Черно сътворение

Глава първа

Хелър подкара на север. Потупа колата отпред по стъклото и каза:

— Е, Кадилак Брогъм Купе д‘Елеганс с химически двигател, измъкнахме те здрав и невредим.

Презрително му се изсмях. Тези флотски офицери с техните играчки. Чиста проба фетишизъм. Бум-бум Римбомбо каза:

— Ей, момче. Не искам в този славен момент да развалям нещата, но трябва да отбележа, че караш с откраднати регистрационни номера, а това е незаконно.

— Имам още един чифт номера, талон и всичко необходимо — каза Хелър.

— Откъде ги взе?

— Ами от онзи, на когото исках да се обадя.

— Оня, дето му беше приготвил изненадата? Слушай, момче, има още много да се учиш. Регистрационните номера са адски важни. Ако ги нямаше тях, ченгетата нямаше да могат да проследят никого. Съвсем щяха да са безпомощни. Цялата им система се основава на регистрационните номера. Така че, ако имаш мангизи, съветвам те да си купиш нова кола. Знам един тип…

— Не, искам тази — каза Хелър.

— Ама тя е гълтач на бензин.

— Знам — каза Хелър. — Трябва ми. Бум-бум въздъхна.

— Добре. Познавам друг тип, който може да ти смени номерата на двигателя и да ти изкара нов талон. Длъжник съм ти. Не ми се ще да те опандизят. Свий вляво ей там по Тонел Авеню. Отиваме в Нюарк.

Скоро се озоваха всред рева на камиони и газовете на коли. Бум-бум показваше пътя. Пристигнаха в Нюарк. Пресякоха много улици с много предприятия от леката и тежката промишленост, но навсякъде въздухът беше много замърсен. Накрая стигнаха до гараж „Джифи-спифи“. Проправиха си път сред многобройни коли в различна фаза на ремонт и боядисване.

Бум-бум скочи от колата и след малко се върна с едър омазнен италианец с бяла работна манта. Хелър излезе.

— Това е Майк Мутационе, собственикът, притежателят и голямата клечка в този бардак — каза Бум-бум. — Обясних му, че си приятел на фамилията. Така че, можеш да му кажеш какво искаш.

Хелър и мъжът се здрависаха.

— Може би е по-добре той да ми каже — каза Хелър.

Майк огледа кадилака.

— Ами — каза той — първото нещо, което аз щях да направя, е да го блъсна в реката.

— О, не! — каза Хелър. — Колата е добра.

— Гълта бензин като змей — каза Майк. — Кадилак модел 1968 минава с един галон най-много десет мили.

— Точно това ми харесва — каза Хелър. Майк се обърна към Бум-бум:

— Това хлапе наред ли е?

— Да, да. Колежанче е.

— О, това обяснява нещата — каза Майк. Бум-бум се пъхна в колата и се чу, че къса нещо.

Излезе с бутилка уиски.

— Какво, по дяволите, е това? — каза Майк. — Златен етикет? За пръв път виждам.

Бум-бум отвори капачката.

— Толкова е добро, че шотландците си го пият сами. Удари една глътка.

— Сигурен ли си, че не е отровно?

Предпазливо отпи малко. Примлясна с език.

— Ама че хубаво! За пръв път опитвам подобно нещо.

— Току-що докарано. Донесли сме ти едно кашонче.

— Ами, както казвах, момче, я да я огледаме тази хубава кола.

Стиснал здраво с една ръка бутилката, с другата Майк вдигна капака. Извади фенерче. Оглеждаше двигателя. След това поклати глава:

— Момче, имам лоши новини. Номерът на двигателя е бил сменян доста пъти. И последният, който го е сменял, е издълбал цифрите много дълбоко. Вече не може да се смени.

Продължи:

— Е, не се отчайвай, момче. Сигурно си емоционално привързан към тази кола. Тя ти е първата открадната или нещо такова.

Отпи още глътка скоч и се наведе над радиатора. Силно се замисли. След това светна:

— Ей, тъкмо си спомних. За този модел се продават чисто нови двигатели. Стоят на склад в „Дженеръл Мотърс“ още откак са произведени тези кадилаци. Имаш ли пари?

— Имам — каза Хелър.

— Ще проверя.

Майк отиде в офиса и се обади по телефона. Върна се ухилен.

— Още имат! Бързаш ли или можеш да почакаш няколко седмици?

— Не бързам. Идеално се връзва с плановете ми. Изведнъж всичко се срути. Бях толкова уверен, че иска колата, за да кръстосва с нея Ню Йорк, толкова бях сигурен, че това е типичната за флотските офицери страст към играчките, че просто не ми беше хрумнала възможността Хелър да има в главата си някакъв пъклен план. Бързо прехвърлих през ума си действията му до този момент. Не се е шляел безцелно, както си мислех! Действал е! Този „бибипец“ е действал изцяло с оглед на мисията си! Ужасната идея, че може да успее, висна застрашително над мен като „жилото“ на Ломбар. Какво, по дяволите, бе намислил?

— Добре — каза Майк. — Но какво точно искаш от тази кола? Скорост? Ако е така, мога да поставя нови алуминиеви бутала в двигателя — те се охлаждат по-бързо и няма такава опасност двигателят да се взриви.

— Това ще увеличи ли или ще намали консумацията на гориво?

— Ами евентуално ще я увеличи.

— Добре — каза Хелър. — Тогава го направи.

— Хубаво. Мога да сложа и специални карбуратори — предложи Майк.

— Добре — каза Хелър.

— Но ако ще върви по-бързо, по-добре да ѝ се смени радиатора с нов и евентуално да се сложи маслен радиатор за охлаждане.

— Добре — каза Хелър.

— Може да има някои износени части като шпиндели и други, които ще трябва да се сменят.

— Добре — каза Хелър.

— И най-добре да се сложат нови гуми. Такива, които няма да се пръснат при сто и петдесет мили.

— Добре — каза Хелър.

— Какво ще кажеш за по-леки алуминиеви джанти?

— Ще променят ли вида ѝ?

— Общо взето, да. Ще изглежда по-модерна.

— Не — каза Хелър.

Майк бе получил първия отказ. Отстъпи крачка назад, удари една глътка, бързо обмисляйки положението.

Бум-бум го прекъсна.

— Онзи пикап не е ли на Корлеоне? — попита той, сочейки към един прясно боядисан черен форд.

— Готов е — каза Майк.

— Ще го взема — каза Бум-бум и веднага започна да прехвърля кашоните от кадилака в пикапа.

Освежен, Майк се върна към огледа. Хвана на мушката един калник.

— Има малки вдлъбнатини, които се нуждаят от изчукване. Може и да се сложи още една ръка боя. А, момче, имаме оригинална боя за Кадилак. По принцип не я използваме, защото е много фрапантна. Ще ти я покажа!

Изтича до офиса и се върна.

— Ето. „Пламтящо алено“. С нея колата лъска даже на тъмно. Страхотно изглежда!

— Добре — каза Хелър.

Не го разбирах. Отначало беше избрал сивото, защото не се забелязваше толкова. А сега искаше боя, която буквално ми изгаряше екрана. Какво беше намислил?

— Само че — каза Майк, като се намести на предната седалка, — тази облицовка и пердетата отзад са си изпели песента. Съвсем случайно имаме едни калъфи, дето сме ги купували, но не се е налагало да ги ползваме. Десенът е тип „Снежен леопард“ — бял на черни петна. Направо искри! Как само ще изпъква на фона на червеното! Можем да ти направим и такива постелки отдолу.

— Страхотно — каза Хелър.

Майк не можа да измисли нищо друго.

— А ти искаше ли нещо по-специално?

— Да — каза Хелър. — Искам така да направите предния капак, че да може от всички страни да се заключва с ключове. И под колата искам някакъв лист лек метал, който да запечата двигателя отдолу и да не позволява никакъв достъп до него.

— О, говориш за броня за предпазване от бомби — каза Майк. — Тези коли са ги направили с толкова конски сили, за да носят колкото се може повече брониране. Мога да ти сложа и армирани стъкла, бронирани платки отстрани…

Най-сетне разбрах. Страхуваше се, че пак ще сложат бомба в колата му.

— Не — каза Хелър. — Само един тънък метален лист отдолу и заключване на капака, тъй че никой да не може да се добере до мотора.

— Аларма срещу крадци? — с надежда каза Майк.

— Не — каза Хелър.

Отказах се. Единственото обяснение беше, че Хелър е луд.

— Това ли е всичко? — попита Майк.

— Ами да — каза Хелър.

— Добре — каза Майк малко нервно, — всичко това ще струва някъде към двайсет хилядарки.

Бум-бум тъкмо бе изнесъл последния кашон с уокмените. Изпусна го.

— Божичко! — Отиде до тях. — Виж какво, момче, за тази сума мога да ти открадна и преобразя петнайсет кадилака нов модел!

— Новият талон ще е от мен — каза Майк. — Честно, Бум-бум, ремонтът ще струва точно толкова.

— Съгласен съм — каза Хелър.

Бръкна в джоба си и извади една пачка. Преброи десет хиляди.

— Това момче да не е обрало някоя банка? — попита Майк Бум-бум.

— Това са честно спечелени пари от удари — каза Хелър.

— Ами добре, в такъв случай — каза Майк, — ще ти повярвам.

Отиде в офиса да напише разписка.

— На чие име? — викна оттам. — Не че има значение.

— Джером Терънс Уистър — каза Хелър.

