Черно сътворение

Глава първа

Право да ви кажа, на следващата сутрин се събудих доста весел. Станах рано и облякох оранжева копринена риза, черен панталон, колан от кожа на кобра и подходящи обувки.

Закусих с пъпеш и качик — салата от краставици с кисело мляко, чесън и зехтин. Със закуската изпих чаша много сладко кафе. Вкусно. Когато се скарах на готвача, той доби толкова отчаян вид, че не се сдържах да се засмея. Целият персонал имаше отчаян вид, понеже цяла нощ не бяха спали, за да разберат какво не бяха сторили както трябва. Шегата беше за тяхна сметка. Смях се от сърце.

След това извадих голям лист картон. Съвсем не мога да се нарека чертожник, но знаех точно какво искам. Друг щеше да се погрижи да го разгадае.

Училището за подготовка на селскостопански кадри притежаваше още един имот малко по-близо до града. Беше планирано там да се построи зала за отдих на персонала, но аз имах други идеи.

Опитвах се да проектирам болница. Щеше да бъде едноетажна, с подземно ниво. Ще има много отделения и операционни зали. Ще има и паркинг. Ще бъде заградена с ограда, по която тече ток, но трябва да изглежда като жив плет. А в подземното ниво ще има много персонални стаи, за които никой няма да подозира. Ще има алармена система от тези, които използват на Земя. Всяка стая ще се подслушва.

Имах намерение да регистрирам болницата като „Световна обединена болница на милостта и състраданието“. С нея щях да натрупам богатство. В Апарата наистина дават страхотна подготовка. Един от преподавателите в училището на Апарата обичаше да казва: „Когато замисляш пълно зло, винаги му придавай фасада на пълно добро.“ Това е ненарушимата максима на всяко компетентно правителство.

Най-после начертах скицата, като се надявах да мога да направя цялостния план. До този момент бях зачеркнал и променил много неща.

След това трябваше да пиша маса заповеди — заповед до нашия тукашен волтариански инженер, да изкопае отдолу тунели; заповед до адвокатската ни фирма в Истанбул веднага да регистрира болницата; друга заповед до адвокатите, която трябваше да препратят до Световната здравна организация, с която трябваше да ги уведомят за това великолепно дарение за целите на световното здраве и да ги помолят да използват името на организацията; молба до фондация „Роксентър“ за парична помощ за „бедните турски деца“ — винаги отпускат пари, ако началниците могат да намажат от тях и ако името на Роксентър може да се свърже с някое хуманно дело (ха! не е ли страхотен майтап!).

Последното писмо беше просто официално съобщение. Тук, в базата на Блито-3, съществува обичайният Офицерски съвет, оглавяван от командира на базата, който е отговорен за приемането на новите проекти. Но като шеф на Отдел 451 и главен инспектор Надлорд, аз естествено нямах нужда от тяхното одобрение. Просто ги уведомих, че проектът ще се осъществи и те трябваше някак си да преглътнат. По дяволите отдиха на персонала им. И освен това, нали в заповедта на Великия съвет пишеше да се разпространява напреднала технология. Тъй че можеха да вървят по дяволите и да правят каквото им се казва. Подпечатах писмото открито и ясно с моята карта. Трябваше да знаят, че с мен шега не бива. Дори накрая добавих няколко думи в този дух.

Направо си отдъхнах, след като приключих с тази досадна работа. Повиках домакинката.

Като влезе, с хлътнали от безсъние очи, изплашена какво ли ще поискам сега, аз казах:

— Мелахат Ханъм — (в Турция ако наречеш някоя жена „ханъм“, проявяваш голяма любезност към нея. Това ги ласкае; нали знаете, те нямат души), — пристигна ли от Истанбул красивата дама?

Тя закърши ръце и поклати отрицателно глава.

— Изчезвай от тук, женско камилско лайно такова, — казах аз и се зачудих какво още да направя, докато стане десет часа. Няма смисъл да се ходи в града рано — пътищата са задръстени от каруци.

След това реших, че е най-добре да видя какво прави Хелър. Не ме интересуваше особено с какво се занимава на кораба, така че дори не си бях дал труда да монтирам Реле 831.

Записващото устройство се въртеше, екранът бе изключен. Реших да започна от по-рано. Включих екрана, и започнах да преглеждам записите.

Снощи той направо се е прибрал в кораба. Куцукайки! Сигурно си е ударил крака.

Като превъртах бързо напред, чух някакво остро свиркане. Превъртях лентата и пуснах на нормална скорост.

Видях, че херметичната врата е отворена, а после в подножието на стълбата забелязах Фахт Бей, залепил корпусен резонатор на външната обшивка на влекача.

— Ето те и теб — каза Фахт Бей и погледна нагоре. — Аз съм командирът на базата, офицер Фахт. Ти ли си инспектора на Короната?

— Изпратен съм по заповед на Великия съвет, ако това имаш пред вид. Заповядай горе.

Фахт Бей нямаше никакво намерение да изкачва осемдесет фута нагоре по клатещата се стълба, за да стигне до херметичната врата на вертикално изправения кораб.

— Исках само да те видя — каза той.

— И аз искам да те видя — каза Хелър, като гледаше надолу по стълбата. — Дрехите в отдела ви са много къси, а обувките са някъде с три номера по-малки като за мен.

Бях разочарован. Не беше си ударил крака. Куцаше заради малките обувки. Е, невинаги човек улучва.

— А аз исках да те видя за друго — извика нагоре Фахт Бей. — Хората от града търсят под дърво и камък човек, който пасва на твоето описание. Казват, че онзи пребил двама известни типове поотделно в някаква тъмна уличка и ги налагал с желязна палка. Единият бил със счупен врат, а другият — със счупена ръка и фрактура на черепа. Откарали са ги в болница в Истанбул.

— Откъде знаеш, че описанието съвпада с моето? — каза Хелър. Боже, какъв беше нафукан. — Виждаш ме за пръв път.

— Грис ми каза как изглеждаш — изпя този „бибип“ Фахт Бей. — Затова не се обиждай. Предполагам, че до два-три дни ще заминеш от тук?

Да го „бибип“! Сигурно е прочел заповедта на Ломбар до Рат!

— Така че трябва да упражня властта си с оглед на сигурността на базата и да те помоля да не излизаш от хангара, докато си тук.

— А мога ли да се разхождам из хангара? — попита Хелър.

— Да, спокойно можеш да се разхождаш, стига да не излизаш от тунела, който води навън.

Хелър му махна приятелски.

— Благодаря за предупреждението, офицер Фахт. Това беше краят на разговора. Превъртях бързо напред до следващото просветване, което показваше, че вратата се отваря.

Хелър слизаше по стълбата. Скочи на пода с невероятно силен металически звук. Изплаших се, но видях, че носи корпусни обувки с извадени метални пластини.

Започна да почуква тук-там по стените, с малък тефтер в ръка. Записваше си нещо и от време на време докосваше часовника си. Обиколи с това почукване целия хангар, чук-чук, чук-чук. Знаех какво прави. Просто се забавляваше да оглежда мястото. Тези инженери! Не са нормални. Може би тренираше чувството си за ориентация или нещо такова.

Пак започнах да превъртам. Продължаваше по същия начин. Спираше пред вратите и разклоненията на тунелите, записваше си нещо и чукаше.

От време на време срещаше хора от Апарата. Поздрави весело с добро утро първите двама. Но те студено го изгледаха и се обърнаха. След това повече не заговори никого. Слуховете, които пуснах, действаха!

Влезе в няколко странични тунела и се заинтересува от размерите на килиите за арест. Трудно можеха да се нарекат килии, понеже не бяха така обезопасени като тези в Спитеос — не бяха опасани с ток. Просто бяха поставени железни решетки в скалата. Екипът на базата, който е проектирал наново това място, се бе престарал по отношение на килиите — стигаха за стотици хора, а в базата никога не се събираха повече от десетина. Сега бяха празни.

Забелязах при бързото превъртане, че се е спрял и върнах назад да разбера какво толкова го е заинтригувало.

Стоеше пред вратите на складовото помещение. Те са много масивни. Наброяват около петдесет, подредени в извита линия, която граничи със самия хангар — нещо като коридор. Коридорът има множество входове към хангара.

Разбира се, всички бяха затворени. А прозорчетата във вратите, през които циркулира въздухът, за да не се образува плесен, са прекалено високо, за да може да се надникне през тях. Бях сигурен, че дори не се досеща какво има вътре.

Когато Турция бе притисната да спре да произвежда опиум, Ломбар направо бе надминал себе си. Беше наредил да се изкупят такива количества, че ако ги бяха пуснали на пазара, щяха да го залеят. Сега този опиум беше тук, хубаво пакетиран в големи торби. Имаше тонове и тонове.

Но дори човек да подскочи и да надникне през прозорците, нямаше да види нищо. Само купища торби.

Хелър огледа внимателно пода. Какво ли се надява да намери? Само следи от камиони.

Наведе се, пипна с ръка прахоляка и след това, предполагам за да си избърше ръката, я пъхна в джоба и я извади чиста.

После продължи да се разхожда със същия небрежен вид, като от време на време само почукваше по стените.

