Човекът от преизподнята

Глава втора

До леглото на Гаг седяха двама души. Единият беше мършав, с широки кокалести рамене и големи костеливи ръце. Седеше метнал крак връз крак, обгърнал коляно с тънките си пръсти. Беше облечен в сив пуловер с деколте, с тесни сиви панталони със странна кройка, неуниформени, и червено-сиви плетени сандали. Лицето му беше остро, загоряло, с приятна твърдост на чертите, светлите му очи бяха леко притворени, белите коси — в хаотична, но същевременно грижливо поддържана прическа. От едното до другото ъгълче на голямата му уста с тънки устни се движеше сламка.

Другият беше добряк в бяла престилка. Лицето му бе младо и румено, без нито една бръчица. Някак си странно бе това лице. Тоест не самото лице, а изражението му. Като на светец от древните икони. Той гледаше Гаг изпод светлия си перчем и се усмихваше като именник. Беше доволен от нещо. Заговори пръв:

— Как се чувстваме? — попита той.

Гаг се подпря с дланите си на постелята, сгъна коленете си и леко се изнесе към възглавието.

— Нормално… — отговори той учуден.

Върху него нямаше нищо, дори чаршаф. Той погледна краката си, познатия белег над коляното си, опипа гърдите си и веднага напипа с пръсти нещо, което преди това го нямаше: две вдлъбнатини под лявата гръд.

— Охо! — не издържа и възкликна той.

— И още един на хълбока — отбеляза добрякът. — По-високо, по-високо…

Гаг напипа белег на десния си хълбок. После бързо огледа голите си ръце.

— Чакайте… — промърмори той. — Нали горях…

— И още как! — извика руменият и показа с ръце как. Изглеждаше, че Гаг е горял като бидон с бензин.

Мършавият с пуловера мълчеше, разглеждайки Гаг, и в погледа му имаше нещо, от което Гаг се надигна на мускули и рече:

— Благодаря ви. Дълго ли бях в безсъзнание?

Руменият добряк кой знае защо престана да се усмихва.

— А кое е последното нещо, което си спомняте? — попита той почти предпазливо.

Гаг се намръщи.

— Аз ударих… Не! Горях. Може би огнехвъргачката. И изтичах да търся вода… — Замълча и отново опипа белега на гърдите си. — В този момент вероятно са ме простреляли… — каза той неуверено. — После… — Млъкна и погледна мършавия. — Задържахме ли ги? Нали? Къде съм? В коя болница?

Но мършавият не отговори и добрякът пак започна да говори. Той явно се чувстваше неловко и затова поглаждаше закръглените си колене.

— А ти как мислиш?

— Виноват… — каза Гаг и пусна краката си от леглото. — Нима е минало толкова много време? Половин година? Или цяла година? Кажете ми направо — помоли той.

— Какво значение има времето… — каза руменият. — Само пет денонощия са минали.

— Колко?

— Пет денонощия — повтори руменият. — Нали така? — попита той, като се обърна към мършавия.

Оня мълчаливо кимна. Гаг се усмихна снизходително.

— Чудесно — каза той. — Добре, добре, вие лекарите си знаете най-добре. В края на краищата каква е разликата… Само бих искал да разбера, господин… — Той нарочно направи пауза и изгледа мършавия, но оня изобщо не реагира. — Бих искал да разбера само какво е положението на фронта и кога ще мога да се върна в строя…

Мършавият мълчаливо местеше сламката от единия край на устата си до другия.

— Нали може да се надявам, че ще се върна в моята група… в столичната школа.

— Едва ли — каза руменият.

Гаг само го погледна и отново обърна поглед към мършавия.

— Та аз съм Боен котарак — каза той. — Трети курс… Имам благодарност. Имам една лична благодарност от Негово височество…

Руменият поклати глава.

— Това не е съществено — каза той. — Не в това е работата.

— Какво значи „не в това е работата“? — попита Гаг. — Аз съм Боен котарак. Не знаете ли? Ето! — Той вдигна дясната си ръка и показа — пак на мършавия — татуировката под мишницата си. — Негово височество ми стисна ръката. Лично! Негово височество ме награди…

— О, ние ти вярваме, вярваме ти и знаем това! — размаха към него ръце руменият, но Гаг го прекъсна.

— Господин докторе, аз не разговарям с вас! Аз се обръщам към господин офицера!

