Червените магически свитъци

Глава 10 Лабиринт от вода

Магнус дръпна пердетата настрани и излезе на балкона на хотелската стая.

— А, Венеция. На света няма друг град като теб.

Алек го последва навън и се надвеси над парапета. Погледът му проследи една гондола, която се плъзна по канала и изчезна зад ъгъла.

— Малко мирише.

— Това е атмосферата.

Алек се ухили.

— Е, атмосферата е доста силничка.

Единственото хубаво на демонската атака от предишната нощ бе, че след десетината заклинания, направени на всички участници, както и на немалко странични наблюдатели, мунданите, които отговаряха за влака, не бяха забелязали силната врява, нито гигантската дупка в един от вагоните им. Пристигнаха във Венеция в десет часа сутринта, почти навреме.

Едно пътуване с водно такси по-късно, вече бяха пристигнали в хотел „Белмонд Киприани“, само на няколко пресечки от бившето седалище на „Алената ръка“.

Магнус влезе обратно в апартамента им и махна с ръка към куфарите си. Те се отвориха и започнаха да се разопаковат сами. Блейзъри и сака хвръкнаха в очакващия ги дрешник, бельо се сгъна и се пъхна в чекмеджетата, обувки се строиха в спретната редичка до вратата, а ценните вещи се заключиха в сейфа.

Магнус отново се обърна към Алек, който следваше движението на слънцето по безоблачното небе с лека гримаса.

— Знам какво си мислиш — каза Магнус. — Закуска.

— Нямаме време. — Шинюн нахълта в апартамента им, без да чука. — Незабавно трябва да претърсим изоставеното им седалище.

Тя, естествено, вече се беше преоблякла в костюм с италианска кройка, който грееше от магии и защити.

Магнус я изгледа неодобрително.

— Не работим заедно от кой знае колко време, Шинюн Юнг, но има нещо, което трябва да научиш за мен възможно най-бързо, и то е, че се отнасям много сериозно към храненията си.

Шинюн погледна към Алек, който кимна.

— Във всеки един момент е възможно да организирам цяла нова стъпка в мисията ни, въртяща се около посещението на някой ресторант или бар. И ако го направя, наистина ще си заслужава.

— Ако е толкова важно… — започна Шинюн.

— Ще се храним по три пъти на ден. Закуската е един от тези три пъти. Всъщност закуската ще бъде най-важният от тези три пъти, защото закуската е най-важното хранене за деня.

Шинюн погледна към Алек, който заяви напълно сериозно:

— Много мисии, целящи да сложат край на някое голямо зло, са се проваляли, защото на някого му е паднала кръвната захар.

— Наистина слушаш, когато говоря! — възкликна Магнус.

Алек отправи на Шинюн извинителна усмивка, на която тя не отговори със същото.

— Добре — каза магьосницата. — Е, откъде започва вашият план за деня?

За щастие, планът за деня на Магнус започваше в ресторанта на хотела. Настаниха се на чист въздух на терасата, любувайки се на парада от лодки, които се носеха покрай тях в лагуната. Алек изгълта две палачинки и се зачуди дали да не си поръча трета, докато Магнус се наслаждаваше на еспресо, най-сложно звучащото ястие с яйца в менюто и искрящия тюркоазен канал.

— Мислех си, че може би Венеция ще ти хареса повече от Париж — подхвърли той.

— Париж ми хареса — отвърна Алек. — Тук също е хубаво. — Стегна се с видимо усилие и се обърна към Шинюн, опитвайки се да подхване разговор: — За пръв път пътувам за развлечение. Досега винаги съм бил близо до дома. Къде е твоят дом?

Магнус бе принуден да извърне лице, вглеждайки се в лодките за миг. Понякога нежността, която изпитваше към Алек, буквално му причиняваше болка.

Шинюн се поколеба.

— Корея беше моят дом, когато имах такъв. Корея на династията Чосон10.

За миг се възцари мълчание.

— Трудно ли бе да си магьосница там?

Шинюн погледна към Магнус и каза:

— Няма място, в което е лесно да бъдеш дете магьосник.

— Така е — съгласи се Магнус.

— Родена съм в малко селце, недалече от планината Кууол. Магьосническият ми знак се прояви късно. Бях на четиринайсет години и сгодена за Йонсонг, красиво момче от добро семейство в селото. Когато лицето ми се вкамени, всички решиха, че съм се превърнала в демон хання или съм обладана от куишин11. Годеникът ми каза, че не го е грижа. — Гласът ѝ потрепери съвсем леко. — Щеше да се ожени за мен, ала беше убит от демон. Посветих живота си на това да преследвам демони в негова чест. През вековете ги изучавах задълбочено. Познавам навиците им. Знам имената им. И никога не съм призовавала демон, нито някога ще го направя.

Магнус се облегна назад и отпи глътка кафе.

— Алек, помниш ли снощи, когато нашата нова позната каза, че не може да ни разкаже нищо за миналото си?

Шинюн се засмя.

— Това е отдавнашна история. Оттогава имах предостатъчно време, за да си създам друго минало, след като оставих всичко онова зад гърба си.

— Е — каза Магнус, — разбирам, че си направила своя избор, но държа да те уведомя, че аз непрекъснато призовавам демони. Е, не буквално непрекъснато. Но когато ми платят за това и то се вмества в рамките на моралния ми кодекс, естествено.

Шинюн се замисли над думите му.

— Но нали не… харесваш демоните. Нямаш нищо против да ги убиваш.

— Те са агресивни, безмозъчни опустошители на нашия свят, така че, да — отвърна Магнус. — Нямам нищо против да ги убивам. Та гаджето ми е ловец на сенки, в името на всичко свято. Буквално в името на всичко свято.

— Забелязах — сухо каза Шинюн.

За миг се възцари неловко мълчание, в което Шинюн измагьоса мъничко, реещо се във въздуха копие на чудовището октопод, с което се бяха били предишната нощ.

— Ще си поръчам още едно еспресо — каза Магнус, махвайки с празната чашка към сервитьора.

— Тази майка на люпило например. Няма кости и може да регенерира собствената си плът. Може да я посичате или пронизвате колкото си искате, но тя възстановява органите и крайниците си твърде бързо, за да се справите с нея по този начин. Вместо това трябва да я разкъсате на парчета отвътре. Ето защо използвах звукова магия.

— Била си се с тях и преди? — попита Алек.

— Преди стотина години си имах работа с една, която тероризираше жителите на хималайско селце.

Разговорът се насочи към лов на демони, което беше изключително отегчително за Магнус, но крайно интересно за Алек. Така че той се облегна назад, отпивайки от еспресото си, оставяйки минутите да си минават, докато в разговора не настъпи пауза. Тогава се прокашля и каза тихо:

— Ако всички сме приключили със закуската, бихме могли да отидем да разгледаме седалището на „Алената ръка“, за което сме слушали толкова много.

Шинюн има благоприличието да придобие малко засрамен вид, докато се връщаха от ресторанта в лобито. Магнус уреди от хотела да им повикат водно такси. Докато то пристигне, Шинюн и Алек отново бяха започнали да си разменят съвети за убиване на демони.

Тайната на Венеция бе, че улиците ѝ представляват непознаваем лабиринт, ала в каналите имаше известна странна логика. Вместо да се лутат из уличките на град, в който нямаше никакви табели и обозначения, водното им такси ги остави съвсем близо до палацото, което им трябваше.

Златните му стени бяха отрупани с бели мраморни колони и сводове, украсени с алена мазилка. Прозорците на онова, което на други места се наричаше приземен, а във Венеция „воден“ етаж, бяха необикновено големи, рискуващи наводняване в името на красотата. Стъклото отразяваше водите на канала, превръщайки мрачния тюркоаз в искрящ нефрит.

Магнус не можеше да си представи как основава култ, но ако трябваше да го направи, лесно можеше да се види как избира точно тази сграда за това.

— Място съвсем по твой вкус — подхвърли Алек.

— Невероятно е — съгласи се Магнус.

— Онова, което най-много се набива на очи обаче, са хората, които непрекъснато влизат и излизат. Приятелката ти Теса не каза ли, че е изоставено?

Венеция винаги беше пълна с хора, които превръщаха улиците в също такова живо движение, както и каналите, но Алек беше прав. През двукрилата врата на палацото влизаше постоянен поток от хора.

— Ами ако „Алената ръка“ все още действа тук? — попита Алек.

— В такъв случай задачата ни става по-лесна — нетърпеливо каза Шинюн.

— Това очевидно не са никакви последователи на култ — изтъкна Магнус. — Погледнете колко са отегчени.

И наистина, мъжете и жените, които влизаха и излизаха от палацото, изглеждаха така, сякаш тичат по задачи. Носеха камари дрехи, кашони или купчини столове. Човек, облечен с униформата на готвач, се появи със съдове за подгряване, покрити с фолио. Никакви роби, маски или стъкленици, пълни с кръв, нито следа от животни за приношения. Някои от тях бяха долноземци, забеляза Магнус.

Той се отправи към най-долноземния от тях — зелен дриад, който стоеше до входната врата и говореше разпалено с един сатир, държащ клипборд.

Когато го видя да се приближава, дриадът се сепна.

— Леле… ти да не си Магнус Бейн?

— Познаваме ли се? — попита Магнус.

— Не, но определено би могъл да ме опознаеш — отвърна дриадът, изпращайки му въздушна целувка.

Зад него Алек се прокашля силно.

— Поласкан съм, ала както чуваш, вече съм заплют. Или по-точно, накашлян.

— Жалко. — Дриадът смушка сатира в гърдите. — Това е Магнус Бейн!

Без да вдига очи от клипборда, сатирът заяви:

— Магнус Бейн не е поканен на партито. Чувам, че е, понеже излиза с ловец на сенки.

Дриадът ги изгледа извинително.

— Хи-то за ов-леца на енки-с — прошепна той силно на сатира. — Ов-лецът на енки-с е тук и може да те у-еч.

— Аха, и освен това разгадах тайния ви език — сухо каза Алек.

Магнус придоби наранен вид и се обърна към спътниците си.

— Не мога да повярвам, че не съм поканен на партито. Аз съм Магнус Бейн! Дори тези двамата го знаят.

— Какво парти? — попита Шинюн.

— Съжалявам — продължи Магнус, — нека да се овладея. Парти, на което Алек не е поканен, не е парти, на което бих искал да присъствам.

— Магнус, какво парти? — повтори Шинюн.

— Според мен на Шинюн ѝ се струва странно — обясни Алек на Магнус съвсем бавно, — че има парти с долноземци, което ще се състои в бившето седалище на „Алената ръка“.

— Ти — обърна се Шинюн към дриада с властен тон. — Какво каза той за някакво парти?

Дриадът придоби озадачено изражение, но отговори достатъчно охотно:

— Балът с маски тази вечер, за да отпразнуваме победата над Валънтайн Моргенстърн във Войната на смъртните. Това голямо място току-що беше обявено за продан и един магьосник го нае за големия купон. Пристигат гости от целия Свят на сенките. Цял куп от нас дойдохме с влак от Париж. — Той изду гърди, бузите му бяха изумрудени от гордост. — Нали знаеш, ако долноземците не се бяха обединили, за да го разгромят, целият свят щеше да е в опасност.

— Ловците на сенки също взеха участие — изтъкна Алек.

Дриадът махна с ръка и около китката му изпърхаха листове.

— Чух, че помогнали.

— Доста хора ли ще дойдат на това тържество? — попита Магнус. — Надявах се да се видя с един приятел магьосник. Мори Шу. Името му в списъка ли е?

Чу как Шинюн си пое рязко дъх зад гърба му.

Сатирът запрелиства страниците.

— Да, тук е. Само че някой ми каза, че може и да не успее да дойде, нещо за това, че напоследък се укривал. Намесени бяха демони.

— Ти, разбира се, си поканен — заяви дриадът на Магнус. — И ти, и спътниците ти. Беше пропуск, че те няма в списъка.

Сатирът послушно отгърна на последната страница и вписа името на Магнус в списъка.

— Дълбоко съм засегнат, че бях изключен от поканите, поради което аз и моите спътници със сигурност ще присъстваме — заяви Магнус надменно.

На дриада му беше нужен миг, за да осмисли думите му, а после кимна.

— Вратите се отварят в осем.

— Ще бъдем там много, много по-късно — заяви Магнус, — защото социалният ни календар е запълнен.

— Разбира се — отвърна дриадът.

Поеха надолу по стъпалата и спряха да се посъвещават.

— Съвършено — каза Алек. — Отиваме на партито, измъкваме се скришом, откриваме Камарата. Нищо работа.

Шинюн кимна в знак на съгласие.

— Вие двамата си мислите, че ще отидете на парти? — попита Магнус. — Облечени по този начин?

Алек и Шинюн се спогледаха. Шинюн носеше строгия си костюм, който беше скъп, но съвсем неподходящ за парти. Триострият ѝ меч висеше на кръста. Алек беше с избеляла тениска и дънки, по които, незнайно защо, имаше боя. Магнус вече беше попълнил гардероба му в Париж, но определено нямаха карнавални маски или пищни костюми, което, що се отнасяше до Магнус, бе отлична възможност да се отдаде на едно от любимите си занимания.

— Хайде, ловци на демони — заяви той церемониално. — Отиваме да пазаруваме.

Глава 11 Маски

— Не го казвам често — заяви Магнус, — обаче — та-да!

Беше ги завел в „Le Mercerie“ за нещо, което обещаваше да бъде истински разхитително пазаруване.

Алек и друг път беше ходил да пазарува заедно с Магнус, така че беше запознат с процеса. Чакаше във всеки магазин с половин дузина торби, докато Магнус изпробваше почти всичко — от традиционни костюми, през матадорско traje de luces12, до нещо, което подозрително приличаше на костюм на мариачи. Всеки стил и цвят като че ли прекрасно отиваше на тъмната му коса и зелено-златните му котешки очи, така че Алек не бе сигурен какво точно търси. Каквото и да избереше Магнус, Алек беше сигурен, че щеше да изглежда добре в него.

Настоящият тоалет не беше изключение. Беше обул черен кожен панталон, който обгръщаше дългите му крака така, сякаш мускулите му бяха потопени в мастило. Коланът представляваше метална змия, гайките — люспи, а катарамата — глава на кобра със сапфирени очи. Пуловерът с падаща поло яка бе водопад от среднощно сини и индигови пайети, спускаща се ниско отпред, така че да разкрие не само ключиците му, но и дълга ивица кожа.

Магнус се завъртя, а после се погледна преценяващо в огледалото, с гръб към Алек. От гледката устата на Алек пресъхна.

— Мисля, че изглеждаш… добре — каза той.

— Някакви забележки?

— Ами с този панталон ще ти е трудно да се движиш в битка, но пък няма да е нужно да се биеш. Ако се наложи, аз ще се бия вместо теб.

Магнус придоби изненадан вид и Алек не беше сигурен дали не е казал нещо погрешно. А после изражението на Магнус омекна.

— Оценявам предложението ти. А сега ще премеря само още нещо.

И с тези думи отново изчезна в пробната.

Появи се в костюм без яка, преметнал нехайно през раменете си асиметрична къса пелерина в същия цвят. Шинюн се появи в нещо, което приличаше на смесица от доспехи и булчинска рокля.

Пет минути след като бяха влезли в първия магазин, Алек си беше избрал нещо, което Магнус описа като редингот — черно, със средна дължина отзад. Беше достатъчно свободно, за да може да се движи и бие в него, както и за да скрие стили и серафимски ками. Магнус беше искал да изпробва нещо по-шарено, но Алек бе отказал и той не бе настоял. Ризата отдолу беше копринена и наситено синя, с цвета на очите му.

След като премери няколко доста семпли рокли, Шинюн бе видяла Магнус да изниква от пробната, облечен в златен костюм, вдъхновен от египетска погребална зала, след което се появи в пищен прасковен ханбок13. Магнус ѝ направи няколко комплимента и ето че надпреварата беше в разгара си.

Шинюн се съревноваваше с Магнус. Може би всички магьосници се съревноваваха помежду си. Алек не беше срещал много от тях и нямаше представа.

Опитваше се да не се тревожи прекалено за Шинюн. Магнус очевидно я харесваше, но Алек се чувстваше неловко с непознати и отчаяно искаше да не се покаже още по-неловък по време на романтичното им пътуване. Как се очакваше двамата с Магнус да се опознаят по-добре, когато наблизо винаги имаше още някой?

Може би да не се тревожи беше изгубена битка. Поне се опитваше да не показва, че се притеснява.

Той побутна смаяната продавачка до себе си.

— Откъде имате тези костюми?

Младата жена поклати глава и отвърна на внимателен английски:

— Нямам представа. За първи път виждам тези дрехи.

— Хм — каза Алек. — Странно.

В крайна сметка Магнус се спря на блестящ бял костюм, украсен с нещо, което приличаше на блещукащи драконови люспи, който го обгръщаше в опалесцентна светлина. Носеше наметало с цвят на слонова кост, което се спускаше до коленете, а яката на ризата му беше разкопчана — перлена материя, надиплена до матовата му кожа.

Шинюн беше решила да действа със замах, спирайки се на разкошна черна рокля с огромни панделки, извиващи се около хълбоците ѝ. Изящни сребърни лиани се спускаха от шията ѝ до пода, а зад главата ѝ се издигаше фонтан от цветя.

Помолиха Алек да им помогне с окончателния избор на маски. За Магнус той беше между златна маска с оранжеви пера, разперени в полукръг, и отразяващо сребърно домино, което бе едва ли не твърде ярко, за да го погледнеш. Шинюн се колебаеше между обикновена, закриваща цялото лице мраморна маска и тънка маска от тел, която не покриваше почти нищо, все иронични избори. Алек избра сребърното домино за Магнус и телената маска за Шинюн. Магьосницата я закрепи над безизразното си лице с бегло излъчване на задоволство.

— Изглеждаш добре — каза ѝ Магнус, а после погледна към Алек и му подаде копринена полумаска с наситено синия цвят на полумрак. Алек я прие и Магнус се усмихна. — А ти изглеждаш съвършено. Да вървим.

Сумрак обгръщаше града. Палацото бе украсено с факли, нашарили върховете на стените му. Бяла мъгла се бе разстлала над улиците наоколо, кълбейки се около колони и над канали, придавайки на мястото тайнствено сияние. Алек не беше сигурен дали бе магия, или естествено явление.

Над мраморната фасада на сградата елфически светлинки блещукаха и се движеха, размествайки се на всеки няколко минути, за да изпишат думите ВСЕКИ ДРУГ ДЕН ОСВЕН ДЕНЯ НА ВАЛЪНТАЙН.

Алек не си падаше по партитата, но поне можеше да оцени повода за днешното тържество.

Беше се бил, за да спре Валънтайн Моргенстърн. Би дал живота си, за да го стори. Не се беше замислял особено как гледат долноземците на Валънтайн, който ги смяташе за нечисти и възнамеряваше да изличи петното на тяхното съществуване от земята. Сега осъзна колко уплашени трябва да са били.

Ловците на сенки имаха много прочути воини. Алек не си беше давал сметка какво би било усещането за долноземците да имат долноземска победа и свои собствени герои от войната… не само от един клан, едно семейство или една глутница, а такива, които принадлежат на всички долноземци.

Щеше да е още по-добре настроен, ако върколаците от охраната не бяха настояли да го претърсят щателно. На два пъти. Охраната не беше изглеждала толкова стриктна, докато не забелязаха руните му.

— Това е нелепо — сопна се той. — Бих се във войната, чието спечелване празнувате. На страната на победителите — побърза да уточни.

Повикаха главата на охраната, най-едрия от върколаците (логично, помисли си Алек).

— Просто не искаме неприятности — каза ниско главата на охраната.

— Не съм възнамерявал да създавам неприятности. Тук съм — заяви Алек ясно, — за да празнувам.

— А аз си мислех, че ще бъдете двама — измърмори върколакът.

— Какво? Двама ловци на сенки?

Върколакът сви масивните си рамене.

— Господи, надявам се, че не.

— Приключихте ли вече с партньора ми за танци? — намеси се Магнус. — Разбирам, че не е лесно да свалите ръце от него, но наистина настоявам.

Шефът на охраната сви рамене и махна с ръка.

— Добре, върви.

— Благодаря — отвърна Алек ниско и посегна към ръката на Магнус. Охранителите бяха конфискували лъка и стрелите му, ала той не се притесняваше особено, защото не бяха открили шестте серафимски ками и четирите кинжала, които беше скрил по тялото си. — Тези хора са невъзможни.

Магнус се отдръпна съвсем лекичко, така че Алек не успя да улови ръката му.

— Част от тези хора са мои приятели — каза той. После обаче сви рамене и се усмихна. — Е, някои от приятелите ми са невъзможни.

Алек не беше напълно убеден. Беше натъжен от разстоянието между ръцете им. Двамата влязоха в имението с това малко студено разстояние между себе си.

Глава 12 Стъпвай леко

„Императорски валс“ на Йохан Щраус звучеше във великолепната бална зала. Магнус видя стотици маскирани души в пищни костюми да танцуват в унисон, на музика, която можеше да бъде не само чута, но и видяна. Сякаш изтръгнати от черно-белите нотни листове и превърнати в ярки, живи форми, нотите се рееха във въздуха, носейки се по течения от музикални петолиния и обвивайки се около блещукащите маски и сложните прически на танцуващите.