Сега вече знаех, че е луд. Бери можеше да открие, че е жив и да го издири. И с такава помпозна и биеща на очи кола като тази…

Бум-бум беше натоварил всичко в пикапа. Даде на благодарния Майк кашона с „Джони Уокър“ златен етикет.

— Качвай се, момче? Къде да те оставя?

— Отивам в Манхатън — каза Хелър.

— В такъв случай ще те закарам до гарата. По-бързо е.

Стигнаха и когато Хелър излезе от колата, Бум-бум каза:

— Това истинското ти име ли е, малкия? Джером Терънс Уистър?

— Не — каза Хелър. — Казвам се Прити Бой Флойд.

Бум-бум избухна в див смях, Хелър също. Почувствах се засегнат. Прити Бой Флойд беше много известен гангстер, прекалено известен, че да се шегуват с него. Свято име.

— Какво ти дължа? — каза Хелър.

— Да ми дължиш ли, малкия? — каза Бум-бум. Посочи отзад в колата. — От цели шест месеца отвъд реката си мечтая за глътка скоч! Сега направо ще се поливам с уиски.

И той потегли, тананикайки си.

Аз не си тананиках. Нови беди се бяха стоварили на главата ми точно когато мислех, че по-лошо от това не може да стане. С това име Хелър щеше да привлече като с магнит Бери, а аз нямах кодовата хартия. Но в същото време Хелър работеше по мисията си. Усещах го! Може и да успее!

От всичко това ми се виеше свят. От една страна, Хелър НЕ трябва да умре, докато не разбера как да подправям докладите до капитан Тарс Роук. От друга страна, очертаваше се доста голяма опасност той да е намислил някакъв пъклен план да успее в мисията си и определено трябваше да бъде отстранен или убит.

Излязох на двора, седнах и зарових лице в шепите си. Трябва да запазя спокойствие. Трябва да разсъждавам логично. Няма нужда да излизам от релси само защото трябва да предпазя от убийство някой, който трябва да бъде убит. Налага се да измисля нещо, веднага!

А онова „бибип“ лудо канарче продължаваше да ми лее трели от дървото. Подигравка. Пълна подигравка!

Глава втора

Хелър мина с тракане на токовете по автомобилната алея пред „Грейшъс Палмз“ и влезе във фоайето. Все още беше следобед и понеже сезонът замираше в късното лято, наоколо нямаше никой.

Канеше се да се качи по стълбите на втория етаж, но един от облечените в смокинга бодигардове го спря.

— Чакай малко. Вече нямаш стая тук, момче. Хелър замръзна на място.

— Управителят иска да те види — каза гангстерът. — Доста е разстроен.

Хелър тръгна към офиса на управителя.

— Не, влез тук — каза гангстерът. — Чакат те. Бутна Хелър към асансьора. Влязоха и гангстерът натисна най-горното копче.

Излязоха на постлан с килими коридор с шумоизолираща облицовка. Гангстерът вървеше зад Хелър и го направляваше с леки побутвания, от които екранът ми подскачаше.

Вече се чуваше гласът на управителя от отворената врата в края на доста дългия коридор. Той здраво псуваше някой на италиански. Звучеше страшно ядосан.

В стаята имаше и други хора, забързано сновяха и хвърляха разни неща.

Гангстерът блъсна Хелър в лудницата.

— Ето го, шефе.

Вантаджо Меретричи изблъска една чистачка от пътя си и с тежки стъпки се приближи до Хелър.

— Опитваш се да ми докараш неприятности! — Викна той. — Опитваш се да ме изриташ от мястото ми!

Ръцете му усилено ръкомахаха, типично по италиански маниер. Вдигна ръка към гърлото си, имитирайки рязане.

— Заради теб за малко да изгубя живота си!

Спря, за да кресне нещо на италиански на две чистачки и те неволно се сблъскаха една в друга, като едната изпусна купчина чаршафи.

Италианци. Толкова са емоционални. Толкова театрални. Намалих звука.

Естествено, той се приближи и пак ми гръмна в ушите.

— Не е хубаво така да се прави! — извика Вантаджо. — Да се промъкнеш тук ей така!

— Ако ми кажеш какво мислиш, че съм направил… — понечи да каже Хелър.

— Не мисля, зная! — извика Вантаджо.

— Ако съм направил нещо… — пак опита Хелър.

— Да, направил си! — извика Вантаджо. — Позволи ми да те настаня в онази стая за камериерки на втория етаж! Не каза и дума! Тя беше страхотно разгневена! Направо ми подпали телефона!

Постави ръце на раменете на Хелър и вдигна глава да го погледне. Изведнъж гласът му стана умоляващ.

— Защо не ми каза, че си приятел на Бейб?

Хелър си пое дълбоко въздух.

— Нямах представа, че това е нейна собственост. Наистина се извинявам.

— Виж сега, момче. За в бъдеще, казвай си всичко. Така, това устройва ли те?

Хелър се огледа. Апартаментът имаше две стаи. Просторната всекидневна беше със стени, облицовани с тухли от черен оникс и украсени с рисунки. Върху мокета, който покриваше целия под, бяха постлани малки ръчно тъкани килимчета в златисти нюанси. Мебелите бяха леки и съвременни, със съблазнителни линии. Лампите представляваха статуи на златни момичета, съвсем голи. Отвън имаше градина-балкон и широките стъклени врати гледаха към сградата на ООН, парка и реката отзад.

Вантаджо завъртя Хелър в обратна посока. Имаше бар, облицован в бежова естествена кожа и златни поставки. Един барман забързано вадеше оттам всички бутилки с алкохол и ги прибираше в кашони.

— Съжалявам, не мога да оставя алкохола. Понеже си непълнолетен, това може да ни струва разрешителното. Но ще заредим хладилника с всякакви възможни безалкохолни напитки — бързо добави той. — Можеш да ползваш и машината за лед ей там. Всеки ден ще ти оставяме прясно мляко. И може би сладолед? — умолително каза той.

След това Вантаджо показа на Хелър различните тайни чекмеджета и отделения в бара. Спря и се приближи до него.

— Виж какво, аз само се пошегувах за сандвичите. Нямаме ресторант, защото обслужваме само по стаите. Но имаме най-добрата кухня и най-добрите готвачи в Ню Йорк. Можеш да си поръчаш каквото поискаш. Сега искаш ли нещо? Задушен фазан?

Не изчака за отговор. Викна към спалнята и чистачките дотичаха. Той заведе Хелър там и разпери ръце да покаже.

— Ето това е. Надявам се, че ще ти хареса — умоляващо каза той.

Спалнята бе много голяма. Целият таван беше в огледала. Стените също бяха в огледала. По края бяха обточени с черен оникс. Огромното легло бе кръгло. Заемаше средата на стаята. Беше покрито с черна коприна със златисти хибискуси. Около цялото легло имаше ниски червени столчета за крака. Мокетът бе алено червен.

В стените бяха монтирани тонколони, около които се виеха голи момичета в златни одежди. Вантаджо се втурна до стената и показа на Хелър различните бутони за музикален фон по избор: музика за пийване, чувствена, страстна, подлудяваща, успокояваща.

Вантаджо бързо отведе Хелър в банята. Целият под бе застлан с мокет. Имаше огромна римска вана, в която спокойно се побираха десетина човека. Имаше отделни душове за масаж. Беше пълно с шкафчета с най-различни неща. Имаше тоалетна чиния и две бидета с разнообразни приспособления за миене. Хелър се загледа в надписа „Автоматична гореща хавлия“ и натисна ръчката. Излезе хавлия, от която се вдигаше пара и той си избърса лицето. Вантаджо го поведе обратно към всекидневната.

— Кажи, това устройва ли те? Този апартамент е правен специално за генералния секретар, бившия, преди да го убият. Знам, че е малко семпъл, но е просторен. Много рядко се налага да го използваме, така че няма да те местим. Отдавна не е използван, затова трябваше набързо да го почистим. Другите са по-шик, но решихме, че за едно момче това ще е по-добре. Какво ще кажеш, става ли?

— Да, за бога — каза Хелър.

Вантаджо подсвирна с облекчение. След това каза:

— Виж какво, момче, всичко ще бъде забравено и си оставаме приятели, ако вдигнеш телефона и се обадиш на Бейб. Цял следобед чака да разбере какво става.

Един пиколо за малко не прегази Хелър. Караше на количка багажа му по заповед на Вантаджо.

Хелър вдигна слушалката. Явно имаха пряка линия с Бейон, защото веднага го свързаха.

— Аз съм, госпожо Корлеоне.

— О, скъпо момче. О, скъпо, скъпо момче!

— Вантаджо ми каза да ви се обадя да кажа, че новият апартамент е хубав. Наистина е хубав.

— Апартаментът на Генералния секретар ли? Онзи с картините на полинезийки на стената?

— Да, много е хубав. Има страхотен изглед.

— Един момент, скъпи. Някой чука на вратата.

Чуха се гласове в стаята, но нищо не се разбираше заради покритата с длан слушалка. Дочу се силен оживен глас: „Той какво?“ И след това много бърз италиански, който също бе заглушен и не се чуваше ясно.

Бейб пак заговори по телефона.

— Това беше Бум-бум. Тъкмо пристигна. Не мога да ПОВЯРВАМ! О, скъпо, скъпо, скъпо момче! О, скъпо, скъпо, скъпо, скъпо момче! Благодаря ти, благодаря ти! Не мога да говоря по този телефон. Но скъпо момче, БЛАГОДАРЯ ТИ!

Поток целувки мина по жицата. След това внезапен рев:

— Дай ми пак Вантаджо!

