Черно сътворение

Глава първа

Мери Шмек продължаваше да спи неспокойно в стаята. Хелър хвърли багажа на леглото. Качи двата куфара на едно дълго бюро, един до друг и разкопча каишките.

Сега ще мога да огледам какво има вътре. Може пък кодовата хартия да е най-отгоре!

Напразни надежди. Наистина нямаше камъни, но беше пълно с невъобразимо много тубички, кутийки и намотани жички. Какъв куп боклуци!

Хелър извади малък комплект инструменти и две малки шишенца. Взе двете остарели камери „Никон“ и ги остави на масата. Огледа ъгъла на етикета, след това капна отгоре няколко капки от шишенцето и златно-черните букви НИКОН се изпариха! Направи същото и с другата камера.

След това взе две малки кутийки от куфара и ги отвори. Времевите мерници! И двата! Значи влекачът наистина не може да излети от планетата! Едно беше ясно — Апаратът никога не може да измъкне друг влекач от Флота.

От второто шишенце Хелър изсипа малко лепило, поне така изглеждаше, намаза гърба на етикетите и само след секунда отстрани на двата времеви мерника се появиха ярките букви НИКОН.

Сега мерниците приличаха на две супер 8-милиметрови камери!

Хелър ги върна в малките им кутийки и ги остави в куфара. Прибра и двете остарели камери.

След това извади сладкишите, които бе направил на кораба. Опаковките им бяха малко различни, но не чак толкова. Имаше сигурно около три фунта сладкиши. Обърка ги с купените и започна да ги прибира обратно в чантите. Изобщо не си даваше труд да ги подреди.

След това прибра счупените въдици и макари. Просто ги напъха отгоре. Добави заплетените намотки корда, като ги пръсна отгоре. После напъха където му падне оловните тежести.

Каква БЪРКОТИЯ!

А пък аз си мислех, че момчетата от Флота са много прибрани.

Трябваше да отпусне каишките, за да побере всичко останало. Набута спортните принадлежности и беше готов.

Докато бях в другата стая и се молех, беше донесъл кана с мляко, кана с кафе и една кифла. Опита се нежно да събуди Мери Шмек. Тя го бутна, искаше да спи. Забелязах, че зениците ѝ са свити. Не искаше и да погледне млякото, кафето и кифлата.

— Трябва да тръгваме — каза Хелър. Това успя да стигне до съзнанието ѝ.

— Вашингтон — промърмори тя.

— Да, ще минем през Вашингтон — отвърна Хелър.

— Все ще намеря нещо във Вашингтон — измърмори тя. — Там винаги има. Пълно е. Заведи ме там, моля те.

Опита се да стане. След това извика.

— О, божичко! Краката ми.

Бяха абсолютно схванати. Тя изхлипа и се стовари на леглото.

Хелър взе целия багаж, излезе и го натовари в колата. Върна се, взе на ръце Мери Шмек и я сложи на предната седалка. Остави обувките ѝ на пода пред седалката. Остави млякото, кафето и кифлата на подноса за напитки.

Държеше ключа в ръка и не знаеше какво да прави с него. Не му беше ясно, че трябва просто да го остави на вратата и да излезе. От съседната врата се показа камериерка — негърка на възраст.

О, боже! Той отиде до нея и ѝ подаде ключа. Пак привлича внимание. Така не се прави НИКОГА! След това довърши глупостта. Попита я:

— Знаете ли пътя за Вашингтон?

Сега тя не само го видя, но и знаеше къде отива. А когато полицията издирва престъпник, най-напред проверяват в мотелите. Жената му отвърна:

— Тръгваш по магистрала 29. Шарлотвил, Калпепър, Арлингтън, пресичаш Потомак и си там. Сестра ми живее във Вашингтон и да ти кажа, не знам какво още правя тук във Вирджиния. Продължават да ни смятат за роби!

Това едва ли би посмяла да го каже пред възрастен човек от Вирджиния. Робството си има своите преимущества. Мислите ми се отнесоха към Утанч, но се случи нещо, което ме стресна и ме върна към задълженията ми.

Хелър даде на заден, наведе се през прозореца и каза:

— Благодаря ви мис, прекарахме чудесно.

Жената се усмихна, опряна на метлата и за момент мярнах в предното огледало, че зяпа след колата. Нещо повече. Видях как вестникът, който закриваше номера, се откъсна и хвръкна. Няма как да не запомни колата. „Бибип“ Хелър!

Не, не, не трябва да го „бибип“. Трябва да се моля да не го хванат!

Веднага намери магистрала 29 към Шарлотвил. Понесе се по широкия път в чудната вирджинска утрин, наслаждавайки се на гледката. Моторът на кадилака тихичко ръмжеше и колата вървеше изненадващо меко и плавно, особено на този хубав път.

Августовският ден обещаваше да бъде много горещ и Хелър се зае да проучи как работи климатикът. Нагласи го на седемдесет и три градуса по Фаренхайт, включи го на автоматичен режим и след малко, когато топлият въздух бе издухан от колата, затвори прозорците. Стана удивително тихо!

Профучаха край една бяла ограда. Имаше голям знак:

КОНЕВЪДНО РАНЧО, ДЖАКСЪН

Зад оградата на поляната имаше някакви животни, които тичаха и подскачаха наоколо. Очевидно Хелър се сети за нещо. Засмя се.

— Значи такива били конете!

След това, по някаква идиотска причина, той потупа таблото на кадилака. Каза:

— Няма значение, Кадилак Брогъм Купе д‘Елеганс с химически двигател. Даже да нямаш от онези животни под капака, пак ми харесваш.

Никога няма да ги разбера тези от Флота. В сравнение с волтарианските аеробуси земните превозни средства са направо фарс. И той отлично го знаеше! Изведнъж разбрах за какво става дума. Играчки. За флотските офицери всичко беше играчка, като се почне от приземяването на обикновени самолети, до междупланетни пътувания с бойни кораби. Те просто нямат никакво уважение към силата! Не. А сега вече ми стана съвсем ясно — това по-скоро беше боготворене на фетиши.

Хелър установи, че може да кара с коляно и се облегна назад. Опъна ръце горе над седалката. Станах нервен, но се усетих, че съм на 105 градуса географска дължина далеч от него.

Все пак, чакаше ме друг шок. Той хвърли поглед към скоростомера. — ШЕЙСЕТ И ПЕТ! Ограничението на скоростта е петдесет и пет и навсякъде по тези магистрали има знаци, на които се предупреждава, че засичат с радари!

Малко се успокоих, като видях, че той се ориентираше не по скоростомера, а по движението. Големите камиони и повечето коли се движеха с такава скорост. Но ченгетата обичат да си нарочват една кола от много и да спират само нея. Излязох и се върнах с малко шира.

Без проблеми мина през Шарлотвил. След това Мери Шмек, която беше в състояние на нервен унес, се събуди.

— О, чувствам се ужасно! — простена тя. — Страшно ме болят краката. Всяка става ме боли.

Тя неспокойно се размърда, очевидно беше много зле.

— Колко остава до Вашингтон?

— Още малко и сме в Калпепър — каза Хелър.

— О — простена тя. — Има още много!

— Най-много час — каза Хелър.

— Божичко, боли ме! Пусни музика. Може би това ще пренасочи сетивния ми интензитет.

Хелър пусна радиото и намери някаква станция с джаз. Вървеше песен:

Мери изстена:

— О, краката ми!

— О, боже! — каза Мери.

— Изключи го! — кресна Мери.

Хелър го изключи. Много жалко. От дни насам това бе първото приятно нещо, което чувах. Мери цялата бе настръхнала.

— Замръзвам — извика тя и потрепери. Хелър бързо завъртя термостата на осемдесет. Преди да се е почувствало някакво затопляне, Мери пак извика:

— Много е горещо, ще се изпека! Хелър пак намали термостата.

Тя продължи да се мята. За мен бе пределно ясно какво ѝ е. Беше в третата фаза на наркотичен глад. В такова състояние хората има за какво да се оплакват.

— Не мога да дишам! — сега пък се задъхваше.

Е, това също е нормално за човек с болно сърце. И все пак, една от обичайните причини за смърт при пристрастените към морфин е блокиране на дихателната система. А хероинът е производно на морфина. Мускулите на дробовете престават да функционират. И понеже се оплакваше и от болно сърце, чудех се дали ще умре още в колата или в следващия мотел.

След това не друг, а аз едва не умрях от спиране на дишането. Ами какво ще стане, ако Хелър се окаже с мъртва проститутка и наркоманка? С неговото име!

О, боже! Ще публикуват снимката му на първа страница на всяко мръсно вестниче в Щатите! А това, което щеше да направи Роксентър, бе направо ужасно!

Не можех да разчитам на Хелър да действа правилно. Ако беше трениран шпионин, щеше да знае, че е най-добре да спре на някое закътано място, да я изхвърли в канавката и бързо да изчезва. Но той не беше и както винаги, правеше точно каквото не трябва. Опитваше се да ѝ помогне.

В момента минаваха през Калпепър. Изведнъж момичето каза:

— Трябва да намериш тоалетна! Онази бензиностанция отсреща! Спри там! Бързо!

Четвърта фаза. Беше я хванала диария.

Хелър паркира на рядко посещаваната бензиностанция и Мери се изстреля от колата към дамската тоалетна. Молех се да не останат там дълго, понеже бяха спрели край самия път.

Хелър каза на момчето да „напълни химическото хранилище“ и момчето, което беше само на бензиностанцията, схвана, че става въпрос за резервоара. Явно не си правеше често труда да мисли, но отбеляза, че на Хелър му липсва началното образование.

Момчето най-внимателно и подробно му обясни как трябва да се поддържа колата — масло за кормилната уредба, спирачна течност, масло за скоростната кутия, подходящ антифриз, миеща течност за чистачките, какво масло е подходящо за тази кола, с какъв бензин е хубаво да кара. Очевидно досега момчето никога не бе имало такъв слушател и буквално надмина себе си, за да образова „младежа от Вирджиния“. Все пак изглеждаше разочарован, че Хелър не е откраднал колата.

Момчето изчерпа темата за гумите и реши да се прави на умен. Каза, че колата имала нужда от смазване и проверка на диференциала. Каза, че щяло да стане бързо. Качи я на канала и я повдигна с крик. Естествено, диференциалът беше полупразен. И естествено, трябваше да се долее масло и да се продухат въздушния и масления филтър. Хелър запомни всичко. Но изведнъж се сети за момичето, притесни се и отиде да я търси.

Мери бе присвита на една тоалетна чиния. Беше припаднала. Хелър я изправи на крака и някак си успя да я накара да се свести.

Отвън се чуха гласове. Хелър надникна през прозореца.

Полицейска кола! Щатска полиция на Вирджиния!

Увеличих звука. Ченгето каза „… мъж и жена. Минали са по този път снощи.“

— С каква кола? — попита момчето. Офицерът погледна сводката.

— Кадилак. Същият цвят като онзи, който е на канала.

Пребледнях. Сега ще хванат Хелър и ще се простя с кодовата хартия!

— Може да са минали, когато не съм бил на смяна — каза местното момче.

— Ами ако ги видиш, непременно ни се обади, Бедфорд — каза щатския полицай. — Издирват ги навсякъде.

— Винаги съм готов да помогна, Нейтън — каза момчето.

А когато ченгето замина надолу по пътя за Калпепър, той добави:

— Гаден кучи син, да те „бибип“.

Свали кадилака от канала и Хелър излезе, носейки Мери. Сложи я на предната седалка. Момчето грееше в усмивка.

— Знаех си, че си я откраднал!

Изгледа Хелър от глава до пети с възхищение, след това каза:

— Щях да сваля колелата и да смажа лагерите, но това може да почака. Май е най-добре да изчезвате.

Кадилакът бе поел само десет галона бензин. Бях удивен. След това осъзнах, че момичето просто е приложило хитър психологически трик, като нарече кадилака „гълтач на бензин“.

Сметката се оказа съвсем не голяма. Хелър даде на момчето двайсет долара бакшиш. Разчитайте на Хелър! Скоро ще се разори и ще трябва да решавам още един ребус. Нямаше как да кажа на Рат и Търб просто да го пресрещнат някъде и да му дадат пари. Вероятно бяха някъде по този път, но не можех да вляза във връзка с тях, докато са в движение.

Мери пак хукна към тоалетната и момчето обясни на Хелър как да мие прозорците — никога не се използва омаслен парцал, само хартия; никога не се използва восъчен препарат за почистване. Удивително, нали вече му дадоха бакшиша!

Хелър се погрижи за момичето и влязоха в колата.

— Като минаваш от тук следващия път — каза момчето, — отбий се да ти покажа как се прави настройка на двигателя.

Хелър искрено му благодари и като тръгнаха, момчето му помаха за довиждане. Хелър натисна два пъти клаксона и потеглиха към Вашингтон.

А Вашингтон, си помислих аз, е най-фрашканият с ченгета град в света!

Чудех се дали да не започна да си пиша завещанието. Притежавах няколко неща — златото, което очаквах да пристигне, бъдещата болница и Утанч. Бедата беше, че нямаше на кого да ги оставя.

Никога не съм се чувствал по-самотен и никога не съм се молил повече на съдбата, отколкото сега, докато гледах пътя за Вашингтон през очите на Хелър.

Глава втора

Като следваше сложните знаци, Хелър с усилие преодоляваше най-различните пречки, които пътният отдел на щата бе заложил, за да попречат на американците да се доберат до седалището на тяхното правителство. Хелър не се възползва от поканата да използва магистрала 236, да се прехвърли на щатски път 66, да мине по магистрала 123 и да завърши в реката Потомак. Пренебрегна указанията да мине по магистрала 495, която всъщност бе магистрала 95, и изцяло да заобиколи Вашингтон. Дори разобличи заговора, с цел да се обърка населението по магистрала 29, като им се внуши, че са на магистрала 50. Упорито караше по 29-та, дори разгада как да мине през всичките улици край Потомак, без да се озове на Пентагона, както на повечето хора им се случва и стигна до моста Мемориъл Бридж. Показа удивително майсторство в кормуването, което в никакъв случай не трябваше да прави!

Реката Потомак бе красива и синя. Мостът бе красив и бял. В края му бе Линкълн Мемориъл, с внушителната си архитектура в гръцки стил, блеснал на следобедното слънце.

Но Хелър си имаше проблем. Заради Мери му бе почти невъзможно да кара. Тя не можеше да стои на едно място и постоянно падаше. Повече не можеше да се сдържа и от време на време издаваше сподавени викове. Размахваше ръце. И постоянно повтаряше:

— О, боже, сърцето ми, сърцето ми!

