Човекът от преизподнята

Глава пета

Не можах да заспя през цялата нощ. Обръщах се, въртях се, пуших, надвесвах се през прозореца навън към градината за хладинка. Нервите ми явно се бяха разтропали след всичко това. Драмба стърчеше в ъгъла и блещукаше в тъмнината. В края на краищата го изгоних — просто така, за да излея злобата си. В главата ми се вмъкваха всякакви глупости, всякакви картинки, нямащи нищо общо с тая работа. А пък и този подъл креват — засякох го, че току гледа да се превърне в меко ложе, на каквото тук всички явно спят и още, подлецът му с подлец, понечи да ме полюлява. Като бебе.

Изобщо, бедата не беше в това, че не можех да заспя — мога да не спя и по три денонощия, без нищо да ми стане. Главното бе, че не можех да мисля като хората. Нищо не разбирах. Постигнах ли своето вчера, или не? Ще мога ли отсега нататък да се доверявам на Драмба, или не? Не знаех. Наблюдава ли ме Корней, или не? Пак не знаех. Вчера след вечеря надникнах в кабинета му. Седеше си пред екраните, а на всеки екран имаше по една мутра, та дори и по две, и той разговаряше с всички тези мутри. Сякаш с нож ме прободоха. Представих си как вилнея там на хълма и спретвам истерия, а той си седи на хладинка, гледа всичко това на екрана и се кикоти. А може би предава на Драмба: давай, значи, разрешавам… Не, аз не бих могъл да го направя — познавам се. Да оскверняват пред очите ми моя народна светиня, а аз да се кикотя и да гледам всичко това на екранче — не, с мен това не би могло да се случи. Да не съм плъхояд.

Ами ако са му дали такава задача и са му казали: на всяка цена, значи… Не знам, не знам. Одеве като се върнах, той първо ме посрещна както винаги, после ме разгледа внимателно, наостри уши и започна да разпитва какво и как. Също като роден баща и нищо повече. Излъгах го, че ме цепи главата. От степните ухания. Но според мен не ми повярва. Не се издаде външно, разбира се, но не ми повярва. А аз през цялата вечер не го изпусках изпод очи: дали няма да разпита Драмба. Не, не го разпита. Дори не го погледна… Ох, момчета, горката ми глава! Ще взема да легна по гръб и нека мътните ме отнесат.

Така се мъчих до сутринта. Лягах, ставах, обикалях стаята, пак лягах, надвесвах се от прозореца, показвах си тиквата навън към градината и в края на краищата явно съм се изтощил и съм задрямал, опрял ухо на перваза на прозореца. Събудих се целият изпотен и веднага чух същото онова дрезгаво мяукане — мър-мяу, мър-мяу, мър-мяу — сякаш самите ангели небесни душат дявола с голи ръце в преизподнята, а в лицето ми духна горещ и сякаш газиран въздух. Още не си бях отлепил очите както трябва, а вече седях на пода, ръката ми търсеше автомата и надничах от перваза като през насипа на окоп. Този път видях всичко — как го правят от начало до край. Над моята кръгла поляна, малко надясно от басейна в средата светна ярка точка и от нея потече надолу и встрани нещо като течна лилава светлина, и тя беше прозрачна, и храстите се виждаха през нея, а тя си течеше и течеше, и ето че напълни един толкав конус като химическа стъкленица, висока четири метра, напълни се и тутакси започна да се втвърдява, да застива, да потъмнява, и ето че на поляната се мъдри техният звездолет, от клас „призрак“, същия какъвто го видях първия път. И тишина. Дива. Дори птиците млъкнаха. Над поляната — сивосиньото небе преди развиделяване, край поляната — черни храсти и дървета, а насред поляната — това сребристо чудовище, а аз изобщо не можех да разбера дали е живо същество, или е някакъв предмет.

После нещо леко щракна, в него се отвори черна паст, нещо издрънча, после изсъска и оттам се измъкна човек. Тоест отначало помислих, че е човек: имаше си ръце, крака. Глава. Целият беше някак си черен или беше… окаден, или обгорен… и целият беше накачен с оръжие. Такова оръжие, момчета, никога не бях виждал, но още от пръв поглед ми стана ясно, че е оръжие. То висеше от двете му рамене и от пояса и звънтеше, и дрънкаше при всяка крачка. Той не гледаше настрани, а вървеше право към вратата, сякаш си беше у дома, и вървеше някак странно, но аз не разбрах веднага каква е работата, защото не можех да откъсна очи от лицето му. То също беше тъмно, обгоряло, блестеше и прозираше, и изведнъж той вдигна двете си ръце и започна да го смъква като маска — да, това явно беше маска, защото той за две секунди свърши тая работа и със замах я пухна на земята. И тук пак ме изби пот, защото под това черновато, обгоряло, лепкаво и лакирано лице имаше второ лице, вече нечовешко — бяло като платно, без нос, без устни, а очите като чинии и блестят. Само го погледнах това лице и веднага разбрах, че не мога да го понеса. Погледнах краката му — още по-лошо. И защо имаше такава странна походка? Той вървеше по гъстата трева, по твърдата земя така, както ние бихме ходили по плаващи пясъци или, да речем, по тресавище — на всяка крачка затъваше до глезените, че и по-дълбоко. Земята не го издържаше, поддаваше…

На входа се поспря за секунда и с един замах се отърси от своята амуниция. Че като зазвънтя, като затрещя, а той влезе през вратата и — отново тишина. И пусто. Като в кошмар. И звездолета му го нямаше, сякаш никога не е бил. Само черните дупки на поляната до къщата и купчината необикновено оръжие при вратата. И това бе всичко.

