Демонската стража

Девета глава

Имението Уърмуд се извисяваше пред тях с високите си кули и укрепления, сиво и застанало на ръба на скалата подобно на дракон, готов да се спусне над Порт Фейт.

На Нютън не му се ходеше там. Ама никак.

Един слуга го водеше по пътека от чакъл, минаваща покрай палмови дървета, подрязана морава и подравнен плет. Бе странно тихо, ако не се брояха стъпките им и крякането на чайките. Тук-таме Нютън забелязваше фонтани и езерца с рибки. Имаше и статуи на героите от Стария свят, които позираха със своите мечове, лъкове и брадви.

Фамилията Уърмуд имаше много недостатъци, но градините им бяха красиви. Дори Слик, седнал на рамото на господаря си и хванал яката му, бе занемял. В същото време обаче Нютън бе неспокоен. Той беше свикнал с шума на пристанището, с тълпите. Погледна към своето оръфано палто и износените си ботуши и го хвана срам. По златистия жакет и белите чорапи на слугата пред него нямаше и петънце.

В края на пътя, пред главния вход, стигнаха до голяма, древна статуя от бронз. Тя бе на човешки войн от Тъмните времена. Той носеше благочестиво изражение на лицето си, докато копието му промушваше великан. Нютън направи гримаса. Един ценител на изкуството сигурно би се насладил на статуята, но великан надали. Представителите на фамилията Уърмуд обаче не се славеха с такта си.

Нютън осъзна, че отново търка червените белези по китките си и прибра ръцете в джобове.

Двама стражи в черни наметала се появиха пред тях, докато слугата изкачваше късото стълбище до входа. Нютън погледна към имението, преди да ги последва. То се издигаше предизвикателно към облачното небе и изглеждаше сърдито. Можеха ли сградите да се сърдят? Той не знаеше, но определено бе изнервен.

— Пфу! — обади се Слик — Това е най-грозната купчина камъни, която някога съм виждал.

За пръв път тази сутрин Нютън се усмихна.

Коридорът бе мрачен като пещера и таванът му потъваше в сенките. Бе като излязъл от балада за Стария свят. Кристални полилеи светеха с мека светлина над главите им. Маслени портрети на навъсени представители на фамилията Уърмуд, отдавна отишли си от този свят, покриваха всеки сантиметър от стената. Стъпките им шумно отекваха по черния мраморен под.

— Моля, изчакайте тук — каза слугата и изчезна от погледа им, докато се изкачваше по широко, покрито с плътен килим стълбище.

Слик мушна Нютън по врата.

— Любопитно ми е какво смяташ да кажеш, за да се измъкнеш и този път.

— Всичко ще е наред.

Изобщо не бе сигурен в това.

— Щом си рекъл — весело отвърна Слик, — убеден съм, че губернаторът ще те разбере. Наистина, срамота е, че не хвана вещицата, неприятно е, че корабът стана на нищо и това, че развали празненството, със сигурност не е най-благата вест, но съм сигурен, че можеш да обясниш всичко.

Нютън прехапа устни. Феята не го улесняваше, но все пак се радваше, че си има спътник.

Дори това да бе Слик.

Той се замисли за човека, с когото му предстоеше да се види. Губернатор Юджийн Уърмуд, директор на компанията „Кокатрис“ и от вчера сутринта губернатор на Порт Фейт. Трите търговски компании — „Кокатрис“, „Страхопочитание“ и „Зорница“ управляваха града от край време. Те се редуваха на върха на властта, като се сменяха всяка година в началото на Фестивала на Морето.

По стара традиция, компанията на новия губернатор заплащаше сметките по тържеството, за да покаже както щедростта, така и огромното си богатство. Това означаваше, че бе лоша идея да причиняваш каквито и да е било проблеми по време на Голямото тържество. Това, че Юджийн Уърмуд бе най-богатият човек с най-много връзки измежду собствениците на трите компании, бе още по-лошо.

Нютън, разбира се, не бе уплашен. Можеше обаче да се каже, че е притеснен.

Слугата се появи отново на върха на стълбището.

— Господин губернаторът ще ви види веднага.

Нютън си пое дълбоко въздух.

— Направи ми услуга и не говори нищо — промърмори той на Слик. Феята изсумтя и изплю една малина.

Губернатор Юджийн Уърмуд бе застанал с гръб към тях. Мастиленосинята му мантия блестеше като люспите на някакво странно морско създание, а самият той бе загледан в ширналия се далеч под тях Абаносов океан.

Вълма червеникав пушек се издигаха от лулата на губернатора и образуваха облаци над главата му. Пурпурният тютюн на Скруб, осъзна Нютън. Най-хубавият и най-скъпият.

Губернаторът се обърна към гостите си с кисела усмивка. Нютън видя, че е блед и изнервен. На официалните портрети Юджийн Уърмуд бе изобразяван като надменен млад човек с гневен поглед и блестяща черна коса. В действителност той вече не бе толкова млад, погледът му бе мек, а посивялата му коса бе внимателно сресана, така че да прикрие появилото се плешиво петно. Изглеждаше като човек, който няма търпение да седне и да се отпусне.

— Добро утро, господин Нютън. Заповядайте, моля ви. За пръв път идвате, ако не се лъжа?

— Да, ваша чест.

— Добре, много хубаво. Архитектурата винаги е представлявала голям интерес за мен — каза губернаторът замислен, сякаш Нютън го е питал за това. — Интериорът на имението е базиран върху замъка на Ворлак Могъщия, герой от късните Тъмни Времена на Стария свят. Нашите архитекти, разбира се, са направили известни подобрения, най-вече за удобство…

Нютън усети как Слик се размърдва неспокойно на рамото му. В интерес на истината му съчувстваше — той самият също не проявяваше голям интерес към архитектурата. Погледът му зашари от библиотечните рафтове с кожени томове, които опасваха стаята от пода до тавана, към глобуса, който стоеше на бюрото на Уърмуд и… това до него не беше ли детска кукла?

— … а пък Източното крило, разбира се, бе значително променено след кончината на майка ми — продължаваше да говори Уърмуд, — макар все още по него да има много работа.

Погледът му мина покрай тях.

— Моята майка беше неуморна и напълно посветена на имението, разбира се. Прекрасна жена.

Той въздъхна.

— Но простете. Нека свършим работа — той избута планините от книжнина и документи на бюрото си, свали лулата си, след което забеляза куклата и бързо я прибра в едно чекмедже — я да видим сега. Вие бяхте… хм, познат на полковник Деринджър, ако не се лъжа?

Той махна вяло с ръка към един от ъглите на кабинета си.

Деринджър се появи от сенките, протегнал ръка с широка усмивка на лицето. Елфът някак си бе успял да почисти униформата си, така че тя бе станала дори по-черна от обичайното.

— Ние сме добри познати с господин Нютън, Ваша чест.

Нютън кимна, но не пое стиснатата ръка. Нямаше да се прави на приятел с Деринджър, дори и заради губернатора.

Уърмуд се настани на едно огромно кресло зад бюрото си и започна да си играе с голям златен пръстен.

— Чудесно. Е, джентълмени, доколкото схващам е имало някакво… недоразумение — звучеше така, сякаш се извинява. — Полковник Деринджър ме информира, че сте смутили забавлението на хората по време на Голямото тържество, нали така?

— Държаха се опасно и разрушиха почти всичко — намеси се Деринджър.

Нютън се прокашля.

— Бяхме по следата на контрабандист. Оказа се по-сериозно, отколкото…

— Но ние не говорим затова, нали така, господин Нютън? — прекъсна го Деринджър — Говорим, че действахте на територия, на която нямате никаква власт.

Усмивката остана на лицето му.

— По-добре, отколкото да нямаш никаква… — намеси се Слик.

Нютън бързо се изкашля, за да заглуши последната му дума. Слик бе мълчал почти минута без да каже нищо. Това вероятно бе най-доброто, на което можеше да се надява. Поне го подкрепяше, макар че и без това му бе навик да обижда наред.

Усмивката на Кайръс Деринджър стана ледена. Губернатор Уърмуд се намръщи.

— Господин Нютън, сигурен съм, че сте информиран затова, че сигурността на града е поверена на пристанищната милиция. Така е било винаги. Макар Демонската стража да се е справяла успешно с по-нездравитеелементи в Порт Фейт, нейната дейност никога не е била санкционирана както трябва.

Нютън кимна, без да смее да отваря уста. Опасяваше се, че ще каже на господин губернатора какво точно мисли за тази малка среща.

— Всичко това е твърде неприятно. Не бих могъл да допусна подобно поведение. Особено пък по време на фестивала, два дни преди Карнавала на Морето. Даже бих си позволил да кажа, че не можем да си позволим разсейване…

— В Порт Фейт има вещица, Ваша чест. Могъща и опасна вещица. На свобода.

— Простете?

Деринджър се изсмя неприятно.

— Вещица? — повтори той. — Надявам се, че не сте сериозен. Всички в Порт Фейт знаят, че магия се практикува само с официално разрешение от властите.

— Вещица! — натърти Нютън, без да обръща внимание на елфа. — Тя нападна Хол с вампирски поглед и, в името на Талин, полетя. Кой знае какви способности има още?

— Как смеете да говорите такива небивалици пред господин губернатора?

— Ти беше там, Деринджър. Ако е нямало вещица, как според теб се озовахме на върха на главната мачта?

— Представа си нямам, но се опасявам, че има нещо общо с некадърния магьосник, който е част от вашата разпасана…

— Джентълмени, моля ви.

Губернатор Уърмуд извади една копринена носна кърпа изпод мантията си и попи потта по челото си.

— Вещица, казвате. Това звучи твърде невероятно. Не сме виждали магия, каквато описвате, от десетилетия насам. Ако това бе Стария свят и ако още живеехме в Тъмните времена…

Той се изкикоти.

— Ние, обаче, сме едно търговско пристанище. Тук, господин Нютън, такива неща не се случват.

Нютън отвори уста, но губернаторът вдигна ръка и го накара да замълчи.

— При всички положения, моето впечатление е, че реална заплаха не съществува. Че е имало някакво боричкане по време на тържеството, не отричам. Че не е приятно, също. Но по това време на годината не си заслужава разследването. Това би било досадно и ненужно. Затова прекратявам всички ваши операции до края на фестивала.

— Ваша чест… — казаха Нютън и Деринджър едновременно.

Губернаторът отново надигна ръката си.