Или пък:

— Господи, трябва да се боцна!

Но нито една от молитвите не стигаше до божествата на тази планета.

Хелър отделяше повече внимание на нея, отколкото на движението по пътищата. Главозамайващото и лудо въртене на коли и камиони около Линкълн Мемориъл може и да не тревожеше спокойното величие на грамадната статуя на Линкълн, но при всички положения разклащаше нервите на смъртните.

Хелър очевидно си даваше сметка, че комбинацията от Мери и трафика му идваше твърде много. Забеляза една отбивка в парка, който се простира на югоизток от самия паметник.

Паркът бе много красив. По този път рядко минаваха коли. Той вървеше успоредно с една пешеходна алея край реката Потомак. Между пътя и алеята имаше обширни тревни площи.

Аз замръзнах. Хелър се канеше да спре! Оплаках съдбата си, която ме бе хвърлила в ръцете на човек, нямащ ни най-малка представа от шпионаж, Хелър би трябвало да знае, че на волтарианските агенти е забранено изобщо да се приближават до този парк!

Беше забелязал чешмичките с питейна вода, разположени през няколкостотин фута по продължение на алеята. Вероятно беше усетил, че от красивите, приличащи на върби дървета от двете страни на алеята, се излъчва странно и неистинско спокойствие. А може би го е привлякло изобилието на места за паркиране. Денят във Вашингтон сигурно беше горещ, но тази част на парка бе пуста.

Спряха. Мери за момент бе изпаднала в кома. Хелър излезе и отиде до една чешма. Бе взел празната картонена чаша от кафето. Успя да разгадае как се пуска чешмата, изплакна чашата и я напълни.

Като се върна при колата, каза:

— Може да ти помогне, ако пийнеш малко вода. Оказа се прав. При абстиненцията се получава тежко обезводняване. Хелър нямаше как да знае това, но сигурно се е сетил заради пресъхналите ѝ подути устни.

Тя успя да пийне малко вода. После изведнъж се извърна настрани, свали краката си на тревата и без да слиза от колата, започна да повръща.

Той и държеше главата и ѝ говореше с тих и загрижен глас, опитвайки се да я успокои.

С периферното му зрение видях част от седлото на кон, който се движеше по пътя. Хелър погледна. Охраняващ парка полицай подмина колата на около петдесет фута, спря и обърна коня. Загледа се в Хелър и колата.

Помислих си: „Грис, досега трябваше да си направиш завещанието, защото дойде момента! Хелър си намери майстора!“

Патрулиращият полицай извади от джоба си радио телефон. Каза нещо.

Бързо увеличих звука.

— … Зная, че трябва да използвам кода, като докладвам.

Отсрещният, вероятно диспечерът, явно му се караше.

Мери пак се опита да повърне, но нямаше какво повече.

Полицаят каза:

— Няма кодов номер за дупка от куршум в регистрационния номер на колата!… Добре! Добре! Значи е 201, подозрителна кола!

Мери не можеше повече да се задържа седнала. Хелър отвори задната врата и размести малко багаж. След това вдигна Мери и я настани на задната седалка.

— … Да — казваше полицаят на кон. — Момче и жена. Не, не знам кой е карал. Видях ги чак след като бяха паркирали. … Не, по дяволите! Нямам намерение да… Тук съм САМ! Аз само патрулирам в парка, не съм Джеймз Бонд! Може да са от ЦРУ или нещо такова… Не! Ако стрелям, конят ми ще се подплаши… Добре, тогава пратете „бибип“ патрулната кола!

Молех се Хелър да изчезва от там. Но той чипкаше челото ѝ с червения си инженерски парцал, натопен в студена вода. Бях толкова възбуден, че дори не го вписах като нарушение на кодекса.

За нула време полицейската кола се оказа до коня. От нея излязоха двама полицаи и започнаха да си шептят нещо с патрула. Едва ги чувах. Успях само да различа:

— … е с регистрация от Вирджиния, така че обадете им се да проверят.

Едното ченге отиде при радиото. Като се върна, двамата тръгнаха към кадилака, раздалечени един от друг.

На двайсет фута от колата едното ченге си извади пистолета.

— Вие, там! Не мърдайте!

Хелър се изправи. Молех се, не, не, Хелър, не прави нищо откачено. От такова разстояние могат да те убият. А аз нямам кодовата хартия.

По-близкото ченге размаха пистолета си.

— Добре, момче, иди там легни по очи на тревата.

Хелър отиде до посоченото място и легна на земята. Постоянно следеше с поглед ченгето.

— Добре — каза ченгето. — Къде е шофьорската ти книжка?

От колата се чу вик. Мери се бе свестила с внезапен прилив на енергия.

— В чантата ми е! Момчето е стопаджия. Колата е моя.

Дойде ѝ доста. Отпусна се назад с тежко дишане. Държеше се за гърдите.

В този момент разбрах, че тя не е добър психолог. Главната цел на психологията е да прехвърлиш подозрението и вината върху някой друг или за да му навлечеш беля или за да се защитиш, което в крайна сметка е едно и също. Но макар че това противоречеше на поведенческите правила в психологията, аз бях благодарен за помощта.

Първото ченге заобиколи и се приближи до колата. Започна да се рови из багажа за чантата. Намери я и извади книжката ѝ.

— О, боже! — простена Мери. — Моля ви, моля ви, намерете ми нещо да се боцна!

Ефектът бе светкавичен.

— Наркоманка — каза първото ченге.

Направи знак на другото ченге да следи Хелър и започна да изхвърля куфарите от колата. Смяташе да ги претършува за дрога.

Отвори големия спортен сак, пребърка го и го захвърли. Грабна един от куфарите на Хелър, разкопча го и го отвори.

— Това е багажът на хлапето — изстена Мери. Ченгето пъхна ръка и веднага извика:

— Ох, да го „бибип“!

Измъкна от ръката си кукичка от навита на макара корда и засмука единия си пръст. После внимателно вдигна във въздуха друга стара макара и разтърси заплетената корда.

Каза:

— Камери и рибарски принадлежности. Божичко, дете, страхотно си опаковаш багажа, няма що. Нищо чудно да повредиш нещо.

Затръшна капака на куфара.

Другото ченге стоеше зад Хелър с насочен пистолет. Първият отвори другия куфар на Хелър.

— За бога — изпищя Мери. — Трябва да ми намерите нещо! Никой ли не ме чува?

Наведе се от задната седалка и започна да повръща стомашни сокове.

— Сладкиши — извика първото ченге. — Наркотик в сладкиши.

Обърна се към другия.

— Виждаш ли, знаех си, че ще има наркотик. Крият го в сладкиши.

Внимателно отстрани кукичките и размота кордата от чантата със сладкиши. Извади едно парче. Измъкна от джоба си ножче и разряза сладкиша на две. Близна една от половинките.

Разочарован, той хвърли парчетата и опаковката към една табела „Пазете чистота“. Отвори друга чанта със сладкиши и направи същото.

— Ах, по дяволите! Това са си сладкиши. Второто ченге каза:

— Джо, не мислиш ли, че ако в тази чанта има някакъв наркотик, дамата нямаше да е в това състояние.

Първото ченге захвърли чантата на Хелър, измъкна куфара на Мери и го отвори.

— Ура! — извика той. — Знаех си. Има пълен комплект с игли.

Вдигна го във въздуха, за да го видят партньорът му и патрулът от парка.

— Макар че няма дрога, това е абсолютно противозаконно! Знаех си, че ще ги хвана в нещо!

О, Хелър, молех се аз. Лежи си на земята, нищичко не прави.

Мери тъкмо я бе отпуснало след един спазъм.

— Това ми е медицинската чанта! Аз съм лекар. Дипломата ми е в чантата.

Първото ченге дори не си направи труда да я бутне в колата и тя изгуби съзнание, като почти цялата се изсипа навън.

Първото ченге намери дипломата и каза с неприязън:

— Права е — пусна капака на куфара и се изправи. — Да го „бибип“, тук няма дрога.

Второто ченге посочи с пистолета към Хелър.

— Можеш да станеш, момче. Чист си. Въздъхнах с облекчение. Знаех отлично как се чувства затворникът, като му кажат, че е свободен.

Хелър се изправи на крака. Отиде до колата и се опита да набута Мери вътре.

Хелър изведнъж забеляза обикновен зелен седан. Идваше към тях и като се приближи, спря. Първото ченге каза:

— О, „бибип“. ФБР.

Излязоха двама здравеняци. Носеха якета от бокс. Бяха с шапки „Борсалино“.

Едновременно извадиха и показаха картите си.

Първият имаше подпухнало лице и отпусната долна устна.

— Аз съм агент Стюпуиц, ФБР. Вторият каза:

— Агент Молин, ФБР. Беше едър грубиян.

Стюпуиц се приближи до патрула и двете ченгета.

— Това е работа на бюрото, а не на местната полиция. Отдръпнете се!

Молин отиде зад колата и прочете регистрационния номер.

— Това е колата, няма грешка. Виж дупката от куршума!

Стюпуиц насочи към Хелър револвер Колт 457. Приличаше на топ.

— Стани и застани с лице към колата, малкия. Постави ръцете на покрива и разтвори крака.

Хелър направи, каквото му заповядаха. Това оръдие можеше да го разкъса на парчета! Първото щатско ченге каза:

— Той е само стопаджия. Колата е на жената. Молин каза:

— Пълна е с наркотик. Второто щатско ченге каза:

— В чантите има само камери и рибарски принадлежности. Даже в сладкишите няма наркотик.

Стюпуиц каза:

— Всичко сте объркали, братлета. Затова не можете да минете без ФБР. Без нас ще си живуркате на пълно спокойствие!

Молин каза:

— Ние разполагаме с пълна информация от Вирджиния.

Помислих си, Грис, сега вече е късно да правиш завещание! На Хелър ще му светят маслото толкова бързо, че няма да имаш време.

Стюпуиц бе насочил пистолет към Хелър.

— Как се казваш, малкия? Мери се свести и кресна:

— Не говори с тях, момче! Хелър не отговори. Стюпуиц каза:

— Момче, съзнаваш ли, че е престъпление да не кажеш името си на офицер от ФБР?

Хелър не отговори.

Стюпуиц даде знак на Молин. Молин измъкна пистолет от кобура на кръста си и го насочи към Хелър. Стюпуиц пристъпи към Хелър и започна да го претърсва за оръжие.

Знаех със сигурност какво ще последва. Беше прекалено късно дори за молитви.

Стюпуиц напипа документите в джоба на якето на Хелър. Измъкна ги. Отвори ги и погледна.

Изведнъж Стюпуиц се дръпна встрани, по-далеч от другите ченгета и от Хелър. Отчаяно махна на Молин. Без да сваля пистолет от Хелър, Молин се приближи до Стюпуиц.

Аз увеличих звука максимално. Чух вятъра в дърветата. Чух птиците. Чух далечната сирена на линейка, която наближаваше. Но не можех да хвана нито дума от това, което Стюпуиц и Молин си говореха, докато разглеждаха подробно документите на Хелър. Виждах, че си шепнат, но понеже говореха като престъпниците, без да движат устни, не можех да различа думите.

Приближи се линейка. Имаше надпис Болница „Джордж Таун“. От нея изскочиха облечени в бяло санитари и изкараха носилка. Отвориха задната врата на колата, видяха Мери и я изкараха. Толкова беше зле, че дори не оказа никаква съпротива. Успя само да промърмори:

— Чао, хлапе.

Въпреки заповедите на ФБР, Хелър проточи врат и каза:

— НЕ! Не я убивайте!

Единият санитар вдигна глава. За момент заряза опитите да изправи на крака Мери, за да могат да я сложат на носилката и погледна Хелър.

— Да я убием? Много грешиш, синко. Тя има нужда от помощта ни. Ще се погрижим за нея.

Хелър попита:

— Обещавате ли да не я убивате?

— Естествено, момче — каза санитарят.

Мери вече бе на носилката. Стюпуиц пристъпи към санитаря, прошепна му нещо и му показа значката си. Санитарят повдигна рамене.

Хелър погледна Молин.

— Мога ли да сложа чантата ѝ в линейката? Молин махна с пистолета. Хелър взе чантата ѝ, отиде до линейката и я хвърли вътре. Линейката подкара и Хелър остана загледан зад нея.

Стюпуиц се приближи до него. Посочи служебната кола.

— Влизай, малкия. Но Хелър не влезе. Отиде до кадилака, затвори чантите и ги прибра отзад. Заключи го и пъхна ключа в джоба си. Стюпуиц го побутна към предната седалка на служебната кола.

Молин седна пред кормилото на кадилака. Потегли.

Хелър викна:

— НЕ! Това е нашата кола! Стюпуиц му каза:

— Престани да се притесняваш. Колата отива в гаража на ФБР.

Щатските ченгета и патрулът си мърмореха нещо под носа и клатеха глави.

Аз също!

Стюпуиц запали служебната кола и бързо потеглиха.

Федералното бюро за разследване бе щракнало челюсти с Джетеро Хелър вътре. И най-лошото беше, че между отровните си зъби стискаха съдбата на планетата, без да имат ни най-малка представа! Тъпи „бибип“!

Глава трета

Слязоха пред сградата на ФБР на Пенсилвания Авеню и някой пое колата.

Стюпуиц предупреди:

— Не се опитвай да бягаш. Могат да те застрелят. Но Хелър като че ли нямаше намерение да бяга.

Той оглеждаше сиво-зелената мраморна фасада на сградата и се опитваше да разчете ОГРОМНИЯ надпис със златни букви:

дж. ЕДГАР ХУВЪР

Буквите бяха дълги един фут и се простираха на такава дължина, че Хелър трябваше да завърти глава, за да прочете целия надпис.

— Ще се отбием при Дж. Едгар Хувър, така ли? — каза Хелър.

— Не се прави на „бибип“ умник, малкия. Хелър каза:

— Но аз наистина не знам кой е. Сега вече Стюпуиц разбра.

— Боже господи! Ама как само преподават история!

Приближи се до Хелър и навря подпухналото си лице в неговото. — Но си чувал за Джордж Вашингтон, нали?

Посочи с пръст големия надпис:

— Да знаеш, че Дж. Едгар Хувър е десет пъти по-велик от Вашингтон! ИСТИНСКИЯТ спасител на тази страна е ХУВЪР! Без него законите на тази страна изобщо нямаше да могат да действат!

