Човекът от преизподнята

Глава седма

На закуска Корней не обели нито дума, дори не ме и погледна. Сякаш ме нямаше на масата. Аз, естествено, си подвих опашката и чакам какво ще стане, а на душата ми, трябва да кажа, ми е гадно до немай къде. През цялото време или ми се искаше да се изнижа, или да пукна. Хапнах надве-натри, качих се в стаята си, намъкнах си униформата — не помага. Сякаш стана по-лошо. Взех портрета на нейно височество — изплъзна ми се от ръцете, завря се под кревата, а пък аз дори не тръгнах да го търся. Седнах пред прозорчето, облегнах лакти на перваза, гледам в градината — нищо не виждам, нищо не искам. Искам си у дома. Просто у дома, където всичко не е така, както тук. Ама че кучешка съдба! Нищо не съм видял в тоя живот. Тоест видял съм, разбира се, много неща, друг толкова не е сънувал, колкото аз наяве съм виждал, но от това — никаква радост. Започнах да си спомням как херцогът ме награди с тютюн — зарязах го, не помага. Вместо неговото лице все ми изплува оня хилавия, мършавата му физиономия, цялата в кървища. А вместо неговия глас — съвсем друг глас, и той все повтаря: „Защо? Защо?“ Откъде да знам защо?

После изведнъж вратата се отвори и влезе Корней — като тъмен облак, очите му мятат мълнии и без да каже нито дума, ми запрати едва ли не в лицето сноп от някакви листове (и това е Корней! И ги запрати!) и пак без да каже нищо, се обърна и излезе. И тръшна вратата. Едва не завих от мъка, ритнах листовете с крак, разлетяха се по цялата стая. Отново започнах да гледам в градината — пред очите ми причернява, не мога. Вдигнах едно листче, че да ми е по-близо и започнах да чета. После друго, после трето… После ги събрах, подредих ги и отново започнах да чета.

Всичко това бяха отчети. Хората на Корней, които, както аз разбирам, били внедрени при нас, работели кой като портиер, кой като бръснар, а друг и като генерал. И те значи докладвали на Корней за своите наблюдения. Чиста работа, няма какво да се каже. Професионалисти.

Имаше там и за това момче, за Данг. Живял и той като мен в столицата и дори недалеч от мен, срещу зоологическата градина. Баща му го убили още по времето на първия Тарски инцидент. Той бил учен, ловял в устието на Тара някакви свои научни риби и там случайно го пречукали. Останал сам с майка си. Като мен. Само че майка му била интелигентна и станала учителка, преподавала музика. А той самият между другото също бил момък с глава на раменете. Взимал всякакви награди в училище, най-вече по математика. Той бил с големи способности, също като мене в техниката, само че по-големи. Когато започнала тази война, той още при първата бомбардировка попаднал под бомба, със счупено ребро и завинаги осакатен десен крак.

И значи, докато аз съм превземал Арихада и съм потушавал бунтове, и съм правил десант при устието на Тара, той през цялото време си е лежал вкъщи. И не го казвам като укор, той се е измъчил там може би повече от мен, върху тяхната къща паднали две бомби, отровили го с газове, цялата сграда изселили, останали само двамата с майка си в тази развалина — не зная само защо майка му не е искала да се мести. И значи майка му всеки ден ходела на работа, но вече не в музикалното училище, а в патронения завод. Понякога я нямало по едно денонощие, а понякога по две. Оставяла му някаква храна, супата завивала в памуклийка, за да може да я достигне — самият той почти не ставал от леглото — и излизала. Но ето че веднъж излязла и не се върнала. Не се знае какво е станало с нея. Данг вече съвсем загивал, когато случайно се натъкнал на него Корнеевият разузнавач. С една дума — гадна история, разбира се. Точно в центъра на столицата загивало от глад и студ някакво момче, при това голям математически талант, дори огромен, и на никой не му е пукало за него. Така е щял да си издъхне като куче при стобор, ако не е бил оня тип. Отишъл веднъж, втори път, храна му носел. А момчето го притиснало! Оня само уста успял да отвори от изненада. А Данг му дал нещо като ултиматум: или ще ме вземете оттук, тоест във вашия свят, или ще се обеся. Вън, казал, виси примка, виждате ли я? И, разбира се, Корней се разпоредил… Такава ми ти история.

