Черно сътворение

Глава първа

Бодри и подранили, Хелър и Бум-бум слязоха от метрото на Емпайър. Тази сутрин Хелър бе облечен в шит сив спортен панталон и сива риза, а върху нея широк бял тенис пуловер с яка по врата. И разбира се, беше с неизменната червена бейзболна шапка и шпайковете. Носеше два тежки сака, очевидно натъпкани с разни неща, без да имам представа какви.

Бум-бум беше друго нещо. Беше облечен в дънки и дънкова риза. Но на главата си имаше маслинено синя шапка, на която беше изписано с черни букви АВМС.

Тръгнаха по „Колидж Уолк“ сред множество студенти на път за часовете си, натоварени с книга.

Но за моя изненада Хелър и Бум-бум изглежда нямаха намерение да влизат в час. Хелър крачеше бодро, а Бум-бум подтичваше, за да го догонва. Свиха на север край централната библиотека и като заобиколиха най-различни сгради, стигнаха почти до 120-та Улица. Там имаше поляна и дърво. Хелър се запъти към дървото.

— Добре. Това е командният пост. Свери си часовника.

— Да — каза Бум-бум.

— Ето и графика, който направихме снощи в апартамента.

— Да.

— Трябва да имаш предвид, че става въпрос за бомби с часовников механизъм.

— Да!

Какво по дяволите бяха намислили? Да не би Хелър да възнамеряваше да взриви университета, за да се измъкне от обещанието към Бейб?

— Заравяш ги така, че да не се забелязват.

— Да.

— И какво правиш, когато вече не е нужно районът да е миниран?

— Изваждаш ги така, че да не се забелязва — каза Бум-бум. — Това е секретна операция. Не бива да се поемат никакви рискове.

— Правилно — каза Хелър. — Момент. Какво значи АВМС?

Хелър гледаше надписа на шапката на Бум-бум.

— Божичко! Американски Военноморски Сили, естествено!

— Дай ми шапката.

— И да остана без никаква морална подкрепа под вражеския обстрел?

Хелър му я свали от главата. Свали и своята бейзболна шапка и я наложи на Бум-бум. Естествено, беше му къде-къде широка. Хелър си сложи шапката с надписа АВМС. Не можех да видя, но сигурно му стоеше много смешно.

— Не виждам нищо — каза Бум-бум. — Как ще поставям…

— Вече изоставаш от графика — каза Хелър.

Подаде на Бум-бум един от саковете. Бум-бум се затича, влачейки след себе си пълната чанта. Постоянно повдигаше шапката от очите си.

Хелър извади маскировъчен чаршаф. Боже мили, волтариански! Чаршаф с размери един квадратен инч, който като се отвори, става до десет квадратни фута. И си сменя цветовете в зависимост от околната среда.

Сля се с цвета на тревата. Оставете Хелър да се оклепа и той веднага ще се постарае! Тези флотаджии!

Извади надуваема облегалка. Волтарианска! Наду я. Изсипа сака върху чаршафа. Изпаднаха маса книги.

Хелър седна удобно и се отпусна на надуваемата облегалка. Прехвърли книгите и си хареса една. Аха! Само да можеше Бейб да надзърне отнякъде! Не ходи в час! Кръшка!

Книгата се казваше „Английска литература за горните класове на гимназията, съставена и одобрена от Асоциацията по медицина. Том първи. Пълните съчинения на Чарлз Дикенс, преработени и адаптирани“. Книгата беше дебела четвърт инч и беше с доста едър шрифт. Хелър, с обичайната си показност, я унищожи за нула време, прелиствайки страниците толкова бързо, че не можех да мерна даже номерата им. Отне му около една минута. Подържа я малко в ръце, очевидно озадачен, че е свършила така. След това взе един изтриваем волтариански химикал — винаги е толкова чист и подреден, че ми лази по нервите! — и си отбеляза датата и волтарианския математически знак, който значеше „уравнението е решено, следващ етап“.

Остави книгата встрани и взе нова, том втори от същата поредица: „Стоте най-велики романа в света, преработено и адаптирано издание“. И тази беше дебела четвърт инч, с едър шрифт. Отне му още една цяла минута. Отбеляза датата и волтарианския знак.

Нямаше том трети, тъй че Хелър разгърна една тетрадка и написа: „Гимназиален курс английска литература“. Последва волтарианският математически знак за решено уравнение.

Това вероятно го накара да се почувства добре, защото се огледа. Повечето студенти явно бяха в час, защото се виждаха само две момичета, които се шляеха. Може би бяха последна година. Махнаха му и той им махна.

Хареса си друга книга. Казваше се „Английска литература 1-ва част за първокурсници, одобрена от Асоциацията по медицина. Всички идеи и внушения на литературата и как трябва да я възприемаме“. Изгълта я.

Така ми се зави свят от размазания екран с бързо обръщащите се страници, че с известен ужас осъзнах най-лошото. Написа в тетрадката си: „Първите три години университетска английска литература“, след това пак същия математически знак за решено уравнение и минаване към следващ етап.

Два пъти си погледнах часовника. Бяха минали само десет минути!

О, аз безпогрешно усещам кога е дошло нещастието. Да го „бибип“! По време на специалните си занимания по английска литература той просто ще направи вулгарен жест с палеца и ще повтаря: „Ъхъ, ъхъ, ъхъ!“

Бум-бум се върна.

— Поставих ги.

— Защо се забави толкова?

— Отбих се в университетския магазин и си купих нова шапка. Не можех да работя с твоята.

Наистина носеше нова черна четвъртита шапка с пискюл отгоре. Върна бейзболната шапка на Хелър, легна на волтарианския чаршаф и веднага заспа.

Хелър се зае с журналистика — предмет, по който имаше оценка от училище. Учебникът се казваше „Журналистика за студенти първи курс. Най-важните вълшебни приказки от много земи“. С радост забелязах, че това му отнема повече време. Не четеше толкова бързо. Изглежда се наслаждаваше на нещо, затова разделих екрана и задържах една страница във втория прозорец. Боже мой, това беше приказката за изчезналия континент Атлантида!

Доста се разтакаваше. Свърши журналистиката за половин час. След това забеляза, че се изисква курсова работа за края на срока. Извади голямата си тетрадка и написа:

Хелър сбута Бум-бум.

— Прочети това.

— Защо аз? — каза Бум-бум, гроги в топлата сутрин.

— Ами защото все някой трябва да го прочете и да го признае. Това е курсовата работа по журналистика за края на срока. Ако никой не я прочете и оцени, няма да ми признаят предмета.

Бум-бум седна. Прочете го, мърдайки с устни.

— Какво значи „карцер“?

— Дрънголник.

— А, така ли? Я, хубава дума. Карцер.

— Е, минавам ли?

— Да, мамка му. Всеки, който знае толкова много думи, е гений. Ей, трябва да тръгвам. Време е за още една серия бомбички!

Бум-бум хукна, а пискюла на абсолвентската шапка се развя отзад.

Хелър написа: „Журналистика. Взет изпит с подходящи цитати“.

Още две момичета се появиха отнякъде. Спряха при Хелър, за да убият малко време.

— Какво специализираш? — обърна се към Хелър едното от тях.

— Журналистика, но току-що я взех с бойни почести. А ти?

— Литературна критика за напреднали — каза тя.

— До скоро — махна им Хелър.

След малко се върна Бум-бум.

— Първите заряди прибрани. Вторият ред заложен — и пак се настани да спи.

Откровено казано, направо ме побъркваха. Какво правят? Защо не чух никакви експлозии или срутване на сгради?

Хелър погълна още няколко предмета и си писа в тетрадката, че е издържал изпитите успешно. Бум-бум пак ходи и се върна и вече спеше.

Хелър бе минал на гимназиален курс по химия. Но тук вече истински се обърка. Веднага му пролича. Прозяваше ли се, прозяваше. Напрегнатост! Всъщност, дойде му твърде много, защото остави учебника и хвана някакъв по гимназиална физика. Почете малко, прозявайки се. После пак хвана учебника по химия и започна да го сравнява с физиката.

— Ей — обърна се той към учебниците, — няма ли поне едно нещо, по което да имате общо мнение?

Ясно изразен случай на анимистични пристрастия, навик да си говори с вещи. Нищо чудно, че не разбираше толкова прости текстове.

Приключи с химията, включително и студентските учебници и пак се върна към физиката. Постоянно се връщаше и препрочиташе минали страници, включително и от учебниците по химия.

И после, направо не можах да повярвам! Започна да се смее. Винаги е бил крайно непочтителен. Заливаха го нови и нови вълни от смях. Прочете още малко и пак започна да се хили. Пристъпът се усили, смееше се все по-силно, докато накрая се изтърколи на земята от облегалката и започна да удря с юмруци по земята.

— Какво, по дяволите, става тук? — събуди се Бум-бум. — Смешни книжки ли четеш, или какво?

Хелър се овладя. Беше крайно време.

— Това е учебник по примитивни предразсъдъци — каза Хелър. — Виж, вече е почти обяд. Събери последния заряд и да идем да хапнем.

Аха, заплашваха училището! Може би искаха откуп?

Хелър събра всичко и отидоха да си купят сандвичи и нещо за пиене от един подвижен фургон за бърза закуска.

— Операцията върви по график — каза Хелър.

— Заслужихме си плажа — каза Бум-бум.

Поразходиха се малко и се наслаждаваха на минаващите момичета. Хелър купи няколко вестника. След това твърдо каза:

— Време е!

И Бум-бум пак се втурна. Като се върна, Хелър бе разпънал командния щаб и Бум-бум легна да спи.

След като не взривяваха нищо, а аз не чух ни една експлозия, това бе най-странният начин да се ходи на училище, който бях виждал. Би трябвало да влизаш в часовете, да сядаш, да слушаш лекции и да си водиш записки, после да бързаш за следващия час и така нататък.

Хелър бе преполовил тригонометрията, когато Бум-бум каза:

— Отивам да прибера последната серия и да заложа новата. Но след това трябва да ида да се представя в армията и ще се наложи ти да поемеш нещата.

Хелър свърши с тригонометрията и ѝ каза:

— Защо ти трябва да вървиш по толкова заобиколен път?

Но я отбеляза в тетрадката си като взета. Бум-бум се върна и пусна на земята раницата, с която тичаше напред-назад.

— Е, прасето влиза в кочината. Сега ти поемаш наблюдението.

Очевидно Хелър се бе уморил да учи, защото прибра книгите. Часовникът му намигна с волтариански цифри, че е след два. Разгърна един от вестниците, които беше купил.

