Демонската стража

Седемнадесета глава

Небето бе покрито с облаци и скоро заваля. В залива се чу звукът от дъжда, пляс-пляс във вълните на морето, троп-троп по навитите платна. За броени минути заваля като из ведро, а гражданите на Порт Фейт се принудиха да потърсят подслон. Знамената на компанията „Кокатрис“ се намокриха и от тях започна да капе боя, която се стече към калдъръма, станал хлъзгав от дъжда.

В уютната столова на сладкарницата на Бутъл грееше огън. Въпреки това, Табита потръпна, докато гледаше дъжда през прозореца. Заради вълнението, което бе изпитала по-рано на пиратския кораб, почти бе успяла да забрави за старата вещица. За сбръчканото ѝ лице, за гърбавия ѝ нос, за студените, тъмни очи. Сега, загледана в здрача навън, си спомни всичко. За паяка в шкафа. Паякът, който ги дебнеше…

Стисна гладката кожена дръжка на любимия си нож. Каквото и да търсеше вещицата, Табита нямаше да я очаква подплашена като заек. Нали искаше вълнуващи приключения, искаше шанс, за да може да се докаже. Шанс, чрез който да направи така, че името Мандевил да предизвиква възхищение, а не съжаление.

Само ако Нютън спреше да я гледа като малко дете…

— Още едно парченце, миличка?

— Благодаря ви, но не, госпожо Бутъл, заситих се.

Госпожа Бутъл изцъка и поклати глава. Всички знаеха, че майката на троловете близнаци не смяташе, че човек може наистина да се засити — не и когато има още пай за дояждане.

— Някой друг?

Франк, Пади и Хол бяха насядали около масата, издули бузи с храна. Дори старият Джон си хапваше, макар, както винаги, да бе седнал настрана, загледан в далечината.

— Да, благодаря, мамо!

— Много е вкусно!

— Невероятен пай, госпожо, искрените ми поздравления!

Лицето на госпожа Бутъл светна отново и тя тръгна с подноса си.

Табита нямаше представа как другите могат да ядат в такава ситуация. Нали сега щяха да разпитат капитан Финиъс Клаг? Щяха да разберат какъв бе мистериозният му товар и какво смяташе да прави с него вещицата?

Вместо да се вълнуват от това, стражите се тъпчеха!

Самият контрабандист бе застанал до огнището с ръце, вързани зад гърба му. Слик хвърчеше около главата му и правеше плитки в мазната му дълга коса. Вестоносецът-фея бе изчезнал малко преди спасителната мисия, вероятно в търсене на захар, която да открадне, но сега, разбира се, се бе върнал. Слик никога не пропускаше възможността да изтормози някого.

— Някой няма ли да разкара тази досадна фея? — примоли се капитан Клаг.

— Пази тишина, ако обичаш — обади се Франк с пълна уста.

— Да, млъквай — доволен каза Слик. Той приближи Клаг и го ощипа по челото.

— Опасявам се, че Слик се подчинява само на капитан Нютън — обади се Пади, станал сериозен, — но не се безпокой, той скоро ще се появи.

— Голям, дебел и безполезен — злорадо каза Слик, докато щипеше Клаг по носа при всяка дума. — Почакай само Нютън да дойде и ще видиш какво ти се пише. Ще плачеш за мен.

И той го оскуба.

— Ох!

— Достатъчно — чу се глас от прага.

Слик изпъшка, след което кацна на масата и се оплези на контрабандиста.

Нютън влезе в стаята. Синьото му палто бе мокро от дъжда, дъждовни капки блестяха и по темето му. Той погледна осветения от огъня Клаг и го вдигна. Табита също погледна към контрабандиста. Брадясал, с мазна коса, мръсни дрехи, ленив поглед, една-единствена потъмняла обица и мръсно старо палто.

Капитан Финиъс Клаг, криминалният гений, успял да се промъкне през магическа буря. Отблизо не изглеждаше особено заплашителен.

— Пай, господин Нютън?

— Не благодаря, госпожо Бутъл.

— Аз не бих отказал — обади се Клаг.

— Твой проблем — коментира Слик.

Госпожа Бутъл тръгна към кухнята със самотно парче пай в подноса. Клаг го изпрати с тъжен поглед.

— Добре — каза Нютън, — Клаг, знаеш ли защо си тук?

Клаг поклати глава.

Нютън въздъхна.

— Значи ще стане по трудния начин.

Той взе един стол, седна застанал лице в лице с безпомощния контрабандист, взе лулата от джоба си и започна да я пълни с тютюн.

— Първо ще ти кажа какво знаем ние. Преди три нощи ти си пуснал котва в Порт Фейт, като преди това си пренесъл някакъв товар през най-лошата магическа буря от десетилетие насам. Това само по себе си е подозрително. Всеки, който иска да мине през магическа буря с кораб, или е много луд, или не знае с какво си има работа, или не иска да привлича излишно внимание. Не ми приличаш на луд човек, Клаг, нито на някой, който не знае с какво се е захванал.

— Това означава, че си контрабандист. Нещо повече, товарът ти е бил толкова ценен, че си рискувал живота си за него. И не само своя, но и на екипажа си. Това е достатъчно, за да предизвика интереса ми. След това обаче ние се натъкваме на твоя клиент и се оказва, че това е изключително опасна вещица. С огромна магическа сила. Което още повече разпалва любопитството ми. Контрабандата е едно на ръка, но да се занимаваш с черна магия е вече нещо много опасно.

Всички гледаха контрабандиста. Той отвори уста и отново я затвори. По челото му изби пот.

— Не знам откъде идваш, но тук, в Порт Фейт, употребата на магия е забранена, освен ако нямаш разрешително. Особено магия като тази, която владее вещицата. Това означава, че си изпаднал в голяма беда, Клаг. Но има и добри новини. Аз съм щедър човек. Ще те пусна. Стига, разбира се, да ни помогнеш.

— И каква точно помощ ви трябва?

— Добър въпрос. Нека бъдем честни един с друг. Аз ти казах какво зная. Сега ти ще ми кажеш какво знаеш. Имам три въпроса към теб. Първо, коя е вещицата. Второ, какво си ѝ носил. И трето, къде е това, което си ѝ носил сега?

Клаг се размърда неспокойно.

— Приятел, проблемът е, че…

— Не, не. Не се опитвай да се измъкнеш с приказки. Отговаряй. Веднага.

Контрабандистът облиза устни. Пресмяташе нещо на ум.

— Какво ще стане, ако не го направя?

Табита се намръщи. Хол намести очилата на носа си. Пади се изкикоти тихичко, а Франк подсвирна.

Нютън свали незапалената си лула. Остана за миг неподвижен, а в следващия се стрелна напред, хвана предните крака от стола на Клаг и го наклони към огъня. Пламъците облизаха гърба на контрабандиста.

— АААА! — кресна Клаг — Милост! Милост!

Слик се разсмя с пълно гърло.

— Ти май не ме разбираш — обясни Нютън, без да бърза. — Ние не сме от пристанищната милиция. Това не е официално разследване. Губернатор Уърмуд ни спусна кепенците, знаеш ли? Тоест, това, което правим в момента, е незаконно. Сигурен съм, че човек като теб ще ме разбере, когато му кажа, че… за нас няма правила.

Пади стисна юмрук и кокалчетата на ръката му изпукаха.

— Знаеш ли как ни наричат? Демонската стража. Не мисли, че ние сме от добрите. Ние сме от опасните. Хора, които нямат време да се занимават с бавно загряващи контрабандисти.

— Сега стана ли ти ясно за какво иде реч?

Столът се наклони още малко.

И още малко.

— Да, ДА, приятелче, ясно е като открито небе.

Нютън дръпна стола и контрабандистът рязко се изправи напред. Столът изтрополи.

— Надявам се, че сега ще ни помогнеш.

Клаг преглътна и кимна.

— Добре, добре, печелиш. Ще отговоря на въпросите ти. Но първо искам да ме развържеш.

— Хубаво. Не прави обаче опити да избягаш.

Франк развърза възлите и въжетата паднаха на пода. Контрабандистът избърса потта от челото си с мръсен ръкав.

— Отговорите няма да ти харесат.

— Нека ги чуя, пък после сам ще преценя дали ми харесват, или не.

— Добре, приятелче. Ти си шефът.

Стражите оставиха парчетата пай настрана и се заслушаха.

За няколко мига не се чуваше друг звук освен пукането на пламъците и падането на дъждовните капки. Изчакаха контрабандистът да се посъвземе. Табита се усети, че е затаила дъх и полека го издиша.

И накрая, капитан Клаг проговори.

Осемнадесета глава

— Срещнах я преди три месеца в една студена нощ в Скримпорт. Предполагам, не сте чували за това място. То е рибарско градче в херцогството на Гаран в Стария свят. Вали по цял ден и цяла нощ. Но трябваше да спрем там, за да затегнем малко „Проклятието на Акулата“. Най-бързият кораб, който съм притежавал, между другото. Познавах корабостроител в Скримпорт, който можеше да помогне.

— Той я взе, но му трябваха три дни. Три дни в онази забравена и от Слънцето дупка. Всяка нощ ходех на кръчма и всяка нощ тя бе пуста. Единственото живо същество беше трикракото, еднооко куче на собственика. До третата нощ.

— Онази нощ, веднага щом седнах, онази жена се появи до мен, като да бе била там през цялото време. Кълна се, че независимо от компанията, мястото изглеждаше по-пусто и мъртво от всякога. Изплаших се, да ви кажа честно. В тая жена имаше нещо, дето не е наред. Качулката, дето бе спуснала, очите, бездънни като океана и студени като нощта.

— Така и не ми каза името си, но ми каза, че скоро ще пътува до Средните острови, до Порт Фейт. Трябвало да бъде там за… как му викахте, Фестивалът на Морето. Но ѝ трябвало нещо. Нещо, което искаше да занеса, за което нямала време. Чула за мен и добрата стара Акула, дето съм ѝ капитан. Най-хубавият кораб в Абаносовия океан, казах ли ви? Проста работа, но дълъг път. Товарът трябвало да бъде взет от Порт Хел, далеко на север, след това да го занеса в Порт Фейт. А цената…

Финиъс Клаг погледна замечтано.

Табита го смушка в ребрата.

— Да? Казвай каква е цената, миризливко.

— Добре де, стигнахме и до там. Цената… ох. Десет хиляди дуката.

С крайчеца на окото си Табита забеляза как Нютън и Стария Джон се споглеждат.

— Точно там тя извади едно торбе изпод палтото си и го изпразни върху масата. Златни и сребърни монети се пръснаха и по пода. Все едно нямаха значение за нея, разбирате ли. „Вземи парите“, ми вика. „Половината сега, половината после. Ще бъда в Порт Фейт точно след три седмици, за Голямото тържество. Донеси стоката. След това ще си получиш и останалото“. Взимам аз монетите и когато вдигам глава, нея вече я няма.

Контрабандистът въздъхна и се отпусна на стола си.

— Момчета, това е всичко, което знам. Честна дума. Мога ли да си ходя вече?

Нютън поклати глава.

— Какво ѝ донесе?

— Еми товарът естествено, какво. Не ме ли слушаше?

— Схванахме това, гений — процеди Табита през зъби, — но не си ни казал какъв е бил той.

— А, това! — глуповато каза Клаг. — Интересно е, че питаш. Ами аз… таковата… не знам.

— Как така не знаеш?

— Ами така е по-лесно в моята работа. Каза ми да взема товара в Порт Хел. Така и сторих. Неприветливо място е това, казвам ви. Минавам аз по една уличка до доковете и там ме посреща един стар елф — шантав такъв, изгърбен и с очила. Дава ми той някакъв предмет, увит целия в черно кадифе и овързан със сребърна корда. Малко нещо ми се видя, дълго и тънко. Елфът обаче ми мязаше на магьосник, та не посмях да го бутам. Нали ме чакаха десет хиляди дуката? Но ще ви кажа нещо. Тоя елф не само мязаше на магьосник. Той си беше магьосник.

Пади се ухили.

— Ето, че стигаме донякъде.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-точен? — попита Хол. — Какви точно магии правеше той?

— Че откъде да знам, приятелче?

— Знаеш ли, прав беше — отвърна Табита, докато въртеше любимия си нож. — Тези отговори не ни харесват.

— Можеш ли да ни кажеш поне къде е този предмет? — попита Франк.

Клаг отново го погледна безпомощно.

— Ами не.

— Сериозно?

— Ами аз… таковата… загубих го.

Настъпи мълчание.

— Загубил си го?

— Ами разсеяха ме! Хората на капитан Гор бяха по петите ми и онзи урод Босун Тък ме намери в кръчмето, а после ме преследваше с огромната си сабя. Някъде по пътя е паднало и се е изгубило.

— Къде?

— Ами аз си бях пийнал малко — няколко чашки грог и, разбира се, не видях кога и къде е паднало, гледах да си запазя главата на раменете, тъй че, ами то… кой знае?

— Никой да не го убива още — ледено каза Нютън.

Табита скочи на крака и мушна с пръст гърдите на Клаг.

— Ама ти си бил съвършено безполезен! Носил си някакъв тайнствен товар за безименна жена, не знаеш къде е, какво е, нито защо тя го иска?

Клаг се замисли и кимна.

— Знам, че не звучи добре, но… това е положението. Сега като се замисля, предметът може да е къде ли не. Всеки стар дървеняк може да го е взел и да си го е отнесъл нанякъде.

Настъпи дълго, тежко мълчание.

Отвън се чу гръм и блесна мълния. Небето притъмня и бурята връхлетя.

Магическа буря.

За втори път тази седмица.

Интерлюдия

Старицата блъсва пирата и гледа как потрошеното му тяло пада по скалите долу към разгневеното море.

Вятърът я хапе и развява наметалото зад гърба ѝ, но тя не обръща внимание на това.

Всичко е почти готово. Почти… и все пак нещо ѝ убягва. Тя е намерила пирата в отблъскваща кръчма до пристанището. Подсмърчащ, мършав елф с налудничав поглед и мръсна коса. Един поглед ѝ стига, за да разбере, че пред нея има боклук. Това ѝ впечатление бе потвърдено, когато тя го измъкна от кръчмата, за да го разпита. Не ѝ отне много време, за да разбере всичко, което той знаеше, но ѝ бе приятно.

Пиратите бяха отвлекли Финиъс Клаг, това бе разбрала. Той обаче някак си се бе измъкнал. Така стоката ѝ липсваше, заедно с Клаг.

