Човекът от преизподнята

Глава трета

С една дума, момчета, здравата загазих. Сигурно никой Боен котарак не е загазвал така преди мен. Седя си сега на разкошната полянка, затънал до шия в меката тревна морава. Около мен — благодат, чистия курорт на езерото Загута, само дето самото езеро го няма. Дърветата — никога не бях виждал такива дървета: листата им зелени, та зелени, меки, копринени, а на клоните висят разкошни плодове — круши се казват — вкусни, пръстите да си оближеш — яж до насита. Наляво от мен гора, а точно пред мен къща. Корней казва, че я е построил със собствените си ръце. Може би, не зная. Зная само, че когато ме назначаваха караул при ловния павилион на негово височество, тогава и там имаше къща — разкошна къща, но бяха го построили големи глави, къде ти ще го прави той самият. Пред къщата има басейн, с чиста вода, щом я погледнеш и ти се иска да си пийнеш, да се изкъпеш. А наоколо — степ. Там още не съм ходил. Засега не ми се ще. Не ми е до степта сега. Сега се опитвам да разбера, на какъв език мисля, змийско мляко! Та нали откак се помня, никакви езици освен алайски не съм знаел. Военният разговорник естествено не влиза в сметката: всякакви там „горе ръцете“, „залегни“, „кой е командирът“ и прочие. А сега ето че не мога да проумея кой е родният ми език — техният руски или алайският? Корней казва, че са ми натикали двайсет и пет хиляди думи и разни там идиоми на руски език за една нощ, докато съм спял след операцията. Не зная. Идиом… Как беше това на алайски? Не зная.

Ами я да видим, какво е първото нещо, което си помислих? Спецлаборатория. Такива ги има у нас, знам. Корней е офицер от нашето разузнаване. И ме готвят за някаква особено важна задача. Може би интересите на негово височество са се разпрострели до другия континент. А може би, дявол да го вземе, и на друга планета. Защо пък не? Какво знам аз?

А пък аз, глупакът, отначало си помислих, че около мен всичко е декор. А после един ден живея тук, а на другия — не, така, момчета, не става. Декор ли е този град? Онези сините грамади, които се появяват от време на време на хоризонта — те декор ли са? А лапането? Ако покажа на момчетата това лапане — няма да повярват, ще кажат че такова лапане няма. Вземаш тубичката като тези от паста за зъби, изстискваш я на чинията и като започне да ти пуска мехури, да съска и тогава трябва да вземеш другата тубичка, да я стиснеш и преди да кажеш „ах“, на чинията пред тебе се появява чудесно парче месо, цялото зачервено, а миризмата му… е, да не ви разправям. Това, момчета, не е декор. Това е месо. Или да кажем, небето нощем: всички съзвездия са изкривени. И Луната. Също ли е декор? Честно казано, тя съвсем си прилича на декор. Особено когато е високо. Но когато изгрява, е направо страшна. Огромна, набъбнала, червена, пълзи иззад дърветата… Кой ден съм вече тук, пети ли, или повече, но и досега от това зрелище ме побиват тръпки.

Но работата е лоша. Могъщи са тези тук, могъщи са и това се вижда с просто око. А срещу тях, срещу цялата тяхна мощ аз тук съм сам. И най-страшното е, че никой при нас не знае за тях. Ходят си те по нашата Гиганда като у дома си, знаят всичко за нас, а ние за тях — нищо. С какво са дошли при нас, за какво сме им притрябвали? Страшно… Като си представиш цялата тяхна дяволщина — всички тези мигновени скокове на стотици километри без самолети, без коли, без железница… техните здания по-високи от облаците, невъзможни, невероятни, като лош сън… стаи като летящи килимчета, храната направо от въздуха, лекари чародеи… А днес сутринта сънувах ли, какво ли беше? — Корней направо от басейна, без нищо по себе си, само по едни плувки, излетя към небето като птица, развъртя се над градината и изчезна зад дърветата.

И като си спомних за това, джигера щеше да ми се пръсне. Скочих, изтичах по поляната, изядох една круша, за да се успокоя. А аз съм тук всичко на всичко само пет дни! И какво мога да видя за пет дни? Ето тази поляна. Прозорецът ми право към нея гледа. А одеве се събуждам през нощта от някакво дрезгаво мяукане. Котки ли се бият, що ли? Вече зная, че не са котки. Прокраднах се към прозореца и гледам — стои. Насред ливадата. Какво е това — нищо не разбирам. Нещо триъгълно, огромно, бяло. Докато си триех очите, гледам — топи се във въздуха. Като привидение, честна дума. Те така ги и наричат: „призраци“. На сутринта питам Корней, а той ми казва: това, казва, са нашите звездолети от клас „призрак“, със среден обсег на прелитане под двайсет светлинни години. Представяте ли си? Двайсет светлинни години — и това им е средният обсег! Между другото, до Гиганда са всичко на всичко осемнайсет…