— Достатъчно, моля ви! Взел съм решение. Моята майка щеше да бъде много по-строга, уверявам ви. Стражата няма да работи по време на фестивала.

— Но…

— А сега, джентълмени, моля да ме извините, но имам още няколко срещи тази сутрин, а се опасявам, че вече усещам слабо главоболие. Довиждане!

Смаян, Нютън се поклони и излезе от стаята. Губернаторът бе издал заповедта си и той нямаше какво да стори.

— Това мина страхотно — промърмори Слик.

Нютън изсумтя и потърка натъртените си от хватката на вещицата ребра.

— Излязохте голям късметлия, господин Нютън.

Деринджър. Елфът го бе последвал.

— Унищожихте един от корабите на властта, направихте пожар и всичко това по най-варварския възможен начин. Ако бях на ваше място, щях да подскачам от радост. Така или иначе, градът е в безопасност. Пристанищната милиция ще се погрижи за сигурността му. И кой знае, това може би ще ви научи да оставяте сериозната работа на професионалистите.

Нютън се смяташе за търпелив човек, но вече бе изтърпял много тази сутрин.

— Напомни ми, ако обичаш, къде бяха същите тези професионалисти, когато капитан Гор избяга от Коритото?

Усмивката на Деринджър замръзна. Слик се изкикоти.

— Същите, които не успяха да намерят крадците на еднорози? Да не говорим за заговора срещу Мандевил…

Усмивката на Деринджър угасна и той изръмжа.

— Твоите уж великолепни стражи също не успяха да спасят губернатор Мандевил!

— Но поне бяха там. А ти къде беше? Гладеше униформата си?

Елфът пристъпи по-близо и очите му се свиха от ярост.

— Разберете това, господин Нютън. Ако още веднъж превишите правомощията си, ще ви заведа лично в Коритото, при всичката измет, която сте арестувал през годините. Те много ще ви се зарадват, повярвайте ми. Така че би било най-добре ако не пипна някой от така наречените ви стражи да си пъха носа където не му е работа. Защото ако го направя, това ще бъде краят на Демонската стража. Този път завинаги!

Десета глава

Табита не вярваше на ушите си.

— Не може да го направи! Никой няма право на такова нещо! — тя стана гневна от стола си, след това седна, също толкова гневно. — И всичко защото лигавият мамин син, който имаме за губернатор, иска да се изфука с тъпия си морски карнавал… не може просто да ни закрие така! Нали?

Стражите стояха прегърбени около една маса в малката, уютна столова в гостилницата на Бутъл — тяхното обичайно място за срещи. Други клиенти в заведението в момента нямаше и в този ден, както обикновено, госпожа Бутъл бе приготвила голям поднос с горещи пайове и чашки изстуден грог. Дори така, атмосферата бе мрачна.

— Не се безпокой, Табс — каза Франк, — убеден съм, че Нют има някакъв план. Нали така, Нют?

Нютън сви рамене и отхапа парче от пая с месо от чайка.

— Той е губернаторът — каза той, докато дъвчеше горещото месо в устата си — и не иска Демонската стража да разследва случая. Това е решението му.

Табита удари ядосано по масата. Чиниите и чашите иззвънтяха.

— Но Нют… това не е ЧЕСТНО! Уърмуд не е нищо повече от един стар глупак, който го е грижа само за парите му, за глупавата му компания и за още по-глупавия му карнавал! Докато той и дебелите богати приятели си седят на задниците, ставайки все по-богати и по-дебели, контрабандистът и откачената вещица бродят на свобода. И ти ни казваш, че не можем да направим нищо по въпроса?

Тя отново скочи на крака и тръгна да обикаля из стаята, стиснала юмруци. Не можеха да се предадат просто така, без бой, и то точно когато ставаше интересно. Проклета да беше, ако се върнеше към игрите на триомино!

— Табс има право, Нют — обади се Пади, — за вещицата, става дума. Цял Порт Фейт може би е в опасност.

Нютън кимна бавно.

— Да, така е. Целият град е в опасност.

След което отхапа още една хапка от пая си.

— Това не си ти, Нют — рече Стария Джон.

Стаята притихна.

Стария Джон седеше малко встрани от останалите, запалил лулата си, загледан в нищото. Табита бе чувала, че елфът вече бил в стражата от годините, в които Нют още е бил в пелени.

Това означаваше, че когато има да каже нещо, трябва да го слушаш.

Най-накрая Нют остави пая си настрана.

— Не се безпокойте — каза той. — Няма да оставим нещата така. Няма да допусна някаква вещица да обикаля града и да предизвиква паника. Не и по време на Фестивала на Морето. Нито по никое време.

Табита седна обратно на стола си и въздъхна облекчено. Франк и Пади се спогледаха ухилени, докато Хол кимна, полирайки очилата си. Изглеждаше невероятно блед след случката в трюма на „Проклятието на Акулата“.

— Сега обаче искам да ме чуете! — продължи Нют — Никой не бива да знае какво замисляме. Ако губернатор Уърмуд ни хване да си пъхаме носа не където трябва, няма да имаме втори шанс. А ако Кайръс Деринджър заподозре нещо, приключваме. Ясен ли съм?

— Напълно — отговориха стражите като един. Табита усети да я побиват ледени тръпки. Да не се подчиниш на пряка заповед от губернатора бе опасно, разбира се. Много опасно. Работа на страж, обаче, така или иначе не беше за страхливци.

— Затова нека подходим внимателно към проблема. Някой има ли идея каква е тази вещица и какво преследва?

Настъпи тишина. Табита се замисли.

— Някакви улики?

— Ами — Хол се намръщи и си сложи очилата — не мисля, че е от Порт Фейт.

— Да — кимна Пади, — освен ако не се е крила досега, за да не чуем за нея. Но такава силна вещица вероятно е в града отскоро. Най-вероятно е от Стария свят. Ау!

Франк го бе мушнал в ребрата.

— Гений — рече му той.

— Добре — каза Нютън. — Това означава, че наистина знаем много малко. Ето ви моята идея — да намерим контрабандната стока. Веднъж щом разберем какво се търси, ще имаме по-ясна идея за какво става дума. А ако вещицата още го търси, ще може да дойде и да си го вземе.

Хол повдигна вежда.

— Прощавай, но наистина ли мислиш, че е разумно да се изправяме на пътя ѝ. Вещица с такава сила може да…

— Не е разумно, разбира се. Но нямаме избор. Черните наметала не могат да разрешат този случай. И никой не знае какъв е планът на вещицата. Затова трябва да намерим търсената стока. Така като гледам има само един човек, който може да ни каже къде е тя и това е…

— Клаг — намеси се Табита, решена да докаже своята полезност, — капитан Финиъс Клаг.

— Точно така.

Хол все още ги гледаше скептично.

— Всичко това е прекрасно, но имаме ли идея как да го намерим. Сигурен съм, че помните неговото… отсъствие от Голямото тържество.

— Ще го намерим, нямай съмнения. Трябва ни само малко помощ.

Вратата на сладкарницата се отвори и всички се обърнаха към нея.

— Добър ден, джентълмени — каза Хлъзгавия Джеб.

Гоблинът вървеше бавно, облечен в крещящо розово със син жакет. Бе се усмихнал лукаво. Табита простена… Хитър, мазен, подъл… Джеб въплъщаваше това, което Лигата на Светлината мразеше у гоблините.

— И това ако не е Хлъзгавия — каза Пади. — Този поглед ми подсказва, че ти знаеш нещо, за което ние нямаме и представа.

— Знам доста неща, които ти не знаеш, приятелче.

ТУП!

Табита се усети, че е забила ножа си в масата.

— Нямаме нужда от този палячо, Нют. Той носи само беди. Питай който искаш.

— Палячо, а? И това от устата на кокошката, която успя да продъни „Проклятието на Акулата“ снощи?

Табита посегна към друг нож, но големият, зелен юмрук на Франк стисна ръката ѝ.

— Откъде я изкопа тази? — изсъска Джеб. — От каналите?

— Достатъчно — намеси се Нютън, преди Табита да успее да измисли добър отговор. — Джеб, разбра ли къде се крие капитан Клаг?

— Разбира се. За аматьор ли ме смяташ? Но нека караме по ред. Носиш ли парите?

— Да. Сумата е обичайната. Ни повече, ни по-малко.

Джеб въздъхна.

— В такъв случай имам две думи за теб — капитан Гор.

На останалите им бяха нужни няколко момента, за да осмислят чутото.

— Капитан Гор? — повтори Франк — Най-злият и кръвожаден пират на Абаносовия океан?

— Да познаваш други капитани с това име? — попита Джеб. Той се разположи на една табуретка, взе си пресен пай от купчината в средата на масата и отпи от чаша грог, като успя успешно да игнорира гневния поглед на Табита.

— Гор и Клаг си имат малка сметка за уреждане. Преди няколко години в тропиците Клаг продал на Гор трийсет бурета висококачествен алкохол от Лазурната уста. Взел му добри пари. След това обаче се оказало, че буретата са пълни с морска вода. Оттогава досега Гор и пиратите му са по петите на Клаг, за да му отмъстят. Изглежда, че вчера най-после са го настигнали. Неговият старшина, великан на име Тък, целият татуиран в черно, намерил контрабандиста в някаква крайбрежна кръчма и го отнесъл до техния галеон. Наричат го „Плачещата рана“. Пуснал е котва до залива, затова е най-добре да побързаш. Гор няма да остане още дълго в Порт Фейт. Има още безброй кораби за ограбване…

Табита се измъкна от хватката на Франк.

— Откъде знаеш толкова много за капитан Гор?

Джеб ѝ се усмихна.

— Знам доста неща, момиче.

Настъпи дълга пауза.

— Хубаво — каза Пади най-накрая. — Значи ми казваш, че ако искаме да говорим с Финиъс Клаг, трябва да помолим за това капитан Гор?

— Така изглежда. Ако бях на ваше място, бих бил любезен. Особено ако искате да си го получите цял.

— Ще попитаме — каза яростно Табита. — Ние сме Демонската стража, нали? Какъв е проблемът?

— Проблемът — отговори Франк — е, че капитан Гор е маниак. От тези маниаци, заради които на останалите им е излязло лошо име. Казват, че хвърлил юнгата си на една акула. И след това изял акулата.

Джеб се изкикоти и хапна още малко пай.

