Човекът от преизподнята

Глава шеста

Когато Драмба завърши реда на събщението към коригировъчния пункт, Гаг го спря, скочи в траншеята и направи няколко крачки по позицията. Беше изкопана отлично. Траншеята с пълен профил, с леко наклонени навън, идеално равни стени, с плътно трамбовано дъно, без всякаква там рохкава пръст и друг боклук, направена точно според наставленията, водеше към огнева яма, идеално кръгла, с диаметър два метра, от която се отклоняваха към тила покрити с греди блиндажи за боеприпаси и за разчета. Гаг погледна часовника си. Позицията беше напълно прокопана за два часа и десет минути. И каква позиция само! С такава и негово височество можеше да се гордее. Инженерна академия. Гаг се огледа за Драмба. Редник Драмба се извисяваше над него и над края на траншеята. Огромните му длани бяха притиснати до бедрата, лактите издадени, ушите спуснати, гърдите изпъкнали, а от него се излъчваше атмосфера на свежест и прохлада, примесена с миризмата на разкопана пръст.

— Юнак — каза Гаг тихо.

— Служа на негово височество, господин ефрейтор! — изграчи роботът.

— Какво още ни липсва?

— Кутия с освежително и солена рибка, господин ефрейтор!

Гаг се усмихна.

— Да — каза той. — Направих от теб, хайманата, войник.

Той се хвана за ръба на траншеята и с едно движение прехвърли тялото си на тревата, после се изправи, отърси коленете си и още веднъж разгледа позицията. Да, позицията беше прекрасна.

Слънцето се бе вдигнало високо и от росата не бе останала и следа, луната като бледо парченце топяща се захар висеше над западния хоризонт, над мъглявите очертания на града-чудовище. Наоколо степта цвърчеше от безброй скакалци, равна, червеникаво-зелена, еднаква по цялата си дължина и пуста като океан. Нейното еднообразие се нарушаваше само от облаче зеленина в далечината, където се червенееше керемиденият покрив на Корнеевата къща. Цвърчаща, напоена с остри аромати степ наоколо, чисто сивосинкаво Небе над нея, а в средата — той, Гаг. И му беше хубаво.

Хубаво, защото всичко бе далече. Далеч от тук беше неразбираемият Корней — безкрайно добър, безкрайно търпелив, снизходителен, внимателен, който неотклонно, милиметър по милиметър, вместваше в душата любов към себе си и в същото време беше безкрайно опасен като бомба с огромна мощ, заплашваща да се взриви в най-неочаквания момент и да разкъса на парчета вселената на Гаг. Далеч оттук бе и лукавата къща, натъпкана с непознати и невъзможни механизми, е невероятни и невъзможни същества, омешани с такива като Корней, хора-капани, където шумно кипеше безредна дейност, без каквато и да е разумна цел, и затова беше също толкова непостижима и отчаяно опасна за вселената на Гаг. Далече оттук бе целият този лукав измамен свят, където хората имаха всичко, което могат да си пожелаят, и поради това желанията им бяха извратени, целите им неземни, и средствата вече по нищо не напомняха човешките. И още беше хубаво, защото тук успяваше поне за малко да забрави за глождещата го непосилна отговорност, за всичките тия задачи, които те мъчат като язва във възпалената душа — неотложни, необходими и напълно неразрешими. А тук — всичко бе толкова просто и леко…

— Охо! — каза Корней. — Това е чудесно!

Гаг подскочи на място и се обърна. Корней стоеше от другата страна на траншеята, оглеждайки позицията с весело изумление.

— Та ти си фортификатор — каза той. — Какво е това?

Гаг мълчеше, но нямаше къде да ходи.

— Позиция — неохотно измърмори той. — За мортира.

Корней беше поразен.

— За какво, за какво?

— За мортира.

— Хм… А откъде ще вземеш мортира?

Гаг мълчеше и го гледаше изпод вежди.

— Е добре, това в края на краищата не ме засяга — каза Корней като почака. — Извинявай, ако съм ти попречил… Аз сега получих едни известия и бързам да ги споделя с теб. Става дума за това, че вашата война е свършила.

— Каква война? — тъпо попита Гаг.

— Вашата. Войната на Алайското херцогство с империята.

— Вече? — тихо проговори Гаг. — Вие казвахте — четири месеца.