Не-е, ние само за едно можем да им послужим — да им станем роби. Някой тук трябва да работи за тях, някой трябва да им осигурява изобилието… А пък Корней все ми говори: учи се, оглеждай се, чети, и след три-четири месеца като се върнеш значи в къщи, ще почнеш нов живот да строиш, щото след три-четири месеца войната, казва, ще свърши, защото ние с тая война се заехме и в най-скоро време ще приключим с нея. И тука го хванах. Кой, питам, ще победи в тази война? Никой няма да победи, ми казва той. Ще има мир и толкоз. Така-а… Всичко е ясно. Това значи, че ние материалът не напразно сме го прехвърлили. За да бъде всичко мирно и тихо, без всякакви там смущения, въстания, кръвопролития. Също както пастирите не дават на биковете да се бият и осакатяват. Който от нас е опасен — ще го приберат, който им е нужен — ще си го купят и ще започнат на тъпчат трюмовете на своите „призраци“ с алайци и плъхояди на куп…

А що се отнася до Корней… Нищо не мога да направя със себе си: харесва ми и това е. С глупавата си глава разбирам, че другояче не може, че само такъв човек са могли да лепнат за мен. Тиквата ми го проумява, но не мога да го мразя. Някаква магия е. Вярвам му като глупак. Слушам го със зяпнала уста. А много добре зная, че ей сега ще започне да ми внушава и да ми доказва, че техният свят е прекрасен, а нашият е лош, и че трябва да преправим нашия свят по образ и подобие на техния, и че аз трябва да им помогна в тази работа, щото съм умен, волеви и силен момък, напълно подготвен за истинския живот…

Ами че той вече започна малко по малко да го прави. Нали вече успя да окаля всички велики хора, които ние боготворим. И фелдмаршал Браг, и Еднооката Лисица, великият шеф на разузнаването, и за негово височество се опита да намекне, но тук аз, разбира се, веднага го прекъснах… Всички натопи. Дори имперците — това е, за да покаже, колко е безпристрастен. Само за един-единствен казва хубави неща — за Гепарда. Струва ми се, че го познава лично. И го цени. В този човек, казва, е загинал великият педагог…

Исках да се спра, но не успях — започнах да мисля за Гепарда. Ех, Гепарде… Е добре, загинаха си момчетата, и Заека, и Носестия… Кърлежа с ракета под мишница се хвърли под бронехода… нека. Нали за това са се родили на този свят. А пък Гепарда… Баща си почти не помня, майка ми — за каква майка говорим? Но теб няма никога да те забравя. Пристигнах в школата и бях толкова слаб и гладен, само котешко лапах, самият аз за малко да бъда изяден, баща ми се върна от фронта без ръце, без крака, никаква полза от него, всичко разменяше за водка… А в казармата какво? В казармата също не е по мед и масло, сами знаете какви са дажбите. И кой ми даваше консервите си? Стоиш дневален през нощта и ти се плюска, та чак зъбите ти скърцат. И изведнъж се появява сякаш изпод земята, изслушва рапорта, промърморва нещо и ти мушне в ръката комат хляб с конско месо — своя си комат, според тиловите норми — и дим да го няма… Ами в марш на скока когато ме влачи за врата цели двайсет километра, когато аз паднах от слабост? Момчетата трябваше да ме влачат и биха били радостни, но самите те падаха на всеки десет крачки. А как е по инструкция? Щом не можеш да вървиш — не си годен за служба. Хайде в къщи под вонящото стълбище котки да ловиш… Да, няма да те забравя аз теб. Загина ти, както ни учеше да загиваме, така и самият ти загина. Е, щом като оцелях, значи сега трябва да живея, без да посрамвам паметта ти. Но как да живея? Загазих, Гепарде. Ох, само как съм загазил! Къде си ти сега? Научи ме, подскажи ми…

Тези тук искат да ме купят. Първо на първо ми спасиха живота. Излекуваха ме, като нов ме направиха, дори нито един продупчен зъб не ми остана — нови ли ми израснаха, или що? По-нататък. Хранят ме до пръсване, знаят мошениците му недни, че при нас с лапането е трудно. Говорят ми мило, назначиха ми за надзирател симпатичен човек…

Сега той ме вика: време е за обяд.

Седнахме на масата в трапезарията, взехме същите онези тубички, навъртяхме си ядене. Корней си приготви нещо странно — цяло кълбо от прозрачни жълтеникави нишки — нещо като хилав блатен таралеж — заля го всичкото това с някакъв кафеникав сос, най-отгоре стърчат парченца месо или може би риба и мирише… не зная дори на какво, но здравата мирише. Кой знае защо, но започна да го яде с пръчици. Стисна две пръчки между пръстите си, поднесе чинията съвсем под брадата си и започна да мята всичко това в устата си. Мята и ми намигва. Значи е в добро настроение. А пък аз от всичкото това дето го мисля, а пък и от крушите навярно, нямах почти никакъв апетит. Направих си месо. Варено. Исках задушено, но излезе варено. Добре де, може да се яде и на това съм благодарен.