Отново се спря. Душеше въздуха. Оглеждаше една голяма врата с решетки. Естествено, нямаше да му се удаде да влезе вътре — това бе цехът за преработка на хероин!

Приближи се и почука. Колко глупаво. Вътре нямаше никой. Работи само от време на време. Но той упорито продължи силно да чука.

Явно се отказа. Записа си нещо в бележника. Просто някакви цифри. Безсмислено.

Продължи нататък със същия маниер.

Влезе в някой изходен тунел, повърви малко и се върне. Стана ми смешно. Даже тръгна по тунела, който водеше към моята врата! Никога не можеше да заподозре, че вилата е отсреща. Дори не пробва ключа на вратата, явно изобщо не го забеляза. Това щеше да го приближи на десет стъпки от мястото, където бях в момента.

Какъв шпионин!

Всичко това му отне само час.

След това много бързо направи малка скица. Не пропусна нищо. Очевидно наблизо нямаше никой, на когото да я покаже, да видят колко е добър. Или може би бе разбрал, че никой не иска да говори с него. Върна се в кораба.

И това бе всичко.

Засмях се. Какво само можеше да открие, ако бе истински обучен шпионин! А той какво направи? Някаква глупава карта, която тъй или иначе можеше да получи от строителния отдел на базата.

Прибрах всичко. Бе станало десет и имах наистина важни дела — а именно, да направя Солтан Грис богат!

Глава втора

Вилата разполагаше с три коли, всички малко или повече в движение, според стандартите на Турция. Излязох и ги огледах. Пикапът „Датсън“ бе мръсен от зеленчуците от сутрешния пазар. Големият „Шевролет“ бе с празен резервоар. Оставаше френското „Рено“. Мисля, че колата бе от Първата световна война — в Турция вярват в поддръжката и дългото използване на автомобилите.

Корпусът бе хлътнал от няколко челни сблъсквания, предното стъкло бе потънало навътре. Акумулаторът бе изхабен и трябваше да се пали с манивела. Но си спомних, че някой си бе счупил ръката с такова палене, затова извиках Карагьоз. И така, най-сетне потеглих към града.

Мечтаех си, че скоро ще си купя дълга, черна, бронирана лимузина — такива, каквито имат гангстерите. Знаех дори откъде да я купя — беше на някакъв турски генерал, убит през 1963 и сега колата се продаваше евтино.

Но Реното имаше своите предимства. Лесно маневрираше и нямаше проблеми да се изпреварват каруци по пътя. Това обикновено са глупави двуколки, натоварени до козирката. Теглят ги магарета и наистина стават страхотни задръствания. Ако завиеш близо до някое магаре при изпреварването, каруцата в крайна сметка се оказва в канавката. Много е смешно. В страничното огледало можеш да гледаш как шофьорът ти се заканва с юмрук.

Тъкмо се наслаждавах на петата изкарана от пътя каруца, когато забелязах, че минавам край Афийон Карахисар. Голямата скала се извисяваше на около 750 фута.

Рязко свих вляво и спрях. Задръстих пътя на колона каруци, които идваха от града, но можеха да чакат. Наведох се от прозореца и се вгледах в предната страна на скалата.

Макар че бе покрита с циментов прах, ясно се виждаха поставените ръкохватки и ако човек се реши да пожертва някой друг нокът, можеше да се изкачи нагоре. И все пак, аз никога не бих се опитал да се катеря нагоре. Никога. При това в тъмното? Абсолютно никога!

Интересувах се от това от гледна точка на човешкия характер — не на Хелър, вече знаех, че е луд — а на характера на човек, който бе станал жизненоважен за моите планове за богатство: Джими „Канавката“ Тавилотврат. Каза, че видял Хелър да се катери нагоре. Очевидно такъв подвиг бе невъзможен. Следователно Джими „Канавката“ Тавилотврат бе патологичен лъжец. Добре. Ще бъда внимателен по-късно днес, когато ще разговарям с него и ще му направя предложението.

Колата бе загаснала, затова излязох и завъртях манивелата. Мъжете в спрелите каруци крещяха и размахваха юмруци. Аз също креснах и размахах юмрук, след това се качих и подкарах към града.

Тръгнах към строителна компания „Мудлик“. Тя има клонове из цяла Турция. Изпълнява много държавни поръчки, значи не ѝ е чиста работата. Паркирах пред две спрели коли и влязох.

Веднага ме поеха. Директорът видя плана ми и изчисли стойността. Като чу, че искам болницата да бъде построена за шест седмици, вдигна цената.

Тръгнах си, той ме догони, върна ме вътре и свали наполовина. Но каза, че ще трябва да я построи от кал, любимия строителен материал в областта. Казах му, че ми трябват първокласни материали. Накрая постигнахме компромис да бъде построена наполовина от кал и наполовина от свестни материали. След това аз удвоих предложената цена и му казах, че половината са за него, ако всичко мине гладко. Подписахме договора и се разделихме като отдавнашни приятели.

Като излязох, двама мотористи ме гледаха злобно, тъй че и аз ги погледнах злобно, запалих с манивелата и подкарах към Специален магазин за модерни западни облекла за мъже и джентълмени „Гийси“. Много по-добре бе да пазарувам в Истанбул, но нямах време, а трябваше да се облека преди посещението си при Джими „Канавката“ Тавилотврат. Беше жизненоважно да му направя впечатление.

Изборът бе наистина крайно ограничен. Но по закон турците не трябва да изглеждат като турци, а да се обличат като американци или италианци и аз извадих късмет. Току-що бяха получили стока от Хонконг по последната мода от Чикаго.

Избрах си един сив костюм, черна риза, бяла вратовръзка, оксфордски обувки в черно и бяло и мека шапка. Горе-долу ми ставаха. Преоблякох се, метнах служителя, като в последния момент замених една банкнота от петстотин лири с пет лири, погледнах го лошо и го накарах да мисли, че грешката е негова и излязох.

Огледах се в една витрина и се възхитих от себе си. Изглеждах много шик, точно като гангстер от филмите.

Набързо обиколих хотелите, като се оглеждах за Джими „Канавката“ Тавилотврат. В Афийон това не отнема много време. Хотелите не са много. Хотелиерите клатеха отрицателно глави. Никаква следа от него.

Е, имах и друга работа. Отидох до търговския център „Пахалт“. Оттам купуваха селяни и наистина им излизаше пахалт, което на турски означава „високи цени“. Отидохме със собственика в една от задните стаички и си поговорихме.

Казах му, че искам да окачи табела, че изкупува злато на високи цени. Той отговори, че мините за злато не са в техния район, а по на север. Казах му, че това няма значение. При неговите цени жените в семействата щяха да започнат да продават бижутата си, нали така? Съгласи се. Предложих му да купува златото от обеднелите селяни на лондонски цени, а аз ще го изкупувам от него с десет процента по-скъпо. Каза, че няма да се събере много злато, но аз му отговорих, че количеството ще бъде тайна между нас двамата и така, направихме табелата и я окачихме.

Трябваше да оправдая по някакъв начин златото, което щях да пусна на пазара на дъмпингови цени, когато пристигне Бликсо. Можех да обясня, че в Афийон е било изкупувано злато. Като прехвърля моето в Истанбул, най-вероятно изобщо няма да се потрудя да изкупя златото на собственика.

Седнах в паркираната кола, наслаждавах се на приятното обедно слънце и се опитвах да разбера къде може да е отишъл Джими „Канавката“. Бях задръстил няколко каруци. Приближи се един полицай и смути мислите ми. Наведе се и пъхна острия си мустак през прозореца. После каза:

— О, вие ли сте!

Е, както го каза, звучеше като голям комплимент. Мислят ме за племенник на подофицера, който стана герой от войната. В края на краищата, живея в неговата къща. Бързо се отдалечи и разкара каруците, които задръствах. Хубаво е да си у дома!

Напрегнах си мозъка. Къде в този град може да иде един гангстер? Разбира се, в Сагланмак! Сагланмак на турски означава „да бъдеш придобит“, „на разположение“. Но има още една дума, саклаимак, която означава „да се криеш“. Според великия учител Фройд, подсъзнанието може да изкривява значението на думите така, че да са по-близки до намеренията на говорещия. Това го наричат „фройдианска грешка“. Сигурно така е станало в случая. Макар че най-вероятно Джими „Канавката“ Тавилотврат не говореше турски, той бе направил фройдианска грешка.

Освен това, мафиотите в този град отсядаха само там.

Подкарах през насъбралата се тълпа селяни с размахани юмруци и се насочих към Сагланмак. Но сега вече бях по-хитър. Паркирах една пряка по-надолу.

Целият втори етаж бе опасан с балкон, до който можеше да се стигне по стълба отдолу — жизнена необходимост, ако на някой му се наложи да излезе от прозореца и бързо да изчезне.

Влязох. Отидох на рецепцията. Там седеше млад турчин с пригладена коса. Преди ми беше казал, че няма такъв човек в хотела. Не се занимавах с него. Направо се пресегнах през бюрото към мястото, където държаха кутията с картичките на регистрираните. Служителят отстъпи назад.