Корней разпери ръце.

— Е, извинявай — каза той. — Сбърках. Всички ние сбъркахме. Но това, знаеш ли, е добра грешка. Съгласи се, че сгрешихме в нужната посока… Справиха се за един месец.

Гаг облиза устни, вдигна глава и отново я наведе.

— Кой… — Той замълча.

Корней чакаше, като го гледаше спокойно. Тогава Гаг отново вдигна глава и гледайки го право в очите, каза:

— Искам да зная кой е победил.

Корней много дълго мълча, по лицето му нищо не можеше да се разчете. Гаг седна — краката му не го държаха. До него от траншеята стърчеше главата на Драмба. Гаг безсмислено се втренчи в нея.

— Нали ти обяснявах — каза накрая Корней. — Никой не е победил. Или по-точно — всички са победили.

Гаг процеди през зъби:

— Обяснявахте ми… Може и да сте ми обяснявали. Аз не го разбирам това. На кого остана устието на Тара? За вас може да е все едно при кого е останало, но на нас не ни е все едно!

Корней бавно поклати глава.

— На вас също ви е все едно — уморено каза той. — Там повече няма армия — само гражданско население…

— Аха! — каза Гаг. — Значи плъхоядите са ги прогонили оттам.

— Ама не… — Корней страдалчески намръщи лице. — Армията изобщо вече не съществува, разбираш ли? От устието на Тара никой никого не е прогонвал. Просто и алайци, и имперци захвърлиха оръжието и се разотидоха по домовете.

— Това е невъзможно — каза Гаг спокойно. — Не разбирам защо ми разказвате всичко това, Корней. Не ви вярвам. И изобщо не разбирам какво искате от мен. Защо ме държите тук? Ако не съм ви нужен, пуснете ме. А ако ви трябвам — говорете направо…

Корней запъшка и с все сила се удари по бедрото.

— Значи така — каза той. — Нищо ново по тази част не мога да ти съобщя. Виждам, че тук не ти харесва. Зная, че се стремиш към къщи. Но ще ти се наложи да потърпиш. Сега в родината ти е доста тежко. Разруха. Глад. Епидемии. А сега още и политическа неразбория… Херцогът, както трябваше да се очаква, плюл на всичко и избягал като последния страхливец. Захвърлил на произвола на съдбата не само страната…

— Не говорете лошо за херцога — дрезгаво изръмжа Гаг.

— Херцогът вече го няма — хладно каза Корней. — Алайският херцог е детрониран. Впрочем можеш да се утешиш: императорът също нямаше късмет.

Гаг се усмихна накриво и лицето му отново се вкамени.

— Пуснете ме да си вървя — каза той. — Нямате право да ме държите тук. Не съм военнопленник, нито роб.

— Хайде да направим така — каза Корней. — Хайде да не се караме. Ти имаш лоша представа какво става при вас. А там такива като тебе са организирали банди, иска им се да изправят скелета на крака, а освен тях никой друг не желае това. Но ги преследват като бесни кучета и те са обречени. Ако сега те пратим в къщи, ти, разбира се, ще се присъединиш към някоя такава банда и това ще ти е краят. И между другото не се отнася само за теб, а и за всички онези хора, които ти ще успееш да убиеш или измъчиш. Ти си опасен. И за себе си, и за другите. Ето това е, щом искаш откровено да ти го кажа.

Значи Корней можел да бъде и такъв. Пред Гаг стоеше боец, хватката на този боец беше желязна и улучваше в самия център. Е, какво пък, благодаря за откровеността. Значи сега така ще разговаряме: ти ми го каза, но и аз ще ти го кажа. Стига съм се правил на момченце в къси панталонки. Омръзна ми.

— Значи се боите, че там ще бъда опасен — каза Гаг. Той повече не можеше, пък и не искаше да се сдържа. — Какво пък, ваша воля. Само гледайте, да не стана и ТУК опасен!