— Добра работа свърших днес — съобщи Корней, увивайки таралежа си. — А ти какво прави?

— Ами, нищо особено. Къпах се. Седях в тревата.

— Ходи ли в степта?

— Не.

— Жалко. Нали ти казах, че ще ти бъде много интересно там.

— Ще намина. После.

Корней дояде таралежа и отново се залови с тубичките.

— Намисли ли си къде би искал да отидеш?

— Не. Тоест да.

— Е?

Какво ли да го излъжа? Никъде не исках да ходя, исках тук с тази къща да се запозная, но ето че изтърсих:

— На Луната…

Той ме погледна учуден.

— А защо не го сториш? Нулкабината е в градината, справочник по шифрите съм ти дал… Набери номера и тръгвай.

Притрябвала ми е тази Луна…

— Ще тръгна — казах аз. — Само да си обуя галошите…

Не знам откъде ми хрумна тази шегичка. Навярно е някакъв идиом. Загнездили са ми я в мозъка и сега от време на време изскача.

— Какво, какво? — попита Корней, като вдигна вежди.

Замълчах. Сега значи и на Луната ще трябва да ходя. Щом съм казал, значи трябва да го направя. И какво има да гледам там? Всъщност нищо не ми пречи да отида и да погледна… Помислих си колко неща има още за гледане и ми причерня пред очите. И то само за гледане! А трябва също така и да помня, да го прибера в главата си тухла по тухла, а в тиквата ми всичко така се е омешало, сякаш цели сто години се мотам тук и през тези сто години ден и нощ ми прожектират някакъв откачен филм без начало и без край. Той пък нищо не крие от мен. Нултранспортиране? Моля, заповядай! Обяснява ми за нултранспортирането. И някак си простичко обяснява, показва ми модели. Моделите ги разбирам, но как работи нулкабината — иди че си блъскай главата. Изкривяването на пространството разбра ли? Или, да речем, как става тая храна от тубичките. Три часа ми обяснява, а какво ми остана в главата? Субмолекулярно свиване. А после пък разширяване. Субмолекулярното свиване — това разбира се, е хубаво и дори прекрасно. Химия. Ама откъде се взема това парче печено месо?

— Е, какво си се натъжил? — попита Корней, като се бършеше със салфетката. — Трудно ли ти е?

— Главата ме цепи — казах аз злобно.

Той изхъмка и започна да раздига масата. Аз, разбира се, както следва, се спуснах да му помагам, само дето тук и за един човек няма никаква работа. Прибирането ставаше така: отваряш люка в средата на масата, напъхваш в него всичко и дори не е нужно да го затваряш, той сам се затваря.

— Хайде да отидем да гледаме кино — каза той. — Един мой познат е направил чудесен филм. В старинен стил, плосък, чернобял. Ще ти хареса.

Накратко, наложи ми се да седна и да гледам кино. Някаква щуротия. Любовна. Обичат се там двама аристократи, а родителите им са против. Има там две места, където се бият, но само с мечове. Всичко е много добре заснето, така при нас не го могат. Единият прободе другия с меча си, ей така, без измама, а острието излезе на три пръста от гърба му и сякаш димеше… Ето за какво още са им нужни робите. Причерня ми пред очите от тази мисъл, едва изтърпях до края. А на всичко отгоре страшно ми се пушеше. Корней и той като Гепарда не одобряваше пушенето. Предложи ми дори да ме излекуват от този навик, но аз не се съгласих: може би това е единственото нещо, което ми е останало от предишния ми живот… С една дума, поисках разрешение да се прибера. Казах, че искам да почета. За Луната. Повярва ми. Пусна ме.

Влязох в стаята си, сякаш се прибрах у дома. И веднага я пренаредих. Това също ме измъчи. Корней, разбира се, всичко ми обясни, но аз, разбира се, нищо не вдянах. Стоя насред стаята и рева като луд: „Стол! Искам стол!“ Чак след малко се приспособих. Тук значи не е нужно да ревеш, а трябва само тихичко да си представиш стола с всичките му подробности. И аз си го представих. Дори кожената тапицерия на седалката беше скъсана, а после грижливо закърпена. Спомних си, че това стана, когато Заека след похода изведнъж седна, а после стана и се закачи за тапицерията с кукичка от котка. И всичко останало подредих както беше у Гепарда, в неговата стая: железен креват със зелена вълнена покривка, нощно шкафче, железен сандък за оръжия, масичка с лампа, два стола и гардероб. Направих врата като хората — двуцветна, в оранжево и бяло, цветовете на негово височество. Вместо прозрачната стена направих един прозорец. Окачих лампа с тенекиен абажур…

Естествено, всичко това е декор: нито тенекия, нито желязо, нито дърво — нищо подобно няма тук. И оръжие, то се знае, няма никакво в железния сандък — там стои един-единствен патрон от автомат, който се бе забутал в джоба на якето ми. И на нощното шкафче няма нищо. При Гепарда имаше снимка на жена с дете — казваха, че това е жена му и дъщеря му, но той никога не говореше за това. Аз също исках да сложа някаква снимка. На Гепарда. Какъвто го видях за последен път. Но нищо не излезе от това. Навярно Корней правилно ми обясни, че за това трябва да бъдеш художник или скулптор.