Изведнъж ми стана ясно. Току-що бе разбрала за унищожаването на алкохол и друга стока за два милиона долара на нейните съперници и за смъртта на Узопополис, нейния смъртен враг.

Вантаджо очевидно не остана доволен от това, което бе успял да чуе. Плахо пое слушалката.

— … си… си, Бейб — Доби измъчен вид. — … но… но… си, Бейб. Грация, миа капо!

Затвори.

Взе горещата кърпа от ръцете на Хелър и си избърса лицето.

— Беше Бейб — Погледна към Хелър. — Момче, не зная какво си направил, но явно е било нещо! Каза, че мога да запазя работата си, само че малкия, не искам повече да чувам за никакви камериерски стаи.

След това се стегна.

— Но тя беше права. Не проявих достатъчно благодарност, а ти наистина спаси това място и живота ми. Не проявих достатъчно уважение. Така че се извинявам. Така става ли, момче?

Стиснаха си ръце.

— А сега — каза Вантаджо, — относно онова нещо. Това е най-добрият апартамент, който можем да ти предложим, но тя казва, че нямаш кола. Така че трябва да си купиш, каквато кола поискаш. Долу имаме гараж, нали знаеш. Освен това ѝ казах, че нямаш много дрехи. Имаме страхотен шивач и ще го повикам, за да ти вземе мерките да ти направи цял гардероб. Истински дрехи по поръчка от най-хубавите платове. Така добре ли е?

— Не мисля, че трябва да приема…

— Най-добре да приемеш, малкия. Ние сме приятели. Не ми докарвай повече неприятности! А сега кажи има ли още нещо, което можем да направим за теб?

— Ами — каза Хелър, — тук май няма телевизор.

Вантаджо възкликна:

— Боже, как се радвам, че не си ѝ казал! Никой не гледа телевизия в публичен дом, момче. Изобщо не ми беше хрумвало. Ще изпратя някой да вземе телевизор под наем. Става ли?

Хелър кимна. Вантаджо отиде до вратата, но се сети нещо и се върна.

— Момче, зная какво направи за нас. Спаси всичко. Но трябва да си направил и още нещо. И въпреки това… Отнася се с теб по различен начин. Би ли ми казал за какво си говорите?

— Генеалогия — каза Хелър.

— И това е всичко?

— Напълно — каза Хелър. — Това е всичко, което се случи днес.

Вантаджо го погледна много сериозно. След това избухна в смях.

— За малко да налапам въдицата. Е, няма нищо.

Късметлия съм, че си ми приятел.

Тръгна към вратата, но пак спря.

— А, да. Каза, че можеш да имаш което от момичетата си поискаш и по дяволите кое е законно и кое не. До скоро, момче.

Глава трета

Вниманието ми, съсредоточено в екрана, бе отвлечено от почукване по тайната врата, която водеше към офиса. Бях трил толкова сол на главата на Фахт, че той най-сетне бе проумял с тъпата си тиква, че трябва да изпраща пратеник на Апарата да ми носи всички сводки, които пристигаха от Америка. Получили са още една. Издърпах я от процепа на вратата. С треперещи пръсти отворих листа. Може би Рат и Търб са поумнели. Може би щяха да ми помогнат. Прочетох:

Идиоти! Просто са изхвърлили от онзи магазин дрехите с микрофоните!

Но гневът само затвърди решителността ми да действам. Внимателно ще наблюдавам района на „Грейшъс Палмз“, стаите, ще разбера точно къде си държи нещата и какви навици си създава. След това ще се предреша като турски офицер, изпратен в ООН, ще проникна в мястото, ще взема кодовата хартия от багажа му, ще поставя една бомба и ще изчезна.

Планът беше блестящ. Хрумна ми изведнъж. Ако успея, Хелър ще бъде мъртъв, мъртъв, мъртъв, а аз ще бъда жив!

С непоклатима решителност седнах пак пред екрана. Хелър няма да се бави с разопаковането на багажа, бях сигурен. Пиколото бе оставил всичко върху количката.

Хелър продължаваше да се разхожда из апартамента и да разглежда. Макар че не можеше да става и сравнение с апартамента му в Офицерския клуб на Волтар, мястото имаше свое специфично очарование — момичета! Всички лампи бяха под формата на голи тела, на всички килими имаше златни момичета.

Хелър се приближи до една от няколкото картини на стената, вгледа се в нея и каза нещо на волтариански, което не можах да чуя. Картината беше красива. Тъмнокожо момиче, облечено главно в червени цветя, бе застанало на фона на палмови дървета и морето. Човек, който разбира от изобразително изкуство, би могъл да я определи като концептуална живопис, която преобладава в модерното изкуство.

Хелър се наведе да прочете името на автора. Гоген.

Знам как вървят цените на картините: всеки знае, ако се интересува от пари в брой. Ако тази картина е оригинална, струва цяло състояние!

Бързо върнах записа там, където бе казал нещо. Знаех, че моята реакция щеше да е да открадна картината. Може би щях да включа и нея в плана си. Във връзка с това трябваше да знам какви са неговите намерения относно картината.

Той бе казал: „Лодкари!“ Аха. Това беше една от расите на Аталанта, за която той и Крек бяха говорили.

Сега разглеждаше втори Гоген.

В стаята се разнесе непознат глас:

— Не, не, не!

Беше мадам Сесо. Мустаците ѝ бяха настръхнали. Закани му се с пръст.

— Не! Малките момчета не трябва разглеждат мръсни рисунки! Тук няма тебе позволя правиш извратени неща! Ако младият сеньор иска гледа голи жени, ще го прави както трябва!

Тя го избута с пръст в ъгъла, грабна телефона и избълва лавина италиански в слушалката. Затръшна я.

— Ти мене вкараш в голяма беля, ако някой разбере, че теб научила гледаш мръсни рисунки! Мамма миа! Какво помислят клиенти!

Чуха се тичащи стъпки. Дребна жена нахлу в стаята почти в паника.

Имаше малък нос, красиви зъби, гарваново черна коса и високи стегнати гърди. Кожата ѝ беше златисто кафява. Беше обута в дълги чорапи и къс комбинезон и се бе наметнала с копринена роба. Очевидно беше полинезийка.

Много апетитна!

— Какво има?

— Хванала този млад синьор гледа мръсни картинки на стена. Хайде, Минет, веднага скача в леглото му. Бързо, бързо!

— Не, не — каза Хелър. — Само исках да погледам.

— Аха — каза Минет. — Воайор.

— Не, не — каза Хелър. — В моята… родна страна има хора, които изглеждат точно така. Само исках да погледна…

— Аха, визда, мадам Сесо — каза Минет. — Воайор! Значи му става хубаво само гледа!

Мадам Сесо мълчаливо се приближи до нея.

— Значи дадеш на младия синьор гледа!

И дръпна робата ѝ. Тя се смъкна, като почти изцяло оголи стегнатите гърди на Минет. Като златни пъпеши!

Но Минет отстъпи.

— Мадам Сесо. Вие жестока. Тези дни бизнес нищо, нищо. За три седмици, аз няма мъж. Мой легло празен. Аз почти полудяла. Всички момичета, те говори за това момче. Ако аз съблека, аз падна по него, мадам Сесо.

Мадам Сесо се ядоса. Хвана за рамото копринената ѝ роба и я дръпна. Тя изхвърча и застана върху лицето на Хелър.

— Ти веднага се събличаш, веднага! — Викна мадам Сесо.

Хелър се опитваше да свали робата от лицето си.

— Добре! — изпищя Минет. — Отивам всема полата от трева, отивам всема зветя в косата. После съблека. Но само при едно словие, че после той…

Екранът стана на снежинки. Звукът се превърна в рев.

Не виждах какво става. Само чувах силен шум.

Какъв шок!

Някаква външна намеса.

Първата повреда в тази система.

Апаратурата бе дала дефект.

Проверих захранването. Беше добре. Отново увеличих звука. Още по-силен шум. Не беше спокойното черно, което се появяваше, като заспи.

Зачудих се за момент дали това не е емоционално претоварване на обекта.

Опитах се да разгледам всички възможни причини, сетих се за всичко, на което бях способен. Най-сетне измъкнах указанието за употреба. Никога не го бях чел цялото.

Чак на предпоследна страница, открих следния текст:

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ Понеже апаратурата се използва във въглеродо-кислородно тяло, тя неизбежно е чувствителна към въглеродните атоми и вълнови молекулни конфигурации.

Единственото известно влияние върху използвания двойно-вълнов метод може да дойде от източник на излъчвания в спектъра на въглерода. Това са изключително редки устройства, но шпионинът трябва да бъде предупреден да стои поне на сто фута от източник на такава енергия, ако има такива в културата, където е изпратен.

Само това пишеше. И понеже Хелър не знаеше, че е такъв шпионин, естествено, нямаше как да бъде предупреден.

Но за какво да бъде предупреден? Какво, по дяволите, представляваше този източник на излъчвания в спектъра на въглерода? Това бе един от редките случаи, в които съжалявах, че не съм се постарал да оставам буден в часовете в Академията. Вероятно сега имаше такъв източник на по-малко от сто фута от Хелър. Но нима е възможно на такава примитивна по отношение на електрониката планета като Земя да има такъв източник?

Каквото и да беше, върза ми ръцете! Намалих звука. Погледнах набраздената от ивици бъркотия на екрана. С отчаяна безнадеждност стоварих юмрук върху апаратурата.

При мен беше полунощ. Дългите напрегнати дни ми се отразяваха.