Прегледах всички картички. Нямаше никакъв Джими „Канавката“ Тавилотврат.

Беше казал, че е стоял тук седмици. Проверих датите. Ето го! Джон Смит!

— Стори ми се, че каза — с подигравателен тон се обърнах към служителя, — че Тавилотврат не бил тук!

Той посегна към телефона. Сграбчих китката му.

— Не. Той ми е приятел. Искам да го изненадам. Служителят се намръщи.

Сложих на масата банкнота от десет лири. Вече не се мръщеше толкова. Оставих банкнота от петдесет лири. Усмихна се.

— Покажи ми стаята — казах аз.

Посочи стаята, която се намираше точно пред стълбите на втория етаж.

— Вътре ли е? — попитах. Той кимна.

— А сега, слушай какво искам да направиш. Взе ми бутилка скоч — може и да е арабско — и две чаши и ги сложи на един поднос. Три минути след като тръгна, вземаш подноса, качваш го горе и чукаш на вратата.

Започнах да слагам на бюрото една след друга банкноти от по сто лири, докато служителят се усмихна. Тази усмивка ми струваше седемстотин лири.

Сверихме си часовниците.

Излязох от предната врата. Без да бързам, но тихо, се изкачих по външните стълби. Внимателно сметнах кой е неговият прозорец. Беше отворен. Изчаках. Точно в уреченото време се чу чукане на вратата. Леглото изскърца. Промъкнах се до прозореца.

Няма грешка, беше моят човек. Държеше Колт 45 в ръка и с тихи стъпки отиде до вратата. Беше с гръб към прозореца.

Знаех си, че ще стане така. Мафиотите водят неспокоен живот.

Джими „Канавката“ Тавилотврат хвана дръжката на вратата с насочен навън пистолет. Беше мой ред.

Вратата се отвори. Прехвърлих се през прозореца. С висок глас казах:

— Изненада!

Той се обърна, шокиран.

Пусна един куршум в стената над мен!

Още не бе прозвучало ехото от изстрела, когато той изскочи през вратата.

Ефектът бе катастрофичен. Сблъска се със служителя и уискито!

Скоч, чаши, крака, ръце и още два случайно изстреляни куршума се понесоха като лавина надолу по стълбите!

С тъп звук и последно потракване се спряха на долния етаж.

Спуснах се след тях по стълбите и измъкнах пистолета от зашеметената ръка на Джими „Канавката“.

— Така ли се посреща стар приятел? — казах аз. Това е начинът да се отнасяш с тях. Психология, взета направо от буквара. Идеята е да ги изкараш от равновесие.

Тавилотврат не само бе извън равновесие, а буквално се бе вцепенил.

Служителят лежеше на пода и ме гледаше с ужас. Осъзнах, че съм насочил към него пистолета на Тавилотврат. Дръпнах предпазителя. Казах му:

— Беше много несръчен. Счупи бутилката уиски. А сега стани и донеси още една за сметка на заведението.

Турчинът се отдалечи.

Вдигнах Тавилотврат и го завлякох до една малка задна маса в кафето на хотела. Започна да се съвзема.

Треперещ, служителят донесе още една бутилка скоч и две чаши.

Подадох на Тавилотврат пистолета му. Налях му уиски. Изпи го.

Грозното му лице, осеяно с белези, изразяваше истинско недоумение.

— За какво, по дяволите, бе всичко това?

— Просто не исках да бъда застрелян — казах му. Не можа съвсем да разбере. Налях му още едно. Опитах пак да обясня.

— Можех да те убия, но не го направих. Това доказва, че съм твой приятел.

Помисли върху това и разтри няколко цицини на главата си. Налях му още едно.

— Как е Бейб? — попитах аз. Зяпна ме.

— Е, хайде сега — казах аз. — Бейб Корлеоне, старата ми приятелка.

— Познаваш Бейб?

— Разбира се, че я познавам.

— Откъде я познаваш?

— От тук-там. Изпи си скоча.

— Ти от АБН ли си? Засмях се.

— От ЦРУ? Засмях се.

— От ФБР?

Налях му още едно уиски.

— Аз съм от Световната здравна федерация.

Имам намерение да те направя богат. Изпи чашата.

— А сега слушай внимателно — казах аз. — Строим нова болница. Ще започне да действа след около два месеца. Разполагаме с нови методи за пластична хирургия. Можем да изменяме отпечатъци от пръсти, ченета, ларинкси, лицеви кости, всичко.

— Няма „бибип“?

— Абсолютно. Само ние можем да, го правим. Никой няма да разбере. Хипократова клетва, нали знаеш.

— Това като Петата поправка ли е?

— Абсолютно. Но сега да поговорим за работата. Познаваш мафията от Атлантик Сити, нали? Познаваш още много градове. Нали така?

— Така е — каза той.

— Добре, много от тях се укриват, нали? Не могат да си покажат носа навън, защото отпечатъците и досиетата им са залели ФБР и Интерпол. Нали така?

— Да.

— Ако тайно прехвърлим тези хора тук в нашата болница, ще можем да променим външния им вид и да им дадем свидетелства за раждане и паспорти. Всичко това срещу определена такса, разбира се, и ти лично ще получаваш двайсет процента от внесените суми.

Взе една салфетка и усърдно започна да смята нещо. Накрая каза:

— Ще стана богат. — Точно така.

— Само едно нещо не е наред — каза той. — Мога да разпространя информацията. Мога да докарам тук големи имена. Но няма как.

— Защо?

— Защото вече си имам работа. Имам договор.

— Знам — казах аз. — За Гонсалмо Силва.

— Откъде знаеш?

— Имам си източници — погледнах го с премерено превъзходство. — Гъни Силва ще отсъства не по-малко от седем седмици. Така че, разполагаш с шест седмици да направиш малко оборот за болницата.

— Ще ми трябват пари за разходите. Не мога да използвам парите на Бейб.

— Ще харчиш от аванса — казах аз.

— Хей! — усмихна се той.

— И ако докараш много клиенти и големи суми до два месеца, ще включа и още нещо в сделката.

— Така ли?

— Така. Ще ти поднеса Гонсалмо Силва на сребърен поднос!

— Без „бибип“?

— Ще го направя заради теб!

Със сълзи на благодарност той протегна ръка.

— Можеш да считаш, че сделката е сключена! Аха, психологията действа безотказно!

Малко по-късно се върнах при колата, проправих си път сред тълпата, която протестираше, защото бях задръстил пътя, завъртях манивелата и подкарах.

Сякаш не карах, а летях!

Солтан Грис, тъй нареченият Султан Бей, бе поел по пътя на огромното богатство.

Пък и нали Великият съвет бе казал да се разпространи напреднала технология на тази планета? Нещо, което наистина да помогне.

Глава трета

Вървях надолу по улицата под горещото слънце и ясното небе.

Изведнъж си спомних, че днес даже щеше да ми пристигне танцьорката!

Бъдещето ми изглеждаше толкова прекрасно, че не можах да се стърпя и запях — нещо, което не правя почти никога.

На пътя се появи пречка. Керван от десет натоварени камили. Бавно се влачеха напред, но не виждах кой ги води. Клаксонът на реното не работеше, затова трябваше да се изнеса в отсрещното платно, за да видя кой бе начело на този парад.

Аха! Така си и мислех!

Понякога тук завързват отпред едно магаре и животното явно си знае пътя, тъй че то води напред камилите. Ясно колко са безмозъчни камилите, след като дори едно магаре е по-умно от тях!

Това бе моят шанс!

Отново запях с колкото глас имах.

Свих близо до магарето. Причината бе или в колата, или в неговата муцуна, или в пеенето ми.

Магарето се подплаши, изпусна въжето и хукна да бяга!

Камилите изведнъж се пръснаха. Разбягаха се встрани от пътя към слънчогледите и се опитаха да последват магарето. Във всички посоки се разхвърчаха разни пакети.

Ох, как добре се посмях!

Паркирах пред Международния земеделски център за обучение на селяни, блъснах един знак за забрана на паркирането, който нямаше място там и се качих до офиса на командира на базата.

Контрастът между неговото лице и моето настроение бе огромен.

Той изпъшка и за момент се хвана за главата. След това ме погледна.

— Офицер Грис, не е ли възможно да я карате малко по-кротко?

— Какво е един знак за забранено паркиране? — надменно казах аз.

— Не. Не това. Снощи онзи бой, днес в целия град има оплаквания от шофьори на каруци, оплаквания от полицията за паркирането ви, а само преди секунда ми се обадиха, че вие и някакъв гангстер сте водили престрелка в някакъв хотел. Моля ви, офицер Грис. Тук не трябва да правим такова впечатление. Преди да дойдете беше толкова…

— Глупости! — отрязах го рязко. — Вие не сте в тон с тази планета! Бяхте започнали да се превръщате в мушички! Не бяхте в хармония с планетата, не бяхте едно. Оставете тези неща на мен. Аз съм специалистът по психологически бихейвиоризъм на Блито-3! Трябва да гледате филмите им. Трябва даже да идете на някои от филмите, които правят в Турция! Там само се стрелят и вдигат във въздуха разни неща! Но сега нямам време да ви образовам по психолого-културните влечения тук. Дошъл съм по работа.