— Вярно е — отвърна Нютън замислено. — Няма начин Гор да изтърве жертвата си. Но щом един контрабандист го е измамил, ние също трябва да успеем. Ще трябва просто да бъдем внимателни…

Единадесета глава

— Джоузеф Груб, погледни се само!

Една влажна кърпа изтри лицето му и той се размърда неспокойно.

— Стой спокойно, това е само носна кърпа. Сега вече си по-добре.

Той се изкикоти и наду балонче.

Елайджа Груб го погледна възможно най-строго.

— Време е да изядеш зеленчуците, млади ми господинчо. Не може да ги похабяваш.

— Нямаш шанс, Ели. Ако продължава така, ще ни трябва ръчна количка, за да го носим.

Джоузеф отново се изкикоти. Майка му размаха пръст към него, преструвайки се на сърдита.

— И не спира да се кикоти. Той е просто ужасен!

— Ужасен — промърмори Джоузеф.

И двамата се засмяха. Господин Груб хвана госпожа Груб за ръка и я целуна. Грубата му сива гоблинска кожа се притисна до нейната нежна човешка плът.

Бяха си у дома, седнали около кръглата маса за хранене в тяхната къщичка със зелена предна врата. Мама и татко, заедно, в безопасност. Бе сметнал, че са мъртви, но те бяха тук, живи и здрави. Всичко бе прекрасно. Джоузеф чувстваше, че ще се пръсне от щастие.

На вратата се потропа и госпожа Груб отиде да отвори вратата. Там, на прага, стоеше мъж с черно наметало. Страж.

Той не можеше да чуе какво казва мъжът и виждаше само гърба на майка си. Но някак си, внезапно, с болка осъзна какво става.

Баща му беше мъртъв.

Бяха дошли за него. Хората. Онези, които работеха с него по доковете. Мъже, които бяха видели красивата му човешка жена. Мъже, които уж бяха негови приятели.

Джоузеф погледна през масата към човека, който смяташе за свой баща и видя, че нещо не е наред с очите му. Те бяха жълти, а това не бе редно, нали? И лицето му не трябваше да е червеникаво и космато, нали?

— Изяж си зеленчуците, мелез — изсъска господин Лайтли, — или…

Той потрепери.

— Спокойно — каза баща му. — Не мърдай.

— Боли ме!

— Защото падна от покрив.

Къде се намираше той?

— Не мърдай, казах!

— Мамо?

Стаята стана по-тъмна. Много по-тъмна. Някъде той чуваше как майка му плаче и се протегна към нея.

— Да не искаш да те вържа? Стой мирен!

— Мамо!

Всичко бе станало както преди. Баща му бе мъртъв, а майка му плачеше. Скоро и тя щеше да си отиде.

Той се разплака.

— Татко?

— Не съм баща ти, момче!

Стаята притъмня още повече. Той остана сам.

В мрака.

Една фигура с блестящи жълти очи се бе привела в тъмното над него, стиснала нещо малко и черно.

Къде беше той? Мъртъв ли беше?

Опита се да стане, но бе избутан обратно надолу. В полусън той се завъртя. Всичко щеше да се нареди. Бе сигурен в това.

— Здрав си като акула — промърмори фигурата — само да знаеше какво си взел…

И Груб заспа отново.

— Джоузеф, разказвал ли съм ти историята за сътворението на света?

— Разкажи я пак!

Бяха седнали на вълнолома, Джоузеф и баща му. Махаха с крака над вълните. Краката на Джоузеф бяха сивкаво-розови, а тези на баща му — чисто сиви. Търсеха с поглед опашките на русалките по залива, а в далечината слънцето залязваше, оцветявайки Абаносовия океан в червено.

— Много, много отдавна, преди хората, гоблините или елфите да се появят, земята била обитавана от демони и ангели серафими. Те създали всичко — Стария свят, Новия свят и Средните острови, планините и моретата, създанията, които ходели по земята. Светът бил пропит от тяхната магия, Джоузеф, а вълшебниците я използват до ден-днешен.

Джоузеф кимна, ококорен.

— Минали години и между воините на Стария свят избухнала война. Така настъпили Тъмните времена. В тези дни хората казвали, че са единствените деца на серафимите, а всички останали — импи, троли, великани и прочее — били сътворени от демоните.

— А ти какво мислиш, тате?

Елайджа Груб се усмихна и прегърна сина си през рамо.

— Смятам, че са работили заедно. Във всеки има по малко от демона и по малко от ангела, Джоузеф. Не вярвай, ако някой ти каже друго.

Той посочи към морето.

— Видя ли го? Морски човек!

Джоузеф погледна, но морският човек си бе отишъл. Когато погледна към баща си, видя, че той е останал сам на кея, океанът започва да се вълнува, а водовъртежите и вълните го отдалечаваха от него…

Къде беше той?

Къде се намираше?

Дванадесета глава

Квартал „Марлинспайк“ беше както обикновено мърляв. Младежи се шляеха по кьошетата, а изгърбени моряци продаваха открадната стока на саморъчно направени дюкяни. Над тях, наредено по въжета между къщите, се вееше пране, по-голямата част от което бе толкова кирливо, че изглеждаше невероятно, че наистина е било изпрано. Един сбръчкан стар трол бе седнал с кръстосани крака до една стена и дрънкаше някаква мелодия на латерна, а измършавялата маймуна до него спеше. Чу се слаб звън на монета, когато Нют се присъедини към малцината, отпуснали му милостиня върху парчето плат пред него. Тролът кимна почти незабележимо и продължи да свири.

— Къде отиваме? — попита Табита.

— Ще видиш.

Табита шумно въздъхна. Мразеше, когато Нютън се прави на загадъчен. Това, за нещастие, бе през по-голямата част от времето.

— Феи продавам — извика някакъв продавач. — Най-бързите феи вестоносци, евтино ги давам! Феи от Стария свят, феи от Новия свят!

Феите бяха натъпкани в клетки и протегнаха умолително ръчички към Нютън и Табита. Искаха да бъдат купени от някой. Табита се опита да не ги поглежда. Нютън не искаше да ѝ купи фея — смяташе, че тя е твърде млада, за да има нужда от вестоносец. Това, разбира се, бе глупаво и нечестно.

— Кога ще отидем при контрабандиста? — попита тя, за да не мисли за феите.

— Скоро. Първо трябва да свършим някои неща.

— Добре тогава, аз ще ида до площада на Талин, за да видя украсата.

Нютън я погледна за пръв път, откакто бяха излезли от пекарната.

— Няма да стане, млада госпожичке. Идваш с мен.

— Но защо? Ти дори не ми казваш къде отиваме?

На лицето на Нютън се изписа виновно изражение, когато разбра, че тя има право. Табита мразеше този поглед почти толкова, колкото когато не ѝ казваха какво става. Той означаваше, че Нютън се обвинява за това, че не я гледа правилно. По някаква причина това винаги я караше да се чувства виновна.

— Извинявай — каза той. — Трябваше да ти обясня. Отиваме към…

Той замлъкна, когато видя нещо през рамото ѝ.

— Накъде? Къде отиваме?

Но Нютън вече я бе подминал, а вниманието му бе погълнато от нещо друго. Вбесена, Табита го последва.

Бяха тръгнали към едно застанало в ъгъла на улицата джудже. То имаше дълга, мазна и черна коса, черни, мръсни мустаци и брада и беше безумно рошаво. Палтото му бе разкопчано, а по хастара му бяха наредени тигани, лъжици и ножове. Табита реши, че палтото вероятно е било шито за трол, тъй като бе твърде голямо за настоящия си собственик.

Джуджето забеляза Нютън, ухили се, след което си плю на петите. За негово съжаление краката му бяха прекалено къси, а товарът му твърде тежък и затова не стигна далеч. Премина кратко разстояние, след което спря, преви се на две и започна да диша тежко.

— И това ако не е Призракът — каза Нютън и го потупа по гърба. — Радвам се да те видя.

— Вече съм просто Джак Кобли — каза джуджето и погледна към Нютън с кървясалите си очи. — Не съм направил нищо лошо.

Табита се опита да не диша през носа си. Джуджето вонеше на нещо и това нещо със сигурност не бяха шоколадови бонбони.

— Съмнявам се в това, Джак — каза Нютън, — но не се бой. Нямам намерение да те хвърлям в Коритото. Не и днес.

— Благодаря ти, благодаря ти, много ти благодаря — промърмори джуджето. Изглеждаше жалко.

— Моите дни като контрабандист вече са в миналото, нали знаеш. Научих си урока, кълна се в морето! Повече никога няма да вляза в Коритото. Докле съм жив!

И то потрепери.

— Радвам се да го чуя. Имам нужда от една услуга.

Джуджето мигновено се изпълни със съмнения.

— Услуга ли? Каква услуга?

— От стария ти кораб. Едно време го ползваше, за да пренасяш драконови зъби в бурета с двойно дъно. Спомняш ли си?

— Спомням си — джуджето все още бе намръщено и се чудеше накъде върви разговорът.

— Какво стана с корабчето?

— Закотвено е в залива. Не съм го ползвал от сума ти време, Нют, кълна се. Направо е продънено. Поправката ще ми струва по-скъпо от нов кораб, а такъв не мога да си позволя. Не и с парите, които припечелвам от продажбата на тези боклуци.

И той размаха една лъжица.

— Чудесно — каза Нютън. — Тогава го купувам.

Той отвори кесията си и извади десет дуката.

— Тези стигат ли?

Очите на джуджето блеснаха алчно. То грабна парите.

— И още как, сър.

Очите му попаднаха на Табита. Зяпна я. Тя погледна надолу и стисна зъби. Започваше се.

— Хей — ухили се джуджето, — ама аз те познавам.

— Добре — каза Нютън. — Време е да вървим.

— Не, чакайте малко. Ти си онова момиче, нали? Момичето на Мандевил. Прав съм, нали така? Не можеш ме измами със синята си боя за коса.

— И какво, ако съм аз?! — изръмжа Табита, след което направи крачка напред и го погледна яростно. — Това не ти влиза в работата, мърльо.

— Достатъчно — каза Нютън и застана между тях. Той хвана Табита за ръката и без усилие я издърпа настрана.

— Няма ли да попиташ къде съм пуснал котва? — викна джуджето подире им.

— Вече проверих — отговори Нютън, — в северната част на залива. Място номер 343.

Чак след като завиха иззад ъгъла, той я пусна.

— Нямаше да направя нищо — сопна се тя и потърка ръката си. За Нютън хватката бе нежна, но пак си болеше. — Защо непрекъснато се държиш с мен като с бебе?