Прегледа го. Не намери и следа от това, което търсеше. Постоянно си повтаряше тихичко: „Графърти, Графърти?“.

Отвори втория вестник. Откри това, което търсеше чак накрая в рубриката „Снимки“. Надписът гласеше:

„Полицейски инспектор Графърти снощи спаси Джийн Лологигида от пожар в италиански ресторант.“

Хелър каза на вестника:

— Сега, като журналист, мога истински да си дам сметка каква огромна отговорност е да информираш обществеността.

Като чух това, ми стана забавно. Прекрасен пример за това колко повърхностен беше Хелър. Нищо не бе разбрал за целта на журналистиката! А тази цел, разбира се, е да държиш обществеността НЕинформирана! Само по този начин правителствата и хората, които ги притежават и контролират, могат успешно да объркват и лъжат народа! В училището на Апарата много добре ни научиха на тези принципи.

И после забавлението ми отстъпи място на тревога и раздразнителност. Цялата тази информация, която той получаваше, правилна или не, можеше да бъде опасна за мен. Може случайно да го накара да се замисли.

Имаше един предмет, с който не трябваше да се занимава. И това беше шпионаж. Не вярвам да го преподават в американските държавни училища, макар че знаех със сигурност, че в руските детски градини това е задължителен предмет, за да могат децата да шпионират родителите си. Знам, че в Америка често копират това, което правят руснаците. Кръстосах пръсти. Надявах се това да не е един от задължителните му предмети. Опитах се да прочета някои от заглавията на разхвърляните наоколо книги.

Хелър пак се зае с учене. В 2.45 прибра всичко, нарами двата сака и тръгна. Спря на един хълм, загледан в някаква врата.

Аха, сега ще разбера какво правиха цял преди обед!

От стаята се изсипаха студенти. Професорът бързо излезе и тръгна по коридора.

Хелър влезе в празната стая. Запъти се право към лекторската платформа. Посегна към кошчето.

Измъкна едно касетофонче!

Спря го.

Прибра го в раницата.

Хелър извади малък фотоапарат за моментални снимки и снима диаграмите на дъската.

Прибра апарата.

Излезе от стаята.

Втурна се към друга сграда.

Влезе в празната зала. Отиде до платформата, извади от раницата нов касетофон, увери се, че е зареден със сто и двайсет минутна касета, натисна копчето за запис, остави го на дъното на кошчето и го покри с хартии. Излезе от стаята точно когато двама студенти влизаха.

Излезе от сградата и се облегна на стената. Извади първия касетофон, провери дали е станал записът и извади касетата. Отбеляза отгоре датата и предмета и с помощта на ластиче за коса прикрепи снимката към касетата. В този си вид я прибра в специално отделение на сака, надписано „Химия за напреднали“. Провери батериите, зареди нова сто и двайсет минутна касета и прибра касетофона в сака.

О, какъв мошеник! Той и Бум-бум просто записваха всички лекции! Нямаше намерение да присъства на ни един час в този колеж!

И знаех какво ще направи. Ще прослуша лекциите за минута-две, когато е свободен, на машина за скоростно възпроизвеждане. Точно така усвои езиците.

Може дори да си ги събира и да мине целия семестър от три месеца за по-малко от час!

Каква нечестност! Не знаеше ли, че ФБР арестува хора за запис без права. Или пък за копиране и продаване на материали, които имаха авторско право, не си спомням. Но както и да е, шокът за мен бе огромен! Това беше шанс да завърши колежа въпреки мис Симънс!

За момент блесна надежда. Може би ще има тестове. Сигурно има лабораторни упражнения. Но надеждата угасна и потънах в още по-голямо отчаяние. Хелър навярно бе помислил и за това.

Да го „бибип“, правеше на пух и прах всички мои усилия да го направя на пух и прах! Ръцете ме сърбяха за взривострел! Най-добре да учетворя всички усилия, за да го довърша.

Глава втора

Със сакове и всичко, Хелър тръгна да тича. Тръгна по 120-та Улица в западна посока, после на юг по Бродуей, на изток по 114-та Улица, на север по Амстердам и така заобиколи целия университет. Очевидно се опитваше да убие малко време. Надявах се, че ще изглежда странно и даже могат да го арестуват за нещо, но по улиците имаше още много тичащи и хора, които бързаха нанякъде.

В 3.45 пак се зае с прибирането на касетофоните и поставянето на нови. След това се върна при първоначалния „команден пункт“ и с очакване се огледа за Бум-бум. Промърмори:

— Военните вече трябва да са свършили. Къде си се запилял, Бум-бум?

Никакъв Бум-бум.

Хелър отиде да потича по една алея в Морнингсайд парк и като се върна, прибра последния касетофон за деня.

Върна се при „командния пост“. Нямаше и следа от Бум-бум. Часовникът му намигна с волтариански цифри, че е 5.10.

Хелър намери едно сенчесто място, пак разтегна маскировъчния чаршаф, наду отново облегалката и седна! Не започна да учи. Само се оглеждаше за Бум-бум. Сенките ставаха все по-дълги. Все по-често започна да поглежда часовника си. Най-накрая стана 5.40.

Нещо се зададе!

Идваше по пътеката. Приличаше повече на багаж с два крака, отколкото на човек.

Пристъпяйки нестабилно, планината се приближи до Хелър. Надигна се на пръсти и се стовари на поляната. Още няколко секунди продължиха да се сипят разни неща и после сред купищата се подаде Бум-бум. От усилието бе останал без дъх. Придвижи се малко и се срути върху чаршафа.

— Ох — каза Бум-бум. — Схватката беше кървава и продължителна. Ще ти докладвам бойния рапорт „Военноморски сили срещу армия“. — Малко се успокои. — Ти се яви навреме в обичайната армейска лудница ШЗО. Подписа формуляра като „Дж. Терънс Уистър“. След това се яви пред първото препятствие в курса по препятствия.

Понеже си за пръв път в ШЗО, трябваше да минеш през медицински преглед. Така, навярно с ужас ще научиш, че имаш начална форма на цироза на черния дроб вследствие на злоупотреба с алкохол. Радвам се, че това не беше моят медицински преглед. Останали са ми шестнайсет кашона скоч. Тъй че минаваш, стига да спреш алкохола.

След това пристъпи към следващото препятствие. Униформи. Ето това са — и той посочи с отвращение един куп с дрехи. — Квартирмайсторът настояваше всичко да пасва идеално. Но ще трябва да ги занеса да ми ги стеснят и свият, за да ми паснат наистина. Не мога да позволя да изглеждаш зле! Даже да става въпрос за армията, поносимостта на един пилот от ВМС има граници! Тъй че, мина и през това препятствие.

Следващото не беше толкова лесно. Знаеш ли какво направиха онези „бибипци“? Опитаха се да ми изпишат дефектна пушка М-1! И ти, и аз добре знаем, че един пилот могат да го лишат от заплата за цял месец, ако оръжието му не е в изправност. И да го „бибип“, момче, ударникът беше изкривен! Да! Изкривен! Опитаха се да спорят с мен и аз им го разглобих до последното болтче! Казаха, че на запасните не им било разрешено да ползват ударник. Можело някой да сложи истински патрони и като инспектират оръжието, да гръмне. Оставих ги да живеят. Но истински опасното нещо е да имаш оръжие, което не стреля! Прицелваш се, а не можеш да стреляш! А аз им казах: „Ами ако искате да застреляте някой полковник в гърба? Тогава какво?“ И те млъкнаха. Не можаха да сглобят оръжието, а аз отказах, понеже настоявах да го върнат в оръжейната работилница за поправка и най-накрая един капитан от редовната армия обеща да ти издейства позволение за редовна М-1. Така че ще ти я изпишат по-късно. Нямаш нищо против, нали?

— Съвсем разумно — каза Хелър. — Това е същото като да имаш дефектно химическо оръжие. Армията сигурно е ужасна.

— О, да, ужасна е — каза Бум-бум. — Тъпанари. Така. След това ти стигна до блатата, а нямаше въжета да минеш отгоре, така че трябваше да взема решение вместо теб и се надявам да е било правилно.

Един лейтенант с очила от редовната армия забеляза, че това ти е последната година, освен това забеляза, че при предишното ти военно обучение в „Сейнт Ли“ не си предявил предпочитания към някой вид служба. Аз се опитах да отбия въпроса, но той каза, че от това зависело обучението ти през последната година и трябва да избереш. И така, връчи ми някакъв дълъг списък.

Понеже знам, че не искаш да копаеш окопи, пехотата отпадаше. И понеже не ми се щеше някое армейско лекенце да пъха снаряди, когато главата ти е под цевта, артилерията също отпадна. В наше време се палят много танкове, така че и това не ставаше. Знам, че и ти като мен мразиш военната полиция, така че и това не. И като прочетох списъка, остана само едно. Надявам се да ти хареса. Г-2.

— Какво е това?

— Разузнаване. Шпиони! Някак си се връзваше със задачата ми в момента — пилот, инфилтриран в армията. Знаех си, че и ти ще се почувстваш добре.

Но аз не се почувствах добре. Умрях от яд!

Бум-бум се зае да изрови книгите и брошурите от планината вещи. На всички пишеше „поверително“, „ограничен достъп“ или „секретно“.

— Погледни това — каза Бум-бум. — „Кодове, шифри и криптография“. „Как да говорим тайно“. Погледни тези неща. „Как да обучаваме шпиони“. „Как да изпратиш тайно човек зад вражеската линия, за да отрови водата“. „Как да прелъстим съпругата на противниковия генерал, за да ни предаде плановете на утрешната битка“. Хубави, стабилни неща! И виж колко много наръчници. Десетки! „Как да проследим руски агент“. „Как да изберем добра мишена, за да унищожим индустриалния потенциал на врага“. Виждаш ли какви неща, малкия!

Я да видим тези тук — и той избра произволно една книжка за взривяване на влакове. И после друга за изкуството да се инфилтрират агенти. Хелър започна да се смее.

— Доволен ли си, малкия?

— Фантастично — каза Хелър.

— О, радвам се, че си доволен. Мислех си, че действам малко егоистично. Разбираш ли, така се чувствам по-малко деградирал.

Бум-бум си взе шапката с надпис АВМС и си я сложи. След това извади същата шапка, само че армейска и я наложи отгоре.

После Бум-бум застана на четири крака и запълзя към обратната страна на дървото. Надникна оттам с престорена предпазливост. Правеше се на клоун!

— Шпиони! — каза Бум-бум. — Пилот шпионира армията! Схващаш ли, момче?

