Червените магически свитъци

Глава 18 Съкровищата, които възтържествуват

Няма друг град като Рим, помисли си Магнус, когато куполите на базиликите се появиха на хоризонта пред тях. Разбира се, можеше да каже същото за много градове. Това бе едно от преимуществата на безсмъртието. Винаги имаше нови чудеса на света.

Нищо не можеше да се сравни с Токио и неговата двойственост от култура и технология. Нищо не можеше да се сравни с Банкок — метрополис, ширнал се, докъдето стига погледът. Нищо не можеше да се сравни с чикагския джаз и дебелите му пици.

И разбира се, нямаше нищо толкова уникално забележително, колкото Рим, златния вечен град.

Магнус и Алек бяха заспали край огъня под открито небе. Събудиха се с чуруликане на птички и предутринната светлина, предизвестяваща нов ден. Беше една от най-прекрасните утрини в живота на Магнус.

Съжаляваше единствено, че така и не бяха използвали павилиона, който беше измагьосал. Всъщност не мислеше, че Алек дори бе стъпил в него. Което беше наистина жалко. Магнус много се гордееше с работата си. Но винаги щеше да има следващ път.

Чувстваше се освежен, мисията му беше ясна: да оправят тази работа с култа и да се върнат към романтичната си ваканция. „Алената ръка“ беше в Рим; Магнус щеше да ги открие — и тях, и онзи, който ги оглавяваше — и добре да си поприказва с този крадящ култове, призоваващ Велики демони умопобъркан. Беше доста уверен в способността си да се справи с почти всеки друг магьосник на света. (Дори и Барнабас. Особено Барнабас.) Даже ако култът беше достатъчно умопомрачен, за да е в контакт с Асмодей, Магнус бе почти сигурен, че все още не го бяха призовали. Просто не можеше да повярва, че ако бе тук, баща му вече нямаше да се е свързал с него.

Може би всичко щеше да свърши много скоро.

Сгъна и отпрати всички пособия за лагеруване там, откъдето бяха дошли, Шинюн стори същото и те се качиха в мазератито.

— Недей да се хабиш с картата — заяви Магнус на Алек. — Всички пътища водят към Рим.

Алек се ухили широко.

— Картата обикновено не е на това мнение.

Два часа по-късно вече си проправяха път из улиците на Рим, където ниските линии на мазератито бяха не толкова стилен щрих, колкото мишена за флотилиите от скутери и мънички фиати, които се рояха около тях от всички страни. Рим имаше един от най-ужасните трафици в света, а Магнус беше виждал доста градове с ужасен трафик. Настаниха се в „Палацо Манфреди“, малък хотел срещу Колизея, където, без дори да го обсъждат, единодушно се съгласиха да спят до вечерта в удобни легла със скъпи чаршафи, в красиви хотелски стаи с климатик. Дори Шинюн изглеждаше изтощена, отправяйки се към стаята до тяхната, без да каже почти нищо.

Алек подсвирна, когато прекрачиха прага на техния апартамент. Пусна багажа си, подпря лъка на стената и се излегна върху мекото червено кадифе на разкошния огромен диван.

Магнус направи няколко магии, които да ги предпазват, докато спят, а после се присъедини към Алек на дивана, покатервайки се през облегалката и изпълзявайки върху Алек така, както Председателя Мяу би направил, ако бяха у дома. Излегна се върху тялото му, зарови лице в извивката на шията му и вдъхна миризмата му. Ръката на Алек се обви около гърба му, милвайки го по лопатката. Магнус го целуна под линията на челюстта и потърка леко буза в грапавината на небръснатата му от два дни брада. Почувства как Алек си пое дъх на пресекулки.

— Миришеш невероятно — прошепна Алек. — Защо… защо винаги миришеш невероятно?

— Ъм — измърмори Магнус, доволен, но борещ се със съня. — Мисля, че е сандалово дърво.

— Страхотно е — прошепна Алек. — Ела и ме прегърни. Искам те до мен.

Магнус вдигна поглед към него. Алек беше затворил очи и дишаше дълбоко.

Ела и ме прегърни. Искам те до мен. Може би на Алек му беше по-лесно да изрича подобни неща, когато беше полузаспал. На Магнус не му беше хрумнало, че може би Алек се срамува да казва подобни неща. Мислел си бе, че не иска да ги каже.

Направи това, което го бяха помолили, и притисна тялото си в това на Алек. Краката им се преплетоха. Магнус прокара показалец по бузата на Алек, надолу към устните му. Ресниците му бяха дълги, гъсти и тъмни, извивайки се, за да докоснат връхчетата на скулите му. Устните му бяха пълни и меки, косата му — бъркотия от корава черна коприна. Изглеждаше уязвим по начин, който понякога бе трудно да свържеш с воина със студени очи и лък в ръце, в който се превръщаше в битка.

Магнус се поколеба дали да не го събуди и да предложи да отидат в спалнята. Би могъл да целува тези пълни, меки устни, още повече да разроши тази копринена коса. Докосна бузата на Алек с устни, затвори очи…

Когато отново ги отвори, късното следобедно слънце грееше през високия от пода до тавана прозорец. Магнус изруга изтощението си. Кой знае колко време беше минало и Алек вече не беше на дивана с него.

Откри го на балкона, пред маса, отрупана с всевъзможни деликатеси, сирена, колбаси, хлебчета и плодове. Алек вдигна чаша за шампанско към него.

— Александър Лайтууд — заяви Магнус с възхищение. — Впечатлен съм.

Алек завъртя чашата, широката усмивка беше единствената пукнатина в елегантното му излъчване.

— Просеко?

Балконът беше чаена чаша, пълна с топла слънчева светлина. Седяха там и Магнус изпрати съобщения на всички, за които се сети, разпитвайки дали някой беше виждал Барнабас Хейл. Освен това изяде поне половин килограм прошуто. Да похапне ранна лека вечеря с Алек, макар че трябваше да бързат, беше почти домашно изживяване.

Трябва да се премести да живее с мен — помисли си. — Не, не, твърде рано е, може би когато мине година.

Беше под душа, когато чу повишения глас на Алек. Побърза да грабне една огромна, подобна на облак хавлия и като я уви около кръста си, излезе в гостната на апартамента, в случай че Алек отново е нападнат от демон.

Алек и Шинюн, които седяха в двата края на дивана, замръзнаха. Шинюн побърза да извърне поглед; Алек зяпна. Магнус осъзна, че бе нахълтал в хола само по хавлия, мократа му коса капеше върху голата му кожа.

Неловко.

Щракна с пръсти и ето че носеше виненочервена тениска с V-образно деколте, жизнерадостно копринено шалче и чифт впити дънки. Приближи се с боси крака до Алек и положи лека целувка върху пламналата му буза. Едва след това се обърна към Шинюн.

— Добър вечер. Просеко?

— Тъкмо си тръгвах — отвърна тя.

— Завинаги ли? — попита Алек с надежда.

— Повечето хора не се стряскат чак толкова от това да ме видят полугол — каза Магнус. — Няколко държавни глави го сметнаха за „привилегия“.

Алек направи физиономия. Изглеждаше доста напрегнат. Може би нямаше да е зле да им резервира час за масаж, помисли си Магнус.

— Имам някои контакти в Рим, които няма да се съгласят да говорят с ловец на сенки — каза Шинюн. — Освен това бях затворена в една кола с вас близо два дни. Имам нужда от почивка. Не се засягайте.

— Изобщо не се засягаме — увери я Алек. — Чао, чао.

— Искаш ли кафе? — попита Магнус, чувствайки се мъничко гадно.

— Не мога да остана — отвърна Шинюн.

— Не може да остане — каза Алек. — Нали я чу. Трябва да си върви.

Шинюн махна с ръка — жест, в който Магнус разпозна саркастична имитация на неговото собствено махване за поздрав — и си тръгна.

Магнус обърна глава към Алек и го целуна.

Алек се раздвижи така, както можеше да го направи само един ловец на сенки, бързо и безмълвно. Озова се пред Магнус, смъквайки ризата си, след което плъзна длани по ръцете му, докато го целуваше, дълбоко и отчаяно, и, о, беше станал толкова добър в това за толкова кратко време. Прекъсна целувката само за да развърже шала на Магнус и да издърпа тениската през главата му, след което я метна към прозореца. Магнус обсипа с целувки лицето, ръцете му, подканяйки го по всеки възможен начин. Беше като да се намира насред прекрасна вихрушка. Ръцете на Алек се плъзгаха по мускулите на гърба му, по раменете, по кръста му с неспирни, жадни движения. Магнус се запрепъва назад, нуждаейки се от опора, за да се задържи изправен. Гърбът му се блъсна в стената.

— Извинявай! — Алек изведнъж придоби разтревожено изражение. — Аз… всичко наред ли е, Магнус?

Очите му бяха обезумели и като протегна ръка, Магнус зарови пръсти в косата му и го притегли обратно в прегръдка.

— Всичко е наред, да — промълви. — Обичам те. Обичам те. Ела тук.

Алек се хвърли обратно в прегръдката, целувайки го и смучейки долната му устна, а опиянението от допира на гола кожа до гола кожа замайваше и двамата. Магнус плъзна ръка надолу по корема му, мускулите се очертаваха силни и корави под дланта му. Алек издаде нисък, отчаян звук до устата му, когато Магнус се зае да разкопчае дънките му.

— Магнус, да — прошепна той. — Моля те, да.

Магнус осъзна, че ръката му трепери, докато сваляше ципа му. Алек отметна глава назад, очите му бяха затворени и както предишната нощ красивите им ресници потръпваха, този път от удоволствие. Устните му се разтвориха.

— Почакай — прошепна.

Магнус начаса спря с разтуптяно сърце. Вдигна ръце и ги сложи зад гърба си.

— Разбира се. Можем да изчакаме, колкото поискаш.

Алек посегна, сякаш инстинктивно, за да си го върне обратно. А после отпусна ръце до тялото си и ги сви в юмруци. Плъзна очи по Магнус, преди да откъсне поглед с усилие. Магнус гледаше суровите линии на лицето му и неволно си помисли за непреклонността на ангелите.

— Искам го. — Гласът на Алек беше отчаян. — Желая те по-силно, отколкото съм искал каквото и да било в живота си. Само че… ние сме в това заедно. Тревожиш се заради култа, а аз не искам просто да си откраднем малко време, докато Шинюн я няма… докато ти си нещастен.

Магнус не вярваше, че някога е бил по-трогнат от друга реч, изричана от някой, който си вдига ципа.

— Искам да разрешим това — каза Алек, докато си навличаше ризата. — Трябва да вървя.

Магнус вдигна тениската си от пода до прозореца. Нахлузи я и се загледа в плавните извивки и линии на Колизея, където мъже се бяха били много преди той да се роди.

— Ще ми се да можеше да останеш — каза тихо. — Но си прав. Поне ме целуни за довиждане.

Лицето на Алек имаше особено изражение, сякаш някой го беше наранил, но не съвсем. Сините очи, които Магнус толкова обичаше, бяха почти черни.

Прекоси стаята с един скок и го притисна към прозореца, вдигайки тениската му нагоре, така че гърбът на Магнус се опря в стопленото от слънцето стъкло. Целуна го, бавно и лениво този път, с вкус на съжаление. Звучейки така, сякаш бе пиян, Алек каза:

— Да… да… не! Не, трябва да отида в Римския институт.

Отдръпна се от Магнус и грабна лъка си, въртейки го в ръце, сякаш имаше нужда да държи нещо.

— Ако има каквато и да е необичайна активност на култове или демони, в Института ще знаят. Трябва да използваме всички средства, които имаме на разположение. Не бива да губим време. И така вече проспахме целия ден… кой знае колко далече може да е стигнал култът през тези часове… Трябва да вървя.

На Магнус му се искаше да се разсърди на Алек, задето бяга, но знаеше, че неотложността, която той описва, бе истинска.

— Както смяташ, че е най-добре — отвърна.

— Окей — каза Алек. — Окей. Отивам. Ти остани. Пази се. Недей да пускаш никого. Недей да ходиш никъде без мен. Обещай ми.

Магнус беше бродил из пъклени измерения в халюцинации, предизвикани от демонски отрови, живял бе, гладен и без покрив на главата, на улици, от които сега бяха останали само развалини, изпитвал бе отчаяние достатъчно силно, за да подпали вода, напивал се бе до припадък в пустинята. Не мислеше, че гибел го очаква в един скъп хотел в Рим.

Само че обичаше Алек, задето се тревожи.

— Можем да продължим от там, докъдето стигнахме — каза, облягайки се на перваза. — Нали се сещаш… когато се върнеш.

По устните му се разля бавна порочна усмивка. Алек направи безнадежден, безсмислен жест към себе си, а после към Магнус. А после ръката му застина. Понечи да каже нещо, отказа се, поклати глава и като отиде до вратата, излезе от стаята.

Миг по-късно вратата се отвори рязко и той се върна в стаята.

— Или пък може би трябва да остана.

Магнус отвори уста, но Алек вече беше затворил очи, отпускайки тежко глава върху вратата, и си отговори сам:

— Не. Ще вървя. Отивам. Чао.

Той помаха на Магнус. Магнус щракна с пръсти и в шепата му тупнаха лъскави ключове. Подхвърли ги на Алек, който ги улови инстинктивно. Магнус намигна.

— Вземи мазератито. И не се бави.

Глава 19 Запечатано в небесата

Алек вземаше завоите по оплетените улици на Рим прекалено бързо. Мазератито щеше да му липсва. Магнус вече му липсваше.

Мислите му непрекъснато се връщаха към начина, по който беше изглеждал Магнус, когато излезе от банята, кожата му — все още топла от душа, около кръста му — увита хавлия, а силните му мускули и плоският корем — блещукащи от капчици вода. Тъмната му коса беше влажна, слънчевите лъчи го обливаха, златни и меки. Алек най-много го харесваше така, с копринена коса без гел или шипове. Не че не харесваше дрехите на Магнус, но той ги носеше като доспехи, предпазен слой между него и един свят, който невинаги го посрещаше с отворени обятия.

Не бе в състояние да мисли за нищо друго, случило се в стаята. И така вече на три пъти бе обръщал колата, за да се върне в хотела. Последния път беше дал на заден ход в една тясна уличка и беше одраскал мазератито.

Искаше му се Магнус да можеше да дойде заедно с него в Института. Изненадваше се от това колко неспокоен се чувства, когато Магнус не беше пред очите му. Откакто бяха напуснали Ню Йорк, непрекъснато бяха заедно и той бе свикнал с това. Не се тревожеше за друго нападение на демони, или поне не се тревожеше особено. Знаеше, че хотелската стая е защитена от магията на Магнус, а той бе обещал да не я напуска.

Странно. Ню Йорк му липсваше; липсваха му Джейс и Изабел, майка му и баща му, и дори Клеъри. Ала Магнус му липсваше най-силно от всички, а беше далече от него едва от половин час.

Зачуди се какво ли би казал Магнус за това, когато се върнат в Ню Йорк, той да се нанесе при него.

Като всички Институти, и този в Рим бе достъпен единствено за нефилими; като доста от тях. Римският беше скрит с магически прах, така че да изглежда като стара църква, затворила врати. Тъй като Рим бе един от най-гъсто населените градове в Европа, магическата защита бе подсилена, така че Институтът не просто изглеждаше съвсем западнал, ами повечето мундани изобщо не го забелязваха или забравяха за него миг след като го забележеха.

За което можеше само да се съжалява, тъй като Институтът в Рим бе един от най-красивите в света. Приличаше на много от останалите базилики в града, с куполи, високи арки и мраморни колони, ала така, сякаш го виждаш в едно от онези смешни огледала, които издължават отражението. Имаше тясна основа, притисната между две четвъртити постройки. След като се издигнеше над съседите си, той разцъфтяваше и се разпростираше в няколко купола и кулички, като свещник или дърво. Резултатът беше едновременно подчертано римски и приятно органичен.

Алек си намери място за паркиране наблизо, но почувства силно изкушение да си остане в колата и да почете още малко от „Червените магически свитъци“. Вече беше забелязал няколко разлики между копието, което бяха намерили във Венеция, и страниците, които му беше изпратила Изабел. Вместо това се отправи към вратата на Института. Докато вдигаше очи към внушителната постройка, усети, че го изпълва ужас при мисълта за всички непознати вътре, макар те да бяха ловци на сенки като него. Искаше своя парабатай. Какво не би дал, за да види едно познато лице.

— Хей, Алек! — възкликна някой зад гърба му. — Алек Лайтууд!

Алек се обърна и огледа редицата магазини от другата страна на улицата. До малка кръгла масичка пред едно кафене съзря познато лице.

— Ейлийн! — възкликна изненадано. — Какво правиш тук?

Ейлийн Пенхалоу го гледаше над чашата си с кафе. Черната ѝ коса потрепваше до линията на челюстта ѝ, носеше авиаторските си тъмни очила и бе грейнала в усмивка. Изглеждаше много по-добре от последния път, когато Алек я беше видял. Той и семейството му бяха отседнали в имението на семейство Пенхалоу в нощта, в която магическите бариери в Аликанте паднаха. Нощта, в която Макс загина.

— Трябваше да се махна от всичко за известно време. Възстановяват Аликанте, но все още е истинска бъркотия. Майка ми е затънала до уши.

— О, да, тя е новият консул. Поздравления!

Алек дори не можеше да си представи как ли се чувства Джия Пенхалоу — да бъде избрана от всички нефилими да бъде най-близо до Ангела, отговаряща за изпълнението на техния дълг. Алек открай време харесваше майката на Ейлийн — спокоен, умен воин от Пекин. Сега тя можеше да направи много добро. Да оглавиш ловците на сенки, означаваше, че можеш да извършиш големи промени, а Алек все по-ясно си даваше сметка, че светът се нуждае от промяна. Прекоси улицата и прескочи въжето, ограждащо масичките на кафенето.

— Благодаря. Ами ти? — попита Ейлийн. — Какво правиш? И откъде взе тази невероятно готина кола?

— Дълга история — отвърна Алек.

— Как са всички в Ню Йорк? Добре ли са?

Последният път, когато се бяха видели, беше малко след погребението на Макс.

— Да — отвърна Алек тихичко. — Добре сме. Ами ти?

— Не мога да се оплача. Джейс с теб ли е?

— Ъ, не — отговори Алек.

Зачуди се дали Ейлийн има специална причина да го пита. Ейлийн и Джейс се бяха целунали в Аликанте преди войната. Опита се да си спомни какво казваше обикновено Изабел за Джейс на момичетата.

— Работата е там — добави, — че Джейс е красива антилопа, която трябва да бъде свободна, за да тича през равнините.

— Какво?

Може и да го беше объркал.

— Джейс си е вкъщи със своята, ъ, с новата си приятелка. Нали си спомняш Клеъри.

Надяваше се, че сърцето на Ейлийн не е разбито.

— А, да, онова нисичко, червенокосо момиче. — Самата Ейлийн също беше дребничка, но отказваше да го признае. — Знаеш ли, Джейс беше толкова тъжен преди войната, че си помислих, че сигурно има забранена любов. Не подозирах, че е Клеъри, по очевидни причини. Мислех, че е онзи вампир.

Алек се закашля. Ейлийн му предложи глътка от своето лате.

— Не — отговори, когато си възвърна гласа. — Джейс не излиза със Саймън. Джейс е хетеросексуален. Саймън е хетеросексуален.

— С очите си видях белезите върху гърлото на Джейс. Оставил е онзи вампир да го ухапе. Доведе го в Аликанте. Помислих си: напълно в стила на Джейс. Никога не забърква каша, когато и една пълна катастрофа е достатъчна. Я чакай, ти да не си помисли, че аз исках да се повозя на това влакче на ужасите?

— Да?

Като верен парабатай, Алек започваше да намира тона на Ейлийн за мъничко обиден.

— Искам да кажа, Джейс е неоспоримо привлекателен, а аз открай време си падам по русокосите и действително го харесвам. Беше много добър с мен. Прояви истинско разбиране, но се надявам да е много щастлив със своята… каквато е там. Или с онзи вампир. С когото и да е.

— Името му е Саймън — каза Алек.

— Да. Разбира се. — Ейлийн се заигра с чашата си за миг, без да го поглежда, а после добави: — Видях ви, теб и твоя долноземец. Нали се сещаш. В Залата на Съглашението.

Възцари се мълчание, в което неловкостта тегнеше като мъгла във въздуха. Алек си спомни как целува Магнус пред очите на Ангела и всички, които обичаше, както и пред стотици напълно непознати. Ръцете му се бяха разтреперили. Толкова се беше страхувал да го направи, но още повече се беше страхувал, че ще го изгуби, че единият от тях би могъл да загине, без Магнус да научи какво изпитва той към него.

Не можеше да разчете лицето на Ейлийн. Открай време се погаждаше с Ейлийн, която беше по-тиха от Изабел и Джейс. Винаги бе имал чувството, че двамата се разбират един друг. Може би този път Ейлийн нямаше да го разбере.

— Трябва да е било ужасяващо — каза тя най-сетне.

— Беше — призна Алек неохотно.

— Сега, когато го направи, щастлив ли си? — попита Ейлийн предпазливо.

Алек не беше сигурен дали е просто любопитна, или като баща му смята, че животът му ще е по-добър, ако продължи да се крие.

— Понякога е трудно — отвърна. — Но съм много щастлив.

Малка, несигурна усмивка пробяга по лицето на Ейлийн.

— Радвам се, че си щастлив. Все още ли сте заедно? Или е един от онези случаи, в които, когато знае, че и ти го харесваш, вече не те харесва толкова? Може би е било просто привлекателността на онова, което не може да има? Някога тревожил ли си се за това?

— Не и до този момент — сопна се Алек.

Ейлийн сви рамене.

— Извинявай. Мисля си, че може би просто не съм особено романтична. Никога не съм разбирала защо хората толкова се впрягат за връзките.

Алек също не го беше разбирал. Спомни си първия път, когато Магнус го беше целунал и всяка клетка от тялото му бе затреперила в ритъма на една съвсем нова песен. Спомни си усещането за това как парченцата от света най-сетне се подреждат по начин, който имаше смисъл.

— Е — каза, — все още сме заедно. Във ваканция сме. Страхотно е. — Отправи предизвикателен поглед на Ейлийн, а после си помисли за Магнус и добави по-меко: — Той е страхотен.

— Тогава какво правиш в Римския институт, когато би трябвало да си на почивка? — попита Ейлийн.

Алек се поколеба.

— Мога ли да ти се доверя? Да ти се доверя наистина? Говоря сериозно. Доверявам ти се с живота си, но мога ли да ти се доверя с нещо повече от живота си?

— Леле, колко бързо нещата станаха сериозни — каза Ейлийн с широка усмивка, която бързо се стопи при вида на мрачното изражение на Алек. Тя прехапа устни. — Твоята битка е и моя — заяви. — Можеш да ми се довериш.

Алек се взира в нея в продължение на един дълъг миг. А после ѝ разказа толкова, колкото можа: че имало култ, наречен „Алената ръка“, че отишъл на партито на един магьосник в търсене на информация, че елфическото момиче, което бе видял да се целува с момичето вампир, се бе оказало ловец на сенки, на име Хелън Блекторн, че ловците на сенки от Института в Рим може би са били предупредени да са подозрителни към Алек.

— Трябва да открия дали има признаци за демонска активност в Рим, но не мога да кажа на никой друг в Института какво търся.

Ейлийн се замисли над това. Алек виждаше въпросите в очите ѝ, ала устните ѝ бяха стиснати.

— Окей — заяви тя най-сетне. — Да вървим да проверим регистрираната демонска активност за последните няколко седмици. Ще кажа просто, че си мой приятел, герой от войната, който се е отбил на гости. Мисля, че се очакват и други посетители. С малко повече късмет, всички ще са прекалено заети, за да задават въпроси.

Алек я погледна с благодарност. Ейлийн беше много мила.

— Ако твоят магьосник върши злини, ще се наложи да му отсечем главата — добави тя.

Ейлийн беше мила, но може би не особено тактична.

— Не прави нищо такова — заяви Алек. — Ако аз съм герой от войната, значи, и той е такъв.

Видя как Ейлийн се замисли над думите му. След това кимна, допи си кафето и плати сметката. Алек улови ръката ѝ, докато прекрачваха заедно въжетата около кафенето.

Влязоха през гигантската златна двукрила врата на Института и пристъпиха в атриума. Алек подсвирна. Това бе един от най-големите Институти на света. Чувал бе да го описват като „пищен“, което се оказа повече от меко казано. Накъдето и да се обърнеше, виждаше красиви и сложни рисунъци и произведения на изкуството: шестте статуи на стената вляво, гравюрите върху тази вдясно, които сякаш бяха живи, хипнотизиращия, покрит със златни и сребърни плочки купол, извисяващ се няколко нива над тях. Върху тавана имаше думи на латински: Ще ти дам ключовете на небесното царство; и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.20

— Направено е по образец на базиликата „Свети Петър“ — отбеляза Ейлийн, докато прекосяваха вестибюла и поемаха по страничната галерия с колони.

Тя вече познаваше мястото и го поведе през странични коридори, избягвайки по-многолюдните главни коридори. Изкачиха позлатена вита стълба, минаха покрай още десет статуи и няколко дузини стенописи и спряха пред една стъклена врата.

— Трябва да минем през тренировъчната зала, за да стигнем до стаята с архивите — обясни Ейлийн. — Надявам се да е празна, но ако не е, просто ще бъдем дръзки.

— Добре.

Ейлийн бутна стъклената врата с юмрук и се провикна жизнерадостно:

— Герой от войната, направете път!

— Кой? — викнаха дузина гласове едновременно.

Някой изкрещя:

— Джейс Херондейл ли е?

— В името на Ангела, нека да е Джейс Херондейл! — каза друг глас.

Алек и Ейлийн пристъпиха в стая, обляна в светлина като парник; мрамор грееше по пода между тренировъчните тепихи, имаше повече от дузина ловци на сенки в бойни дрехи. На далечната стена висяха мишени, от външните кръгове на които стърчаха стрели. Очевидно италианските ловци на сенки трябваше да се упражняват повечко, но Алек не виждаше защо трябваше да го правят точно сега.

Едно момиче начело на групичката отпусна разочаровано рамене.

— Не е Джейс Херондейл. Просто някакъв тип.