— Трябва да сдържаш яда си — каза Нютън, без да отговаря на въпроса ѝ. — Някой ден нравът ти ще те вкара в беда.

— Ама ти нищичко не разбираш! Не знаеш какво е някой да те разпознава постоянно по този начин. И как би могъл да ме разбереш. Твоите родители не са…

Тя преглътна един хлип и веднага се ядоса на себе си, задето се бе разстроила. Всички тези глупави чувства за родителите ѝ отново изплуваха на повърхността. Болката, загубата. Как можеше да е толкова жалка! Все пак, когато родителите ѝ бяха загинали, тя бе още бебе.

Нютън спря и се обърна към нея.

— Не знаеш нищо за моите родители, Табс — каза меко той, — но трябва да ме чуеш. Не бива да обръщаш внимание на хора като Джак Кобли. Той е един глупак. Глупаци като него не струват и дукат. Но за да бъдеш добър страж, трябва да владееш нервите си. Да бъдеш спокойна. Ако си изпуснеш нервите, можеш да застрашиш всички ни. Разбираш ли какво ти говоря?

Когато Нютън говореше така, не можеше да не го послушаш. Тя кимна, потърка очи и си пое дълбока глътка въздух.

Той се пресегна, за да разроши косата ѝ, след което я дръпна настрана, спомнил си колко тя мрази това.

— Хайде тогава — рече той — да тръгваме и да намерим коритото на Призрака.

И те тръгнаха отново на път.

Докато вървяха, Табита поглеждаше крадешком към Нют. Той не приличаше много на истинския ѝ баща. Или поне не на образа, който тя си бе изградила за него. Очите ѝ се спряха на китките му и червените белези по тях. Веднъж се бе опитала да го пита за тях, но той само бе промърморил нещо и бе сменил темата.

„Не знаеш нищо за моите родители, Табс.“

Е, това бе истина. Имаше много неща, които тя не знаеше за него. Истинският ѝ баща би ѝ разкрил всичко за себе си. Истинският ѝ баща не би пазил тайни от нея…

Внезапно Табита се почувства много самотна.

— Защо го наричат Призрака? — попита тя, като се опитваше да звучи все едно е добре. — Неуловим ли беше или…

— Не. Той е един идиот, забрави ли? Наричахме го Призрака, защото всеки път, когато го хванехме, побеляваше като платно.

Това я накара да се засмее.

Нютън спря и я погледна. Пак носеше онзи леко виновен поглед.

— Виж — каза той бавно, — знам, че мразиш да бъдеш встрани от действието. Затова мисля да ти дам шанс да свършиш малко истинска работа като страж. Какво мислиш?

Табита усети как устата ѝ зяпва.

— Наистина? — успя само да каже.

Той кимна и я потупа по рамото, малко непохватно.

— Само ми обещай, че ще бъдеш внимателна. Ако всичко мине по план, ще си в пълна безопасност.

„Пълна безопасност ли?“

Табита се направи, че не е чула това.

Тринадесета глава

Губернатор Юджийн Уърмуд стоеше на края на масата и я гледаше предпазливо. Покривката бе колосана и без нито едно петънце. Ножовете и вилиците бяха измити внимателно и блестяха като огледала. Кристални купи бяха пълни с екзотични плодове, а свещи в златни свещници огряваха столовата в мека, топла светлина.

Но губернаторът не бе гладен. Той се замисли дали не е болен, но не беше това. Търсеше си извинение, за да се махне.

Огледът, който направи на стаята, не го накара да се почувства по-добре. Във всеки сенчест ъгъл имаше лакей, тих и неподвижен, облечен в златисточервени дрехи — цветовете на компанията „Кокатрис“. От двете страни на правоъгълната маса стояха най-богатите търговци от компанията в Порт Фейт, всички застанали зад столовете си, чакащи го да седне. Далечният стол срещу този на губернатора бе празен.

Гостите на вечерята бяха облечени с най-хубавите си дрехи, но изглеждаха нервни. Час по час хвърляха поглед към празното място, докато времето напредваше.

Губернаторът приглади своята сресана, намазана с брилянтин коса и прегледа палтото си за стотен път, за да е сигурен, че е така чисто, както бе било и преди трийсетина секунди.

Беше.

Той бръкна в джоба си, извади голям златен джобен часовник и провери колко е часа.

Това също не го накара да се почувства по-добре.

Вдясно от него господин Скълмърдейл прочисти гърлото си и се приведе към него.

— Това не ми харесва, Ваша чест.

Скълмърдейл произнасяше думите „Ваша чест“ по особен начин, все едно искаше да каже „Ваша безполезност“. Той бе висок и мършав, с късо подстригана бяла коса и тъмни очи, които изглеждаха винаги критични, като на строг директор. Губернатор Уърмуд съжали за пореден път, че майка му не е тук. Тя не би изтърпяла господин Скълмърдейл и за минута.

— Вече трябваше да е тук, в името на Талин — процеди Скълмърдейл, — трябваше да е тук отпреди час!

— Да — съгласи се губернатор Уърмуд, — вярно. О, Боже.

Не знаеше какво друго може да каже, затова се заигра с маншетите си. Винаги бе знаел, че да си губернатор на Порт Фейт не е лесна работа. Тази вечер обаче се очертаваше дори по-проблемна от обичайното. Търговците от компанията „Кокатрис“ току-що го бяха избрали за директор, понеже бе последният от рода Уърмуд — най-богатата фамилия в Порт Фейт. Това обаче далеч не означаваше, че го харесват.

Започна да усеща появяващото се главоболие.

Скълмърдейл насочи погледа си към празния стол и промърмори нещо за лошото възпитание, липсата на уважение и неправилното поведение.

— Господин Скълмърдейл — изсъска един застаряващ имп, наричан господин Ротърингам. Той бе застанал вляво от Юджийн. — Трябва да държите езика зад зъбите си, докато посланикът пристигне. Не можем да си позволим допълнително влошаване в отношенията ни с Лигата на Светлината.

— Влошаване? — изсумтя Скълмърдейл и погледна към импа — Какво има още за влошаване?

— Нима трябва да ви напомням — изръмжа импът, — че Лигата контролира всички главни пристанища в Стария свят? Търговията върви едва-едва и сега. Ако те не вдигнат проклетите си санкции…

— Проклета да е Лигата! — излая един елф, застанал по-надолу по масата. — Как смеят да…

— Но ще бъде глупаво, ако…

— Ще говоря каквото си искам! Не можеш да ми нареждаш…

Губернаторът извади носната кърпичка от ръкава си и попи потта по челото си. Това бе стар спор, но се бе появил отново в най-лошия момент.

За щастие, точно в този момент вратата на столовата се отвори и един необичайно пълничък елф от компанията „Кокатрис“ влезе вътре. Това бе икономът на губернатор Уърмуд. Гласовете замлъкнаха почти едновременно.

— Ваша чест — каза икономът, — негова милост херцогът на Гаран, посланик на Лигата на Светлината, пристигна.

Настроението в стаята се промени. Суетнята изчезна. Настана напрегнато мълчание.

— Много добре — каза губернаторът, а гласът му потрепна само малко. — Въведете го, ако обичате.

Но преди икономът да може да отговори, херцогът на Гаран влезе в стаята. Търговците от компанията „Кокатрис“ не можаха да се въздържат и го зяпнаха. Херцогът бе дребен човек с толкова гладка розова кожа, че приличаше на дете. Бе облечен в бяло, от триъгълната шапка, която подаде на иконома, до белите си чорапи и обувки. Дори очите му изглеждаха безцветни. Погледът му обиколи стаята, преценявайки внимателно всичко и всеки.

Нищо, освен очите, не пасваше с ужасните слухове, които се носеха за херцога на Гаран.

„Той колекционира отрязаните глави на тролове“, каза си губернаторът. „Беси гоблини надолу с главата за удоволствие. Хвърля бебета импи на кладата.“

— Добър вечер, ваша милост — каза той.

Устните на херцога се изкривиха като в усмивка, но той не изглеждаше усмихнат.

— Благодаря ви, господин Уърмуд — гласът му бе мек, любезен и студен, — надявам се да не сте ме чакали дълго.

— Съвсем не — бързо каза губернаторът, преди Скълмърдейл да се обади. — Моля, заповядайте.

Търговците от компанията с радост дръпнаха столовете си и се разположиха в тях. Никой от тях не бе свикнал да стои прав толкова дълго. Бяха чакали цял час.

Обикновено другите, по-малко важни хора чакаха тях.

— Е, Ваша милост — каза губернаторът, докато поставяше кърпата на яката си и започваше, най-накрая, да се отпуска — за нас наистина е голяма чест, че се съгласихте да посетите Порт Фейт и моя дом, имението Уърмуд. Надявам се то да ви допадне. Моят пра-пра-прадядо е автор на оригиналната му архитектура, знаете ли. Външно, имението е реплика на замъка на Ворлак Могъщия от Северната пустош, убеден съм, че сте забелязал…

Внезапно той млъкна. Всички бяха седнали. Всички, освен херцога на Гаран. Няколко от търговците се спогледаха нервно.

Губернатор Уърмуд се насили да се усмихне.

— Няма ли да седнете?

— За жалост не мога да остана на вечеря — каза херцогът. Безцветните му очи премигнаха за миг и все пак забележимо към двама търговеца тролове, които стояха близо до неговото място. За миг той заприлича на човек, преглътнал развалена риба.

— Тръгвам за Стария свят със следващия прилив. По спешна работа.

— Ами санкциите? — обади се господин Ротърингам. Гласът му бе малко по-писклив от обичайното.

— Искам да кажа, доколкото знам, ние щяхме да обсъдим санкциите, които Лигата на Светлината е наложила върху Порт Фейт.

Стъклените очи на херцога се спряха върху импа.

— Няма какво да обсъждаме. Санкциите няма да бъдат вдигнати. Не и без достатъчни доказателства, че компаниите „Кокатрис“, „Зорница“ и „Страхопочитание“ са тръгнали по Пътя на Светлината.

— Пътят на Светлината — каза Скълмърдейл с тон, който подозрително напомняше на ръмжене. — Така ли наричате вашите гонения? Изтреблението на така наречените „демонски чеда“ навсякъде, където ги срещнете? Кланетата, които извършвате срещу гоблините, троловете и великаните? Главите, побити на колове? Варварството, невиждано от Тъмните времена?

