Човекът от преизподнята

Глава първа

Ама че село! Откак се помня не съм виждал такива села и дори не знаех, че може да съществуват. Къщите са кръгли, кафяви, без стъкла, стърчат на пилони като наблюдателници, а под тях какво ли не е натрупано — грамадни гърнета, корита, ръждясали котли, дървени гребла, лопати… Пръстта между къщите е глинена и до такава степен е обгорена и утъпкана, че дори блести. И накъдето и да се огледаш — мрежи. Сухи. Не знам какво ловят с тези мрежи, като и отдясно е блато, и отляво е блато, и вони като в помийна яма. Зловеща дупка. Хиляда години са гнили тук и ако не беше херцогът, още хиляда години щяха да гният. Север. Пущинак. И, разбира се, никакви жители не се виждат. Или са избягали, или са ги изгонили, или пък са се изпокрили.

На площада около факторията димеше полева кухня, свалена от колелата й. Набит дивак — колкото висок, толкова и широк — в кална бяла престилка върху калната сива униформа бъркаше в котлето с черпак с дълга дръжка. Според мен от този котел се носеше най-вече вонята из селото. Приближихме се и Гепарда спря да попита къде е командира. Това животно дори не се обърна — измънка нещо на чорбата си и посочи с черпака някъде към улицата. Чукнах го с върха на ботуша си под кръста и тогава той рязко се обърна, видя униформите ни и застана уставно. Муцуната на дивака напълно подхождаше на бутовете му, а освен това не беше бръснат от цяла седмица.

— Та къде ви е командирът? — отново попита Гепарда, опрял бастунчето си в тлъстата му шия, под двойната брадичка.

Дивакът опули очи, примлясна с устни и пробъбли:

— Виноват, господин старши наставник… Господин щаб-майорът е на позициите… Моля, ето по тази улица… право до граничната област… Моите извинения, господин старши наставник…

Той все още нещо бърбореше и дрънкаше, когато зад ъгъла на факторията се измъкнаха двама нови дивака — още по-страшни от този, съвсем като бостански плашила, без оръжия, без шапки — видяха ни и се вдървиха в стойка „мирно“. Гепарда само ги погледна, въздъхна и закрачи напред, почуквайки с бастунчето по кончовете си.

Да, пристигнахме навреме. Тези диваци щяха да ни превземат. Само трима съм видял досега, пък вече ми се гади от тях и ми става ясно, че такава войнска част, извинете за израза, изкована от тилни въшки, и то набързо и как да е, всички тия полкови фурнаджии, бригадни обущари, писари, интенданти, всички те са движеща се тор, смазка за щикове. Имперските бронеходи щяха да минат през тях и дори нямаше да забележат, че тук има нещо. Безделници.

Тогава ни повикаха. Отляво между две къщи беше опънато маскировъчно платно и на пръта висеше бяло-зелен парцал. Медицински пункт. Още двама диваци лениво тършуваха из зелени торби с медикаменти, а на рогозки, хвърлени направо на земята, лежаха ранени. Ранените бяха само трима. Единият, с бинтована глава, се приповдигна на лакти и ни загледа. Когато се обърнахме, той отново ни повика:

— Господин наставник! Моля ви, елате за малко!

Приближихме се. Гепарда приклекна на колене, а аз останах прав зад гърба му. Раненият нямаше никакви отличителни знаци, беше в изпокъсан и обгорял маскировъчен комбинезон, разкопчан на голата му космата гръд, но по лицето му, по пламтящите му очи с опърлени ресници, веднага разбрах, че не е дивак, момчета, да, този беше от истинските. И бях прав.

— Бригаден егер барон Трег — представи се той. Сякаш гъсеници ме полазиха. — Командир на отделния осемнадесети отряд на горските егери.

— Старши наставник Дига — каза Гепарда. — Слушам те, братко-храбрецо.

— Цигара… — помоли баронът с някак изведнъж отпаднал глас.

Докато Гепарда вадеше табакерата си, оня бързо продължи:

— Попаднах под огнехвъргачката, опърли ме като прасе… Слава Богу, че блатото беше наблизо, та се потопих чак до веждите… Но цигарите ми станаха на каша… Благодаря.

Той дръпна от цигарата със затворени очи и мъчително се закашля, целият посиня, затрепери, изпод превръзката на бузата му се изтърколи капка кръв и замръзна. Като смола. Гепарда, без да се обръща, протегна през рамото си ръка към мен и щракна с пръсти. Свалих от пояса си манерката и я подадох. Баронът отпи няколко глътки и явно му поолекна. Другите двама ранени лежаха неподвижно — или спяха, или вече бяха мъртви. Санитарите ни гледаха боязливо. Всъщност не ни гледаха, а ни попоглеждаха.