Сама си бе виновна. Не трябваше да доверява на един пиян контрабандист такава важна задача. Но капитаните от Лазурната уста ѝ бяха казали, че няма по-бърз кораб от неговия. А имаше толкова много работа за толкова малко време…

Бе направила детинска, глупава грешка, но това нямаше значение. Все още имаше време. А който бе отмъкнал товара, бял ден нямаше да види.

Щеше да си го намери.

Сама.

Освен ако…

Очите на старицата се присвиха.

В града имаше един човек, който можеше да ѝ помогне. Защо тогава да върши всичко сама?

Старицата развява наметалото си като криле и достига до следващия скален нос, подал се в морето. Дъждът капе по нея. Тя вдига ръце към небето и вдишва дълбоко. Долавя вкуса на магията във въздуха. Облизва напуканите си устни и надава рев, подобно на звяр.

В небето се чува тътен от гръм, сякаш за да я окуражи.

Деветнадесета глава

Дъждът не спираше да вали, но Табита отказа да побърза, за да го избегне и продължи да си върви спокойно. Държеше палтото над главата си, за да се предпазва, но то бе подгизнало и започна да капе.

— Ох! — извика седналият на рамото ѝ Слик, когато една капка го удари. — Внимавай, момиченце!

— Проклета фея — промърмори Табита.

— Чух това.

— Тогава ще е по-добре да млъкнеш, за да не чуеш и нещо друго.

Улиците бяха почти празни. Останалите на тях странници се мъчеха да се скрият изпод каменни арки или дървени балкони. Човек изобщо не би предположил, че това е Фестивалът на Морето. И това не беше честно. Защо се случваше все на нея? Тя не бе по-лош страж от останалите, но винаги ѝ даваха най-лошата работа. Винаги. Дори след като бе спасила онзи смрадлив контрабандист сама. Сега я бяха пратили в дъжда да му купува грог, а единствената ѝ компания бе злобната фея на Нютън. „Ще ми помогне да се съсредоточа“, бе казал Клаг. Табита смяташе, че едно яко кроше в носа ще свърши същата работа, но за по-малко време.

Реши да си вземе чаша кадифе, преди да се върне. Бе толкова мокра и нещастна, че заслужаваше да се почерпи. И какво ако закъснееше с тъпия грог за тъпия Клаг? Той в крайна сметка бе един нищо и никакъв контрабандист. Да търчи и да изпълнява поръчките на бандити бе унизително. Какво ли следваше оттук нататък, да упъти някой към най-близката Яма с акули? Да пази плячката след някой обир, докато крадецът се отбива до тоалетна?

„Нафирканият дракон“, гласеше надписът на кръчмата, която стигна. Той се люлееше и скърцаше от вятъра, а на него имаше грозна рисунка на малък дракон в бутилка огнена вода, с кръстосани очи и изплезен език. Фенерът на вратата светеше с мека жълта светлина, която се отразяваше в тъмните локвички на калдъръма.

Ако зависеше от Табита, кръчмата можеше да се казва и „Сигурна смърт“, вони на тоалетна и тя пак щеше да влезе вътре, само и само да е на сухо. Изстиска палтото си на прага, прокара пръсти през косата си, за да избута дъжда, влезе вътре и извади кесията си с монети. Слик я последва.

Оказа се, че „Нафирканият дракон“ е тихо и уютно заведение, което си мирише съвсем добре, поне за стандартите на Порт Фейт. В камината му пукаше огън, а един стар трол с млечнобели и невиждащи очи се бе привел на една табуретка до него и свиреше тихо на лютня. Собственичката, която бе джудже, грейна като видя Табита и остави за миг миенето на халбите. Табита ѝ се усмихна и поръча напитка кадифе за себе си и гарафа грог за Финиъс Клаг. След това седна на една малка масичка в ъгъла и зачака. Слик седна на ръба на масата и замаха с крачета.

Тя се огледа. Няколко моряка в раздърпани дрехи се бяха надвесили над напитките си, а двама пияници си разменяха бутилка с огнена вода, напълно откъснати от останалия свят.

Нищо необичайно.

Не, чакай малко. На прозореца имаше четирима мъже, които си говореха нещо. От начина, по който погледът им блестеше, Табита заключи, че вече са тук от доста време. Погледът ѝ премина по сухите им, обветрени лица, счупените носове и дрипави дрехи. Стигна до извода, че това са бедни хора. В най-лошия случай джебчии или биячи, но нищо специално.

Техният спътник обаче привлече вниманието ѝ. Това бе малко жилаво момче, горе-долу на нейната възраст, с бледа сиво-розова кожа и леко заострени уши, които го издаваха, че е мелез — наполовина човек, наполовина гоблин. Той бе увит с тежка завивка и изглеждаше унил. Дори не докосваше питието си.

— Скучно ми е — каза Слик, но тя пет пари не даваше за това.

Какъв ли бе този мелез? Той очевидно нямаше нищо общо с останалите. Явно го бяха взели под крилото си, но не му обръщаха внимание, а си говореха един с друг.

Кадифето ѝ пристигна. Тя отпи от напитката, наслаждавайки се на сладостта. После щеше да мисли за мелеза.

Мъжете се изправиха. Трима от тях отидоха до бара, а един падна на пода. Мелезът остана сам.

Тогава Табита видя нещо, което я накара да се изправи и да изплюе кадифето си на масата.

— Ръдж заложи петдесет дуката за червенокосия морски — злорадо каза дебелакът. — Петдесет! Какво ти стана бе, човече!

— Трениран е от малко рибе, казват. Днес просто не му беше ден.

— Не думай! Морският остана на пет части!

Мъжете се изсмяха и удариха нова наздравица с халбите си.

Груб се чувстваше все едно е бил в тази кръчма часове наред. Бе изтощен и му бе писнало да слуша за борби с акули, за подли комарджии и за ужасни жени, които се надяваше никога да не види. Сега бе решил да отвори предметът, нямаше търпение да разбере какво има вътре. Но нямаше как да го направи до новите си приятели. Два пъти бе опитал да иде до тоалетна, но и двата пъти мъжагите го бяха принудили да остане на мястото си.

— Чувал ли си за братовчеда на Джейк? — попита грамаданът, който го бе спасил. — Оня, дето отишъл да прави пари в Стария свят? Взели го във флота на Лазурната уста. В кораб на Лигата.

Гласът му се сниши.

— Казват, че Лигата на Светлината е подчинила Лазурната уста. А ако херцогът на Гаран и подобните нему владеят там, за какво говори това?

— На кого му пука? — попита дебелият. — Какво общо има това с нас? Това си е политиката на Стария свят. Лигата да потъва на дъното на океана, ако питате мен.

— Какво общо има това с нас ли питаш? Лигата на Светлината? Ти съвсем нищичко ли не знаеш?

— Знам, че сме хора. Да му мислят великаните и гоблините. Чувам, че ги хвърляли в ями и ги изгаряли живи. Побивали ги на колове по пътищата. Такива неща. Ние обаче не сме от децата на демоните. Няма да ни закачат.

Грамаданът поклати глава.

— Не бъди толкова сигурен, приятелю. Може да сме хора, ама сме от Порт Фейт. Лигата би унищожила това място, само да ѝ изскочи възможност. Биха ни избили всичките, все едно дали сме хора или не. Смяташ, че биха ни пуснали на свобода? А има още нещо. Значи…

Той се приведе напред и снижи гласа си.

— Казват, че строят флота в Лазурната уста. Завоевателна флота.

Настъпи тишина, след което дебелият изсумтя.

— Това Джейк ли ти го каза?

— Точно.

— Чудесно. Тоя тип е пълно пиянде и кръгъл идиот.

Грамаданът сви рамене, разочарован от реакцията на приятеля си.

— Казвам само, че ако Лигата на Светлината иска да завладее Абаносовия океан, Порт Фейт ще пострада първи. Надявам се губернаторът да е готов, това е всичко.

— Грънци! — отвърна дебелакът. — Ожаднях от всички тези глупости.

— И аз ще пийна.

— Добра идея.

— Добре — въздъхна грамаданът, — ако не ми вярвате, сами се оправяйте после. Аз отивам до тоалетната.

Четиримата се изправиха и оставиха Груб сам.

Най-накрая дойде шансът, който чакаше. Той се озърна, за да е сигурен, че приятелите му са с гръб към него, извади предмета изпод жакета си, махна сребърната корда и свали мокрото черно кадифе.

Не знаеше какво е очаквал, но определено не беше това.

— Хей, ти!

Груб погледна нагоре, изненадан. Пред него имаше човешко момиче на неговата възраст, с дълга синя коса и сърдита фея на рамото. Изглеждаше мокра, но и пълна с решителност.

— Ъъ, здрасти — отговори той.

— Откъде взе това? — попита момичето.

Усети как се изчервява.

— Това ли? — не знаеше какво да отговори — Това е… една лъжица.

И това си беше самата истина. В ръката си държеше обикновена дървена лъжица. Като тези, с които господин Лайтли бъркаше яхния.

— Виждам я аз, че е лъжица — отвърна момичето. — Ама и видях как я разопакова. Откъде я имаш?

Груб никога не бе лъгал като хората.

— Ами един човек… ми я даде. Подари ми я — каза той. Докато изговаряше думите, мънкаше и заекваше, а освен това ушите му се изчервиха от срам.

Бе дал тъп отговор.

Феята изсумтя, а момичето присви очите си.

— Мисля, че трябва да дойдеш с мен — каза тя.

— Я чакай малко — намеси се дебелакът. — Дай да видя какво е това.

Той се бе върнал от бара заедно с приятелите си. Ръцете им бяха заети с пълни халби.

— Дай го насам!

Бузите на Груб също бяха пламнали. Нямаше идея какво да прави.

— Не искам неприятности с вас, джентълмени — спокойно каза момичето, — но ми се струва, че тази вечер попрекалихте с грога. Време е да си вървите у дома. Аз ще се погрижа за приятеля ви.

Тя се обърна към Груб.

— Дойдеш ли с мен, ти обещавам, че ще си в безопасност.

Но дебелакът и приятелите му се изсмяха.

— Ти ли ни заплашваш, момиченце такова?

Грамаданът, който бе отишъл до тоалетна, също се бе върнал. Четиримата бяха описали полукръг около масата. Дебелакът остави халбите върху нея. Той бръкна изпод жакета си и извади грозен, крив нож.

Разговорите в кръчмата спряха почти моментално. Свирнята на слепия трол секна. Всички в кръчмата гледаха мъжа с ножа.

Стомахът на Груб се сви. Той забеляза кървавите петна по острието. „Сигурно са от риба“, каза си той.

— Не бих правила това, на ваше място — каза момичето. Погледът ѝ бе напрегнат.

— Долу ръцете, принцесо. Мелезът е наш.

Феята задърпа яката на момичето.

— Може ли да си ходим вече? — попита той с надежда.

Момичето не му обърна внимание, а дръпна ръкава си, за да разкрие татуировката на акула върху ръката си.

— Аз съм от Демонската стража. По-добре разкарай тази играчка.

Груб реши, че не е чул правилно думите ѝ. Демонски страж? Той бе слушал за тях в „Сакатата русалка“. Контрабандистите и крадците в Порт Фейт ѝ бяха измислили това название. Те ги мразеха повече и от черните наметала, смятаха ги за деца на Пастта. Но това момиче бе на негова възраст. Нямаше да вземе да се уплаши от нея.

И наистина, дебелакът се ухили още по-широко.

— От Демонската стража, сериозно? Никога не бих се сетил. И как се казваш, сладурче?

— Не ти влиза в работата.

— Липсва ни възпитание май. Добре, нека тогава и аз ти се представя заедно с момчетата. Това тук са редници Ръдж, Спрънт и Уотърс. Аз съм сержант Кулпепър от пристанищната милиция.

— Е, те сега я втасахме — обади се феята.

— Полковник Деринджър ще научи за това, принцесо, не се бой. Което е по-лошо, губернаторът вероятно също ще разбере. Защо не вземеш да си обереш крушите, преди нещата да станат наистина сериозни?

Момичето се замисли.

— Хей — обади се редник Спрънт, присвивайки очите си, — я чакай малко. Ама аз те познавам. Ти не си ли хлапето на Мандевил, което…

С невероятна скорост момичето сграбчи най-близкия стол и го заби в лицето на редник Спрънт. Феята отлетя и се развика от възмущение. Спрънт се олюля назад, надавайки нечленоразделни звуци. Момичето скокна на масата, хвана се за ръба и изрита сержанта в гърдите, като с това го събори назад.

Груб разбра, че докато скача като акробат, тя бе успяла да извади дълъг и тънък нож и да го забие в масата пред себе си. Той остана там, все още вибриращ. Нима тя очакваше от него да се бие редом с нея? Той дори не знаеше коя е тя…

Сержант Кулпепър се изправяше бавно на крака, докато редник Спрънт започна да търси оръжие. Редник Ръдж гонеше феята с бутилка, която бясно размахваше, докато миниатюрното човече го засипваше с грозни обиди и се мушваше изпод столове, маси и покривни греди. Военният никога нямаше да може да ги настигне, дори и да не бе изпил десет чаши грог. Бутилката се удари в крачето на един стол и Ръдж изпищя, когато стъклото се начупи и го поряза. Феята се изсмя и го напсува.

Редник Уотърс, който бе измъкнал Груб от ямата с акулите, извади кинжал от бричовете си и го загледа с поглед, замъглен от гняв и алкохол.

„Не се паникьосвай. Не се паникьосвай.“ Груб махна завивката от себе си, свали дървената лъжица и извади ножа от масата с треперещи ръце. Бе по-лек, отколкото очакваше. Тялото му потрепери от адреналин. Изправи се.

Коленете му трепереха.

Редник Уотърс издърпа ръката си назад и в мига преди да удари, Груб разбра, че се цели нависоко. Той се наведе. Мъжът замахна с такава сила, че се завъртя и се разкри. Груб реши да го бутне и да го събори.

За негово съжаление редник Уотърс бе доста по-масивен, отколкото изглеждаше. Груб отскочи назад и падна, а рамото го болеше от удара. Ножът му издрънча по пода. Милиционерът го изгледа тъпо, все едно не разбираше какво се е случило. След това погледът му се проясни. Той се ухили и вдигна отново кинжала.

Момичето със синята коса се появи отникъде и го подсече върху каменния под.