Влязох през тайната врата в спалнята. Вдигнах готвача и го накарах да ми приготви топла супа. Най-накрая изпаднах в неспокоен сън.

Изведнъж се събудих. Беше посред нощ. Тишина! Нямаше го тихият шум от екрана, който идваше от тайната ми стая.

Веднага скочих и се втурнах натам.

Картината беше хубава колкото искаш!

Хелър седеше в апартамента си и гледаше телевизия! Погледнах часовника. Там сигурно беше към седем вечерта. Даваха новини.

Какво се беше случило с Минет?

Дали не са я изгонили?

Дали е направила стриптийз на Хелър и след това си е легнала с него, както искаше?

Не знаех. Нямаше как да разбера.

По телевизията новинар с вид на испано-американец говореше ли говореше за убийства, след което каза: „Нюйоркските шофьори, движещи се по тунела «Линкълн» на път към Джърси днес имаха възможността да видят огромна огнена топка, издигаща се във въздуха. Телефонната компания била затрупана от обаждания с въпроса дали е започнала Третата световна война.“ Леко се засмя. „Обаждащите се бяха успокоени, че е избухнала само компанията за боядисване на коли «Акме». Според документацията в помещенията са били складирани хиляди галони боя. Застрахователните агенти твърдят, че пожарът е станал вследствие на умишлен палеж, тъй като неотдавна компанията е направила застраховка за сто хиляди долара. В района са намерени единадесет тела. Нито едно от тях не е идентифицирано.“ Новинарят се усмихна. „Но такъв е животът оттатък в Джърси.“ Предположих, че това е някакъв манхатънски канал.

Чакай, какво беше това? Сянка? Не, черна ръка близо до лицето на Хелър! Появи се от лявата му страна! Погледът му не бе фокусиран на нея. Държеше нещо.

Вилица!

Някой го хранеше, докато той гледаше телевизия!

Ръката изчезна и аз започнах да чувам само звучно дъвчене.

Не беше сам. Дали това е Минет?

Дали е спечелила в крайна сметка?

Новинарят монотонно редеше имената на някакви знаменитости, които били очистени. Списъкът беше доста дълъг.

Хелър бавно обърна глава на дясно. Чакай! Какво е това? Нещо бяло вдясно от телевизора!

Успях да видя какво е с периферното му зрение. Два чифта бели крака! Единият обут в пантофи, с копринени топчета, другият бос.

Отдясно също се чуваше тих говор. Заради новините бях пропуснал да го чуя. Бързо върнах записа на, помощния екран с увеличен звук. Гласове на две момичета. Дали едната не беше Минет?

Успях да различа всред новините една реплика: „… и скъпа, да ти кажа, той е много, много добър! Мисля, че беше най-доброто…“

След това се чу тихият глас на другото момиче. Дали не е Минет? Увеличих звука и го регулирах.

„… ами аз мислех, че не е възможно да имаш толкова много оргазми в едно…“ Английски акцент. Това бяха две съвсем различни момичета!

Новините продължаваха. Последва борсова информация, след това говорителят каза: „Говорител на Държавната данъчна служба съобщи днес следобед, че шефът на службата в Ню Джърси, Узопополис и още няколко служители са изчезнали. Беше отречено да липсват суми в сметките им, макар че е добре известно, че Узопополис е имал интензивни връзки с банки на Бахамските острови. Наблюдават се летищата от тази страна на реката.“ Отново се засмя. „Но такъв е животът в Ню Джърси, нали така, драги зрители?“

Хелър се наведе напред и натисна копчето да го изключи. Звукът от екрана автоматично се регулира до нормалното ниво. Хелър се обърна наляво. Зад малката масичка се бе протегнала една страхотна азиатка. Беше почти гола. На раменете ѝ бе метнат прозрачен шал, през който ясно се виждаха гърдите ѝ.

Къде беше Минет?

Какво правеше тук това момиче?

Смееше се и показваше хубавите си зъби.

— Така е, скъпи, вярвай му. Най-добре стой далеч от Джърси. Просто се навъртай тук.

Чувствено поклати гърди. Мушна вилицата в огромна кристална купа със салата „Цезар“. Извади я, докосна салатата с устни и изкусително подаде вилицата през масата.

— Като приключиш с хапването, хубавецо, искаш ли да ти покажа как се прави в Харлем?

Гърлен прелъстителен смях. Направо влудяващо. След това очите ѝ се премрежиха:

— Всъщност достатъчно си вечерял. Остави вилицата и се изправи.

Беше облечена само с прозрачния шал, нищо друго!

Протегна ръка…

Отново се появи смущението в екрана!

Изстенах. Изчаках да премине.

Не мина.

След няколко минути, крайно разочарован, се върнах в спалнята и легнах.

Толкова издържа плътта!

След малко успях да овладея мислите и емоциите, от които ми се виеше свят.

Едно нещо беше пределно ясно. Имаше някакво смущение. Ту се появяваше, ту изчезваше.

Хелър сигурно бе разопаковал багажа и си бе подредил нещата в многобройните шкафчета и гардероби. Ако бях достатъчно търпелив, без значение колко време ще отнеме, можех да разбера къде точно е оставил кодовата хартия.

Въпреки всичко ще изпълня плана си!

Глава четвърта

Екранът спря да шуми в другата стая. Воден от някакво ужасно влечение, аз бързо се върнах да видя какво става.

Хелър тъкмо излизаше от асансьора във фоайето.

Погледнах си часовника. Сигурно не е верен. Имах проблеми с изчисляването на времето от една част на планетата в друга, но чак толкова. Само преди десет минути бях видял как азиатката става приканващо. И въпреки това Хелър беше във фоайето.

Я да видим. Трябваха му няколко минути, за да се облече. Примерно една минута, за да слезе с асансьора…

Ами да кажем, че е бил много бърз.

В Ню Йорк бе ранна вечер. Във фоайето имаше много хора, повечето в бизнес костюми, но по лицата личеше, че са от много земи. Проспериращи мъже от пустини, планини и села — типичната тълпа от ООН. Част от тях се бяха струпали пред рецепцията, даваха заявки и чакаха да извикат номера им или се разхождаха, за да им дойде апетит.

Осъзнах, че Хелър си придаваше нужния вид, за да обезкуражи определени посетители. В едно огледало видях, че все още беше със стария син костюм. Поне не носеше бейзболната шапка. Но като стъпи на не постлан под стана ясно, че пак бе обул бейзболните обувки.

Седна на един стол, който се виждаше от вратата и от който можеше да наблюдава офиса с надпис „Управител“. Отвън във фоайето влезе пиколо, натоварен с купчина вестници и списания. Запъти се право към Хелър и му ги подаде. Хелър му даде двайсет доларова банкнота и отказа рестото.

Чакай! Хелър сигурно се е обадил от апартамента си! Значи и това влиза в десетте минути! Какво бе станало с онази азиатка?

Като хвърляше от време на време поглед към входната врата и към офиса на управителя, Хелър се разположи и започна да чете. Това, което четеше, можеше да ми подскаже какви са плановете му.

Състезателни списания!

„Америкън Хот Род“, „Рейсинг“, „Блоуаут“, „Хот Сток Карз“. Започна да ги прелиства, но познавайки Хелър, знаех, че изчита всяка страница. Хитро. Само че аз добре познавах навиците му. Когато нещо го заинтригуваше, спираше и се заглеждаше в страницата, замислен.

Спря да прелиства. В списанието имаше снимка на стар понтиак седан. Статията се казваше: „От най-долното стъпало към славата“.

Естествено! Хелър беше скоростофил! Луд по шеметните скорости. Отявлен случай на маниак по високите скорости в последна фаза на прогресивно влошаване.

Един момент. Една цифра привлече вниманието му и спря да чете. Последното изречение на статията беше следното:

Очите му постоянно се връщаха към това „225 000 долара“.

За известно време се загледа в хората във фоайето. Не бяха много, понеже в момента ООН не заседаваше. Един от бодигардовете се приближи до стола му и каза:

— Дръж под око онзи заместник-делегат от Мейсабонго. Ей, там, току-що влезе. Онзи с наметалото и цилиндъра. Под ръкава си има индонезийска кама. Сигурно е дълга към два фута. От време на време откача.

Бодигардът се оттегли.

Хелър се прозя — сигурен знак за напрегнатост. Отвори вестник — „Уолстрийт Джърнъл“. Прегледа го. Спря се на страницата с обяви за продажби на недвижими имоти.

Прегледа имотите извън града — за такива се считаха всички места след предградията и изцяло извън града. Предлагаха се в Бък Каунти, Пенсилвания, Върмънт и в различни области в Кънектикът. Всички бяха идеални за почивка през уикенда. Загледа се в една такава обява. Пишеше:

Очите му заседнаха на тези 300 000. Отвори вестника на друга страница. Прегледа „Стоков пазар“ с огромните колони предлагани стоки и цифри. Натъкна се на много неразбираеми съкращения.

Движение откъм вратата с надпис „Управител“. Едър тъмен мъж в тюрбан излезе оттам с Вантаджо. Спряха се до вратата във фоайето, за да довършат разговора. Бързо увеличих звука.

Говореха на английски. Мъжът в тюрбан благодари на Вантаджо, че е оправил недоразумението със сметката. Огледа се и забеляза Хелър.

— Ново лице — каза гигантът в тюрбан.

— О, онзи младеж — каза Вантаджо. — Баща му е много важен човек, мюсюлманин. Женен за американска актриса. Това е синът. Ще ходи в колеж и баща му настоя да живее тук. Не можехме да откажем. Щеше да стане дипломатически скандал.