Но като цяло моята колибка ми харесва. Тук ми е спокойно, щото в другите стаи е като в празно поле, можеш открай докрай да го прострелваш. Истината е, че тя само на мен ми харесва. Корней я погледна, не каза нищо, но според мен не беше във възторг. Но това е само половин беда. Ако щете вярвайте, ако щете не, но тази моя стая и на самия мен не ми харесва. Или самата къща. Или, змийско мляко, онази невидима сила, която управлява тук. Малко да се разсеяш и току виж — столът го няма. Или лампата на тавана. Или железният сандък се е превърнал в една от ония ниши, в които си държат микрокнигите.

Ето и сега. Гледам — няма го нощното шкафче. Тоест шкафчето е тук, но не е нито моето, нито на Гепарда, пък и изобщо не е шкафче. Дявол знае какво е — някакво полупрозрачно съоръжение. Слава Богу, поне цигарите ми бяха останали така, както си бяха. Милите ми цигари, саморъчно направени. Седнах си на любимия стол, запалих цигара и взех, че унищожих онова съоръжение. Честно казано — с удоволствие. И върнах шкафчето на мястото му. И дори си спомних номера му: 0064. Само дето не зная, какво означава този номер.

Седя си аз, пуша си и си гледам шкафчето. И ми е спокойно на душата, в стаята ми е приятен полумрак, прозорецът е тесен, можеш при случай да стреляш от него много добре. Де да имаше по кого. И започнах да си мисля: какво ли да сложа на това шкафче? Мислих, мислих и го измислих. Свалих от врата си медальона, отворих капачето и извадих портрета на нейно височество. Обгърнах го с рамка както можах, нагласих го в средата, запалих нова цигара, седя и гледам прекрасното лице на Девата на Хилядите Сърца. Всички ние сме Бойни котараци, нейни рицари и защитници чак до смъртта си. Всички наши добродетели й принадлежат. Нежността ни, добротата ни, състраданието ни — всичко това в нас е от нея, за нея, в името на нея.

Седях си така и изведнъж ми дойде наум в какъв вид седя пред нея. Ризка, къси панталонки, голи ръце, голи крака… Пфу! Така подскочих, че чак стола падна, отворих шкафа, смъкнах от себе си този бялосин боклук и си навлякох моята скъпа маскировъчна куртка и маскировъчните панталони. Долу сандалите, на краката — тежки червеникави ботуши с къси кончове. Препасах се с ремъка така, че чак дишането ми спря. Жалко че я няма баретата — сигурно е изгоряла цялата, в прахта, дори не са успели да я възстановят. А може би съм я загубил в онази суматоха… Огледах се в огледалото. Е, това е друга работа: не сополиво момченце, а Боен котарак — копчетата лъщят, Черният звяр на емблемата се е озъбил във вечната си ярост, катарамата на ремъка е точно на пъпа, като излята. Ех, само баретата я няма!…

И изведнъж забелязах, че рева Марша на Бойните котараци, рева с цяло гърло до прегракване, а на очите ми — сълзи. Стигнах до края, изтрих си очите и започнах от началото, вече полугласно, просто за удоволствие, от първия стих, от който ми се свива сърцето: „С пурпурна заря е покрит хоризонта“ и така до последния, радостния: „Бойний котарак не ще погине“. Ние там бяхме съчинили още един куплет, но този куплет в трезво състояние, а пък и пред портрета на Девата не е възможно да бъде изпълнен. Помня, че Гепарда издърпа пред всички ушите на Крокодила заради тоя куплет…

Змийско мляко! Пак! Тази лампа пак се превърна в някакъв глупав светилник. И какво да правиш с нея… Опитах се да превърна тоя светилник пак в лампа, а после плюнах и целия го унищожих. Обзе ме отчаяние. И как да се справя с него, когато не мога да се справя със собствената си стая! С тази проклета къща… Вдигнах стола и седнах отново. Къщата. Каквото и да казвате, момчета, но с тази къща нищо не е наред. Струва ви се, че всичко е от просто по-просто: двуетажна къща, до нея горичка, наоколо двайсет и пет километра гола степ като дъска, а в къщата — само аз и Корней. И това е. Но изглежда, че не е само това.

Първо — гласовете. Някой говори и не е един, и не е някакво радио. Из цялата къща има гласове. И не се случва през нощта, а посред бял ден. Кой говори, с кого говори, за какво говори — нищо не се разбира. При това, забележете, че Корней го няма по това време в къщата. Впрочем, това също е въпрос: къде ходи… Макар че, струва ми се, намерих отговор на този въпрос. Умрях от страх, но намерих отговора. Ето какво стана. Завчера си седя до прозореца и гледам нулкабината. Тя стои на верев в края на пясъчната пътечка, на около петдесет крачки. После слушам — някъде вътре в къщата сякаш се хлопна врата и веднага — тишина, и почувствах, че пак съм останал сам в къщата. Така значи, мисля си аз, значи не излиза с нулкабината. И тогава сякаш ме тряснаха по главата: вратата! Къде в тази къща има врати, които да хлопат, освен в моята стая?