Там имаше още много неща. Имаше и за херцога, и за Еднооката лисица, и за господин фелдмаршал Браг, за всички имаше. Как правят политика, как се развличат в свободното си време… А аз постоянно захвърлях четенето, гризях си ноктите, за да се успокоя. Имаше и за нейно височество. Излиза, че като хофмаршал в двореца е служил също човек на Корней, така че не трябваше да има съмнение. И не че са подбирали тези материали специално за мен, ами Корней ги е откъснал от някакво дело, направо с месото ги е отскубнал. Е, добре.

Събрах грижливо листовете на снопче, подравних ги, притеглих ги на ръката си и пак ги пръснах из стаята. Изобщо, ако си говорим честно, оставаше ми само едно — куршум в челото. Прекършиха ми гръбнака, ето какво. Постигнаха своето. Целият свят преобърнаха с главата надолу пред очите ми. Не знам как ще живея. Не разбирам и защо живея. Как ще гледам сега Корней в очите — съвсем не знам. Ех, мисля си, като се засиля от стаята така в стоеж „мирно“ — и хоп през прозореца, с тиквата надолу. Тогава на всичко ще сложа край, макар че това е само втория етаж. Но тъкмо сега довтаса Драмба, иска поредния чертеж. Отвлече ме. А когато си тръгна, започнах да размишлявам вече по-спокойно. Цял час седях, гризах си ноктите, а после отидох да се къпя. И странно, изведнъж у мен настъпи облекчение. Сякаш някакъв болезнен мехур в душата ми се бе надувал, надувал, а сега се пукна. Сякаш бях изплатил някакви дългове. Сякаш аз с това свое отчаяние някаква вина пред някого съм изкупил. Не зная пред кого. Не зная и каква. И в главата ми имаше само едно нещо: у дома, момчета! По домовете! Всичките ми дългове, ако има още останали такива — всички са там, у дома.

На обяд Корней ми казва, без да ме гледа, сурово, неприветливо:

— Прочете ли го?

— Да.

— Разбра ли?

— Да.

С това и свърши нашият разговор.

След обяда наминах при Драмба. Дълбае моят редник с всички сили, само стружки летят. Целият в стърготини, в горещо масло, ръцете му летят. Истинско удоволствие беше да го гледаш. Работата му бързо напредваше — за чудо и приказ. А на мен ми оставаше единствено да чакам. Но не ми се наложи да чакам дълго, само два дни. Когато машинката беше готова, я сложих в една торба, отнесох я на езерата, сглобих я там и я изпробвах, с молитва. Добра машинка, пердаши. Мършавичка е, но все пак стана по-добра от онези на нашите въстаници, които правеха своите сополивки само от парчета водопроводни тръби. И щом се върнах, мушнах я заедно с торбата в железен сандък. Готов съм.

И ето че същата вечер (вече се канех да спя) вратата се отвори и на прага ми застана онази жена. Слава Богу, че не се бях съблякъл — седях на кревата си в униформа и си свалях ботушите. Първия вече го бях събул, тъкмо се бях заел с втория и гледам — тя. Нищо не успях да си помисля, само погледнах, както си бях с един ботуш, скочих пред нея и се изпънах. Беше красива, момчета, дори страшно красива — никога у нас не бях виждал такива като нея, а и няма да видя навярно никога.

— Извинявайте — каза тя и се усмихна. — Не знаех, че тук сте вие. Аз търся Корней.

А аз мълча като селски идиот и само я изяждам с очи, но почти нищо не виждам. Шашардисан бях. Тя огледа стаята, после отново ме погледна — втренчено, внимателно, вече без усмивка — ама вижда, че от мене е невъзможно да научи нещо, кимна ми и излезе, а вратата тихичко затвори след себе си. И повярвайте ми, момчета, стори ми се, че в стаята изведнъж стана по-тъмно.

