Защото всеки заслужава една невероятна любовна история.
На любовта, най-великото приключение.
„Да желаеш безсмъртие, е да желаеш увековечаването на една огромна грешка.“
„Сега разбирам загадката на твоята самота.“
„Не можеш да избягаш от миналото в Париж.“
От площадката за наблюдение на Айфеловата кула градът се разстилаше в краката на Магнус Бейн и Алек Лайтууд като дар. Звездите блещукаха, сякаш знаеха, че имат конкуренция, калдъръмените улици бяха ленти от злато, Сена — сребърна панделка, обвита около изящна кутия бонбони. Париж — град на булеварди и бохеми, на влюбените и на Лувъра.
Париж бе и мястото на доста от най-смущаващите премеждия и недобре измислените планове на Магнус, както и на няколко романтични катастрофи, ала сега миналото нямаше значение.
Този път Магнус възнамеряваше да си прекара в Париж както подобава. През четиристотинте години, откакто бродеше по света, беше научил, че където и да пътуваш, компанията е това, което има значение. Погледна през малката маса към Алек Лайтууд, който не обръщаше внимание на блясъка и великолепието на Париж, погълнат от писането на картички до семейството си у дома, и се усмихна.
Всеки път, щом довършеше една картичка, Алек пишеше на края: Ще ми се да беше тук. И всеки път Магнус я грабваше и дописваше със замах: Но не и наистина.
Алек пишеше, привел широки рамене над масата. Знаци се разливаха по мускулестата сила на ръцете му, една руна вече избледняваше на гърлото му, точно под изчистената линия на челюстта. Кичур от вечно разрешената му черна коса падаше над очите му. За миг на Магнус му се прииска да се пресегне и да я отметне назад, но той потисна този порив. Алек се стесняваше от публични прояви на привързаност. Наистина, наоколо нямаше други ловци на сенки, но не можеше да се каже, че и обикновените човеци напълно приемаха подобни жестове. На Магнус му се щеше да не беше така.
— Потънал си в дълбоки мисли? — попита Алек.
Магнус се изсмя.
— Опитвам се да не го правя.
Да се наслаждаваш на живота, беше изключително важно, но понякога изискваше немалко усилие. Да планира съвършената екскурзия в Европа, не се беше оказало лесно. Беше се видял принуден да измисли няколко брилянтни графици съвсем сам. Не можеше да си представи как се опитва да опише доста необичайните си изисквания на някоя туристическа агентка.
„Искате да отидете на почивка?“ — може би щеше да го попита служителката, когато той се обадеше в агенцията.
„Това ще е първата ми ваканция заедно с новото ми гадже — навярно би отвърнал Магнус, тъй като от съвсем скоро можеше да заявява на всеослушание, че излиза с Алек, а той обичаше да се хвали. — Чисто ново.“
Толкова ново, че все още опознаваха ритъма на другия, всеки поглед и докосване бяха стъпка в една територия, едновременно прекрасна и непозната. Понякога се улавяше да гледа Алек или пък Алек да го гледа със сияещо удивление. Сякаш и двамата бяха открили нещо неочаквано, но безкрайно желано. Все още не бяха сигурни един в друг, но искаха да бъдат.
Или поне Магнус искаше.
„Класическа любовна история. Свалих го на едно парти, той ме покани на среща, а после водихме рамо до рамо епична магическа битка между доброто и злото и сега имаме нужда от почивка. Работата е там, че той е ловец на сенки“ — щеше да каже.
„Извинявайте, какво?“ — щеше да попита въображаемата му туристическа агентка.
„Е, нали се сещате. Някога, много отдавна, светът бил пълен с демони. Представете си Черния петък, само че с повече реки от кръв и малко по-малко отчаян рев. Както се случва във времена на отчаяние за благородните и верните (тоест никога за мен), се появил ангел. Той дал на избраните си воини и техните наследници силата на ангелите, за да бранят човечеството. Дал им също така тяхна собствена тайна страна. Ангелът Разиел бил страшно щедър с подаръците. Ловците на сенки и до днес водят своята битка, невидими защитници, сияйни и добродетелни, буквално и неиронично въплъщение на «морално превъзходство». Адски е дразнещо. Те буквално превъзхождат останалите! Със сигурност превъзхождат мен, тъй като аз съм потомък на демони.“
Дори Магнус не можеше да си представи какво би отговорила туристическата му агентка на това. Вероятно просто щеше да изписука объркано.
„О, забравих ли да спомена? — щеше да продължи Магнус. — Има създания, много различни от ловците на сенки: долноземците. Алек е дете на Ангела и син на едно от най-старите семейства в Идрис, родината на нефилимите. Сигурен съм, че на родителите му никак не би им допаднало да го видят как кавалерства на някой елф, вампир или върколак из Ню Йорк. Сигурен съм също така, че биха ги предпочели пред един магьосник. Нас ни смятат за най-опасните и подозрителни от всички долноземци. Ние сме деца на демони, а аз съм безсмъртният син на един позорно известен Велик демон, макар че е възможно да съм пропуснал да спомена това на гаджето си. От порядъчните ловци на сенки не се очаква да заведат някой като мен, за да се запознае с мама и татко. Аз имам минало. Дори повече от едно. Освен това от добрите нефилимски момчета изобщо не се очаква да заведат вкъщи мъже за гаджета.“
Само че Алек беше направил точно това. Беше застанал насред залата на предците си и бе целунал Магнус по устата пред очите на всички нефилими, събрани там. Това бе една от най-огромните и прекрасни изненади в дългия живот на Магнус.
„Наскоро се бихме в голяма война, която спаси цялото човечество от катастрофа, не че човечеството е благодарно, защото дори не знае. Не спечелихме нито слава, нито подобаващо финансово обезщетение, а понесохме загуби, които не бих могъл да опиша. Алек изгуби брат си, а аз — свой приятел, и една почивка ще се отрази добре и на двама ни. Боя се, че за Алек най-близкото подобие на това да се поглези някога е било да си купи лъскав нов нож. Искам да направя нещо хубаво за него и заедно с него. Искам да се отдръпнем от бъркотията, която е животът ни сега, и да се опитаме да открием начин наистина да бъдем заедно. Имате ли маршрут, който бихте могли да ни препоръчате?“
Дори и във въображението му служителката от туристическата агенция му беше затворила.
Не, Магнус беше принуден сам да планира до последния детайл една романтична ваканция в Европа. Само че той беше Магнус Бейн, бляскав и енигматичен. Можеше да се справи с една такава задача със стил. Воин, избран от ангели, и добре облечено дете на демони — влюбени и твърдо решени да се наприключенстват из Европа. Какво би могло да се обърка?
И като стана дума за стил, Магнус накриви алената си барета под шикозен ъгъл. Движението накара Алек да вдигне очи… и не можа да ги откъсне.
— Да не би все пак да искаш да носиш барета? — попита Магнус. — Само кажи. По една случайност у себе си имам още няколко. В различни цветове. Аз съм същинско изобилие от барети.
— Мисля да пасувам — отвърна Алек. — Отново. Но благодаря.
Крайчетата на устните му се повдигнаха нагоре, усмивката му беше несигурна, но истинска.
Магнус подпря брадичка върху ръката си. Искаше да се наслади на този миг, изпълнен с Алек, звездна светлина и възможности в Париж, и да го скъта в себе си, за да му се диви отново след много години. Надяваше се, че след време споменът няма да му причинява болка.
— За какво мислиш? — попита Алек. — Сериозно.
— Сериозно — отвърна Магнус. — За теб.
Алек изглеждаше изненадан от идеята, че е възможно Магнус да мисли за него. Беше едновременно много лесно и много трудно да го изненадаш — зрението и рефлексите на ловците на сенки не бяха шега работа. Било когато Магнус се задаваше зад ъгъла или когато идваше в леглото, което двамата деляха (само за да спят засега, докато или ако Алек поискаше нещо друго), Алек винаги го предусещаше. И все пак можеше да бъде хванат неподготвен от нещо толкова дребно, като това да знае, че е в мислите на Магнус.
Точно в този момент Магнус смяташе, че е крайно време Алек да получи истинска изненада. И по една случайност той разполагаше с такава.
Париж беше първата спирка в пътуването им. Навярно беше клише да започнат романтична европейска ваканция в Града на любовта, ала Магнус вярваше, че класиката неслучайно е класика. Бяха тук почти цяла седмица и той смяташе, че е време да придаде своя стил на нещата.
Алек довърши последната си картичка и Магнус посегна към нея, но после отпусна ръка. Прочете онова, което Алек беше написал, и се усмихна, очарован и изненадан.
Върху картичката до сестра си Алек сам беше добавил Ще ми се да беше тук. Но не наистина. Алек му отправи малка усмивчица.
— Готов ли си за следващото приключение? — попита Магнус.
Алек изглеждаше заинтригуван, но отвърна:
— Имаш предвид кабарето? Билетите ни са за девет часа. Трябва да проверим колко дълго ще ни отнеме да стигнем дотам.
Очевидно бе, че Алек никога досега не беше ходил на истинска ваканция. Непрекъснато се опитваше да планира почивката им, сякаш отиваха в битка.
Магнус махна лениво с ръка, сякаш пропъждаше муха.
— Винаги има време за късното представление в „Мулен Руж“. Обърни се.
Махна над рамото на Алек и той се обърна.
Към Айфеловата кула, поклащащ се несигурно на вятъра, се носеше ярък балон на лилаво-сини райета. Вместо кошница, от четири въжета под балона висеше дървена платформа, върху която имаше маса и два стола. На масата бяха подредени прибори за двама, а в средата ѝ имаше тънка ваза с роза. Свещник с три свещи довършваше подредбата, макар че ветровете, които се вихреха около Айфеловата кула, непрекъснато гасяха свещите. Подразнен, Магнус щракна с пръсти и трите свещи отново пламнаха.
— Ъ — каза Алек. — Можеш ли да летиш с балон?
— Разбира се! — заяви Магнус. — Не съм ли ти разказвал как веднъж откраднах един балон, за да спася френската кралица?
Алек се усмихна широко, сякаш Магнус се шегуваше. Магнус се усмихна в отговор. В действителност беше си взел белята с Мария Антоанета.
— Просто — замислено каза Алек — никога не съм те виждал да караш кола.
Изправи се, за да се полюбува на балона, който беше скрит с магия от очите на човеците. За мунданите наоколо изглеждаше така, сякаш Алек се взира сериозно в нищото.
— Мога да шофирам. Мога също така да летя, пилотирам и управлявам всяко превозно средство, което поискаш. Едва ли ще блъсна балона в някой комин — заяви Магнус.
— Хм.
Алек сбърчи вежди.
— Изглеждаш потънал в мисли — отбеляза Магнус. — Да не би да мислиш за това колко бляскаво и романтично гадже имаш?
— Мисля за това как да те предпазя, ако се блъснем в някой комин с балона.
Докато минаваше покрай Магнус, Алек поспря и отметна един непокорен кичур от челото му. Допирът му беше лек, нежен, но нехаен, сякаш дори не осъзнаваше, че го прави. Магнус дори не беше забелязал, че косата му влиза в очите.
Магнус наклони глава и се усмихна. Беше му странно да се грижат за него, но навярно можеше да свикне с това.
С помощта на малко магия отклони вниманието на мунданите от тях и като стъпи на стола, се покатери върху полюшващата се платформа. В мига, в който и двата му крака се озоваха върху пода, сякаш беше стъпил върху твърда почва. Протегна ръка на Алек.
— Довери ми се.
Алек се поколеба, а после улови предложената му ръка. Хватката му беше силна, усмивката — мила.
— Доверявам ти се.
Последва Магнус, прехвърляйки се с лекота над парапета и върху платформата. Двамата се настаниха на масата и балонът, издигайки се с поклащане, като гребна лодка в развълнувано море, се отдалечи, невидим за човешки очи, от Айфеловата кула. Няколко секунди по-късно се рееха високо в небето, а Париж се разстилаше под тях.
Магнус гледаше как Алек се любува на града от триста метра височина. Беше се влюбвал и преди и нещата се бяха обърквали. Беше нараняван и се бе научил как да надмогне болката. Много пъти.
Други любовници му бяха казвали, че е невъзможно да бъде взет на сериозно, че е ужасяващ, че им идва в повече, че не е достатъчен. Възможно бе да разочарова Алек. Дори вероятно.
Ако чувствата на Алек не се окажеха трайни, Магнус можеше поне да се погрижи това пътуване да бъде хубав спомен. Надяваше се това да постави основа за нещо повече, но ако то бе всичко, което щяха да имат някога, щеше да се погрижи да си е заслужавало.
Кристалното сияние на Айфеловата кула избледня. Хората не бяха очаквали и тя да изтрае дълго. А ето че беше тук, символът на града.
Внезапен порив на вятъра накара платформата да се наклони и балонът пропадна двайсетина метра надолу. Уловени от насрещния вятър, те се завъртяха няколко пъти, преди Магнус да направи категоричен жест и балонът да се изправи.
Алек го погледна, сбърчил вежди, вкопчен в облегалките на стола си.
— Е, как точно се управлява това нещо?
— Нямам представа! — отвърна Магнус жизнерадостно. — Възнамерявах просто да използвам магия!
Балонът прелетя на сантиметри над Триумфалната арка и свърна рязко към Лувъра, снишавайки се над покривите на сградите.
Магнус не се чувстваше така безгрижен, както му се искаше да изглежда. Беше ужасно ветровит ден. Да поддържа балона изправен, стабилен, летящ в правилната посока и неподвижен, беше по-голямо усилие, отколкото би искал да признае. А все още не беше сервирал вечерята. И непрекъснато му се налагаше да пали свещите наново.
Любовните истории изискваха страшно много работа.
Под тях тъмни листа пълзяха по червени тухлени стени покрай брега на реката, а уличните лампи грееха в розово, оранжево и синьо между боядисаните в бяло сгради и тесните калдъръмени улици. От другата им страна бяха градините на Тюйлери, чието кръгло езерце се взираше в тях като око, и стъклената пирамида на Лувъра, прорязана от червен лъч. Магнус си спомни как Парижката комуна бе подпалила Тюйлери, спомни си пепел, издигаща се във въздуха, и кръв по гилотината. Париж бе град, който носеше петната на дълга история и отдавнашна скръб; през ясните очи на Алек Магнус се надяваше те да бъдат отмити.
Щракна с пръсти и до масата се появи бутилка, охлаждаща се в кофичка с лед.
— Шампанско?
Алек скочи от стола си.
— Магнус, виждаш ли стълба дим там долу? Да не би да е пожар?
— Да разбирам, че не искаш шампанско?
Алек посочи към един булевард покрай Сена.
— Има нещо странно в този дим. Носи се обратно на вятъра.
Магнус махна с чашата за шампанско.
— Нищо, с което pompiers1 не могат да се справят.
— Димът започна да прескача покривите. Току-що свърна надясно. Сега се крие зад един комин.
Магнус замълча за миг.
— Моля?
— Добре, димът току-що прескочи Улицата на пирамидите.
Алек присви очи.
— Можеш да различиш името оттук?
Алек го погледна учудено.
— Преди да тръгнем, разгледах много внимателно картата на града. За да се подготвя.
Поредното напомняне, че Алек се подготвя за ваканция така, сякаш се готви за нефилимска мисия, защото това беше първата му ваканция. Магнус погледна гъстия черен пушек, който се издигаше в небето, надявайки се, че Алек греши и те ще могат да се върнат към романтичната вечер, която беше планирал. За съжаление, Алек не грешеше: облакът беше прекалено черен и прекалено компактен; струйки като пипала се проточваха от него и пърхаха във въздуха, пренебрегвайки безцеремонно вятъра, който би трябвало да ги разпръсне. Изведнъж вниманието му беше привлечено от някакво проблясване под струите на дима.
Алек беше на ръба на платформата, приведен плашещо много напред.
— Двама души преследват това… създание от дим. Мисля, че виждам серафимски ками. Ловци на сенки.
— Ура за ловците на сенки — каза Магнус. — Тук присъстващите не се включват в ироничното ми ура, разбира се.
Изправи се и с един решителен жест накара балона да се сниши, осъзнавайки с разочарование, че се налага да погледнат отблизо. Макар зрението му да не бе така остро като това на Алек, подсилено с руна, не след дълго видя под дима две тъмни фигури, които се гонеха по покривите на Париж.
Различи лицето на жена, вдигнато към небето и сияещо като перла. Дълга плитка се развяваше зад нея, като змия от сребро и злато. Двамата ловци на сенки тичаха отчайващо бързо.
Димът се изви покрай редица търговски сгради и над една тясна улица, а после се разстла над жилищен блок, избягвайки тавански прозорци и вентилационни шахти. И през цялото време ловците на сенки го преследваха, посичайки всяко черно пипало, замахнало твърде близо. В тъмния водовъртеж от дим множество жълти светлини като светулки се рояха по двойки.
— Демони иблис — измърмори Алек и сграбчи лъка си, поставяйки стрела в тетивата.
Магнус беше простенал, когато бе осъзнал, че Алек възнамерява да вземе лъка си на вечерята.
— Как изобщо би могло да ти се наложи да простреляш каквото и да било с лък на Айфеловата кула? — попитал бе, а Алек просто се бе усмихнал меко и свивайки рамене, бе преметнал оръжието на гърба си.
Магнус знаеше, че е безсмислено да предлага да оставят парижките ловци на сенки да се погрижат сами за каквото и дразнещо демонично бедствие да се разиграваше пред тях. Алек беше буквално неспособен да обърне гръб на която и да било добра кауза. Това бе едно от най-привлекателните му качества.
Вече бяха доста по-близо до покривите. Платформата се люшкаше застрашително, докато Магнус се промушваше покрай комини, жици и тавански стълби.
Вятърът беше опасно силен. Магнус имаше чувството, че се бие с цялото небе. Балонът се поклащаше, разлюлявайки цялата платформа, и кофичката лед се преобърна. Магнус едва успя да избегне сблъсъка с един висок комин и загледа как бутилката шампанско полетя от ръба, избухвайки във взрив от стъкло и пяна, когато се пръсна върху покрива под тях.
Отвори уста, за да каже нещо за тъжната загуба на шампанското.
— Съжалявам за шампанското — каза Алек. — Надявам се, че не беше някоя от най-ценните ти бутилки или нещо такова.
Магнус се засмя. Алек отново го беше предугадил.
— Вземам само средно ценни бутилки, когато се каня да ги изпия върху платформа на триста метра над земята.
Опита се да компенсира за един порив на вятъра, но се поизсили и платформата се люшна опасно в другата посока като махало и едва не проби дупка в гигантски билборд. Магнус побърза да изправи балона и провери положението под тях.
Роякът иблиси се беше разделил на две, ограждайки ловците на сенки върху покрива отдолу. Уловени в капан, двамата нефилими продължиха да се бият храбро. Русокосата жена се движеше като хваната натясно светкавица. Първият иблис, който им се нахвърли, беше посечен с един замах на серафимската ѝ кама, също като втория и третия. Ала демоните бяха твърде много. Пред погледа на Магнус четвърти демон се хвърли към жената и светещите му очи прорязаха мрака.
Магнус погледна към Алек и той му кимна. Магнус вложи голяма част от магията си, за да задържи балона съвършено неподвижен за един миг. Първата стрела на Алек полетя.
Иблисът така и не стигна до жената. Сиянието на очите му помътня, докато тялото му се стопяваше, оставяйки след себе си единствено стрела, забита в земята. Още трима демони бяха сполетени от същата съдба.
Ръцете на Алек бяха неясно петно от движение, сипещи стрела след стрела към рояка под тях. Всеки път, когато чифт светещи очи се насочеше към ловците на сенки, една стрела го пресрещаше, преди да успее да се добере до тях.
Твърде жалко, че Магнус трябваше да отдаде вниманието си на това да контролира природните стихии, вместо да се любува на гаджето си.
Ариергардът на демоните се обърна към новата заплаха в небето. Трима от тях се откъснаха от нападението над ловците на сенки и се хвърлиха към балона. Двама бяха свалени със стрели, преди да успеят да се доберат до платформата, но Алек нямаше достатъчно време, за да се прицели в третия. Демонът, в чиято зейнала паст имаше редица черни зъби, посегна към него.
Само че Алек вече беше пуснал лъка и бе извадил серафимска кама.
— Пуриел — каза и острието лумна с ангелска сила.
Руните върху тялото му проблясваха, когато заби оръжието в демона и му отсече главата. Иблисът се разпадна, превръщайки се в черна пепел.
Друга група демони достигна платформата и бързо срещна подобна съдба. Това правеха ловците на сенки, за това беше роден Алек. Тялото му беше оръжие, изящно и мълниеносно, оръжие — наточено, за да убива демони и да брани онези, които обича. Алек беше много добър и в двете.
Уменията на Магнус бяха повече в сферата на магията и на модния усет. Улови един демон в мрежа от електричество и отблъсна друг с помощта на невидима бариера от вятър. Алек простреля онзи, който Магнус беше задържал, а след това прониза последния иблис на покрива под тях. Русокосата жена и нейният другар вече нямаше какво да правят. Стояха сред вихрушка от пепел и разруха и гледаха с недоумение.
— Няма защо! — извика Магнус и им помаха. — Беше безплатно!
— Магнус — обади се Алек. — Магнус!
Нотката на истинска тревога в гласа на Алек бе онова, което накара Магнус да си даде сметка, че вятърът му се беше изплъзнал, още преди да почувства рязкото движение на платформата под краката им. Направи едно последно трескаво и обречено движение и Алек се втурна към него, прикривайки тялото му със своето.
— Приготви се за… — изкрещя в ухото му, докато балонът се носеше към земята и по-точно към таблото на един театър, върху което с ярки жълти крушки бе изписано КАРМЕН.
Магнус Бейн полагаше голямо усилие винаги да прави нещата ефектно.
Сблъсъкът определено беше такъв.
Миг преди платформата да се блъсне в буквата Р, Алек сграбчи Магнус за ръкава, издърпа го в груба прегръдка и се хвърли заедно с него през ръба на платформата. Искрящото небе и искрящият град размениха местата си, докато светът се завърташе около тях. Магнус изгуби представа за горе и долу, докато долу не напомни за себе си, като го удари силно. Последва миг на мрак, а после той се озова легнал на тревата, прегърнат от ръцете на Алек.
Примига, за да пропъди звездите, които се бяха появили пред очите му, тъкмо навреме, за да види как балонът се разби в таблото, предизвиквайки впечатляваща експлозия от искри и трески. Газовият пламък, който го бе поддържал във въздуха, подскочи и балонът бързо спадна, докато огнени езици обхващаха и него, и таблото.