Хвърлих на бюрото му пакета с договори и той уморено ги вдигна с изражение, което сякаш казваше: „Сега пък какво?“.

— Болница? Половин милион долара?

— Точно така — казах аз. — Остави държавничеството на мен, Фахт Бей.

— Тукашният Офицерски съвет не го е одобрил. Финансовият ни агент ще припадне!

Познавах финансовия агент. Беше беглец от Бейрут, Ливан, един от най-видните им банкери преди някаква война да разклати финансовия бизнес в страната и да го принуди да избяга. Много опърничав ливанец.

— Кажи му да си махне ръцете от касата с пари, преди да му ги отрежа — казах аз. — А, това ме подсеща. Лирите ми са на привършване. Този път ми дай трийсет хиляди.

Той залитна към задната стаичка и след малко се върна с трийсетте хиляди турски лири. Отбеляза ги в една книга, след това отброи от тях десет хиляди и ги прибра в джоба си!

— Чакай! — викнах му аз. — Кой ти позволява да крадеш от парите на държавата?

Да ви кажа, здравата се ядосах. Той ми подаде двадесетте хиляди.

— Трябваше да ги дам на момичето. От собствените ми пари.

— На момичето? За какво? Защо?

— Офицер Грис, не знам защо си я изпратил обратно в Истанбул. Нашият агент тук каза, че била чиста. И аз я видях. Тя всъщност беше много хубаво момиче. От вилата отишла направо в града. О, била е направо бясна! Но аз поех нещата. Отидох в града — беше се спряла по средата на улицата и вдигаше страшна врява. Дадох ѝ десет хиляди от твое име — това са само деветдесет щатски долара — и я качих на автобус обратно за Истанбул.

— Не съм заповядвал да я връщат! — изкрещях му в лицето.

— Приятелят ти, шофьорът на таксито, каза, че си я отпратил.

Вярвайте ми, бях бесен! Изхвърчах оттам и запалих реното, прегазих още един знак за забранено паркиране, само да им покажа, че с мен шега не бива и подкарах към къщи, като очаквах да намеря там шофьора на такси.

Но не стигнах до никъде. Свърши бензинът. Зарязах Реното на пътя и се прибрах пеша до вилата, която беше на по-малко от една осма миля. През цялото време си мислех как ще му дам да се разбере на шофьора на такси.

Нямаше го.

Сопнах се на Карагьоз за колата и го строих заедно с градинаря да я дотикат до къщи. Не им разреших да я издърпат с друга кола. Толкова бях бесен.

Нямаше момиче.

Нямаше какво да правя.

Залостих вратата. Доста време бях кисел. И после, понеже ми трябваше още нещо, за което да се вбеся, влязох в тайната стая зад гардероба и включих екрана.

Хелър не можеше да иде никъде — нямаше пари. В момента той ми бе най-малката грижа. След два дни ще имам новини от Рат. Ще използваме влекача, за да прехвърлим Хелър в Щатите. Малко след това ще го арестуват за фалшива самоличност и ще го вкарат в затвора. Сега нямаше никакво значение с какво се занимава. Но може пък да е нещо, което да заслужава критика.

Ето го и него, използваше коридора пред склада като писта за бягане. Бе окачил две тежести на раменете си — виждаше се как торбите подскачат, като бягаше. Хелър с вечните му упражнения! Добавяше тежести, за да поддържа формата на мускулите си въпреки по-малката гравитация на планетата. Атлети!

Не можех да се заям за това, затуй реших да прегледам записите. Върнах до момента, когато излязох и пуснах да се превърта напред.

Охо! Не е стоял със скръстени ръце! След глупавата си разходка с разузнавателна цел изобщо не се бе прибирал в кораба.

Отначало не можех да разбера какво прави.

На краката му имаше странни неща. Спря се долу на стълбата, след като излезе от кораба и постави нещо на коленете си. Носеше чанти и намотано въже и те ми пречеха да видя добре коленете му.

Отиде право в строителната работилница. Вътре имаше някакъв техник. Той веднага погледна кой нахлува в територията му и отмести поглед, без да казва нищо.

— Бих искал да взема назаем ръчната ти пробивна машина — каза Хелър с приятелски тон.

Техникът поклати глава.

— Ужасно съжалявам — каза Хелър, — но ще трябва да настоявам. Това явно е земетръсна зона, а изкопните работи тук са много мащабни. Мисля, че скалата поддава. Разтревожен съм за безопасността на моя кораб. Вероятно често ще идвам тук и не трябва да го излагам на никакъв риск от срутвания. Така че, ако обичаш, дай ми за малко пробивната машина.

Механикът почти с яд извади един малък инструмент и го хвърли в ръцете на Хелър. Той любезно му благодари и излезе.

Тези бойни инженери! Хелър пристегна чантите си и започна да се катери по вертикалната вътрешна страна на скалата, която бе стена на хангара.

Вече знаех какво има на коленете. Наричат ги „шпайкове“, но в действителност са малки дрелки, които бързо пробиват малки дупки в скала или друг материал. В Апарата ги използваме за работа на горни етажи. Но инженерите се катерят с тях по стръмни планини. Има една дрелка на големия пръст на ботуша, една на петата, и по една от вътрешната и външната страна на коляното. Ужасяват ме с тях можеш да си пробиеш дупка в коляното!

Хелър започна да се изкачва по стената. Я гледай! Имаше шпайкове и на китките! Дали снощи ги е използвал, като се е катерил на Афийон Карахисар? Не, бях сигурен, че не е. Щях да ги забележа по време на схватката, пък и това щеше да е нарушение на Космическия кодекс.

Не, сега ги носеше, защото работеше. От време на време спираше и правеше някакви неща. Вече беше на петнайсет фута от пода на хангара. Включи пробивната машина. Стиснах зъби.

Проби дупка в лицевата част на скалата, като прибра отчупения отломък. Дупката беше около един инч в диаметър и три инча дълбока — малка каменна шахта.

Приближи очи и огледа скалата. Добре се виждаше зърнестата структура. Погледът му беше много критичен. На мен всичко ми изглеждаше наред.

Извади малък чук и с лек удар отчупи половининчово парче от дупката, хвана го и го прибра в чантата си. После извади малка метална кутия от сака, който беше на рамото му. На етикета пишеше, че е лепило за камък.

Намаза обилно с лепило отчупения отломък и го сложи обратно в дупката. Внимателно го намести с чука и само след момент вече не личеше, че от това място е вземана проба.

Хелър се придвижи няколко стъпки наляво и повтори операцията. Бързо и сръчно направи същото още много пъти, проба след проба!

Е, нямаше проблеми да го наблюдавам, когато бе само на петнайсет фута от земята. Но за беда, покатери се на петдесет и започна да прави същото. Всеки път, като погледнеше надолу, ми се завиваше свят. Мразя височините!

И така, превъртях напред.

Хелър се бе изкачил до долния връх на електронната илюзия, която оттам нататък приличаше на планински връх. Каза нещо!

Бързо върнах записа и го пуснах с нормална скорост.

— Защо — промърмори Хелър, — всичко, направено от Апарата, вони! И не стига това, ами защо трябва да преграждат въздушния поток с някаква илюзия, че да не може никога да се проветрява!

Аха! Разбирах отлично. Започна да си приказва сам, което е сигурен знак!

Запали малка горелка и така я обърна, че да задими. Започна да следи какво ще стане с пушека.

— Не, не влиза никакъв въздух — каза той. — По дяволите, ще трябва да намеря превключвателя на това нещо.

Не задържах записа дълго на това място. Постоянно гледаше надолу. Виждаше се един камион, който от триста фута височина изглеждаше като малко камъче. Стомахът ми се обръщаше!

Превъртях напред, търсейки някакъв звук. Спрях. Не, просто си тананикаше. Онази глупава песен за храбрия принц Кавкалсия.

Малко след това се опита да говори с шефа на хангара, който, разбира се, заради пуснатите от мен слухове, не му обърна внимание. Най-накрая Хелър го хвана за рамото и го накара да го погледне.

— Попитах къде е управлението на електронната илюзия — каза Хелър. — Искам тази нощ да го изключа, за да се проветри района! Много влага се е събрала.

— Винаги има влага — излая шефът на хангара. — Още от самото начало. Не мисля, че ключовете за спиране работят. Управлението се захранва от собствена енергия и няма нужда да се пипа поне още един век напред. Ако искаш промени тук, обърни се към командира на базата.

Продължи да си говори нещо за ежедневната работа. Само това му липсвало — още едно задължение.

Капитан Стаб бе отишъл в кораба. Петимата антиманко бяха настанени извън кораба. Бяха в каютите на хангара, където бе много по-удобно и по-лесно се ходеше до града. Без да слизаш от стълба осемдесет фута. Капитан Стаб бе страшно доволен, че Хелър не можеше да задоволи страстта си към чист въздух. О, Хелър никога не би издържал в Апарата! Тези симпатяги от Флота!

Хелър се върна на борда. И явно след това пак бе излязъл да потича малко. Постепенно разтоварваше тежестите, за да приспособи ходенето си към тази планета.

