, а после си стисваха ръцете, в опит взаимно да си одерат кожите. Продавачи на храна обикаляха тълпата и предлагаха мазни хартийки с увити в тях миди или парчета печен октопод, като имаше и бутилки с грог за прокарване на хапките. Из въздуха бръмчаха феи, изпълняващи заръките на своите господари и отнасящи псувните на тълпата. В самия залив моряци се катереха по мачтите, платна се разгъваха, котви се вдигаха.

Ако гражданите на Порт Фейт бяха кръвта на града, то пристанището бе неговото сърце.

Нютън кимна на себе си. Денят бе прекрасен, наистина. Въздухът беше влажен, небето — ясно синьо, а имаше и приятен ветрец. Такова време обичаше. Слик, неговият вестоносец фея, хвърчеше точно пред него, а слънцето се отразяваше в крилата му.

— Добро утро, Нют — поздрави го един рибар.

— Добро да е, Джонас. Рибата кълве ли?

— И още как!

Да. Денят наистина бе хубав.

Колкото и заети да бяха, гражданите на Порт Фейт предвидливо правеха път на капитан Нютън. Той бе човек, но едър като трол. Главата му бе обръсната и покрита с белези, а на дясната си буза носеше татуировка на синя акула. Това бе знакът на Демонската стража — защитниците на Порт Фейт, приятели и закрилници на почтените хора в града и врагове на всеки крадец, контрабандист или пират, кръстосал пътя им.

Накратко, бе лоша идея да се спречкаш с капитан Нютън. Не ти трябваше да си магьосник, за да го проумееш.

Нютън спря пред едно дървено дюкянче зад вълнолома и си купи сладкиш. Сладкишът бе горещ и сладък и той го изяде с удоволствие. Слик прибра криле и седна на ръба на щанда, облегнат на една солница и с крака, висящи във въздуха.

— Вкусно ли ви е, господин Нютън — попита сладкарят, млад, висок и слаб елф, блед почти колкото престилката си.

Нютън кимна бавно, след което бръкна с пръст в уста и почисти зъбите си.

— Не е лошо сладкишчето.

— Направих го специално за вас, знаете ли?

— Хммм — това не звучеше много вероятно.

— Подбрах специални съставки, господин Нютън. За специален клиент.

Нютън отчупи малко парче от сладкиша и го подаде на своя вестоносец фея. Той натъпка сладкиша в устата си, след което го изплю и направи гримаса.

— Отвратително! Какви са тия специални съставки — плесенясала кожа ли?

— Извинете моя вестоносец — каза Нютън и погледна предупредително към Слик, — сладкишът е великолепен.

Елфът подсмръкна и започна да търка щанда многозначително. Слик схвана намека и полетя във въздуха, след което се настани на рамото на Нютън.

— Надявам се — каза сладкарят накрая. — Приготвил съм го за Голямото тържество довечера. Компанията „Кокатрис“ направи специална поръчка. Трябва да направя триста сладкиша до довечера. Това бе шансът, който ми трябваше, за да се издигна в кариерата, господин Нютън.

— Поздравления — отговори Нютън, който обърса с ръка трохите от устата си, извади монета от половин дукат от джоба си и я остави на тезгяха.

— Убеден съм, че от компанията „Кокатрис“ ще останат доволни.

— Ами вие как сте, господин Нютън? — отвърна елфът, който прибра монетата в престилката си и започна да рови за ресто. — Има ли работа за Стражата напоследък?

Нютън тъкмо бе отворил уста да отговори, когато от другия край на тезгяха се чу гневен крясък.

— Имахме уговорка, мошенико!

Нютън разпозна гласа, след което се ухили на елфа.

— Както виждаш, да. Желая ти приятно прекарване на тържеството. Задръж рестото.

В края на тезгяха, един малък гоблин трепереше от ярост и се караше на трол, който бе поне два пъти по-голям от него. Нютън не беше виждал трола преди, но познаваше добре гоблина.

Хлъзгавия Джеб.

В пристанището имаше поговорка за него. „Ако Хлъзгавия не знае нещо, значи от това нещо полза няма.“ Джеб никога не разкриваше откъде точно намира информацията си, но Демонската Стража бе арестувала много бандити с негова помощ и затова Нютън не питаше много-много.

Освен с познанията си за престъпния свят на Порт Фейт, Хлъзгавия Джеб бе добре известен и с костюмите си. Тази сутрин бе облечен с оранжева жилетка и пурпурен жакет с копчета от диаманти. И двете дрехи му бяха големи, сякаш бяха правени за хора. Златни обици висяха от заострените му уши. Нютън не бе в крак с модата, но смяташе, че Джеб прилича на полудял морков.

Тролът започна да се оправдава, докато Нютън вървеше към двамата.

— Виж, Джеб, аз не съм виновен, че имаше проклета магическа буря. Сам знаеш, че няма как да се плава през такова нещо.

— Нима? В случай, че не си забелязал, тикво проста, бурята бе снощи, а днес си е днес, а ако не бъркам, ти ми обеща, че ще ми донесеш жлъчката от грифон преди фестивала. Прав ли съм или крив?

Тролът сви рамене.

— От години не е имало магьосническа буря, Джеб. И то в навечерието на фестивала. Това е много лоша поличба, това е толкова сигурно, колкото и съществуването на морето.

— Ах, сега поличбите му пречели. Прекалено слушаш бабините деветини, тролчо. Предполагам, че сега ще ми кажеш колко ядосан е Пастта, който се размърдва в глъбините на морето. Не мога да повярвам, че слушам това от възрастен трол!

Нютън застана зад Джеб и постави ръка върху рамото му. Гоблинът потръпна и завъртя сивото си лице към капитана. Очите му нервно зашариха. Да си леко параноичен, бе част от работата на Джеб.

— А, ти ли си? Добрутро, Нют.

— Джеб.

Тролът се възползва от шанса си и се измъкна.

— Наслушах се на глупости — промърмори Джеб — нямаш представа какъв суеверен народ има. Поличба! Как пък не?!

— Имаш ли нещичко за мен днес, Джеб?

Гоблинът се облиза и преднамерено погледна през двете си рамена, преди да се приведе към него.

— Странно е, че питаш, тъй като наистина имам нещо интересно. Дори много интересно, бих казал.

— Продължавай.

— Не толкова бързо, приятелю. Нека обсъдим първо цената — и гоблинът се ухили.

— Цената си я знаеш. Плюс бонус, ако хванем някой. Но ти и това си го знаеш.

— Хайде де, Нют. Виждаш, че се мъча да живея почтено…

Нютън повдигна веждата си.

— Добре де, хубаво. Не може обаче да говорим тук, пред всички… Трябва да си намерим по-скришно местенце.

Две минути по-късно те си бяха намерили празна маса в „Кадифене1 Спотингтън“. Сладникавият аромат на кадифени зърна се носеше във въздуха, примесен с дима от лулите на клиентите. „Кадифене Спотингтън“ бе едно от най-уважаваните кадифенета в Порт Фейт. Покривките в него бяха чисти, сервитьорите любезни. Посетителите бяха малко и най-често възрастни и полузаспали. Бе добро място за разговори.

Двамата седнаха, а Джеб си свали палтото и започна да си оправя маншетите. Отблизо Нютън видя, че диамантените копчета на гоблина са фалшиви, а златните му обици съвсем не са златни, а са от добре полирана мед. Остатъкът от облеклото му обаче продължаваше да изглежда скандално.

— Знаеш ли, че приличаш на обезумял морков? — обади се Слик от рамото на Нютън. За дребно същество той имаше удивително шумен глас.

— Кажи на феята си да млъкне.

— Чу го, Слик — каза строго Нютън, — затваряй си устата.

Слик промърмори нещо изпод носа си, прозя се и полетя към покривката, за да поспи.

Един сервитьор донесе чаши кадифена напитка, от които се носеше приятно ухание.

— Какво ще кажете за бурята снощи, джентълмени? — попита той дружелюбно. — Казват, че е лоша поличба.

Хлъзгавия Джеб погледна безпомощно към тавана.

— Та, Джеб — намеси се Нютън, за да предотврати поредната порция оплаквания — как е бизнесът с жлъчка от грифон?

— Зле — отговори Джеб, след като се увери, че келнерът си е тръгнал и не ги подслушва, — много зле. Нищо не пристига от Средните острови в днешно време. Не става дума само за жлъчката. Търговците на индиго банкрутират. Зефирумът е станал рядък като зъби от кокатрис. Видях един склад, натъпкан с кадифени зърна. Това, което не бе откраднато от феите, гниеше. Тъжна гледка, Нют, казвам ти. Търговията със Стария свят пресъхва. И всичко е заради Лигата.

— Хм.

— Казват, че те са докопали по-голямата част от земите там в ръчичките си и не искат да търгуват с Порт Фейт. Всеки, който не е човек, за тях е отрепка.

— Така.

— По-лошо от отрепка. Същество на мрака. Демон или чедо на демон. Всякакви такива простотии. Старият свят е полудял, кълна се в зъбите на Пастта. Човек може да помисли, че…

— Разбрах — Нютън прозвуча по-грубо, отколкото бе искал. Джеб млъкна веднага.

Нютън се намръщи и започна да масажира червените, грозни подутини около китките си. Лигата на Светлината. Двайсет години бяха минали откакто хората от Лигата му бяха оставили тези белези. Но споменът бе все още жив.