— Аха — каза онзи с тюрбана. — Мога да ви обясня как стоят нещата. Трябва да разбирате мюсюлманската религия. Виждате ли — авторитетно продължи той, — в Близкия Изток по традиция децата, в това число и момчетата, се отглеждат и трябва да живеят в харем. Този публичен дом може би е най-близко до харема в Щатите, затова баща му се е спрял на него. Това не бива да ви учудва.

— Благодаря, че ми изяснихте това недоразумение — каза Вантаджо, докторът по политология.

— Ще ида и ще го поздравя на родния му език — каза гигантът в тюрбан. — Така ще се почувства като у дома си.

И тръгна! Спря пред Хелър. Извърши ритуалния поздрав с ръка за арабите. Каза нещо, което приличаше на „Алейкум салаам“. И след това дълга поредица неразбираеми звуци. Арабски.

Ами сега! Хелър не говореше арабски.

Хелър стана. С подчертана любезност повтори едно към едно движенията с ръката и поклона. После каза:

— Ужасно съжалявам, но ми е забранено да говоря на родния си език, докато съм в Щатите. Мога да ви уверя, че се чувствам чудесно и от сърце ви пожелавам да прекарате приятна вечер. И двамата се поклониха. Гигантът с тюрбана се върна при Вантаджо.

— Добре възпитан младеж, очевидно е израснал в харем, както ви казах. Познава се по акцента му. Но аз ще пазя тайната ви, Вантаджо, особено след като това е синът на Ага Хан.

Като се отдалечи от Вантаджо, гигантът в тюрбан веднага се присъедини към малка групичка до вратата и им прошепна нещо. Очите им скришно се завъртяха към Хелър. Очевидно тайната добре се пазеше. От всички.

Мина половин час и Хелър приключи с разходката си из вестниците. Бе изчел всичко. Кротко си седеше на мястото, когато заместник-делегатът от Мейсабонго слезе от асансьора и се втурна към рецепцията. Хвърли си цилиндъра на бюрото.

— Къде е онова прасе Стафумо? — попита регистратора.

Той притеснено се огледа. В момента във фоайето нямаше никого от охраната.

— Настоявам! Настоявам да ми кажеш!

Заместник-делегатът хвана регистратора за сакото.

Хелър се изправи. Глупак. Нали му казаха, че онзи има индонезийска кама в ръкава! А това е най-опасната къса сабя! При това аз нямах кодовата хартия.

— Харлота я нямаше! — Излая заместник-делегатът. — Тя е със Стафумо! Знам аз!

Вратата на асансьора се отвори и един много дебел тъмнокож господин с бизнес костюм излезе.

— Стафумо! — изкрещя заместник-делегатът. — Враг на народите! Капиталистически червей! Смърт на агресора!

Втурна се през стаята. Регистраторът отчаяно натискаше бутоните под гишето. Стафумо се уплаши и опита да се върне в асансьора.

Заместник-делегатът светкавично извади камата от ръкава си. Стоманено острие, дълго два фута!

Замахна. Острието изсвистя.

Горният край на жилетката на Стафумо зейна!

Заместник-делегатът отстъпи назад за нов удар.

Изведнъж Хелър се озова пред него!

Острието пак се стрелна светкавично.

Хелър го сграбчи за китката.

Заби палец в обратната страна на дланта му. Острието падна.

Хелър го улови за дръжката, преди да падне на пода.

Охраната се появи. Хелър ги отпрати с махване. Леко избута заместник-делегата и Стафумо в асансьора.

— В коя стая е Харлота? — попита Хелър с ръка, готова да натисне бутона на асансьора.

Стафумо и заместник-делегатът го зяпнаха. Хелър заплашително стисна камата.

— Хайде, хайде — каза той. — Поне ми кажете на кой етаж. Можем да я намерим.

— Какво смяташ да правиш? — каза заместник-делегатът.

— Ами как — каза Хелър, — тя е поставила в неудобно положение двама важни джентълмени. Естествено, трябва да я убием. — И стисна камата.

— Не! — викна Стафумо — Харлота не!

— НЕ! — извика заместник-делегатът. — Моята мила Харлота, не!

— Но това са законите в този дом — каза Хелър. — Заради нея можехте да пострадате вие двамата. Това не е позволено!

— Моля ви — каза Стафумо.

— Моля ви, недейте — каза заместник-делегатът.

— Мисля, че няма друг начин — каза Хелър.

— О, да, има! — триумфално викна заместник-делегатът. — Можем да се договорим на конференция!

— Правилно — каза Стафумо. — Това е правилното разрешение за всякакви международни спорове!

Двамата веднага седнаха в ъгъла на асансьора един срещу друг.

— Първо, дневния ред — делово каза заместник-делегатът.

Хелър спря асансьора и излезе, като ги остави вътре.

Един от италианците от охраната каза:

— Благодаря, малкия. Това се казва майсторлък с ножа. Но трябва да внимаваш какво ти говоря. Имат дипломатически имунитет, нали знаеш, и не могат да бъдат арестувани за нищо, без значение какво направят. А обикновените американци като мен и теб, които се подчиняват на закона, могат. Обикновено гледаме да се скрием, когато пристигне този. Може би сега вече ще внимава повече.

Излезе Вантаджо, Хелър му подаде индонезийската кама.

Двамата бивши противници излязоха от асансьора.

— Стигнахме до съгласие — каза Стафумо. — Двустранна окупация на територията.

— Понеделник, сряда и петък Харлота е за мен. Той ще идва във вторник, четвъртък и събота — каза заместник-делегатът.

— В неделя трябва да сме със съпругите си — каза Стафумо.

— Вантаджо, можем ли да влезем в офиса ти да ратифицираме и подпишем договора?

Хелър ги проследи с поглед, докато влязат в офиса на Вантаджо. Прозя се. Събра вестниците, качи се на асансьора и слезе на последния етаж.

Като тръгна по коридора към своята стая, една от вратите се отвори и навън се втурна момиче. Беше наметната с копринен халат, който не бе пристегнат и от движението се разтвори и показа всичко. Беше много красива брюнетка.

— О, ето те и тебе, хубаво момче. Тази вечер бизнесът нещо не върви. Някои момичета казват, че имаш нещо много вълнуващо и ново.

Погледна го с прелъстителен поглед и погали ръката му.

— Моля те, хубавецо, хайде да дойда с теб в стаята ти и да…

Екранът ми се развали. Започна да бучи.

Но имаше още доста неща, които ме озадачаваха. Проявяваше интерес към вечното си хоби — високите скорости. Интересуваше се от отдих сред девствена природа. Усещах, че трябва по някакъв начин да вържа нещата.

Но макар че упорито се трудих в ранното турско утро, не можах да измисля как ще пришпорваш състезателната кола сред девствена природа, пълна с дървета и храсти. Нито пък защо.

Глава пета

Когато се събудих, в Турция беше три следобед. Влязох в тайния офис, без много да мисля, все още сънен и като глупак, веднага погледнах в екрана.

Едва не припаднах!

Гледах право надолу от височина двайсет етажа!

Чувствах се така, сякаш щях да падна.

Хората бяха малки петънца долу на улицата. Колите бяха като играчки.

Дългото напрежение ми се отразяваше. Шокът бе твърде голям. Извърнах очи и се стоварих в един стол. След няколко минути овладях стомаха си и се престраших да погледна.

Какво по дяволите беше намислил?

Стоеше на купола на „Грейшъс Палмз“. На петнайсет фута отдолу на асфалтовия покрив една проститутка в зелен анцуг държеше някакъв кабел.

Той поставяше телевизионна антена! Това пишеше на кутията, която държеше на коленете си.

Беше монтирал стойката на бетонната основа на купола. Сега поставяше самата антена. Огледа се наоколо и забелязах, че такива антени има на няколко съседни сгради. Сигурно я е поръчал предния ден.

Охо! Значи имаше някакъв проблем със сигнала! Но не, това трябва да означава, че телевизорът не е работил, когато не работеше моята апаратура, тъй че онези момичета в стаята му не са били там да гледат телевизия.

Свърши с инсталирането и стиснал кутията под мишница, започна да слиза надолу.

Хванах го! Нарушение на Кодекса. Беше се вързал с космонавтско спасително въже. И в куфарите си имаше волтариански инструменти!

Докато слизаше, прикрепяше кабела със специални кукички.

Стигна до долу и се обърна към жената. Една нюйоркска проститутка да държи космическо спасително въже, произведено в Индъстриъл Сити, Волтар! Следях ги като ястреб. Дали тя осъзнаваше за какво става дума? Всичко зависеше от това! Можех направо да го отзова от мисията и да го дам под съд!

— Ето ти въженцето, скъпи — каза тя. — А сега, какво да правя?

Той го пое, размота го и го нави около китката си още докато падаше — типична флотска фукня. Не зная как го правят.

— Само развий това, Марта. Просто върви напред и го развивай на земята.

— Окей, скъпи — каза тя.

Тръгнаха напред. Тя развиваше кабела, а Хелър го прикрепяше по парапета с кукичките.

След това осъзнах още нещо. Хелър сигурно знаеше откъде идва смущението. Покривът, където полагаше кабела, бе дълъг около триста и петдесет фута, може би два пъти повече от широчината на сградата. Антената бе извън зоната на смущението. Опитах се да пресметна какво би могло да бъде това смущение, защото не само бях крайно любопитен какво прави в този апартамент, но трябваше да знам и къде е скрита кодовата хартия. Съвсем се обърках.