Алек им даваше не повече от две минути, преди да преглътнат разочарованието си и да започнат да задават въпроси. Те бяха твърде много. Не можеше да им даде никакви отговори.

Пое си дълбоко дъх и свали лъка от рамото си. Заповяда си да не се тревожи за множеството наоколо, за култа, за Магнус. Беше се научил да се съсредоточава през многобройните дълги нощи, в които се беше упражнявал с лъка, след като бе осъзнал, че Джейс и Изабел винаги ще се хвърлят в опасностите с главата напред и че той ще трябва да им пази гърба. Не можеше да го направи, ако в главата му отекваха гласове, предупреждаващи го, че ще се провали, че баща му никога няма да се гордее с него така, както Клейвът се гордееше с Джейс, че не е достатъчно добър.

Изстреля по една стрела във всяка от мишените. И петте бяха право в целта. Той преметна лъка през рамо.

— Не съм Джейс Херондейл — заяви. — Но се научих да не изоставам.

Стаята притихна. Той се възползва от това, за да отиде и да вземе стрелите си. Докато го правеше, прибра и всички останали стрели, които стърчаха от мишените. Имаше чувството, че ще се нуждае от тях.

— Защо не продължите да се упражнявате? — предложи Ейлийн. — Ние ще отидем в стаята с архивите.

— Чудесно — разнесе се глас от задната част на групичката. — Защото бих искала да си поговоря с Александър Лайтууд насаме.

Хелън Блекторн се отдели от останалите и като скръсти ръце на гърдите си, впери поглед в Алек.

Ейлийн замръзна. Първият порив на Алек бе да побегне и да скочи през прозореца. После обаче си спомни колко високо се намираха.

Хелън го подкара към стаята с архивите, която стърчеше от Института, така че имаше прозорци от всички страни и само една врата. Ейлийн ги последва. Беше притихнала и изобщо не помагаше. Леон Верлак също дойде, махвайки с ръка на Алек.

Хелън застана пред единствения изход и заяви:

— Е, Алек. Първо отказваш да дойдеш в Рим, за да отговориш на някои въпроси, а после се изнасяш на пожар от Венеция и от сцената на едно убийство и се отправяш към Рим по своя инициатива.

— Не забравяй и всички щети на имущество — каза Алек.

На Хелън не ѝ се стори никак смешно, но Ейлийн се усмихна лекичко.

— Какво знаеш за „Алената ръка“? — попита Хелън. — Къде е Магнус Бейн? Какво се случи във Венеция?

Хелън очевидно се канеше да изстреля още няколко въпроса, но Ейлийн размаха ръка между тях.

— Извинявай.

— Какво!

Хелън като че ли едва сега я забеляза. Очите им се срещнаха.

— Здравей — каза Ейлийн.

За миг се възцари мълчание.

— Здрасти — отвърна Хелън.

Последва още мълчание.

— Ъм, съжалявам — обади се Алек. — Прекалено бях зает с това да ме подлагат на разпит, за да ви представя както трябва. Хелън Блекторн, Ейлийн Пенхалоу. Ейлийн, това е Хелън.

— А аз съм Леон — обади се Леон.

Ейлийн дори не го погледна.

Хелън продължаваше да се взира в Ейлийн. Алек се зачуди дали приятелството му с нея ще я постави под подозрение.

— Е, добре — заяви Хелън най-сетне. — Както и да е. Да се връщаме към въпросите.

— Аз също имам въпрос. — Ейлийн преглътна. — За коя се мислиш, Хелън Блекторн, и защо говориш с приятеля ми, ловец на сенки и герой от неотдавнашната война за Аликанте, сякаш е някакъв престъпник?

— Защото се държи невероятно подозрително! — сопна се Хелън в отговор.

— Алек е изключително честен — заяви Ейлийн като вярна приятелка. — Никога не би сторил нещо подозрително.

— Пътува заедно с Магнус Бейн, за когото се говори, че ръководи култ, отговорен за убийствата на много феи и мундани — отвърна Хелън. — Единствената улика, с която разполагахме, беше бивш последовател на култа, на име Мори Шу, а ето че той бе намерен мъртъв на едно парти, на което бяха и Магнус Бейн и Алек. Освен това по време на същото парти цялата къща беше разрушена.

— Е, когато го представиш по този начин, действително звучи подозрително — призна Ейлийн.

Хелън кимна.

— Въпреки това за всичко има обяснение — каза Ейлийн.

— И то е? — попита Хелън.

— Е, това не знам. Но съм сигурна, че има такова.

Хелън и Ейлийн се взираха яростно една в друга. Хелън, която беше по-висока, я гледаше отгоре. Очите на Ейлийн се присвиха.

— Очевидно и двамата не ме харесвате особено — каза Хелън. — Не ме е грижа за това. Онова, за което ме е грижа, е да разгадая едно убийство и да унищожа демонопоклоннически култ, а по незнайно каква причина вие двамата ми пречите.

— Ако Алек върши нещо нередно — намеси се Леон, — защо ни спаси живота в Париж?

Ейлийн стрелна Алек с поглед.

— Спасил си им живота в Париж? — попита с крайчеца на устата си. Алек кимна. — Страхотно. — Тя отново се обърна към Хелън. — Точно така. Много добър довод от страна на как-му-беше-името.

— Леон — каза Леон.

Ейлийн не му обърна внимание. Беше напълно съсредоточена върху Хелън.

— Значи, смяташ, че Алек е герой от войната и ти е спасил живота, но също така подкрепя зъл култ убийци?

— Не мисля, че той е зъл — отвърна Хелън. — Мисля, че е бил съблазнен и подмамен от злия лидер на демонопоклонническия култ.

— О — каза Ейлийн.

Очите ѝ се бяха извърнали от Хелън при думата „съблазнен“.

— Магнус няма нищо общо с онзи култ — възрази Алек.

— Докато бяхме във Венеция, чух, че Магнус Бейн го е основал — каза Хелън. — Можеш ли да ми обясниш това?

Алек не отговори. Твърдият синьо-зелен поглед на Хелън омекна.

— Съжалявам. Разбирам, че имаш доверие на Магнус Бейн. Наистина го разбирам. Аз имам доверие на Малкълм Фейд и много други. Нямам причина да се отнасям с подозрение към долноземците, както можеш да се досетиш. Не може обаче да не виждаш, че това изглежда повече от подозрително.

— Магнус не е направил нищо — заяви Алек упорито.

— Нима? — попита Хелън. — Тогава къде е, докато ти нахлуваш в Института заради него?

— В хотела. Чака ме.

— Така ли? Сигурен ли си?

— Да.

Алек извади телефона си. Набра номера на хотела и помоли да го свържат със стаята му. След това зачака, докато телефонът звънеше ли, звънеше и никой не вдигаше.

— Може би е излязъл да си вземе сандвич! — предположи Леон.

Алек набра мобилния номер на Магнус и отново зачака. И пак — никакъв отговор. Този път в стомаха му легна ледена буца. Дали Магнус беше добре?

— Доста неловко — подхвърли Ейлийн.

Хелън изглеждаше така, сякаш ѝ е жал за Алек. Той я погледна яростно.

— Виж — каза тя. — Разполагаме с нещо. Знаем за едно място за срещи недалече от Рим, което „Алената ръка“ използва. Защо не отидем там? И тогава ще видим какво ще открием.

Очевидно бе, че според нея щяха да открият Магнус, оглавяващ един злодейски култ.

— Добре. — Алек прибра телефона си. — Искам да открием „Алената ръка“ по-силно и от теб. Трябва да изчистя името на Магнус от тези обвинения. Ще ти позволя да ми помогнеш с разследването ми.

— Твоето разследване? — повтори Хелън. — Това е моето разследване. А и мислех, че си на почивка.

— Възможно е да бъде едновременно на почивка и да разследва — обади се Ейлийн отбранително.

Двете с Хелън започнаха да говорят една през друга с ниски, напрегнати гласове, подемайки втората си караница в рамките на първите три минути, откакто се бяха запознали. Алек наистина се надяваше Ейлийн да не загази заради него.

Извърна очи от спора и срещна погледа на Леон.

— Не мисля, че имаш нещо общо с този култ — каза му той.

— О — отвърна Алек. — Благодаря ти, Леон.

— Надявам се жарта на Хелън да не попречи на двамата с теб да се сближим.

— Хъ — каза Алек.

Леон очевидно прие това за насърчение, макар че Алек не виждаше защо, и дойде по-близо. Алек се отдръпна към Ейлийн.

— С Хелън имаме много общо помежду си — каза Леон.

— Радвам се за вас.

— Едно от тези неща е, че и двамата харесваме най-различна компания. Ако ме разбираш.

— О. Не разбирам много от това, но отново се радвам за вас.

Алек знаеше, че Магнус е същият. Беше започнал да научава, че съществува цял един свят, от който той бе напълно откъснат, и думи като „бисексуален“ и „пансексуален“, които не беше чувал преди. Изпълваше го мрачна тъга, когато си помислеше за по-младото си Аз, колко отчаяно самотен бе, как бе сигурен, че е единственият, изпитвал някога подобни чувства.

В малките тъмни ъгълчета на душата си понякога Алек се тревожеше. Защо Магнус би избрал него, когато можеше да избере момиче, жена, по-лесен живот? Знаеше колко се бе ужасявал той някога при мисълта за това как ще бъде осъждан.

Но разбира се, ако искаше лесен живот, Магнус нямаше да избере ловец на сенки, нали така?

— Когато всичко това свърши, бих могъл да дойда в Ню Йорк — предложи Леон. — Бихме могли да се позабавляваме. — И като намигна, добави: — Моля те, кажи ми, че този път разбираш намека ми.

— Разбрах го.

— Фантастично! Ще трябва да бъдем дискретни, но мисля, че можем да си изкараме добре. Ти имаш да предложиш много, Алек. Можеш да си намериш нещо по-добро от долноземец със съмнително минало. Хей, имаш ли свободно време тази вечер?

Леон беше красив, предположи Алек. Ако беше дошъл в Ню Йорк, когато Алек беше изпълнен с гняв и нещастие, убеден, че с него никога няма да се случи нищо хубаво, може би щеше да се възползва от предложението му.

— Не. — Извърна се, но после погледна през рамо. — Нека бъда ясен. Не, имам планове за тази вечер, които не включват теб. Не, не проявявам интерес към това да се позабавляваме тайничко. И не. Не мога да си намеря нищо по-добро от Магнус. Няма нищо по-добро от Магнус.

Леон повдигна вежда, докато Алек извисяваше глас. Ейлийн и Хелън забелязаха и обърнаха глави от своя тих, напрегнат спор.

— Леон, да не се опитваш да го сваляш? — попита Хелън Блекторн. — Защо непрекъснато го правиш? Стига си свалял всички наред, Леон!

— Ама животът е кратък, а аз съм красив и съм французин — измърмори Леон.

— Окей. Отиваме на онова място за срещи на „Алената ръка“. Ти оставаш тук, а Ейлийн ще дойде с нас — каза Хелън. — Недей да съблазняваш никого, докато не се върнем. — Тя се обърна към Алек. — Да идем да вземем още оръжия и да го направим. Опитай се да не изоставаш.

Тя излезе от стаята, а Ейлийн и Алек тръгнаха един до друг на няколко крачки след нея.

— Е, отдавна ли познаваш Хелън Блекторн? — попита Ейлийн дрезгаво и се изкашля. — Каза, че си я видял да целува някакво момиче вампир на онова парти? Нали така каза?

Пред очите на Алек изплува образът на Хелън, обвила бледи ръце около вампирското момиче на лунната светлина. Не биваше да го споменава на Ейлийн. То си беше работа на Хелън и вината щеше да е негова, ако сега Ейлийн започнеше да гледа на нея с други очи.

Алек почти не познаваше Хелън, но почувства как го обзема желание да я защити. Беше като да чуе как някой шушука за него, когато беше по-млад и още по-уплашен.

— Не я познавам отдавна — отвърна.

— Предполагам, Джейс ти е казал, че се целунахме — продължи Ейлийн, без никаква връзка. — Имам предвид защо се целунахме. Помагаше ми да си изясня нещо.

Алек я погледна тъжно. Ейлийн открай време му се струваше много здравомислеща, когато ставаше дума за момчета, ала Джейс беше изключението от толкова много правила.

— Моят парабатай не е от онези, които разгласяват подобни неща.

— О — отвърна Ейлийн глухо.

Алек толкова дълго бе хранил отчаяно, невъзможно увлечение по Джейс. Мислил си бе, че то е тайно, но бе открил, че всички знаеха, особено Джейс. Джейс никога не бе имал нещо против. Разбирал бе, че Алек се нуждае от увлечение по някого, който е безопасен. Момче, което, ако Алек му кажеше: „Харесвам те“, нямаше да го фрасне в лицето или да го изправи пред Клейва. Хората можеха да бъдат потресаващо, агресивно ужасни, когато някой беше различен.

Сега това увлечение бе просто спомен. Някога то му се бе струвало част от обичта му към Джейс, обичта, която ги беше направила парабатай, ала сега повече му приличаше на мимолетното лумване на светлина, отразена от метал. Сиянието го нямаше, ала златото на приятелството оставаше, чисто и истинско.

Имаше по-лоши хора от Джейс Херондейл, по които да се увлечеш. Никога не би могъл да осъжда Ейлийн за това. Само че той обичаше Клеъри… по начин, който беше поразил Алек, защото не бе подозирал, че Джейс е в състояние да се влюби така… и това никога нямаше да се промени.

— Бъди мила с Хелън Блекторн — помоли той настойчиво. — Не е нужно да я харесваш, но недей да се отнасяш към нея по-различно, отколкото към който и да било друг ловец на сенки.

Ейлийн примига.

— Изобщо нямах такова намерение. Разбира се, тя е… колега. Ще се отнасям към нея професионално. Това е планът ми за това как да се отнасям към нея. Със спокоен професионализъм.

— Добре.

— Имаш ли телефонния ѝ номер? — попита Ейлийн. — В случай че се окажем разделени или нещо друго?

— Не — отвърна Алек.

В стаята с оръжията Хелън се приближи до тях с пълни със серафимски ками ръце, а русата ѝ коса се извиваше около ушите. От Ейлийн се откъсна въздишка.

— Щяхме да проверяваме за демонска активност — каза Алек на Ейлийн. — В стаята с архивите. Така и не го направихме.

Ейлийн се залови да взема серафимски ками от ръцете на Хелън и да ги слага по себе си.

— Не предпочиташ ли да направим нещо, вместо да се ровим из архивите? Ако това се окаже задънена улица, винаги можем да прегледаме архивите по-късно.

През широките прозорци с изглед към Рим Алек видя как слънцето поема към хоризонта. Градът все още беше златен, ала сега върховете на сградите бяха окъпани в червено.

— Звучи разумно — отвърна и си взе няколко серафимски ками.

По лицето на Хелън се разля нетърпелива усмивка.

— Да вървим на лов.

Глава 20 Aqua Morte

Магнус беше сам в продължение на десетина минути, по време на които се излежаваше и мислеше за Алек. А после на вратата се почука.

Лицето му грейна.

— Влез!

Остана жестоко разочарован. Не беше Алек, решил все пак да остане. А Шинюн.

— Свързах се с един от моите контакти — започна тя без предисловия. — Имам среща с нея в една долноземска баня… — Млъкна и се огледа учудено наоколо. — Къде е Алек?

— Отиде да види какво ще открие в тукашния Институт.

Магнус реши, че не са нужни по-нататъшни обяснения.

— А, да. Е, ако ти е скучно да стоиш тук сам, винаги можеш да дойдеш с мен в римските бани — предложи Шинюн. — Моят осведомител няма да говори пред теб, но разполага с информация, а ако си наблизо, можем да действаме незабавно. Присъствието ти на подобно място няма да предизвика съмнение. За разлика от това на Алек.

Магнус се замисли над предложението ѝ. От една страна, беше казал на Алек, че ще си остане в стаята. От друга, да действат незабавно по информацията, която щяха да получат, можеше да ги доближи до това веднъж завинаги да приключат с тази отвратителна история. Магнус си позволи един миг, в който си представи как разрешава тази ситуация съвсем сам, как отива при Алек и му съобщава, че всичко е свършило, че вече може да се отпусне.

— Действително харесвам римските бани — заяви той. — Защо не?

Двамата се отправиха към баните Aqua Morte в историческия център на Рим, покрай златните води на Тибър. Беше забравил колко позлатен бе Рим от всеки друг град, като съкровище, донесено от завоевание.

— Вървете си, откъдето сте дошли — измърмори един мъж на италиански при вида на индонезийското лице на Магнус и корейските черти на Шинюн.

Понечи да мине покрай тях, ала Шинюн вдигна ръка. Мъжът замръзна.

— Винаги съм се чудил какво означава това — подхвърли Магнус небрежно. — Аз не съм роден в Италия, но мнозина хора са, макар да не отговарят на твоята представа за това как изглеждат хората, родени тук. Какво мислиш, че родителите им не са от тук или пък дядовците и бабите? Защо хората го казват? Каква е идеята всички да се върнат в мястото, откъдето са дошли най-далечните им предци?

Шинюн се приближи до мъжа, който беше като вкаменен, а очите му потръпваха.

— Не означава ли това — попита Магнус, — че в крайна сметка всички би трябвало да се върнем във водата?

Шинюн махна с пръст и мъжът полетя с един кратък писък в реката. Магнус се погрижи да падне, без да се нарани, и го изтегли с магия до брега. Мъжът се измъкна от водата с шляпане и седна на земята. Магнус се надяваше, че ще се замисли над изборите в живота си.

— Канех се само да го накарам да си мисли, че ще го пусна във водата — поясни той. — Разбирам импулса ти, но просто да го накараме да се бои от нас… — Той не довърши и въздъхна. — Страхът не е много ефективен мотиватор.

— Страхът е единственото, което някои хора разбират — заяви Шинюн.

Стояха близо един до друг и Магнус можеше да усети напрежението в тялото ѝ. Улови ръката ѝ и я стисна лекичко за миг, преди да я пусне. Усети лек натиск на пръстите ѝ в отговор, сякаш и тя искаше да стисне ръката му в отговор.

Аз ѝ причиних това, помисли си, както правеше винаги, четирите думички, които се въртяха до безкрай в главата му винаги когато беше близо до Шинюн.

— Предпочитам да вярвам, че хората могат да разберат много, стига да им бъде дадена възможност — каза той. — Ентусиазмът ти ми харесва, но нека да не давим никого.

— Ама че си сухар — каза Шинюн, ала тонът ѝ беше дружелюбен.

Когато стигнаха до баните, се разделиха: Шинюн отиде да намери своя информатор, а Магнус — да вземе вана.

Aqua Morte бяха бани, които се държаха от вампири, което според Магнус бе доста странна комбинация. Състояха се от четири огромни отоплени минерални бани, всяка — с размерите на олимпийски басейн, и няколко по-малки помещения, пълни с единични вани. Магнус плати за една от тях и отиде да се преоблече.

Вампирският клан, който държеше мястото, не бе от лесните. В продължение на векове бяха използвали баните и като контролирана зона за хранене, докато нефилимите не бяха сложили край на това.

Магнус си каза, че засега тази задача не беше от трудните. Влезе в стаята, която му бяха дали, остави кърпата да се смъкне от кръста му и се потопи във ваната. Пара се вдигаше от почти врялата вода. Беше на границата на нетърпимото, точно както на Магнус му харесваше. Отпусна се в нея, докато единствено главата му беше над водата, оставяйки тялото си да свикне с горещината, усещайки вълните на болка и удоволствие, които го заливаха. Облегна ръце от двете страни на ваната и се облегна назад. Древните римляни са знаели как да живеят.

Имаше няколко синини и натъртвания от нощта във влака, както и тази, когато имението беше рухнало върху тях. Досега те вече бяха избледнели и го боляха само при някои движения. Би могъл да се изцели с лекота, но предпочиташе да оставя времето да лекува раните. Не защото обичаше болката, нищо такова. Когато за пръв път се бе научил да се изцелява, беше посветил огромни количества време и магия, за да пропъжда и най-малката болежка. С течение на вековете обаче бе разбрал, че тези незначителни наранявания са част от живота. Да ги изтърпи, му помагаше да оцени факта, че е здрав и невредим.

Сега бе съвършен пример за това. Можеше да усети как всяка отделна болка и порязване туптят в горещата вода и се стопяват заедно с парата. Затвори очи и се отпусна.

Беше платил за индивидуална стая, но след известно време почувства нечие присъствие наблизо. Преди да успее да каже каквото и да било, някой нахълта грубо във ваната му, раздвижвайки гладката повърхност и изпращайки вълнички минерална вода през ръба.

Няколко остри думи му дойдоха на езика и той отвори очи, готов да ги изрече. Вместо това с изненада видя Шинюн, подпираща се на ръба на ваната, увита в хавлия. Облягаше се на стената до себе си, отпуснала лице на лакътя си.

— О — каза той. — Здравей.

— Надявам се, че нямаш нищо против.

— Всъщност имам, но няма нищо.

Магнус прокара ръка над повърхността на водата и около кръста му се материализира една кърпа. Не мислеше, че Шинюн се опитва да го сваля, и лично той нямаше проблем с голотата, ала ситуацията беше странна.

Шинюн премести внимателно телефона на Магнус, който той бе оставил върху ръба на ваната, докато посягаше към една кърпа за ръце. Избърса си лицето, макар да не беше нужно. Очевидно печелеше време.

— Научи ли нещо? — попита Магнус. — От информатора си, имам предвид.

— Да — бавно отвърна Шинюн. — Но преди това трябва да ти призная нещо. Чух разговора ти предишната нощ за това, че си убил доведения си баща.

Магнус беше говорил тихо.

— Значи, си подслушвала. С магия.

— Бях любопитна — сви рамене Шинюн, сякаш това я оправдаваше. — А ти си известен и работиш в голяма близост с нефилимите. Мислех, че нямаш проблеми, че водиш живот на безгрижен разкош. Не мислех, че си като мен.

Тя наведе глава. В този миг в нея имаше искреност, каквато Магнус не беше виждал досега. Изглеждаше по-уязвима, по-открита и това нямаше нищо общо с факта, че двамата седяха почти голи в една вана.

Шинюн вдигна очи към него.

— Искаш ли нещо за пиене?

Всъщност не особено, но почувства, че тя не би отказала едно питие.

— Защо не?

Няколко секунди по-късно се появи сребърен поднос с бутилка червено вино и две големи тумбести чаши. Шинюн наля и на двамата и накара чашата на Магнус да се зарее до него. Те се чукнаха.

Шинюн се мъчеше да намери думи.

— Вече знам историята ти. Справедливо е и ти да научиш моята. По-рано те излъгах.

— Да — каза Магнус. — И аз така предположих.

Шинюн пресуши чашата си на един дъх и я остави настрани.

— Когато демонският ми знак се появи, годеникът ми не продължи да ме обича, напук на всичко. Семейството ми ме отритна, цялото село ме отритна… и той също. Мъже дойдоха с лопати и факли, и крясъци, искащи смъртта ми, и онзи, когото бях смятала за свой баща, ме предаде на тълпата. Възлюбеният ми бе този, който ме сложи в дървената кутия, за да бъда погребана жива.

Шинюн се плъзна надолу във ваната, докато не легна почти хоризонтално и единствено лицето ѝ, все така безизразно като посмъртна маска, се подаваше над водата. Очите ѝ се вдигнаха към мраморния таван.

— Все още чувам как пръстта трополи върху ковчега, както тежките дъждовни капки барабанят по покривите по време на тайфун. — Пръстите ѝ се свиха под водата. — Дращих с нокти, докато ръцете ми се раздраха.

Магнус можеше да чуе дращене на нокти по дърво, докато Шинюн обвиваше историята си с магия. Стените сякаш започваха да го притискат, не му достигаше въздух. Отпи глътка вино, за да успокои гърлото си.

— „Търсете децата на демони. Обичайте ги така, както обичате своя господар. Не позволявайте да бъдат сами.“ Те ме изровиха. Заедно, ние убихме всички в селото ми. Избихме ги до крак. По-късно правих и по-лоши неща по нареждане на „Алената ръка“. Те ми казаха да им имам доверие. Бях толкова благодарна. Исках да принадлежа някъде.

— Съжалявам — прошепна Магнус.

Шинюн е аз. Тя е моето мрачно огледало.

— Знам — каза тя. — „Алената ръка“ винаги говореха за теб, техния повелител, който един ден ще се завърне. Казваха, че трябва да те накараме да се гордееш, когато моментът настъпи. Така копнеех да се върнеш. Исках да бъдеш моето семейство.

— Щях да бъда. Само че не си спомнях за култа. Не знаех нищо за теб. Ако бях знаел, щях да дойда.

— Вярвам ти. Имам ти доверие. През целия ми живот са ме учили да ти имам доверие.

Магнус вдигна чашата си.

— Обещавам да направя каквото е нужно, за да ти помогна и да сложа край на това.

— Благодаря ти — каза Шинюн тихичко.

Двамата отново се отпуснаха във ваната.

— Срещнах се с моя информатор. — Гласът на Шинюн си възвърна обичайното делово звучене. — Тя ми каза за едно място за срещи в Рим, където се предполага, че „Алената ръка“ ще се събере. Каза, че лидерът им е бил видян там неотдавна.

— Каза ли дали е Барнабас Хейл?

— Не знаеше името му. Всичко това е информация от втора ръка. Никой от култа не иска да говори. Не и след случилото се с Мори Шу.

— Трябва да кажем на Алек.

— Можем да му изпратим съобщение — предложи Шинюн, — но не от баните; тук няма покритие. Не исках да му кажа, преди да съм казала на теб и… преди с теб да сме имали възможност да поговорим насаме.

За миг Магнус почувства раздразнение, но му се стори дребнаво да се заяжда за това, след като Шинюн току-що му беше разказала как я бяха погребали жива.

— Да го направим сега — заяви и като се изправи, махна с ръка.

Начаса мократа му хавлия се превърна в дънки и тъмносиня риза, обсипана с жълти звезди. Взе телефона си и се намръщи; екранът като че ли беше замръзнал.

Шинюн също направи магия и хавлията се плъзна по тялото ѝ, за да я подсуши. Когато приключи, тупна на пода. От долу Шинюн вече беше облечена — носеше същия черен бизнес костюм, който носеше във Венеция. Потупа се по кръста и по бедрото, проверявайки за двата ножа, които изчезнаха така бързо, както когато ги извади.