Хелър се смееше. Много силно. Но аз знаех, че се смее не на Бум-бум, а на нещо друго.

Изведнъж осъзнах как се е чувствал Изи Ъпщайн, когато е настъпила катастрофата, от която се е боял до смърт. Технологиите за шпионаж на Земя вероятно бяха доста не усъвършенствани. Но все пак това беше шпионаж. Задачата ми ставаше далеч по-трудна!

Бързо написах ново съобщение до Нюйоркския офис. Повторих предишната си заповед да намерят Рат и Търб и този път обещах мъчения преди смъртта, ако не я изпълнят! Хелър трябваше да бъде спрян!

Глава трета

В петък единствената разлика бе в това, че бяха избрали различен команден пункт и си бяха донесли студени газирани напитки в една кофа.

Какъв начин да ходиш в колеж! Лежиш си на тревата и гледаш как минават момичета. Вярно, в това отношение повече се проявяваше Бум-бум. Хелър наваксваше с основното училище, гимназията и колежа. Но Бум-бум гледаше и за двамата. И все пак, каква идилия. Пасторална сцена! Отвратително!

В събота, обаче, не беше така. Бум-бум бе изчезнал някъде, говореха за някакви упражнения. А Хелър се яви в зала за „изпити“, за да определят по резултатите от тестовете по кои предмети ще има индивидуални занимания.

Бях се успал и като върнах записа, не обърнах внимание на бързото движение на химикала, докато правеше тестовете. Той винаги се фука. Направо превъртях записа до интервюто, което имаше с някакъв заместник-декан.

— Агнес — викна заместник-деканът през рамо. — Сигурна ли си, че машината за оценки е на поправка?

Отговори му глас:

— Да, господин Бош. Цяла сутрин не работи добре.

Господин Бош, млад мъж с подвижни очи, прокара ръка през купчината тестове, след това погледна Хелър.

— Тук трябва да има някаква грешка. В дипломата ти пише, че имаш успех среден три, а тук на изпитите изкара шестици.

В очите му се появи суров блясък.

— Тук има нещо странно, Уистър.

— Нали знаете, понякога се случва да ходиш с дъщерята на не когото трябва — каза Хелър.

Господин Бош се изправи на стола си, а после разцъфна в усмивка.

— О, да, да. Трябваше да се сетя. Много често явление!

Като се хилеше на себе си, прибра тестовете и им постави надпис: „Да се снимат за студентско досие“.

— Е, добре, Уистър, мога само да кажа, че прескочи трапа. Тук няма нищо, за което да се нуждаеш от индивидуално обучение, затова просто ще отбележим, че всички изисквания за приемане са изпълнени. Става ли?

— Много ви благодаря — каза Хелър.

Господин Бош се наведе напред и прошепна:

— Кажи ми, просто от любопитство, стана ли работата с нея или не?

Хелър също се наведе и прошепна:

— Е, тук съм направо за четвъртата година, нали така?

Господин Бош избухна в луд смях.

— Знаех си! Знаех си! О, страхотно!

И стисна ръката на Хелър със страхотно приятелско чувство. И това беше.

Имаше нещо в отношението на Бош, което ме подразни. Може би начинът, по който сияйно се усмихваше на Хелър. Нямаше нищо толкова забележително в това, че Хелър издържа изпитите — разполагаше с няколко дни и няколко дълги вечери във фоайето, за да си научи предметите. За него това трябва да е било нещо като етнологическо проучване относно това как примитивните гледат на нещата. Нямаше нищо забележително един завършил висше образование боен инженер от Волтарианския Флот да вземе няколко лигави бебешки изпити от рода на смахнатата квантова механика. Наистина се ядосах. Вярата ми в земните се разклати — не че някога съм вярвал особено. Само глупости.

Походих малко из двора. Две от децата беряха грозде и аз ги обвиних, че ядат повече, отколкото берат и след като ги разплаках хубавата, ги ритнах, и се почувствах по-добре.

Повиках шофьора на такси и го попитах кога, по дяволите, ще ми достави Утанч, а той ми каза, че всичко се движело по график. Почувствах се много по-добре. Това, че всяка вечер гледах как този „бибипец“ Хелър го чакат в стаята му страхотни жени, ми действаше по-зле, отколкото си признавах. А това, че никога не виждах какво прави с тях, правеше нещата още по-зле! Понякога въображението на човек се бунтува!

Само възможността за скорошното пристигане на Утанч ми даде сила да се върна и да видя какво става около Хелър. Но той само си бягаше по една алея, облечен в анцуг. Даже не бягаше за време. Спря и погледа тренировките на един футболен отбор, но явно му омръзна и продължи да бяга. Как може някой просто да си бяга цели два часа? За какво мислят тези хора?

Излязох навън и след дълги опити най-после се свързах по телефона с директора на строежа на болницата, който каза, че основите са почти изкопани, имат готовност да прекарат водата, електричеството и канализацията и утре ще наливат основите. Нямаше за какво да се заям, освен за това, че е бил на строителната площадка, докато аз се опитвах да го открия по телефона.

Вече бе станало късно вечерта по турско време. Имаше някакво очарование да наблюдавам Хелър. Отчаяно жадувах да настъпи момента, когато ще го видя свит на кълбо, за предпочитане в агония от болка, и ще го видя как умира. И все пак, докато не разполагах с кодовата хартия, той стискаше живота ми в безотговорните си груби ръце. Тъй че пак се залепих за екрана и започнах да следя какво става в момента.

Хелър слизаше с асансьора. Беше облечен в черен официален костюм, но нямаше нищо официално в начина, по който се държеше.

От асансьора се втурна право в офиса на Вантаджо.

— Тука е! Тука е! Колата, която искам, е тука!

Вантаджо бе в смокинг, очевидно готов за големия приток на клиенти в съботната вечер.

— Е, крайно време беше. Бейб всеки ден ми го напомня, а откак поля със спагети Графърти, настоява за най-хубавата кола. Къде е? Отпред или долу в гаража?

— В гаража — каза Хелър. — Ела!

Вантаджо нямаше нужда от подканване. Бързо излезе от офиса, последван от Хелър, качиха се в асансьора и слязоха в гаража.

— Дано да е хубава — каза Вантаджо. — Ако най-сетне се сдобиеш с кола, ще имам малко мир на главата. Вече мина цяла седмица, откак Бейб ми каза да ти купя хубава кола!

На изхода на асансьора в гаража седеше Морти Масакурович. Хелър го запозна с Вантаджо.

— Работех по две смени на ден — каза той. — Едва днес успях да дойда тук, но ето я и нея!

По средата на огромното хале с многобройни колони, всред луксозни лимузини последен модел, седеше старото очукано такси отпреди десетилетия, със счупени стъкла и обелена боя.

Приличаше на купчина боклук, събран с лопата по средата.

— Къде е колата? — попита Вантаджо.

— Това е колата — каза Хелър.

— Я стига, момче. Шегите са си шеги, но това е сериозна работа. Бейб ще ми скъса главата, ако не ти купя кола.

— Ей — каза Хелър, — та това е страхотна кола!

— Произведена е тогава, когато наистина са правили таксита! — каза Морти.

— Момче, искаш да кажеш, че това не е майтап? Наистина ми предлагаш да ти купя тази трошка?

— Ей — обади се Морти. — Компанията я дава почти без пари!

— Сигурен съм, че не биха посмели да ѝ искат нещо! — каза Вантаджо. — Трябва да платите на купувача двайсет и пет долара за превоза до автомобилното гробище!

— Е, хайде, хайде — каза Морти. — Признавам, че не прилича много на тези лимузини, но знаеш ли с колко зор успях да убедя компанията да я продаде. Тя ни е нещо като сувенир от добрите стари времена. Традиции! Естествено, не може да остане червена и не може да я караш като такси на „Риъли Ред“ и да си ни конкуренция. Не можеш да получиш и разрешителното ѝ за такси — то е скъпо и остава в компанията. Но колата е съвсем легална и ще имаш редовно право на собственост върху нея.

Вантаджо надникна вътре. Бързо отстъпи назад, стиснал нос.

— О, боже мой.

— Това е само от кожата — каза Морти. — В онези години не са имали винил, така че кожата е истинска. Естествено, малко е позагнила и се е пропила с какво ли не. Но е истинска кожа.

— Моля те — каза Хелър.

Вантаджо каза:

— Бейб ще ме убие. Ще ме налага с камшици два-три часа и после ще ме убие с голи ръце.

— Казаха ми да я продам евтино — каза Морти. — Хиляда долара и нито цент по-малко.

— Стига си ми намигал! — каза Вантаджо. — Чака ме трудна нощ. Днес е събота и цялото ООН се изсипва тук. След две седмици излизат във ваканция. Момче, имаш ли представа…

— Петстотин — каза Морти. — Но нито цент по-малко.

Вантаджо се опита да си тръгне. Хелър го хвана за ръката.

— Виж, истински калници от стомана, дебела половин инч. Виж, Вантаджо, истински прозорци с армирано стъкло. Виждаш ли звездичките по тях? Съвсем скоро спряха истински куршуми.

— Двеста и петдесет и край, ни цент по-малко — каза Морти.

— Момче — каза Вантаджо, — моля те, нека се кача горе и да се обадя на някоя агенция да ти изпрати червена спортна кола.

— Това такси — каза Хелър — е страхотно!

— Момче, нека се обадя в агенцията на Мерцедес Бенц.

— Не.

— На Алфа Ромео?

— Не.

— Мазерати? Това е хубава кола. Много хубава кола — каза Вантаджо. — Мога да уредя специален модел. Специален модел, яркочервена. С гюрук. Ще я напълня с момичета.

— Не — каза Хелър.

— О, che il diavolo lo porti, момче, ще ме убиеш! Даже не мога да посмея да прибера тази кола в гаража. Тя е за боклука, за боклука!

— Това е антика! — извика Морти. — Не е никакъв боклук. Това е антика!

Вантаджо го изгледа. Продължи да крачи напред-назад.

Морти го натисна.

— Покажи тази кола на парада на стари автомобили в Атлантик Сити и ще спечелиш награда двайсет и пет хиляди долара. Гарантирано! Сега старите коли са на мода!

Вантаджо спря да препуска.

— Чакай. Хрумна ми нещо. Ако закараме тази кола на парада за стари коли в Атлантик Сити…

— И я напълним с момичета, облечени по модата от двайсетте… — подсказа Хелър.

— И сложим отстрани на калниците мъже с автомати — каза Вантаджо.

— И да я преследват агенти от службата за забрана на алкохола — каза Хелър.