Дълго време стоях ей така, с един ботуш. Всичките ми мисли се объркаха, нищичко не схващах. Не зная какво беше това: дали беше някаква особена светлина в тази минута, а може би и самата тази минута за мен беше особена, но аз после през половината нощ все се въртях и не можех да дойда на себе си. Спомнях си как стоеше, как гледаше, какво говореше. Схванах, разбира се, че не ми е казала истината, че съвсем не е търсила Корней (намерила къде да го търси), а е наминала тук специално мен да види.

Както и да е. Друга мисъл страшно ме натъжи: разбрах, че ми се случи да видя в тази минута малка частичка от истинския голям свят на тези хора. Корней не ме пусна в този свят и вероятно правилно е постъпил. Аз в този свят бих се самоубил, защото е невъзможно да виждаш всичко това ежеминутно и да знаеш, че никога няма да бъдеш такъв като тях, и никога няма да имаш тези неща, които имат те, а ти сред тях, както е казано в свещената книга, си, и до края на дните си ще си останеш „безобразен, мерзък и вмирисан“… Изобщо, спах лошо тази нощ, момчета, може да се каже, че изобщо не спах. А щом се съмна, се измъкнах в градината и залегнах в храстите на обичайния си наблюдателен пункт. Прииска ми се да я видя още веднъж, да проумея, да разбера, с какво вчера ме порази така. Та нали съм я виждал и по-рано, от тези същите храсти съм я виждал…

И ето, когато те вървяха по пътечката към нулкабината един до друг, но без да се докосват, аз я гледах и едва не заплаках. Пак нищо не видях в нея. Е, красива жена, спор няма — и толкова. Цялата сякаш беше изгаснала. Сякаш бяха изтръгнали от нея живеца. В сините й очи имаше празнина, а около устата й се бяха появили бръчки.

Те минаха покрай мен мълчаливо и вече при самата кабина тя се спря и проговори:

— Знаеш ли, той има очи на убиец…

— Той си е убиец — тихо отговори Корней. — Професионалист.

— Горкичкият ми — каза тя и го помилва с длан по бузата. — Ако можех само да остана с тебе… но наистина не мога. Тук ми се гади…

Не исках да слушам повече. Май че говореха за мен. Прокраднах се в стаята си, погледнах се в огледалото. Очи като очи. Не зная какво иска тя. А Корней добре й го каза: професионалист. Няма за какво да се притеснявам. На каквото са ме научили, това умея да правя… И цялата тази история я изметох от себе си. Гледайте си вашата работа, а аз ще си гледам моята. Моята работа сега е да чакам и да дочакам. Как прекарах останалите три дни, не зная. Ядях, спях, къпех се. Пак спях. С Корней почти не разговаряхме. И не защото още не ми беше простил за оня случай или нещо подобно, не. Просто той беше зает до гуша. Сега вече до краен предел. Дори отслабна. Народът отново зачести при нас, тъпчат ли, тъпчат. Няма да повярвате, но долетя и дирижабъл, цяло денонощие вися над градината, а вечерта как се изсипаха от него, ама как се изсипаха… Но ето какво е чудното — през цялото това време нямаше нито един „призрак“. Вече отдавна бях забелязал: „призраците“ идват при тях или късно вечерта, или рано сутринта, не зная защо. Така че през деня бях като в мъгла, на нищо не обръщам внимание, а щом слънцето залезе и излязат звездите, аз съм на прозореца с машинката на колене. А „призраците“ ги няма, да пукнеш от яд. Чакам ги, а тях ги няма. Вече, честно казано, започнах да се тревожа. Какво е това, мисля си, специален номер ли? Нима е пресметнал всичко за сто години напред?

За цялото това време само едно интересно събитие се случи. В последния ден. Спя като заклан преди нощната си вахта и изведнъж Корней ме буди.