Силно бутна Хелър към входа и си промърмори под носа:

— Боже мой, в днешно време децата на нищо не ги учат.

Като смениха няколко асансьора и стълбища, Стюпуиц и Хелър влязоха в малка стая, свързана с друга малка стая. Стюпуиц блъсна Хелър към един стол и без да има нужда, каза:

— Сядай там!

Влезе Молин. Стюпуиц присви очи към Хелър.

— Много си загазил. Най-добре изобщо да не ти минава през ума да се опитваш да се измъкнеш от тук, защото това място гъмжи от ченгета. Бъди добро момче и мирувай.

Минаха в съседния офис, но вратата остана открехната. Говореха шепнешком, затова увеличих звука. Не можех да разбера какво казват, защото в някоя от съседните стаи биеха някой и той пищеше.

Хелър виждаше през открехнатата врата част от Стюпуиц. Агентът бе седнал на бюрото и говореше по телефона. Внушителното тяло на Молин се бе привело отзад зад гърба му. Внимателно слушаше какво говори Стюпуиц.

— Искам да говоря с Дълбърт Джон Роксентър, лично — каза Стюпуиц по телефона. — Аз съм от ФБР… Тогава ме свържете с личния му секретар.

Покри с ръка слушалката ѝ каза на Молин:

— Роксентър е в Русия. Урежда някакви заеми, колкото да не останат без нищо.

След това каза в слушалката:

— Обаждам се от Вашингтон, ФБР. Тук има един въпрос…

Писъците в съседния офис заглушиха следващите думи. После той пак закри слушалката и каза на Молин:

— Ще ме свържат с господин Бери, един от адвокатите в тяхната фирма „Суиндъл и Крауч“. Той се занимавал с тези въпроси.

Изчакаха. Свързаха Стюпуиц.

— Ало, господин Бери? Имам страхотна изненада за вас. Уверен ли сте, че телефонът не се подслушва и мога да говоря? О, тази сутрин сте проверявали за подслушвателни устройства? Чудесно. А сега слушайте. Ние сме агенти Стюпуиц… — последва длъжността и адресът, — и Молин. — Отново същите подробности. — Записахте ли всичко?

Очевидно господин Бери го бе записал. И така, Стюпуиц отвори документите на Хелър пред себе си на бюрото и започна да чете. Прочете свидетелството за раждане, дипломата и оценките.

— Разбрахте ли? Само исках да знаете, че няма грешка… Да, момчето е при нас. За да ви докажем, ето как изглежда — и той описа Хелър. — Не, с никого не е говорил. Погрижихме се за това.

Стюпуиц се ухили весело на Молин. След това каза в слушалката:

— Не искам да ви тревожа, господин Бери, но го търсят във Феър Оукс, Вирджиния, за нападение и побой над двама полицаи, и двамата в болница… Да, очевидно ги е издебнал и ги е ударил с желязна палка… Да, може да бъде обвинен в опит за убийство. Освен това е заподозрян в кражба на кола, каране с превишена скорост, отказ да спре. Беглец… Точно така. И очевидно притежава наркотици… Точно така. И още нещо по-безобидно — съжителство с регистрирана проститутка… Точно така. Освен това е нарушил закона на Ман — пресичане на граници между щати с неморални цели… Точно така. И отказ да се легитимира пред агент на ФБР.

Осъзнах, че Хелър можеше да получи точно това, което му бяхме приготвили.

Очевидно от другата страна на линията доста се бяха разгорещили, защото Стюпуиц млъкна и след малко успя да каже:

— Чакайте, чакайте, господин Бери. Аз не съм казал на никой друг. Жената няма да проговори. При нас са документите, колата, момчето… Не, не са известени никакви репортери. Във Феър Оукс не знаят дори името… Не. Ние сме единствените, които знаем.

Сега беше ред на Стюпуиц да слуша. Господин Бери сигурно говореше бързо.

— … Да, господин Бери — каза Стюпуиц. — … Да, господин Бери… Да, господин Бери… Да, господин Бери.

След това вероятно последва дълга реч. Стюпуиц се ухили злобно на Молин и му кимна. След това каза в слушалката:

— Не, тук не са правени никакви документи и копия. Местната полиция не знае нищо и даже няма да докладваме на директора.

Кимна, сякаш Бери можеше да го види. И после пак продиктува всички данни и домашните адреси на него и Молин.

Стюпуиц приключи разговора със следното:

— Да, господин Бери. Можете да бъдете напълно уверен, че синът на Д. Дж. Р. е в пълна безопасност в наши ръце. Пресата няма да разбере нищо. Както винаги, ние сме изцяло на услугите на Д. Дж. Р. Разбрахме се, господин Бери. Довиждане.

Затвори телефона и стана. Целият сияеше. Двамата с Молин се смееха и танцуваха из стаята. Молин каза:

— А представи си, само след няколко години щяхме да се пенсионираме само с по една пенсия!

Стюпуиц каза:

— Ще ни вземе на работа, няма начин. Няма да има избор!

Бях изумен. Тези двама корумпирани агенти използваха случая, за да уредят собственото си повишение! Изнудват Дълбърт Джон Роксентър! А да не говорим какво престъпление беше това, след като Д. Дж. Роксентър на практика притежаваше ФБР!

И най-голямата глупост — те наистина си мислеха, че са хванали сина на Д. Дж. Роксентър.

Плановете на Ломбар бяха взели друга посока.

Но чакай! Това по никакъв начин нямаше да измъкне Хелър. Още не бях напълно наясно, но бъдещето на Хелър сега със сигурност вещаеше смърт.

Глава четвърта

Телефонът звънна, двамата мошеници прекъснаха танца си и Стюпуиц вдигна слушалката. Каза нещо и затвори.

Двамата влязоха в съседната стая при Хелър. Той тихо си седеше, очите му от време на време попадаха на някое петно кръв по стените. Съмнявах се, че е чул телефонния разговор и е разбрал като мен за какво става дума. Сигурно се чудеше какво ще правят с него.

Стюпуиц му каза:

— Слушай, Младши, говорих с личния адвокат на твоето татенце, господин Бери от „Суиндъл и Крауч“, Ню Йорк. Татето е в Русия, там го хранят и поят и няма да се върне през следващите две седмици.

Молин каза:

— Спокойно, Младши. Малко ще те позабавим, преди да тръгнеш.

Молин седна на бюрото си и прегледа пълна папка с доклади. Сега разбрах, че това е неговият офис, а съседният е на Стюпуиц. Явно са доста високопоставени във ФБР, за да имат самостоятелни офиси.

Стюпуиц отиде до вратата и преди да излезе, каза:

— Аз ще поема останалото. Ти само дръж хлапето под око.

Пак понечи да излезе, но спря. Обърна се към Хелър и каза:

— Не се притеснявай повече за онази курва. Тя е мъртва.

Екранът ми трепна. Хелър каза:

— Защо трябваше да я убивате?

— Да я убиваме? — каза Стюпуиц. — Починала е в болницата „Джордж Таун“. Инфаркт.

След това добави, самата невинност.

— Имаш късмет, че е станало в линейката. Иначе можеха да ти лепнат обвинение в убийство.

Молин каза:

— Дрогата я уби, Младши. Хелър каза:

— Отдавна исках да попитам някой какво значи „боцкане“?

Стюпуиц пак тръгна към вратата.

— О, не мога повече с това хлапе. Ти се оправяй с него, Молин. Аз ще се заема с останалото.

И излезе.

Молин бутна с досада папката, облегна се и погледна с още по-голяма досада Хелър.

— Без „бибип“, хлапе. Не знаеш какво е „боцкане“? На какво, по дяволите, са ви учили във… — Погледна дипломата на Хелър върху бюрото си. — … Военна Академия „Сейнт Ли“? Да шиете и да плетете?

Погледна часовника си и с жест на отвращение бутна документите още по-далеч.

— Имаме много време за убиване и понеже някой ден ти самият ще заповядваш в тази сграда, май е най-добре да започнем с обучението ти на добър американец. Ела с мен.

С Хелър отпред, Молин тръгна надолу по стълби и коридори. — Няма да говориш с никого — предупреди той. — Ако някой пита нещо, аз ще отговарям.

Очевидно сградата беше огромна. Коридорите бяха много дълги. Хелър потракваше с обувки.

— За бога, Младши — каза Молин, раздразнен от шума, — защо си обул тези бейзболни обувки?

— Защото са ми удобни — каза Хелър. — Имам мазоли.

— Аха, разбирам. Аз пък имам кокоши тръни. Пристигнахме.

Спря Хелър пред врата, на която имаше табела „Лаборатория за наркотици“ и го бутна вътре.

Пред очите им се изправиха дълги стени, целите в шкафове. На тях имаше всякакъв род стъклени бурканчета. Над една маса се бе навел лаборант, който загряваше лъжица с вода. Наоколо бяха пръснати игли.

— Така, с наркотиците се занимава Агенцията за борба с наркотиците — каза Молин с дрезгав глас, — но все пак ние си имаме собствена лаборатория. Ние всъщност отговаряме за правителството и понякога се налага дори да поразтърсим АБН. В тези бурканчета на практика има всички известни по света наркотици.

— Продавате ли ги? — попита Хелър.

Лаборантът вдигна разтревожено поглед и каза:

— Шт!

След това погледна отблизо Хелър и се обърна към Молин:

— Каква работа имаш да ми водиш тук някакво „бибип“ хлапе, дето се прави на умен, Молин? Това не влиза в маршрута за посетители.

— Млъквай, Суини.

Лаборантът се наведе над бунзеновата горелка и продължи да си мърмори. Молин каза:

— А сега, хлапе, номерът е да познаваш всички тези наркотици само по външния вид, миризмата и вкуса. Започни от тази редица и разгледай всички бурканчета, като обръщаш внимание на етикетите. Но за бога, ако опиташ нещо, изплюй го! Не искам да ми лепнат обвинението, че съм те направил наркоман.

Хелър разгледа всички бурканчета, както му беше казано. На два пъти Молин го накара да си изплакне устата на мивката. Държеше го отзад за врата като непослушно дете.

Хелър, понеже си беше Хелър, бързо напредна. Но аз се тревожех. Беше очевидно, че го бавят, доколкото познавах ФБР. Това беше някаква игра — глупава, но все пак игра.

— Я виж! — каза Хелър. Държеше в ръце голям съд с кафяв прах и го разглеждаше. — Какво е това?

— О, няма го етикетът. Това е опиум, хлапе, азиатски… — Молин го разгледа по-отблизо. — Не, турски.

При други обстоятелства щях да се побъркам, ако покажат това на Хелър. Но сега съзнанието ми бе някак притъпено от шокиращите събития.

— Какво значи „Афийон Карахисар“? — попита Хелър и ми изкара акъла.

— „Бибип“, не знам — каза Молин. — Къде го пише.

— Тук отстрани — каза Хелър. — Малко е неясно.

— Не си взех очилата — каза Молин. — Суини, какво значи Афийон Карахисар.

— Замък на черния опиум — каза Суини. — Западна Турция, защо?

— Пише го на тази кутия — каза Молин. Суини се обади:

— Така ли? Има няколко черни топчета от същото в съседния буркан. А в този белия буркан по-надолу има малко от техния хероин. „Бибип“, ето че започнах да изнасям и лекции.

Върна се към работата си.

— Виждаш ли — авторитетно каза Молин, — има едно цвете мак с черно вещество по средата, което изолират и правят на дъвка. После я варят и се получава опиум. Обработват го по химически път и се получава хероин. Белият хероин е турски или азиатски, кафявият е мексикански… Суини, къде е онази книга за наркотиците? Няма смисъл да си скапвам дробовете.

Суини посочи едно чекмедже и Молин го отвори.

— „Бибип“ — каза той, — пак са я използвали за тоалетна хартия.

Изглеждаше озадачен, но му хрумна нещо и бръкна в джобовете си.

— Суини, я иди до будката за вестници и ми купи една от онези брошури за наркотици. — Внезапно се отказа да бърка из джобовете си. — По дяволите, какво правя? До мен стои американският Монетен двор, а пък аз ще харча от моите мангизи. Имаш ли пари, малкия?

Хелър бръкна в джоба си и извади свитите банкноти. Начинът, по който го направи, бе първият знак за мен, че е възбуден. Машинално се бе върнал към един стар навик. Комарджиите на Волтар — а за мое съжаление Хелър определено бе такъв — броят парите по много специфичен начин. Поставят пръст по средата на пачката, събират двата края на банкнотите и ги броят така, че ако гледаш отстрани изглежда, че парите са двойно повече. Молин го погледна.

— Боже — каза той и добави: — Предполагам, че това са ти парите за бонбонки за една седмица.

Той посегна към шепата банкноти.

— Я да видим, книгата е около три долара, още два за Суини, задето му досаждаме. Ще взема този петак. Не, от друга страна, ти сигурно си гладен, тъй че Суини може да купи нещо за ядене. Ще взема десетак. Не, като си помисля, аз и Суини също сме гладни, затова вземам тези двете двайсетачки.

Очевидно не можеше да измисли нищо друго, затова хвърли парите на Суини, чиято предишна враждебност се бе изпарила.

— Какво искаш за ядене, хлапе? — каза Суини.

— Бира и хамбургер — каза Хелър, който явно си спомни съвета на Кроуб относно диетата му.

— Охо, хлапе — каза Молин. — Голям си тарикат. Знаеш „бибип“ добре, че не можем да ти купим бира, защото си непълнолетен. Опитваш се да ни подтикнеш към престъпление, а? Донеси му хамбургер и мляко, Суини. За мен сандвич с пържола и бира.

Суини излезе и Хелър продължи да се запознава с повечето от двеста различни вида наркотици по етажерките.

Вече се бях примирил с мисълта, че Хелър знае с какво се занимаваме в Афийон. Това, което ме притесняваше, беше защо го задържат. Във ФБР не признаваха никакви закони, значи това беше някакъв заговор. Ставаше нещо.

Суини се върна с купените неща и след малко Хелър и Молин се върнаха в офиса на Молин. Той сдъвка на една хапка сандвича с пържола и го преглътна с бира.

Хелър седна да дъвче своя и се зачете в книгата. Казваше се „Наркотици за възстановяване“ и пишеше, че „вътре има всичко, което искате да знаете за наркотиците“. Пишеше, че книгата се препоръчва от „Психологията днес“, от което ми стана ясно, че е доста авторитетна. Вътре имаше всичко от аспирина до дървесния алкохол.