От другата страна на улицата вече се събираха зяпачи. Специфичните сирени на парижките полицейски коли долетяха до ушите им, усилвайки се бързо. Имаше неща, които не може да бъдат скрити с магия.
Силни ръце издърпаха Магнус на крака.
— Добре ли си?
Колкото и да бе странно, беше. Безопасното падане от абсурдни височини очевидно бе едно от многобройните умения на ловците на сенки. Магнус беше по-разтърсен от загриженото изражение на Алек, отколкото от падането. Усети, че му се иска да хвърли поглед през рамо, за да види за кого е предназначена тази загриженост, защото не можеше да повярва съвсем, че е за него.
Магнус от векове насам избягваше смъртта. Не беше свикнал някой да се тревожи толкова за това, че отново се е разминал на косъм.
— Не мога да се оплача — отвърна и подръпна ръкавелите си. — Направя ли го, ще бъде само за да получа малко внимание от един красив джентълмен.
За щастие, тази вечер очевидно нямаше представление на „Кармен“, така че нямаше пострадали. Двамата се изправиха на крака и се загледаха в разрухата. За щастие, бяха невидими за прииждащите зяпачи, които много скоро щяха да бъдат озадачени от липсата на пътници в балона. Въздухът притихна, а после таблото се наклони, издавайки пронизителен звук, когато пламъците погълнаха и последната му опора и то рухна на земята, хвърляйки искри и кълбо дим във въздуха. Неколцина души в тълпата се отдръпнаха предпазливо, но продължиха да правят снимки.
— Признавам — заяви Магнус, подръпвайки скъсано парче от ризата си, което плющеше на вятъра, — че тази вечер не се развива съвсем по план.
Лицето на Алек посърна.
— Съжалявам, че провалих вечерта ни.
— Нищо не е провалено. Нощта едва сега започва и все още има време за резервации — отвърна Магнус. — Театърът ще получи щедро дарение от неизвестен благодетел, за да поправят щетите, нанесени от тази необяснима злополука. Ние се каним да си направим нощна разходка из най-романтичния град на света. На мен ми звучи като отлична нощ. Злото беше победено, което също е хубаво.
Алек се намръщи.
— Толкова много демони иблис на едно място е необичайно.
— Трябва да оставим малко зло и за Парижкия институт, та обитателите му да имат с какво да се позабавляват. Би било невъзпитано от наша страна да заграбим всичкото зло за битки. Освен това сме на почивка. Carpe diem. Улови деня, не демоните.
Алек се съгласи със свиване на рамене и усмивка.
— Освен това ти си страхотен с лъка, което е много, много привлекателно — добави Магнус. Според него Алек имаше нужда да чува повече комплименти. Алек изглеждаше изненадан, но му стана приятно. — Добре. А сега. Нови дрехи. Ако някой от парижките елфи ме види в такова състояние, репутацията ми цял век няма да се възстанови.
— Не знам — каза Алек срамежливо. — На мен ми харесва как изглеждаш.
Магнус грейна, но беше непоклатим. Не в катастрофа с въздухоплавателен балон си представяше как разкъсват дрехите му по време на това пътуване. И така — към улица „Сент Оноре“ за едно бързо освежаване на гардероба.
Минаха през няколко магазина, които бяха отворени до късно или можеше да бъдат убедени да останат отворени за един отколешен важен клиент. Магнус си избра блейзър от червено кадифе на шарки над ръждивочервена риза с волани, докато Алек не можеше да бъде убеден да приеме нищо по-нестандартно от тъмен суитшърт на райета под кожено яке с твърде много ципове.
След като приключиха с това, Магнус направи няколко обаждания и с удоволствие съобщи на Алек, че ще вечерят на масата на главния готвач в „Сън в лятна нощ“, най-популярния елфически ресторант в града.
Отвън мястото имаше съвсем обикновен вид, с живописна тухлена фасада. Вътре приличаше на елфическа пещера. Пищен изумруденозелен мъх застилаше пода, стените и покривът бяха от грапав камък, като в пещера. Лиани излизаха като змии от дърветата и се плъзгаха между масите, а неколцина от клиентите гонеха храната си, тъй като ястията им се бяха издигнали над чиниите в опит да избягат.
— Винаги е толкова странно да си поръчвам елфическа храна — подхвърли Алек, след като си избраха салата. — Искам да кажа, в Ню Йорк непрекъснато го правя, но онези места ги познавам. „Кодексът на ловците на сенки“ казва, че не бива да ядем елфическа храна при каквито и да е обстоятелства.
— Това място е напълно безопасно — каза Магнус, дъвчейки едно от листата, докато то се опитваше да изпълзи от устата му. — Напълно, общо взето, безопасно. Стига да платим за яденето, то не е приношение, а покупка. Финансовата трансакция променя всичко. Границата е тънка, но не е ли винаги така, когато става дума за феите? Не позволявай на салатата да избяга!
Алек се засмя и намушка елфическата си салата капрезе на вилицата. Отново онези нефилимски рефлекси, забеляза Магнус.
С мунданските си възлюбени винаги бе внимавал да сведе до минимум съприкосновението им със света на долноземците. За собствената им безопасност и душевно равновесие. Открай време предполагаше, че ловците на сенки също биха искали да сведат до минимум общуването си с долноземците. Нефилимите се държаха настрани, заявявайки, че не са мундани, но не принадлежат и към света на долноземците… Те бяха нещо различно, отделно и може би дори мъничко по-добро. На Алек обаче като че ли му беше приятно да е тук, не изглеждаше стреснат от нищо в Париж, нито в света на Магнус. Може би и той бе толкова щастлив, колкото беше и Магнус, просто да бъдат заедно.
Магнус го улови под ръка, докато излизаха от ресторанта, усещайки твърдите мускули на ръката му до своята. Алек щеше да е готов да се хвърли в битка само за миг, но точно в този момент се бе отпуснал. Магнус се облегна на него.
Тръгнаха по кея „Валми“ и бяха блъснати от силен насрещен вятър. Алек си сложи качулката, закопча якето си и придърпа Магнус по-близо. Магнус го поведе покрай канала „Сен Мартен“, следвайки водата, когато тя направи остър завой. По брега се разхождаха двойки, малки групички хора си бъбреха, разположили се върху одеяла за пикник досами водата. Морски елф с шапка се беше присъединил към една от групичките излетници. Магнус и Алек минаха под желязно мостче, боядисано в синьо. От другата страна на канала звуците на цигулка, съпроводена от барабан, изпълваха въздуха. Парижките мундани можеха да чуят простосмъртния барабанист, но само хора като Магнус и Алек бяха в състояние да видят и чуят елфическата цигуларка, която се въртеше около него, с цветя в косата, които искряха като скъпоценни камъни.
Магнус отведе Алек от оживения канал и пое по една по тиха уличка. Луната оцветяваше редицата ниски, сбутани една до друга сиви къщи с бледо сияние, което се пръсваше в калейдоскоп от сребро между полюшващите се дървета. Свърваха, където им хрумне, оставяйки случайността да ги води. Магнус усещаше как кръвта тупти във вените му. Чувстваше се жив, буден. Надяваше се, че Алек е също толкова наелектризиран, колкото и той.
Хладен въздух го докосна по врата, карайки го да настръхне. За миг Магнус почувства нещо странно. Някакъв сърбеж, натрапчиво усещане, присъствие. Спря и погледна натам, откъдето бяха дошли.
Покрай тях минаваха хора. Все още го усещаше; очи, които гледаха, уши, които слушаха, или пък реещи се във въздуха мисли, съсредоточени върху него.
— Нещо не е наред ли? — попита Алек.
Магнус осъзна, че се беше отдръпнал от него, готов да посрещне заплахата сам. Отърси се от безпокойството си.
— Какво може да не е наред? — отвърна. — Нали съм с теб.
Посегна към Алек и преплете пръсти в неговите; загрубялата му длан се притисна в неговата. Алек се държеше по-свободно нощем, отколкото денем. Навярно се чувстваше по-удобно, скрит от очите дори на онези, надарени със Зрението. А може би всички ловци на сенки се чувстваха по-добре в сенките.
Спряха досами входа на парка „Бют-Шомон“. Светлините на града придаваха меко кафеникаво сияние на хоризонта, там, където той се сливаше с чернотата на нощното небе, нарушавана само от луната. Магнус посочи бледа групичка звезди, които блещукаха вдясно от него.
— Това е Воловар, който пази Мечката, а до него са Северната корона и Херкулес.
— Защо се предполага, че е романтично да си посочвате съзвездията? — попита Алек, но се усмихваше. — Погледни, ето там е… Дейв… Ловецът… а онази там е… Жабата… Хеликоптерът. Съжалявам, изобщо не познавам съзвездията.
— Романтично е, защото така споделяте знание за света — отвърна Магнус. — Онзи, който познава звездите, учи този, който не ги познава. Това е романтично.
— Не мисля, че има нещо, на което бих могъл да те науча — каза Алек.
Все още се усмихваше, но Магнус усети как го жегва болка.
— Разбира се, че има. Какво е това върху опакото на дланта ти?
Алек вдигна ръка и я погледна така, сякаш беше нещо ново за него.
— Руна. Виждал си ги и преди.
— Знам идеята в основни линии. Рисувате руни върху кожата си и черпите сили от тях — каза Магнус. — Не съм съвсем наясно с подробностите. Разкажи ми. Знакът върху ръката ти е първият, който получаваш, нали?
— Да — отвърна Алек бавно. — Руната с окото. Обикновено първо нея слагат на нефилимските деца, руната, която потвърждава, че изобщо са в състояние да носят руни. Тя ти позволява да виждаш през магически прах. Което винаги е полезно.
Магнус погледна тъмната извивка на око върху бледата кожа на Алек. Магическият прах защитаваше долноземците. Ловците на сенки трябваше да бъдат в състояние да виждат през него, защото долноземците можеха да представляват заплаха.
Дали Алек не си бе помислил същото, когато погледна знака върху ръката си? Или просто бе достатъчно мил, за да не го изрече? За да защити Магнус така, както го беше защитил, когато паднаха с балона. Странно — помисли си Магнус. — Но мило.
— Ами тази? — каза и прокара показалец по извивката на бицепса му, гледайки как Алек потрепери от неочакваната интимност на жеста.
Алек се взря в очите му.
— Точност.
— Значи, на нея трябва да благодаря за уменията ти с лъка?
Без да сваля ръка от тази на Алек, Магнус го притегли, така че те се срещнаха по средата на пътеката под меките лъчи на луната. Наведе се и положи мъничка целувка върху ръката му.
— Благодаря — прошепна. — Ами тази?
Този път пръстите му се плъзнаха по гърлото на Алек. Пресекливото дишане на Алек разкъса мекия покой на нощта. Ръката му се обви около кръста на Магнус, притискайки телата им по-плътно, и Магнус почувства ударите на сърцето му през ризата си.
— Равновесие — отвърна Алек задъхано. — Позволява ми да се държа сигурно на краката си.
Магнус наведе глава и устните му докоснаха леко руната, избледняла до сребърна почти невидимост върху гладката кожа на Алек. Алек си пое рязко дъх.
Устните на Магнус се плъзнаха по топлата му кожа, докато не стигнаха ухото му, и той измърка:
— Не мисля, че действа.
— Аз и не искам — промълви Алек.
Обърна лице към това на Магнус и улови устните му със своите. Алек се целуваше така, както правеше всичко — толкова отдадено и с цялото си сърце, че главата му се замая. Пръстите му се заровиха в якето на Алек и през ресниците си видя как още кожа се оголва на лунната светлина. Друга руна, изящна като музикална нота, бе изрисувана под извивката на ключицата му.
— Ами тази? — попита Магнус ниско.
— За издръжливост — отвърна Алек.
— Ти сериозно ли?
Върху устните на Алек се разля широка усмивка.
— Аха.
— Ама наистина. Искам да съм сигурен. Не го казваш просто за да бъдеш секси?
— Не — отвърна Алек дрезгаво и преглътна. — Но се радвам, че според теб е секси.
Магнус докосна с пръстените си кожата под ключицата на Алек и видя как той потрепери от студения допир на метала. Плъзна пръсти по тила му и го притегли към себе си.
— Господи — прошепна, докато го правеше. — Обичам ловците на сенки.
— Радвам се — повтори Алек.
Устата му беше мека и топла, в контраст със силните му ръце, а после вече не беше, целувката стана едновременно обгръщащо удобство и изгаряща настойчивост. Най-сетне Магнус се отдръпна, за да си поеме дъх, защото другият избор бе да притегли Алек в тревата и мрака.
Не можеше да го стори. Алек никога не бе правил нещо такова. През първата им нощ в Париж Магнус се беше събудил в малките часове и бе открил Алек буден и да кръстосва стаята. Знаеше, че не може да не се притеснява понякога за това в какво се бе забъркал. Решението дали да стигнат по-далеч трябваше да бъде изцяло на Алек.
— Мислиш ли, че може да пропуснем кабарето? — попита Алек с обтегнат глас.
— Какво кабаре? — отвърна Магнус.
Без да се бавят, те излязоха от парка и се запътиха към апартамента на Магнус, спирайки на два пъти, защото се оплетоха из тесните улички, и още два пъти, за да се целуват по тъмните ъгли. Щяха да се загубят още по-сериозно, ако не беше проницателното чувство за ориентация на Алек. Ловците на сенки бяха толкова полезни на път. Магнус реши никога вече да не излиза от къщи без някой от тях.
В този апартамент някога той бе революционер и лош художник, през осемнайсети век бяха откраднали всичките му спестявания. За първи път в живота си бе богат и бе изгубил всичко. Оттогава насам още няколко пъти бе губил всичко.
Сега живееше в Бруклин и парижкият апартамент стоеше празен, населяван единствено от спомени. Държеше го по сантиментални причини и защото да се опиташ да намериш хотел по време на парижката Седмица на модата бе същински ад.
Без да си губи времето с ключове, Магнус насочи пръст към входната врата и използва малкото останала му магия, за да я отвори. Двамата с Алек влязоха в сградата, без да престават да се целуват, бутайки се в стените и препъвайки се по стъпалата. Вратата на апартамента му се отвори с трясък и те нахълтаха вътре.
Кадифеният блейзър така и не успя да стигне до апартамента, защото Алек го смъкна със замах и го пусна в коридора пред вратата. Докато прекрачваха прага, той вече раздираше ризата на Магнус. Копчета издрънчаха по пода. Магнус разкопчаваше яростно коженото яке на Алек, докато го притискаше към облегалката на дивана и го събаряше върху възглавниците. Алек падна изящно по гръб, повличайки Магнус върху себе си.
Магнус целуна руната му за равновесие, а после онази за издръжливост. Тялото на Алек се изви под неговото и ръцете му се вкопчиха в раменете на Магнус. Гласът на Алек беше настойчив, докато казваше нещо нещо, Магнус, нещо нещо.
— Александър — промълви Магнус в отговор и почувства как тялото на Алек се надигна под неговото в отговор.
Ръцете на Алек се вкопчиха още по-силно в раменете му. Магнус го погледна с неочаквана тревога.
Алек с широко отворени очи се взираше някъде встрани.
— Магнус. Ей там.
Магнус проследи погледа му и осъзна, че не са сами. В лилавото кресло насреща им седеше някой. На светлината от уличните лампи, която струеше през прозореца, Магнус съзря жена с облак от кестенява коса, сепнати сиви очи и наченките на позната иронична усмивка.
— Теса?
Тримата седяха в дневната в неловко мълчание. Алек беше в другия край на дивана, далече от Магнус. Тази нощ нищо не вървеше по план.
— Теса! — повтори Магнус удивено. — Каква неочаквана поява. И неканена.
Теса седеше и отпиваше от чая си с напълно спокоен вид. Тъй като беше сред най-скъпите и най-стари приятели на Магнус, той смяташе, че би било хубаво, ако имаше поне мъничко извинителен вид. Само че нямаше и следа от такъв.
— Веднъж ми каза, че няма да ми простиш, ако не се отбия винаги когато се намеря в един и същи град с теб.
— Щях да ти простя — увери я Магнус. — Даже щях да ти благодаря.
Теса погледна към Алек. Той беше пламнал. Крайчетата на устните ѝ се извиха леко, но тя беше мила и скри усмивката си зад чашата чай.
— Да кажем, че сме квит. Нали веднъж ти налетя на мен и един джентълмен, когато се намирахме в деликатна ситуация в една планинска крепост.
Полускритата ѝ усмивка трепна. Тя отново погледна към Алек Лайтууд, който имаше косата и кожата на ловци на сенки, които отдавна ги нямаше. Ловци на сенки, които Теса беше обичала.
— Трябва да престанеш да мислиш за това — посъветва я Магнус.
Теса беше магьосница като Магнус и също като него беше свикнала да надживява спомена за онова, което бе обичано и изгубено. Двамата имаха отдавнашния навик да се утешават един друг. Тя отпи глътка чай и усмивката ѝ се върна, сякаш никога не си беше отивала.
— Сега вече мога да го направя — отвърна.
Алек, който следеше тази размяна на реплики, сякаш гледаше тенис мач, вдигна ръка.
— Извинявам се, но вие двамата да не би да сте излизали заедно?
При тези думи разговорът секна. И Теса, и Магнус се обърнаха към него с еднакви потресени изражения.
— Изглеждаш по-ужасена от мен — каза Магнус на Теса — и по някаква причина това ме наранява дълбоко.
Теса му се усмихна лекичко, а после се обърна към Алек.
— С Магнус сме приятели от повече от сто години.
— Окей. Значи, това е приятелско посещение?
В гласа му имаше острота, която накара Магнус да повдигне вежди. Понякога Алек се чувстваше некомфортно в присъствието на непознати. Магнус предположи, че това обяснява тона му. Магнус беше толкова очевидно, смущаващо хлътнал. Немислимо бе Алек да ревнува.
Теса въздъхна. Развеселените пламъчета в сивите ѝ очи угаснаха.
— Ще ми се да беше приятелско посещение — отвърна меко. — Само че не е.
Размърда се леко на мястото си. Движеше се някак сковано и Магнус присви очи.
— Теса, ранена ли си?
— Нищо, което няма да се оправи — отвърна тя.
— Неприятности ли имаш?
Теса му отправи дълъг, непроницаем поглед.
— Не. Но ти имаш.
— Какво искаш да кажеш?
Гласът на Алек изведнъж стана напрегнат.
Теса прехапа устни.
— Магнус, може ли да поговорим насаме?
— Можеш да говориш пред двама ни — каза Магнус. — Имам доверие на Алек.
Понижавайки глас, Теса попита съвсем тихо:
— Доверяваш ли му живота си?
Ако насреща си имаше някой друг, Магнус щеше да си помисли, че драматизира. Ала Теса не беше такава. Тя обикновено наистина мислеше онова, което казваше.
— Да — отвърна той. — Бих му доверил живота си.
Мнозина долноземци никога не биха споделили нещо тайно с един ловец на сенки, независимо какво казваше Магнус, ала Теса беше различна. Тя взе износената кожена чанта до краката си, извади запечатан с восък свитък и го разви.
— Спираловидният съвет издаде официално нареждане ти, Магнус Бейн, върховен магьосник на Бруклин, да обезвредиш човешкия култ демонопоклонници, известни като „Алената ръка“. Незабавно.
— Разбирам, че от Съвета искат най-добрия — рече Магнус скромно. — Не мога обаче да кажа, че съм във възторг от тона им. Чувал съм за „Алената ръка“. Те са просто пародия. Шепа човеци, които обичат да купонясват, надянали демонски маски. Повече се интересуват от чашката, отколкото от служенето на демони. Аз съм във ваканция и няма да си губя времето с подобни глупости. Кажи на Спираловидния съвет, че ще къпя котарака си. Председателя Мяу.
Спираловидният съвет бе най-близкото подобие на орган на властта, с който магьосниците разполагаха, но беше потаен и не точно официален. Като цяло магьосниците имаха проблем с властта. Магнус — повече от мнозина.
Лицето на Теса потъмня леко.
— Магнус, трябваше да умолявам Съвета да ми позволят да дойда при теб. Да, „Алената ръка“ открай време е пародия. Изглежда обаче, че имат нов лидер, някой, който здравата ги е стегнал. Сега са по-могъщи, имат дълбоки джобове и усърдно привличат нови членове. Вече има неколцина загинали и много изчезнали. Във Венеция беше намерена мъртва фея, а до нея — пентаграм, нарисуван със собствената ѝ кръв.
Магнус се сепна и си заповяда да остане неподвижен. Не беше нужно Теса да казва повече: и двамата знаеха, че кръвта на феите може да бъде използвана за призоваване на Велики демони — някога едни от най-висшите ангели, ала сега паднали неимоверно.
Неизречено между Магнус и Теса беше знанието, че и двамата са деца на различен Велик демон. Поради това Магнус изпитваше особено чувство на родство с Теса. На света имаше съвсем малко деца на Велики демони.
Магнус не беше казал на Алек, че баща му е Принц на Ада. Струваше му се нещо, което можеше да препъне всяка нова връзка.
— Така ли? — попита Магнус, опитвайки се да придаде неутрално звучене на гласа си. — Ако този култ се опитва да призове Велик демон, това е наистина лоша новина. За култа, а вероятно и за мнозина невинни.
Теса кимна и се приведе напред.
— „Алената ръка“ очевидно се кани да посее хаос в Света на сенките, така че от Спираловидния съвет ме изпратиха да се оправя с тях. Бях приела вида на един от следовниците им в седалището им във Венеция, опитвайки се да открия какво са намислили и кой ги оглавява. Ала после, по време на един от ритуалите им, бях изложена на въздействието на отвара, която ме накара да изгубя контрол върху умението си да се превъплъщавам. Едва успях да избягам. Когато се върнах няколко дни по-късно, те бяха изоставили мястото. Трябва да ги откриеш.
— Както често казвам — отбеляза Магнус, — защо аз?
Теса беше престанала да се усмихва.
— Не знам доколко е вярно, но сред долноземците се говори, че новият лидер на „Алената ръка“ изобщо не е нов. Говори се, че основоположникът им се е завърнал.
— И кой, ако смея да попитам, е основоположникът им?
Теса извади снимка и я тръсна върху масата. Снимката беше на картина върху една стена. Беше нарисувана грубо, нескопосно, сякаш от дете, и съдържаше няколко образа на тъмнокос мъж, отпуснат върху трон. До него имаше двама души, които му вееха с палмови листа, трети му се кланяше. Не, не се кланяше, а като че ли масажираше стъпалата му.