Те стояха от двете гтрани на траншеята, лице в лице, и отначало Гаг тържествуваше, че успя да предизвика това студено изражение в обикновено добрите до отвращение очи на великия лукавец, а после изведнъж с изумление и негодувание откри, че това изражение изчезна и на лицето на този сатана отново се бе появила усмивка, а очите му пак се бяха премрежили бащински, змийско мляко! И изведнъж Корней подсвирна, разсмя се, закашля се, отново се разсмя и завика, като разпери ръце:

— Котарак! Котаракът си е котарак! Див… Мисли-и-и! — каза той и се почука по темето. — Мисли! Трябва да си размърдаш мозъка! Нима напразно стърчиш тук вече пета седмица?

Тогава Гаг рязко се обърна и тръгна към степта.

— Мисли! — за последен път чу той.

Вървеше, без да гледа под краката си, затъваше в дупки от мармот, препъваше се, издраска глезените си от тръните. Нищо не виждаше и не чуваше наоколо, пред очите му беше набразденото с бръчки бледо като пръст лице с безкрайно уморени зачервени очи, а в ушите му звучеше дрезгавият глас: „Сополанковци! Мои верни, непобедими сополанковци!“ И този човек, последният скъп човек, който беше останал жив, сега се спасяваше някъде, криеше се, измъчваше се, а те го гонеха, преследваха го като бесен вълк, вонящите орди на излъганите, купените, озверели от страх диваци. Простаци, сбирщина, боклук — без чест, без слава, без съвест… Лъжа, лъжа, това не може да бъде! Горските егери, гвардията, десантчиците… Сините Дракони… и те ли са се продали? И те ли са го зарязали? Та нали те нямаха нищо, освен Него! Нали живееха само за Него! Те умираха за Него! Не, не, това е лъжа, дивотия… Те са го обградили в стоманен пояс, опасали са го с щикове, дула, огнехвъргачки… това са най-добрите бойци в целия свят, те ще разгонят и ще смачкат побеснялата сбирщина войници… О, как ще ги преследват, ще ги горят, ще ги натъпкват в калта… А аз — аз си стоя тук. Котарак! Мръсно пале съм, а не Котарак! Прибрали го нещастното, излекували му лапката, вързали му панделка, а то маха ли, маха с опашчица, лочи си топличко млекце и все си повтаря „тъй вярно“ и „слушам“…

Той се препъна и падна с цялото си тяло в трънливата суха трева и остана да лежи, закрил глава от непоносим срам. Но нали е сам! Сам срещу цялата тази грамада! И момчетата, моите приятели в този лукав ад замълчаха, вече кой ден не отговарят, нито ред, нито буква — може и да не са между живите… а може и да са се предали. Наистина ли не мога нищо да направя? Той трепереше като трескав под палещото слънце, а в ума му се появяваха, въртяха се, преминаваха напълно невъзможни, немислими начини за борба, за бягство, за освобождение… Целият ужас беше в това, че Корней каза истината. Ненапразно е работила неговата машина, ненапразно се срещаха, припълзяваха и се спускаха тук всички тези чудовища от неведоми светове — те си свършиха работата, разориха страната, затриха всичко хубаво, което имаше в нея, разоръжиха, обезглавиха…

Той не чу как се приближи Драмба, но на потния му гръб под нажежената риза стана прохладно, когато сянката на робота падна върху него и от това му стана по-леко. Все пак не беше съвсем сам. Той още дълго лежа по очи, слънцето се движеше по небето, а Драмба безшумно се местеше над него, пазейки го от зноя. После седна. Босите му крака бяха нашарени от тръните. На коляното му кацна скакалец, безсмислено втренчил зелените си като капчици очи. Гаг гнусливо го отпъди и замря, разглеждайки ръката си. Кокалчетата на пръстите му бяха обелени.

— Кога съм го направил? — рече на глас той.

— Съвсем не знам — веднага отвърна Драмба.

Гаг погледна и другата си ръка. Също окървавена. Майката земя значи съм пердашил. Родителка на всичките тези… шмекери. Добър Котарак. Само истерия ми липсваше. Той погледна към къщата. Зеленото облаче едва се виждаше на хоризонта.

— Много излишни неща надрънках днес, ето какво… — каза той бавно. — Дивак си ти, а не Котарак. Няма кой да ти издърпа ушите. Решил да заплашва, сополанко със сополанко… Щом като Корней избухна в смях…

Той погледна робота.

— Редник Драмба! Какво направи Корней, когато си тръгнах?

— Заповяда ми да ви последвам, господин ефрейтор.

Гаг горчиво се усмихна.