Доволна, тя махна към вратата.

— След теб.

Магнус изключи телефона си, за да го рестартира. Ама че момент да се развали. Все пак съществуваха и други начини да изпрати съобщение на Алек. Скоро отново щяха да бъдат заедно; скоро щяха да открият лидера на „Алената ръка“. Много скоро щяха да приключат с всичко това.

Глава 21 Пожар в „Алената ръка“

Магнус закъсняваше.

Преди да се бяха отдалечили на повече от една пресечка от Римския институт, Алек получи рязко съобщение от Шинюн, осведомяващо го, че телефонът на Магнус не работи. Тя беше получила информация от един от местните си контакти и двамата с Магнус отиваха към някакво място в една гора край града.

Не обясни защо Магнус е с нея, нито къде са били. Когато Алек сподели информацията с Хелън и Ейлийн, те всички се съгласиха, че е логично да се срещнат с Магнус и Шинюн там — очевидно това беше по-скорошна информация от онази, която Мори Шу беше дал на Хелън, и дори ако се окажеше задънена улица, поне всички щяха да са на едно и също място.

Времето течеше и Алек се зачуди дали Шинюн и Магнус не се бяха изгубили, или пък той не беше разбрал правилно указанията. Сигурен бе, че досега би трябвало да са пристигнали или да получат съобщение от Магнус, ако нещо се беше объркало.

Чувстваше се странно, че беше получил съобщение от Шинюн от името на Магнус. Отново провери колко е часът и видя как слънцето потъва зад дърветата. Вечерта ги връхлиташе като враг, а магическата светлина не можеше да направи кой знае колко в една гъста гора. Той погледна към редицата дървета; не виждаше на повече от няколко крачки.

Гората сякаш беше обитавана от призраци. Огромни извити клони се скупчваха заедно, някои — преплетени като любовници, така че беше трудно да се отклониш кой знае колко от тясната пътека. Разцъфнали корони скриваха небето. Сенките на листа танцуваха на вятъра.

— Последователите на култа не могат ли да си намерят стая? — възропта Ейлийн. — В града?

По-рано беше валяло и пръстта се беше превърнала в мокра, хлъзгава кал, по която да се върви беше трудно и мърляво. На Ейлийн ѝ беше особено трудно, тъй като носеше обувки, подходящи за това да седиш в някое кафене, не да вървиш по дирите на злодеи.

— Ето, опитай така. — Хелън извади нож и отряза две дълги парчета кора от най-близкото дърво. След това се отпусна на едно коляно пред Ейлийн и улови петата ѝ в шепи. Ейлийн замръзна, докато Хелън повдигна внимателно крака ѝ и завърза парчето кора за подметката ѝ. След това повтори операцията и с другия крак. — Ето, сега ще имаш по-добро сцепление.

Очите на Ейлийн се разшириха. Алек забеляза с неодобрение, че дори не каза благодаря.

Хелън застана начело и Алек тръгна с по-широка крачка, за да не изостава. Неговите гуменки също се хлъзгаха в калта, но никой не му предложи подметки от дървесна кора. Хелън стъпваше по-леко от него и Ейлийн. Не се движеше съвсем като фея. Алек ги бе виждал да вървят, без да смачкат дори стръкче трева. И все пак не затъваше в калта като тях. Под движенията на воин се долавяше сянката на елфическо изящество.

— Подметките от кора не са елфически трик, ако това си мислите — сопна му се, когато той се изравни с нея. — Научих го от ловците на сенки в Бразилия.

Алек примига.

— Защо бихме си помислили нещо такова? Виж, съжалявам, ако Ейлийн се държи странно. Вината е моя. Казах ѝ какво се случи в нощта на партито във Венеция… имам предвид, когато те видях за пръв път с долноземското момиче.

Хелън изпръхтя.

— Не искаш ли да кажеш с другото долноземско момиче?

— Не — заяви Алек. — Ти си ловец на сенки. Наистина съжалявам. Безпокоях се за Магнус, а никак не ме бива в лъжите. Имаше време, когато бих ненавиждал, ако някой кажеше на един непознат за мен.

— Не се тревожи за това — каза Хелън. — Не е тайна, че харесвам както момчета, така и момичета. Твърде жалко, ако това смущава Ейлийн. — Тя ѝ хвърли скришом поглед през рамо и сви рамене. — Жалко. Това момиче е изпепеляващо секси.

Алек наклони глава на една страна и се усмихна. Мъничко беше изненадан, но беше приятно да говори с Хелън за това, да види колко спокойна и безстрашна бе тя.

— Вероятно — каза. — Не съм специалист по тази част. — А после добави срамежливо: — Но мисля, че моето гадже е страшно секси.

— О, да, нали го видях — отвърна Хелън. — Разбирам защо си си изгубил ума. Просто му нямам доверие.

— Защото е долноземец?

Гласът на Алек беше корав.

— Защото трябва да бъда по-обективна от всеки друг, когато преценявам долноземците — заяви Хелън.

Алек я погледна, извивката на ушите ѝ и слабото сияние на кожата ѝ под елфическите руни. На фона на гората, Хелън повече от всякога приличаше на фея.

— Сигурна ли си, че си обективна?

— Смятам, че Магнус Бейн е основал този култ — отвърна Хелън. — Което го превръща в най-вероятния кандидат за техен лидер. От всичко, което чувам, предводителят им е могъщ магьосник. На света има навярно около дузина магьосници, които отговарят на това описание. Колко от тях бяха на партито?

— Малкълм Фейд.

— Не е Малкълм!

— Не е магьосникът, на когото ти имаш доверие — каза Алек. — Разбирам. Ами Барнабас Хейл?

Хелън се закова на място насред калта и сгъстяващия се мрак.

— Барнабас Хейл е бил там? Не беше в списъка с гости.

— Появи се без покана — обясни Алек. — Така, че имението се срути.

— Знаех, че Малкълм се сби с друг магьосник — измърмори Хелън. — Толкова бях заета да се опитвам да измъкна хората навън, че не видях битката. Предположих, че е бил Магнус Бейн.

Ето още една причина Хелън да е толкова сурова с Магнус. Искала бе да защити Малкълм, своя местен върховен магьосник.

— Не беше Магнус — каза той. — Той застана между тях, за да спре битката. Опита се да изведе хората навън. Също като теб.

На Хелън ѝ беше нужен миг, за да осмисли всичко това. Алек се радваше да види, че тя не знае всичко, и още повече се радваше, че очевидно бе готова да преосмисли нещата. Може би с нейната помощ и с помощта на Ейлийн биха могли да поразпитат дискретно за Барнабас сред ловците на сенки.

— Не познавам никой от тези магьосници — обади се Ейлийн. — Но смятам, че нищо чудно това да е мястото за срещи.

Тя посочи към една неголяма поляна на няколко крачки встрани от пътеката.

Не беше нужно да си ловец на сенки, за да се досетиш, че мястото се използва за окултни дейности. Пентаграмът, прогорен в пръстта под краката им, бе достатъчно красноречив, ала не беше само това. Имаше импровизиран олтар с две огнища от двете страни и няколко резки по дърветата наоколо, които напомняха на следи от дълги нокти. Имаше също така и дълбок кръгъл отпечатък в пръстта. Хелън се приближи до края на поляната и надникна в храстите. Извади кег с бира и го търкулна върху тревата.

— Леле — каза Ейлийн. — От злия култ обичат да купонясват?

— Това е едно от свещените им правила — каза Алек. Хелън го погледна учудено и той обясни: — „Червените магически свитъци“. Свещеният им текст. Аз, ъ, ще ти заема моето копие.

Подаде телефона си със снимките, които Изабел беше направила, на Ейлийн, която го подаде на Хелън без неговото разрешение.

Хелън се намръщи.

— Последната заповед е да не оставят децата да бъдат сами. Това звучи… странно мило. Като за култ.

— Наистина е мило, нали? — каза Алек с равен глас.

Всичко у Магнус беше странно, но мило. Не го изрече на глас, защото Хелън щеше да го приеме като признание.

— Мори Шу беше убит от вампири — рязко каза тя. — Нито Малкълм, нито Барнабас Хейл, нито Хипатия Векс, единствените други магьосници наблизо, които са достатъчно могъщи, не са особено близки с вампири. Докато Магнус Бейн е известен със силните си връзки и дори романтични оплитания с някои от най-ужасните вампири от нюйоркския клан… неколцина от които бяха на партито, където с Мори Шу трябваше да се срещнем. Партито, където той беше убит, преди да успее да каже на някого какво знае.

Алек се надсмя безмълвно на мисълта Магнус да има романтични оплитания с вампири, особено пък криминално проявени такива. Той като че ли гледаше на Лили, Елиът и останалите като на забавни деца.

Макар да беше вярно, че Алек не знаеше почти нищо за любовния му живот. Магнус бе споделил доста за миналото си по време на това пътуване, но не и за тази част от живота си.

Той пропъди тази мисъл.

— Рафаел и Лили не са убили никого на онова парти.

— Кои са те? — попита Хелън. — Вампири ли са?

— Рафаел Сантяго определено е вампир — каза Ейлийн, когато Алек се поколеба.

— Близък си и с тях, така ли?

— Не — отвърна Алек.

Хелън и Ейлийн го гледаха с еднакви загрижени изражения. Не беше нужно те да му казват колко зле изглежда всичко това. Изглеждаше зле.

От Магнус все още нямаше и следа. Гората беше лабиринт, светлината гаснеше. Погледът му се плъзна по дърветата. Много скоро те щяха да потънат в мрак. Нощта бе времето, когато демоните излизаха и когато ловците на сенки вършеха работата си. Алек не се притесняваше от мрака, само че искаше Магнус да ги намери.

Още нещо не му даваше мира, една тревога под океан от други тревоги. Беше като да те ударят през лицето и под вълната на болка да усетиш, че ти се клати зъб.

— Хелън. Каква каза, че е последната повеля в „Червените магически свитъци“?

— Да се грижат за децата.

Хелън звучеше объркана.

— Извинете ме за малко — каза Алек.

Взе телефона си и отиде от другата страна на просеката, прекосявайки пентаграма. Вече няколко пъти се беше опитал да се свърже с Магнус. Сега възнамеряваше да се обади другиму.

Вдигнаха му на второто позвъняване.

— Ало? Рафаел?

— Не са близки — промърмори Хелън. — Само дето му се обажда, за да си побъбрят.

— Знам — каза Ейлийн. — Алек изглежда толкова виновен. Кълна се, че не е, ала всичко, което прави, изглежда наистина съмнително.

— Забрави този номер — изплющя гласът на Рафаел от другата страна на линията.

Алек погледна през притъмнялата поляна към Хелън и Ейлийн, които клатеха тъжно глави към него. Очевидно тази вечер никого не можеше да впечатли.

— Знам, че не си фен на ловците на сенки. Само че каза, че мога да ти се обадя.

За миг се възцари мълчание.

— Винаги така вдигам телефона — заяви Рафаел най-сетне. — Какво искаш?

— Мислех си, че става дума за това какво искаш ти. Мислех, че искаш да помогнеш. Каза, че ще разпиташ за „Алената ръка“. Чудех се дали си научил нещо. Най-вече за Мори Шу.

Останките от двата огъня край пентаграма все още бяха топли, свещите бяха използвани само преди няколко часа. Той коленичи до една от линиите на пентаграма и помириса изгорелите останки: миришеше на обгорена земя, въглен и сол, но не и на кръв.

— Не — заяви Рафаел.

— Окей. Все пак ти благодаря.

— Почакай! — сопна се Рафаел. — Задръж за минутка.

Отново се възцари мълчание, което се проточи доста дълго. Алек чуваше звука на стъпки върху камък, а от много далече — звънлив, ала някак неприятен женски глас.

— Рафаел? — повика го той. — Не всички сме безсмъртни. Така че не можем да висим цяла вечност на телефона.

Рафаел изръмжа подразнено, което бе доста тревожен звук, когато идваше от един вампир. Алек отдръпна лекичко слушалката от ухото си и я доближи едва когато чу Рафаел да изрича истински думи.

— Открих нещо — каза вампирът и отново се поколеба.

— Да?

Тишината между думите на Рафаел бе така празна. Рафаел не дишаше между тях. Вампирите нямаха нужда да дишат.

— Няма да повярваш. Безсмислено е.

— Пробвай — настоя Алек.

— Мори Шу не беше убит от вампир.

— Защо не каза нищо?

— И на кого да го кажа? — озъби се Рафаел. — Просто да изприпкам до някой нефилим и да изтърся: о, извинявайте, господине, вампирите бяха натопени. Да, беше открит труп, и да, липсваше му кръв, но съвсем не чак толкова много, и да, на шията му имаше рани, но те са били оставени от върха на меч, не от зъби, и о, не, господин нефилим, моля ви, приберете тази серафимска кама? Никой нефилим не би ми повярвал.

— Аз ти вярвам — каза Алек. — Случайно да са били оставени от триостър меч?

За миг се възцари мълчание.

— Да — каза Рафаел. — Били са.

Стомахът на Алек се сви.

— Благодаря ти, Рафаел, наистина помогна.

— Така ли? — Гласът на Рафаел внезапно стана още по-подозрителен. — Как?

— Ще предам на Магнус.

— Да не си посмял. Не ми се обаждай отново. Нямам никакво желание да ти помагам отново, когато и да било. Не казвай на никого, че ти помогнах и сега.

— Трябва да вървя.

— Спри — заповяда Рафаел. — Не затваряй.

Алек затвори.

Рафаел начаса се опита да му позвъни отново. Алек си изключи телефона.

— Какво става? — попита Ейлийн. — Защо изглеждаш така?

— Хелън — каза Алек. — Ти спомена Хипатия Векс като една от заподозрените. Значи, Мори Шу никога не е казал изрично, че лидерът на „Ръката“ е мъж?

Хелън примига.

— Не каза нищо, от което да става ясно.

— Хората на Пазара на сенките говореха така, сякаш е мъж — ниско каза Алек. — Заради слуха, че е Магнус. Дори онези, които не вярваха, че наистина е Магнус, казваха „той“, без да се замислят. А двамата с Магнус бяхме толкова заети с това да го защитаваме, че изобщо не се замислихме.

Информаторът от „Алената ръка“, убит на партито във Венеция. Белязан с върха на триостър меч.

В трудни времена, помнете: всички пътища водят към Рим.

Този ред липсваше от версията на „Червените магически свитъци“, която Изабел му беше изпратила. Онази в Камарата бе подправена, добавено бе още едно правило, което да ги насочи към Рим.

А Шинюн Юнг, магьосница, която очевидно беше добре подготвена като воин, чиито движения обикновено бяха бързи и изящни, се беше препънала, погрижвайки се да намерят подправената книга. За да ги доведе тук.

— Трябва да се махаме — каза Алек. — Веднага.

В мига, в който се обърна натам, откъдето бяха дошли, гората около тях оживя. Силен вятър разлюля клоните и орони листата. Въздухът около тях се стопли, температурата се вдигна рязко. Само допреди няколко секунди нощта беше прохладна и свежа, а сега цареше непоносима жега.

Пет огнени колони се издигнаха в краищата на поляната, всяка от тях — висока колкото няколкоетажна сграда и дебела като дънер. Клони и камъни пукаха, пламъци поглъщаха растителността, въздухът натежа и стана почти невъзможно да дишат. Колоните пращяха и изхвърляха големи въглени високо в небето — стотици светулки, завихряни във въздуха.

Тримата ловци на сенки извадиха стилита и бързо си сложиха различни Знаци за защита: Точност. Издръжливост. Сила. И навярно най-важната от всички — огнеустойчивост.

Ейлийн прибра стилито си и прошепна: Йофиил, и пропитите ѝ с ангелска сила ками се появиха в ръцете ѝ. Алек свали лъка си, а в ръката на Хелън лумна ярка бяла светлина, когато тя извади серафимско оръжие и също изрече името на ангел. Алек не можа да го чуе над грохота на пламъците.

— С риск да кажа очевидното — подхвърли Хелън. — О, не. Това е капан.

Те се събраха, опирайки гърбове, в средата на поляната. С оглед на онова, срещу което бяха изправени, думата изглеждаше слаба.

— Глупаво беше да дойдем тук само тримата — каза Алек. — От „Алената ръка“ знаеха къде точно ще бъдем и кога.

— Как? — попита Ейлийн.

Алек постави стрела в тетивата.

— Защото лидерът им… тя ни каза да дойдем тук.

Глава 22 Великата отрова

Старинната вила се извисяваше пред Магнус, а изпочупените ѝ кули стърчаха като неравни зъби.

— Тези демонопоклонници определено не се отличават с особена деликатност — отбеляза Магнус и си погледна часовника. — Алек би трябвало вече да е тук.

Шинюн стоеше до него и той буквално усещаше напрежението, което пулсираше в тялото ѝ.

— Може би го разпитват в Римския институт — предположи тя. — Знаеш, че нефилимите няма да погледнат с добро око на онова, което прави. Може здравата да загази. А ако го чакаме още, ще изгубим шанса да заловим „Алената ръка“.

Според информатора на Шинюн по-високопоставените членове на „Алената ръка“ имали среща с групичка потенциални послушници. Възможно бе дори лидерът им също да присъства.

Алек би искал Магнус да го изчака. Магнус искаше да го изчака. Ала Шинюн имаше право. Алек навярно беше принуден да отговаря на трудни въпроси в Римския институт и вината беше само на Магнус.

Най-доброто, което Магнус би могъл да стори, бе да залови лидера и да сложи край на „Алената ръка“. Несъмнено това щеше да удовлетвори нефилимите и да свали всяко подозрение от Алек.

— Това може да е единствената ни възможност — каза Шинюн.

Магнус си пое дълбоко дъх и реши, че колебанието му е абсурдно.

Нямаше нищо, с което да не може да се справи сам. Досега винаги се бе справял чудесно и сам.

— Води — каза на Шинюн.

Влязоха във вилата през онова, което очевидно някога трябва да бе било конюшня, и се заловиха да претърсват стая след стая. Сградата отдавна беше изтърбушена. Счупени шкафове, съдрани гоблени, изпотрошени стъкла покриваха пода. Природата вече бе започнала бавния процес по поглъщането на вилата. Бурени и пълзящи растения бяха поникнали в пукнатините по стените и прозорците. Въздухът беше пропит с миризмата на застояла вода. Всичко беше влажно. От усойния мирис главата на Магнус се замайваше. Беше му малко трудно да диша.

— Злото може да бъде извинено… понякога. Мръсотията… никога — измърмори той.

— Ще престанеш ли да се шегуваш? — измърмори Шинюн в отговор.

— Малко вероятно.

Влязоха в дълга стая с нисък таван и изпочупени рафтове. В един друг живот тя вероятно бе служила като килер. Сега гниещо дърво, напукани камъни и пълзящи растения покриваха стените. Там, където подът беше хлътнал на едно място, се беше събрала вода. Шинюн вдигна пръст и замръзна. Магнус се заслуша. Най-сетне се чу някакъв звук — далечен напев.

Шинюн посочи към другия край на стаята и се запромъква натам, заобикаляйки отдалече мръсната вода на пода. Тъкмо когато се канеше да излезе от стаята, метална подвижна решетка, която очевидно бе в много по-добро състояние от останалата част от мястото, препречи вратата пред нея.

Магнус тръгна към вратата зад тях, онази, през която бяха влезли, ала беше твърде късно. Разнесе се звук на плъзгащ се метал и още една решетка се спусна пред вратата, преди той да успее да стигне до нея. Улови я и дръпна, ала тя отказваше да помръдне. Бяха уловени в капан.

Шинюн се мъчеше да отвори първата решетка. Магнус прекоси стаята и се присъедини към нея. Беше безполезно; решетката беше прекалено тежка. Магнус отстъпи назад и призова магията си с намерението да направи желязото на прах. Ръката му засия с тъмносиня светлина и от връхчетата на пръстите му изскочи струя енергия, ала угасна, преди да успее да стигне до решетката.

Почувства се неочаквано слаб, сякаш току-що беше извършил мощна магия, вместо нещо съвсем обикновено. Примига, опитвайки се да прогони мержелеенето пред очите си.

— Нещо не е наред ли? — попита Шинюн.

Магнус махна безгрижно с ръка.

— Съвсем не.

Шинюн грабна един голям камък от пода и започна да удря по най-ръждясалите части на решетката. Магнус се върна в средата на стаята.

— Какво правиш? — попита Шинюн.

Зелена фуния се надигна около него, развявайки палтото му и карайки косата му да застане на една страна. Призова и последната капчица магия, която притежаваше, за да помогне на фунията да набере скорост, дотам, че заклинанието започна да се разпада. С един последен вик Магнус съсредоточи всичко, което имаше, в бушуващото торнадо и го насочи към вратата, през която бяха влезли. Желязото изскърца и простена, а после решетката се отскубна от камъка и полетя по коридора. Изгуби се в мрака, преди да се блъсне с дрънчене в каменната стена в далечината.

Магнус се свлече на едно коляно, борейки се за въздух. Нещо съвсем не беше наред с магията му.

— Как успя да го направиш? — тихо попита Шинюн. — Как е възможно да си толкова могъщ? Несъмнено вече не ти е останала никаква сила.

Магнус се изправи с усилие и се насочи, препъвайки се, към изкъртения изход.

— Отивам си.

Тъкмо когато се канеше да мине покрай Шинюн, тя протегна ръка и го сграбчи за предницата на ризата.

— Не мисля така.

Магнус се взря в неподвижното ѝ лице на приглушената светлина. Ударите на сърцето му кънтяха в ушите му, сигнализирайки твърде късно за опасност.

— Виждам, че прекрасната ми доверчива природа е била измамена — каза. — Отново.

Шинюн се завъртя, използвайки инерцията на теглото му, за да го запрати през стаята. Магнус опита да се изправи на крака, но бе отхвърлен назад от ритник в гърдите. Отново падна, блъскайки се в здравата решетка. А после чу стъргане на метал, решетката се вдигна нагоре и той почувства как няколко чифта силни ръце се сключиха над лактите му. Не виждаше почти нищо.

Бях изложена на въздействието на отвара, която ме накара да изгубя контрол над превъплътителските си умения, казала бе Теса. Как бе могъл да го забрави.

— Сипала си отрова в питието ми в Aqua Morte — каза, изричайки думите с усилие. — Отвлече вниманието ми, като ми поднесе някаква сълзлива история. Всичко ли беше лъжа?

Шинюн коленичи до него върху мокрите камъни. Магнус можеше да различи само очертанията на лицето ѝ, като маска, висяща в мрака.

— Не — прошепна тя. — Трябваше да те накарам да ме съжалиш достатъчно. Трябваше да ти кажа истината. Още нещо, за което никога няма да ти простя.

Магнус изобщо не се изненада, когато се събуди в тъмница.

От тавана капеше вода и падаше право върху челото му, капки отскачаха от кожата му на всеки няколко секунди, което му напомни за начина, по който Мълчаливите братя го бяха наказвали, за да го накарат да престане да говори в час.

Малко от водата покапа в устата му и той я изплю. Надяваше се да е само вода. Каквото и да бе, имаше отвратителен вкус. Примига, опитвайки се да свикне с новото си обкръжение. Беше обграден от извита стена без прозорци, с желязна порта, която водеше към още мрак, и дупка в далечния край, която бе или отдавнашен път за бягство, или отходно място. Ако се съдеше по миризмата във въздуха, Магнус предположи, че може би бе и двете.

— Вече няма никакво съмнение — заяви, без да се обръща към никого. — Това е най-отвратителната ваканция в историята.

Вдигна очи. Нямаше кой знае колко лунна светлина, ала малкото, която нахлуваше, хвърляше бледо сияние през една кръгла решетка. Мястото приличаше на дъното на цистерна може би или пък на кладенец, не че имаше някакво значение. Седеше върху купчина слама, която изглеждаше така, сякаш вече беше минала през стомаха на някой кон, а ръцете му бяха приковани към стената над главата му. Подът под него беше от дялан камък, така че вероятно все още се намираше в земите на вилата. Той преглътна. Лицето и вратът го боляха. Много. Не би отказал нещо за пиене.

Надяваше се Алек наистина да е бил задържан в Института. Да не е отишъл там, където Шинюн му беше казала да отиде, което, осъзнаваше сега, не беше това място. В Института Алек щеше да е на сигурно място.

Един силует се появи от другата страна на портата. Издрънча метал и тя се отвори със скърцане на панти.

— Не се тревожи — каза Шинюн. — Отровата няма да те убие.

— „Защото аз ще го направя“ — напевно каза Магнус. Шинюн примига насреща му. — Това се канеше да добавиш, нали?

Той затвори очи. Имаше най-ужасното главоболие на света.

— Премерих я много внимателно. Само колкото да те приспи и да заличи магията ти. Искам те на крака, когато срещнеш славната си съдба.

Това не звучеше добре. Когато отвори очи, Магнус видя Шинюн да стои пред него. Беше облечена в снежнобяло, със сребърна бродерия на яката и ръкавите.

— Славната ми съдба? — повтори той. — Винаги е славна съдба. Забеляза ли го? Никой никога не говори за посредствени съдби.

— Не — отвърна Шинюн. — Моята съдба ще бъде славна. Ти не заслужаваш слава. Основал си този култ на шега. Карал си ги да погаждат шеги и да целят болните. Взел си името на Асмодей на присмех.

— Присмехът е най-добрата употреба, която открих за името му — измърмори Магнус.

Гласът на Шинюн беше яростен.

— И двамата би трябвало да сме верни на Асмодей. Той прояви такава благосклонност към теб. Ти не си достоен за него.

— Той не е достоен за мен — отбеляза Магнус.

Шинюн изкрещя:

— Уморих се от безкрайните ти подигравки и неуважение. Дължим на Асмодей живота си. Никога няма да бъда като теб. Никога няма да предам своя баща!

— Своя баща? — повтори Магнус.

Шинюн не му обърна внимание.

— Бях погребана от пет дни, когато „Алената ръка“ ме избави. Казаха ми, че Асмодей ги е изпратил да спасят дъщеря му. Хората на баща ми ме спасиха, защото баща ми винаги бди над мен. Смъртното ми семейство ме предаде и аз ги убих. Асмодей е единственият, който ме обича, и единственото, което имам да обичам. Аз превърнах „Алената ръка“ от подигравка в реалност и ето че настъпи моментът да унищожа последната обида. Време е да премахна теб. Великата отрова. Ще те убия заради обидите към Асмодей. Ще пожертвам безсмъртния ти живот пред него и ще го отприщя в този свят, и ще седя до него до края на вечността като негова обичана дъщеря.