Дори и така нескопосно нарисуван, и тримата разпознаха гарвановочерната коса на основоположника, изваяните му скули и жълтите котешки очи.
— Наричат основателя си Великата отрова — каза Теса. — Познат ли ти е? Магнус, говори се, че ти си някогашният основоположник и новият лидер на „Алената ръка“.
По тялото на Магнус пробяга тръпка. А после го обзе негодувание.
— Теса, определено не съм основавал никакъв култ! — възрази. — Дори не харесвам демонопоклонниците. Те са скучни идиоти, които почитат скучни демони. — Той замълча за миг. — Това е нещо, с което бих се пошегувал. — Замълча отново. — Не че бих го направил. Нито дори на шега. Никога не бих…
Гласът му заглъхна.
— Би се пошегувал със започването на култ, който почита демони? — попита Алек.
Магнус махна безпомощно с ръка.
— Аз се шегувам с всичко.
Мунданите имаха израз, когато не си спомняха нещо: „Не ми говори нищо“. Това бе пълната му противоположност. Култ, на име „Алената ръка“… една отдавнашна шега. Това не просто говореше, а му крещеше нещо.
Спомни си как разказва шега преди векове. Рейгнър Фел беше там, почти беше сигурен в това. Спомняше си горещ ден и много дълга нощ. И почти нищо друго.
Пое си дълбоко дъх и си заповяда да запази спокойствие. Старият му приятел Рейгнър беше мъртъв, жертва на наскорошната война. Магнус се опитваше да не мисли твърде много за това. Сега в спомените му имаше дупка. Да опазиш векове живот ясни в ума си, не беше лесно, но Магнус можеше да направи разлика между спомен, който беше замъглен, и такъв, който беше изрязан. Правил бе магии за замъгляване и премахване на спомени. Магьосниците понякога го правеха, за да помогнат на приятелите си да преживеят изпитанията на безсмъртието.
Ала защо би премахнал спомените си за един демонопоклоннически култ? И към кого би се обърнал? Не смееше да погледне към Алек.
— Теса — каза внимателно, — сигурна ли си, че не си се объркала заради красивото лице и шикозното излъчване на Великата отрова?
— На стената има картина. — Гласът на Алек беше спокоен и ясен. — Носиш същия жакет и на двете места.
Вместо към Алек, Магнус погледна към картината, на която бяха изобразени той, Рейгнър Фел и Катарина Лос. Картината беше дело на техен познат върколак с артистични наклонности, така че издайническите им магьоснически белези не бяха скрити с магически прах. Катарина носеше къса рокля, която разкриваше немалко красива синя кожа, а рогата на Рейгнър се извиваха сред гора от напръскани с помада къдрици, зеленото му лице беше в ярък контраст с бялата му връзка, като пролетни листа и сняг. Крайчетата на котешките очи на Магнус бяха сбръчкани в усмивка. Тази картина открай време му беше много скъпа.
И действително носеше същия жакет и на двете картини.
Обмисли и отхвърли вероятността Великата отрова по случайност да е притежавал същата дреха. Тя бе ушита по поръчка за него, подарък в знак на благодарност от личния шивач на руския цар. Струваше му се малко вероятно Дмитрий да е ушил същия жакет за някакъв случаен предводител на култ.
— Не си спомням нищо за „Алената ръка“ — каза той. — Ала спомените може да бъдат подправени. Мисля, че моите са били.
— Магнус — каза Теса. — Аз знам, че ти не си глава на демонопоклоннически култ, но не всички в Спираловидния лабиринт те познават толкова добре като мен. Според тях е възможно ти да стоиш зад това. Искаха да се обърнат към ловците на сенки. Убедих ги да ти дадат възможност да спреш култа и да докажеш невинността си, преди да забъркат когото и да било от Институтите. Ще ми се да можех да сторя повече, но не мога.
— Всичко е наред. — Не искаше да тревожи Теса, така че говореше безгрижно, ала в него бушуваше буря. — Мога да се справя и сам.
От доста време не беше поглеждал към Алек. Чудеше се дали някога ще събере смелост да го погледне отново. Според законите на Съглашението на ловците на сенки би трябвало да се докладва незабавно за демоничния култ и заподозрения магьосник.
Теса бе тази, която погледна към Алек.
— Магнус не го е направил — увери го тя.
— Не е нужно да ми го казваш — отвърна Алек.
Напрежението се отцеди от раменете на Теса. Тя остави чашата си на масата и се изправи. Погледът ѝ се задържа върху Алек и по лицето ѝ се разля усмивка, топла и мила, и Магнус разбра, че в него тя вижда не само Уил, но и Сесили, и Ана, и Кристофър, поколения обични лица, които си бяха отишли. — Радвам се, че се запознахме, Александър.
— Алек — отвърна Алек, който също я гледаше изпитателно.
— Алек — повтори Теса. — Ще ми се да можех да остана и да помогна, но трябва да се връщам в Спираловидния лабиринт възможно най-бързо. Ще отворят Портал за мен. Моля те, грижи се за Магнус.
— Моля? — сепна се Магнус.
— Разбира се, че ще го направя — отвърна Алек. — Теса, преди да си тръгнеш. Изглеждаш ми… позната. Срещали ли сме се преди?
Изправена, Теса го гледаше отвисоко. Лицето ѝ беше сериозно и мило.
— Не. Но се надявам да се срещнем отново.
Обърна се към стената в дъното, където се отваряше Портал, обливащ в свръхестествена светлина мебелите, лампите и прозорците. През свода от светлина, изрязан във въздуха, Магнус зърна прословуто неудобните столове в приемната на Спираловидния лабиринт.
— Който и да оглавява култа — каза Теса, поспирайки пред Портала, — внимавай. Според мен със сигурност е магьосник. Не научих кой знае колко, но дори като послушница в култа, се сблъсках с могъщи магически бариери и видях заклинания, разваляни с лекота, сякаш не бяха нищо. Имат и свещена книга, за която споменаха, наричана „Червените магически свитъци“. Не можах да се добера до копие.
— Ще поразпитам на Пазара на сенките — каза Магнус.
— Те следят за магии, така че избягвайте да пътувате с Портали винаги когато е възможно.
— Ти използваш Портал и в този момент — изтъкна Магнус, развеселен. — Винаги „слушай какво ти казвам, не гледай какво правя“, както виждам. Ти ще бъдеш ли в безопасност?
Теса беше на повече от век, но беше много по-млада от Магнус, който я бе познавал през почти целия ѝ живот. Никога не бе престанал да изпитва закрилнически чувства към нея.
— Отивам в Спираловидния лабиринт и смятам да остана там. В Лабиринта винаги е сигурно. На вас, от друга страна, вероятно ви предстои да посетите по-опасни места. Късмет. И… съжалявам за ваканцията ви.
— Няма за какво да се извиняваш — каза Магнус.
Теса му изпрати въздушна целувка, докато прекрачваше през Портала, а после и тя, и яркото сияние изчезнаха от дневната на Магнус.
В продължение на няколко мига Магнус и Алек не помръднаха. Магнус все още не бе в състояние да го погледне. Твърде много се боеше какво ще види върху лицето му. Стоеше насред парижкия си апартамент, с мъжа, когото обичаше, и се чувстваше толкова сам.
Хранил бе такива надежди за това пътуване. Ваканцията им едва започваше, а ето че той вече имаше ужасна тайна, която заговорничеше да скрие от ловците на сенки заедно със своята долноземска приятелка. А най-лошото бе, че не можеше да се закълне на Алек, че е напълно невинен. Не си спомняше.
Не можеше да вини Алек, ако в момента преосмисляше цялата им връзка. Излизай с мен, Алек Лайтууд. Родителите ти ме мразят, нямам място в твоя свят, а ти няма да харесаш моя и не сме в състояние да отидем на романтична ваканция, без тъмното ми минало да хвърли сянка над цялото ни бъдеще.
Искаше да се опознаят по-добре. Магнус имаше спечелено с труд високо мнение за себе си и дори още по-високо мнение за Алек. Мислеше, че е извадил наяве всяка мрачна тайна, че се е преборил с всеки демон, че е приел всеки свой недостатък. Възможността да съществуват тайни за него, които дори той не знае, бе смущаваща.
— Теса нямаше за какво да се извинява — каза най-сетне. — Аз трябва да го направя. Съжалявам, че провалих ваканцията ни.
— Нищо не е провалено — заяви Алек.
Ехото на онова, което самият той бе казал по-рано, накара Магнус най-сетне да погледне към Алек. Когато го направи, откри, че той се усмихва леко.
Истината се изля безпомощно от устните на Магнус, както се случваше понякога, когато беше с Алек.
— Не разбирам какво става.
— Ще открием — заяви Алек.
В дългия живот на Магнус бе имало мигове, в които се бе чувствал изгубен, изпълнен с гняв. Може и да не си спомняше „Алената ръка“, ала не бе забравил първия човек, когото беше убил, когато беше дете, с друго име, в земя, която по-късно щеше да стане Индонезия. Магнус бе бил някой, за когото сега се разкайваше, само че не бе в състояние да отмие червените петна от миналото си.
Не искаше Алек да види тези петна, нито да бъде докоснат от тях. Не искаше Алек да мисли за него по начина, по който знаеше, че мислят други ловци на сенки.
В живота на Магнус бе имало други любови, които биха побягнали с писък много преди този момент, а Алек беше ловец на сенки. Имаше своя висш дълг, по-свят за нефилимите от любовта.
— Ако смяташ, че трябва да съобщиш на Клейва — бавно каза Магнус, — ще те разбера.
— Шегуваш ли се? Няма да повторя тези глупави лъжи пред Клейва. Няма да кажа на никого, Магнус, кълна се, че няма.
Изражението на Алек беше ужасено. Магнус беше разтърсен от силата на залялото го облекчение, от това колко много значеше за него това, че Алек не бе повярвал най-лошото.
— Кълна се, наистина не си спомням нищо.
— Вярвам ти. Ще се справим с това. Просто трябва да открием и да спрем онзи, който в действителност стои начело на „Алената ръка“. — Алек сви рамене. — Добре. Да го направим.
Магнус се зачуди дали някога ще престане да се изненадва от Алек Лайтууд. Надяваше се, че няма.
— Ще открием също така защо не си спомняш за това. Ще разберем кой го е направил и защо. Не се притеснявам.
Магнус обаче се притесняваше. Теса вярваше в него, защото беше добра. Колкото и да бе изумително, Алек също вярваше в него. Дори заслепен и зашеметен от облекчение заради Алек, Магнус не бе в състояние да пропъди напълно тревогата, която се надигаше в него. Не можеше да си спомни, така че беше възможно — не много, но възможно — някога да е направил нещо, от което сега би се срамувал. Искаше му се да може да е сигурен, че заслужава вярата на Алек. Искаше му се да може да му се закълне, че никога не е извършил непростим грях.
Ала не можеше.
В първата им нощ в Париж Алек не бе могъл да спи. Беше станал от леглото и бе тръгнал напред-назад из стаята. Час по час поглеждаше към Магнус, който спеше в леглото… леглото, в което спяха заедно. Нищо друго не се беше случило в това легло все още и Алек се разкъсваше между надежда и страх при мисълта за онова, което може би щеше да се случи скоро. Копринената черна коса на Магнус се беше разпиляла по бялата възглавница, кожата му беше наситено кафява на фона на чаршафите. Тънката му силна ръка бе протегната там, където беше Алек доскоро, деликатна златна гривна проблясваше около китката. На Алек му беше трудно да повярва напълно, че това се случва с него. Не искаше да обърка всичко.
Седмица по-късно се чувстваше по абсолютно същия начин. Не го беше грижа дали се борят с някакъв култ, или летят с балон, или дори се бият с някакъв култ от платформата на балон, което започваше да изглежда напълно реално развитие на събитията в живота му. Просто беше щастлив да бъде с Магнус. Никога не си бе представял, че романтична ваканция с някого, с когото наистина би искал да бъде, е нещо, което би могло да му се случи, или дори нещо, което беше нормално да иска.
Все пак не изгаряше от желание баща му да научи за възможността новото му гадже да се окаже основател на демонопоклоннически култ и направо се вледеняваше при мисълта тези слухове да достигнат до Клейва. Рано или късно.
Клейвът щеше да чуе за това от другаде, независимо колко строго пазеха тази информация Алек и Магнус.
Законът е суров, но е закон, казваха ловците на сенки, а Алек отлично знаеше точно колко суров можеше да бъде. Виждал бе как се отнася Клейвът с ловци на сенки, заподозрени, че са извършили нещо нередно. За един долноземец щеше да е много по-лошо. Видял бе как хвърлят в затвора долноземския приятел на Клеъри, Саймън, който не беше направил абсолютно нищо. При мисълта Магнус, който имаше такова искрящо присъствие, да бъде затворен в мрака, Алек буквално потръпваше.
Предишната нощ си бяха легнали малко след като Теса си беше тръгнала, ала Магнус се беше въртял неспокойно в леглото. В един момент Алек се беше събудил за кратко и го бе видял да седи в леглото, вперил поглед в мрака. Когато Алек бе излязъл тази сутрин, Магнус спеше, проснат с разперени ръце и крака, сякаш тялото му се бе предало от изтощение, докато се беше мятал в леглото. Устата му беше отворена. Не беше онова въплъщение на изящество, каквото беше обикновено.
Алек беше свикнал да изпитва смесица от привързаност и раздразнение към хората, които обичаше. Обикновено започваше връзката с чувство на пълно раздразнение и минимална привързаност и с течение на времето раздразнението намаляваше, а привързаността се усилваше. Това описваше развитието на връзката му с Джейс, неговия парабатай и най-близък приятел, а отскоро и онова, което бе изпитвал към Клеъри Феърчайлд, когато се беше появила в живота им. Клеъри също беше изгубила спомени и тяхното възвръщане им беше помогнало да спечелят една война. В онзи случай самият Магнус беше направил магията за забравяне. А ето че сега изглеждаше така, сякаш някой бе бръкнал и в неговите спомени много, много отдавна.
Алек никога не бе намирал Магнус за дразнещ. Не беше сигурен какво означава това. Хаос се въртеше и вихреше около Магнус като облак от брокат и Алек не спираше да се удивява на собствената си търпимост към този хаос.
Сега беше на път към апартамента, прибираше се от сутрешната си тренировка. Беше хладно утро и по-голямата част на Париж беше покрита с пелена от роса. Слънцето тъкмо започваше да наднича иззад сградите на хоризонта.
Апартаментът на Магнус беше стряскащо хубав, ала в него нямаше стаи за тренировка, нито някой, с когото да тренира, така че Алек беше принуден да импровизира. Беше открил басейн недалече от реката. По някаква причина жителите на Париж бяха построили място за плуване близо до място, където можеха да плуват. Мунданите бяха странни.
В крайна сметка Алек беше поплувал в басейна. Косата и дрехите му все още бяха влажни. Жена с огромни слънчеви очила, които не беше възможно да са ѝ нужни, му подсвирна, подвиквайки: „Beau gosse!“2, докато минаваше покрай него.
Алек стигна до сградата на Магнус и изтича до апартамента, вземайки по три стъпала наведнъж. Отвори входната врата, викайки името на Магнус, а после се закова на място.
— Какво, по дяволите!
Магнус беше насред дневната и се рееше на около метър от земята, а около него се въртяха десетки книги и снимки. Три солидни орехови етажерки, призовани от апартамента му в Бруклин, по-голямата част от съдържанието им — разпиляна по пода, заемаха дясната половина на стаята. Един от рафтовете в ъгъла се беше наклонил настрани и изглеждаше така, сякаш съдържанието му всеки миг ще се изтърси през прозореца. Чинии с недоядени сладкиши осейваха масата и столовете.
Цялата стая изглеждаше потънала в черно-бяло статично електричество, което покриваше всичко с призрачен блясък. От време на време ярка бяла светлина обливаше стаята. Всичко това, помисли си Алек, имаше неимоверно, неприкрито демонски вид.
— Магнус, какво става?
Главата на магьосника се обърна, докато очите му не се спряха върху Алек. Бяха изцъклени. Той примига, а после лицето му се проясни.
— Александър, ти се върна. Как мина тренировката?
— Добре — бавно отвърна Алек. — Всичко наред ли е?
— Просто правя някои проучвания. Опитвах се да разбера как, къде и кога би могло да съм изгубил спомен, особено такъв, който покрива времето, необходимо за създаването на демонопоклоннически култ, така че реших да разгледам събитията от живота си в хронологичен ред.
— Звучи така, сякаш ще отнеме известно време — отбеляза Алек.
Магнус говореше бързо, сякаш опиянен от разследването си. А може би беше изпил твърде много кафе. Алек забеляза, че из останалите неща в стаята се реят три френски преси за кафе и половин дузина чаши за кафе.
Магнус му беше казал да не се тревожи, ала изглеждаше така, сякаш самият той се тревожи, и то много.
— Разбираш ли — продължи Магнус, — спомените рядко са изолирани. Те са свързани, родени от други спомени, които им придават значение. Всеки спомен спомага за създаването на нови спомени и им придава значение. То е като гигантска паяжина. Ако накараш един спомен да изчезне, останалите нишки ще увиснат.
Алек се замисли.
— Значи, всичко, което трябва да направиш, е да откриеш спомен, който не води доникъде.
— Точно така.
— Но ако просто си забравил нещо? Не е възможно да си спомняш всеки момент от живота си.
— Ето защо потърсих помощ. — Магнус махна към предметите във въздуха край себе си. — Призовах албумите си със снимки от Бруклин. Преглеждам всички моменти, които биха могли да доведат до създаването на „Алената ръка“, след което ги запечатвам с магия на хартия, така че да мога да ги каталогизирам както трябва.
Алек сбърчи вежди.
— Значи, си правиш нещо като лексикон.
Магнус направи физиономия.
— В очите на някой лаик би могло да изглежда така, да.
Алек погледна към снимките, които се рееха наоколо. На едната като че ли беше изобразен Магнус, носещ се над някаква пустиня върху летящо килимче. На следващата той беше на бал, облечен във викториански дрехи, и танцуваше валс със студено красива блондинка. На трета беше прегърнал през раменете красив възрастен мъж. Алек се приведе напред, присвил очи. Стори му се, че вижда сълзи върху лицето на Магнус.
Преди пръстите му да успеят да се сключат около снимката, тя изпърха настрани, сякаш беше листо, преметнало се във въздуха.
— Точно този спомен е личен — побърза да каже Магнус.
Алек не настоя. Не за пръв път в начеващата им връзка се сблъскваше с миналото на Магнус и той му затваряше вратата. Алек ненавиждаше това, но се опитваше да проявява разбиране. Все още не се познаваха чак толкова добре, но един ден и това щеше да стане. Всеки имаше своите тайни. Някога и Алек беше пазил тайни от онези, които му бяха най-близки. Имаше много причини, поради които Магнус би могъл да задържа някои неща за себе си.
Алек искаше той да е в състояние да му каже всичко. В същото време не беше сигурен дали бе в състояние да се справи с това „всичко“. Спомни си гадното, изплашеното чувство в стомаха си, когато го беше попитал дали с красивата жена с кестенява коса, която Магнус гледаше с такава топлота, някога са били двойка. Беше го обзело такова облекчение, когато те бяха отвърнали, че са просто приятели.
Може би никога нямаше да му се наложи да се запознае с някой от бившите на Магнус. Може би никога нямаше да му се наложи да мисли за тях. Никога. Възможно бе в Ню Йорк да няма никой от тях. Възможно бе всички да са умрели, каза си Алек насърчително, а после се почувства ужасно.
— Откри ли това, което търсеше? — попита, правейки всичко по силите си да замаже моментната неловкост.
— Още не — отвърна Магнус. — Тъкмо започнах.
Алек отвори уста, за да предложи помощта си, но после я затвори. Едно бе да иска Магнус да се разкрие пред него, съвсем друго да се опита да проникне във вихрушката от вековни спомени, обхващащи стотици хора, десетки домове, хиляди събития.
— Това ще бъде дълъг, сложен процес — меко каза Магнус. — Възползвай се от тази възможност, за да разгледаш някои от забележителностите на Париж. Някоя и друга от по-незначителните църкви. Или един от по-малките музеи на изкуството.
— Окей — отвърна Алек. — Ще се върна скоро, за да видя как вървят нещата.
— Страхотно! — каза Магнус с малка, коса усмивка, сякаш за да му благодари за разбирането.
Ето как Алек прекара по-голямата част от деня, разглеждайки някои от забележителностите на града. Знаеше, че Париж е прочут с църквите си, така че реши да посети най-известните. Започна сред тълпите пред „Нотр Дам“ и продължи с впечатляващите витражи на „Сент Шапел“, прословутия гигантски орган в „Сент Йосташ“, умиротвореното сенчесто спокойствие на „Сен Сюлпис“. В „Сент Мари-Мадлен“ съзерцава статуята на Жана д’Арк много по-дълго, отколкото бе очаквал. Жана бе изпъната като за битка, стиснала меч, готова за удар. Лицето ѝ беше вдигнато нагоре, сякаш срещу каквото и да беше изправена, то бе далеч по-високо от нея. Беше много нефилимска поза, макар че, доколкото Алек знаеше, тя не беше ловец на сенки. Решителността и безстрашното, с които се взираше в някакво невидимо чудовище, извисяващо се над нея, бяха наистина вдъхновяващи. При цялата красота на розовите прозорци и коринтските колони, които беше разгледал този ден, изражението върху лицето на Жана бе това, което остана с него часове по-късно.
Във всяка църква, която посещаваше, не можеше да не се зачуди къде ли са скрити нефилимските оръжия. В почти всяка църква на света нефилимска руна посочваше пътя към запас от оръжия, предвидени за употреба в случай на непредвидени обстоятелства. Естествено, би могъл да попита някой от парижките ловци на сенки, само че не искаше да се разчува, че двамата с Магнус са в града. В „Нотр Дам“ прекара няколко минути, разглеждайки каменните подове в търсене на позната руна, ала започна да привлича погледи — повечето посетители гледаха нагоре, не към пода. Така че се отказа; мястото беше огромно и оръжията можеше да са скрити навсякъде.
Общо взето, не привличаше внимание, но преживя един ужасен момент, когато сред множеството на „Пон дез Ар“ зърна две фигури с познати знаци по ръцете. Обърна се рязко и тръгна в обратната посока, свървайки в първата изпречила му се тясна уличка. Когато се показа няколко минути по-късно, непознатите ловци на сенки си бяха отишли.