На тавана грееха съзвездия; не, това беше оркестърът. Звезди се движеха, оформяйки очертанията на хора и инструменти. Първа цигулка бяха Везните, Голямата мечка — втора цигулка. Съзвездието Орел свиреше на виола, докато Скорпионът беше на контрабаса. Орион свиреше на виолончело, Херкулес — на ударни. Звездите свиреха, докато маскираните двойки танцуваха, а музикалните ноти се рееха между тях.

Магнус пое по мраморното стълбище, което водеше от фоайето в балната зала, с Алек и Шинюн от двете си страни, сякаш бяха негови телохранители.

— Принц Адаон — възкликна, разпознал свой приятел.

Принц Адаон, чиято лебедова маска контрастираше прекрасно с тъмната му кожа, му се усмихна над главите на своите придворни.

— Лично познаваш един принц? — попита Алек.

— Не бих искал да имам нищо общо с повечето принцове от Тъмния двор — отвърна Магнус. — Не можеш да си представиш какви неща правят. Могат само да се благодарят, че не съществуват елфически таблоиди. Адаон е най-свестният измежду тях.

В подножието на стълбището се натъкнаха на мъж с лавандулов смокинг и маска на El Muerto, която закриваше цялото му лице; бялата му коса беше пригладена назад. Магнус се усмихна широко.

— Нашият домакин, предполагам.

— Какво те кара да мислиш така? — попита мъжът с британски акцент.

— Кой друг би могъл да организира това парти? Поздравявам те, че не си пожалил усилия. Няма смисъл от половинчати работи. — Магнус протегна ръка и се здрависа с него. — Малкълм Фейд. Отдавна не сме се виждали.

— Тъкмо преди новото хилядолетие. Помня, че когато те видях, ти преживяваше доста шантав период.

— Да. Наричаше се гръндж. Изненадах се да науча, че си се преместил в Лос Анджелис и че са те направили върховен магьосник.

Малкълм повдигна маската си и се усмихна, изражението му беше винаги мило и доста печално.

— Нали? Ама че глупаци.

— Поздравявам те със закъснение — каза Магнус. — Как вървят нещата? Работиш над нещо и то очевидно не е загарът ти.

— О, запълвам си времето с това-онова, едно от тях е планирането на партита. — Малкълм махна с ръка към зрелището на балната зала. Небрежното държание му се удаваше прекрасно, но Магнус го познаваше отдавна. — Радвам се, че се наслаждавате на малкото ми соаре.

Двама души се приближиха зад Малкълм — фея с лавандулова кожа и ръце с ципи между пръстите и някой, когото Магнус познаваше. Джони Рук беше смъкнал слънчевите очила ниско на носа си, което беше необяснимо, при положение че смяташ носенето на слънчеви очила на закрито, посред нощ за обяснимо. Магнус видя как очите му над слънчевите очила се разширяват, когато го познаха, и се извръщат.

— О, познавате ли се? Сигурен съм, че се познавате — каза Малкълм отнесено. — Това е Хаясинт, моята незаменима помощница в планирането на партита. И Джони Рук. Сигурен съм, че и той е незаменим за някого.

Магнус махна с ръка.

— Това са Александър Лайтууд, ловец на сенки от Нюйоркския институт, и Шинюн Юнг, загадъчен воин със загадъчно минало.

— Колко загадъчно — започна Малкълм, но после вниманието му беше отвлечено от появата на няколко палета със сурово месо. Той се огледа безпомощно наоколо. — Някой знае ли за какво е това?

— За върколаците е. — Хаясинт махна на доставчика да се приближи. — Аз ще се погрижа. Възможно е обаче да се нуждаят от теб в салона.

Тя сложи ръка върху искрящата раковина в ухото си и прошепна нещо на Малкълм. Кръвта се отцеди от бездруго бледото лице на върховния магьосник на Лос Анджелис.

— Майчице. Ще трябва да ме извините. Сирените са се настанили до фонтана с шампанско и се опитват да удавят гостите ни в него.

И той се отдалечи забързано.

— Ти беше на Пазара на сенките — каза Алек на Джони Рук, разпознал го най-сетне.

— Не си ме виждал преди — заяви Джони. — Всъщност не ме виждаш и сега.

Той изхвърча от балната зала.

Алек гледаше цялата стая със затворено, подозрително изражение на лицето. Мнозина отвръщаха на погледа му с интерес.

Магнус беше довел ченге на партито. Разбираше това. Не можеше да вини Алек, задето беше подозрителен. Почти всички долноземци имаха минало, изцапано с червено. Вампирите пиеха кръв, магията на елфи и магьосници нерядко се объркваше, върколаците губеха контрол и други хора губеха крайници. В същото време не можеше да вини и долноземците, задето бяха предпазливи. Не беше толкова отдавна времето, когато ловците на сенки украсяваха стените си с глави на долноземци.

— Здрасти, Магнус! — извика магьосница с простичка зелена рокля и бяла маска на чумен лекар, под която се виждаше синя кожа.

— Здравей, миличка — каза той и я взе в прегръдките си. След като я повдигна във въздуха и я завъртя в кръг, я представи гордо на останалите: — Алек, Шинюн, това е Катарина Лос. Тя е една от най-старите ми приятелки.

— О — каза Катарина. — Много съм слушала за теб, Александър Лайтууд.

Алек придоби разтревожен вид.

Магнус искаше двамата да се харесат. Гледаше ги как се гледат един друг. Е, тези неща отнемаха време.

— Може ли да поговорим за малко, Магнус? — попита Катарина. — Насаме?

— Аз ще отида да намеря каменната ни коза — заяви Шинюн и се отдалечи.

Катарина изглеждаше озадачена.

— Просто един от по-колоритните ѝ изрази — каза Магнус. — Разбираш ли, тя има загадъчно минало.

— Аз също трябва да вървя.

С тези думи Алек изтича да догони Шинюн… Магнус видя как се съвещават, изглеждаше така, сякаш обсъждат кой къде да претърси.

— Ще се видим тук, във фоайето! — извика Магнус.

Алек вдигна палци, без да се обръща.

Катарина улови Магнус под лакътя и го отведе, като учителка с непослушен ученик. Намериха си тясна ниша зад ъгъла, където музиката и звуците на партито бяха приглушени. Тя се обърна към него.

— Неотдавна лекувах Теса от рани, които според нея е получила в битка с членовете на демонопоклоннически култ. Каза ми, че ти, цитирам, „ще се погрижиш“ за тях. Какво става? Обясни.

Магнус направи физиономия.

— Възможно е да съм замесен в основаването му.

— Колко много?

— До уши.

Катарина настръхна.

— Изрично ти казах да не го правиш!

— Така ли? — Искрица надежда трепна в гърдите на Магнус. — Спомняш си какво е станало?

Катарина го изгледа притеснено.

— Нима ти не си спомняш?

— Някой е отнел всичките ми спомени, свързани с този култ — обясни Магнус. — Не знам кой, нито защо.

Прозвуча по-отчаян, отколкото му се щеше, по-отчаян, отколкото искаше да бъде. Лицето на старата му приятелка беше пълно със съчувствие.

— Не знам нищо за този култ. Срещнах се с теб и Рейгнър за кратка ваканция. Ти изглеждаше угрижен, но се опитваше да го обърнеш на шега, както правиш винаги. С Рейгнър казахте, че ви е хрумнала блестящата идея да основете култ на шега. Казах ви да не го правите. Това е всичко.

Магнус, Катарина и Рейгнър нерядко бяха пътували заедно през вековете. В резултат на едно запомнящо се пътуване той беше пропъден от Перу. Открай време тези приключения му доставяха по-голямо удоволствие от всички други. Да бъде с приятелите си, бе почти същото като да има дом.

Не знаеше дали някога щеше да има друго пътуване. Рейгнър беше мъртъв, а бе възможно Магнус да е извършил нещо ужасно.

— Защо не ме спря? — попита. — Обикновено ме спираш!

— Трябваше да отведа едно осиротяло дете през океана, за да спася живота му.

— Окей. Това е добра причина.

Катарина поклати глава.

— Изпуснах те от очи само за секунда.

Катарина беше работила в мундански болници в Ню Йорк в продължение на десетилетия. Спасяваше сираци. Лекуваше болните. Открай време беше гласът на разума в тяхното малко трио.

— Значи, съм възнамерявал да основа култ на шега и предполагам, че съм го направил. А сега този култ пародия е истински и има нов лидер. Изглежда, че са се замесили с Велик демон.

Дори пред Катарина Магнус отказваше да изрече името на баща си.

— Изглежда, че шегата е поизлязла от контрол.

— Изглежда, че шегата е на мой гръб. Носят се слухове, че съм новият лидер. Трябва да намеря тези хора. Познаваш ли мъж, на име Мори Шу?

Катарина поклати глава.

— Знаеш, че никого не познавам.

Група пияни феи минаха, препъвайки се, покрай тях. Веселието видимо набираше скорост по децибели и необузданост. Катарина изчака отново да останат сами, преди да продължи.

— Забъркал си се в тази каша и все още имаш ловец на сенки до себе си? Магнус, знаех, че излизаш с него, но това отдавна не е просто забавление. Негов дълг е да каже на Клейва, че ти си основал този култ. Слухът, че ти го оглавяваш, рано или късно, ще стигне до ушите им, независимо дали твоят Лайтууд ще им каже, или не. Нефилимите няма да търсят по-надалече, за да намерят върху кого да стоварят вината. Нефилимите не допускат слабост. В сърцата им няма място за състрадание и милост. Виждала съм децата на Ангела да убиват събратята си, задето са нарушили скъпоценния им Закон. Магнус, става дума за живота ти.

— Катарина — каза Магнус. — Обичам го.

Тя го зяпна. Очите ѝ бяха с цвета на океан, връхлитан от бури и криещ съкровище на дъното си. Тя бе носила чумна маска по време на истински чумни епидемии. Беше видяла толкова много трагедии, а и двамата знаеха, че най-страшните трагедии се раждат от любов.

— Сигурен ли си? — попита тихичко. — Винаги се надяваш на най-доброто, ала този път надеждата е прекалено опасна. Той може да те нарани по-силно от другите. Заради него може да намериш смъртта си.

— Сигурен съм — заяви Магнус. — Дали съм сигурен, че ще сработи? — Спомни си леката студенина, промъкнала се между него и Алек, преди да влязат на партито. Помисли си за всички тайни, които все още пазеше. — Не. Но съм сигурен, че го обичам.

Очите на Катарина бяха тъжни.

— Но дали той те обича?

— Засега. И ако ме извиниш, трябва да отида да намеря каменната коза, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Не — отвърна Катарина. — Но предполагам, че ти желая успех.

През следващия час Магнус се отдаде на задачата да открие глупавата коза. Реши да претърси този етаж, тъй като Шинюн и Алек бяха изчезнали другаде. Залови се да провери грижливо стаите една по една, започвайки от дневната, след това музикалната стая и стаята за игри, използвайки дискретно магия, за да намери скрити ключалки, лостове или копчета, които да отварят таен проход. За съжаление, цялото имение бе така пропито с магия от празненството, че всичките му заклинания за откриване се връщаха изкривени, без категоричен отговор.

Магнус обаче не се отказваше — претърсваше стаите и опипом, докато си проправяше път покрай тълпите, докосвайки обичайните заподозрени: завърташе свещници, издърпваше книги, побутваше статуи. Дръпна шнура на един звънец, който се оказа направен от водорасло, и разкри стая, потопена почти изцяло под вода, в която групичка русалки палуваха с един-единствен вампир.

Вампирът, умопобъркан, на име Елиът, когото Магнус познаваше, му помаха, докато водата около него не се разпени.

— Не ми обръщайте внимание — извика Магнус. — Продължавайте да се плискате.

Всичко изглеждаше съвсем обикновено.

Стигна до салона за пушене в дъното на западното крило. Широка полица до една от стените беше основният орнамент в тази пищно обзаведена стая, пълна със заоблени, меки викториански мебели. Всичко беше чудовищно огромно. Гигантско червено канапе с размерите на автомобил бе поставено до два сини стола с високи облегалки, които изглеждаха така, сякаш бяха предвидени за деца. По стените имаше движещи се тапети и месингови аплици, от грамофоните между които се носеше джаз.

Един дриад — не същият, когото беше срещнал по-рано — седеше в люлка, която висеше от полилея в средата на стаята. Кафеникавосиво канапе висеше вертикално до далечната стена и една жена вампир се бе излегнала удобно в него. Магнус не беше предполагал, че Малкълм се занимава с магии, обезсилващи земното притегляне, но не можеше да не оцени замаха му.

— Изглеждаш така, сякаш една цигара ще ти се отрази добре, Магнус Бейн — долетя женски глас някъде отстрани.

Магнус го проследи и видя жена с махагонова кожа, облечена в шикозна метална рокля, която съвършено пасваше на бронзовата ѝ коса. Маската ѝ беше водопад от златни звезди, които се спускаха от върха на главата ѝ и стигаха под брадичката. Подхождаха си със зениците ѝ, които също имаха формата на звезди.

— Хипатия — каза Магнус. — Благодаря, но ги отказах преди сто години. Карах бунтовническа фаза.

Хипатия Векс беше лондонска магьосница със склонност към бизнеса и недвижимото имущество. През годините пътищата им се бяха пресичали на няколко пъти и в един момент двамата доста се бяха сближили, ала това беше много отдавна. Преди повече от век.

Магнус се настани срещу Хипатия, в един от малките столове с висока облегалка. Хипатия кръстоса крака и се приведе напред, дръпвайки от цигарата си.

— Чух доста гаден слух за теб.

Магнус също кръстоса крака, но се облегна назад.

— Разказвай. Обожавам гадните слухове.

— Водиш култ, на име „Алената ръка“, към слава и разруха? Ти, непослушно момче.

Магнус си каза, че навярно не би трябвало да се учудва, че Хипатия знае за култа. За разлика от дребен играч като Джони Рук, Хипатия беше играч от висшата лига. В началото на двайсети век беше държала долноземски салон, център на всички скандали в Лондон. Магнус помнеше всички тайни, които бе знаела тогава, а тя беше колекционерка — сигурен бе, че вече е натрупала още много.

— Не отричам, че в един по-общ смисъл на думата действително съм непослушно момче — призна Магнус. — Слава и разруха обаче не са в мой стил. Слухът е напълно неоснователен.

Хипатия сви изящно рамене.

— И на мен ми се стори доста невероятно, но през последните няколко дни слухът се разпространява като пожар. Навярно няма да е зле да се позамислиш как изглежда отстрани да ръководиш цял култ и да излизаш с ловец на сенки? И то не просто ловец на сенки, а сина на двама членове от Кръга на Валънтайн?

— Това не е слух.

— Радвам се да го чуя. Той ми звучи като истинска катастрофа.

— Това е факт — каза Магнус. — А той е истинско удоволствие.

Изражението върху лицето на Хипатия бе същинска наслада за очите му. През всички години, откакто я познаваше, Магнус никога досега не я беше виждал да изглежда шокирана.

— Нека ти напомня, че ти си един от най-прословутите магьосници на света — каза Хипатия, когато се съвзе. — Има долноземци, които те имат за пример. Очите им са върху теб.

— Обикновено. Това е заради елегантната ми красота.

— Не се отнасяй с пренебрежение — рязко каза Хипатия.

— Хипатия, някога да си ме виждала да ме е грижа как изглеждат нещата?

Златни обици се разлюляха до тъмнокафявата ѝ кожа, когато тя поклати глава.

— Не. Но те е грижа за другите и съм сигурна, че те е грижа за този Алек Лайтууд. Знам кой е баща ти, ако случайно си забравил, Магнус. Някога двамата с теб бяхме доста близки.

Магнус не беше забравил.

— Не виждам какво общо има това с Алек.

— Казал ли си му за баща ти?

След дълга пауза Магнус най-сетне отговори:

— Не.

Хипатия се отпусна едва забележимо.

— Добре. Надявам се, че не обмисляш да го направиш.

— Не виждам как ти влиза в работата какво казвам на гаджето си.

— Сигурна съм, че според теб Алек Лайтууд е с безупречен морал, Магнус. — Хипатия внимателно подбираше думите си. — И може би си прав. Представи си обаче в какво положение ще го поставиш, ако научи, че представителят на магьосниците в Съвета е син на демона, почитан от „Алената ръка“, култ, който сее разруха в момента. Ако действително държи на теб, ще скрие това знание и ако някога то излезе наяве, и двамата ще бъдете опетнени заради пазената от вас тайна. А историята е доказала, че нефилимите са способни на жестокост не само към долноземците, но и към събратята си. Особено онези, които не се вписват в статуквото.

— Ние всички имаме демони за родители, Хипатия. Това не е никаква изненада.

— Знаеш не по-зле от мен, че не всички демони са създадени еднакви. Не на всички гледат с такава омраза и страх, с каквито гледат на баща ти. Но след като ти повдигна въпроса, това действително се отразява на всички ни. Балансът на отношенията между магьосници и ловци на сенки от векове е деликатен. Търпят ни, защото талантите ни са полезни. Мнозина от нас имат професионални отношения с Клейва. Ти си един от най-известните магьосници в света и независимо дали ти харесва, или не, начинът, по който изглеждаш в очите на другите, се отразява върху всички нас. Моля те, недей да правиш нищо, което би могло да застраши безопасността, за която се борихме. Знаеш колко трудно я извоювахме.

Магнус искаше да се ядоса. Искаше да заяви на Хипатия да не му се бърка в работата, в любовния живот.

Виждаше обаче, че тя говори сериозно. Напрегнатата нотка в гласа ѝ беше истинска. Страхуваше се.

Той се прокашля.

— Ще го имам предвид. Хипатия, след като очевидно си толкова добре информирана, познаваш ли мъж, на име Мори Шу?

— Да. — Хипатия се облегна назад. Изглеждаше малко смутена от разпаленото си избухване. — Не е ли част от твоя култ?

— Не е моят култ — упорито настоя Магнус.

— Тук е. Видях го по-рано. Може би няма да е зле да си поговорите, да изясните тази работа с култа.

— Може би ще го направим.

— Ако приемеш съвета ми — каза Хипатия, — аз бих се погрижила и за тази нефилимска история.

Магнус ѝ отправи яростно ярка усмивка.

— Непоисканият съвет е критика, скъпа моя.

— Е, всеки сам избира своето погребение. Почакай. Нефилимите осигуряват ли ти погребение, след като те екзекутират?

— Радвам се, че се видяхме, Хипатия — каза Магнус и си тръгна.

Имаше нужда от питие. Проправи си път сред тълпата, докато не намери бар. Настани се и си поръча „Тъмно и бурно“14, в тон с настроението му. Притеснението на Катарина и ужасът на Хипатия бяха оставили отпечатък върху обикновено пълното му с надежда сърце.

Зад бара имаше прозорец и между бутилките Магнус виждаше как на двора отвън танцуват и чуваше слабите звуци на музиката, които се процеждаха през сияещия зелен балон, обгръщащ танцьорите. Беше си представял как танцува с Алек на различни красиви места из Европа, ала ето че не го правеха. Заради нещо от неговото минало.

Щракна с пръсти и в ръката му се появи кристална чаша, която започна да се пълни с кехлибарена течност, докато бутилката на лавицата се изпразваше.

— Здрасти — каза Шинюн, приближавайки се с чаша червено вино в ръка.

Магнус чукна чашата си в нейната.

— Някакъв успех?

— Не. Опитах разни заклинания за разкриване, ала нямаше убедителен резултат.

— И аз срещах същия проблем. — Магнус отпи от коктейла си и се вгледа в неподвижното лице на Шинюн. — За теб култът е нещо лично. — Не беше въпрос. — Говориш за преследване на демони, но отказваш да говориш за култа. Те не просто са убили хора, които си обичала. Изпитваш вина за нещо, свързано с „Алената ръка“. Какво е то?

И двамата гледаха навън, към танцьорите на двора. Минути се проточиха в мълчание.

— Можеш ли да пазиш тайна? — попита Шинюн.

— Зависи от тайната.

— Ще ти доверя тази. Можеш да правиш с нея каквото поискаш. — Тя се обърна към него. — Аз… бях част от тях. „Алената ръка“ се състои главно от човеци, но привличат и магьоснически деца. — Гласът на Шинюн стана ироничен. — Имаше време, когато те почитах. Великата отрова, свещения основател и пророк на „Алената ръка“, поклонниците на Асмодей.

— Асмодей? — повтори Магнус тихо, докато всяка надежда, която бе хранил все още, че Джони Рук греши, се отцеди като кръв, изтичаща от рана.

Спомни си как преди стотици години бе искал да открие кой е баща му. Ето как бе научил, че можеш да използваш елфическа кръв, за да призовеш Велик демон.

Не беше наранил никой долноземец, за да призове баща си. Открил бе друг начин. Погледнал бе баща си в лицето и бе говорил с него, а после се бе извърнал, огорчен до дъното на душата си.

— Разбира се, тогава никой не се опитваше да призове Асмодей — продължи Шинюн. — Това е нещо ново. Ала непрекъснато говорехме за него. Всяко осиротяло магьосническо дете беше негово дете, така твърдеше култът. Мислех за себе си като за негова дъщеря. Всичко, което правех, беше в негова служба.

Магьоснически деца. Магнус си спомни как се бе чувствал той като магьосническо дете, отчаян и сам. Всеки би могъл да се възползва от отчаянието му.

