Червените магически свитъци

Епилог Град, който наричам дом

— И това е цялата история на издирването ни на „Алената ръка“ — каза Магнус, правейки драматичен жест с чаената си чаша.

Течността се разплиска, опръсквайки илюзията на Теса.

Сериозните сиви очи на магьосницата грейнаха от усмивката ѝ. От нея винаги се излъчваше сериозност и все пак тя често се усмихваше. Магнус се усмихна в отговор. Беше си откраднал няколко минути, преди двамата с Алек да си тръгнат, докато ловците на сенки все още бяха заети с официални доклади за станалото с „Алената ръка“.

Магнус също трябваше да направи своя доклад и се радваше да види лицето на Теса, дори да бе само проекция.

— Историята си я бива — отбеляза Теса.

— Ще кажеш ли в Спираловидния лабиринт? — попита Магнус.

— Ще им кажа нещо — отвърна Теса. — Нещо, което изобщо не прилича на историята, която ми разказа току-що. Ала нали знаеш, немалко истории зависят от интерпретацията.

— Ти си публиката — каза Магнус. — Оставям го на теб.

— Щастлив ли си? — попита Теса.

— Да, радвам се, че вече не съм несправедливо обвинен, че ръководя култ, стремящ се към световно господство. Освен това се радвам, че една умопобъркана магьосница вече не изпраща демони да ме преследват из Европа. Всичко това е много удовлетворяващо.

— Сигурна съм — меко каза Теса, — но щастлив ли си?

Магнус я познаваше отдавна. Свали защитните си бариери мъничко, толкова, че да отговори с едно простичко:

— Да.

Теса се усмихна без капчица колебание или неохота.

— Радвам се.

Магнус бе този, който се поколеба.

— Може ли да те попитам нещо? Някога ти обичаше ловец на сенки.

— Мислиш ли, че съм спряла?

— Когато обичаше ловец на сенки, страхуваше ли се понякога?

— Страхувах се през цялото време — отвърна Теса. — Естествено е да се боиш да не изгубиш най-скъпоценното нещо на света. Ала недей да се страхуваш твърде много, Магнус. Знам, че магьосниците и ловците на сенки са много различни и че между световете ни има разделение, което не е лесно да бъде преодоляно. Но както някой ми каза веднъж, правилния мъж няма да го е грижа. Можете да съградите мост над това разделение и да се откриете един друг. Можете да съградите нещо много по-голямо, отколкото бихте могли поотделно.

След думите ѝ се възцари мълчание, в което и двамата се замислиха за вековете, които бяха отминали, и онези, които предстояха. Слънцето все още грееше ярко през прозореца на хотелската стая в Рим, но това нямаше да трае дълго.

Най-сетне Магнус проговори неохотно:

— Ала накрая губим онези, които обичаме. И двамата го знаем.

— Не — отвърна Теса. — Любовта те променя. Любовта променя света. Според мен тази любов не можеш да изгубиш, колкото и дълго да живееш. Довери се на любовта. Довери се на него.

Магнус искаше да го направи, ала не бе в състояние да забрави думите на Асмодей, че е проклятие върху света. Спомни си как умолява с поглед Шинюн да не каже на Алек кой е баща му. Не искаше да лъже Теса. Не знаеше как да ѝ обещае, че ще последва съвета ѝ.

— Ами ако го изгубя, като му кажа истината?

— Ами ако го изгубиш, като я скриеш?

Магнус поклати глава.

— Грижи се за себе си, Теса — каза ѝ, вместо да обещае, че ще последва съвета ѝ.

Теса не го притисна.

— Ти също, приятелю. Пожелавам и на двама ви най-доброто.

Илюзията за Теса се стопи, кестенявата ѝ коса се изпари като облак във въздуха. След миг Магнус се надигна, за да се преоблече и да се срещне с Алек в Римския институт, та двамата най-сетне да продължат ваканцията си.