Той отпи от напитката си, изчисти лицето си от мустака, който му бе оставила пяната и смени темата.

— Кажи ми сега за каква следа става дума.

— Значи искаш да говорим по работа? Добре.

Хлъзгавия се огледа, за да е сигурен, че никой не ги подслушва.

— Казват, че в града е влязъл нов контрабандист. Дошъл снощи с някакъв товар, нещо голямо… и то посред бурята.

Нютън повдигна вежда. Това бе добра следа. С или без поличбите, да плуваш през магическа буря бе точно толкова опасно, колкото и да се целуваш с бяла акула. Контрабандистът беше или много глупав, или много хитър.

— Имаш ли идея къде мога да го намеря?

Джеб се ухили и разкри грозните си, заострени зъби.

— Ще посети Голямото тържество довечера. Какъвто и да е товарът, ще бъде предаден по залез, под палубата на „Призрачното отмъщение“. Ще можеш да хванеш и контрабандиста, и клиента. С едно заклинание два дракона, както се казва.

Нютън кимна. Контрабандисти. Винаги избираха най-неподходящия момент, за да вършат безобразията си. Но разбира се, това не бе неочаквано. Дори и по време на Голямото тържество Демонската стража трябваше да бди.

— Хубаво — каза той. — Хайде, Слик.

И той лекичко побутна миниатюрния похъркващ вестоносец.

— Ъхх… остави ме на мира.

— Събуди се.

— Мм, не… искам сините дантели…

— Казах, събуди се!

Слик стана и потърка очи.

— Уф! Бях заспал, говедо такова.

— Жалко за това. Върви при Стражата и им кажи да ме чакат тук по здрач. Искам да са въоръжени и готови за Голямото тържество. Имаме си работа с контрабандист.

— Добре, но искам малко захар. Не съм хапвал от три дни.

Нютън извади една бучка от джоба си и отчупи парченце за феята.

— Не го изяждай наведнъж. Помниш какво стана миналия път.

Още не бяха измили петната от повръщане.

Със сумтене Слик напъха малкото парченце захар в мъничка раница, махна с крилца и полетя сред изпаренията от тютюн и ароматни цветя в „Кадифене Спотингтън“.

Нютън го изпрати с поглед.

— Да си няма човек работа с феи — промърмори той. — Това човече ми струва осем дуката и досега ми носи само неприятности.

— Не е толкова лош, Нют. А колко дуката ще получа аз?

Нютън прибра бучката захар и извади кесията с пари.

— Последно преди да платя. Този контрабандист има ли си име?

— Реших, че няма да попиташ. Става дума за един стар мърльо, с неприязън към сапуна и топлата вода. Лявото му око винаги шари. Викат му Клаг. Капитан Финиъс Клаг.

Трета глава

Груб си тананикаше, докато миеше чиниите. Господин Лайтли се дразнеше, когато той пее, затова момчето редеше думите на ум…

Преди много, много години майка му бе пяла тази песен в тяхната малка къщичка със зелена врата. Груб си я припомняше поне веднъж на ден. Никой друг нямаше да я запомни за него, в края на краищата, а той искаше да има нещо за спомен от майка си. Дори и то да не беше материално.

В онези дни двамата чистеха чиниите заедно. Груб ги носеше от масата, майка му ги миеше, а баща му ги подсушаваше с една стара, прокъсана кърпа. Майка му винаги връзваше косата си назад към гърба и пееше, а баща му се привеждаше, за да я целуне по бузата.

Груб въздъхна, остави чинията настрана и погледна тъжно към планината прибори, които все още му оставаха за търкане. Бе минал половин час, откакто бе започнал, а купчината оставаше все тъй голяма, както и в началото.

„Мисли само за тази, която чистиш в момента“, това бе правилният подход.

— Мелез? Хей, МЕЛЕЗ!

Груб изплакна ръцете си, обърса ги в престилката си и излезе от малката кухня в бара с възможно най-голяма бързина. Отдавна бе научил, че не бива да кара господин Лайтли да чака.

Чичо му слизаше с клатушкане по стълбите. Беше се напарфюмирал, но бе облечен с мръсни бели панталони, още по-мръсна червена жилетка и златист жакет, който бе виждал и по-добри дни. Дрехите изглеждаха сякаш са били направени за някой по-дребен и грациозен човек.

— Къде, в името на световния океан, е проклетата ми перука?! — кресна господин Лайтли — Знаеш, че не мога да ида на Голямото тържество без нея!

— Не зная, чи… господин Лайтли, сър.

Чичо му прекоси разстоянието между тях с три огромни разкрача, повдигна го за презрамките на престилката и го притисна към стената.

— Не ме лъжи, момче.

Краката на Груб започнаха да дращят по мазилката на стената зад него.

— Може би… не е ли в гардероба ви, сър?

Господин Лайтли го пусна.

— Мислиш, че не съм проверил първо там ли? Мелез, ти за глупак ли ме смяташ?

Груб се снижи зад бара. Не харесваше цвета по лицето на чичо си. Той бе най-сигурният начин да разбереш настроението му. Розово, всичко е наред. Червено, не му се пречкай.

Сега бе почти лилаво.

Груб се опита да измисли начин, по който да го успокои, но знаеше, че е безнадеждно.

— Ще ви помогна в търсенето, сър.

Господин Лайтли присви очи така, че те заприличаха на две цепки върху месестото му лице.

— Всички гоблини сте един дол дренки — излая той. — Казах на Елеанор това, преди да се омъжи за проклетия ти татко. Но тя не ме послуша. Вие сте крадци, всичките до един. Сигурно аз съм най-добрият настойник в целия Порт Фейт, задето приютих такова смачкано, сиво и грозно създание като теб. Какво си направил с перуката ми, мелез! Отговори ми!

— Аз…

Господин Лайтли се стрелна към него.

— Ти си един боклук! От шест години живеем заедно и всеки ден с теб е едно огромно разочарование! Сега те питам за последно. КЪДЕ МИ Е ПРОКЛЕТАТА…

Внезапно той се спря, разсеян от някакъв шум зад бара. Груб също се обърна да види какво става и мислено благодари на Талин за прекъсването на разпита.

Вратата на кръчмата зееше отворена, а на прага се виждаше силуетът на млад, слаб мъж. Той имаше покрито с лунички лице, червена коса и бе облечен в изискан, тъмнозелен елек. Нещо в обноските му създаваше впечатлението, че е джентълмен — макар че един истински джентълмен не би приближил дупка като „Сакатата русалка“ и на километър разстояние.

Облекчението на Груб бе кратко. Можеше да се закълне, че е заключил вратата. Сега господин Лайтли щеше да побеснее, задето е забравил. Но той я бе заключил. Беше сигурен в това!

Или…

— Затворено е — изръмжа господин Лайтли.

— Знам — отговори мъжът. Имаше лек акцент, като на пришълец от Стария свят. Той бръкна в джоба на палтото си и извади черна кожена кесия с пари, която многозначително разтърси.

За броени мигове лицето на господин Лайтли възвърна обичайния си цвят. Той хвана Груб за дясното ухо и го избута към буре с „пукница“.

— Какво ще искате, драги ми господине? Чаша грог?

— О не, не съм дошъл за грог — отговори странникът. Той приближи към тях, а стъпките му не издаваха нито звук. Ето защо не бяха усетили приближаването му.

— Търся нещо, което ми принадлежи. Нещо, което изгубих. То е ценно и аз си го искам обратно.

Очите му заблестяха в сумрака и Груб потръпна, когато видя, че те не са сини или кафяви, като на нормален човек.

Бяха жълти.

— Ами… добре — каза господин Лайтли — разбира се, естествено. Мел… ъъ, момче, налей от най-хубавото питие на господина.

— Изтървах го тук по-рано днес — продължи странникът, докато Груб се отправи към килера с напитки — увито е с черно кадифе, вързано със сребърна корда.

Груб замръзна. Черно кадифе, сребърна корда. След миг се съвзе и тръгна към килера, все едно нищо не е станало. Но след като се скри от погледа на чичо си и загадъчния гост, се спря и си пое дълбоко въздух. Той чувстваше предмета, скрит под ризата си. Все още бе там.

Този човек лъжеше. Финиъс Клаг бе изтървал предмета. Което означаваше, че новодошлият…

Се опитва да го открадне.

— Черно кадифе, а? — попита господин Лайтли. Той се мъчеше да говори с акцент, за да се направи на изискан. — Нямам спомен да сме намирали нещо подобно, но все пак нека проверя кутията за изгубени вещи.

Чу се шум от ровене.

— Мм, не — каза накрая чичо му, — не е тук. Изчакайте един момент.

Груб се скри в коридора, а кръвта забуча в ушите му. Нямаше представа какво може да стане, ако чичо му разбереше, че е скрил нещо от него.

Тръгна към склада. Не бе направил и три крачки, когато една ръка го хвана за рамото. Той се обърна и видя господин Лайтли надвесен над него. Лицето му бе в сянка, така че не можеше да се види какъв цвят е. И по-добре.

— Мелез. Малък предмет, увит в черно кадифе. Той принадлежи на господина. Виждал ли си го?

Груб поклати глава.

— Не, сър.

Лайтли се наведе към него. Груб видя, че очите му отново са станали на цепки, а лицето му е наполовина лилаво и наполовина розово. Вонята на парфюм стана нетърпима.

— Сигурен ли си?

Нямаше избор. Вече бе излъгал. Веднъж започнал играта, трябваше да я продължи.

