Черно сътворение

Глава първа

След по-малко от два часа аз си седях в тайната стая във вилата, на около 105 градуса географска дължина от Хелър и следях всяко едно негово движение.

Бях изпаднал в екстаз! Картината на екрана бе брилянтна! Звукът бе идеален, чуваха се даже щурците! Реле 831 си вършеше работата!

Трябваше да върна малко записа до мястото, където той слезе от кораба.

Ето го, носи двата тежки куфара и бавно се носи във вирджинската нощ. Отсреща имаше някаква ферма и от обора идваше светлина.

Всеки истински шпионин, дори да е със съвсем малък опит, би я заобиколил отдалеч. Но не и Хелър!

Чу се ръмжене.

След това силен лай.

Едно грамадно овчарско куче му се изпречи на пътя.

Изхилих се, защото се сетих, че Хелър май никога не бе виждал куче. Най-близо до кучетата бяха копоите от Флистан, които ако бяха домашни животни, се специализираха да дъвчат цялото семейство.

Кучето седеше пред него с оголени зъби. Беше приклекнало на земята. Знаех, че ще го нападне. Сбогом, Хелър. Цялата работа ще приключи още тук, в горещата вирджинска нощ, при това между зъбите на куче!

Засили се и скочи във въздуха, със зъби, насочени право към гърлото на Хелър!

Хелър пусна куфарите.

Ръцете му се стрелнаха напред.

Сграбчи кучето за кожата от двете страни на челюстта!

Завъртя се на пети и като използва инерцията на кучето, запрати го на двайсет фута зад гърба си!

То полетя. С тъп звук се блъсна в едно дърво, изквича един път и остана да лежи на земята.

Очаквах, че Хелър ще побегне. Толкова шум сигурно щеше да привлече внимание в близката къща.

Но Хелър се приближи до кучето и започна да го оглежда. След това взе на ръце големия звяр. Върна се при куфарите и някак си успя да ги хване с ръце.

Затътри се към осветената къща!

Предната врата се отвори. На прага седеше фермер с пушка!

Хелър се бе запътил право към верандата. Пусна куфарите.

— Боя се, че кучето ви се блъсна право в едно дърво — каза Хелър с тежък вирджински акцент.

Фермерът отвори вратата по-широко, Хелър влезе с кучето и го остави на килима във всекидневната.

— Не тече кръв, затова предполагам, че ще се свести — каза Хелър.

Фермерът се наведе над кучето. То направи немощен опит да се изправи и мъжът го погали, то се успокои и леко махна с опашка.

— Не — каза фермерът. — Нищо му няма. От тук ли си, момче?

— От тук — каза Хелър. — Ще тръгвам вече.

— Ами, в никакъв случай. Не и след като си сторил такава добрина! Марта, донеси кафе! — викна той към кухнята.

— А, не — каза Хелър. — Много благодаря, но имам среща в града. Един човек ме чака пред съда. Много благодаря, но вече закъснявам.

— Абе, момче, че това е повече от две мили. А ти куцаш и едва се движиш. За какво съм ти съсед, ако не те хвърля до града! Ще изкарам камиона.

Кучето се бе изправило по корем. Гледаше Хелър с възможно най-странен поглед.

Фермерът запали камиона отвън и Хелър излезе с куфарите. Хвърли ги отзад и се качи. Подкараха към града.

„Бибип“, си помислих. Това не беше много добре. Всичко стана заради този вирджински акцент. Да я „бибип“ графиня Крек! Трябва да си обучава само онези ненормални.

Хелър слезе пред съда.

— Обаждай се, като се върнеш, момче. По всяко време.

— С нетърпение ще чакам — каза Хелър. — И много съм ти задължен за возенето.

Фермерът потегли.

Хелър погледна към съда. Светеха само два прозореца на втория етаж. Входната врата бе отворена и Хелър закуцука нагоре по стълбите. Отвори една врата.

Старче, облечено в черно, се бе навело над едно бюро зад тезгяха. Няколко чекмеджета с папки бяха отворени. На работното му място имаше табела:

Надявах се, че старият „бибипко“ е готов. След около пет минути щеше да е мъртъв.

Хелър пристъпи до бюрото и остави куфарите. Старият човек вдигна полуплешивата си глава.

— Ти ли си момчето?

— Така казват — каза Хелър.

— Чудех се дали изобщо ще се появиш — каза старият. Стана и погледна отблизо Хелър. — Значи ти трябва да си Дълбърт Джон Роксентър Младши.

— Така казват — отвърна Хелър.

— Ще струва двеста долара.

Размаха едно свидетелство за раждане, но не му го даде.

Ха, помислих си аз. Америка е пълна с мошеници, както винаги. Вдигнал е цената с още сто долара.

Хелър бръкна в джоба си. Личеше си, че не е много на ти с парите. Прехвърли няколко банкноти.

Старецът се пресегна, измъкна две стотачки и ги мушна в джоба си.

Хелър взе свидетелството. Там бяха написано името му, това, че е рус и че е роден вкъщи. Имаше печат и бе подписано от чиновника. Според датата на раждане Хелър беше само на седемнайсет! Хелър го прибра в джоба си.

— Много благодаря — каза той.

Вдигна чантите, обърна се и закуцука надолу по извитите стълби. Излезе през входа и тръгна по улицата.

Намалих докрай звука, понеже знаех какво ще последва.

Горните прозорци на сградата избухнаха с гръм и трясък и се обагриха в пламъци.

Стандартна процедура.

Сбогом, стар „бибип“ мошенико, казах си. Винаги трябва да кажем една молитва за мъртвите. Това носи късмет.

През един от прозорците започнаха да бълват пламъци. Когато Търб взривява нещо, наистина го взривява. Обича да се престарава. И винаги използва собственоръчно направени експлозиви с подръчни материали, за да не наруши космическия кодекс.

Майстор!

Я чакай! Какво за бога прави Хелър! Този откачен няма да пропусне да привлече вниманието дори на този пуст хълм. Даже във Вирджиния има противопожарни команди. В действителност, те толкова се гордеят с тях, че редовно си устройват състезания с доброволци от мили наоколо.

Всеки човек с малко опит би разбрал за какво става въпрос. И би си плюл на петите. Моментално!

Но не и Хелър. Пусна куфарите. Втурна се през входа. Като хала се понесе нагоре по стълбите. Тичаше към гишето „Раждане и смърт“.

Всичко гореше и бе пълно с дим.

Даже гишето се бе взривило. Хелър залегна на пода. Запълзя напред и заопипва всред горящите пламъци.

Откри ръка, ръкав. Пропълзя още малко. Виждаше се тялото.

На пода имаше килим. Хелър придърпа към себе си краищата. С две бързи движения го уви около стареца.

Добра се до стълбите, преметна на рамо увития в килима и се спусна надолу, като вземаше по пет стъпала наведнъж.

Изскочи на открито и спря встрани на ливадата.