— Да, като стана дума за това — подхвърли Магнус. — Ако притежаваше могъществото на Принц на Ада, щях да го забележа.

— Ако който и да било магьосник притежаваше могъществото на Принц на Ада, вече щеше да властва над този свят — каза Шинюн нетърпеливо. — Всички магьосници са деца на Асмодей, ако докажат, че са достойни за това. Ето на какво ме научи „Алената ръка“.

— Значи, ти си… осиновила Асмодей? Или той е осиновил теб?

Магнус я погледна. Не беше във възторг от това, че е в тъмница. Още по-малко го възторгваше перспективата за безславната му съдба.

Ала все още не можеше да я мрази. Все още разбираше защо е това, в което се бе превърнала, силите, които я бяха оформили, виждаше сенките, които собствените му ръце хвърляха върху миналото ѝ.

— Не ме гледай по този начин! Не искам съжалението ти. — Шинюн пристъпи напред и сключи пръсти около гърлото му. Магнус се задави и започна да се задушава… Магьосниците бяха безсмъртни, но не и неуязвими. Можеше да умре, ако бъдеше лишен от кислород. — Никога не си бил достоен — прошепна тя, докато Магнус се бореше за въздух. — Хората ми никога не би трябвало да те последват. Баща ми никога не би трябвало да те удостои с почести. Твоето място ми принадлежи.

След един миг Шинюн явно осъзна, че е на път да удуши онзи, когото възнамеряваше да принесе в жертва на така наречения си баща.

Пусна го и Магнус падна тежко назад във веригите си, давейки се, докато въздухът нахлуваше в дробовете му.

— Защо? — Той се закашля. — През цялото време, докато ни помагаше, всъщност си ни водила към този капан. Защо просто не ме отвлече в Париж или във влака, или при всички други възможности, които имаше? Защо разигра целия този театър?

— Алек. — Шинюн изрече името така, сякаш беше отрова. — Всеки път, когато бях близо до това да се добера до теб, той ми попречваше. Бях те хванала натясно на Пазара на сенките в Париж, когато той се появи на уличката. Във влака те държахме в ръцете си, докато той не започна да посича демоните ми като житни класове. Алек се разправи с глутницата демони раум и по-голямата част от рояка ненаситни. Всичко, което остана, бе осакатената ми майка на демонско люпило. Не можех да ѝ имам доверие да довърши работата, а не можех да рискувам отново да те изгубя. Реших, че трябва да се държа колкото се може по-близо до теб.

Смехът ѝ бе различен от всеки смях, който Магнус бе чувал от нея досега. Беше жесток, глух и горчив.

— Научих се да се преструвам много добре през вековете в служба на баща ми. Лицето ми е истински дар, та да мога му служа по-добре. Хората не могат да видят какво изпитвам наистина. Виждат върху маската на лицето ми онова, което искат да видят, и през ум не им минава, че под нея аз съм истинска. Давам им онова, което искат да видят, и им казвам онова, което искат да чуят. Само че ловците на сенки не искат нищо от мен, а единственото, което подейства върху теб, бе да те накарам да ме съжаляваш. Толкова ненавиждах да го правя, толкова ненавиждах теб и все пак не можех да престана да те държа под око, да те защитавам, винаги нащрек. Дадох си сметка, че единственият начин да се справя с теб, е като преди това те отделя от Алек Лайтууд.

Магнус си спомни съжалението си по-рано днес за това, че Алек се бе почувствал длъжен да отиде в Института. Сега изпитваше единствено благодарност. Алек щеше да бъде на сигурно място там, а той можеше да понесе всичко, стига Алек да беше в безопасност.

Шинюн щракна с пръсти и няколко мъже влязоха в килията.

— Заведи го в Рова, Бърнард — нареди Шинюн.

— Недей да ме водиш в Рова, Бърнард — каза Магнус. — Ненавиждам думата „ров“. Звучи зловещо и мръсно. Освен това, здравей, зли последователю на култа Бърнард!

Злият последовател на култа Бърнард го изгледа подразнено. Той беше тънък като върлина, с тъмна коса, пригладена назад по начин, който подчертаваше заострената му брадичка и снопчетата косми върху нея, и се опитваше да изглежда властен. Свали железните окови от ръцете на Магнус с ненужна сила. Неподкрепян от веригите, Магнус се плъзна на земята. В този миг дори Бърнард представляваше сериозна заплаха за него. Заповяда си да се изправи, но това бе всичко, на което беше способен. Чувстваше се немощен, замаян и напълно лишен от магия.

Шинюн не беше поела никакъв риск с отровата. Очевидно искаше Магнус да няма никакъв шанс в Рова.

— Само още нещо — каза Шинюн и звучеше така, сякаш се усмихва.

Тя пристъпи по-близо до Магнус.

— Заведох те на място, където не можеш да получаваш обаждания. Направих телефона ти неизползваем. И се свързах с Алек от твое име. — Тя се усмихна. — Заложих капан и за двама ви. Алек Лайтууд много скоро ще бъде мъртъв.

Магнус можеше да понесе всичко, стига Алек да беше в безопасност.

Мрачна експлозия изригна в ума на Магнус, оглушителен рев на агония и ярост. Ярост, каквато много рядко си позволяваше да изпитва. Ярост, която идваше от баща му. Той се хвърли към Шинюн. Бърнард и останалите от култа сграбчиха ръцете му, задържайки го назад, докато той се бореше. Сини искри, слаби и бледи, се появиха на върха на пръстите му.

Шинюн го потупа по лицето, жест, почти достатъчно силен, за да е плесница.

— Надявам се, че си се сбогувал както трябва с твоето дете на Ангела, Магнус Бейн — промълви тя. — Съмнявам се, че ви очаква един и същи задгробен живот.

Глава 23 Кръвта на Хелън Блекторн

Огнените колони се издигаха високо над дърветата. Горещината се усилваше, дращеше кожата на Алек така, сякаш можеше да смъкне руните му. Той обмисли бързо стопяващите се възможности пред тях. Колоните бяха на около петнайсет метра една от друга и образуваха нещо като кръг. Ако бяха достатъчно бързи, биха могли да се втурнат между две от тях и да избягат. Ала когато Алек понечи да се хвърли през един отвор между тях, колоните от двете страни се извиха и му препречиха пътя, променяйки формата си за миг и възвръщайки предишната си височина, когато той се отдръпна.

Алек бе виждал ловец на сенки да прескача толкова високи пламъци веднъж, ала той не беше Джейс и не можеше да го направи.

— О, в името на Ангела — каза Хелън.

Алек предположи, че просто оплаква положението им, но когато погледна към нея, видя, че беше затворила очи. Косата закриваше лицето ѝ — представляваше сребърно огледало, което почти отразяваше светлината на пламъците.

— Толкова съжалявам — каза тя. — Аз съм виновна за всичко.

— Как е възможно ти да си виновна? — попита Ейлийн.

— Мори Шу ми изпрати съобщение с молба за закрила, защото бил преследван от лидера на „Алената ръка“ — заговори Хелън забързано. — Дойде в Париж, за да ме намери. Избрал мен, защото майка ми е фея. Помислил си, че повече ще се разтревожа от убийствата на феи и че ще съм по-съчувствено настроена към долноземците. Трябваше да го взема под своя закрила. Трябваше да разкажа всичко на хората от Парижкия институт, ала вместо това опитах да се справя сама. Исках да открия лидера на „Алената ръка“ и да докажа, че съм Велик нефилим и изобщо не приличам на долноземка.

Ейлийн затисна устата си с ръка, докато я гледаше. Изпод дългите извити ресници на Хелън капеха сълзи и се стичаха по лицето ѝ. Алек непрекъснато местеше поглед, държейки под око огнените стълбове, които като че ли се задоволяваха с това просто да ги държат пленени тук, докато вероятно се появеше нещо по-лошо.

— Ала от самото начало обърквах всичко — продължи Хелън. — Трябваше да се срещна с Мори в Париж, но вместо това от „Алената ръка“ го откриха и изпратиха демони, които да ни убият. Мори Шу побягна. Леон се мъкнеше подир мен и двамата щяхме да бъдем убити, ако Алек не се беше намесил. Въпреки това отново не поисках помощ от никого. Мори Шу може би още щеше да е жив, ако го бях направила. Не исках Клейвът да си помисли, че съм още повече долноземка, отколкото и така ме мислеха.

Ейлийн и Алек се спогледаха. Това, че кръстоносният поход на Валънтайн за нефилимска чистота на кръвта беше разгромен, не означаваше, че тесногръдието, което той бе представлявал, бе изчезнало. Имаше хора, според които Хелън бе омърсена от долноземската кръв във вените си.

— Нищо лошо няма в това да си долноземец — заяви Алек.

— Кажи го на Клейва.

— Клейвът греши — отсече Ейлийн неочаквано силно. Хелън я погледна и тя преглътна. — Знам как мислят — продължи тя. — Веднъж отказах да се ръкувам с един долноземец, а после той стана един от… — Ейлийн отново хвърли поглед към Алек. — Стана един от долноземските герои във войната. Сгреших. Начинът, по който те мислят, е грешен.

— Това трябва да се промени — заяви Алек. — То ще се промени.

— Дали ще се промени навреме за братята и сестрите ми? — попита Хелън. — Едва ли. Аз съм най-голямата от седем деца. С брат ми Марк имаме елфическа майка. Останалите са чистокръвни нефилими. Баща ми тъкмо се бил оженил за една нефилимска жена, когато изпратили мен и Марк в дома им. Тази нефилимска жена можеше да ни отблъсне. Вместо това тя ни обикна. Беше толкова добра с мен, когато бях малка. Винаги се е държала с мен така, сякаш съм ѝ родна дъщеря. Искам семейството ми да се гордее с мен. Брат ми Джулиън е толкова умен. Един ден би могъл да стане консул, както майка ти сега. Не мога да бъда пречка по пътя на онова, което той би могъл да постигне… на онова, което те всички биха могли да постигнат.

Сякаш над живота им не беше надвиснала непосредствена опасност, Ейлийн се приближи до Хелън и улови ръката ѝ.

— Ти си член на Съвета, нали? — попита я. — А си едва на осемнайсет години. Те вече могат да се гордеят с теб. Ти си забележителен ловец на сенки.

Хелън отвори очи и се взря в Ейлийн. Пръстите ѝ се обвиха около нейните. По лицето ѝ пробяга надежда, но бързо угасна.

— Не съм забележителен ловец на сенки. Но искам да бъда. Ако съм наистина добра, ако успея да впечатля Клейва, значи, мястото ми е сред вас. Толкова се страхувам, че ще решат, че не е така.

— Разбирам — каза Ейлийн.

Алек също разбираше. С Ейлийн и Хелън се спогледаха, обединени срещу един и същи самотен страх.

— Съжалявам.

Гласът на Хелън долетя до него, лек като дим.

— Няма за какво да съжаляваш — каза Алек.

— Съжалявам, че не казах на никого какво правим и къде отиваме, и ето че сега ще умрем.

— Е — Алек плъзна поглед по върховете на дърветата, — когато го представиш по този начин, наистина не звучи никак добре.

Забеляза част от огнената стена, която пращеше леко, минавайки над един мочурлив участък от земята. Пламъците там бяха малко по-ниски.

— В случай че наистина умрем — каза Ейлийн, — знам, че току-що се запознахме, Хелън, но…

— Няма да умрем — намеси се Алек. — Хелън, колко високо можеш да скочиш?

Хелън примига и дойде на себе си. Изпъна рамене и се вгледа в пламъците.

— Не мога да скоча толкова високо.

— Не е и нужно — отвърна Алек. — Вижте. — Той се втурна към разстоянието между две от колоните и също като преди, пламъците се наведоха, за да му препречат пътя.

— Е? — попита Ейлийн.

— Ще го направя отново — обясни Алек — и тогава една от вас ще прескочи пламъците, докато са наведени, за да ме спрат.

Хелън погледна огнените стълбове изпитателно.

— Дори и така няма да е никак лесно. — Изражението ѝ стана твърдо, решително. — Аз ще го направя.

— И аз мога — каза Ейлийн.

Хелън сложи ръка на рамото ѝ.

— Аз съм тази, която ни забърка в това, и аз ще ни измъкна.

— Ще разполагаш само с една-две секунди — каза Алек, докато отстъпваше назад, за да се засили. — Трябва да бъдеш плътно зад мен.

— Ще бъда.

Миг преди Алек да се втурне към огнената стена, Ейлийн извика:

— Почакайте! Ами ако от другата страна има нещо още по-лошо?

— Ето защо — заяви Хелън, размахвайки друга серафимска кама — съм тежковъоръжена. Сихаил.

Появи се позната бяла светлина, сиянието на адамаса — успокояващ отпор на червените демонски пламъци около тях.

Алек се усмихна на себе си. Хелън започваше да му харесва. А после се затича.

Сниши се до земята и почувства горещината на пламъците, когато те се наведоха, за да му попречат да избяга. Все така ниско приведен, той се претърколи и чу как Ейлийн нададе тържествуващ вик. Скочи на крака и се отърси от пръстта.

За миг се възцари тишина.

— Хелън? — извика Ейлийн несигурно.

— Демони! Огнени демони! Това са демони! — изкрещя Хелън задъхано. — Стълбовете… са… демони! Бия се с един от тях!

Едва сега Алек забеляза, че един от стълбовете, които се бяха навели, за да му препречат пътя, не беше заел предишната си позиция. Вместо това осъзна, че се взира в гърба на огромна човекоподобна фигура от пламъци, от другата страна на която по всяка вероятност беше Хелън.

Двамата с Ейлийн се спогледаха. Колебливо Алек свали лъка от рамото си и изпрати стрела право в центъра на съседния стълб.

Той изригна в движение, разкъса се и прие очертанията на човекоподобна фигура, в която Алек разпозна демон черуфе. Демонът нададе рев, пламъци като десетки ужасни езици се извиваха в зейналата му паст и се нахвърли върху Алек, протегнал огнени хищни нокти. Движеше се с бързината на горски пожар, стопявайки разстоянието между тях за частица от секундата.

Алек се извъртя, измъквайки се от ноктите му, и опита да се претърколи в посоката на пролуката между неговия демон и този на Хелън, избягвайки на косъм да бъде изкормен и фламбиран. Светът издрънча, когато се удари силно в земята и се хързулна още няколко крачки. Единствено парването на въглен, паднал върху бузата му, го върна в съзнание.

Можеше само да гледа, замаян, как огнен тайфун се носи към него в мрака. Демонът се връщаше за още един рунд.

А после Ейлийн беше там, замахвайки толкова светкавично с камите си, че ръцете ѝ бяха размазано петно. Ангелските остриета имаха ефекта на вода върху демонския огън, превръщайки го в пара там, където минеха през него. Едно прорязване през долната част на тялото му, едно през средата и трето, с което отсече пламтящите му ръце, и демонът черуфе се разпадна в локва от магма, демонска кръв и пара. Ейлийн стоеше, очертана от оранжеви искри.

Втъкна едната кама под мишница и протегна свободната си ръка на Алек. Хелън, опърлена, но невредима, се присъедини към тях, появявайки се през гаснещите пламъци на първия демон, докато той рухваше в пепел. Заедно те се обърнаха към другите огнени демони, които бяха приели обичайната си човекоподобна форма.

Алек се отпусна на коляно и три стрели полетяха във въздуха една след друга, улучвайки един от демоните черуфе в гърдите. От раните му бликнаха струи пламъци. Чудовището изрева и се обърна към него, оставяйки диря от огън след себе си. Алек изпрати още две стрели и отскочи от пътя му, довършвайки го с една последна в окото. Демонът рухна като горяща къща.

Хелън и Ейлийн стояха, опрели гърбове, в тъмната част на поляната, заобиколени от блясъка на адски искри и сиянието на ангелски остриета. Хелън довърши друг демон с едно въртящо движение, което отдели горната половина на тялото му от долната. Алек ги заобиколи предпазливо, държейки се на разстояние, докато пред него не се откри линия за стрелба. Една стрела отсече демонска ръка, още няколко накараха чудовището да залитне, докато се опитваше да нападне Ейлийн. Замахване надолу с кама го довърши.

Хелън омаломощи последния демон с поредица бързи порязвания, надупчвайки магмената му кожа, докато тънки струи пламъци не шурнаха отвсякъде. Ейлийн също се включи и като избегна един огнен юмрук, се втурна покрай чудовището, за да забие оръжието си в гърба му.

В мига, в който и последният от демоните черуфе се сгромоляса, огънят изчезна, оставяйки черни белези по земята и сив пушек, стелещ се в небето. Няколко клона все още горяха, тук-таме земята тлееше, но и там огънят като че ли бавно гаснеше.

— Хелън — каза Ейлийн запъхтяно, — добре ли си?

— Да — отвърна Хелън. — Ами ти?

— Аз съм добре — обади се Алек. — Не че някой се поинтересува.

Прибра лъка си, потръпвайки от движението, но реши, че може да понесе болката. Нямаше време да празнуват победата си — трябваше да разбере къде е Магнус възможно най-бързо.

Хелън изцъка с език.

— Не си добре.

Алек започваше да разпознава изражението върху лицето ѝ — наполовина раздразнение, наполовина загриженост; то бе същото, което самият той носеше постоянно, когато Джейс или Изабел правеха нещо безразсъдно. Тя действително беше по-голяма сестра.

Накара го да седне и му свали тениската, правейки гримаса при вида на червената, покрита с мехури рана. Извади стилито си, притисна го до раната и се залови да му нарисува иратце. Очертанията на руната проблеснаха в златисто и потънаха в кожата му. Алек си пое въздух през стиснати зъби, докато вълнички от студ възпламеняваха нервните му окончания. Когато ефектите на руната утихнаха, на гърдите му бе останало само издуто червено петно върху кожата.

— Вниманието ми беше отвлечено от огнените стълбове и предстоящата ни смърт — подхвърли Ейлийн, — но, Алек, не спомена ли, че лидерът на „Алената ръка“ ни е казал да дойдем тук?

Алек кимна.

— Магьосница, на име Шинюн Юнг, пътуваше заедно с нас. Каза, че била разкаяла се последователка на „Алената ръка“ и че се опитвала да ги спре… но според мен тя е лидерът, когото издирваме. Трябва да намерим Магнус. Той в опасност.

— Почакай — намеси се Хелън. — Да не се опитваш да кажеш, че гаджето ти не е лидерът на „Алената ръка“, но имате спътница, която е? Да не е някакво твое изискване винаги да пътуваш с последователи на култове?

Алек погледна към Ейлийн за подкрепа, но тя разпери ръце, сякаш искаше да каже, че Хелън има основание.

— Не, мое изискване е да пътувам с лидери на култове — заяви той.

Бръкна в задния джоб на дънките си и извади копринения шал, който бе развързал от гърлото на Магнус тази сутрин. Спомни си, че Магнус беше целунал китката му, докато той разхлабваше възела.

Стисна коприната в юмрук и нарисува руна за проследяване върху опакото на дланта си. Нужен ѝ бе миг, за да подейства, а после Алек видя редици от фигури, облечени в бяло и непревземаеми стени. За свой шок, почувства страх.

Не можеше да си представи Магнус да се бои от каквото и да било.

Може би усещаше своя собствен страх.

Почувства също така подръпване, сърцето му сега беше компас, който го водеше в една определена посока. Обратно към Рим. Не, не към самия град, а на юг от него.

— Намерих го — каза. — Трябва да вървим.

— Неприятно ми е да го спомена, но току-що се измъкнахме от смъртоносен капан — изтъкна Ейлийн. — Как бихме могли да сме сигурни, че няма да налетим на друг?

Хелън сложи ръка върху китката на Алек и я стисна здраво.

— Не можем да отидем. Вече допуснах твърде много грешки, като реших да действам сама, и някой плати с живота си за това. Преди малко извадихме късмет. Нуждаем се от подкрепления. Трябва да се върнем в Института и да обясним всичко.

— Моят приоритет е Магнус — заяви Алек.

Знаеше, че Хелън просто се опитва да постъпи правилно. Спомняше си собственото си огромно раздразнение, когато неговият парабатай бе започнал да следва едно момиче в най-различни умопобъркани, предизвикващи смъртта мисии. Усещането беше съвсем различно сега, когато той се намираше на мястото на Джейс.

— Алек — каза Хелън. — Знам, че не искаш да навлечеш неприятности на Магнус…

— Ще отида без вас, ако се налага — прекъсна я Алек.

Не можеше да се върне в Института. Като за начало не искаше да отговаря на цял куп неудобни въпроси — ако се усъмняха, можеха да изпратят някой да донесе Меча на смъртните, за да го накарат да каже истината. А и нямаше време за нищо от това; беше сигурен, че Магнус вече се намира в опасност. Трябваше да опази тайната на Магнус и нямаше време за губене.

Щеше му се Ейлийн и Хелън да дойдат с него, но дори не знаеше как да ги помоли. Не можеше да поиска подобна вяра от тях. Не беше сторил нищо, с което да я заслужи.

— Разбирам, че искаш да го защитиш — каза Хелън. — Ако не е виновен, аз също искам да го защитя. Ние сме ловци на сенки. Ала най-добрият начин да го защитим и да победим „Алената ръка“ е, като използваме всеки ресурс на наше разположение.

— Не — каза Алек. — Не разбираш. Помисли си за семейството си, Хелън. Би умряла за тях, знам. Аз бих умрял за моето семейство… за Изабел, за Джейс. — Той изпусна дъха си. — И за Магнус. Бих умрял и за него. Би било привилегия да умра за него.

Отскубна се от хватката на Хелън и се отправи натам, накъдето го водеше проследяващата руна. Ейлийн се втурна и му препречи пътя.

— Ейлийн — заяви той разпалено. — Няма да рискувам живота на Магнус. Няма да отида в Института, няма да чакам подкрепления. Отивам да намеря Магнус. Махни се от пътя ми.

— Не те спирам — каза Ейлийн. — Идвам с теб.

— Какво? — възкликна Хелън.

Отговорът на Ейлийн не прозвуча особено убедено, но беше твърд.

— Имам доверие на Алек. Аз съм с него.

Алек не знаеше какво да каже. За щастие, нямаше време да обсъждат чувства. Кимна на Ейлийн и те се втурнаха през поляната към пътеката.

— Почакайте — каза Хелън.

Ейлийн се обърна към нея. Алек едва погледна през рамо.

Хелън беше затворила очи.

— „Отиди в Европа, Хелън — казаха. — Не може цял живот да бъдеш такъв домошар, Хелън. Махни се от Лос Анджелис, попий малко култура. Може би дори си хвани гадже.“ Никой не каза: „Един култ и демоните му ще те преследват из Европа, а после един умопобъркан Лайтууд ще те поведе към гибел“. Това е най-ужасната година в чужбина в историята.

— Е, предполагам, че ще се видим отново някой път.

Ейлийн изглеждаше съкрушена.

— Аз си тръгвам — каза Алек.

Хелън въздъхна и направи отчаян жест със серафимската си кама.

— Е, добре, умопобъркани Лайтууд. Води. Да вървим да спасим твоя мъж.

Глава 24 Прокълната дъщеря

Ровът се оказа вече съществуваща част от вилата, а не нова добавка от култа: кръгъл каменен амфитеатър под нивото на земята. Каменни тераси се спускаха към тревиста кръгла поляна в средата му, където беше издигната сцена от груби талпи. По две срещуположни каменни стълбища се стигаше до поляната долу и до терасите, върху които бяха подредени дървени пейки. Сцената беше празна, ако не се брояха няколко странно посадени лунни цветя в пресичащи се редици. Повечето от тях сигурно бяха смачкани от дървената сцена. Последователите на култа нямаха никакъв респект към тежката работа на градинаря, помисли си Магнус.

Дългите пейки бяха пълни с членове на култа. Всички места бяха заети, а зад тях продължаваха да прииждат още хора. Магнус си каза, че ако му е писано да се превърне в представление, поне беше препълнено със зрители.

Последователите на култа седяха мълчаливи и неподвижни по местата си. Бяха облечени еднакво, с отвратителни шапки федора и с бели костюми, с бели ризи и бели вратовръзки. Сметките им за химическо чистене сигурно бяха астрономически.

Двамата мъже, които наполовина го ескортираха, наполовина влачеха, го смъкнаха по стъпалата и го хвърлиха грубо на поляната до сцената. Магнус се надигна, помаха на тълпата и се поклони театрално.

Не искаше да умре в този банален ров, заобиколен от бледите призраци на минали грешки, но ако трябваше да умре, възнамеряваше да го направи със стил. Нямаше да позволи тези хора да го видят как пълзи.

Шинюн пристъпи на поляната, облечена с дрехи, звезднобели в мрака на нощта, и посочи към него. Бърнард, който идваше след нея, вдигна меча си.

— Облечете го в бяло — заяви Шинюн, — така че знакът на „Алената ръка“ да се вижда ясно върху него.

Магнус скръсти ръце и като повдигна вежди, повиши глас:

— Можете да ме отровите и да ме хвърлите в тъмница. Можете да ме пребиете и дори да ме принесете в жертва на Велик демон. Отказвам обаче да нося бял костюм на вечерно събитие.

Бърнард насочи меча към гърлото му. Магнус се взря в извитото оръжие с презрение. Допря пръст до острия му връх и го отмести настрани.

— Няма да ме пронижеш. Аз съм главната атракция. Освен ако не възнамерявате да принесете Шинюн в жертва на Асмодей?

Очите на Шинюн бяха две бездни от омраза. Бърнард подскочи нервно и побърза да отстъпи назад.

Неколцина последователи на култа задържаха Магнус неподвижен. Шинюн се хвърли към него, изритвайки го със завъртане в гърдите и в корема. Той се преви надве и докато се мъчеше да се задържи на крака и да не повърне, те му нахлузиха насила бяла роба.

Бърнард го бутна, за да се изправи, и го стисна над лактите. Магнус се взря в неумолимата тълпа през замъглени от болката очи.

— Вижте Великата отрова! — провикна се Шинюн. — Вижте нашия основател. Пророка, който ни събра, а после ни отклони от правия път.