Много ми се дощя да потрия очите си, да се ощипя по кълката или нещо такова, но не го направих. Нали съм Боен котарак, момчета. Изметох целия този кошмар. Не ми беше за пръв път. Само най-главното оставих — оръжието! За пръв път виждах оръжие тук. Дори не тръгнах да се обличам — както си бях по гащи, метнах се през перваза на прозореца от втория етаж.

Росата беше обилна и краката ми веднага се намокриха над коленете, и като ме затресе — или беше от влагата, или пак от нерви. На входа приклекнах и се ослушах. Нормална тишина, утринна тишина. Птичките се разшаваха, някакъв скакалец зацвърча. Но това не ме интересуваше, чаках да чуя гласове. Не се чуваха никакви гласове — никаква глъчка, нито мърморене, ни заплахи, а и Корней го няма вкъщи, шляе се някъде, прегрешава. А в случай като сегашния хората трябва да се поздравяват — дори и да не са съвсем хора — да се тупат един друг по гърбовете, да възкликват приветствено! Не, при тях сега е тишина. Гроб. Нека.

Седя си аз на колене и гледам тези неща пред мен, които дори на вид са тежички, гладки, мазни и сигурни. Никога не бях виждал такива, нито на картинка, нито на кино. Явно голяма е поразяващата сила на тези машинки, но бедата е там, че не е ясно от коя страна да припариш, откъде да го хванеш какво да натиснеш. Някак си е страшничко да ги докоснеш, че току виж гръмне, а после иди че си събирай кокалите.

Изобщо съвсем се обърках и това беше лошо, защото всъщност трябваше веднага да сграбча нещо и да офейкам. Хайде, Гаг, давай! Давай бързо! Ето тази късичката: има цев вместо дуло, наистина стъкларийка някаква, но затова пък има ръкохватка и два плоски магазина от двете страни на цевта стърчат… И това е. Нямам повече време. После ще му мисля. Протегнах ръка и внимателно хванах ръкохватката. И тук се случи нещо странно.

Хванах значи ръкохватката. Ръбеста една такава, топла. Затворих пръстите си. Дърпам към себе си. Внимателно, за да не дрънне. Дори почувствах тежест. А в юмрука ми — нищо. Седя като пиян и си гледам празния юмрук, а машинката както си беше на стъпалото, така и си остана. В яда си я хванах напреки — и пак под пръстите ми метал, твърдо и тежко. Дръпнах към себе си — пак нищо.

Идеше ми да закрещя с все сила. Едва се сдържах. Погледнах дланта си — цялата в масло. Изтрих я в тревата, изправих се. Разочарованието ми беше ужасно. Всичко при тях, гадовете му с гадове, беше проверено, пресметнато и предвидено. Прескочих купчината непотребно желязо и влязох в къщата. Гледам, в ъгъла на хола стърчи Драмба. Замърда уши, вторачи се, а на мен ми беше противно да го гледам. И вече исках да се прибера горе в стаята си, когато изведнъж си помислих: ами ако… В края на краищата, не е ли все едно в чии ръце ще бъде машинката, в моите ли, или в тези на дангалака?

— Редник Драмба — казах тихо аз.

— Слушам, господин ефрейтор — отговори той, както следва.

— Хайде, ела с мен.

Излязохме отвън пред вратата. Оръжието си стоеше там, не беше мръднало.

— Подай ми тази там, крайната — казвам. — Само че внимателно.

— Не разбрах, господин ефрейтор — дудне този дръвник.

— Какво не разбра?

— Не разбрах какво именно ми заповядахте да ви подам.

Да пукнеш дано! Откъде да знам как се наричат?

— Как се наричат тези предмети? — питам.

Драмба заработи с ушите и израпортува:

— Трева, господин ефрейтор. Стъпала…

— А на стъпалата? — питам аз и чувствам, че по кожата ми започват да лазят мравки.

— На стъпалата има прах, господин ефрейтор.

— И какво още?

За пръв път Драмба се забави с отговора. Дълго мълча. Явно и той като мен се беше шашнал.

— На стъпалата има още: господин ефрейторът, редник Драмба, четири мравки… — Той отново се позабави. — А също всякакви микроорганизми.