Изскочих от стаята, слязох на първия етаж. Промъкнах се и там — някакъв светъл коридор, прозорец по дължината на стената… при тях е винаги така. И изведнъж чувам — стъпки. Не зная какво ме спря. Спотаих се, стоя и не дишам. Коридорът е пуст, в отдалечения му край — врата, обикновена, боядисана… Не мога да разбера, как не съм я забелязал по-рано. Как не съм забелязал и коридора по-рано, също не разбирам. Както и да е. Главното са стъпките. На няколко души. Все по-близко и по-близко, и ето — дори сърцето ми се сви — право от стената по средата на коридора излизат един след друг трима. Змийско мляко! Имперски парашутисти в пълна бойна екипировка, в нашарените си комбинезони, с автоматите под мишница и брадвичка на задника… Веднага залегнах. Нали съм сам и нямам нищо — с голи ръце съм. Ха са се огледали, ха съм отишъл. Не се огледаха. Изтрополиха в далечния край на коридора към онази същата врата и изчезнаха. Вратата се хлопна сякаш от течение и край. Е, момчета… че като духнах обратно към стаята си — едва там се свестих…

И досега не разбирам какво може да означава това. Засега е ясно само как Корней изчезва от къщи. През същата тази врата. Но откъде са се взели плъхоядите, и то в пълна бойна… И каква е тази врата?

Хвърлих угарката на пода, погледах как подът я всмукна и се изправих. Страшничко е, разбира се, но нали отнякъде трябва да се започне. И то от тази врата. В градината на полянката с уста, пълна с круши, естествено ще ми е по-приятно… или пък да пея маршове затворен в стаята си… Подадох глава през вратата и се ослушах. Тихо. Но Корней е в стаята си. Може би така е по-добре. В случай, че започна да пищя кански, ще ме отърве. Слязох в този коридор, вървя на пръсти, дори ръцете си разперих. Цяла вечност се промъквах до тази врата. Измина десет крачки, спирам, ослушвам се — и по-нататък. Стигнах. Врата като врата. С никелирана дръжка. Долепих ухо — нищо не се чува. Натиснах с рамо. Не се отваря. Хванах дръжката, натиснах я. Пак не се отваря. Интересно. Изтрих потта от челото си, огледах се. Никой няма. Отново се хванах за дръжката, пак я натиснах и тогава вратата започна да се отваря. От страх или от изненада пак я захлопнах, проклетницата. А в празната ми тиква само една-едничка мисъл подскача, като грахово зърно във варел за бензин: не се пъхай, глупако, не се навирай, никой не те закача и ти не закачай никого… И тогава и тази последна мисълчица излетя из главата ми.

Гледам: на стената встрани от вратата с малки, стройни буквички е написано на алайски „значи“. Тоест там много нещо беше написано, цели шест реда, но всичко останало беше математика, при това такава математика, че аз разбирах от нея само плюсовете и минусите. И изглеждаше така: четири реда от същата тази математика, след това думата „значи“, подчертана с две черти, а после още два реда формули, оградени в дебела рамка, но на това място на този дето го е писал му се е счупил калема. Така, така… В нещастната ми глава, в празния ми варел настана такава главоблъсканица, че забравих за вратата. Излиза, че аз тук не съм сам, има още алайци. Кой? Къде? Защо не съм ви видял досега? Защо сте написали това? Знак ли давате? На кого? На мене ли? Та аз не разбирам от математика… Или сте я използвали тази математика само за замазване на очите? Този път нищо не успях да измисля, защото чух, че Корней ме вика. Втурнах се като луд и на пръсти се изстрелях в стаята си. Успях да се тръшна на стола, запалих цигара и хванах някаква книжка. Корней отдолу викна още два пъти, а после чувам, че чука на вратата.

Това впрочем е правило при него — макар че си е в къщата, никога не влиза без да чука. Това ми харесва. Ние също винаги чукахме, когато влизахме при Гепарда. Но сега не ми беше до това. „Влезте“ — казвам и изписвам на лицето си възможно най-голяма замисленост, сякаш така съм се зачел, че нищо не виждам и не чувам.

Той влезе, спря на прага, облегна се на касата на вратата и ме гледа. По лицето му нищо не може да се разпознае. Тук се направих, че се стряскам и загасих угарката. Тогава той заговори.

— Е, как е Луната? — ме попита.

Мълча. Нямам какво да кажа. Ето в такива случаи винаги ми се струва, че ще започне да ми чете конско, но това никога не става. Така е и сега.

— Ела с мен — казва, — да ти покажа някои неща.