— Чудесно… — рече барон Трег, като върна манерката. — Колко хора имаш?

— Около четири десетки — отвърна Гепарда. — Задръж манерката… Задръж я за себе си.

— Четиридесет… Четиридесет Бойни Котарака…

— Котета — каза Гепарда. — За съжаление… Но ние ще направим всичко, което можем.

Баронът го гледаше изпод обгорените си вежди. В очите му се четеше тъга.

— Слушай, братко-храбрецо — каза той. — При мен никой не остана. Аз отстъпвам от самия превал вече три денонощия. Непрекъснати боеве. Плъхоядите напират с бронеходите си. Изгорих около двайсет парчета. Последните два — вчера… тук в края на селото… ще видиш. Този щабмайор… той е глупак и страхливец… стар парцал… Исках да го застрелям, но виждаш ли, не ми остана нито един патрон. Представяш ли си? Нито един патрон! Криеше се из селото със своите диваци и гледаше как ни изпепеляват един след друг… Защо ли пък ти ги разправям тия неща? Къде е бригадата на Гагрид? Радиостанцията е на парчета… Последното: „Дръж се, бригадата на Гагрид е в настъпление…“ Слушай, цигарата… Съобщи в щаба, че осемнайсети отделен вече го няма.

Вече бълнуваше. Пламтящите му очи помътняха, езикът му едва се въртеше. Той се отпусна по гръб и продължи да говори, да говори, да бърбори, захриптя, а свитите му пръсти неспокойно шареха наоколо, като се захващаха ту за края на рогозката, ту за комбинезона. После изведнъж млъкна в средата на думата и Гепарда се изправи. Той бавно измъкна цигарата, без да сваля очи от извърнатото му лице, щракна със запалката, после се наведе и сложи табакерата заедно със запалката до черните пръсти, а пръстите жадно се впиха в табакерата и я стиснаха. Гепарда мълчаливо се обърна и продължихме пътя си.

Помислих си, че това е милосърдие — бригадният егер загуби съзнание точно навреме. Иначе трябваше да чуе, че бригадата на Гагрид също вече я няма. Покриха я тази нощ на рокадата с килим от бомби — два часа разчиствахме шосето от парчетата коли, като пропъждахме смахнатите, които пропълзяваха под камионите, за да се крият. От самия Гагрид намерихме само генералската му фуражка, станала грапава от кръв… Тръпки ме побиха, като си спомних за това и неволно погледнах към небето, за да му се порадвам, такова едно ниско, сиво и непрогледно.

Първото, което видяхме излизайки от селото, беше имперски бронеход, отбил се от пътя и забил нос в селския кладенец. Беше вече изстинал, тревата около него беше покрита с мазни сажди, под отворения бордови люк се търкаляше умрял плъхояд — всичко по него беше изгоряло, бяха останали само червеникавите му обувки с тройна подметка. Хубави обувки имат тези плъхояди. На тях обувките им са хубави, бронеходите — още по-добри, пък и бомбардировачите. Но войниците им, както знаете, нищо не струват. Чакали.

— Как ти харесва тази позиция, Гаг? — попита Гепарда.

Огледах се. Ама че позиция! Просто не можех да повярвам на очите си. Диваците си бяха издълбали окопи от двете страни на пътя, минаващ през средата на поляната между покрайнините и джунглите. Джунглите стояха пред окопите като стена на около петдесет крачки, не повече. Там можеш да събереш цял полк, цяла бригада, каквото си искаш, а онези в окопите така и няма да разберат, а когато разберат, вече нищо няма да могат да направят. Зад окопите на левия фланг имаше тресавище. Зад окопите на десния фланг имаше равно поле, което преди това е било засято с нещо, а сега всичко бе изгоряло. Да-а-а…

— Не ми харесва тази позиция — казах.

— На мен също — рече Гепарда.

И как ще я хареса! Тук имаше не само позиция, а на всичко отгоре и диваци. Бяха не по-малко от сто парчета и всички те се мъкнеха из тази своя позиция като на пазар. Едни наредени в кръг палеха огньове. Други просто си стояха, мушнали ръце в ръкавите си, а трети се лутаха насам-натам. Край окопите се търкаляха винтовки, стърчаха картечници, безсмислено заболи хоботите си в ниското небе. По средата на пътя, затънала в калта до главините, ни в клин, ни в ръкав се мъдреше ракетохвъргачка. На лафета й седеше възрастен дивак — или беше часови, или просто така си беше седнал, уморен от скитане. Впрочем той никому нищо не правеше — седеше си и си човъркаше ухото с клечка.