Тук руменият кой знае защо подсвирна, захлупи с длани лицето си и започна да се киска с остър противен смях. Гаг объркано го погледна, после премести погледа си към мършавия. Оня най-накрая проговори:

— Не му обръщай внимание, Гаг. — Гласът му беше дълбок, изразителен, също като лицето му. — Но ти действително нямаш представа за своето положение. Ние не можем да те изпратим сега в столичната школа. Ти изобщо никога няма да се върнеш в школата за Бойни котараци.

Гаг отвори и отново затвори уста. Руменият престана да се киска.

— Но аз се чувствам… — прошепна Гаг. — Аз съм напълно здрав. Или пък съм сакат? Кажете ми го веднага, господин докторе, сакат ли съм?

— Не, не — бързо каза руменият. — Ръцете и краката ти са напълно наред, но що се отнася до психиката… Помниш ли кой беше Ганг Гнук?

— Тъй вярно… Той е бил учен. Доказвал теорията за обитаемите светове… Имперските фанатици го обесили с главата надолу и го разстреляли с арбалети… — Гаг се запъна. — Но точната дата не помня. Виноват! Но това е било преди първото алайско въстание.

— Много добре! — похвали го руменият. — А как се отнася съвременната наука към учението на Ганг?

Гаг пак се запъна.

— Не мога да кажа точно… Няма причина да бъде отричан. В нашата школа на занятията по практическа астрономия за това пряко не се говореше. Казваше се само, че Айгон… Да, така беше! На Айгон има атмосфера, открита от великия основоположник на алайската наука Грид, така че там е напълно възможно да има живот…

Той си пое дъх и тревожно погледна мършавия.

— Много добре — отново каза руменият. — А как е на другите звезди?

— Моля да ме извините — какво за другите звезди?

— Близо до други звезди може ли да има живот?

Гаг цял се изпоти.

— Не-е… — рече той. — Не, защото там има безвъздушно пространство. Не може.

— Ами ако има планети около някоя звезда? — неумолимо го притискаше докторът.

— А! Тогава, разбира се, може. Ако около звездата има планета с атмосфера, напълно е възможно да има живот на нея.

Руменият доволен се облегна в креслото и погледна мършавия. Тогава последният извади сламката от устата си и погледна Гаг право в очите.

— Ти нали си Боен котарак, Гаг? — попита той.

— Тъй вярно! — напери се Гаг.

— А Бойният котарак е бойна единица сама за себе си — гласът на мършавия зазвуча уставно метално, — която е способна да се справя с всяка мислима и немислима изненада, нали така?

— И да я превърне — подхвана Гаг, — в чест и слава за негово височество херцога и за неговия двор!

Мършавият кимна.

— Знаеш ли за съзвездието Бръмбар?

— Тъй вярно! Еклиптично съзвездие от дванайсет ярки звезди, видимо през лятното време на годината. Първата от Бръмбар е…

— Стоп. Седмата от Бръмбар знаеш ли коя е?

— Тъй вярно. Оранжевата звезда…

— … около която — прекъсна го мършавият, като вдигна кокалестия си пръст, — има планетна система, още неизвестна на алайската астрономия. На една от тези планети съществува цивилизация от разумни същества, значително напреднала спрямо цивилизацията на Гиганда. Ти са на тази планета, Гаг.

Настъпи мълчание. Гаг целият се стегна в очакване на продължението. Мършавият и лекарят втренчено го гледаха. Мълчанието се проточи. Накрая Гаг не издържа.

— Разбрах, господин офицер — доложи той. — Продължавайте, моля ви се.

Лекарят се прокашля, а мършавият мигна няколко пъти подред.

— Аха — каза той спокойно. — Той си мисли, че продължаваме с изпитанието на психиката му и сега му даваме въвеждането — обясни лекарят. — Това не е въвеждане, Гаг. Това е самата действителност. Аз работех на вашата планета, на Гиганда, в северните джунгли на херцогството. Случайно се намирах край теб по време на боя. Ти лежеше на земята и гореше, а освен това беше и смъртно ранен. Аз те пренесох на звездолета си… това е един такъв специален апарат за пътешествия между звездите… и те доведох тук. Тук те излекувахме. Това не е въвеждане, Гаг. Аз не съм офицер и, разбира се, не съм алаец. Аз съм земянин.

Гаг замислено поглади косите си.

— Предполага се, господин офицер, че аз зная вашия език и условията на живот на тази планета. Или не?

Отново настъпи мълчание. После мършавият каза, усмихвайки се:

— Ти, струва ми се, си мислиш, че си на занятие по диверсионно-разузнавателна подготовка?

Гаг също си позволи да се усмихне.

— Съвсем не е така, господин офицер.

— А как е?