Глупави атлети.

Изключих го и се върнах към мрачното си настроение заради изпуснатата танцьорка. Светът бе срещу мен.

Глава четвърта

Към обяд на следващия ден тъкмо бях започнал да си покачвам настроението, когато се случи нещо, което отново ме върна на дъното.

Денят бе нетърпимо горещ — августовското слънце бе вдигнало термометъра до турските сто градуса, което ще рече около сто и пет по Фаренхайт. Лежах си в едно сенчесто кътче на двора, миниатюрно светилище на Диана, римската богиня на лова. Каната ми с ледена шира бе празна. Омръзна ми да ритам малкото момче, което трябваше да ми духа с ветрилото. Изведнъж чух птича песен. Беше канарче. Полудяло канарче! Първичният ми ловен инстинкт веднага надигна глава. Преди година си бях купил пушка и още не я бях изпробвал. Ще свърши работа за канарчето!

Веднага скочих и се втурнах към стаята. Бързо намерих ловната пушка, но не успях да открия патроните. А това е странно, защото са достатъчно големи, за да заредиш с тях и оръдие. Отидох в спалнята и започнах да тършувам из чекмеджетата на леглото.

И тогава се случи нещо, което ме накара изцяло да забравя за лова.

На възглавницата ми бе боднат плик!

Нямаше го, когато станах.

Някой е влизал в стаята!

Но никой не бе прекосявал двора откъм тази част! Как е стигнало писмото до стаята ми? По вятъра? Нямаше вятър.

Тези пликове се използват за поздравления в определени кръгове на Волтар. От хартията излиза лека сияеща светлина. Ако бях открил змия в леглото си, щях по-малко да се изненадам.

Бях достатъчно нервен, затова събрах кураж да го взема. Не избухна.

Внимателно, сякаш пареше, извадих отвътре картичката. Картичка от типа „съжалявам, че не те открих, като се обадих“. Имаше нещо написано. С доста елегантен почерк:

А под напечатаните светски любезности бе нарисувана кама! С кръв по нея! Кама с кръв, кръвта капеше!

Заля ме студена вълна, след това силно започнах да се потя.

Кой би могъл да я постави тук? Мелахат? Карагьоз? Възможно ли е да е Фахт Бей? Шефът на хангара? Джими „Канавката“? Хелър? Не, не, не! Не може да е Хелър! Той ще е последният, на когото Ломбар би се спрял! Малкото момче, което ми махаше с ветрилото? Не, не, беше пред погледа ми цяла сутрин.

Къде беше сега?

Дали не ме наблюдаваше всяка една минута?

Изпари ми се всяка мисъл за лов.

Аз бях жертвата на лова!

С голямо усилие успях да се накарам да мисля. Явно очакваха нещо. Някой смяташе, че не си върша работата. А ако не си върша работата, както ме бе предупредил Ломбар, този някой има пряка заповед да ме убие!

Знаех, че трябва да направя нещо. Да положа някакво усилие, нещо демонстративно. И то бързо.

Сетих се!

Ще кажа на капитан Стаб да пусне още един слух за Хелър.

Оставих ловната пушка. Втурнах се през вратата на гардероба. Отворих вратата на коридора и се катапултирах долу да открия Стаб.

Антиманкото не се виждаше никъде. Но зърнах нещо друго.

Бойните самолети!

Два!

Вероятно са пристигнали през нощта.

Бяха грозни кораби. Малко по-големи от влекача. Целите бяха бронирани. Управляваха се от екипаж само от двама. Бяха по-компактен вариант на „оръдието“, с което летеше Ломбар. Смъртоносни кораби, студени, черни, пагубни.

Доста страхливо ги приближих. За да пристигнат тук сега, кога ли са тръгнали от Волтар? Вероятно са излетели в същия ден, когато Хелър купи влекача. Тези кораби бяха незначително по-бързи от товарните. Ломбар вероятно е узнал за купуването на влекача още на същата минута! Разбираше всичко прекалено бързо, с прекалено големи подробности. Сигурно има шпиони във всеки…

Зад мен се чу глас и аз едва не подскочих от страх.

— Чакаме вече няколко часа, Грис. Къде беше?

Обърнах се. Стоях пред желязно твърд човек с желязно твърд поглед. Зад него имаше още трима. Как се бяха промъкнали зад мен?

Бяха в черни униформи и носеха черни ръкавици. От двете страни на яките им имаше по едно яркочервено петно. Разбрах какви са. В Апарата ги наричат „пилоти-убийци“. Използват ги във всички по-важни битки и операции. Не се бият с врага. Там са, за да подсигурят доброто функциониране на механизма на Апарата. Ако само за миг решат, че нещо не е наред, изпозастрелват всичко живо! Такива мерки са необходими, като се има пред вид какви отрепки има сред редиците на Апарата. Със страхливците трябва да се внимава. Трябва да се внимава и с бунтовете. Разрешението е в пилота-убиец. Във Флота няма такива структури.

Обноските им могат да се сравнят със задълженията им. Пропусна да каже „офицер“ пред името ми. Не ми подаде ръка.

— Този кораб — посочи той с презрителен жест към влекача, — няма приемащ лъч!

Всеки кораб на Апарата трябва да има вградено в корпуса устройство, което може да бъде активирано от лъча на кораб-убиец. Устройството е от жизнено значение, за да могат да открият провинилия се кораб и да го свалят.

— Бил е кораб на Флота — отстъпих аз назад.

— Слушай, Грис, не би искал да докладвам за нарушения, нали?

Отстъпих още една крачка.

— Това просто е недоглеждане.

Той направи крачка напред. Никога не бях виждал по-студени очи.

— Как може от мен да се очаква да сваля кораб, след като не мога да го открия? Да се постави приемащ лъч в корпуса!

Опитах се да отстъпя още по-назад, но гърбът ми опря в корпуса на бойния кораб. Бях отчаян.

— Не съм под ваше подчинение.

— А ние — каза той, — не сме под твое!

Другият пилот-убиец и двамата помощник-пилоти отзад кимнаха като един, с едно-единствено движение на главите. Бяха много мрачни, студени професионалисти в своята област. Нещата за тях трябваше да са ясни.

Ситуацията бе лоша. Понякога и на мен ще се налага да бъда във влекача. Той нямаше оръдия и не бе брониран. Един-единствен изстрел от някой от тези бойни самолети ще превърне „Принц Кавкалсия“ в космически прах само за частица от секундата.

— Тъй че, две заповеди — каза пилотът-убиец. — Едната — заповядваш на шефа на хангара да инсталира приемащ лъч от външната страна на корпуса на този кораб толкова тайно и на такова място, че екипажът никога да не заподозре за съществуването му. Втората — искам този кораб да се повреди така, че никога да не може да напусне тази система с времевите си двигатели и да се опита да ни изпревари.

— На борда му има имперски офицер — казах аз.

— Отпрати го далеч от кораба, за да може да се постави лъчът. Повреждането го оставям на теб, тъй като ти най-добре познаваш кораба.

Глупаво кимнах. Бях в ужасно неблагоприятна за мен ситуацията. Излязох от стаята толкова бързо, че не бях взел оръжие. Бях нарушил едно свое твърдо правило — никога да не се приближавам до хора от Апарата невъоръжен. Но след това си дадох сметка, че дори и да имах оръжие, нямаше да ми свърши никаква работа. Щяха да се оплачат на Ломбар, че отказвам да изпълня заповедите им.

Нервно кимнах.

— Значи сме приятели? — каза той. Кимнах и подадох ръка.

Той вдигна пръстите си, облечени в червени ръкавици и ме удари през лицето — силно, презрително.

— Добре — каза той. — Действай.

Втурнах се да дам тайната заповед на шефа на хангара. Бързо изкачих стълбата да изкарам Хелър от влекача.

Заведох го в залата с карти на хангара, откъдето влекачът не се виждаше.

Беше в работни дрехи. Явно вътре се бе занимавал с нещо. Червената му пилотска шапка бе с козирката назад.

— Откъде се появиха двата бойни самолета? — попита той.

— Това са само патрулни кораби — казах аз. — Използват ги тук. Временно са били пратени някъде. Нямат нищо общо с мисията.

Малко си оправих настроението, като си помислих как ли ще реагира, ако разбере, че тук са специално изпратени да следят възлюбения му кораб и да го взривят, ако направи нещо странно или не се върне навреме от полет. Само се надявах да не съм на борда, когато това се случи. Невъоръжен, неброниран, влекачът нямаше да има никакви шансове!

— Вероятно ще тръгваме утре — казах аз. — Исках да ти покажа на картите Съединените Щати.

— Здравейте — каза той, като погледна картата. — „Геоложка карта на САЩ“. Дори са отбелязани минералите!

— И всичко останало, чак и фермите — казах аз, радостен, че мога да му ангажирам вниманието, за да не види какво става в хангара. — Ние можем да правим по-добри ферми, естествено, но минералите са нещо ценно.

— Така, вероятно ще се приземим тук в тази равнина. — Посочих една област в южната част на Вирджиния, която Ломбар бе отбелязал в заповедите си.