— Какво си му легнал посред бял ден? — пита ме той недоволен, но виждам, че недоволството му някак не е истинско.

— Горещо ми е — казвам. — Изтощи ме.

Замръзнал бях, разбира се, в съня си. Точно този ден още от сутринта ръмеше дъждец.

— Ох, разглезих те аз тебе — казва той. — Разглезих те. На мен времето не ми стига, а ти се възползваш… Да вървим. Нужен си ми.

Ето ти номер, мисля си. Потрябвал съм му. Разбира се, веднага скачам, оправям си кревата, вземам сандалите, но тогава той неочаквано ме възпира.

— Не — казва. — Остави това. Облечи си униформата. И се стегни както трябва… среши се. Я се погледни какъв си мърляв, срам ме е да те гледам…

Е, момчета, мисля си, морето гори, горите текат, мишката потъна в камъка. С униформа трябвало. И ме зачовърка любопитството. Облякох се, затегнах колана до отказ, сресах се. Ударих пети. Служа на ваше превъзходителство. Той ме огледа отгоре додолу, усмихна се на нещо и ние тръгнахме през цялата къща към кабинета му. Той влезе пръв, отстъпи крачка встрани и каза ясно, по алайски:

— Разрешете, господин старши бронемайстор, да ви представя Бойния котарак на негово височество, школник от трети курс на Особената столична школа Гаг.

Гледам и ми притъмня пред очите, а краката ми се разтрепериха. Пред мен, като привидение седи разположил се в креслото офицер-бронеходец. Син Дракон, „Огън на колела“ в естествена големина, в походна униформа с всички отличителни знаци. Седи, прехвърлил крак връз крак, ботинките му блестят, с озъбени шипове, в кафява кожена куртка на петна, от рамената виси син шнур — оня още е вълк, значи… и мутрата му е като на вълк, изгорялата присадена кожа лъщи, главата му бръсната нула номер, с кафеникави петна от изгаряне, очите като наблюдателни процепи, без ресници… Дланите ми, момчета, сами се залепиха за бедрата, а токовете ми така тракнаха, както никога досега не бяха тракали.

— Свободно, школник — произнесе той със сипкав глас, взе от пепелницата цигара и дръпна от нея, без да откъсва от мен наблюдателните си процепи.

Отпуснах ръце.

— Няколко въпроса, школник — каза той и сложи цигарата си обратно на края на пепелника.

— Слушам ви, господин старши бронемайстор!

Това аз не го казах, това моята уста сама го издрънка. А в същото време си мисля: какво е това, момчета? Какво става? Нищо не разбирам. А той говори неразбрано, гълтайки думите си, аз този техен маниер го зная:

— Чух, че негово височество те е удостоил… а-а… с тютюн за дъвчене от собствената си ръка.

— Тъй вярно, господин старши бронемайстор!

— И това за какви значи… а-а… подвизи?

— Удостоен като представител на курса след завземането на Арихада, господин старши бронемайстор!

Лицето му е равнодушно, мъртво. Какво го интересува Арихада? Пак си взе цигарата, огледа тлеещия й край, върна я обратно в пепелницата.

— Значи си бил удостоен… Щом е така, значи… а-а… си изпълнявал впоследствие караулната служба в щаба на негово височество…

— За седмица, господин старши бронемайстор — каза устата ми, а главата ми си помисли: какво си ми се лепнал? Какво искаш от мен?

Той изведнъж се наведе напред.

— Маршал Нагон-Гига видя ли в щаба?

— Тъй вярно, видях го, господин старши бронемайстор!

Змийско мляко! Ама че обгоряло началство. Аз със самия генерал Франг съм разговарял, хич не мяза на теб, и оня след втория ми отговор разреши и заповяда, без звание. А на тоя явно му звучи като музика: „Господин старши бронемайстор“. Новопроизведен ли е? А може би е от крепостните, напреднал е в службата… и още не се е опомнил.

— Ако срещнеш маршала сега, ще го познаеш ли?