— Смятам, че е време да ви напусна, господа — каза херцогът, без да обръща внимание на това, което му е казано.

— Махай се тогава! — кресна Скълмърдейл. Той се бе изправил до масата, а лицето му бе поаленяло от гняв. Другите търговци го изгледаха втрещени.

— Порт Фейт никога няма да тръгне по Пътя на Светлината. Ние не сме убийци, Ваша милост.

— Седнете — помоли се губернаторът отчаяно. — Моля ви, господин Скълмърдейл, седнете. Простете, Ваша милост, Фестивалът на Морето е много напрегнат период за всички ни. Сигурен съм, че ще ме разберете…

— Разбирам ви.

— Така ли? Искам да кажа, чудесно, може би можем да оставим това зад гърба си и…

— Разбирам ви прекрасно. И няма да забравя това, господин Скълмърдейл.

Херцогът на Гаран потупа главата си с розов, месест пръст.

— Имам отлична памет. Великолепна, всъщност.

Той се завъртя на пети и излезе от стаята, взимайки бялата си сатенена шапка от иконома.

Настъпи неловко мълчание.

— Е — каза накрая Скълмърдейл, — вярно е, нали? Лигата никога няма да се примири с това, че хората в Порт Фейт живеят мирно.

— Може би — каза губернаторът, — ако сме малко по-внимателни…

— Внимателни? — изсумтя елфът, който бе проговорил по-рано. — Лигата никога не е била внимателна с нас. Нужно ли е да напомням за убийството на губернатор Мандевил?

Всички се вцепениха при тези думи. Скълмърдейл и Ротърингам погледнаха нервно към губернатора.

— Така и не отмъстихме на Лигата за това — продължи елфът. — Вие повече от всички хора, Ваша чест, трябва да знаете…

— ДОСТАТЪЧНО! — изръмжа губернаторът. Няколко търговци потрепериха. Чувстваше, че главата му ще експлодира. Той я хвана в опит да овладее болката.

— Достатъчно. Заговорът срещу Мандевил се състоя твърде отдавна, господин Бентам. Надявах се вече да сме оставили този въпрос зад гърба си. Бих се радвал, ако за в бъдеще не засягате тази тема.

Масата отново притихна. Елфът отвори уста да отговори, но после реши, че това не е разумно. Няколко търговеца се заиграха с приборите си, а други внезапно се заинтересуваха от драпериите по стените. Неколцина се загледаха в празните си чинии.

Губернаторът се изправи. Внезапно се почувства много уморен и донякъде унизен.

— Благодаря ви, джентълмени. Надявам се, че ще простите моето кратко, хм, избухване. И моля да ме извините, но няма да остана за вечеря. Не се чувствам особено гладен.

Той остави неупотребената си кърпа на покривката и на практика избяга от стаята. Чувстваше погледите на търговците при всяка своя стъпка и едва не се блъсна в слугите, носещи първото блюдо в голям сребърен супник.

Четиринадесета глава

Очите на Груб се отвориха, а после отново се затвориха. В стаята при него вече имаше двама души. Те разговаряха помежду си, а гласовете им долитаха до него отдалеч, като през мъгла. Той се унесе, макар да слушаше с едно ухо разговора им.

— Разбираш ли колко ценно е това?

— Да, разбира се, но сделката беше…

— Забрави сделката. Тогава не знаех, че всъщност извършвам кражба.

— Разбрахме се за двеста, нали?

— Отнесох го при господин Харисън, който прави играчки.

— Какво прави?

— Нека кажем, че господин Харисън продава и други неща, освен играчките си. Въпросът е, че импът ми обясни какво е това. Това е каиш, скъпи ми заблуден приятелю. Не разбираш ли какво може да направи някой с него?

— Какво ме интересува? Знам, че струва доста дукати.

— Триста, за да бъдем по-точни.

— Проклети да са зъбите на Пастта! Това ви е проблемът на крадците, не знаете кога да спрете. Готови сте да бръкнете и в джоба на началника си. Сигурно ще поискаш и проклетите ми обувки.

— Четиристотин дуката.

— Посмали малко. Давам триста. Но държа да знаеш, че си един мошеник. Да нямаш вяра никому в този град!

Чу се звън на монети. Груб се завъртя на една страна. Гласовете заглъхваха постепенно, но той бе почти сигурен, че принадлежат на майка му и баща му.

— Къде отивате? — попита той. — Толкова съм щастлив, че се върнахте. Защо ме оставяте отново сам?

— Събуди се — каза баща му.

— Но още е тъмно! Толкова ми се спи…

— Казах да се събудиш, мелез.

Поля го ледена вода. Той стана рязко. Бе целият мокър и напълно събуден.

— Това ти привлече вниманието, а?

Всичките му спомени се върнаха.

Опакованият предмет.

Котката.

Покривите.

Падането.

Бе седнал върху импровизирано легло от сено, поставено на каменен под. Още носеше скъпите дрехи на импа. Жълта светлина от фенер осветяваше надвесен над него гоблин, който изглеждаше много сърдит.

Сега, когато вече бе буден, Груб установи без особена изненада, че гоблинът не е баща му.

С ъгълчето на окото си видя огромни дъбови бъчви, които бяха надвиснали над тях в тъмната стая. Бе в някаква изба. Но колко време бе прекарал в несвяст? Часове? Дни?

— А това — каза гоблинът, сваляйки празната кофа с вода — е просто върхът. Да ми доведат някакъв изтърсак тук. Някакъв мелез. Какво, в името на морето, се очаква да правя с него?

Другият сви рамене. Стоеше в сенките, но слабата светлина от прага осветяваше една част от лицето му — луничавата бледа кожа, червеникавата коса, блестящите, подобни на котка, очи…

— Не можех да го оставя на улицата. Той ме видя как го взимам.

— Защо не го очисти тогава? Станал си ужасно мекушав.

Превръщенецът не обърна внимание на тези думи, а се зае да изучава ноктите си.

Гоблинът тежко въздъхна и се изправи.

— Хубаво, вече можеш да се разкараш. Нали ти платих? Приключих с теб.

— Чудесно. Винаги е удоволствие да се работи с теб, Джеб.

Вратата се отвори и след това силно се затвори.

Гоблинът, наречен Джеб, се почеса по главата и се обърна към Груб. Дрехите му изглеждаха скъпи, но му стояха като крадени. Носеше крещящо жълто палто над тъмносиня жилетка, тежки златни обици и колан, обсипан със скъпоценни камъни. Груб забеляза нещо, увито в черно кадифе на колана. Предметът, откраднат от котката снощи. Или може би по-миналата нощ.

— Поспа си добре, а? — попита Джеб.

— Да, благодаря ви — отговори Груб.

Внимателно раздвижи крака си и установи, че не изпитва никаква болка.

— Кракът ми?

— Можеш да благодариш на оня рижав нехранимайко за това — каза кисело гоблинът. — Хайде сега ставай. Идваш с мен.

— Къде съм?

— Ще разбереш. Хайде ставай, по-живо!

Груб бавно се изправи. Крайниците му бяха изтръпнали. Не бе сигурен, че иска да ходи където и да е било с Джеб, но очевидно нямаше избор.

— Вие приятел ли сте на капитан Финиъс Клаг? — попита той.

— Приятел ли? Не. Приятелите са вятър работа. Аз съм бизнесмен.

— Какво тогава правите с предмета му?

Гоблинът се ухили и облиза острите си зъби.

— Ще го продам, естествено. Изглежда доста ценен.

— Но той е…

— Стига! — той избута Груб до вратата. — Ама и ти си един голям беляджия. Да хукнеш подир превръщенец посред нощ, след това да хъркаш цял ден, а на всичкото отгоре и да ме разпитваш. За какъв се мислиш, за Демонска стража?

Груб обаче не можа да се въздържи.

— Но този предмет не беше негов, за да си го вземе така. Не е и ваш.

Това му спечели едно перване по главата.

— Ау!

— Дръж си устата затворена, мелез. Ясно ли е?

Груб кимна. Нямаше голям смисъл да спори по въпроса.

Джеб го избута през вратата и нагоре по едно каменно стълбище. Груб усети как сърцето му почва да тупка напрегнато. Превръщенецът се бе погрижил за него, но той се съмняваше, че Джеб ще стори същото. Някой, който би платил стотици дукати за крадена стока, бе способен на всичко.

Минаха по един коридор и се изкачиха по още едни стълби, този път дървени. Пътят им бе слабо осветен от закачени на куки фенери. Освен скърцането на стъпките им, Груб дочу и звука на смеещи се хора. Те тропаха, викаха и се веселяха.

Шумът се засили.

На края на стълбището стигнаха до дебела кадифена завеса, охранявана от човек и трол с бели ризи и червени палта. Всеки от тях имаше къса и дебела пушка. Груб спря и преглътна тежко, но Джеб го избута напред и кимна на охраната. Пазачите също му кимнаха в отговор и вдигнаха завесата.

И така те се озоваха вътре.

Бяха на сцената на някакъв театър. Или поне така си помисли Груб. Никога досега не бе влизал в театър, но имаше представа как изглеждат. Огромен кристален полилей осветяваше аудиторията. Имаше тъмночервени тапети, месингови прибори, натруфени отливки, покрити със златна хартия и огромен купол. Всичко изглеждаше старо и износено.

Шумът бе оглушителен. Идваше главно отдолу, където Груб можеше да види правостоящи зрители в ниските театрални балкони и по краищата на аудиторията. Те се бутаха и махаха на приятели, в опит да видят по-добре сцената. От този ъгъл обаче Груб не можеше да разбере какво гледат.

Той и Джеб бяха в най-високия балкон, където зрителите бяха добре облечени и тихи. Стояха на плюшени столове, разхлаждаха се с ветрила и пушеха лули. Димът се бе сгъстил над тях. Отзад имаше биячи, въоръжени със саби и пистолети. Груб дори забеляза мускети.

Никога не бе виждал толкова много оръжия през живота си.

— Какво е това място?

Джеб отвори уста, но в този момент публиката задюдюка и заръкопляска, заглушавайки думите му. Все пак Груб долови нещо като „Пазарът на Хари“.

Но това не бе възможно. Груб се огледа, търсейки път за бягство. Вратите бяха нагоре по галерията, но имаше чувството, че ако хукне натам, въоръжените пазачи ще помогнат на Джеб. А нямаше начин да мине покрай тях.

Бе отвлечен.

— Джеб, мили мой!

— Ах ти, Хари, стари мошенико!