В продължение на няколко мига остана на оживената улица, чувствайки се ужасно сам. Не беше свикнал да се крие от други ловци на сенки; та те бяха негови колеги и съюзници. Беше необикновено, неприятно усещане. Само че сега, когато трябваше да оправят историята с култа, не му се искаше пътищата им да се пресекат. Не че нямаше доверие на Магнус — дори за миг не вярваше, че Магнус е замесен с „Алената ръка“ сега. Дали обаче бе възможно да се е замесил с тях на шега преди двеста години, през една пиянска нощ? Това не беше толкова немислимо. Щеше му се да се обади на Магнус, но не искаше да го безпокои по средата на проучванията му.
Извади телефона, докато отново поемаше из улиците, и позвъни вкъщи. Няколко секунди по-късно чу познатия глас на сестра си.
— Здрасти! Как е Париж?
Усмивка изви устните му.
— Здравей, Изабел.
Някъде на заден план се разнесе силен трясък и до ушите му достигна друг глас.
— Алек ли е? Дай ми телефона!
— Какъв беше този шум? — попита Алек, мъничко разтревожен.
— А, просто Джейс — отвърна Изабел нехайно. — Долу ръцете, Джейс. Той се обади на мен.
— Не, имам предвид шума, сякаш хиляда варела за боклук падат от небето.
— О, Джейс тъкмо размахваше една грамадна брадва на верига, когато ти се обади. Джейс! Брадвата ти заседна в стената. Не е важно, Алек. Разкажи ми за пътуването си! Как е Магнус? И нямам предвид как се чувства.
Алек се закашля.
— Искам да кажа, как са уменията му и нямам предвид магическите му умения — поясни Изабел.
— Да, разбрах какво имаш предвид — сухо каза Алек.
Не беше като да има отговор за Изабел по този въпрос. Когато двамата с Магнус излизаха заедно в Ню Йорк, на няколко пъти наистина му се беше искало да стигнат по-далеч, само че се бе уплашил от силата на чувствата си. Бяха се целували и бяха правили някои други неща. Това беше всичко засега и Магнус никога не го беше притискал за нещо повече. После бе дошла войната, а след нея Магнус го беше поканил да попътуват из Европа и той беше приел. Беше предположил, че и двамата са наясно какво означава това, че е готов да отиде навсякъде и да направи всичко с Магнус. Беше навършил осемнайсет години, беше възрастен. Можеше сам да взема решения.
Само че Магнус не беше направил никакъв ход. Той винаги бе толкова внимателен с него. На Алек му се щеше да не е чак толкова внимателен, защото него не го биваше особено в разговорите, най-малко пък в неловките разговори за чувства (с други думи — всички разговори за чувства), и не знаеше как да повдигне въпроса за това, че е време да отидат по-далеч. Алек не се беше целувал с никого преди Магнус. Знаеше, че Магнус несъмнено има голям опит. Това го правеше още по-нервен, но в същото време да се целува с Магнус бе най-фантастичното усещане на света. Когато се целуваха, тялото на Алек от само себе си се устремяваше към Магнус, приближавайки се колкото бе възможно, движейки се по онзи инстинктивен начин, по който го правеше само когато се биеше. Не беше вярвал, че е възможно нещо да му се струва толкова правилно, нито да означава толкова много, и ето че сега бяха заедно в Париж, сами, и всичко би могло да се случи. Беше толкова вълнуващо, колкото и ужасяващо.
Несъмнено Магнус също искаше да стигнат по-далеч. Нали?
Мислел си бе, че нещо ще се случи в нощта с балона, само че това с демонския култ обяснимо бе отвлякло вниманието на Магнус.
— Алек! — извика Изабел в телефона. — Там ли си още?
— О… да, извинявай. Тук съм.
Гласът ѝ омекна.
— Неловко ли е? Знам, че първата ваканция заедно е време, което може както да заздрави, така и да развали една връзка.
— Какво искаш да кажеш с това, че можело да заздрави или да развали една връзка? Ти никога не си ходила на почивка с когото и да било!
— Знам, само че Клеъри ми зае няколко мундански списания. — Гласът на Изабел стана по-жизнерадостен. Приятелството между Клеъри и Изабел бе спечелено с усилия, но тя като че ли го ценеше още повече именно заради това. — Според списанията първото пътуване заедно е жизненоважен тест за съвместимостта на една двойка. Именно тогава наистина се опознавате един друг и как си пасвате и решавате дали връзката ще сработи в дългосрочен план.
Алек почувства как в стомаха му ляга буца и побърза да смени темата.
— Как е Саймън?
Това, че повдигна въпроса за Саймън, красноречиво говореше за отчаянието му, тъй като никак не му харесваше мисълта сестра му да излиза с вампир. Макар че като за вампир той изглеждаше свестен тип. Алек не го познаваше много добре. Саймън доста приказваше, обикновено за неща от мунданския свят, за които Алек никога не беше чувал.
Изабел се засмя, като че ли попресилено.
— Добре е. Искам да кажа, не знам. Виждам го от време на време и той изглежда добре, не че ме е грижа. Нали ме знаеш каква съм с момчетата… той е като малка играчка. Малка играчка с дълги зъби.
Изабел беше излизала с доста момчета, но никога не бе заемала такава отбранителна позиция. Може би това изпълваше Алек с подобно притеснение, когато ставаше дума за Саймън.
— Стига само ти да не се превърнеш в неговата играчка — каза той. — Слушай, имам нужда от една услуга.
Тонът на Изабел стана рязък.
— Защо говориш с такъв глас?
— Какъв глас?
— С гласа „Аз съм ловец на сенки и имам официална задача“. Алек, ти си на почивка. Предполага се да се забавляваш.
— Забавлявам се.
— Не ти вярвам.
— Ще ми помогнеш ли, или не?
Изабел се засмя.
— Естествено, че ще ти помогна. В какво сте се забъркали с Магнус?
Беше обещал на Магнус, че няма да каже на никого, но несъмнено Изабел не се броеше.
Извърна се от тълпата наоколо и закри слушалката със свободната си ръка.
— Искам да го запазиш в тайна. Не е нужно мама и татко да научават. Нито пък Джейс.
Откъм телефона се разнесе шумолене.
— Алек, да нямаш неприятности? Мога да бъда в Аликанте до половин час и в Париж — до три.
— Не, не, нищо такова.
Изведнъж си даде сметка, че бе пропуснал да се скрие с магически прах, така че мунданите да не могат да чуят разговора му, ала също като в Ню Йорк, тълпите в Париж минаваха покрай него, без да го забелязват. На разговорите по мобилни телефони, колкото и публични да бяха, не се обръщаше никакво внимание; очевидно това беше универсален закон.
— Може ли да прегледаш архивите на Института за култ, на име „Алената ръка“?
— Разбира се. Можеш ли да ми кажеш защо?
— Не.
— Ще видя какво мога да направя.
Не го притисна повече. Изабел никога не го притискаше, за никоя от тайните му. Това бе една от многото причини Алек да има доверие на сестра си.
От другия край на линията се разнесе шум от сборичкване.
— Разкарай се, Джейс! — изсъска Изабел.
— Всъщност може ли да поговоря с Джейс за минутка?
Имаше нещо, за което искаше да попита, а не му беше удобно да говори за това със сестра си.
— Е, добре — отвърна Изабел. — Ето ти го.
Разнесе се ново шумолене, а после Джейс се прокашля и каза небрежно, сякаш допреди миг не се беше боричкал с Изабел за телефона.
— Здрасти.
Алек се усмихна.
— Здрасти.
Почти можеше да го види, Джейс, който го беше помолил да станат парабатаи, а после винаги се преструваше, че не се нуждае от такъв. Само че Алек не можеше да бъде заблуден.
Джейс живееше в Нюйоркския институт, откакто Алек беше на единайсет години. Алек открай време го обичаше, намираше го за толкова близък и скъп, че за известно време беше объркан каква любов точно изпитва. Мислейки си за Джейс сега, изведнъж осъзна за кого му беше напомнила магьосницата Теса.
Изражението ѝ — сериозно, ала озарено от тиха светлина — бе досущ като това на Джейс, когато свиреше на пиано.
Алек се отърси от странната мисъл.
— Как е Париж? — попита Джейс нехайно. — Ако не се забавляваш, можеш да се прибереш по-рано.
— Париж е чудесен. Как са нещата?
— Ами моята работа е да изглеждам добре и да се бия с демони. И двете вървят страхотно.
— Отлично. Слушай, Джейс, мога ли да те попитам нещо? Ако искаш нещо да се случи и ти се струва, че може би ще се случи, но другият като че ли чака ти да му дадеш сигнал, че си готов… че може би си готов… не… че определено си готов може би, как трябва да постъпиш? В тази хипотетична ситуация.
Последва пауза.
— Хмм — отвърна Джейс най-сетне. — Радвам се, че се обърна към мен с този въпрос. Смятам, че трябва да дадеш сигнал.
— Страхотно. Да, това се чудех. Благодаря, Джейс.
— Трудно е да отработиш сигналите по телефона — отбеляза Джейс замислено. — Ще помисля над различните сигнали и ще ти покажа, когато се прибереш. Като например един сигнал за „зад теб се промъква демон, пронижи го“, нали? Нужен е обаче различен сигнал, ако зад теб се промъква демон, но аз съм го взел на мушка. Струва ми се логично.
Пак се възцари мълчание.
— Нека отново се чуя с Изабел.
— Чакай, чакай — каза Джейс. — Кога се прибираш?
— Изабел! — заповяда Алек.
Разнесоха се звуците на ново сборичкване, докато Изабел си връщаше притежанието на телефона.
— Сигурен ли си, че не искаш да дойда, за да помогна? Или с Магнус предпочитате да бъдете сами?
— Предпочитаме да бъдем сами — твърдо заяви Алек. — И всъщност трябва да затварям. Обичам те, Изабел.
— Обичам те — отвърна Изабел. — Чакай! Джейс пак иска телефона. Казва, че е възможно да е разбрал погрешно въпроса ти.
Намери Магнус в същата поза, в която го беше оставил. Сякаш изобщо не беше помръднал, ала циклонът от хартия, снимки и книги, който го заобикаляше, като че ли бе станал двойно по-голям и двойно по-хаотичен.
— Алек! — каза той жизнерадостно; изглежда, че настроението му доста се беше подобрило. — Как е Париж?
— Ако бях ловец на сенки, живеещ в Париж — отвърна Алек, — щеше да ми се наложи да тренирам двойно по-усърдно, за да компенсирам всички пъти, в които спирах за кафе и нещичко за хапване.
— Париж — заяви Магнус — е най-невероятният град на света за това да поспреш за кафе и нещичко за хапване.
— Донесох ти pain au chocolat3 — каза Алек и вдигна леко поомачкан бял хартиен плик.
Магнус раздели стената от книги и листове като завеса и даде знак на Алек да пристъпи вътре.
— Открих нещо. Влез. — Алек понечи да остави плика и Магнус поклати глава. — Вземи този pain du chocolat със себе си.
Алек пристъпи колебливо вътре и застана до Магнус. Магьосникът извади сладкиша от плика с една ръка, а с другата махна към един от замръзналите образи, придърпвайки го пред тях — намусен, зеленокож и белокос магьосник, облечен в чувал за картофи и седнал на дървена маса, отрупана с калаени чаши.
Рейгнър Фел — помисли си Алек. Снимката му висеше на стената у Магнус. Той беше споменал, между другото, няколко дни след смъртта на Рейгнър, че двамата са били приятели. За Алек ставаше все по-очевидно, че са били близки. Зачуди се защо Магнус не беше казал, че е така, когато Рейгнър загина, но по това време се намираха в разгара на война. Алек и Магнус все още се опитваха да открият какво са един за друг.
Не можеше да се каже точно, че Магнус го беше скрил от него.
На масата срещу Рейгнър седеше Магнус, гол до кръста, вдигнал ръце с отворени длани. Изглежда, че се опитваше да омагьоса една бутилка.
Магнус щракна с пръсти и снимката потрепери и се увеличи. Той преглътна.
— Съвсем ясно си спомням тази нощ. Играех игра на надпиване. По-рано буквално бяхме изгубили ризите от гърба си от няколко сиренари, които се оказаха опитни картоиграчи. Някъде между четвъртата и деветата кана греяно вино подхванахме задълбочена дискусия за смисъла на живота и по-точно — колко по-лесен би бил животът, ако съществуваше начин да използваме открито уменията си, без мунданите да се посират от страх и да се опитват да ни изгорят на клада при всеки помен от магия.
— Двамата с Рейгнър сте решили, че създаването на демонопоклоннически култ ще направи живота ви по-лесен? — попита Алек невярващо.
— Светът понякога е суров към магьосниците. Понякога ни обзема изкушение да бъдем сурови в отговор.
Възцари се мълчание. Най-сетне Магнус въздъхна.
— Не сме говорили за призоваване на демони. Говорихме за това колко смешно би било да се престорим на демони и да накараме лековерните мундани да правят разни неща.
— Какви неща?
— Каквото поискаме. Да масажират стъпалата ни, да тичат голи из селския мегдан, да замерят свещениците с развалени яйца. Нали се сещаш, нормалните неща, които прави един измислен култ.
— Аха — каза Алек. — Нормалните неща.
— Не си спомням да сме го направили наистина. Би могъл да си помислиш, че основаването на култ е нещо запомнящо се. Всъщност не помня почти нищо след онази нощ. Следващият ми спомен е чак след три години, как отивам на ваканция в Южна Америка. Беше особено силно греяно вино, но три години амнезия ми се струва малко прекалено.
Магнус беше придобил мрачно изражение.
— Този разговор плюс тригодишна загуба на памет не ми изглежда добре. Разговорът е много подозрителен, а загубата на памет е много удобна. Трябва незабавно да открия „Алената ръка“.
Алек кимна решително.
— Откъде ще започнем?
Възцари се дълго мълчание, сякаш Магнус внимателно обмисляше следващите си думи. Гледаше Алек почти недоверчиво. Нима смяташе, че Алек няма да е в състояние да помогне?
— Ще започна, като се свържа с някои долноземци за информация относно култа.
— Какво мога да направя аз? Искам да ти помогна — настоя Алек.
— Ти винаги го правиш. — Магнус се прокашля и добави: — Мислех си, че е срамота да прекъснеш първото си посещение в Париж с глупави проблеми от моето минало и куп заблудени мундани. Днес си изкара добре, нали? Защо не се позабавляваш? Това няма да продължи дълго. Ще се върна още преди да е започнало да ти липсвам.
— Как бих могъл да се забавлявам, ако ти имаш неприятности без мен?
Магнус все още го гледаше по онзи странен, предпазлив начин. Алек не разбираше какво става.
— Винаги можеш да отидеш на кабаре — измърмори Магнус.
Усмихна се, но Алек не отвърна на усмивката му. Това не беше шега. Помисли си за ярките снимки, потрепващи във въздуха, и скръсти ръце.
Алек имаше трима близки приятели: Изабел, Джейс и приятелката им от детинство Ейлийн, която беше по-скоро приятелка на Изабел, отколкото негова. Познаваше ги и се биеше заедно с тях от години. Свикнал бе да е част от отбор.
Не беше свикнал да харесва някого толкова много, но да не го познава като самия себе си. Беше предположил, че след като с Магнус се бяха били рамо до рамо, сега двамата са един отбор. Не знаеше какво да прави, ако Магнус не искаше да бъдат отбор. Едно обаче знаеше.
— Магнус, аз съм ловец на сенки. Да спирам демони и техните поклонници, е част от работата ми. По-голямата част от работата ми. И най-вече някой трябва да ти пази гърба. Няма да отидеш без мен.
Изведнъж се почувства така сам. Беше дошъл на това пътуване, за да опознае Магнус, ала може би беше невъзможно да го опознае. Може би Магнус не искаше да бъде опознат. Може би виждаше Алек като още една от снимките, които се рееха във въздуха, отлитащите мигове, които сега трябваше да положи усилие, за да си спомни.
Защото Магнус искаше да опази историята с демонския култ в тайна и никой от тях не беше сигурен, Алек изведнъж осъзна, че в тайна включваше и него. Ами ако Магнус действително беше извършил нещо ужасно преди стотици години? Ами ако в изгубените спомени Алек откриеше един глупав, безсърдечен или жесток Магнус?
Магнус се приведе напред, като никога сериозен.
— Ако дойдеш с мен, онова, което открием, може да не ти хареса. На мен може да не ми хареса.
Алек се отпусна съвсем мъничко. Не можеше да си представи Магнус да бъде жесток.
— Готов съм да поема този риск. Е, какъв е планът ни?
— Искам имена, местата им за срещи и оригинала или копие от „Червените магически свитъци“ — отвърна Магнус. — И знам точно къде да отида. Слънцето много скоро ще залезе… ще стигнем на Парижкия пазар на сенките тъкмо когато отваря.
— Никога не съм бил на Пазар на сенките — отбеляза Алек. — Този в Париж особено бляскав и елегантен ли е?
Магнус се разсмя.
— О, не! Той е истинска кочина.
— Добре дошъл — заяви Магнус — на Арен дьо Лютес. Бил е гладиаторска арена. Бил е гробище. Сега е шейсет и осмият най-популярен туристически обект в Париж. А тази вечер е мястото, където елфическата ти леля Марта идва, за да си купи месечния запас от забранени от закона очи на тритон.
Стояха пред входа на Пазара — тясна уличка, минаваща покрай древни каменни трибуни. За онези, които бяха надарени със Зрението, уличката излизаше на голям кръг от отъпкан пясък, който все още ясно очертаваше яма за гладиатори, празен, ако не се брояха неколцина души. Ала за обитателите на Пазара това бе лабиринт от сергии, претъпкан с долноземци, хаос от викове и миризми.
Още преди да влязат, вече бяха привлекли изучаващи погледи. Алек ги усещаше и беше неспокоен и нащрек. Едно селки им хвърли разтревожен кос поглед, докато се приближаваше, а после свърна демонстративно.
Алек беше облякъл коженото си яке над пуловера, чиято качулка беше придърпал ниско, за да засенчи лицето си. Меки кожени ръкавици скриваха руните на ръцете му. Не можеше обаче да заблуди никого. Алек никога не можеше да мине за друго, освен за дете на Ангела. Беше очевидно от стойката, изяществото, погледа в очите му.
На нефилимите не беше забранено да посещават Пазара, но не бяха и добре дошли. Магнус се радваше, че Алек е до него, но това усложняваше нещата.
В навалицата от хора, минаващи по тясната уличка, за да излязат на същинския Пазар, изпитаха кратка, но силна клаустрофобия. Миришеше на мокри животни и застояла вода и всички бяха неприятно близо. А после взрив от ярка светлина приветства появата им на онова, което обитателите на Пазара наричаха — La Place des Ombres4. Тук миришеше на горящо дърво и подправки, на тамян и билки, съхнещи на слънцето. За Магнус то беше приятно познато, константа през десетилетия, векове на промяна.
— Парижкият пазар на сенките не е като повечето Пазари на сенките. Той е най-старият в света и има политическа и кървава история. Почти всеки по-значителен конфликт, който долноземците са имали с мундани, нефилими или помежду си преди деветнайсети век, е започвал именно тук. — Магнус претегли внимателно следващите си думи. — Това, което се опитвам да кажа, е да внимаваш.
Когато поеха покрай първите дюкяни, Магнус забеляза, че движението им е съпроводено от напрежение. Долноземците се събираха на групички и си шушукаха. Стрелкаха ги с обвинителни погледи, а някои от търговците спускаха пердето или затваряха прозорците си, когато ги видеха да се приближават.
Челото на Алек беше свъсено, стойката му — скована. Магнус спря, посегна демонстративно към ръката му и я стисна здраво. Един върколак тресна прозорчето на дюкяна си с ръмжене, когато минаха покрай него.
— Бездруго не исках да пазарувам оттам — каза Алек.
— Естествено, че не — отвърна Магнус. — Никой не иска да яде на място, наречено „Вълчи бургер“. Ама че канибалско.
Алек се усмихна, но Магнус предположи, че е само заради него. Очите му продължаваха да оглеждат всичко наоколо, бдителността му беше рефлекс, който му бяха набивали цял живот. Магнус пусна ръката му и го остави да се отдръпне мъничко настрани и назад; знаеше, че Алек си е избрал мястото, откъдето имаше най-добра видимост.
Първата им спирка беше голяма червена шатра, която се открояваше на една от главните алеи. Беше дълга, висока и тясна, разделена на преддверие и просторно основно помещение отзад. Вляво от входа имаше табелка с винена бутилка, пълна с червена течност, на която пишеше: КРЪВТА Е ЖИВОТ. ЖИВЕЙТЕ ДОБРЕ.
Магнус отметна червените завеси и пъхна глава в задната стая, където видя първия (и вероятно единствен) дегустатор на кръв, седнал зад извито махагоново писалище. Пенг Фанг имаше външния вид на млад мъж на двайсет и няколко години и широко, приятно лице с темпераментно излъчване и искрящи очи. Кичур от черната му коса беше боядисан в яркожълто, което му придаваше вид на дружелюбна пчела. Беше покачил крака върху писалището и си подсвиркваше весела мелодия.
Магнус познаваше Пенг Фанг от началото на осемнайсети век, когато кръвопреливанията започнаха да придобиват огромна популярност. Магнус се възхищаваше на предприемчивия дух, а Пенг Фанг имаше такъв в изобилие. Забелязал бе дупка в пазара — както и на Пазара — и я беше попълнил.
— Я виж ти, великият магьосник на Бруклин. — По лицето на Пенг Фанг се разля бавна усмивка на удоволствие. — Отбиваш се, за да си поприказваме? Обикновено се интересувам преди всичко от бизнес, но с теб бизнесът би бил удоволствие.
Пенг Фанг флиртуваше с всички. Беше толкова последователен в това, че Магнус понякога се чудеше дали интересът му е истински. Сега, разбира се, това нямаше значение.
— По работа, боя се — отвърна със свиване на рамене и усмивка.
Пенг Фанг също сви рамене. Усмивката все така не слизаше от лицето му.
— Никога не обръщам гръб на възможността за печалба. Нуждаеш се от съставки за някоя отвара? Имам стъкленица с кръв на драконов демон. Сто процента огнеупорна.
— Ама, разбира се, аз непрекъснато се тревожа дали кръвта ми няма да се подпали. Не, днес не ми трябва кръв. Нуждая се от информация за „Алената ръка“.
— Напоследък доста чувам за тях. — Пенг Фанг погледна през рамото на Магнус и млъкна. Магнус обърна глава и видя Алек да се появява колебливо през завесата. Пенг Фанг стана и го изгледа студено. — Моите извинения, ловецо на сенки. Както виждаш, зает съм с клиент. Може би, ако се върнеш по-късно, ще мога да ти услужа.