— Да, сър.

— Но ти почисти бара след боя, момчето ми. Ако този джентълмен е изпуснал нещо, все щеше да си го намерил. Затова питам отново. Виждал ли си предмет, увит в черно кадифе?

Груб преглътна.

— Може пък някой да го е взел.

Господин Лайтли не отговори, а остана втренчен в него, стиснал го за рамото. Груб почувства допира на кадифето върху кожата си.

— Ще трябва да си поговорим за това, мелез — каза чичо му накрая. — Да проведем един хубав разговор. Никога не съм вярвал на гоблините. Кълна се в морето, не вярвам в тях и сега!

Груб остана треперещ, а господин Лайтли се върна в бара.

Беше покойник. Не можеше да скрие предмета. Господин Лайтли щеше да претърси всеки сантиметър от кръчмата. Щеше да го намери. А веднъж щом го намереше…

„Не се бой, не се паникьосвай.“ Затвори очи, пое си дълбоко въздух и започна да брои до десет.

Все още не беше покойник. Трябваше да има начин, по който да се измъкне.

Той се обърна и се забърза към склада, промъкна се през вратата и я затвори зад себе си. Огледа се из мрачното помещение, след което намери една голяма бъчва, която бе почти празна. Затъркаля я към вратата, а напитката в нея започна да плиска. Гоблинските му мускули не бяха кой знае колко яки и той чувстваше, че ръцете му може да се откъснат всеки миг, но най-накрая успя да я вдигне и да я постави под ключалката. Това нямаше да залости вратата за дълго, но момчето се надяваше, че няма да му трябват повече от няколко мига. А и господин Лайтли бе увлечен в разговор с човека с жълтите очи.

Груб се почувства като в странен сън. Всяко действие, което предприемаше, му се струваше неестествено, като на актьор в долнопробна улична постановка. Но въпреки това не се отказа. Покатери се върху едно буре с огнена вода2, скокна върху каца змиорки и накрая стъпи върху грамадна бъчва с грог. Над него имаше малък прозорец. Човек не би могъл да се провре през него, но за едно гоблинско момче като Груб това нямаше да е проблем.

Спря се за миг. Можеше ли наистина да стори това? Ако го направеше, нямаше връщане назад. В това бе сигурен. Единствената му надежда бе това да не се наложи. Капитан Клаг бе казал, че за него ще има място на борда на кораба. „Винаги има място за едно умно момче“, бе казал той. А ако Груб му върнеше изгубеното, капитанът щеше да го вземе със сигурност.

Нали?

— Мелез! — гръмна гласът на господин Лайтли — Донеси пиенето по-бързо!

„Смрадлив малък гоблин такъв.“

С треперещи ръце Груб вдигна резето и отвори прозореца. Пое си дълбоко въздух, поколеба се за миг дали да продължи напред или да се върне назад и най-накрая се измъкна с главата напред.

Това се оказа глупаво.

Момчето полетя към паважа и успя да предпази главата си в последния момент, вдигайки ръце, след което се претърколи. Изправи се, свали престилката си и се затича по уличката пред кръчмата.

Внезапно усети да го залива силна емоция. „Сакатата русалка“ бе неговият дом. Поне през последните шест години, откакто черните палта го бяха довлекли тук, а господин Лайтли се бе съгласил да го вземе със себе си.

Откакто бе напуснал къщичката със зелена врата.

Спря на ъгъла, за да си поеме въздух. Погледна за последно зад гърба си, през прозореца към бара и…

Се озова очи в очи с червенокосия джентълмен. Странникът го наблюдаваше, а на лицето му бе цъфнала зловеща, гладна усмивка. Не бе изненадан от това, че момчето е излязло от кръчмата. Дори изглеждаше сякаш го очаква. През главата на Груб премина странна мисъл — че е мишка, попаднала под жълтия взор на котка.

— МЕЛЕЗ! — кресна някой зад гърба му.

Господин Лайтли бе успял да влезе в склада и сега бе подал глава през прозореца. Бе се облещил страшно, а лицето му бе посиняло от гняв.

— Върни се ВЕДНАГА! — изръмжа той. — Да не си ПОСМЯЛ да направиш и крачка. Да не си ПОСМЯЛ!

Груб отново погледна към човека с жълтите очи. Усмивката му някак бе станала още по-гладна и зловеща.

Той му намигна.

Груб целият се разтрепери, след което се обърна и си плю на петите, хуквайки надолу по улицата. Никога през живота си не бе бягал толкова бързо.

Скоро „Сакатата русалка“ остана далеч зад него. Въпреки това, той продължи да тича. Сърцето му биеше бясно, а пръстите му не изпускаха предмета, увит в черно кадифе.

Интерлюдия

В една стара, прашна работилница на спокойната уличка в квартал „Крострий“, Джон Богс затаява дъх, докато боядисва и последната дъска в зелено, след което сяда назад, за да се наслади на работата си и въздъхва щастливо.

Четири години поред Богс е печелил наградата за най-красива карнавална платформа. Нещата вървят към пета победа. Така мисли и той, дори си позволява да се засмее. Трудно щяха да го надвият.

Тази година е построил модел на морския демон, на Пастта, представяйки го като огромен зелен октопод. Направен е от дърво, жици, въжета и плат и е построен така, че ако го дръпнеш, размахва пипалата си нагоре и надолу.

Неслучайно Джон Богс е известен като един от най-добрите дърводелци в Порт Фейт.

— Много е красива — казва неговият чирак, имп на име Уил. Той се е дръпнал настрана и стои с ръце, подпрени на бедрата, докато се наслаждава на морския демон.

— Мисля, че това е най-красивата ви творба, майсторе. Хората ще се изплашат много. Сякаш Пастта се е надигнал от дълбините и е тръгнал по улиците на града.

Богс изсумтява. Той не знае как да отговаря на комплименти.

— Градът сигурно кипи от живот днес — казва той, докато взима хляб и сирене от кошницата си за обед, след което сяда на едно столче.

— Така е, сър. Много хора идват за фестивала, поне така мисля аз. Пътят на Русалките изглежда грандиозно. И има много флагчета на въжета, как ги наричахте вие…

— Парадни знамена — отговаря Богс.

— Да, парадни знамена — Уил сяда по турски на пода в работилницата. — Никой не е особено притеснен заради бурята снощи.

— И правилно, момче — отвръща Богс, докато подава на асистента си малко хляб и сирене, след което захапва собствената си порция. — Така трябва. Магическите бури са се случвали и ще се случват. Човек не бива да се ядосва заради такива неща. Това е суеверие.

— Така ли мислите, господин Богс? — пита някой, който не е Уил.

Богс е толкова изненадан, че изпуска сиренето си и ритва една бутилка вода.

— По дяволите — казва той предрезгавяло, — искам да кажа, добър ден, госпожо.

Не е чул влизането на жената. Замисля се и разбира, че не е имал и времето за това.

— Добър ден, госпожо — казва и Уил и става на крака.

Старата жена не му обръща внимание. Тя стои неподвижна на прага и е облечена в същото сиво наметало с качулка, което бе носила и при първото си посещение в работилницата.

— Готово ли е?

„Говори ясно, прецизно. С лек акцент, който издава, че е от Стария свят“, дава си сметка Богс. Той кимва, минава разстоянието до нея и сваля покривалото от предмета, който жената е поръчала.

— Спазих указанията ви, госпожо — казва той. Гласът му е предрезгавял. — И добавих лост от зефирум, както наредихте.

Той не знае каква нужда има жената от нещото, което той е създал. Но е наясно, че зефирумът е вълшебен метал. А в Порт Фейт употребата на магия без разрешение е углавно престъпление.

Жената приближава приспособлението и го разглежда. Тя прокарва пръсти по блестящия, полиран зефирум и Богс ахва от изненада, когато вижда колко съсухрена е ръката ѝ. Не за пръв път той е щастлив от това, че тя е спуснала качулката си, че не му се налага да вижда нито лицето, нито очите ѝ. Вижда как Уил гледа с любопитство ставащото и му дава знак да мълчи.

Старицата проговаря след миг:

— Добре.

Богс осъзнава, че е притаил дъх и въздъхва облекчено.

— Чудесно — казва той, вече по-спокойно. — Ние винаги се стремим да доставяме удоволствие на клиентите. Младият Уил помогна много за дървообработката. Той е първокласен чирак. Върви и ми донеси книгата със сметки, Уил!

Импът бързо минава през една странична врата.

— Сега, като стана дума за заплащане… опасявам се, че сметката е малко по-висока от това, което сметнах първоначално. Зефирумът струва майка си и баща си днес, сигурен съм, че ме разбирате. Всичко е заради ембаргото на Лигата в Стария свят. Пуста политика!

Богс говори много, когато е нервен.

— Ще си получите заплащането — процежда старицата.

Тя вади стара кесия с монети, на вид толкова древна, колкото и нея самата. Вади дукат и го вдига пред него. Той протяга ръка да го вземе, но преди да успее да го стори, юмрукът ѝ се затваря около него. Ръката му се спира във въздуха, той не знае какво да прави.

— Шантава работа — казва старицата отнесено. — Колко много цените тези безполезни късове метал. Можете ли да изядете дукат?

Досега никога не му е говорила толкова много. Отново се чувства неудобно. Иска му се Уил да побърза с онази книга.

— Ами не, госпожо — отговаря той.

— А да спите върху дукати? Дали те ще ви стоплят?