Е, добре, помислих си. Не е чак толкова зле. Когато има бомбена експлозия, обикновено арестуват всичко живо наоколо. Затова трябва да се измъкваш колкото е възможно по-бързо. А Хелър не помръдваше, идиота му с идиот.

Разопакова стареца. Угаси няколко димящи парцала.

Старецът отвори очи.

— Какво… какво по дяволите беше това?

— Добре ли си? — попита Хелър. Старецът започна да се опипва.

— Доста съм понатъртен, но май няма нищо счупено. Това е заради тази „бибип“ печка. Още миналата пролет им казах да я изхвърлят! И друг път е гърмяла. Случва се да изгасне пламъка и се пълни с газ…

Беше вперил очи в сградата. Хелър също погледна нагоре. Всички прозорци бяха счупени. Хвръкнала бе и част от покрива и пламъците бяха започнали да извиват езици нагоре към небето.

Чак сега старецът започна да стопля какво му се беше случило. Погледна вторачено Хелър и започна да върти очи.

— Господи, момче — каза той със страхопочитание. — Рискувал си живота си, за да ме измъкнеш от там!

Разтърси глава, сякаш за да просветли погледа си. Започна да гледа Хелър много по-упорито.

— Спаси ми живота, младежо!

Хелър искаше да се увери, че на стария нищо му няма. Опитваше се да го накара да си свие пръстите.

От другия край на града се чуваше някоя от противопожарните команди, вероятно доброволци. Звънецът за тревога разтърсваше нощта.

— Не трябва ли да повикам някой? Линейка? — каза Хелър.

— Виж какво, дете. Като си помисля, най-добре да изчезваш оттук! Само след минута тук ще е пълно с пожарникари и репортери. Ще се оправя, младежо. Никога няма да те забравя. Но с име като твоето, най-добре веднага да си плюеш на петите, чуваш ли!

— Радвам се, че можах да ти помогна — каза Хелър. И тръгна.

— Ако някога с нещо мога да ти помогна — извика старецът, — просто попитай за Стоунуол Битс!

Хелър тръгна надолу по хълма с чантите. Всичко наоколо бе обляно в светлина от разразилия се пожар.

Беше на тротоара на улицата, когато го задмина пожарната. Той погледна назад и спря. Целият връх на хълма бе в корона от пламъци. Една от забележителностите на Вирджиния отиваше на кино. Вероятно, помислих си аз, тук е спал Джордж Вашингтон.

След малко дойде линейка.

Хелър вдигна чантите и тръгна с куцане към автогарата.

Изведнъж спря. Извади един тефтер. Написа: Не могат да правят печки.

Глава втора

На вратата на автогарата седеше чернокож с метла и със стара шапка на главата. Беше се загледал в пожара на хълма. Надявах се да се събуди и да забележи, че в града има непознат и да го свърже по някакъв начин с огъня.

— Кога е следващият автобус? — попита Хелър.

— Охо — каза черният. — Я гледай какъв огън! Виждал ли си някога такъв пожар?

Няма начин Хелър, като боен инженер от Флота, да не е виждал как пламват цели градове. Вероятно самият той е правил такива пожари, че в сравнение с тях огънят в сградата на съда изглежда като случайна искрица.

— Бая е големичък — каза Хелър.

Влезе в чакалнята и остави чантите.

Чакалнята беше доста овехтяла и мръсна — седалки с разпрана облицовка, разхвърляни на пода вестници. В отсрещния край имаше билетно гише.

Черният влезе, клатейки глава. Остави метлата, влезе зад гишето и си свали шапката. Със замах отвори прозорчето на гишето.

— За къде си? — извика той. — Ричмънд, Вашингтон, Ню Йорк, Маями? Или за Атланта?

— Атланта? — каза Хелър и тръгна към гишето. Пак се започна. Отново Манко! Отново принц Кавкалсия!

— О, много е далече — каза черният. — Много бели дами, черни дами, жълти дами. Какъвто цвят си поискаш. Много е далече. Или може би ще поискаш билет за Бърмингам? Това е най-хубавият град, човече.

— Отивам в Ню Йорк — каза Хелър.

— О, наистина съжалявам. Тази автобусна линия стига само до Линчбърг.

Черният се бе отърсил от виденията си за хубави градове.

— Този стар тъп град Феър Оукс не е много добре свързан. Но можеш да се прехвърлиш в Линчбърг. Мога да ти продам билет до там.

— А, много хубаво — каза Хелър. Черният се зае с работа и за нула време приготви билета.

— Два долара и четиридесет цента. Следващият автобус е към полунощ. Значи ще чакаш към час и половина. Ето ти билета, ето ти и рестото. Няма с какво да се забавляваш тук, освен ако не искаш да идеш да погледаш огъня. Не? Ами тогава, настанявай се удобно. Сега аз пак ставам портиер.

Сложи си черната шапка, заключи гишето и хвана метлата. Излезе навън да гледа пожара на хълма.

Хелър седна между двата куфара. Зачете се в различните рекламни плакати, които съобщаваха за удоволствията на Париж, хубостите на древна Гърция и един, на който пишеше за гощавка с пържени пилета в местната гимназия миналия септември.

Реших, че може все пак да се чува пукането на огъня, затова увеличих звука. Достигаха само звуци от далечната суматоха. Нямаше ли кой да забележи, че в града има непознат? Къде е полицията? Ама че полиция! Когато има стрелба или голям пожар, първото нещо е да потърсиш дали няма непознати лица в града. Много бях разочарован. Хелър си седеше възможно най-спокойно.

Черният започна да мете. Запя някаква песен:

Искаше да помете под десния крак на Хелър и той, за да го улесни, си вдигна крака.

Беше приключил с мястото под десния крак. Искаше да помете под левия крак. Хелър го вдигна.

Между замитанията на метлата, които не вършеха кой знае колко работа, освен да вдигат прах, ми се стори, че чух далечна полицейска сирена. Май наближаваше автогарата.

Беше полицейска кола! Рязко спря, гумите изсвистяха и сирената заглъхна. Точно пред автогарата.

Аха, помислих си със задоволство, местната полиция не е толкова забутана, в крайна сметка. Проверяват няма ли непознати на гарата! Е, Хелър, като си толкова заспал, ще си го получиш. А той даже не гледаше към вратата.

Удариха някой и той извика. Хелър се огледа.

Двама грамадни полицаи влязоха в стаята. Носеха черни къси якета. На коланите им висяха белезници и кобури. В ръцете си държаха готови за удар палки.

Двамата влачеха дребна млада жена! От очите ѝ се стичаха сълзи. Бореше се като диво животно.

— Пуснете ме! Вие, гадни „бибип“ „бибипци“! — крещеше тя. — Пуснете ме!

Ченгетата я запратиха напред. Тя се блъсна в един стол. Едно от ченгетата веднага се озова до нея, завъртя я и я бутна да седне на стола.