Портал се отвори, раздирайки въздуха на най-долното от стъпалата пред Института. Магнус стоеше на върха на тези стъпала. Вече беше прегърнал всички, включително и две италиански нефилимски момичета, които изглеждаха доста сепнати, че ги прегръщат, и трябваше да се представят, докато бяха в ръцете му, но ентусиазирано отвърнаха на прегръдката. Казваха се Мануела и Росела. На Магнус му се сториха симпатични.

Алек не прегърна никого, освен Ейлийн, ала ръцете му се обвиха силно около нея. Магнус погледна главата на Алек, наведена към тази на Ейлийн, и размени поглед и усмивка с Хелън.

— Надявам се, че следващата спирка във ваканцията ви ще е великолепна — каза Хелън.

— Ще бъде. Надявам се следващото място в годината ти за пътуване да е страхотно.

— Работата е там — каза Хелън, — че съм малко уморена от пътуване. Щастлива съм, където съм.

Ейлийн се приближи до нея.

— Пътуване? — повтори тя. — Мислех си, ако искаш компания за посещението си в Пражкия институт, че бих могла да дойда с теб. Не правя нищо, освен да се бия със силите на злото. А това бихме могли да го правим заедно.

Хелън се усмихна.

— Струва ми се, че ще измислим нещо.

Алек избегна опита на Леон Верлак за прегръдка, оставяйки го да му изпрати въздушна целувка по двете бузи, след което се присъедини към Магнус на върха на стъпалата.

— Готов ли си да се върнем към нашата ваканция? — попита Магнус и му протегна ръка.

— Нямам търпение — отвърна Алек и я улови.

Заедно, следвани от багажа си, двамата пристъпиха в Портала. Оставиха Римския институт зад гърба си и се озоваха в дневната на бруклинския апартамент на Магнус.

Магнус вдигна ръка и бавно описа кръг. Всички завеси се дръпнаха, всички прозорци се отвориха. Слънчева светлина заля дъските на пода и пъстрите черги, оплетени с алено и жълто, и синьо, огря заклинателните книги с подвързии от телешка кожа и златни букви на кориците и новата кафемашина, която Магнус беше купил, защото Алек не одобряваше той да краде кафе, като го призовава от местните кафенета.

Председателя Мяу се приближи до Магнус, извил глава в моментно колебание, преди да опише няколко осморки между краката му. След това се покатери по тялото му като опитен планинар, скачайки в ръцете му и издрапвайки нагоре, за да се свие на рамото му. Замърка до ухото му, близна го по бузата с език като шкурка и приключил с нужния поздрав, скочи на земята, без да го погледне повече.

— Аз също те обичам. Председателю Мяу — извика Магнус след него.

Алек се протегна с изпънати към небето ръце, полюшвайки се насам-натам, преди да рухне върху двуместното кресло. Изу си обувките и се отпусна във възглавниците.

— Толкова е хубаво отново да сме в Ню Йорк. Имам нужда от почивка след ваканцията.

Протегна ръка на Магнус и той се покатери в креслото до него. Усети как пръстите на Алек се заровиха в косата му.

— Никакви забележителности, които на всяка цена трябва да видим. Никакви сложни планове за вечеря, включващи въздухоплавателни балони, и определено никакви култове и магьосници убийци — прошепна той в ухото на Алек. — Просто у дома.

— Хубаво е да се приберем у дома. Липсваше ми гледката от този прозорец.

— Да — каза Магнус с почуда.

Имало бе толкова много прозорци и толкова много градове. Никога не му беше хрумвало, че може да му липсва гледката от някой от тях.

— Изи също ми липсваше.

Магнус си помисли за суровата сестра на Алек, която той бранеше дори повече от собствения си живот.

— Да.

— И Джейс.

— Ха.

Магнус се усмихна до бузата на Алек, знаейки, че той може да усети усмивката му, дори да не можеше да я види. Никога преди не му беше липсвала гледка, но бе хубаво да му липсва тази. Странно бе да гледа към червеникавокафявите камъни и синьото небе, към извивката на Бруклинския мост и искрящите кули на Манхатън и да си мисли за завръщане, за място, пълно със семейство и приятели.

— Мисля, че все още никой не ни очаква — каза Алек.