— Слушам — казвам аз. И за всеки случай питам: — Ще заповядате ли да се преоблека?

— А на теб с това не ти ли е горещо? — пита той.

Аз само се усмихнах. Не можах да се въздържа. Ама че въпрос.

— Е, извинявай — казва той, сякаш прочел мислите ми. — Да тръгваме.

И ме поведе по места, където преди това не ме беше водил. Не, момчета, аз с тоя дом никога няма да се оправя. Дори не знаех, че в тази къща има такива неща. В гостната той се пъхна в стената до книжната ниша — и се откри вратичка, а зад вратата се появи стълбище за надолу, за подземието. Излезе, че в къщата има още един цял етаж, под земята, също така разкошен и осветен сякаш с дневна светлина, но там никой не живееше. Беше нещо като музей. Огромна стая и какво ли нямаше в нея!

— Разбираш ли, Гаг — казва ми той с някакво странно изражение — може би с тъга. — Аз преди това работех като космически зоолог, изследвах живота на другите планети. Ех, какви чудесни времена бяха! Ето виж тук! — Той ме хвана за ръкава и ме повлече към ъгъла, където на черна лакирана поставка беше разчекнат някакъв странен скелет с големината на куче. — Виждаш ли, той има два гръбначни стълба. Звяр от Нистагма. Когато хванахме първия екземпляр, отначало помислихме, че е някакво уродство. После още един такъв, трети… Стана ясно, че на Нистагма живее цял нов клон от животинския свят — двухордови. Те не се срещат никъде другаде… а и на Нистагма има само от един вид. Откъде се е взел? Защо?

И като започна… Влачеше ме от скелет на скелет, махаше с ръце, говореше високо — такъв още не бях го виждал. Изглежда страшно си обичаше космическата зоология. Или с нея бяха свързани някакви особени спомени.

Не знам. От това, което ми говореше, аз малко разбирах и още по-малко запомних, пък и не се стараех особено. Какво ми влиза в работата! По-скоро забавно ми беше да гледам него, а и тези зверища!… А той имаше сигурно около сто парчета от тях. Било скелети, било цели, сякаш влети в големи прозрачни блокове (както разбирам — за да се запазят по-добре), било просто чучела, като в ловната къща на негово височество, но там имаше само глави или кожи.

Ето че във втората зала — щом влязохме там, аз дори се дръпнах назад — цялата стена отдясно бе покрита с една-единствена кожа. Змийско мляко! Дължината й беше около двайсет метра, широка бе около три, ако ли не и четири, щом стига чак до тавана. И цялата тази кожа бе покрита с нещо като пластинки или люспи, и всяка люспа беше колкото голяма чиния, и всяка сияе с най-чиста изумрудена светлина с червени отблясъци, така че цялата зала изглеждаше зеленикава от тази кожа. Онемях, не можех очи да откъсна от това сияние. Как може да има такова нещо по света! А главата му малка като моя юмрук и очите не се виждат, а в устата му и пръста си не можеш да пъхнеш — как е хранило такова туловище не е ясно…

После гледам — в края на залата сякаш има още една врата. В тъмно помещение. Приближихме се — да, момчета, това не излезе врата. Оказа се, че е отворена паст. Ей Богу, врата. И дори не врата на стая, а да речем на гараж. Или може би на хангар. Това зверище се нарича тахорг и го намират на Пандора. А Корней мина толкова разсеяно покрай него, сякаш беше костенурка или, да речем, някаква жаба. А главата му като два вагона, в пастта му цялата наша школа може да се побере. А какво трябва да бъде туловището при такава глава} И с какво го ловят! Навярно с ракетохвъргачка…

И какво още нямаше там! Всякакви птици, грамадни насекоми… Виж, Крака го запомних. Стои по средата на залата един крак. Също влят в онази прозрачната материя. Страхотен крак. По-висок от мене, възлест като старо дърво, ноктите — осем парчета, такива изобразяват на дракона Гугу, всеки нокът е като сабя… Добре. И какво е забележителното? Оказва се, че освен като този крак или, да речем, опашка, нищо друго от този звяр няма в нито в един музей на света. Живеел на планетата Яйла и толкова години го преследвали и пак не могли да го намерят цял. Куршуми го не ловели, газ не му действал, от всеки капан се измъквал, никога не са виждали мъртъв екземпляр, а го намирали така, на части. Станало ясно, че при тях повредените части просто се откъртват, живеят още известно време — гърчат се там или потръпват — и после, разбира се, замират… Да, кракът. Стоях пред този крак с отворена паст като тахорг. Все пак велик е Създателят…