И така Хелър, понеже си беше Хелър и далеч не знаеше как да се преструва, което е нормалното поведение за един истински шпионин, просто започна „да чете“. А това означава, че той прочита една страница със скорост, с която земните хора прочитат една дума. Все още имаше глътка мляко, когато стигна до последната, двеста четиридесет и пета страница. Прибра книгата в джоба си и допи млякото. Молин каза:

— Какво, по дяволите, правиш? Аха, предполагам, че си прекалено нервен, за да четеш. Разбирам.

Погледна си часовника и изглежда се обезпокои. После му хрумна нещо.

— Ще ти кажа ето какво, Младши. В тази сграда се организират групови обиколки с екскурзовод на всеки час или нещо такова. Но няма да чакаме. Аз сам ще те разведа.

Защо го задържат? Използваха подхода „задържане на лицето, без да се събуждат подозрения“.

Молин го заведе на изложбата с гангстерски оръжия и пистолети. Аз самият проявих интерес, понеже си помислих, че мога да понауча нещо. Молин дори извади някои оръжия от калъфите им.

— Всички тези оръжия химически ли са? — попита Хелър.

— Химически? — запремига Молин.

— Искам да кажа, не са електрически.

— Ох, тъпи хлапета. Само комикси четете! Ако питаш използват ли гангстерите лазерни оръжия, не. Хванахме един, който се опитваше преди няколко години да ни продаде лазерни и ми се струва, че още си излежава присъдата. Не са законни, момче. Освен това, най-добре е с барут. Я виж сега този пистолет — може да разкъса човек на две. Съвсем на две, момче! Не е ли страхотно? — Взе един автомат. — А сега вземи това, например. Насочваш го към тълпата на улицата и покосяваш поне десет невинни минувачи. Не отказва.

Преместиха се да разгледат изложени снимки от банкови обири. Молин му показа къде са се намирали камерите на банковата охрана, обясни му за белязаните пачки с банкноти, за алармените бутони, алармените системи, за техниките, които използват полицаите и за това как ФБР винаги хваща обирджиите и ни един досега не се е измъкнал. Хелър бе толкова заинтригуван, че Молин даже извади една алармена система, показа му как действа и как може да бъде обезопасена.

— Твоят старец — каза той, — има подчертан интерес към такива неща, затова се надявам и ти да проявиш интерес.

Без съмнение Хелър прояви интерес.

След това Молин показа на Хелър лабораторията на ФБР и най-съвременните техники за разследване, включително и тези, които в момента се разработваха. Това не ми хареса, защото граничеше с материята, в която Ломбар бе забранил да въвеждаме Хелър. Бях облекчен, когато свършиха.

Тази „обиколка“ определено не беше като обичайните. Даже на два пъти Молин поразбута скупчилите се посетители, за да покаже на Хелър някои по-интересни неща.

Най-накрая стигнаха до „Десетте най-търсени престъпници“ и на Хелър му бе обяснено как откриват и проследяват хората. И как ФБР никога, ама никога не е оставило на свобода някой престъпник.

След това Молин го заведе, без никаква хронология, да види гангстерите от трийсетте години.

— Ето — каза той, — това са били истинските гангстери. Не като напудрените фукльовци в наше време. Те наистина, ама наистина са били гангстери. И си нямаш представа колко трудно е било да ги хванат. Но Хувър се е справил с това.

Молин посочи една маска, снета от лицето на мъртвец и няколко снимки.

— Ето, вземи например Дилинджър. Той изобщо не е имал досие. Само едно незначително обвинение. Но Хувър го е направил известен.

Мина пред Хелър и размаха огромния си пръст.

— Хувър е имал най-голямото въображение в историята. Той е измислял — гордо каза Молин, — възможно най-„бибип“ досиета за хората. Пълни изобретения. Идвали са му ей така, отведнъж. Истински гений! И после вече е можел да излезе навън и да ги гръмне! С няколко бляскави победни изстрела! Бил е истински майстор в занаята. Той ни е учител и ние носим тежката отговорност да продължим тази традиция!

Хелър махна с ръка, за да обхване всички прославени престъпници в историята.

— И всичките все той ли ги е заловил?

— Всички до един — гордо каза Молин. — Освен това има и обикновени хора, така че не мисли, че са само тези.

— Я гледай — каза Хелър. — Този има наистина ужасно зъл вид! — И той посочи към една снимка.

— Ама че „бибип“, момче, та това е ХУВЪР!

Беше толкова разстроен, че залитна. Хелър тръгна след него с потракване. След това, в тон с настроението си, Молин блъсна Хелър през една врата, след като слязоха по стълбите. Това беше стрелбището!

Имах лоши предчувствия. Знаех, че ще се случи нещо. Надявах се да не застрелят Хелър още тук.

В другия край на стаята имаше мишени, а на тезгяха — защитни слушалки за ушите. Дъхът ми спря. Молех се на Хелър да не му хрумне да грабне някой пистолет и да си проправи път навън със стрелба.

— Къде е агентът, който прави демонстрациите за посетители? — попита Молин един възрастен мъж, който почистваше някакви оръжия.

— Какво? А, за днес няма повече демонстрации. Молин пъхна едни слушалки в ръцете на Хелър и взе един пистолет. Изстреля един пълнител по мишените и след това сякаш се почувства по-добре.

— Ти си се специализирал по револвери, естествено.

— Никога преди не съм стрелял — каза Хелър.

— Военно училище! — изсумтя Молин. — Знаех си, че ви учат само да шиете и да плетете.

Но той продължи да поучава Хелър.

— Това е Колт 457 Магнум. Един изстрел може да пробие желязо и да мине през него.

И той показа на Хелър как се върти барабана, как се проверява, как се зарежда и изпразва и дори как се носи. След това взе Колт 45 и обясни на Хелър как се борави с него.

Молин погледна часовника си и се намръщи. Очевидно искаше да забави Хелър колкото се може повече.

— Виж какво, Младши, ще ти направя малка демонстрация на истинско майсторство. Така, първо поглеждам снимката на някой издирван. След това изскачат няколко мишени и аз трябва да разбера кой е търсеният и да му пусна куршум в сърцето. Ако застрелям не този, когото трябва, имам още един шанс.

Взе една голяма снимка и я погледна. Извади собствения си пистолет. Накара служителя да натисне няколко бутона. Започнаха да изскачат лице след лице. Молин стреля. Но сбърка.

— Казах ти да се консултираш с очен лекар, Молин — каза възрастният човек.

— Млъкни — викна Молин. — Натисни пак бутоните.

Хвана с две ръце пистолета. Внимателно се прицели. Този път улучи когото трябва.

— Ето, Младши. Опитай ти. Ще видиш, че не е толкова лесно.

Божичко, Хелър можеше просто да ги застреля и да се измъкне. Това беше най-простото и лесно разрешение на сегашното положение.

Хелър хвърли поглед на една снимка на издирван и я остави. Мишените започнаха да изскачат. Хелър стреля и улучи точно в центъра. Нищо особено за един специалист по оръдия във Флота.

— Не, не, не! — извика Молин. — Никога не дърпай спусъка, преди да си вдигнал оръжието на нивото на очите. Но не те обвинявам, че си нервен. И недей да се перчиш със случайни попадения. Това не става в истински схватки. Пистолетът се държи с две ръце, краката са леко разтворени, за да си стабилен. И сега се мериш внимателно. Добре. Ще ти дам още една възможност. Натисни бутоните, Мърфи.

С големи усилия Хелър направи точно както му бе обяснено. Улучи правилната мишена точно в центъра.

— Ето, виждаш ли? — каза Молин. — Като те научат добре, така се получава. А сега искаш ли да пробваш този армейски Колт?

Хелър стреля с много видове оръжия и най-накрая Молин погледна часовника си и каза с въздишка на облекчение:

— Време е да се върнем в офиса ми.

Излязоха от стрелбището, но през целия път обратно Молин не спря да му изнася лекции за силата, могъществото и абсолютното господство на ФБР над света. Това бе само опит да прикрие истинските им намерения. Защото вече знаех, че какъвто и капан да изскочеше, беше поставен от тях.

Глава пета

Молин, леко запъхтян от изтощителната лекция за победите на ФБР, още не беше влязъл в офиса, когато телефонът на Стюпуиц иззвъня. Молин посочи един стол и като на куче махна на Хелър да седне. Втурна се да вдигне телефона.

Нямаше нужда да увеличавам звука.

— Молин на телефона — викна той. След това с изключително любезен глас каза: — Можете да кажете на мен. Аз съм партньорът на агент Стюпуиц. Мисля, че той ви е споменавал за мен.

После грабна един тефтер и започна да пише. Най-накрая каза:

— Да, господин Бери. Тук всичко е под контрол… О, много е добре, господин Бери… Не, не е говорил с никой друг… Да, господин Бери… Да, господин Бери… Благодаря, господин Бери.

И затвори.

Влезе Стюпуиц и двамата с Молин бързо си размениха шепнешком няколко думи. После преместиха Хелър на друг стол, срещу който имаше още два и Стюпуиц насочи в очите на Хелър ярка светлина. Двамата агенти седнаха.

— Аз първо — каза Стюпуиц. — Младши, докладвахме във Вирджиния, че в Мериленд е открит катастрофирал кадилак с твоя регистрационен номер. Освен това казахме, че в него е имало силно обгорено тяло, отговарящо на твоето описание. Хората, които се интересуваха от това, не знаеха името ти. Проститутката е мъртва. Тъй че си чист. И повече да не си споменал за този инцидент, защото ще излезем лъжци. Ясно ли е? — добави той свирепо.

Светлината силно заслепяваше Хелър. Но изведнъж аз с внезапно облекчение разбрах, че това не е разпит. Те просто не знаеха как да разговарят с хората по друг начин.

— Така, това е номерът на колата ти — продължи Стюпуиц. — Сега е регистрирана в окръг Колумбия. Сменени са номерата на двигателя и на шасито. Колата вече е на твое име. Знаем, че ти си платил колата на продавача, тъй че не си мисли, че правим нещо незаконно. Ясно?

Хелър взе регистрационния номер. Отгоре имаше закрепена малка табелка, на която пишеше:

— Няма да се занимаваме със застраховки — продължи Стюпуиц. — Но ако стане някоя злополука, с твоето име ще те съдят за астрономически суми. Тъй че карай внимателно. Повече никакви луди преследвания със сто мили в час. Ясно ли е?

На Хелър му беше ясно.

— А това — каза Стюпуиц, — ти е шофьорската книжка.

Хелър я взе и видя, че на нея също бе залепена бележка:

Изведнъж разбрах какво са направили — бяха сложили „опашка“ на кадилака. Ако се направи проверка на колата, всеки полицейски компютър ще има тази информация. Табелката всъщност означаваше: „Тази кола е под наблюдение на ФБР. Ако я забележите, докладвайте на агент Стюпуиц или Молин, ФБР, Вашингтон.“ Тоест, все едно че ФБР постоянно го следи!

— А ето ти и всички документи.

И той му даде свидетелството за раждане, дипломата и оценките. Хелър ги прибра в джоба си.

Молин стана и извади от чекмеджето на едно клатещо се бюро стара и измачкана пътна карта на компанията „Октъпъс Ойл“. Пак седна на стола.

— Добре — каза Молин, отвори картата и отбеляза на нея бележките от телефонния разговор. — Господин Бери искаше да бъде сигурен, че имаш пари и аз го уверих, че е така. Господин Бери предположи, че ще бъдеш уморен. Доста е загрижен за добруването ти. Така че трябва да идеш в мотел „Хауърд Джонсън“ в Силвър Спринг, Мериленд. Тръгваш от тук по Шестнадесето Авеню, прекосяваш границата на щата и се озоваваш пред мотела. Ето, виждаш ли го?

Хелър разгледа картата и аз изведнъж осъзнах защо го бавеха. Не беше заради ФБР, а заради господин Бери. Някъде по този път той му бе устроил засада! Опитах се отчаяно да си представя как ще го нападне.

Сега Хелър ще си го получи. В действителност Бери навярно вече наблюдава всички пътища и пътчета по източния бряг.

— Добре — каза Молин. — Така, той каза, че някои репортери са подразбрали, че отказваш да се върнеш у дома това лято. Някаква луда история, че искаш да живееш свой собствен живот. Примерно да влезеш в някой бейзболен отбор. Или нещо такова. Така че, той каза, че при никакви обстоятелства не трябва да се регистрираш в хотели или мотели с истинското си име, понеже не иска да се появява нищо в пресата, докато не се сдобриш със семейството ти и докато не говориш с баща ти, който в момента е извън страната. Ясно ли е?

— Да не използвам името си — каза Хелър. — Ясно. Ох, този Бери, знаеше „бибип“ добре, че няма никакъв Дълбърт Джон Роксентър Младши! Искаше да избегне всякакви смахнати истории във вестниците, просто като убие самозванеца. Роксентър при всички положения разполагаше с тази възможност и нямаше да се поколебае да я използва. Но как? И къде?

— Добре — каза Молин. — Значи, утре сутринта тръгваш по магистрала 475, кръговия път около област Колумбия, и свиваш наляво по магистрала 95. Продължаваш право през Мериленд, пресичаш Делъуеър и стигаш до пресичането с магистрала 275. Завиваш надясно, прекосяваш река Делъуеър и се озоваваш на границата с Ню Джърси. Продължаваш направо — всъщност няма как да слезеш от магистралата. А сега, погледни тук, точно на север от Ню Арк пътят се разделя. Тук е мотел „Хауърд Джонсън“ — и той го отбеляза на картата с кръстче. — Трябва да стигнеш там към четири и половина следобед. Пътуването е не повече от четири часа. Никакви високи скорости! Не се регистрирай. Просто влез в столовата, седни и си вземи нещо за ядене. Там ще те чака стар прислужник на семейството, който ще те заведе у дома.

Хелър кимна.

— Така. Господин Бери каза да ти предам, че нищо не те застрашава, така че не прави глупости. Всъщност, той каза да предам, че „Слинкъртън“ ще те следва през целия път. Да не се страхуваш.

— „Слинкъртън“? — каза Хелър.

— Става въпрос за детективско бюро „Слинкъртън“, това, което баща ти използва. То е най-голямото в страната — каза Молин. — Няма да ги забелязваш, но те постоянно ще са след теб.

Той изведнъж се засмя.

— Май иска да е сигурен, че няма да избягаш пак, независимо колко проститутки срещнеш.

Стюпуиц каза:

— Ще слезем ли сега до колата?

Отидоха долу до гаража на ФБР, където беше колата. Хелър провери в купето: багажът беше непокътнат. Хвърли поглед на новите регистрационни номера — предния и задния. Качи се.