— Той е с мен — заяви Магнус. — Александър Лайтууд, това е Пенг Фанг.
Пенг Фанг присви очи.
— Да не съм чул коментари относно името ми5. Очевидно родителите ми не са очаквали момченцето им да стане вампир, когато порасне. Не намирам коментарите относно името ми за забавни.
Магнус реши, че това едва ли е най-подходящият момент да спомене, че Пенг Фанг бе известен като Фанг Фанг сред приятелите си. Пенг Фанг очевидно не проявяваше желание да се сприятели с Алек. Беше вперил поглед в него, сякаш очакваше, че той всеки момент ще му се нахвърли. Разбира се, поведението му не бе напълно необосновано, като се имаше предвид, че ръката на Алек лежеше небрежно върху дръжката на серафимската кама на кръста му.
— Здрасти — каза той. — Тук съм с Магнус. Тук съм заради Магнус. Никой друг ловец на сенки не знае, че съм дошъл. Просто търсим информация за „Алената ръка“. — И след кратко мълчание, добави: — Важно е.
— Какво бих могъл да знам за тях? — отвърна Пенг Фанг. — Нека те уверя, ловецо на сенки, че не въртя бизнес с култове. Всичко при мен е съвсем почтено. Най-обикновен търговец на кръв, който продава най-хубавата законна и лицензирана кръв на порядъчни долноземци. Ако искаш да закупиш кръв, велики магьоснико, на драго сърце ще те посъветвам в избора ти. Ако не, боя се, че не мога да ти помогна.
— Чухме, че имали нов лидер — каза Алек.
— Не знам нищо за него — отсече Пенг Фанг.
— Него? — повтори Магнус. — Е, и това е нещо. — Пенг Фанг се намръщи. — Допреди малко изглеждаше готов да помогнеш.
Тримата останаха в това положение, мълчаливи в продължение на няколко мига, преди Пенг Фанг отново да се настани зад писалището и да започне да прелиства хартии.
— Е, не мога да допусна хората да започнат да говорят, че доноснича на ловците на сенки.
— Познаваме се отдавна — каза Магнус. — Ако ми имаш доверие, можеш да имаш доверие и на него.
Пенг Фанг вдигна очи от листовете.
— Имам ти доверие. Ала това не означава, че ще имам доверие на ловците на сенки. Никой няма доверие на ловците на сенки.
След миг Алек каза с обтегнат глас.
— Хайде, Магнус. Да си вървим.
Магнус се опита да улови погледа на Пенг Фанг, докато излизаха. Той обаче упорито изучаваше листовете, без да им обръща никакво внимание. Магнус и Алек спряха отвън. Скръстил здраво ръце на гърдите си, Алек гледаше неспокойно множеството, което минаваше покрай тях. Изглеждаше така, сякаш е охранителят на Пенг Фанг.
— Извинявам се за това — каза Магнус.
Не можеше да вини долноземците, че бяха подозрителни към ловците на сенки. Не можеше да вини и Алек, задето се чувстваше засегнат.
— Виж — заяви Алек. — Така няма да се получи. Защо не продължиш сам. Аз ще се държа далече от погледите и ще се съберем, когато се сдобиеш с информация.
Магнус кимна.
— Ако искаш да се върнеш в апартамента…
— Нямах това предвид. Исках да кажа ти да продължиш сам, а аз ще се държа настрани и ще те следвам, докато обикаляш Пазара. Няма да се намесвам, освен ако не си в опасност. — Алек се поколеба. — Но ако искаш да си вървя…
— Не, искам да си наблизо.
Алек се огледа мъничко смутено наоколо, а после придърпа Магнус към себе си. Навалицата и шумотевицата на Пазара на сенките се превърнаха в едва доловимо жужене. Възелът от раздразнение в гърдите на Магнус се поразхлаби. Той затвори очи. Всичко беше притихнало, застинало и сладостно.
— Махнете се от шатрата ми! — кресна Пенг Фанг изведнъж, при което Магнус и Алек отскочиха рязко един от друг. Магнус се обърна и го видя да ги гледа сърдито през отвора на шатрата. — Стига си прегръщал ловци на сенки пред магазина ми! Никой няма да си купи кръв от някой, който има сергия за прегръщане на ловци на сенки пред дюкяна си! Махайте се!
Алек се отдръпна назад, за да потъне сред тълпата минувачи. Протегна ръка и прокара пръсти по тази на Магнус, докато се скриваше.
— Ще бъда наблизо — каза тихо, но така, че Магнус да го чуе. — Ще ти пазя гърба.
Пусна го и светът около Магнус се завърна като вихрушка. Алек го нямаше, беше се слял с множеството.
Магнус нави бутилковозелените си ръкави.
Опита се да прогони неловкото усещане, което го бе заляло, когато Алек беше казал: Така няма да се получи.
През следващия половин час Магнус обикаляше между магьосниците и елфите на Пазара на сенките, мъчейки се да купи информация. Сега, когато Алек не беше с него, се сливаше с останалите без проблем. Опитваше се да изглежда нормално, а не така, сякаш се намира под облак от подозрение или е на работа. Отби се през Les Changelings en Cage (сергия с противоелфически амулети, която се държеше от един начумерен магьосник), както и Le Tombeau des Loups (Гроба на вълците, сергия, където се продаваха антивърколашки магии и която очевидно се държеше от вампири). Погали най-различни забранени, странни на вид същества, които, подозираше, скоро щяха да се превърнат в съставки за отвари.
На няколко пъти поспря, за да погледа различни демонстрации на умения на магьосници от далечни земи, тласкан от професионално любопитство. Купи си редки магически съставки, които можеха да се намерят единствено на пазарите в Европа. Щеше истински да зарадва глутница върколаци в Мексико, осигурявайки им отвара, която да възвърне изгубеното обоняние на главатаря им.
Дори успя да си уреди нова задача, след като приключеше с тази неприятна история с култа, разбира се. Рибарска флота в Амстердам си имаше неприятности с пасаж русалки, подмамващи моряците да се хвърлят през борда. Щеше да се свърже с тях.
Не научи обаче нищо за „Алената ръка“.
От време на време поглеждаше назад, опитвайки се да зърне Алек. Нито веднъж не успя да го види.
Именно по време на едно от тези поглеждания назад, усети как го завладява същото чувство, както и по време на разходката, след като балонът им се разби — че го следят недружелюбни очи. Почувства студено усещане за заплаха, като задаващо се лошо време.
Измърмори заклинание, което да го предупреди, ако е привлякъл прекалено внимание, и докосна ушите си с ръце. Начаса усети гъделичкане в лявото ухо, лекичко, като допир с перо. Огледа се наоколо, но не забеляза нищо необичайно. Може би бе просто Алек, държащ го под око.
Минаваше покрай дюкян, пълен с наметала, когато усети по-силен допир, две первания по ухото, които едва не го накараха да подскочи.
— Истинска кожа от селки — каза собственикът на дюкяна с надежда. — Етично отгледано. Или пък какво ще кажеш за това? Козина от върколаци, които искаха да бъдат обръснати, за да бъдат по-аеродинамични.
— Прекрасно — отвърна Магнус, без да спира.
Свърна в една странична уличка, отдалечаваща се от основната част на пазара, а после зави още веднъж и се озова в задънена улица. Усети ново перване по ухото, последвано от подръпване.
Ръцете му лумнаха с магия и той заяви в празния въздух:
— Поласкан съм, но няма ли да е по-добре да престанем с игричките и да поговорим очи в очи?
Никакъв отговор.
Изчака още няколко мига, преди да остави пламъците да угаснат в ръцете му. Върна се до началото на уличката и в мига, в който пристъпи обратно в цивилизацията, почувства силно дръпване по ухото. Някой се взираше изключително настойчиво в него.
— Магнус Бейн! Стори ми се, че си ти.
Магнус се обърна по посока на гласа.
— Джони Рук! Какво правиш в Париж?
Джони Рук бе един от малцината мундани, които притежаваха способността да виждат Света на сенките. Обикновено се подвизаваше на Пазара на сенките в Лос Анджелис.
Магнус го измери с не особено ентусиазиран поглед. Джони имаше късо подстригана мръсно руса коса и едва набола брада; носеше черен тренчкот и тъмни очила (въпреки че беше нощ). В лицето му имаше нещо странно: Магнус беше чул слух, че Джони бил наел феи, за да подобрят за постоянно чертите му, но ако беше така, според Магнус си беше дал парите напразно. Беше известен като Мошеника Рук и беше неизменно верен на образа, който си беше създал.
— Канех се да те попитам същото — отвърна Джони, видимо обзет от любопитство.
— Ваканция — каза Магнус неопределено. — Как е синът ти? Кат, нали така?
— Кит. Добро момче е той. Расте като гъба. Бързи ръце, много полезно в моята работа.
— Караш детето си да пребърква джобове?
— Понякога. Понякога прехвърля разни дреболии, като ключове. Друг път прави разни трикове. Най-различни неща. Има много таланти.
— Не е ли на десетина години? — попита Магнус.
Джони сви рамене.
— Много е напреднал.
— Очевидно.
— Нещо специално ли търсиш на Пазара? Навярно бих могъл да ти помогна.
Магнус затвори очи и бавно преброи до пет. Напук на здравия разум, подхвърли нехайно:
— Какво знаеш за „Алената ръка“?
Джони направи физиономия.
— Култ. Почитат Асмодей.
Сърцето на Магнус подскочи.
— Асмодей?
Джони го погледна рязко.
— Не е име, което чуваш всеки ден — добави Магнус, надявайки се, че това е достатъчно обяснение.
Беше име, което самият той бе чувал по-често, отколкото му харесваше. И по една случайност (както се надяваше), Асмодей бе Принцът на Ада, който му беше дал живот.
Нима би основал култ в името на баща си? Не можеше да се каже, че двамата са близки. Не можеше да си представи как прави нещо подобно, дори на шега.
Дали щеше да се наложи да каже на Алек, че Асмодей му е баща? Алек никога не го беше питал кой е демоничният му родител и Магнус нямаше никакво желание да му каже. Повечето магьосници бяха родени от обикновени демони. За лош късмет на Магнус, неговият баща беше един от деветте принцове на Ада.
— Асмодей? — повтори. — Сигурен ли си?
Джони сви рамене.
— Не мислех, че е някаква тайна. Просто го чух някъде.
Значи, можеше и да не е вярно. Нямаше смисъл да казва на Алек, помисли си Магнус, ако не беше вярно. Теса не го беше споменала, а несъмнено щеше да го направи, ако смяташе, че култът почита баща му.
Магнус си пое дъх малко по-леко. Уви, върху лицето на Джони имаше лукаво изражение, което му беше твърде добре познато.
— Възможно е да знам повече — подхвърли Джони небрежно.
Магнус щракна с пръсти. Малък жълт мехур изскочи от върха им и се наду, докато не ги обгърна. Шумът на Пазара замря, оставяйки ги в сфера от пълна тишина.
Магнус въздъхна тежко. И друг път се бе намирал в това положение.
— Каква е цената ти?
— Информацията е твоя срещу съвсем незначителната цена да ми дължиш малка услуга, която да бъде уточнена в бъдеще.
Джони му отправи широка, окуражителна усмивка. Магнус го изгледа с — както се надяваше — аристократично излъчване.
— Всички знаем до какво водят неуточнените услуги. Веднъж дадох неопределено обещание да помогна някому и прекарах седем месеца омагьосан и живеещ в аквариума на една дриада. Не искам да говоря за това — побърза да добави, когато Джони понечи да каже нещо. — Никакви неуточнени услуги в бъдеще!
— Окей — заяви Джони. — Какво ще кажеш за една точно определена услуга, направена сега? Знаеш ли начин, който би могъл да отклони вниманието на нефилимите от нещо? Или от някого?
— Правиш нещо, което нефилимите не биха одобрили?
— Очевидно. Но сега може би повече, откогато и да било.
— Мога да ти дам едно мазило — предложи Магнус. — То отблъсква вниманието от човека, покрит с него.
— Мазило? — повтори Джони.
— Мазило, да — каза Магнус мъничко нетърпеливо.
— Нямаш ли нещо, което бих могъл да изпия или изям?
— Не. Мазило е. Така се предлага.
— Просто адски мразя да съм целият мазен.
— Е, предполагам, че това е цената — каза Магнус — за постоянната ти престъпна активност.
Джони сви рамене.
— Колко ще получа?
— Предполагам, зависи от това колко знаеш.
Учуди се, че Джони не се опита да се спазари за нещо по-точно; обикновено гледаше да държи преговорите под контрол. По някаква причина очевидно отчаяно искаше да се добере до мазилото. На Магнус не му влизаше в работата защо. Не беше престъпление да избягваш ловците на сенки. Самият той бе срещал мнозина нефилими, които би предпочел да избегне. Не всички бяха очарователни като Алек.
— Според моята информация „Алената ръка“ наскоро са напуснали седалището си във Венеция — каза Магнус. — Някаква представа къде са отишли?
— Не — отвърна Джони. — Знам, че са имали тайно светилище в седалището си във Венеция, където държали свещената си книга. Нарича се Камарата. — Усмивката на Джони стана по-широка и по-зъбата. — В нея се прониква с тайна парола. Ще ти я кажа срещу десет шишета с отварата.
— Мазило.
— Десет шишета с мазилото.
— Едно.
— Три.
— Дадено.
Двамата си стиснаха ръцете. Така се правеше бизнес.
— Добре. Трябва да откриеш каменната глава на козата и да изречеш думата „Асмодей“.
Една от веждите на Магнус подскочи.
— Паролата за влизане в бърлогата на култа, почитащ Асмодей, е „Асмодей“?
— Не знам дали си го забелязал преди — отбеляза Джони замислено, — ала последователите на култове обикновено не са най-блестящото, което светът на мунданите има да предложи.
— Забелязал съм го. Трябва също да знам… кой е източникът ти?
— Не съм обещавал да ти го кажа! — възрази Джони.
— Само че ще го направиш. Защото искаш три бурканчета с мазило и защото ти е в кръвта да бъдеш нелоялен.
Джони се поколеба, но само за миг.
— Магьосник, на име Мори Шу. Бивш член на „Алената ръка“.
— Какво прави магьосник в мундански култ? Би трябвало да е твърде мъдър за нещо такова.
— Кой знае? Говори се, че засегнал новия лидер и сега се укрива и търси закрила. Той ще знае повече за „Алената ръка“ от всеки, който все още не е част от него. До неотдавна беше в Париж, но чувам, че сега е на път към Венеция. Ако му помогнеш, ще ти каже всичко.
Тъкмо когато „Алената ръка“ напускаше Венеция, Мори Шу бе тръгнал натам.
— Благодаря, Джони. Ще ти изпратя мазилото в Лос Анджелис веднага щом се прибера от ваканция.
Жълтият балон започна да се разсейва в златни люспици, които се рееха, блещукайки, на вятъра. Докато той се стопяваше, Джони сграбчи ръкава на Магнус и изсъска неочаквано напрегнато:
— Напоследък доста феи изчезват от Пазарите на сенките. Всички са изнервени. Говори се, че „Алената ръка“ стои зад това. Ненавиждам идеята хората да избиват феи. Спри ги.
Върху лицето на Джони имаше изражение, каквото Магнус не помнеше да е виждал преди, смесица от гняв и страх.
А после какофонията на Парижкия пазар на сенките отново ги заля.
— А сега — промърмори Магнус, — къде е Алек?
— Това твоят ловец на сенки ли е? — Джони се ухили порочно; от предишното му изражение не бе останала и следа. — Определено знаеш как да разбуниш духовете, приятелю.
— Не сме приятели — отвърна Магнус разсеяно, оглеждайки множеството.
Джони се изсмя рязко.
Алек се появи като заек от фокусническа шапка иззад една сергия наблизо. Изглеждаше така, сякаш се беше въргалял в калта.
— Ловецът ти на сенки е мръсен — отбеляза Джони.
— Трябва да го видиш, когато се е издокарал.
— Сигурен съм, че е направо приказен, но по една случайност имам спешен ангажимент другаде. До следващия път, върховни магьоснико.
Джони му отдаде шеговито чест и потъна в тълпата. Магнус го остави да си върви. Много повече бе загрижен за състоянието на гаджето си. Плъзна поглед по него, не пропускайки да забележи калта, полепнала по дрехите му и опръскала щедро черната му коса. Алек притискаше лъка си до тялото, а гърдите му се повдигаха и спускаха учестено.
— Здравей, миличък — каза Магнус. — Какво ново?
Пет минути след като се отдалечи от Магнус, Алек го видя да пъха ръка в клетка, пълна с отровни, демонични маймуни с хищни нокти. Стисна леко серафимската кама, но се удържа.
Намираше се на Пазара на сенките. Правилата тук бяха различни. Знаеше това.
За щастие, Магнус просто погали едно ръмжащо създание с безгрижна ръка с пръстени, а после се отдръпна от сергията и се насочи към друга, заобиколена от протестиращи върколаци.
— Спрете потисничеството на върколаците от неживите! — извика една жена върколак, размахвайки лозунг, на който пишеше: ДОЛНОЗЕМСКО ЕДИНСТВО.
Магнус взе един памфлет и ѝ се усмихна, оставяйки я зашеметена. Магнус често имаше подобен ефект върху хората. Алек си спомни как го беше гледал търговецът на кръв по-рано. Преди да срещне Магнус, Алек понякога хвърляше скришом нервни погледи към различни момчета: Джейс или ловци на сенки, посещаващи Института, или пък мундани из оживените нюйоркски улици. Сега, когато Магнус беше в стаята, Алек не виждаше друг, освен него. Дали Магнус все още забелязваше, че мъжете са красиви, или намираше жените за привлекателни? Алек почувства как го жегва остро притеснение при мисълта колко хора биха се зарадвали, ако той се провалеше в това изпитание на връзката му с Магнус.
Придърпа качулката си малко по-ниско и продължи да го следва от разстояние.
Магнус влезе в една аптека и се залови да купува разни билки. След това поспря и поприказва с лилавокоса фея, която търсеше злато, за да нахрани базилиска си. После се прехвърли на отсрещната сергия и прекара сякаш цял час, пазарейки се за нещо, която подозрително приличаше на човешка коса.
Алек вярваше, че Магнус знае какво прави. От Магнус се излъчваше увереност без никакво усилие. Винаги изглеждаше, сякаш държи положението под контрол, дори когато не беше така. Това бе едно от нещата у него, на които Алек се възхищаваше най-много.
Магнус продължи напред и Алек го последва по съседната улица. Държеше се достатъчно назад, за да не предизвика подозрение, но в същото време се намираше само на пет скока от него. Наблюдаваше не само гаджето си, но и всички наоколо — от групичката дриади, мъчещи се да го примамят в шатрата си, до мършавата джебчийка с корона от тръни на главата, която го следваше далеч не толкова невинно.
Когато момичето направи своя ход, Алек стори същото, стисвайки шавливите ѝ пръсти, преди да бяха успели да се пъхнат в джоба на Магнус. Хвърли се напред и я издърпа между два дюкяна толкова бързо, че никой не забеляза.
Елфическото момиче се отскубна от него толкова рязко, че едната му ръкавица се измъкна, и тя видя руните му. Бледозеленият цвят се отцеди от кожата ѝ, оставяйки я сива.
— Je suis désolée6 — прошепна и виждайки недоумението на Алек, продължи: — Съжалявам. Моля те, не ме наранявай. Обещавам, че повече няма да го правя.
Беше толкова слабичка, че Алек би могъл да обгърне китката ѝ с палеца и показалеца си. Елфите рядко бяха на годините, на които изглеждаха, но тя като че ли не беше по-голяма от неговия брат Макс, който бе убит във войната. Ловците на сенки са бойци — казваше баща му. — Губим и продължаваме да се бием.
Макс беше прекалено малък, за да се бие. А сега никога нямаше да се научи. Алек винаги се боеше за сестра си и за своя парабатай, които бяха безразсъдни и безстрашни. Открай време отчаяно искаше да ги защити. И през ум не му беше минало, че трябва да е нащрек, за да опази Макс. Беше се провалил пред малкия си брат.
Макс беше почти толкова слабичък, колкото и елфическото момиче. И също като него се бе взирал в лицето на Алек, вдигнал глава, очите му бяха огромни зад стъклата на очилата.
За миг му стана трудно да диша и той извърна поглед. Момиченцето не направи опит да се възползва от възможността да се отскубне от охлабената му хватка. Когато отново я погледна, тя все още се взираше в него.
— Ъм, ловецо на сенки? Добре ли си?
Алек се отърси от замайването си. Ловците на сенки продължават да се борят, отекна гласът на баща му в главата му.
— Нищо ми няма — отвърна с леко одрезгавял глас. — Как се казваш?
— Роуз — отвърна момиченцето.
— Гладна ли си, Роуз?
Устните на момиченцето потръпнаха и то се опита да побегне, но Алек го сграбчи за ризата. Тя го плесна през ръката и като че ли се канеше да го ухапе, когато видя шепа евро в ръката му.
Алек ѝ ги подаде.
— Върви да си купиш нещо за ядене. — Парите изчезнаха в мига, в който отвори ръка. Момиченцето не му благодари, само кимна и хукна нанякъде. — И спри да крадеш — извика Алек след него.
Ето че беше останал без парите, които беше взел със себе си. Когато излизаше от Нюйоркския институт, преметнал сак през рамо, за да започне пътуването си, майка му го беше догонила и беше пъхнала пари в ръцете му, колкото и той да се беше мъчил да откаже.
— Върви и бъди щастлив — казала бе.
Алек се зачуди дали не беше преметнат от елфическото момиче. Възможно бе да е на стотици години, а феите бяха пословични с любовта си към това да мамят смъртните. Реши обаче да повярва, че наистина е онова, което изглежда — уплашено, гладно дете — и това го изпълни с щастие, че е помогнал. Така че парите бяха добре похарчени.
На баща му не му беше харесало, когато Алек бе съобщил, че си тръгва от Института, за да пътува с Магнус.
— Какво ти е казал за нас? — попитал бе Робърт Лайтууд, крачейки из стаята на Алек като уплашена котка.
Някога родителите му бяха последователи на Валънтайн, злия ловец на сенки, започнал неотдавнашната война. Алек подозираше, че Магнус би могъл да му поразкаже това-онова за тях, стига да поискаше.
— Нищо — отвърнал бе сърдито. — Той не е такъв.
— А за себе си какво ти е казал? — попитал бе Робърт. Когато Алек не отговори, той добави: — Пак нищо, предполагам.