Той не ги виждаше! Разбирате ли? Не ги виждаше! Микроорганизмите виждаше, а тези железа, дълги около метър, не трябваше да ги вижда. Той не трябваше да ги вижда, а аз — да ги взема. Всичко, всичко са предвидили! И тук аз с досада, без да съобразя, замахнах с крак към най-солидното желязо, което се търкаляше на стълбата. Изкрещях, щото си бях фраснал здраво пръста и си счупих нокътя. А желязото така си и остана на мястото. Толкоз. Това вече бе последната капка. Закуцах към стаята си, скърцах със зъби, едва не заплаках, стиснал юмруци. Стигнах до стаята, проснах се на кревата и ме обзе такова отчаяние, каквото не бях изпитвал от оня ден, когато си отидох у дома в отпуск и видях, че не само моята къща я няма, ами и целия квартал го нямаше — само камари от изгорели тухли и смърдеше на изгоряло. В тези черни мигове ми се стори, че не съм способен за нищо, че нищо не мога да сторя в този сит и лукав свят, където всяка моя стъпка е пресметната и предвидена за сто години напред. И е напълно възможно всяко действие, което аз все още само се каня да извърша, те вече да знаят как да го спрат и да го обърнат в своя полза.

За да прогоня мрака, започнах да си спомням най-светлия, най-щастливия миг, който съм имал в живота си и си спомних оня мразовит и ясен ден, стълбовете дим, които се издигаха към зеленото небе и пукането на огъня, поглъщащ развалините, сивия от сажди сняг на площада, вкочанените трупове, разбитата ракетохвъргачка в огромната яма… а херцогът върви покрай нашия строй, ние още не сме успели да изстинем, очите ни още са покрити с пот, цевта на автомата ни пари пръстите, а той върви, подпрял се тежко на ръката на адютанта си, и снегът скрипти под меките му червени ботуши, вглежда се внимателно в очите на всеки от нас и ни говори тихо думи на благодарност, и ни ободрява. А после се спря. Право пред мен. И Гепарда, когото не виждах — аз никого не виждах освен херцога — изрече моето име, и херцогът сложи ръка на рамото ми, и известно време ме гледа в очите, и лицето му беше жълто от умора, прорязано от дълбоки бръчки и изобщо не беше гладко както на портретите, клепачите му зачервени и възпалени, и тежката му лошо избръсната челюст отмерено се движеше. И все още държейки дясната си ръка на рамото ми, той вдигна лявата и щракна с пръсти, а адютантът бързо сложи в тези пръсти черно кубче, а аз все още не вярвах на щастието си, не можех да повярвам, но херцогът произнесе с дълбокия си дрезгав глас: „Отвори паст, Котенце…“ — и аз зажумях, отворих широко уста и почувствал на езика си нещо грапаво и сухо, започнах да дъвча. Косите ми се изправиха под каската, от очите ми бликнаха сълзи. Това беше личния, на негово височество тютюн за дъвкане по равни части вар и сушена горчица, а херцогът ме тупаше по рамото и говореше разчувстван: „О, тези сополанковци! Моите верни, непобедими сополанковци!“

И тук се хванах, че съм си разчекнал устата от усмивка. Не-е, господа, не всичко е свършено. Верните, непобедими сополанковци няма да се изложат. Не се изложиха там, няма да се изложат и тук. Обърнах се на една страна и заспах, с което и свърши моето приключение.

Това свърши, затова пък започнаха други, защото нашата тиха къща изведнъж се размърда. Как беше преди? Ще си закусим с Корней, ще си поприказваме двайсетина минути за това-онова и толкоз. До обяд съм сам. Ако щеш спи, ако щеш книги чети, ако щеш гласове слушай. А сега — не знам, дали оня техен гадняр ги разбута, или някаква почивка свърши, но в нашата къщичка стана тясно.

А всичко започна с това, че отидох в оня коридор, за да видя как ми върви кореспонденцията. Честно казано, нищо ново не очаквах да видя, обаче гледам — я-а! — отговорил ми е моят математик. Точно под моя въпрос със същите грижливо изписани ситни буквички беше заявено: „Приятелите ти са в ада“ Ето ти на! И какво излиза? „Кой си ти, приятелю?“ „Твоите приятели са в ада“. Значи тук са неколцина… Защо не пишат, кои са те? Страхуват ли се? И защо в ада? На нормалния човек, разбира се, тук не му е много благо, но в ада… Погледнах боядисаната врата. Може би там има затвор. Или нещо по-лошо. И защо, момчета, не можахте да напишете нещо разумно? Не, това коридорче трябва да се постави под наблюдение. Но това после, а сега какво да напиша? За да могат веднага да ме разберат… Дявол да го вземе, не я зная аз тази математика. Може би в тези формули нещо са зашифровали. Я да им напиша кой съм, та да знаят с кого си имат работа и на какво съм способен. Ще им напиша… Извадих скътаното парченце от молив и надрасках с печатни букви: „Бойний котарак не ще погине“. Много ми хареса както го измислих. На всеки ще му стане ясно, че аз съм Котарак, че съм бодър и готов за действие. Тези парашутисти в гроба ги видях, нищо не могат да ми направят тук те. А пък ако е капан и тази кореспонденция я е замислил Корней — какво пък, нищо такова не съм писал.