— И на вратите да изпишем „Таксиметрова компания Корлеоне“ — каза Вантаджо. — Бейб ще ахне! Традиция! И реклама за милиони! Прав ли съм?

— Прав си — каза Хелър.

— Виждаш ли, момче, трябва да правиш, каквото ти казвам. Така ли е?

— Така е.

— Вземи тази кола — каза Вантаджо.

— Както казах — каза Морти, — цената е хиляда долара.

— Петстотин — каза Вантаджо, — при условие че я закараш на този адрес. А по-късно ще купя разрешителното за такси от вашата компания.

На гърба на една картичка написа: „Гараж Джифи-спифи, Майк Мутационе, Нюарк, Н. Дж.“.

— Може ли аз да я закарам и да изпробвам двигателя? — каза Хелър.

— Естествено, момче, това си е твоята кола. Но трябва да ни я предоставиш за парада и да оставиш Майк Мутационе да ѝ придаде вид на нова кола, преди да я паркираш тук. Виждаш ли, мога да казвам, че е за парада и хората от ООН ще са щастливи да бъдат на културна почва. Много обичат да виждат как племенните традиции се спазват.

Чу се нов глас:

— Хей, откъде се взе този инвалид от войната? Беше Бум-бум.

— Това е колата, която ти ще караш — каза Хелър.

— Не се опитвай да ме будалкаш, малкия. Имах тежък ден. Опитвах се да науча армейците, каква е разликата между левия им крак и „бибипа“ им.

— Виж, Бум-бум — каза Хелър и посочи една звездичка в стъклото.

— Я, това е 7.62 милиметров куршум НАТО стандарт. Отскочил е навън. Белгийски или италиански. Трябва съвсем да се е сплескал. Армирано стъкло!

— И калниците. Стомана, дебела половин инч — каза Хелър.

Вантаджо потупа Бум-бум.

— След като работиш за момчето, отскочи до Нюарк с шофьора на такси и кажи на Майк какво да направи. Използвайте същия материал, но сменете всичко! Нови армирани стъкла, нова тапицерия, корпуса да се изчука, боядисайте я в оранжево и напишете на вратите: „Таксиметрова компания Корлеоне“. Всичко да изглежда чисто ново. Даже двигателят. Кажи му да побърза, за да може момчето да си я кара.

— Не би трябвало да излизам от Ню Йорк — каза Бум-бум.

— Събота вечер е — каза Вантаджо.

— А, да — каза Бум-бум.

— И аз ще ида! — каза Хелър.

— Не, няма да ходиш — възпротиви се Вантаджо. — Тази нощ ще е тежка и искам да се навърташ във фоайето. Освен това казах на двама южноамерикански дипломати, че ще се радваш да се запознаеш с тях. Имам за теб още една работа.

Вантаджо подписа документите, които Морти му подаде. Отброи петстотин долара.

Морти и Бум-бум скочиха в колата и изчезнаха с рев, пушек и дрънчене.

Вантаджо и Хелър се върнаха в асансьора.

— Сега трябва да се качим и да се обадим на Бейб и да ѝ кажем каква страхотна идея ми е хрумнала — каза Вантаджо. — Не, по-добре ти ѝ позвъни от твоя апартамент и ѝ кажи, че ти си го измислил, Традицията е най-важното за нея, момче. А като се смеси със сантименталност, винаги печелиш. Старият Свети Джо започна като шофьор на такси.

— Ти си цяло чудо — каза Хелър.

— Да, прави каквото ти казвам и никога няма да загубиш. Запомни това, момче.

Бях объркан, съвсем объркан. За какво му са на Хелър две коли? Вече си имаше един стар Кадилак, на който правеха основен ремонт, и не бързаше особено с него. А това такси го искаше веднага. За пръв път някакво шесто чувство ми подсказа — в Апарата без такова чувство си загубен, — че това не е обикновеният му флотски фетишизъм към играчките. Свих се от ужас. Да го „бибип“, напредваше твърде бързо! Твърде бързо! Можеше да завърши и да постигне нещо. И да ме унищожи!

Глава четвърта

Понеже знаех, че тази неделя Хелър ще има първия си час по удоволствие от природата с мис Симънс — за която бях сигурен, че ще го довърши, — не ме интересуваше много какво ще се случи с него до следващия ден сутринта, затова слабо следях какво прави.

Двамата дипломати от Южна Америка изобщо не бяха важни клечки. Вантаджо ги заведе при Хелър и ги представи. Имената им бяха дълги около ярд. Хелър носеше смокинг от коприна и мохер с диамантени копчета за ръкави, но южноамериканците го засрамиха с черните бродерии на сините си смокинги и изобилието от дантели по гърдите. Ставаше ми хубаво, като видех как някой превъзхожда Хелър.

Бяха им отпуснали международен банков заем за построяването на мостове. Разбрали, че Хелър е студент по инженерство и му казаха, че се съмнявали дали мостовете ще издържат. Показаха му някакви чертежи. Той им каза да построят двата края на моста във водата, за да не го засягат земетресения. Даже им начерта набързо някакви рисунки, да ги покажат на фирмата изпълнител. Но аз знаех, че това е глупаво — мостовете служат за прекосяване на реки, как може краищата им да са във водата. Само че южноамериканците са любезни хора и се отдалечиха със щастливи усмивки. Глупости.

Единственото друго нещо, което се случи, също бе отвратително. Стафумо и заместник-делегатът, когото Хелър така несправедливо бе обезоръжил, го потърсиха и го намериха зад палмите. Той често сядаше там, защото така почти не се виждаше от вратата.

Носеха някаква кутия с орнаменти, която и двамата държаха. Застанаха пред него и двамата казаха в хор английски:

— Благодаря ти за посредничеството в договора за Харлота. Нашите две страни се обединиха, за да ти поднесат това в знак на благодарност. Между нас никога не е съществувал такъв мир.

Отвориха кутията и вътре, в гнездо от пурпурно червено кадифе, лежеше Лама 45-ти калибър, автоматичен пистолет с голяма рама, със златни дамаскини и златна цев. Бяха инкрустирани гербовете на двете страни, преплетени в сърце. Инкрустаторът доста се бе постарал! Имаше допълнителни пълнители и петдесет патрона. Освен това имаше кобур с пояс през гърба с бялата лястовица на мира и върху нея написано „Принц Хикс“. Освен факта, че целият е позлатен по краищата, а не черен, пистолетът приличаше на армейски Колт 45.

Хелър им благодари и те се отдалечиха, блеснали в усмивки.

Това направо ми съсипа сутрешния сън! Да получиш такова красиво оръжие заради някакъв циркаджийски номер! Освен това го бе получил нечестно! Прави се на шут с лъжлива самоличност! Истински „Принц Хикс“! Беше само един флотски боен инженер от семейство средна класа, като мен. Аз имах по-висок чин от неговия! Каква ужасна загуба на хубаво ръчно оръжие!

Тъй че, както казах, наистина очаквах с нетърпение срещата с мис Симънс.

Към девет сутринта Нюйоркско време смущението от апартамента му изчезна. Но какво, той май не бързаше да ходи на неделното упражнение? Не! Определено виждаше под извратен ъгъл удоволствието от природата!

Първото нещо, което се появи на екрана, бе тилът на момиче. Беше брюнетка и очевидно излегната по корем на дивана, главата на една страна, ръцете отпуснати на земята. Изобщо, картинка на пълно изтощение.

Хелър я галеше отзад по врата, по-скоро работеше с палците. На една маса наблизо имаше сребърна кана и с периферното му зрение забелязах, че е облечен в бял хавлиен халат и седи на диванчето, надвесен над полуголото момиче.

— О — изстена тя, — мисля, че ще умра.

Хелър разтриваше врата ѝ с палци.

— Спокойно, спокойно — каза той. — Ще се оправиш, Миртъл.

Тя пак изстена.

— Седемнайсет пъти е прекалено много!

— Сега можеш ли да си вдигнеш главата?

Тя опита и изстена.

— Чувствам се така, сякаш ме е изнасилил слон.

— Съжалявам — каза Хелър.

Изведнъж ми стана ясно. Това чудовище наистина е изнасилило горкото момиче! А тя беше хубава, доколкото можех да видя, защото се бе обърнала на задната си страна.

— Така е по-добре, мили — каза тя. — Господи, не искам повече такива нощи!

Аха, значи не е толкова популярен сред тези момичета, колкото си мислех.

Тя стана със залитане, сети се за халата си и без особено желание покри голотата си.

— Иди да си вземеш един душ — каза Хелър — и като се наспиш хубаво, ще се почувстваш по-добре.

— О, господи, искрено се надявам. Мога ли после пак да дойда?

Боже мили, помислих си. Та той ѝ е повлиял по някакъв начин! Направил я е своя робиня, заразявайки я с хроничен мазохизъм!

— В един имам час по удоволствие от природата — каза Хелър.

— Засега съм получила всичкото възможно удоволствие от природата — каза Миртъл и излезе от стаята му с нестабилна походка, босонога и полугола. Горкото изнасилено момиче.

Хелър се обади да му донесат закуска и докато чакаше, обади се по телефона. Нищо чудно, че не можех да му хвана спатиите. Той си вършеше работата под прикритието на това смущение. Хитро!

Чу се момчешки глас.

— Искам да говоря с Майк Мутационе — каза Хелър. И когато момченцето извика „тати“ на телефона, Хелър каза: — Съжалявам, че те безпокоя в неделя, Майк. Но искам да питам докараха ли таксито?

— Естествено, момче. Страхотно е! Ще го оправя за нула време.

— Чудесно. Чуй сега, Майк. Пращам ти една малка бутилка с нещо вътре. Ще напиша пълните указания. Искам да го сложиш върху боята. Т.е., навсякъде от външната страна и върху буквите, които нарисуваш. Лесно е. Просто се смесва с боята, независимо каква е. Тъй че като приключиш с двигателя, прозорците, корпуса и тапицерията, просто смеси боята с това нещо.

— Искаш да стане по-лъскава ли? — каза Майк.

— Нещо такова — каза Хелър. — Ще ти изпратя шишенцето. Ще го имаш, преди да си готов с останалото.

— Добре, момче, нямаш проблеми. Кадилакът става страхотен. Имаше малко забавяне с новия двигател, но вече е тръгнал. Също и с новите калници. Като свършим, ще вдига 190. — Майк се засмя. — Ще трябва постоянно да му натискаш спирачките, за да не отлети за Луната.

— Не се притеснявай за него — каза Хелър. — Но таксито ще ми трябва по-спешно.