Вървяхме, вървяхме, Корней разказваше, горещеше се, а на мен всичко това малко по малко взе да ми омръзва и започнах отново да мисля за своите си неща. Отначало за оня надпис в коридора. Какво да правя с него и какви изводи да си извлека, а после отново се върнах на Корней. Защо той, мисля си, живее сам? Нали е богат човек, самостоятелен. Къде му е жената, къде са му децата? И все пак има някаква жена. Първия път я видях, още когато бях в болницата, те там през цялата зала си намигаха. А после тя дойде при него тук. Тоест как е дошла не съм видял, а само как я изпращаше, до самата нулкабина я заведе — всичко това стана пред очите ми. Само дето не е истински щастлив с нея. Той й казва: „Чакам те всеки ден, всеки час, винаги“. А тя му казва: „А пък аз те мразя, всеки ден, всеки час…“ — или нещо от този род. Видяхте ли? А защо тогава идва, питам аз? Само дето разстрои човека до крайна степен. Тя в онази кабина — фър-р! — и сякаш нищо не е станало, а той, горкичкият, остана и на лицето му се изписа пак тази мъка, примесена с болка, като тогава в болницата, и аз накрая си спомних у кого съм виждал такова лице: у смъртно ранените, когато им изтича кръвта… Не, не е късметлия в личния си живот — и аз, чуждият човек, виждам с просто око това… Може би затуй работи денонощно, за да се отвлича. И тази зоологическа чудатост е заради същото… Ще ме пусне ли някога от това подземие, или така цял живот ще си ходим? Не, няма да ме пусне. Пак започна да обяснява нещо. Поне половината разгледахме ли? Май че сме разгледали…

Да-а, живели са си тези зверове на хиляди светлинни години от това място. Тъгата не са познавали, макар че, разбира се, са си имали и те грижи и главоболия. Пристигнал някой си, мушнал ги в торбата и хайде — в този музей. С научна цел. Ето и ние също — живеем, сражаваме се, правим история, враговете си мразим, себе си не жалим, а те ни гледат и вече готвят торбата. С научна цел. Или с някоя друга. В края на краищата каква е разликата? И може би ще застанем и ние всичките един ден в такива подземия, а те ще размахват ръце около нас и ще спорят: защо сме такива, откъде сме се появили и как. И от това изведнъж тези зверища ми станаха близки… Не точно близки, но не знам как другояче да го кажа… Говори се, че по време на наводнение, или да кажем, когато има пожар в джунглите, хищници и тревопасни се спасяват заедно, рамо до рамо и стават нещо като приятели, и дори си помагат един друг, чувал съм го. Ето че и у мен се появи същото чувство. Но за беда именно в този миг видях някакъв скелет.

Стои си в ъгъла скромно, без някакво особено осветление отдолу, малък на ръст — по-нисък от мен. Човек. Череп, ръце, крака. Какво, да не би да не съм виждал човешки скелети? Е, може би гръдният кош е малко по-широк, ръцете му мънички, между пръстите му има нещо като ципи, с криви крачета, но все пак е човек.

Сигурно е станало нещо с лицето ми, защото Корней изведнъж се спря, погледна ме втренчено, после погледна скелета, после пак мен.

— Ти какво? — попита ме той. — Нещо не разбираш ли?

Аз мълча, вторачил съм се в скелета и се старая да не гледам Корней. Пък и очаквах нещо такова. А Корней започна да говори спокойно:

— Да-а, това е самият знаменит псевдохомо, също забележителна природна загадка. Ти нещо чел ли си за него?

— Не — казах аз и си мисля: сега ще ми обясни всичко. Много добре ще ми го обясни. Но струва ли си да му вярвам?

— Това е удивителна история — каза Корней — и до известна степен трагична. Разбираш ли, тези същества би трябвало да са разумни. По всички известни нам закони — би трябвало. — Тук той разпери ръце. — Но не е така. Скелетът е дребна работа, после ще ти покажа снимки. Страшно! Миналия век научна група е открила на Тагор тези псевдохомо. Дълго са се опитвали да влязат в контакт с тях, наблюдавали са ги в естествени условия, изследвали са ги и дошли до извода, че това са животни. Звучало като парадокс, но фактът си бил факт — животни. Съответно са се държали с тях като с животни: затваряли ги в клетки, при нужда са ги убивали, режели са ги, препарирали са ги, вземали са скелетите и черепите за колекция. Така или иначе в научен смисъл това е уникална ситуация. Животно, което трябва да бъде човек, но не е човек. И ето че няколко години по-късно на Тагор откриват могъща цивилизация. Изобщо не приличала нито на нашата земната, нито на вашата — невиждана, със съвършено фантастична фактура, но несъмнена. Представяш ли си какъв ужас е било? Един от първооткривателите се побъркал, друг се застрелял… И едва след още двайсет години открили обяснението! Оказало се, че на планетата има разум. Но абсолютно нечовешки. До такава степен не приличал нито на нас, нито на вас, нито да речем на леонидяните, че науката просто не могла дори да предположи възможността за такъв феномен… Да… Това е било трагедия. — Той изведнъж някак си се омърлуши и тръгна да излиза от залата, сякаш беше забравил за мен, но на прага се спря и каза, гледайки скелета в ъгъла: — А сега има хипотеза, че тези са изкуствени същества. Разбираш ли, тагорците са ги създали сами, моделирали ги или нещо такова. Но за какво? Ние така и не намерихме с тагорците общ език… — Тук той ме погледна, тупна ме по рамото и каза: — Ето това е, братко-храбрецо. А ти казваш — космозоология…