— Не е нужно да им обясняваме защо сме се върнали по-рано. Аз никога не обяснявам. Отнема по-малко време и ми придава загадъчно излъчване.

— Не, исках да кажа… — Алек преглътна. — Те ми липсват, но не бих отказал още малко време насаме с теб. Не е нужно да им казваме, че сме се прибрали.

Магнус грейна.

— Винаги мога да отворя Портал и отново да отидем на ваканция, ако ни се прииска. Можем да отидем на опера, както ти искаше. Малко по-късно.

— Бих могъл да кажа, че телефонът ми се е развалил — предложи Алек. — Мога да кажа, че съм го изпуснал в Тибър.

По лицето на Магнус се разля пакостлива усмивка.

— Имам по-добра идея.

Той скочи от дивана и се отправи към дъното на апартамента си. Направи магия и с два отривисти размаха бутна всички мебели настрани.

Обърна се към Алек, облечен изведнъж в много ярък ледерхозен22.

— Вярвам, че следващата ни спирка трябваше да бъде Берлин.

През следващия час наваксаха за седмици пътуване, позирайки пред най-различни фонове, измагьосани от Магнус върху стената на апартамента. На първата снимка танцуваха в една дискотека в Берлин. След това пренесоха партито пред музея „Прадо“ в Испания. Алек даде няколко бисквити на малко ято гълъби, които Магнус призова от покрива.

— Бих могъл да призова и бик — предложи той. — За правдоподобност.

— Как ли пък не — заяви Алек.

Последната им снимка беше в Ню Делхи, сред пъстроцветни тълпи пред джамията „Джама Масджит“ за Рамазан байрам. Магнус измагьоса сребърни купи с гулаб джамун, расмалай, фирни и още няколко индийски лакомства, които се редуваха да пъхат в устата на другия, позирайки пред камерата.

Алек се пресегна, за да привлече Магнус за целувка, но после се поколеба — пръстите му бяха лепкави от захар. Магнус махна и движението на ръката му бе последвано от проблясваща вълничка от магия, която разчисти десертите, фона зад гърба им и сиропа от ръцете им. След това се наведе и като взе лицето на Алек в шепи, го целуна.

— Сега, когато приключихме с ваканционната част от ваканцията — заяви той, — можем да се позабавляваме.

Облегна се на една етажерка, пълна с древни книги със заклинания, и улови ръката на Алек.

— Би било страхотно — срамежливо каза Алек.

— Поглеждайки назад — каза Магнус, — една разточителна почивка може би беше малко прекалена за нещо толкова ново като… това.

Той махна към тях двамата.

Алек се усмихна широко.

— Непрекъснато се тревожех, че ще объркам всичко.

— Как би могъл да объркаш каквото и да е?

Алек сви рамене.

— Дали ще мога да не изоставам от теб. Дали ще бъда достатъчно интересен.

Магнус се разсмя.

— Исках да ти покажа света, да ти покажа колко великолепно и романтично приключение би могъл да бъде животът. Ето защо организирах онази вечеря с балон над Париж. Знаеш ли колко дълго ми отне да го измисля? Само за да задържа масите и столовете изправени под поривите на вятъра, бяха нужни часове на магии, каквито дори не си виждал. А балонът въпреки това се разби.

Алек се разсмя заедно с него.

— Възможно е да съм попрекалил малко — призна Магнус. — Само че исках да сложа цялото великолепие и блясък на Европа в краката ти. Исках да си прекараш страхотно.

Когато отново погледна към Алек, той се беше намръщил.

— Действително си прекарах добре. Само че нямам нужда от всичко това. Те бяха просто места. Не е нужно да поставяш сцени, за да ме убедиш. Не се нуждая от Париж, Венеция или Рим. Искам просто теб.

За миг се възцари мълчание. Следобедното слънце, което нахлуваше през отворените прозорци, караше прахта в апартамента да блещука и хвърляше топло сияние върху преплетените им ръце. Магнус чуваше шума на бруклинския трафик, на жълтите таксита, които надуваха клаксони и се изпреварваха.