Другото ченге извади от колата стар и смачкан куфар, засили го по пода към нея и той се блъсна в краката ѝ. След това ченгето отиде до билетното гише и викна:

— Отваряй, черен „бибип“!

Ченгето, което бе до момичето, я бе притиснало здраво за стола.

— Нямаш никакво право да вършиш това! — крещеше му тя.

— Имам всички права на света! — каза ченгето. — Ако шефът каже на Друслата Мери Шмек да напусне града, Друслата Мери Шмек трябва веднага да се омита, а тя си седи тук!

Сълзите се стичаха по бузите ѝ, по челото ѝ бе избила пот. Вероятно беше на не повече от двайсет и пет, но изглеждаше на трийсет и пет — под очите ѝ имаше големи тъмни кръгове. Като се изключи това, не изглеждаше никак зле. Кестенявата ѝ коса се бе разпиляла върху лицето ѝ и тя я отметна. Опитваше се да се изправи на крака.

Поднови словесната атака.

— Скапаният ви „бибип“ шеф не говореше така, като беше в леглото ми миналата седмица! Каза, че мога да работя в града, колкото си искам.

— Това беше миналата седмица — каза ченгето и пак я притисна към стола. — Сега сме тази седмица.

Опита се да му одере лицето с ноктите.

— Ах, ти „бибип“ скапан „бибипски“! Ти самият ми продаде една доза миналия понеделник!

— Това беше миналият понеделник — каза ченгето. Не ѝ позволяваше да мръдне. — И ти, и аз знаем за какво е всичко това. Този „бибип“ нов федерален наркоагент се прехвърли в нашия район. Никой не знаеше, че е сменен. Не е получил своя дял, затова разчиства всичко. А вие сте такива боклуци, че няма как да не ви изчистят.

Тя пак заплака.

— О, Джо. Моля те, продай ми още една доза. Виж, след това си тръгвам. Ще се кача на автобуса. Но трябва да се боцна, Джо. Моля те! Не мога да издържам повече, Джо! Една малка дозичка и изчезвам!

Другото ченге се бе върнало от гишето.

— Млъквай, Мери. Всички знаем, че в цялата област няма и грам наркотик. Джо, шефа не ти ли даде пари за билета на тая „бибип“?

Момичето бе съкрушено. Сълзите продължаваха да се стичат от зачервените ѝ очи. Лицето ѝ непрекъснато се потеше. Знаех какво става. Беше наркоманка и в момента се наблюдаваха симптомите на абстиненция. Щеше да стане още по-зле. Посегна да разтрие очите си и се видяха белезите от игли върху вътрешната страна на ръката ѝ. Момиче, което си изкарва пари за скъпо струващия навик, като продава тялото си. Обичайна ситуация. И я изселват от града. Обичайна практика. Но може би беше заразила шефа с нещо. Венерическите болести ходят ръка за ръка с наркотиците и проституцията. Подобни сцени бяха толкова често явление, че не таях надежда Хелър да се намеси и да си намери белята.

— Виж какво, аз нямам намерение да ѝ купувам билет с мои пари — каза ченгето, което бе отишло на гишето.

Джо грабна чантата на момичето. Тя направи отчаяно усилие да я задържи и получи юмрук в лицето. Падна на пода, разплакана.

Двете ченгета отидоха на гишето. Джо започна да рови в чантата ѝ.

— Хей, я погледни тук — каза той.

Извади няколко сгънати на ролка банкноти и започна да ги брои.

— Сто трийсет и два долара.

— С това може да се купи доста „трева“ — каза другото ченге.

И двамата се изсмяха. Разделиха парите и ги прибраха в джобовете си.

Изведнъж двете ченгета и гишето се появиха в едър план на моя екран.

— Върнете парите на дамата! — каза Хелър. Изумено го зяпнаха. После лицата им се опнаха.

— Момче — каза Джо и вдигна палката. — Мисля, че имаш нужда от един урок!

Приготви се да я стовари.

Ръката на Хелър светкавично се протегна.

Ръката на Джо се счупи с пукане точно над лакътя!

Хелър отскочи назад. Другото ченге извади пистолета, отстъпи назад и го хвана с две ръце. В очите му се четеше свирепата радост от възможността да убие някого. Нормална реакция на ченге. Помислих си, ами добре, Хелър, радвам се, че се познавахме.

Отново светкавично движение на ръка. Пистолетът на ченгето подскочи и полетя назад.

С лявата ръка Хелър се вкопчи в шията на ченгето. Очите му започнаха да се изцъклят.

Хелър отскочи назад и удари ченгето в стомаха още преди тялото му да започне да се свлича на земята. Ченгето полетя назад и се стовари върху един кош за боклук.

С едно завъртане Хелър пак се озова при Джо. Той се опитваше да си извади пистолета с лявата ръка. Кракът на Хелър размаза пръстите му върху цевта.

Другият му крак се вдигна и веднага след удара се чу пукане на кости.

Хелър отстъпи и ги обхвана с поглед. Бяха се проснали здравата. Хелър им прибра пистолетите и ги захвърли през вратата на чакалнята. Чу се чупене на стъкло — един от пистолетите се бе ударил в прозореца на полицейската кола.

Момичето бе пристъпило напред с поглед, вперен в изпадналите в безсъзнание полицаи.

— Да ви е за урок, „бибипци“!

Хелър извади парите от джобовете им и ги върна в чантата. Подаде ѝ я.

Тя изглеждаше малко объркана. След това бързо каза:

— Готин, трябва веднага да се омитаме от тук! Шефът ще побеснее! Този Джо му е син!

Задърпа Хелър и се опита да го избута към вратата.

— Хайде! — викаше тя, — знам откъде можем да намерим кола! Давай, бързо! Трябва да се изпаряваме!

Хелър ѝ подаде нейния куфар. Взе своите и я последва навън. Обърна се назад. Черният гледаше двете ченгета.

— Ох, ох, тъкмо бях измел — тъжно каза той.

Глава трета

Насочиха се към северната част на града. Улиците бяха тъмни и пусти. Хелър куцаше. Скоро стана ясно, че момичето не може повече да върви. Задъхано се стовари върху куфара си.

— Сърцето ми — едва си поемаше дъх. — Имам болно сърце… След малко ще се оправя… Трябва да… Ще преобърнат града… да ни намерят.

Хелър я вдигна под мишница, а под другата стисна куфара ѝ и продължи.

— Ти си… ти си добро момче. Свий вдясно тук — ще излезем на магистралата.

Скоро се видя края на града и изхода към магистралата. Появиха се светлини. Беше бензиностанция, но се продаваха и стари коли. На табелата пишеше, че има бензин. Навсякъде имаше цветни пластмасови ветропоказатели, които стояха неподвижни, защото нямаше вятър. Вниманието на Хелър бе привлечено от една табела отзад. Явно се отнасяше за предлаганите стари коли.