— Ще го имаш, момче. Искаш ли да наминеш и да дойдеш с нас на неделната служба?

— Днес имам час по удоволствието от природата. Но все пак ти благодаря, Майк. Чао.

Служба ли? Тези „бибип“ сицилианци отгоре на всичко ще го направят и християнин!

Пристигна закуската му и Хелър най-напред изяде грамадно парче шоколадов сладкиш. Келнерът още не бе затворил вратата, когато в стаята влезе невероятна блондинка.

— Здрасти, Саманта — каза Хелър. — Искаш ли закуска?

Тя поклати глава и седна на един стол близо до него. Посочи към вратата:

— Миртъл току-що е била тук, нали? Готин, трябва да внимаваш с тази Миртъл.

Хелър се засмя.

— Не, сериозно, готин. Трябва да внимаваш. Тя е пълна с номера. Познавам я много добре. Кажи сега, като влезе, направи ли това?

Саманта развърза колана на халата си. Отдолу нямаше нищо! Така ли разбираше Хелър удоволствието от природата?

Тя протегна крака отдясно на Хелър.

— А после седна така настрани, нали?

Погрижи се краката ѝ да останат съвсем голи.

— А после показа ли ти голото си бедро така? Прокарала е пръсти по него, оплакала се е, че се е ударила и е поискала да видиш.

По-внимателно с тази Миртъл, готин. След това сигурно е станала ето така и е оставила халата да падне ето така.

И после не ти ли каза, че я боли лявата гърда? И, типично в неин стил, я е хванала така и ти е казала да погледнеш дали някъде няма натъртено.

А после се е примъкнала съвсем близо, ето така, и ти е прошепнала да погледнеш съвсем отблизо, за да си сигурен.

Хелър се засмя.

— Внимавай, ще се нацапаш със сладолед!

— И после — продължи Саманта, — тя се е разходила така. О, трябва да внимаваш с нея! И си е вдигнала халата ето така? И се е престорила, че чак сега забелязва, че е гола, и го повдига, ето тъй, и го повлича след себе си в твоята спалня, обръщайки се назад по този начин? Внимавай с тази Миртъл!

— Леглото не е оправено — каза Хелър. Виждаше я какво прави на огледалата в спалнята.

— После — продължи Саманта, — е потупала леглото ти ето така и се е зачудила дали е по-меко от нейното и те е попитала дали може да опита.

Саманта бе легнала на леглото, но отгоре, над завивките. Изтегна се съвсем гола, с разтворени крака.

— И после е започнала да си гали тялото, ето така. Нали, готин? Тя обича да я гледат, тази Миртъл. А после е вдигнала ръка към теб, ето тъй и е направила така с устните и ти е казала, че се чувства някак празна и има нужда…

— Саманта — каза Хелър. — Стани от онова легло и ела тук.

— О, хубавецо — задъхано каза тя. — Ще ме накараш да стоя права в онази поза, докато ти…

Пак се появи смущението. Е, повече не ми трябваше да гледам. Беше очевидно, че той е един от извратените типове, които обичат странните пози.

Защо по дяволите този „бибип“ таксиметров шофьор не побърза с Утанч? Окаян, излязох да му се обадя. Той не знаеше на какви мъки ме подлага! Доста дълго се опитвах да се свържа с него, но не успях. Побеснях малко на двора и се прибрах да вечерям.

В действителност, това, което ме вбеси, бе представата на Хелър за подготовка за часа по удоволствие от природата. Не можех да разбера как може от тъмната си бърлога на порока да излезе на блесналия от слънце свят, без да го гризе съвестта. Не беше достоен да общува със сладките дечица и очарователната мис Симънс по време на тяхната екскурзия на открито. Знаех, че мога да разчитам на мис Симънс! Хелър ще си намери майстора! Мис Симънс имаше твърд характер.

Глава пета

Първото занимание на класа по удоволствие от природата явно щеше да се проведе в парка на ООН между 42-ра и 48-а Улица, който граничеше с Ист Ривър — само на няколко преки от там, където Хелър живееше.

Беше красив септемврийски следобед. Тревата и дърветата бяха зелени, а небето и водата — сини. Грамадната сграда на секретариата извисяваше белия си мрамор зад сградата на Общото събрание и сградата за конференции.

Част от класа вече се бе събрал, както бе уточнено, пред статуята на мира. Студентите бяха повечето в дънки и небрежни дрехи. Някои носеха очила, други не; някои бяха дебели, други слаби. Хелър ги огледа. Никой не си говореше с другите или с него. Очевидно не се познаваха.

В огледалото на асансьора видях, че Хелър е облечен с шити и добре изгладени джинси, с бейзболната шапка и шпайковете. Сигурно изглеждаше малко не на място сред тях — по-спретнат и с по-скъпи дрехи, като се изключат шапката и обувките. Освен това беше по-висок от другите. Отгоре на всичко носеше хубава чанта, докато другите бяха със сакове или раници. Сигурно се е откроявал сред останалите, защото от време на време привличаше погледи на минувачи, особено на момичета.

Събраха се още студенти и вече наброяваха към трийсет.

Ето я и мис Симънс! Крачеше целеустремено напред! Беше обута с тежки планински обувки, въпреки горещия ден, дебела карирана пола и яке. Носеше и бастун, който повече приличаше на бухалка. Кестенявата ѝ коса бе здраво стегната отзад и прибрана в мъжка ловна шапка.

Спря се. Вдигна очилата си с рогови рамки на челото, за да ги вижда. Огледа ги един по един. Като стигна до Хелър, пусна очилата и те паднаха на носа ѝ. А, добър знак. Вярвах в мис Симънс. Ако всичко друго пропадне, тя ще спре Хелър, сто на сто! Първите ѝ думи ме окуражиха.

— О, ето те и теб, Уистър — каза тя пред целия клас. — Как се чувства днес младият Айнщайн? Да не би да си се преуморил? Разбрах, че вчера си използвал пак ВЛИЯНИЕТО си, за да се отървеш от индивидуално обучение. Е, не бой се, още не си прескочил телената ограда, Уистър. Войната, която ти така свирепо обичаш, едва започва!

Тя пак повдигна очила, за да вижда студентите и се обърна към тях:

— Здравейте, млади надежди. Винаги започвам екскурзиите в удоволствие от природата тук, в парка на ООН. Обединените Нации са основани през 1945, за да предотвратят по-нататъшно разрастване на ВОЙНАТА и по-точно, ядрената война. Тази тогавашна надежда е вградена тук в тези забележителни бели мавзолеи.

От историческо значение е фактът, че тази част на Манхатън на времето е била пълна с кланици. Това е интересен и значим факт.

ООН, този черен гроб на най-светлите надежди на човечеството, разполага с пари, авторитет и ВЛАСТ! И все пак, трябва да ви обърна внимание, че тези алчни, себични и егоистични МЪЖЕ седят в тези гробници по цял ден, всеки ден от годината, всяка една година и не правят нищо друго, освен да мислят как да избегнат истинските си задължения, задължения, които са поели с най-свети клетви!

Ако тези долни мошеници имаха възможност да правят, каквото поискат, щяха да вдигнат във въздуха целия свят с малко термоядрен заряд! Уистър, обърни внимание.

Тя смъкна очилата си и го изгледа свирепо.

Намести очила и пак се обърна към другите:

— И така, колеги, започваме с нещо, което е било възможно, но не се е осъществило — Обединените Нации. Всички живи организми, които видите в нашите занимания, скоро ще бъдат мъртви завинаги — унищожени от престъпното бездействие, нерешителност, задкулисни игри и жалка страхливост на Обединените Нации. Уистър, какво гледаш?

Хелър каза:

— Тази трева е много свежа, въпреки че много хора минават от тук. Ако не я поливаха с хлорирана вода, щеше да е по-добре.

— Внимавай, Уистър — свирепо каза мис Симънс. — Това е час по удоволствие от природата, не по използването на отровни газове! Така, колеги, надявам се, че си записвате по-важната информация, която ви давам. Виждате ли онази група мъже ей там? Искам да ви обърна внимание върху самодоволните, подлудяващо безгрижни изражения на лицата на тези мъже от ООН, разхождащи се из парка.

Хелър се опита да помогне и каза:

— На синьо-златистите им шапки и значки пише: „Американски Легион 89, Де Моин, Айова“. Това някоя страна членка ли е?

Мис Симънс съвсем правилно не му обърна никакво внимание.

— Тъй че, колеги, трябва да забележите, при това с ужас и възмущение, отношението и безотговорността, които преобладават тук. Само ако тези мъже си изпълняваха задълженията… Уистър, сега пък какво гледаш?

— Тези листа — каза Хелър. — В крайна сметка, дърветата се справят доста добре сред всички тези нефтени изпарения, които идват от реката. Но ми се струва, че въпреки това в почвата няма достатъчно минерали.

— Внимавай в това, което ти говорят — бързо излая мис Симънс. — И така, колеги, ако ООН си изпълняваше задълженията, можеше веднъж завинаги да се сложи край на човешкото пристрастие към лемингско самоунищожение.

— Какво е леминг? — попита едно момиче.

— Това са орди ужасни плъхове, които всяка година вкупом се хвърлят в морето и масово се самоубиват — каза мис Симънс. — Ако искаше, ООН можеше да се възправи въодушевено и отведнъж и с единен глас да извика: „СМЪРТ НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКИТЕ ЧЕРВЕИ!“ Уистър, какво за бога гледаш СЕГА?

На бетонния парапет лежаха три чайки. Краката им бяха покрити с мазут и се бяха залепили за бетона. Двете бяха мъртви, а третата, със залепени крака и пропити от нефт крила, все още правеше слаби опити да се освободи.

— Тези птици — каза Хелър. — Попаднали са в нефтено петно.

— И предполагам, че така ще можеш по-лесно да ги уловиш и да ги взривиш с атомна бомба! Не му обръщайте внимание, колеги. Винаги има някой, който се опитва да разсмее останалите.

Откъм реката се появи хеликоптер, който се приземяваше и летеше много ниско. Шумът я заглуши.

Хелър извади от чантичката си с инструменти чифт ръкавици. Отиде при двете чайки, които не помръдваха и се увери, че са мъртви. После се приближи до третата. Тя вяло се опита да се защити с човката.

Хелър коленичи и извади малък спрей от тежката си чанта. Боже господи, той постоянно беше на една крачка от това да наруши кодекса. На спрея пишеше: „Разтвор 564, Флотска доставна база 14“. На чист волтариански! Отбелязах си го. Може би някой ще забележи!