Момичето бе стигнало до отсрещния край на покрива.

— А сега какво, хубавецо? — каза тя.

— Слез в стаята, отвори вратата към балкона, излез и пак подръж спасителното въже.

Тя изтича надолу. Хелър завърза въжето към кабела и го нагласи така, че да падне върху балкона. Момичето се показа отдолу и хвана въжето.

Хелър укрепи горния му край в каменния парапет, прекрачи ръба и…

Пак извърнах лице. Този тип ме подлудяваше! Нямаше капка разум. Не даваше „бибип“ за височината или за врата си. Чувах как кукичките се забиват във вертикалната стена, но не смеех да погледна. Знаех какво ще видя — мъничките хора и коли далеч отдолу!

Звук от дезинтеграторна бормашина. Престраших се да погледна. Беше отпуснал космическото спасително въже и пробиваше дупка в стената за кабела. С волтарианска дезинтеграторна бормашина!

Усилено наблюдавах момичето за някаква реакция от нейна страна. Тя гледаше как малката като длан машинка отхапва в стената дупка с точни размери, без нищо да се върти. Никакви стружки или искри. Истинско чудо на тази планета. И тя каза:

— Хе, я гледай как тази джаджа яде камък!

Хванах го!

Тя продължи:

— Ще се обадя долу да ти донесат закуска, скъпи.

Прибра се във всекидневната. Това ме потисна.

Хелър също влезе, свърза кабелите и след малко антената заработи. Включи телевизора. Поигра си с радиоантенния ротатор. Сигналът се менеше постоянно, значи антената се въртеше.

— Хей, страхотна картина! — Каза курвата. — Успяхме. Веднага ще изпратят закуска.

Хелър подреди инструментите си. Аха, сега ще видя къде си държи нещата. Без съмнение щеше да скрие космическото спасително въже и дезинтеграторната бормашина. И нямаше никакво смущение.

Затвори куфарчето с инструменти. О! Точно отгоре на куфарчето, с огромни букви пишеше:

Вярно, пишеше го на волтариански, но все пак го пишеше черно на бяло!

Хвърли куфарчето на дивана. То падна с надписа нагоре.

Отиде в банята и свали обувките и спортния бейзболен екип. Влезе под душа за масаж.

Едрите капки барабаняха по него, но въпреки това чувах как някой отваря и затваря шкафчета и чекмеджета в банята. Тази жена, Марта, трябваше само да забележи куфарчето, да дойде и да каже: „Ей, какъв е този надпис? Прилича на нещо чуждоземно.“ И за това спокойно вече можеха да го застрелят.

Вратата на кабинката се отвори. Подаде се ръката ѝ. Беше свалила анцуга. Държеше в ръка парче сапун. Каза:

— Скъпи, нека ти изтрия гърба, преди да…

Пак това смущение!

Страшно се ядосах. Екранът просто стана на ивици и не се чуваше нищо друго, освен бучене. Това най-активно ми пречеше да получавам информация от този апартамент, да разбера къде си държи инструментите и всичко останало. Не можех да започна акцията за получаването на кодовата хартия, което в крайна сметка щеше да доведе до унищожаването на Хелър. Минутите се проточиха в половинчасова агония.

След това всичко стана нормално.

Хелър седеше на дивана и пиеше кафе. Беше съвсем сам в апартамента.

На вратата се почука и Хелър каза с типичния си проникновен флотски глас:

— Влез, не е заключено.

Влязоха цял куп шивачи.

Започнаха да му показват най-различни фини материи — лятна коприна и мохер, вълнен плат, габардин, коприна за ризи.

Главният шивач, с позволението на Хелър, седна на дивана с един каталог. Усети, че под него има нещо, стана и извади изпод себе си куфарчето с инструментите. Трябваше само да разгледа надписа и някои от тези странни нещица вътре, за да разбере, че разговаря с извънземен.

— Донесохме един всекидневен костюм, който можете да облечете днес, млади господине. Но трябва да ви направим и гардероб за обществото, и гардероб за колежа. Модата тази есен е малко по-особена. Приятна и спретната, но особена. В този каталог на Ив Сейнт Гил можете да видите, че яката…

Да ти се повдигне. Кой го бе грижа за тези префърцунени моди и широчината на крачолите. И все пак имаше един габардинен шлифер с многобройни коланчета, пагони и място за пистолета, който въпреки всичко ми хареса. Много приличаше на един от шлиферите, които носеше Хъмфри Богарт. Само че всичко останало… Чак сега разбрах кой е истинският източник на антипатията ми. Грешката не беше в модите и стиловете, а в шивача. Беше хомо. Ако нещо не мога да понасям на този свят, това са педерастите!

— А сега бихте ли се изправили, млади господине?

Клекна пред Хелър и започна да му взема мерки за панталоните. Като че ли имаше някакъв проблем със сантиметъра. Постоянно го развиваше все повече и повече.

— О, добро телосложение — изхили се той.

— Какво има? — каза Хелър. — Твърде тесен ханш?

— О, не, млади господине. Не говорех за ханша.

И пак се появи смущението!

Търпението ми се изчерпи!

Изправих се. Тормозеха ме отвратително и жестоко! Лично мен! Тормоз ли? Ако не се сдобиех с кодовата хартия, бях мъртъв!

На вратата към тунела за офиса на Фахт се почука. Отдолу пъхнаха още едно съобщение от Търб и Рат.

Пишеше:

Това ме довърши!

Излязох от къщата и неспокойно се заразхождах из градината.

Това „бибип“ пищящо канарче! Весело си пееше и свирукаше на дървото! Отгоре на всичко това на някой му е весело!

Отидох в стаята и се върнах с ловна пушка. Заредих я. На един клон видях да пърха нещо жълто.

Стрелях и от двете цеви.

Ревът бе оглушителен.

В декоративното дърво бе пробита дупка.

Едно-единствено перце полетя бавно надолу сред пълна тишина.

Веднага се почувствах по-добре.

Естествено, веднага долетя една кола от охраната, но аз със смях ги отпратих.

Чувствах се ободрен. Вече можех да мисля. Седнах на една пейка.

С каква информация разполагах? Добре, днес бях научил нещо жизненоважно. Курвата ни най-малко не бе съобразила, че той работи с волтарианско спасително въже. Шивачът даже бе седнал върху флотски комплект инструменти, на който ясно пишеше какво е, и просто го бе отместил. Хората в сегашното жилище на Хелър не бяха никак наблюдателни! Може би щеше да е съвсем различно, като иде в колеж. Но в „Грейшъс Палмз“ никой нищо няма да забележи.

Отидох до бюрото си. Написах телеграма в груб тон, която веднага трябваше да бъде пратена в Нюйоркския офис:

Като се обадят, ще им дам указания да намерят всички планове на сградата и да подготвят почвата.

С тяхна помощ ще уредя този въпрос веднъж завинаги. И то преди самият аз да започна да проявявам симптоми на нервно разстройство.

Телефонирах да дойде пратеник и пуснах съобщението.

Налях си кана с шира и се върнах пред екрана.

Смущението бе изчезнало. Хелър слизаше с асансьора надолу.

Глава шеста

Хелър бе облякъл новия костюм. Видях го с периферното му зрение в едно от огледалата на асансьора. Беше светлосин летен костюм и този път за разнообразие му ставаше, но джобовете му бяха много издути. Беше сложил синя риза с широка яка, разтворена върху реверите, както беше шик, предполагам, но все пак си изглеждаше твърде млад. И в крайна сметка каквото и да се бе опитал да постигне шивачът, ефектът напълно се проваляше, защото Хелър пак бе с червената бейзболна шапка, вирната върху русата му коса, а като тръгна във фоайето разбрах, че е обул и бейзболните обувки. Може да беше чист и спретнат, някои можеха и да го смятат за много красив, но той си оставаше абсолютно безпросветен по отношение на шпионажа и подходящия за задачата външен вид. За бейзболната шапка можех да го разбера — смяташе, че е на работа. Но тези шпайкове, само защото няма удобни обувки! Идиот!

Все пак, трябваше да бъда толерантен — дните му бяха преброени.

Отиде в трезора и спря пред личния си сейф. Забелязах комбинацията.

Разпръсна парите си в сейфа. Долових отнякъде други гласове в иначе тихата сграда. Увеличих звука. Някой говореше по телефона. Чувах целия разговор. Водеше се на италиански.

— … така че това не е никакво извинение да го оставиш да спи до късно! — Гласът на Бейб Корлеоне.

— Но Бейб — каза Вантаджо, — това няма нищо общо с момичетата. Онези двете особи от ООН харчат половината средства, отпуснати от държавите им при нас и добре че той не ги остави да се избият.

— Вантаджо, да не би да се опитваш да изкараш, че аз не оценявам това?

— Не, не, миа капо!

— Вантаджо, да не би да се опитваш да пречиш на кариерата на това момче?

Хелър си броеше парите, банкнота по банкнота. Изглежда реши, че някои банкноти са фалшиви.

Вантаджо очевидно остана без думи. Най-накрая, дишайки учестено, каза:

— О, миа капо, как можеш да кажеш такова ужасно нещо?

— Знаеш, че образованието е важно нещо. Ревнуваш и искаш той да свърши като всички останали?

— О, не! — изплака Вантаджо.

— Тогава моля те, обясни ми. Ще те изслушам. Няма да ти викам. Ще слушам търпеливо. Отговори ми на този въпрос: преди два дни прочетох в „Съндей“, че вчера започва приемането на документи в „Емпайър Юнивърсити“. И когато най-спокойно и търпеливо ти задавам простия въпрос „Записано ли е момчето и кога започва училище?“, получавам глупавия отговор, че е спал до късно.