Алек нямаше представа как изглежда в този миг, колко уплашен вид има, но лицето на баща му омекна.
— Виж, синко, не може да вярваш, че тази връзка има някакво бъдеще. Не и с долноземец или пък мъж. Аз… разбирам, че смяташ, че трябва да бъдеш верен на себе си, но понякога е най-добре да проявиш разум и да поемеш по различен път, дори ако се чувстваш… ако се чувстваш изкушен. Не искам животът ти да бъде по-труден, отколкото се налага. Толкова си млад и не знаеш какъв е светът наистина. Не искам да бъдеш нещастен.
Алек го зяпна.
— Как точно лъжите ще ме направят щастлив? Преди не бях щастлив. Сега съм.
— Как е възможно да си?
— Да казвам истината ме прави щастлив — заяви Алек. — Магнус ме прави щастлив. Не ме е грижа дали ще е трудно.
Върху лицето на баща му се бяха изписали такава скръб и тревога. Алек през целия си живот се беше страхувал да извика подобно изражение върху лицето му. Положил бе такива усилия да го избегне.
— Алек — прошепнал бе баща му. — Не искам да заминаваш.
— Татко — отвърнал бе Алек. — Ще замина.
Инстинктивна реакция го изтръгна от спомените, когато погледът му бе привлечен от червения кадифен блейзър на Магнус, проблеснал в далечината. Алек дойде на себе си и забърза натам, накъдето бе видял да отива сакото.
Когато го настигна, видя Магнус да свърва в тъмна алея зад редица сергии. Една фигура, обгърната в наметало, излезе от скривалището си и предпазливо го последва в алеята.
Алек нямаше време да ги последва бавно; вече бе изгубил Магнус от поглед, скоро щеше да изгуби и фигурата с наметалото. Втурна се да тича, като се промуши между вампир и пери, уловени в прегръдка, и бутна настрани група върколаци, които търкаляха пръчки. Стигна до началото на алеята и се долепи до стената. Надникна иззад ъгъла и видя фигурата с наметалото да се приближава към незащитения гръб на Магнус.
Сложи стрела в тетивата на лъка си и пристъпи в алеята.
— Не мърдай — каза, достатъчно силно, че онзи с наметалото да го чуе. — Обърни се бавно.
Фигурата с наметалото замръзна, разпервайки бавно ръце, сякаш за да се подчини. Алек дойде малко по-близо, за да види лицето ѝ. Едва успя да зърне тясна брадичка — човешка жена, както изглеждаше, с леко загоряла кожа — когато тя се обърна рязко, разперила пръсти. Алек политна назад, блъснат от ярка светлина, която замъгли зрението му, оставяйки само сянката на жената, тъмен отпечатък върху ослепителното сияние. Изпрати стрелата на сляпо, разчитайки на подготовката си да я насочи добре. Стрелата полетя и тъкмо преди да намери целта си, жената се премрежи от пътя ѝ. „Премрежи“ бе единственият начин да го опише. В един момент стрелата се носеше към нея, в следващия силуетът ѝ се беше извил и разтегнал и тя стоеше до отсрещната стена на алеята.
Жената отново се премрежи и се появи до него. Алек отскочи настрани, избягвайки в последния миг острието на меч. Отби следващата атака с лъка си. Обработеното с адамас дърво изтрака в метала и Алек, все още полузаслепен, замахна ниско с лъка и подкоси глезените на нападателката си, събаряйки я на земята. Вдигна високо лъка си и тъкмо се канеше да го стовари върху главата ѝ, когато тя отново се премрежи и се появи в началото на алеята.
Силен порив на вятъра, повял иззад нея, развя наметалото ѝ настрани. Част от качулката ѝ се отметна назад, разкривайки лявата половина на лицето ѝ под светлината на уличната лампа. Жена с тъмнокафяви очи и тънки устни. Права черна коса до раменете се спускаше покрай лицето ѝ, извивайки се около брадичката ѝ. Оръжието, което носеше, беше корейско, триостър меч, от онези, които бяха създадени, за да нараняват непоправимо човешката плът.
Алек присви очи. Лицето ѝ изглеждаше изцяло човешко, ала в него имаше нещо странно. Беше изражението ѝ, някак особено празно, сякаш тя непрекъснато се взираше някъде много далече.
Пронизителен звук на метал, стържещ по тухли, проряза въздуха зад него, отвличайки вниманието му за миг.
Загадъчната жена се възползва от моментното му разсейване и като вдигна меча над главата си, изрече думи на език, който Алек не разпозна, и го насочи към него. Оранжева спираловидна светлина избухна от върха му и миг по-късно земята в краката му изригна и едва не го повали. Алек се хвърли настрани, извади нова стрела от колчана и я постави в тетивата. Прицели се натам, където беше жената допреди секунда, но тя беше изчезнала.
Алек описа кръг с лъка в ръка и я забеляза, приклекнала на ръба на площадката на една сграда. Той пусна стрелата и се хвърли напред, изскачайки от алеята почти толкова бързо, колкото и стрелата. Жената се премрежи и се появи на една по-висока площадка в същата сграда. Стрелата издрънча в камъка. Жената с наметалото скочи, претъркулвайки се изящно през покрива на един дюкян, след което се изправи, тичайки по покривите на дюкяните.
Алек се втурна след нея, спринтирайки по пътеката зад тях, прескачайки торби с боклук и варели със стоки, въжета и колчета, и щайги. Жената беше бърза, ала скоростта си Алек черпеше от силата на ангелите. Настигаше я.
В края на пазара жената се озова в задънена улица. Приземи се и отново извика нещо на демоничния език. Въздухът пред нея заблещука и се раздра. Започнаха да се оформят очертанията на груб Портал.
Алек извади стрела и я задържа между пръстите си. Хвърли се към жената и тя се обърна към него, очаквайки нападение. Вместо това върхът на стрелата прониза наметалото ѝ, приковавайки я към една сергия.
— Пипнах те.
Алек светкавично зареди лъка си, прицелвайки се в нея.
Жената поклати глава.
— Не мисля така.
Алек не откъсваше очи от оръжието ѝ. Това беше грешката му. Светлина изригна от другата ѝ ръка и той политна във въздуха, размахал ръце, докато падаше. Видя как стената се приближава право към него и се извъртя, така че да я посрещне с крака. Преметна се напред и се приземи, приклекнал в калта.
Светкавично скочи на крака. Като по чудо, лъкът му не се беше счупил и той инстинктивно го вдигна. Жената — магьосницата — беше изчезнала. Всичко, което бе останало, бяха последните следи от Портала, докато той се затваряше и стопяваше. Алек описа кръг, вдигнал лъка си. Свали гарда едва когато се увери, че жената наистина я няма.
Тя беше магьосница, но и обучен воин. Представляваше сериозна заплаха.
— Магнус — ахна Алек.
Изведнъж му хрумна, че няма никаква гаранция, че магьосницата работи сама. Ами ако целта ѝ бе да го накара да се отдалечи от Магнус? Втурна се обратно към алеята, без да си прави труда да избягва нищо, изпречило се на пътя му, събаряйки колчета и палатки. Възмутените викове на обитателите на Пазара на сенките го следваха, докато тичаше.
Слава на Ангела, Магнус изглеждаше напълно невредим, беше излязъл от другия край на алеята, без да забележи нищо, и сега стоеше край един ъгъл наблизо и разговаряше със съмнителен на вид мундан с тренчкот и тъмни очила. В мига, в който го зърна, мъжът се сепна и побягна. Алек разбираше, че долноземците и ловците на сенки невинаги се погаждаха, но започваше да приема отношението на Пазара лично.
Магнус грейна в усмивка, когато го видя, и му помаха да се приближи. Алек почувства как и собственото му изражение омеква. Твърде много се тревожеше. Но като че ли винаги имаше толкова причини за притеснения. Нападения на демони. Усилието да защити онези, които обича, от нападения на демони. Непознати, опитващи се да го заговорят. Понякога всички тези мисли като че ли лягаха на раменете му, невидим товар, който Алек едва успяваше да носи, но който не можеше да остави.
Магнус стоеше, протегнал ръка към него. Скъпоценните камъни по пръстените му блещукаха и за миг той изглеждаше див и странен, но после се усмихна нежно. Алек бе залян от привързаност и усещането за невероятен късмет, че бе успял да спечели привързаността на Магнус.
— Здравей, миличък — каза Магнус и беше удивително, че има предвид него. — Какво ново?
— Ами — отвърна Алек — някой те следваше. Аз я пропъдих. Беше магьосница. Магьосница, готова за битка.
— Някой от „Алената ръка“?
— Не съм сигурен — каза Алек. — Не биха ли изпратили повече от един, ако разполагат с цял култ?
Магнус помисли.
— Обикновено, да.
— Откри ли това, което търсеше?
— В известен смисъл. — Магнус го улови под ръка, без да обръща внимание на калта по дрехите му, и тръгна с него по пътеката. — Ще ти разкажа всичко, когато се приберем, но най-важното е, че отиваме във Венеция.
— Надявах се, че бихме могли първо да си починем. И да заминем за Венеция утре.
— О, да — съгласи се Магнус. — Ще се наспим хубаво, а после ще ми е нужна цяла вечност, докато си събера багажа, така че ще отпътуваме утре вечер и ще пристигнем на сутринта.
— Магнус. — Алек се засмя. — Това опасна мисия ли е, или все още сме на почивка?
— По малко и от двете, надявам се. Венеция е особено красива по това време на годината. Какви ги говоря? Венеция е особено красива по всяко време на годината.
— Магнус. Ще тръгнем вечерта и ще пристигнем на сутринта? Няма ли да пътуваме с Портал?
— Не — отвърна Магнус. — Според Теса от „Алената ръка“ следят използването на Портали. Ще трябва да го направим по трудния начин, като мунданите, и да вземем най-разкошния, най-луксозния влак за романтично нощно пътуване през Алпите. Виждаш ли на какви жертви съм готов в името на безопасността?
— Ловците на сенки биха използвали постоянния Портал в Идрис, за да се придвижат — изтъкна Алек.
— Ловците на сенки трябва да се притесняват за това да оправдаят разходите си пред Клейва. Аз, не. Приготви се. Никоя мисия не е толкова опасна, че да не си струва да бъде изпълнена със стил.
Наспаха се, а после на Магнус му беше нужна по-голямата част от деня, за да си събере багажа.
Призова още дрехи за Алек от един от любимите си бутици, „за непредвидени ситуации“. Алек настоя, че не иска нищо прекалено шикозно, но не можа да попречи на Магнус да призове няколко красиви пуловера без дупки, както и смокинг, който, както го увери, бил абсолютно необходим. Закуската дойде от пекарната на тяхната улица; обядът — от един traiteur7 в другия край на същата улица.
Най-сетне взеха неромантично, но практично такси до Gare de L’est, където Магнус с удоволствие видя как очите на Алек се разшириха, когато луксозните синьо-бели вагони на „Ориент Експрес“ се зададоха и спряха на перона с дълго, пронизително съскане. Няколко мъже и жени с ливреи слязоха и се заловиха да помогнат на чакащите пътници с багажа им.
Алек се заигра с вадещата се дръжка на чантата на колелца, в която Магнус го беше накарал да си прибере нещата. Беше го гледал как тъпче безформения си сак с направено на топка пране, докато накрая, обзет от истинско безумие, бе призовал няколко много хубави куфара от собствения си пурпурен комплект и бе наблюдавал бдително как Алек прибира в тях най-хубавите си и най-подходящи тоалети.
Сега Алек остави багажа си и се приближи до Магнус. Изпъна рамене и се приготви да качи най-големия куфар на Магнус във влака.
— Не, не — спря го Магнус.
Сложил леко ръка върху куфара, той се огледа наоколо с изражение на учтиво объркване. Много скоро един от красиво облечените носачи се появи, протягайки ръка за билетите им, и пое контрол над положението с багажа. Магнус почувства леко жегване на вина, когато младият мъж изпъшка изненадано, напрягайки се да вдигне чантите по стъпалата, ала един щедър бакшиш можеше да компенсира много.
Придружиха ги по коридора на пищно обзаведен спален вагон. Мекият килим, махагоновите стени и разкошните месингови брави и ключове за лампи напомниха на Магнус за годините, които беше прекарал с Камила Белкор, вампирската му любовница.
Камила. Когато връзката им беше приключила, „Ориент Експрес“ все още не съществуваше. Сега той бе туристическо връщане към миналото — все още луксозен, все още удобен, ала останка от една ера, която за почти всички в наши дни беше почти невъобразимо отдавнашна.
Магнус се върна към настоящето. За Алек „Ориент Експрес“ не беше носталгично напомняне за миналото, нито далечен приятен спомен, а приключение в настоящето, приключение с прекрасни ястия сред гора от увенчани със сняг планини, приключение със сън в удобно легло, докато ритмичното полюшвано на влака те приспива.
Стигнаха купето си в дъното на вагона. Верен на думата си, Магнус бе платил за най-луксозната опция — голям апартамент с дневна в предната част и спалня отзад. Между двете стаи имаше мъничка баня с душ, заобиколен от стъклени стени. Стените от лакирано палисандрово дърво и турските акценти придаваха на цялото място декадентска атмосфера. Магнус горещо одобряваше.
— Луксозните ни апартаменти са обзаведени в стила на градовете по пътя ни — обясни носачът, който още се мъчеше да вкара багажа на Магнус вътре. — Този е в стил Истанбул.
Магнус му даде щедрия бакшиш, който мъжът заслужаваше заради усилията си, и затвори вратата след него, обръщайки се към Алек в мига, в който влакът потегли с рязко движение.
— Какво ще кажеш?
Алек се засмя.
— Защо Истанбул?
— Стори ми се глупаво да избера парижкия или венецианския апартамент. Вече видяхме доста от Париж, а ни предстои да видим и доста от Венеция. Така че… Истанбул.
Настаниха се на дивана в дневната и загледаха как пейзажът минава покрай тях. Влакът започна да набира скорост. Само след няколко минути вече беше напуснал гарата и излизаше от Париж. Високите сгради отстъпиха място на жилищни квартали, докато най-сетне се понесоха между зелени хълмове и поля с повяхваща лавандула.
— Това е… — Алек махна с ръка към онова, което ги заобикаляше. — Това е…
Примига, неспособен да намери думи.
— Не е ли страхотно? И така, да се облечем и да отидем на вечеря. Можем също така да разгледаме останалата част от влака.
— Да — отвърна Алек, който почти бе изгубил дар слово. — Вечеря. Да. Добре. Какво обличаш за вечеря в такъв влак? — Наведе се над калъфа за дрехи, докато Магнус го развиваше. — Дали ще ми се размине с хубаво сако и дънки?
— Алек — скастри го Магнус. — Това е „Ориент Експрес“. Ще облечеш смокинг.
Когато ставаше дума за смокинги, Магнус още преди десетилетия се бе научил да бъде пурист. Модните тенденции идваха и си отиваха. Той обичаше ярките цветове и показността, така си беше. Ала саката за вечеря, които беше взел за Алек, бяха черни, с остри ревери и двуредно закопчаване.
Папийонките им бяха черни. Алек нямаше представа как да върже своята.
— Къде бих могъл да се видя принуден да нося папийонка досега?
Магнус трябваше да признае, че е прав, и я върза вместо него, без закачките, които и двамата разбираха, че Алек заслужава.
Тайната на смокинга, знаеше Магнус от десетилетен опит, бе, че всеки мъж изглежда добре в него. А ако и така си привлекателен мъж, като Алек, изглеждаш много, много добре в смокинг. Магнус си позволи един кратък миг на замечтан унес, в който просто се наслаждаваше на гледката на Алек с черна папийонка, играещ си с копчетата на ризата. Алек улови погледа му и по лицето му се разля бавна, лукава усмивка, когато осъзна, че Магнус го беше гледал.
Естествено, не притежаваше никакви копчета за ръкавели. Магнус имаше цял куп идеи за копчета за ръкавели, които да му подари в бъдеще, но за момента бе намерил чифт от своите с формата на лък със стрела, и сега му ги поднесе със замах.
— Ами ти? — попита Алек, докато си ги слагаше.
Магнус отново се обърна към калъфа за дрехи и извади два огромни квадратни аметиста в златна обковка. Алек се разсмя.
Излязоха от купето и тъкмо се канеха да се присъединят към мунданите, които също бяха решили да се отправят към вагон-ресторанта, когато една замаяна нимфа се втурна покрай тях към задната част на влака. Миг по-късно малка групичка видимо пияни духчета се провряха покрай Алек, отивайки в същата посока.
Алек потупа Магнус по рамото.
— Накъде са тръгнали всички тези долноземци според теб?
Магнус погледна тъкмо навреме, за да види как двама върколаци влизат в съседното купе. Когато отвориха вратата, от вагона се разнесе силно пеене. Магнус беше гладен, но любопитството надделя.
— Звучи ми като парти. Да последваме песента на сирените.
Двамата тръгнаха след долноземците и подадоха глави в бара, който се намираше в последния вагон и където като че ли наистина имаше парти, което беше в разгара си. Декорът напомняше на Магнус за незаконния бар, който бе държал по време на Сухия режим. Дълъг барплот заемаше дясната половина на вагона, докато в другата имаше меки лилави дивани. В средата издокаран мъж с брада и кози крака свиреше на роял. Сирена, облечена в рокля от завихрена вода, се бе налегнала върху рояла и развличаше публиката.
Групичка браунита се бяха скупчили в ъгъла, едно от тях подръпваше струните на усукан инструмент, който приличаше на лютня, издялана от клон. Двама елфи пука пушеха лули близо до прозореца, наслаждавайки се на пейзажа. Лилавокож магьосник играеше на зарове с няколко гоблини. Над бара имаше табела, на която пишеше: НИКАКВО ХАПАНЕ. НИКАКЪВ БОЙ. НИКАКВА МАГИЯ.
Във вагона цареше празнично, лежерно настроение. Въпреки големия брой долноземци, всички като че ли се познаваха.
— Накъде сте тръгнали? — попита Магнус един гоблин.
— Към Венеция! — отвърна гоблинът.
Още цял куп гоблини в различни части на вагона извикаха:
— Към Венеция!
Първият гоблин вдигна чашата си, която съскаше и се пенеше смущаващо.
— На партито!
— Какво парти? — попита Магнус в същия миг, в който гоблинът зърна Алек зад него.
— Не, не — каза гоблинът. — Никакво парти. Аз съм на седемдесет години. Понякога се обърквам.
Алек също го гледаше.
— Може би — прошепна той в ухото на Магнус — е най-добре да вървим в ресторанта.
Магнус изпита едновременно облекчение, смущение, раздразнение и благодарност.
— Смятам, че е отлична идея.
В мига, в който вратата се затвори зад тях, Алек попита:
— Винаги ли има толкова много долноземци по влаковете?
— Обикновено не — отвърна Магнус. — Не и ако не отиват на някакво голямо долноземско парти във Венеция, за което на никого не му е хрумнало да ми каже. Което е точно това, което правят сега.
Алек не каза нищо. Никой от тях не спомена, че без него Магнус вече щеше да е на път към това парти. Магнус искаше да му каже, че не го е грижа за никакво парти, че предпочита да вечеря заедно с него, защото Алек имаше значение, а някакво си парти — не.
Подминаха още два вагона за развлечение (вагон за шампанско и вагон за наблюдение), преди да стигнат до ресторанта. Салонен управител ги посрещна на входа и ги отведе до елегантно драпирано сепаре в ъгъла. Малък месингов полилей над тях къпеше масата в топло сияние, а върху покривката имаше плашещо голям брой вилици, лъжици и ножове, подредени в най-различна ориентация спрямо чиниите.
Магнус поръча бутилка „Бароло“ и напълни чашите им, докато пейзажът се носеше покрай прозореца отвън. Вечерята беше печен на фурна омар от Ноармутие с масло и лимонов сок и гарнитура от картофи, пълнени с хайвер.
Алек не беше сигурен за хайвера. А после придоби смутен вид, задето не беше сигурен за хайвера.
— Винаги съм смятал, че хората го ядат просто защото е скъп.
— Не — отвърна Магнус. — Ядат го, защото е скъп и вкусен. Само че е сложно. Трябва да го ядеш бавно, за да усетиш наистина деликатния вкус и сложността му.
Взе парче картоф, сложи му сметана и щедра доза хайвер и го лапна. Задъвка бавно и съсредоточено, затворил очи.
Когато отново ги отвори, Алек се взираше внимателно в него, кимайки замислено. А после избухна в смях.
— Не е смешно — заяви Магнус. — Ето, ще ти приготвя един.
Повтори същото и подаде картофа на Алек с вилицата си. Алек изимитира представлението на Магнус, дъвчейки с пресилени движения, обръщайки очи назад в престорен екстаз. Магнус зачака.
Най-сетне Алек преглътна и отвори очи.
— Всъщност е много вкусно.
— Видя ли?
— Трябва ли всеки път да затварям очи?
— Така е по-вкусно. Почакай… виж.
От Алек се изтръгна едно приятно, удивено „О!“ когато, излизайки иззад един завой, влакът потъна в сърцето на френската провинция. Гъсти, тъмнозелени гори обрамчваха огледални езера, а в далечината планини, увенчани със сняг, бдяха над пейзажа. По-наблизо висока скала се издигаше над спретнати редици лозя като нос на кораб.
Магнус погледа пейзажа, а после лицето на Алек и отново пейзажа. Да види всичко това заедно с него, бе, като да види как светът се ражда отново. Магнус и преди бе пътувал през Парк дю Морван, но за първи път от дълго време насам и той изпитваше удивление.
— В един момент ще прекосим магическите бариери на Идрис и целият влак ще прескочи от близката граница до далечната само за миг. Чудя се дали ще го усетим.
В гласа му се долавяше копнеж, макар Алек да не беше живял в Идрис, откакто бе малък. Нефилимите имаха място, където можеха да се върнат, каквото и да става, земя с вълшебни гори и тучни поля, а в сърцето ѝ — град с блестящи стъклени кули. Дарен им от Ангела. Магнус беше мъж без родина по-отдавна, отколкото можеше да си спомни. Странно бе да види как компасът на душата на Алек се върти безпогрешно и открива дома. Компасът на неговата собствена душа се въртеше безцелно и той отдавна бе свикнал с това.
Седяха уловени за ръце, пръстите на Магнус бяха обвити около тези на Алек, докато двамата съзерцаваха как от изток се задават тежки облаци.
Магнус посочи един от тях.
— Този прилича на змия, която се връзва на възел. Онзи там е като кроасана, с който закусих тази сутрин. Онзи пък… лама, предполагам? Или пък баща ми? Чао, татко. Надявам се да не се видим скоро!