— Един съвет — каза тя, като хвана Груб за ръката и го изправи на крака, — когато се биеш с някой, целта е да нокаутираш него, а не себе си, ясно?

Груб нямаше време да се засрами, тъй като тя го помъкна нанякъде. Един счупен крак от маса се удари там, където бе стоял допреди малко. Когато се отдръпна настрана, Груб видя как момичето стъпва върху дървения крак и удря собственика му силно по носа. Редник Спрънт изтърва оръжието и се завъртя настрана. Държеше носа си и викаше като бебе. Момичето се извърна и хвана дървената лъжица от масата.

— Внимавай! — викна Груб. Уотърс, Ръдж и Кулпепър я приближаваха, всичките въоръжени. Единият държеше шиш, вторият — счупена бутилка, третият — един стар и втвърден хляб.

Момичето замръзна за миг, след което без предупреждение метна лъжицата към него.

— Подръж това за малко — каза тя, все едно трябваше да завърже обувките си. Тя взе един стол, вдигна го и се обърна към милиционерите.

Груб се шмугна покрай вратата и излезе навън на дъжда, стиснал здраво лъжицата. Нямаше представа накъде трябва да бяга, но се затича с всичка сила през пороя. Краката му се намокриха за броени мигове, докато пляскаха през локвите. Дробовете му горяха. Зави веднъж покрай един ъгъл, после покрай още един. „Не спирай да бягаш.“

И тогава с ужас чу как някой го преследва.

— Чакай! Спри!

Но Груб не искаше да чака никого.

Звукът от ботушите приближи и внезапно изчезна. Груб падна на земята и удари челюстта си в камък.

— ОУ!

— Сега ще спреш ли най-после? — беше момичето със синята коса. Тя се бе проснала отгоре му и го бе притиснала към земята.

— Казах да го подържиш за малко, не да избягаш като побъркана фея.

Груб изплю малко кал и дъждовна вода.

— Коя си ти?

Искаше да прозвучи гордо и непримиримо, но излезе като тъжен грак.

— И аз бих искала да те питам същото. Аз съм Табита от Демонската стража.

— Табита, чудесно. Аз съм Груб. Може ли да станеш от мен?

— Не. Оф, да, разбира се.

Тя се претърколи настрана и той се изправи, като опъна палтото и ризата си. Бяха подгизнали и оцапани от калта по пътя. Той потърка челюстта си.

— Сега вече сме в безопасност — каза Табита и погледна надолу по пътя — онези идиоти не са в състояние да тръгнат подире ни. Стана хубава битка, обаче.

— Ъъ… — отвърна Груб.

— Що за име е Груб? — попита феята. Той се бе върнал на рамото на Табита и се бе снишил зад ухото ѝ, за да се скрие от дъжда.

— Млъквай, Слик — отговори Табита.

— Само казвах, че името звучи смешно, това е всичко.

— Това е второто ми име — каза Груб. — Истинското ми име е Джоузеф.

— Джоузеф, тогава — каза момичето и подаде ръка. — Приятно ми е да се запознаем.

— И на мен — отвърна Груб и стисна ръката ѝ, макар да не бе сигурен, че е искрен.

— Можем ли вече да тръгваме? — попита Слик.

— Да. Върви напред и кажи на Нютън добрата новина.

— И коя точно е тя? Че се сби с милицията или че си осинови домашен мелез?

— Хей! — възмути се Груб.

— Не му обръщай внимание — каза Табита. — Слик, кажи на Нютън, че намерихме търсената стока. Надявам се това няма да е трудно за теб.

Вестоносецът въздъхна пресилено, след което хвръкна надолу по улицата. Крилцата му блестяха от дъжда.

Груб гледаше момичето, което от своя страна гледаше Слик.

— Ама ти вярно ли си от Демонската стража? — попита той.

Тя кимна.

— Мхм.

Той се замисли върху това. Можеше да ѝ даде дървената лъжица, която всички тези луди хора търсеха. Можеше да се върне в „Сакатата русалка“, да се извини затова, че е избягал и да приеме наказанието си. Господин Лайтли може би щеше да му прости и той щеше отново да мие чинии и да обслужва клиенти по цял ден, и да спи на студения под на кръчмата. Бе мокър до кости и всичко го болеше. Време бе да се откаже от приключенията и да се върне вкъщи. Да ѝ даде тъпата лъжица и да забрави за всичко това. Така бе най-разумно.

Нали?

— М-мога ли… мога ли да дойда с теб? — попита обаче той вместо това.

Табита се усмихна.

— Разбира се. Даже настоявам.

Двадесета глава

Докато летеше, Слик се забавляваше, като си повтаряше всичко, което Табита му бе казала. „Надявам се това няма да е трудно за теб.“

Детенце, което си позволяваше да му дава заповеди. Някой ден щеше да ѝ даде да се разбере.

Той зави по една уличка в обратна посока спрямо тази на гостилницата. Трябваше да посети някой. Някой тайнствен човек, който даваше повечко захар от Нютън.

След като мина по няколко улички, той се намери пред дебела дървена врата, на която почука. Едър бияч с червено палто я отвори. Слик хвръкна надолу по коридора, направи един завой и застана пред друга врата.

Втори бияч му я отвори.

— Слик — скара му се Хлъзгавия Джеб, — къде, по дяволите, беше до сега?

Гоблинът крачеше напред-назад по килима пред огромно махагоново бюро с повърхност, направена от сивата кожа на акула. Хари бе до него, а собствената му фея стоеше на рамото му, докато той наливаше тъмночервено питие. Без обичайната триъгълна шапка, сивата му коса бе залепнала за черепа му, мазна и с някой и друг кичур, щръкнал в странна посока.

— Здрасти, слънце — каза той.

Слик се отправи към мекото кожено кресло в далечния край на бюрото и седна на една от облегалките му, без да изпуска от поглед зловещия елф. Никога не се чувстваше спокоен в Ямата на Хари и причината за това бе в самия Хари. Елфът печелеше много пари от нея, но не това бе мотивацията му да продължава. Него го бе грижа само за акулите. Това, че ги наричаше с имената на бившите си съпруги, бе само по себе си зловещо. Но слуховете говореха още, че той слиза всяка нощ при тях и им говори, часове наред.

В Порт Фейт бе пълно с идиоти. Слик знаеше това по-добре от всеки.

Но Хари не бе идиот. Той бе нещо по-лошо.

Беше напълно луд.

— Хайде — каза Джеб — да те чуем какви новини носиш, Слик. Какво замисля Нютън? Някакви следи от онзи миризлив мелез?

— Отпуснете се, момчета — каза Хари весело, — много нервни ми изглеждате.

— Естествено, че съм нервен — каза Джеб — нещо повече. Разстроен съм. Ядосан съм.

— Това не е добре за здравето ти, Джебъдий.

Хари подаде една чаша като за гоблин на Джеб и една като за фея на Слик. Те се чукнаха и отпиха. Слик се закашля, когато горчивата течност изгори гърлото му.

— Какво е това, за бога? От морето ли го наля?

— Малък коктейл, който си измислих.

— Отвратителен е! Какво има в него?

Хари се намръщи, докато се мъчеше да си спомни.

— Чакай сега да видим. Малко огнена вода, есенция от пъстърва, някои лютиви билки от Новия свят и три пръста кръв от грифон.

Слик и Джеб изплюха напитката и оцветиха килима в червено.

Хари и феята му се изкикотиха.

— Шегувам се, патенца мои. Няма кръв от грифон.

— Това не беше смешно, Хари — изръмжа Джеб.

Не бе трудно да си представят, че елфът може да им сипе кръв от грифон. Тя бе отровна, но Хари бе луд и бе способен на всичко.

— Както казах, душици мои, трябва да се отпуснете. Този път губите. Голяма работа. Следващия път победата ще е ваша. Остави го това мелезче. То те надхитри честно и почтено.

Ушите на Джеб потръпнаха от ярост.

— По дяволите, Хари. Наистина ли мислиш, че ще се откажа? Този предмет струва хиляди дукати. Може би десетки хиляди. И когато си го върна, ще го продам и ще стана несметно богат.

— Хайде пак старата песен. Дукатите това, дукатите онова.

— По-добре, отколкото да кисна тук с проклетите ти риби!

Слик затаи дъх. Феята на Хари изписка, отлетя от рамото на господаря си и се скри зад графата с коктейла и надникна иззад нея.

Хари погледна Джеб лошо.

— Внимавай, мили мой — каза накрая, — внимавай какво говориш за моите милички акулки.

— Единственото, което казвам, е, че ако се занимаваше с бизнес толкова, колкото и с рибоците си, щеше да бъдеш много по-богат. Казвам ти го. Имам предвид, погледни това място!

Той посочи с ръка стените на кабинета. По тях имаше красиви маслени картини.

На акули. Всичките картини бяха на акули.

— Това не е редно, Хари. Не е редно.

Хари пресече разстоянието, което го делеше от Джеб, с две огромни крачки и хвана гоблина за яката, като събори коктейла му на дървения под. Джеб замръзна от ужас. Червената напитка закапа от върха на полираната му кожена обувка.

— А така! — каза феята на Хари.

— Искам да ме чуеш внимателно, сухоземен плъх такъв — прошепна Хари. — Кажеш ли още нещо за моите акулки, ще те…

Слик се прокашля.

— Вие искате ли да чуете проклетите новини или не?

Хари пусна гоблина. Джеб залитна, изправи се, оправи палтото си и се изкашля в опит да възвърне обичайния си самодоволен вид.

— Добре, хубаво. Давай. Нека чуем какви новини ни носиш.

— Ами захарта, която ми обеща?

— Първо да чуем новините.

Слик въздъхна тежко.

— Добре тогава. Предметът, който търсите. Лошата новина е, че той вече е в ръцете на Демонската стража.

— А каква е добрата?

— Да съм казвал, че има такава?

Джеб се замисли върху това, след което бавно приближи Хари, който отваряше още една гарафа с огнена вода. Той се протегна и потупа елфа по гърба.

— Хари, стари приятелю… ти имаш доста якички момчета, които не правят нищо. Чудех се дали…

— О, не миличък, забрави! — каза Хари, като избута гоблина и си наля малко огнена вода в чаша. — Няма да пратя хората си срещу Демонската стража, ако това е планът ти. Щом Нютън е докопал предмета, играта е свършила и ти си я загубил. Време е да се ориентираш към нещо друго.

— Ти така си мислиш — подсмръкна Джеб и седна на бюрото — и не ми трябваш, да знаеш. Хлъзгавия Джеб има още един трик в ръкава си.

— В смисъл?

Гоблинът се ухили и разкри острите си зъби така, че заприлича на една от акулите на Хари.

— В смисъл, че Демонската стража е докопала не само пакета, но и някой, който е важен за мой много опасен приятел. Ще трябва да направя малък съвместен проект. Ще се оправим със Стражата заедно. Ще е по-лесно от това да удавиш имп в бъчва. Този мой приятел ще вземе това, което иска, а аз — това, което аз искам.

Слик кимна. Това бе хубав план, от любимите му. Жесток, кървав и всички печелеха от него.

Всички без Стражата, разбира се.

Хари въздъхна и поклати глава.

— Искаш прекалено много, патенцето ми, това ти е проблемът. Ще изгубиш живота си в това начинание. Помни ми думата. Откажи се, това е моят съвет.

— Откажи се — повтори феята на Хари от рамото на господаря си.

— Ще се откажа — каза Джеб, — когато съм толкова богат, че да закусвам с диаманти.

— О, бъди внимателен — каза Хари и надигна чашата си с огнена вода — могат да ти развалят храносмилането.

Двадесет и първа глава

Братята Бутъл разпитваха Клаг вече повече от час, но капитанът още не можеше да си спомни в коя точно таверна е загубил предмета. Нютън реши, че всичко това е безнадеждно, но близнаците не се отказваха.

— Можеш ли да си спомниш нещо за тази кръчма? — попита Пади.

Клаг се намръщи, загледан в нищото. Той най-накрая беше получил храна за вечеря и възприемаше разпита като дразнещо нейно прекъсване.

— Пих много грог — каза накрая и продължи да дъвче един суров кафяв картоф.

— Невероятно. Това стеснява кръга до всички кръчми в Порт Фейт.

— И змиорки. Много вкусни змиорки.

— Чудесно — погледна към тавана Франк — и това все пак е някакво начало.

— Абе няма ли малко от оня пай? — попита Клаг. — Тия картофи имат вкус на камък.

— Няма да получиш от пая, докато не ни кажеш нещо полезно — реши Франк — и внимавай какво приказваш за картофите. Мама ги взе пресни, доставка от Стария свят.

— Добре, приятелче. Както виждате, не съм ви от голяма полза и не бих искал да губя повече от ценното ви време. Да взема да тръгвам за кораба си?

Хол го погледна лошо.

— Не? Добре тогава, няма лошо.

Нютън бе отишъл в ъгъла при стария Джон и пълнеше лулата си с тютюн. Мълчанието на елфа го успокояваше и му помагаше да мисли.

„Хиляда дуката само за един предмет.“

Нютън имаше чувството, че каквото и да е искала вещицата е нещо лошо, много лошо. Не го притесняваше само огромната сума пари. Според Клаг тя бе настоявала предметът да пристигне в първия ден от фестивала. Сега от Карнавала на Морето ги разделяше само ден, той бе утре вечер. Защо всичко ставаше точно сега в най-важните дни за всички жители на Порт Фейт. Все още нямаше идея.

Но бе сигурен, че когато разбере причината, тя няма да му хареса.

Вратата се отвори и Табита влезе вътре. Тя се просна на един свободен стол зад Франк и постави краката на масата си. Изглеждаше невероятно доволна от себе си.

— Добър вечер — каза тя.

— Я, котката се прибрала — отвърна Франк и понечи да разроши косата ѝ. Табита се опита да го пропъди, но не успя.

— Ха-ха — рече тя, без да ѝ е забавно — научихте ли нещо от този контрабандист.

— Не. Паметта му е като на копърка.

— Копърка, която пие твърде много.

— Глупава копърка, която пие твърде много.

— Добре, разбрах ви — изсумтя Клаг, — ама съм още тук, ако сте забравили.

Близнаците не му обърнаха внимание.

— Слик върна ли се? — попита Табита.

— Не. Мислех, че е с теб. Къде е грогът. Не ми казвай, че си го забравила!

— Разбира се, че не съм го забравила. Просто донесох нещо много по-добро.

Тя кимна към вратата.