Усети как го завладява ужас. През годините бе чувал името на „Алената ръка“… те бяха шега, както бе казал на Теса и тя се беше съгласила. Дали проблемът бе просто новият им лидер, или те представляваха проблем много по-отдавна, отколкото някой подозираше, и незнайно как бяха успели да скрият истинския си характер?

— Почитала си ме? — Магнус не успя да потисне нотката на отчаяние в гласа си. — Радвам се, че си се излекувала от тази глупост. Колко дълго беше част от култа?

— Десетилетия — отвърна тя горчиво. — Цял един живот. Аз… убивах за тях. Мислех, че убивам за теб, в твое име. — Шинюн замълча. — Моля те, недей да казваш на ловеца на сенки, на Алек, че съм убивала за тях. Може да му кажеш, че съм била част от култа, ако се налага.

— Добре — прошепна Магнус, но не беше сигурен дали го прави заради Шинюн, или заради себе си.

Шинюн бе казала, че мислела за себе си като за дете на Асмодей. Можеше само да си представи ужаса ѝ, ако научеше, че той действително е дете на Асмодей. Спомни си Хипатия и предупреждението ѝ да не разкрива самоличността на баща си пред Алек. Представи си обаче в какво положение ще го поставиш. Историята е доказала, че нефилимите са способни на жестокост не само към долноземците, но и към събратята си. Особено онези, които не се вписват в статуквото.

— Мина повече от един живот, откакто се отскубнах от лапите им. Оттогава се опитвам да ги спра, но не бях достатъчно силна, за да го направя сама, а после се появи този мистериозен нов лидер. Нямаше към кого да се обърна. Чувствах се толкова безпомощна.

— Как стана така, че се присъедини към тях?

Шинюн наведе глава.

— Вече ти казах повече, отколкото възнамерявах.

Магнус не настоя. Той също не говореше за детството си.

— Храбро е да се върнеш и да се изправиш лице в лице с миналото си — каза тихо. — Бих казал „да се изправиш лице в лице с демоните си“, но ми се струва малко прекалено очевидно.

Шинюн изсумтя.

— Предполагам, не знаеш къде се намира Камарата на „Алената ръка“. — Шинюн вече клатеше глава, когато Магнус добави, без особена надежда: — Или пък „Червените магически свитъци“?

— Мори ще знае. Членовете на „Алената ръка“ му имаха по-голямо доверие, отколкото на мен. Някога бяхме близки, но трябваше да го оставя, когато избягах. Минаха години… но ще го позная, ако го видя, а той ще ми се довери.

— Чувам, че бил тук.

Магнус щракна с пръсти и чашата му изчезна с кристално ярко блещукане. Партито беше впечатляващо, но Магнус си прекарваше ужасно. Не беше намерил никакви тайни свърталища, нямаше и следа от този дразнещ загадъчен мъж. Искаше да танцува и да забрави, че има толкова много неща, които не си спомня.

— Ще поразпитам за него — каза Шинюн.

— Добре. — Магнус се изправи. — Аз трябва да се погрижа за нещо.

Обичаше Алек и искаше да положи в краката му миналото и истините си като топове лъскава коприна. Искаше да му каже кой е баща му и се надяваше, че това няма да има значение. Как обаче би могъл да му признае онова, което не си спомняше? И как би могъл да сподели с него тайни, които, както бе казала Хипатия, можеха да му навлекат гнева на Клейва?

Магнус имаше доверие на Алек. Имаше му абсолютно доверие. Ала доверието не можеше да гарантира сигурността на Алек. Освен това и преди се бе доверявал и се бе оказвало грешка. Докато отиваше да намери Алек, гласът на старата му приятелка отекваше в ушите му.

Но дали той те обича?

Глава 13 Води ме с танц към твоята красота

Алек гледаше как приятелката на Магнус, Катарина Лос, го отвежда. Миг по-късно Шинюн излезе през голямата двукрила врата, вероятно за да претърси земите на имението, оставяйки го сам насред бала.

Алек се радваше, че носи маска. Чувстваше се изоставен на вражеска територия. Всъщност определено би предпочел да го бяха изоставили на вражеска територия пред това да бъде сам насред парти.

Магнус беше казал, че някои от тези хора са негови приятели.

По време на приключенията им в Ню Йорк Магнус винаги изглеждаше толкова независим и самодостатъчен. Алек бе този, който имаше връзки: с останалите ловци на сенки и най-вече със сестра си и своя парабатай. И през ум не му беше минавало, че Магнус също има хора, на които е верен и държи. А сега не го канеха на партита, отхвърляха го от собствения му свят, защото беше с него.

Ако Алек искаше да бъде с Магнус, трябваше да може да се разбира с приятелите му. Магнус винаги полагаше усилие да помогне на неговите приятели. Алек трябваше да намери начин да стори същото, макар че нямаше представа как.

С огромно облекчение си спомни, че има мисия.

Проправи си път през претъпканите коридори, докато не стигна в онова, което трябва да бяха помещенията за прислугата и където множеството бе съвсем малко по-рехаво. Тук неголяма армия персонал (предимно джинове, келпита и духчета) притичваха насам-натам, грижейки се музиката и светлините да не угасват, алкохолът да се лее, а имението да е чисто. Имаше стая, в която около дузина магьосници се редуваха, за да поддържат магиите. Глутница върколаци се грижеха за сигурността.

Алек направи една бърза обиколка по коридора зад трапезарията и влезе в кухнята, само за да бъде изхвърлен от главния готвач, един наистина сърдит гоблин.

Алек побърза да се махне от кухнята. Гоблинът, размахал сатър и шпатула, не можа да го догони.

Никъде нямаше и помен от каменна коза. Алек се опита да намери пътя обратно към партито, където би могъл да попита дали някой не бе виждал този Мори Шу, макар че мисълта да прекъсва непознати, за да ги разпитва, не беше от най-приятните.

Чу слаба музика да се носи иззад една врата и когато я отвори, се озова в стая със стенописи, изобразяващи горски сцени, тънки лиани и дълбоки езера. До стенописа видя две жени да се целуват. Едната беше дребничка и бе облечена в ярколилаво, което грееше в романтичния сумрак. По-високата — жена с дълга сребристоруса коса, пристегната назад и разкриваща извивката на елфическите ѝ уши — повдигна вежда срещу Алек над рамото на спътницата си. Другата жена се изкиска и плъзна ръка нагоре по облеченото ѝ в черно бедро.

Алек излезе заднешком от стаята, затваряйки вратата.

Чудеше се къде ли е Магнус.

В следващата стая, покрай която мина, имаше групичка долноземци, които играеха на карти. Алек подаде глава вътре и разбра за каква игра става дума, когато един от играчите каза на едно брауни с птича маска да си гледа работата и то, очевидно беше изгубило раздаването, стана и започна да разкопчава ризата си.

— О, леле, извинете — каза Алек и понечи да се измъкне.

Едно пикси го сграбчи за ръката.

— Можеш да останеш, ловецо на сенки. Покажи ни някои от руните си.

— Пусни ме, ако обичаш — каза Алек.

Очите на пиксито блещукаха пакостливо насреща му.

— Помолих учтиво — каза Алек. — Няма да го направя отново.

Пиксито го пусна и Алек продължи умореното си издирване на Мори Шу някакви следи от дейността на култ или поне някой, който да не се опитва да го сваля.

В един коридор с лъскав паркет и таван, украсен със златни херувими, се натъкна на момче с маска на Гръмпи Кет и рокерски ботуши; то не беше замесено в никаква сексуална дейност, просто седеше, кръстосало крака и облегнато на стената. Когато групичка феи минаха покрай него, като се кискаха и опипваха, момчето се отдръпна.

Алек си спомни колко плашещи му се бяха стрували тълпите, когато беше по-малък. Приближи се и се облегна на стената до момчето. Видя, че то пише съобщение на телефона си:

— Аз също не си падам по партитата — съчувствено каза Алек.

— No hablo italiano — измърмори момчето, без да вдига глава.

— Ъ — каза Алек, — този разговор се води на английски.

— No hablo ingles15 — заяви момчето, без окото му да трепне.

— О, я стига. Сериозно?

— Струваше си да опитам — каза момчето.

Алек се поколеба дали да не си тръгне. Момчето написа друго съобщение, адресирано до някой, запазен в контактите му като РФ. Алек нямаше как да не забележи, че разговорът е напълно едностранен — момчето изпращаше съобщение след съобщение, без да получава отговор. Последното гласеше:

Странното съвпадение насърчи Алек да опита отново.

— Аз също ставам срамежлив, когато наоколо има непознати — подхвърли на хлапето.

— Не съм срамежлив — презрително заяви то. — Просто мразя всички около мен и всичко, което се случва.

— Е — сви рамене Алек, — понякога тези неща доста си приличат.

Момчето повдигна къдрокосата си глава, побутвайки маската от лицето си, и замръзна. Алек също замръзна, сепнат както от гледката на остри зъби, така и от вида на познато лице. Това беше вампир и той го познаваше.

— Рафаел? Рафаел Сантяго?

Зачуди се какво прави тук вторият в командването на нюйоркския клан. Долноземците може и да прииждаха от цял свят, ала Рафаел никога не му се беше струвал почитател на партитата.

Не изглеждаше такъв и сега.

— О, не, това си ти — каза Рафаел. — Дванайсетгодишният идиот.

Алек не си падаше по вампирите. Та те бяха хора, които бяха умрели. Алек беше видял твърде много смърт, за да иска напомняния за нея.

Разбираше, че са безсмъртни, ала не беше нужно да се фукат с това.

— Току-що воювахме заедно. Бях с теб в гробището, когато Саймън се върна като вампир. Виждал си ме толкова много пъти, откакто станах на дванайсет години.

— Мисълта за теб на дванайсет години все още ме преследва.

— Окей. — Алек реши да не му обръща внимание. — Виждал ли си тип, на име Мори Шу, наоколо?

— Опитвам се да не срещам погледа на никого тук. Освен това не съм нефилимски доносник. Нито привърженик на разговорите с каквито и да било хора, където и да било.

Алек направи физиономия. В този момент една фея се появи с танцувална стъпка. Имаше листа във вдигнатата си високо коса и бе обвита в панделки, бръшлян и почти нищо друго. Препъна се в една проточила се лиана и Алек я задържа да не падне.

— Добри рефлекси! — каза тя лъчезарно. — Както и страхотни ръце. Какво ще кажеш за нощ на бурна забранена страст, с опция да бъде продължена за седем години?

— Ъм, аз съм гей — отвърна Алек.

Не беше свикнал да го казва небрежно, на случайни хора. Странно бе да го изрече и да почувства едновременно облекчение и сянка на някогашния си страх.

Разбира се, за феите подобно изявление едва ли означаваше нещо особено. Елфическата жена го прие със свиване на рамене, а после погледна към Рафаел и грейна. Нещо в коженото му яке или пък в намръщеното му лице очевидно страшно ѝ се понрави.

— Ами ти, вампире без кауза?

— Аз не съм гей — заяви Рафаел. — Не съм хетеро. Не проявявам интерес.

— Сексуалността ти е „не проявявам интерес“? — попита Алек любопитно.

— Точно така — отвърна Рафаел.

Феята се замисли за миг върху това, а после предложи:

— Бих могла да приема формата на дърво.

— Не казах „не проявявам интерес, освен ако не си дърво“.

— Я чакай — каза феята. — Познах те. Ти си Рафаел Сантяго! Чувала съм за теб.

Рафаел махна пренебрежително с ръка.

— А чувала ли си, че обичам, когато хората си тръгват?

— Ти си един от героите на долноземската победа над Валънтайн.

— Той е един от героите на съюза между долноземци и нефилими, който доведе до победата — уточни Алек.

Рафаел престана да изглежда подразнен и придоби гадно развеселено изражение.

— О, нима нефилимите помогнаха мъничко? — попита той.

— Ти беше там!

— Ще ми дадеш ли автограф, Рафаел? — попита феята.

Подаде му лъскаво зелено листо и перо и Рафаел написа ОСТАВИ МЕ НА МИРА върху него.

— Ще го пазя като съкровище — каза феята и изприпка нанякъде, притиснала листото до гърдите си.

— Недей — извика Рафаел след нея.

Единственият отговор бе силен тътен на музика, отекнал по коридорите. И Алек, и Рафаел потръпнаха. Рафаел го погледна.

— Това е най-ужасното парти, на което съм бил — заяви. — А аз ненавиждам партитата. Хората все ме питат дали имам допълнителни суперсили, а аз им обяснявам, че си мислят за Саймън, когото не харесвам.

— Това е малко грубо — отбеляза Алек.

— Трябва да бъдеш груб с новите, иначе никога няма да се научат — отсече Рафаел. — Освен това шегите му са тъпи.

— Невинаги са блестящи — съгласи се Алек.

— Откъде го познаваш? — Рафаел щракна с пръсти. — Почакай, сетих се. Той е приятел с дразнещия ти рус парабатай, нали?

Така беше, макар че Саймън вероятно би се изненадал да го чуе. Алек много добре знаеше как се държи Джейс, когато иска да ти бъде приятел. Не се държеше дружелюбно, което би било твърде лесно. Вместо това прекарваше страшно много време с теб, докато не свикнеш да е наблизо, което очевидно правеше със Саймън сега. Когато двамата с Алек бяха малки, Джейс доста се беше размотавал недружелюбно край него, надявайки се да бъде забелязан и обикнат. Ако трябваше да е откровен, Алек го предпочиташе пред неловките разговори за опознаване.

— Да. Освен това Саймън излиза със сестра ми Изабел — отвърна Алек.

— Невъзможно. Изабел би могла да си намери нещо по-добро.

— Ъ, познаваш сестра ми? — попита Алек.

— Веднъж ме заплаши с един свещник, но не сме си приказвали наистина. Което означава, че между нас съществува идеалната връзка. — Той измери Алек със студен поглед. — Връзката, която бих искал да имам с всички ловци на сенки.

Алек се канеше да се откаже и да си тръгне, когато една красива жена вампир, облечена в ципао16, се зададе тичешком по коридора, а зад прошарената ѝ с лилави кичури коса се развяваха панделки като копринено знаме. Алек я беше виждал в „При Таки“ и из града изобщо, обикновено в компанията на Рафаел.

— Спаси ни, о, безстрашни предводителю — каза приятелката на Рафаел. — Елиът е в един огромен аквариум и повръща в синьо и зелено. Опита се да пие кръв на русалка. Опита се да пие кръв на селки. Опита се…

Рафаел се прокашля, махвайки рязко с глава към Алек.

Той помаха с ръка.

— Ловец на сенки. Тук. Здрасти.

— Опита се да спазва Съглашенията и да се подчинява на всички известни Закони! — заяви жената. — Защото това е идеята на нюйоркския клан за истинска веселба.

Алек си помисли за Магнус и се опита да не изглежда така, сякаш е тук, за да провали партито на долноземците. Все пак между него и тази жена имаше нещо общо — и преди беше виждал ярколилавата дреха, която тя носеше.

— Май те видях по-рано — подхвърли колебливо. — Ти… ти се целуваше с едно елфическо момиче?

— Ще трябва да бъдеш по-точен. Това е парти. Целувах се с шест елфически момичета, четири елфически момчета и една говореща мухоморка, за чийто пол не съм сигурна. Доста секси като за мухоморка.

Рафаел закри за миг лице със свободната си ръка.

— Какво, имаш нещо против ли? — Жената настръхна. — Колко се радвам да видя как нефилимите непрекъснато се натрапват на нашите партита. Поканен ли си изобщо?

— Кавалерствам на долноземец.

Вампирското момиче се отпусна леко.

— О, да, ти си най-новата катастрофа на Магнус. Така те нарича Рафаел. Аз съм Лили.

Тя му помаха вяло. Алек хвърли поглед към Рафаел, който повдигна недружелюбно вежди насреща му.

— Не знаех, че двамата с Рафаел си имаме галени имена един за друг — каза Алек, без да сваля очи от Рафаел. — Добре ли познаваш Магнус?

— Не — заяви Рафаел. — Съвсем бегло. Характерът му не ми допада особено. Нито пък вкусът му за дрехи. Нито пък онези, сред които се движи. Ела, Лили. Александър, надявам се да не се видим отново.

— Реших, че те ненавиждам — заяви Лили на Алек.

— Чувството е взаимно — сухо отвърна той.

За негова изненада, думите му я накараха да се усмихне, преди Рафаел да я отведе нанякъде.

На Алек почти му беше мъчно да ги види как си отиват. Те бяха част от Ню Йорк и макар да бяха вампири и по някаква причина невероятно враждебно настроени лично към него, досега не беше срещал някой, който мрази партитата повече от него.

Само че не можеше да се откаже от издирванията си. Пое надолу и се залови да претърси мазето, където откри зала за боулинг, превърната в импровизирано помещение за дуели. До нея имаше салон, който можеше да бъде описан единствено като стая за оргии в римски тоги. В далечния край имаше басейн за плуване, превърнат в огромно джакузи. Всичко му идваше в повече и го караше да се чувства неловко. И все така нямаше и помен от каменна коза.

Мина през една странична врата и се озова в празен, осветен коридор, отвеждащ в нещо, което приличаше на изба. Звукът от партито беше заглушен от дебелите каменни стени. Алек продължи по коридора и пое по стъпалата в края му, не пропускайки да забележи гъстия слой прах, който покриваше всичко и услужливо издаваше следи от стъпки. Някой беше идвал тук наскоро.

Стъпалата го отведоха в грубо издялана в камъните изба, пълна с дървени бъчви в едната страна и рафтове с храна в другата. Място, от което би излязъл съвършен вход към тайно свърталище. Алек се залови да прегледа бъчвите, търсейки мнимо дъно или скрит лост, или нещо необичайно. Беше стигнал до половината, когато ги чу: далечни гласове и стъргане. Той застина. Наклони глава на една страна и наостри подсиления си с руна слух.

— Някога това беше седалището на „Алената ръка“ — тъкмо казваше мъжки глас с френски акцент. — Не открих обаче никаква следа от активността на култ и всичко сочи, че това е просто едно страхотно парти. Чух дори, че Магнус Бейн бил тук.

— И въпреки това трябва да претърсим цялата сграда — отговори му женски глас. — Представи си само.

Алек извади серафимска кама и се запромъква по посока на гласовете, без обаче да я задейства. От края на стената тръгваше неголям коридор, който се разширяваше във винарна. По стените, от пода до тавана, имаше рафтове, пълни с бутилки. Ослепителна бяла светлина струеше от точка на един от рафтовете и огряваше стаята. Пред него стояха два силуета и изучаваха нещо, което приличаше на малка статуя на Бакхус. Алек различи профила на жената и извивката на елфическо ухо.

Не можа да види добре лицата им на ярката светлина, така че продължи да се прокрадва с меки стъпки. Никой долноземец не бе в състояние да долови приближаването на ловец на сенки, ако ловецът на сенки искаше да остане незабелязан.

Във въздуха полетя кама, минавайки на милиметри от ръкава на черното му сако.

Може би някои долноземци все пак бяха в състояние да чуят приближаването на ловец на сенки.

— Атид! — извика жената и в ръката ѝ лумна серафимска кама.

Мъжът до нея вдигна лък.

— Стойте! — каза Алек и смъкна копринената маска от лицето си със свободната си ръка. — Аз съм ловец на сенки! Името ми е Алек Лайтууд; от Института в Ню Йорк!

— О! — каза мъжът и свали лъка си. — Здравей.

Нефилимската жена, която първа беше извадила оръжие, не го прибра, а дойде по-близо, оглеждайки го изпитателно. На свой ред Алек също я погледна внимателно и я разпозна, бледа като перла, с дълга руса коса, деликатно заострени уши и поразителни синьо-зелени очи. Сега красивото ѝ лице бе строго изопнато.

Това бе елфическата жена, която се беше целувала с вампирското момиче в първата стая, която Алек беше отворил.

Както и нефилимската жена, която бе видял от балона в Париж да преследва един демон по покривите.

Имаше само една нефилимска жена с елфическа кръв, за която Алек беше чувал.

— А ти си Хелън Блекторн — каза бавно, — от Лос Анджелис. Какво правиш тук?

— Това е годината ми за пътуване в чужбина — обясни Хелън. — Бях в Парижкия институт с намерението да продължа към Института в Рим, когато чухме слухове за магьосник, командващ демони и оглавяващ култ, на име „Алената ръка“.

— Какви слухове? Какво си чула и от кого?

Хелън не обърна внимание на въпросите му.

— Оттогава преследвам демоните и този магьосник. Малкълм Фейд, върховен магьосник на Лос Анджелис, ми изпрати покана за това парти и аз дойдох, надявайки се да намеря отговори. Какво правиш ти тук?

Алек примига.

— О. Ъм. На почивка съм.

Осъзна колко глупаво прозвуча. Само че то бе толкова близо до истината, колкото можеше да признае, без да издаде Магнус и нещата да стигнат до там, че да се озове пред Клейва, обяснявайки: Гаджето ми магьосник, без да иска, е основал демонски култ.

Когато имаше трудности, Алек беше свикнал да се обръща към събратята си нефилими. Ако не беше Магнус, щеше да каже на тези двамата за Мори Шу и каменната коза. Биха могли да продължат да претърсват заедно. Само че сега не можеше да го направи. С тези ловци на сенки може и да не бяха на една и съща страна.