Добре. Ще го наблюдаваме това коридорче. А сега дойде време да погледна какво има зад тази врата. Без да мисля много, хванах дръжката и я дръпнах към себе си. Отвори се. Мислех, че там има някаква стая или коридор, или стълбище… какво ли друго могат да имат хората зад вратите? Но ето че нищо подобно нямаше. Там имаше камера. Три на три. Стените черни, матови. На отсрещната стена стърчи кръгъл червен бутон. И това беше всичко. Нищо друго нямаше в тази камера. И когато видях тази камера, веднага ми се прищя да вляза в нея. И защо, по дяволите, си мисля, какво не съм виждал в тази гробница? Червени бутони ли?

Стоя си аз в нерешителност и изведнъж слушам отзад гласове. Близко. Може да се каже, съвсем до мен. Е, викам си, май че загазих. Затръшнах вратата, стиснах зъби, обърнах се. Първия за гърлото и — в градината, мисля си, а там върви че ме гони…

Но се оказа, че не са парашутисти. Завива в коридора иззад ъгъла някакъв човек с количка с ей-такава платформа на колела. Пъхнах ръце в джобовете и с ей-такава една ленива походчица тръгнах насреща му. Коридорът е широк, спокойно ще се разминем. А той вече е близко с количката си. Погледнах го — змийско мляко! — черен. Отначало ми се стори, че изобщо няма глава, после, разбира се, се вгледах и виждам, че има. Но черна. Тоест цялата е черна. Не само косите, но и бузите, ушите, челото, а устните червени, дебели, бялото на очите му святка и зъбите също. Този пък от коя планета е довтасал тук? Притиснах се към стената, отстъпвайки колкото се може повече от пътя му — минавай, значи, не се спирай и само не ме пипай… Но не би. Спира се естествено той с количката си до мен, заслепява ме с белтъците и зъбите си и с дрезгав дълбок глас казва:

— Според мен това е типичен алаец…

Глътнах накриво и кимнах.

— Тъй вярно — казвам. — Алаец съм.

И той започна да ми говори на алайски, но вече не с дрезгавия си бас, а с един такъв приятен нормален глас — тенор ли, баритон ли, не знам.

— Ти — казва, — навярно си Гаг. Бойния котарак.

— Тъй вярно — казвам.

— Ти сега от Центъра ли идваш? — пита ме той.

И какво да му отговоря?

— Съ-ъвсем не — казвам. — Аз по собствено…

Вече го бях разгледал и видях, че е човек като всички други, само дето е черен… И какво от това? При нас на островите живеят и сини, и никой не им го навира в очите. Облечен нормално, както се обличат всички тук — ризата пусната свободно, къси панталони. Само дето е черен. Целият.

— Ти може би търсиш Корней? — пита ме той.

Отзивчиво някак си пита. Съвсем като Корней.

— Имаш рошав вид — казва.

— А не — отвръщам аз с досада. — Просто съм се изпотил. Тук при вас е горещо…

— А-а… Да беше си свалил униформата, ще се спариш в нея… А пък Корней по-добре не го търси сега, Корней е зает до гуша…

Чисто си говори по алайски, грамотно и изговорът му е един такъв столичен, с придихание. Стилно говори. И ми обяснява нещо за Корней, къде е сега Корней и с какво се занимава, а аз все поглеждам към количката му и да ви кажа честно, момчета, нищо вече не слушам, какво ми говори.

Значи така. Ами количка като количка, не е работата в количката, но на тази количка лежеше грамаден, май че кожен, чувал. Кожен и отвън като полят с олио, кафеникав такъв като куртка на водач на бронеход. Нагоре беше гладък, без нито една гънка, а долу — целият такъв измачкан, в бразди и бръчки. И точно там в тези бразди и бръчки още от началото съзрях някакво движение. Първо си помислих, че ми се е сторило. После… Изобщо там имаше око. Главата си режа, око беше! Някаква бръчка тихичко се разтвори и оттам ме погледна голямо кръгло и тъмно око. Тъжно, едно такова и внимателно. Не, момчета, не биваше да идвам днес в този коридор. Че Бойния котарак е бойна единица сама за себе си и така нататък, това си е така, но все пак за подобни срещи в устава нищо не е казано…

Стоя, държа се за стената и кълва ли, кълва: „Тъй вярно… Тъй вярно…“ А пък си мисля: махни го това от мен всъщност, какво стоиш тук? И разбра тая чернилка, разбра, че ми е нужно да си поема дъх и ми каза с дрезгавия си бас:

— Свиквай, алаецо, свиквай… Да вървим, Джонатан.

А после по алайски с нормален глас:

— Е хайде, бъди здрав, братко-храбрецо… Я гледай, шашна се, сякаш са ти стъпили на врата. Но ти не си страхливец, не си страхливец, Бойни котарако! Това не са ти джунглите…

— Тъй вярно — казах аз за сто четиридесет и осми път.