— Истинска чест е дори само да бъдеш номиниран — изхъхри Магнус.

Огледа се изпитателно наоколо, макар да не хранеше особена надежда за бягство. Видя, че няколко демони раум охраняваха изходите като разпоредители. Над главите им кръжаха едри летящи създания. Беше прекалено тъмно, за да ги различи, но определено бяха демони, освен ако динозаврите не се бяха завърнали.

— Няма надежда за бягство — заяви Шинюн.

— Кой се опитва да избяга? — попита Магнус. — Позволи ми да те поздравя за високото качество на демоничния ви ритуал. Сигурен съм, че има и добре зареден бар?

— Млъкни, Велика отрово — обади се мъжът от лявата му страна, който го беше стиснал съвсем не дружелюбно за рамото.

— Просто предложение — каза Магнус. — Навярно бихме могли да разрешим това по цивилизован начин, под което имам предвид в разговор на по питие.

Бърнард го зашлеви през лицето. Магнус вкуси кръв и очите на Шинюн грейнаха от удоволствие.

— Очевидно не — каза Магнус. — Значи, остава гладиаторски демонски ритуал за смърт.

Усилен с магия, гласът на Шинюн се издигна над неговия, отеквайки из целия амфитеатър.

— Великата отрова е провалил се пророк на лъжливо учение! Пред вас, мои братя и сестри, аз ще го сразя и ще заема полагащото ми се място на ваш водач, и тогава ще принеса този недостоен глупак в жертва на баща ми. Асмодей ще се въздигне в слава. Дъщерята на Асмодей ще ви поведе!

Думите ѝ изтръгнаха множеството от зловещото му мълчание.

— Прокълната дъщеря. Прокълната дъщеря — започнаха да скандират те.

Магнус бе завлечен върху малката сцена. През мъглата на болка и дезориентация забеляза, че последователите на култа внимават да не настъпят редиците лунни цветя, които ограждаха и минаваха под дървената платформа.

Бърнард току-що бе довършил посипваното със сол на пентаграма в центъра на сцената. Груби ръце сграбчиха Магнус над лактите и го блъснаха в пентаграма. Той седна по турски и опита да си придаде нехаен вид. Бърнард се замъчи със заклинанието, което щеше да запечата пентаграма.

След няколко минути Магнус се прозя шумно.

— Нужда от помощ?

Лицето на Бърнард пламна.

— Млъквай, Велика отрово. Знам какво правя.

— Ако знаеше, нямаше да си тук. Повярвай ми.

Това щеше да бъде унизително слаб и уязвим пентаграм. Ако не беше изгубил магията си, Магнус би могъл да го развали само с един дъх.

Бърнард довърши заклинанието и побърза да се отдръпне, когато от всички върхове на пентаграма изригнаха искри. Магнус размаха ръце, за да задържи въгленчетата настрани от себе си; след миг неколцина от последователите на култа си дадоха сметка, че огънят би могъл да представлява проблем, като се имаше предвид, че сцената е дървена, и заразмахваха ръце и шапки към искрите, за да ги разпръснат.

Започваше същинската част на ритуала.

Шинюн протегна ръка и един от последователите на култа сложи триострия ѝ меч в нея. Тя пристъпи напред, насочила острието към гърлото на Магнус. Замахна и го поряза точно под адамовата ябълка, повърхностна резка и жегване на болка. Магнус наведе поглед и видя алени капки да се стичат по белите му одежди.

— Случайно да ви се намира газирана вода? — попита той Шинюн. — Ако не направим нещо веднага, ще останат петна.

— Ти ще бъдеш изличен — каза Шинюн. — Ще бъдеш забравен. Но първо ще узнаеш какво си изгубил. Време е да си спомниш. Велика отрово.

Шинюн подхвана заклинание. Множеството отново поде своето „Прокълната дъщеря“, но по-тихо от преди. Черни облаци се струпаха над амфитеатъра, мълнии изтрещяха край вилата, веднъж, два, три пъти. Облаците се завихриха в главозамайващ кръг над главите им, образувайки вихрушка, която, предположи Магнус, бе началото на връзката между този свят и другия.

В главата му се разнесе глас, ужасен като врата, отваряща се към непрогледна тъмнина: Да, време е да си спомниш. Време е да си спомниш всичко.

Ярка, неприятно бяла светлина се появи в сърцето на завихрените облаци и ето че започна да се материализира върхът на фуния. Струи от дим или насекоми, или черно електричество се скупчиха около бялата светлина. Върхът на фунията започна да се спуска от небето право към Магнус, който чакаше безпомощно бурята да го достигне. Затвори очи.

Не искаше да умре по този начин, от ръката на една обезумяла, наранена магьосница, пред тълпа заблудени, зле облечени глупаци, с всички идиотски грешки на миналото му, идващи, за да погълнат всякаква възможност за бъдеще. Ако щеше да умре, не искаше последното, което изпитва, да е съжаление.

Така че си помисли за Алек.

Алек, с неговите сърцераздирателни противоречия, срамежлив и храбър, неумолим и нежен. Среднощносините му очи и изражението върху лицето му, когато се бяха целунали първия път. И последния. Не беше предполагал, че целувката им днес щеше да бъде последната. Ала никой не знае кога ще е последната целувка.

Видя всичките си приятели. Всички изгубени смъртни и всички, които щяха да продължат да живеят. Майка си, която никога не бе успял да накара да се разсмее; Ета, с красивия глас, който го беше карал да танцува; първия му нефилимски приятел Уил. Рейгнър, неизменно учител, който си бе отишъл пръв. Катарина с нейните целебни ръце и безкрайно милосърдие. Теса с вярното сърце и невероятната смелост. Рафаел, който би се надсмял над това чувство. Неговата Клеъри, първото и последното дете, което Магнус бе видял да израства, и жената воин, в която знаеше, че ще се превърне.

И отново Алек.

Алек, тичащ по стъпалата на къщата му от червеникавокафяв камък в Бруклин, за да го покани на среща. Алек, вкопчен в него в студената вода, предлагайки му цялата си сила. Смайващата изненада на топлата му уста и сигурните му силни ръце в залата на ангелските му предци. Алек, закрилящ долноземците в палацото във Венеция, проправящ си път до него през облак от демони, опитващ се да го предпази навсякъде и от всичко. Алек, който го избираше пред Клейва, неизменно, без колебание. Алек, обръщащ се против Законите, според които беше живял винаги, за да го защити и да опази тайните му.

На Магнус никога не му бе хрумвало, че би могъл да се нуждае от закрила. Мислел си бе, че това ще го направи слаб. Беше грешал.

Ужасът утихна. Разтреперан, едва способен да помръдне, с мрак, спускащ се към него, Магнус изпитваше единствено благодарност за живота си.

Не беше готов за смъртта, но ако тя дойдеше днес, щеше да я посрещне с високо вдигната глава и името на Алек Лайтууд на устните си.

Болката го връхлетя, рязка и разтърсваща. Магнус изпищя.

Глава 25 Магически окови

Алек взе мазератито и подкара натам, накъдето го водеше проследяващата руна, по криволичещ път, който се извиваше около една планина. Хелън и Ейлийн му крещяха да кара по-бавно. Той не го направи, вземайки завоите с главоломна скорост. Хелън го удари по рамото, а после зяпна.

— В името на Ангела. Торнадо.

Действително приличаше на торнадо. Адски странно торнадо, черни спирали от облаци с ярко бяло сияние в центъра, които се вихреха над една рушаща се вила, кацнала на върха на планината, и озаряваха нощното небе с болнава светлина. Спряха колата насред склона и се взряха в торнадото.

— Как мислите, дали това е мястото? — попита Ейлийн сухо.

— Толкова се радвам, че не доведохме някакви си глупави подкрепления — измърмори Хелън.

Бушуващата фуниевидна заплаха бе раздирана от време на време от мълнии. Гръмотевиците, които отекваха след тях, разтърсваха въздуха и земята под краката им, неестествено близки.

— Трябва да измъкна Магнус от там.

Алек наду двигателя на мазератито и колата полетя по пътя. Хелън и Ейлийн се вкопчиха една в друга, докато колата ги подхвърляше из острите завои.

На края на пътя имаше масивна желязна порта, през която видяха главната сграда на вилата. От двете страни на портата високи каменни зъбери заобикаляха сградата в големи извивки, скривайки се зад нея, несъмнено, за да оградят целия имот.

Едното крило на портата беше отворено, но двама последователи на култа стояха на пост, облечени в бели костюми и шапки, които почти грееха в мрака.

Алек остави колата зад последния завой на пътя, където не можеше да бъде видяна от портата. Тримата слязоха и се запрокрадваха напред, докато не стигнаха незабелязани на двайсетина крачки от стражите. По даден сигнал Ейлийн излезе от прикритието и помаха с ръка. Както бяха предположили, лидерът на култа се беше погрижил магическият прах да няма ефект върху „Алената ръка“, но те възнамеряваха да се възползват от това, че са видими. В частицата от секундата, в която двамата стражи погледнаха към Ейлийн, Алек замери този отляво с камък, улучвайки го между очите и изваждайки го от строя. Когато другият страж се обърна, за да види какво се бе случило с другаря му, Хелън се хвърли мълниеносно към него и го повали на земята. Един удар с лакът и той също беше нокаутиран.

Завързаха бързо последователите на култа и ги скриха зад едни храсти, преди да навлязат в имота на вилата. Алеята отпред бе претъпкана с хаотично паркирани коли.

Алек видя още двама последователи на култа да охраняват входната врата и неколцина, които обикаляха около алеята, но ако не се брояха те, имаше учудващо малко движение.

— Къде са се дянали всички? — зачуди се той.

— Вероятно там, накъдето води проследяващата руна — подхвърли Хелън.

Алек ги поведе покрай вилата, притиснати до стената, докато не стигнаха до задната част на основната къща. Зъберите продължаваха назад, ала гъсто обрасли градини им пречеха да видят по-надалече в имота. Алек провери още веднъж проследяващата руна и посочи към градините.

— Оттук.

— Страхотно — каза Ейлийн. — Това място прилича на злополука, която само чака да се случи.

Хелън кимна.

— Право към торнадото на смъртта.

Когато навлязоха в градините, от къщата вече не можеха да ги видят. Трябваше да си пробиват път през бодливи лиани и гъсти клони, ала вятърът виеше толкова силно, че Алек бе сигурен, че никой не би могъл да ги чуе. Най-сетне градината отстъпи място на поляна, в края на която се издигаха руините на висока каменна стена.

Ейлийн си пое рязко дъх.

Огромен двуног гущер с редица остри зъби на челото крачеше напред-назад пред стената. Създанието имаше и друга, по-ниско разположена уста, пълна с дълги зъби, от които капеха лиги. Дългата му опашка беше покрита с остриета.

Алек присви очи.

— Демон рахаб.

Беше се бил с няколко от тези създания само преди броени месеци.

Ейлийн потрепери и затвори очи.

— Ненавиждам демоните рахаб — заяви разпалено. — Бих се с един от тях във войната и ги ненавиждам.

— Може би не ни е видял? — подхвърли Хелън.

— Подушил ни е — отвърна Ейлийн мрачно.

Алек забеляза, че пръстите ѝ треперят, а кокалчетата ѝ са побелели върху дръжката на оръжието. Хелън протегна ръка и я сложи върху нейната. Ейлийн ѝ се усмихна и охлаби хватката си около камата.

— Може би вятърът ще отнесе миризмата ни настрани — тихо каза Хелън.

Гущероподобният демон вдигна носа си, близна въздуха с език и погледна към тях.

Алек свали мрачно лъка от рамото си.

— Е, засега късметът не ни е изневерил.

И без по-нататъшни встъпления изпрати една стрела в гърдите на демона, карайки го да се олюлее. Още преди стрелата да беше открила целта си, Хелън вече се бе хвърлила напред, стопявайки разстоянието между себе си и демона за две-три секунди. Удар с меча точно над коляното го накара да изреве от болка, а после тя се отдръпна пъргаво настрани, избягвайки замаха на огромните му нокти. По-бързо, отколкото изглеждаше възможно, дългата му опашка замете земята, подкосявайки краката на Хелън изпод нея.

Ейлийн, която междувременно също се беше приближила, скочи и заби кама в гърба на чудовището. То нададе пронизителен, почти недоловим за слуха писък. Ейлийн извади друга от камите си и я заби в гърлото му. Демонът се надигна и замахна към нея с подобен на камшик език. Ейлийн успя да го избегне и вкопчена в него, започна да нанася удари с ярост, каквато Алек никога преди не беше виждал у нея, оставяйки го облян в кръв от десетки рани. Най-сетне скочи от гърба му и като се преметна през глава, се приземи върху меката трева. И ето че Алек имаше отлична мишена. Прицели се бързо и заби още една стрела в незащитения врат на чудовището. То се сгромоляса със силен грохот на земята и изчезна, оставяйки отвратителна миризма във въздуха и петна от демонска кръв по изпотъпканата трева покрай каменната стена.

Ейлийн се приближи до Хелън и ѝ протегна ръка. Хелън се поколеба за миг, но после я стисна и ѝ позволи да я издърпа на крака.

— Благодаря за помощта — каза тя.

Алек прибра лъка си и излезе измежду храсталаците в края на градината, присъединявайки се към тях при стената.

— Страхотен екип сте.

Хелън изглеждаше доволна.

— Така е.

— Ти също помогна — добави Ейлийн лоялно.

Алек повдигна вежда насреща ѝ. След това прибра стрелите си от земята и ги поведе към най-ниската част на рухналия зид; макар да се издигаше високо над главите им, той лесно можеше да бъде изкатерен от обучени ловци на сенки.

От другата страна на зида имаше порутена постройка, по-малка от основната сграда. Пред нея стояха шестима последователи на култа, въоръжени до зъби и греещи като бял неон в светлите си костюми.

— Според проследяващата руна е оттук — тихо каза Алек, посочвайки вратата на съборетината пред тях.

— Право през последователите на култа — въздъхна Хелън уморено. — Естествено.

— Няма страшно. — Ейлийн сложи ръка върху колана с оръжията си. — Аз съм в намушкващо настроение.

— Добре — каза Алек. — Ако се разпръснем…

Не можа да довърши, защото в този миг нощта бе раздрана от писък. Дълъг, протяжен писък на болка и ужас, мъчителен и дълбок, врязващ се в душата. Гласът не можеше да бъде сбъркан.

Вик на ужас се изтръгна от гърдите му, преди да осъзнае какво прави.

— Алек — каза Хелън в ухото му, сграбчвайки го за ръкава. — Запази спокойствие. Ще се доберем до него заедно.

Писъкът на Магнус заглъхна, но Алек вече беше забравил всякакви стратегии, всичките си планове. Хвърли се напред, размахал лъка като тояга.

Последователите на култа се обърнаха изненадано, ала той вече беше стигнал до тях. Смушка най-близкия в корема, докато минаваше покрай него, а после се обърна, завъртайки лъка над главата си, и удари втория в лицето. Третият замахна с юмрук, който Алек улови със свободната си ръка и като завъртя китката си, изви тялото му под жесток ъгъл, след което го блъсна в земята.

Да се биеш с мундани, беше толкова лесно.

Хелън и Ейлийн дотичаха до него, стиснали ками в ръце. Виждайки още двама разгневени ловци на сенки да се присъединяват към онзи, който беше сразил другарите им, останалите трима последователи на култа хвърлиха оръжия и побягнаха.

— Точно така — извика Ейлийн след тях. — И престанете да почитате демони!

— Добре ли си, Алек? — попита Хелън.

Алек дишаше тежко.

— Просто изразходвам малко агресия.

— Така правят ловците на сенки — съгласи се Ейлийн.

— Няма да съм добре, докато не се доберем до Магнус — каза Алек.

Хелън кимна.

— Тогава да вървим.

Прескачайки последователите на култа, те хукнаха през рушащата се сграда, която беше празна, ако не се брояха прахолякът и паяците, и изскочиха от другата страна, озовавайки се в…

Един амфитеатър.

Имаше древен вид, вкопан в земята, с каменни тераси. От трибуните публика от членове на „Алената ръка“, облечени в еднакви бели дрехи, гледаше представлението. Дълги каменни стъпала отвеждаха до голяма дървена платформа, издигната върху тревата и служеща като сцена. Очите на Алек в миг откриха Магнус: коленичил, с наведена глава, насред пентаграм от сол. Шинюн стоеше над него с меч в ръка. Вихрушката, която бяха видели отдалече, сега бе съвсем близо и се спускаше като фуния право към Магнус, бушуваща от пепел и светлина. Цялата сцена като че ли всеки миг щеше да бъде погълната от торнадото или изгорена до основи.

Алек се втурна право към нея.

Глава 26 Стари грехове

Земята се тресеше, въздухът вибрираше и Магнус почувства стотици убождания от игли да го пронизват от всички страни. Някаква сила завладя ума му и го усука, мачкайки го като тесто, докато не му придаде напълно нова форма. Той изпищя.

Болка обля света в бяло. Когато примига, прогонвайки заслепяването, видя малка стая с измазан таван и чу познат глас да изрича името му.

— Магнус.

Притежателят на този глас беше мъртъв.

Магнус се обърна бавно и видя Рейгнър Фел да седи зад изподраскана дървена маса срещу самия него… втори Магнус. Един по-млад, не така осакатен от заслепяваща болка Магнус. И двамата държаха големи калаени чаши, и двамата бяха здравата раздърпани, и двамата — страшно пияни. Бялата коса на Рейгнър се извиваше около рогата му като облаци, уловени във витлата на самолет. Зелените му бузи имаха тъмноизумруден цвят.

Изглеждаше абсурдно. Толкова бе хубаво да го види отново.

Магнус осъзна, че бе пленен в собствените си спомени, принуден да гледа.

Приближи се до Рейгнър и той протегна ръка през масата. На Магнус му се искаше той да бе този, към когото приятелят му протяга ръка. Надеждата бе всичко, което бе необходимо; почувства как миналото и настоящото му Аз посягат едно към друго и се сливат. Магнус отново бе мъжът, който бе някога, и всеки миг щеше да се изправи очи в очи с онова, което бе извършил.

— Тревожа се за теб — меко каза Рейгнър.

Магнус размаха чашата си с престорена небрежност. По-голямата част от съдържанието ѝ оплиска масата.

— Изкарвам си страхотно.

— Наистина ли? — попита Рейгнър.

Призраците на стара болка лумнаха в него, живи и свирепи за миг. Първата му любов, онази, която беше останала, бе издъхнала от старост в прегръдките му. Оттогава бе имало прекалено много опити отново да открие любовта. Вече беше изгубил твърде много приятели, а все още беше прекалено млад, за да знае как да се справи с болката.

Имаше и още нещо.

— Ако не си изкарвам добре — отвърна Магнус, — значи, просто трябва да се постарая повече.

— Откакто откри кой е баща ти, не си същият.

— Естествено, че не съм! Вдъхнових се да създам култ в негова чест. Култ, който да прави най-нелепите неща, за които мога да се сетя. Той или ще се провали грандиозно, или ще бъде най-страхотната шега в историята. И в двата случая печеля.

Това не беше начинът, по който бяха говорили преди стотици години, ала спомените се бяха изкривили и променили през вековете и двамата с Рейгнър говореха с думи и изрази от настоящето. Паметта бе странно нещо.

— Това се предполагаше да бъде шега — каза Рейгнър.

Магнус извади дебелата си кесия и я обърна надолу с отвора. Стотици парчета сечено сребро се посипаха върху масата. Всички крадци в таверната млъкнаха.

Целият живот на Магнус беше шега. Толкова дълго се бе опитвал да докаже, че доведеният му баща греши, а ето че истинският му баща се бе оказал Принц на Ада.

Вдигна ръце над главата си.

— Да поръчаме питиета на всички!

В стаята избухнаха възторжени викове. Когато отново се обърна към Рейгнър, Магнус видя, че дори той се смее, клатейки глава и отпивайки голяма глътка от наново напълнената му чаша.

— Е, добре — заяви Рейгнър. — Успявал съм да те разубедя от ужасните ти идеи, под което имам предвид буквално всичките ти идеи, точно нула пъти.

Ако можеше да накара всички други да се смеят, на Магнус несъмнено би трябвало също да му се иска да се разсмее. Ако беше забавна компания, никога нямаше да бъде сам и ако се преструваше, че е добре, несъмнено това щеше да се превърне в истина.

— Добре — продължи Рейгнър. — Да кажем, че основеш този твой мним култ. Как ще го направиш?

Магнус се ухили.

— О, имам план. Фантастичен план. — Щракна с пръсти, при което от тях се разля електричество и подскочи по разпилените на масата монети. — Ето какво ще направя…

Цветните дървени стени на кръчмата, украсени с оръжия, щитове и животински глави, се стопиха. Рейгнър, заедно с всички останали в нея, се превърна в прах и Магнус остана да се взира печално в празното място, където бе седял най-старият му приятел.

А после се озова в друга стая, на друга сцена, в друга земя. Питаше заобиколилото го множество дали някога са се чувствали самотни, дали някога са искали да бъдат част от нещо по-голямо от самите тях. Отпиваше червено вино от бокал и с едно махване на ръка напълни чашите на останалите с пиво. Призова името на Асмодей и всички в стаята се разсмяха от удивление и наслада.

Таванът се стопи и се превърна в открито небе, а полилеите — в стотици трепкащи звезди. Дървените подове, покрити с дебели черги, се превърнаха в зелени поля, оградени с редици грижливо подстригани плетове, от едната страна се издигаше планина. Магнус вдигна ръка и забеляза чашата за шампанско, пълна до половина със златна течност с мехурчета.

— Велика отрова! — скандираха последователите му. — Велика отрова!

Магнус направи сложен жест и ето че се появи маса, върху която имаше пирамида от чаши. От върха се лееше бяло вино, пълнейки всяка чаша по пътя си надолу, създавайки красив водопад. Възторжен вик се изтръгна от множеството и премина през тълпата, като замалко не повлече и сърцето на Магнус със себе си.

Вдигна наздравица за неотдавнашния им успешен грабеж на хазната на един корумпиран граф, чието богатство бяха раздали на различни болници. Последователите на култа му чистеха улиците на града, хранеха бедните, оцветяваха лисици в синьо.

Всичко това — в името на Асмодей.

Култът беше шега. Животът беше шега и това, че неговият никога нямаше да свърши, беше лошата ѝ поанта.

Магнус се приближи до гигантската клада, която гореше в средата на залата. Тръпнещи от нетърпение, всички наоколо се уловиха за ръце и паднаха на колене, когато високо над тях се появи огромната фигура на Асмодей. Магнус беше прекарал по-голямата част от седмицата, работейки над тази илюзия, и особено се гордееше с резултата.

Очакваше множеството отново да нададе възторжен вик, но всички бяха притихнали. Чуваше се единствено припукване на пламъци.

— На това му се казва специален случай — каза гигантският, блещукащо бял Асмодей на верните си следовници. — Шайка глупаци, водени от най-големия глупак, издигнали мое чучело над себе си в глупава пародия на боготворено.

Мястото бе застинало като мъртвите след битка. Всички последователи на култа мълчаха, паднали на колене.

О. Не.

— Здравей, синко — каза Асмодей.

Яркият, главозамайващ вихър, от който Магнус беше уловен, изведнъж застина. Беше се подигравал с името на Асмодей, надсмивал се бе над идеята за почитане. Искал бе действията му да грейнат в небето, да хвърли предизвикателство в лицето и на двамата си бащи.

Направил бе всичко това, защото знаеше, че когото и да повика, никой няма да дойде.

Само че някой беше дошъл. Баща му беше дошъл да го смаже.

Магнус се беше вкаменил, неспособен да помръдне дори пръст. Можеше единствено да гледа как Асмодей излиза от кладата и се приближава бавно към него.

— Мнозина са ме почитали — каза Асмодей, — но рядко името ми е било възгласявано толкова силно, от толкова много усти. Това привлече вниманието ми, а после видях кой ги оглавява. Опитваш се да ми протегнеш ръка, дете мое?

Магнус се опита да каже нещо, но челюстите му бяха затворени с помощта на някаква непозната магия. Единственото, което се процеди измежду стиснатите му зъби, беше тъничък стон.

Срещна очите на Асмодей и поклати твърдо глава. Може и да не беше в състояние да говори, ала искаше пълното му отрицание да е недвусмислено ясно.

Живите пламъци, които бяха очите на Асмодей, угаснаха за миг.

— Благодаря ти, че ми събра тези следовници — изсъска най-сетне. — Бъди сигурен, че ще ги вкарам в добра употреба.

Пот се стичаше по лицето на Магнус. Отново опита да проговори и отново не успя.

Асмодей се усмихна, разкривайки редица остри зъби.

— Що се отнася до теб, като всяко прегрешило дете, нахалството ти трябва да бъде наказано. Няма да си спомняш онова, което си направил, нито ще научиш нещо от него, защото паметта на праведните е благословена, а името на нечестивите ще изгние.

Думите бяха от Библията; демоните често цитираха Светото писание, особено онези, които имаха кралски претенции.

Не — почти се примоли Магнус. — Нека си спомням.

Ала Асмодей бе стиснал челото му с костеливата си хищна длан. Светът бе залян от ослепителна белота, а после от също толкова ослепителен мрак.

Магнус дойде на себе си в настоящето, коленичил пред членовете на собствения си култ, спомените, които баща му беше отнел, се бяха върнали.

Беше на колене. Застанала пред него, Шинюн се беше навела, така че лицето ѝ бе съвсем близо до неговото.

— Видя ли? — попита тя. — Видя ли какво си направил? Виждаш ли какво би могъл да имаш?

Първото, което Магнус изпита, бе облекчение. Дълбоко в себе си винаги се бе притеснявал за това на какво бе способен наистина. Знаеше какво е: демонско дете, син на кралска особа от Ада, винаги боящ се от собствените си сили. Толкова се бе страхувал, че може би бе основал този култ със зли намерения, че го бе използвал за ужасяващи цели, че навярно сам бе изтрил спомените си, така че да не е принуден да живее със знанието за онова, което бе сторил.

Ала не. Беше глупак, но не и злодей.

— Видях — отвърна тихо.

Следващото, което изпита, беше срам.