Новодошлият беше елф, висок и кльощав, с накъдрена сива коса, подаваща се изпод триъгълна шапка. Носеше палто от някакъв странен сив материал, който Груб не бе виждал досега. На рамото му бе кацнал вестоносец-фея, облечен по същия начин.

Хари и Джеб започнаха да говорят бързо и с приглушени гласове, което попречи на Груб да разбере думите им. Затова той приближи края на балкона, за да види какво гледат останалите.

Дъхът му спря. Той веднага разбра защо има толкова въоръжени мъже наоколо. Разбра какво бе казал Джеб и разбра от какво е направено палтото на Хари.

Там, където трябваше да е сцената, имаше огромен басейн, а водата в него се пенеше.

Това не бе „Пазарът на Хари“.

Това бе басейн, пълен с акули.

Петнадесета глава

Груб бе чувал за Ямите с акули. От години черните наметала се опитваха да ги затворят, но те продължаваха да съществуват, макар и тайно, скрити в складове и театри като този. Той се опита да различи акулобореца в кървавата вода, но фигурите се движеха твърде бързо. Според господин Лайтли акулоборците бяха от морския народ. Никой, живеещ на сушата, не би имал шанс. Понякога представители на морския народ идваха сами заради славата на такава битка. Но по-често собствениците на Ямите пращаха своите момчета по морето с мрежи, за да хванат бъдещи бойци. Пленените морски хора бяха затваряни като омари в подводни клетки, като им се разрешаваше само да тренират и да се бият в Ямите.

Ако Талин видеше в какво се е превърнал градът му…

Една фигура се появи от фонтаните пръски и подскочи на около метър над водата. Груб забеляза здрави, мускулести ръце, тризъбец и сребърна опашка, която вдигна водни струи. Тялото на морския човек проблесна, когато той се завъртя във въздуха и след това отново се потопи под водата.

Зрителите викаха с цяло гърло. Повечето от тях вероятно бяха направили залагания за битката. Ако акулоборецът загубеше, щеше да стане грозно, но това очевидно не ги интересуваше. Носеха се истории за комарджии, натрупали огромно богатство от залагания. Но имаше и други истории, за такива, които не са могли да си платят дълговете. Собствениците на Ями с акули не бяха от хората, които се отнасяха с разбиране към такива проблеми. А акулите им винаги бяха гладни…

Груб забеляза нещо сиво, което плуваше бързо под водата и потрепери. Бе виждал морски хора и преди, разбира се. Те плуваха в залива и понякога дори се показваха на кейовете и разменяха потънали съкровища с търговците на Порт Фейт.

Акула обаче досега не беше виждал.

— Харесват ли ти красивите ми животни, миличък?

Загледан в драмата, разиграваща се в басейна, Груб не бе забелязал Хари, който се приближи до него. Той усети как пръстите на елфа хващат рамото му и пребори импулса да се отдръпне. Джеб бе до него. Предметът на колана му бе толкова близо, че момчето можеше да се протегне и да го вземе.

— Да, сър.

— Не съм изненадан, патенцето ми. Като гледам хубавото ти палтенце мисля, че си млад джентълмен, който оценява качествените неща в живота.

Джеб се изкикоти.

— Напомняш ми на клиентите ми ето тук — Хари махна с ръка към балкона. Гласът му бе писклив и сигурно щеше да звучи смешно, ако притежателят му не бе толкова странен и ужасяващ. Груб вече можеше да види дрехите му отблизо. Бяха направени от одраната кожа на акула и бяха целите в тъмни петна. Момчето не искаше да мисли от какво са.

— Тук са най-важните хора, момчето ми. Не се съмнявай. Виждаш ли господинът с ветрилото? — и той посочи един висок, костелив трол, облечен в скъпи дрехи. Лицето му бе напомадено с бял грим.

— Това е Артистът. Не се съмнявам, че си чувал за него… не си? Е, това е собственикът на всички казина в квартал „Марлинспайк“, мъжът, пред когото всички улични банди там се отчитат.

Хари сниши тона си.

— Дойде от Стария свят преди две години. Избили семейството му, можеш ли да си представиш? Лигата на Светлината, кой друг. Промушили ги с щикове.

Той мушна с пръст Груб по корема.

— Ето така. Няма как да не умреш след такъв удар, нали? Телата на троловете увиснали пред селото, за да е ясно, че там само хората са добре дошли. Мило, нали? Такава е Лигата на Светлината.

Груб се опита да не мисли за това, което Хари му казваше. Историите за жестокостта на Лигата се носеха из „Сакатата русалка“ от много месеци и в дните, в които господин Лайтли го биеше повече от нормалното, той си припомняше, че поне не обитава Стария свят.

— Но, докъде бяхме стигнали. Даа, дамата до него. Лейди Арлекин. Изглежда хубава, но нека това не те заблуждава. По-скоро би ти отрязала носа, вместо да те погледне.

Груб се загледа в петите си с надеждата, че жената не го е видяла как я зяпа. Феята на рамото на Хари го забеляза и се изкикоти.

— А ето го и лорд Рен.

Хари посочи един едър мъж с превръзка на окото и лула в устата. Бе облечен целият в черно.

— Това е един от хората на Момчето-Крал. Не е истински лорд, разбира се, но не смей да му го казваш.

Хари се изсмя и Груб потръпна.

— Всички те са почетни гости, мелезче… да ме прощаваш за израза. Но предполагам, че ти си заето момче и нямаш време за приказките на стария Хари. Предполагам си дошъл заради борбите с акули, нали? Нека ти разкажа нещо и за тях.

Той потри ръцете си, а очите му заблестяха.

— Акулоборците са евтини, моето момче. Винаги, когато ми потрябват още от тях, взимаме лодка с момчетата и отиваме, ако ме разбираш, за риба. Самите акули обаче са доста скъпички. Не е лесно да намериш нови. Затова трябва да уравновесим нещата, нали? Затова акулоборците имат само един тризъбец. Сигурно се чудиш защо, нали?

Груб не се бе замислял по въпроса, но му стана лошо. Отчаяно искаше да се махне от това прокълнато място, да не чува отвратителния глас на Хари. Имаше нещо нездраво в погледа на елфа, собственик на Ямата за акули. Нещо ненормално.

— Прави битката по-автентична, ако искаш го наречи така. Старомодно, но хубаво. Тълпите го обожават, но не в това е работата. Тризъбците не могат да навредят много на акулите, а акулите могат да навредят доста на акулоборците. Това е истината. Вземи например моята Флоренс. Тя е там долу, срещу двама от най-добрите ми акулоборци, но ще се справи с тях. Ще видиш. Малката е бича акула. Идеална за целите ми. Не е прекалено голяма, но е пъргава, милата. А какви зъбки има само…

Внезапно движение във водата привлече вниманието му. Чу се приглушен писък и водата се оцвети в кървавочервено. Зловещият театър избухна в аплодисменти. Чуха се викове, тропане на крака.

Хари нададе писък на задоволство.

— Ето я, милата ми тя! — каза той и заръкопляска — Виждаш ли за какво говоря! Моята Флоренс е звездата на вечерта.

Груб погледна към краката си. Щеше да повърне. С ъгълчето на окото си видя как лакеите покрай Ямата вадят парчета от убития морски човек с дълги мрежи.

— Сега вече е настървена — вдъхновено каза Хари. — Една хапка никога не стига, не мислиш ли? Винаги има място за десерт.

Нещо в начина, по който го каза, накара Груб да погледне нагоре. Хари гледаше към някой зад него.

Към Джеб.

С крайчеца на окото си Груб видя как гоблинът прокарва пръст през гърлото си.

Разбра какво предстои да се случи. И можеше да направи само едно нещо по въпроса. Той се стрелна напред, взе предмета от колана на Джеб и го надвеси през балкона.

— Не ме докосвайте! — каза той. — Или…

Твърде късно. Биячите на Хари се появиха зад него, хванаха го и го изхвърлиха през балкона.

— Не, не, чакайте! — кресна Джеб. — Имах предвид да му прережете гърлото, не да го хвърляте в…

Но Груб вече падаше, като все още стискаше предмета в ръка. Безумният смях на Хари отекваше в ушите му.

Мозъкът му замръзна, докато светът около него се завъртя. Видя как хората с мрежите се отдалечават, как няколко изненадани лица поглеждат нагоре, зяпнали, докато той се пльосна в басейна.

Светът притъмня, всички звуци заглъхнаха.

Потъна надълбоко, а цялото му тяло се вцепени от ужас. Умът му обаче отново заработи. Усети вкус на кръв и очите му се отвориха. Около него плуваха кървави облаци, подобни на водорасли.

Трябваше да излезе от водата. Незабавно.

И тогава я видя.

Нея.

Флоренс.

Фигура във водата пред него. Тъмна и неясна и все пак бе сигурен на кого принадлежи. С мързеливо движение тя се насочи към него.

„Не мърдай“, каза си. „Може би ще реши, че си мъртъв. Може би не те е видяла. Могат ли акулите да виждат? Или разчитат само на обонянието си?“ Какви мисли го занимаваха само… Трябваше да помисли за родителите си, за дома си, за краткия си живот.

„Затова трябваше да мислиш“, каза си той, „преди…“

Водата потръпна, когато една по-малка фигура се стрелна отляво. Бликна още кръв. Груб усети как силни ръце го хващат и внезапно излезе на повърхността.

Отново чу крясъците на посетителите в Ямата. Закашля се и изплю водата от дробовете си, докато един едър мъж го извади от басейна. Една млада русалка се появи на мястото, където бе Флоренс, и надигна тризъбеца си триумфално. Имаше бяла коса и зелени очи. Когато видя Груб да я гледа, кимна.

Аплодисментите бяха оглушителни.

— Хайде, момче — каза едрият мъж, — не е редно да пускаш някой от сушата в Ямата.

Внезапно Груб усети как устата му се пълни със слюнка. Наведе се и повърна върху обувките на спасителя си.

— Хей, момче, внимавай.

— Извинете — каза Груб. — Благодаря ви.

Той се отпусна в ръцете на човека и задиша бавно и дълбоко. Бе все още жив. Мокър и подгизнал, не съвсем добре, но жив. С изненада установи, че пръстите му все още стискат завития в черно кадифе предмет.

Още трима мъже прескочиха бариерите и го приближиха с олюляване. Държаха чаши в ръцете си и разливаха съдържанието им.

— Ха-ха — каза един. — Мелез с хубаво палтенце.