Белтъците и зъбите му блеснаха за довиждане и той потегли с количката си по-нататък по коридора. Погледнах след него — змийско мляко! — количката сама си се търкаля, а той крачи до нея сам, съвсем отделно и пак се чуват гласове: единият — дрезгав бас, а другият — нормален, но двамата вече говорят на някакъв непознат език. А на лопатките на черния има полукръгъл надпис: ГИГАНДА. Добра среща, няма що. Още една такава среща и ще започна да се крия в собствените си ботуши. „Свиквай, алаецо, свиквай“. Не зная, може би някога ще свикна, но в близките петдесет години с курабийка не ще ме подмамите… Гледах ги, докато се натикаха в тази гробница, захлопнаха след себе си вратата, а пък аз си тръгнах от това поганско място. Подпирайки се на стената.

От този ден нататък в нашата къщичка стана тесничко. Прииждаха. С нулкабината пристигат по двама, по трима. По нощите и особено на разсъмване в градината непрекъснато има тъпканица от „призраци“. Някои се изсипват право от небето — един улучи басейна, където се къпех сутринта и също ми спретна преживяване. И всички идваха при Корней и всички дрънкаха на различни езици, и всички имаха работа, и все спешна. Влезеш в хола — дрънкат. В трапезарията отидеш да си вземеш нещо за ядене — седят по двама, по трима, ядат и пак дрънкат, при това щом едните се нахранят — други идват отнякъде… Това просто не можех да го гледам: колко храна на домакина ей така ще пропилеят, поне да носеха нещо със себе си… Нима не разбират, че не може всички да бъдат нахранени и напоени. Съвест нямат хората, ето какво ще ви кажа. Наистина, все пак трябва да бъдем справедливи — вече не забелязах сред тях торби с очи. Имаше доста зловещи екземпляри, но съвсем като торба — не, такива повече нямаше. И на това съм благодарен. Търпях ден, търпях два, а после от това нашествие, честно да си кажа, момчета, просто избягах. Вземах със себе си сутринта Драмба — и хайде на езерото, на петнайсет километра от този хан. Там намерих езеро, разкошно място, камъши, прохлада, патици бол…

Разбира се, може би постъпих неправилно, от малодушие. Сигурно трябваше там сред тях да се тъпча, да подслушвам, да шпионирам, да си вземам бележки. Но нали се постарах, момчета. Седя си в някое ъгълче на гостната, слушам с отворени уста и наострени уши — нищо, дявол да го вземе, не разбирам. Дрънкат на непознати езици, дращят някакви криви, тикат си пред носовете един друг някакви ролки от синя хартия със знакчета, веднъж дори картата на империята окачиха, цял час пълзяха с пръстите си по нея… струва ти се просто — някаква си карта, но аз така и не разбрах, какво искаха един от друг, какво не можеха да поделят… Само едно разбрах, момчета: нещо там при нас става или ще става. Затова този змиярник се е размърдал.

Казано накратко, реших да предоставя инициативата на противника. Не можех да се ориентирам в обстановката, не можех никак да им попреча, оставаше ми само да разсъждавам, например така: щом ме държат — значи за нещо съм им нужен, така че каквото и да замислят там, рано или късно ще се обърнат към мен. Тогава ще видя как ще действам. А сега ще ходим при езерото, ще дресирам Драмба и ще чакам — може да ми падне нещо.

Впрочем веднъж нещо ми падна.

Един път отивам на закуска. Гледам — на масата Корней. И при това сам. През последните дни рядко виждах Корней, пък и около него все имаше много народ. А сега си седеше сам и пиеше мляко. Поздравих го аз и седнах насреща му. И странно, някак си ми стана приятно — затъжил ли се бях за него, що ли? Цялата работа навярно идваше от лицето му. Все пак лицето му беше хубаво. В него имаше нещо много мъжествено и в същото време, обратното, някакви бе детско. Изобщо лице на човек без никакви тайни помисли. На такъв човек колкото и да ти се иска да не му вярваш, му вярваш. Разговаряме си ние с него, а аз през цялото време си напомням: внимателно, Котарако, той изобщо не може да ти бъде приятел, няма защо и ти да му бъдеш приятел, а щом не ти е приятел — значи е враг… И тогава изведнъж той казва ни в клин, ни в ръкав:

— А ти, Гаг, защо никога не ми задаваш въпроси?

На ти тебе — не съм му задавал въпроси. А кога да му задавам въпроси, след като по цели дни не го виждам? И ми стана някак си мъчно и страшно ми се прииска да му кажа направо: „За да слушам по-малко лъжи, лукави приятелю“. Но това не го казах, разбира се. Само промърморих:

— Защо не задавам ли? Задавам…

— Разбираш ли — казва ми той и тонът му е такъв, сякаш ми се извинява, — аз не мога да ти изнасям дълги лекции. Първо, нямам време за това, сам виждаш. Бих искал повече време да прекарвам с теб, но не мога. И второ, лекциите според мен са скучнотии. Какво те интересува да слушаш отговори на въпроси, които не си задавал? Или ти може би смяташ другояче?