— Предполагам… надявам се, че командването ме удостоява с честта да премина през специална проверка, за да поема ново, доста отговорно назначение. Гордея се, господин офицер. Ще положа всички усилия, за да оправдая…

— Слушай — каза изведнъж руменият лекар, обръщайки се към мършавия. — А защо да не оставим нещата така? Нищо не ни струва да му създадем условия. Нали казваш, че ще са нужни само три-четири месеца!

Мършавият поклати глава и започна да говори нещо на румения на непознат език. Гаг се оглеждаше с преднамерено разсеян вид. Помещението беше необичайно. Правоъгълна стая, гладки кремави стени, таван, разчертан на шахматни квадратчета, при това всяко квадратче светеше отвътре червено, оранжево, синьо, зелено. Стъкла нямаше. Врати също не се виждаха. При възглавието на постелята в стената имаше някакви бутони, над бутоните — дълги прозрачни прозорчета, които светеха с равномерна, много чиста зелена светлина. Подът беше черен, матов… и креслата, в които седяха тези двамата, сякаш растяха от пода, а може би бяха едно цяло с него. Гаг незабелязано поглади пода с босото си стъпало. Докосването беше приятно, като до меко топло животно…

— Добре — каза накрая мършавият. — Обличай се, Гаг. Ще ти покажа това-онова… Къде са му дрехите?

Руменият се поколеба за секунда, наведе се настрани и извади отнякъде, сякаш от стената, плосък прозрачен пакет. Държейки го в отпуснатата си ръка, той отново заговори на мършавия и говори доста дълго, а мършавият само все по-енергично клатеше глава. В края на краищата взе пакета от румения и го хвърли на коленете на Гаг.

— Обличай се — нареди му той отново.

Гаг внимателно огледа пакета от всички страни. Пакетът беше от някаква прозрачна материя, кадифена на пипане, а вътре имаше нещо много чисто, меко, леко, бяло със светлосиньо. И изведнъж пакетът сам се разпадна, разпръсна се на чезнещи във въздуха сребристи искри и на постелята паднаха, като се разгънаха, къси небесносини панталони, синьо-бяла риза и още нещо.

Гаг с каменно лице започна да се облича. Руменият изведнъж каза високо:

— Все пак, да дойда ли с вас?

— Не е нужно — каза мършавият.

Руменият плесна с белите си ръце.

— Що за обноски, Корней! Какъв е този порив на интуиция! Струва ми се, че всичко уточнихме, за всичко се уговорихме…

— Както виждаш, не за всичко.

Гаг нахлузи съвършено безтегловните сандали, които удивително добре прилегнаха на краката му. Той стана, удари пети и наклони глава.

— Готов съм, господин офицер.

Мършавият го огледа.

— Харесва ли ти това? — попита той.

Гаг вдигна рамо.

— Разбира се, бих предпочел униформата…

— Ще минеш и без униформа — промърмори мършавият, като се изправи.

— Слушам — каза Гаг.

— Благодари на лекаря — каза мършавият.

Гаг с отривисто движение се обърна към румения с лице на светец, отново удари пети и пак наклони глава.

— Разрешете да ви благодаря, господин лекар — каза той.

Другият само вяло махна с ръка.

— Хайде върви… Котарако…

Мършавият вече излизаше, направо през глухата стена.

— Довиждане, господин лекар — каза Гаг весело. — Надявам се, че повече няма да се видим тук, но за мен ще чуете само добри неща.

— Ох, надявам се… — отвърна руменият с явно съмнение.

Но Гаг не се спря да говори с него. Той догони мършавия точно в мига, когато в стената не се отвори, а просто изведнъж се появи правоъгълна врата и те се озоваха в коридор, също кремав, също празен, също без врати и прозорци и също така непонятно как осветен.

— Сега какво очакваш да видиш? — попита мършавият.

Той крачеше широко, махайки с длъгнестите си крака, но стъпваше с някаква особена мекота, напомняйки на Гаг неподражаемата походка на Гепарда.

— Не мога да знам, господин офицер — отвърна Гаг.

— Наричай ме Корней — каза мършавият.

— Разбрано, господин Корней.

— Просто — Корней…

— Тъй вярно… Корней.

Коридорът незабелязано се превърна в стълбище, което водеше надолу по плавна широка спирала.

— Значи ти нямаш нищо против да си попаднал на друга планета?

— Ще се постарая да се справя, Корней.

Те почти тичаха надолу по стъпалата.

— Сега се намираме в болницата — говореше Корней. — Зад стените й ще видиш много неочаквани неща, дори плашещи. Но имай предвид, че тук си в пълна безопасност. Каквито и странни неща да видиш, те не могат да те застрашават, нито да ти навредят. Разбираш ли ме?