Вантаджо се опита да каже нещо.

— Миа капо…

— Така, и аз, и ти, и добрият господ знаем, че момчетата мразят да ходят на училище — продължи Бейб. — Знаеш, че трябва да ги караш насила, Вантаджо. Знаеш, че трябва да ги заставиш. Братята ми, бог да ги прости, с бой ходеха на училище, така че няма защо на мен да ми ги обясняваш тези неща.

— Миа капо, заклевам се…

— Тъй че искам да ми отговориш само на един въпрос, Вантаджо, ако ми позволиш да взема думата: защо не си упражнил своя авторитет и власт над момчето? Защо той не изпълнява твоите заповеди? Не, не си прави труда да спориш с мен. Само ми се обади точно след половин час и ми кажи, че е тръгнал за училище.

Хелър бе решил, че само защото върху някои банкноти имаше Бенджамин Франклин, те не са фалшиви. Беше подредил парите на купчини, но не бе доволен от сумата и поклати глава.

Прибра петнайсет хиляди в джобовете си, които вече бяха издути от господ знае какво. Затвори сейфа и го заключи. Тъкмо се канеше да излезе от „Грейшъс Палмз“, когато го спря гласът на Вантаджо от офиса.

— Мога ли да те видя за минутка, малкия?

Хелър влезе. Вантаджо бе свъсил вежди. Изглеждаше много скапан. Посочи към един стол. Но като всеки италианец не мина направо към въпроса. Смятат го за неучтиво.

— Е, момче, как се разбираш с момичетата? — Мрачно каза той.

Хелър се засмя.

— О, много лесно е да се оправяш с жените.

— Ако беше на моето място, нямаше да смяташ така.

Аха, тук попаднах на следа. Вантаджо ревнуваше Хелър. Страхуваше се, че Хелър ще му отнеме работата.

— Я ми кажи — каза Хелър, — може би точно с теб трябва да се консултирам по този въпрос.

— По какъв въпрос? — каза Вантаджо много предпазливо и с отбранителни нотки в гласа. Да, нещо го глождеше.

— Ами знаеш ли — започна Хелър, — имам доста пари, но мисля, че ще ми трябват много повече.

— За какво?

— Ами, трябва да направя нещо за тази планета.

— Искаш да кажеш, че плануваш да завладееш цялата планета? Виж какво, малкия, никога няма да успееш без диплома.

— О, това е вярно — каза Хелър. — Но освен това за такива неща трябват пари. И за това исках да те питам къде наоколо има салон за хазартни игри?

Вантаджо избухна.

— Хазарт! Трябва да си полудял! Ние владеем бизнеса и да ти кажа право, момче, ще останеш гол и бос. Всички са мошеници.

Охо, Вантаджо бе враждебно настроен. Дали наистина ревнуваше от Хелър?

— Добре тогава — каза Хелър. Взе един брой на „Уолстрийт Джърнъл“ и го разгърна. Отвори на страница „Стоков пазар“.

— Доколкото разбирам, тези неща се купуват и продават, а цените им се покачват и падат всеки ден.

Вантаджо бутна встрани вестника.

— Това е добър начин да изгубиш много пари, момче.

Гледаше лошо.

Точно в този момент ми хрумна, че може би в лицето на Вантаджо имах съюзник. Той бе отявлено враждебен към Хелър. Започнах да разбирам защо.

Хелър отгърна още един вестник.

— Ами тогава тези. Какво ще кажеш? Очевидно си променят цената всеки ден.

— Това е пазарът на ценни книжа! — каза Вантаджо. — Страхотен начин да банкрутираш!

— Добре, как се купуват и продават? — попита Хелър.

— Трябва ти брокер. Брокер на ценни книжа.

— Можеш ли да ми препоръчаш някой?

— Тези мошеници! — каза Вантаджо.

Очевидно той не искаше Хелър да напредне. Беше нервен, заядлив. Все повече се убеждавах, че тук има нещо — може би ще успея да си спечеля съюзник.

— Познаваш ли някой брокер? — каза Хелър.

— О, погледни в секретния телефонен указател. Но аз не искам да имам нищо общо с това. И чуй ме, момче, това се отнася и за теб. Нали ми каза, че ще ходиш в колеж?

— Да — каза Хелър. — Без диплома никой не ти обръща внимание.

— Точно така — каза Вантаджо. Но не беше приятелски настроен. — Затова те повиках тук, момче. Знаеш ли какъв ден е днес?

Хелър поклати глава.

— Вторият ден за записване в „Емпайър Колидж“. Носиш ли си документите?

— Да — каза Хелър и се потупа по джоба. — Но записването е цяла седмица…

— Веднага отиваш там и се записваш! — грубо и властно каза Вантаджо.

— Но след като има цяла седмица…

— Млък! — каза Вантаджо.

Бръкна в едно чекмедже и извади справочник. „Курсове и учебни програми, «Емпайър Колидж», зимен семестър“. В каталога бе написано името „Джовани Меретричи“. Мислех, че се казва Вантаджо. — Каква специалност ще запишеш?

— Ами предполагам, инженерство — каза Хелър.

— Какво точно? — попита Вантаджо.

— Ами ако ми дадеш тази книжка, ще я разгледам подробно и може би след два дни…

Вантаджо наистина се ядоса. За какво този гняв? Започна да чете от справочника:

— „Космически науки и инженерство“, „Биоинженерство“, „Гражданско инженерство и машини“, „Електроинженерство и компютърни науки“, „Минногеоложко инженерство“, „Ядрена наука и инженерство“. Или само „Инженерство?“

— „Космически науки и инженерство“ — каза Хелър. — Това звучи добре. Само че…

Вантаджо повиши тон:

— Има различни степени — бакалавър, магистър и други. Значи това е! „Космически науки и инженерство“! Звучи внушително.

— И въпреки всичко — каза Хелър, — бих искал да погледна…

— Добре! — каза Вантаджо. — Сега, това е карта на „Емпайър Юнивърсити“. Ето тук е библиотеката и всичко останало. Трябва да запомниш къде е административната сграда и входа. Тук има карта на метрото. Вървиш пеша до тази станция. Близо е. След това пресичаш града. Прехвърляш се на Номер 1 на „Таймз Скуеър“ и слизаш на 116-та Улица, където е „Емпайър Юнивърсити“. Тръгваш насам и си право пред административната сграда, където се записваш! Ясно?

— Ами да. Аз благодаря за помощта. Но след като има цяла седмица…

Не довърши, защото Вантаджо започна да го гледа особено.

Пак заговори:

— Момче, друг път живял ли си около Ню Йорк?

— Не — каза Хелър.

Вантаджо продължи с поверителен тон:

— В такъв случай не познаваш обичаите. Чуй ме сега, малкия. Когато си на непознато място, неспазването на обичаите е направо фатално.

— Така е — каза Хелър.

— Слушай сега, момче — каза докторът по политология, — съвсем случайно има един задължителен за спазване индиано-американски обичай, отнасящ се до спасяването на нечий живот. Индианските закони важат с пълна сила заради предишния суверенитет. Знаеш ли, че когато спасиш живота на някого, от този момент нататък той става отговорен за теб?

Подскочих! Вантаджо пробутваше на Хелър един китайски обичай! Освен това го обръщаше съвсем наопаки! В древен Китай, според проучванията на Апарата, ако спасиш живота на някого, от този момент нататък до края на живота си ти ставаш отговорен за него. Затова предупредихме хората си никога да не спасяват живота на някого в Китай. Вантаджо изопачаваш знанията си и много добре знаеше, че лъже!

— Сигурен ли си? — каза Хелър.

Вантаджо го погледна с превъзходство.

— Разбира се, че съм сигурен. Нали съм доктор по политология!

— Да — каза Хелър не много убедено.

— И ти ми спаси живота, нали така? — каза Вантаджо.

— Ами изглежда е така — каза Хелър.

Изведнъж ми се изясни! Той беше дребен човек, висок само пет фута и два инча. До Сицилия е Корсика, същите хора. А един дребен мъж от Корсика на име Наполеон също се е чувствал малоценен спрямо другите. Вантаджо е получил комплекс за малоценност от Хелър и постъпките му. Той бе накарал сицилианеца да се мята в несигурност. И сега вече ми стана напълно ясно — Вантаджо не е името, а прякорът му. На италиански това означава „Камшичената ръка“!

Вантаджо се изправи с целите си пет фута и два инча и погледна решително седналия Хелър почти от едно ниво. Политологът каза:

— Ти ми спаси живота, следователно трябва да правиш абсолютно всичко, което ти кажа! И така ще бъде отсега нататък!

Хелър сигурно не е изглеждал много съгласен.

— Явно ще да е така.

Изведнъж Вантаджо целият грейна в усмивка.

— Значи се разбрахме! Вземи си пура. Не! Забравих, че не трябва да пушиш. Ето, вземи си ментово бонбонче.

Бутна една кутия към Хелър. Хелър си взе един бонбон, а Вантаджо го заобиколи и го потупа по гърба.

— Значи сега са ни ясни отношенията, нали?

— Нали — каза Хелър.

— Отиваш право в метрото и веднага се записваш!

Каза го съвсем весело.

Хелър стана и тръгна към вратата с Вантаджо, който му отвори и пак го потупа.

Като се обърна назад, Вантаджо целият грееше в усмивка и му махаше за довиждане.