— Канех се да те питам — каза той. — Когато двамата с Шинюн се биехме в пентаграма в Рим, ти я простреля. Каза ми, че пред очите ти е имало десетки илюзии, в които аз и тя сме се биели. Как разбра коя е истинската Шинюн?

— Не съм — отвърна Алек. — Разпознах теб.

— О. Да не би едната от версиите ми да беше по-красива от останалите? — попита Магнус, очарован. — По-елегантна? Притежаваше някакъв неуловим чар?

— Не съм сигурен за това — отвърна Алек. — Ти посегна към ножа. Улови го, а после го пусна.

Магнус оклюма.

— Познал си ме, защото се бия по-зле, отколкото тя? Е, това е ужасна новина. Предполагам, че „Жалък в битка“ е в списъка с десетте най-отблъскващи качества за ловците на сенки.

— Не — каза Алек.

— Номер единайсет, точно под „Не изглежда добре в черно“?

Алек отново поклати глава.

— Преди да се съберем, често бях гневен и наранявах другите, защото ме болеше. Да бъдеш добър, когато те боли… това е трудно. Повечето хора не успяват да го постигнат. Демонът, който направи онази магия, не би могъл да си го представи. Ала сред всички онези фигури имаше една, която се поколеба да нарани някого, дори в миг на краен ужас. Не можеше да не си ти.

— О — каза Магнус.

Отново улови лицето на Алек в шепи и го целуна. Целувал го беше много пъти преди и никога нямаше да свикне с начина, по който Алек му отвръщаше, начина, по който той отвръщаше на Алек. Всеки път сякаш беше ново. Не искаше никога да свикне с него.

— Сами сме — промълви Алек до устата му. — Апартаментът ти е защитен с магии. Никой демон не би могъл да ни прекъсне.

— Вратите са заключени — каза Магнус. — А аз имам най-добрите ключалки, които парите и магията могат да осигурят. Дори руните за отваряне са безсилни срещу моите врати.

— Страхотна новина — каза Алек.

Магнус едва го разбра. Движението на устните му до неговите прогони всяка разумна мисъл от главата му.

Щракна с пръсти към леглото зад гърба си и златистоалената завивка политна в другия край на стаята, пърхайки като корабно платно.

— Може ли…?

Очите на Алек пламнаха от желание.

— Да.

Паднаха с преплетени тела върху копринените чаршафи. Магнус плъзна ръце под тениската на Алек, усещайки гладката кожа под износения памук и трепета на мускулите на голия му торс. Собственото му желание бе пламък ниско в корема, което се разливаше в гърдите му и го стискаше за гърлото. Александър. Моят красив Александър. Знаеш ли колко силно те желая?

Ала някъде дълбоко в ума му един глас нашепваше, че не може да каже на Алек истината за баща си, за живота си. Магнус искаше да сложи всяка истина за съществуванието си в краката на своя възлюбен, но това щеше да изложи Алек на опасност. Трябваше да го запази за себе си.

— Почакай, почакай, почакай — прошепна задъхано.

— Защо? — попита Алек с подпухнали от целувки устни и премрежени от желание очи.

Защо наистина. Добър въпрос. Магнус затвори очи и откри, че зад тях все още има светлина, тялото на Алек пасваше, топло, сладостно и съвършено, до неговото. Той се давеше в светлина.

Магнус го бутна лекичко назад, макар да не бе в състояние да го отблъсне надалече. Алек се озова на ръка разстояние от него върху алената коприна.

— Просто не искам да направиш нещо, за което ще съжаляваш — каза Магнус. — Можем да изчакаме колкото ти е нужно. Ако искаш да изчакаш, докато… докато си сигурен какво чувстваш…

— Какво?

Алек звучеше объркан и мъничко подразнен.

Когато Магнус си представяше красиви и чувствени моменти с възлюбения си Алек или моменти, в които самият той бе самопожертвователен и благороден, не си беше представял възлюбения си Алек да изглежда толкова подразнен.

— Целунах те в Залата на Съглашението, пред Ангела и всички, които познавам — заяви Алек. — Нима не разбра какво означава това?