Извади инженерски плат с червена звезда и покри очите и дихателните отвори на птицата. Бързо ѝ напръска перата. Естествено, мазутът изчезна.

После ѝ освободи краката, изтри ги и ги напръска. Огледа птицата, видя още две петна, които бе пропуснал и напръска и тях. Винаги беше толкова влудяващо чист!

Извади бутилка вода и напълни капачката. Птицата, която досега бе с отпусната глава, започна да се бори, но помисли и пийна малко вода от капачката. След това отпи още няколко пъти.

— Обезводнила си се — каза ѝ Хелър. — От горещото слънце е. Пийни още няколко глътки.

Какъв глупак! Говореше ѝ на волтариански, а това беше земна птица!

После Хелър извади половин сандвич, начупи го на парчета и го остави на тревата. Птицата разпери крила, без съмнение с известна изненада. Щеше да излети, но видя сандвича и реши първо да обядва.

— О, добра птица — каза Хелър. — Стой далеч от онези чернилки. Това е мазут, разбираш ли? Петрол!

Птицата издаде някакъв звук и продължи да яде сандвича. Не зная защо се обади. Не бе възможно да разбира волтариански.

Хелър се огледа. Естествено, класът по удоволствие от природата бе изчезнал. Хелър напрегнато се ослуша. Нищо не чу. Набързо се огледа.

След това започна да души. За какво по дяволите душеше?

Обърна се назад. Чайката тъкмо излиташе. Мина край него, сви над реката и изчезна.

Без да спира да души, Хелър тръгна напред и след малко се озова в приемния център на сградата на Общото събрание, според надписите. Имаше и информационно табло, но той не отиде до него.

Изглежда мястото му се стори много любопитно. Светлината проникваше отвън, през стените и се получаваше странен ефект на прозрачност. Хелър се приближи до една стена и я огледа, вероятно, за да разбере как става така.

Отиде в заседателната зала и намери класа.

Мис Симънс продължаваше с лекцията:

— … и точно тук, на това място, делегатите могат да издигнат единодушно глас и с твърдост и благородство да отрекат веднъж завинаги ядрените оръжия. Мъжете, които идват тук, са принудени да мълчат заради собствените си страхове. Тях ги е страх…

Хелър оглеждаше мрамора.

Класът се повлече по петите на мис Симънс. Тя продължи да говори, без да обръща никакво внимание на екскурзовода, който се бе закачил към групата. Отидоха в сградата за конференции и след малко се озоваха в зала, на която пишеше:

Съвет за сигурност

Погледнаха към двестате празни седалки. Естествено, заседание нямаше и нямаше да има през следващите две седмици. Мис Симънс продължи с лекцията.

— И така, накрая стигаме до могъществото на петте нации, които ще наложат вето на всякаква разумна инициатива за забрана на ядрените оръжия, подета от останалите. Петте постоянни членки — Съединените Щати, Франция, Великобритания, Русия и Китай — всяка, от които има правото сама по себе си да отмени пропитите от болка молби на всички народи на земята! Те парират усилията на всеки, който се опита да направи незаконна ядрената енергия и да разоръжи света. Алчността, ламтежът за власт, мегаломанията и параноята карат това самопомазало се малцинство да върви напред и напред, все по-близо към ръба.

Хелър от известно време насам се възхищаваше на картините в златно и синьо и на стенописите, но при последните ѝ думи рязко каза:

— Кой пречи да се намери разрешение?

Мис Симънс отговори с висок и рязък глас:

— Руските предатели, които предадоха революцията и се превърнаха в тирани на пролетариата! Кой зададе този въпрос? Много хубав въпрос!

— Уистър — обади се едно момиче.

— О, пак ли ти? Уистър, престани да пречиш на класа!

Мис Симънс ги изведе от залата.

Очите на Хелър се задържаха върху масивна мускулеста фигура на мъж, който хвърляше доста усилия върху нещо.

Хелър попита:

— Какво прави тази статуя?

Мис Симънс каза:

— Това е руска статуя. Изобразява работник, заставен да прекове плуг в меч. Олицетворява измяната на идеите на пролетариата.

Беше се обърнала назад и си свали очилата, за да види кой е задал въпроса.

— Хубав въпрос, Джордж.

Уистър се огледа да види кой е Джордж, а също и останалите студенти.

Беше ги събрала под статуята на мира.

— Днес, колеги, беше само началото. Опитах се да ви ориентирам какво ще представлява този курс. Ще повторя още веднъж защо сме тук, така че внимавайте добре.

Всичко, което ще видите в бъдещите недели от нашите часове по удоволствие от природата, е обречено от тегнещата ядрена война. Като се възхищавате от красотите на природата, от всеки пролетен цвят, от листата, пъпките и всяко кътче мека, беззащитна земя, за вас ще бъде още по-болезнено да разберете, че всичко това ще бъде унищожено завинаги в ужаса и пожара на термоядрената война!

О, тук беше права! Ако Хелър не спечели и се отприщи волтарианско нашествие, тези първобитни атомни бомби ще изглеждат като пикник.

— И така, колеги — продължи тя, — ако все още не сте почувствали, всеки сам за себе си и като част от човечеството, изгарящо желание веднага да се запишете в организацията за антиядрен протест, уверявам ви, че скоро ще го почувствате, независимо дали има или няма Нюйоркска полиция. Свободни сте. Уистър, ако обичаш, остани за малко.

Студентите се пръснаха. Хелър се приближи до мис Симънс.

Тя повдигна очилата си, за да го вижда по-добре.

— Уистър, боя се, че работата ти в клас няма никакво подобрение. Прекъсваше ме и пречеше на останалите. Освен това изобщо не внимаваше.

— Запомних всичко, което казахте — запротестира Хелър. — Казахте, че ако ООН не бъде принудена да действа правилно, планетата ще се самоунищожи с термоядрени оръжия.

— Оръжия, които ги правят такива като теб, Уистър. Думите ми бяха далеч по-силни. Тъй че за днес получаваш двойка. Ако работата ти в клас е оценена за под тройка, да знаеш, че няма да те спаси даже отлична ВРЪЗКАРСКА оценка на срочния изпит. А ако тук се провалиш, Уистър, няма да си получиш дипломата и никой няма да иска да те слуша. Никога няма да получиш работата, за която бленуваш — да взривиш планетата. Макар и с малко, аз ще допринеса за това, Уистър. Довиждане.

И тя си тръгна.

Хелър седна.

Колко бях доволен! Мис Симънс го постави на място. Каква чудесна, блестяща жена! Пристегнатата ѝ коса и очилата скриваха факта, че освен всичко друго; беше и хубава. И макар че тя очевидно мразеше мъжете, чувствах голяма нежност към нея, копнеех да я прегърна и да ѝ кажа каква великолепна личност е.

Мой съюзник! Най-сетне бях намерил някой, който да ми дава надежда в морето от хаос!

О, как хубаво ми ставаше да гледам Хелър да седи и зяпа в тревата!

Съдбата на цели империи лежеше в красивите и нежни ръце на една жена. Но това не бе за пръв път във вековните истории на планетите. Молех се на боговете хватката ѝ върху съдбата да остане все тъй силна и здрава.

Глава шеста

Хелър си погледна часовника и той мигна 3 ч. следобед. Погледна към небето. На север се забелязваха облаци и подухваше вятър.

Стана и е бърза крачка тръгна по дългите пресечки, които го деляха от дома му.

Изведнъж спря. Нещо отпред му бе привлякло вниманието. Мис Симънс току-що се бе скрила в един подлез за метрото, доста далеч отпред.

Хелър се огледа по улицата. Беше неделя следобед и почти нямаше хора. Обичайната неделна пустош в центъра на града. Той продължи. Очевидно се запъти към стълбите. Изведнъж ми хрумна, че може би иска да убие мис Симънс! Аз първо за това щях да помисля. Обучението в Апарата винаги е на най-високо ниво.

Но Хелър продължи край стълбите.

Остър глас отдолу от спирката на метрото: „Не, махни се!“

Хелър се метна през парапета и се озова на стълбите. Заслиза надолу, прескачайки по шест стъпала наведнъж. Изскочи на платформата.

Мис Симънс седеше там, от другата страна на въртящата се врата. Един окъсан и раздърпан пияница стоеше пред нея и се клатеше напред-назад.

— Дай един долар и изчезвам.

Тя вдигна бастуна си, за да го удари. Той с лекота го хвана и го издърпа от ръката ѝ. Хвърли го настрани.

Хелър викна:

— Как смееш!

Пияният се огледа. Спъна се и се запъти към един по-отдалечен изход. Мина през стоманена въртяща се врата.

Хелър извади от джоба си монета и също мина през вратата. Приближи се до бастуна и го вдигна. Върна се и го подаде на мис Симънс.

— В неделя е доста запустяло — каза той. — Не е безопасно да се движите сама.

— Уистър — презрително каза мис Симънс.

— Може би трябва да ви изпратя — каза непоправимо любезният и учтив имперски офицер.

— Не бой се, Уистър, нищо няма да ми стане — язвително каза мис Симънс. — По цяла седмица работя сред гъмжило от хора. По цяла седмица съм заобиколена с тълпи студенти. Днес часът свърши по-рано и за пръв път от месеци насам имам възможност да се разходя сама до вкъщи. И кой ми се появява? ТИ!

— Съжалявам — каза Хелър, — просто не мисля, че е безопасно за една жена да се разхожда сама в този град. Особено днес, когато има толкова малко хора. Този мъж преди малко…

— Живяла съм в Ню Йорк години наред, Уистър. Напълно съм способна да се грижа сама за себе си. Нищо не може да ми се случи!

— Често ли ви се случва да се разхождате сама? — попита Хелър.

— Нямам възможност, Уистър. Винаги наоколо има студенти. Ако обичаш, Уистър, остави ме на мира. Ще се разходя, никой не може да ми попречи, дори ти. Иди някъде и си играй с твоите атомни бомби.

Пристигна влак. Вратите се отвориха. Тя рязко му обърна гръб и се качи във вагона. Уистър продължи напред, подмина няколко вагона и се качи, провирайки ръка между автоматичните врати в последния момент, преди да се затворят. Влакът потегли и набра скорост.

Опитвах се да разбера какво смята да прави. Живееше само на няколко пресечки от спирката, на която току-що двамата се качиха. Тя определено бе решила да му попречи да изкара диплома. Ако се отървеше от нея, щеше само да спечели. В учебниците на Апарата ситуацията щеше да се разреши точно по този начин. Нима веднага след като бях намерил един истински съюзник в нейно лице, щях да го изгубя?