Е, много трудно е да ги разбереш сицилианците. Този Вантаджо изглежда е доста променлив, двуличен. Вече имах резерви относно това да му се доверя и да го включа в плановете си. Все пак имаше надежда да се възползвам от изгарящата ревност и комплекса за малоценност.

Глава седма

Понеже очаквах Хелър да направи това, което Вантаджо му каза, аз естествено не го следях внимателно. Той влезе в метрото и разгърна указателя в една телефонна кабина. Помислих, че ще се обажда в колежа.

Качи се в един влак и потегли. Изглежда хората му бяха интересни. Беше горещ Нюйоркски ден, а в такива дни в метрото направо не се живее. Хората бяха потни и мокри.

Аз не бях по-нащрек от тях. Изведнъж забелязах надпис:

23-та Станция

След това друг, на който пишеше:

14-та, „Сейнт Юниън Скуеър“

Ха, та той се е качил на друга линия! Отиваше в центъра на града, точно в обратна посока на университета. И се бе качил на друг номер. Намираше се в подлеза на Лексингтън Авеню.

Бързо върнах записа на втория екран. Беше се прехвърлил не на Таймз Скуеър, а преди това, на Гранд Сентръл. Превъртях още по-назад. Стигнах до момента с телефонния указател. Беше го разгърнал на раздел „Брокери на акции и ценни книжа“. Пръстът му се спря на „Съдружници Ниския, Високия и Дебелия“, Уолстрийт 81а.

Значи баламосваше!

Охо, може би всичко това с Вантаджо не е било напразно. Може би ще успея да събера информация и да покажа на Вантаджо, че Хелър не му се подчинява и после той да ме пусне в стаята му. Пред очите ми изникна чудно видение — усмихнатият Вантаджо ми махва с ръка и казва: „Да, офицер Грис, прави каквото искаш. Претърси му апартамента. Дори мога да пратя хора да ти помогнат да намериш кодовата хартия! Така му се полага на това непослушно хлапе. Нали, офицер Грис?“ Красив блян!

Но да се върнем към действителността.

С червена бейзболна шапка, с равномерно потракващи бейзболни шпайкове, Хелър намери Уолстрийт 81а и като смени няколко асансьора, след малко се озова пред гишето на „Съдружници Ниския, Високия и Дебелия“. Имаше големи черни дъски с цените за момента. Върху тях имаше много налепени листчета.

Момиче, дъвчещо дъвка, каза:

— Да?

— Искам да се консултирам с някого относно закупуването на акции — каза Хелър.

— Нова сметка? Господин Арбитраж, трето гише.

Господин Арбитраж бе безупречно облечен и сресан. Не помръдна зад гишето. Огледа Хелър отгоре до долу така, сякаш някой бе хвърлил вмирисана риба в стаичката.

Искам да се консултирам с някого относно закупуването на акции — каза Хелър.

— Документите, моля — каза господин Арбитраж по навик.

Без никой да го покани, Хелър седна срещу него. Извади шофьорската си книжка и картата за социална осигуровка.

Господин Арбитраж ги погледна, след това погледна Хелър.

— Предполагам, няма нужда да Ви питам дали имате гаранции за кредит?

— Какво е това? — попита Хелър.

— Драги младежо, ако това е някакво домашно задание от училище, нямам време да се занимавам с обучение на подрастващи. За това си плащаме данъците. Излиза се от същата врата.

— Почакайте — каза Хелър. — Имам пари.

— Драги младежо, ако обичаш, не се будалкай с мен. Времето ми е ценно и имам обяд с управителя на „Джей Пи Морган“. Излиза се…

— Но защо? — попита Хелър. — Защо не мога да си купя акции?

Господин Арбитраж шумно въздъхна.

— Драги младежо, за да се занимаваш с акции, трябва да имаш отворена сметка. А за това трябва да си пълнолетен. Над двайсет и една години. За да отвориш сметка, трябва да имаш гаранции за кредит. Ти очевидно нямаш. Бих те посъветвал следващият път като дойдеш, да доведеш и родителите си. Довиждане.

— Родителите ми не са на Земята — каза Хелър.

— Моите съболезнования. Чуй ме добре, за да работиш с нашата фирма, трябва да имаш попечител над двайсет и една години. А сега, довиждане, ако обичаш.

— Всички ли фирми имат такива ограничения?

— Драги младежо, всички фирми ще ти затръшнат вратата под носа доста по-силно, отколкото аз. А сега, довиждане, млади господине. Довиждане, довиждане, довиждане!

Той посегна за шапката си и излезе за обяд.

Хелър излезе на улицата. От сградите излизаха на тълпи служители за обедната почивка. До обяд Уолстрийт заприличва на разбунено море.

Хелър замислено си купи хотдог от една закусвалня и изпи на тротоара една оранжада. Направи му впечатление колко мръсни са сградите. Явно това много го заинтригува. Скъса няколко странички от бележник, написа на едната адреса и го отри в стената на сградата. Естествено, листът почерня. Тръгна по улицата сред морето хора и взе подобна проба от друга сграда. После се върна в станцията на метрото, протегна ръка към ръба на платформата и направи същото. След това прибра внимателно сгънатите и надписани по адреси листчета.

Разгледа картата на метрото, очевидно му стана ясно, че от Уолстрийт не може да се стигне директно на „Чембърс“, хвана влак до „Гранд Сентръл“, слезе на „Таймз Скуеър“ и се прехвърли на Номер 1. Понесе се на север.

Слезе на 116-та Улица и след малко вече вървеше по „Колидж Уолк“ сред тълпи студенти с всякакъв цвят на кожата, които вървяха в неговата посока или се връщаха оттам. Някои просто се мотаеха. Изглеждаха съвсем обикновени и ежедневни.

Един младеж се приближи до Хелър и го попита:

— Какво да взема този семестър?

— Мляко — каза Хелър. — Много го препоръчват.

Като човек, който знае къде отива всред много хора, които не знаеха къде отиват, Хелър се качи по някакви стълби и се озова в залата, където записваха нови студенти на дълги опашки. Регистраторите седяха на временно поставени бюра, затрупани с хартия. Хелър погледна часовника си. Огледа дългите опашки.

Един младеж, очевидно студент, който помага в администрацията, влезе с огромен куп компютърни разпечатки на списъци на различните групи. Хелър се приближи до него и с авторитетен флотски глас каза:

— Къде носиш това?

— На мис Симънс — плахо каза младежът и кимна към едно от временно поставените бюра.

— Не трябва да закъсняваш — каза Хелър. Аз ще ги занеса. Ти се върни за другите.

— Да, сър — каза младежът и тръгна обратно.

Хелър стоя встрани, докато момичето, на което мис Симънс приемаше документите, не започна да си събира нещата. Хелър се приближи, остави купчината компютърни разпечатки на бюрото и седна на стола, пререждайки невнимателната опашка. Извади си документите и ги подаде на мис Симънс.

Тя не вдигна поглед. Беше сурова на вид млада жена, кестенявата ѝ коса бе здраво, опъната в кок. Имаше очила с голям диоптър. Погледна оставените на бюрото документи.

— Формулярът за кандидатстване не е попълнен — каза тя.

— Не знаех как — каза Хелър.

— О, боже — с досада каза мис Симънс. — Още един, който не знае да чете и пише.

Извади формуляр и започна да го попълва по документите на Хелър. Пишеше ли, пишеше. След малко каза:

— Тукашния Ви адрес, Уистър.

— „Грейшъс Палмз“ — каза Хелър и продиктува улицата и номера.

Мис Симънс му подаде квитанция.

— Можете да платите на касата. Но мисля, че няма да има никакъв смисъл. Плащането на регистрационната такса не гарантира приемането.

— Нещо не е наред ли?

— Дали нещо не е наред? — имитира го мис Симънс. — Винаги нещо не е наред. Но това няма значение в случая. Вижте си бележките, Уистър. Вижте си бележките — среден успех три. Ясно е, че единствената Ви шестица е за спане в клас. При това съвсем неизвестно училище. Каква специалност искате да запишете?

— Ядрена физика и инженерство — каза Хелър.

Мис Симънс зяпна, сякаш я бе пронизал куршум.

Щеше да попилее Хелър с поглед. Скръцна със зъби. Когато се бе съвзела достатъчно, за да продължи, каза с равномерен убийствен глас:

— Уистър, не отговаряте на някои от основните изисквания за тази специалност. Не ги виждам в дипломата ви. Страхувам се, че това е неправомерно. Не става. Искате да се запишете направо за последната година. Невъзможно е, Уистър.

— Аз само искам диплома — каза Хелър.

— А, да, — каза мис Симънс. — Уистър, искате следващия май „Емпайър Юнивърсити“ да ви издаде диплома, че сте завършили ядрена физика и инженерство, да ви даде своя престиж и да ви изпрати навън, един напълно неук дивак, да взривите света? Това ли искате, Уистър? За мен нещата стоят така.

— Не, не, — каза Хелър. — Аз трябва да оправя света, не да го взривявам!

— Уистър, мога единствено да поставя кандидатурата ви на обсъждане. Трябва да се произнесат и други хора. Така че, елате утре сутринта в девет. Не мога да ви дам никаква надежда, Уистър. СЛЕДВАЩИЯТ!

За мен това бе светъл момент. Хелър винаги имаше такова прекрасно мнение за себе си, постоянно се фукаше. И ето една разумна личност, която го прозря съвсем ясно. А и Бери беше доста умен, такъв хитро скроен капан му заложи. Пресуших до дъно цяла чаша шира за здравето на Бери.

Сега Хелър ще напредва с бързината на охлюв!