Погледна ги и вместо облекчение, че са тук, изпита единствено тревога заради лъжите, които бе принуден да им наговори.

— Тук съм просто за да се позабавлявам — добави неубедително.

По лицето на Хелън пробяга недоверие.

— В подземието на бившето седалище на един култ, по време на долноземско парти, пълно с всякакви съмнителни субекти, въоръжен със серафимска кама?

— Значи, това не е твоята идея за забавление? — попита Алек.

— Чувала съм за теб. Участва във войната. Ти беше онзи с Магнус Бейн.

— Той ми е гадже — заяви Алек.

Нарочно не погледна към другия нефилим, който се държеше мълчаливо назад. Като се имаше предвид онова, което бе видял по-рано, Хелън може би нямаше нищо против еднополовите връзки, ала ловците на сенки нерядко имаха.

Хелън не изглеждаше шокирана. Изглеждаше притеснена.

— Според Малкълм Фейд се носел слух, че Магнус Бейн е магьосникът зад „Алената ръка“ — каза тя.

Значи, мълвата беше достигнала до ушите на нефилимите. Алек си заповяда да запази спокойствие. Малкълм беше върховният магьосник на Лос Анджелис. Хелън живееше в Лосанджелиския институт. Двамата се познаваха. Това не означаваше, че слухът бе стигнал и до останалите от Клейва.

— Не е вярно — заяви с цялата убеденост, на която беше способен.

— Малкълм каза също така, че не го вярва — призна Хелън.

— Добре. Виждам, че държите ситуацията под контрол. Аз ще се връщам на партито.

Хелън мина нехайно покрай него и погледна нагоре по стълбите, за да провери дали там няма още някой. Алек не пропусна да забележи, че все още държи серафимската кама в ръката си, нито че му препречи пътя за отстъпление. Тя се обърна към него и заяви:

— Смятам, че ще е най-добре да дойдеш с нас в Римския институт и да отговориш на някои въпроси.

Лицето на Алек остана все така безизразно, но по тялото му пробяга ледена тръпка. Ако се стигнеше дотам, от Клейва можеха да сложат Меча на смъртните в ръцете му и тогава щеше да е принуден да каже истината. Щеше да е принуден да каже, че според Магнус именно той бе основал култа.

— Смятам, че правим от мухата слон — каза той.

— Съгласен съм — обади се неочаквано мъжът и за първи път привлече вниманието на Алек. Беше невисок и привлекателен, с драматично изобилие от тъмночервена коса и френски акцент. — Извинете, мосю Лайтууд, да сте били в Париж наскоро?

— Да, точно преди да пристигна във Венеция.

— И случайно да сте били във въздухоплавателен балон?

Алек понечи да отрече, но осъзна, че го бяха разкрили.

— Да, бях.

— Знаех си! — Нефилимът се втурна напред и улови ръката му, разтърсвайки я възторжено. — Искам да ви благодаря, мосю Лайтууд. Мога ли да ви наричам Алек? Аз съм Леон Верлак, от Парижкия институт. Възхитителната Хелън и аз бяхме ловците на сенки, на които помогнахте на покрива. Не бихме могли да ви се отблагодарим достатъчно.

Изражението на Хелън издаваше, че тя вероятно би могла да му благодари достатъчно. Или дори изобщо да не му благодари. Алек освободи с усилие ръката си от Леон. Той изглеждаше склонен да я разтърсва още дълго.

— Значи, си бил и в Париж? — попита Хелън небрежно. — Какво изумително съвпадение.

— Да посетя Париж, докато съм на почивка, е съвпадение?

— Би било престъпление да не посетиш Париж! — съгласи се Леон. — Трябваше да се отбиеш в Парижкия институт, докато си бил там, Алек. Бих могъл да ти покажа забележителностите, както сторих за нашата очарователна Хелън, която бих последвал навсякъде. Дори и на това ужасно парти.

Алек премести поглед между Хелън и Леон, опитвайки се да разбере дали са двойка. Хелън се беше целувала с онова вампирско момиче, така че вероятно не бяха, но той беше доста наивен за тези неща. Може би щяха да се сдърпат като двойка и да го оставят да си върви.

— Върви да докараш колата, Леон — нареди Хелън. — Ще можеш да попиташ Алек за всичко, което се сетиш, докато пътуваме към Рим.

— Почакай малко — каза Леон. — Алек ни спаси живота на покрива. Не би го сторил, ако имаше пръст във всичко това. Аз му вярвам. Просто е разследвал подозрителна активност в мазето, или с други думи, нас, както би сторил всеки ловец на сенки. Въпреки че е на почивка.

И той кимна на Алек с благодарност.

— Няма защо — отвърна Алек предпазливо.

— Освен това, виж го само! — продължи Леон. — Очевидно е тук, за да се забавлява. Изглежда фантастично. Казах ти, че трябва да сме с маски. Да оставим горкия човек да се върне към почивката си, Хелън, и да продължим да търсим истински улики.

Хелън погледа Алек изпитателно в продължение на един дълъг миг, а после бавно свали серафимската си кама.

— Е, добре — съгласи се неохотно.

Алек не ги попита за Мори Шу или каквото и да било друго. Отправи се към стъпалата, без да губи нито миг.

— Почакай! — повика го Хелън.

Той се обърна, опитвайки се да скрие ужаса си.

— Какво?

— Благодаря — каза Хелън. — За помощта в Париж.

Изненадан, Алек се усмихна.

— Няма защо.

Хелън му се усмихна в отговор. Беше красива, когато се усмихнеше.

Въпреки това Алек се чувстваше здравата разтърсен, докато се качваше на горния етаж, пробивайки си път срещу течението сред множеството гости на партито, отправили се към дансинга.

Зачуди се дали студеното притеснение, което бе изпитал, докато говореше с Хелън, бе начинът, по който долноземците се чувстваха винаги когато ги разпитваше някой долноземец. Не че можеше да я вини, задето беше подозрителна. На нейно място и той щеше да бъде. Твърде добре знаеше, че всеки би могъл да бъде предател… като учителя му Ходж Старкуедър, който ги беше предал на Валънтайн по време на Войната на смъртните. Подозренията на Хелън бяха оправдани — та нали той действително беше излъгал, или поне беше пропуснал важна информация. Да лъже ловци на сенки, които би трябвало да са на негова страна, беше ужасно. Чувстваше се като предател.

Щеше обаче да се чувства още по-ужасно, ако не беше защитил Магнус. Клейвът би трябвало да защитава хора като него, не да представлява допълнителна заплаха. Алек открай време вярваше в Закона, но ако Законът не защитаваше Магнус, значи, трябваше да бъде променен.

Алек имаше безусловно доверие на може би шестима души в света и един от тях беше Магнус. Не беше очаквал, че да има доверие на някого може да се окаже толкова сложно.

Само ако можеше да намери Магнус. Трудно бе да повярва, че е възможно, ала сега имението бе още по-оживено, отколкото когато бяха пристигнали малко по-рано.

Продължи нагоре, докато не стигна до дълъг каменен балкон, минаващ по протежение на стените на голямата бална зала. Беше удобно място за наблюдение, откъдето можеше да види цялото парти. Беше обиколил балкона само веднъж, когато зърна Магнус да танцува сред множеството долноземци и мундани. При вида на Магнус цялото му тяло се отпусна. Преди да се запознае с него, Алек не беше сигурен дали изобщо бе вярвал, че някога би могъл да бъде напълно себе си и напълно щастлив. А после се беше появил Магнус и невъзможното бе станало възможно. Да го види, винаги беше малък шок, лицето му беше искрица надежда, че всичко ще бъде наред.

В две от стените на балната зала имаше огромни сводове, отворени към нощта, от които стаята се превръщаше в златна сфера, издигаща се между черни води и черно небе. Подът беше просторна шир от синьо, синьото на лятно езеро. Таванът бе осеян с оркестър от съзвездия, полилеят представляваше водопад от падащи звезди, на които феите се люлееха. Пред очите на Алек един елф бутна друг от полилея и той се напрегна, но после от гърба на елфа се разтвориха фини като мрежа тюркоазени крила и той се приземи безопасно сред танцуващите.

Имаше крилати феи, които летяха наоколо, върколаци, които се премятаха като акробати между тълпата, вампирски зъби, проблясващи, когато те се смееха, и магьосници, обвити в светлина. Маски се повдигаха и падаха, факли оставяха дири от огън като горящи панделки, а сребърните сенки на огряната от лунните лъчи вода танцуваха по стените. Алек бе виждал красота в искрящите кули на Аликанте, в изящните движения, с които се биеха сестра му и неговият парабатай, в много познати, обичани неща. Не беше виждал красота в света на долноземците, не и преди Магнус. Ала ето че тя бе тук и само чакаше да бъде открита.

Почувства се зле заради възмущението си, че долноземците претендираха, че победата над Валънтайн е тяхна. Той знаеше какво се бе случило. Нали бе там, биейки се рамо до рамо с тях, и войната бе направила тази златна свобода възможна. Тази победа бе толкова тяхна, колкото и негова.

Спомни си как с Магнус си бяха давали сила един на друг с помощта на руната на обединението, магия, подсилена от връзката между тях, и си помисли: Тази победа е наша.

Двамата с Магнус щяха да се справят и с тази загадка. Щяха да намерят някой, който да им помогне в този лабиринт от златни колони и тъмни реки. Бяха преодолявали и по-трудни неща. Духът му се повдигна при тази мисъл и в същия миг той зърна своя магьосник в тълпата.

Магнус беше отметнал глава назад, искрящо белият му костюм бе изпомачкан като чаршафи сутрин, бялата му наметка се развяваше зад него като лунен лъч. Лъскавата му маска бе накривена, черната му коса — разрошена, стройното му тяло се извиваше в танца, а обвито около пръстите му като десет блестящи пръстена бе сиянието на магията му, обливайки в светлина ту един танцуващ, ту друг.

Феята Хаясинт попадна под ярък лъч магия и се завъртя, улавяйки се за него, сякаш светлината бе панделка на майско дърво. Вампирската жена във виолетовото ципао, Лили, танцуваше с друг вампир, който Алек предположи, че трябва да е Елиът, като се имаха предвид сините и зелените петна около устата и по предницата на ризата му. Малкълм Фейд се присъедини към танца на Хаясинт, подхващайки жига, което здравата я озадачи. Синята магьосница, която Магнус бе нарекъл Катарина, валсуваше с висок елф с рога. Тъмнокожият елф, към когото Магнус се беше обърнал с титлата принц, бе заобиколен от други феи, придворни, предположи Алек, които танцуваха в кръг около него.

Магнус се разсмя, когато видя Хаясинт да използва магията му като панделка и изпрати искрящи серпантини от синя светлина в различни посоки. Катарина отблъсна магията му с блещукаща в бяло длан. Двамата вампири, Лили и Елиът, оставиха една магическа панделка да се обвие около китките им. Не му се струваха от онези, които лесно се доверяват, но и двамата се люшнаха към Магнус с пълно доверие, Лили се преструваше на пленница, а Елиът се поклащаше ентусиазирано, докато Магнус се смееше и ги придърпваше към себе си в танца. Музика и звездна светлина изпълваха стаята и в тази ярка компания Магнус грееше най-ярко от всички.

Алек тръгна към стълбите и се натъкна на Рафаел Сантяго, който се беше облегнал на парапета на балкона и гледаше танцуващото множество; тъмните му очи бяха върху Лили и Елиът, и Магнус. По лицето му играеше малка усмивка. Когато забеляза Алек, лицето му начаса си възвърна смръщеното изражение.

— Намирам подобни невъздържани прояви на радост за отвратителни — заяви той.

— Щом така казваш — отвърна Алек. — На мен ми харесва.

Стигна до подножието на стълбището и тъкмо прекосяваше искрящия под, когато над главата му отекна глас.

— Това е диджей Бат, най-страхотният върколак диджей на света, или поне един от челната петица, на живо от Венеция, защото магьосниците вземат безотговорни финансови решения, и тази песен е за всички влюбени! Както и за хора с приятели, които са съгласни да танцуват с тях. Някои от нас са самотни задници и ще се наливаме на бара.

Започна бавна, сладостна песен с трептящ ритъм. Алек не би повярвал, че дансингът би могъл да стане още по-претъпкан, ала именно това се случи. Дузини маскирани долноземци в официално облекло, които досега бяха стояли до стените, се стекоха към дансинга и Алек се озова, застанал неловко в средата на стаята, докато около него се въртяха танцуващи двойки. Корони от тръни и огромни многоцветни пера препречваха зрението му. Огледа се разтревожено наоколо, търсейки път за бягство.

— Ще изтанцувате ли този танц с мен, сър?

Вместо това видя Магнус, целият в бяло и сребърно.

— Търсех те — каза Алек.

— Видях те. — Магнус повдигна леко маската си. — Ето че се намерихме.

Дойде по-близо и като сложи длан на кръста му, преплете пръстите на другата си ръка с тези на Алек и го целуна. Беглият допир на устните му бе като лъч светлина върху вода, огряващ и преобразяващ. Алек инстинктивно дойде още по-близо, копнеещ да бъде огрян и преобразен отново, а после с неохота си спомни, че имат работа.

— Натъкнах се на ловец на сенки, на име Хелън Блекторн — промълви до устата на Магнус. — Тя каза…

Магнус отново го целуна.

— Нещо страшно интересно, сигурен съм. Не ми отговори на въпроса.

— Какъв въпрос?

— Ще танцуваш ли с мен?

— Разбира се. Искам да кажа… страшно бих искал да танцуваме. Само че… трябва да разрешим това.

Магнус си пое дъх и кимна.

— Ще го направим. Разкажи ми.

До този миг се усмихваше, ала сега усмивката му избледня. Върху раменете му сякаш легна тежест. Магнус се чувстваше виновен, осъзна Алек за първи път, задето беше провалил ваканцията им. Според Алек това беше глупаво — без Магнус за него нямаше да има никаква ваканция, никакво сияние на магия, никакъв прилив на щастие, никакви светлини и музика.

Алек вдигна ръка и докосна маската на Магнус. Виждаше собственото си лице, отразено в нея като в огледало, очите си — широко отворени и сини на фона на искрящия карнавал около тях. Почти не се позна, изглеждаше толкова щастлив.

А после побутна маската нагоре и видя ясно лицето на Магнус. Така беше по-добре.

— Нека първо да танцуваме — заяви.

Обви несигурно ръка около кръста на Магнус, поколеба се и реши вместо това да сложи ръце на раменете му.

Ето че Магнус отново се усмихваше.

— Позволи на мен.

Алек никога досега не се беше замислял особено за танците, ако не се брояха няколко неловки детски опита със сестра му и с приятелката им Ейлийн. Магнус обви ръка около кръста му и започна да танцува. Алек не беше танцьор, но беше боец и откри, че инстинктивно знае как да отвърне на движенията на Магнус и да ги следва. Ето че изведнъж бяха в синхрон, носеха се по пода също толкова изящно, колкото и останалите двойки, и Алек разбра колко бе лесно да танцува наистина с някого… нещо, което дори не бе искал досега. Винаги си бе мислил, че подобни моменти, като от приказка, са за Джейс, Изабел, за всеки друг, но не и за него. И все пак ето го тук.

Полилеят ги обливаше в светлина. Една фея хвърли шепа искрящи звезди от балкона. Миниатюрни блещукащи точици светлина. Алек се наведе леко, така че челата им се докосваха и устните им отново се срещнаха. Усмивките им пасваха съвършено една до друга. Алек затвори очи, ала все още виждаше светлината.

Навярно животът му би могъл да бъде невероятен. Навярно открай време беше така и Магнус просто бе отворил вратата и му бе помогнал да види всички чудеса, които се криеха в него. Всичкия потенциал за щастие.

Устните на Магнус се плъзнаха по неговите. Ръцете му се обвиха около врата на Алек, притегляйки го още по-близо, по-плътно. Тялото на Магнус се движеше гъвкаво до неговото и светлината се превърна в горещина. Магнус плъзна ръка по ревера на сакото му, пъхвайки я вътре, за да положи длан върху ризата на Алек, над трескаво разтуптяното му сърце. Алек вдигна ръка от стройната линия на кръста на Магнус, докосвайки металните люспи на колана му, преди отново да улови ръката му и да преплете пръстите им до гърдите си. Усети как по тила му се разлива горещина и плъзва по лицето му, оставяйки го замаян и смутен, и копнеещ за още. Всяко усещане беше ново… непрекъснато се изумяваше от острата болка на желанието си и нежността, така несъвместими и все пак неразривно оплетени. Никога не беше очаквал нещо такова, ала сега, когато го имаше, не знаеше как би могъл да живее без него. Надяваше се, че никога няма да е принуден да открие.

— Александър, дали… — започна Магнус и шепотът му беше едва доловим сред песента и смеховете наоколо, а гласът му беше нисък и топъл, и единственият звук на света, който имаше значение.

— Да — прошепна Алек, преди Магнус да успее да довърши.

Единственото, което искаше, бе да каже „да“ на всичко което Магнус поискаше. Устата му се сблъска с тази на Магнус, гладна и гореща, телата им се притиснаха плътно. Целуваха се необуздано, сякаш умираха от глад за това, и Алек не го беше грижа дали ги гледат. Беше целунал Магнус насред Залата на Съглашението, отчасти и за да покаже на света какво изпитва. В този миг изобщо не го беше грижа за света. Вълнуваше го единствено онова, което с Магнус създаваха помежду си: горещината и търкането, от което му се искаше да умре, да се отпусне на колене и да придърпа Магнус със себе си.

А после се разнесе силен трясък и лумна огън, сякаш в балната зала бе паднал метеорит, и Алек и Магнус замръзнаха, напрегнати и неспокойни. Нов магьосник се беше появил в подножието на стълбището, очите му бяха приковани в тези на Малкълм Фейд и макар че Алек не го познаваше, определено разпозна повея на тревога и уплаха, преминал през множеството.

Алек се възползва от това, че държеше ръката на Магнус, и го бутна зад себе си, без да разплита пръсти от неговите. Със свободната си ръка извади серафимска кама и промълви името на Ангела. В другия край на стаята диджеят Бат и Рафаел оставиха чашите си върху плота на бара. Рафаел си запробива път през тълпата, за да се добере до своите вампири. Лили и Елиът също бяха тръгнали към него. Алек повиши глас, така че той отекна в мраморната стая така, както светлината на серафимската му кама пламтеше.

— Всички, които искат закрилата на ловец на сенки, да дойдат при мен!

Глава 14 Наплив

С едната си ръка Алек държеше тази на Магнус, с другата стискаше серафимската си кама. Неколцина от гостите предпазливо се прокрадваха към него и защитата, която той беше предложил. Магнус обходи стаята с поглед, изчаквайки да види кой ще направи първия ход.

Върколакът, който оглавяваше охраната, се втурна по стълбите. Магьосникът в подножието им направи малък жест и върколакът прелетя над множеството на дансинга, удари се в мраморния под и се хързулна чак докато не се блъсна в стената. Катарина начаса изтича при него, помагайки му да се изправи, превит надве и притиснал ръка до ребрата си.

Магьосникът дори не погледна да види какво бе станало с върколака. Беше нисък мъж с брада, змийски очи и кожа на бели люспи. Погледът му се плъзна по множеството, докато се качваше на дансинга.

— Малкълм Фейд. — С буреносно изражение той насочи пръст към върховния магьосник на Лос Анджелис. Струя светла пара изскочи от върха му. — Ти ми открадна партито и имението.

— Здравей, Барнабас — каза Малкълм. — Имение ли си изгубил? Колко тъжно. Надявам се да го намериш.

— Купих това имение преди една седмица! В мига, в който беше обявено за продан! — изрева Барнабас. — В момента стоим насред имението, което ти открадна от мен!

— Ура! Значи си го намерил — отвърна Малкълм.

Алек смушка Магнус.

— Кой е това?

Магнус се приведе напред.

— Барнабас Хейл. Той държи Пазара на сенките в Лос Анджелис. Вярвам, че е бил кандидат за поста върховен магьосник на Лос Анджелис, преди Малкълм да го получи. Между двамата съществува известно съперничество.

— О — каза Алек. — Страхотно.

Барнабас размаха заплашително пръст през стаята.

— Аз щях да отпразнувам забележителната ни долноземска победа! Купих това място за моя Купон на Барнабас. Можех да го нарека Барнапарти. Все още не бях решил! Сега никога няма да научим.

— Някой определено добре се е почерпил тази вечер — измърмори Магнус. — Барнапарти? Сериозно?

Тирадата на Барнабас не беше свършила.

— Ти се спускаш като крадеца, какъвто си, и ми заграбваш лаврите така, както открадна и полагащата ми се по право позиция на върховен магьосник на Лос Анджелис. Е, това парти се отменя! Накара ме да изглеждам като глупак.

Ръката на Барнабас започна да съска и да пуши. Множеството се дръпна назад, отваряйки им повече място в средата на дансинга.

Все повече и повече хора се събираха зад Алек.

— Определено не се нуждаеш от моята помощ за това, Барнабас — отбеляза Малкълм. Ръцете му започнаха да сияят и до върховете на пръстите му се появиха две чаши с шампанско. Той отпи от едната и накара другата да се зарее до Барнабас. — Отпусни се. Наслаждавай се на партито.

— Ето какво мисля за партито ти.