Вече не зная дали ми е казал истината, или си беше измислил всичко, за да ми размъти окончателно мозъка, но желанието му да размахва ръце и да ми излага всякакви там природни загадки изглежда се бе поохладило. Излязохме от музея. Той мълчеше, аз също, а в душата ми някакъв неизринат курник, и така стигнахме до неговия кабинет. Той седна в креслото си пред екраните, изтегли от въздуха чаша с любимото си газирано, започна да смуче от сламката, а се загледа сякаш през мене. В кабинета му, освен тези екрани и ненормално количество книги, нищо особено нямаше. Дори нямаше маса и досега не мога да разбера какво прави, когато трябва да подпише да речем някакъв документ. В кабинета му нямаше нито картини, нито снимки, нито някакви други украшения. А пък е богат човек и може да си го позволи. Аз на негово място, ако, да речем, ми липсват някои неща, щях да си докарам изумрудената кожа, щях да си наема слуги, навсякъде щях да си сложа статуи, ковьорчета щях да си окача — като зная нашите… Е, сигурно не му идва на ум — нали е ерген. А може би длъжността му е такава, че не му се полага лукс. А какво знам за неговата длъжност? Нищо. Само дето има музей в подземието…

— Слушай, Гаг — проговори изведнъж той. — Може би на теб ти е скучно тук, а?

С този въпрос ме завари неподготвен. Кой знае как трябва да отговоря. И изобщо отде да знам, скучно ли ми е, или не? Тъжно — това да. Неуютно — да. Място не мога да си намеря — да. Но скучно ли ми е? Когато човек е в окопа под обстрел — скучно ли му е? На него, момчета, не му остава време да скучае. И на мен сега не ми остава време да скучая.

— Съвсем не — казвам. — Разбирам положението си.

— Е, и как го разбираш?

— Изцяло се намирам на ваше разпореждане.

Той се усмихна.

— На мое разпореждане… Добре, няма да говорим за това. Аз, както виждаш, не мога да ти отделя цялото си време. Пък и ти, според мен, не се стремиш особено към това. Стараеш се да се държиш по-настрана от мен…

— Съвсем не — възразих аз вежливо. — Никога няма да забравя, че вие сте мой спасител.

— Спасител? Хм… До спасяването още е далеч. А не искаш ли да се запознаеш с един интересен субект?

Сърцето ми замря.

— Както заповядате — казвам.

Той помисли малко.

— Ами ще заповядам — каза той като се изправи. — Май че ще бъде полезно.

С тези неразбираеми думи той се приближи към далечната стена, направи там нещо и стената се отвори. Погледнах и се дръпнах назад. Че стените им тук за минутка се отварят и затварят — с това вече свикнах и даже ми е омръзнало. Но аз какво очаквах? Мислех си, че иска да ме запознае с математика, а там — змийско мляко! — стои ей толкав дангалак, висок два и половина метра, раменища, ръчища, шия няма никаква, а муцуната му сякаш покрита със забрало, гъста такава матова решетка, а отстрани на главището му стърчат нещо като фарове, нещо като уши. Ще си призная честно, че ако не бях в униформа, щях да офейкам умрял от страх. Честно. Аз щях да духна както си бях и в униформата, но краката ми се подкосиха. А пък този дългуч на всичкото отгоре каза с плътния си бас:

— Здрасти, Корней.

— Здравей, Драмба — му отговори Корней. — Излизай.

Оня излезе. И пак — какво очаквах? Че от стъпките му цялата къща ще се разтресе. Ама че чудовище, статуя! А той излезе, сякаш плуваше във въздуха. Нито звук, нито полъх — току-що беше в нишата, а сега стои в средата на стаята, наклонил към мен ушите си — фарове. Почувствах, че лопатките ми опряха в стена и не мога повече да отстъпвам. А Корней, безделника му с безделник, се засмя и каза:

— Не се плаши, не се плаши, Бойни котарако! Това е робот! Машина!

Благодаря, мисля си. Да не би да ми стане по-леко от това, че е машина.

— Такива като него вече не правим — каза Корней и погали дангалака по лакътя, като издуха от него някакви прашинки. — А моят баща с такива ходеше на Яйла и на Пандора. Помниш ли Пандора, Драмба?

— Всичко помня, Корней — отвръща с басовия си глас дангалакът.

— Ето, запознайте се — каза Корней. — Това е Гаг, момъкът от преизподнята. Новак на Земята, нищо не знае тук. Преминаваш в негово разпореждане.

— Чакам вашите заповеди, Гаг — отвърна дангалакът с басовия си глас и като знак за поздрав вдигна широката си длан чак до тавана.

Изобщо всичко свърши благополучно. В дълбоката нощ, когато къщата спеше, аз се прокраднах в оня същия коридор и под математическите формули написах: „Кой си ти, приятелю?“