Влакът-совалка спря на Гранд Сентръл. Хелър не изпускаше от поглед мис Симънс, която лесно се забелязваше през прозрачните врати между вагоните. Тя слезе.

Хелър също.

Мис Симънс вероятно не го видя. Тя тръгна към спирката, откъдето се хващаше влакът за Лексингтън Авеню. Хелър я следваше от разстояние.

Тя стигна до платформата на спирката за Лексингтън Авеню, което беше към края на града.

Мина в началото на платформата, където спираше първият вагон.

Спря се, облегната на бастуна си и зачака следващия експрес.

Млад мъж с червена барета тръгна към нея. Хелър направи няколко крачки напред, но спря. Младежът изглеждаше спретнат и почтен. Носеше бяла тениска, на която пишеше: „Доброволна обществена охрана“.

Обърна се към мис Симънс:

— Мис — каза той учтиво, — не бива да се возите в предните или задните вагони на влака, особено в неделя. Качете се в централните, където има повече хора. Днес гъмжи от престъпници и убийци.

Мис Симънс му обърна гръб.

— Остави ме на мира.

Доброволецът се отдалечи по платформата. Вероятно е усетил по някакъв начин, че Хелър е чул разговора. Като минаваше край него, му каза:

— Изнасилвания колкото си искаш, и пак не вземат от дума.

Появи се експресът, спря с пищене на спирачките и вратите се отвориха с металически звук. Мис Симънс се качи в първия вагон. Хелър се качи някъде по средата. Вратите се затвориха и те потеглиха с висока скорост. Един пияница здравеняк огледа Хелър от глава до пети. Хелър извади от чантата си инженерските си ръкавици и ги навлече. Жестът бе ефектен. Здравенякът веднага се затътри със залитане към следващия вагон.

Една след друга се редяха спирките с белите си тухлени стени. Препускаха, препускаха, препускаха с много голяма скорост през тъмните тунели, тътенът отекваше. На всяка спирка, а те бяха нарядко, Хелър се повдигаше, поглеждаше дали мис Симънс не се готви да слиза и пак сядаше.

След много дълго време на табелите отстрани на тунела се появи:

„Уудлон“

Мис Симънс слезе. Хелър изчака до последния момент и също слезе. Мис Симънс бе изчезнала нагоре по стълбите.

След малко Хелър излезе на дневна светлина. Мис Симънс крачеше на север. Той изчака малко. Погледна небето. Бяха надвиснали облаци. Вятърът гонеше хартии и боклуци по пътищата.

В този момент осъзнах какво възнамеряваше да прави: вероятно бе прочел един от наръчниците по разузнаване — онзи, в който пишеше как да се проследи руски шпионин. И сега просто тренираше. Не беше чел наръчниците на Апарата, затова нямаше как да знае, че трябва просто да убие мис Симънс. След като разбрах какво ще прави, почувствах се много по-спокоен. В крайна сметка, мис Симънс не бе в опасност и аз все още си имах съюзник.

По улиците се виждаха няколко човека, които очевидно се прибираха след пикник, с разрошени от вятъра коси. Освен тях нямаше никакво движение.

Хелър изчака мис Симънс да се отдалечи поне на двеста ярда. Тръгна след нея.

Тя повървя малко. На една табела пишеше:

ПАРК „ВАН КОРТЛАНД“

Зави по посока на табелата, крачейки с тежките си ботуши с връзки, размахвайки бастун — олицетворение на модерна планинарка в европейски стил.

Зави още няколко пъти и се озова в пустош, прекосявана тук-таме от пътеки.

Вятърът се усилваше и извиваше клоните на дърветата. Няколко закъснели природолюбители се връщаха с бяг обратно към цивилизацията. След тях настана пустош — само храсталак и дървета.

Хелър вече вървеше по-близо зад нея, но все още дистанцията беше поне трийсет ярда. Тя не можеше да го види, защото пътеката криволичеше, освен това не се обръщаше назад.

Отпред имаше падина. Пътеката слизаше надолу в нея и в края ѝ пак се излизаше горе. Местността беше напълно изолирана, обградена от високи дървета.

Мис Симънс измина около една трета от падината. Хелър тъкмо се готвеше да слезе надолу по пътеката.

Изведнъж, сякаш изпод земята, около нея изскочиха шестима мъже!

Един от тях, бял младеж с парцаливи дрехи, застана на пътя ѝ.

Друг, черен, застана зад нея.

Двама латиноамериканци и още двама бели блокираха пътя ѝ отляво и отдясно!

Хелър тръгна по пътеката към тях.

Груб, студен глас каза:

— Чакай, малкия!

Хелър обърна глава вляво назад.

Зад едно дърво седеше стар скитник с посивяло, небръснато лице. Държеше двуцевна пушка, насочена към Хелър. Беше на двайсет стъпки от него. Друг глас!

— Спри на място, хлапе!

Хелър се обърна назад вдясно. Там седеше друг мъж, черен, с насочен към него пистолет, на трийсет фута отзад.

— Цял следобед чакаме да ни изскочи нещо, хлапе, така че недей да правиш внезапни движения.

Мъжът с пушката каза:

— Тоя път, сладур, мацето няма да е само за теб. Може и ти да намажеш, ако остане нещо.

Онези около мис Симънс се изсмяха. Постоянно подскачаха насам-натам.

Тя замахна с бастуна!

Един черен посегна и ѝ го измъкна!

Останалите се запревиваха от смях и черният започна да танцува с бастуна, размахвайки го. Другите затанцуваха около мис Симънс.

Хелър викна със силен глас:

— Моля ви, не правете това!

Онзи с пушката каза:

— Спокойно, малкия. Само едно групово изнасилване. Малко развлечение по повод неделята. Аз и Джони сме малко „избибипали“ за нещо повече от гледане, така че не се прави на умен и действай като нас, може да останеш жив.

— Що за зверове сте вие на тази планета? — викна Хелър.

— Да имаш мангизи? — обади се оня с пистолета. — В днешно време една стотачка не е за изхвърляне.

Наобиколилите мис Симънс постоянно посягаха към нея и отскачаха назад. Избутваха я към едно по-равно място, обградено още по-плътно от дървета. Тя им крещеше да я оставят на мира.

Хелър посегна към чантата си.

— Чакай, малкия. Внимавай с ръцете. И двете цеви са заредени. Ще му приберем парите после, Джо. Боже — каза той, — я погледни тези млади дяволи.

— Само буйстващите луди правят подобни неща! — каза Хелър.

— Какво искаш да кажеш с това луди? — предизвикателно каза онзи с пистолета. — Пит сам ли е учил. А той разбира от психология. И всички тези деца имат шестици по психология. Как могат да бъдат луди? Божичко, виждаш ли какви им са твърди ония работи! Страхотно, а, Щит?

— Господи, виж ги, а? — обади се Пит.

Изведнъж забелязах, че Хелър отстъпва назад.

Беше се придвижвал съвсем бавно инч по инч. Пристъпваше към стандартен изход — бягство. Значи е по-умен, отколкото го мислех.

Половин дузината млади мъже, които полудяваха все повече от възбуда, бяха изтикали мис Симънс на равното. Един латиноамериканец подскочи и ѝ грабна шапката.

Друг скочи към нея и дръпна косата ѝ. Тя се разпусна и падна около раменете ѝ.

— Юпи! — викна една чернилка. — Я виж каква дивачка!

— Не ми влиза в работата да убивам негодници като вас! — каза Хелър. След това извика: — Моля ви, зарежете това и изчезвайте, докато още можете!

— Единствените застрашени от убийство сте ти и тази „бибипка“ — каза Пит. После добави: — Боже! Съблечете я, какво чакате! Хайде, да видим малко плът! Хе-хе, това е по-гот от всички неделни шоута по телевизията.

Двама от тях сграбчиха якето ѝ, смъкнаха го и го хвърлиха на земята.

Други двама ѝ разкъсаха ризата! Хелър отстъпваше, инч по инч.

— Блеки — викна Джо, — мини зад нея и ѝ свали сутиена!

— О! — въздъхна Пит в екстаз.

— Педрито! — провикна се Джо. — Махни полата! Полата, човече! Смъкни ѝ я!

Като на забавен кадър Хелър отстъпваше назад.

— Загрей я! Загрей я! — продължаваше да крещи Джо. — Хвани я отзад и я загрей!

— Свали я долу, свали я долу! — обади се Пит.

Кракът на мис Симънс се стрелна към един. Той стисна ботуша ѝ, изви го и го измъкна от крака ѝ, с връзките и всичко. Чу се изпукване.

Лицето на мис Симънс се сви от болка.

— Глезена ми! Пит каза:

— О, божичко, как обичам да крещят!

Инч по инч, Хелър незабележимо се оттегляше назад. Ъгълът, който образуваше с двете дървета, ставаше по-голям. Измъкваше се от обсега им. След секунда ще може да избяга. Хитро.

Джо викна:

— Свали я! Свали я по гръб! Пит извика:

— Съблечете я цялата, както съм ви учил! Джо въздъхна.

— О, уау! Виж как това момче я опипва!

Гласът на мис Симънс се издигна над върховете на дърветата.

— Не ме докосвай! Не ме докосвай!

Единият латиноамериканец гледаше алчно, когато мис Симънс извика:

— Глезенът ми е счупен!

Джо облиза устни, когато писъкът на мис Симънс прониза целия парк.

Един бял с див поглед чу заповедта на Пит:

— Накарайте я да си го изпроси!

Втурна се напред.

Пит викна:

— Хвани я за краката!

Джо се ухили, когато писъкът на мис Симънс прониза всичко наоколо.

— Нека Уити е пръв! — изкрещя Пит. — Другите вече сте се „бибип“. Първо Уити!

Изведнъж Хелър се хвърли на земята!

Пушката изгърмя!

Хелър се търкаляше с шеметна скорост наляво.

Отекна изстрел от пистолет.

Мъжът с пушката се опитваше да заобиколи дървото, което му пречеше. Дръпна се назад.

Още един пистолетен изстрел и близо до главата на Хелър полетя гейзер мръсотия.

Хелър се затъркаля още по-встрани.

Бързо се мярна дърво. След това онзи с пушката!

Ръцете на Хелър се стрелнаха напред и изтръгнаха пушката.

Мъжът изпищя и падна по гръб със счупена ръка.

Иззад дървото се чу лай. Пистолетен изстрел!

На мушката на пушката се появи онзи с пистолета.

Изстрел на пушката!