— И ти, разбира се, му се подчини… — Той се изправи, приближи се плътно до робота. — Колко пъти ще те уча аз, дръвнико — прошептя яростно. — На кого се подчиняваш? Кой е твоят непосредствен началник?

— Ефрейтор Гаг, Бойният котарак на негово височество — отсече Драмба.

— И защо, дивако безмозъчни, можеш да се подчиняваш на още някой?

Драмба се позабави, а после каза:

— Виноват, господин ефрейтор.

— Е-ех… — произнесе Гаг безнадеждно. — Добре, качи ме на раменете си. Да си вървим у дома.

Къщата го посрещна с непривична тишина. Беше празна. Отлетели са, значи, лешоядите. На мърша. Гаг най-напред се изкъпа в басейна, изми кръвта и прахта, старателно се среса пред огледалото и като се преоблече в чисти дрехи, решително закрачи към трапезарията. Беше закъснял за обяд. Корней вече допиваше сока си. Той с нарочно безразличие погледна Гаг и отново сведе очи към сложената отпред папка. Гаг се приближи до масата, прокашля се и проговори с приглушен глас:

— Държах се погрешно, Корней. (Корней кимна, без да вдига очи). Моля ви за прошка.

Беше му непоносимо трудно да говори, езикът му едва се превърташе. Наложи се да спре за секунда и да стисне здраво челюст, за да дойде на себе си.

— Разбира се, аз… аз ще правя всичко, както вие наредите. Не бях прав.

Корней въздъхна и бутна папката от себе си.

— Приемам извиненията ти… — Той забарабани с пръсти по масата. — Да. Приемам ги. Истината е, че за съжаление аз съм по-виновен от теб. Но ти седни и яж…

Гаг седна, без да сваля бдителния си поглед.

— Виждаш ли, ти си още млад и може да ти се прости. Но аз! — Корней разтърси във въздуха разперените си пръсти. — Стар глупак! Все пак на моята възраст и с моя опит беше време да се науча, че има хора, които могат да издържат ударите на съдбата, но има хора, които се пречупват. На първите се казва истината, а на вторите се разказват приказки. Така че извинявай, Гаг. Хайде да се опитаме да забравим тази история. — И той отново се залови за документите си.

Гаг ядеше някаква бърканица от месо и зеленчуци, без да усеща нито вкуса й, нито миризмата й, сякаш дъвчеше памук. Ушите му пламтяха. Пак излизаше някаква нелепост. Вече му се щеше да закрещи и да удари с юмрук по масата. Стига ме е правил на пале! Стига! Аз не мога да бъда сломен от ударите на съдбата, разбрано? Ние не сме от ръждиво желязо!… Как можа така да го извърти, че пак да изляза пълен глупак… Гаг плисна в чашата си кокосово мляко от оплетена бутилка. Общо взето аз наистина съм глупак. Той ми говори като на мъж, а аз се държа като баба. Значи излиза, че съм пале и глупак. Не искам да мисля за това. Не ми трябва твоята истина, не ми трябват и твоите приказки. Тоест за истината, разбира се, ти благодаря — сега поне разбрах, че повече няма какво да чакам, че е време за работа.

Корней стана, взе папката под мишницата си и излезе. Лицето му беше измъчено. Гаг дъвчейки и посръбвайки погледна към градината. На пясъчната пътечка от гъстата трева се измъкна голям рижав котарак, в зъбите му се мяташе нещо пернато. Котаракът вяло мръдна дивите си очи наляво-надясно и се помъкна към къщата — сигурно под стълбите. Давай, давай, действай, братко-храбрецо, помисли си Гаг. Аз някак си да изтрая до вечерта, а тогава може и да се заловя за работа.

Той скочи, хвърли съдовете в люкчето и, като прекоси къщата на пръсти, се отправи към оня същия коридор. Надписи не бяха прибавени. Приятелите от ада мълчаха. Добре. Значи ще трябва все пак да го направи сам. Драмба… Не. Не бива да възлага надежди на редник Драмба. Това, разбира се, е жалко. Той е безценен войник. Но за истинска вяра в него не може да се говори. По-добре ще бъде без него. Нека само да направи каквото трябва, а после ще го… командировам.

Върна се в стаята си, легна на кревата и сложи ръце под главата си.