Обърках се, замънках нещо, което сам не разбирах и тук в столовата се изтърсиха двама, а след тях и трети. Сияят и тримата като излъскани медни чайници. И май и тримата заедно носят малка кръгла кутийка и я носят право на Корней.

— Тя ли е? — пита Корней, като се вдигна насреща им.

— Тя е — отвръщат почти в хор те и веднага млъкват.

Отдавна съм забелязал, че пред Корней те не дрънкат. Пред него се държат както трябва. Корней явно не обича да се шегува.

Да. Лапам някаква уж риба, пийвам си гореща помия, а Корней взема кутийката с два пръста, отваря я внимателно и измъква от нея тясна червена лента. Онези тримата чак престанаха да дишат. В трапезарията е тихо, чува се само как дрънкат в гостната. Корней разгледа внимателно червената лентичка — просто така и на светлината — и после каза тихо:

— Юнаци. Размножете и раздайте.

И тръгна да излиза от трапезарията. Чак при вратата се сепна, обърна се към мен и каза:

— Извинявай, Гаг. Нищо не мога да направя.

Само свих рамене — сега пък ще ми се извинява… Двамата от онези заподскачаха след Корней, а третият остана и започна старателно да прибира червената лентичка обратно в кутийката. Седя зъл, защото не обичам да ям пред чужди хора. Но той сякаш изобщо не ми обръща внимание. Прекоси цялата трапезария и отиде в ъгъла, където Корней имаше някакъв шкаф или сандък, но повече приличаше на ракла, поставена на височина. Бях виждал тази ракла сто пъти и никога не й бях обръщал внимание. А оня се приближи до нея, вдигна нагоре някаква щора и в стената на раклата се образува ярко осветена ниша. В тази ниша той сложи кутийката си и спусна щората. Разнесе се кратко бръмчене, светна жълто око. Онзи тип отново вдигна щората… и тук, момчета, аз спрях да ям. Защото гледам — в нишата две кутийки. Този тип пак спусна щората — пак забръмча, пак светна жълтото око, вдигна той щората — четири кутийки. И така нататък, и така нататък… Седя и само гледам като изтърван заек, а той — щора горе, щора долу, бръмчене, жълто око, щора горе, щора долу… След минута цялата ниша се запълни с кутийки. Изгреба ги оттам, напъха ги по джобовете си, намигна ми и изскочи навън. Пак нищо не разбрах. Всъщност никой нормален човек не би разбрал. Но едно ми светна: гледай ти, каква машина! Станах и право при сандъка. Огледах го от всички страни, дори се опитах да погледна отзад, но главата ми не мина, само си прискрипах ухото. Добре. А щората беше вдигната и нишата си свети в очите ми. Змийско мляко! Огледах се й взех от масата смачкана салфетка… Овалях я на топче между дланите си и я хвърлих в нишата — отдалече я хвърлих за всеки случай, не се знае. Не, всичко е нормално. Стои си хартийката, нищо й няма. Тогава аз внимателно хванах тази щора и я дръпнах надолу. Щората се задвижи леко, направо сама си тръгна. Щрак! И както би трябвало да стане, забръмча, светна жълтата лампичка. Хайде, Котарако! Задърпах щората нагоре. Точно така. Две хартиени топчета. Изгребах ги внимателно с вилицата, гледам — еднакви са. Тоест едно към едно. Абсолютно невъзможно е да ги различиш. И така ги разглеждах, и инак, и на светлина, дори, глупакът му с глупак, ги помирисах… Еднакви.

И какво излиза? Ако имах жълтица, щях да тъна в милиони. Започнах да ровя из джобовете си. Не жълтица, мисля си, поне меден грош да имах… Няма грош. И тогава напипах единствения си патрон. Унитарен патрон калибър осем цяло и една десета. Не, дори в този момент аз още не бях преценил кое как е. Просто си помислих: щом няма пари, поне патрони да си направя, че и те пари струват. И чак когато в нишата пред мен заблестяха шестнайсет медни парчета, чак тогава ми щукна: шестнайсет патрона — та това е цял пълнител! Пълен магазин, момчета.

Стоя аз пред тази ракла, гледам си патрончетата и такива интересни мисълчици в главата ми се шляят, че се стреснах и се огледах дали някой не подслушва и шпионира. Хубава машинка са си измислили, няма що. Полезна машинка. Много и всякакви неща съм виждал тук, но такава полезна вещ за втори път виждам. (Първата е Драмба, разбира се). Е, какво пък, благодаря. Прибрах си патрончетата, насипах ги в джоба на куртката, опънаха ми джоба и тогава, момчета, почувствах че сякаш се съмна пред очите ми.