Той не отговаря.

— Дукатите са изсмукали силите ви, господин Богс. Волята ви. Заслепили са ви.

Робата ѝ прошумолява, а монетата хвръква във въздуха, въртейки се. Стига почти до тавана, след което пада и замръзва пред лицето на старицата.

По челото на Богс избива пот. Той се чувства замаян.

— О, Талин. Вие не може… имате ли разрешение да правите магии?

— Но да, ще си получите заплащането — повтаря старицата, сякаш не го е чула. Тя гледа как монетата мързеливо се върти във въздуха, без да пада.

— Цялото заплащане, господин Богс.

Последното нещо, което Богс вижда, е как монетите излизат от кесията като ято риби. Някои са стари и потъмнели, а други са нови и бляскави. Те се завъртат и хвръкват към него, бързо, по-бързо, още по-бързо…

Като куршуми.

Четвърта глава

Туп!

Ножът се удари в мишената и потъна наполовина, вдясно от центъра ѝ.

Туп! Туп!

Още два ножа уцелиха целта и оформиха малък триъгълник.

Табита Мандевил отметна назад дългата си синя коса, затвори едно око и се намръщи към целта. Метна ножа си във въздуха, загледа се във въртенето му, видя как проблясва като люспите на риба и го хвана за острието. Сетне се завъртя като танцьор, първи, втори път и накрая го хвърли…

ТУП!

Улучи идеалния център на мишената. Кимна сама на себе си и, все още намръщена, отиде да прибере ножовете си.

— Браво, Табс — обади се Франк.

— Аха — отвърна Пади — напомни ми повече да не ти пипам закуската.

Демонските стражи се бяха излегнали под сянката на гостилница „Бутъл“. Улицата бе уютна, калдъръмена и тиха, с изключение на пърхането от крилете на феи, които профучаваха насам-натам, скърцането на табелата на сладкарницата, която се люшкаше от вятъра, и далечния шум от вълните на морето.

Денят бе прекрасен. Табита щеше да умре от скука.

Тя въздъхна и се отдръпна, за да метне ножовете отново. Другите стражи, изглежда, не споделяха досадата ѝ. Франк и Пади, троловете близнаци, бяха седнали върху едно старо буре с Хол и играеха на триомино3. Двамата близнаци основно се кикотеха на собствените си шеги и се бутаха един друг, така че не обръщаха голямо внимание на играта. Хол, от друга страна, бе тих и наблюдаваше триоминото с такова внимание, че почти не мигваше.

Когато Табита го бе срещнала за пръв път не бе повярвала, че той е страж. Висок, с очила и провиснала коса, той изглеждаше твърде мършав и нервен за тази работа. Но тогава още не бе виждала магията му.

Елфът, наричан от останалите Стария Джон, седеше настрана от младите и се бе облегнал на стената. Дългата му бяла коса се спускаше по костеливите му рамене като воал. Той пушеше лула и се бе загледал в далечината.

— Направи ли си костюм за Карнавала, Табс? — попита Пади, когато тя мина покрай него. Той понечи да разроши косата ѝ с голямата си зелена ръка.

Табита отскочи настрана. Близнаците отлично знаеха, че мрази да я разрошват. Затова и не спираха да го правят.

— Ръцете долу и не, не съм си направила — тросна се тя.

— Ами ти, Джон? — попита братът на Пади, Франк.

Стария Джон се усмихна, поклати глава и след това отново се загледа в безкрая, като отвреме-навреме подръпваше от лулата си. Трудно бе да накараш Стария Джон да продума нещо.

Табита се опита да не обръща внимание на близнаците и да се съсредоточи върху целта. Тя вдигна единия от ножовете и го запрати към целта.

Туп!

— Ами ти, Хол? — попита Пади — Обзалагам се, че имаш нещо специално, скрито в някой от магьосническите си ръкави, а?

Магьосникът се намръщи, свали кръглите си очила и започна да ги търка с носната си кърпичка.

— Точно обратното. Съмнявам се, че въобще ще се преобличам. Доста е детинско, не смятате ли? Пък и някак недостойно.

Франк изсумтя и се хвана за главата.

— Ох, че сте ми слънчовци. В името на Пастта! Карнавалът е след три дни, така че няма да е зле да си измислите нещо интересно като костюм. Може да се маскирате като чепки кисело грозде.

Табита го погледна възмутено и метна втория си нож.

Туп!

Госпожа Бутъл, майката на троловете, излезе от входа на сладкарницата и остави огромен поднос сандвичи с рачешко върху едно буре.

— Да не огладнеете — каза тя.

Госпожа Бутъл бе много едра, дори за трол, но изглеждаше като имп пред колосалните си синове.

— Благодаря ви, госпожо Бутъл!

— Чакай само да ги опиташ — обади се Пади — ще си оближеш пръстите.

— Мама прави най-хубавите сандвичи с рачешко в Порт Фейт.

— И в целите Средни острови!

— И въобще в Абаносовия океан!

— Ах, вие двамата, стига — скара им се госпожа Бутъл, макар изобщо да не искаше да спират.

— Ами вашите костюми? — попита Табита близнаците, когато госпожа Бутъл отново се скри вътре. — Какво толкова велико сте измислили вие?

Троловете се спогледаха и като огледални образи се потупаха по костеливите зелени носове.

— Тайна!

— Но ще е супер…

— Познай!

Табита се намръщи, сякаш се е замислила дълбоко, след което метна и последния си нож.

ТУП!

— Гигантски клоуни? — предположи тя.

След това скокна и се скри зад таблата със сандвичи, когато Франк скочи към нея. Това, разбира се, бе на игра и той не се опитваше да я нарани, но все пак трябваше да внимава. В крайна сметка той бе трол и бе поне два пъти по-голям от нея.

— Хаха, много смешно — каза Пади, хващайки най-големия от сандвичите, докато Табита седна на последния останал свободен стол.

— Но няма да ти е смешно, когато спечелим наградите за най-добър костюм.

Хол спря да търка очилата си и постави последната триомино.

— Хайде стига де, Хол! — възмути се Франк — Да не лъжеш нещо? Магията не е разрешена в триоминото!

— Магьосниците не лъжат.

— Грънци не лъжат!

— Много мило. Може би след като прекараш пет години в Академията на Лазурната уста и се научиш как се манипулират законите на природата със силата на ума, бихме могли да поспорим за това как правилно…

— Защо не се случва нищо? — попита Табита.

Всички я загледаха.

— В смисъл, че човек би решил, че все нещо ще се случи. Все пак идва Фестивалът на Морето. Какво им става на тези бандити? Писна ми да ви гледам как играете на триомино. Искам да хвана някой контрабандист или поне крадец!

Тя потърка тъмната татуировка на ръката си. Бе сложена наскоро, все още ярко синя и леко болезнена. Знакът на Демонската стража. Бе живяла с Нютън почти през целия си живот и бе присъствала на всяка среща на Стражата от петия си рожден ден насам. Сега най-после бе пълноправен член с татуировка и собствено синьо палто. И изглеждаше, че си е спечелила най-скучната работа в света.

Освен това, най-вълнуващото нещо, което бяха направили този месец, бе да арестуват една беззъба, стогодишна елфа, която наскоро бе дошла от Стария свят и имаше петдесет пера от грифон, скрити в багажа си. Старата чанта дори не се бе съпротивлявала.

Стария Джон свали лулата от устата си.

— Ще имаш своя шанс за приключения, Табита — каза той с дълбокия си, спокоен глас, — и то скоро.

— Би трябвало да си доволна, Табс — каза Пади, като при това си действие пръсна във въздуха парченца рачешко. — Щом няма контрабандисти, значи си вършим работата добре.

— Знам, но…

— Както и да е — каза Франк. — Нют скоро ще надуши нещо. Винаги става така. Не искате ли да се разходим надолу към пристанището, можем да открием нещо. Някой джебчия или…

Внезапно една миниатюрна фигурка кацна върху триоминото и го пръсна по калдъръма. Това бе Слик. Той седна на бурето сред останките от играта и се изкикоти.

— Хей — скара се Пади, — не бяхме свършили.

Слик изплю една малина.

— И без това не може по цял ден само на игрички да играете.

— Къде е Нютън? — попита Табита.

— Кой го знае? Беше в „Кадифене Спотингтън“, когато го видях за последно.

— Има ли някакви новини?

— Не, естествено. Върнах се, за да чуя какви мъдрости си споделяте.

Пади замахна към феята с едно триомино и така го принуди да отстъпи настрани.

— Добре де, хубаво! Капитан Нютън каза, че трябва да се приготвим за Голямото тържество и да го срещнем по здрач пред кадифенето. Въоръжени.

Франк ощипа Табита по ръката, малко по-силно, отколкото ѝ бе приятно.

— Нали ти казах? Нещо се готви, усещам го.

— По здрач, а?! — замисли се Пади — Значи все още имаме време да покажем на Хол как се играе тази игра в действителност.

— Глупави, грозни тролове — промърмори Слик и излетя преди близнаците Бутъл да могат да отговорят.

За пръв път през този ден Табита се ухили. Най-после нещо се случваше. Първото ѝ истинско приключение като страж. Тя взе един сандвич и гладно отхапа от него. Франк и Пади бяха прави. Това бе най-вкусното нещо, което бе опитвала.