Стюпуиц каза:

— Значи, довиждане, Младши.

— Благодаря ви — каза Хелър (нима гласът му трепна от вълнение?), — затова че ми помогнахте да продължа.

Молин се засмя:

— Спести си благодарностите, докато не се добереш до парите на стария, Младши.

И двамата агенти се засмяха и после, както често правят американците — говорят пред децата така, сякаш ги няма — Стюпуиц каза на Молин:

— Той е добро момче, Молин, малко е див, но е окей.

— Аха — каза Молин, — личи си от какво семейство е. Но ние бяхме по-луди.

И двамата се ухилиха и махнаха на Хелър, който подкара колата.

Не останах да видя как Хелър ще се пребори с вечерния пиков час във Вашингтон. Влязох в страничния тунел, който водеше до офиса на Фахт. Пътят беше доста дълъг и бях останал съвсем без дъх, когато нахлух през тайната странична врата.

— Трябва да се свържа с Търб! — извиках аз. Фахт отвори едно чекмедже и ми подаде някакъв доклад. Това бе радиосвръзката за деня. Използваха хипервълна с капацитет 5000 думи в секунда. Както и да е, в доклада нямаше толкова, беше много сбит. Хелър, получил свидетелството си за раждане, пребил две ченгета, Търб го открил отново в Линчбърг с помощта на подслушвателните устройства, после заминал за Вашингтон, бил арестуван от ФБР и сега бил при тях в безопасност, вероятно щял да влезе в затвор, както се предвиждаше.

Ами, ще влезе! Знаех много повече от Търб и Рат.

— Трябва да се свържа с нашите хора — креснах на Фахт.

Ще убият Хелър! Ако не утре, то вдругиден. А аз нямах кодовата хартия! Трябваше да пратя вест на Търб бързо да се промъкне в стаята му в мотела и да му претършува багажа.

Фахт повдигна рамене.

— Те нямат печатащ приемник. Много е обемен и ти не им заповяда да го вземат със себе си.

О, богове! Отпуснах се тежко в един стол. Най-лошото беше, че дори не можех да поговоря с Фахт или с някой друг. Не трябваше да знаят какво знам аз, в противен случай можеха да се свържат с някои и да направят някаква глупост.

— Мога да им оставя съобщение в Ню Йорк — услужливо каза Фахт. — Вероятно ще се обадят там в края на седмицата, ако са им свършили парите.

Парите нямаше да им свършат, имаха достатъчно — с лопата да ги ринеш. Само три неща знаех със сигурност. Първо, Бери ще изпрати да убият Хелър, независимо какво цели. Второ, ако екзекутират Хелър, ще екзекутират и Солтан Грис. Трето, населението на Земята ще бъде избито, ако прекъснат комуникационната линия на Хелър, а аз в момента бях част от това население!

Разпитах Фахт дали в Афийон има добро погребално бюро. Поне да имам прилично погребение. Но това не смеех да го кажа.

Тръгнах през страшно дългия тунел към моята стая. Бъдещето ми изглеждаше дори по-тъмно от тунела и в края му нямаше стая — само надгробен камък с надпис „Неизвестен гроб“.

Глава шеста

Без капка надежда гледах в екрана как Хелър влиза в мотел „Хауърд Джонсън“, Силвър Спринг, Мериленд. Би трябвало това да ми донесе облекчение, понеже означаваше, че с малко повече късмет, за няколко часа можех да прекъсна безсънното бдение, на което той ме бе подложил.

Хелър не се оглеждаше зад себе си, а би трябвало. Нито се огледа в чакалнята за подозрителни лица. Не взе никакви предпазни мерки, както един нормален агент би направил.

Просто отиде до рецепцията с потропващите си обувки и каза, че иска стая за една нощ. Остави трийсет долара и вписа новия номер на колата във формуляра, ясно и четливо. Не го фалшифицира, дори не се постара да го напише нечетливо.

Със замах се подписа като „ДЖОН ДИЛИНДЖЪР!“. Даже с удивителен знак. Доста беше понаучил във ФБР, няма що — Джон Дилинджър беше един от най-известните гангстери през трийсетте. Чисто светотатство!

Хвърли небрежно чантите си в стаята, сякаш нищичко не го безпокоеше на този свят. Изми се и след малко затрака навън. Дори не обръщаше внимание на многобройните сенки. Обиколи сградата и влезе в ресторанта.

Седна. Веднага дойде една застаряваща сервитьорка и му каза, че не е седнал където трябва. Накара го да се премести на една маса в ъгъла, зад която имаше само гладка бяла стена. Тя запали лампите и Хелър се обля в светлина. И дори не забеляза, че тя го посочи с пръст. Беше се заел да разглежда менюто. А какво толкова има да разглеждаш едно меню в „Хауърд Джоунс“? Всички менюта по продължение на целия бряг си приличат — само цифри и картинки.

Възрастната сервитьорка бе изчезнала за малко, но сега се върна. Тя свали от главата му бейзболната шапка и я остави на съседния стол, като каза:

— Младите господа си свалят шапките, като ядат.

— Ще си поръчам шоколадова торта — каза Хелър.

Тя не помръдна. Каза:

— Ще поръчаш меню 3. Това е зелена салата, пържено пиле, сладки картофи и бисквити. И ако изядеш всичко, тогава може да обсъдим въпроса за шоколадова торта.

Тя очакваше Хелър да протестира, затова продължи:

— И аз имам синове. Всички сте едни и същи. Не разбирате, че за да пораснете, трябва добре да се храните.

Не се бях излъгал. Със сигурност го бе посочила на някого. Аз безпомощно си блъсках главата дали ще бъде куршум, нож или арсеник в пилето. А може би, помислих си със слаба надежда, го е посочила просто така. Но със сигурност го бе направила майсторски. Можеше да служи за идеално прикритие. С времето човек се учи да различава истинските агенти.

Храната пристигна. Хелър надникна в чиниите на другите, за да види какво ядат. Но после се примири и се зае с яденето пред себе си. Справи се чудесно с приборите. Даже разкъса пилето на парчета и го изяде с пръсти — нещо, за което на Волтар не можеше и да си мечтае. Но макар че лесно възприемаше културата, правеше и грешки. Дадох си сметка, че и във Вашингтон, и тук той говореше с „Айви Лийг“ акцент. Очевидно смяташе, че вече не е в юга, но бъркаше. Мериленд е толкова на юг, колкото и пилето, което ядеше. Щеше да бъде в Ню Ингланд чак след като мине на север от Ню Йорк. Личеше си, че е съвсем зелен в занаята.

Беше приключил с яденето и избърса мазното от устата и пръстите си. В този момент вниманието му бе привлечено от някакво движение в другия край на стаята. Натам се виждаше трудно, защото светлината светеше в очите му. Мярна се просто някаква сянка.

Замръзнах. Човекът държеше нещо пред лицето си. Пистолет?

Появи се ярко синкаво проблясване! За съвсем кратко.

Екранът ми побеля от претоварване.

След това се появиха танцуващи черни точици и не можех да виждам дори това, което Хелър виждаше, ако изобщо виждаше нещо.

Екранът се изчисти. Черните точки изчезнаха. Хелър просто си седеше и гледаше стаята. Нямаше никаква фигура.

Дойде келнерката.

— Я гледай ти! Всичко си изял. Добро момче, можеш да си поръчаш шоколадовата торта. Какъв беше този блясък?

— О, ами настолната лампа на касиерката изгърмя. Очите ли те заболяха?

И с майчина загриженост тя премести лампите около неговата маса, за да не му светят в очите. Наистина касиерката пипаше нещо по лампата.

Хелър получи тортата си и я изяде, плати с голям бакшиш и с потракване се качи в стаята си, отново без дори да хвърля поглед към тъмните места. Имах си работа с пълен идиот!

Влезе в стаята до съвсем погрешен начин. Трябваше бързо да отвори вратата и да се пъхне зад нея, а после внезапно да изскочи. Не провери дали е ровено из багажа му. Само настрои климатичната инсталация — без да провери за газова капсула, — отпусна се в едно кресло и пак прочете книгата за наркотиците.

След това направи нещо, което ме хвърли в идеен конфликт. От една страна, той НЕ трябваше да бъде убиван, докато не се доберях до кодовата хартия. От друга страна, наистина ТРЯБВА да бъде убит, ако разгадае какво всъщност представлява базата на Апарата на Земя.

Хелър стана и намери два пепелника. Изсипа съдържанието на десния джоб на сакото в единия и на левия — в другия. Носеше НАРКОТИЦИ!

Отначало не можех да проумея. Но после се усетих, че просто е взел по една шепа от двата вида опиум от лабораторията за наркотици във ФБР.

Отвори куфара си и извади малко шише. В него имаше съвсем мъничко прах — само няколко прашинки. После извади друго шише, в който също имаше съвсем малко прах.

Значи в куфарите му наистина е имало наркотици, когато полицаите ги претърсваха! Микроскопични количества, но все пак наркотици. Откъде се бяха взели?

Хелър огледа шишенцата. После изсипа съдържанието на първото в крайчеца на пепелника. Изсипа и съдържанието на второто шише в другия пепелник.

Приближи се до лампата и вдигна първия пепелник до нивото на очите си.

Изведнъж гранулите станаха ОГРОМНИ!

Това беше турски опиум!

Направи същото и с втория пепелник.

Турски хероин!

След това отиде до голямата стъклена врата към балкона, която служеше и за прозорец и след известни усилия успя да я отвори.

Взе кибрит и запали една клечка. Пусна я в пепелника. И естествено, опиумът се подпали и запуши като луд.

Той се закашля и покри пепелника с една пластмасова салфетка за чинийки.

По същия начин запали и хероина.

Пак се закашля и покри пепелника, за да загаси огъня.

Стаята за малко се завъртя на екрана ми. Естествено. Беше вдъхнал първо опиум, след това хероин.

Хелър излезе на балкона и започна бързо да вдишва чист въздух. После започна да бяга на място, като шумно издишваше. Разбира се, на екрана всичко се изчисти.

Върна се в стаята и изсипа и двата пепелника в тоалетната, изми ги, изми и шишенцата, хубаво изтупа джобовете си и остави всичко настрана.

Остана доволен, защото никъде не бе останала и следа от наркотика.

Но все пак това бе доста аматьорско изпълнение. Никой пристрастен не би си позволил така да пилее дрога. И макар че наистина може да се гори хероин, този начин на поемане излиза твърде скъпичко. Трябва да се вкара в кръвта, за да се оползотвори максимално.

Нощта вероятно беше гореща, но той остави прозореца отворен. Потърси нещо да се занимава и прочете „Изкуството на риболова с въдица“. Като я свърши, се зае с „Изкуството на бейзбола. За начинаещи“.

Нямаше и осем часа. Заинтересува се от телевизора. Включи го. Появи се образ. Хелър продължи да натиска бутоните. Съвсем го разстрои, но най-накрая успя да върне образа. Не можах да разбера какво не му хареса в началото. Работеше идеално, имаше и звук, и картина.

Някак нетърпеливо Хелър повтори цялата операция. Имаше надпис, че ако телевизорът не работи, може да се обади на рецепцията. Хелър посегна към телефона. Но явно размисли и се отпусна в едно кресло. Заговори на телевизора:

— Добре де. Ти си първият екран, който не успях да настроя. Тъй че продължавай да си криеш бутон 3D. Тъй или иначе, ще те оправя.

Започваше филм. Казваше се „ФБР ВИ НАБЛЮДАВА!“.

Хелър изгледа всички възможни ситуации със стрелба, преследвания и катастрофи. ФБР изби всички червени агенти в Америка. После изтреби цялата мафия в Америка. А след това ликвидира целия Щатски Конгрес. Забелязах, че Хелър е впечатлен. Постоянно се прозяваше, а в психологията това е сигурен знак за разтоварване след натрупано напрежение.

След това започнаха късните местни новини от Вашингтон. Нападнати бели. Нападнати черни. Изнасилени бели. Изнасилени черни. Убити бели. Убити черни.

В Щатите има закон, че телевизията трябва да отразява безпристрастно всичко и в случая много точно бяха балансирали програмата в расово отношение.

Изобщо не се спомена за инцидента в Потомак Парк. Нямаше и дума за Мери Шмек — наркоманка, умряла по пътя за болницата. Такива подробности са прекалено често срещани, за да привлекат внимание.

Хелър въздъхна и изключи телевизора.

Легна си.

В Турция бе едва шест сутринта и аз също си легнах. Но не можах да заспя. Хелър нито бе заключил стаята си, нито си бе дал труда да затвори вратата към балкона. Даже не си бе скрил оръжие под възглавницата!

Щяха да го нападнат. Това бе сигурно. Някъде по пътя Бери бе уредил всичко. Нямаше ДАЛИ. Имаше само КОГА.

Един идиот ме беше вързал с каишка и ме водеше право към гибелта! Може би щях да си умра така анонимно и незабелязано като Мери Шмек. Мисълта ме натъжи.

Глава седма

На следващата сутрин Хелър изглеждаше много спокоен за човек, когото със сигурност щяха да нападнат.

На екрана ми имаше монтирано устройство, което издаваше звук при увеличаване на приемания сигнал, ако си се сетил да го включиш, а аз естествено не забравях такива неща. В два следобед турско време скочих от леглото, защото сигналът се включи. В Мериленд беше седем сутринта, Хелър бе станал и вземаше душ. Поне все още бе жив, макар че не бях сигурен, че ще е задълго.

Обилно се поливаше с вода под душа. Флотската му страст към чистотата ми играеше по нервите. Бях сигурен, че около Вашингтон не е по-горещо, отколкото в Турция. Аз нямах климатична инсталация и при всички положения бях по-потен и мръсен от него, но все пак не ми трябваше никакъв душ. Онзи беше направо откачен.

Излязох, хванах за ухото едно малко момче и го запратих към кухнята, след което веднага се върнах пред екрана и лакомо започнах да поглъщам каун, което ще рече пъпеш и кайве, турското име за кафе, което напомняше на главотръс. Поглъщах го шаде и забравях да пийвам минерална вода между глътките, както се предполагаше. Обърнах внимание на този факт едва когато и без това обтегнатите ми нерви започнаха да играят по особен начин. Изсипах вътре захарта и бързо изпих чаша вода. Но нервите ми продължаваха да играят.

Действаше ми абсолютно ужасяващо да гледам какво прави Хелър — или по-скоро, какво не прави.

Не си провери багажа — просто изкара от сака чисто бельо и чорапи и ги облече, като ме лиши от възможността да проверя куфарите му.