— Градът се казва Феър Оукс. Виждаш ли го? Това тук е по-добра карта, с повече подробности. Това е областта Хамдън. Феър Оукс е главният град. Виждаш ли тази сграда? Това е сградата на областния съд в Хамдън. Тези извивки посочват, че се намира на малък хълм.

Добре. А сега, обърни внимание. Ще се приземим на това място. Това е разрушена плантация и там не ходи никой. Дърветата ще ни прикриват отвсякъде. Ще слезеш от кораба тук, ще тръгнеш по тази отбелязана пътека, ще минеш край тази ферма, ще се изкачиш по хълма откъм гърба на съда и ще влезеш вътре.

Там ще ти издадат свидетелство за раждане — ще те чака един възрастен служител, макар че работното време отдавна ще е свършило. След това ще слезеш по хълма и ще идеш на автобусната спирка.

Има късен автобус. Ще го вземеш в северна посока към Линчбърг. Вероятно в Линчбърг ще се качиш на друг автобус, ще минеш през Вашингтон и нагоре към Ню Йорк.

Слушаше ме много внимателно, но през цялото време гледаше в картите. Всъщност, едва ли си струваше да му обяснявам какво ще прави от там нататък. Фалшивото име Роксентър Младши, което Ломбар му бе измислил, щеше да привлече внимание и нямаше как да не го забележат. Даже ако се регистрира в най-обикновен мотел, някой ще се стресне достатъчно, за да се обади на местния вестник, че в града е пристигнала знаменитост. Но това няма да е никаква знаменитост — само фалшиво име. И тогава, прас! Връзките на Роксентър ще се задействат. Сбогом, Хелър! Ломбар му бе заложил хитър капан. Не съществува Дълбърт Джон Роксентър Младши!

— Трябва да внимаваш и навсякъде да използваш новото име — казах аз. — Америка е много чувствителна по отношение на самоличността. Ако нямаш документ, направо се побъркват. Тъй че, гледай навсякъде да си казваш името и да показваш документите, които ще получиш. Дори се счита за престъпление да не си кажеш името на полицията, когато те попитат. Разбираш ли?

— А какво ще ми е името? — попита Хелър, без да откъсва поглед от картите.

— О, още не знам — излъгах аз. — Трябва ни истинско рожделно. Името не означава нищо, ако не можеш да покажеш свидетелство за раждане. Зависи какви свидетелства са на разположение в съда в Хамдън.

— Хей, та на тези карти е отбелязано къде има злато — каза Хелър. — Четох някои книжки за Щатите и там пишеше, че цялото злато било на Запад. Виж, тук е отбелязано злато във Вирджиния. А на тези другите карти има злато в Мериленд. Има и тук горе в… Ню Инглънд?

— О, всичко това вече е изкопано през „колониалната“ епоха, както я наричат. Много отдавна.

Не разбирах кой знае колко от геология. Бях видял златото на картите миналата година и казах на Рат да иде да изкопае малко, а той щеше да се пръсне от смях. Тогава ми обясни, че отбелязаното на картите означава, че „е имало“ залежи.

— Аха, разбирам — каза Хелър. — Изследователите само са отбелязали индикаторите — розов кварц, желязна шапка, серпентинена шиста, едноклонен амфибол. Но тези планини… Апалачите и планините на североизток са сред най-старите планини на планетата и съм сигурен, че там може да се открие всичко, стига да потърсиш добре. Тази област на север… Ню Инглънд… в далечното минало е била цялата покрита от ледници — това ясно личи от топографията ѝ. Тъй че възможно е част от ледниците да са прорязали някои върхове и да са разкрили някакви залежи.

Оставих го щастливо да си бъбри. Само един „бибип“ инженер. Седи си тук, а какво правят с благословения му кораб! Проявяваше невероятна глупост по отношение на хората от Апарата. Беше като дете в ръцете на един първокласен шпионин и специалист по секретните операции. За какво му е да се интересува от карти? Единственото нещо, което ще вижда в продължение на дълги години оттук нататък са стените на килията в затвора.

Така мина час. Шефът на хангара ми направи знак зад гърба на Хелър.

— Добре — казах аз. — Трябва да те предупредя само за едно нещо като твой ръководител. Космически кодекс, закон номер а-36-544 М, Параграф Б. Не се разрешава да разкриваш, че си извънземен. При никакви обстоятелства не трябва да откриваш истинската си самоличност. Наказанието на Волтар за това е много по-жестоко от всичко, на което можеш да бъдеш подложен тук, на Земя. И двамата го знаем. Тъй че заради теб самият съм длъжен да те помоля да ми дадеш думата си на имперски офицер, че няма да разкриваш истинската си самоличност.

— Солтан, нима се опитваш да ме обидиш? Ти също попадаш под тези разпоредби. Не си императорът, за да изискваш собствено подчинение на волтарианските закони. Но докато сме на тази тема, искам да ти кажа, че ти по всякакъв начин нарушаваш космическите закони и аз, като имперски офицер и като частно лице, ще те изправя пред съда на Великия съвет, където така ще те разпънат, че накрая ще приличаш на струна.

— Само се опитвах да помогна — виновно казах аз, но вътрешно се смеех с все сила. Знаех, че ще използва фаталното име, което сме му определили. Толкова беше тъп, че даже обработихме зад гърба му собствения му кораб.

— Е, значи, да си стиснем ръце за успеха на мисията.

Изправих се и раздрусах ръката му.

— Сигурен съм, че от теб ще се получи страхотен агент. Точно какъвто ни трябва.

На излизане отново хвърлих поглед към бойните самолети. Грамадните дула на единственото им оръдие можеха с един гръм да вдигнат във въздуха половин планета. Ще пометат като нищо влекача. Потръпнах и забързах към спалните помещения на хангара, за да намеря Стаб. Ще пусна нов слух, че Хелър има тайна заповед да ги избие всичките, включително и пилотите-убийци. Тогава може би ще убият Хелър дори преди да е тръгнал за Щатите и аз никога повече няма да стъпя на този „бибип“ влекач! Не обичам бойните самолети и няма да ми е приятно да умра от тях.

Глава пета

Не бях в подходящо настроение за това, което ми се сервира след това.

С нова кана леденостудена шира си лежах под сянката на моя храм, когато изведнъж се появи Карагьоз.

— Имаш посетител — каза той. — Шофьорът на таксито казва, че трябва веднага да те види.

Приготвих се за скок като гърмяща змия.

— Да го „бибип“!

Ето къде можех да си излея отровата!

— Покани го в градината.

Там имаше фонтан. Мога да му държа главата под вода, докато се удави.

Дворът, около който бе построена къщата в римски стил, обикновено бе пуст и зловещ — подходящо място за екзекуция. Но днес се бе променил. Градинарят и Карагьоз бяха донесли някакви високи растения във вази. По плочките бяха постлани нови, скъпи килими. Около фонтана бяха наредени удобни столове и играта на водните струи правеше мястото приятно и прохладно. „Бибип“. Обстановката не бе подходяща.

Шофьорът на такси ме чакаше и безгрижно си въртеше шапката около пръста. Усмихваше се, беше му весело. „Бибип“! Неподходящо за случая настроение!

Е, скоро ще му дам да се разбере!

— За какво по дяволите си изпратил едно съвсем чисто момиче обратно в Истанбул?

Той май не си спомняше. След това каза:

— О, онова момиче! О, имаше късмет, Султан Бей. Докторът откри, че има „бибип“ и „бибип“, и двете. Ходеща епидемия! Съвсем не ни устройваше. Каза да я повозя и аз я отпратих обратно в Истанбул.

Знаех, че лъже. Събирах си дъха да го поразя отведнъж и да му поискам да ми върне част от лирите, а през това време този ненормалник имаше наглостта да седне! В мое присъствие! Намести се в един мек удобен стол! Направо ми спря дъха! Такава наглост!

Но личеше, че във вида му има нещо конспираторско. Погледна към вратата и остана доволен, че сме сами.

— Офицер Грис — каза той шепнешком, — попаднах на нещо, без майтап!

Предполагах, че ще ми каже, че си е блъснал колата и нищо не е останало от нея. Но изглеждаше прекалено весел. Има нещо около хората, които се канят да ти прошепнат тайна, което те кара да ги слушаш.

— Когато онова момиче ти изигра номер — шепнешком продължи той, — знаех, че ще се ядосаш. Естествено, не исках да имам лоши взаимоотношения точно с теб.

Това беше друго нещо. В крайна сметка, получих подобаващото уважение! Седнах и се наведох към него, за да чувам по-добре.

— Преди няколко седмици чух за един господин на изток от тук, в Болвадин, ако трябва да бъда точен. Затова отскочих до там в свободното си време. Няма да ти искам пари за пътуването, защото сме приятели.

Така беше къде по-добре.

— Какво ще кажеш за истинска танцьорка? Не някаква истанбулска курва, която може само да си върти корема, а истинска!

Наведох се още повече.

— Слушай, офицер Грис. Това наистина е страхотно. Руснаците в Туркмен, от другата страна на Каспийско море, от много време насам спират номадите и ги принуждават да остават в колективни земеделски стопанства. Завзели са цялата пустиня Кара Кум!

