Човекът от преизподнята

Глава осма

Гаг се промъкна през последните храсталаци и излезе на пътя. Огледа се. Нищо вече не можеше да се различи зад плетеницата от гнили клони. Валеше проливен дъжд. Смрад се носеше от кюветата, където в глинена каша киснеха купчини от някакви зловещи черни парцали. На около двайсет крачки от другата страна на пътя, повалил се на една страна в тресавището, стърчеше обгорял бронеход — медното дуло на огнехвъргачката нелепо се целеше в ниските облаци. Гаг прескочи кюветата и закрачи към града по края на пътя. Път като такъв нямаше. Имаше река от течна глина и по тази каша насреща от града, затъвайки на всяка крачка, се влачеха изнемогващи волове, впрегнати в раздрънкани каруци на огромни дървени колела, и забрадените до очите жени, плъзгайки се на всяка крачка, плачеха, псуваха и неистово пердашеха воловете по изхвръкналите им ребра, а на каруците, погребани сред мокри вързопи, сред стърчащи крака на маси и столове се притискаха едно към друго бледни скрофулозни дечица, като маймунки на дъжда — и те бяха много, десетки във всяка каруца, и в този плачевен обоз нямаше нито един мъж… По ботушите на Гаг се беше налепил по един пуд кал, дъждът пропиваше куртката му, течеше във врата му, струеше по лицето му. Гаг вървеше ли, вървеше, а срещу него се точеха бежанци, прегънати под мокрите денкове и прокъсаните чадъри, те бутаха пред себе си колички с жалката си покъщнина, мълчаливи, изнемогващи, отколе не почивали. И някакъв старец със счупени патерици, сложени на коленете му, седеше право в калта и монотонно повтаряше, загубил всякаква надежда: „Вземете ме, за Бога… Вземете ме, за Бога…“ А на покосения телеграфен стълб висеше някакъв чернолик човек със скръстени зад гърба ръце… Гаг си беше у дома.

Той мина покрай заседналия в калта военен санитарен автофургон. Шофьорът в кален войнишки шинел, с мазна като мекица шапка, отворил вратата, настойчиво крещеше нещо, което не се чуваше от рева на двигателя, а при задния борд в струи от кал, летящи от боксуващите колела, глупаво и безпомощно се суетяха дребничък военен лекар и младичка жена в униформа, явно медицинска сестра. Минавайки оттам, Гаг си помисли, че само този автомобил се е насочил към града срещу общия поток, но ето, че и той бе затънал…

— Млади човече! — чу той. — Стойте! Заповядвам ви!

Той се спря и обърна глава. Военният лекар, хлъзгайки се, нелепо размахваше ръце, тичаше към него, а подире му като глиган пердашеше шофьорът, напълно озверял, червено-лилав, квадратен, с поставени на хълбоците огромни юмруци.

— Незабавно благоволете да ни помогнете! — с фалцет закрещя лекарят, подтичвайки. Той беше залят от кафява каша и не се знаеше как вижда през омацаното си пенсне. — Не позволявам да отказвате!

Гаг мълчаливо го гледаше.

— Разберете, там има чума! — крещеше лекарят, сочейки с калната си ръка по посока на града. — Аз карам серум! Защо никой не иска да ми помогне?

Какво имаше в него? Старичък, немощен, кален… А Гаг кой знае защо видя пред себе си осветената от слънцето стая, огромните, красиви и чисти хора в комбинезони и пъстри ризи и как святкат светлинките на „призраците“ над кръглата поляна… Това сякаш беше привидение.

— Да разговаряш с него, със заразата! — просъска шофьорът, като отмести лекаря. Хъркайки страшно, той хвана автомата за дулото, изтръгна го изпод мишницата на Гаг и с грухтене го запрати в гората. — Наконтило се офицерчето, змийско мляко… На ти!

Той с размах залепи плесница на Гаг и докторът отново завика:

— Престанете! Веднага престанете!

Гаг се олюля, но се задържа прав. Той дори не погледна шофьора. Той гледаше само лекаря и бавно изтриваше от лицето си следата от удара. А лекарят вече го дърпаше за ръкава.

— Моля ви, моля ви… — мърмореше той. — Имам двайсет хиляди ампули. Моля ви да разберете… Двайсет хиляди! Днес още не е късно…

Ами да, това беше алаец. Обикновен алаец южняк… Привидение. Те се приближиха към колата. Шофьорът като мърмореше и боботеше се вмъкна в кабината, гракна оттам: „Давай!“ Двигателят зарева и Гаг, застанал между момичето и лекаря, с все сили подпря с рамо борда от вонящо мокро желязо. Двигателят виеше, калта летеше като фонтан, а той буташе, блъскаше, стискаше и си мислеше: „У дома. У дома…“