Той изпрати саркастична въздушна целувка.
— Това като със съзвездията ли е? — попита Алек. — Романтично е да описваш на какво ти приличат облаците?
Магнус мълчеше.
— Можеш да говориш за него, ако искаш — каза Алек.
— Баща ми демона или доведения ми баща, който се опита да ме убие? — попита Магнус.
— И за двамата.
— Не искам да си разваляме апетита за омарите — каза Магнус. — Опитвам се да не мисля за тях.
Магнус рядко споменаваше баща си, но след информацията от Джони Рук му беше трудно да го пропъди от мислите си. Непрекъснато се питаше какво ли би могло да означава това, че демонът, когото членовете на „Алената ръка“ почитаха, е именно баща му.
— Вчера си мислех за баща ми — подхвърли Алек колебливо. — Каза ми да остана в Ню Йорк и да се преструвам, че съм хетеро. Е, поне това имаше предвид.
Магнус си спомни една дълга, студена нощ, в която се бе видял принуден да застане между ужасено семейство върколаци и група ловци на сенки, сред които и родителите на Алек. На света имаше толкова много омраза, дори и сред избраниците на Ангела. Взря се в лицето на Алек и видя съмнението и страха, които баща му беше сложил там.
— Не говориш много за родителите си — подхвърли Магнус.
Алек се поколеба.
— Не искам да мислиш лошо за баща ми. Знам, че е правил разни неща в миналото… неща, с които не се гордее.
— Аз също съм правил неща, с които не се гордея — измърмори Магнус.
Нямаше си доверие да каже повече. В действителност Магнус открай време не харесваше Робърт Лайтууд. В една друга вселена би си помислил, че е невъзможно някога да го хареса. В тази вселена обаче и двамата обичаха Алек. Понякога обичта успяваше, колкото и безнадеждна да изглеждаше една промяна, когато всяка друга сила на света беше безсилна. Без обич чудото никога не идваше.
Магнус поднесе ръката на Алек към устните си и я целуна.
Не беше възможно Робърт да е чудовище. Та нали той беше отгледал този мъж.
Довършиха вечерята си в приятно мълчание, поспирайки, за да видят как слънцето обгръща далечните планини в пламъци, докато потъва зад върховете им. Първите звезди започнаха да изплуват върху притъмняващото небе.
Сервитьорът дойде и ги попита дали биха желали десерт или може би дижестив.
Магнус се канеше да попита какво предлагат, когато Алек, с искрици в очите, се усмихна широко на сервитьора.
— Всъщност — каза — мисля, че бихме искали да ни изпратите шампанско в купето. Какво ще кажеш, Магнус?
Магнус буквално беше замръзнал с леко отворена уста. Беше свикнал с двама много различни Александровци: самоуверения ловец на сенки и срамежливото му, неуверено гадже. Този Алек с блясък в очите беше нещо ново.
Алек стана и му подаде ръка, за да се изправи. Целуна го леко по бузата и задържа ръката му в своята.
Сервитьорът кимна учтиво и се усмихна лекичко с разбиране.
— Разбира се. В такъв случай bonne nuit8.
В мига, в който се прибраха в купето, Алек захвърли смокинга си и се отправи към леглото. Магнус усети трепет дълбоко в гърдите си… малко неща бяха по-секси от мъж в риза за смокинг, а на Алек тя стоеше изключително добре.
Благодарейки мълчаливо на ангела Разиел за всички тренировки, на които ловците на сенки трябваше да се подлагат, Магнус измагьоса охладена бутилка шампанско и я сложи върху плота. Вдигна две чаши и се усмихна, когато те се напълниха сами, оставяйки корка непокътнат, докато съдържанието на бутилката намаля. Присъедини се към Алек на леглото, подавайки му едната чаша. Алек я прие.
— За това да бъдем заедно — каза Магнус. — Където поискаме.
— Харесва ми да бъдем заедно — отвърна Алек. — Където поискаме.
— Santé9.
Двамата се чукнаха и отпиха; над ръба на чашата Алек беше впил в Магнус очи, в които все още грееше същият блясък. Магнус можеше да му устои, докато той го гледаше така, толкова, колкото можеше да устои и на пакостите, приключенията или добре ушито палто. Приведе се напред и притисна устни в тези на Алек, които бяха плътни и меки. Дълбока тръпка пробяга по тялото му. Вкуси свежото, тръпчиво вино в устата на Алек, докато прокарваше език по долната му устна. Алек ахна и отвори уста, за да позволи на Магнус да проникне в нея. Преметна ръка около врата му, без да пуска чашата с шампанско, извивайки тялото си така, че колосаните плисета на ризите им се отъркаха.
Припламна син огън и ето че чашите се озоваха върху нощното шкафче до леглото.
— О, слава на Ангела — каза Алек и се излегна, придърпвайки Магнус върху себе си.
Беше същинско блаженство. Стройните ръце на Алек бяха около него, целувките му бяха настойчиви, дълбоки и разтапящи костите. Силното му тяло издържаше тежестта на Магнус без никакво усилие.
Магнус се отпусна, потъвайки все по-дълбоко в бавните, продължителни целувки, в усещането от ръцете на Алек в косата му. Все още се целуваха, когато вагонът внезапно подскочи. Магнус се претърколи настрани и се озова по гръб. Чашите за шампанско бяха паднали върху леглото, разливайки пенливото си съдържание върху тях. Магнус погледна към Алек и го видя да мига, за да пропъди капчиците шампанско от ресниците си.
— Внимавай — каза Алек и като го улови за ръцете, го издърпа от леглото.
Чаршафът беше подгизнал, а Магнус беше паднал върху една от чашите, строшавайки я на парченца. Осъзна, че Алек се беше уплашил да не се пореже. Поколеба се, изненадан повече от загрижеността, отколкото от счупеното стъкло.
— Би трябвало да повикам някой да смени чаршафите — каза той. — Бихме могли да изчакаме във вагона за наблюдение…?
— Не ме е грижа — отвърна Алек, нетипично рязко. След миг се успокои. — Искам да кажа… да. Става. Добре.
Магнус прецени ситуацията и реши, че както често се случваше, решението беше магия. Размаха пръсти и леглото се оправи само — чаршафи полетяха във въздуха сред дъжд от сини искри, а после застлаха леглото с гладка, снежна белота.
Алек се беше сепнал от литналите във въздуха чаршафи и възглавници и Магнус се възползва от тази възможност, за да си свали смокинга и да разкопчае папийонката. След това пристъпи към Алек и прошепна:
— Смятам, че бихме могли да се справим по-добре от „става“.
Отново започнаха да се целуват, но вместо да го поведе към леглото, Магнус го издърпа към душа, улавяйки го за гайките за колана. Изненада пробяга по лицето на Алек, но той го последва на драго сърце.
— Ризата ти е напоена с шампанско — обясни Магнус.
Алек наведе очи към тази на Магнус, която беше станала прозрачна. Изчерви се леко и промълви:
— Твоята също.
Магнус се усмихна, притискайки извивката на устните си до тези на Алек.
— Напълно си прав.
Направи лек жест и от душа потече гореща вода, обливайки и двамата. Магнус видя едва забележимите тъмни извивки на руни под тънката подгизнала материя на ризата на Алек. Сребърни точици от светлина и вода блещукаха в нищожното разстояние между тях. Магнус сложи ръце върху Алек и изхлузи ризата и тениската му през главата му. Струи вода заблещукаха върху голите гърди на Алек, стичайки се по браздите на мускулите му.
Магнус го привлече към себе си и отново започна да го целува, разкопчавайки копчетата на ризата си със свободната си ръка. Усети силните ръце на Алек на гърба си, тънката подгизнала риза — почти никаква преграда и все пак — така непреодолима. Наведе глава и прокара устни по влажната линия на шията му, стигайки до голото му рамо.
Алек потрепери и го притисна към стъклената стена. На Магнус му беше адски трудно да си разкопчае ризата.
Алек улови устата му, преглъщайки стона му. Целувката беше дълбока и настойчива, устните им — движещи се заедно, също така жадни, както и мокрите им ръце. Докато се мъчеше да се оправи с копчетата си, Магнус забеляза странно блещукане във въздуха извън душа, недалече от тавана.
Почувства как Алек замръзна, усетил новото, различно напрежение в тялото му, а после проследи погледа му. Две зловещи сияещи очи примигваха срещу тях през парата.
— Точно сега ли — прошепна Алек до устата на Магнус. — Не може да е истина.
Магнус измърмори заклинание до устните му. Пара изригна от душа и се събра около блещукането. В мъглата изникнаха очертанията на огромно същество с формата на стоножка. Демонът древак скочи.
Магнус изрече още няколко резки думи на демоничен хтонически. Стените на душкабината се замъглиха и втвърдиха в същия миг, в който демонът древак избълва струя разяждаща киселина към тях.
Алек дръпна Магнус на пода и изскочи от душкабината, при което се хлъзна по мокрия под и се блъсна в дървения шкаф от другата страна на стената. Сграбчи несръчно долното чекмедже и го отвори рязко.
Магнус нямаше представа защо, докато не го видя да се изправя със серафимска кама в ръката.
— Мюриъл.
Преди древакът да успее да нападне отново, Алек се хвърли към тавана, замахвайки напред. Двете половини на демона тупнаха на пода зад него и изчезнаха.
— Толкова е странно, че има ангел, на име Мюриъл — отбеляза Магнус. — Мюриъл ми звучи като начумерена учителка по пиано. — Престори се, че вдига въображаема серафимска кама и каза напевно: — Пралеля Мюриъл.
Алек се обърна към него, гол до кръста, с мокър панталон, огряван от светлината на звездите и сиянието на серафимската си кама, и за миг Магнус занемя от неподправено физическо привличане.
— Древакът няма да е сам — заяви Алек.
— Демони — каза Магнус кисело. — Знаят как да убият настроението.
Прозорецът на купето им изригна, посипвайки стаята с дъжд от стъкла и отломки. Магнус в миг изгуби Алек от поглед в облак от прах. Направи крачка напред и бе посрещнат от създание с дълго черно тяло, източени крака и куполовидна глава, завършваща с издължена зурла. То се приземи пред него и изсъска, оголвайки редици назъбени, остри зъби.
Магнус махна с ръка и една локва вода на пода се вдигна и обгърна демона в голям, прозрачен мехур. Демонът загуби ориентация, когато сферата се преобърна. Магнус махна с ръка и топката вода изхвърча през прозореца.
Начаса друг демон зае мястото на предишния. Опита се да го нападне отстрани и замалко да откъсне парче от крака му с щракащите си челюсти. Магнус се дръпна със залитане към леглото, щракайки с пръсти, докато отстъпваше; вратите на гардероба се отвориха и се блъснаха в приближаващото се насекомо.
Това почти не го забави. То изсъска и натроши дървените врати на парчета с яките си челюсти. Тъкмо когато се канеше да скочи, яркото бяло сияние на серафимската кама на Алек се вряза между двете съцветия от очи върху куполовидната му глава, разцепвайки я на две.
Алек издърпа острието от тялото му и заяви:
— Трябва да вървим.
Взе лъка си, давайки знак на Магнус да го последва, и те изскочиха от погрома в купето в притихналия спален вагон навън. След хаоса отпреди миг, тишината в коридора беше странна. Не се чуваше нищо, освен ритмичното потракване на колелата върху релсите и тихата класическа музика, която се носеше от невидими тонколони на тавана. Меки жълти светлини люлееха леко сенките във валс в ритъма на влака.
Алек се огледа напред и назад, стиснал лъка си в очакване на следващото нападение. Зловещата тишина се задържа още няколко секунди, а после го чуха. Далечно потрепване, едва доловимо в началото, като дъждец, ромонещ по покрива. Скоро звукът се усили, тракане и думкане, нарастващо по честота и брой.
Алек се прицели нагоре, докато шумът все повече нарастваше — десетки драскания на нокти по метал, сякаш влакът минаваше през буря.
— Заобиколени сме. Да вървим в съседния вагон. Бързо.
Магнус се отправи към близката врата, но резкият глас на Алек го спря:
— Натам са другите спални вагони. В тях има мундани.
Магнус смени посоката и се втурна към далечната врата следван от Алек. Затичаха по коридора, отвеждащ в последния вагон, където беше барът, пълен с долноземци. Млада жена върколак с рокля от мъниста, която тъкмо минаваше по коридора, се закова на място при вида им.
Пет масивни демони раум нахълтаха през прозорците и тя изпищя. Алек се хвърли върху нея, предпазвайки я с тялото си и пронизвайки демона, който се мъчеше да ги смачка. Пипалата на друг от демоните се обвиха около тях и Алек се претърколи с върколашкото момиче в ръцете си, посичайки пипалата със серафимската си кама.
Един от останалите демони се затътри към звуците, идващи откъм бара. Магнус изпрати взрив от изпепеляваща светлина към него.
— Това демон ли е? — чу как изкрещя някой. — Кой го е поканил?
— Не виждаш ли знака, демоне! — каза друг.
— Всички добре ли са? — извика Магнус и един демон се възползва от моментното отвличане на вниманието му, за да му се нахвърли.
Същински кошмар от пипала и зъби се извиси пред Магнус, само за да изригне и да се превърне в нищо със стрела в гърба. Магнус погледна през мъглата и припламналата светлина към Алек, приклекнал на пода с лък в ръка.
Върколашкото момиче го гледаше със страхопочитание. Тъмният прах на убити демони и тънък слой пот лъщеше върху покритата с руни гола кожа на Алек.
— Напълно грешах за ловците на сенки. От сега нататък можеш да поискаш да сторя всичко за борбата ви против демоните — заяви момичето убедено. — И аз ще го направя.
Алек обърна глава към нея и я погледна.
— Всичко?
— На драго сърце — отвърна момичето.
— Как се казваш? — попита я Алек.
— Жулиет.
— От Париж ли си? — попита Алек. — Ходиш ли на Пазара на сенките там? Познаваш ли елфическо дете, на име Роуз?
— От Париж съм — отвърна момичето. — Познавам я. Тя наистина ли е дете? Мислех, че е просто елфическа измама?
— Следващия път, когато я видиш, ще я нахраниш ли? — помоли Алек.
Върколашкото момиче примига и изражението му омекна.
— Да — отговори. — Мога да го направя.
— Какво става там? — Гоблинът, с когото бяха говорили по-рано, се откъсна от партито и изскочи в коридора. Очите му се разшириха. — Има демонска слуз навсякъде и цял куп нефилимска плът! — извика през рамо.
Алек се изправи и отиде при Магнус, който щракна с пръсти и накара все още мократа тениска на Алек да се появи в ръката му. Алек я грабна с видимо облекчение. Магнус и върколашкото момиче загледаха малко печално как се облича.
След като го направи, Алек улови ръката на Магнус.
— Стой близо до…
Магнус не можа да чуе края. Преди да успее да извика, нещо се обви около кръста му и го издърпа от хватката на Алек, вдигайки го във въздуха. Пронизваща до костите болка го зашемети, изтръгвайки дъха от гърдите му. Чу звук на трошащо се стъкло и усети как стотици мънички парченца се впиват в кожата му.
Светът примига и съзнанието му се завърна миг по-късно с рева на вятър, който виеше в ушите му, и вледеняващ въздух, който брулеше лицето му. Замаян и дезориентиран, Магнус вдигна поглед и видя пълната луна, рееща се над острите планински върхове. Под него влакът летеше по мост.
Самият той висеше във въздуха над една пропаст. Единственото, което го спираше да не полети към смъртта си, бе черното пипало, обвито около кръста му.
Пипалото не беше голяма утеха.
Алек се взираше — все така протегнал ръка, със сърце, забравило да бие — към празното място, където Магнус беше стоял броени секунди по-рано.
Само допреди миг той държеше ръката му. Сега стоеше, посегнал към прозореца, който се бе превърнал в десет хиляди миниатюрни, назъбени парченца, осеяли мекия виненочервен килим.
Разтърси го тръпка; не можа да потисне мисълта за всичко, което беше изгубил в битката в Аликанте. Не можеше да изгуби и Магнус. Би трябвало да бъде боец и войник, сигурна светлина против мрака. Ала ужасът, който го прониза сега, бе разтърсващ и дълбок, по-силен от всеки страх, който бе изпитвал в битка.
До ушите му долетя вик, едва доловим сред воя на вятъра, и той се хвърли към строшения прозорец.
Магнус беше там, провесен във въздуха досами влака. Намираше се в хватката на създание, приклекнало на покрива на влака. То приличаше на дърво, направено от дим, и Магнус беше уловен в черните му клони, с ръце, приковани от тъмни пипала. Под тях зееше огромна пропаст.
Подобната на дим повърхност на демона бълбукаше и се вълнуваше във въздуха. Алек се изкушаваше да изпрати няколко стрели в него, но не искаше да го предизвика, не и докато създанието стискаше Магнус. Магнус също не бе в състояние да използва магия, тъй като ръцете му не бяха свободни. Алек погледна в пропастта; беше прекалено дълбока, за да види дъното.
— Магнус! — изкрещя. — Идвам!
— Чудесно! — изкрещя Магнус в отговор. — Аз просто ще си повися тук дотогава!
Алек се покатери в рамката на прозореца и се закрепи, докато влакът се полюшваше, отправяйки мълчалива благодарност към руната за ловкост, задето му помагаше да запази равновесие. Вдигна ръце и се улови за буквите Т и Е в началото на думата INTERNATIONALE, написана с месингови букви на вагона, над прозореца. Всичко, което трябваше да стори, бе да се издърпа нагоре и да преметне крака на покрива.
Би трябвало да се получи. Беше правил подобни упражнения стотици пъти по време на обучението си. Само че буквата Т не се оказа така добре закачена, както беше очаквал, и сега се отскубна наполовина със стон, пиронът ѝ се изтръгна и огъна. Алек успя да качи само единия си крак на покрива, преди буквата да се откъсне напълно. Трескаво опита да се залови за нещо, разперил ръце и крака върху извития ръб на вагона.
— Добре ли си? — извика Магнус.
— Всичко върви по план!
Алек започна да се пързаля надолу, по няколко бавни сантиметра наведнъж.
Неподправена нужда кипеше във вените му. Отчаянието превърна ръцете му в хищни нокти. Със сила, родена единствено от волята да спаси Магнус, успя да подпре единия си крак на нещо и като се оттласна, се покатери трескаво върху покрива.
Преди да успее да се изправи, нещо солидно и тежко го блъсна изотзад. Пипала се сключиха около краката и кръста му и го стиснаха. Дузини малки червени смукалца се впиха в мокрия плат на тениската му, изгаряйки кожата му.
Алек се взря в големите изпъкнали очи и зейналата паст на демон раум. Издавайки влажен, потракващ звук, чудовището замахна към него. Неспособен да използва лъка или да достигне серафимската си кама, Алек прибягна до единственото оръжие, което имаше на разположение. Вдигна юмрук и го стовари в лицето на демона раум.
Юмрукът му срещна едно изпъкнало око. Лакътят му го удари в муцуната. Продължи да го налага по лицето, докато пипалата не се охлабиха достатъчно, та да успее да се изтръгне с ритници. Падна по гръб и се преметна, приземявайки се приклекнал. Свали лъка си, постави стрела в тетивата и я изпрати в мига, в който демонът замахна към него.
Чудовището отклони първата стрела с пипало, но залитна, когато втората се заби в коляното му. Най-сетне спря нападението си, когато почти от упор третата стрела потъна в гърдите му. Демонът изцвърча в агония, олюля се, изгуби равновесие и се прекатури от влака.
Лъкът издрънча на покрива. Алек изпусна дъха си и сложи ръка върху метала, за да си възвърне равновесието. Тялото му гореше от десетките малки отровни рани, оставени от пипалата на демона. Извади стилито си и като го притисна до сърцето си, си нарисува иратце. В миг тежестта в гърдите му се вдигна, сковаността се стопи.
Алек си пое рязко дъх. Демонската отрова не се лекуваше лесно. Облекчението беше само временно.
Трябваше да се възползва от всяка минута, с която разполагаше.
Заповяда си да се изправи и се съсредоточи върху Магнус, все още уловен в хватката на някакво тъмно, прилично на октопод чудовище. Не приличаше на никой демон, който Алек бе виждал досега, и определено не беше нещо, за което беше чел в Кодекса. Не че имаше значение. Създанието беше пленило Магнус и бягаше.
Алек вдигна лъка си и се втурна след него, прескачайки разстоянията между вагоните. Не откъсваше очи от Магнус, твърдо решен да не го изпусне отново от поглед. Ужасът го тласкаше напред с безразсъдна жар. Едва успя да се задържи върху влака, когато той взе един остър завой.
Изведнъж пътят му беше препречен от няколко демони ненаситни, със съскащи челюсти и отровни скорпионови опашки. Беше необичайно, обади се аналитичен глас на заден план в ума му, толкова много различни демони да нападат едновременно. Те обикновено се придържаха в глутници от собствената си раса.
Което почти сигурно означаваше, че са били призовани. Зад това нападение се криеше зъл умисъл, насочен специално към тях.
Алек нямаше време да проследи тази мисъл по-нататък, нямаше време да се разправя и с ненаситни. Всяка изгубена секунда означаваше, че Магнус бе с една секунда по-далече. Стрелите се посипаха от лъка му, докато той не спираше да тича, жертвайки част от точността си, за да не изостава. Стрела се заби в един от ненаситните тъкмо когато той скачаше, други двама успя да събори от влака с лъка си. Един ненаситен получи стрела в гърлото. Серафимската му кама пронизваше плът, сякаш беше нощен въздух.
Алек спря, облян в кръв, своята и на демоните, и осъзна, че бе посякъл цялата глутница.
Тялото го болеше на сто места, действието на целителната руна започваше да отминава. Ала той не беше свършил. Стисна зъби и продължи, препъвайки се, напред. Демонът от дим беше стигнал до самия край на вагона и бе спрял. Две от пипалата му все още бяха обвити около Магнус, четири се държаха за влака, близо до релсите, а последните две се развяваха във въздуха, сякаш изпитваха вятъра. Не, крайчетата им сияеха със светлина, която описваше все по-сложна плетеница от дири, докато пипалата се движеха, задържайки се до демона, докато влакът бързаше напред.
Алек присви очи и осъзна, че светлината бе червеното сияние на пентаграм, появяващ се във въздуха до влака. Сложи стрела в тетивата и се прицели между очите на чудовището. Стрелата полетя и отскочи безвредно от вихрещата се кожа на демона. Алек изпрати нова стрела — същият резултат. Междувременно пентаграмът се беше отворил и демонът се канеше да пусне Магнус в него. Можеше да го изпрати в друго измерение или пък в някоя бездна.