Мястото наистина изглеждаше зле поддържано. Бензиностанцията по това време не работеше, половината колонки бяха наклонени и една трета от лампите бяха изгорели.

В кабината на един стар камион седеше мъж и гледаше по посока на пожара. Забеляза ги и слезе.

Хелър пусна Друслата Мери Шмек и тя се отпусна върху куфара. Продължаваше да плаче. Потеше се и носът ѝ течеше. Прозя се — още един симптом.

Мъжът ги приближи и ги огледа. Беше пълен, но едър, някъде към трийсет години. Лицето му бе слабо и отпуснато.

— Мери? — не изглеждаше особено радостен, че я вижда. Погледна Хелър.

— Ей, Мери, к‘во прайш? Да не си го гепила от яслата тоя?

— Харв, трябва да ми направиш инжекция! Поне мъничко, Харв. Моля те, Харв.

— Уф, Мери, нал знайш, че новият агент очисти всичко. И казва, че ще е тъй, докато не получи шейсет процента от целия трафик. Няма ник‘ви наркотици!

Момичето изстена.

— Нямаш ли нищичко за себе си? Моля те, Харв. Той категорично поклати глава.

Тя се обнадежди.

— Може би ще се намери в Линчбърг? Харв, продай една кола на това момче.

Увеличих звука, за да чуя полицейските коли. Бях сигурен, че няма да се забавят. Колкото повече се бавеха тези идиоти, толкова по-малко шансове имаха и по-щастлив бях аз.

Идеята да продаде кола вдъхнови Харви Ли. Веднага се захвана за работа.

— Ето един „Датсън“. Искаше го един друг, но ако веднага го купиш, мога да ти го дам на теб. Модел Б-210. Само на седемнайсет хиляди мили, на по-малко от две години. Седем хиляди! И ще ти заредя пет галона бензин.

Колата беше пълна съборетина. Една от гумите бе спукана. Този търговец си го биваше. Искаше ѝ само два пъти повече, отколкото е струвала като нова. Започнах да се обнадеждавам. Може би щеше да потръгне. Хелър да остане без пари, и без това имаше само две хиляди долара.

— Я си помисли — каза Хелър, — дали нямаш нещо за по-малко пари.

— Ами добре! Разбира се, че имам. Вземи този „Форд“ пикап. Давам го много изгодно. С него са карани само торове, ще го поизмием. За пет хиляди…

— Харв — извика момичето. — По-добре побързай. Трябва веднага да тръгваме.

Хелър оглеждаше подредените трошляци. В края на редицата имаше голяма кола, светло сива. Отиде до нея. Беше покрита с прах.

— А какво ще кажеш за тази! Точно такъв цвят ни трябва, за да не ни забелязват.

— Ей, момче! — извика Мери. — Не ти трябва тази. Направо плюска бензина. Един галон няма да ти стигне и за осем мили.

Харв веднага се намести така, че Хелър да не вижда момичето.

— Ама момче, ти наистина разбираш от коли. Това тук е „Кадилак Брогъм Купе д‘Елеганс“! Това е една от последните истински коли. От 1968-ма е! Преди да започнат с този глупав контрол за замърсяване на околната среда. Че под този капак има точно петстотин коня. И той гордо посочи.

— Коне! — каза Хелър. — Трябва да ме будалкаш. Я да видим!

Харви моментално скочи при предницата на голямата сива кола ѝ не без известни усилия отвори капака. Моторът бе гигантски. Не изглеждаше много зле.

— Степента на сгъстяване е 10,5 към 1 — каза Харви. — Направо огнен змей.

— Какво гори? — попита Хелър.

— Гори? А, имаш пред вид октани.

— Не, гориво. Какво гориво използва? Каза, че двигателят бил огнен. Какво гориво!

— Какво по дяволите… Бензин, момче. Бензин!

— Химически двигател! — каза Хелър, изведнъж разбрал. — Я гледай ти! Твърд или течен?

Харв викна към Мери.

— Това хлапе будалка ли ме или какво?

— Продай му някаква кола! — проплака Мери. Напрегнато се вглеждаше по пътя откъм града.

— Дете, тази кола е без грешка. Бившата ѝ собственичка беше една стара дама, която изобщо не я е карала.

— Харв, престани да лъжеш! — викна Мери. — Знаеш „бибип“ добре, че беше на Пит Молитвата, радиосвещеника, преди да го обесят. Продай му проклетата „бибип“ кола! Трябва да тръгваме!

— Само две хиляди долара — отчаяно каза Харви.

— Харви! — изкрещя момичето. — Миналата седмица ми каза, че не можеш да продадеш тази кола даже на търговците на едро! Момче, не му позволявай да те будалка! Това нещо го има от шест месеца и го използва само да „бибип“ местните кучки, защото отзад има пердета!

— Хиляда и петстотин — отчаяно каза Харв на Хелър.

— Двеста — викна Мери.

— А, Мери…

— Двеста или ще кажа на жена ти!

— Двеста — кисело каза Харви.

Хелър се зарови из парите, като се опитваше да нагласи двеста долара от непознатите по цвят и стойност банкноти.

— Чакай — каза Харв, който зяпна, защото изведнъж се сети. — Не мога да я продам на него. Непълнолетен е!

— Запиши я на мое име и побързай!

Харв измъкна двете стодоларови банкноти от ръцете на Хелър и си взе още за данъците и разрешителното. Ядосано написа договор за продажба на името на Мери Шмек.

Отново увеличих звука. „Бибип“ полиция, дето не знае как да си гледа работата. Както винаги, сигурно проверяват не където трябва. Вече сигурно са открили двете пребити ченгета.

Харв остави предния капак отворен. Отвори вратата и освободи ръчната спирачка. Мина зад колата, за да я бутне, но като че ли се усети, че нощта бе много гореща. Отиде в офиса и се върна с ключове. Пъхна се отпред и запали колата. Двигателят мощно изръмжа.

— Я — удивено каза той, — че тя запали! Сигурно акумулаторът е „Пени“.

— Напълни резервоара догоре — каза момичето. — Провери маслото, водата и гумите! Бързо!

Харви закара колата до колонките. Провери течността на автоматичната скоростна кутия. Беше наред. Изключи двигателя. Доля вода. Провери маслото и за негово разочарование беше наред.

— Готово — каза Харви.

Хелър качи куфарите отзад. Момичето се качи на предната седалка. Пресегна се и включи таблото.

— Харв! Дължиш ни пет галона бензин. Резервоарът е празен!

С огромно нежелание Харви взе един маркуч. След това му хрумна спасителна идея.

— Не ми разрешават да продавам допълнително бензин — каза той. — Нови разпоредби!

— За бога! — каза момичето, като гледаше надолу по пътя. — Бързай!

Бензинът потече в чудовищния резервоар. Момичето каза:

— Не си проверил гумите!