— Да, Корней — каза Гаг и отново си позволи да се усмихне.

— Постарай се сам да се ориентираш кое как е — продължи Корней. — И ако нещо не разбираш — непременно питай. Можеш да вярваш на отговорите. Тук не лъжат.

— Слушам… — отвърна Гаг с най-сериозно изражение.

Безкрайното стълбище най-сетне свърши и те нахлуха в обширна светла зала с прозрачна стена отпред, зад която беше пълно със зеленина, жълтееше пясъкът на пътечките, проблясваха на слънцето непонятни метални конструкции. Няколко души в ярко и направо казано лекомислено облекло си говореха нещо насред залата. И гласовете им прилягаха на дрехите — нахални, високи до неприличие. И изведнъж в миг замълчаха, сякаш някой ги изключи. Гаг откри, че всички го гледат… Не, не него. Корней. Усмивките се смъкнаха от лицата им, лицата замръзнаха, погледите се сведоха — и ето че вече никой не гледаше Корней, изобщо никой вече не гледаше към тях, а Корней, сякаш нищо не е станало, мина с отмерена крачка покрай тях в пълна тишина, сякаш нищо не е забелязал.

Той спря пред прозрачната стена и сложи ръка на рамото на Гаг.

— Харесва ли ти всичко това? — попита той.

Огромни, многообхватни, набръчкани стволове, кълбета облачета, цели облаци от ослепителна и пронизителна зеленина над тях, жълти равни пътечки, а в далечината им — тъмнозелен храсталак, непроницаемо гъст, пъстреещ с ярки, неправдоподобно лилави цветя, и изведнъж от пъстрата сянка на пясъчната площадка излезе поразителен, абсолютно невъзможен звяр, който се състоеше сякаш само от крака и шия. Той се спря, обърна малката си глава и погледна Гаг с огромните си кадифени очи.

— Колосално… — прошепна Гаг. Гласът му секна. — Великолепно направено!

— Зеброжираф — неразбрано, но в същото време сякаш напълно разбираемо поясни Корней.

— Опасен ли е за човека? — делово се осведоми Гаг.

— Нали ти казах: тук няма нищо опасно, нито пък страшно…

— Разбирам: тук — няма. А там?

Корней захапа устната си.

— Там е също като тук — каза той.

Но Гаг вече не го слушаше. Той потресен гледаше, как по пясъчната пътечка край зеброжирафа, съвсем близо до него, върви човек. Видя как зеброжирафът наведе безкрайната си шия, сякаш се спусна пъстра бариера, а човекът, без да се спира, потупа животното по врата и продължи да си върви покрай съоръженията от усукан бодлив метал, покрай пъстрите като дъга пера, увиснали просто така във въздуха, изкачи няколко плоски стъпала и през прозрачната стена влезе в залата.

— Впрочем този също е от друга планета — каза Корней тихичко. — Тук го излекуваха и скоро той ще се върне на своята планета.

Гаг преглътна на сухо, изпращайки с очи оздравелия чуждоземец. Той имаше странни уши. Всъщност почти нямаше уши, а голият му череп неприятно поразяваше с изобилието от някакви възвишения и възлести гребеновидни изпъкналости. Гаг отново преглътна и погледна зеброжирафа.

— Нима… — започна той и млъкна.

— Да?

— Моля за извинение, Корней… Мислех… всичко това… отвъд стената…

— Не, не е кино — с оттенък на нетърпение в гласа каза Корней. — И не е клетка. Това е истинско и така е навсякъде. Искаш ли да го погалиш? — попита той изведнъж.

Гаг целият се напрегна.

— Слушам — каза той с пресипнал глас.

— Ама не, ако не искаш — няма. Просто трябва да разбереш, че…

Корней изведнъж секна. Гаг вдигна очи към него. Корней гледаше над главата му към залата, където отново се разнесоха гласове и смях и лицето му неочаквано и странно се промени. Ново изражение се появи там — смесица от тъга, болка и очакване. На Гаг вече му се бе случвало да види такива лица, но той не успя да си спомни къде и кога. Обърна се.

На другата страна на залата до самата стена стоеше жена. Гаг дори не успя да я разгледа както трябва — след миг тя изчезна. Но тя беше облечена в червено, имаше гарвановочерна коса и ярки, може би сини очи на бялото лице. Неподвижен език от червен пламък на кремавия фон на стената. И изведнъж — нищо. А Корней каза спокойно:

— Е, хайде да тръгваме…

Лицето му бе предишното, сякаш нищо не се бе случило. Те вървяха покрай прозрачната стена, а Корней му говореше:

— Сега ще се озовем на съвсем друго място. Разбираш ли, ще се озовем! Няма да прелетим, няма да преминем на друго място, а просто ще се озовем там, имай предвид…

Отзад високо се разсмяха на няколко гласа. Гаг се изчерви, огледа се. Не, не се смееха на тях. Изобщо никой не ги гледаше.