Пета глава

Груб обикаляше улиците като в сън. Минаваше покрай граждани на града, които се готвеха за парада и размахваха златисти и пурпурни знамена по Морския път. Постоя малко на площада на Талин, загледан в търговците, които идваха и си отиваха от кметството, натруфени със скъпи палта и бели перуки. Чудеше се дали някой от тях не би му помогнал, но дълбоко в себе си знаеше, че няма. Веднъж бе попитал един зарзаватчия дали може да му даде една ябълка и зарзаватчията му каза да се маха преди да е извикал черните наметала.

По едно време му се стори, че някой го наблюдава. Слезе надолу по Пътя на Русалките и се озова в квартал „Марлинспайк“ в търсене на улицата, на която бе живял с родителите си. Не знаеше защо. Сега там, в къщичката със зелена врата, щеше да има друго семейство.

Преди да стигне дотам обаче, той се озова сред банда гоблинови момчета, които бяха по-едри и стари от него. Те се изсмяха на шарената му кожа и го гонеха три или четири преки, преди да се откажат.

Не спираха да викат, че мелезите не са добре дошли в тази част на града.

Какво ли щеше да направи баща му? Груб нямаше представа. Той едвам-едвам си спомняше лицето му.

Зави по една странична уличка, сви се до една стена и извади предмета увит в черно кадифе. Чудно му беше какво има вътре. Драконов зъб, може би, или пък парче зефирум. Трябваше да е нещо ценно — защо иначе щяха да го увият така? И защо червенокосият толкова искаше да го открадне? Замисли се дали да не махне обвивката, но, макар да искаше да разбере какво има вътре, не се реши. По някаква причина чувстваше, че капитан Клаг не би одобрил това.

Но в крайна сметка това нямаше значение. Бе важно да върне предмета на неговия собственик. Тази вечер, по време на Голямото тържество. Капитан Клаг бе казал, че ще бъде там. Груб щеше да го намери и да му върне предмета, а в знак на благодарност капитанът щеше да го вземе на борда на „Проклятието на Акулата“. И тогава, може би, всичко щеше да бъде наред.

Разбира се, намирането на един конкретен човек сред тълпите гости на тържеството бе точно толкова лесно, колкото и намирането на конкретна гъгрица в килера на господин Лайтли. Но пък винаги съществуваше възможността да извади късмет. Чувстваше, че е крайно време да има късмет за нещо.

Сега поне имаше план.

Той се изправи на крака, прибра предмета в колана си и тръгна обратно към Пътя на Русалките. За пръв път, откакто бе напуснал „Сакатата русалка“, изпита надежда за бъдещето.

Следобедът премина плавно в привечер, а улиците започнаха да се пълнят с граждани, облечени в най-хубавите си дрехи, готови за Голямото тържество. Груб вървеше сред тях, като стигаше до кръста на повечето от тях. Едната му ръка винаги стискаше предмета, увит в черно кадифе. Нямаше търпение за часа, в който празникът щеше да започне.

Но докато сенките се удължаваха, а улиците притъмняваха, той започна да се тревожи. Господин Лайтли също щеше да отиде на тържеството със златистия си жакет и червената жилетка. И без перука. Вероятно вече се бе оплакал, че мелезът му е избягал. Какво щеше да стане, ако намереха Груб и го върнеха в „Сакатата русалка“?

За може би стотен път се обърна към Пътя на Русалките, когато някой го блъсна в гърба и го събори на калдъръма.

— Гледай къде ходиш — изломоти странникът, спирайки колкото да му хвърли един поглед. Това бе богато облечен млад имп. Носеше напудрена перука и триъгълна шапка, червено сатенено палто, чисто бели риза и панталони и високи сребристи обувки, които увеличаваха ръста му с няколко сантиметра. Щеше да прилича на изискан джентълмен, ако очите му не бяха кръстосани и не ходеше на зиг-заг. Бутилката в ръката му обясняваше причината за това.

В ума на Груб се зароди идея. Без обувките си, импът бе по-дребен от възрастен гоблин. Вероятно не бе по-висок от един мелез. Пое си дълбоко въздух и стисна предмета.

Това бе шансът му.

Груб изчака, докато странникът не се отдалечи на около десетина крачки от него, след което го последва, колкото се може по-внимателно. Годините, в които се бе стремял да избегне вниманието на господин Лайтли, го бяха научили да се слива в сенките. Но дори да беше огнедишащ дракон, импът надали щеше да му обърне внимание. В това състояние едва ли щеше да дочака и тържеството.

Докато се клатушкаше, импът дори започна да си пее:

Груб го следваше сред криволичещите улички, докато накрая импът не спря в една пуста алея. Той вдигна бутилката до устните си, загуби равновесие и рухна по гръб. Триъгълната му шапка падна от главата му. За няколко мига той остана на земята, хилейки се. След това каза нещо крайно вулгарно по адрес на някоя си Бетси и се завъртя на една страна, облизвайки устни. След около десетина секунди гушна бутилката си като бебе и след това захърка.

Груб приближи, като трепереше да не би импът внезапно да отвори очи. Но не стана нищо такова. Импът бе пиян като талпа. Опитвайки да не вдишва от умирисания на алкохол въздух, Груб отдели розовите пръсти на спящия красавец от бутилката, разпери ръцете му и свали червеното му сатенено палто.

Сложи си го и въздъхна облекчено. Пасваше му идеално.

Първо свали собственото си палто и риза, нави ги и постави предмета на капитан Клаг върху тях. След това, без да го изпуска от поглед, свали ризата на импа и си я сложи. Най-накрая взе перуката и червения жакет.

Новите му дрехи бяха стегнати и неудобни, а когато видя отражението си в една локва, едва се позна. Приличаше на богаташки син. Дори господин Лайтли да го видеше, надали щеше да го познае.

Груб хвана импа за ръце и го издърпа встрани от улицата, където нямаше да бъде обран от първите пияници, които го забележеха. Остави му собствената си риза и палто. Така импът щеше да има какво да облече, когато се събуди.

Внезапно в сенките нещо се размърда.

Груб остави импа и се върна да пази пакета и дрехите си. Нима му се привиждаше нещо? След всичко, което се бе случило днес, нямаше да е голяма изненада, ако беше и полудял. Но най-вероятно край него просто бе пробягал плъх.

Най-вероятно се държеше като глупак.

Той оправи перуката си и изглади червения жакет.

Внезапно нещото от сенките изскочи напред и тръгна към него.

Той скочи към него, но не бе достатъчно бърз. Малко, тъмно петно профуча между краката му и се спря в центъра на уличката.

Беше една червена котка.

А в устата ѝ бе странният предмет.

Може би наистина бе полудял.

Котката го гледаше втренчено и странна мисъл премина през ума му — че е мишка, пред която е застанала… ами, котка.

Котката остави предмета между предните си лапи.

И след това проговори.

— Разкарай се, мелез — каза тя.

Шеста глава

В уличката беше тъмно, а шумът от Голямото тържество и фойерверките бе слаб и приглушен, докато стражите се промъкваха през сенките.

За стотен път Табита провери дали ножовете ѝ за мятане са на мястото си по колана ѝ и погледна през рамо. Успя да различи едрите сенки на тролите близнаци. Зад тях долови отблясъка от очилата на Хол и високата, мършава фигура на Стария Джон, който вървеше най-отзад. Тази вечер стражите бяха сменили обичайните си сини наметала с ярки дрехи за празненството, но всички носеха татуировката на акулата, символ на Демонската стража. Всички бяха и въоръжени. Всички, освен Хол, разбира се. Той нямаше нужда от оръжия.

Най-отпред вървеше Нютън, висок и безшумен. Бойният му жезъл бе сгънат на три и прибран под пурпурното му сатенено палто.

Цялото тяло на Табита потръпваше от вълнение, но тя си наложи да изглежда колкото се може по-сериозна. Трябваше да се представи добре, да докаже на Нютън, че е достойна за стражата.

Нямаше търпение.

Щяха да арестуват контрабандист. Жив, истински и вероятно много опасен контрабандист.

Площадът на Талин бе опустял, ако не се брояха отделните малки групички, които бяха тръгнали към кейовете, където се провеждаше Голямото тържество. Огромната мраморна сграда на кметството бе празна и студена. Вятърът търкаляше малко боклук по калдъръма. Дори обичайните странстващи музиканти и актьорите ги нямаше.

Нютън спря и даде знак, подир който всички се спотаиха в основата на плинта, който стоеше в центъра на площада. Бронзовата статуя над тях изобразяваше Талин Навигатора — красив мъж с остри черти, облечен в проста туника, с развята от вятъра дълга коса. Мечът му се бе издигнал, за да прониже жестокия му враг, Пастта. Морският демон бе изобразен почти комично — гънещ се змей, който се бе увил около крака на Талин и се канеше да захапе ръката му. Табита сметна, че действителната битка надали е изглеждала толкова нелепо.

Ако изобщо се бе състояла.

— Всичко е ясно, нали? — попита Нютън — Вършим си работата тихо, не се правим на герои и не правим глупости.

Той погледна строго братята Бутъл. И двамата се опитаха да го погледнат невинно, което не им се удаде. Тихата работа не бе по вкуса им.

— Да, капитане.

— Разбира се, капитане.

— Добре. Хол, ти идваш с мен. Стигнем ли борда на „Проклятието на Акулата“, ще се отправим към трюма, ще прекъснем контрабандната сделка и ще арестуваме както Финиъс Клаг, така и клиента му, който и да е той. Останалите оставате на горната палуба и следите дали някой от екипажа на Клаг или самият той няма да цъфне. Табс, ти ще пазиш тила ни. Разбрано?