Харв с недоволно мърморене обиколи колата и напомпа четирите гуми. След това извади маркуча от резервоара и го окачи на колонката.

— Ще струва четиридесет долара! — каза той. — Съвсем скоро поскъпна и нямахме време да сложим новите цени на колонките.

Хелър му плати. Момичето взе квитанцията. Подписа се на едно пълномощно за новия талон и го хвърли на Харв.

— А сега, да изчезваме от тук!

Хелър очевидно бе видял как Харв запали колата. Завъртя ключа на стартера и моторът гръмна.

— Хей — каза Хелър, — значи така звучат конете.

— Да те няма, момче — каза Харв.

— Има само едно нещо — каза Хелър. — Как се лети с нея?

Харв го погледна с широко отворени очи.

— Не можеш ли да караш?

— Ами, не — каза Хелър. — Не мога да карам химически двигател „Кадилак Брогъм Купе д‘Елеганс“ — добави той, понеже искаше да бъде точен. — С петстотин коня.

— Господи — меко каза Харв. След това лицето му светна. — Това е лостът за автоматични скорости. Като спираш да караш, оставяш го на положение „паркиране“. Това „Н“ значи неутрална, не ти трябва. „Б“-то значи бавна скорост, също няма да ти трябва. Това „С“ е скорост едно. Няма да я използваш. Ще държиш лоста на второто „С“.

Този педал тук долу… не, другият. Това е спирачката. Натискаш го, когато искаш да спреш. Другото нещо отляво е ръчната спирачка. Ще я използваш, когато паркираш на някой хълм.

А това долу на пода е педалът на газта. Натискаш го, като искаш да ускориш.

Хелър го настъпи и веднага се чу оглушителен рев.

— Не чак толкова! — викна Харви. Моторът се успокои. — Е, това е то. Схвана ли?

Чух далечен звук от полицейски сирени.

— Това ли е кормилният лост? — попита Хелър, като докосна кормилото.

— Да! Да! За да завиеш надясно, въртиш насам, наляво — обратно. Ей, забравих да ти покажа фаровете. Ето този ключ. Включи го.

— Да изчезваме! — простена момичето.

Харв си бе сложил ръката на отворения прозорец. Наведе се още повече.

— Момче, тази кола вдига сто и трийсет мили. Ако се убиеш някъде, няма да идваш тук да ми се оплакваш!

— Господи! — изкрещя момичето. — Идват!

И наистина дойдоха! Две коли. Първата подскочи над бордюра и спря на площадката с паркираните коли за продан. Втората ги забеляза, че са при колонките и сви към тях.

Хелър се зае с шофирането.

Настъпи докрай газта! За малко да си откъсне главата при потеглянето.

Кадилакът застрашително подскочи към един знак.

Хелър завъртя кормилото.

Кадилакът се стрелна към бордюра и се качи по него.

Хелър пак сграбчи кормилото. Завъртя прекалено силно и тръгна към другия бордюр. Изправи колата и се насочи на север. Караше по средата на пътя.

Един стар камион идваше срещу него.

— Мини в дясно! — изкрещя момичето.

Хелър сви вдясно, тръгна по чакъла и пак се върна на пътя.

— Карай в дясното платно! — извика момичето.

— Ясно — каза Хелър.

Зад тях бяха тръгнали две полицейски коли в лудо преследване. Воят на сирените им се чуваше навсякъде.

Усмихнах се с огромно задоволство. Хелър ще попадне в килията много по-бързо, отколкото си мислех. Шефовете на полицията не прощават току-така на някой, който праща в болница синовете им. В такива малки градове ченгетата са кът. Нямаше нужда да чуя какво говорят по радиото, и без това знаех, че шефът е в една от двете коли. Полицейските коли са не по-бавни от този кадилак. И шефът нямаше да се откаже. Това поне беше ясно!

Глава четвърта

Мери Шмек извика:

— Свий по този път! Минава през полето и води на магистрала 29. До Линчбърг са четири платна. Каза му го точно преди свивката, която беше под прав ъгъл. Хелър рязко изви кормилото наляво. Гумите изсвистяха. Занесоха здраво.

Докато се опитваше да насочи колата по новия път, Хелър каза:

— Ехе! Центробежна сила около 160 тона в секунда!

— Какво? — извика Мери.

— Трябва предварително да се компенсира — каза Хелър, стрелнал колата по тесния двулентов вътрешен път.

— По този път и по магистрала 29 няма как да се обадят и да ни причакат.

Хелър взе една извивка. Колата летеше напред и осветяваше минаващите дървета.

— Ако се мине на ъглова скорост, може да се преодолее триещата сила на тази машина! Симулация на неадекватна центробежна сила.

— По-добре натисни газта, момче! Много са близо, могат да ни улучат!

Дърветата и оградите отстрани се заредиха с шеметна бързина. Светлините на полицейските коли ярко светеха в задното огледало. Наближаваха ги!

Мери каза:

— Ей там е границата на областта. Може би ще се откажат да ни преследват, като я прекосим! Натисни, момче! Движим се само със седемдесет!

Просветна знак:

ОСТРИ ЗАВОИ

Хелър каза:

— Значи, като се намали скоростта преди завоя със спирачката, ускорението може да се компенсира от завоя. Ясно!

Прогърмя изстрел. Улучи колата някъде отзад и тя леко подскочи.

Следваше остър ляв завой надолу по хълма и пътят изчезна от светлините на фаровете. Хелър натисна спирачки!

— Сега ще го взема — закани му се той. Моторът изведнъж изрева, без спирачки. Колата скочи в завоя с лудо ускорение. Гумите изсвистяха.

Скоростомерът се вдигаше към деветдесетте.

Зад тях се чу лудото свирене на гумите на полицейските коли.

Мери каза:

— Отпред има много завои! Ще видя дали в жабката няма карта.

— Не ми трябва — каза Хелър. — Всичко го имаше в геологическото проучване.

Отпред се показа още един остър завой. Хелър натисна спирачката. Мери за малко не изхвърча през предното стъкло. Двигателят изрева. Спирачките се освободиха и колата полетя в завоя, сякаш изстреляна от оръдие.

— Божичко, момче, караш с деветдесет!

Чу се някакъв звук. Вероятно тя затегна колана. Хелър хвърли поглед към летящите отстрани дървета.

— Не е вярно. Само осемдесет и шест. Натисна спирачки и след това, ускорявайки, понесе колата в новия завой.

— Но ще вдигна скоростта — каза Хелър. — О! — Погледна към деленията на скоростния лост. — Та той е бил на първото деление за скорост. Нищо чудно, че така се влачехме!

Превключи лоста на висока скорост.

Но бяха изгубили преднината. Отпред имаше къс прав участък. В задното огледало светлините от фаровете на ченгетата ставаха все по-силни.

Хелър каза:

— Ама колко близо са тези седалки до педалите.

Няма място за краката.

— Долу в ляво на седалката ти има бутон, с който се бута назад.