Барнабас завъртя ръка и чашата полетя обратно към Малкълм, изливайки се върху лавандуловия му жакет.

През множеството премина ахване, но Малкълм дори не трепна. Сведе поглед към съсипания си тоалет, извади носна кърпичка и се залови да попие лицето си.

В очите му имаше трескав блясък, сякаш се забавляваше. Някога, знаеше Магнус, Малкълм беше искал спокоен, тих живот. Това беше много отдавна.

— Направих ти услуга — заяви той. — Всички знаем, че уменията ти в организирането на партита не струват. Спестих ти срама на това да дадеш тържество и никой да не дойде.

— Как смееш?

Изглеждаше така, сякаш от главата на Барнабас се вдига пара. Той коленичи и удари с длан по пода, изпращайки бяла ивица от остър лед към Малкълм.

Алек пристъпи напред, сякаш за да се намеси, но Магнус го стисна силно за лакътя и поклати глава.

Малкълм махна небрежно с ръка и ледът се превърна със съскане в пара. А после съзвездието Орион скочи от тавана на балната зала и застана до него. Останалите съзвездия, приемайки смътно човешки очертания, също се спуснаха от тавана, за да се включат в битката на страната на Малкълм. Той посочи лениво към Барнабас и Орион нададе рев и се нахвърли върху ниския магьосник, размахал музикалния си инструмент като сопа. Барнабас го замрази, преди да беше стигнал до него, а после го пръсна на късчета в облак от звездна светлина.

— Това беше първото ми виолончело! — сопна се Малкълм. — Знаеш ли колко е трудно да бъдат заместени?

Съзвездията около него, с прозрачни тела от стотици блещукащи точици звезден прах и вени от светлина, се нахвърлиха върху Барнабас. Бяха прекосили половината разстояние, когато гигантският полилей се събуди за живот и започна да използва множеството си ръце като октопод, сграбчвайки всички съзвездия, които успя да достигне. Мраморният под до Малкълм се напука, метални тръби се показаха от праха и запълзяха към него. Преди да успеят да стигнат до него, таванът изригна.

Повечето от множеството побягнаха през отворените сводове в нощта навън, ужасени. Други, дали по-храбри, или по-глупави, останаха като вкаменени на местата си, неспособни да извърнат очи. Двамата магьосници се замеряха с лед, огън, светкавици и зелени кълба слуз. Имението стенеше, прозорци се пръскаха, ледени мълнии пробиваха дупки в стените, огнени струи бликаха по пода.

Една ледена мълния се удари в стената на няколко крачки от там, посипвайки групичка нимфи с градушка от останки. Алек се хвърли към тях и като грабна парче от пиано, го вдигна над главите им като щит.

— Трябва да направим нещо! — изкрещя на Магнус.

— Или пък — отвърна Магнус — бихме могли да осъзнаем, че това няма нищо общо с нас, и да се махнем от тук.

— Те ще срутят цялото имение. Някой ще пострада!

Магнус разпери ръце и мраморни блокове се изтръгнаха от пода, оформяйки ниска стена, която да защити нимфите от втора ледена мълния.

— Някой определено ще пострада и това по всяка вероятност ще сме ние. — Само че Алек беше минал на режим герой и Магнус нямаше кой знае какво да стори, за да го спре. — И все пак ще се опитам да смекча щетите — добави.

Стаята изстена и се разтресе и една от стените рухна. Рафаел бутна Елиът настрани от падащите отломки, а после отръска нетърпеливо белия мраморен прах от растите другия вампир.

— Не се чувствам добре — каза Елиът. — Сградата ли руши, или аз пих твърде много?

— И двете — отвърна Лили.

— И на мен доста ми се повдига — допълни Рафаел — от идиотското ти държание, Елиът.

— Здрасти, Рафаел — обади се Магнус. — Навярно бихте искали да последвате Алек навън?

Той махна натам, където беше Алек допреди миг. Само че Алек не беше там. Вместо това Магнус видя как парапетът на балкона се откъсна и полетя на парчета към главата на незабелязващата нищо Катарина, която се грижеше за няколко ранени върколаци.

Пред очите на Магнус, Алек, който си беше взел конфискуваните лък и стрели, сега преметнати на гърба му, се хвърли в кръстосания огън, изплъзвайки се на две метални тръби, които се опитаха да го сграбчат, и избягвайки на сантиметри замаха на полилея октопод, който се опита да му откъсне главата. Метна се тъкмо навреме, за да блъсне Катарина настрани, приземявайки се на колене, стиснал сигурно Катарина в ръцете си.

— Да последваме Алек, не ми се струва особено разумно — заяви Рафаел зад гърба на Магнус. — Той като че ли се хвърля право към опасността.

— Ловците на сенки винаги правят така — отвърна Магнус.

Рафаел заразглежда ноктите си.

— Сигурно е приятно да имаш партньор, за когото знаеш, че винаги ще избере теб, а не дълга си или спасяването на света.

Магнус не отговори. Вниманието му беше погълнато от Катарина и Алек. Катарина тъкмо примигваше насреща му с мъничко изненадан вид, когато изведнъж се задърпа и извика предупредително.

Алек вдигна поглед, но вече беше твърде късно. Още едно парче се беше откъснало от тавана и висеше над главите им, всеки миг щеше да падне и да ги смаже. Твърде късно беше за бягство, а Магнус знаеше, че запасите от магия на Катарина са почти изчерпани. Изцеляваше всеки, който дойдеше при нея, и никога не запазваше достатъчно от магията си, за да защити себе си.

Магнус загледа с ужас как Алек я закри с тялото си, приготвяйки се да посрещне срутването, което щеше да ги погребе живи.

Проблесна син огън. Магнус вдигна ръце, които грееха като лампи в сенките.

— Александър! — изкрещя. — Дръпни се!

Алек вдигна очи, изненадан, че не беше смазан. Погледна през разрушената бална зала към Магнус с широко отворени сини очи. Ръцете на Магнус бяха изпънати и с усилие задържаха огромния къс цимент съвсем близо над главите им.

Алек и Катарина скочиха на крака и затичаха през опасната бална зала към Магнус. Още оживели тръби им препречиха пътя, мъчейки се да обвият металните си пипала около глезените на Алек. Той им се измъкна и ги прескочи. Една успя да се увие около глезена му и го препъна. Той бутна Катарина напред и Магнус улови ръката ѝ и я издърпа на безопасно място при себе си.

Каел, чу да казва Алек и видя лумването на серафимска кама.

Един замах посече пипалото около краката му. Алек се добра до Магнус в същия миг, в който Барнабас подпали целия под на залата. Малкълм отвърна подобаващо — приливна вълна вода от канала връхлетя откъм кухнята. Завихри се около краката на Малкълм и го събори, след което се погрижи за Барнабас. Понесени от водната стихия, двамата магьосници бяха изхвърлени от палацото, а Малкълм надаваше тържествуващи викове, сякаш се пускаше по водна пързалка.

Всички, освен вампирите, си поеха дълбоко дъх. Палацото продължи да се руши около тях.

— Промених си мнението — оповести Катарина и като обви ръка около врата на Алек, го целуна по бузата. — Харесвам те.

— О. — Алек изглеждаше смутен. — Благодаря.

— Моля те, грижи се за Магнус — добави Катарина.

— Опитвам се — отвърна Алек.

Катарина хвърли доволен поглед към Магнус над рамото му.

— Най-сетне — промърмори. — Някой, който си струва да задържиш.

— А сега може ли да се махнем от рушащата се сграда? — сопна се Магнус, макар че тайничко беше доволен.

Катарина и Хаясинт се отправиха към вратата, вземайки със себе си няколко раздърпани и ранени долноземци. Вампирите, Жулиет, жената върколак от влака, и много други останаха около Алек.

Той се огледа наоколо.

— Стълбището към горния етаж рухна. Там има затрупани хора.

Магнус изруга, а после кимна. Протегна се и потропа с два пръста по полупразния колчан на рамото на Алек. Проблесна бледа синя светлина и колчанът се напълни.

— Аз ще тръгна след Барнабас и Малкълм и ще се опитам да ги задържа — каза Магнус. — Ти направи онова, което умееш най-добре, и изведи всички на безопасно място.

Той махна с ръце и металните лиани, които допреди малко бяха тръбите на палацото, се изпънаха и образуваха мост над бурната река, водещ навън, където бяха изчезнали двамата магьосници. Магнус погледна назад към Алек, който беше отишъл да разтърве сбилите се върколаци и пиксита. След това се обърна напред, хвърли се към дима и искрите и изчезна.

Глава 15 Мори Шу

Със сграда, рушаща се около тях, някои от върколаците се бяха паникьосали. Алек го намираше за разбираемо, но неприятно. Когато върколаците се паникьосат, обикновено хвърчеше перушина. Също така кръв, зъби и черва.

Трима върколаци се приближаваха с ръмжене към групичка ужасени пиксита, които се притискаха едно в друго. Алек изтича и застана между тях, докато хоросанова прах се сипеше като дъжд навсякъде, заслепяваше ги и ги давеше. Алек едва успя да избегне замахване на лапа с остри нокти и се хвърли настрани, когато един от върколаците връхлетя отгоре му.

А после и останалите стигнаха до него и той трябваше да положи огромно усилие, за да не бъде изкормен. Мускулната памет и годините на тренировка си казаха думата, докато танцуваше между замахванията, които се сипеха от всички страни.

Пет дълги нокътя едва не му издраха лицето, а после върхът на друг го поряза през ръката. Остри зъби се докопаха до рамото му и тъкмо се канеха да се впият в плътта му, когато той сграбчи шепа козина и с едно движение запрати върколака назад, така че той се приземи по гръб и се хързулна по пода, докато не се блъсна в купчина отломки.

Последният върколак се препъна в крака на Рафаел Сантяго. Алек побърза да го удари по тила с дръжката на серафимската си кама и върколакът не се надигна повече.

— Стана случайно — заяви Рафаел, с Лили и Елиът зад себе си. — Изпречи ми се на пътя, докато се опитвах да се махна.

— Окей — отвърна Алек запъхтяно, докато бършеше прах и пот от очите си.

Бат, диджеят, се насочи към тях със залитане и Алек завъртя серафимската си кама, така че отново стискаше дръжката ѝ.

— Някой изпусна парче от покрива върху мен — каза Бат, примигвайки по начин, от който повече приличаше на бухал, отколкото на вълк. — Колко невъзпитано.

Алек си даде сметка, че Бат бе не толкова обзет от необуздан, убийствен бяс, колко имаше слабо сътресение на мозъка.

— Полека — каза, когато Бат се свлече до гърдите му.

Огледа се наоколо за най-достойния за доверие човек, някой, който да бъде от неговия отбор. Реши да рискува и пусна Бат в ръцете на Лили.

— Ще го наглеждаш ли вместо мен? — помоли я. — Погрижи се да излезе навън невредим.

— Незабавно пусни този върколак, Лили — заповяда Рафаел.

— Наистина боли да те чуя да го казваш — измърмори Бат и затвори очи.

Лили погледна замислено главата на Бат, отпусната върху лавандуловите ѝ гърди.

— Не искам да го пусна — заяви. — Ловецът на сенки даде този диджей на мен.

Бат отвори едно око.

— Обичаш ли музика?

— Да — отвърна Лили. — Обичам джаз.

— Страхотно — каза Бат.

Рафаел разпери ръце.

— Това е нелепо! Е, добре — сопна се. — Добре. Нека просто се изнесем от рушащото се имение, става ли? Може ли всички да се съгласим на този забавен, несамоубийствен ход?

Алек поведе групичката си към най-близкия изход, събирайки по пътя изостанали феи с прекършени крила и неколцина замаяни или пияни магьосници. Увери се, че са навън, заливайки улиците на Венеция в ярка вълна, от която каналите изглеждаха неподвижни, преди да се обърне към вампирите. Лили беше поверила Бат на Катарина и те всички го гледаха очаквателно.

— Ще ме повдигнете ли да се кача на втория етаж?

— Нищо такова няма да направя — отвърна Рафаел ледено.

— Разбира се, всеки приятел на Магнус… — започна Елиът, а после, срещайки яростния поглед на Рафаел, добави: — е някой, когото не харесваме, определено, нито дори съвсем малко, изобщо.

Горните стъпала на стълбището бяха рухнали и сега площадката бе провиснала под тежестта си. Лили и Елиът повдигнаха Алек над главите си, силата им придаваше бързина на скока му. Той им помаха, преди да се обърне напред, и те отвърнаха на помахването му. Рафаел беше кръстосал ръце.

На горния етаж беше по-тихо, ако не се брояха пращенето на пукащо се дърво от време на време и стонът на отслабените основи на имението. Алек се залови да претърси стаите една по една. Повечето бяха празни, разбира се.

В една от тях се натъкна на плачещо момиче върколак, сгушено в купчина чаршафи. Алек ѝ помогна да скочи през прозореца и я видя как цопна в канала и отплува кучешката.

Намери две перита да се крият в един дрешник. Или поне си помисли, че се крият, преди да осъзнае, че се бяха целували през цялото време и нямаха представа, че партито е свършило. Освен това освободи русалка, която случайно се беше заключила в една от баните.

Беше претърсил целия етаж, когато влезе в библиотеката и се натъкна на групичка надарени със Зрението мундани, надвити от лиани. Същинска джунгла от отковани от пода дъски, тръби и всякакви строителни материали, които бяха оживели и ги бяха обвили като мумии. Библиотеката се намираше точно над балната зала и очевидно част от магията на битката се беше просмукала и тук.

Алек си разчисти път до тях със серафимската си кама, прерязвайки дъските като сърп, жънещ житни класове, и отскубна лампа удушвач от врата на една жена.

Оживелите мебели като че ли започнаха да насочват вниманието си към Алек, сметнали го очевидно за заплаха. Това означаваше, че можа да освободи мунданите, докато дъски, тръби и кръвожадни табуретки се съсредоточиха върху него. Успя да отведе ужасената групичка до прозореца и извика за помощ.

Елиът се появи и се залови да улавя мунданите, докато Алек ги пускаше навън един по един.

— Почти съм сигурен, че знам какво ще ми отговориш — извика му Елиът, — но мнението ти относно това да ухапя тези хора е…

— Не! — изкрещя Алек.

— Просто проверявам, просто проверявам — побърза да каже Елиът. — Не е нужно да се ядосваш.

Алек се поколеба за малко дали да прехвърли и последния мундан навън, но в този миг се появи Катарина, понесла превръзки. Мунданите щяха да бъдат в безопасност с нея.

За сметка на това неговото положение започваше да става притеснително. За всяка тръба, която успееше да пререже, друга заемаше мястото ѝ. Дъски се обвиваха около глезените и китките му. Колкото повече Алек се съпротивляваше, толкова повече го оплитаха те.

Много скоро краката му бяха стегнати плътно от медни тръби, кръстът му — от дъски, а ръцете му — от две греди, които се бяха изтръгнали от стените.

Дървена лиана се обви около кръста му и го стисна толкова силно, че оръжието изпадна от ръката му.

Шинюн се появи в стаята тъкмо навреме.

— Алек? Какво става, за бога? Защо палацото се руши?

Алек я зяпна.

— Къде беше?

— Имаш ли нужда от помощ? — Нетрепващото ѝ, неподвижно лице остана обърнато към него в продължение на още няколко секунди, в които Алек не знаеше дали е развеселена, замислена или се диви на глупостта му. — Бих могла да те освободя с огън — предложи тя и ръката ѝ засия, грейвайки с оранжева светлина, която бързо стана ярка, червена, изгаряща.

Алек почувства горещината ѝ през лианите, които бързо се стопяваха.

С огромно облекчение видя Магнус да се появява. До него крачеше Малкълм, от когото капеше вода.

— Моля те, недей да излагаш на риск живота, нито крайниците на гаджето ми — заяви Магнус. — Привързан съм и към двете. Малкълм, ако обичаш, озапти своите… растения и разни такива.

Светлината в ръцете на Шинюн угасна. Малкълм огледа преценяващо ситуацията и плесна няколко пъти, редувайки коя ръка беше отгоре. С всяко пляскане лианите се отдръпваха.

— Къде е Барнабас? — попита Алек, отърсвайки се от отломките от къщата.

— Насърчих го да си тръгне — отвърна Магнус. — Деликатно.

— Как? — попита Алек.

Магнус се замисли.

— Е, може би не чак толкова деликатно.

Лицето на Малкълм беше още по-бледо от обикновено.

— Това е ужасно. По всяка вероятност изгубих депозита за щети.

— Не си оставил депозит за щети — напомни му Алек. — Открадна къщата от онзи Барнабас.

— О, да.

Лицето на Малкълм се проясни.

Алек улови ръката на Магнус, докато излизаха през развалините навън. Тази връзка между тях беше истинско облекчение, топлото, силно стисване на ръката на Магнус беше солидно обещание, че е в безопасност.

— Е, както казваше Алек — подхвърли Магнус, докато прекосяваха останките от фоайето, — къде беше?

— Бях на двора, когато сградата започна да се руши — отвърна Шинюн. — Нямах представа какво става. Опитах се да се добера до вас, ала имаше хора, които се нуждаеха от помощ.

— С това бяхме заети и ние — каза Алек, докато слизаха по стъпалата пред имението.

Огромно парче мрамор препречваше подножието на стълбището. Малкълм изглеждаше уморен, но двамата с Магнус махнаха едновременно и мраморът се плъзна бавно настрани.

Гаснещата нощ оцветяваше мрамора във виолетово. На калдъръмената уличка отвън все още чакаха шепа изостанали гости на партито. Жулиет възкликна тържествуващо, когато видя Алек и останалите да излизат. Рафаел не го направи.

— Важното — каза Магнус — е, че според мен нямаше жертви.

Мраморът се плъзна изцяло настрани и те видяха мъж, който лежеше по очи отдолу. Беше тъмнокос, на средна възраст, с кожа, посиняла от загубата на кръвта, която бе пропила и вкоравила дрехите му.

В ръката си все още стискаше маска на феникс, нелепо напомняне за отминалото веселие.

— Избързах — тихо каза Магнус.

Коленичи и обърна смазаното тяло внимателно, макар че мъжът отдавна не го беше грижа. Затвори очите му.

Шинюн си пое рязко дъх през стиснати зъби.

— Той е. Мори Шу.

Алек усети как го залива ужас. Никога нямаше да получат отговори от Мори Шу, който лежеше неподвижен и замълчал завинаги на калдъръмената улица.

— И не е бил убит от сградата, паднала отгоре му — продължи Шинюн, а ужасът в гласа ѝ се превърна в ярост. — Бил е убит от вампири.

Всички виждаха дупките на гърлото му, кръвта, проблясваща мрачно на лунната светлина. Нюйоркските вампири направиха няколко крачки назад.

— Не бяхме ние — каза Лили след миг. — Нека да огледам тялото.

— Не, Лили. — Рафаел протегна ръка, за да ѝ попречи да пристъпи напред. — Това няма нищо общо с нас. Тръгваме си още сега.

— Те бяха с мен — каза Алек.

— През цялата нощ? — попита Шинюн. — Изглежда така, сякаш е мъртъв от доста време.

Алек не отговори. По ризата на Елиът имаше кръв, макар да не беше с цвета на човешка кръв. От мисълта вампир да пие от някой безпомощен му се повдигна.

— Ние не пием от магьосници — заяви Лили.

— Млъкни — изръмжа ѝ Рафаел. — Дръж си устата пред нефилимите!

— Вампирите не пият кръв от магьосници — каза Магнус. — Мори Шу не е бил убит от глад. Убили са го, за да му затворят устата. Рафаел и хората му нямат причина да го сторят.

— Дори не го познаваме — обади се Елиът.

— Буквално го виждам за първи път — каза Лили.

— В списъка с гости имаше много вампири — отбеляза Малкълм, — които вече са си отишли. Както и немалко непоканени гости. Включително неприятният натрапник, заради когото всичко се провали. Ще трябва да намеря друго палацо за утре вечер.

— Утре вечер? — повтори Алек.

— Разбира се — отвърна Малкълм. — Да не си мислеше, че това ще е еднодневно победно тържество? Шоуто трябва да продължи!

Алек поклати глава. Не можеше да си представи как някой би искал да продължи да се забавлява след всичко това.

Шинюн беше коленичила до тялото на Мори Шу, търсейки улики. Мори Шу беше магьосник… безсмъртен. Ала никой магьосник не беше неуязвим. Всеки от тях можеше да бъде ранен или убит.

Магнус, който беше вдигнал сребърната маска назад в косата си, спря нюйоркските вампири, преди да успеят да си тръгнат. Алек го чу да понижава глас.

Почувства се виновен, че подслушва, ала не можеше просто да изключи нефилимските си инстинкти.

— Как си, Рафаел? — попита Магнус.

— Подразнен. Както винаги.

— Чувството ми е познато — каза Магнус. — Изпитвам го всеки път когато разговаряме. Това, което имах предвид, е, че знам, че с Рейгнър редовно поддържахте контакт.

За миг се възцари мълчание, в което Магнус се взираше в Рафаел със загрижено изражение, а Рафаел се взираше в Магнус с неприкрито презрение.

— О, питаш ме дали съм смазан от скръб по магьосника, когото ловците на сенки убиха?

Алек отвори уста, за да изтъкне, че злият ловец на сенки Себастиян Моргенстърн беше убил магьосника Рейгнър Фел в наскорошната война така, както беше убил и собствения му брат.