Като се облече, не се огледа — наляво и надясно, преди да излезе в коридора. Не си направи и най-малкия труд да погледне зад ъглите, преди да завие. Не огледа паркинга дали не са се появили нови, по-особени коли. И дори не хвърли поглед на ресторанта, като влезе, а с неприлична безгрижност тръгна право към едно сепаре и седна.

Дойде да му сервира младо момиче с конска опашка. Той каза:

— Къде е възрастната жена, която беше тук снощи?

Очевидно тъпият идиот нещо се бе привързал — без съмнение Едипов комплекс.

Тъпото момиче ходеше за всичко да пита управителя. Върна се.

— Била е само временно на работа. Не можеш да си представиш как се сменя персонала в тези вериги от мотели. Какво ще си поръчаш?

— Шоколадова торта — каза Хелър. — Това е за начало. После… какво е това?

Посочи една снимка.

— Вафлите? — каза момичето. — Ами вафли, какво да са.

— Донесете ми пет — каза Хелър. — И три чаши главо… кафе.

Бързо си отбелязах. За мен беше ясно, че той просто имитира акцентите на хората, с които разговаря, но едва не направи нарушение на кодекса. Като се сдобия с кодовата хартия, всичко това ще го окачи на въжето.

Момичето му донесе голямо парче шоколадова торта и той за нула време я унищожи. После му донесе пет отделни чинии с вафли и той унищожи и тях. След това три чаши кафе. Той ги напълни със захар на бучки и бързо ги изгълта.

Момичето се въртеше наоколо, без да му носи сметката.

— Готин си — каза тя. — Скоро започва учебната година. В някой тукашен колеж ли ще се запишеш?

— Само минавам — каза Хелър.

— „Бибип“ — каза момичето и изчезна.

Върна се със сметката. Беше вписала всичко. Държеше се студено и враждебно. Дори бакшиша от един долар изглежда нямаше значение. Вече иззад гърба му се чу гласът ѝ:

— Все не ми върви.

Хелър се обърна към касиерката:

— Разбрах, че снощи ви гръмна лампата.

— Коя?

— Тази — каза Хелър и я потупа.

Касиерката попита управителя кой е пипал витринката с цигарите. Той отвърна:

— А, да. Някакъв външен бушон. Ама не изгоря. Бушонът по някакъв начин е бил изваден.

Хелър купи цял куп вестници и се върна в стаята си. Изведнъж разбрах, че е била изпусната златна възможност. Проклех Рат и Търб. Явно бяха в обсег от двеста мили от него, защото иначе нямаше да имам картина. Разчитаха на подслушвателните устройства, които бяха поставили в дрехите му, за да могат да го следят. Можех да ги изритам за това, че не са настоявали да получат приемник с печатащо устройство. Да, знаех, че е незаконно да носят в багажа си нещо по-голямо от малък предавател, който приличаше на будилник. Но те трябваше да си кажат: „Да ги «бибип» разпоредбите, трябва да помагаме на Грис!“ А не бяха. „Бибипци“, и двамата. Изпуснаха златна възможност да претършуват багажа му. А ако имах кодовата хартия, можех да си спестя всичко това.

Хелър извади автоматична четка, напълни я с течна паста и си изми зъбите, а аз толкова се вкиснах за куфарите, че за малко да пропусна едно истинско нарушение на кодекса. Тази автоматична четка може би имаше и етикет, че е произведена на Волтар. Не че някой на тази планета можеше да го разчете, но все пак това си беше чисто нарушение. Манията му за чистота щеше да го унищожи. Аз даже нямах автоматична четка — струват три кредита.

Хванал в двете ръце по един куфар и стиснал под едната мишница сака, а под другата — вестниците, Хелър слезе и отиде до колата.

И дали я огледа внимателно да види не е ли поставена бомба? Не! Само хвърли багажа отзад, остави вестниците на предната седалка, запали и потегли. Бях намалил звука, в случай че последва експлозия:

Качи се на магистрала 495, удобно седнал зад кормилото, после се прехвърли на 95 и спокойно, с петдесет и пет, се понесе сред красивата зеленина на Мериленд, без нито веднъж да погледне в огледалото да види не го ли следят. Знаех, че тази красота, която толкова го впечатли, е измамна. Някъде по пътя дебнеше смърт!

Влезе в Делъуеър, наслаждавайки се на всичко, включително и на оборите. Не зная защо така се вглеждаше във всичките тези птицеферми с големи табели. Там не биха се скрили снайперисти. Изведнъж един камион с ярък надпис Компания за пилета „Делъуеър“ го заобиколи да го задмине (той се влачеше) и Хелър се приближи толкова близо зад него, че едва не опря в каросерията му. Продължи да кара, залепен за камиона. Беше пълен с живи пилета и Хелър любопитно ги оглеждаше.

— Аха — промърмори той, — значи такива са пилетата!

Безнадежден! Абсолютно безнадежден!

След като подмина летище „Грейт Уилмингтън“, Хелър сви вдясно по огромния мост над река Делъуеър. Но дали мислеше за задачата си? Не!

Спря колата! Натисна спирачки точно по средата на моста, без да обръща внимание на тежкия трафик, на клаксоните и свистенето на спирачките!

При отчаяния опит да спре един голям камион поднесе и се обърна перпендикулярно на пътя, като блокира всички платна!

Хелър излезе. Остави колата в дясното платно, където бе спрял със запален мотор и излезе! Само бегло погледна бъркотията, която бе причините внезапното си спиране.

Отиде до парапета на моста и погледна долу река Делъуеър.

— Свети тракащи оръдия! — възкликна той на волтариански. Без да му прави никакво впечатление!

И какво гледаше? Гледаше надолу към мътната течаща вода. И какво толкова имаше да се види? Нищо, само мазни петна, стари автомобилни гуми и умрели котки. Е, трябва да призная, че река Делъуеър е голяма, особено в тази точка, защото преминава в залива Делъуеър и оттам се влива в Атлантическия океан.

Шофьорът на големия камион, който едва не се блъсна в кадилака, не можеше да излезе заради задръстеното движение. Ревеше нещо по посока на Хелър и размахваше юмруци. Виждах го само с периферното зрение на Хелър. Той не гледаше към него. Гледаше на североизток нагоре по реката. Шумът бе оглушителен. Клаксони, беснеещи шофьори и този от камиона. Наложи се да намаля звука.

Хелър не обръщаше внимание на вдигнатите юмруци и виковете по негов адрес. Точно по средата на една гневна тирада от рода на „ти, «бибип» хлапе“ и т.н., Хелър каза:

— Натам има ли град?

— Господи! — избухна шофьорът на камиона. — Откъде си, по дяволите?

Хелър толкова съсредоточено си мислеше за своите работи, че каза:

— От Манко.

После, отново прекъсвайки нещо от рода на: „Не ме е грижа, ако ще да си от ада“, Хелър каза:

— Попитах ви, има ли нагоре по реката град? Олеле! Това беше режещият му висок флотски глас! Бързо намалих още малко звука.

Шофьорът каза:

— Филаделфия, тъп и невеж „бибип“…

Хелър пак го прекъсна:

— Това да не би да им е отходният канал?

— Естествено, че това им е „бибип“ отходният канал! — изкрещя разяреният шофьор на камиона.

— Боже господи! — каза Хелър на английски.

И без да обръща никакво внимание на мъжа, на тълпата и на размаханите юмруци, Хелър се качи в колата и потегли.

Клатеше глава:

— В този град трябва да има поне сто милиона хора и нямат пречиствателна система. МРЪ-Ъ-СО-ТИЯ! Боже! Както казах, изобщо не си гледаше работата. Всеки снайперист можеше да го задмине и да го застреля.

Но сега вече го хванах. На практика той бе съобщил на земен откъде е! Започнах да си го записвам, но след това помислих и реших да прочета отново параграф а-36-544 М, точка В. Бегло си спомнях, че може да бъде интерпретирано като „довеждане до съзнанието на чуждоземен, че на планетата е извършено кацане“. Но не можех да бъда сигурен. Дали шофьорът на камиона е съзнавал какво означава точният отговор на Хелър? Не успях да намеря книгата.

Когато пак седнах пред екрана, Хелър беше стигнал до граничния път с Ню Джърси и си караше с петдесет и пет. Беше се успокоил. Всички прозорци бяха затворени и климатикът работеше, значи денят сигурно е горещ.

Движението бе много натоварено. Тази гранична магистрала е една от най-претоварените в света. По нея минава три пъти повече движение, отколкото е било предвиждано при изграждането ѝ и въпреки високите цени на бензина и колите и последвалото разреждане на движението, камионите задръстваха над десетте платна. Като че ли около Хелър най-много бяха портокалите от Флорида.

Той кара известно време и после, вероятно защото е решил, че портокалите може би миришат — един голям камион се бе сблъскал и целият път бе осеян с портокали — Хелър отвори прозореца.

Подуши въздуха.

Изведнъж тръсна глава, сякаш, за да му се проясни.

Пак подуши.

После кихна.

Ами да, естествено, че ще кихне. Щатът Ню Джърси, особено край граничната магистрала, има един от най-високите проценти замърсяване на въздуха в света. Можех и аз да му го кажа. Всички го знаят.

Камиони или не, Хелър извади бележника си и записа няколко процента на серен двуокис и още няколко символи, които не познавах.

Затвори прозореца. И каза на цялата планета:

— Много скоро ще ви се наложи да използвате ножовки, за да може да се придвижва самолет през това нещо! Как го правите толкова бързо? Тук, на това място процентът се вдигна с 0.06 само за интервала между двете ми измервания.

Покара известно време и си каза:

— Най-добре да се залавям за работа.

Но изминаха доста мили, преди да започне да действа. Пък и това, което направи, изглеждаше напълно безсмислено.

Извърши възможно най-тъпото нещо, за да се освободи от преследвачи.

По някакъв начин бе изпреварил купищата портокали от Флорида. Пред него се разстилаха мили наред празно шосе от две ленти. Пътят беше абсолютно равен, никакъв пейзаж, никакви отбивки.

Въпреки сериозното предупреждение от Стюпуиц и Молин, Хелър изведнъж настъпи газта и колата полетя с деветдесет мили в час. Помислих си, че най-накрая му е дошъл умът в главата. Бърза, за да се измъкне.

Но това не беше максималната скорост, с която можеше да се движи. Ако се опитваше да бяга, трябваше да натисне още повече.

Хелър се носеше напред и често поглеждаше в огледалото.

Нямаше къде да се скрие! Така никога не можеше да избяга!

Измина три мили.

И после, все още изцяло във видимостта на другите, сякаш точно това искаше — да го забележат — той плати таксата и напусна магистралата през един изход.

Спря. Паркира колата встрани на пътя, така че да не се вижда. Продължи да си седи вътре и да наблюдава изхода.

След малко взе един вестник и започна да чете, като от време на време вдигаше поглед към изхода.

Попадна на историйка, която го очарова. Беше в „Ню Йорк Дейли“, рубриката „Измет“.

По никакъв начин не можех да си обясня какво толкова интересно намира Хелър в тази история. По принцип четеше толкова бързо, че за мен бе объркващо да го гледам как десет минути седи над една колонка от вестник.

Но за да бъда честен трябва да допусна, че раздразнението ми може би идваше и от факта, че държеше вестника сгънат. А точно там имаше едно комиксче за Бъгз Бъни, което се виждаше само наполовина. Бъгз държеше Елмър Фад във вана със сок от моркови и понеже не можех да прочета началото, не знаех как Елмър се е озовал там и защо. Дали Елмър не е бил болен? Дали пък ваната не е била приготвена от Елмър като капан, в който се е озовал самият той? Нямаше как да кажа на Хелър да разгърне вестника, за да прочета. Много потискащо!

Най-сетне Хелър си погледна часовника. Божичко, носеше боен инженерен часовник! И се виждаше съвсем ясно. Естествено, отбелязах го като стопроцентово нарушение на кодекса. Но се спрях — представляваше плосък кръг с малка дупка в средата. Земните могат да го объркат с гривна или нещо такова.

Той завъртя китката си, обръщайки часовника надолу и го докосна. И преди бях забелязвал, че това му е нещо като нервен тик. Но за първи път му обръщах повече внимание. Това показваше, че той все пак има някакви нерви.

Прозя се — още един симптом за нервно напрежение. Погледна към изхода от магистралата. През цялото време, откак седеше тук, нито една кола не бе минала през него.

— Значи — каза той, — няма никакви „Слинкъртън“.

Чак сега ми светна какво е възнамерявал да направи. Във Флота сигурно си имаха бойни тактики и той упражняваше една от тях. Беше устроил засада на преследвачите. Но понеже нямаше оръжие, явно го е направил автоматично, вследствие на натрупващото се нервно напрежение.

Трябва да е било това, защото Хелър запали кадилака, без съмнение разочарован, че клопката му не е успяла, премина през сложната система от изходи и входове, извеждащи на граничната магистрала, дадоха му още един билет и пак потегли на североизток.

Движението бе доста натоварено и като се прибавят всички тези камиони, които лъкатушеха през цялото време, опитвайки да се изпреварват, всеки нормален шофьор би бил съсредоточен само в карането. Но Хелър от време на време намираше време да прочете някоя статия от рода на „Икономическият хаос дебне според финансовите експерти от компания «Мерил Бул»“.

Експертът, който следеше Хелър знаеше, че хаосът, който дебне него, не е само икономически. Агнето, тръгнало на заколение, според мен имаше по-големи шансове от този идиот!

Глава осма

Хелър пристигна на мястото на срещата в 4.30 следобед. Беше карал бавно и често бе спирал по пътя, но пак подрани с десет минути.

Небрежно паркира кадилака и си проправи път през лудницата от уморени деца и лоши родители, които обикновено задръстват подобни места за почивка по магистралите.

Хелър стигна до ресторанта и веднага седна на една маса.

Замръзнах! Точно в отсрещния край на ресторанта забелязах лице, което ми бе смътно познато. Хелър не го забеляза, но аз — да. Събрах кураж и като използвах втория екран, върнах записа назад и го спрях на кадъра с лицето.

Формата бе определено сицилианска. Лицето беше набраздено от белези. Голям белег от нож минаваше от ъгълчето на устата долу до лявото ухо. Очите напомняха влечуго. Но не можах да го позная.

Бързо свалих от полицата фотоапарат и го снимах отблизо, без да изключвам екрана. Веднага извадих готовата снимка и я снех върху земна хартия.