Едно малко момче влезе в столовата. Никой не го забеляза. Само Нютън му хвърли преценяващ поглед. Бе мелезче — наполовина човек, наполовина гоблин, мършаво и с ококорени очи. Бе облечено в мръсна бяла риза, мръсни панталони и мръсно сатенено палто. Изглеждаше много несигурен в себе си.

И много мокър.

— Здравейте — каза плахо той.

— Ти! — каза Финиъс Клаг внезапно. — Не се ли познаваме от някъде?

Той се мръщеше на мелеза, а наполовина изяденият картоф стоеше между чинията и устата му.

— Кой е това, Табс? — попита Нютън.

— Човекът, който търсим — гордо каза Табита. — Покажи им, Джоузеф.

Сокът от пая потече по брадичката на Груб. Той отхапа още една голяма хапка и въздъхна блажено.

— Моля те да не мляскаш като ядеш — каза Табита, без да може да сдържи отвратения си поглед.

— Извинявай — каза Груб, изчерви се и бързо глътна хапката си, — обикновено ям сам.

— Виждам защо.

Груб се засмя, но Табита остана намръщена.

— Хайде побързай, става ли? Нют и останалите искат да разберат как си намерил дървената лъжица.

Двамата стояха в кухнята на гостилницата. Милата госпожа Бутъл се суетеше около тях. Груб се радваше, че Табита е единственият страж наоколо, макар да бе нацупена. Останалите се бяха държали любезно, но още не бе готов да отговори на въпросите им. За негово щастие високият мъж на име Нютън бе предложил момчето да си почине малко и да хапне. Дървената лъжица на Финиъс Клаг явно бе важен предмет, макар той да нямаше представа защо.

Така или иначе, бе хубаво да се отпусне малко. Кухнята изглеждаше най-уютното и топло място на света. Над огъня къкреше котел, а във въздуха се носеха миризмите на лук, месо и пай. Ножът на госпожа Бутъл издаваше равномерен, успокояващ звук, докато тя режеше морковите. Бе щастлив, че е облечен в сухи дрехи. Госпожа Бутъл му бе дала чисти риза и панталони и старо избледняло синьо палто на страж, което според нея принадлежало на Франк, когато той бил малък. Дрехите му бяха прекалено големи, но Груб не възразяваше. Чувстваше се почти като страж.

— Ето — каза госпожа Бутъл, като изсипа морковите в котела — вие двамата искате ли още нещо? Още едно парче пай? Чаша кадифе?

— Не, благодаря ви, госпожо — каза Груб.

— Госпожо? Какъв учтив младеж си ти само. Родителите ти сигурно са много горди.

Груб отново се изчерви.

— О, ами аз… искам да кажа… моите родители са…

— Малко шоколадов кекс искаш ли, тогава? Изпекох го тази сутрин, а глазурата му е…

— Добре сме, госпожо Бутъл — прекъсна я Табита, — а и Джоузеф няма време за първо, второ, трето и десерт.

— Добре, щом сте сигурни. Ако ви потрябва нещо само кажете. Аз отивам да помогна на господин Бутъл да оправи леглото в свободната стая. То е пукнато, за съжаление. Един великан…

— Да, благодаря — каза нетърпеливо Табита. — Ще се видим по-късно.

Груб изгледа момичето, когато старият трол излезе от стаята. Струваше му се странно да говориш така на толкова мила жена. Може би демонските стражи се държаха така, но не му се вярваше. Отхапа още едно парче.

— Кфо е да ши штраш? — попита той с пълна уста.

Тя повдигна вежда. Той преглътна и попита отново.

— Какво е да си страж?

Тя погледна към тавана, все едно това е най-глупавият въпрос, който можеше да зададеш.

— Досега не съм правила нищо кой знае какво. Доста е нормално.

— О!

— Сега е вълнуващо, разбира се. Заради тази вещица. Но през по-голямата част от времето…

— Каква вещица? — прекъсна я Груб. Той нямаше представа какво става, но вече бе уморен от случилите се събития.

— Вещицата, която търси дървената лъжица, разбира се.

— Добре, но вещица? Тук? Коя е тя?

— Това се опитваме да разберем — каза Табита бавно, все едно обяснява нещо за стотен път. — Знаем, че тя е накарала твоя приятел контрабандист да ѝ донесе лъжицата от Стария свят и не вярваме да ѝ трябва, за да забърка голяма торта за Карнавала на Морето.

Тя кръстоса крака и протегна ръцете си до огъня на кухнята.

— А тези троли… братята стражи… те са близнаци, така ли?

— Аха.

— И госпожа Бутъл им е майка?

— Много въпроси задаваш.

— Така ли? Ами извинявай. Просто досега само бях чувал за Демонската стража.

Табита въздъхна.

— Е, добре. Сега ще ти разкажа повече. Близнаците се казват Франк и Пади. От деца са в стражата. Нют ги видял на площада на Талин да преследват джебчия и бил толкова впечатлен, че веднага ги наел. Хол е човекът с бледо лице и очила. Родителите му мечтаели да го направят страж. Те били търговци и го изпратили да учи в Академията на Лазурната уста за пет години. Сега той е магьосник. А елфът с дългата бяла коса, който винаги мълчи, се нарича Стария Джон. Според Нютън той е страж от Тъмните Времена насам. Накрая съм аз.

Груб се опитваше да следи мисълта ѝ.

— Значи Нютън е водачът, така ли?

— Да — намръщи се тя.

— Той изглежда мил човек.

— Да, той е мил човек, но е още… как да кажа…

— Какво?

Тя го погледна с големите си сиви очи и се замисли дали да продължи. Груб внезапно се притесни, че има парченца пай по лицето.

— Е — каза тя накрая, — понякога имам чувството, че още ме мисли за бебе. Позволи ми да тръгна на мисии със Стражата само преди няколко месеца, независимо че съм добра колкото останалите. А сега ме оставиха като твоя бавачка, тъкмо когато намерих лъжицата, която всички търсят. Не е много честно.

— Защо не се оплачеш някак си?

— О, правя го… но не е така просто. Длъжница съм му.

— Как така?

— Ами той се грижи за мен. Винаги го е правел. Откакто съм малка.

— Но не ти е баща?

— Не, разбира се! Не бъди глупав.

Тя погледна към огъня. Настъпи дълга пауза и Груб се замисли дали не е задавал твърде много въпроси. След което тя заговори тихо. В думите ѝ нямаше и следа от гняв.

— Чувал ли си за съзаклятието срещу Мандевил?

Той кимна.

— Цялото ми име е Табита Мандевил.

Очите на Груб се изцъклиха. Съзаклятието срещу Мандевил. Когато то се бе случило, той още е бил в пелени, но всички знаеха историята. В един красив слънчев ден губернаторът и хубавата му млада жена Джесика отишли на разходка по пристанището. Повечето губернатори не излизали от големите си имения в квартал Флагстаф, но господин Алфред Мандевил от компанията „Зорница“ бил известен с това, че посещавал всяка част на града и общувал с всички граждани на Порт Фейт — били те търговци или мелези.

Само че този път някой ги причакал. Неизвестен злосторник хвърлил две бутилки от висок прозорец, една към губернатора, една към хубавата му съпруга. Бутилки, пълни с кръв от грифон. Семейство Мандевил починали за минути. Никой никога не открил убиеца.

— И ти си тяхната дъщеря — каза Груб очарован.

Тя го погледна толкова яростно, че той потрепери.

— Да не си посмял да ме съжаляваш, ясно? Била съм бебе, когато това се е случило. Не е като да ги помня.

— Добре — отвърна Груб, отчаяно мъчейки се да каже нещо, което няма да я ядоса — значи косата ти е…

— Боядисана. Всъщност е синя — въздъхна тя — стражите разбрали, че има съзаклятие и се опитали да предупредят баща ми, но той не ги послушал. Казал им, че не иска да живее в страх. В деня на убийството Стражата се опитала да го защити, но закъснели. След това Нют се чувствал толкова зле, че решил да ме отгледа все едно съм му дъщеря.

— Късметлийка си.

Тя го погледна смаяна.

— Късметлийка?

— Ами да. Замисли се. Имала си късмет, че някой е искал да се погрижи за теб.

— Аз… никой никога… — тя замлъкна, изгубена в мислите си.

Груб бързо смени темата, притеснен да не би да я е ядосал.

— Е, разбрали ли са кой ги е убил, имам предвид, кой е виновен?

Табита плю в огъня.

— Лигата на Светлината — процеди бавно тя, все едно всяка дума ѝ причиняваше физическа болка. — Сигурно е, че е бил някой от техните агенти. Те мразели баща ми. Преди да стане губернатор, той посетил Стария свят и видял какво правят. Видял как копоите им избиват тролове и гоблини без никаква причина. Как, по собствените им думи, „носели светлина“.

При мисълта за това Груб усети как го полазват тръпки.

— Та, когато баща ми получил възможността да промени нещо в Порт Фейт, той забранил на търговците на Лигата да минават през Средните острови. Това било най-малкото, което можел да направи. Но оттогава насам Лигата искали главата му. Убедили някой да го убие. Някой важен.

— Откъде знаеш това?

— Не го знам, но… след случилото се Демонската стража и Пристанищната милиция искали да разследват, но отгоре им било казано да не се занимават. Трите големи компании — „Кокатрис“, „Зорница“ и „Страхопочитание“ се обединили и потулили случая. Нямаше да го направят, ако убиецът бе някой прост бияч. Затова най-вероятно е бил някой от тях. Някой от богатите обитатели на квартал Флагстаф. И след това са го покрили.

— И така ти не знаеш кой е виновен…

— Не. Не точно.

— Не точно?

Тя се спря и го погледна отново. Чудеше се дали да му се довери. Той ѝ се усмихна глупаво и това реши нещата.

— Разбрах едно нещо. Юджийн Уърмуд е замесен.

— Губернаторът? Защо мислиш така?

Табита прехапа устна за миг, след което се наведе към него.

— Един ден, преди две или три години, го видях да изнася реч на площада на Талин. Тогава той не беше губернатор, разбира се, само старши търговски представител на компанията „Кокатрис“. Бях в предните редици и той ме забеляза. Щом погледите ни се срещнаха, той млъкна по средата на изречението си. Все едно бе видял демон. Останахме загледани един в друг за няколко дълги мига и всички се чудеха какво става. След това той се извини на хората, дошли за речта му, каза, че му е станало лошо и един от заместниците му продължи да говори. Сега разбираш ли?

Тя се облегна назад и зачака реакция.

Груб не знаеше какво да каже.

— Хммм… но дали това означава…

— Знам, че не означава нищо — сопна се тя, след което се сви, видимо разочарована от него и загледа пламъците, — нищо сигурно. Но имам лошо чувство за тоя човек, разбираш ли? Да можех да го докопам…

Тя млъкна и втренчи поглед в жаравата.

— Съжалявам — каза Груб, — не исках.

Тя го прекъсна рязко.

— Ами ти имаш ли си родители?

Груб поклати глава.

— Сирак?

Той кимна.

— Поне помниш ли ги? Аз бих искала да помня нещо за родителите си.

— Помня мъничко. Тате беше гоблин. Работеше на доковете, пренасяйки товари срещу няколко дуката. Мама бе човек. Срещнал я в кадифенето, където тя работела.

Той остави пая.

— Съжалявам, не исках да те занимавам.

— Не, аз искам да те чуя.

— Наистина?

— Да, продължавай. Разкажи ми за дома си.

— Добре, щом си сигурна. Беше малка стара къщичка в квартал Марлинспайк.

— Я ми я опиши.

— Беше бяла и с черен покрив. Със зелена предна врата. Имахме две малки, винаги мръсни прозорчета, които гледаха към улицата. Тримата живеехме на долния етаж в една голяма стая. Тоалетната бе навън, обща за половината улица.

— Как се казваха те? Родителите ти, имам предвид.

— Тате се казваше Елайджа. Той бе дошъл в Порт Фейт от Стария свят, натоварен на един кораб докато е бил бебе. Мама се казваше Елеанор. Семейството ѝ живяло тук от много по-отдавна, на практика от времената на Талин.

Спомените нахлуха в съзнанието му, борейки се да излязат през устата му.

— Помня, че мама ми пееше стари моряшки песнички, за да ме приспи. Помня, че си играех с тате. Обличах се в брезент и си представях, че съм Навигатора. Играехме, че разкриваме нови земи заедно. Когато станеше време за сън, той се правеше на Пастта, която ще дойде да ме вземе, ако не си легна да спя. Мислех, че ще си живеем там завинаги… Мислех… мислех, че…

Внезапно той усети, че дъхът му излиза на пресекулки. Не беше говорил за това от години. Не и откакто господин Лайтли го бе прибрал в „Сакатата русалка“.

— Хей — каза Табита, — забрави, че те питах. Извинявай.

Тя извади една носна кърпичка и му я подаде.

— Не, аз извинявай — каза Груб. Вече не можеше да се спре.

— Винаги бе имало проблем с това, че тате е гоблин, а мама е човек и аз съм… мелез. Мама се разстройваше от това, а татко ѝ казваше да не се безпокои. Но тя с право се безпокоеше, защото… един ден те дойдоха за него. Хората, с които работеше. Не понасяли да го гледат как живее с майка ми и после… и после…

Той спря и потърка очите си с кърпичката.

Табита стана и го потупа по рамото.

— Съжалявам — каза сковано тя, — толкова съжалявам.

Двадесет и втора глава

Навсякъде имаше книги — пръснати по пода, натрупани до прозореца, подпрени до крака на стола. Въздухът бе прашен и оцветен в червено от любимата лула на Юджийн Уърмуд.

Той стоеше прегърбен на бюрото си, напрягаше очите си иззад очилата и прелистваше страниците на огромен том, наречен „Енциклопедия на морските демони, изготвена от д-р Леополд Колингсуърд“. Навън гърмеше, докато той търсеше по буквите. М, Н, О, П…

„Ето го.

Пастта. Демонът, отнел живота на Талин Навигатора. Или поне така твърдяха легендите.“

Той се опита да се съсредоточи върху книгата, но отново го заболя глава. Фестивалът на Морето сам по себе си бе голямо изпитание с организацията на Голямото тържество и Карнавалът, но пратеникът на Лигата бе влошил всичко с посещението си. Колкото и да се опитваше, той не можеше да не мисли за онази ужасна вечеря и херцогът на Гаран, за неговото меко, розово лице и студените му, безцветни очи. Майка му щеше да знае какво да направи. Щеше да се справи със ситуацията много, много по-добре от него. Той поклати глава и се постара да прогони тази мисъл от главата си.