А после си спомни как Рафаел седи сам и изпраща съобщения на номер, запазен като РФ, и така и не получава отговор.

Рейгнър Фел.

Алек усети внезапен и неочакван прилив на съчувствие към Рафаел — тази самота му беше позната. Беше на парти, заобиколен от стотици хора, а ето че седеше и пращаше съобщение след съобщение на някого, който беше мъртъв, знаейки, че никога няма да получи отговор.

В живота на Рафаел трябва да бе имало много малко души, които бе смятал за приятели.

— Не ми е приятно — заяви Рафаел, — когато ловците на сенки убиват колегите ми, но не е като да ми е за пръв път. Непрекъснато се случва. Това им е хоби. Благодаря, че попита. Разбира се, иска ми се да рухна върху диван с формата на сърце и да заридая в дантелената си кърпичка, но все някак се държа. Нали още имам контакти сред магьосниците.

Магнус наклони глава на една страна с лека усмивка.

— Теса Грей — продължи Рафаел. — Много благородна дама. Страшно начетена. Вярвам, че я познаваш?

Магнус направи физиономия насреща му.

— Нямам нищо против жлъчността ти. Тя ми харесва. Не ми допада мрачното ти отношение. Една от най-големите наслади в живота е да се подиграваш на другите, така че поне от време на време покажи някакво удоволствие, когато го правиш. Порадвай се малко на живота.

— Аз съм нежив — изтъкна Рафаел.

— Порадвай се на неживота тогава.

Рафаел го изгледа студено. Магнус махна с ръка, при което пръстените и дирите от магията му пръснаха рояк искри в нощния въздух, и въздъхна.

— Теса. Тя е предвестник на лоши новини и в продължение на седмици ще ѝ се сърдя, задето ми тръсна този проблем. Ако не и по-дълго.

— Какъв проблем? Да нямаш неприятности? — попита Рафаел.

— Нищо, с което да не мога да се справя — отвърна Магнус.

— Жалко. Канех се да се посмея на твой гръб. Е, време е да си вървим. Бих ти пожелал успех с тази твоя история с труп и лоши новини, но… не ме вълнува.

— Грижи се за себе си, Рафаел — каза Магнус.

Рафаел махна пренебрежително с ръка през рамо.

— Винаги го правя.

Вампирите поеха по тъмната улица, край която каналът се разстилаше като сребърна лента. Малкълм отиде при Хаясинт и се залови да обсъжда къде биха могли да организират партито си с много повече интерес, отколкото беше проявил към мъртвия мъж.

Алек се загледа след вампирите.

— Искаше да ти помогне.

Магнус го погледна учудено.

— Рафаел? Съмнявам се. Не е точно от онези, които се притичват на помощ на магьосниците.

Магнус се приближи до Шинюн и се зае да огледа тялото. Алек го остави, сигурен, че ще открие нещо важно, ако имаше такова, и изтича след вампирите.

— Почакайте.

Те продължиха, без да му обръщат внимание.

— Спрете за малко.

— Не говорете с ловеца на сенки — нареди Рафаел на останалите. — Дори не го поглеждайте.

— Добре. Извинявам се, че ви обезпокоих. Забравих, че нямате никакво желание да помогнете на Магнус. Ще си вървя и ще му помогна сам — каза Алек.

Рафаел се закова на място.

— Говори — нареди, без да се обръща. Когато Алек се поколеба, чудейки се как точно да изложи проблема, Рафаел, вдигна пръсти. — Три. Две. Едно…

— Ти на практика ръководиш клана, нали? — попита Алек. — Значи, не може да не знаеш доста за онова, което се случва с долноземците.

— Повече, отколкото ти ще знаеш някога, ловецо на сенки.

Алек направи физиономия.

— Знаеш ли нещо за култ, наречен „Алената ръка“?

— Чувал съм за тях — отвърна Рафаел. — Носи се слух, че Магнус го е основал.

Алек мълчеше.

— Не го вярвам — продължи Рафаел. — И ще го кажа на всеки, който попита.

— Страхотно — рече Алек. — Благодаря.

— И ще поразпитам — отстъпи Рафаел.

— Окей. Дай ми телефонния си номер.

— Нямам телефон.

— Рафаел, очевидно имаш телефон. Когато за пръв път те видях на партито, ти пращаше съобщения от него.

Рафаел най-сетне се обърна и го изгледа предпазливо. Елиът и Лили, които бяха останали назад, се спогледаха. След дълга пауза Рафаел прекоси разстоянието между тях, извади телефона от джоба си и го сложи в отворената длан на Алек. Алек си изпрати съобщение от телефона му. Опита се да измисли нещо лаконично и язвително, но в крайна сметка написа просто ЗДРАСТИ.

Джейс би измислил нещо находчиво и лаконично. Е, все тая. Всеки си имаше своите умения.

— Това е историческо събитие — заяви Лили. — За пръв път от петдесет години насам Рафаел дава номера си на някой, когото е срещнал на парти.

Елиът вдигна клюмналата си глава.

— Това заслужава да се отбележи с питие!

Рафаел и Алек не им обърнаха внимание.

Алек подаде телефона на Рафаел. Той го взе. Двамата си кимнаха.

— Като стана дума за Бейн. Не го наранявай — рязко каза Рафаел.

Алек се поколеба.

— Не — отвърна с по-мек глас. — Никога не бих…

Рафаел вдигна властно ръка.

— Не ставай гнусен, ако обичаш. Не ме е грижа дали ще нараниш скъпоценните му чувства. Захвърли го като непотребен парцал. Ще ми се да го направиш. Исках да кажа просто: не го убивай.

— Няма да го убия — отвърна Алек ужасен.

Кръвта му се вледени при тази мисъл и още повече, когато наведе поглед към лицето на Рафаел. Говореше сериозно.

— Сигурен ли си, ловецо на сенки?

Изрече го по същия начин, по който го бяха правили долноземците на Пазара на сенките, само че звучеше различно, когато ставаше дума да защити някой, за когото Алек на драго сърце би дал живота си, за да го предпази от зло.

Това го накара да се почуди дали, когато го гледаха, обитателите на Пазара на сенките не виждаха заплаха за някой, на когото те държаха.

— Престани, Рафаел — намеси се Лили и хвърли на Алек кратък, учудващо съчувствен поглед. — Хлапето очевидно е влюбено.

— Ъгх — каза Рафаел. — Отвратителна работа. Да се махаме от тук.

Елиът нададе възторжен вик.

— Може ли да отидем на афтър партито?

— Не — отвърна Рафаел с отвращение.

Остави Алек и се отдалечи, без да поглежда назад. След един бърз последен поглед, Лили, а после и Елиът се обърнаха, за да го последват.

Алек остана на улицата в продължение на още един миг, а после се върна при Магнус, който се беше отказал да търси улики и говореше по телефона, уреждайки тялото на Мори Шу да бъде прибрано без много шум. Алек се приближи предпазливо. Наметалото на Магнус висеше от рамене, които бяха малко по-прегърбени от обикновено. Лицето му под изобилието от опръскана с брокат черна коса беше мъничко уморено.

Алек не знаеше какво да каже.

— Откъде познаваш Рафаел? Двамата като че ли се познавате доста добре.

— Веднъж му помогнах малко, предполагам — отвърна Магнус. — Не беше нищо особено.

Магнус беше дошъл и беше излекувал Алек на втория път след като се бяха запознали. Алек помнеше как бе излязъл от делириума и агонията и бе видял необикновените му ярки очи, усетил бе внимателните му, нежни ръце. Боли, беше прошепнал. Знам — отвърнал бе Магнус. — Ще ти помогна с това.

И повярвал му, Алек бе оставил болката да се отцеди.

Споменът бе останал с него, докато той не го последва до прага на Магнус. Магнус не мислеше за него по този начин, но беше мил. Беше толкова мил, че бе в състояние да подцени изцеляването или оказаната помощ като „нищо особено“.

Каквото и да бе направил за Рафаел, вампирът очевидно не смяташе, че е било нищо.

Животът на Магнус беше пълен с необикновени случки и още по-необикновени хора. Алек все още не знаеше много за него, но можеше да научи, а в едно беше сигурен. Сестра му беше казала, че едно пътуване е начин наистина да опознаеш някого, и сега Алек беше напълно сигурен, че в яркия хаос на дългия си необикновен живот Магнус неизменно беше останал добър.

Докато той беше разговарял с Рафаел, две еднакви браунита бяха пристигнали в нещо, което приличаше на огромен зелен пъпеш, покачен върху разхлопани колела. Това, предположи Алек, трябва да беше някаква елфическа линейка, за да отнесе тялото на Мори Шу. Шинюн им даде някакви пари, размени няколко думи на италиански с тях, след което дойде, за да се присъедини към Магнус и Алек. Загледа се в останките от палацото, привличайки и вниманието на Алек натам.

— Ако някога изобщо е имало каменна коза — заяви, — тя е погребана под няколко тона отломки.

— Най-добре да вървим. — Магнус звучеше непривично уморен. — Предполагам, че приключихме тук.

— Почакайте — каза Алек. — Камарата. Така и не я открихме. А според мен не може да е била в онази част от палацото, която беше разрушена.

— С други думи — бавно каза Шинюн, — частта, която се намира над земята. В противен случай щяхме да я виждаме на парчета пред нас.

— Отвън, зад постройката, има стълби — каза Магнус. — Предполагам, че водят в подземието на палацото. Но може би след това отиват и по-далече.

Алек погледна към канала наблизо.

— Колко надалече можеш да строиш под земята тук? Няма ли да се намираш под водата?

— Без магия? Не особено далече — отвърна Магнус. — С магия? — Той сви рамене и по лицето му отново плъзна усмивка. — Кой иска да отидем да разгледаме зловеща тъмница?

Последва дълга пауза, а после Шинюн вдигна бавно ръка.

— Аз също — заяви Алек.

Глава 16 „Червените магически свитъци“

Паметта на Магнус не го беше излъгала. Каменно стълбище се спускаше в мрака в уличката зад разрушеното палацо. Когато стигнаха до тежката дървена врата в подножието на стълбите, Алек запали рунически камък. Шинюн накара лъч светлина да грейне от върха на показалеца ѝ и го насочи наоколо като фенер.

От другата страна на вратата (която Алек отвори с помощта на руна) не откриха нищо по-вълнуващо от влажни пръстени стени, между които имаше празни бъчви и прастари парцали. Свиха зад един ъгъл, после още един и още един, докато най-сетне се натъкнаха на много по-хубава врата, гладка и излъскана, върху която беше гравиран крилат лъв.

Когато прекрачиха прага, Магнус и Шинюн нададоха възбудени възклицания, но Алек въздъхна разочаровано.

— Бях тук. Спомням си тази статуйка на Бакхус.

Магнус я погледна.

— Като за бог на виното и веселието — заяви, — открай време смятам, че Бакхус е облечен прекалено простичко в статуите си.

Шинюн опипваше стените на помещението, търсейки някой таен панел или лост. Магнус беше привлечен от статуята върху постамента.

— Винаги съм си мислел — продължи бавно, — че ако зависеше от мен, щяха да обличат статуите на богове малко по-… забавно.

При тези думи протегна ръка и докосна статуйката на Бакхус. Сини искри изскочиха от пръстите му и в миг диплите на тогата му придобиха цвят и плътност. Магията му преся простичкия бял камък така, сякаш мраморът беше прах, който падна, разкривайки по-ярката, богато украсена статуя отдолу.

Със стържещ звук една част от стената до статуята се отвори и от другата ѝ страна зейна тясно стълбище.

— Колоритно решение — отбеляза Шинюн. — Браво на теб.

Звучеше развеселена.

Алек обаче се взираше в Магнус с особен, замислен поглед.

Магнус пое надолу по стъпалата, следван плътно от Алек. На Магнус почти му се искаше да го няма. Не можеше да надвие ужаса си от онова, което може би щяха да намерят, и това какво ще си помисли Алек за него, когато това стане. Статуята на Бакхус беше шега… шега, която вече изобщо не му се струваше смешна.

Стълбището ги отведе до дълъг каменен коридор, чийто край беше потънал в мрак.

— Как така всичко това не е под вода? — попита Алек. — Нали сме във Венеция.

— Някой от магьосниците на култа трябва да е направил заклинание, за да попречи на водата да влиза вътре — каза Магнус. — Като Мори Шу например.

Или пък аз, не добави на глас.

В края си коридорът се разширяваше в просторно помещение с висок таван, построено за съхраняване на храна. Алек размаха магическата си светлина наоколо, разкривайки множество незапалени свещи из цялата стая.

— Е, това е достатъчно лесно.

Магнус щракна с пръсти и всички свещи лумнаха, обливайки стаята с ярка топла светлина.

Мястото очевидно някога бе представлявало изба. В далечния край имаше калпав, разнебитен олтар — такъв, какъвто пещерни хора биха издигнали, за да почитат бог на огъня. От двете страни на голям каменен блок, издялан в съвършен куб и поставен върху висока платформа, имаше по една дървена колона.

Маса до лявата стена, която приличаше на евтина пластмасова градинска мебел, бе отрупана с тамян, молитвени броеници и невзрачни на вид дреболии, каквито би могъл да си купиш от някое студио за йога.

— Господи, култът ми е толкова просташки — простена Магнус. — Дълбоко се срамувам. Отричам се от последователите си, защото са зли и защото нямат никакъв стил.

— Но това не е твоят култ — каза Алек разсеяно. Приближи се до масата и прокара пръст по повърхността ѝ. — Покрита е с прах. Това място не е използвано от доста време.

— Шегувам се. Придавам си храбър вид.

Магнус хвърли поглед към празния ъгъл на стаята, където коренът на едно дърво си беше пробил път между два камъка. Приближи се и го дръпна. Нищо не се случи. Направи разкриваща магия на ъгъла. Все така нищо.

— Трябва да има още — каза Шинюн. — Къде са следите от извършването на ужасни ритуали? Къде е кръвта по стените?

Алек вдигна малка статуетка и поклати глава.

— Има етикет на производителя. Някой я е купил от магазин за сувенири. Ако това нещо е магическо, аз съм ангелът Разиел.

— Ловците на сенки определено не биха одобрили да излизам с ангела Разиел.

— Но биха били принудени да се отнасят добре с теб — каза Алек, размахвайки статуетката, — ако не искат да ги покося.

— Никога ли не можете да бъдете сериозни? — обади се Шинюн. Отправи се решително към импровизирания олтар, но се препъна и се пльосна на пода. Последва мълчание, в което никой не се разсмя. Магнус и Алек стояха, ококорили очи. След един дълъг миг Шинюн се обади рязко от земята: — Е, някой ще погледне ли поне в какво се спънах?

Докато тя се надигаше и изтупваше дрехите си, Магнус се приближи и коленичи. В пръстения под пред олтара бе вградена малка каменна статуя на коза. Магнус се наведе и промълви в ухото ѝ паролата, която Джони Рук му беше казал.

— Асмодей.

— Какво? — попита Алек.

Магнус нарочно го беше изрекъл толкова тихо, че дори един ловец на сенки да не може да го чуе. Избягваше да срещне погледа на Алек.

Стържещ звук отекна в стаята, удавяйки какъвто и миг да се бе зараждал между двамата. Каменният куб на олтара се разтвори като цвете. Вдигна се във въздуха и се понесе към стената зад него, където се вгради в камъка. Платформата, върху която беше стоял, се натроши на прах. Червено-златна светлина се появи около розетката, в която се беше превърнал каменният куб, очертавайки контурите на врата.

Сияещите очертания кристализираха в пищно украсена позлатена врата, в средата на която имаше голямо овално огледало.

Магнус се приближи и се вгледа изучаващо в нея. Погледна отражението си в огледалото, а после обратно към паянтовата дървена врата, през която бяха влезли.

— Това е повече, отколкото очаквах — каза и посегна към бравата.

Алек и Шинюн в миг се озоваха до него, опитвайки се да му попречат да влезе пръв. Огромното желание на Алек и Магнус да избегнат конфликт означаваше, че Шинюн победи — избута ги от пътя си и натисна вратата. Тя се отвори леко, разкривайки дълъг коридор с нисък таван. Лъхна ги вълна от застоял въздух. Редицата факли на стената трепнаха и пламнаха една по една.

Коридорът направи няколко завоя, карайки не повече от петте минути, в които бяха вървели, да им се сторят безкрайни. Магнус вече нямаше никаква представа къде се намират по отношение на палацото, нито дори на града навън. Ако съм бил аз, а нищо чудно да съм — помисли си — бих тръснал цялото нещо насред лагуната. Пред него Шинюн ахна, когато тунелът се разшири, превръщайки се в последната, както Магнус отчаяно се надяваше, тайна зала. При самата мисъл за връщането обратно му се искаше да полегне и да дремне.

Двамата с Алек последваха Шинюн и разбраха защо бе ахнала. Мястото беше огромно и изглеждаше така, сякаш църква и нощен клуб се бяха събрали, за да прекарат една необуздана нощ.

От двете страни на стаята имаше редици златни пейки, плочки, блестящи като скъпоценни камъни, покриваха стените до тях. В далечния край на стаята висеше голяма картина на красив мъж с издължено слабо лице и остри черти. Почти би могъл да мине за човек, ако не бяха заострените му зъби. Единствената украса, която носеше, бе корона от бодлива тел.

Пред картината имаше каменен олтар, далеч по-впечатляващ от предишния, който се издигаше насред гигантски пентаграм. Малки улейчета бяха издълбани в каменната плоча, отвеждащи от четирите края на олтара към върховете на звездата под тях. Цялото място беше покрито с тъмни червени петна, чиито отсенки бяха различни, но иначе бяха съвсем еднакви.

— Видяхте ли? — заяви Шинюн триумфално. — Кръв по стените. Ето как можеш да си сигурен, че е истински култ.

Алек посочи наляво и по лицето му пробяга объркване.

— Защо до жертвения олтар има богато зареден бар?

Магнус се предаде.

— Е, явно култът наистина е мой, нали? — Той замълча за миг. — Надявам се, олтарът да е бил добавен по-късно.

— Не е задължително — каза Алек. — Възможно е да съществува и друг магьосник, който би искал да има бар до кръвния си олтар.

— Е, ако съществува такъв, бих искал да се запознаем. Смятам, че ще си допаднем.

В бързината да се махнат, последователите на култа бяха оставили след себе си истинска бъркотия. Половината пейки бяха прекатурени, боклуци покриваха по-голямата част от пода, в огнището имаше купчина недоизгорели отпадъци.

В един момент пламъците явно бяха излезли извън контрол, защото няколко от пейките край огнището бяха обгорени. Магнус мина зад бара. Изобилие от алкохол, но никакъв лед, плодове или каквото и да било за украса. Той си сипа три пръста от най-горчивото amaro17 което успя да намери, и тръгна из стаята, отпивайки сърдито.

Спомените бяха могъща магия. Всичко във Вселената имаше спомени — дори събития, места и вещи. Ето как от особено трагични моменти се раждаха призраци, ето защо някои къщи бяха обитавани от духове. Магнус беше готов да се обзаложи, че едно демонопоклонническо светилище, в което се бяха извършвали жертвоприношения, ще притежава солидна доза могъщи спомени, от които да почерпят информация.

Подемайки напев, той тръгна бавно в кръг из светилището. Беше разперил ръце и от върховете на пръстите му бликаше искряща струя бяла мъгла.

Тя се стелеше и полюшваше във въздуха като лениви морски вълни, а после се сгъсти, приемайки очертанията на човешки тела в движение. Това бяха някои от най-силните спомени, оставили отпечатък върху мястото.

Нещо обаче блокираше магията на Магнус. Култът се беше приготвил за това. Магнус се опита да отблъсне силната магическа бариера, която обвиваше мястото. Няколко спомена успяха да се сгъстят в нещо осезаемо, но си останаха бледи и неясни, разсейвайки се след броени секунди.

От тях само три бяха достатъчно ярки, за да се материализират в нещо различимо. Единият беше прозорец със стъклопис, който вече го нямаше и който изобразяваше някой, ужасно приличащ на Магнус, на когото вееха с палмови листа. Другият беше жена, застанала над олтара с индонезийска кама керис в ръка. В третия се виждаха лица, твърде много лица, разкривени в агония. Различи мундани и дори няколко магьосници, но най-вече елфи. Елфическа кръв, с чиято помощ можеше да бъде призован Велик демон.

Когато най-сетне се отказа, Магнус се задъхваше и бе облян в пот. Дишайки тежко, той отпрати с махване на ръка гъстата мъгла, която тегнеше във въздуха около него. След като мъглата се разсея, видя Шинюн, облегната на една от колоните и скръстила ръце на гърдите си. Очевидно беше наблюдавала усилията му с голям интерес.

— Нещо полезно? — попита го.

Магнус се облегна на стената и поклати глава.

— Някой е направил магия, която да ми попречи да открия каквото и да било. Някой наистина могъщ.

— Забелязваш ли нещо странно в тази стена? — попита Шинюн, кимвайки към портрета на мъжа със заострени зъби.

Магнус се беше опитвал да избягва очите на портрета, сякаш баща му, Асмодей, би могъл да го гледа през тях.

Дори ако беше основал култ, несъмнено никога не би замесил Асмодей. Несъмнено не можеше да е имало време, в което е бил толкова луд или безразсъден.