Видях на екрана висок сивокос мъж да се приближава до сицилианеца. Сицилианецът показа на сивокосия нещо, което стискаше в ръката си. Снимка? И после почти незабелязано кимна към Хелър.

Сицилианецът беше само изпълнител.

Сивокосият се оттегли и небрежно се облегна на стената. Носеше бомбе. Беше безупречно облечен, костюм от три части със сива жилетка. Имаше пенсне, прикрепено към черна верижка. Носеше и чадър.

Хелър си поръча сандвич и го изяде със „Севън-ъп“. Тъкмо му донесоха сметката и сивокосият се приближи към него.

Докосна с пръст бомбето си и каза:

— Аз съм Батълсби, млади господарю. Господин Бери искаше да бъде сигурен, че сте пристигнал жив и здрав. Аз ще ви покажа къде да идете. Ако сте готов, имате ли нещо против да тръгваме?

Съвършен английски акцент, перфектна имитация на стария семеен слуга.

Хелър просто стана, плати сметката и последва Батълсби навън.

Сицилианецът ги задмина и като стигнаха паркинга, се качи в една кола.

Батълсби отвори на Хелър вратата на кадилака и му помогна да седне пред кормилото. После заобиколи и се качи на предната седалка. — Ако обичате, продължавайте да карате по граничната магистрала. Аз ще ви покажа къде да отбиете.

Хелър видя, че отзад ги следваше колата на сицилианеца, но повече не ѝ обърна внимание.

— Ще оставим тази кола в гараж в Уихокън — каза Батълсби.

— Защо? — попита Хелър.

— О, драги — каза Батълсби. — Никой не ходи до Ню Йорк по този път през реката! Опазил ни бог! Движението в Манхатън е гробница за коли — стават катастрофи, сблъсъци. Всеки разумен човек оставя колата си на брега откъм Ню Джърси и взема такси до Ню Йорк. А в Ню Йорк човек се придвижва само с такси. — Изведнъж леко се засмя. — Нека такситата да се трошат. Колата ви ще е на съвсем сигурно място в гаража в Ню Джърси.

Хелър продължи да кара, без да каже нищо.

Батълсби пак подхвана:

— Господин Бери ужасно съжалява, но има работа в града. Уредил е младият джентълмен да отседне в хотел Брюстър на 22-ра улица. Ето картата за хотела.

И я пъхна във външния горен джоб на сакото на Хелър.

— Господин Бери уточни всички подробности. Младият джентълмен е очакван. Не трябва да се регистрира с истинското си име, а инкогнито, като всички млади джентълмени. Така правят младите господа, когато отиват в града да се поразвлекат.

Господин Бери лично ще ви посети в хотела утре сутринта точно в осем. Помоли ме да ви уверя, че сте в пълна безопасност, че никой не ви е ядосан и всички ви мислят само доброто. И така, ще го чакате ли в хотела?

— Защо не — каза Хелър.

Идиот! Това ще е мястото на удара! Или нещо ще стане още преди това?

Батълсби му показа къде да слезе от магистралата и тръгнаха по път, който, според указателните знаци, водеше към тунел „Линкълн“. Отбиха след един знак „Булевард Дж. Ф. Кенеди“ и скоро се озоваха в квартал Уихокън в Ню Джърси, който не изглеждаше нищо особено.

Завиха по 34-та Улица, лъжливият семеен слуга даде още упътвания и не след дълго стигнаха пред една голяма, но стара сграда — гаража.

Придружителят излезе, почука на вратата три пъти, след това още два пъти с дръжката на чадъра и след миг грамадната механична врата се отвори. Откри се голямо тъмно пространство.

Пред тях изникна доста пълен младеж с големи, някак изплашени очи, облечен с опръскан от боя работен комбинезон и посочи с ръка къде да оставят колата.

Хелър подкара натам.

По пода имаше петна от боя. Имаше и няколко стари машини, с които очевидно работеха. Но нямаше никакви други коли.

Далеч в края се виждаше място, което изглеждаше по-чисто и не бе оплескано с боя. Хелър спря колата. Излезе и отвори багажника; Батълсби се зае с багажа, но не успя да го вземе целия и Хелър помогна с единия куфар.

Пълният младеж се приближи и прочета ръка.

— Ключовете — каза той. — Може да се наложи да я преместим.

Хелър отдели ключовете и аз за пръв път забелязах, че на ключодържателя имаше две връзки. И идиотът подаде едната.

Излязоха отвън, където вече ги чакаше такси! Шофьорът бе с ниско свален над очите каскет, вероятно за да си скрие лицето. Батълсби натовари багажа и отстъпи назад, като отвори вратата да влезе Хелър. Хелър се качи, но Батълсби остана отвън.

— Няма ли да дойдете с мен? — попита Хелър.

— О, драги не. Да влизам в Манхатън, без да ми се налага? Ужасно място. Няма ни една здрава кола. Ще дойдат да ме вземат направо оттук. Шофьор, закарайте младият джентълмен в хотел Брюстър на 22-ра улица. И внимавайте, без никакви произшествия.

Колата потегли, а зад тях тръгна старата бричка на сицилианеца, в която се качи Батълсби.

Не след дълго влязоха в тунел „Линкълн“ и Хелър изглежда повече се заинтересува от тухления градеж, отколкото от това, че бе тръгнал към гибелта си.

Като излязоха изпод реката, очите му започнаха да шарят във всички посоки, зърнали за пръв път Ню Йорк. Явно му направиха впечатление оградите от двете страни на пътя. Вярно е, че оградите в Ню Йорк са най-очуканите и блъскани огради в света. Оглеждаше вдлъбнатините, край които минаваха и свитите калници на паркираните коли и сигурно е повярвал на обяснението на Батълсби. Но аз не. Бери успешно бе успял да заличи връзката на предполагаемия Джон Дълбърт Роксентър Младши с колата — единствената възможна следа за ФБР.

Най-накрая пристигнаха на 22-ра Улица, която бе доста тясна. След малко спряха пред хотел „Брюстър“, който бе доста нисък.

Сградите в тази неугледна част на града бяха най-много по два-три етажа. Най-многобройни бяха кофите за боклук.

„Брюстър“ може и да не беше най-лошият хотел в Ню Йорк, но беше от типа, в който скитниците отсядат, като намерят малко пари.

Хелър свали багажа и плати на шофьора, на когото вероятно вече му бе платено и спря пред бюрото в тясното подобие на фоайе.

Регистраторът, със съвсем сив цвят на лицето и хлътнали очи, го погледна и посегна да му даде ключовете. Всичко трябва да е било нагласено, до номера на стаята.

Подадоха му регистрационна карта и Хелър се подписа със светнало лице: „Ал Капоне. Адрес: Синг Синг“.

Чиновникът му даде ключа, без дори да си направи труд да погледне написаното.

Хелър натъпка багажа си в асансьора, пресметна, че трябва да иде на четвъртия етаж и след малко вече беше в стаята си.

Каква мизерия! Двойно легло на отсрещната стена. Едно кресло. Един обикновен стол. До креслото маса, баня от 1890 година и телевизор.

Хелър остави багажа на леглото и отиде до двойния прозорец. Отсреща на улицата имаше сграда с абсолютно същите размери. Покривът бе равен и имаше парапет — идеален за снайперистка позиция.

Но Хелър не обърна никакво внимание. Опита се да включи телевизора. Имаше звук и картина, но беше черно-бял.

Хелър го почука отстрани. После започна да човърка настройващите копчета и картината съвсем се влоши. След това отвори капака, откри още копчета и ги завъртя с инструмент от собствения си комплект.

Не можех да разбера какво бе намислил. Да постави бомба? Или нещо също толкова смислено?

Но изведнъж се сетих — звукът не бе стерео, картината не бе цветна. Глупакът си е помислил, че телевизорът е счупен!

Най-после нагласи вътрешните бутони, после и външните и върна предишните картина и звук.

Завъртя леко телевизора и премести пред него креслото. Гърбът на стола бе право пред прозореца! Боже мой, не разбираше ли, че оттам ще дойде изстрелът?

И след това този кръгъл глупак седна и изгледа от край до край вечерните новини с всичките кървави подробности.

После намери на един канал някакъв филм и през цялото време се прозяваше, докато мафията спечели на американците Втората световна война в Италия.

Не изчаках да видя края. Грабнах хартиената снимка и хукнах по тунела към офиса на Фахт.

Тикнах снимката под носа му.

— Кой е този? — попитах аз.

Той повдигна рамене и посочи чекмеджетата, на които бе написано: „Досиета на студенти“. Сред всичко останало в тях имаше и списъци с клиенти-мошеници, на които не бе разумно да продаваме.

Половин час се рових — как жадувах за свястна компютърна система, макар че бе незаконно да се инсталира такава на друга планета.

Открих го!

Няма грешка!

Идвал е два пъти в Турция да провери как работят купувачите за мафията.

Казваше се Раза Лузеини. Работеше за мафията на Фаустино „Примката“ Наркотичи в Ню Йорк, а тя е свързана с фармацевтична компания „И. Г. Барбен“.

Важни хора.

Чрез тях Роксентър осъществяваше контрола си над наркоиндустрията!

И този Раза Лузеини, съветник и административен глава на най-могъщата мафиотска банда в Ню Йорк, бе пристигнал лично, за да убие собственоръчно Хелър.

На един от най-добрите ни клиенти е отредена задачата да пречука Хелър!

Беше справедливо, естествено, но никой от тези хора нямаше как да знае за връзката на Хелър с всичко това. Но Ломбар е знаел. Той отлично е разбирал какъв гняв ще предизвика в лагера на Роксентър фактът, че се появява самозванец. Името Роксентър е свято!

Изпитах страхопочитание към Ломбар. Беше натикал Хелър право в устата на лъва. За момент, когато Хелър беше във Вашингтон при ФБР, помислих, че Ломбар е сбъркал. Но не! Властта и силата на Апарата достигаше абсолютно навсякъде, прокарвана от безмозъчни кукли на конци.

И само след миг страхопочитанието ми премина в гадене. Хелър имаше връзка с Великия съвет, за която Ломбар не е знаел. А аз нямах кодовата хартия!

Нямаше никакъв начин да се претърси навреме багажа на Хелър.

Тази планета вече бе пътник.

Но кой го бе грижа за планетата. Аз, Солтан Грис, щях да загина в ехото на един фатален изстрел, минал през онзи прозорец!

Глава девета

В седем и десет нюйоркско време на вратата на Хелър се почука. Несръчен разносвач с надпис „Гълпинкъл Деликатесен“ върху работната престилка подаде на Хелър книжен плик.

Хелър го взе!

— Ще струва два долара и още половин бакшиш — каза момчето.

Хелър изчисли, че това прави два долара и петдесет цента, плати и затвори вратата. Отвори плика и намери пластмасово канче с кафе и две желирани кифли.

В такъв хотел е изключено да има обслужване по стаите! Дали в храната няма отрова? Или наркотици?

Хелър подуши кафето. Разопакова едната кифла и подуши и нея. И „бибип“ глупакът започна да яде. Не умря, дори не припадна, затова реших, че с пращането на закуската просто са искали да се уверят, че Хелър не е излизал от стаята си и не се е разхождал навън, за да го забележат други.

Хелър си сложи чист бейзболен пуловер. Като се облече, среса косата си. Изми си зъбите с автоматичната четка.

Започна да подрежда стаята. Бутна креслото до прозореца с облегалката навън, премести масата до него, малко по-вляво и сложи пред нея обикновения стол. След това взе двата стъклени пепелника и ги остави на масата близо до креслото.

После, понеже явно бездействието не му понасяше, забеляза, че бравата на вратата не е добре притегната. Извади един инструмент от своя комплект и я стегна. След това отключи и остави така вратата.

Отиде до леглото, оправи го, качи двата куфара и ги отвори широко.

Изпразни сака и натрупа цялото му съдържание в горната част на леглото.

Портативният радиокасетофон, което бе купил, привлече вниманието му. Позанимава се с него и намери една-две станции. Явно му беше забавно, че музиката не е стерео. Как би могла, като се има предвид каква електроника имат на тази планета. Това нещо бе направено само за да виси на китката, прикрепено с лента. Хелър отиде с радиото до креслото и седна. Заслуша се в сутрешните новини. Играчки! Всичките от Флота са луди за играчки. Очакваше го нападение, а той се забавлява с играчки. Нападенията, убийствата и корупцията на политиците в Ню Йорк не са никакви новини.

Наближаваше осем. Хелър стана и отиде до прозореца. Загледа се долу в улицата, може би искаше да види кога ще пристигне посетителят му.

Но аз забелязах нещо друго! С периферното му зрение забелязах как от вратата на отсрещния покрив излиза мъж! Мъж с калъф за цигулка!

Хелър се върна в стаята и пак седна. По радиото предаваха последните новини.

Вратата на асансьора в другия край на коридора се отвори. Вероятно, защото играчката му беше нова, Хелър доста си поигра, докато разбере как се изключва. Пусна радиокасетофона в един от отворените куфари, дръпна се назад и пак седна в креслото.

На вратата се почука. Хелър каза:

— Влез. Отворено е.

Влезе идеално облеченият адвокат от Уолстрийт. Облеклото е легендарно — сив костюм тройка, без шапка. Безупречно чист. Сух като сушена слива заради всичките си адвокатски грехове. Носеше дебел куфар.

— Аз съм господин Бери от „Суиндъл и Крауч“ — каза той. Подчертан „Айви Лийг“ акцент.

Хелър посочи обикновения стол, Бери седна и остави куфара до себе си. Нямаше намерение да губи време.

— Откъде ти хрумна това? — каза той.

— Ами, на повечето хора им хрумват разни неща — отвърна Хелър.

— Някой убеждавал ли те е да постъпиш така?

— Аз никого не познавам тук — каза Хелър.

— Колко пъти досега си използвал името Дълбърт Джон Роксентър Младши?

— Не съм го използвал! — каза Хелър.

— Не го ли каза на хората, които те посрещнаха? Аха! Раза Лузеини и Батълсби не бяха посветени!

Те само са имали задачата да придружат едно анонимно лице. Господин Бери се е погрижил никой да не разбере.

— Не — каза Хелър. — Никой не се е обръщал към мен по име и аз не съм си казвал името на никого.

Бери сякаш си отдъхна.

— О, изглежда си имам работа с един много дискретен младеж.

— Точно така — каза Хелър.

— В теб ли са документите?

— Да, в сакото са ми.

Бери ги извади. Не пропусна да погледне какво има в джобовете. Седна на мястото си.

— ФБР извади ли копия? — попита Бери.