Тези, които не искат да останат, ги застрелват. Много гадна работа. Но чуй сега, всяко нещо си има своите положителни страни, в случая — за нас.

Приближи се още повече.

— Вместо да живеят така, сещаш ли се? Жените — внимателно се огледа и снижи глас, — се продават! О, сега разполагаше с цялото ми внимание!

— Тези момичета — продължи той — са истински туркини. Турците, нали знаеш, някога са обитавали земите между Каспийско море и Сибир. Там говорят същия език. Дори нямат местни диалекти. И са запазили, офицер Грис, всички едновремешни обичаи и традиции. Тези момичета са номади от пустинята и там е събран истинският каймак на турските танцьорки! Освен това са съвършени в…, нали разбираш.

Приближи се още повече.

— Девствени са, защото племенните обичаи не позволяват другояче. Така че, няма опасност от, нали знаеш.

Бях седнал на ръба на стола.

— Така, трябва единствено да се организира нелегалното им преминаване зад Желязната завеса. Трябва да ги прехвърлят от пустинята Кара Кум до пристанище Челекен на Каспийско море. След това ги откарват до иранското пристанище Пахлеви. Пресичат Иран и тайно ги прехвърлят в Турция от граничния град Разейе. Карат ги в Болвадин и оттам можем да си доведем някоя тук.

Облегна се назад: Аз не помръднах.

— Сигурен съм, че няма да имаш проблеми с документите за самоличност. Лесно е, защото тя ще е истинска туркиня и ще говори турски. Е, какво ще кажеш?

Главата ми се въртеше. Каква възможност! И тъкмо като за мен. Когато си експерт в търговията, подобни неща ти доставят удоволствие.

— А как ще изглежда?

Пак се огледа. Продължавахме да сме сами, но той сниши глас.

— Той вече ги е продал повечето. Всъщност, беше му останала само една. И не мисля, че дълго ще остане без купувач.

Потайно бръкна в джоба си.

— Казва се Утанч.

Подаде ми една снимка.

О, небеса, сърцето ми се преобърна!

Лицето! Невероятно красиво лице!

Изглеждаше много млада, някъде към осемнайсет. Имаше огромни живи очи, макар че бе свела поглед. Имаше идеално сърцевидно лице. Устните ѝ бяха пълни и сочни и макар че върху долната бе сложен пръст, това не ги скриваше. Изглеждаше срамежлива.

Разбира се! Утанч! Имената на турските жени винаги означават някакво качество. „Утанч“ значи „срам, скромност, плахост“.

Толкова сладка! Толкова красива! Така крехка! Така беззащитна!

В мен бликна чувство, съвсем непознато досега. Бликна желание да я защитавам. Изпитах желание веднага да премина през границата, да се изправя срещу цялата руска армия, да падна в краката ѝ и да я моля за една усмивка само.

Въздъхнах и с мъка откъснах очи от снимката. На обратната страна бе написано с молив: „5000 щатски долара, в брой“.

— Ще я притежаваш изцяло — прошепна шофьорът. — Ще ти бъде робиня за цял живот. И това, че си я спасил от изнасилване от руските войници, ще я из пълни с такава признателност, че цял живот няма да може да ти се отблагодари.

Е, какво друго ми оставаше? Бръкнах в джоба си, извадих пет хиляди щатски долара и буквално му ги натиках в ръцете.

— Остават разходите по транспортирането и комисионните — каза шофьорът. — Това прави още пет хиляди долара.

Бръкнах в джоба и извадих още пет хиляди. Той се изправи.

— Толкова се радвам, че мога да ти направя услуга, Султан Бей. Няма значение бензина и времето, което съм изгубил за път.

Опита да откаже пачката лири, които му пъхнах в ръката. Най-накрая склони и ги взе.

— Ще им трябва около седмица да я прехвърлят — каза той. — Веднага отивам в Болвадин, за да платя, преди някой друг да я е купил.

Той бързо изчезна и чух как гумите на „таксито“ изсвистяха. Искрено се надявах да пристигне навреме.

През нощта спах с нейната снимка на възглавницата и сънувах чудни сънища.

Чувствах се толкова добре, че сутринта дори не се подразних, като открих Фахт Бей до леглото ми.

— Рат се свърза по радиото — каза той. — Всичко е готово. Можете да тръгнете за Америка веднага щом се стъмни.

Дори не го чух какво каза на излизане — вероятно е споменал, че ще уведоми екипажа на влекача.

Стиснах снимката в ръка и страстно я целунах. Бог да благослови изнасилвачите от руската армия, след като ми дават в ръцете такова съкровище! Много може да се каже за комунизма!

Глава шеста

Потеглихме веднага щом здрачът се сгъсти в плътен мрак.

Има някои хронично свръхкритични и вечно готови да се заядат хора, които ще кажат, че перспективата да притежавам истинска, жива танцьорка, ме е отвлякла от задълженията. Но в това няма да има грам истина.

В деня преди излитане бях станал роб на задълженията си. Изнудих Фахт Бей да ми даде всички пари, които ще ми трябват за разноски и още малко отгоре. Заредих се с всички възможни земни оръжия. Събрах цялото нужно оборудване. Здраво наплаших персонала на вилата, дори едно от малките момчета пак получи пристъп на повръщане.

Свързах Реле 831 и, като роб на задълженията си, прегледах какво прави Хелър вътре в кораба.

Правеше сладкиши!

Точно така! Седеше във вътрешната галерия с тигани и тави. Даже си бе вързал престилка. С една голяма лъжица опита къкрещото тесто на най-отвратителния сладкиш, който бях виждал през живота си.

Реших, че го е научил от сестра си. Толкова точно мереше, че си помислих, не е ли сладур? И бях така отвратен, че чак след като мина доста време ми направи впечатление, че използва английски съдове.

След малко пак проверих. Имаше цял пакет малки хартийки и нареждаше върху тях части от сместа.

Като се върнах след второто сплашване на персонала, Хелър бе увил сладките във восъчна хартия. Изглеждаха много твърди и бяха на спираловидни ивици в бяло и червено.

Знаех, че действа глупаво. В Америка с купища да ринеш такива сладкиши. Навсякъде можеш да си купиш. Даже ги рекламират на големи цветни реклами, каквито имаше в библиотеката на хангара, отдела за чужди списания.

Добре, помислих си саркастично, приготвя се за пътуването. И го оставих да прави каквото иска.

О, колко бях зает в деня преди излитането. Прекарах почти два часа с дела на Апарата, които малко или много наваксваха за десетте, прекарани на ливадата в мечти за Утанч.

Излетяхме без никакви проблеми. Много е просто да пътуваш на Земя. Само една луна и тя изобщо не е ярка. Тъй че просто трябва да тръгнеш на тъмно и да следваш тъмнината, която постепенно пълзи по планетата. Издигаш се на триста мили и после бързо се спускаш, за да се озовеш на друго място в същия час от денонощието.

Капитан Стаб се оказа експерт в тези неща. В училището на Апарата спокойно могат да добавят часове по пиратство и контрабанда. Стаб ми разказа няколко весели истории, докато се спускахме долу, в това число и как веднъж унищожил цял град. Страхотно!

Все пак се придържахме към процедурата за приземяване, описана в учебниците.

Под нас беше изоставената плантация — празни и пусти ниви, разпадаща се къща, порутени помещения за роби.

На около петстотин фута отгоре Стаб натисна бутона за парализа. Само за половин секунда от кораба просветна надолу конусообразна ярка синя светлина. Ако някой я забележи, най-вероятно щеше да я помисли за светлина от фарове на кола или светкавица на хоризонта.

Вторият пилот отвори херметическата врата. Вторият инженер, облечен в бойна униформа, само след секунда бе на земята. Държеше детектор за топлина. Завъртя се в кръг с него, за да обхване цялата местност.

От яркосинята светлина всичко живо наоколо изпада в безсъзнание. Топлинният детектор показва има ли някой в района. Стандартна операция. Спестява някои неприятни изненади. И на практика е много хуманна — не се налага да се избиват неволни свидетели. Скриваш се и чакаш човека да се съвземе, питайки се какво ли го е ударило, вместо да тичаш и да крещиш: „Пилоти от Волтар току-що нарушиха космическия кодекс, закон а-36544 М, Параграф Б!“ Освен това е трудно да се отървеш на момента от мъртви тела, появяват се шумни шерифи и други такива.

Детекторът на втория инженер светна червено! Синята светлина бе поразила нещо!

С готов за стрелба бластер първият пилот се втурна в посоката, където сочеше лъчът. Стаб напрегнато седеше пред пулта за управление, готов веднага да излети, ако тревогата се окаже засада.

Беше августовска нощ във Вирджиния, гореща и влажна. Тънката луна очертаваше силуетите на дърветата. Лек вятър въздишаше сред тревата около кораба.

И тогава се чу отсечен смях. Първият пилот тичешком се върна. Държеше за опашката един опосум. Захвърли го.

— Изглежда всичко е чисто — каза той.

— Чисто е — каза вторият инженер и хвърли топлинния детектор в кораба.

Стаб надникна в нощта, напрегна близко разположените си очи.