— И аз искам едно такова — отвърна един от тях тъжно.

— Нее, това не е мелез — намеси се третият, — нали падна от небето. Това е падаща звезда!

Те се закикотиха, след което единият от тях изхълца. Това накара останалите да се съсредоточат.

— Хей, мелез — каза един от тях и се наведе към Груб, — сега ще дойдеш с нас, нали? Ще пием за малкия юнак, паднал в Ямата с Флоренс и останал жив.

— Да го задържим, може да ни донесе късмет. Ще си пожелаем нещо, задето сме го видели. Нали така се правеше с падащите звезди?

— Какво ще кажеш, мелез?

Груб се опита да помисли по въпроса. Които и да бяха тези мъже, те очевидно бяха твърде пияни, за да се замислят сериозно защо той е паднал от балкона. Един от тях се бе оказал достатъчно свестен, че да го спаси. С тях сигурно щеше да е в по-голяма безопасност, отколкото с Джеб или Хари. Сигурно… Погледна към балкона — там, където бяха похитителите му. Вече ги нямаше. Вероятно вече бяха тръгнали към него.

— Добре — каза той, — идвам с вас. Но може ли да тръгнем веднага!

Мъжете се зарадваха и се чукнаха силно с халбите си.

Докато пиеха, Груб прибра предмета, увит в черно кадифе, обратно в джоба си. При първа възможност щеше да го отвори и да види какво има в него. Може би капитан Клаг нямаше да е доволен от това, но след срещата си с Флоренс вече не му пукаше.

Ако щеше да мре, заслужаваше да знае защо.

Шестнадесета глава

Слик бе сред най-умните феи в Порт Фейт. Твърде умен, за да остане в компанията на два миризливи трола.

Той застана на бушприта, треперещ от вятъра, и зачака Бутъл да се преоблекат. Корабчето на така наречения Призрак си бе една вехта съборетина, досущ като собственика си. Едва удържаше тримата. Талин знаеше какво щеше да стане, когато пиратите на капитан Гор се домъкнеха на борда.

Очите му се насълзиха от свежия бриз, долитащ от морето. Той ги потърка с юмруци. От позицията им в залива, където бяха пуснали котва, можеше да види всички кораби в пристанището. Бяха дори повече от обичайното заради фестивала. Зад тях Порт Фейт приличаше на град от играчки, огрян от лъчите на стигналото своя зенит по обед слънце.

— Още ли не сте готови? — викна той надолу. Близнаците обаче или не го чуха, или предпочетоха да не му обръщат внимание.

Според Слик изглеждаха нелепо — големи и непохватни чудовища, натруфени с модерните за търговците дрехи и дори с перуки. Повечето тролове бяха твърде глупави, за да си изкарват хляба с търговия, така че капитан Гор трябваше да е дори по-глупав, за да се върже на такава евтина постановка.

Ако обаче слуховете бяха верни, той беше достатъчно глупав.

Галеонът на Гор бе пуснал котва в далечината, на другия край на залива. Платната му бяха прибрани. Името на кораба бе „Плачещата рана“, а Слик успяваше, макар и с мъка, да различи кървавочервения му корпус. Самият капитан Гор бе слязъл на сушата, но когато се върнеше, затворникът му щеше да се раздели с главата си. И, ако поне половината от историите, разказвани за Гор, бяха верни, с още доста части от тялото си.

Освен ако планът им не проработеше.

— Готов ли си, Слик? — попита един от троловете, като вдигна грозната си мутра нагоре. Слик с мъка различаваше близнаците, а и, честно казано, не полагаше големи усилия да ги запомни.

— Готов съм от половин час.

Другият трол посочи една лодка, която пътуваше от Порт Фейт към пиратския кораб.

— Върви там.

Слик направи физиономия и полетя от бушприта с главата напред, като се остави за момент на ускорението, преди да размаха криле над водата.

— „Върви там“ — промърмори си той. — Ах, тези миризливи тролове.

Ако зависеше от него, щеше да ги накара да цопнат в океана.

Вълните под него се размиха и за броени мигове той стигна носа на лодката, където кацна, макар и с леко олюляване.

— Какво искаш? — изръмжа един глас над него.

Слик погледна нагоре и сбърчи нос от неприязън.

Ето го и самият капитан Гор, най-жестокият пират в Абаносовия океан.

Или поне най-миризливият.

Капитанът на пиратите се извисяваше над него, стъпил с един крак на ръба на лодката, докато десет огромни мъжаги гребяха зад него. Той бе нисък, плешив и грозен и изглеждаше по-злобен от недоспал демон. Лявата му ръка бе изкуствена, направена от дърво и ръждясала стомана. Носеше черни бричове, черни ботуши, черно палто и голям черен колан, чиято черна метална тока бе оформена като черен рак. От колана му висеше касапски сатър, колекция ножове и няколко по-необичайни метални предмета, всички направени така, че да могат да се завинтят върху изкуствената ръка на капитана. Също така личеше, че са направени да причиняват жестока болка.

Слик се прокашля.

Почваше се.

— Моите господари ви молят за услуга — каза той и посочи към кораба на Призрака. — Разбира се, не безплатна. Приготвили сме дукати.

— Дукати, а? — попита Гор, след което се обърна към гребците си. — Към пристанището!

Хмм. Очевидно капитан Гор бе дори по-глупав от очакваното.

На кораба Пади и Франк се представиха за търговци. Трябвало да отидат на кратка визита в Порт Фейт, но, разбира се, не искали да оставят стоката си без надзор. Може би капитанът би бил така добър да я наглежда за тях?

След този разговор близнаците слязоха в трюма, следвани от Слик. Един от тях държеше фенер, а светлината му освети редици с ковчежета, ширнали се в мрака. Другият отвори капака на най-близкото, за да покаже куп кадифени рокли, обсипани с рубини.

Капитан Гор приличаше на дете, получило торта за рождения си ден. Все пак той не знаеше нито, че роклите са били купени от евтин магазин за дрехи тази сутрин, нито, че другите ковчежета са празни.

— Не се безпокойте — сподави смеха си той, ясно разкривайки намеренията си. Той посочи към един от хората си — огромен великан, покрит с черни татуировки. — Колегата Босун Тък ще доведе останалата част от екипажа, за да пренесем… ъъъ… за да опазим ценната ви стока. Няма за какво да се притеснявате.

Слик едва се сдържа от това да се разсмее на висок глас. И сляп имп би прозрял, че Гор смята да отнесе товара до собствения си кораб и да отплава с него. Бе прекалено алчен, за да разбере, че той е измаменият, а не обратното.

— Скъпи ми капитане — каза единият от близнаците с престорен и абсурден акцент, — ако не възразявате да попитам… какво е станало с ръката ви?

— А, това ли? — заекна Гор, като потупа изкуствената си ръка с истинската. — Ъъ, една акула я изяде. Опитвах се да спася един юнга и…

По-скоро се бе опитвал да го хвърли на акулите, но…

— Не знам как бихме могли да ви се отблагодарим — обади се и вторият трол.

— Нямате представа какво означава това за нас.

— Ето ви двайсет дуката заради всичките неприятности.

— Нека бъдат четирийсет.

— Да, четирийсет. Трудно е да се намери честен човек в тия времена.

— Нали? — грейна Гор.

Слик вдигна очи нагоре, след което излезе от трюма на палубата и полетя към възвишенията, до които „Плачещата рана“ бе пуснала котва. Почти му стана мъчно за стария мошеник.

Почти.

В пещерата беше зловещо. Прекалено зловещо, поне според Табита. Тъмнината, падащите капки вода от скалите над тях, дори тихият шум на вълните, миещи лодката им, я караха да се изнервя. Единствената светлина идваше от отвора на малък тунел в единия край, достатъчно голям, за да може лодката да мине през него, ако пътниците се наведяха в нея. Табита знаеше, че близо зад него котва е пуснала „Плачещата рана“. А ако пиратите ги намереха тук, нямаше да могат да избягат.

Тя си пое дълбоко въздух, изтри потни длани в палтото си и хвана греблата. Тази нощ почти не бе спала заради това, което ѝ предстоеше днес. Бе страшничко, разбира се, но тя не можеше да си позволи да мисли за това. Нютън ѝ бе дал шанса да направи нещо истинско. Сега трябваше да се постарае всичко да мине чудесно и може би той щеше да я направи истински страж.

Очилата на Хол проблеснаха, когато той ги намести върху носа си.

— Значи се разбрахме. Ако можем, избягваме боя.

Табита кимна, след което си спомни, че Хол едва ли може да я види.

— Разбира се — каза тя и тихо му се изплези. Хол бе толкова предпазлив, че бе цяло чудо, че понякога върши работа.

Едно малко тъмно петно се появи на светлината на тунела. То се шмугна в пещерата, размахало криле.

— Слик — каза Табита и усети как в тялото ѝ се разлива вълна на облекчение, — всичко наред ли е?

— Изненадващо, но да. Този пират е по-тъп от ножовете в гостилницата на госпожа Бутъл. Троловете тръгнаха към пристанището, а Гор е помъкнал всичките си хора към корабчето. Сега от теб зависи да не оплескаш нещата.

— Много добре — отвърна Хол. — Кажи на Нютън, че сме на път. Ще се срещнем отново на уреченото място.

Табита продължи да гребе внимателно към тунела. Греблата тихо влизаха и излизаха от водата. Когато стигнаха целта си, те оставиха греблата и залегнаха в лодката. Протегнаха ръце към скалите около тях и се избутаха на открито, където започнаха да мигат на свежия въздух.

Червеният кораб на Гор се извисяваше над тях, спуснал котва на по-малко от шейсет метра от скалата, която бяха оставили зад гърба си. По-натам Табита можеше да различи последната от дългите лодки на пиратите, които плаваха към корабчето на Призрака.

Планът бе сработил, точно както бе предвидил и Нютън.

Двамата отново грабнаха греблата. Всяка секунда на открито бе рискована. Ами ако Гор бе оставил пазачи на кораба. Трябваше да е луд да не го направи. Ако ги забележеха…

Най-накрая стигнаха галеона. Табита бръкна в една брезентова торба и извади две брадвички, с които смяташе да се изкатери. Щеше да е трудно, но тя бе тренирала дълго и упорито. Знаеше, че ще се справи.

— Няма нужда — каза тихо Хол и посочи нагоре към корпуса. Пиратите бяха оставили въжена стълба, която висеше от едната страна.