Вкиснах се от всичко това. Ех, да можех само да пална с картечницата си този пазар… О надежда погледнах Гепарда, но Гепарда си мълчеше и само движеше гърбавия си нос отляво надясно и отдясно наляво.

Отзад се чуха сърдити гласове и аз се огледах. До стълбището на крайната къща се караха двама дивака. Не можеха да си разделят дървеното корито — всеки дърпаше към себе си, всеки изригваше мръсни ругатни. Ах, виж, именно тях двамата с особено удоволствие бих ги поопърлил. Гепарда ми каза:

— Доведи ги.

Тутакси скочих към ония хапльовци, цапнах единия с приклада по ръката, цапнах и другия, и когато те се втренчиха в мен, изпускайки коритото, тръснах глава по посока на Гепарда. Дори не гъкнаха. И двамата се изпотиха така, сякаш бяха на баня. Изтривайки се пътьом с ръкавите си, те в тръс изтичаха към Гепарда и замръзнаха на две крачки пред него.

Гепарда бавно повдигна бастуна си, прицели се, сякаш играеше билярд, и ги фрасна право по муцуните, първо единия и после другия, а после ги погледна, говедата му с говеда, и само каза:

— Командирът при мен. Бързо.

Не, момчета. Все пак Гепарда явно не е очаквал, че тук ще бъде толкова зле. Разбира се, не би трябвало да очаква да е по-добре. Щом Бойните котараци са пратени да запушат дупката, то всекиму е ясно, че е боклук работа. Но такова нещо!… На Гепарда чак крайчето на носа му побеля.

Накрая се яви техният командир. Зад къщите се измъкна дълга полузаспала върлина със сиви бакенбарди. На около петдесет години, не по-малко. С червен нос, целия в жилчици, хванал с пръстите си пенснето, също както го носеха щабските в оная война, а на дългата му брадичка — мокри парченца от тютюн за дъвчене. Представи ни се като щабмайор и се опита да премине на „ти“ с Гепарда. Къде ти! Гепарда такъв студ му пусна, че оня се смали: отначало беше с половин глава по-висок, а след миг, гледам — змийско мляко! — вече гледа Гепарда отдолу нагоре, побеляло някакво старче.

Изобщо нещо такова се изясни: къде е противникът и колко е, щабмайорът не знаеше; неговата задача бе да държи селото до идването на подкрепления; бойната му сила се състоеше от сто и шестнайсет войника с осем картечници и две ракетохвъргачки; почти всичките войници бяха ограничено годни, а след вчерашния марш на скок двайсет и осем от тях лежали ей там в онези къщи, кой с охлузвания, кой с херния, кой с нещо друго…

— Слушайте — каза изведнъж Гепарда. — Каква става там?

Щабмайорът секна по средата на изречението и погледна в посоката, указана от полирания бастун. Ама че очища има нашия Гепард! Едва сега забелязах, че в най-големия кръг около един от огньовете, сред сивите куртки на нашите диваци гадно мъждукат раираните комбинезони на имперските бронепехотинци. Змийско мляко! Един, двама, трима… Четири плъхояда при нашия огън, а тези свини едва ли не се прегръщат с тях. Пушат. И хихикат за нещо си…

— Това ли? — продума щабмайорът и погледна Гепарда със заешките си очи. — Пленниците ли имате предвид, господин старши наставник?

Гепарда не отговори. Щабдивакът отново лепна пенснето си и се впусна в обяснения. Това, знаете ли, са пленници, но те, знаете ли, нямат никакво отношение към нас. Пленени са след вчерашния бой от егерите. И тъй като няма транспортни средства, а също така и поради недостиг на личен състав за подходяща охрана…

— Гаг — каза Гепарда, — отведи ги и ги предай на Кърлежа. Първо нека да се разпитат…

Щракнах със затвора и тръгнах към огъня.

Диваците ме забелязаха още отдалече, млъкнаха изведнъж и започнаха тихичко да се измъкват кой накъдето види. А на някои явно краката им се бяха парализирали от страх: както си седяха, така и продължиха да си седят с опулени очи. А раираните — те пък чак посивяха, нали знаят емблемата ни, плъхоядите му с плъхояди, чували са за нея!

Заповядах им да станат. Станаха. Неохотно. Заповядах им да се строят. Строиха се, къде ще ходят. Русолявият се захвана да ломоти нещо по нашенски — аз му тикнах цевта между ребрата и той млъкна. Така и тръгнаха пред мен — един подир друг, омърлушени, с ръце на гърба. Плъхове. И миризмата им е такава една плъхова… Двама от тях бяха здрави мъжища, широкоплещести, а другите двама, явно от последния набор — хилави сополанковци, може би съвсем малко по-възрастни от мен.