„Малцина са виждали Пастта и са оживявали, за да разкажат за срещата си“, прочете той. „Още по-малко са оставили описания за външния вид на чудовището, а тези описания си противоречат драстично. Това ни кара да мислим, че или чудовището има уменията на превръщенец или, което е по-вероятно, разказите за срещата с него не са нищо повече от халюцинации или по-лошо, откровени измислици. Аз самият съм склонен да смятам, че последната теория е вярна.

Пастта е създание, известно най-вече с убийството на Талин Навигатора, основател на град Порт Фейт в Средните острови. Твърди се, че Талин е основал града през 1214 година и го е управлявал успешно цели десет години. Жаден за нови приключения, той отплавал с трите си кораба, «Кокатрис», «Страхопочитание» и «Зорница» (струва си да се отбележи, че тези имена били приети от трите търговски компании, поделящи си властта в Порт Фейт от края на шестнадесетото столетие). Знае се, че пътят на Талин го е отвел до Самотния Остров и Фарианската падина, дом, според легендите, на Пастта. Има популярен детски стих, посветен на Пастта.

Губернаторът свали очилата си и затвори книгата. Тук нямаше нищо, което който и да е жител на Порт Фейт не знае наизуст. Бутна книгата настрана. След това, след миг колебание, дръпна едно чекмедже на бюрото си и извади куклата, която стоеше вътре.

Тя бе съвсем обикновена, няколко парчета плат, грубо съшити едно с друго и натъпкани с бобчета. Бе прокъсана. Изобразяваше пристанищен милиционер с черно палто, усмивка от конци и копчета за очи. Докато я гледаше, го завладяха странни емоции.

На вратата се потропа и един секретар подаде глава в стаята. Юджийн Уърмуд веднага остави куклата и затвори чекмеджето. Усети как се изчервява.

— Аз… — той се прокашля — надявам се това да е важно.

— Да, господин Уърмуд, много е важно, сър. Полковник Деринджър иска да ви види. Казва, че става дума за нещо неотложно.

— Добре тогава, да заповяда.

Той натъпка лулата си и потри челото си. Главата отново го болеше.

Той не харесваше полковник Деринджър. Това бе досаден и упорит човек и макар да се кланяше и да се подмазваше, губернаторът имаше неприятното чувство, че го смята за идиот. Да не говорим за самодоволната му усмивка.

Полковникът влезе вътре, усмихнат точно, както Юджийн си го бе представял. С него дойде и някакъв шишко, облечен в униформата на пристанищната милиция и райета, издаващи го, че е сержант. Той изглеждаше смутен и Уърмуд с неудоволствие забеляза, че едното му око е насинено.

Двамата застанаха пред него и го поздравиха.

— Губернатор Уърмуд — каза полковникът и се закашля. Уърмуд забеляза, че помещението наистина е доста задимено.

— Какво искаш? — попита той много по-рязко, отколкото бе възнамерявал.

— Опасявам се, че имаме проблем с Демонската стража, губернаторе — каза Деринджър, все още усмихнат. — Сержант Кулпепър иска да ви разкаже нещо.

— Кулпепър ли ви е името?

— Да, Ваша чест — кимна войникът, още по-смутен.

— Какво имате да ми казвате?

— Сър, аз и моите момчета, тъй, колеги де, си пийвахме в „Нафиркания дракон“ в квартал Марлинспайк. Но си пийвахме, не бяхме пияни, де. Е, Спрънт бе прекалил малко, но…

— Давайте по същество, Кулпепър — настоя Деринджър.

— Ами да, сър. Простете, сър. Ами гледахме да се смесим с народа, ако ме разбирате.

Губернатор Уърмуд извади златния си джобен часовник и го погледна многозначително. Сержант Кулпепър избърса потта от челото си.

— Ами, казано накратко, говорихме си с едно момче, гоблинче-мелез и дойде онуй момиче със синята коса, смъкна си ръкава, показа на всички татуировката на Демонската стража и нареди да правим каквото каже. След това побесня и ни нападна. Сметнахме, че трябва да узнаете това, сър, защото… вие таковата… забранихте дейността на онези стражи.

— Защо ви нападна? Бихте ли обяснили?

— Да, сър. Простете, сър! Мелезът имаше една дървена лъжица, увита в кадифе. И онова момиче я искаше по някаква причина.

— Дървена лъжица?

— Мога да се справя с Демонската стража още тази нощ, Ваша чест — намеси се Деринджър. — Не трябва да се безпокоите за тях. Ще ги хвърлим в Коритото. Само кажете и…

— Тишина! — сопна се губернаторът ядосан — Мисля в момента.

Главоболието му бе станало още по-силно след появата на Деринджър.

Какво ли щеше да направи майка му в такъв случай.

Внезапно той се сети как точно би реагирала.

— Хубаво — каза той накрая и махна с ръка, за да ги изпъди. — Не ми оставиха друг избор.

— Да, сър.

Двамата го поздравиха отново. Ръката на Деринджър полегна на меча му. Уърмуд се сети за нещо.

— И още нещо, полковник. Никой не трябва да бъде ранен. Ясно ли е? Никой. Не и по средата на Фестивала. Не искам никакви сценки.

Усмивката на Деринджър стана още по-широка и губернаторът толкова ѝ се подразни, че едва не направи гримаса.

— Няма, сър. Не бих и помислил за такова нещо.

Когато излязоха, губернаторът взе лулата и очилата си и започна нова книга, пушейки разсеяно. Но не можеше да се съсредоточи. Той се протегна към стария глобус в ъгъла на бюрото си и започна да го върти. Пръстите му минаха по неравната повърхност, като пресякоха Стария свят, Абаносовия океан, пресечен от Талин преди толкова много години. Средните острови, Порт Фейт и океана след него, за да стигнат отново до Стария свят.

Губернатор Уърмуд въздъхна и бутна глобуса настрана. Понякога се съмняваше, че Талин Навигатора наистина е съществувал. Толкова много от историите за него звучаха невероятно… като тази за Пастта например. Можеше ли такова същество да е истинско? Как можеше да разбере?

Кабинетът бе топъл и уютен, но губернатор Уърмуд потрепери.

Той отново подръпна от лулата си и звънна на секретаря си.

Двадесет и трета глава

— И тогава се появи Табита — завърши Груб. Той не бе голям разказвач, но каза всичко толкова точно, колкото можа, от нощта на Голямото тържество до събитията, разиграли се в „Нафиркания дракон“. Първоначално бе изнервен от това, че е застанал в столовата и говори пред Демонската стража. Гласът му даже трепереше. Ако публиката му обаче забеляза това, бе достатъчно възпитана, че да не каже нищо. За него бе странно да е център на вниманието и всички да го слушат. Не бе сигурен, че това му харесва.

Нютън първи направи коментар.

— Трябваше да се досетя, че Хлъзгавия не заслужава доверие.

— Той ни е предал и се е опитал да вземе предмета за себе си — каза Табита, — но това няма значение. Ще накараме този нагъл плъх да си плати.

— О, да — каза Нютън мрачно — и още как. Хол, какво можеш да ми кажеш за дървената лъжица.

Магьосникът се бе изгърбил иззад една маса и съзерцаваше предмета на вещицата, който бе разположен на една носна кърпа. Свали очилата си и се намръщи.

— Хипотезата ми е, че тази дървена лъжица е всъщност вълшебна пръчка, създадена с конкретна цел. Старият елфически заклинател, срещнат от господин Финиъс Клаг, явно обаче е професионалист, тъй като не долавям следи от работата му.

— Обясни.

— Едно некачествено заклинание би оставило вълшебна следа, която да направи идентификацията лесна. Тук обаче магията се е сляла с дървото толкова сигурно, че не е оставила и следа от себе си. Поради тази причина не може да се прецени колко силно е заклинанието и нито дори от какъв тип е. Докато някой не опита да използва лъжицата като магическа пръчка, тя си остава обикновена дървена лъжица.

— Вълшебна пръчка? — попита Франк, пълен със съмнение. — Не трябва ли да изглежда тогава по… вълшебно?

Хол въздъхна и потърка челото си.

— Всеки ден магьосниците трябва да се борим точно с такива глупави предразсъдъци. Всеки може да направи магия, просто научаването ѝ отнема време и изисква търпение. Няма нужда да имате дълга бяла брада и наметало със звездички по него. По същия начин и видът на вълшебната пръчка няма никакво значение. Това, което има значение, е, че вълшебната пръчка е физически обект, който може да канализира магическата енергия. Една дървена лъжица е чудесен избор. Тя е евтина, лесно може да се намери, добре балансирана е и ти спестява усилието да си правиш собствена.

— Добре — отговори Нютън, — разбрах те.

— Ъъ… — намеси се Груб — мога ли да кажа нещо?

— Разбира се.

Всички го погледнаха.

— Значи докато стоях в избата на Ямата, чух крадеца, който я е взел, да разговаря с Джеб. Мисля, че те мислеха, че още спя. Но той каза нещо за каиш.

Веждите на Хол се повдигнаха.

— Какво означава това? — попита Нютън.

— Каишът е много силно заклинание, забранено във всички държави както на Стария свят, така и на Средните острови. То позволява на магьосника да нахлуе в чужд разум и да го манипулира така, както му е угодно. Което означава, че ако знаеш как се използва тази пръчка…

Той вдигна дървената лъжица.

— … можеш да накараш някой да направи каквото поискаш.

Настъпи тежко мълчание.

— Е — каза Франк, — чий ум е бил целта на вещицата.

— Може да е всеки — отговори Табита.

Пади обаче поклати глава.

— Не е всеки. Десет хиляди дуката са много пари, само за да донесат това до Порт Фейт. Който и да търси вещицата, ще да е някой важен.

— Може би губернатор Уърмуд — предположи Франк — в Порт Фейт няма някой, който да е по-важен от него.

Нютън кимна бавно.

— Много е възможно. Контролираш ли губернатора, контролираш и града. Можеш да направиш всичко, което си поискаш.

— А и времето съвпада — допълни Пади. — Защо ще идва в Порт Фейт сега, в навечерието на Фестивала? Може би защото пред губернатора има цяла година управленски мандат. Талин знае какво би сторила вещицата, ако контролира губернатора като марионетка.

Франк се наведе към Груб, намигна му и го ощипа. Груб едва не извика. Болеше.

Но можеше да прецени, че жестът е приятелски.

— Ти си смелчага, знаеш ли това? — попита тролът.

— Ъъ… ама аз нищо не съм направил.

— Грънци. Храбро момче си ти и мислиш бързо. Имал си късмета онези хора да те измъкнат от Ямата, но въпреки това…

— Което ми напомня — прекъсна го Табита, като спаси Груб от ново изчервяване, — забравих да ви кажа, че онези хора от Ямата бяха черни наметала. Почнаха да се заяждат, стана бой и…

Тя млъкна.

Всички я гледаха.

— Табита — каза Нютън, — онези черни наметала… надявам се, че те не са разбрали, че ти си от Стражата? Нали?

Настъпи неловко мълчание. Табита поаленя и започна да си играе с копчетата на палтото.

— О, Табс — въздъхна Пади.

— Но аз… аз не знаех, че те са черни наметала, докато…

— Точно това е — заяви Стария Джон. Груб за пръв път го чуваше да говори. — Не си знаела.

Табита погледна през стаята, но никой не срещна очите ѝ. Никой не я защити. На Груб му се искаше да каже нещо, с което да помогне, но не знаеше какво.

— И защо не ни каза това по-рано? — попита Хол.

— Не се сетих… те бяха изпили толкова грог, колкото да потопи галеон. Едва ли ще си спомнят.

— Не можеш да знаеш това, Табс.

Табита отвори устата си, но не намери какво да отговори. Вместо това сви рамене и се загледа яростно в единия край на стената.

— В беда сме — каза накрая Нютън. — Доколкото познавам Деринджър, той ще отиде право при губернатор Уърмуд, а след това ще тръгне по петите ни.

— Но… — каза Табита.

— Засега мълчи — ледено я отряза Нютън. — Вече стори достатъчно. Добре се справи с това, че откри Джоузеф и магическата пръчка, но отново постъпи безразсъдно. Казах ти, че това не е игра. Все още имаш много да учиш.

Табита изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Мога да помогна, мога да…

Франк постави ръка на рамото ѝ.

— Всички правим грешки, Табс.

Омърлушена, тя погледна към пода така, че другите да не виждат лицето ѝ.

— Нямаме време — каза Нютън. — Всеки момент Деринджър ще дойде с хората си и…

В този момент се чу изстрел и прозорецът на гостилницата се пръсна.

Двадесет и четвърта глава

— Всички да залегнат!

Груб усети една тежка ръка на гърба си и след това наполовина падна, наполовина бе съборен на колене. Някой изгаси фенерите. Чу се плисък на вода и съскане, след което огънят също угасна.

Той премигна, за да могат очите му да привикнат към сенките и лунната светлина. Можеше да чуе как стражите стъпват внимателно по краищата на стаята. Пистолетите им изщракаха при зареждането. Друга ръка го хвана за яката и той бе избутан до стената, скрит от големите фигури на Нютън и Франк. Финиъс Клаг мина покрай тях и се сви в ъгъла.

— Добър вечер — чу се спокоен глас. Звучеше, все едно идва едновременно отвсякъде и отникъде. Бе подсилен с магия.

— Кайръс Деринджър — прошепна Франк. — Този проклет елф няма ли си друга работа?

— Знам, че си там, Нютън — каза гласът, — и не съм в настроение за игрички. С хората ти имате точно три минути да излезете невъоръжени и с ръце във въздуха.

— Или какво? — извика Табита. Заради вълнението, тя звучеше сякаш се е посъвзела малко. — Ще ни оставиш на мира и ще си гледаш работата?

— Не съвсем — отвърна Деринджър, без следа от хумор. — Ще разбием това място и ще ви отведем всичките в Коритото. Без да броим загиналите, разбира се.

— Никаква изненада — промърмори Нютън. — Хол, виждаш ли нещо?

Груб едва успяваше да различи тънкия силует на магьосника в отсрещния край на стаята. Той гледаше през прозореца в мрака.

— Нищо.

— Франк, тук има ли изход, за който Деринджър да не знае.

— Един стар контрабанден тунел — отвърна тролът. — Не е ползван вече повече от столетие, но входът към него е в избата. Излиза на уличката зад гостилницата.