После използвах тази машинка не един път. Тайничко си попълвах запасите от патрони. Копчето ми се скъса — и от униформените копчета си направих два комплекта за всеки случай, и още от някои други дребни неща. Отначало се пазех, но после съвсем станах нагъл: те си ядат на масата и си дърдорят, а аз си стоя до сандъка и щракам ли, щракам щората. Поне някой да беше ми обърнал внимание. Безгрижен народ, акълът ми не го побира, как се готвят да управляват нашата планета при такова безгрижие. При нас с джобни ножчета ще ги режат, Та аз мога пред очите им цялата им секретна документация да копирам. Де да имаше документация… Те изобщо никакво внимание не ми обръщаха. Ако искаш да подслушваш — подслушвай, ако искаш да шпионираш — шпионирай… Само някой те погледне разсеяно, усмихне ти се и — пак се раздрънка. Дори ми е обидно, змийско мляко! Все пак съм Боен котарак на Негово височество, а не някакъв дребен боклук, пред мен ето такива галфони слизаха от тротоара и ми сваляха шапка… Вярно, че не всеки ден ми я сваляха, а само в празнични дни, но все едно. Така ми се прииска да застана някак си на вратата и да викна по гепардовски: „Мир-рно! Гледай ме в очите, умряла хлебарко!“ Как ще се разтичат само! После, разбира се, си забраних да мисля на тези теми. Нямам право да унижавам собственото си достойнство. Дори в мислите си. Нека нещата си вървят сами. Сам не мога да ги заставя да застанат в стойка „мирно“. Пък и нямам поставена такава задача…

Моят Корней тези дни съвсем се изтормози. Не му стигаше, че трябва да регулира това дърдорене, но му се стовариха и лични неприятности. Всичко, разбира се, не знам, но веднъж се върнах привечер от езерата — уморен, потен, краката ми тупаха. Изкъпах се и се излегнах в тревата под храстите, където не ме виждаше никой, а аз виждах всички. То нямаше нищо особено за виждане — тези, които бяха останали, седяха в кабината при Корней, имаха поредното съвещание — а в градината беше пусто. И тогава вратата на нулкабината се отвори и от нея излезе човек, който не бях виждал преди. Първо, дрехите му. Които бяха от нашите — те всичките ходеха с комбинезони или пъстри ризи с надписи на гърба. А този — дори не зная как да го определя. На него имаше нещо строго, внушително. От сив плат, разбираш, нали? — стилен и веднага се вижда, че не на всички е по джоба. Аристократ. Второ, лицето. Това сега изобщо не мога да го обясня. Е, косите му черни, очите му сини, но не в това е работата. По нещо ми напомняше на румения доктор, който ме цереше, макар че този нито беше румен и изобщо не добряк. Изражението ли им беше еднакво, или какво? При нашите не бях виждал такова изражение, нашите или са весели, или загрижени, а този… не, не зная как да го нарека.

Изобщо излезе той от кабината, мина ей така решително покрай мен и право в къщата. Слушам: дърдоренето в кабината в миг стихна. Кой ли е пристигнал при нас, мисля си. Висше началство ли? Цивилен? И ми стана ужасно интересно. Ето, мисля си, да хванеш такъв. Като заложник. Голяма работа ще свърша на бърза ръка… И започнах да си представям най-подробно как се справям с тази работа — фантазията ми се развихри. После се сепнах. В кабината отново почнаха да дрънкат и на входната врата излязоха двама — Корней и този същият аристократ. Слязоха по стълбата и бавно тръгнаха по пътеката обратно към нулкабината. Мълчаха. Лицето на аристократа е мрачно, устата стисната като черта, главата му високо вдигната. Генерал, макар и млад. А моичкият Корней навел глава, гледа пред краката си и хапе устни. Разстроен е. Успях само да си помисля, че на Корней явно му е дошъл началникът, когато те се спряха съвсем близо до мен и Корней каза:

— Е, благодаря ти, че дойде.

Аристократът мълчи. Само присви рамене и все гледа настрана.

— Знаеш, че винаги се радвам да те видя — казва Корней. — Дори така, за кратко. Разбирам, че си много зает…

— Не е нужно — казва аристократът с досада. — Не е нужно. Нека по-добре да се сбогуваме.

— Хайде — казва Корней.

И го каза толкова покорно, че дори ми стана страшно.

— И ето какво — казва аристократът. Сурово някак си говори, неприятно. — Аз дълго време ще отсъствам. Мама остава сама. Искам да престанеш да я мъчиш. Преди не съм ти казвал това, защото бях до нея и… С една дума, направи каквото искаш, но престани да я мъчиш!

Корней каза нещо, почти го прошепна — толкова тихо, че не улових неговите думи.

— Можеш — каза аристократът напористо. — Можеш да заминеш, можеш да изчезнеш… Всичките… всичките твои занимания… на какво основание са по-ценни от нейното щастие?

— Това са съвсем различни неща — казва Корней с някакво тихо отчаяние. — Ти просто не разбираш, Андрей…

Едва не подскочих в храстите. Ясно, никакъв началник не е, нито пък генерал. Това е неговият син!

— Не мога да замина — продължи Корней. — Не мога да изчезна. Това нищо няма да промени. Ти си въобразяваш, че е така — далече от очите, далече от сърцето. Но не е. Постарай се да разбереш: нищо не може да се направи. Това е съдба. Разбираш ли — съдба!