— Бегом марш! — ревнах аз по тяхному.

Почнаха да бягат. Бавно бягат, лошо. Оня, русолявият, куца. Тежко ранен е значи, изкълчил си е крака в банята. Нищо, ще стигнеш и куцайки…

Дотичахме до оня край на селото, където бяха камионите — момчетата ни видяха, закрещяха, засвиркаха. Избрах по-голяма локва, натиках пленниците в калта и се отправих към предния камион, където беше Кърлежа. А Кърлежа изскочи насреща ми — муцунката му весела, мустачките стърчат под носа му, а в зъбите му костен мундщук по модата на по-горния курс.

— Е, какво имаш да ми кажеш, братко простосмъртни? — пита той.

А аз му докладвам; така и така, такова и такова е положението, а пленниците трябва непременно първо да се разпитат. И нещо от себе си прибавих:

— И не ме забравяй, Кърлеж — му казвам. — Все пак аз ги доведох тук…

А той ме погледна и сърцето ми се сви.

— Котенце… — казва ми той, — ти тук се каниш да се забавляваш, а Гепарда там сам ли е? Е, хайде вземи три двойки и тичай при Гепарда! Бързо!

Нямаше какво да се прави. Не ми е писано, значи, не ми провървя. Погледнах моите раирани за последен път, преметнах автомата си през рамо и викнах с все сила:

— Пъ-ъърва, втора, трета двойка — при мен!

Котетата като грах се изсипаха от камиона: Заека с Петела, Носестия с Крокодила, Снайпера с оня… как беше… още не съм свикнал с него, него току-що от Пиганската школа ни го доведоха — убил не който трябва и ето ти го при нас.

Отдавна бях забелязал, но с никого не съм го споделял: просне се някой Котарак под горещата ръка на някой щатски, и веднага — заповед до частта. Еди кой си, по прякор еди какъв си, за извършване на углавно престъпление да се разстреля. И го извеждат на плаца, изправят го пред строя на най-добрите му приятели, следва залп, после хвърлят тялото му в камиона за погребение без почести, а сетне чуваш, че уж са го видели или в операция, или в друга част… И така е редно, струва ми се.

Изкомандвах им аз „бегом марш“ и затичахме обратно към Гепарда. А Гепарда не си губи напразно времето. Гледам, насреща ни онази върлина щабмайора, тича в тръс и вдига прах, а зад него колона от около петдесет парчета диваци с лопати, кирки и мотики, тропат с огромните си ботуши, потни, та чак пара се вдига от тях, Значи Гепарда ги е погнал да копаят нова позиция, истинска, за нас. Край къщите срещу медицинския пункт гледам блестят лопати и стои ракетохвъргачката и изобщо движението в селото е такова, като на главния булевард на именния ден на княза — диваците така пердашат, че никой не виждам да е с празни ръце: или с оръжие, но такива общо взето са малко, или влачат след себе ои сандъци с боеприпаси и станоци за картечниците.

Гепарда ни видя и изрази задоволството си. Двойката Заека и Снайпера веднага прати в джунглата на преден патрул, Носестия и Крокодила остави при себе си за свръзка, а на мен ми каза:

— Гас, ти си най-добрият ракетохвъргач в отряда и разчитам на теб. Виждаш ли тези хлебарки? Вземи ги със себе си. Ще монтираш ракетохвъргачката в оня край, ще избереш позиция, например там, където сега са камионите. Маскирай се добре и открий огън, когато запаля селото. Действай, Котарако!

Когато чух това, аз не хукнах, а направо полетях към хлебарките си. Тези мои хлебарки заедно с ракетохвъргачката бяха затънали в калната дупка по средата на пътя и явно имаха намерение да прекарат цялата война там. А пък аз цапнах един по ухото, сритах втория и бутнах с приклада третия между лопатките и така се разкрещях, че чак ушите ми писнаха. Че като заработиха моите хлебарки, ама истински, почти като хората. Изнесоха ракетохвъргачката на ръце от дупката и — марш, марш — затъркаляха я по пътя, само че колелата заскриптяха, запръска кал и — в друга дупка. Тук се наложи и аз самият да се впрегна. Да, момчета, диваците можеш да накараш да работят, само че трябва да знаеш как.