Ама че въпросче! Маршалът — той беше такъв един нисичък, тромав, очите му все сълзяха. Но това е от хремата. Е, ако нямаше едно око или пък, да кажем, ухо… а иначе си е маршал като маршал. Нищо особено. В щаба ги имаше много, Франг беше още от бойните…

— Съвсем не знам — казах аз.

Той отново се облегна на гърба на креслото и отново се захвана с цигарата си. Не му харесваше тази цигара. Той повече я държеше в ръце и я душеше, отколкото да я пуши. Ами да не пуши… я какъв разкошен фас, а пък аз пуша мъх…

Той прибра под себе си кокалестите си крака, изправи се, отиде до прозореца и застана с гръб към мен с цигарата си — само синкав дим се издигаше над рамената му. Мисли. Ама че мислител.

— Е, добре — казва той вече съвсем неразбрано, и излиза нещо като „едре“. — А нямаш ли… а-а… школник, по-голям брат при нас в Сините бронеходи?

Дори мутрата си не обърна. Само леко наклони ухото си към мен. Впрочем аз имах трима братя… можех да имам, но всички те умряха още като кърмачета. И такава злоба ме обзе, към всички наведнъж.

— Какви братя имам аз, змийско мляко? — казвам. — Откъде тези братя? Ние самите едва живеем…

Той мигом се обърна към мен, сякаш го мушнаха с шило. Втренчи се. Също като бронеход! А аз сякаш стоя в окопа… По стар навик кожата на гърба ми се сви, а после си мисля: вървете по дяволите с вашите погледи, ама че бронемайстор на дрипава армия… Сигур самият ти си офейкал, всичко си захвърлил, чак до тук си офейкал, сигур от своите войници си се спасявал… И нагло отпускам десния си крак, а ръцете слагам зад гърба и го гледам право в наблюдателните процепи.

Половин минута навярно мълча, а после просъска:

— Как стоиш, школник?

Исках да се изплюя, но се въздържах, разбира се, и казах:

— А какво? Добре си стоя, не падам.

И тогава той тръгна към мен през стаята. Бавно, страшно. И не зная, как щеше да свърши всичко това, но сега Корней от своя ъгъл, където седеше през цялото време с хартийките си, изведнъж се обади:

— Бронемайсторе, приятелю, по-леко… не се приближавайте.

И това беше. По обгорената му муцуна премина някаква тръпка и господин старшият бронемайстор, без да стигне до мен, свърна към своето кресло. Готово. Омърлуши се Синият дракон. Това не ти е комендатурата. И аз се усмихнах с цялото си вдървено лице колкото може по-нагло. И си мисля: ами ако не беше Корней? Ако беше излязъл за малко? Щеше да ме удари и аз щях да го убия. Точно така, щях да го убия. С голи ръце. Той се строполи в креслото си, смачка най-после в пепелника цигарата си и каза на Корней:

— Все пак при вас е много горещо, господин Корней… Не бих се отказал от нещо… а-а… освежително.

— Сок ли? — предложи му Корней.

— Сок ли? А-а… не. Ако може нещо по-силничко.

— Вино?

— Да, моля ви се.

Вече не ме гледаше. Игнорирал ме е. Пое от Корней чашата и завря в нея обгорелия си нос. Смуче. Онемях. Как може така? Не, разбира се, всичко има на тоя свят… още повече разгром… разложение… Но не! Та това е Син дракон! Истински! И изведнъж сякаш прогледнах. Шнурчето… виното… Змийско мляко, та всичко това е фалшификация! Корней каза:

— Ти няма ли да пиеш, Гаг?

— Не — казвам. — Няма да пия. И аз няма да пия и оня не го съветвам… господин старшия бронемайстор.