Магнус си спомни как стои срещу Алек в началото на войната, мислейки си, че го е изгубил завинаги, само за да осъзнае, че не е. Беше познал увереност само за един-единствен великолепен миг, отекнал в Голямата зала и целия му живот като камбана. Ала подобни мигове не можеше да бъдат задържани. Магнус бе оставил сенки на съмнение за себе си, за миналото, за бъдещето на Алек да се промъкнат между тях и да изтръгнат тази увереност от ръцете му.

Алек го гледаше напрегнато.

— Преди векове си започнал демоничен култ и аз не ти зададох никакви въпроси. Следвах те из цяла Европа. Избих цяла глутница демони в „Ориент Експрес“ заради теб. Отидох в палацо, пълно с убийци и хора, които искаха да водим празни разговори и да танцуваме, заради теб. Излъгах Римския институт заради теб и бях готов да излъжа и Клейва.

Представено така, не беше малко.

— Съжалявам, че беше принуден да направиш всичко това — измърмори Магнус.

— Не искам да съжаляваш! Аз не съжалявам. Исках да го направя. Исках всичко това с теб. Притесняваше ме единствено когато ти беше в опасност, а аз не бях с теб. Исках да бъдем в опасност заедно. Искам да бъдем заедно, каквото и да става. Това е всичко, което искам.

Магнус зачака в мълчанието. След миг Алек каза тихо:

— Никога досега не съм обичал някого по този начин. Може би не го казвам правилно, но това е, което изпитвам.

Никога досега не съм обичал някого по този начин.

Сърцето на Магнус сякаш се пръсна и във вените му се разляха любов и желание.

— Алек — прошепна той. — Каза всичко съвършено.

— Тогава какво не е наред?

Алек коленичи върху леглото, косата му беше очарователно разрошена, бузите му — пламнали.

— За пръв път ти е — каза Магнус. — Искам да е съвършено за теб.

За негова изненада, Алек се ухили широко.

— Магнус. Чакам това толкова отдавна. Ако не го направим буквално веднага, ще скоча през прозореца.

Магнус се разсмя. Странно бе да се смее и да изпитва желание едновременно; не беше сигурен, че би могъл да го направи с друг, освен с Алек. Посегна през разстоянието между тях и го притегли към себе си.

От Алек се изтръгна рязко ахване, когато телата им се сблъскаха, и ето че вече никой от тях не се смееше. Дъхът на Алек секна, когато Магнус смъкна тениската му, допирът му беше гладен, изучаващ. Той откри яката на ризата на Магнус и я разкъса, смъквайки дрехата от раменете. Дланите му се плъзнаха по гладките ръце на Магнус. Положи целувки по гърлото на Магнус, голите му гърди, плоския му корем без пъп. Магнус зарови пръсти в непокорната му черна коса и се зачуди дали някой друг бе познавал някога подобно щастие.

— Отпусни се назад — прошепна най-сетне. — Отпусни се назад, Александър.

Алек се излегна върху леглото, красивото му тяло беше голо от кръста нагоре. Приковал очи в Магнус, той се протегна назад и улови таблата на леглото, така че мускулите на ръцете му изпъкнаха. Слънчевите лъчи, нахлуващи през прозореца, падаха върху него, къпейки го целия в бледо сияние. Магнус въздъхна, мечтаейки си за магия, която да спре времето, та завинаги да остане в този миг.

— Обич моя — промълви той. — Толкова е хубаво да сме си у дома.

Алек се усмихна и Магнус се наведе над него. Двамата се движеха и извиваха, и пасваха заедно, гърди до гърди, хълбоци до хълбоци. Дъхът на Алек секна, когато езикът на Магнус си проправи път в отворената му уста, докато ръцете му смъкваха останалите му дрехи, и ето че вече бяха кожа до кожа, дъх до дъх, пулс до пулс; Алек ближеше и смучеше пръстите на Магнус, камъните на пръстените му и Магнус усети как го разтърсва тръпка на шокирано желание, когато Алек го ухапа нежно по дланта. Целуваха се навсякъде и навсякъде, където се докосваха, бе като алхимия, преобразуване на обикновеното в злато. Напредваха заедно, започвайки заедно и придвижвайки се до остра настойчивост.