Въпреки рева на двигателя се чу моторчето на седалката.

Светлина от изстрел проблесна в огледалото за задно виждане. Куршумът сигурно удари пътя.

— Хайде, давай, „Кадилак Брогъм Купе д‘Елеганс“ с химическо горене — каза Хелър. — Дали не съм забравил ръчната спирачка?

Погледна надолу. Беше свалена. Колата прескочи една повдигната ивица, като почти се отлепи от пътя. Просветна знак:

КРАЙ НА ОБЛАСТ ХАМДЪН

След миг Мери каза:

— Тези „бибипци“! Продължават след нас извън областта! Не знаят ли, че е незаконно?

Колите на ченгетата не бяха толкова близко. Първата включи на дълги.

Профучаха край един обор.

Хелър натисна спирачките и стрелна колата в нов завой.

— За какво са всички тези бутони на таблото? Има ли тук някакво описание?

— Не.

Ръката ѝ се видя в периферното му зрение.

— Мога да ти покажа. Това е климатичната инсталация. Това е парното. По тази скала нагласяш вътрешната температура. Това е антената за радиото, но тя се включва автоматично, като включиш радиото. С това се настройват станциите.

Колата мина за части от секундата край една табела „Внимание, добитък“. Сирените на полицейските коли се чуваха много силно.

— Това е бутонът за автоматично избиране на станции. Това са бутоните за програмиране на станции. Настройваш една станция на един бутон и всеки път като го натиснеш, излиза тя.

— Наистина много разбираш от коли — каза Хелър.

— И аз някога имах кола.

От една порта излизаше камион, право на пътя им.

Хелър завъртя кормилото. Навлязоха в чакъла. Колата се изви и Хелър я овладя обратно на пътя.

Той каза:

— Не си от тук, нали? Познава се от акцента ти.

Бързо си записах нещо. Откак бе започнал да говори с нея, неговият акцент също бе започнал да преминава в Ню Ингландски. Аха! Нарушение на кодекса?

Хелър превземаше нова серия завои с редуване на спирачка и педал за газта. Оградите шеметно се сменяха. Без да иска, Хелър бе натиснал ключа за вътрешното осветление.

Полицейските коли бяха на няколкостотин ярда отзад. Шумно ги следваха.

— О, аз съм от първокласно вирджинско семейство — каза тя.

Бършеше очите и носа си с подгъва на полата.

— Майка ми и баща ми бяха фермери. Не искаха и моят живот да е толкова тежък.

Превзеха нов завой.

— Наистина трябва да се боцна — каза тя и изхлипа. — Както и да е, майка ми и баща ми пестяха и заделяха, за да ме пратят в женския колеж „Басарт“ — това е нагоре по Хъдсън, след Ню Йорк.

Минаха по един дървен мост и започнаха да се катерят нагоре по хълм. Ревът на полицейските коли по моста се извиси.

— Изглеждаш ми честно момче — каза тя. — Един съвет от мен. Гледай да завършиш колеж. Гледай да вземеш диплома. На работа те вземат не заради това, което знаеш. А заради дипломата. Това е важното. Никой няма да те слуша, ако нямаш такава хартийка!

— Значи трябва да имаш диплома, за да те слушат — каза Хелър и внимателно си го отбеляза на ум.

Една от колите отзад бе избързала. Предната ѝ част дори се изравни със задните колела на кадилака. Изрева високоговорител:

„ПАРКИРАЙТЕ ВСТРАНИ, ДА ВИ «БИБИП»! АРЕСТУВАНИ СТЕ!“

Хелър насочи задната част на кадилака към предницата на полицейската кола. Ченгето бясно удари спирачки. Хелър изправи кадилака и даде газ.

— Ами ти, получи ли си дипломата? — каза Хелър.

Пътят пресичаше едно дере и кадилакът се потопи във водата. Отляво и отдясно се вдигнаха пръски. Моторът с рев понесе колата нагоре по хълма.

— О, да — каза Мери. — Трябва да завършиш, за да те броят за нещо. Аз съм цял-целеничък доктор на философските науки. Даже си нося хартийката в чантата. Ще ти я покажа. Психология, нали разбираш.

Наострих уши. Ах, това мило момиче! Психолог! Изпълних се със симпатия.

Колата почти полетя от една неравност по пътя.

— Психология? — каза Хелър. — Какво е това?

— Цял куп конски „бибип“. Това е игра. Опитват се да те накарат да мислиш, че си никой, просто куп клетки, животно. Не могат да направят нищо. Учат те, че не можеш да промениш никого. Дори имат пълното съзнание, че са мошеници. Тъй че защо да си правиш труда да упражняваш професията?

Направо се парализирах от шок.

Току-що събудилата ми се симпатия изцяло премина в отвращение! Еретичка! Мръсна неверничка! Трябваше да благоговее пред святото! Пълно антисоциално отрицание!

Кадилакът препускаше надолу по тясна улица. Полицейските коли се чуваха по-силно.

— Завърших с отличия — каза Мери. — Но всеки път, когато някой от преподавателите ме „бибипкаше“, ми казваше, че трябва да наблегна повече на либидото. Затова постоянно ме тъпчеха с наркотици. Виж какво, ако психологията е толкова хубаво нещо, защо всички преподаватели по психология са толкова откачени?

Хелър прекара кадилака през един кален участък. Скоростомерът показваше сто.

Мери си изтри очите и носа, които не спираха да текат.

— Изповядват свободна любов само за да могат да я получават без нищо.

Още един куршум удари пътя и рикошира някъде.

— Освен това всичките са и лоши „бибипци“. Предполагам, че тъкмо постоянното преувеличаване ролята на сензорно еротичните възприятия предизвиква влошаването на отклика. Но те казват, че се иска много упорита работа, за да направиш от всяко общежитие публичен дом. За малко да блъснеш кравата.

Хелър каза:

— Но след като имаш диплома, защо не си си намерила работа?

Минаха край един голям знак. На него пишеше:

ВНИМАНИЕ — НАМАЛЕТЕ! ПЪТЯТ ИЗЛИЗА НА МАГИСТРАЛА 29

Хелър натисна спирачки. Моторът изпищя. Той освободи спирачките и се вля в едно от четирите платна на магистралата, която водеше на север.

— Обществото не иска да има нищо общо с психолозите. Те си знаят нещата. Само правителството наема на работа психолози. Смятат, че им са нужни, за да учат децата, да защитават банките и да унищожават дисидентите. Правителството смята, че психолозите могат да държат населението под контрол. Колко смешно!

Полицейските коли се бяха качили на магистрала 29 и бяха зад тях. Имаше знак:

ЛИНЧБЪРГ — 20 МИЛИ

— Само се моля да намеря нещо в Линчбърг — каза Мери.

Хелър започна да изпробва възможностите на кадилака.

— Правителството предложи ли ти работа? — попита той.

Моторът на кадилака така ревеше, че трудно чувах какво говорят.