Табита се почувства така сякаш той е изсипал кофа, пълна с вода от трюма върху главата ѝ.

„Ще пазиш?“

Тя изсумтя. Толкова се бе вълнувала, а пак я пращаха надалеч от интересното.

Нютън забеляза това.

— Табс, обещай ми, че няма да се забъркваш в неприятности. И скрий тези ножове.

Тя изръмжа в отговор и започна да сваля якето си, за да оправи колана с метателните ножове под него. Бе пламнала от яд. Това просто не бе честно. Да ѝ говори така пред всички останали. Нали носеше същата татуировка като тях? Пък ѝ не бе негова дъщеря или нещо подобно. Какво трябваше да направи, за да го накара да се отнася към нея сериозно?

— Хубав план, Нют — обади се Пади. — И се радвам, че най-после те виждам облечен представително.

— Това зелено обаче не ми харесва — намръщи се на жакета му Франк. — Червеното по̀ би ти отивало. По-дългичко и с малко златно по него. Хол, можеш ли да измагьосаш нещо подобно?

Хол въздъхна и намести очилата на носа си.

— Не че очаквам да схванеш тънкостите на моя занаят, но бива ли да ме питаш подобно нещо? Можел ли съм да „измагьосам“ нещо?

Пади се засмя и потупа Франк по врата.

— Не го мисли, Франк, няма смисъл. И в Стария свят няма да намериш дреха, която да направи мутрите ни по-красиви.

Пет минути по-късно те си проправяха път през тълпите на пристанището. Фойерверки оцветяваха нощното небе в червено, синьо и зелено, които се отразяваха и в тъмната морска вода. Голямото тържество бе започнало.

Смях, глъчка и музика проглушиха ушите на Табита, а устата ѝ се напълни със слюнка при миризмите на печено месо и риба. Кейовете и пространството около тях бяха украсени със знамена, шарени фенери и хартиени верижки, а навсякъде имаше жители на града, които се бутаха един друг, пееха или просто се забавляваха. Огнегълтачи, жонгльори и акробати се бореха за вниманието на хората и просеха някоя паричка от тях, но повечето от гражданите на Порт Фейт не им обръщаха внимание, заети с по-важни дела, като например това да се напият или наядат. Едно малко елфическо момиче използва краката на Табита като прикритие от още по-малко гоблинско момче, което я преследваше.

Пряко волята си, Табита се усмихна.

Когато погледна нагоре, видя как двама души гледат към нея и си говорят нещо. Мъжете бяха облечени в черни дрехи, с триъгълни шапки и носеха мускети на рамото си. Тя им се намръщи и те се размърдаха притеснено, като се направиха, че не са говорели за нея до преди малко.

Черните наметала, полезни колкото би бил един гумен меч.

Тя огледа тълпата и забеляза още няколко подобни пазачи, които си проправяха път през тълпата, важно нарамили арбалети или мускети. Мъчеха се да изглеждат строги и силни, да пазят реда.

Нютън също ги видя и даде знак на хората си да се разпръснат. Демонските стражи потънаха в тълпата и се отправиха към пристанището, за да се качат на пътнически лодки, както бяха запланували. Ако пътуваха заедно, черните наметала щяха да се изнервят, а според Нютън винаги бе за предпочитане да се работи тихо и кротко. „Инкогнито“, както казваше Хол. Ето защо Слик не беше с тях. Той не можеше да си задържи устата затворена за достатъчно дълго време.

Лодката, която избра Табита, принадлежеше на весело джудже с къса руса брада и червена кърпа на главата си. Той ѝ намигна, когато тя се качи на борда.

— Към „Проклятието на Акулата“ — каза тя.

— Добре.

Табита седна до два мършави гоблина. Джуджето запя бодра моряшка песен, докато лодката се отдалечаваше от залива, докато гоблините започнаха да си разменят една бутилка и да си разказват възможно най-просташки шеги, които ги караха да се заливат от смях.

Навсякъде около тях блестяха гроздове светлинки, идващи от флотилии кораби и баржи, събрали се заедно по повод на тържеството и претъпкани с пътници, които гуляеха. Лодката на Табита се отправяше към най-голямата група, съставена от три огромни бойни кораба. Това бяха „Бегемот“, „Бойната Ярост“ и „Отмъщението на Призрака“. Над водата се носеше музика, която с приближаването им ставаше все по-силна и по-силна.

На борда празненството бе дори по-шумно, отколкото по кейовете. Музиканти свиреха на бака, стържейки по струните на цигулки и разтегнали акордеони. Под тях палубата гъмжеше от гуляйджии, които се клатушкаха и въртяха в танци.

Табита прескочи върха на лодката и погледна към морето. Лодката на Нютън още не беше пристигнала. Това означаваше, че има още малко време преди да я сложат да „им пази тила“. Ако имаше късмет, може би щеше да намери Финиъс Клаг преди останалите да дойдат на борда.

Тя мина покрай танците и се отправи към отрупаните с храна маси. Имаше крем-пити, захаросани плодове и подсладени ядки, бисквити от градските сладкари и сочни шоколадови кифли, внесени от Новия свят и увити в златисти пликчета, носещи пурпурната емблема на компанията „Кокатрис“. Малко напомняне за това кой плаща цялото тържество. Табита взе едно парче кекс и го захапа. Парченца от червената глазура се посипаха по палубата. Беше фантастичен.

Дъвчейки кекса, тя се покатери по стълбите към кърмата и се присъедини към малка група хора, обкръжили едноръкия Уолис, местен рибар, отговарящ за фойерверките.

— Това тук, дами и господа, са най-великите фойерверки на всички времена — изграчи той, като посочи към огромна шарена ракета. — Ще ви скрие топката, обещавам!

— А как изглежда — попита някой.

Уолис театрално потърка носа си.

— Е, сега, няма да ви кажа — каза той, — но като гръмне ще го познаете, гарантирам ви. Огнената Нанси, така съм кръстил ракетата. Пазя я за по-късно, за големия финал. Само почакайте.

Табита почувства как една тежка ръка пада на рамото ѝ и погледна нагоре, за да види голямото, зелено и ухилено лице на Франк.

— Хей, госпожичке, ти нямаш ли си работа?

Тя завъртя очи и се отдръпна от него, натъпквайки остатъка от кекса в устата си. Щом не ѝ разрешаваха да тръгне лично подир Клаг, нямаше да пусне и пиле да прехвръкне над кораба, без тя да разбере. Насочи се към перилата на кърмата, откъдето можеше да наблюдава целия кораб.

Имаше какво да се види, дори да не броеше танцьорите. Клоуни, амбулантни търговци, игри… някой дори бе организирал състезание по хвърляне на ножове. Мускулести моряци излизаха да се пробват, а татуираните им ръце запращаха нож след нож в целта. Табита съжали, че не можеше да се присъедини. Нямаше начин да загуби.

Тя прогони тази мисъл от главата си и погледна над главите на празнуващите, като забеляза няколко стражи с черни наметала. Те, изглежда, се забавляваха, което бе добра новина. Означаваше, че няма да се пречкат на колегите си от Демонската стража.

След това потърси с поглед другите Демонски стражи. Стария Джон бе на бака и, както можеше да се очаква, пушеше и кимаше към друг стар елф, който настойчиво му шепнеше нещо на ухо. Пади бе наблизо и говореше с един свирач на гъдулка. Той забеляза, че тя го гледа и ѝ намигна. Най-накрая забеляза рошавата кафява коса на Хол и обръснатото теме на Нютън, които се показваха и скриваха докато двамата си проправяха път сред тълпата към вратата, водеща към долната палуба.

Всичко вървеше по план. Табита въздъхна и се облегна на перилата. Изглежда, щеше да прекара още една скучна…

Я чакай малко.

Долу имаше още една фигура, на няколко крачки зад Хол. Бе човешка, но загърната в сив плащ, с дълбоко спусната качулка. Движеше се бавно и целеустремено.

Следваше ги.

Табита се приведе напред и стисна здраво перилата. Който и да бе това, поведението му бе подозрително. Не се бе облякъл за празника, но бе скрил лицето си. Дали това не бе Финиъс Клаг? Или човекът, който трябваше да се срещне с него?

Сърцето ѝ затуптя, когато забуленият в сиво отвори вратата, през която бяха минали Нютън и Хол, и ги последва в мрака отвъд нея.

Това бе шансът ѝ! Тя трябваше да пази някой да не провали акцията, нали така? Нют не ѝ бе казал какво да прави, ако забележи нещо. Това означаваше, че решението е нейно. Вероятно. А и да не беше така, вината си беше негова. Да се бе изразил по-ясно.

Тя се промъкна през тълпата, насочи се към прага и провери ножовете си. След това отвори вратата и влезе вътре.

Шумът от тържеството заглъхна, докато тя слизаше по дървените стъпала във вътрешността на „Отмъщението на Призрака“. Веселата глъчка и музиката бяха заменени от зловещите проскърцвания на кораба, който се люлееше леко по вълните. Табита си наложи да диша бавно и дълбоко. Движеше се тихо, наострила слух. Ала не чуваше нищо.

Бе слязла две палуби надолу и далечният шум от танците се смесваше със скърцащите дъски и звука на морските вълни. Бе студено, въздухът бе мокър и натежал от миризмата на изгнило дърво. Тя слезе по последното стълбище до трюма, бръкна под якето си и извади тънък нож, като не спираше да се взира в тъмното.