Изправи се с усилие на крака и се обърна към тълпата — това множество от мундани, които, без да иска, бе събрал заедно и бе превърнал в последователи на култ с една недомислена шега, тази група наивници, които вероятно просто търсеха нещо по-голямо от себе си, увереност, че животът им има смисъл, че не са сами на този свят. Магнус си спомни как изпитва толкова силна болка, че бе забравил, че другите хора имат значение. Беше превърнал живота им в шега. Срамуваше се от това и не искаше Алек да познава човека, който го беше сторил.

От толкова време се опитваше да бъде някой друг. И сега осъзна, вече не изпитваше свирепата болка, която бе изпитвал в онзи отдавнашен ден, когато пиеше заедно с Рейгнър. Особено откакто беше срещнал Алек.

Вдигна глава и заговори с ясен глас.

— Съжалявам. — Думата беше посрещната от слисано мълчание. — Много отдавна реших, че ще е забавно да основа култ. Да събера група мундани, за да погаждаме шеги и да играем разни игри. Опитах се да направя живота по-малко сериозен, отколкото е. Шегата се обърка. Векове по-късно всички вие плащате цената за моята глупост. И за това наистина съжалявам.

— Какво правиш? — попита Шинюн зад него.

— Не е твърде късно — провикна се Магнус. — Можете да обърнете гръб на всичко това, на демоните, които не са богове, и на глупостта на безсмъртните. Вървете и живейте живота си.

— Млъкни! — изкрещя Шинюн. — Това са твоите поклонници! Моите поклонници! Животът им ни принадлежи, за да правим каквото поискаме с него! Баща ми е прав. Ти си най-големият глупак, принцът на глупаците и ще говориш глупости, докато някой не ти пререже гърлото. Лично аз ще го направя. Ще го направя за баща ми.

Тя пристъпи пред Магнус и се обърна към множеството.

— Удари часът на съдбата. Сега е моментът, когато вие, моите братя и сестри, ще бъдете издигнати над всички други, дори над ангелите, и ще отговаряте единствено пред най-великите демони и магьосници. Ще седите в подножието на престола на моя баща!

Тя замълча очаквателно, сякаш се надяваше да чуе възгласи на съгласие. Такива не последваха. В горната част на каменните стъпала в дъното на амфитеатъра Магнус видя да изригва хаос. Последователи на култа се скупчиха на върха на стълбището, само за да бъдат отблъснати мощно назад; неколцина от тях се претърколиха през седалките и стъпалата.

Шинюн се поколеба, а после даде знак на стражите до сцената.

Безредиците се разрастваха и ставаха все по-шумни. Магнус не можеше да види какво става — приличаше на сбиване, в което последователите на култа биваха запокитвани по стъпалата и падаха един върху друг. На по-добре въоръжените стражи близо до платформата им беше трудно да си проправят път през тълпата, за да се доберат до безредиците.

Магнус почувства искрица надежда. Може би някои от последователите на култа бяха размислили и се бяха отказали от глупавия си и опасен план. Може би щяха да се нахвърлят един върху друг — членовете на култове често го правеха — и да забравят за него и за Асмодей. Може би…

— Очевидно — заяви Шинюн, докато в шепата ѝ лумваше оранжев огън — всичко трябва да върша сама.

Понечи да слезе от сцената, но когато стигна до ръба, срещна невидима бариера и бе запратена силно назад. Кръгът от сол и лунни цветя грейна с блед огън.

Магнус настръхна, осъзнал истината: лунните цветя, които ограждаха сцената, не бяха просто за украса. Очите му последваха пресичащите се редици цветя, които минаваха под платформата. Заедно, те образуваха гигантски пентаграм. Много по-голям и по-силен пентаграм. Ала кой го бе направил? Очевидно не беше Шинюн — тя изглеждаше шокирана да се озове пленена в него.

Шинюн се изправи и се взря в лунните цветя. Отново опита да излезе, само за да бъде отблъсната още по-силно. Простена и се надигна, като се олюляваше.

Бърнард стоеше досами пентаграма и ги гледаше сякаш с очакване.

— Какво означава това? — изсъска Шинюн.

Бърнард направи малък подигравателен поклон.

— Приеми най-искрените ми извинения, Прокълната дъще. Работата е там, че макар да си даваме сметка, че ти принадлежиш към по-войнствената ни и агресивна фракция, целите на този култ открай време са в сферата на хедонистичните удоволствия, а не на стриктната отдаденост на злото. Ние, от „Алената ръка“, се съгласихме, че не искаме да следваме безрадостните ти правила, нито да живеем под суровото ти водачество.

— Я виж ти — благо каза Магнус.

— Да не би да възразяваш. Велика отрово? — попита Бърнард.

— Ни най-малко — заяви Магнус. — Нека добрите времена започнат.

Шинюн се взря в Бърнард, а после огледа лицата на хората, които седяха на пейките наоколо. Не бяха тук, за да видят своя пророк, осъзна Магнус. Бяха се събрали, за да гледат кървища и предателство.

— Но аз съм една от вас — заяви Шинюн твърдо. — Мястото ми е с вас. Аз съм вашият лидер.

Бърнард хвърли поглед към Магнус.

— При цялото ми уважение към Великата отрова, знаем колко лесно може да бъде сменен един лидер.

— Какво сте направили? — попита Шинюн.

— Не само ти можеш да общуваш с Асмодей. Не само ти можеш да призоваваш демони, за да ти служат.

— О — каза Магнус. — О, не.

Бърнард продължи, още по-триумфиращо.

— Той идва, когато го призовем!

Магнус затвори очи.

— Злото винаги го прави.

Извън очертанията на пентаграма последователи на култа пищяха, демони ревяха, а в небето кръжаха черни очертания. В пентаграма най-силният звук бе дишането на Шинюн.

— Не искаме никой магьосник да властва над нас — заяви Бърнард. — Искаме абсолютна власт и абсолютни партита. Така че и двамата сте пленени в този пентаграм и възнамеряваме да принесем и двама ви в жертва на Асмодей. Не се засягай. Велика отрово. Нищо лично. Всъщност ти си нещо като модна икона за нас.

— Каквото и да ви е обещал Асмодей, то е лъжа — каза Магнус, ала Бърнард се изсмя подигравателно.

Веднъж призован, един Велик демон покваряваше всички наоколо. Асмодей предлагаше изкушения, на които никой не можеше да устои, и играеше игри, по-жестоки, отколкото смъртните можеха да си представят. Нищо чудно, че Бърнард бе придобил толкова стреснат вид, когато Магнус се беше пошегувал, че ще принесе Шинюн в жертва.

Шинюн никога не беше била врагът. Никога не бе оглавявала наистина „Алената ръка“. От мига, в който Магнус беше изгубил контрол над култа, преди всички онези години, начело бе застанал Асмодей. Открай време беше Асмодей.

Бърнард се извърна, разчитайки пентаграмът да задържи пленниците му. Шинюн се втурна по границите му, сякаш беше обхваната от пламъци. Опита се да направи магия, за да се освободи, ала напразно. Закрещя на последователите на култа да развалят бариерата, но те до един я гледаха абсолютно безстрастно.

Най-сетне се обърна рязко към Магнус и изпищя:

— Направи нещо!

— Не се тревожи, Шинюн. Знам заклинание, което е в състояние да развали почти всеки пентаграм. — Магнус размаха ръце за миг, а после спря и сви рамене. — А, да, забравих. Можех да ни измъкна, само че изгубих силите си, понеже някой ме отрови.

— Мразя те — прошепна Шинюн.

— И ако мога да добавя, Прокълната дъщеря е ужасен прякор.

— Кой го казва! Великата отрова?

— Имаш право — призна Магнус. — Беше игра на думи с истинското ми име. Магнус Бейн21? Признавам, че имам слабост към игрите на думи…

Шинюн си пое рязко дъх. Един крилат демон се сгромоляса с ужасяващ писък сред обзетите от паника последователи на култа. Множеството се раздели и ето го и Алек Лайтууд, стигнал вече до средата на стъпалата.

Магнус беше поразен. Неочакваната болка можеше да те връхлети по същия начин, да те хване неподготвен и да разтърси цялата ти вселена, ала онова, което Магнус изпитваше, не беше болка.

А огромен взрив от главозамайваща емоция: страх за Алек, обич и облекчение, и болезнено отчаяна радост. Алек, моят Александър. Ти дойде за мен.

Последователи на култа се хвърляха към Алек и той ги запращаше настрани. На мястото на всеки, когото повалеше, изникваха трима други. Те го забавяха, но не бяха в състояние да го спрат, не можеше да го направи и никой демон, бил той на земята или в небето. Не беше сам: от лявата му страна имаше русокосо момиче, от дясната — чернокосо. И двете държаха ками в ръце, задържайки множеството настрани от Алек, докато той изпрати дъжд от стрели по друг от демоните, а после повали един от последователите на култа с долната част на лъка си.

Магнус го изпиваше с очи: силните рамене, развяната черна коса, сините очи. Открай време обичаше точно този нюанс на синьото, онази отсянка на последния миг, в който вечерта все още беше пълна със светлина.

Приближи се до блещукащия ръб на пентаграма. Нещо се надигаше в него, заедно с любовта и надеждата. Усещаше как силата му се завръща съвсем близо до него.

Протегна ръка към Алек и пръстите му успяха да пробият искрящите линии на магията, да преминат през магическата мъгла, сякаш беше вода. Ала когато понечи да пристъпи към Алек, се закова на място, сякаш бе срещнал каменна стена.

Да подаде върховете на пръстите си над ръба на пентаграма, нямаше да бъде от особена полза.

— Нищо от това няма значение! — Гласът на Шинюн зад гърба му се извиси като рев. — Баща ми идва! Той ще ви порази вас, неверниците, които би трябвало да бъдат най-верни, лъжливия пророк, отвратителните нефилими. Всички ви! Той ще ме постави до себе си, там, където ми е мястото.

Магнус се обърна рязко, щастието му беше заменено рязко от отвратен ужас.

Цветът се отреждаше от камъните наоколо. Нещо се движеше от най-горния ред и караше камъните да избеляват, докато не се разля във въздуха, оформяйки стълб от бяло статично електричество, който се сля с фунията от облаци и дим, надвиснала над мястото на ритуала. Буря от миниатюрни черни точици бушуваше във вътрешността му. Струйки дим танцуваха в светлината. Въздухът се изпълни с жужене — зловещ шепот от друг свят.

Казах ти, че е време да си спомниш всичко, разнесе се глас в главата на Магнус.

Не беше гласът на собствения му страх, а на баща му.

— Той идва! — провикна се Шинюн.

— Защо? — изкрещя Магнус. — Все още никой никого не е принесъл в жертва!

Идвам, защото моите следовници го пожелаха — каза гласът. — Пътят е достатъчно отворен за мен.

Въздухът беше ужасяващо плътен, усещаше се влажен дъх, който смразяваше вените. Вълна на възбуда, от която на Магнус му се прииска да побегне нанякъде, където и да било, да се махне от там, ала тялото му отказваше да помръдне. Някакъв животински инстинкт дълбоко в него знаеше, че няма място, където щеше да е в безопасност.

Приближаването на Велик демон, подхранван от боготвореното на толкова много поклонници, изпълваше всяко сетиво, унищожаваше всяко друго чувство, докато не останеше единствено ужас.

Над пентаграма статичното електричество започваше да придобива очертания.

Глава 27 Изковано в огън

Алек знаеше, че противникът ги превъзхожда многократно. Всички, които бяха насядали в амфитеатъра (а те бяха много), се бяха обърнали към тях. Мнозина вече се бяха изправили на крака и посягаха към оръжията си — предимно сопи и тояги, макар че зърна и няколко остриета да проблясват на светлината.

— Леле, има доста последователи на култа — промърмори Ейлийн. — Сигурно са ги докарали с автобус.

Бързата усмивка на Хелън се стопи, когато двама последователи на култа сграбчиха ръката ѝ. Ейлийн смушка единия в гърлото с лакът, а Хелън удари другия в гърдите с глава. Някакъв глупак се нахвърли върху Алек и много бързо бе запокитен назад с юмрук в лицето. Изправен пред стена от дращещи ръце и ритащи крака, Алек изгуби Магнус от поглед.

Единственият начин да се добере до него, бе през тях.

— Дами — заяви Алек, — ще го направим ли?

— На драго сърце — измърмори Хелън сладко-сладко и изрита един мъж в коляното.

Алек избегна зле насочен пестник и отвърна с добре прицелен удар. В паузите между ръкопашните схватки изпращаше стрели по демоничните фигури, които кръжаха в небето.

Можеше да продължи така цял ден. Знаеше как да се движи само в една посока. Към сцената. Към Магнус. Нищо друго нямаше значение, освен да се добере до Магнус.

Можеше да го види в пролуките между хората: стоеше на сцената, сякаш бе държал реч пред събралото се множество. Шинюн беше до него, крещеше и размахваше ръце, но за щастие, все още не участваше в битката. Магнус се извърна наполовина; на гърлото и ризата му имаше кръв, върху лицето му тъмнееше синина.

Сърцето на Алек се сви. И тогава очите на Магнус срещнаха неговите: спусна се един от онези кратки мигове на затишие в битката, като окото на ураган, когато времето сякаш се разтяга. Магнус изглеждаше толкова близо, сякаш Алек би могъл да се протегне и да го докосне, да помилва синините му, да застане между него и множеството.

Спомни си как тича към бруклинската къща на Магнус. Тъкмо бяха започнали да се срещат. Толкова много неща се случваха тогава, в света и в Алек. Войната тъкмо започваше, а той не бе в състояние да се справи с бъркотията от ярост и объркване, и копнеж в сърцето си.

Познаваше Магнус едва от няколко седмици. Нямаше никакъв смисъл в това, че се бе вкопчил в този шанс да го види, когато семейството му мислеше, че тренира, когато лъжите му всеки миг можеха да бъдат разкрити. Толкова се страхуваше през цялото време и се чувстваше така сам в страха си.

Вече имаше ключ — Магнус беше обяснил, че така е по-лесно за него, а около апартамента му имаше достатъчно магически бариери, за да разбере, ако някой друг, освен Алек, влезе с този ключ. Алек беше нахълтал с разтуптяно сърце. Заварил бе Магнус в средата на апартамента, потънал в работа. Носеше оранжева копринена риза и преглеждаше три книги с магии едновременно, разгръщайки страниците с две обсипани с пръстени ръце и вихрушка от сини искри. Стомахът на Алек се свиваше от ужас при мисълта какво би казал баща му, ако знаеше, че е тук.

А после Магнус бе вдигнал глава от книгите с магии, видял го бе и се бе усмихнал. И сърцето на Алек бе спряло да бие трескаво, като затворник, мъчещ се да избяга. Помислил си бе, че не би имал нищо против до края на живота си да стои на прага и да гледа как Магнус му се усмихва.

Сега Магнус се усмихваше по същия начин, въпреки ужаса наоколо, а в ъгълчетата на златните му очи имаше ситни бръчици. Беше сладка, изненадана усмивка, сякаш Магнус бе толкова смаян — и толкова щастлив — да го види, че бе забравил всичко друго.

Алек почти имаше чувството, че би могъл да се усмихне в отговор.

А после Хелън изкрещя:

— Демони шинигами.

От „Алената ръка“ не се шегуваха. От всички крилати демони шинигамите бяха едни от най-лошите. Със зейналата си акулоподобна паст и огромните черни крила, демоните шинигами изпитваха наслада от това да смъкват лицата на хората с нокти и да натрошават костите им на прах.

Върху Алек падна сянка. Той вдигна очи към огромна, озъбена паст и изпрати стрела.

Първият шинигами се размина на косъм с нея и се спусна право към ловците на сенки. Още няколко от събратята му го следваха по петите. Друга стрела събори най-близкия шинигами от въздуха, запращайки го презглава върху пейките. А после останалите демони им се нахвърлиха.

Най-близкият кацна с тъп звук върху стъпалата. Ейлийн се втурна към него и го прониза със серафимските ками, оставяйки дълбоки рани в гърдите му. Чудовището изрева и я удари с крило, събаряйки я на земята, а после се надигна, извисявайки се над нея. Крилата му отблъскваха звездната светлина, превръщайки я в нащърбена черна дупка на фона на нощта. Друг от демоните се вряза сред последователите на култа, принуждавайки ги да се разбягат.

— Иеремиил!

Викът на Хелън се издигна над врявата, докато тя танцуваше между едрите фигури, а белите замахвания на серафимските ѝ ками огряваха нощта.

Алек скочи настрани и избегна един връхлитащ демон, чиито нокти едва не смъкнаха кожата от рамото му. Хвърли се по гръб и прониза крилото на чудовището със стрела. Демонът се сгромоляса на земята, а Алек погледна какво правят останалите.

— Ейлийн, пази се!

Ейлийн вече бе скочила на крака и се мяташе между два демона, посичайки ги с оръжията си. Трети демон се носеше към нея.

Хелън я събори в последния момент и чудовището прелетя над тях, само за да се обърне за ново нападение, оголило зъби с дължината на човешка длан. Хелън се надигна на крака, стиснала раненото си рамо. Отпусна се на колене в мига, в който чудовището скочи, и като замахна нагоре със серафимската си кама, го разсече от пъпа до врата.

— В името на Ангела! — извика Ейлийн. — Това беше невероятно.

Хелън грейна, но не беше задълго. Едва бе убила демона, когато друг кацна пред нея и замахна с увенчано с хищен нокът крило към нея. Този път Ейлийн беше там и отсече крилото в ставата. Хелън го довърши с удар, който го обезглави.

Алек насочи вниманието си към друг от демоните, който връхлиташе върху него, избягвайки да бъде посечен на две от остро крило. Проследи траекторията му и запрати стрела в гърба му. Демонът рухна в основата на амфитеатъра.

— Алек! — изкрещя Ейлийн. — Сцената!

Алек се завъртя в същия миг, в който огромен стълб светлина се спусна от бушуващата вихрушка и удари грейналия пентаграм от цветя, който заобикаляше сцената. Целият амфитеатър бе облян в светлина.

Магнус беше силует, окъпан в изпепеляващо ярка светлина. Алек можеше да различи единствено очите му, които бяха впити в него. Устните му се раздвижиха, сякаш казваше нещо.

А после двамата с Шинюн изчезнаха. Изпепеляваща, ослепителна светлина изпълни пентаграма от лунни цветя, заличавайки всичко в него.

Сърцето на Алек се сви. Хвърли се към сцената, ала на пътя му се изпречи един от последователите на култа. Той го повали с един удар и се вгледа в сепнатото лице на следващия мъж. Заговори тихо, но достатъчно силно, та всички да могат да чуят.

— Ако животът ви е скъп, бягайте.

Най-близките последователи на култа се пръснаха, разчиствайки път на Алек, за да се добере до пентаграма. С бучаща от паника глава той се хвърли към него… и се блъсна в невидима преграда, корава като гранитна стена.

Кльощав мъж с рехава брада стоеше пред последователите на култа край пентаграма, сякаш беше техният лидер. Алек го виждаше за пръв път.

— Къде е Магнус? — попита той.

— Кой си ти? — попита брадатият мъж вместо отговор.

— Ние сме ловци на сенки — заяви Хелън и като се приближи, застана до Алек. Ейлийн зае място от другата му страна. — А вие здравата сте го загазили. Какво става тук? Кой си ти?

— Аз съм Бърнард, лидерът на този култ.

— Съгласихме се да изменим на Великата отрова и на Прокълнатата дъщеря — обади се някой зад него. — Никой не се е съгласявал ти да ни водиш, Бърнард.

Бърнард поаленя над белите си одежди.

— Кой е Великата отрова? — попита Ейлийн.

— Нашият основател Магнус Бейн — отвърна Бърнард.

Хелън си пое рязко дъх.

— Така или иначе, много отдавна обърнахме гръб на неговите повели да се грижим за децата и да погаждаме номера на богатите — увери я Бърнард. — Откакто той си отиде, сме се посветили на злодейства. Някои от нас извършват дори убийства. Напоследък има доста убийства. Като цяло сме зли, но с лежерно отношение към злодейството.

— Значи, Магнус е невинен! В известен смисъл — каза Ейлийн.

Хелън изглеждаше смутена.

Алек не го беше грижа за нищо от това. Проправи си път покрай Бърнард, пое си накъсано дъх и извади серафимска кама от колана си.

— Рагуил!

Оръжието лумна с ангелска светлина.

Да използваш серафимска кама срещу мундан, бе нещо отвратително. Баща му му беше казал, че на никой истински ловец на сенки и през ум не би му минало да го направи.

Преди някой да понечи да го спре, той доближи върха на сияещата серафимска кама толкова близо до гърлото на Бърнард, че яката на бялата му риза почерня и запуши.

— Къде е Магнус? Няма да те питам отново.

Очите на Бърнард побеляха. Устните му се раздалечиха и от гърлото му излезе глас, който очевидно не беше негов. Глас, който тътнеше и пращеше като запалена клада.

Гласът на демон. Гласът на Принц на ада.

— Великата отрова? О, той е тук.

Бърнард махна рязко към окъпания в ужасна светлина пентаграм. В огненото му сърце започнаха да се избистрят бледи сенки, чиито очертания с всеки миг ставаха все по-ясни.

— Намери го — каза демонът в Бърнард. — Ако можеш.

Сцената в пентаграма се проясни и устата на Алек пресъхна от ужас.

Ето че вече виждаше Магнус. Виждаше повече от един Магнус.

— Една от тези двойки биещи се са истинският Магнус Бейн и истинската Шинюн Юнг. Приеми го като тест, малки ловецо на сенки. Ако го разпознаеш, можеш да го спасиш.

Алек стискаше лъка и камата си в ръце, всеки мускул на тялото му беше изопнат. Беше готов да се бие, отчаяно копнееше да спаси Магнус, а ето че се беше вкаменил от ужас.

Сто Магнус Бейновци се биеха за живота си със сто Шинюн Юнг. И стоте бяха съвсем еднакви. Сто Магнус Бейновци в бели одежди замахваха с оръжия към сто копия на Шинюн и всеки от тях би могъл да бъде истинският Магнус. Онзи, който лежеше на земята и чакаше удара, който щеше да го довърши, би могъл да бъде истинският Магнус, отчаяно нуждаещ се от помощта на Алек. Или пък истинският бе онзи, който печелеше двубоя, само за да бъде убит от Алек, опитващ се да му помогне.

— Доста находчива магия, макар да го казвам сам — каза демонът с устата на Бърнард. — Хитра, но в същото време много жестока, защото ти предлага надежда. Всичко, което трябва да направиш, е да разпознаеш истинския Магнус Бейн. Не става ли винаги така в приказките? Принцът може да разпознае истинската си любов дори когато тя е преобразена, лебед сред лебедите, камъче върху бряг, покрит с пясък. — Бърнард се изкиска. — Само ако светът беше вълшебна приказка, нефилиме.

Глава 28 Принцът на глупаците

В пентаграма цареше тих ужас, извън него — хаос. А после лумна светлина, която сякаш изличи всичко останало. Всичко извън пентаграма, включително и Алек, изчезна. Остана единствено баща му.

Мъж в бял костюм се рееше в мрака на фунията и гледаше към Магнус и Шинюн под себе си. На главата си имаше корона от бодлива тел и копчета за ръкавели от същото мътно сребро. Спусна се изящно на земята, като вода, бликаща в каменисто речно корито.

Върху лицето на Асмодей имаше презрителна усмивчица, която разкриваше заострени, гладни зъби. Погледна първо към Шинюн, а после към Магнус.

— Носиш ми подарък.

— Татко? — каза Шинюн.

Звучеше почти като дете.

Магнус преглътна ужаса и омразата и отметна нехайно кичур коса от челото си.

— Здрасти, татко.

Очите на Асмодей, както и гладната му полуусмивка бяха приковани в Магнус.

Магнус видя точния момент, в който истината озари Шинюн. За миг тя остана съвършено неподвижна; в следващия мощна тръпка разтърси тялото ѝ, сякаш я беше ударил ток.

Тя се обърна бавно към Магнус.

— Не — простена, гласът ѝ беше по-тих от шепот. — Не може ти да си негов син. Не и негов истински син. Не.

Лицето на Магнус се разкриви в гримаса.

— За съжаление, да.

— Казах ти, скъпа моя, че това ще бъде семейно събиране. — Усмивката на Асмодей стана още по-широка, докато той попиваше болката ѝ. Облиза устните си, сякаш се наслаждаваше на вкуса. — Просто не твоето.

Беше си играл с нея, подлъгвайки я със същата лекота, с която Магнус беше подлъгал последователите на „Алената ръка“ много отдавна.

Шинюн поглеждаше ту единия, ту другия, извръщайки очи, сякаш гледката я изгаряше. Магнус се чудеше дали вижда приликата. Дишането ѝ бе тежко, накъсано. Най-сетне очите ѝ се спряха върху него.

— Ти получаваш всичко — прошепна. — Отне ми всичко.

— Отлична идея — заяви Асмодей. — Защо не направиш именно това, синко? Върни си култа, който създаде. Заеми мястото, за което тя мечтаеше. До дясната ми ръка.

— Не! — изпищя Шинюн.

Парещите ѝ очи се напълниха със сълзи, които покапаха, докато замахваше с меча си. Магнус го избегна, залитайки под нападението ѝ. Шинюн замахна отново и Магнус се хвърли на земята, претъркулвайки се, за да избегне удара. В очите му имаше прах. Не виждаше начин да избегне стоманата и смъртта още дълго.

Трети удар не последва. Магнус вдигна очи, а после се изправи предпазливо на крака.

Шинюн беше замръзнала по средата на замаха си, сякаш всеки момент щеше да падне. Магнус се вгледа в очите ѝ. Обезумели, те се местеха насам-натам. Тялото ѝ се бе вкаменило така, както бе вкаменено лицето ѝ открай време. Единствено очите ѝ бяха живи.

Магнус погледна към Асмодей, който разпери ръце с изразителен жест, който Магнус разпозна. Самият той го беше правил неведнъж, след като извършеше някоя блестяща магия.

— Това вече не го разбирам — каза той. — Позабавлява се. Направи любимия си ход, отправи предложението си, причини толкова болка и ярост, колкото би могъл. Защо ти е да я спираш? Защо не оставиш това да стигне до края си? Не че изгарям от желание да бъда набучен на шиш от една обезумяла последователка на култ, но не разбирам какво целиш.