— Аз забелязвам — обади се Алек неочаквано и Магнус се сепна. — Портретът виси на гола каменна стена, самичък. Стената е голяма, защо не са я използвали за нещо друго?

Алек се приближи до огромната картина, откачи я от стената и я сложи на земята, подпирайки я на една от колоните. След това се върна до голата каменна стена и потропа с кокалчета по нея.

Шинюн се приближи и допря длан до стената. Оранжеви пламъци бликнаха от ръката ѝ и обляха камъка. Той засия като вода, оформяйки ниша, покрита със същите искрящи плочки, както и външните стени. В нишата имаше голяма книга, подвързана с телешка кожа и боядисана в тъмноален цвят.

На корицата с позлатени букви бе написано: „ЧЕРВЕНИТЕ МАГИЧЕСКИ СВИТЪЦИ“.

Шинюн я извади от нишата и приседна на камъка, за да я разгледа. Книгата изглеждаше огромна в слабичките ѝ ръце. Когато запрелиства страниците, пожълтелият тънък пергамент пращеше под пръстите ѝ. Алек зачете над рамото ѝ.

Макар и с неохота, Магнус прекоси стаята и отиде при тях.

Страхопочитанието и ужасът се поразсеяха, когато започна да чете свещените догми, изложени в „Червените свитъци“.

— Единствено Великата отрова, той, който е красив и мъдър, и очарователен, и красив, може да отведе благоверните в Едом. Така че угаждайте на Великата отрова с храна и питиета, и бани, и по някой масаж от време на време.

— Написали са „красив“ два пъти — измърмори Алек.

— Защо се нарича „Червените свитъци“ — попита Шинюн, — когато е книга? А не свитък?

— Определено не са много свитъци — каза Алек.

— Сигурен съм, че който и да е този красив, красив основател на култа — гърдите на Магнус се свиха, — е имал своите причини.

Шинюн продължи да чете:

— Принцът желае само най-доброто за децата си. Затова, за да почетете името му, трябва да има огнище, препълнено само с най-качествения алкохол и пури, и бонбони. Съкровищата и даровете, с които отрупвате Великата отрова, символизират обичта между благоверните, така че нека алкохолът се лее, а златото се умножава и винаги помнете свещените правила.

— Животът е сцена, така че я напускайте със стил.

— Единствено благоверните, които правят наистина страхотно питие, ще бъдат избрани.

— Не обиждайте Великата отрова с жестоки дела или лош усет към модата.

— Търсете децата на демони. Обичайте ги така, както обичате своя господар. Не позволявайте да бъдат сами.

— В трудни времена, помнете: всички пътища водят към Рим.

Алек вдигна очи с малка усмивка, която Магнус не можа да разбере съвсем.

— Мисля, че ти си написал това.

Магнус потръпна. Действително звучеше като него. Като най-лошото му Аз, лекомислено и безразсъдно, изпълнено с презрение и чувство за превъзходство. Не помнеше да го е писал. Но почти сигурно го беше направил. Почти сигурно именно той беше Великата отрова. Почти сигурно именно той беше отговорен за „Алената ръка“.

— Това е глупаво — отбеляза Шинюн с отвращение.

— Магнус, не си ли облекчен, че е просто шега? — попита Алек и Магнус осъзна, че усмивката беше от облекчение. — Защо някой би си помислил, че спомените ти за това трябва да бъдат отнети? Това не е сериозно.

Почти му се искаше да се сопне на Алек, макар да знаеше, че е ядосан на себе си. Не виждаш ли какво означава? „Алената ръка“ може и да бе започнала като шега, но се бе превърнала в нещо убийствено сериозно. Хора бяха умрели заради неговата шега.

Магнус беше отговорен не просто за съществуването на култа. Съсипаният живот на Шинюн, приклекнала на камъка пред него, бе доказателство от плът и кръв за стореното от него. Беше казал на последователите си да търсят децата на демони. Беше им заповядал да ги въведат в този култ. Каквито и злини да бе причинил култът, каквото и да бе понесла Шинюн, то беше дело на Магнус.

Много скоро Алек също щеше да го осъзнае. Магнус се прокашля и се опита да придаде лековато звучене на гласа си.

— Е, добрата новина е — заяви, пренебрегвайки въпроса на Алек, — че „всички пътища водят към Рим“. Така че поне знаем къде трябва да отидем сега.

Зората скоро щеше да се сипне над Венеция, огрявайки вода и небе. Градът вече се събуждаше за живот. Магнус виждаше как се отварят магазините, усещаше мириса на прясно опечен хляб и наденички, както и дъха на соления въздух.

Утрото и преобразяваното, което идваше с него, все още не бяха тук. Зората бе само перлена ивица над индиговите води. Сградите и мостовете бяха тъмна лавандула и сребро на слабата, бавно разливаща се светлина. Магнус, Алек, Шинюн и Малкълм, когото бяха намерили да спи, сгушен върху порутените стъпала пред палацото, и бяха взели със себе си, се покатериха в една празна гондола. Магнус я насочи към хотела им и от магията му по повърхността на водата се разпиляха ярки сини искри.

Дрехите му от партито бяха посивели от прах и смачкани, точно както се чувстваше и той. Бяха прекосили мълчаливо безкрайните коридори, врати и стълби, докато не излязоха навън тъкмо когато звездите започваха да угасват, а небето над каналите да изсветлява. Не говореха, а Магнус все така избягваше погледа на Алек. Той беше видимо изтощен. Беше зарязал изпокъсаното си сако някъде в руините на палацото и сега беше по риза, лицето му беше изцапано с пръст и прахоляк. Беше прекарал по-голямата част от нощта в тичане, битки и претърсване, опитвайки се да поправи грешките на Магнус, хвърляйки се към хора и закриляйки ги със собственото си тяло, докато заклинанията на магьосници рушаха мястото около тях.

Сега се беше излегнал на дъното на лодката, опрял гръб о гърдите на Магнус. Магнус усещаше, че цялото му тяло бе отпуснато от умора.

— Съжалявам, че си прекара ужасно на онова отвратително парти — прошепна тихо в ухото му.

— Не си прекарах ужасно — прошепна Алек в отговор, гласът му беше хриплив от умора и тревога. — Нали бях с теб.

Магнус усети как главата му се отпуска тежко до гърдите му.

— Жалко, че партито свърши толкова скоро — подхвърли Малкълм.

— Почти е време за закуска, Малкълм. Освен това сградата рухна. Кой иска закуска?

— Най-важното ядене за деня — промърмори Алек, полузаспал.

Нямаше отговор, дори от Малкълм, който очевидно беше потънал в мисли за злочестините си.

— Барнабас Хейл… просто не е за вярване — заяви той. — Толкова е груб. Радвам се, че ще се пръждоса в друг град. Май беше Флоренция? Или пък…

— Рим — мрачно каза Шинюн.

— А, да. — Малкълм грейна. — Може би Рим.

Възцари се ужасно мълчание, нарушено от Малкълм, който запя, тихо и фалшиво, за изгубена любов край морето. Нямаше значение — мислите на Магнус бяха далече.

Барнабас Хейл отиваше в Рим.

Всички пътища на „Алената ръка“ водеха към Рим.

„Алената ръка“ и нейният лидер, който стоварваше вината за настоящите действия на култа върху Магнус, почти сигурно бяха в Рим.

Магнус познаваше Барнабас Хейл много отдавна и открай време не го харесваше. Появата му във Венеция беше неприятна изненада. Само че имаше голяма разлика между този тип е доста неприятен и този тип избива феи и призова Велики демони, и се опита да ме убие с помощта на майка на люпило демони раум.

Все пак Барнабас беше магьосник с немалко могъщество. Заявил бе, че притежава палацото, значи, беше и богат. Някой, когото да проучат.

— Нуждаем се от сън — заяви Шинюн най-сетне, — а после трябва да отидем в Рим възможно най-скоро.

— Колкото по-скоро отидем там, толкова по-скоро с Алек ще можем да продължим ваканцията си — отвърна Магнус.

Жизнерадостният му тон не прозвуча особено убедително дори в собствените му уши. Утре, каза си той, щеше да се справи по-добре. Щеше да престане да се чувства така смазан под товара на миналото и страха от бъдещето и да се наслаждава на настоящето, както правеше обикновено.

— Сигурна съм, че това ще ви хареса — отвърна Шинюн.

С нейното безизразно лице нямаше как да е сигурен, но според Магнус това беше предложение за мир. Усмихна ѝ се, доколкото изобщо му беше възможно.

— Много е отдаден — продължи Шинюн, взирайки се в Алек. Очите му бяха затворени, ала ръката му беше обвита закрилнически около Магнус дори в съня му. — Никога ли не престава?

Посегна, за да докосне ръката на Магнус, и той усети как мускулите в тялото на Алек се напрегнаха миг преди ръката му да се стрелне напред и да сграбчи китката ѝ.

— Не, не преставам — заяви Алек.

Шинюн застина, а после прибра ръката си. Главата на Алек начаса се отпусна обратно върху гърдите на Магнус и той отново потъна в онова състояние на полусън, което обитаваше в момента.

Гондолата се плъзна под Моста на въздишките — бледа корона в сумрачното небе над тях. Някога затворниците бяха зървали своя град за последен път от този мост, преди да бъдат отведени на екзекуция.

Магнус забеляза, че Малкълм ги гледа, лицето му беше бледо като мрамор. Някога Малкълм бе обичал ловец на сенки. Историята не беше завършила добре. Магнус беше говорил с него веднъж — за надмогването на любовта и продължаването напред, за намирането на нова любов. Малкълм бе поклатил глава. Не искам друга любов — казал бе. — Никога.

Магнус си бе помислил, че това е глупаво.

Навярно всяка любов твърде много приличаше на лудост. Колкото по-дълбока бе една любов, толкова бе по-опасна.

Лодката се плъзгаше по тъмните води. Когато Магнус погледна зад себе си, видя последните искри на магията му да потъват в дълбините им и да изчезват. Те проблясваха, яркосини и ослепително бели, а леките вълнички на канала ставаха ту наситено лилави, ту бледоперлени, ту мастиленочерни под все още неутринното небе. Последно сияние напояваше водата, преди сините искри да потънат. Магнус прокара нежно пръсти през непокорната мека коса на Алек и усети как главата му се обърна лекичко към него в полусъня му. Чу как Малкълм пее и отново си спомни думите му от много отдавна.

Не искам друга любов. Никога.

Глава 17 Горчиви тайни

— Когато си в Рим, Александър — заяви Магнус, — караш мазерати.

Трябваше да отидат в Рим възможно най-бързо, а не можеха да използват Портал, така че Магнус избра следващия най-добър вариант. Шинюн четеше „Червените магически свитъци“ и не им обръщаше внимание, което напълно устройваше Алек.

— Отличен избор — заяви служителят от агенцията за наем на луксозни коли. — Нищо не може да се сравни с едно класическо „3500 GT Spyder“.

Алек се приведе към Магнус.

— Тази кола има и паяк18?

Магнус сви рамене и му отправи неустоимо ярка усмивка.

— Нямам представа. Избрах я просто защото е италианска и червена.

Двайсет минути по-късно тримата се носеха по А13 към Болоня със свален гюрук и вятър, свирещ в ушите им. Шинюн се бе излегнала на задната седалка, опряла крака в прозореца, и от време на време им четеше на глас откъси от „Червените свитъци“. Алек седеше на мястото до шофьора и се опитваше да изпълнява ролята на навигатор с помощта единствено на нагъната като акордеон карта на език, който не разбираше.

Магнус, който шофираше, подхвърли:

— От доста време не съм карал с ръчен лост. Да не съм чул никакви шеги, ако обичате.

Пристигнаха във Флоренция тъкмо навреме за ранна вечеря. Магнус им беше запазил маса в ресторант толкова мъничък, че Алек бе сигурен, че е просто дневната на главния готвач. Предлагаха най-хубавата паста, която беше опитвал някога.

След като се навечеряха, Магнус заяви:

— Не може да шофираме като луди през цялото време. Няма да издържим. Защо не посетим някоя от забележителностите, които си бяхме набелязали. Не сме далече от Градините „Боболи“.

— Защо не — съгласи се Алек.

Шинюн ги последва, стиснала „Червените свитъци“ под мишница, макар че никой не я беше поканил.

Магнус разказваше къде отиват, докато вървяха покрай река Арно, прекосиха Понте Векио и продължиха, като от време на време свърваха, за да се отбият при един или друг уличен търговец. Магнус си купи шал, чифт слънчеви очила, една дзепола19 и наметало, с което приличаше на Фантома на операта.

Стигнаха до амфитеатъра в Градините „Боболи“ и тръгнаха покрай статуите, които го обграждаха, насочвайки се към обелиска в центъра.

— От доста време не сме правили снимка за хората у дома — подхвърли Алек.

Магнус го улови под ръка и го завлече покрай Фонтана на Нептун и Статуята на изобилието, докато не откри скулптура, изобразяваща дебел гол мъж върху гигантска костенурка. Това, заяви той, бе съвършеното място за снимка. Бутна панамената си шапка назад и зае царствена поза от едната страна на статуята, която, обясни на Алек, се наричаше Морганте. Алек се облегна от другата ѝ страна с ръце в джобовете и Шинюн им направи няколко снимки с неговия телефон.

— Благодаря — каза той. — Ще ги изпратя на Изабел и ще ѝ кажа, че си прекарваме страхотно.

— Така ли? — попита Магнус.

Алек примига.

— Ами, да. Искам да кажа, липсват ми Изабел и Джейс, и мама, и татко.

Магнус като че ли изчакваше още нещо. Алек се замисли.

— Клеъри също ми липсва. Мъничко.

— Тя е моето малко сладкишче. На кого не би липсвала? — каза Магнус, ала все още изглеждаше доста напрегнат.

— Наистина не познавам Саймън особено добре — обясни Алек.

Не познаваше кой знае колко хора. Семейството му, в това число и Джейс, новата приятелка на Джейс, както и вампира, който вървеше в комплект с нея. Познаваше и няколко други ловци на сенки. Ейлийн Пенхалоу беше на неговите години и страшно я биваше с камите, само че Ейлийн живееше в Идрис, така че той не би могъл да прекарва време с нея, дори да си беше в Ню Йорк.

Нужни му бяха няколко минути, докато се разхождаха из градините, за да осъзнае, че Магнус може би се притеснява за това какво ще напише на семейството и приятелите си, които почти до един бяха, естествено, ловци на сенки. Никой от тях не би бил склонен да има на Магнус такова доверие, каквото имаше Алек.

Алек се тревожеше за Магнус, за начина, по който се опитваше, прекалено настойчиво, да си прекарва добре. На Алек му харесваше, когато Магнус действително си прекарваше добре, и вече се бе научил да прави разлика между двете. Искаше му се да каже нещо, ала Шинюн беше там, не беше сигурен какво точно да каже, пък и тъкмо в този миг телефонът иззвъня в джоба му.

Беше Изабел.

— Тъкмо си мислех за теб — каза Алек.

— Аз пък си мислех за теб — отвърна Изабел жизнерадостно. — Наслаждаваш ли се на почивката си, или отново си се заел с работа? То май е по-силно от теб.

— В Градините „Боболи“ сме — осведоми я Алек, което беше самата истина. — Как са всички в Ню Йорк? — побърза да добави. — Клеъри да е въвлякла Джейс в още неприятности? Джейс да е въвлякъл Клеъри в още неприятности?

— Това е основата на връзката им, но не, Джейс е със Саймън — докладва Изабел. — Казва, че играят видеоигри.

— Мислиш ли, че Саймън го е поканил? — попита Алек скептично.

— Брат ми — заяви Изабел, — естествено, че не.

— Джейс играл ли е изобщо някога видеоигри? Аз никога не съм играл видеоигри.

— Сигурна съм, че ще се научи. Саймън ми обясни за тях и не ми се струват трудни.

— Как са нещата между теб и Саймън?

— Той получи номерче и се нареди в дългата опашка от мъже, копнеещи отчаяно да им обърна внимание — заяви Изабел твърдо. — Как са нещата между теб и Магнус?

— Е, чудех се дали не би могла да ми помогнеш с това.

— Да! — възкликна Изабел с ужасяващо удоволствие. — Добре направи, че се обърна към мен. Аз съм много по-умела и деликатна в изкуството на съблазняваното от Джейс. Добре, чуй какво е първото ми предложение. Ще се нуждаеш от един грейпфрут…

— Спри! — Алек побърза да се отдалечи от Магнус и Шинюн и се скри зад един висок плет. Двамата се загледаха объркано след него. — Моля те, недей да довършваш това изречение. Имах предвид, че все още остава малкият проблем с култа, за който ти казах. Наистина бих искал да го разрешим, та Магнус да бъде по-щастлив. На почивката ни.

Както и да не бъде повече заплашван от демони и да се отърси от мрачните слухове и още по-мрачната заплаха, която представляваше Клейвът. Това също щеше да направи Магнус по-щастлив, сигурен беше Алек.

— А, да — каза Изабел. — Всъщност именно затова се обадих. Изпратих предпазливо съобщение на Ейлийн Пенхалоу, но точно сега тя не е в Идрис и не може да помогне. Така че не успях да изровя кой знае какво, но все пак се поразтърсих из архивите на Института. Нямаме кой знае колко материали за култовете. В Ню Йорк те са доста малобройни. Вероятно заради цените на недвижимите имоти. Така или иначе, успях да се добера до копие на един ръкопис, който може би ще ти е от полза. Снимах някои от страниците и ще ти ги пратя на имейла.

— Благодаря, Изи.

Изабел се поколеба.

— На заглавната страница имаше рисунка на някой, който ми се стори ужасно познат.

— Така ли?

— Алек!

— Ти казваш ли ми всичките си тайни, Изабел?

Тя замълча за миг.

— Не — отвърна с по-мек глас. — Сега обаче ще ти кажа една. От всички мъже, стоящи на опашката за моето внимание, Саймън може би ми е любимият.

Алек погледна над живите плетове, които грееха, яркозелени, в хладната италианска вечер, и белите мраморни статуи към Магнус, който заемаше различни пози, имитирайки скулптурите. Шинюн не бе в състояние да се усмихне, но според Алек със сигурност ѝ се искаше да го направи. Невъзможно бе да не харесваш Магнус.

— Е, добре. От всички мъже, стоящи на опашката за моето внимание, Магнус определено ми е любимият.

Изабел изписка възмутено. Алек се ухили.

— Толкова се радвам да те чуя да звучиш така — каза изведнъж Изабел забързано. — И няма да разпитвам. Искам само да знаеш, че каквато и тайна да имаш, ще я опазя. Можеш да ми имаш доверие.

Алек си спомни някогашните дни и някогашните страхове, начина, по който Изабел понякога се бе опитвала да започне разговор за момчета и го бе оставяла да му сложи край. Той винаги ѝ се сопваше, ужасен да го изрече на глас и някой да го чуе, ала понякога нощем, когато си помислеше за възможността родителите му да се отрекат от него, да бъде отритнат от Клейва, намразен от Джейс и Макс, единствената му утеха бе, че сестра му знае и въпреки това го обича.

Алек затвори очи и каза:

— Винаги съм ти имал доверие.

Значи, трябваше да каже на Магнус, че е споменал за „Алената ръка“ на Изабел.

— Съжалявам — добави веднага щом го направи. — Свикнал съм да ѝ разказвам всичко.

— Няма защо да се извиняваш — заяви Магнус незабавно, ала върху лицето му отново се появи изражението на тъга, тъга, която той се опитваше да скрие, ала която Алек виждаше прекрасно. — Аз трябва да се извиня… Виж, можеш да казваш на сестра си каквото поискаш. Можеш да казваш каквото поискаш, на когото поискаш.

— Леле — обади се Шинюн. — Това е изключително прибързано, Магнус. Едно е да имаш доверие някому, съвсем друго е да бъдеш безразсъден. Нима искаш Клейвът да те хвърли в затвора?

— Не, не искам — сопна се Магнус.

На Алек му се щеше да каже на Шинюн да млъкне, ала знаеше, че Магнус иска да бъде мил с нея. Така че не го направи.

Вместо това каза:

— Когато отидем в Рим, според мен трябва да мина през тамошния Институт.

— Така че Магнус да го хвърлят в затвора… — започна Шинюн, този път гневно.

— Не! Искам да взема още оръжия. Както и да разпитам, внимателно и дискретно, дали са чули нещо за дейности по призоваване на демони, които биха могли да ни отведат до „Алената ръка“. Единственото, което знаем, е, че отиваме в Рим. Той е голям град. Мислех си обаче, че ще е по-добре, ако… ако отида сам. Аз няма да събудя подозрение.

Шинюн отвори уста.

— Направи го — каза Магнус.

— Не си с всичкия си — заяви Шинюн.

— Имам му доверие — каза Магнус. — Повече, отколкото на теб. Повече, отколкото на когото и да било.

Алек се тревожеше, че доверието на Магнус може би е незаслужено, докато отиваха да намерят интернет кафе близо до Градините „Боболи“, където разпечатаха онова, което Изабел му беше изпратила и което се оказа копие на първите няколко страници от „Червените магически свитъци“.

— Не искам да драматизирам — каза Магнус, — но… ааааааргх. Аааааргх. Защо?! Не мога да повярвам, че проникнахме в тайно светилище в едно зловещо подземие, за да открием нещо, което сестра ти ни изпрати по имейла на следващия ден.