— Редник Драмба! — повика го той.

Драмба влезе и се спря на вратата.

— Продължавай — заповяда Гаг.

Драмба по навик забуча от средата на изречението:

— … никакъв друг изход. Лекарят обаче беше против. Той аргументира своя протест първо с това, че същество, което не принадлежи към клона на хуманоидните сапиенси, не може да бъде обект на контакт без посредник…

— Пропусни — сънено каза Гаг.

— Слушам, господин ефрейтор — отвърна Драмба и като помълча, продължи този път от началото на изречението: — За контакт отидоха: Еварист Козак, командир на кораба, Фаина Каминска, старши ксенолог на групата, ксенолозите…

— Пропусни! — раздразнен каза Гаг. — Какво имаше по-нататък?

Вътре в Драмба нещо закъркори и той започна да разказва как в зоната на контакта неочаквано избухнал пожар, контактът бил прекъснат, зад огнената стена изведнъж се разнесли изстрели, щурманът на групата полухуманоидът Кварр загинал и тялото му не било открито. Еварист Козак, командирът на кораба, получил тежка рана в коремната област…

Гаг заспа.

Той се събуди сякаш от удар с мокра кърпа по лицето: някъде наблизо разговаряха на алайски. Сърцето му биеше като лудо, главата му се пръскаше. Но това не беше нито сън, нито бълнуване.

— … Аз обърнах внимание на това, че повечето му работи са написани в Гигна — говореше непознат мутиращ глас. — Може би това ще ви помогне.

— Гигна… — отвърна гласът на Корней. — Извинявай, но къде е това?

— Това е курортно селище… на западния бряг на Загута. Знаете, едно езеро…

— Зная. Ти мислиш ли…

— Очевидно той често е работел там… Живял е вероятно при някакъв меценат…

Гаг безшумно изскочи от кревата и се прокрадна към прозореца. На входа Корней разговаряше с някакъв момък на около шестнайсет години, слаб, много рус, с големи светли очи като на кукла — явен и очевиден алаец от юга. Гаг заби пръсти в перваза на прозореца.

— Това е любопитно — замислено каза Корней. Той потупа момъка по гърба. — Това е идея, ти си юначага, Данг. А нашите заплеси са го пропуснали…

— Трябва непременно да го намерите, Корней! — Момъкът притисна юмруци към слабите си гърди. — Вие сам казвахте, че дори вашите учени са се заинтересували и сега аз разбирам защо… Той е на вашето равнище! Той дори е по-високо в някои неща… Вие просто сте длъжни да го намерите!

Корней въздъхна тежко.

— Ще направим каквото можем, миличък… но само да знаеш колко е трудно! Ти нямаш представа какво става сега при вас…

— Имам — кратко каза момъкът.

Те замълчаха.

— По-добре да бяхте ме оставили мен там, а него да измъкнете — тихо проговори момъкът, гледайки встрани.

— На теб ни провървя да се натъкнем, а на него — не — също така тихо отвърна Корней. Той отново хвана момъка за рамото. — Ще сторим всичко, което е по силите ни.

Момъкът кимна.

— Добре.

Корней отново въздъхна.

— Е, хайде… Значи ти отиваш направо в Обнинск?

— Да.

— Там ще ти хареса повече. Поне ще имаш квалифицирани събеседници. Не такива задрямали прагматици като мен.

Момъкът леко се усмихна и те си стиснаха ръцете — по алайски, на кръст.

— Какво пък — каза Корней. — Ти вече умееш да ползваш нулкабината…

И те изведнъж се разсмяха, спомняйки си вероятно някаква история, свързана с нулкабината.

— Да — каза момъкът. — Научих се… Умея… Но знаете ли, Корней, ние решихме да отскочим до Антонов. Момчетата обещаха да ми покажат нещо в степта…

— А те къде са? — Корней се огледа.

— Сигурно сега ще дойдат. Уговорихме се аз да тръгна пръв, а те да ме настигнат… Вие вървете, Корней, аз доста ви задържах. Много ви благодаря…

И изведнъж те се прегърнаха — Гаг дори трепна от изненада — а после Корней леко отблъсна момъка и бързо влезе вкъщи. Момъкът слезе по стълбите, тръгна по пътечката и сега Гаг видя, че той силно куца, наклонявайки се към десния крак. Този крак явно бе по-къс и по-тънък от левия.