Табита изпита неприятното, натрапливо чувство, че слизането ѝ долу е било грешен ход. Коя бе сивата фигура? Къде бяха Нютън и Хол? И защо, в името на Талин, не си бе взела фенер? Едвам виждаше краката си. Бе сама и уязвима.

Това не ѝ харесваше.

Внезапно пред нея блесна светлина. Нещо твърдо и студено я удари по врата. Тя залитна назад, задавена, а ножът ѝ падна и потъна в мрака.

Щеше да умре, да…

— Табс! Това ли си, бре?

Табита премигна, за да могат очите ѝ да свикнат с тъмното.

Пред нея имаше две фигури — Нютън и Хол, които се бяха надигнали иззад няколко цепеници. Ръката на Хол бе осветена от призрачна светлина и осветяваше трюма. Нютън бе на няколко крачки встрани. Бойният му жезъл бе насочен към гърлото ѝ.

— Съжалявам — сопна се Табита, — всичко наред ли е? Това болеше. Не исках да…

И тогава две ръце я стиснаха за шията и я завлякоха назад.

Седма глава

Груб зяпна котката и изгуби дар слово.

— Какво… — успя накрая да каже той — какво си ти?

— Не ти влиза в работата — отговори котката. — Защо не се разкараш?

Имаше само две обяснения за съществуването на говорещата котка. Или Груб имаше нужда от сън, или…

„О, Талин. Жълти очи. Червена коса. И този глас, горделив като на джентълмен, с лек акцент, издаващ, че гостът е от Стария свят…“

Нещата най-сетне станаха ясни, макар и по ужасен начин.

— Това си бил ти — каза Груб глуповато — в „Сакатата русалка“. Ти си човекът, който дойде да пита за предмета, и…

— Поздравления, гений.

— Значи… ти си…

— Превръщенец. Отлично.

— И си ме…

— Преследвал. Отново даваш правилен отговор.

Груб не можеше да повярва. Превръщенец. Истински превръщенец. Те се срещаха толкова начесто, колкото и, да кажем, летящите китове. Груб никога преди не бе виждал такъв. Или поне така предполагаше. Разбира се, смисълът на умението да се превъплъщаваш бе именно това, че когато ти потрябва, можеш да се превърнеш в животно, а през останалото време изглеждаш като обикновен…

— Стига си ме зяпал — скастри го котаракът. — Нашата малка игра ми бе забавна, но се опасявам, че ще трябва да тръгвам.

След което отново захапа предмета и тръгна надолу по уличката, бавно и спокойно.

— Хей — каза Груб — не можеш да вземеш това. То не е твое. Знам, че не е. То принадлежи на… на някой друг. Не можеш да го откраднеш просто така!

— Само гледай — отвърна котаракът през рамо. Гласът му бе приглушен заради кадифето, което бе захапал.

Груб усети как се паникьосва. Трябваше да направи нещо. Странният предмет в черно кадифе бе единственото му притежание. Без него нямаше нищо. Финиъс Клаг нямаше да го вземе в екипажа си, ако бе изгубил безценния му товар. Щеше да му се наложи да се върне в „Сакатата русалка“, а той не можеше да си позволи да го направи. Не и сега.

— Върни го веднага! — каза той с най-строгия тон, на който бе способен. Гласът му потръпна и прозвуча глупаво. Той преглътна.

Котаракът се спря за миг като сянка в края на уличката и остави пакета на земята.

— Храбро — измърка той, — но глупаво.

Груб усети как лицето му пламва.

— Вече ти казах, че това не е твое. Няма да ти позволя да го откраднеш.

Котаракът се изкикоти. Груб за пръв път чу котка да се смее.

Звукът не бе приятен.

Без никакво предупреждение, котаракът се стрелна нагоре по уличката и профуча покрай Груб, стиснал предмета в устата си. Той се спусна подире му, препъна се в пияния имп и се просна на земята. Веднага след това, почти без да се замисля, стана на крака и хукна подир котката.

Котаракът сви в една малка странична уличка и за броени секунди се озова близо до кейовете. Прескачаше купчини въжета и профучаваше покрай празни бурета. Груб тичаше подире му с цялата сила, на която тънките му крачета бяха способни. Група моряци, тръгнали към Голямото тържество, се засмяха и му викнаха да забави малко. Не обърнаха никакво внимание на превръщенеца. За тях, разбира се, той бе просто някаква котка, захапала нещо в устата си, вероятно умрял плъх. Нищо необичайно.

Груб вече се бе задъхал. Котаракът бе увеличил преднината си пред него, а той знаеше, че трябва да го хване преди животното да се скрие обратно в страничните улички. То обаче продължаваше да тича покрай кейовете, минаваше през осветените от луната или фенерите пространства. Не можеше да не знае, че ще е много по-лесно да се отърве от него, ако се скрие в сенките.

Явно го дразнеше.

Най-накрая сви вляво по една уличка. Груб го последва. Краката го боляха и все по-трудно успяваше да си поема въздух.

Докато завие, котаракът вече бе изчезнал. Той спря и се преви на две, отворил уста да си поеме дъх и ругаейки в същото време. Всичко бе свършило. Бе глупаво, че изобщо си бе мислел, че може да хване превръщенеца.

— Ами сега? — долетя гласът на котарака. Той се бе наместил на един нисък покрив, поставил лапа върху предмета — Още сме тук, а? Какво странно малко създание си ти. Искаш ли да опиташ нещо по-трудно?

С тези думи котаракът захапа предмета и тръгна по покрива. Предизвикваше Груб да го последва.

Момчето знаеше, че трябва да се откаже. Но котаракът го бе влудил със самодоволното си поведение и подигравателния си тон. Не можеше да го остави да избяга.

Покривът не бе твърде висок, а до сградата, която покриваше, имаше купчина дървени щайги. Груб ги избута до стената и се покатери нагоре, като хвана непохватно водосточната тръба, за да се изтегли до покрива. Новият му жакет се опъна почти до скъсване.

Той се изправи и усети свежия полъх на вятъра по лицето си.

За секунда погледна към блещукащите очи на котката. След това животното побягна. Груб се изкатери по едната половина на покрива и се спусна по другата. Подскочи до съседната къща и се опита да не мисли върху това, което прави.

„Просто сервираш напитки в «Русалката».“

Подхлъзна се на керемидите и събори няколко на улицата долу.

Когато стигна върха на следващия покрив, той забеляза, че градът се е ширнал пред погледа му. Тук-таме над покривите се издигаха знамена, кули или високи дървени подпори. В небето блестяха фойерверки, а в далечината надясно от него се виждаше гората от мачти в пристанището. За този един миг той видя повече от Порт Фейт, отколкото за шестте си години като прислуга в „Сакатата русалка“.

А след това подскочи към следващия покрив и запрати още няколко керемиди надолу към улицата. Нещо го глождеше — може би страх — но каквото и да бе, вече не изглеждаше важно.

Котаракът винаги оставаше пред него, тичащ и скачащ с такава лекота, че изглеждаше сякаш прелита над покривите. Някак обаче Груб остана по петите му. Минаха по покрива на четвърта къща, после на пета. Груб дишаше на пресекулки, мускулите му горяха, а коленете му бяха натъртени от приземяванията. Но това нямаше значение. Щеше да хване котката. Знаеше, че може.

Внезапно осъзна, че се е ухилил.

Разстоянието между петата и шестата къща бе по-голямо, отколкото между предишните, но щом една котка можеше да го прескочи и един мелез щеше да успее. Груб скокна и хвърли бърз поглед към улицата под него.

Сърцето му прескочи един удар.

Какво го бе прихванало? На какво, в името на Талин, се усмихваше? Нямаше начин да прескочи цялото това разстояние. Нямаше…

Приземи се на покрива с ужасно хрущене.

— Аааа!

Нещо не бе наред. Глезенът му пламна от болка.

Той се наведе и изгуби равновесие. С ужас установи, че се хлъзга назад. Размаха бясно ръце. Успя да извика, а след това падна.

За миг Груб се замисли как ли би изглеждал на някой странник. Странен, мърляв мелез с прекалено скъпи за него дрехи, който пада ли, пада…

Той затвори очи, когато калдъръмът го посрещна.

Осма глава

Табита се завъртя и удари с рамо назад с цялата си сила. Но ръцете я стиснаха по-силно и цялото ѝ тяло изпита странна умора, от която крайниците ѝ натежаха така, че тя остана вцепенена и парализирана.

Магия.

С крайчеца на окото си видя кой я бе хванал — закачулената фигура. С голяма изненада тя установи, че фигурата принадлежи на старица. Лицето ѝ обаче бе сиво като гоблин и обезобразено от дълбоки, неестествени белези. Старицата се бе озъбила с изцъклени, черни като смъртта очи.

Стомахът на Табита се сви от ужас.

— Демонската стража — рече жената с шепот, който прозвуча като ниско, гърлено ръмжене. Тя подуши въздуха и устата ѝ се изкриви в крива усмивка.

— Но, разбира се. Такива храбреци сте ми само. Готови за бой срещу кой… срещу мен?

Хол внезапно побеля, а очите му изглеждаха така, сякаш ще изскочат иззад очилата. Бе отворил уста и се давеше като риба на сухо. Светлината, излъчвана от ръката му, избледня и той се олюля, а на лицето му се изписа маска на ужас.