— Добре. Разделяме се на две групи. Хол, Джон и близнаците, вие идвате с мен. Табс, изведи останалите през тунела. И внимавай за контрабандиста. Хол, дай ми дървената лъжица.

Дървената лъжица се изтърколи по пода. Нютън я взе и я даде на Груб.

— Джоузеф, ти успя да я опазиш досега. Скрий я в колана си и не я показвай, каквото и да става.

— Да, сър! — отговори Груб, а стомахът му се сви от странно чувство, смесица от страх, вълнение и гордост. Нютън изглежда го уважаваше, а той не бе свикнал с такова отношение. Това го накара да се почувства смел, сякаш може да направи всичко. Нямаше да провали стражите. Каквото и да станеше.

— Ще се видим на фара след два часа. Пазачът там е мой приятел. Всичко е ясно, нали?

Очите на Груб вече бяха свикнали с тъмнината. Той видя как другите кимват, но му се стори, че Табита се е нацупила. Тя обаче не каза нищо и Груб също си замълча.

— Сега вървете. С наведени глави!

Груб усети как ръката на Франк хваща неговата, щом тръгва.

— Хей — каза той, — извини се на мама за прозореца.

— Ще имаме късмет — промърмори Хол, — ако се размине само с прозореца.

Дали беше разумно да остави Табс сама да се погрижи за господин и госпожа Бутъл? И за контрабандиста и сервитьорчето? Вече бе късно да се безпокои за това. Поне момчето Джоузеф изглеждаше разумно. Освен това Нютън имаше нужда от всички останали пазачи. Познаваше Деринджър добре.

Нютън се прокашля и каза:

— Добър вечер, Кайръс. Правиш голяма грешка, да знаеш.

Смехът на елфа, подсилен от магията, проехтя в помещението.

— Щом си сигурен в това, защо не се предадеш? Ако не си сторил нищо лошо, ще те пуснем на свобода.

Изстрел от мускет строши още един прозорец, а парчета мазилка паднаха опасно близо до рамото на Стария Джон. Елфът обаче не мръдна.

— Боклук — изсумтя той.

— Право думаш — каза Нютън и освободи предпазителя на пистолета си. — Защо тогава не дойдеш тук да разговаряме като цивилизовани хора?

— Имам по-добра идея — в гласа на Деринджър се долови ръмжене — вместо да ми губиш времето, излез веднага. Давам ти още две минути.

Нютън и без това не бе очаквал номерът да свърши работа. Сега наистина не му оставяха никакъв избор.

— Франк, Пади. Ще ми трябва още огнева мощ.

Близнаците се ухилиха едновременно.

— Нямаш проблеми.

Те пропълзяха иззад тезгяха на гостилницата и се върнаха с огромен сандък. Франк повдигна капака и Пади му подаде съдържанието му — два мускета за Стария Джон и Хол (Хол отказа, затова Джон взе и двата), къса широкоцевна пушка за Франк и тежък пистолет с четири цеви за Нютън. Пади подаде на всички кесии с барут и няколко гюлета, след което извади тумбесто оръжие с широка, зейнала цев като фуния и бронзов модел на дракон на спусъка.

— Какво, в името на Пастта, е това? — попита Нютън, докато отваряше кесията с барут.

— Моята пушка за гюлета. Направена е от джуджета. Дълги години съм чакал повод да я пробвам.

— Добре, че родителите ти не са тук — каза Хол с погнуса. — Не съм убеден, че майка ти би одобрила това нещо.

Нютън зареди пистолета си, погледна към останалите, за да се увери, че са готови и си пое дълбоко въздух.

— Деринджър! Знаеш много добре, че няма да се дадем без бой. Ако хората ти се плашат от нас, пусни ги да си вървят.

— Много смешно — отвърна гласът на Деринджър. — Имате още една минута.

Наистина ли идеята да дойде при стражите бе добра? Засега нещата не стояха така, както Груб си ги бе представял. Той очакваше проблемите му да свършат, а вместо това тичаше из тъмния коридор на гостилница, бягайки от пристанищната милиция в опит да спаси една дървена лъжица. Всичко това в компанията на опасен контрабандист и два стари трола по нощници. Да не говорим за новата му приятелка Табс, която вървеше напред с фенер и бе в ужасно настроение. Груб реши, че може би щеше да намери цялата ситуация за смешна, ако тя не бе ужасяваща. Той погледна назад към коридора и стаята, където бяха останали стражите.

Стражите, с които току-що се бе запознал.

Тези, които надали щеше да види отново.

— Не се разделяйте — излая Табита — и не се бавете.

Груб се затича, за да ги настигне.

— Хей, приятелче — каза Клаг и постави ръка на рамото му, — ако искаш, дай лъжицата да я пазя аз. Да не те притеснява.

— Чух това, пилешки мозък — обади се Табита, без да даде шанс на Груб да отговори, — а ти, Джоузеф. Ако оня опита да направи някаква глупост, му шибни един шамар.

— Момичета — промърмори Клаг, докато слизаха по някакво стълбище. За негово щастие Табита не чу това.

Избата бе влажна и студена. Миришеше на мухъл и развалена от месеци риба. Личеше, че отдавна не е използвана.

— Та къде казвате е този таен тунел? — попита Табита.

— Чакай сега да видя — каза госпожа Бутъл. — Много време мина, откакто го видях за последно.

— Добре, но нямаме много време.

— Мисля си, че входът беше някъде тук — и тя посочи една стара бъчва с треперещ зелен пръст.

Табита мина разстоянието до бъчвата и я събори рязко на земята с ръмжене. Изкарваше яда си върху неодушевения предмет, който се разпадна на части, а самата Табс падна на пода.

— Гадно — обади се Клаг.

— Радвам се, че забелязваш — процеди Табита през зъби — и съм благодарна, задето те докарахме…

Чуха се изстрели и тя млъкна.

Груб потръпна. Госпожа Бутъл простена уплашено. Звукът бе приглушен, защото бяха под земята, но нямаше съмнение откъде идва.

От улицата до гостилницата.

— Е, какво чакате? — обади се Клаг, който вече отваряше тайната врата зад вече счупената бъчва. — Да си обираме крушите!

Тунелът бе много тесен, малко по-широк от самия контрабандист. Това не бе толкова зле за Груб, който бе мършав дори за гоблинско момче. Не му харесваше обаче мисълта за горките стари троли, които едва промъкваха огромните си тела и съсипваха изпраните си наскоро нощници. Усети нещо топло и влажно по ръката си и го избърса в панталоните си, опитвайки се да не мисли какво е. Нещо се размърда около другата му ръка и той я отдръпна изненадан. Каквото и да беше, си бе отишло. Той се съсредоточи върху това да следва фенера на Табита, която вървеше пред него.

Тунелът бавно се изкриви нагоре. Бе по-дълъг от очакваното. Когато най-накрая се появи и излезе през вратата над главата си, разбра защо. Бяха минали под улицата и сега бяха от другия ѝ край. Груб избута няколко стари щайги, които скриваха изхода и заедно с другите се залепи до стената. Всички започнаха да гледат уплашено като плъхове, криещи се от котка.

Дъждът най-накрая бе спрял, но въздухът бе хладен. Непрекъснато капеше вода от задръстените улуци, а калдъръмът бе целият в локви. Улицата бе тъмна и празна, ако не се брояха щайгите и една счупена стълба, подпряна на стената. Изстрелите, които се чуваха, бяха далечни, но вече се смесваха с крясъци и викове.

Груб видя старите тролове прегърнати и треперещи от студ в своите нощници.

— Заповядайте, госпожо Бутъл — каза той. — Вземете палтото ми.

Докато тя го взимаше, Груб погледна към Табита.

— Оф, добре — каза тя сърдито и свали собствения си жакет, за да го подаде на господин Бутъл.

— Много ти благодаря, Табс.

Табита бе смутена.

— Хайде — каза тя — да се махаме оттук, преди да сме измръзнали до смърт.

Без да изчака останалите, тя тръгна надолу по улицата.

И тогава от сенките се появи мрачна фигура, която застана на пътя ѝ. Бе прегърбена и загърната в дълга сива роба.

Принадлежеше на старица.

Кръвта на Груб се смрази, а моментът сякаш се разтегли във времето…

Двадесет и пета глава

— Къде е дървената лъжица? — проехтя гласът ѝ като гръмотевица. В тона ѝ се долови ръмжене, като на див звяр.

— Дайте ми я. Дайте ми я веднага!

Груб се опита да мръдне, но закъсня. Тя се бе озовала точно пред него, сякаш без да се движи. Изкривените ѝ пръсти го хванаха за гърлото и стиснаха толкова силно, че той извика задавено. Усещаше лъжицата под колана си и зачака неумолимото тупване на дърво върху калдъръма. Но лъжицата остана на мястото си, скрита от голямата му риза.

— Къде е тя? — изсъска вещицата. Гласът ѝ притихна, стана коварен и подкупен.

— Знам, че е в теб, мелез. Той ми каза, че е в теб. Кажи ми къде е. Или ще те убия на място.

Груб нямаше идея какво да прави. Може би заради магията на вещицата, може би защото бе изплашен до смърт. Така или иначе тялото му бе парализирано, а съзнанието му празно, като открито небе.

Можеше да види всяка подробност от изкривеното ѝ лице, всяка бръчка. Носът ѝ бе изкривен като клюна на буревестник, а най-ужасни от всичко бяха очите — студени и черни като обсидиан. Усети, че му прилошава, че ще припадне, повърне или и двете.

И тогава с крайчеца на окото си видя Табита. Лицето ѝ бе почервеняло, а очите ѝ блестяха. Груб се досети какво смята да направи.

— Не, не, не — изхриптя той, — не.

Табита го избута към стената. Той се откъсна от хватката на вещицата и разумът му се проясни.

Лъжицата я нямаше. Или по-точно вече бе в ръката на Табита.

— Не! — извика той безпомощно.

Но тя вече бягаше надолу по улицата, към страничните пресечки.

— Спасявайте се! — извика тя. Гласът ѝ бе предрезгавял от вълнение.

Думите на Нютън прозвучаха отново в ума на Груб.

„Отново постъпи безразсъдно. Казах ти, че това не е игра.“

Старицата се усмихваше. Можеше да го види, въпреки че качулката бе спусната над лицето ѝ.

— Спри — каза той жалостиво, — моля те, спри. Остави я на мира.

Но гласът му прозвуча като дрезгав шепот и преди да може да каже още нещо, вещицата хукна подир Табита с такава скорост, че отстрани изглеждаше като да е полетяла.

Най-накрая глупавото му тяло се раздвижи. Той се изправи на крака и понечи да се затича подире им. Краката му обаче се спънаха в нещо и за втори път през деня той се озова с лице в калдъръма.

„Не и отново! Ох!“

Ризата му подгизна. Той се превъртя настрана и видя една фигура да се извисява над него.

— Хайде, приятелче — каза Финиъс Клаг, — вече не можеш да ѝ помогнеш. Мислех, че поне ти имаш малко разум в главата.

Груб понечи да се изправи, но контрабандистът го хвана за ризата и го задържа на земята.

— Пусни ме! Трябва да ѝ помогна!

— Не бъди глупак, хлапе. Какво смяташ, че може да направи малко гоблинче като теб срещу вещица като тази, а?

— Ти не разбираш! Аз трябва да…

— Трябва да се успокоиш.

Груб се огледа наоколо, търсейки помощ и видя семейство Бутъл. Те се бяха прегърнали и гледаха надолу към улицата, където бяха изчезнали Табита и вещицата. Очите им бяха станали големи като гюлета, а лицата — бледи като платна на кораб.

Груб разбра, че контрабандистът е прав.

— Съжалявам — каза той, в опит да се съвземе, — разбира се. Съжалявам. Не мислех. Трябва да стигнем до фара, както каза господин Нютън.

— Така е по-добре — Клаг се изправи и му подаде ръка. — На добър час, приятелче.

— Какво… как така на добър час?

Клаг оправи яката на палтото си и прибра ръце в джобовете си.

— Няма да ходя до фара. Не искам твоят капитан Нютън да ме хвърли в някоя тъмница.

Груб усети как го залива вълна от отчаяние.

— Не можеш да си тръгнеш. Мислех, че…

— Гледай сега. Ти си добро момче и аз не исках да те оставя да се втурнеш към смъртта си. Няма обаче и да ти се подчинявам. От моя гледна точка стоката е доставена. Не така, както исках, но в живота не можеш да получаваш всичко. Вече няма какво да ме държи във вашата компания.

— Значи ще си тръгнеш?

Клаг се поколеба.

— Хлапе, защо не дойдеш с мен? Послушай съвета ми. Не се забърквай в тази бъркотия.

Груб не вярваше на ушите си.

— Ами тези старци? Ами Табита?

Клаг сви рамене.

— Оправяй се с тях, тогава. На мен ми се прияде от ония змиорки. Толкова вкусни не бях ял отдавна. След това ще се махна от това проклето градче. Откакто съм тук, си имам само неприятности.

Той му намигна, обърна се и потъна в мрака.

Груб като замаян го наблюдаваше как изчезва.

— Добре — каза той на отдалечаващата се фигура. — Прави каквото искаш. И не се безпокой за никой друг, щом така предпочиташ.

Но нямаше какво да стори. Внезапно осъзна, че вратът му го боли от ръката на вещицата. Протегна се и видя, че е мокър, неприятно мокър и лепкав. Погледна надолу и видя, че по ризата му е прокапала кръв. За момент помисли, че ще припадне, но успя да се съвземе. Имаше работа за вършене. Хората разчитаха на него и не ставаше дума само за троловете. Капитан Нютън, Демонската стража… Нямаше да ги провали. Независимо дали бяха живи или… или не бяха живи…

Семейство Бутъл бяха останали почти неподвижни по време на всичко, случило се досега. Само трепереха от студ и от страх.

— Всичко ще е наред — каза той и се опита да звучи уверен в думите си, независимо от изстрелите в далечината — да се махаме оттук.

Той тръгна, попивайки кръвта по гърлото си с ръкав и премина почти половината улица преди да се спре.

— Ъъ — каза той, — а в каква посока трябва да вървим?

Двадесет и шеста глава

Слик нямаше търпение купонът да започне.

Дъждът полека-лека намаляваше и от своята позиция — свит до комина на покрив, гледащ точно към гостилницата, той можеше да види всичко.