Алек плъзна очи по страницата от славната история на „Алената ръка“, на която Великата отрова нареждаше на следовниците си да рисуват бели ивици върху коне и да направят дървената мишка национално животно на Мароко.

— Наистина е иронично — съгласи се.

— Не е — каза Шинюн. — Иронията не е…

Магнус ѝ отправи яростен поглед и тя млъкна.

Алек сви рамене.

— Не пречи да имаме още едно копие. Шинюн чете книгата. Сега и аз мога да чета.

Все трябва да беше по-лесно от това да разчита картата. Докато вървяха към колата, Магнус погледна към Алек и подхвърли ключовете от едната си ръка в другата.

— Ще напредваме по-бързо, ако се сменяме зад волана — предложи Алек с надежда.

— Някога карал ли си кола с ръчни скорости?

Алек се поколеба.

— Не може да е по-трудно от това да стреляш с лък от гърба на препускащ в галоп кон.

— Определено не — съгласи се Магнус. — Пък и ти притежаваш свръхчовешки рефлекси. Какво е най-лошото, което би могло да се случи?

Метна ключовете на Алек и се настани на мястото до шофьора с усмивка. Алек се ухили широко и изтича до вратата на шофьора.

Магнус предложи няколко тренировъчни кръгчета из паркинга.

— Трябва да вдигнеш левия си крак, докато натискаш газта с десния — обясни той.

Алек го погледна.

— О, не — каза сухо. — Трябва да движа и двата си крака едновременно. Как ще се справя с подобно изпитание за пъргавостта ми.

Отново погледна напред, даде газ и бе възнаграден с пронизителен писък, като банши, уловено в капан. Магнус се усмихна, но не каза нищо.

Все пак много скоро Алек маневрираше съвсем задоволително на паркинга.

— Готов ли си да изнесем представлението на пътя? — попита Магнус.

Единственият отговор на Алек беше усмивка, докато изхвърчаше от паркинга. Възклицание на удоволствие и изненада се изтръгна от него, когато мазератито излетя, занасяйки на тясната улица. Качиха се на едно право шосе и Алек натисна педала на газта.

— Движим се твърде бързо — обади се Шинюн. — Защо се движим толкова бързо?

Ниското дружелюбно ръмжене на малкия червен автомобил изпълни въздуха. Алек погледна към Магнус и го видя как си сложи тъмните очила, подпря лакът на вратата и се подаде навън, усмихвайки се на усещането от вятъра върху лицето му.

Алек се радваше, че може да му даде малка почивка. Освен това дори не си беше давал сметка, че подобно необуздано, драматично шофиране бе нещо, което можеше да прави. Когато си помислеше за коли, мислеше за Манхатън: твърде много автомобили, недостатъчно пътища, бавно и мъчително пълзене през артериите на града. Там да вървиш пеша бе свобода. Тук, в тосканската провинция, тази кола бе особен, вълнуващ вид свобода. Алек хвърли поглед към невъобразимо красивото си гадже с развяна от вятъра коса и затворени очи. Понякога живота му си го биваше. Заповяда си да забрави за сръдливата магьосница на задната седалка.

През следващия час следваха Апенините през сърцето на Тоскана. От лявата им страна се простираха позлатени от залеза поля, ширнали се до хоризонта, от дясната се издигаха редици каменни вили, осеяли хълмовете, които гледаха към зелено море от лозя. Кипарисови дървета шепнеха на вятъра.

Докато пристигнат в онова, което Магнус беше нарекъл планината Кианти, се беше спуснала черна нощ. Алек не погледна картата. Вече се чувстваше доста уверен в уменията си да управлява мазератито, но да се оправя с лоста за скорости през многобройните остри завои, докато караше до ръба на пропаст в тъмното, бе съвсем различно и екзистенциално опасно преживяване.

Ситуацията ставаше още по-обтягаща нервите от това, че фаровете им спечелваха само десетина метра, така че единственото, което можеха да видят, беше тесен участък от пътя пред тях, стръмният склон на планината и ръбът на пропастта. Само една от тези възможности беше добра.

Алек успя да се справи успешно със скоростите на първите няколко завоя, но челото му се обля в пот, която щипеше очите му.

— Добре ли си? — попита Магнус.

— Страхотно — бързо отвърна той.

Изкарваше си прехраната, като се биеше с демони. Това беше шофиране, нещо, което дори мунданите правеха без никакви необикновени умения или руни за подсилване на сетивата. Трябваше просто да се съсредоточи.

Стискаше волана твърде силно и дърпаше рязко лоста всеки път, когато трябваше да смени скоростите за някой остър завой.

Не прецени добре един особено труден завой и изгуби контрол над колата. Опита се да натисне педала за газта и да я овладее, но вместо това натисна спирачката и ето че се завъртяха надолу по стръмното.

Гледката, ширнала се пред очите им, не беше добре дошла. Означаваше, че пропадат в пропастта.

Разпери ръка, за да защити Магнус, и Магнус я сграбчи. Алек бе усещал това странно чувство за свързаност и преди, на един кораб в бушуващо море: Магнус, посегнал към него, нуждаещ се от силата му. Обърна длан под тази на Магнус и преплете пръстите им, изпитващ единствено топлия, силен импулс също да го потърси.

Колата едва бе излязла от пътя, накланяйки се през ръба, когато спря рязко, двете въртящи се предни гуми докосваха единствено въздух и синя магия. Задържа се така за миг, а после се намести и се върна назад върху тясната черна отсечка до пътя.

— Казах ви, че се движим твърде бързо — обади се меко Шинюн от задната седалка.

Алек стискаше здраво ръката на Магнус, допряна до гърдите му. Сърцата на магьосниците биеха различно от тези на човеците. Ударите на сърцето на Магнус му вдъхваха увереност в мрака. Алек вече ги познаваше толкова добре.

— Беше просто една мъничка пропаст — заяви Магнус. — Нищо, с което да не можем да се справим.

Двамата с Алек слязоха от колата. Магнус разпери ръце, сякаш се канеше да прегърне нощното небе. Алек се приближи до ръба и погледна надолу, подсвирквайки при вида на дълбоката пропаст, зейнала в краката му. Погледна настрани — към тесен черен път, отвеждащ до поляна, скътана под скалата — и махна на Магнус да се приближи.

— Доста е опасно да шофираме през нощта. Защо не останем тук?

Магнус се огледа наоколо.

— Просто… тук?

— Ще бъде забавно да нощуваме на палатки. Може да си опечем маршмелоус. Разбира се, ще се наложи да призовеш необходимото отнякъде.

Шинюн беше слязла от колата и идваше към тях.

— Нека да отгатна — каза тя на Магнус с равен тон. — Миличък, твоята идея за нощуване на палатки е, когато хотелът няма минибар.

Магнус примига насреща ѝ.

— Изпреварих те с тази шега — информира го Шинюн.

Магнус вдигна очи към нощното небе. Алек видя сребърния сърп на луната, отразен в златото на очите му. Имаше същата извивка като усмивката, разтеглила устните на Магнус.

— Е, добре — заяви той. — Да се позабавляваме.

Алек остави своето копие от „Червените магически свитъци“, за да види лагера, който Магнус беше измагьосал. Беше предположил, че той ще им осигури палатка, достатъчно голяма, та двама души да могат да спят удобно в нея, и достатъчно висока, та да могат да стоят изправени, без да се навеждат. Именно това беше сторила Шинюн, когато по свое настояване беше призовала собствената си палатка.

Онова, което Магнус бе издигнал, бе не толкова палатка, колкото павилион с надиплени завеси. Вътре имаше две спални, баня, общо помещение и дневна. Алек направи обиколка на огромната конструкция от козя кожа и откри кухня, разположена в дъното, до покрита тераса, на която имаше маса за хранене и столове. Последният щрих беше знаме с римски легионерски орел, забито до входната врата — Магнусовата илюстрация на израза „Когато си в Рим, прави като римляните“.

Магнус повдигна задния отвор на палатката и излезе навън с доволно изражение.

— Какво ще кажеш?

— Страхотно е — отвърна Алек. — Само че не мога да не се зачудя… откъде взе толкова много козя кожа?

Магнус сви рамене.

— Всичко, което е нужно да знаеш, е, че аз вярвам в магията, не в жестокостта.

Разнесе се засмукващ звук, а после от нищото се появи чудовищна конструкция, която изпрати обръч от прах във всички посоки. Там, където допреди миг се намираше палатката на Шинюн, сега се издигаше двуетажна къща на дърво, която закриваше една трета от небето. Шинюн излезе от подобреното си жилище и погледна към Магнус.

Двамата се надпреварваха все по-демонстративно още откакто бяха мерили дрехи в „Le Mercerie“, доказателство, подкрепящо теорията на Алек, че вероятно всички магьосници изпробват взаимно силите си, нещо като магьосническия еквивалент на съперничество между децата в едно семейство. Магнус очевидно просто се забавляваше. Алек подозираше, че Шинюн взема играта малко по-сериозно, но той лоялно поддържаше мнението, че Магнус е по-добрият магьосник от двамата.

— Куличките са страхотни — извика Магнус жизнерадостно. Трудно бе да го надмине човек в умението да прекалява, помисли си Алек. Можеше само да му се възхищаваш. — Какво ще кажеш за една среднощна закуска?

Събраха се около огнището в другия край на лагера, само на няколко крачки от ръба на скалата. Първоначално то беше дело на Магнус, но Шинюн го беше подобрила, така че сега приличаше на кладата на викингско погребение. Огромните пламъци изглеждаха така, сякаш се опитват да изпратят съобщение във Валхала.

Под отчасти скритата луна флотилия облаци изплуваха пред връх Корно, най-високия в Апенините. Рояк светулки танцуваха над главите им, природата се бе събудила за живот около тях — щурци свиреха, сови бухаха ритмично, а вятърът свиреше ниско в долината под тях. Понякога в далечината глутница вълци се присъединяваха към нощната симфония с воя си.

— Звучат така, сякаш са самотни — каза Шинюн.

— Не — отвърна Алек. — Заедно са. Ловуват.

— Ти си специалистът по тази част — каза Шинюн. — Някога и аз бях сама, и ловувах.

— Някога си била част от култ — изтъкна Алек, а после прехапа устни.

В гласа на Шинюн се прокрадна остра нотка.

— Кажи ми, ловецо на сенки, къде са нефилимите, когато долноземците са в беда?

— Бранят ни — отвърна Магнус. — Нали видя Алек във Венеция.

— Беше там заради теб — сопна се Шинюн. — Ако не беше с теб, нямаше да е там. Те ни преследват и ни нараняват, и ни зарязват. Кога беше решено, че едно магьосническо дете струва по-малко, отколкото децата на Ангела?

Алек не знаеше какво да отговори. Шинюн разпери ръце и стана.

— Извинявам се. Изнервена съм, когато сме толкова близо до целта си. Ще се оттегля за тази вечер. Трябва да си отдъхна. Утре ще пристигнем в Рим. Кой знае какво ни очаква там?

Тя им кимна отсечено и се отправи към огромната си палатка, оставяйки Магнус и Алек сами.

— Подозирам, че Шинюн едва ли ще иска да се включи в бурната лагерна песен, която планирах да подхванем — подхвърли Магнус.

Протегна ръка и прокара пръсти по шията на Алек в лека разсеяна милувка. Алек се приведе към допира му. Когато Магнус свали ръка, на Алек му се искаше да я последва.

— Не се тревожи за нея — добави Магнус. — Много магьосници имат трагично детство. Раждаме се в свят, почернен от демони. Трудно е да не се поддадеш на този гняв.

— Ти не му се поддаваш.

— Правил съм го.

Гласът на Магнус беше мрачен.

— Шинюн не е била принудена да се присъедини към култа — каза Алек.

— А аз не бях принуден да основа култ — изтъкна Магнус.

— Това е различно.

— О, да. То е много по-лошо.

Магнус хвърли една съчка в огъня и загледа как тя се сгърчи и почерня, а после се превърна в пепел. Алек не откъсваше очи от него.

Магнус Бейн гореше ярко, ексцентричен и кипящ от живот, неземен и безгрижен. Той беше върховният магьосник на Бруклин, който носеше ярки цветове и искрящ брокат около очите си. Беше от онези, които организират тържество за рождения ден на котката си и обичат когото си поискат, гръмогласно и гордо.

Само че зад ярката светлина имаше мрак. Алек трябваше да открие и тази негова страна, иначе никога нямаше да го познава наистина.

— Мисля, че разбирам за Шинюн — каза бавно. — Чудех се защо настоя да я вземем с нас. Дори ми мина през ума, че може би не искаш да оставаш насаме с мен.

— Алек, аз…

Алек вдигна ръка.

— После обаче разбрах. Чувстваш, че си отговорен за нея, нали? Ако от „Алената ръка“ са я наранили, смяташ, че трябва да ѝ помогнеш. Да поправиш стореното.

Магнус кимна едва-едва.

— Тя е моето мрачно огледало, Александър. В някои отношения тя е онова, в което бих могъл да се превърна аз, ако не бях имал щастието да позная обич и грижа, първо на майка ми, а след това на Рейгнър и Мълчаливите братя. Бих могъл да бъда толкова отчаян, че да се присъединя към „Алената ръка“.

— Не говориш много за миналото си — бавно каза Алек. — Дори не ми каза, че си бил близък с магьосника, който загина. Рейгнър Фел. Били сте близки, нали?

— Да — отвърна Магнус. — Той бе първият, с когото се сприятелих.

Алек наведе очи към ръцете си. Джейс беше първият, с когото се беше сприятелил, но Магнус знаеше това. Магнус знаеше всичко за него. Той беше отворена книга. Опита се да потисне нараненото чувство.

— Е… защо не ми разкажеш?

Искрите от лагерния огън се издигаха във въздуха — мимолетни звезди, лумнали в черната нощ, само за да угаснат миг по-късно.

Алек се зачуди дали да обича смъртен не беше същото за Магнус. Може би това бе просто кратък, незначителен епизод в една дълга, дълга история. Той бе не просто отворена, но и съвсем кратка книга. Тънко томче, в сравнение с летописите на дългия живот на Магнус.

— Защото никой не иска да знае наистина — каза Магнус. — Обикновено не стигам по-далече от това да спомена, че убих доведения си баща, и хората решават, че им стига. Ти вече видя твърде много. Снощи видя „Червените магически свитъци“ всички глупави, лекомислени неща, които съм изприказвал, скрит зад облян в кръв олтар. Можеш ли да ме виниш, ако се чудя всеки път дали това е мигът, в който ще те уплаша дотам, че да си отидеш.

— Ловците на сенки не се плашат лесно. Знам, че се чувстваш виновен, задето Шинюн е била примамена в култа, но ти си искал да помогнеш. Това си помислих, докато четях „Червените свитъци“. Не си казал да вербуват децата, да ги използват. Казал си да не оставят да бъдат сами. Ти си бил сам и не си искал и други магьоснически деца да страдат като теб. Дойдох на това пътуване, за да те опозная по-добре, и наистина те опознавам.

— Сигурен съм, че си научил повече, отколкото си искал — тихичко каза Магнус.

— Научих, че виждаш ръмжащи животни в клетка и протягаш ръка, за да ги погалиш. Приятелят ти загина, а ти дори не ми каза, че си го познавал, но се опита да утешиш един скърбящ за него вампир. Винаги се опитваш да помагаш на хората. На мен и на приятелите ми, не на кого да е, а на Рафаел Сантяго, а сега и на Шинюн и другите магьоснически деца, и вероятно на още много хора, за които не знам, но знам едно: прегледах „Червените магически свитъци“ и видях как се опитваш да помогнеш на деца. Тази част ми звучеше досущ като нещо, което би сторил.

Магнус се засмя накъсано.

— Това ли имаше предвид? Помислих, че имаш предвид… нещо друго. — Той затвори очи. — Не искам връзката ни да се провали заради мен — призна. — Не искам да разруша онова, което имаме, като ти кажа нещо, което ще те отблъсне. Колко истина искаш в действителност, Александър?

— Цялата — заяви Алек.

Магнус обърна очи, по-ярки от светлината на огъня, към Алек и протегна ръка. Алек я стисна силно, пое си дъх и се приготви да посрещне онова, което предстоеше. Сърцето му задумка в гърдите, стомахът му се сви. Той зачака.

— Ъм — каза най-сетне. — Няма ли да направиш някаква магия, която да ми покаже миналото ти?

— О, небеса, не. Достатъчно травматизиращо бе да го преживея веднъж. Канех се просто да говоря за него. Исках да подържа ръката ти…

— О. Ами… добре.

Магнус дойде по-близо. Алек усещаше горещината, която струеше от кожата му. Магьосникът наведе глава, събирайки мислите си. Направи няколко неуспешни опита да заговори и всеки път стискаше ръката на Алек по-силно.

— Ще ми се да мисля, че майка ми ме обичаше — започна най-сетне. — Спомням си единствено, че беше толкова тъжна. Все имах чувството, че трябва да науча някакъв трик, за да открия как да се справям по-добре. Мислех си, че ако се докажа, тя ще бъде щастлива и аз ще бъда достатъчно добър. Така и не открих този трик. Тя се обеси в плевнята. Баща ми изгори плевнята до основи и в пепелта построи светилище, посветено на нея. Не знаеше точно какво съм. Аз не знаех точно какво съм, но беше сигурен, че не съм негов син. Че не съм човек. Един ден, когато въздухът беше горещ като супа, се събудих от гласа му, който ме викаше.

Магнус се усмихна така, сякаш сърцето му беше разбито.

— Използва старото ми име. Онова, което майка ми ми даде. На света не е останал никой, който знае това име.

Алек стисна ръката му още по-силно, сякаш би могъл да го спаси векове по-късно.

— Не е нужно да казваш нищо повече — прошепна. — Не и ако не искаш.

— Искам — заяви Магнус, ала гласът му потрепери, когато продължи. — Доведеният ми баща ме удари няколко пъти, а после ме завлече за врата до изгорените останки от плевнята. От една греда все още висеше почерняло въже. Чувах как водата в потока ромоли. Баща ми ме сграбчи за тила и натисна главата ми във водата. Миг преди да го направи, проговори и звучеше по-меко, отколкото го бях чувал някога. Каза: „Това е, за да се пречистиш. Имай ми доверие“.

Дъхът на Алек секна. Отказваше да го изпусне, сякаш би могъл да го запази за детето, което Магнус е бил някога.

— Не си спомням какво се случи след това. В един момент се давех. — Последва миг мълчание, а после Магнус разпери ръце. Гласът му беше лишен от всякаква емоция. — В следващия изгорих доведения си баща жив.

Лагерният огън изригна в стълб от пламъци, извиващи се във фуния, която се издигна към небето. Алек вдигна ръка пред Магнус, за да го предпази от изпепеляващата горещина.

Стълбът от пламъци угасна почти мигновено. Магнус като че ли дори не забеляза гигантската струя от огън, която беше създал. Алек се зачуди дали Шинюн се беше събудила, но дори да беше, нямаше следа от това. Може би спеше с тапи за уши.

— Побягнах — продължи Магнус. — Укривах се, докато пътят ми не се пресече с този на Мълчаливите братя. Те ме научиха как да контролирам магията си. Открай време съм по-привързан към ловците на сенки, отколкото повечето магьосници, защото вашите Мълчаливи братя ме спасиха от самия мен. Все още мислех, че съм демонско дете и никога няма да бъда нещо повече. Никога не бях срещал друг магьосник, ала Рейгнър Фел беше свързан с едно нефилимско семейство. Мълчаливите братя уредиха той да дойде и да ме обучава. Аз бях първият му ученик. След време той се опита да преподава на нефилимските деца за магията и да не се боят от нас. Казваше, че всичките му ученици са ужасни, но аз съм най-лошият. Непрекъснато се оплакваше. Никога не беше доволен от нищо. Много го обичах. — Устата на Магнус се изви, докато се взираше настойчиво в пламъците. — Малко след това срещнах втория ми приятел, моята приятелка Катарина Лос. Група мундани се опитваха да я изгорят на клада. Аз се намесих.

— Знаех си, че ще науча как спасяваш още хора.

От Магнус се изтръгна тих, изненадан изблик на смях. Алек улови вдигнатите му ръце в своите, сгрявайки ги и придърпвайки Магнус по-близо. Магнус не се възпротиви и Алек го взе в силна прегръдка. Обви ръце около стройното му тяло и го задържа така, усещайки как гърдите им се повдигат и спускат, опрени една до друга.

— Спасил си себе си — промълви в ухото му. — Спасил си себе си, а после си спасил толкова много хора. Нямаше да можеш да спасиш никого, ако не беше спасил себе си. Аз никога нямаше да те открия.

Беше прав за мрака, спотаен в Магнус, и болката, спотаена заедно с него. Всичкият този мрак, цялата тази болка, а ето че въпреки тях Магнус бе ослепителен взрив от живот и цвят, източник на радост за всички край себе си. Благодарение на него, когато Алек погледнеше в огледалото сега, виждаше завършена личност, някой, който не трябва да се крие.

Останаха прегърнати по този начин, докато огънят гаснеше пред тях. Всичко беше притихнало. Алек го държеше с всичка сила.

— Не се притеснявай толкова. Това е само един мъничък култ — каза най-сетне. — Нищо, с което да не можем да се справим.

Усети как устните на Магнус, притиснати в бузата му, се извиват в усмивка.