Значи положението ми беше такова. Вече бях избрал позиция — спомних си, че близо до камионите имаше някакви червеникави храстчета и плоска низинка зад тях, където можеше лесно да се завреш в земята така, че и дяволът не би те видял откъм джунглата. А аз оттук всичко ще мога да виждам — и пътя до самите джунгли, и покрайнините на селото, ако започнат да газят направо през къщите, и блатото отляво, ако бронепехотата се напъха там… И още си помислих, че не трябва да забравям да поискам от Кърлежа няколко двойки за прикритие от тази страна. Имам в касетките около двайсет парчета ракети, стига само тези писари да не са ги изхвърлили по пътя за насам, за да си облекчат товара… но това сега ще го проверим, а във всеки случай, веднага след като се окопаем, трябва да се изпратят хлебарки за попълнение. Страшно мразя, когато в боя се налага да се правят икономии. Тогава не е бой, а не знам какво… Имаме време до здрачаване, а когато започнат да газят по здрач, ще светне това диво село и всички ще ми бъдат като на длан, а тогава — удряй по когото си щеш. Няма да съжаляваш, Гепарде, че ми се довери!

Ето тази последната мисъл бях завършил машинално, лежейки вече по гръб, а в сивото небе над мен като странни птици летяха някакви горящи парцали. Не чух нито изстрел, нито взрив, а после изобщо нищо не чувах. Оглушах. Не зная колко време мина, после седнах.

От джунглата по четири в редица пълзят бронеходи, бълват огън и се разделят в боен веер, а зад тях пълзи следващата четворка. Селото гори. Над окопите се стеле дим, жива душа не се вижда. Походната кухня до факторията се е преобърнала, манджата се е разляла като червеникава купчинка, пуска пара. Моята ракетохвъргачка също се е преобърнала, а хлебарките лежат в кюветата на камара един върху друг. С една дума, удобна позиция заех аз, змийско мляко!

И тогава ни улучи вторият ред. Събори ме в кюветата, преобърна ме през глава, устата ми пълна с глина, а очите ми — с пръст. Тъкмо се вдигнах на крака — трети ред. И като се започна…

Все пак успяхме да вдигнем ракетохвъргачката на колела, изтърколихме я а кюветата и изгорих един бронеход. Хлебарките останаха две, къде се дяна третата — никой не знае.

После съвсем изведнъж се озовах на пътя. Пред мен цяла купчина раирани — близо, много близо, до мен. Кървава светлина осветяваше остриетата им. Над ухото ми оглушително трещеше картечница, в ръката си държах нож, а в краката ми се гърчеше някой, удряйки ме под колената…

После старателно, като на полигона, насочих ракетохвъргачката към стоманения щит, който се издигаше над мен през дима. Дори ми се счу командата на инструктора: „По бронепехотата с бронебойни…“ Но не можех да натисна спусъка, защото в ръката ми пак имаше нож…

После изведнъж настъпи тишина. Вече се смрачаваше. Оказа се, че ракетохвъргачката ми е цяла, аз самият съм цял, около мене се бе събрала цяла тълпа от диваци, около десетина. Всички те пушеха, а някой ми пъхна в ръката манерка. Кой? Заека ли? Не зная… Помня, че на фона на пламтящата къща на около трийсетина крачки се чернееше странна фигура: всички седяха или лежаха, а оня си стоеше прав и създаваше впечатление, че е черен, но гол… На него нямаше дрехи — нито шинел, нито куртка. Или все пак не е гол… „Заек, кой стърчи там?“ — „Не зная, аз не съм Заека.“ — „А къде е Заека?“ — „Не зная, а ти пий, пий…“

После ние копаехме, бързахме с всички сили. Това беше вече някакво друго място. Селото вече не беше встрани, а отпред. Тоест селото изобщо го нямаше — купище главни, затова пък на пътя горяха бронеходи. Много. Няколко. Под краката ми шляпаше блатна каша… „Обявявам ти благодарност, Котарако, юнак си ти…“ — „Извинете, Гепарде, но аз нещо лошо ви разбирам. Къде са всички наши? Защо има само диваци?…“ — „Всичко е наред, Гаг, работи, работи, братко храбрецо, всички са цели, всички са възхитени от тебе…“

… И изведнъж от черноалената мътилка право в лицето ми плисна дъжд от течен огън. Всичко изведнъж избухна — и труповете, и пръстта, и ракетохвъргачката. И някакви храсти. И аз. Боли. Адска болка. Като барон Трег. Искам локва, локва! Та нали тук имаше локва! Те лежаха в нея! Аз ги поставих там, змийско мляко, а трябваше в огъня да ги сложа, в огъня! Няма локва… Земята гореше, земята димеше и някой изведнъж с нечовешка сила я изхвърли изпод краката ми…