— Естествено — каза тя. Избърса очите и носа си и отчаяно се прозя. После се наведе силно напред и го погледна съсредоточено. — Слушай какво, момче. Може да съм крадла. Може да съм съвсем побъркана наркоманка. Може да съм курва. Може да имам някакви неизлечими болести. Но не мисли, че ще падна толкова долу, та да работя за смахнатото „бибип“ правителство! Нима смяташ, че искам да съм параноидна шизофреничка като онези типове?

Помислих си, че може и да има право, сещайки се за Ломбар. Започнах да гледам на нея с малко повече търпимост, макар да беше отцепничка. Изведнъж се сетих колко хитро и умно успя да накара Харви Ли да се прости с любимия си и жизнено фетишизиран кадилак. Ясно пролича обучението по психология. Та нима не го изнуди? А, хубаво, вярата ми в психологията се възвърна напълно.

Магистралата от четири платна имаше широка разделителна ивица по средата. На определени интервали тя бе прекъсната, за да може да се прави обратен завой.

Този участък от магистралата бе много неравен, често имаше бабуни и дупки. Като преминеше по някоя бабуна, кадилакът сякаш литваше.

— Време ти е да се поразмърдаш, „Кадилак Брогъм Купе д‘Елеганс“ с химически двигател!

Прелетяха край един знак:

ВРЪЗКА С ЩАТСКА МАГИСТРАЛА 699 СЛЕД 1 МИЛЯ

Полицейските коли се виждаха в огледалото. Двигателят на кадилака надаваше силен вой.

— Божичко! — възкликна Мери. — Караш с над 120. Стрелката на скоростомера се бе залепила в крайнодясно положение.

— Движим се със 135 — каза Хелър. Знак:

МАКСИМАЛНА СКОРОСТ 55 М/Ч.

Друг знак:

РАДАР

Профучаха край връзката с щатска магистрала 699.

В отсрещното платно се движеха няколко камиона.

Подскочиха от една изпъкналост. Всичките четири колела на кадилака се вдигнаха във въздуха!

Той се понесе надолу по хълма.

Полицейските коли не се виждаха, скрити от възвишението.

Хелър наблюдаваше ивицата по средата за място, където да направи обратен завой.

— ДРЪЖ СЕ! — извика той. Рязко натисна спирачката. Мери успя да се подпре отпред.

Хелър залепи за пода педала на газта. Рязко завъртя волана наляво.

Колата се завъртя през разделителната ивица със страхотно пищене на гуми.

Стрелна се напред в отсрещните платна. Сега се движеха в обратна посока.

Точно пред тях в платното за изпреварване се движеше голям камион.

Хелър натисна спирачките и изви колата в дясно от камиона!

Кадилакът се разтресе и намали на петдесет и пет.

В отсрещното платно двете полицейски коли подскочиха през издатината и се понесоха надолу по хълма, продължавайки към Линчбърг, сякаш светът бе пламнал.

Воят на сирените им се стопи някъде на север.

— А сега — каза Хелър и посочи напред, както си караха спокойно, — ще се качим на щатска магистрала 699.

Бяха стигнали тъкмо до отбивката. Бавно завиха.

— Ще се прехвърлим на магистрала 501 и от там, в Линчбърг.

— Боже господи — каза Мери. — Дано да успеем. Ужасно се нуждая от инжекция.

Глава пета

Като се запътиха към магистрала 501, аз се засмях.

Какъв аматьор! Сигурно номерът му вече е даден за издирване из целия Линчбърг и всички северни щати. А той бавничко се бе запътил към първия град, където го очакват. Знаех си, че няма как да не го забележат там или някъде по пътя!

Флотски боен инженер! Никога не са го учили на неща, които наистина са важни. Всеки друг с малко ум в главата би се запътил в обратната посока. Даже към Калифорния! По възможно най-бързия начин. А той спокойно си кара към северната част на града.

На голям неонов знак пишеше:

МОТЕЛ „ДЪГА“ СВОБОДНИ МЕСТА

Хелър спря колата до офиса.

Мери си избърса носа с полата.

— Ще вляза — каза тя.

Хелър ѝ отключи вратата и ѝ помогна да излезе. Тръгна с нея. Точно каквото исках.

Стенният часовник в офиса показваше единайсет и четиридесет и пет минути.

Един служител с прошарена коса бе навел глава над някакви книжа. Заприлича ми на главния счетоводител на Ломбар, тъй че очаквах да бъде неприятен.

Мери отиде до бюрото. Наистина изглеждаше ужасно.

— Мистър — каза тя, — бихте ли ми казали откъде мога да си купя или намеря пакетче за един долар. Ужасно ми трябва!

Служителят вдигна поглед и я фиксира с проницателното си око.

— Ужасно съжалявам, мем. Просто не мога. Обърна се към Хелър с извинителен вид.

— Заради местните агенти. Прибраха всичкия наркотик миналата седмица. Казват, че ще го задържат и ще го пуснат на пазара, след като се вдигнат цените. Знаете какви са проклетите „бибип“ наркоагенти.

Пак се обърна към Мери.

— Ужасно съжалявам, мем, наистина ужасно! Мери трепереше. Служителят пак се обърна към Хелър.

— Но ако искате, мога да ви дам стая. Можете да вземете единична.

— Добре, една стая — каза Хелър. Възрастният мъж все един ключ.

— Само за един час или за цялата нощ? Дамата не изглежда много добре, но ще ви излезе евтино.

— За цялата нощ — каза Хелър.

— Тогава четиридесет долара.

Хелър му даде парите и служителят подаде ключа.

— Трийсет и осма, в другия край на сградата. Приятно прекарване.

И пак се зарови в книгите си.

Да го „бибип“! Не ги регистрира! О, знам ги тия като него. Мошеник! Краде от собственика. Правилно съм забелязал, че прилича на счетоводителя на Ломбар. Той ме прецака! Не записа нито префърцуненото име на Хелър, нито регистрацията на колата! Направо му бях бесен и имаше защо. Беше нечестен!

Хелър докара колата по-близо и след като откри как да даде на заден, вкара я в открития гараж. Колата беше малко дълга и краят ѝ остана да стърчи отвън.

Състоянието на Мери се влошаваше. Конвулсивно се прозяваше. С мъка се дотътри до колата. Погледна и забеляза стърчащата задница. Това сякаш я посвести.

— Чакай — каза тя. — Задницата стърчи. Някой може да забележи номера.

Да я „бибип“! Огледа се наоколо и намери един мръсен вестник на пода. Накара Хелър да отвори багажника и така остави вестника, че половината стърчеше отвън и закриваше номера. Изглеждаше случайно притиснат. Но номерът не се виждаше!

— Курвите са добре запознати с мотелите — каза тя.

Хелър бе коленичил до задницата. Повдигна вестника.

— Я гледай ти! На табелата има дупка от куршум. — Огледа се наоколо. — Май нищо друго не е улучил.