И такова злостно веселие ме обхвана, че едва не се разсмях. Те и двамата опулиха очи към мен. А аз се приближих към оня, обгорения началник, взех от него чашата и му казах — меко, като баща започнах да го поучавам:

— Сините дракони — казвам — не пият вино. Те изобщо не пият алкохол. Те, господин старши бронемайстор, са се заклели: нито капка алкохол, докато поне един раиран плъх осквернява с диханието си атмосферата на Вселената. Това първо. А сега за шнурчето… — Хванах аз този знак за бойна доблест, откачих го от копчето на куртката и старателно го пуснах в ръкава му. — Шнурът за доблест само по устав ви е положено да закрепвате на третото копче от горе на долу. Никой истински Дракон обаче не го закрепва там. На гауптвахта стоят и пак не го прикрепват. Това е второто.

Ах, само какво наслаждение изпитвах. Колко ми беше леко и прекрасно! Огледах ги още веднъж как ме слушат, сякаш съм пророка Гагур, вещаещ от ямата божата истина, и тръгнах да излизам. На прага се спрях и добавих като за последно:

— А при разговор с младши по чин, господин старши бронемайстор, не заповядвайте да ви назовават с пълната ви титла. Тук, разбира се, грешката не е голяма, само дето няма да ви уважават. Ще си кажат: това не е фронтовак, а е тилов плъх в униформа на фронтовак. И обгорялото ви лице няма да ви помогне. Къде ли не обгарят хората…

Тръгнах си. Седнах на прозореца с ръце на коленете — добре ми е така, спокойно, сякаш голяма работа съм свършил. Седя си, прехвърлям в главата си станалото. Как Корней отначало само пулеше очи, а после се приближи, започна да лови всяка моя дума, протегнал врат, а пък оня фалшив бронемайстор дори зяпна от внимание… Но, разбира се, не доволствах дълго, защото много бързо ми мина през ума, че всъщност излизаше някаква глупост, че те пращат при нас шпионин и аз му помагам. Като консултант значи. Като последния купен боклук. Зарадвах се, глупакът аз. Разобличих го, видите ли! Да го хванат, да го притиснат до стената и край на случая… Какъв случай? Не-е, не е толкова просто. Ами аз защо се подведох? Този Дракон ме подведе. Гадно ми беше дори да го гледам. Преди сигур нямаше да ми се гади, преди щях да падна в краката му на колене, пред брата-храбрец, щях да му лъсна ботушите с гордост и после щях да се хваля… Знаеш ли на кого чистих ботушите? На старши бронемайстора! С шнур беше! Не, не, трябва да го проумея.

Седях си така до смрачаване и все проумявах, а после дойде Корней, сложи ръка на рамото ми, също като на оня… Данг.

— Е, приятелю — казва той, — благодаря ти. Аз чувствах, че ще забележиш нещо. Разбираш ли, ние го подготвихме много набързо… Трябва да се спаси един човек. Голям ваш учен. Има подозрение, че се укрива на западния бряг на езерото Загута, където сега се е окопала бронечаст и никой не може да премине оттам. Само свои приемат. Така че смятай: ти днес спаси двама души. Двама добри хора. Един ваш и един наш.

Добре. И той ми наговори още много неща, Като мед на сърцето. Вече не знаех къде да гледам, защото, когато значи съм ги консултирал, аз естествено и не мислех, че някого ще спасявам. Просто от злорадство…

— Кога ще потегли? — питам. Просто така попитах, за да позадържа за малко потока на Корнеевото красноречие.

— Сутринта — отговаря. — В пет сутринта.

И ето че ми хрумна нещо. Ехе, казвам си. Ето че дочаках.

— Оттук ли? — питам. Вече не просто така.

— Да — отговаря ми той. — От тази поляна.

— Аха — казвам. — Може би ще трябва да го изпратя, да го огледам за последно. Може да забележа още нещо…

Корней се засмя, отново ме потупа по гърба.

— Както искаш — казва. — Но по-добре си поспи. Май в последно време съвсем се отклони от режима. Хайде да вечеряме и лягай да спиш.

Отидохме да вечеряме. На вечерята Корней беше весел, отдавна не го бях виждал такъв. Разказваше разни смешни истории от времето, когато е работил при нас в столицата като куриер в една банка, как гангстерите го вербували и какво произлязло от това. Попита ме къде е Драмба, защото не го бил виждал през последните дни. Казах му честно, че Драмба ми строи укрепителен район около езерата.