Когато и последното движение застина, а стоновете се превърнаха в тих шепот, те останаха прегърнати в гаснещата светлина на слънцето, Алек — сгушен до Магнус, отпуснал глава върху гърдите му. Магнус милваше косата му, зареял удивен поглед в сенките над леглото. Струваше му се, че за пръв път нещо такова се беше случило в света, че това бе началото на нещо блестящо и невероятно ново.

Магнус открай време имаше сърце на скитник. През вековете бе приключенствал из най-различни места, винаги търсещ нещо, което да утоли неспокойния му глад. Никога не бе предполагал как парченцата могат да паднат по местата си, как домът би могло да бъде някъде и някой.

Мястото му беше с Алек. Скитническото му сърце можеше да си отдъхне.

Порталът се отвори точно пред овехтялата свещена порта, недалече от върха на хълма. Червената боя, която някога я беше украсявала, се бе излющила още преди век, лиани пълзяха по стълбовете и напречната ѝ греда.

Шинюн излезе от Портала и вдъхна свежия планински въздух. Огледа владенията си и непреодолимите им магически бариери. Само една лисица бе успяла да се добере дотук, изгладняла и търсеща храна. Не беше намерила такава и бе останал единствено скелетът ѝ.

Шинюн последва лъкатушещата, обрасла в храсти пътека от натрошени камъни, която се изкачваше по възвишението. Старата къща на семейството ѝ в Корея бе известна сред местните като прокълнато, обитавано от призраци място. Шинюн предполагаше, че в известен смисъл действително беше така. Тя беше призракът на своето семейство, последната. Беше изоставена тук и никога нямаше да може да си тръгне наистина.

Прекрачи прага на къщата и махна с ръка, събуждайки я за живот. В огнището лумнаха пламъци; двата демоне нуе, с червени очи и остри като бръснач зъби, грейнали върху маймунските им лица, се втурнаха от огнището към нея, вирнали змийски опашки във въздуха.

Следвана плътно от двата си демона, тя пое по главния коридор, отвеждащ в задната част на къщата. Стигнаха до задънен край, а после стената потрепна и изчезна. Шинюн и демоните ѝ продължиха напред и стената отново стана плътна зад гърба им, докато те слизаха по тайното стълбище.

В дъното на избата имаше ръждясала метална клетка, подсилена с мощна магия. Демоните на Шинюн не бяха домашни любимци, а стражи. Не допускаха натрапници в къщата. Не допускаха и никой да излезе.

Шинюн освободи резетата и пристъпи в клетката. Демоните изсъскаха срещу купчината в ъгъла и мръсният зеленокож магьосник вдигна глава. Лицето му бе почти изцяло скрито от сплъстена коса, която някога бе бяла като сняг, ала сега бе посивяла от мръсотия.

— О, ти си била жива. Колко жалко. — Облегна се на купчината слама и зебло така, сякаш беше коприна. — Радвам се да видя, че изобщо не изглеждаш добре — добави. — Магнус Бейн се оказа по-страховит противник, отколкото очакваше? Кой да предположи? О, почакай, нали ти казах, че нямаш никакъв шанс срещу него. Неведнъж.

Шинюн го изрита жестоко в корема. Продължи да го рита, докато не беше възнаградена със стон.

— Може би нещата не се развиха така, както се надявах — каза запъхтяно. — Ти ще съжаляваш за това не по-малко от мен. Имам друг план, план за най-древните проклятия, и ти ще ми помогнеш.

— Съмнявам се — каза Рейгнър. — Не съм от услужливите.

Шинюн го удари. Продължи да го рита, докато той не се сви на кълбо от болка, а тя се извърна, така че да скрие сълзите си.

— Нямаш избор. Никой няма да дойде, за да те спаси — заяви Шинюн, студено и уверено. — Съвсем сам си, Рейгнър Фел. Всички мислят, че си мъртъв.