От гърдите на мъжа с револвера бликна червено и той политна назад.

Онзи с пушката се опита да стане.

Прикладът се разтресе. Дупка и откат. Онзи с пушката остана без лице. Само червена плът и стърчащи кости.

Хелър скочи на крака и застана на пътеката.

Групата около момичето се пръсна, свиха се и застанаха нащрек.

Бял младеж кресна:

— Той е сам! Убийте го!

Черен и латиноамериканец се втурнаха напред. Блеснаха остриета на автоматични ножове.

Другите четирима се пръснаха, за да могат да го обградят.

Кракът на Хелър се заби в ръката с острието. Ножът полетя. Мъжът изпищя.

Мярна се мъж между други двама. Имаше пистолет.

Кракът на Хелър удари като таран. Ръката с пистолета увисна.

Нещо изсвистя. Друг нож! Крак нагоре към ръката. Ножът излетя във въздуха!

Хелър се завъртя на един крак, другият обтегнат като струна. Стъпалото му откъсна цялото лице.

Боже! Шпайковете! Затова значи Хелър носеше шпайкове!

Просветна острие на нож. Стовари се върху ръката на Хелър и се заби.

Крак нагоре. Силен ритник. Гръдта на нападателя се разкъса и зейна!

Ръце сграбчват Хелър отзад. Светкавично завъртане назад на главата на Хелър, неговите ръце се вдигат и отблъскват захвата.

Завъртане!

Шпайковете се забиват в бедрото и разкъсвайки всичко надолу, стъпват на земята. Другият крак се вдига.

Гърлото на мъжа разкъсано!

Трима шеметно се опитват да сграбчат Хелър.

Глава. Шпайковете на Хелър се стрелват към нея. Забиване на стомана в кости!

Лице на латиноамериканец. Светкавичен удар с крак. Едната страна на главата му отлита!

Нечии пети. Бягат, опитват се да се измъкнат.

Спринт. Хоризонтален удар на два крака в шпайкове. Улучват го в гърба. Той полита и се стоварва в листата. Хелър се приземява върху него. Главата на онзи на два фута под шпайковете. Хелър се стоварва отгоре. Подметки под формата на V. Свличат от главата кожата, ушите и две парчета от черепа.

Тишина.

Хелър започна да ги проверява. Петима бяха мъртви, разкъсани на парчета. На шестия гръдта бе отворена. Виждаха се вените и артериите.

Мъжът се свести. Изкрещя. Припадна. Тялото се сгърчи в последна агония.

Хелър се качи по хълма. И Джо, и Питър бяха много мъртви.

Той се върна и огледа мястото. Приличаше на кланица. Навсякъде имаше кръв, листата бяха станали на червена кал.

Бях ужасен. Никога не си бях давал сметка защо носи шпайкове. Но сега знаех. В такава примитивна земя, където други оръжия не бяха законни, той си ходеше с оръжията! Ами ако не бях разбрал! Аз самият можех някой ден да бъда мишена! О, отсега нататък ще стоя далеч от този Хелър, ако изобщо някога ми се наложи да говоря с него. Той е опасен!

Мис Симънс, с разкъсани дрехи, лежеше там, където я бяха оставили след първия изстрел.

Беше се повдигнала на лакът. Зяпаше Хелър с широко отворени очи.

Той се приближи до нея. Опита се да я обърне по гръб. Това сигурно е раздвижило крака ѝ. Тя изпищя то болка! Припадна.

Хелър ѝ прегледа крака. Глезенът бе счупен, стърчеше кост.

Хелър извади от чантата си нож, вдигна един счупен клон и бързо издялка колче. Подложи отдолу книжни носни кърпички, които извади от чантата ѝ и после закрепи колчето с инженерско тиксо.

Опита се да посъбере разкъсаните дрехи и да я загърне в якето ѝ.

Все още беше в безсъзнание. Видя очилата ѝ, прибра ги в чантата ѝ и я закачи за врата ѝ.

Огледа земята наоколо. Навсякъде имаше следи от шпайковете.

Хелър си погледна обувките. Бяха покрити с кръв, с парчета плът и кости.

Обиколи мъртвите. Избра си един и му свали обувките. Събу си бейзболните обувки и ги обу на краката на трупа. После обу тези на мъртвеца.

Това беше лош знак. Очевидно вече бе чел наръчниците от разузнавателните служби. Както се страхувах, работата ми щеше да стане далеч по-трудна.

След известно търсене намери бастуна на мис Симънс. Пак огледа цялата сцена. Беше порядъчно кървава и страховита сцена, особено сега, когато небето ставаше все по-тъмно и вятърът развяваше косите и дрехите на мъртвите.

Хелър вдигна на ръце мис Симънс и се огледа наоколо за последен път, за да види дали нещо не е останало. След това погледна нагоре към хълма, където продължаваше да лежи мъжът с пушката, частично скрит.

— Трябваше да ме послушаш — каза му Хелър. — Не съм тук, за да наказвам някого.

Погледна към лицето на мис Симънс. Беше в безсъзнание. После вдигна поглед към тъмнеещото се небе и каза на волтариански:

— Нима тази планета е обитавана от безбожници? Нима някаква странна идея ги е отровила да мислят, че нямат души? Че няма отвъдно?

Ами да, такъв си беше Хелър. Глупав и театрален. Ако си знаеше интересите, щеше да тръшне на земята мис Симънс и да ѝ забие един от хвърлените ножове. Веднага се познаваше, че не е обучаван в Апарата, така че може би в крайна сметка онези книжки от разузнаването нямаше да ми навредят толкова много.

Да. Глупак. Като че ли искаше да се ориентира къде е изток и запад. След малко започна бързо да се придвижва на запад и леко на юг, провирайки се между храсталаци и дървета и то така, че да не друса мис Симънс.

Най-сетне излезе от огромния парк. Тръгна по някаква улица.

Измина доста разстояние, когато отпред в здрача се видя табела:

СТАНЦИЯ „ВАН КОРТЛАНД“ ПАРК

Купи билети, а мъжът зад стъклото на гишето даже не го погледна. Хелър пъхна два билета и вратата се отвори.

След малко се качи на влака и той потегли. Вътре нямаше почти никакви хора. През вагона мина мъж от охраната. Въпреки кръвта по панталоните, разкъсаните дрехи на момичето и глезена ѝ, охраната даже не спря, като минаваше край тях.

На белите тухли се появи: „Станция Емпайър“. Хелър слезе.

Тръгна плавно и бързо, без да друса мис Симънс. Вървеше по Колидж Уолк. Зави в южна посока по Амстердам Авеню и спря пред една врата, на която пишеше:

ЗДРАВНА СЛУЖБА ПРИ ЕМПАЙЪР

Вътре не светеше нищо.

Продължи по Амстердам Авеню и влезе в някаква болница, в отделението за спешна медицинска помощ. Почака малко, докато през чакалнята не мина една сестра. Тя го забеляза и се приближи.

— Нещастен случай — каза тя. — Почакайте тук.

Излезе. Върна се, тикайки носилка на колелца.

Хелър качи отгоре мис Симънс. Сестрата я зави с одеяло и я завърза над гърдите за носилката.

Сестрата заведе Хелър на някакво гише. Извади формуляр:

— Име?

— Казва се мис Симънс — каза Хелър. — Преподавателка в Емпайър. Документите ѝ сигурно са в чантата. Аз съм просто студент.

Сестрата бръкна в чантата на мис Симънс и измъкна застрахователни карти и други документи.

По коридора се зададе млад лекар и хвърли поглед на мис Симънс.

— Шок — каза той. — Тя е в шок.

— Счупен глезен — каза Хелър. — Сложна фрактура.

— Ръката ти е одрана — каза докторът, повдигайки ръкава на Хелър. — Трябва да се обработи. Прилича ми на рана от автоматичен нож. Студент ли си?

— Да — каза Хелър.

— Ще го оправим.

Мис Симънс се свести и започна да пищи.

Появи се втора сестра с поднос и спринцовка. Докторът хвана ръката на мис Симънс. Сестрата стегна ръката с каучуков маркуч. Мис Симънс се мяташе и сестрата не можеше да вкара спринцовката.

— Това не е хероин, нали? — попита Хелър. — Не мисля, че тя се друса.

— Морфин — каза докторът. — Най-чист медицински морфин. Успокой я.

Мис Симънс се мяташе и дърпаше колана, с който бе вързана за носилката. Другата ѝ ръка бе свободна. Сочеше Хелър.

— Махнете го от мен! — Опитваше се да се дръпне назад. — Махни се от мен, убиец!

Докторът и сестрата успяха да задържат ръката ѝ неподвижна. Сестрата вкара иглата във вената.

Мис Симънс гледаше унищожително Хелър и крещеше:

— Убиец! Садист!

Докторът каза:

— Спокойно, спокойно. След малко ще се почувствате по-добре.

— Махнете го от мен! — крещеше мис Симънс. — Той е точно такъв, за какъвто го мислех!

— Тихо, тихо — каза сестрата.

— Хванете го! — изпищя мис Симънс. — Видях го как убива най-хладнокръвно осем мъже!

— Сестра — каза докторът, — отбележете, че трябва да се постави под наблюдение.

Мис Симънс продължи да се мята:

— Трябва да ми вярвате! Видях го как убива с ритници осем човека!

— Сестра — каза докторът, — отбележете отделение за психиатрично болни.

Морфинът сигурно бе започнал да действа. Тя се отпусна в носилката.

Изведнъж вдигна глава и прониза Хелър с отровен поглед.

— Знаех си! През цялото време си знаех! Ти си жесток убиец! Като оздравея и изляза от тук, ще посветя живота си на това да се ПРОВАЛИШ!

О, толкова ми стана спокойно. През цялото време се страхувах, че тя ще бъде благодарна на Хелър, че я е спасил от изнасилване, а след изнасилването най-вероятно щяха да я убият просто тъй, за удоволствие. Но тя бе вярна докрай на принципите си.

Когато морфинът подейства напълно и тя заспа, на лицето ѝ остана същото мрачно и решително изражение.

Направих няколко бързи изчисления. Този семестър няма да може да продължи да преподава по предмета си, но сто на сто щеше пак да преподава на Хелър втория и третия семестър. Имаше достатъчно време да го провали. Или — о, каква радост — да го окачи на въжето за убийство!

Бог да благослови лудото ѝ, изчанчено и неблагодарно сърце!

Колко прекрасно бе да чувстваш, че имаш истински приятел!

Даже да я поставят под психиатрично наблюдение, това няма да промени нищо. Както винаги.