— Четоха ги по телефона, а през останалото време бяха оставени на бюрото, с лицевата част надолу.

Бери оставаше все по-доволен. Почти се усмихваше, ако изобщо за адвокатите от Уолстрийт може да се каже, че се усмихват. Обикновено изкривяват леко ъгълчетата на устата си.

— И ти също имаш само един екземпляр?

— Можете да претърсите всичко — каза Хелър. — Имам сако, бейзболни дрехи и багажа в куфарите.

Бери пак стана и претърси спортните дрехи. Търсеше етикети! Сега вече ми бе ясно какво възнамерява.

Адвокатът се заплете в рибарските принадлежности. Убоде се на една кукичка и внимателно си измъкна ръката. Прегледа останалото много предпазливо.

С потрепващи ъгълчета на устата Бери се върна и отново седна срещу Хелър.

— Мога да ти предложа сделка — каза той. — Даваш ми тези документи, а в замяна аз ти давам нови, напълно легални, плюс двайсет и пет хиляди долара.

— Я да ги видим — каза Хелър.

Бери отвори куфарчето си. Извади свидетелство за раждане — от област Биб, Джорджия. Пишеше, че ДЖЕРОМ ТЕРЪНС УИСТЪР е роден в болницата „Мейкън“ преди седемнайсет години, от родители Анес и Джералд Къртис Уистър. Бебето е бяло, русо и мъжко.

— Съвсем законно е — каза Бери. — И двамата родители са мъртви, няма братя, сестри или други роднини.

Хелър направи жест да му дадат и другите документи. Бери извади свидетелство за завършена военна академия „Сейнт Ли“. Всички оценки бяха тройки!

— Тук няма свидетелство за завършено средно образование — каза Хелър.

— А, пропускаш нещо. Според това свидетелство си учил една година повече, отколкото в предишното. Още само една година и получаваш бакалавърска степен. Сигурно смяташ да си довършиш колежа, така ли е?

— Хората не ти обръщат внимание, ако нямаш диплома — каза Хелър.

— Изключително вярно — каза Бери. — Аз самият не бих могъл да се изразя по-правилно. Така че, сам виждаш, че в случая печелиш. Още една година и ще имаш диплома.

Бързо впрегнах мозъка си да видя каква е уловката. Сетих се. С тези тройки много трудно ще го приемат в някой колеж, а ако пропусне една година (Бери нямаше как да знае, че е пропуснал всичките години земно образование) — окончателно ще се провали. Освен това Бери знаеше, че тези оценки никога няма да бъдат показани. Така научих още нещо за него — беше хитър. Беше предвидил всичко, дори когато успехът на плана му изглеждаше съвсем сигурен.

— Сега имаш повече от преди — каза Бери. — Постъпвам напълно честно с теб.

Честен адвокат от Уолстрийт, си казах. Хелър показа, че иска още документи.

— Това е шофьорската ти книжка — каза Бери. — Издадена е в Ню Джърси и е валидна за Ню Йорк. И забележи, че е за всякакви моторни превозни средства, включително и мотопеди. Това е в замяна за Вашингтонската книжка, която ми даде. Виждаш ли колко съм щедър?

Хелър я огледа.

— А това е новият талон на колата ти. Ето и номерата. Забележи, че са за Ню Джърси, но са напълно валидни за Ню Йорк. Ще ги взема аз и ще ги дам да ги поставят на колата ти. Ти ще си я прибереш, нали?

Хелър кимна и Бери видимо се успокои. Но Хелър продължаваше да чака други документи.

— Ето карта за социална осигуровка — каза Бери. — Съвсем нова е, понеже преди не си работил нищо. Много е важна при доказване на самоличността.

Самоличността на труп, си казах.

Хелър очакваше още. Ъгълчетата на устата на Бери трепнаха и той му подаде щатски паспорт. Хелър го отвори и се опули при вида на собствената си снимка.

— Откъде я имате?

— От снощи. Затова трябваше да спреш в Силвър Спринг.

— Просветването по време на вечеря? — попита Хелър.

— Нищо не ти коства. Всъщност, можеш да си получиш останалите снимки. Няма да ми трябват.

И подаде на Хелър още десетина паспортни снимки.

— Как мога да бъда сигурен, че тази самоличност е законна. Откъде сте я взели?

— Драги приятелю — каза Бери, — правителството непрекъснато издава законни документи за самоличност. Има свидетели, които те трябва да прикриват — например хора, дали показания с риск за живота си. Това се прави непрекъснато от държавните власти. А ние, така да се каже, притежаваме тези органи на властта. Ти си проявил голяма изобретателност да се добереш до нас. Но ние сме просто любезни, нищо повече.

Роксентър любезен? О, богове!

— Не се безпокой за валидността на всеки един документ — каза Бери. — За мен не би било никак добре, ако са фалшиви.

Точно така, господин Бери, скръцнах със зъби. Документите на труповете се проверяват много щателно!

— А сега въпроса с парите — и той извади две пачки от куфара. — Двайсет и пет хиляди долара, всички в стари банкноти, немаркирани и неописани.

Хелър остави парите на масата зад пепелниците.

— Само още едно нещо — каза Бери. — В Ню Йорк е незаконно да се регистрираш в хотел с фалшиво име. В действителност, счита се за престъпление.

О, каква лъжа!

— Тъй че донесох непопълнена регистрационна карта. Попълни я с новото си име и срещу адреса пиши просто „Мейкън, Джорджия“. Това е всичко.

Хелър взе картата и я постави на коляното си.

— Още нещо — каза той. — Да?

— Останалите пари в куфара.

— О! — Възкликна Бери, сякаш го бяха ударили в слънчевия сплит.

Аха, и този беше мошеник. Вероятно е смятал да задържи част от сумата за себе си.

— Трудно може да се спазари с теб човек, младежо — каза Бери.

Но Хелър просто протегна ръка. Бери извади пачка пари от куфара.

— Това са още двайсет и пет хиляди — каза той.

Хелър ги сложи при другите. Получи се доста голяма купчина. И след това подписа регистрационната карта, сякаш подписваше смъртната си присъда: „Джером Терънс Уистър, Мейкън, Джорджия“.

Бери каза:

— Не е лесно да се спазари с теб човек. Но това не е лошо. Мога да кажа, че ще напреднеш в живота.

През оставащите пет минути, мислено го допълних аз. Още щом излезеш от тази стая, господин Бери, и си осигуриш алиби, през прозореца ще долети куршум и край с Хелър! И с мен!

Бери стана.

— Всичко ли взех?

Ухили се и показа на Хелър, че куфарът му е останал празен. После прибра старите документи и новите регистрационни номера на колата. Сигурно злорадстваше отвътре. Внимателно огледа стаята. Тръгна към вратата.

— И още нещо — каза Хелър. — Вдигнете слушалката и кажете на регистратора да излезе на улицата и да каже на снайпериста на покрива да заповяда в стаята ми.

Бери замръзна. След това бързо посегна към бравата.

Тя остана в ръката му!

За момент се вторачи в нея.

После я пусна и ръката му моментално се насочи към вътрешния джоб на сакото. Ще извади пистолет!

Хелър посегна встрани. Толкова бързо грабна един стъклен пепелник, че ръката му се размаза на екрана.

Пепелникът изхвърча, уцели Бери в ръката и се удари във вратата. Върху Бери и по пода се посипаха ситни стъкълца.

Адвокатът отстъпи, без да може да си мръдне ръката и зяпна Хелър.

Вторият пепелник бе в ръката му.

— С този мога да ти откъсна главата — каза Хелър. Бери трепереше и се държеше за ръката. Отиде до телефона. Каза на регистратора да излезе на улицата, да викне към покрива на отсрещната сграда и да каже на мъжа отгоре бързо да се качи в стаята.

Единствената светлина в стаята идваше от прозореца, но пердетата бяха спуснати и не бе много светло. Хелър спокойно стана и взе пистолета на Бери.

— Просто седни на леглото, за да се виждаш още от вратата и си придай спокоен вид.

— Мисля, че ми счупи ръката.

— По-добре ръката, отколкото главата. А сега, като почука, кажи му със спокоен глас да влезе.

Зачакаха. Хелър се бе облегнал на стената до вратата.

След около пет минути се почука.

— Влез — каза Бери.

Вратата се отвори и в стаята пристъпи мъж.

Хелър силно стовари юмрук зад врата му. Това го изстреля напред към Бери.

Калъфът от цигулка падна.

В момента, в който снайперистът се понесе напред и мина край Хелър, Хелър бе успял да извади от кобура на кръста му Кобра Колт.

Понеже имаше два пистолета, Хелър прибра Кобрата в джоба си. Направи крачка напред и завъртя снайпериста по гръб. Беше кльощава мижитурка с много следи от наказания по лицето. Хелър извади една пачка от вътрешния му джоб.

Снайперистът злобно изсъска на Бери:

— Нали каза, че бил само един хлапак!

Беше бесен.

Хелър пристъпи напред. Посегна с ръка и убиецът се присви. Хелър си прибра новите документи и портфейла.

Придърпа с крак куфарчето на Бери и го отвори. Извади само регистрационните номера на колата.

— Спазвам сделката, господин Бери. Купихте си документи и ви ги оставям. Получих документи в замяна и ще ги задържа. Сделката си е сделка.

Хелър премести номерата до стената, но останаха извън обсега им.

— Както и да е, господин Бери, нещо ми подсказва, че не сте човек на честта. Така че…

Извади радиокасетофона от куфара си. Натисна бутона за превъртане назад. След секунда го включи. Чу се гласът на Хелър:

— Влез. Отворено е. И после Бери:

— Аз съм господин Бери от „Суиндъл и Крауч“. Всичко бе записано на касетата.

— Така че — продължи Хелър, — ще оставим това на сигурно място в случай че с мен се случи нещо странно.

— Записите не се приемат като доказателство в съда — изсмя се Бери.

— Затова съм предвидил още нещо — каза Хелър.

— Омръзнаха ми твоите „още нещо“! — Каза Бери. Хелър взе портфейла на снайпериста. Извади малък бележник и много бързо си записа всички данни. След това прочете на глас името на престъпника: „Торпедо Фиакола“. Добави и домашния му адрес и номера на социалната осигуровка.

Хелър взе парите, които бе извадил от джоба на убиеца.

— Като гледам, това са към пет хиляди. Прибра ги в портфейла и той се изду.

— Сигурно са половината от договорената сума. Даде портфейла на гангстера.

— Не искам да ме обвиняват, че отнемам хляба на някого. Затова плащам за живота на господин Бери.

Бери и гангстерът се спогледаха и после погледнаха към Хелър.

— Но не искам веднага да се изпълнява договора. Ако се окаже, че някой от тези документи не е точен или ако чуя край ушите ми да свистят куршумите на Бери, ще ти звънна да изпълниш договора. След това ще ти платя още пет хиляди в брой.

Сигурно му се е усмихнал. Човекът не знаеше какво да мисли.

— Не се безпокой, мога да се свържа с теб. Тук имам адреса и телефона на майка ти.

Гангстерът се сви. Не мисля, че Хелър схвана, че за гангстера думите му означаваха, че ако не си свърши работата, ще пострада майка му. Но бях сигурен, че гангстерът ги прие точно така.

Бери бе друго нещо. Докато Хелър го обхождаше с поглед, забелязах, че е намислил нещо.

— Няма защо да се страхувате от мен, господин Бери — каза Хелър. — Имате моите документи. Няма да нарушавам сделката, докато вие не я нарушите. Нека да се разберем така.

Хелър извади патроните от револверите. Замръзнах. Сега не ги държеше под прицел!

Хелър отвори калъфа за цигулка и прегледа разглобения снайпер. Взе всички патрони. Върна им оръжията, калъфа и куфара. Развъртя бравата с отвертка и отвори вратата.

Любезно им се поклони и им направи знак да тръгват.

— Дано никога повече да не ни се наложи да се срещнем — каза Хелър.

Бери му хвърли поглед, с който можеше да унищожи каменна статуя. Излязоха.

Хелър беше глупак! Представите му за величавост и геройство може би щяха да бъдат от полза на друго място и в друг момент, но не и в Ню Йорк. Ню Йорк, планета Земя — Блито-3!

Трябваше тихо и безшумно да убие и двамата. Така би направил един професионалист.

Хелър бе унижил един от най-влиятелните адвокати на планетата и бе надиграл Роксентър, — а той никога не търпи подобни неща.

И после, сякаш изобщо не си беше спечелил смъртни врагове, Хелър завъртя обратно дръжката на бравата, опакова си нещата и почисти всичко. Сложи си бейзболната шапка пред огледалото и каза:

— Школата на ФБР е безгрешна.

И се засмя.

Но не го бяха научили на всичко. Бери вече бе осъзнал, че всяка заплаха за Хелър, независимо откъде идва, можеше да се изтълкува от Джеръм Терънс Уистър като заплаха от Бери. Не му оставаше друг избор, освен по някакъв начин — ако не веднага, то в някой удобен бъдещ момент — да използва много по-ефективни методи да унищожи Джеръм Терънс Уистър. Добрите адвокати от Уолстрийт никога не губят. Те само отлагат.

Бери командваше с едно помръдване на пръста не само отделни правителствени служби, но и цели правителства. Можеше да насъска срещу Хелър когото поиска. Парите не значеха нищо за него. Много беше вероятно в тази същата минута той вече да предлага на Торпедо Фиакола три пъти повече от това, което Хелър му бе обещал, за да направи още един опит. И Фиакола, отчаян от глупавата заплаха към майка му, а също и от провала си днес, би направил всичко.

Хелър се занимаваше с неща, от които разбираше твърде малко. Освен това беше прекалено мекушав! Шпионите са опасни и смъртоносни същества, като криещи се скорпиони. Не си излизат от вратата с песен на уста, след като са задействали най-могъщата и отмъстителна машина на планетата — властта на Роксентър.

Аз седях и скърбях. Не можех да измисля нищо, за да се сдобия с тази кодова хартия, преди да убият Хелър. Нищо чудно, че продължителността на живота на бойните инженери се изчисляваше само на няколко години служба. А на ръководителя на боен инженер можеше да се падне още по-къс живот!

Седях си в стаята и тъжах, когато при мен се втурна специален пратеник на Фахт с дневната сводка от Търб и Рат. В нея се казваше: „Той се регистрира в хотел «Брюстър» и току-що си тръгна от там.“ Богове, даже от собствените си хора не можех да очаквам никаква помощ! Дори едно бъдеще в ада ще е по-светло от моето!