А старицата само се усмихваше.

Нют скочи напред и замахна силно с жезъла. Табита бе убедена, че ударът ще счупи черепа на жената. Тя обаче хвана оръжието във въздуха и издърпа стража към себе си.

Което бе невъзможно.

Старицата нададе странен, пълен с вълнение крясък и ръцете ѝ се удължиха, притискайки Табита и Нютън в капан.

Светлината угасна от ръката на Хол и те потънаха в мрак.

Старицата се изстреля във въздуха като ракета. Чу се трясък, когато те удариха палубата над тях и минаха право през нея. След това още един и още един. Една маса с напитки полетя, докато те се издигаха към нощното небе. Чуха се крясъци и гневни викове. Табита видя как Пади и Стария Джон се опитват да успокоят хората наоколо, а стражите в черни наметала хукнаха към подвижното мостче, водещо до „Отмъщението на Призрака“, приготвили арбалетите си.

Вещицата, която ги бе пленила, отметна глава назад и отново зави. Тя се спусна от небето и кацна на най-горната рейка на главната мачта, без да ги изпуска, като ястреб, сграбчил дребни и безпомощни животинки. Силата ѝ бе невероятна. Табита се опита да се освободи, отворила уста за глътка въздух. Старицата обаче се изсмя грозно и разпери двете си ръце, с по един пленник във всяка от тях. С крайчеца на окото си Табита можеше да види палубата, далеч, далеч под нея.

Да. Слизането в трюма се бе оказало сериозна грешка.

Чуха се изстрели от мускети, а около тях профучаха стрели от арбалет. Една от тях разкъса платното под тях, друга се удари в мачтата.

— Къде е то? — кресна жената — Какво сте сторили с него?

Думите излетяха от устата ѝ със съскане, като силен вятър.

— Къде е капитан Финиъс Клаг? Кажете ми.

Табита се хлъзна надолу и бе хваната за китката. Тя простена от страх и се опита да не мисли какво ѝ се случва.

— Кажи ми, иначе ще хвърля момичето долу!

— Направиш ли го — изръмжа Нютън, — ще съжаляваш горчиво.

Ако не бе толкова уплашена, Табита вероятно щеше да поиска да му шибне един шамар.

Очите на старицата станаха огромни, бездънни черни кладенци, по-дълбоки от океана. Тя се приведе, а сивото ѝ наметало заплющя около тялото ѝ като криле на демон.

— Ти си този, който ще съжалява горчиво, капитан Нютън — изсъска тя.

Долу по кърмата ставаше нещо. Франк, подобно на едно зелено петно, профуча покрай едноръкия Уолис. Самият Уолис викаше нещо и махаше с ръце, но Франк го задържа с една ръка, докато накланяше най-голямата ракета под ъгъл, а после посегна към бурето с барут…

— Не! — извика Табита — Франк, недей!

Огнената Нанси хвръкна с облак искри и съскащ рев. Празнуващите се метнаха по палубата в паника.

Очите на старицата, кацнала върху рейката, се присвиха. Тя се хвърли настрана с невъзможна скорост и отнесе Нютън и Табита със себе си, малко преди Огнената Нанси да удари мачтата.

Едно оглушително „БУУМ“ избухна и Табита се заслепи от светлина в цветовете на дъгата. След това се понесе като парцалена кукла и почти полетя във въздуха, а после започна да пада. Надолу и надолу, по-бързо и по-бързо, тя падаше, а Нютън се завъртя към нея като на забавен кадър. Тя отвори очите си миг преди да падне във водата и почти веднага съжали, че го е направила. Не чуваше нищо освен далечен рев, след което размаха ръце и крака нагоре, в търсене на глътка въздух…

Табита излезе на повърхността и се закашля. Нютън се появи до нея. Плюеше морска вода и търкаше сол от очите си. Двамата се носеха по леденостудените морски вълни, неспособни да продумат. Горната рейка на „Отмъщението на Призрака“ гореше, а главната мачта бе обсипана със стрели и опърлена от Огнената Нанси.

От старицата обаче нямаше и следа.

След кратко плуване, двамата излязоха от водата и се покатериха по една въжена стълба обратно на кораба. Там, мокри и треперещи, застанаха пред множество граждани на Порт Фейт, които ги обиколиха и започнаха да говорят едновременно.

— Провалихте тържеството! — кресна едноръкият Уолис.

— Как, в името на Абаносовия океан, се покатерихте върху онази мачта?

— Големи сте стражи, няма що — промърмори една тролска жена. — Само заемате място.

Табита понечи да пристъпи напред и да им каже какво точно мисли за тях и забележките им, но Нютън постави ръка на рамото ѝ. Тя погледна към него и сърцето ѝ прескочи един удар. Познаваше това изражение. Беше разочарован. Очевидно смяташе, че тя, по някакъв начин, е виновна за случилото се. Бе сигурна, че после ще имат да водят тежък разговор.

Сред тълпата настъпи вълнение, когато стражите с черни наметала заблъскаха хората и един висок, блед елф си проправи път напред. Униформата му бе изумително чиста и спретната, а раменете и реверите му блестяха в сребристо. Табита го познаваше.

За съжаление, го познаваше.

Военният извади тежък джобен часовник и театрално го погледна.

— Добър вечер, господин Нютън. Не смятате ли, че е малко късничко за плуване?

В този миг от тълпата долетя бодър глас.

— Страшен купон, Кайръс, какво ще кажеш? Незабравима нощ.

Табита забеляза главата на Пади, която се подаваше над тълпата и широката усмивка на лицето му. Тролът никога не пропускаше да подразни военния.

Полковник Кайръс Деринджър само се усмихна.

— Наистина незабравима. Но, ако обичаш, за теб съм полковник Деринджър.

Той обърна студените си сини очи към Нютън.

— Бихте ли желал да обясните действията си, преди хората ми да открият огън по вас?

Нютън срещна погледа му, но не отговори. Усмивката на Кайръс стана още по-широка.

— Много добре, тогава аз ще ги обясня. Нарушихте обществения ред, унищожихте по най-варварски начин три маси с храна и развалихте фойерверките. Освен това някак сте успели да продупчите един от най-ценните бойни кораби на града. И, ако случайно не сте го забелязали, подпалихте мачтата.

— Стига, бе — отвърна Нютън, — сериозно ли?

Очите на Деринджър се присвиха.

— В голяма беда сте. Вие и вашата безмозъчна пасмина.

С едно елегантно движение елфът извади сабята си и я опря до бузата на Нютън.

Добър номер, но Нютън не трепна. Въпреки страховете си от него, Табита се почувства горда от смелостта му.

— Черните наметала пазят мира в Порт Фейт — изсъска Деринджър — пристанищната милиция. Постарайте се да запомните това.

След това направи крачка назад и се усмихна.

— Утре сутринта господин губернаторът ще ви очаква в имението Уърмуд. Опасявам се, че той едва ли ще бъде доволен от последните ви подвизи. Компанията „Кокатрис“ похарчи цяло състояние за това празненство. Ако зависеше от мен, щях просто да ви хвърля на акулите. Но понеже това не е така, ще ви помоля да напуснете кораба възможно най-бързо. Преди да съм се ядосал.

Бе малко след полунощ, когато стражите напуснаха „Проклятието на Акулата“.

Табита погледна назад от лодката, в която се возеха, към кораба и към обгорената му мачта. Не се чувстваше добре. Всъщност се чувстваше зле. Бе изплашена и се радваше, че се прибира вкъщи.

Нютън седна до нея.

— Табс — каза той.

— Знам, знам. Чуй ме обаче. Видях я как слиза към вас. Исках да ви предупредя. Почти стана. Ако бяха минали само няколко секунди…

— Достатъчно! — в гласа му се долови истински гняв и това я накара да замълчи — Табс, ще правиш каквото ти се казва, ясно ли е? Знам, че е трудно. Живяла си с мен вече доста време. Може би позволявах да ти се размине в миналото. Но сега си страж. Вече е различно.

Поне признаваше това.

— Някой можеше да умре, Табс. Наистина, не наужким. Видя онази старица. Разбираш ли ме какво ти говоря?

Табита отвори уста, но от нея не излезе нищо. Прехапа долната си устна и кимна, без да продума. Лицето на старицата изплува в ума ѝ като паяк, полазил на шкафа, към който не смее да погледне. Никога не бе виждала толкова опустошителна магия. Хол бе овладял някои полезни трикове в Академията на магията. Ако имаше ден, можеше дори да повдигне стол само с ума си. Но тази старица бе на съвсем различно ниво. Беше ужасяваща. Тези черни очи…

Тя потръпна.

— Коя е тази жена, Нют?

Нютън поклати глава.

— Не зная. Но ще разберем.

Той се бе загледал в кораба и Табита забеляза, че кокалчетата на ръцете му са побелели и бяха стиснали здраво бойния жезъл, взет обратно от „Проклятието на Акулата“. Пади ѝ бе казал, че този жезъл му е подарък от стар хобгоблин, странник от земите отвъд Новия свят. Бе обикновен — три лъскави парчета дърво, съединени в едно. Нютън никога не ползваше друго оръжие в близък бой.

„Банши“ — така наричаше жезъла си.

— Съжалявам, Нют — каза тихо тя, — задето слязох.

— Добре — отвърна той, но не я слушаше. В очите му се четеше чувство, което Табита не бе виждала преди.

Внезапно тя осъзна какво е и се стресна.

Страх.