— Укрепителен район — това е добре — каза той сериозно. — Значи в краен случай ще има къде да се излежаваш. Почакай да се освободя и ние ще организираме истинска военна игра, все едно момчетата трябва да бъдат тренирани…

Поговорихме за суровата дисциплина, за маневрите, гледам го такъв мил и приветлив и си мисля; що да не го помоля, още веднъж? С добро. Пусни ме значи, пусни ме да си ходя у дома. Не, няма да ме пусне. Той няма да ме пусне дотогава, докато не се убеди, че съм безопасен. А как да го убедя, че съм безопасен, когато аз самият не съм сигурен?

Разделихме се. Пожела ми приятни сънища и се прибра в стаята си. Разбира се, не заспах. Така прилегнах за малко, подремнах с полуотворени очи. А в три часа се вдигнах и започнах да се готвя. Готвех се така, както за никоя разузнавателна акция не съм се готвил. Това утро трябваше да се реши животът ми, момчета. В четири часа бях вече в градината и седях в засада. Времето, както става в такива случаи, едва пълзеше. Но аз бях съвсем спокоен. Просто знаех, че трябва да спечеля тази игра и че не може да бъде другояче. А времето… Какво пък, бързо или бавно, то винаги минава.

Точно в пет, тъкмо бе паднала росата, над самото ми ухо се чу познатото дрезгаво мяукане, по храстите удари горещ вятър, над поляната се запали първата светлина и ето го вече там. Близо. Толкова отблизо не го бях виждал. Огромен, топъл, жив и хълбоците му сякаш са покрити с козина и видимо се движат, пулсират, дишат… Дявол знае, що за машина е това. Такива машини няма. Промених позицията, за да бъда по-близо до пътечката. Гледам — идват. Отпред моят Син дракон, шнурът му се поклаща, както е по устав, в ръката му камшик, това добре го бяха измислили: щом като има шнур за заслуги, то непременно трябва да има и камшик, а аз пък го бях забравил. Всичко му е в ред на моя Дракон. Корней върви след него и двамата мълчат — явно всичко вече е казано, остава само да си стиснат ръцете, или както е прието при тях, да се прегърнат на раздяла. Почаках, докато се приближат плътно до „призрака“, люкът щракна и се отвори, и тогава аз излязох от храстите и насочих към тях своята машинка.

— Стой, не мърдай!

Те тутакси се обърнаха към мен и замръзнаха. Стоях с полупрегънати крака, вдигнал цевта на автомата — това беше, в случай, че някой скочи към мен през целите десет метра, които ни разделяха, тогава щях да го пресрещна във въздуха.

— Искам у дома, Корней — казах аз. — И вие сега ще ме вземете. Без всякакви разговори и без всякакви отсрочки…

В здрача преди разсъмване лицата им бяха много спокойни. И с крайчеца на съзнанието си аз отбелязах, че Корней си е останал Корней, а Синия дракон си е останал Син дракон и двамата бяха опасни. Ох, колко бяха опасни!

— Или ще тръгнем заедно — казах аз, — или никой няма да тръгне. И двамата ще ви просна и сам ще се гръмна.

Казах го и замълчах. Чаках. Нямах какво повече да кажа. Те също мълчаха. После Синия дракон леко извърна глава към Корней и каза:

— Това момченце… а-а… съвсем се самозабрави. Може би е по-добре да го взема със себе си, а? На мен ми е нужен… а-а… ординарец.

— Той не става за ординарец — каза Корней и на лицето му ни в клин, ни в ръкав изведнъж се появи онова същото изражение на предсмъртна тъга: като в болницата.

Дори се обърках.

— Трябва да се върна у дома! — казах аз. Сякаш исках извинение.

Но Корней вече бе предишният.

— Котарак — каза той. — Ех ти, котарачище… страшилище за мишки!