Няколко секунди Гаг гледаше след него, а после с рязко движение прехвърли тялото си през перваза, падна по ръце и крака и бързо се мушна в храстите. Той безшумно вървеше подир този Дранг и вече изпитваше ту безкрайна неприязън, ту гнусливо отвращение, което винаги чувстваше към сакати, непълноценни и изобщо безполезни хора. Но този Данг беше алаец, при това съдейки по името и говора, беше южняк алаец, и значи от първо качество, но във всеки случай му беше нужно да поговори с него. Защото това все пак беше шанс.

Гаг го настигна вече в степта, изчаквайки момента, когато и покрива на къщата се скри зад дърветата.

— Ей, приятелю! — тихо го повика той по алайски.

Дранг стремително се обърна. Той дори се наклони към недъгавия си крак. Кукленските му очи се отвориха още по-широко и той се дръпна назад.

Всички цветове изчезнаха от мършавато му лице.

— Ти кой си? — промърмори той. — Ти си… този… Бойният котарак ли си?

— Да — каза Гаг. — Аз съм Боен котарак. Казвам се Гаг. С кого имам честта?

— Данг — отвърна той, като помълча. — Извинявай, но аз бързам…

Той се обърна и накуцвайки още по-силно отпреди, продължи по пътя си. Гаг го догони и го хвана за ръката над лакътя.

— Почакай… Ти какво, да не би да не искаш да разговаряш с мен? — учудено рече той. — Защо?

— Бързам.

— Я стига, ще успееш! Значи такова е положението! Срещат се в този ад двама алайци и да не си поговорят ли? Какво ти става? Оглупя ли?

Данг се опита да освободи ръката си, но къде ти! Той беше съвсем хилав, това южняшко недоносче.

Гаг нищо не разбираше.

— Слушай, приятелю… — започна той, колкото се може по-задушевно.

— Твоите приятели са в ада! — процеди през зъби Данг, гледайки го с явна ненавист.

От изненада Гаг пусна ръката му. За миг той дори загуби дар слово. В ада са твоите приятели… Твоите приятели са в ада… Твоите приятели — в ада! Той дори се задъха от ярост и унижение.

— Ах ти… — каза той. — Ах ти, продажна твар! Ще те смажа, на парчета ще те разкъсам, гадина такава…

— А пък ти си мърша! — прошептя Данг през зъби. — Палач недоубит, убиец.

Без да замахва, Гаг го удари под лъжичката и когато хилавият се преви на две, той без да губи скъпоценно време, със замах го фрасна с юмрук по русия врат, подложил коляно под лицото му. Той стоеше над него, отпуснал ръце, гледаше го как се гърчи, давейки се от кръвта си в сухата трева, и си мислеше: ето ти тебе съюзник, ето ти на приятел в ада… В устата му горчеше, щеше му се да заплаче. Той приседна на колоне, повдигна главата на Дранг и обърна към себе си облятото му в кръв лице.

— Боклук… — изхриптя Дранг и изхълца. — Палач… Дори и тук…

— Това пък защо? — произнесе тъжен глас.

Гаг вдигна очи. Над него стояха двамина — някакви непознати от местните, също съвсем млади. Гаг внимателно пусна главата на южняка на тревата и се изправи.

— Защо… — промърмори той. — Откъде да знам защо?

Той се обърна и тръгна към къщи.

Като чупеше храстите и тъпчеше лехите, той мина направо и стигна до входа, качи се в стаята си, падна по очи на кревата и така лежа чак до вечерта. Корней го повика да вечерят, но той не отиде. В къщата боботиха гласове, чуваше се музика, после стана тихо. Престанаха да се ругаят врабците, настанявайки се за през нощта в гъсталака от бръшлян, подеха безкрайните си песни цикадите, в стаята ставаше все по-тъмно и по-тъмно. И когато стана съвсем тъмно, Гаг се надигна, повика след себе си Драмба и се промъкна в градината. Отиде в най далечния ъгъл на градината, в гъсталака от люлякови храсти, седна право на топлата трева и каза тихо:

— Редник Драмба. Слушай внимателно моите въпроси. Първи въпрос. Можеш ли да работиш с метал?