И същият този Андрей вирна глава, погледна надменно баща си, сякаш искаше да го заплюе, но изведнъж аристократичното му лице жално затрепери — аха-аха да се разплаче — той някак си нелепо махна с ръка и без да каже нищо, хукна презглава към нулкабината.

— Пази се! — викна след него Корней, но оня вече го нямаше.

Тогава Корней се обърна и тръгна към къщи. На стъпалата постоя известно време — не повече от минута навярно, сякаш да събере сили и да подреди мислите си, а после изправи рамене и чак тогава прекрачи прага.

Ето, такива ми ти работи. Притиснаха човека. Добре, това не ми влиза в работата. Жалко само за него. Аз, разбира се, на негово място щях да му свия сармите на това синче, та да си знае мястото и да мирува, само дето на Корней това не му е присъщо. Тоест не му е присъщо някому да свива сармите… или по-точно той според мен може да свие сармите на всеки, щото по сила и ловкост той е ненадминат. Веднъж видях как се разправяха край басейна — Корней и срещу него трима от онези… е, офицери ли бяха, или какви… Как ги мяташе само! Беше ми приятно да го гледам. Така че що се отнася до сармите, можете да бъдете спокойни. Но тук работата е в това, че без да е крайно необходимо той на никого няма да започне да свива сармите… не само това, ами от него и рязка дума не можеш да чуеш… Макар че от друга страна, разбира се, имаше един случай… Един път се пъхнах в неговия кабинет — вече не помня защо. Дали да си взема книжка, или лента за прожектора. С една дума, този ден валеше дъжд. Вмъкнах се и се озовах в пълна тъмнина. Аз дори се усъмних. Още не ми се беше случвало в тази къща посред бял ден да попадна в тъмно помещение. Може би по грешка съм се озовал в някакво складче. И изведнъж оттам, от тъмнината, се чу гласът на Корней:

— Извъртете го още веднъж от самото начало…

Тогава пристъпих напред. Стената след мен се затвори и стана съвсем тъмно като в нощно стрелбище. Протегнах ръце напред, за да не се фрасна в нещо, и още не направил и две крачици, оплетох пръсти в някакъв плат. Дори трепнах от изненада… Какъв е този плат? Откъде се взе в този кабинет? Преди изобщо го нямаше. И изведнъж чувам гласове и като чух тези гласове, така и забравих за плата, замрях, престанах да дишам.

Веднага разбрах, че говорят по имперски. Това тяхно хърли-мърли мога навсякъде да го позная, това сипкаво писукане. Говореха двама: единият беше нормален плъхояд, ох, как бих го палнал с автомата си, а вторият… вие, момчета, няма да повярвате, отначало и аз не повярвах. Вторият беше Корней. Беше точно неговият глас. Само че говореше, първо, по имперски, и второ, силно, басово — досега не само Корней, но изобщо на тази планета не бях чувал някой да говори така. Това, момчета, беше истински разпит, ето какво беше. На такива разпити съм се нагледал и зная как се провеждат. Тук грешка не може да има, Корней му казва свирепо: гръм-тръм-бръм! А оня, страхливецът поганец, му отвръща жално: хърли-мърли, хърли-мърли… Зарадвах се от душа, честна дума.

За съжаление разбирах само оттук оттам, но и това, което разбирах, някак си не стигаше истински до мен. Излизаше, че този плъхояд не беше прост войник или, да кажем, гражданин, а някаква важна птица. Може би маршал, а може и министър. И ставаше дума все за корпуси и за армии, а също така и за положението в столицата. Тоест аз дойдох до това заключение после, защото думите „корпус“, „армия“, „столица“ са ми познати, а пък те все се повтаряха. И още ми стана ясно, че Корней през цялото време го притиска, а плъхоядът, въпреки че се мазнеше, въпреки че угодничеше, все нещо недоизказваше, увърташе гадината раирана. Корней гърмеше все по-яростно, плъхоядът писукаше все по-жално и лично на мен ми беше съвършено ясно, че именно сега трябва да го цапне както трябва — аз дори целият се наклоних напред, така че докосвах с носа си плата, който ме отделяше от разпитвания, за да не пропусна нищо, когато тази гад ще започне да вие и да снася това, което искат от него. Но плъхоядът изведнъж замълча — дали не беше припаднал? — а Корней каза с обикновен глас на руски:

— Не е зле. Волдемар, вие сте свободен. Сега ще опитаме да направим равносметка. Първо…

Така, момчета, и не научих какво беше това първо. Светнаха ми един в челото с такава сила, че ми стана светло в този мрак и се озовах, момчета, вече в гостната. Седя на пода ококорил очи, а над мен стои, потривайки рамото си, същият този Волдемар, якичък чичко, тиквата му под самия таван, лицето му объркано и разстроено, гледа ме от тавана и казва — укоризнено и виновно:

— Ами защо, миличък? Защо си стърчал там в тъмнината? Откъде да знам? Извини ме, моля ти се… Удари ли се?

Опипах внимателно основата на носа си — имам ли вече нос, питам се аз, или нямам? Както и да е, вдигнах се някак си и казах:

— Не — казвам. — Не се ударих. Удариха ме — това стана.