— Искам да поговоря със сина си — отвърна Асмодей. — Минаха почти два века, откакто разговаряхме за последен път, Магнус. Не пишеш, не се обаждаш, не принасяш жертви на олтара ми. Това причинява болка на един любящ баща.

Приближи се, ухилен като череп, и посегна да го потупа бащински по рамото. Магнус вдигна ръка, за да го отблъсне.

Ръката му мина през тялото на Асмодей.

— Не си тук наистина.

Гротескната усмивка на Асмодей стана невъзможно широка.

— Още не. Не и докато не отнема нечие безсмъртие и не го използвам като моя котва в този свят.

— Моето безсмъртие — каза Магнус.

Асмодей махна с ръка към Шинюн.

— О, не. Нейното ще свърши работа.

Ръката му беше гладка и бледа, пръстите му завършваха с хищни нокти. Магнус видя как очите на Шинюн, единствената подвижна част от нея, се изпълниха със сълзи на унижение.

— Значи, моят живот ще бъде пощаден — каза той. — Колко прекрасно за мен. Може ли да попитам защо? Предполагам, че не е от излишък на бащинска привързаност. Неспособен си на това.

На сцената се появи мек стол с висока облегалка и Асмодей се отпусна в него. Погледът му се плъзна по Магнус.

— Ангелите имат деца. — Гласът на Асмодей бе ужасяваща пародия на баща, разказващ приказка за лека нощ на детето си. — Казват, че те са най-голямата благословия на този свят. Нефилимите, унищожители на демони. Ние, Принцовете на Ада, също имаме деца. Много от тях изгарят, превръщат се в прах и пепел, неспособни да понесат онова, което са, но има и такива, които оцеляват. Те са родени за железни тронове. Казват, че са създадени, за да бъдат най-големите проклятия на света.

На Магнус му беше трудно да диша. Струваше му се, че самият въздух изгаря.

— Имал съм много деца на този свят — продължи Асмодей. — Почти всички ме разочароваха. Неколцина се оказаха полезни за кратко, но едва си заслужаваха усилието. Силите им се изчерпваха или пък умовете им се прекършваха след век. Най-много два. Децата на Великите демони могат да бъдат наистина могъщи, но рядко са издръжливи. Дълго чаках истинско дете, което да бъде проклятие за този свят, и най-сетне се отказах. Децата ми се бяха оказали неспособни да оцелеят дълго в този или в който и да било свят, слаби светлини, молещи се да бъдат изгасени, недостойни за мен. Ти обаче… Ти си силен. Ти се бориш. Издири ме с писък, който би могъл да раздере света. Ти говориш и кръвта на ангелите слуша. Отворил си врати през световете. Извършил си подвизи, които дори не осъзнаваш, че са невъзможни, и продължаваш да водиш веселия си живот. От дълго време те наблюдавам. Демоните са способни да изпитват гордост. Всъщност много сме добри в това. Синко, гордея се с теб.

В гърдите на Магнус сякаш бе зейнала яма, която му причиняваше болка. Много отдавна бе минало времето, когато да чуе подобни думи би означавало нещо за него.

— Колко трогателно — заяви най-сетне. — Какво искаш? Нещо ми подсказва, че не е прегръдка.

— Искам теб — отвърна Асмодей. — Ти си най-могъщото ми дете и поради това си моят любимец. Искам силата ти в моя служба. След всичко, което сторих за теб, искам твоята лоялност.

Магнус избухна в смях. Асмодей отвори уста, за да каже още нещо, но Магнус вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Това си го биваше — каза, бършейки сълзи от смях. — Кога си направил каквото и да било за мен?

За частица от секундата Асмодей се изправи и се озова до него. Шепотът му в ухото на Магнус бе като съскането на пещ.

— Какво казах? Време е да си спомниш всичко.

И той притисна длан с хищни нокти в лицето му.

Очите на Магнус се замъглиха и умът му потръпна с погнуса от нахлуването в него, докато светът се промени за частица от секундата. В един миг той стоеше в средата на пентаграма, в следващия усещаше паренето на жарко слънце върху кожата си. Пот ороси челото му. Направи крачка напред и почувства как под краката му хрущи пясък. Усети мириса на океан и чу шума на вълни, разбиващи се в брега.

Знаеше точно къде и кога се намира и това го изпълни с ужас. Беше на един плаж в края на джунглата, много, много отдавна. В самото начало на първия му живот, на първото и последно място, което бе наричал свой дом.

Внезапно мъчително ясно си даде сметка колко бе малък. Ризата висеше свободно на тесните му раменца, слабите му ръце се губеха под плата. От векове имаше тялото на възрастен, което не се променяше. Забравил бе какво е усещането да е толкова слаб и крехък, така ужасяващо уязвим.

Ясно в горещия въздух той чу нисък, дрезгав мъжки глас.

— Ела тук, момчето ми.

Езикът бе стар малайски диалект, на който никой не говореше от векове. Магнус не го беше чувал, откакто бе дете.

Доведеният му баща излезе от джунглата и удари треперещото момче — Магнус — запращайки го в пясъка.

Магнус трепереше под ударите на баща си. Всички спомени за доведения му баща, които бе положил такова усилие да потисне, го връхлетяха, по един с всяко жегване на болка. В устата му имаше вкус на пясък, влажни дрехи бяха залепнали за кожата му. Целият ужас на онези дни се завърна, цялата ярост. Сви ръце в юмруци, отчаяно копнеещ да направи нещо, каквото и да било.

Почувства как грубите пръсти на доведения му баща се сключват над лакътя му и го издърпват на крака. Повлякоха го през пясъка и между дърветата към старата плевня.

Това беше миналото, неговото минало. Магнус знаеше точно какво предстои и страхът, който изпитваше сега, бе по-ужасен, отколкото първия път.

Плевнята, в която майка му се беше обесила, бе овъглена гробница. На покрива зееха дупки, една от стените беше рухнала под тежестта на надвисналите клони, плевели бяха избуяли между дъските на пода.

В мрака вътре все още висеше прерязано въже. Малък ручей пресичаше единия ъгъл на плевнята, засенчен от останките на покрива. Върху ниска масичка имаше чаша с ароматни пръчици, две купи за приношение и груба скица на жена върху един камък. Магнус погледна рисунката и си спомни печалните очи на майка си.

Детето Магнус вдигна очи към доведения си баща и видя, че той ридае. Магнус почувства срама на момчето, задето го мрази, желанието му да го обича.

Възрастното наблюдаващо Аз на Магнус знаеше какво ще последва.

Доведеният му баща сложи ръка около рамото на момчето и го поведе към ручея. Момчето усещаше сковаността в пръстите на доведения си баща, сякаш той полагаше усилие да не трепери.

А после Магнус почувства как около врата му се сключват груби ръце, когато мъжът сграбчи момчето и го натисна във водата. Погълна го студ и ето че не можеше да диша. Дробовете му се загърчиха отчаяно, изпълнени не с въздух, а с вода. Момчето удряше с юмруци в ручея, съпротивляваше се, ала не бе в състояние да се отскубне от хватката на баща си.

А после нещо изпука във въздуха, като пращенето на съчки под нечии стъпки в джунглата. Първите наченки на магия. Незнайно как, момчето успя да се отскубне от силните ръце на баща си.

Магнус се закашля, давейки се, отмятайки дълги мокри кичури коса от очите си.

— Съжалявам — промълви мъчително. — Ще бъда добър. Опитвам се да бъда добър.

— Това е единственият начин, по който можеш да бъдеш добър — изкрещя доведеният му баща.

Магнус изпищя.

Ръцете на доведения му баща отново се сключиха около врата му, хватката му бе неумолима; запъхтяният му глас изпълни ушите на Магнус. В решителността на тона му имаше ужасяваща нежност.

— Това ще те пречисти — прошепна единственият баща, когото Магнус бе познавал някога. — Повярвай ми.

Отново натисна главата на момчето под водата, този път — толкова дълбоко, че тя се удари в каменното корито на потока. Магнус почувства вкочаняващата болка, усети как коленете му омекват, докато момчето започваше да губи съзнание и да потъва към смъртта.

Магнус се давеше, ала в същото време бе ужасяващо далече от тук. Пред очите му над водата премина сянка.

Шепот изпълни главата на момчето, по-студен и от водата в дробовете му.

— Чуй думите, които ще те освободят. Изречи ги и замени неговия живот за своя. Само един от вас може да оцелее. Възползвай се от силата си или умри.

В онзи момент решението беше лесно.

Спокойствие завладя момчето и заклинанието се изля от устата му във водата. Ръцете му, размахани в паника, застинаха, а после описаха поредица от сложни жестове. Не можеше да диша, но можеше да направи тази магия.

Магнус никога не бе знаел как е направил магията, убила баща му.

Сега вече знаеше.

Момчето изригна в стълб син пламък, толкова горещ, че водата в потока кипна. Огънят плъзна хищно по ръцете на баща му и го погълна.

Писъците на доведения му баща отекнаха в тъмната плевня, където бе умряла майка му.

Магнус откри, че е застанал срещу момчето, и видя своето по-младо Аз да се взира в него. Ризата му бе овъглена, от тялото му все още се вдигаше дим. За миг си помисли, че детето може да го види. А после осъзна, че то се взира в изпепелените останки на доведения си баща.

— Не съм искал нищо от това да се случи — прошепна Магнус на всички свои стари сенки и призраци, на майка си, на доведения си баща и на изгубеното, нараненото дете, което бе някога.

— Само че го направи — каза Асмодей. — Искаше да живееш.

Баща му стоеше до момчето, което Магнус бе някога, и го гледаше през дима.

— Сега върви — промърмори той на момчето. — Справи се добре. Върви и стани достоен. Може би един ден ще се върна за теб.

Магнус примига, за да прогони пушека, и се озова насред сцената на амфитеатъра под тъмно небе.

Земята под краката му се струваше нестабилна, но то бе защото трепереше. Бяха минали само няколко секунди. Шинюн все още беше замръзнала, приковала очи в него с отчаяна напрегнатост. Извън пентаграма, непрозирната чернота започваше да изсветлява в сиво. Магнус почти можеше да различи очертанията на хора, които го гледаха.

Асмодей стоеше до него, преметнал ръка през рамото му в нещо, което бе почти прегръдка.

— Видя ли? Аз те спасих. Ти избра мен. Ти си любимото ми дете, защото аз те закалих в онзи огън. Върнах се за теб, както ти казах, че ще направя. Из всички светове няма никой, който ще те приеме и разбере. Само аз. Единственото, което можеш да бъдеш, е да си мой.

Магнус усети студената тежест на нож в ръката си. Ниският глас на баща му пращеше от адски огън.

— Вземи оръжието, пролей кръвта на Шинюн. Пожертвай я, така че да мога да дойда в твоя свят. Видях всички твои борби и се гордях с всички твои бунтове. Един бунтовник винаги намира отклик у нас, демоните. Всяка болка, която си понесъл, имаше цел, направи те по-силен, мое дете, мое най-древно проклятие. Нищо не би ме зарадвало повече от това да издигна своя достоен син и да сложа всички царства на света в краката му.

Магнус почти можеше да усети ръката на баща си върху рамото си. Топлината на другата му ръка беше върху китката му, сякаш Асмодей искаше да насочи острието към сърцето на Шинюн.

Така както бе напътствал Магнус да убие доведения си баща. Тогава Магнус беше направил избор. Може би беше правилният избор.

— Виждаш ли — каза той сега, — работата е там, че… не искам света. Светът е такава бъркотия. Аз дори апартамента си не мога да подредя. Все още почиствам брокат от абажурите след тържеството за рождения ден на котарака ми, а оттогава минаха месеци.

Въпреки горещината и натиска на ръката на Асмодей, Магнус наведе ножа. Вече беше пораснал, светове и животи го деляха от онова ужасено дете. Не беше нужно да му казват какво да избере. Сам можеше да го направи.

Асмодей избухна в смях и светът се разтресе.

— Да не би да е заради онова момче?

Магнус си беше мислил, че не би могъл да е по-уплашен, докато не осъзна, че неволно бе привлякъл вниманието на Асмодей към Алек.

— Любовният ми живот не ти влиза в работата — заяви с цялото достойнство, на което беше способен.

Знаеше, че Асмодей усеща, че се бои до смърт. Отказваше обаче да му достави удоволствието да го признае.

— Намирам за забавно това, че си успял да оплетеш един от нефилимите в мрежите си. Нищо не е така забавно, както едно предизвикателство, а какво друго е това да поквариш най-чистите сред чистите. Нефилимите горят с такава праведна ярост. Разбирам изкушението да хвърлиш сянка върху цялата тази светлина. Дори нефилимите са податливи на обаяние, на греховете на плътта и на всички бушуващи наслади на ревност, похот и отчаяние. Понякога особено нефилимите. Колкото по-издигнати са, толкова по-смазващо е падението им. Поздравявам те, сине мой.

— Не е нищо такова — заяви Магнус. — Обичам го.

— Така ли? Или това е нещо, което си казваш, за да можеш да правиш каквото си искаш, както стори, когато изгори доведения си баща жив? Демоните не могат да обичат. Ти сам го каза. Всичко, което си, е наполовина мое. Несъмнено, това означава, че си наследил само половин сърце.

Магнус извърна лице. Много отдавна Мълчаливите братя му бяха казали, че магьосниците имат души. Открай време избираше да вярва, че е така.

— Всичко, което съм — заяви той, — е изцяло мое.

— Но дали той те обича? — попита Асмодей и отново се разсмя.

Гласът му бе пародия на този на Катарина, която задаваше на Магнус същия въпрос, казваше му, че няма любов, която би могъл да опази свята и в безопасност от Асмодей.

— Никога не би могъл да обича някого като теб — продължи Асмодей. — Изгарян от магиите на Ада и изпепеляващ всичко, до което се докосне. Може и да те желае сега, ала не си му казал за мен, нали? — Асмодей се усмихна. — Мъдро от твоя страна. Ако знаеше, щях да съм принуден да го убия. Не можем да позволим един от нефилимите да знае за най-древното ми проклятие.

— Не знае — процеди Магнус през зъби. — И престани да ме наричаш така.

— Знаел си, че ако му кажеш истината, ще изложиш на опасност приятелите си магьосници — каза Асмодей и Магнус разбра, с немалко отчаяние, че той пресява спомените му като тесте карти. — Това оправдание обаче ти беше изгодно, нали? Боеше се, че ако Александър Лайтууд научи за родството ти с мен, ще се отвърне от теб с отвращение. Знаеш, че и така ще го направи. Един ден ще те намрази и презре за твоето безсмъртие, докато той погасва. Роден е за праведност, а ти си роден за безкрайна нощ. Твоята поквара няма да му дава мира. Рано или късно, няма да е в състояние да те търпи повече, да търпи онова, което си. То ще го унищожи или той ще унищожи теб.

Гласът на Асмодей вече не беше огън и дим. Сега той беше капки студена вода в океан от отчаяние. Всичко, което изричаше, Магнус и сам вече си бе казвал.

Той сведе поглед към ножа. Емблемата върху дръжката и ножницата — насекомо с разперени крила — символизираше неговия господар. Погледна към Шинюн, чиито очи бяха приковани в острието. Пот се стичаше по лицето ѝ, макар да се бе вкаменила на мястото си.

— Разбираш. Винаги си знаел, че това не може да издържи дълго. — Дъхът на Асмодей раздвижи косата на Магнус. — Нищо никога няма да издържи дълго за теб, освен мен. Без мен ти ще бъдеш наистина сам.

Магнус наведе глава. Спомни си как се препъва в парещия пясък, изпълнен с отчаяние, обвит от мириса на пепелта от целия му живот. Имаше време, когато бе толкова отчаян, че не знаеше какво би отговорил на Асмодей.

Сега обаче знаеше.

Обърна се и като се отдалечи от баща си, пусна ножа на земята.

— Не съм сам. Но дори да бях, отговорът ми щеше да бъде същият. Знам какво е вяра. Знам кой съм и кого обичам. Отговорът ми е: не.

Асмодей сви рамене.

— Така да бъде. Не забравяй, когато умреш, че се опитах да ти дам този шанс. Исках теб, но нямам нищо против да си осиновя някого.

Той махна лениво с ръка и Шинюн падна на земята. Ръката ѝ все още стискаше дръжката на меча. Магнус нямаше представа точно колко бе видяла и проумяла.

Най-сетне способна да се движи, Шинюн се изправи на крака. Погледна първо Асмодей, след това Магнус и накрая меча си.

— Шинюн, дъще моя — каза Асмодей. — Ти беше избрана. Прегърни славната си съдба.

Непроницаемото ѝ лице се вдигна към неговото и тя се приближи — най-вярната му поклонница.

— Така да бъде — заяви Шинюн и заби меча в тялото му.

Ярките очертания на Асмодей се размазаха, докато той не се превърна в блещукане във въздуха, а после отново прие формата си далече от тях, сияещ образ над двамата.

— Предателството ме забавлява. Прощавам ти. Разбирам гнева ти. Познавам болката ти. Това е всичко, което си. Знам колко дълбока е самотата ти открай време. Възползвай се от тази възможност. Сложи край на живота на Магнус и ще имаш всичко, за което винаги си мечтала: баща, легиони от демони на заповедите ти и цял свят, над който да властваш.

Шинюн обърна глава към Магнус. Раменете ѝ увиснаха, а после се изпънаха, мускулите ѝ се напрегнаха в нова решителност. Нахвърли се върху него с меч в ръка и го повали на земята.

Горещите ѝ сълзи капеха върху лицето на Магнус. Заудря го със свободната си ръка, отново и отново. Магнус заопипва земята, за да се добере до ножа, който беше захвърлил, докосна дръжката му с върха на пръстите си, а после си пое дълбоко дъх и го пусна.

Шинюн вдигна оръжието си с две ръце, задържа го във въздуха, а после то се спусна към сърцето на Магнус.

Глава 29 Рицарят на глупака

Алек се взираше отчаяно във видението в пентаграма. Оглеждаше всяка Шинюн и всяка от тях изглеждаше еднакво. Вглеждаше се в лицето на всеки Магнус и те до един бяха Магнус. Магнус, размахал оръжие, Магнус, борещ се за въздух на колене, Магнус разперил ръце, Магнус с Шинюн надвесена над гърдите му, вдигнала меч, за да го довърши.

— Шегата е на твой гръб, ловецо на сенки — каза Бърнард, говорейки със своя глас.

Сред членовете на „Алената ръка“ наоколо пробяга вълна от смях. Хелън се обърна рязко към тях, с лумнала серафимска кама в ръката… и искрящи от сълзи бузи. Плаче за мен — помисли си Алек с далечна изненада. — За мен.

— Млъквайте — изсъска тя и смехът утихна.

— Просто смятам, че е страшно забавно — каза Бърнард. — Дойде тук, мислейки си, че е герой. Твърдо решен да срази врага! Само че дори не е в състояние да открие врага. Не знае коя е тя.

Алек опъна тетивата на лъка си и се прицели.

— Не е нужно да знам. Знам кой е той.

Стрелата полетя през искрящата светлина на пентаграма.

Глава 30 Последиците на славата

Магнус чакаше удара, който така и не последва. Вместо това Шинюн изпищя и отскочи назад със стрела в ръката.

Позната стрела.

— Алек!

Магнус изкрещя и се отскубна. Претърколи се в пръстта и се надигна на едно коляно. Друга стрела мина над главата му, летейки към Шинюн; той се хвърли към неясната фигура, която едва различаваше през блещукането на пентаграма, и пъхна ръка през магическата бариера.

Ето че все пак се оказа полезно това, че бе в състояние да провре върховете на пръстите си отвъд ръба на пентаграма.

Почувства как една ръка стисва неговата. Ръката на Алек, сграбчила го така, както го беше правил на два пъти преди — в студена вода, на ръба на една пропаст, и сега — в пентаграм, затворил Великия демон, който бе най-големият страх на Магнус. Вземи силата ми, казал му бе Алек веднъж и Магнус, който открай време беше принуден да бъде достатъчно силен и сам, бе изумен. И сега в него се вля сила, когато Алек му даде от своята. Магията му се завърна, топла и ярка, страховита и преобразяваща.

Енергия запя във вените му. Зловещата светлина на пентаграма започна да се променя. Магнус пусна ръката му и се обърна към баща си.

— Не — изкрещя Асмодей, сякаш със заповедта си би могъл да върне назад онова, което Магнус бе направил. — Магнус, почакай…

Могъщество изригна от Магнус, обич и магия, и ангелска сила, слени в едно, и бариерите около пентаграма рухнаха. Светът наоколо се завърна — хаос от паднали последователи на култа и демони.

Но Асмодей не беше победен. Докато проекцията му в света на смъртните избледняваше. Великият демон Асмодей, владетел на Едом и Принц на Ада, вдигна ръка и от центъра на пентаграма се надигна дълбока, поглъщаща светлината чернота.

Пелената от завихрени облаци над тях изпращя, вихрушката запулсира и потрепери. Започна да губи формата си и от пукнатини в небето изскочи ослепително бяла и среднощно черна светлина. Земята поддаде под краката им и в средата на пентаграма зейна черна яма, чиято хищна паст засмукваше всичко в бездната. Магнус се запързаля към нея, докато дървената платформа се ронеше в краката му като пръст.

Той падна на колене. Притеглянето се усили, дърпайки всяка клетка в тялото му. Нервните му окончания крещяха и той се вкопчи в изкривените дъски на сцената като в спасително въже.

До него Шинюн правеше същото. Крясък се изтръгна от нея, когато силата на вихъра я вдигна от земята.

— Магнус! Хвани ръката ми.

Гласът на Алек долиташе до него през рушащите се бариери и съскането на умираща светлина. Магнус повдигна глава и се огледа за него.

Земята под краката му се рушеше. Шинюн посегна към него и изпищя, пръстите ѝ се вкопчиха в изцапаното му с кръв сако, докато двамата политаха в мрака…

Спряха рязко, увиснали във въздуха. Ръката на Алек се беше сключила около китката на Магнус. Незнайно как, той се бе хвърлил през унищожения пентаграм и разрушената сцена; беше се протегнал, половината му тяло висеше над ръба на бездната. Опита се да ги издърпа, ала тежестта на Магнус и Шинюн беше прекалено голяма. Хлъзна се напред, сграбчвайки ръба на бездната с една отчаяна ръка.

Страх завладя Магнус. Шинюн все още бе вкопчена в тях. Тримата щяха да паднат заедно.

— Пусни ме — изкрещя той на Алек. — Остави ме да падна.

Очите на Алек се разшириха, пръстите му стиснаха още по-здраво китката на Магнус.

Нещо се раздвижи зад гърба му. Двете нефилимски момичета, които се бяха били рамо до рамо с него, се появиха на ръба на бездната. Едното улови Алек и го издърпа нагоре. Другото посегна към Магнус. Бездната нададе рев на отчаяние, когато Магнус и Шинюн се откопчиха от притеглянето ѝ и се строполиха заедно с Алек върху изгорената земя.

А после тя изчезна.

В странната тишина, която последва, двете момичета се втурнаха към Шинюн и завързаха ръцете ѝ на гърба; Шинюн дори не понечи да се съпротивлява. Магнус седна, борейки се за въздух, и осъзна, че все още стиска ръката на Алек. Все още го държеше… или по-точно, Алек все още държеше него.

Беше мръсен, покрит с пръст, лицето му беше изцапано с кръв, сините му очи гледаха обезумяло. Магнус смътно си даваше сметка, че някъде в далечината все още се щурат хора, че отвеждат Шинюн нанякъде. Той обаче виждаше единствено Алек. Алек, който бе дошъл, за да го спаси.

— Александър — прошепна. — Казах ти да ме пуснеш.

Изведнъж ръцете на Алек се обвиха около него, смазващо силно. Магнус преглътна един дъх, който заплашваше да се превърне в хлип, и зарови лице в извивката между шията и рамото на Алек. Ръцете му се плъзнаха по тила му, по тъмната му коса, уверявайки се, че е жив и невредим, и истински.

Алек го притисна още по-силно. И прошепна в ухото му:

— Никога няма да те пусна.

Разполагаха точно с три секунди, за да се насладят на облекчението от това, че отново са заедно. Отзвукът от провален ритуал с такива размери беше грандиозен.

Последното издихание на ритуала беше неочаквано — мощно изригване на магическа енергия, оглушителен гръм, последван от експлозия, която изпрати гъбовиден облак от прах и дим във въздуха. Магнус обви ръце около Алек, правейки бърза магия, за да ги предпази от летящи отломки.

Когато експлозията най-сетне затихна, Магнус предпазливо свали магическите си щитове. Все още седеше, обвил ръце и крака около Алек, който примигваше и се оглеждаше наоколо.

— Престани да ми казваш да те пусна — каза Алек. — Никога няма да те послушам. Искам да бъда с теб. Никога не съм искал нещо по-силно от това. Ако ти паднеш, аз ще падна с теб.

— Остани с мен. — Магнус взе лицето му в шепи. Отразени в очите на Алек, огньовете, които горяха около тях, се превръщаха в звезди. — Обичам да бъда с теб. Обичам всичко у теб, Александър.

Магнус го привлече в целувка и усети как Алек се разтопява до него, напрегнатите му мускули се отпуснаха. Имаше вкус на горещина и пръст, и кръв, и небе. Магнус усети пеперудено мекия допир на ресниците му до бузата си, когато Алек отново затвори очи.

— Момчета! — разнесе се женски глас. — Радвам се, че отново сте заедно, само че това място все още бъка от последователи на култа. Да вървим.

Магнус вдигна очи към тъмнокосата жена, едно от нефилимските момичета, които бяха помогнали на Алек. Дъщерята на Джия Пенхалоу, осъзна той. А после плъзна поглед по опустошението, което ги заобикаляше.

Въздухът все още бе натежал от магия, част от вилата бе обхваната от пламъци, но опасността като че ли беше отминала. Повече от членовете на „Алената ръка“ бяха избягали; останалите се опитваха да го направят сега или лежаха ранени на земята. Неколцина от най-фанатичните и най-глупавите подстрекаваха останалите да си възвърнат контрола над положението.

— Напълно си права — заяви Магнус на момичето Пенхалоу. — Сега не е време за любов. Сега е време да изчезваме от тук.

Двамата с Алек се надигнаха и се отправиха към предната част на вилата заедно с Ейлийн. Тук като че ли нямаше последователи на култа и демони, поне засега. Хелън вече беше там и бе завързала китките на Шинюн за една строшена мраморна колона.