Табита въздъхна и прибра брадвичките. Искаше да оцелее след мисията си, разбира се, но не ѝ се искаше всичко да е прекалено лесно.

Вързаха лодката към края на стълбата и се покатериха. Табита мина първа, като се стараеше да не се удря или ожулва в корпуса. Когато стигна върха извади нож и хвана острието му между палеца и показалеца си. Палубата бе празна, ако не се броеше един човек, овързан за мачтата с толкова въжета, все едно е великан. Мъжът бе пълен и мръсен, а мазната му коса падаше по лицето му. Това можеше да бъде само Финиъс Клаг.

Той погледна нагоре, докато тя стъпваше на палубата и се усмихна обнадеждено.

— Добър ден — каза той. — Аз съм Клаг. Капитан Клаг.

Табита не му обърна внимание и тръгна дебнешком по палубата, следвана от Хол. Задържа ножа си готов за хвърляне и се огледа за пиратите на Гор. Наоколо обаче нямаше никой. Капитанът очевидно бе решил да вземе целия си екипаж, за да пренесе несъществуващите рокли до своя галеон.

Разочароващо.

— Това не ми харесва — каза Хол, докато се взираше през люка към вътрешността на кораба. — Все трябва да е останал някой на борда. Гор не би оставил затворника си без надзор, че да му избяга.

Табита сви рамене и разгледа въжетата, приковали Клаг до мачтата.

— Вие докато сте тук — усмихна се насила Клаг, — не бихте ли могли да ми помогнете, а?

— Не се вълнувай — каза Табита, — тук сме, за да те спасим.

— Хммм… сериозно?

— Точно така. Само мълчи и прави това, което ти се казва.

Тя завъртя ножа си и започна да кълца възлите. За по-малко от десет секунди капитан Клаг бе свободен. Той се ухили и потърка ръце там, където въжетата бяха притискали кожата му.

— Благодаря ви, мила госпожице. Задължен съм ви.

— Чудесно — отговори Хол, — а сега нека се махаме от този кораб. Аз лично предпочитам да не съм тук, когато милият ни домакин се завърне.

— Ами аз да си ходя тогава… — каза Клаг.

— А, не — пресече го Табита. — Идваш с нас.

— Е, много мило, но вие ми изглеждате заети хора. Не бих искал да преча или нещо такова…

— Казах, че идваш с нас.

Тя хвана едната му ръка, а Хол взе другата. Обърнаха се към лодката… и замръзнаха на място.

Между тях и въжената стълба бе застанал мускулест трол с мръсна фланела, панталони и мъничка триъгълна шапка, поставена под нелеп ъгъл върху чутурата му. Едната му зеленикава ръка бе покрита от невероятни татуировки — на отрязана глава, на рогат скелет и на окървавена брадва. Другата държеше истинска брадва, чието острие бе голямо колкото главата на Табита.

За щастие от нея не капеше кръв.

Още не.

— Кои сте вие? — тъпо попита пиратът.

Можеше да стори само едно нещо.

Табита завъртя ножа си и го хвърли във въздуха. Бе точно както по време на тренировка, само дето сега острието се заби не в мишената, а в ръката на трола.

— АААААААААААААААААААААААААААААААА!

Хол шепнеше нещо, посочил с ръка пирата, който изпусна брадвата си, хвана се за ръката и запищя като чайка, опитваща се да се измъкне от буре. В следващия момент въздухът сякаш потръпна и тролът замръзна неподвижен и отпуснат, все едно енергията бе изсмукана от него. Огромното му тяло потрепери силно два пъти и се строполи шумно на палубата.

Табита се опита да успокои дишането си. Бе близо до това самата тя да припадне.

— Това с ножа бе леко ненужно изпълнение — каза Хол, докато попиваше потта от челото си с кърпичка.

— Ако беше казал заклинанието си по-бързо, нямаше да се наложи да го използвам.

Магьосникът подсмръкна.

— Това заклинание е сложно и изисква голяма концентрация. Човек не бива да бърза с такива неща. Освен това знаеш, че мразя насилието.

— Прощавайте — попита Клаг, — ама няма ли да тръгваме вече?

— Млък! — скастри го Табита — Но да, ще тръгваме.

Слязоха до лодката. Табита все още трепереше леко заради срещата си с пирата. Това бе първият път, в който бе хвърляла нож към някого, и не бе сигурна дали това ѝ е доставило удоволствие. Хвърли един поглед през морето към корабчето в далечината. Бе трудно да се каже от толкова далеч, но ѝ се струваше почти потънало. Вероятно никога в него не се бе качвал цял пиратски екипаж.

Започнаха да гребат.

Когато шокът отмина, Табита се развълнува. Бе го направила. Бе се качила на кораба на капитан Гор и бе спасила капитан Клаг. Дори се бе справила с един пират. С помощта на Хол, де.

Може би нещата оттук нататък щяха да бъдат различни. Може би Нют щеше да осъзнае, че тя става и за друго, освен да им пази гърба. Може би щеше да ѝ даде да свърши нещо важно.

Може би…

Усмивката ѝ замръзна. На скалата зад пещерата бе застанала фигура. Единият ѝ крак бе увиснал над водата. Фигурата бе на висок, гладко избръснат мъж със синьо палто и татуировка на бузата. Той ѝ се усмихваше.

Нютън.

Бе я следил през цялото време. Знаеше го. Не я бе изпускал от поглед, за да е сигурен, че всичко ще мине по план. За да е сигурен, че ще е в безопасност.

Вълнението на Табита изчезна.

Той все още я смяташе за едно глупаво дете.

Все още.

Интерлюдия

Фестивалът винаги бе най-натоварената част от годината за магазина за играчки на господин Харисън. Само за последния половин час господин Харисън бе продал кукла на фея на един клиент от компанията „Страхопочитание“, дрънкалка на един рибар, въже за скачане на три яки деца от народа на джуджетата…

Сега те играеха с него на калдъръма до магазина, твърде развълнувани, за да изчакат да се приберат у дома.

Господин Харисън ги наблюдава през прозореца и си тананика нещо. Той обича да вижда как децата се радват на играчките му.

Без причина си спомня странен човек, който го е посетил по-рано, с червеникава коса и жълти очи, с предмет, увит в черно кадифе. Потръпва. Години наред господин Харисън се бе занимавал и с други неща в магазина си, не само с играчки. Неща, които не би искал да станат достояние на черните палта. Но вече се бе уморил от това. Бе време да тръгне по сигурен път. Един възрастен имп като него не трябваше да изкарва дните си в страх да не бъде арестуван от Демонската стража.

Децата свършиха играта си и тръгнаха към дома си за вечеря. Бе време да затваря. Господин Харисън тръгна бавно към щанда, специално направен да е наполовина по-малък от нормалното, така че да не му се налага да стъпва върху табуретка. Мина покрай дървени дракони, висящи от тавана, покрай рафтове с кутии за игра, ръкавици, изобразяващи Пастта (за които бе предупредил, че може да уплашат по-малките деца), модели на легендарни воини от Стария свят, чиито ръце с мечове се движеха и още стотина шарени предмета.

Започна да брои дукатите, които бе спечелил през деня. Не бяха малко. Предостатъчно, за да не рискува живота си с друга работа. Да. Утре щеше да си плати дълговете и да приключи с това. Не си струваше. Оттук нататък щеше да продава само играчки.

Почувства се прекрасно. Бе спокоен, сега след като бе взел решение. След утрешния ден вече нямаше да се тревожи за нищо.

Никога повече.

Вратите на магазина се отварят.

— А, добър вечер! — каза господин Харисън и бързо прибира дукатите обратно в касичката си. Протяга се през щанда и взима малък, украсен дървен диск с дълго въженце увито около него.

— Бих ли могъл да ви заинтересувам с това уникално ново приспособление, внесено миналия месец от…

Той се обръща и вижда кой е влязъл.

Една старица, увита в черно наметало и спуснала качулката си тъй, че лицето ѝ да не се вижда. Сърцето му прескача един удар. Веднага разбира, че тя е от другия тип клиенти. Онези, които не се интересуваха от играчките му.

Той продължава да рекламира предмета в ръката си, макар да знае, че това е безсмислено.

— Прекрасен подарък за внук. Може ли да ви покажа какво прави?

Той увива въженцето около пръста си и оставя диска да падне, след което той се връща, навивайки въженцето около себе си обратно в ръката му.

Но вместо да я стигне, дискът се увива един, два, три пъти около врата му и го стяга за гърлото.

— Не съм дошла тук за играчки — казва старицата.

Господин Харисън преглъща. Не е лесно с тази връв около врата му.

— Не, разбира се — казва той. — Последвайте ме, ако обичате.

Въженцето все още стяга гърлото му, докато той пали фенер и дръпва червената кадифена завеса зад щанда и тръгва по тясно стълбище зад нея. В края му има тежка дъбова врата. Господин Харисън вади ключ от джоба на палтото си и я отваря.

Стаята е дори по-малка и по-тъмна от магазина за играчки, с груби каменни стени и нисък таван. По стените има рафтове, по които са наредени прашасали делви, кутии и бутилки във всякакъв размер, форма и цвят.

— Какво мога да ви предложа — пита господин Харисън.

Старата жена му подава измачкан лист.

Той оставя лампата на един от рафтовете, взима една стълба на колелца, голяма колкото него и започва да работи, като взима нещата от връчения му списък. През цялото време усеща връвта, затегната около шията му. Взима едно ведро с жълта слънчева прах, стара торба с драконови кости, малка бутилка с кръв от акула, делва с яйца от паяк…

Господин Харисън не е магьосник, но разбира много от магия. Докато събира съставките, ги смесва в ума си. Обзема го ужас. Разбира какво смята да направи тази старица.

— Вие… сигурна ли сте, че ви трябва всичко това?

Старицата не отговаря, но въжето около врата му рязко се затяга.

— Ах! Да, разбира се. Много добре. Простете.

Господин Харисън изсипва последната съставка в кожена чанта и я подава на жената. Когато ръката ѝ я взема, светлината на лампата осветява лицето ѝ. Господин Харисън не вярва на очите си.

— В името на Пастта! — изрича той — Но аз ви познавам!

Прекалено е изненадан, за да мисли ясно.

— Мислех, че сте… от колко време не сте идвали в моя магазин? Поне осем-десет години, а?

И тогава господин Харисън изхриптява. Въжето около гърлото му се стяга по-силно…

И по-силно…

И още по-силно.