— Къде са те, по дяволите? Трябва да се върнем в базата преди изгрев-слънце!

Погледна часовника си.

— Можем да останем тук не повече от двайсет и пет минути!

Изведнъж в далечината се чуха тичащи стъпки по обраслата с плевели нива.

Появи се Рат. Носеше два огромни куфара.

Рат бе възможно най-незабележимият земен обитател. Освен наболия мустак, няма нито една друга черта, която би се запечатала в паметта. Идеалният шпионин. Той е от планетата Модон, където с радост са се отървали от него.

Прехвърли куфарите през херметическата врата. Едва си поемаше дъх от изтощение. Зърна ме на слабата светлина вътре в кораба.

— Я гледай ти! — каза той. — Самият офицер Грис! Като говори, винаги изглежда така, сякаш се оплаква.

— Какво носиш в тези куфари? — попитах аз. — Заповедите бяха да носиш луксозни чанти, пълни със скъпи дрехи.

Бутна ги по-навътре в кораба.

— Дрехите струват пари. Не можеш да си представиш какво значи инфлация. Допълних ги с камъни, за да тежат повече.

Допълнил си с пари собствения си джоб, казах си на ум. Натиснах звънеца зад мен и взех чантите да ги занеса на Хелър. Не исках да вижда агентите, които ще го следят от сега нататък.

Хелър бе освободил вратите на коридорите към стаята му. С мъка се проврях и оставих куфарите отпред в салончето. Куфарите изглеждаха луксозни. Хелър седеше на масата. Казах:

— Вътре има дрехи. Бързо се преоблечи. Не взе май никакви твои дрехи. Имаш само двайсет минути, така че не се разтакавай.

Излязох и затворих вратата след себе си. Рат все още дишаше задъхано. Дръпнах го в салона на екипажа. Извади куп документи.

— Това е дипломата му от военното училище. Прочетох я:

Дипломата изглеждаше страхотно. Бяха нарисувани войници под строй с пушки. Имаше знамена и оръдия. Много шик.

— Ето и другите документи — каза Рат.

Това бяха академични справки, свидетелства по отделните предмети и други подобни. — Добри фалшификати — отбелязах аз.

— Ами, как не — каза Рат. — Подписите са автентични. Миналата година училището е било затворено поради липса на средства и преподавателите биха направили всичко за някой и друг долар. Да не мислиш, че искам да ме затворят за фалшификация?

Винаги се оплаква, даже като му направиш комплимент.

— Къде е Търб? — попитах. — Нямаме много време.

— Може би има неприятности. Старият деловодител в онзи „бибип“ съд не искаше да остава след работно време.

Капитан Стаб подаде глава и посочи часовника си.

— Вече трябва да препускаме, за да успеем. Трябва да се върнем преди да е станало светло!

А, ето го и Търб, скочи през херметическата врата. Търб също с нищо не прави впечатление сред земните жители. Малко пълничък, леко мургав, но никога, няма да го забележиш сред тълпата. Той е от планетата Доло, където с радост са се отървали от него.

— Не може да бъде, самият офицер Грис! — каза той. — Значи все пак имаме важна задача. Рат, не съм бил прав. През цялото време ти разправям, че сме някакви отрепки, а пък то…

— Млъквай — казах аз. — Уредено ли е свидетелството за раждане?

Търб кимна. Извади от джоба си малък електрически превключвател.

— Старият счетоводител иска да го види, за да може да свидетелства, че се издава на действително съществуващ човек, който той познава и не е умрял. Не иска да го смятат за мошеник. Тази птица тук ще му се представи, ще му бутне още една банкнота и ще си получи свидетелството подписано. Веднага щом излезе от съда, аз правя бум и сбогом, чиновник, сбогом, досиета. Тази сутрин преди изгрев-слънце поставих бомбата. Точно в отдела за досиета!

Дадох им активатора за приемника.

— Това е едно много специално устройство за подслушване. Трябва да внимавате във всеки един момент да бъде на разстояние най-много двеста мили от него.

— Ама ние ще го подслушваме — каза Рат. — По дрехите му, в куфарите, навсякъде е пълно с такива нещица. Активаторът е в нас. Няма никакъв шанс да ни се изплъзне.

— Това е друг вид устройство, антенно — излъгах аз. — Поставено е в лакътя му и се задейства, ако борави с експлозиви или докосне оръжие. Не искаме да ви се случи нещо.

О, как само подейства!

— С това можем да го открием от кораб — излъгах. — А това е Реле 831. Дръжте го при активатора.

Схванаха.

— Просто не ги изключвайте никога. Нали виждате, приличат на свързваща телефонна кутия. Можете да ги оставяте пред сгради или под леглото.

Обещаха. После Рат каза:

— Пари. За нас. Ужасна инфлация!

Дадох им разрешително да теглят пари от една сметка в Арабската Банка в Ню Йорк. Бяха доволни. Аз също — това бяха правителствени пари.

Дадох им още няколко съвета. След това казах:

— А сега изчезвайте преди да ви е видял. Изскочиха през херметическата врата, притичаха край старата плантация на слабата лунна светлина и се изгубиха.

Стаб погледна часовника си.

Хелър излезе. О, не можех да сдържа смеха си! В южна Вирджиния няма дрехи, които да станат на мъж, висок шест фута и два инча. Бяха му толкова малки!

Рат бе свършил чудесна работа. Сакото бе КРЕЩЯЩО! На големи бели и червени карета. Панталонът бе КРЕЩЯЩ! На широки сини и бели райета. Шапката бе яркозелена и му беше много малка. Обувките му бяха от оранжева кожа и много тесни. Ризата бе пурпурно червена.

Ще се откроява сред другите като светофар!

Дрехите наистина изглеждаха скъпи, сякаш ги е купил някой с много пари и никакъв вкус.

И му стояха така, сякаш ги е израснал.

Чудесно!

Хелър бе помъкнал двата огромни куфара.

— Не смяташ ли, че тези дрешки са малко крещящи? — каза той.

— Последната мода! Последната мода! — отвърнах аз.

Бързо му повторих къде трябва да иде, за да си получи свидетелството за раждане. Подадох му другите документи.

Наведох се през вратата и огледах пътя с бинокъл за нощно виждане. Исках да се уверя, че Рат и Търб не се виждат и че районът е чист. Нещо помръдна в храстите.

— Малко съм гладен — каза Хелър зад гърба ми. И потъна навътре в кораба.

Стаб дойде до мен.

— Казва, че иска…

— Дайте му, каквото поиска — казах аз. Нещо мърдаше малко по-нататък до една колиба за роби.

Хелър пак се появи.

— Ще ми трябват пари.

А, да. Парите му. В заповедта се казваше пет хиляди долара, за да изглежда богат. Извадих две хиляди от джоба си и му ги подадох. Три хиляди не бе лоша надница за една нощ.

Пристягаше коланите на единия куфар.

— Много сме зле с времето — каза Стаб.

Видях какво е мърдало зад храстите. Лисица. Да върви по дяволите.

Изправих се и се обърнах към Хелър. Подадох му ръка. Но той не я пое. Вместо това ми подаде някакво писмо.

— Направи ми една услуга, моля те. Изпрати това писмо. Обещах да го държа в течение.

Взех писмото и го прибрах в джоба. Твърде бях зает със задачата да се отърва от Хелър, за да обърна внимание на плика.

— Ами, успех, Джетеро — казах аз. — Това е всичко. Потегляй.

Тупна на земята и помъкна двата куфара. Изчезна зад къщата.

„Сбогом, Хелър“, казах си на ум. „И се надявам да спечелиш много приятели в дранголника!“

— Излитаме — каза Стаб.

Махнах се да не им преча. Вторият инженер скочи долу с една машина. Стаб повдигна влекача шест фута над земята и го задържа. Вторият инженер обиколи тревата с машината и я изправи така, сякаш там никога не се бе приземявал кораб. Хвърли машината вътре. Вторият пилот му подаде ръка и го изтегли горе. Затвориха вратата.

Капитанът ми каза:

— Имаш ли заповед да повредиш кораба, за да не може да напусне тази слънчева система?

В интерес на истината, имах. Заповяда ми пилотът-убиец. Но нямаше как да кажа на Стаб, че корабът му ще бъде повреден.

— Защо? — попитах.

— Ами той току-що извади от летателната палуба времевия мерник — каза капитанът. — А ако има резервен, няма как да се доберем до него. Залостил е всички каюти и складове — невъзможно е да проникнем там даже с оръдия! Без мерник не можем да летим в космоса. Но смятам, че ти си искал точно този — нали ми каза да му дам всичко, каквото поиска.

И какво от това? На кой му трябваше да лети в този „бибип“ влекач и евентуално да бъде пръснат на парчета?

Корабът се понесе в небето. Сега към базата, за да се приземим точно преди изгрев-слънце.

Стаб включи допълнителните мощности, за да достигнем скоростта на светлината.

Аз тържествувах.

Отървах се от Хелър.

Нямах търпение да стигна до моите екрани и да видя как ще му се стовари на главата всичко, което му бях приготвил. Този „бибип“. Колко неприятности ми беше причинил!