Алек изпрати нова стрела. Този път се прицели в едно от пипалата, които стискаха Магнус. Прошепна молитва към Ангела и пусна тетивата.
Стрелата потъна в пипалото на около метър от тялото на Магнус. Чудовището се надигна и охлаби хватката си съвсем леко. Магнус начаса се възползва и в мига, в който освободи едната си ръка, я размаха бързо във въздуха. Мрежа от синьо електричество бликна върху единственото пипало, което все още го държеше. Демонът от дим изпищя и пипалата му се дръпнаха назад, освобождавайки Магнус. Магьосникът падна върху покрива на влака със силен грохот и се търкулна, плъзвайки се през ръба.
Алек се хвърли напред, плъзвайки се по студения метал, опасно близо до ръба. Докосна върховете на пръстите на Магнус, но улови само въздух, когато Магнус падаше от влака.
Алек се надвеси над ръба и сграбчи шепа мокър плат. Успя да улови ризата на Магнус с две ръце и задърпа, използвайки всичката си сила.
Зрението му се замъгли от усилието, но ето че Магнус беше в ръцете му, примигвайки с все още зашеметени златни очи.
— Благодаря ти, Александър — каза той. — Уви, октоподното чудовище отново напада.
Алек ги претърколи настрани. Черно пипало се стовари там, където се намираха допреди миг. Замахна, за да удари отново, но Магнус се привдигна и разпери ръце. Син огън преряза едно от размаханите пипала. Рукна черна демонска кръв и демонът прибра раненото си пипало.
Магнус се изправи на крака. Алек понечи да го последва, но го заля вълна на замайване. Ефектът от иратцето бе изчезнал почти напълно и отровата на демоните раум отново течеше, разяждаща, във вените му.
— Алек! — извика Магнус. Косата му се развяваше бурно на вятъра, който бушуваше на покрива на влака. Издърпа Алек на крака, докато демонът от дим отново тръгна към тях. — Алек, какво има?
Алек посегна към стилито си, ала зрението му започваше да отслабва. Чуваше Магнус да го вика, чуваше приближаването на демона. Невъзможно бе Магнус да му помогне и едновременно с това да отблъсне демона.
Магнус — помисли си. — Бягай. Защити се.
Чудовището от дим се хвърли в атака в същия миг, в който тъмна фигура се изпречи между него и Алек и Магнус.
Жена с черна коса и черна наметка, които се развяваха на вятъра. В едната си ръка стискаше триостър меч, който грееше на лунната светлина.
— Назад! — извика тя. — Аз ще се погрижа за това.
Размаха ръка и демонът от дим нададе пращящ писък, като дърво, трошащо се, докато гори.
— Виждал съм я и преди — каза Алек учудено. — Това е жената, с която се бих на Пазара на сенките в Париж. Магнус…
Нов прилив на мъчителна, отровна болка се разля по тялото му. Зрението му се замъгли. Имаше чувството, че са го пребили, удряли в стомаха, че краката му са отсечени изпод него.
— Магнус — повтори.
Небето започна да се продънва, звездите гаснеха една по една, но Магнус беше там и го хвана.
— Алек — повтаряше той отново и отново и гласът му изобщо не приличаше на неговия, който беше хладен и пренебрежителен, и очарователен. Сега той бе хриплив и отчаян. — Алек, моля те.
Тежест легна върху клепачите на Алек. Сякаш всичко в света искаше да ги затвори. Той обаче си заповяда да ги задържи отворени за един последен поглед: Магнус, надвесен над него, необичайните му, прекрасни очи бяха последната светлина, която му оставаше.
Искаше да му каже, че всичко е наред. Магнус беше в безопасност. Алек имаше всичко, което искаше.
Опита се да вдигне ръка и да го докосне по бузата. Не можа.
Светът беше толкова тъмен. Лицето на Магнус избледня и като всичко друго беше погълнато от сега беззвездното нощно небе.
Демонска киселина беше унищожила половината от купето им. Всъщност целият влак беше пострадал сериозно, което бе скрито от очите на мунданските служители и пътници с помощта на хитра комбинация от магически прах и намеци за веселящи се членове на европейски кралски семейства.
Магнус тъкмо възстановяваше дървената ламперия, като междувременно провеждаше и мъничко преобзавеждане, когато чу Алек да се размърдва. Беше едва доловимо движение под завивките, но Магнус го чакаше цяла нощ.
Обърна се и видя как Алек отново помръдна. Побърза да се приближи и застана до леглото.
— Здравей, красавецо, как се чувстваш? — промълви.
Алек протегна ръка, без да отваря очи. Беше мълчалив, ала изпълнен с доверие жест… жестът на момче, което винаги можеше да разчита на любящи ръце и любящи гласове, когато беше болно или ранено. Магнус помнеше, когато самият той се беше появил в Института, повикан, за да изцели Алек от демонски наранявания. Изабел беше в паника, Джейс крачеше напред-назад с преболяло лице.
То беше напомнило на Магнус за отдавна отминали времена, за нефилими, към които бе привързан някога, и колко силно бяха привързани те един към друг. Да види начина, по който Уил и Джем се обичаха, беше променило чувствата му към нефилимите и да види Джейс — спокойния, превъзхождащ всички Джейс — съкрушен заради Алек, го беше накарало да го харесва много повече.
Сега ръката на Алек беше протегната към него и Магнус я пое като предложеното доверие, каквото беше. Кожата на Алек беше хладна. Магнус притисна буза до сплетените им ръце, затваряйки очи за миг, оставяйки облекчението, че Алек е добре, да го залее като вълна. Кожата на Алек беше горяла от треска известно време, ала Магнус имаше голям опит в лекуването на нефилими.
Тъй като ловците на сенки, колкото и да бяха любящи, до един бяха безразсъдни лунатици.
Естествено, Алек се беше държал като безразсъден лунатик, за да спаси живота на Магнус. Отново го видя, закрепен върху покрива на вагона, докато влакът летеше през криволичещи планински проходи, дрехите му — мокри, кожата му — изцапана с кръв и прах. Беше едновременно сърцераздирателно и секси.
— Бил съм и по-добре. — Чаршафите на Алек бяха влажни от пот, но цветът на лицето му се завръщаше. Седна и одеялото се плъзна до голия му кръст. — Както и по-зле. Благодаря ти, че ме излекува.
Магнус приседна и вдигна свободната си ръка над гърдите на Алек. Бледосиньо сияние бликна от дланта му, блещукайки, преди да потъне в кожата на Алек.
— Сърцето ти бие по-силно. Трябваше да ми кажеш да се погрижа за отровата незабавно.
Алек поклати глава.
— Ако не си забравил, един демон октопод се опитваше да те отвлече.
— И като стана дума за това — каза Магнус. — Дълбоко съм ти задължен, задето ми спаси живота. Много съм привързан към него. И все пак, ако се стигне до избор между твоя живот и моя, Алек, не забравяй, че аз вече съм живял много дълго.
Странно бе да го каже. Безсмъртието не бе нещо, за което бе лесно да говориш. Магнус едва си спомняше времето, когато бе млад, но никога не бе бил и стар. Имал бе връзки със смъртни на различна възраст и никога не бе успял да разбере как чувстват те времето. На свой ред те не бяха успели да разберат него.
И все пак да се отдръпне от смъртните би означавало да скъса връзките си със света. Животът щеше да се превърне в едно дълго чакане, без топлота или връзка, докато сърцето му не умреше. След век на самота всеки би полудял.
Алек, рискуващ живота си заради него — това също му се струваше лудост.
Очите на Алек се присвиха.
— Какво казваш?
Магнус преплете пръсти в неговите. Ръцете им почиваха върху завивката, тази на Алек — бледа и покрита с руни, тази на Магнус — мургава и искряща от пръстени.
— Трябва да се грижиш за своята безопасност… на първо място. Тя е по-важна, означава повече от моята.
— Аз бих казал същото за твоята.
— И ще грешиш.
— Това е въпрос на мнение. Какъв беше онзи демон? — Магнус не можеше да не се възхити на дръзкия начин, по който Алек смени темата. — Защо те нападна?
Самият Магнус се беше питал същото.
— Демоните обикновено нападат, това е, което правят — отвърна. — Ако се е насочил специално към мен, предполагам, че ми е завидял за стила и чара.
Алек отказваше да му позволи да отбягва въпроса му. Не че Магнус беше очаквал нещо друго.
— Някога виждал ли си нещо такова? Трябва да открием какъв е най-добрият начин да се преборим с него, ако се появи друг такъв. Само ако можех да отида в библиотеката в Ню Йорк, да прегледам книгите там… Навярно бих могъл да накарам Изабел да го направи…
— Ах, вие неуморими нефилими. — Магнус пусна ръката на Алек, преди той да го беше пуснал пръв. — Не може ли да получавате приливите си на енергия от кофеина, като всички останали?
— Демонът беше майката на люпило демони раум — разнесе се женски глас зад тях. — Нужна е могъща магия, за да бъде примамена да напусне леговището си.
Алек сграбчи одеялото с една ръка, за да се покрие, докато с другата стисна серафимската си кама.
— А, да — каза Магнус, без да повишава глас. — Позволи ми да ти представя новата ни приятелка Шинюн Юнг. Тя накара демона, който ни нападаше, да се изпари във въздуха. Направи отлично първо впечатление.
Алек и Шинюн го зяпнаха изумено.
— Моето първо впечатление — изтъкна Алек остро — бе, че тя ме нападна на Пазара на сенките.
— Моето първо впечатление от теб — отвърна Шинюн — бе, че ти нападна мен. Исках просто да поговоря с Магнус, а ти ми извади оръжие.
— Навярно няма да е зле да си поприказваме, за да изясним нещата — съгласи се Магнус.
Преди това бе прекалено уплашен за Алек, за да се замисли. Шинюн бе коленичила и се бе заловила да му помогне да излекува раните на Алек. В онзи момент това бе всичко, което му беше нужно да знае.
— Да — съгласи се Шинюн. — Защо не продължим този разговор навън? Облечени.
— Подкрепям това предложение — каза Алек.
— Предлагам вагон-бара.
Лицето на Магнус се проясни.
— Определено подкрепям това предложение.
Събраха се в долноземския бар. Той все още беше претъпкан, ала настроението беше осезаемо приглушено след нападението на демоните. Три места едно до друго се освободиха изведнъж, а когато те се настаниха, пред тях се появиха безплатна бутилка шампанско и три чаши, без да са ги поръчвали. Когато Алек се огледа подозрително наоколо, един вампир му намигна и изимитира пистолети с показалци.
Магнус нямаше защо да се притеснява, че долноземците мразят Алек. Поне не и в този влак.
— Не предполагах, че ловците на сенки са толкова популярни сред долноземците.
— Само моят ловец на сенки — отвърна Магнус, докато пълнеше чашите.
Топлата светлина на месинговите полилеи над тях падаше върху лицето на Шинюн. Устните и очите ѝ се движеха, когато говореше, ала останалата част от кръглото ѝ лице — немигващи клепачи и гладки бузи, не помръдваше. Гласът ѝ беше сух и се лееше монотонно от устата ѝ.
Това беше магьосническият ѝ знак, това безизразно лице. Всички магьосници имаха свой уникален белег, който обикновено се появяваше още в ранно детство и често имаше трагични последици. Знакът на Магнус бяха златните му котешки очи. Доведеният му баща ги беше нарекъл прозорци към Ада.
Магнус отново и отново си спомняше как коленичи на покрива на вагона, обезумял от страх, докато Алек губи съзнание в прегръдките му. Беше видял как демонът се стопява в дим около Шинюн, когато тя отметна качулката си и впери поглед в него. Беше я разпознал мигновено… не коя беше, а това, че бе като него. Магьосница.
Беше наистина впечатляваща поява.
— Да поговорим — заяви Алек. — Защо ни следиш? И по-точно защо следеше Магнус на Пазара на сенките в Париж?
— Преследвам „Алената ръка“ — отвърна Шинюн. — Чух, че Магнус Бейн е техен лидер.
— Не съм.
— Не е — остро заяви Алек.
— Знам — каза Шинюн. Магнус видя как напрежението в раменете на Алек отслабна съвсем мъничко. Тъмните очи на магьосницата се обърнаха към него и задържаха погледа му. — Естествено, бях чувала за теб, Магнус Бейн, върховния магьосник на Бруклин. Всички имат да кажат нещо за теб.
— Нищо чудно. Аз съм прочут с модния си усет и гостоприемството на партитата си.
— Вярно е, че всички като че ли ти имат доверие — продължи Шинюн. — Не че ми се искаше да вярвам, че оглавяваш някакъв култ, но напоследък непрекъснато го чувам. „Магнус Бейн е основателят на «Алената ръка»“. Онзи, когото наричат Великата отрова.
Магнус се поколеба.
— Може би. Само че не си го спомням. Спомените ми от онзи период от време са били… променени. Ще ми се да знаех.
Алек му отправи поглед, който, макар Магнус да не беше в състояние да чете мисли, красноречиво издаваше шока му, че доверява на една напълно непозната подобна важна и опасна тайна.
Магнус, от друга страна, изпита странно облекчение да признае на глас, че е възможно да е основал „Алената ръка“, дори и пред една доста странна особена непозната. В крайна сметка нали бе подхвърлил онази шега на Рейгнър. Видял бе снимката, която Теса му беше показала. Знаеше, че му липсват години спомени. Кое бе по-вероятно — че всичко това са случайности или че го беше направил?
Щеше му се да можеше да се върне назад във времето и здравата да се нарита.
— Липсват ти спомени? Мислиш ли, че е възможно „Алената ръка“ да са ти ги отнели? — попита Шинюн.
— Възможно е. Виж, не искам никакъв култ. — Държеше ясно да даде да се разбере какво мисли за култовете. — Не се каня да го оглавя. Искам да го спра и да изкупя каквато и вина да нося за злото, което са причинили. Искам да си върна спомените и искам да знам защо ги няма, но то е по-скоро от лично любопитство. Важното е да няма никакви демонични култове, които изпитват каквото и да било сродство с Магнус Бейн. Освен това съсипаха романтична ваканция, която, мен ако питаш, започваше прекрасно.
Магнус пресуши питието си. След като едва не беше паднал от влака, си беше заслужил едно питие. Повече от едно.
— Действително започваше прекрасно — измърмори Алек, поглеждайки Шинюн по начин, който намекваше, че макар да му бе спасила живота, присъствието ѝ не беше нужно повече.
Магнус се поколеба дали да не подхвърли нещо за това, че на никого не му се отваряше парашутът, но реши, че сега не е моментът.
— Разбирате защо изпитвах подозрение… — започна Шинюн.
— А ти разбираш защо ние може би сме още по-подозрителни! — сопна се Алек.
Шинюн го изгледа яростно.
— Докато не видях как онази майка на люпило демони раум ви нападна — довърши тя. — Познавам „Алената ръка“ достатъчно добре, за да съм наясно с начина, по който действат. Настоящият им лидер явно се опитва да те убие, Бейн. Което означава, че каквото и да се е случило в миналото, сега те смятат за враг. Миналата нощ може и да ги спрях, но те по всяка вероятност ще опитат отново.
— Откъде знаеш толкова много за тях? — попита Алек. — И какво искаш?
Шинюн поднесе чашата към устните си и отпи бавна, предпазлива глътка. Магнус се възхити, не за пръв път, на интуитивния ѝ усет към драматичното.
— Целта ми е същата, както и вашата. Възнамерявам да унищожа „Алената ръка“.
Магнус се почувства неловко от дързостта ѝ да заяви на глас целта, която смяташе, че и той преследва. Искаше му се да възрази, ала колкото повече се замисляше, толкова повече осъзнаваше, че тя е права. В крайна сметка вероятно щеше да се стигне дотам.
— Защо? — попита Алек, съсредоточавайки се върху по-важното. — Какво са ти причинили от „Алената ръка“?
Шинюн се загледа през прозореца към отразените бледи кълба на лампите на фона на нощта.
— Нараниха ме много лошо — отвърна и Магнус усети как стомахът му се свива. Ако действително беше основал „Алената ръка“, каквото и да правеха, той бе поне отчасти отговорен.
Ръцете на Шинюн затрепериха и тя ги притисна една в друга, за да го скрие.
— Подробностите не са важни. От „Алената ръка“ правят все повече жертвоприношения, човешки жертвоприношения, естествено, за да призоват Велик демон. Убиват елфи. Мундани. Дори магьосници. — Тя погледна Магнус, без да мига. — Мислят, че това е пътят им към върховно могъщество.
— Велик демон? — възкликна Алек.
Ужасът и отвращението в гласа му бяха напълно разбираеми. Едва не беше загинал от ръката на Велик демон. Стомахът на Магнус все още се свиваше при този спомен. Довърши второто си питие и си наля трето.
— С други думи, най-баналното, най-типичното нещо, което един култ би могъл да иска. Могъщество. Могъщество с помощта на някакъв демон. Защо винаги смятат, че техният живот ще бъде пощаден? Демоните не се славят със своята коректност. — Магнус въздъхна. — Логично е да си помислиш, че култ, основан от мен, ще има по-творчески дух? Освен това бих предположил, че един култ, основан от мен, няма да бъде зъл; тази част си остава изненада.
— Хора, които обичах, са мъртви заради „Алената ръка“ — продължи Шинюн.
— Може би подробностите все пак са важни — подхвърли Алек.
Шинюн стисна чашата си толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха.
— Все още бих предпочела да не говоря за това.
По лицето на Алек се четеше съмнение.
— Ако искате да ви се доверя, вие също трябва да ми имате доверие — заяви тя направо. — Засега единственото, което трябва да знаете, е, че искам да си отмъстя на „Алената ръка“ за престъпленията, които извършиха против мен и онези, които обичам. Това е всичко. Ако сте против тях, значи, сме на една страна.
— Всеки има своите тайни, Алек — меко каза Магнус, който имаше чувството, че се дави в своите. — Ако по някаква причина от „Алената ръка“ се опитват да ме убият, всяка помощ ще ни е от полза.
На Магнус не му бе трудно да извини Шинюн за това, че не иска да сподели миналото си. Та нали той дори не бе в състояние да си спомни своето. Искаше му се да вярва, че да говориш за нещата помага, ала от опит знаеше, че понякога говоренето само още повече влошаваше всичко.
Между тях се възцари тишина. Шинюн отпиваше мълчаливо от питието си. Магнус беше ужасен, и то не за собствения си живот. Непрекъснато се връщаше към мига, в който Алек беше рухнал на покрива на влака, мига, в който с вледеняващ ужас си бе помислил, че той издъхва заради него.
Страхуваше се за Алек, страхуваше се и какво ли бе сторил, което не си спомняше сега.
Нямаше представа за какво мисли Алек, но докато го гледаше, той се усмихна лекичко и се пресегна през бара. Силните му, покрити с белези пръсти се обвиха около тези на Магнус, ръцете им бяха слени в малкото езерце от светлина, хвърляно от свещта.
На Магнус му се искаше да сграбчи Алек и да го целува, докато го остави без дъх, ала подозираше, че Шинюн няма да оцени представлението.
— Имаш право — каза Алек. — Предполагам, че врагът на моя враг е мой приятел, или поне приятелски настроен познат. Най-добре да се обединим. — Той понижи глас. — Само че тя няма да спи в нашите хотелски стаи.
— Всички съгласни ли сме вече? — попита Шинюн. — Защото, простете ми за грубостта, но е адски неловко да присъствам на всичко това. Не съм тук, за да гледам как връзката ви се развива. Просто искам да победя злия култ.
Магнус беше взел решение. За каквото и друго да ставаше дума (било то, че е длъжник на Шинюн, задето бе спасила живота им, или за онова, което „Алената ръка“ ѝ беше причинила), тя знаеше твърде много. Глупаво би било да не я държат близо до себе си.
— Нека се насладим на питиетата си и да приемем засега, че всички сме на една и съща страна. Можеш ли поне да ни разкажеш за по-близкото си минало?
Шинюн се замисли за миг и като че ли също взе решение.
— От известно време съм по петите на „Алената ръка“. Получавах информация от един вътрешен човек в редиците им, на име Мори Шу. Започвах да стеснявам обръча, а после те откриха друг шпионин в редиците си, изоставиха имението си и се укриха. Изгубих всяка нишка, но после чух от достоверен източник, че от Спираловидния лабиринт са ти дали възможност да се разправиш с култа.
— Ако тя е успяла да го научи, може би е стигнало до ушите и на някой друг — каза Алек. — Може би това е причината от „Алената ръка“ да искат смъртта ти, Магнус.
— Може би — отвърна Магнус.
Беше солидна теория, но все още не си спомняше твърде много. Имаше гадното чувство, че не бяха малко нещата, с които бе възможно да е настроил „Ръката“ срещу себе си.
Шинюн не изглеждаше заинтересована.
— Намерих те в Париж, следях движенията ти известно време и реших да те заговоря на Пазара на сенките, когато ловецът на сенки ме нападна.
— Опитвах се да защитя Магнус — каза Алек.
— Разбирам това. Биеш се добре.
За миг се възцари мълчание.
— Ти също — каза Алек.
Лидерът на „Алената ръка“, който и да беше той, знаеше, че те идват. Магнус искаше да бъде в безопасност. Искаше Алек да бъде в безопасност. Искаше всичко това да свърши.
— Да си поръчаме още една бутилка — заяви, махвайки с ръка към бармана — и да вдигнем наздравица за новото ни партньорство.
Бутилката пристигна пред тях и чашите им бяха напълнени. Магнус вдигна неговата в наздравица.
— Е — каза, усмихвайки се лекичко, — напред към Венеция.
Тримата се чукнаха и отпиха. Мислите на Магнус се насочиха към неща по-приятни от демонски култове. Мислеше си за града от течно стъкло и движещи се води, града на канали и мечтатели. Гледаше Алек, здрав и невредим, сините му очи бяха така ясни, гласът му — котва в бурно море.
Осъзна, че бе грешал, мислейки си, че Париж е градът, който ще постави наистина добро начало на връзката им. Още преди историята с култа Алек не беше особено впечатлен от Айфеловата кула или балона, не и по начина, по който Магнус би искал да бъде. Париж бе градът на любовта, но можеше да бъде и градът на повърхностното, на ярките светлини, които се отдръпват и бързо се изгубват. А тази светлина Магнус не искаше да изгуби. Щеше да направи по-добра постановка. Този път щеше да направи нещата както трябва.
Венеция бе мястото за Алек. Венеция имаше дълбочина.