Виждаше Кайръс Деринджър на улицата долу, коленичил зад една бъчва. Гледаше през далекоглед, за да види какво има в сградата на семейство Бутъл. Зад елфа стоеше сивокос магьосник, загърнат в черното наметало на пристанищната милиция. Слик вече бе забелязал и къде са останалите хора на Деринджър. Петима бяха скрити в сенките отляво на гостилницата и чакаха с приготвени байонети. Още петима имаше отдясно. От комина до него долитаха приглушени гласове, които му подсказваха, че Деринджър има хора и в горния етаж на къщата.

Тройна атака като по учебник. Това, което можеше да се очаква от старо куче като Деринджър.

Слик облиза устни. Бе изненадан да открие черните наметала тук. Вероятно трябваше да отиде при Хлъзгавия Джеб и да го накара да изчака. Но не искаше да изпусне представлението. Какво щеше да стане, когато Джеб се появи с опасния си приятел? Слик не знаеше, но бе готов да заложи лявото си крило на това, че ще е интересно.

Деринджър провери джобния си часовник и извади меча от ножницата си.

И тогава започна стрелбата. Изстрелите дойдоха по-надолу от улицата и бяха от пистолет. Едно стъкло се строши, а после се чу пиянско и ужасно фалшиво пеене на моряшка песен.

Деринджър свали меча си, обърна се към магьосника и му прошепна нещо.

Слик се ухили.

„Започва се.“

Група фигури застана на ъгъла. Носеха горящи факли, които осветяваха улицата и самите тях. Бяха разнородна група — от хора, джуджета, елфи, импи, гоблини, тролове и великани. Бяха поне четирийсет души, въоръжени до зъби — със саби, пушки, ножове, тояги и брадви. Много от тях бяха боядисани в цветове на войната или бяха увили кърпи около лицата си. Спряха се пред гостилницата на Бутъл и започнаха да чупят празните си бутилки от грог по стената. Хилеха се и се закачаха един с друг. Изглеждаха невероятно неприятни. Един от тях вдигна дълъг прът с черен флаг. Вятърът го развя и разкри изображението на него — бял череп с бял сатър под него.

Опасният приятел на Хлъзгавия Джеб излезе от тълпата, нисък и плешив както винаги. Бе облечен с обичайното си черно палто, без риза отдолу. Слик можа да види изкуствената му ръка — мрежа от дърво и ръждясал метал.

Капитан Гор.

Този път на ръката му бе закачено огромно криво острие, а в дясната си ръка държеше огромен ръждясал сатър. Хлъзгавия Джеб бе до него, облечен с нелепо розово палто. Изглеждаше страшно доволен от себе си.

— Т’ва ли е, Джеб? — попита Гор.

— Да.

— Хубаво. Никой не може да лъже капитан Гор и да оживее след това. Никой.

Той отметна глава назад и изрева. Звукът изригна от гърлото му. Трябваше да накара кръвта да се смрази във вените ти.

Слик обаче не се плашеше лесно.

— ФИНИЪС КЛАГ! — ревна пиратът към гостилницата. — ДАЙТЕ МИ ФИНИЪС КЛАГ!

— И дървената лъжица — потърка ръце Джеб.

— И ДЪРВЕНАТА ЛЪЖИЦА!

Слик чу гласа на Нютън да долита отвътре.

— Защо не дойдеш да си я вземеш, трюмен плъх такъв?

Пиратите започнаха да си шушнат невярващо. Един или двама извикаха.

— Ще съжаляваш за тези думи, Нют — изсъска Джеб.

— Единственото, за което съжалявам, е, че ти се доверих, двулична гадино.

— Вината си е само твоя. Винаги съм ти го казвал, Нют. В този град не можеш да имаш вяра никому. Дори и на собствената ти фея. Той те прецака, ако случайно се питаш.

Отговор не последва.

Капитан Гор се обърна към хората си и изръмжа.

— Избийте ги, момчета. Избийте ги всичките. Не искам заложници.

Чу се звукът от издърпани предпазители на пистолети и изтеглени саби.

Слик се изкикоти доволно. Най-хубавото беше, че пиратите бяха твърде пияни, за да разберат, че наблизо има и войници на милицията. Черните наметала на Деринджър все още се криеха и чакаха заповедите на своя лидер, който се чудеше какво, в името на безкрайната морска шир, трябва да направи.

Чу се звук от зареден мускет от стаята под него, последван от зле прикрита псувня. Слик се дръпна настрана зад комина, докато няколко пирата погледнаха нагоре.

— Какво беше това? — попита тъпо един от тях.

„Идиоти“, помисли си Слик. „Пълни идиоти.“

Сякаш за да потвърди впечатлението му, внезапен боен крясък долетя от дясната страна на гостилницата. Той погледна иззад комина и забеляза как един от войниците излиза от скривалището си, насочил байонет към смаяните пирати.

— Ааа! — викнаха черните наметала. — Ааааа!

Идиоти.

— Атака! — кресна Деринджър, който изскочи иззад бъчвата си. — Атакаааа!

Мускети започнаха да стрелят от стаята под него, веднага им отвърна стрелба от гостилницата. Магьосникът на милицията се изправи, разпери ръце и запрати вълшебна вълна към най-близкия пират. Стрела от арбалет разби прозорец. Друга, нескопосно изстреляна, профуча покрай покрива зад Слик. Едно гюле изскочи от гостилницата и се приземи сред пиратите с гръм.

Пиратите се бяха озовали под кръстосан огън. Те се паникьосаха и се втурнаха във всички посоки, размахвайки оръжия.

— Милицията! — ревна капитан Гор — Избийте ги!

— Зад барикадите! — кресна Нютън и прасна един пират по главата с огромния си пистолет. Пиратът се опитваше да влезе през прозореца и увисна в несвяст, наполовина влязъл, наполовина излязъл. Ножът, който стискаше в зъби, падна на земята.

Ако Нютън пипнеше Слик, феята щеше да си има сериозен проблем.

Вратата се разтърси, когато пиратите се опитаха да нахлуят от другата страна.

— Франк, Пади, подпрете с нещо тази врата!

Троловете близнаци метнаха оръжия на рамо и започнаха да мъкнат маси и столове.

Стария Джон гръмна с един от мускетите си и бе възнаграден с писък на болка от жертвата си. Той спокойно започна да презарежда.

— Как върви магията, Хол? — попита Нютън, докато вадеше пистолет от колана на припадналия пират.

— Мъча се да се съсредоточа — процеди Хол през зъби. — Условията не са перфектни за изричане на заклинание. Надявам се да го забелязваш.

Нютън изръмжа и стреля с пистолета.

— Добре, добре. Не, че те карах да побързаш, да не си си помислил нещо?

От далечната страна на стаята един пират прескачаше разбит прозорец. Франк скокна към него, тресна го по главата с една табуретка и го избута обратно навън.

Друг влезе през съседния прозорец. Пади пристъпи напред, парира сабята му със своята пушка за гюлета, след това хвана пирата за яката и го дръпна в стаята. Човекът удари главата си в една маса с тъп звук и припадна.

Вратата отново се разтърси. Нямаха много време преди…

И ето, че най-после усетиха познатата тръпка от изречено заклинание. Нютън се обърна и видя как от ръцете на Хол се издига черен пушек. За броени секунди той покри цялата стая и скри всичко от поглед.

— Ето — каза Хол нейде из мъглата, — сега доволни ли сте?

— Не и докато не се махнем оттук. Всички, мърдайте!

Стражите излязоха от стаята, стреляйки докато вървят.

Нютън се измъкна последен. Докато вървеше, той извади кутията със снаряди, запали последните гюлета и ги метна през прозореца. Нямаше нужда да чака, за да види резултата. Той изскочи от стаята и затвори вратата зад себе си. Стените потръпнаха, когато гюлетата изгърмяха.

Нютън изтри потта от челото си.

— Какъв е пътят към избата? — попита той — Време е да се махаме.

Слик не можеше да сдържи усмивката си, докато гледаше как Хлъзгавия се оттегля, бягайки презглава надолу по улицата. Полираните обувки на гоблина изпръскваха розовото му палтенце с кал. Това бе най-хубавата гледка, която бе виждал от години. Много кръв и черва и възможност да ги гледа от покрива, където имаше прекрасен изглед. Единственото, което му липсваше, бе една голяма захарна бучка, от която да смуче.

В интерес на истината се надяваше и самият Хлъзгав да пукне, но и гледката на това как той търчи като подплашен плъх почти подмокрен от страх бе забавна. Освен това пред гостилницата ставаха и други интересни неща.

Пиратите си бяха изкарали ангелите заради атаката от двете страни и голяма част от тях вече бяха ранени или мъртви. Сега обаче те бяха готови да отвърнат на удара, а естествената им жестокост се справяше с обучението на черните наметала. Слик се изкикоти, когато един войник рухна на калдъръма, смачкан от тежестта на трима корсаря. Магьосникът с черно наметало хвърляше по някоя магия, но вече бе изпотен и стенеше от усилието. Слик прецени, че магът няма да издържи още дълго. От лявата страна на магазина Босун Тък прокарваше кървава просека през черните наметала. Сабята му описваше смъртоносни дъги.

Татуираният великан не бе за изхвърляне, но бледнееше пред Кайръс Деринджър. Елфът се хвърляше към врага, а сабята му танцуваше със смъртоносна скорост. Слик наблюдаваше с удоволствие всяка атака, всеки блок, всяко нападение. Елфите, разбира се, по природа бяха гъвкави, но това бе нещо различно. Деринджър отби една свистяща брадва, наръга притежателя ѝ в корема, завъртя се, блокира две саби, насочени към него, отблъсна един от нападателите си и след това удари друг с тъпото на острието си.

И тогава пред него се появи капитан Гор.

Слик изписка от вълнение. Контрастът между двамата бе страхотен. Стройният елф с неговото блестящо фехтовално умение и бесният кръвожаден пират. Битката покрай тях спря и около двамата бойци се освободи кръг.

— Отсечи му главата! — ревнаха пиратите.

Двамата водачи започнаха да кръжат един срещу друг. Острието на Деринджър засъска като змия във въздуха, докато Гор надигна мощния си сатър. Ръката му бе насочена като пистолет срещу главата на противника. Пиратът изръмжа, плю и скочи напред с вдигнат сатър.

Пиратите завиха развълнувано. Слик затаи дъх. Това бе решителният момент. Слава или смърт. Най-върховният дуел, на който двамата щяха да присъстват. Борба до смърт. Двама шампиони, влезли в смъртоносна битка. Сякаш съдбата ги бе събрала заедно за този едничък момент…

Чу се тежко тупване, когато капитан Гор падна на паважа.

Кайръс Деринджър коленичи и избърса сабята си у палтото на пирата. Изглеждаше напълно спокоен, все едно не бе направил нещо повече от това да изтърбуши риба. Кръвта изпълни празните пространства около калдъръма.

Всичко свърши. Слик дори не бе видял смъртоносния удар.

Изминаха няколко секунди тишина преди Босун Тък да поеме инициативата.

— Бягайте — изграчи той.

Пиратите се обърнаха и отстъпиха като хлебарки пред пламък.

Слик удари по покрива с юмруче. Битката тъкмо бе станала интересна и сега полковникът я бе развалил.

— Гостилницата! — излая Деринджър. — Не стойте така, а претърсете гостилницата, морски охлюви такива.

Войниците внимателно влязоха навътре, изнервени от черния дим, който изпълваше прозорците и комина.

Но Слик бе загубил интерес към сражението. Той махна с криле и отлетя далеч от покривите. Този проклет Деринджър и неговата превзета фехтовка. Поне Нютън и Хлъзгавия си го бяха получили. В крайна сметка нощта бе минала чудесно.

Той полетя високо из града, ухилен, докато покривите под него се размазаха и въздухът засвистя. Той се завъртя около една заложна къща и се снижи към улицата надолу, като зави иззад един ъгъл, за да стресне кон, вързан до пивницата. Засмя се.

Бе добре, че е свободен, далеч от скучния и сериозен Нютън и от страхливия, безполезен Джеб. Може би трябваше да напусне Порт Фейт. Това бе идейно… но от друга страна, в този град имаше още захар за ядене. Може би можеше да си намери някой, достоен за услугите му. А и да не намереше, винаги можеше да предаде бъдещите си работодатели.

Да, това му трябваше. Нов работодател.

Двадесет и седма глава

Груб се подхлъзна на една неравност по пътя и кракът му потъна в една локва. Той изпъшка, когато водата се просмука в обувката му. Само това му липсваше.

— Добре ли си, миличък?

— Добре съм, благодаря — отвърна Груб, като се постара да звучи все едно не е притеснен. В действителност обаче се чувстваше обезсърчен и малко засрамен от това, че старите тролове се справят с нощната разходка много по-добре от него.

Горе на могилата времето бе мразовито. Вятърът развяваше тревата и проникваше през подгизналите дрехи на Груб. Студът бе направо болезнен. Той се прегърна, за да остане топъл и погледна нагоре към далечния силует на фара. Не изглеждаше като да приближава.

Ситуацията се влошаваше и от това, че умът му постоянно разиграваше случилото се в уличката. Лицето на вещицата, изкривено като маска, направена да плаши малките деца. Гледката на Табита, която поглеждаше триумфиращо назад, стиснала дървената лъжица.

Но нямаше полза да мисли за това. Той се съсредоточи върху думите на вещицата, които отекваха в главата му отново и отново. „Той ми каза, че е в теб.“ Но кой беше той? Груб се опита да мисли като страж. Кой можеше да е казал на вещицата къде е? Джеб? Превръщенецът? В това нямаше смисъл. Трябваше да е бил някой, който знае, че дървената лъжица е в него, това бе сигурно. Дали не бе някой от Демонската стража? Не, това вече беше глупаво.

Мозъкът му работеше на бесни обороти. За да се разсее, той спря и погледна назад към светлините на Порт Фейт, греещи като звезди.

Но веднага се сети за Табита, която трябваше вече да е пленена, някъде измежду тъмните сгради. Какво ли щеше да каже Нютън? Той нямаше идея къде е тя. Нямаше идея къде е лъжицата. Демонската стража бе спасила живота му, бяха се погрижили за него, а той бе оплескал всичко. Бе се надявал самият той да стане страж, но това сега бе невъзможно. Дори да бяха оцелели след сражението край гостилницата, нямаше начин да го приемат след такова фиаско.