Шинюн мълчеше, навела глава. Магнус не беше сигурен дали е ранена, или просто отчаяна. Двете нефилимски момичета потънаха в тих разговор и Магнус, който ги гледаше, изведнъж разпозна русокосото от заседанията на Съвета.

— Ти си Хелън Блекторн. От Лосанджелиския институт, нали така?

Сепната, Хелън кимна.

Магнус се обърна към по-дребничката жена.

— А ти трябва да си дъщерята на Джия. Айрийн?

— Ейлийн — избъбри Ейлийн, отворила широко очи. — Не мислех, че знаеш името ми. Искам да кажа, беше доста близко. Видях ви с Алек в Гард от разстояние. Голяма почитателка съм ви.

— Винаги се радвам да се запозная с някой почитател — каза Магнус. — Одрала си кожата на майка си.

Двамата с Джия понякога си разменяха остри забележки за различни членове на Клейва на мандарин. Джия беше приятна дама.

Алек кимна на Ейлийн и Хелън.

— Нямаше да мога да се добера до теб без тях.

— Благодаря и на двете ви — заяви Магнус — за това, че дойдохте да ме спасите.

Златокосото момиче с уши на фея и блекторновски очи потръпна.

— Не дойдох, за да те спася — призна си Хелън. — Възнамерявах да те задържа за разпит. Искам да кажа… преди. Не сега, очевидно.

— Е — каза Магнус, — нещата сработиха доста добре за мен. Така или иначе, благодаря ти.

— Няма никакъв шанс ловците на сенки от Института в Рим да не забележат, че един гладиаторски ринг е изригнал в хълмовете — отбеляза Ейлийн. Облегната на рушащата се мраморна стена, тя погледна жизнерадостно към Хелън. — Поздравления, Блекторн. Най-сетне можеш да повикаш подкрепления.

Хелън не се усмихна в отговор. Вместо това надраска огнено съобщение и го изпрати с пребледняло лице.

— Какво ще кажем на другите ловци на сенки? — попита Ейлийн. — Все още нямам представа какво се случи в пентаграма.

Магнус им разказа съкратена версия на събитията от нощта, пропускайки единствено подробността, че Асмодей му е баща. Знаеше, че би трябвало да им каже, ала думите на Асмодей отекваха в главата му. Ако знаеше, щях да съм принуден да го убия. Не можем да позволим един от нефилимите да знае за най-древното ми проклятие.

Асмодей си беше отишъл, но не беше мъртъв. Магнус мразеше да се подчинява на баща си, но не можеше да стори нищо, което би могло да означава, че ще изгуби Алек. Не и сега.

Докато говореше, Шинюн вдигна глава и той видя очите върху неподвижното ѝ лице да се присвиват, когато осъзна какво пропуска да им каже.

Магнус знаеше, че тя би могла да смъкне маската му. Би могла да каже цялата истина на нефилимите още сега. Прехапа устни, вкусвайки кръв и страх.

Шинюн не каза нищо. Дори не отвори уста. Очите ѝ бяха приковани нейде в пространството, сякаш истинската Шинюн беше далече от тук.

— В крайна сметка Шинюн се опита да спре Великия демон — каза Магнус почти против волята си.

— А после се опита да те убие — изтъкна Алек.

— Нямаше избор — каза Магнус.

— Имаше същия избор, който и ти.

— Тя е изгубена. Отчаяна. Някога и аз изпитвах същото.

Гласът на Алек беше мрачен.

— Магнус, можем да помолим Клейва да прояви снизхождение към нея. Но това е всичко, което можем да направим след стореното от нея. Знаеш, че е така.

Магнус си спомни как гласът на баща му говори за децата на Ангела, родени за праведност. Може би единствената причина да иска милост за Шинюн бе, че самият той бе така несъвършен. Може би бе, защото тя пазеше тайната му, засега.

— Да — отвърна. — Знам.

— Защо изобщо го обсъждаме? — Гласът на Хелън се извиси и се прекърши. — Сега вече целият Институт в Рим идва насам! Знаем, че от Клейва ще наредят да бъде екзекутирана.

Това бяха първите думи на Хелън от известно време насам и гласът ѝ трепереше. Ейлийн я погледна разтревожено. Магнус не я познаваше добре, но беше напълно сигурен, че не съдбата на Шинюн я бе разстроила така.

— Какво не е наред? — попита Ейлийн.

— Толкова силно се опитвах да постъпя правилно, ала грешах за всичко. Ако не бяхте ти и Алек, нямаше да дойда и невинни хора щяха да загинат — отвърна Хелън рязко. — Не такъв ловец на сенки искам да бъда.

— Хелън, ти допусна грешка — заяви Алек. — Клейвът ни казва да не вярваме на долноземците. Въпреки съглашенията, въпреки всичко… това ни е внушено от малки и… — Той не довърши и вдигна поглед към ясните, студени звезди. — Някога следвах правилата, защото вярвах, че това ще опази всички, на които държа, в безопасност. Ала започнах да осъзнавам, че „всички, на които държа“, е по-голяма и по-различна група от онова, което Клейвът е създаден, за да приеме.

— Какво тогава предлагаш да направим? — прошепна Хелън.

— Ще променим Клейва — заяви Алек. — Отвътре. Ще създадем нови закони. По-добри закони.

— Главите на Институти могат да предлагат нови закони — каза Ейлийн. — Майка ти…

— Искам да го направя сам. И искам да бъда нещо повече от глава на Института. Дадох си сметка… че не е нужно да се променям. Нито пък ти, Хелън, или пък ти, Ейлийн. Светът е този, който трябва да се промени, и ние сме тези, които ще го направят.

— Ловците на сенки са тук — изхриптя неочаквано Шинюн. Те я погледнаха. — Вижте.

Права беше. Ловците на сенки от Института в Рим бяха пристигнали. Изсипваха се през портата, оглеждайки със зяпнали уста горящата вила, овъглената земя и последователите на култа (някои от които лежаха на земята, докато други се щураха насам-натам) в белите им костюми.

В мига, в който ги зърнаха, последователите на култа се разбягаха. Ловците на сенки се втурнаха след тях. Смазан от изтощение, Магнус се опря тежко на стената на вилата и загледа веселбата.

Нямаше как да не забележи, че Шинюн също ги гледа. Беше се дръпнала назад, притисната до колоната, и мълчеше.

Клейвът щеше да я убие. От Спираловидния лабиринт нямаше да бъдат склонни да проявят по-голямо снизхождение към нея. Нямаше да има милост за магьосницата, която бе убила невинни хора и едва не бе отприщила Върховен демон в света. Магнус разбираше всичко това и все пак съжаляваше.

Алек стисна ръката му.

Тъмнокоса нефилимска жена се отправи към малката им групичка и заприказва с Хелън на италиански. Магнус разбра, че това бе Киара Малатеста, главата на Римския институт, и че бе едновременно объркана и подразнена.

Най-сетне той се намеси в разговора.

— Хелън е много храбра. Знаеше, че не бива да губи никакво време, ако иска ритуалът да бъде спрян. Дължа живота си на нея и на Ейлийн Пенхалоу.

— Хей — обади се Алек, но се усмихваше.

Магнус го целуна по бузата. Киара Малатеста повдигна вежди, но после сви рамене. Италианците имаха философски възгледи за любовта.

— Магьоснико — каза тя на съвършен английски. — Мисля, че си те спомням от някои срещи на Съвета. Доста от последователите на култа са ранени. Можеш ли да ни помогнеш да ги излекуваме?

Магнус въздъхна и нави ръкавите на отвратителната си, безнадеждно съсипана одежда.

— Тази бъркотия е отчасти моя. Време е за разчистване.

Хелън и Ейлийн се съгласиха да се присъединят към синьора Малатеста и останалите, докато те претърсват мястото за изгубили се последователи на култа или демонска активност. Алек остана, за да надзирава Шинюн и… надяваше се Магнус, да си почине малко.

Въздухът беше натежал от прах, който превръщаше огнените експлозии в небето в мъглива яркост, докато Магнус вървеше през отломките от камъни. Всеки път щом намереше някой ранен последовател на култа, си спомняше как Алек бе дошъл за него и излекуваше пострадалия, сякаш беше приятелката си Катарина.

Най-сетне видя още ловци на сенки да излизат от дима и огъня. Опита се да мисли за Алек, а не за онова, което щеше да се случи с Шинюн.

— О, здравей — каза едно нефилимско момче, заковавайки се на място до него. — Магнус Бейн? Никога не съм те виждал както трябва, отблизо.

Магнус изпръхтя.

— Изглеждал съм и по-добре. — Помисли си за настоящото си състояние, насинен и пребит, облечен с изцапано с кръв, лошо пасващо сако. — Много по-добре.

— Леле — каза момчето. — Дали сърцето ми ще е в състояние да го понесе? Между другото, доста съм близък с Алек. Обсъждахме планове за по-късно. Можеш да се присъединиш към нас. Можем да направим каквото поискаш. — Той намигна. — Каквото и да е.

— Хмм. А ти си?

— Леон Верлак — каза момчето.

— Е, Леон Верлак — провлачи Магнус. — Мечтай си.

Глава 31 Милост

Облегнат на пропукана каменна колона, Алек гледаше приятелите си. Хелън и Ейлийн обикаляха из поляната, задържайки всеки член на култа, на когото се натъкнеха. Бяха извадили оръжия, готови да се разправят с всеки изостанал демон, ала Асмодей си бе тръгнал с такава мощ, че тя като че ли ги бе пропъдила до един. Не че и така нямаше предостатъчно за вършене — последователи на култа, полузарити под отломки, малки огньове за потушаване, римски ловци на сенки, които да насочват накъдето трябва.

Магнус лекуваше последователите на култа, които с такова нетърпение бяха чакали да видят как го принасят в жертва. Вървеше спокойно от човек на човек, както бе правила Катарина на партито. Алек винаги можеше да го открие благодарение на сините искри, които изскачаха от върховете на пръстите му. Него ако питаха, действията на Магнус бяха не просто мили, а направо действия на светец.

Обърна се, за да погледне Шинюн. Моето мрачно огледало, казал бе Магнус, но според Алек между двамата нямаше нищо общо. Тя все още бе завързана за мраморната колона, все така зареяла поглед в мрака. За негово изумление, по лицето ѝ се стичаха безмълвни сълзи.

— Искаш да позлорадстваш? — каза тя жлъчно, когато видя, че Алек я гледа. — Бях глупачка. Мислех, че Асмодей е мой баща. Че „Алената ръка“ е мое семейство. Грешах. Винаги съм била сама и ето че ще умра сама. Доволен ли си?

Алек поклати глава.

— Просто се чудех какво ли би било, ако срещнеш някого, който да не те предаде.

— Да не предлагаш да започна да излизам с Магнус? — изсмя се Шинюн подигравателно.

Дори тя, която го бе пленила, готвейки му грозна публична смърт, виждаше истинската му същност. Всеки можеше да я види. Безпокойство се раздвижи в Алек при това напомняне, че несъмнено огромен брой хора искаха да бъдат с Магнус. Не искаше да мисли за това. Може би никога нямаше да му се наложи да мисли за това.

— Опита се да го пронижеш — отвърна той. — Така че очевидно не.

Единственият отговор на Шинюн бе презрителен звук. Алек се опита да не мисли за меча ѝ, спускащ се към сърцето на Магнус.

— Съжалявам, че се опитах да го убия — промълви тя, приковала очи в земята. — Кажи му го.

Алек си спомни Магнус в мига, в който бариерите на пентаграма рухнаха. Беше се обърнал и сякаш природните стихии се бяха обърнали заедно с него. Ръката му бе вдигната, магия се обвиваше около гладката кафява кожа, лъчисто бяла на фона на короната му от черна коса, огън и вятър в светлината на блестящите му очи. Грееше от могъщество, невероятно красив и опасен.

И не бе наранил никой от хората, които го бяха наранили.

Вярвал бе на Шинюн, а тя го беше предала, ала въпреки това щеше да продължи да вярва на хората, знаеше Алек. Самият той се бе доверил на Ейлийн и Хелън, и дори на нюйоркските вампири, и това бе сработило. Може би това бе единственият истински шанс — да рискуваш, като се довериш.

Не искаше на Шинюн да ѝ се размине. Справедливо бе да я накажат за престъпленията ѝ, но Алек знаеше, че ако попадне в ръцете на Клейва, наказанието ѝ ще бъде смърт.

Така да бъде — каза си. — Законът е суров, но е Закон.

Баща му открай време му повтаряше да бъде предпазлив, да не допуска грешки, да не прави нищо на своя глава, да се подчинява на духа и буквата на Закона. Помисли си за Хелън и как се бе опитвала да бъде съвършеният ловец на сенки заради семейството си. Алек, давайки си неловко сметка, че е различен, че неминуемо ще разочарова баща си, винаги се бе опитвал да спазва правилата.

Магнус можеше да срази Шинюн, когато развали пентаграма или в който и да било момент оттогава насам. Вместо това той очевидно и отчаяно бе искал да я пожали. Когато имаше избор, онзи Магнус, когото Алек познаваше, винаги избираше да прояви доброта.

Алек се наведе и разряза въжетата на Шинюн със серафимската си кама, ангелската ѝ мощ беше достатъчна, за да се справи дори с магическите окови.

— Какво правиш? — ахна Шинюн.

Алек и сам не беше сигурен.

— Върви — каза рязко. Когато Шинюн не помръдна, взирайки се в него, той повтори; — Върви. Или предпочиташ да останеш и да се предадеш на милостта на Клейва?

Шинюн се изправи, бършейки сълзите си с опакото на ръката си. В очите ѝ гореше горчива болка.

— Мислиш си, че познаваш Магнус Бейн. Само че нямаш представа колко дълбоки и черни са тайните, които пази от теб. Има толкова много неща, които не ти е казал.

— Не искам да знам — заяви Алек.

Усмивката на Шинюн беше разкривена.

— Един ден ще узнаеш.

Алек се обърна рязко към нея с внезапна ярост. Шинюн преглътна мъчително и побягна толкова бързо, колкото можеше в дима.

Римските ловци на сенки вече бяха в земите на вилата. Може би щяха да я заловят, но Алек ѝ беше дал най-добрия шанс, който можеше. Никой не би могъл да обвини Магнус, Ейлийн или Хелън. Беше го направил сам.

Вгледа се в завихрения прах и светлините, които обливаха небето в тъмнолилаво и яркочервено. Един ден отново щеше да следва правилата. Когато правилата се променяха.

Сепна се, когато две фигури изникнаха от дима, напрегнат и готов да отговори на порой от въпроси от италианските ловци на сенки, но се оказаха само Ейлийн и Хелън. Магнус идваше на известно разстояние след тях. Ейлийн беше най-отпред и зяпна, когато видя Алек да стои сам сред руините, със срязаните въжета в краката.

— В името на Ангела — ахна тя. — Шинюн е избягала?

— Е — каза Алек, — няма я.

Ейлийн затвори уста. Изглеждаше така, сякаш бе отхапала лимон.

— Няма я? — повтори Хелън. — Какво ще кажем на останалите ловци на сенки? „Бяхме пленили опасна престъпница, но я оставихме да ни се изплъзне между пръстите, съжаляваме!“

Казано така, действително не звучеше добре.

Някъде отблизо долетяха викове. Алек виждаше очертанията на фигури в бойни дрехи, водещи пленени членове на култа. Магнус се присъедини към малката им групичка около срязаните въжета. Сърцето на Алек се сви за миг при вида на лицето му, наполовина щастие, наполовина болезнена тревога. Бялата му дреха бе изцапана с пепел и кръв. Беше ранен и изглеждаше толкова уморен.

— Шинюн я няма? — попита и затвори очи за миг. — Почти се радвам.

Това, че Магнус почти се радваше, накара необмисленото решение на Алек да изглежда правилно.

— Слушайте всички — внимателно каза Магнус. — И тримата заслужавате похвали и благодарност за работата, която свършихте днес. Собственоръчно си проправихте път през мундански демонопоклоннически култ, сравнихте със земята една вила в италианската провинция и попречихте на един Принц на мрака да бъде отприщен в този свят. Сигурен съм, че в Института ви очакват похвали и потупвания по рамото.

Ужас се надигна в Алек, сянка на същия студен страх, който бе почувствал, виждайки го на арената, при мисълта, че Магнус може да захвърли живота си, преди той да се добере до него.

— И? — попита предпазливо.

— Клейвът няма да има същата реакция към мен. Аз се намирах в пентаграма тази вечер, аз бях фокусът на това малко соаре. Аз съм този, когото ловците на сенки ще разпитват. Не искам никой от вас да загази, задето дойдохте да ме спасите. Смятам, че трябва да използвате славата на тази голяма, успешно завършена мисия, за да замажете всяка неловкост, която тази ситуация би могла да създаде за вас. Натъкнали сте се на този загадъчен сценарий. Не знаете нищо повече. Кажете им да попитат мен.

Алек размени погледи с Ейлийн и Хелън.

— Спряхме „Алената ръка“ — каза той. — Това е важното, нали?

Ейлийн кимна.

— Един зъл култ се опита да призове Асмодей. Ние тримата ги проследихме и сложихме край на ритуала им, преди да успеят да го направят.

— Освен това затворихме седалището им — добави Хелън. — И спасихме мъжа, когото се канеха да пожертват в ритуала си. Това е истината. Това е всичко, което е нужно да напишем в доклада.

— Не лъжем Клейва — побърза да добави Ейлийн. — Което никога не правя, защото мама ще ми отнеме Знаците и още по-лошо, ще ми каже колко съм я разочаровала. Просто се опитваме да изясним нещата за Клейва и да не им досаждаме с маловажни подробности. Ти нямаш нищо общо с „Алената ръка“, Магнус, освен това, че стана тяхна жертва. Кой го е грижа за древната история?

— Ще обясня, че би трябвало да се обърна към Парижкия институт, когато един магьосник потърси помощ от мен, вместо да се опитвам да свърша всичко сама — продължи Хелън.

— Ако моето име няма да бъде окаляно — заяви Магнус, — то и твоето със сигурност не би трябвало да бъде. Получила си сведения и си ги разследвала с похвална отдаденост. Кой го е грижа защо магьосникът се е обърнал към теб, дали е било заради елфическата ти кръв, или по някаква друга причина? Както резултатът показва, направил е добър избор.

— Не би могъл да направи по-добър — каза Ейлийн. — Ти сложи край на „Алената ръка“. Направи всичко, което можа. Никой друг ловец на сенки не би могъл да се справи по-добре.

Хелън погледна към Ейлийн и по бузите ѝ се разля бледа розовина. Алек с изненада видя върху лицето ѝ чувство, което му беше познато, чувство, което самият той нерядко изпитваше в присъствието на Магнус: несигурно удоволствие от високото мнение на Магнус за него, примесено с прокрадващото се съмнение, че Магнус ще разбере, че то е незаслужено.

Подозираше, че бе пропуснал някои жизненоважни подробности за своите спътници, докато се тревожеше за Магнус.

— Проблемът, разбира се — каза Магнус, — е, че сега, когато Шинюн я няма, Клейвът ще се опита да намери някой, на когото да лепне водачеството на „Алената ръка“.

Алек усети прилив на паника.

— Не и на теб. Не може да го припишат на теб.

Магнус му хвърли изненадващо мил поглед.

— Не на мен, любов моя. Ще измислим нещо.

Млъкна, когато видя да се задават групичка италиански ловци на сенки, претърсващи мястото. Хелън размени няколко думи с техния лидер, докато останалите продължиха работата си.

Четиримата се отправиха към входа на вилата. Алек улови погледа на Хелън.

— Съжалявам, ако успях да объркам нещо.

— Какво ти казах, Алек Лайтууд? — отвърна Хелън. — Където и да отидеш, те следват катастрофи. Рухват сгради. Пленници успяват да избягат. Започвам да свиквам. — Тя хвърли поглед към Ейлийн, която се изчерви. — Мисля, че започва да ми харесва.

Ейлийн се прокашля.

— Знам едно място. Не е нищо особено. Просто малко кафене на брега на Тибър. Навярно бихме могли да излезем някой път. Искам да кажа, когато имаш време. Ако искаш. — Тя се огледа наоколо. — Тази покана беше за Хелън, между другото. Не за теб и Магнус.

— Разбирам — каза Алек, който най-сетне разбираше.

— Това е годината ми за пътуване — бавно отвърна Хелън. — Би трябвало да съм в Пражкия институт следващата седмица.

— О.

Ейлийн звучеше съкрушена.

Хелън като че ли пресмяташе нещо наум.

— Само че след тази голяма мисия една почивка ще ми се отрази добре. Вероятно бих могла да си уредя да поостана още малко в Римския институт.

— Наистина ли? — прошепна Ейлийн.

Хелън спря и я погледна право в очите. Алек и Магнус се мъчеха да се преструват, че са някъде другаде.

— Ако имаш предвид това, което си мисля, че имаш предвид — каза тя. — Ако говориш за истинска среща. С мен.

— Да — отвърна Ейлийн, очевидно зарязвайки всякакво намерение да се прави на равнодушна. — Да, да, да, истинска среща. Ти си най-красивият човек, когото съм срещала някога, Хелън Блекторн. И се биеш като поезия. Когато говореше за семейството си, ми се прииска да заплача. Така че да излезем на кафе или вечеря, или пък бихме могли да отидем във Флоренция за уикенда. Не, почакай, навярно бих могла да кажа нещо по-изтънчено и изискано. Ще прочета няколко любовни романа и ще се науча да се изразявам по-добре. Толкова съжалявам.

Изглеждаше покрусена.

— За какво съжаляваш? — попита Хелън. — На мен ми хареса.

— Така ли? Искаш ли да отидем да закусим?

— Ами, не — отвърна Хелън.

Ейлийн придоби обезсърчен вид.

— Всичко обърках. Кога го обърках?

— Исках просто да кажа — побърза да уточни Хелън, — нека вместо това да отидем на обяд. Така ще можем първо да минем през Института и да се поизчистим. Между пръстите ми има демонска кръв.

— О. — Ейлийн замълча за миг. — Добре. Фантастично! Искам да кажа, окей.

Тя се залови да предлага сложни планове за обяд. Алек нямаше представа как ще успее да уреди джаз банда, но се радваше да я види толкова щастлива — очите ѝ грееха, бузите ѝ бяха зачервени от вълнение. Хелън очевидно си бе помислила, че изглежда повече от щастлива, защото, когато Ейлийн спря, за да си поеме дъх, тя се наведе и я целуна.

Беше бързо докосване на устни до устни, нежна целувка. Ейлийн се усмихна в нея, а после улови лакътя на Хелън и я притегли по-близо. Лъчите на слънцето, което тъкмо се показваше над хоризонта, огряха пръстена на Пенхалоу върху пръста на Ейлийн и го накараха да заблести, докато тя отмяташе косата от лицето ѝ, целувайки я отново и отново.

— Надявам се нещата между тях да се получат — тихо каза Алек.

— Аз реших, че вече са заедно. Хубава двойка. Дами, неприятно ми е да ви прекъсна, но Леон Верлак идва насам.

Хелън и Ейлийн се отдръпнаха една от друга, като се усмихваха. Върху обикновено ведрото лице на Леон имаше необичайно намръщено изражение, когато се появи пред очите им. Буташе Бърнард пред себе си.

Ръцете на Бърнард бяха вързани и той негодуваше яростно.

— Не може да правите това с мен! Магнус Бейн е виновен за всичко!

— Сякаш ще повярваме и на дума от това, което кажеш — процеди Леон презрително.

— Аз съм лидерът на „Алената ръка“, нейният тъмен и харизматичен повелител, силата зад трона, но освен това онзи, който би трябвало да седи в него. Отказвам да се отнасят с мен като с обикновен престъпник!

Леон Верлак хвърли поглед през рамото му към Хелън и Ейлийн, а после към Алек и Магнус. Алек срещна погледа му безизразно.

— Аха — каза Леон и отново побутна тъмния и харизматичен повелител на „Алената ръка“. — Всички имаме гаден ден.

Ейлийн отправи на Магнус и Алек усмивка на бавно разцъфтяваща наслада.

— Предполагам, че това решава проблема с „лидера на «Алената ръка»“.

— Кой да си помисли, че ще се радвам да видя Леон — почуди се Хелън.

— Смятам, че трябва да сключим пакт — каза Алек. — Ние четиримата ще запазим в тайна онова, което знаем за „Алената ръка“. Всъщност бих предпочел да не споменаваме нищо за това на никого в Ню Йорк. Никога.

— Разумно — отбеляза Ейлийн. Бузите ѝ все още бяха порозовели, ръката ѝ бе в тази на Хелън. — Ако Джейс и Изабел научат, че сме се забавлявали така без тях, ще ни убият.

Хелън кимна.

— Ние четиримата изобщо не сме се срещали тук. Нищо от това не се е случило. С нетърпение очаквам един ден да се срещнем, Алек. За първи път.

Ако бащата на Алек чуеше нещо за култа и миналото на Магнус, щеше да стигне до същите заключения, които и Хелън, само че още по-лоши. Алек не искаше това да се случи. Все още вярваше, че ако опознае Магнус, баща му ще види онова, което бяха видели Хелън и Шинюн, онова, което Алек бе видял от самото начало.

Разбира се, на баща му може би щеше да му е приятно да научи, че Алек е бил от голяма полза в една мисия в Рим. Лидерът на „Алената ръка“ беше заловен и те бяха сложили край на култа и на ужасния ритуал. Действително беше възможно от Римския институт да поздравят и тримата за добре свършената работа.

Ала в сравнение с Магнус, одобрението на баща му — на когото и да било от Клейва — нямаше никакво значение. Алек познаваше себе си. Знаеше какво бе направил, за какво се беше бил и за какво щеше да се бие в бъдеще.

И много добре знаеше кого обича.

Прахът бавно се слягаше, лъчите на слънцето се усилваха — ярки бели линии от светлина, къпещи новия ден. Импровизираният амфитеатър, каменните седалки за публиката и вилата, която бе последната крепост на „Алената ръка“, лежаха в развалини под светлината на онова, което обещаваше да бъде ясен есенен ден.

Алек изненада сам себе си, като се разсмя на глас.

Протегна ръка и откри тази на Магнус да го очаква.