— Влизай — каза Корней.

Това беше кръгла кабина като телефонна будка, само стените й не бяха прозрачни, а матови. Към кабината водеше врата, а от там се носеше мирис, какъвто се явява след силна буря. Гаг плахо пристъпи навътре, Корней се вмъкна след него и отворът на вратата изчезна.

— После ще ти обясня как се прави това — говореше Корней. Той бавно натискаше клавишите на малкия пулт, вграден в стената. Такива пултове Гаг беше виждал на сметачните машини в счетоводството на школата. — Ето, набирам шифъра — продължи Корней. — Набрах го… Виждаш ли зелената светлинка? Това означава, че шифърът има смисъл, а терминалът е свободен. Сега тръгваме… Ето това червено бутонче…

Корней натисна червения бутон. За да не падне, Гаг се улови за пуловера му. Подът сякаш за миг изчезна, а после отново се появи и зад матовите стени изведнъж стана по-светло.

— Това е — каза Корней. — Излизай.

Залата я нямаше. Имаше широк, ярко осветен коридор. Възрастна жена в блестяща като живак наметка се дръпна встрани, за да им направи път. Тя строго премери с поглед Гаг, погледна Корней, при което лицето й изведнъж трепна, после бързо се вмъкна в кабинката и вратата зад нея изчезна.

— Направо — каза Корней.

Гаг тръгна напред. След като направи няколко крачки, той тихичко си пое дъх.

— Само за миг — и сме на двайсетия километър — каза Корней зад гърба му.

— Покъртително… — отвърна Гаг. — Не знаех че можем да правим такива неща…

— Е, да предположим, че вие още не ги можете… — възрази му Корней. — Тук, надясно.

— Не, имам предвид — по принцип… Разбирам, че всичко е засекретено, но за армията…

— Върви, върви — побутна го Корней по гърба.

— За армията тази работа е незаменима… За армията, за разузнаването…

— Така — каза Корней. — Сега се намираме в хотела. Това е моята стая. Живеех тук, докато те лекуваха.

Гаг се огледа. Стаята беше голяма и съвсем празна. Никакви следи от мебели. Вместо предната стена — синьо небе, останалите стени — разноцветни, подът — бял, а таванът — като в болницата на разноцветни карета.

— Хайде да си поговорим — каза Корней и седна.

Той трябваше да падне с мършавия си задник върху белия под. Но подът се изду срещу падащото му тяло, сякаш го обтече и се превърна в кресло. Това кресло само преди миг го нямаше. То просто поникна. Направо от пода. Пред очите му. Корней метна крак връз крак и по навик обхвана коляното си с кокалестите си пръсти.

— Ние много спорихме, Гаг — започна той, — какво да те правим. Какво да ти разкажем и какво да скрием от теб. Как да направим, щото ти, опазил Бог, да не се побъркаш…

Гаг облиза пресъхналите си устни.

— Аз…

— Предлагаха, например, да те оставим за три-четири месеца в безсъзнание. Предлагаха да те хипнотизираме. Много и различни глупости се предлагаха. Аз бях против. И ето защо. Първо, защото вярвам в теб. Ти си силно и тренирано момче, видях те в боя и зная, че си много издържлив. Второ, за всички ще бъде добре, ако видиш нашия свят… пък било и само късче от нашия свят. Е, и трето, честно ще ти кажа: може да ми потрябваш.

Гаг мълчеше. Краката му се вдървиха, той стискаше с все сила, до болка ръцете си, сключени зад гърба. Корней изведнъж се наведе напред и каза нещо, което прозвуча като заклинание:

— Нищо страшно не се е случило с теб. Нищо страшно с теб няма да се случи. Ти си в пълна безопасност. Ти просто извършваш пътешествие, Гаг. Ти си на гости, разбираш ли?

— Не — каза Гаг дрезгаво.

Той се обърна и тръгна право към синьото небе. Спря се. Погледна. Стиснатите му юмруци побеляха. Той направи крачка назад, втора, трета, отдръпваше се все по-назад и назад, докато лопатките му опряха в нещо.

— Значи… аз вече съм там? — каза той дрезгаво.

— Значи ти вече си тук — каза Корней.

— Каква ми е задачата?… — попита Гаг.