Ушите му клепнаха, а очите му се насълзиха, което го накара да се почувства още по-зле. Изтри ги гневно с ръкав и се обърна настрани от семейство Бутъл, така че да не го видят. Бе безполезен като морски охлюв, точно като казваше господин Лайтли. Най-лошото бе, че заради него Табита бе останала сама с онази вещица…

— Господин Груб? — каза господин Бутъл. — Надявам се не се обвинявате за станалото?

Той постави нежно ръка на рамото му.

— Нямаше какво да сториш, миличък — каза госпожа Бутъл. — Никой на твое място не би могъл да направи нищо. Нито дори Нют.

Това бе нещото, което Груб си представяше, че би чул и от собствените си родители. Господин Бутъл дори малко приличаше на баща му, само дето бе два-три пъти по-голям.

Това го накара да се усмихне, затова спря да се прави на мъж и подсмръкна.

— Предполагам. Но ми се ще да можех да направя нещо.

— Вече направи много — каза му госпожа Бутъл. — Погрижи се за нас, забрави ли? Родителите ти щяха да се гордеят с теб.

— Най-доброто, което можем да сторим сега — каза господин Бутъл, — е да стигнем до фара и да изчакаме Нют. Можеш ли да се справиш с това?

Груб кимна.

— Да, господин Бутъл. Само… — той извика. Пръстите на стария трол се вкопчиха в рамото му.

— Какво е това? — попита господин Бутъл изнервен.

И тогава всички го чуха. Конски тропот, въртенето на колела.

— О, Талин! — прошепна Груб. — В храстите. Нека се скрием в храстите?

Семейство Бутъл хукнаха с всичка сила, но каляската се появи на пътя преди дори да пресекат пътя. Бяха ги видели. Трябваше да са ги видели.

Пулсът на Груб се ускори. Той трескаво се огледа за нещо, което да може да използва вместо оръжие. Не бе успял да защити Табита, но щеше да опита да защити семейство Бутъл.

Дори това да бе последното нещо, което прави през живота си.

— Вървете — просъска той — и залегнете.

Край пътя имаше едно паднало дърво и той откъсна мокър клон. Трябваше да му стигне. Бе твърде късно да се крие, затова се приведе до една коприва. Пръстите му изтръпнаха около стиснатия влажен клон.

Чу се цвилене и дръпване на юзди и каляската спря на няколко метра от него. Можеше да подуши конете и виждаше как дъхът им излиза на пара в нощния въздух. Видя кочияша — мъж с триъгълна шапка, който го гледа.

Беше трол.

Той стисна клона и се приготви за битка…

— Джоузеф? — каза кочияшът. — Какво търсиш тук?

Господин Бутъл се изправи иззад храстите.

— Пади? — попита той. — А ти какво търсиш тук?

Пади Бутъл свали шапката си и се ухили.

— Бяхме тръгнали към фара да се видим, но не бих искал да прекъсвам вашата игра на криеница. Кой печели?

— „Той ми каза, че е в теб“ — повтори Нютън, когато Груб завърши разказа си. — Това означава, че вещицата не работи сама. Някой ѝ помага.

В каляската бе тъмно и Груб различаваше стражите само по силуетите.

— Е — каза Франк, — тоя, който ѝ помага, трябва да е пълно куку. Всеки може да види, че тя е по-луда от щайга раци.

Очилата на Хол блеснаха в тъмното, когато той поклати глава.

— Не мисля така. Този, който ѝ помага, със сигурност знае какво прави. Дори да е безразсъден. Това сигурно е някой безкрайно амбициозен човек, може би…

— Какво щеше да кажеш?

— Според вас случайно ли е, че вещицата ни бе причакала, точно когато черните наметала на Деринджър нападнаха гостилницата?

Настъпи тишина, докато всички се мъчеха да осмислят думите на магьосника.

— Кайръс Деринджър — каза Нютън.

— Смяташ, че той помага на вещицата? — попита Франк. Гласът му бе пълен със съмнение.

— Възможно е. Може би той ни е нападнал пред магазина, докато тя ни е чакала отзад.

— Но какво би спечелил той от това?

— Сила. Власт. Деринджър не се интересува от парите, но ако вещицата му е предложила някой специален пост, например на важен съветник на губернатора или нещо от този род… това би предизвикало интереса му.

Франк подсвирна.

— Значи през всичките тези години той се прави на по-добър от нас, а сега предава целия проклет град.

— Може би — каза Нютън, — но нека го забравим засега. Дървената лъжица вече е у вещицата. Длъжни сме да предупредим губернатор Уърмуд за това. И то бързо.

— Да — каза Хол, — но имението Уърмуд ще е пълно с черни наметала. Освен това не сме сигурни дали вещицата е подир губернатора.

— И това е вярно. Точно сега обаче това е най-доброто предположение, с което разполагаме. Така че, освен ако някой няма по-добра идея…

— Ами Табс? — попита Груб. Въпреки тъмнината, той усети как погледите на всички се спират върху него. — Трябва да я спасим. Нали?

За няколко мига никой не посмя да отговори. След това Груб усети как Франк слага ръка върху рамото му.

— Джоузеф, на вещицата не ѝ пука за Табита. Най-вероятно тя вече е тръгнала към имението Уърмуд. Табс или е с нея, или…

Той не довърши. Настъпи неловка тишина.

Стария Джон се наведе напред и подаде нещо на Груб.

То бе тежко, направено от дърво и метал.

Пистолет.

— Ще ти потрябва — каза елфът, — ако идваш с нас.

— Ами ние? — изсумтя госпожа Бутъл. — Какво да правим, докато вие си правите кефа при губернатора?

— Не се безпокойте, госпожо Бутъл — каза Нютън. — Първо ще ви свалим на фара — той се протегна и почука към тавана на каляската, която внезапно тръгна напред. Лунната светлина грейна през прозореца и разкри стражите, седнали на скамейката пред Груб. Всички бяха намръщени.

Каляската продължи напред в тишина. Груб стисна пистолета си толкова силно, че кокалчетата на ръката му побеляха.

— Смятате ли, че тя ще е добре? — попита той след малко.

Нютън погледна през прозореца. Стария Джон извади нож и пробва острието му с пръст.

Никой не му отговори.

Двадесет и осма глава

Влажната кърпа охлади челото на Юджийн Уърмуд и прогони болката, заедно с лошите мисли. Опита се да забрави. Затвори очи, потъна назад в креслото и стисна куклата по-силно.

Картината на стража, Нютън, изникна неканена в ума му.

„В Порт Фейт има вещица, Ваша чест. Могъща и опасна вещица. На свобода.“

Бе искал да разследва случая, а Юджийн Уърмуд му бе отказал. Какво друго можеше да направи?

А сега бе възможно Нютън вече да е мъртъв.

Той стисна зъби. Не мисли за това! Мисли си за куклата. Куклата винаги го успокояваше. Можеше да си спомни деня, в който я бе получил. Всеки детайл, всеки мирис, всеки звук…

Спомените бяха странно нещо.

Тогава още бе момче, разбира се. На осем годинки. Майка му го караше да учи по цял ден, всеки ден. Но веднъж седмично го взимаше със себе си в града — до магазина на феите, до чайната, до работилницата за играчки на господин Харисън. Арабела Уърмуд бе едничкото дете на Изая Уърмуд, директор на компанията „Кокатрис“. Неин дълг бе да защитава интересите на компанията в Порт Фейт. Веднъж седмично малкият Юджийн можеше да си поиграе малко в работилницата за играчки, докато Арабела говореше с нейния собственик-имп.

Дори сега той можеше да си представи работилницата все едно още е в нея. Редиците увиснали марионетки, купчините ярки червени топки, обръчите, въжетата, свирките… Но най-хубави от всички бяха куклите на войничета, наредени в перфектни редици, с еднакви униформи и усмихнати лица.

Бяха толкова различни от истинските войници с черни наметала, които виждаше по улиците. Те се биеха и се напиваха.

Играчките бяха толкова по-хубави.

Веднъж той сподели това с майка си, стиснал здраво ръката ѝ. Каза, че харесва войничетата, каза, че би искал едно такова.

„Само глупавите деца си играят с играчки“, бе отговорила тя.

Стиснал мокрия плат, губернатор Уърмуд се намръщи.

Мисълта за куклите го бе обсебила. Ден след ден, всеки път, когато ходеха в магазина, той бе имал очи само за куклите. Стоеше и ги гледаше, искаше ги… но накрая винаги си тръгваха.

Един ден едно младо момиче елф видя куклите с войничета, бързо взе една, а баща ѝ я плати с усмивка. Лицето на Юджийн прескочи един удар и той намрази малкото момиченце и се чувстваше зле цяла седмица, понеже вината наистина не беше нейна.

Но след това, бе искал кукла повече от всякога.

И тогава настъпи денят, който така и не бе успял да забрави. Майката на Юджийн му бе казала да я изчака и да не пипа нищо, докато тя и господин Харисън не отидоха в задното помещение да разговарят. Оставиха го сам в магазина, без надзор.

Мина една минута. Сърцето му бясно затупка.

Две минути. Дланите му се изпотиха.

Три минути. Можеше ли да направи това? Никога не бе крал. Никога не бе възразявал на майка си.

Никога не бе отказвал да ѝ се подчини.

Вратата на задната стая се бе отворила и, без да мисли, Юджийн се бе протегнал, бе взел най-близката кукла и я бе натъпкал в чантичката си. Когато го стори, ръката му закачи съседната кукла и я бутна настрана.

Майка му влезе в стаята, следвана от господин Харисън.

— Хайде — излая тя. — Много време загубихме. Трябва да се връщаш при уроците си.

Юджийн кимна. Лицето му бе пламнало. Нямаше как да скрие постъпката си. Майка му щеше да разбере. И тогава видя, че господин Харисън е забелязал нещо, видял е наклонената кукла! Очите му се спряха на чантичката на Юджийн, а после върху лицето му.

Той бе разбрал.

И тогава стана това, което Юджийн помнеше най-ясно. Старият имп се бе усмихнал. Всичко беше наред. Всичко щеше да бъде наред.

Те си тръгнаха от магазина. Юджийн бе стиснал ръката на майка си, а куклата бе на безопасно място в чантичката му.

Губернатор Уърмуд свали влажната кърпа от лицето си и погледна надолу към куклата. Тя бе изгубила триъгълната си шапка и мъничкия си мускет. Черното ѝ наметало бе износено, а едното ѝ око се бе разхлабило.

Той стисна куклата по-здраво, по-силно отвсякога, а по бузата му се търкулна една сълза. Това някак си винаги оправяше нещата.

„Само глупавите деца си играят с играчки…“

Интерлюдия

Прекрасен летен ден. Двойка се разхожда покрай кея. Хванати са ръка за ръка. Моряци и докери им кимват, докато те минават покрай тях, свалят шапки и им се усмихват.

Табита знае, че сънува, тъй като това са нейните родители.

Баща ѝ казва нещо смешно. Майка ѝ се смее. Изглеждат точно така, както си ги бе представяла. Той — висок, широкоплещест, тъмнокос, хубав. Тя — млада, красива, с дълга руса коса, блеснала на слънчевите лъчи. Табита ги следва като призрак. Иска да ги настигне, но не може да се движи с нужната за това бързина. Не може дори да види лицата им, да чуе за какво си говорят…

А вече чувства, че нещата се променят. Слънцето е прекалено ярко, небето твърде синьо. Покривите са назъбени като зъбите на дракон. Знае, че ще стане нещо лошо. Отваря уста и завива, но не се чува нито звук, а родителите ѝ продължават напред. Не може да направи нищо. Най-накрая стигат къщата с отворения прозорец. Табита вика и крещи, колкото сила има. Баща ѝ поглежда през рамо и за миг тя вижда лицето му. Сърцето ѝ я заболява от болка и копнеж.

Две кървавочервени бутилки падат от отворения прозорец. Шумът от строшено стъкло е оглушителен. Светът се разпада. Майка ѝ пада, стиснала лицето си. Към тях тичат стражи в черни наметала. Чуват се викове, плач. „Отрова“, крещи някой.

А прозорецът е все така отворен. Тя се изпъва нагоре, колкото се може повече. Иска да види кой е вътре.

А вътре има една фигура. Тя е загърната в сенки и е недостижима.

Само да можеше да види кой е това. Всичко щеше да бъде различно. Всичко щеше…

Тя се буди. Тъмно е, не знае къде е. Единствената светлина идва от свещица, грееща някъде отвъд малкия кръгъл прозорец на вратата. Няма начин да разбере дали навън е ден или нощ. Стои неподвижна на студен, каменен под. Минутите текат.

Най-накрая се изправя. Чувства главата си така, все едно всички от Карнавала на Морето са стъпили върху нея. Тя внимателно се опитва да си спомни какво е станало. Тичала е, след това се е обърнала и… вещицата се е спуснала отгоре ѝ като кошмар. Очите ѝ са черни и изпъкнали. Ръце, подобни на нокти, я хващат и после…

Нищо.

Сънувала е родителите си. Странно. От години не бе имала този сън.

Табита се изправя, използва грубата каменна стена, за да се подпре на нея. Стаята е мъничка — колкото да легнеш в нея, но трябва да се изгърби, за да стане. Тя надзърта през прозореца и вижда тесен коридор и табуретка, върху която е поставена свещ. Няма никой. Тя проверява колана и джобовете си. Дървената лъжица я няма. Взети са и ножовете ѝ.

Това не ѝ харесва.

— Ехо! — вика тя. Тропа по вратата и се опитва да я отвори, но тя е заключена, разбира се. Разстроена, ядосана и уплашена, тя отново сяда. Изтощена е.

Въпросите нахлуват в главата ѝ, борят се за вниманието ѝ. Къде е тя? Къде е Демонската стража? Дали са в безопасност? Какво е станало с Джоузеф? Тя се намръщи. Какво я интересува той? Той я бе скарал със сервитьорчето Нютън, в крайна сметка. Знаеше, че не е честна, но реши, че заслужава малко самосъжаление.

Но за едно нещо е сигурна. Не е мъртва. Вещицата още не я е убила. Странно. Това вероятно означава нещо, но още не е сигурна какво.

Тя подпира глава на стената и затваря очи.

Когато момичето заспива, вещицата излиза от сенките на стаята. Тя се привежда и отмята кичур синя коса от лицето ѝ. Да, не я бе познала в началото, на кораба. Но сега, отблизо, приликата е невероятна. Такова гордо, упорито лице.

Старицата се усмихва, когато спомените нахлуват в главата ѝ.