Изправи се.

— Значи така изглежда дупка от куршум.

Щеше ми се да му покажа как би изглеждала дупка от куршум в главата на Мери! Или в неговата собствена!

Отвори вратата на стаята пред Мери и остави вътре багажа. В стаята имаше двойно легло. Мери си свали обувките. Направи няколко неуспешни опита да се съблече, но се отказа и уморено се свлече в леглото.

— Така ми се спи — каза тя. — Ако ти се иска, може да го направиш, момче. От година не съм почувствала нищо. Но не те съветвам. Виждаш ми се добро момче, а нищо чудно да имам някоя болест.

— Виж — каза Хелър. — Доста си зле. Няма ли на тази планета лекари, или болници, или нещо такова? Охо, зарадвах се аз и бързо отбелязах нарушение на Кодекса. Зле ще се изпусне рано или късно. Беше толкова необучен!

— Слушай — упорстваше той и леко я разтърси за рамото. — Мисля, че трябва да ти се обърне внимание. Да те заведа ли в болницата? Сигурно имат от твоето нещо. Хората изглеждат толкова зле!

Тя се изправи с внезапна ярост.

— Не ми говори за доктори! Не ми говори за болници! Ще ме убият!

При тези думи той отстъпи.

Внезапният изблик на енергия продължи. Грабна си куфара и го отвори. Извади несесер с игли и потъна на ръба на леглото. С треперещи ръце го отвори. Извади дръжката на спринцовката. Пъхна в спринцовката кутрето си. Опита се да изстърже нещо, но нямаше нищо. Опита се да изсмуче нещо от една игла и я заби.

— Ох — потръпна тя. — Вчера вече го правих това. Няма ни едно грамче!

Захвърли иглите на пода.

— Какво е това нещо, дето му викаш боцкане? — каза Хелър.

— О, бедното тъпо дете! Това е наркотик, момче, праха на удоволствието, ка-ка, китайско червено, индианска кал, бял прах, твърдо вещество, хероин! И ако не намеря поне малко, ще умра!

Тя пристисна ръка до гърдите си.

— О, горкото ми сърце!

Усилието и дойде много. Стовари се долу. Хелър я хвана за краката и я върна на леглото. След това събра иглите, любопитно подуши и ги върна в куфара.

Тя беше заспала. Абстинентният цикъл ми беше познат. Сега навлизаше във втората фаза. Щеше да изкара неспокоен сън и често щеше да се буди.

Хелър я погледа малко. След това провери стаята. Климатичната инсталация работеше и той не я пипна. На телевизора имаше табелка:

Само преди полунощ, ако обичате.

Остави го.

Съблече се и огледа стъпалата си. Обувките му правеха мазоли. Отвори една чанта и извади малка кутия за първа медицинска помощ. Аха! Волтарианска! Нарушение на Кодекса! Но забелязах, че е просто малка бяла кутийка без никакви надписи. И все пак отбелязах нарушението.

Намаза с нещо мазолите и прибра кутийката в куфара. Този път го отвори по-широко! А, не беше пълно с камъни, както се предполагаше! Дали беше пълно с техника? Не можех да видя точно защото куфарът бе срещу светлината, пък и той не гледаше в него. Отбелязах си, че това най-вероятно е нарушение на Кодекса! Двата куфара сигурно бяха пълни с волтариански съоръжения! Нищо чудно, че бяха толкова тежки!

Хелър отметна завивката на леглото и се приготви да ляга. След това си промени решението, стана и извади химикала и бележника си.

Написа: За да те изслушат, трябва да имаш диплома. И още: Психологията е фалшива. Не може да направи нищо и да промени никого. Тя е средство на правителството за контрол над населението.

Бях възмутен. Сега пък той стана еретик! О, ще падне в ръцете на Международната асоциация по психология! Ще му опържат мозъка на всички възможни машини за електрошок! Те яростно защитават своя монопол.

След това написа: Някой на тази планета продава някакъв наркотик, който убива хората.

Ха, че всички знаят това! Изхилих се. Той всъщност си мисли, че е открил нещо умно! Докторите го пробутват. Психолозите го пробутват. Правителството държи цените високи. И така мафията, и Роксентър, и много други хора забогатяват. И защо не? Тъй или иначе населението е побъркано.

Но след това направи нещо, което наистина си отбелязах. Отметна със знака „v“ всеки ред, който бе изписал досега. Може и да ме скъсаха по математика в Академията, но поне разбирам от символи. Този знак се използва в логическите уравнения! Означава: „Постоянен фактор, който трябва да се използва в теорема за рационална дедукция“. Хванах го! Използваше волтариански математически символ пред очите на чуждопланетец! Пълно нарушение на Кодекса. Записах си го и го подчертах!

Ако те не го хванат, аз ще го хвана!

Позанима се с лампата и откри как да я изключва.

Екранът ми стана тъмен и след малко по равномерното му дишане разбрах, че спи.

Глава шеста

Изкарах дълъг ден. Станах и тъкмо се готвех да си налея хубава студена чаша шира, когато внезапно ми хрумна една мисъл, вероятно родена от това, че го видях да пише.

Беше ми дал да пусна писмо! Не го бях прегледал!

Винаги е удоволствие тайничко да четеш кореспонденцията на други хора. Заслужавах малко обезщетение за това, че не можах да наблюдавам арестуването му — въпреки че знаех, че и това ще стане съвсем скоро.

Извадих писмото от туниката си. Мислех, че е някакво блудкаво писмо до графиня Крек, а какво щеше да си помисли тя, ако разбере, че Хелър тайно спи в една стая със заразена курва!

Вдигнах плика срещу светлината. Беше официален зелен лист!

Косата ми се изправи!

Беше адресирано до:

Има връзка с Роук!

Опитах се да се съсредоточа въпреки шока. Кога е успял да се свърже с него? След това си спомних, че капитан Тарс Роук беше на прощалното парти! И Хелър разговаряше с него. Не бях нащрек, защото бях упоен от онази тъпа „шпора“, онзи амфетамин Метедрин! Това е било заговор!

Опитах да се успокоя. Така, я да видим: Ломбар ми беше казал, че Хелър ще изпраща доклади до Великия съвет. Аз трябваше да ги спирам, да ги подправям и да ги изпращам. Само така бих могъл безопасно да се отърва от Хелър.

Ами добре. Тогава всичко беше наред. Вършех си задълженията. Това просто беше първият доклад на Хелър. Той имаше глупостта да ме използва, за да се свърже с Роук и всъщност, нямаше и как иначе да се свърже. Тъй че, всичко беше наред!

Имаше двоен печат. Но това бе нищо работа. Като използвах методи, известни само на Апарата и инструменти, направени специално за тази цел, отворих плика без нищо да личи.

Листа вътре бе голям, но такива са всички официални сводки.

След обичайния поздрав се казваше: „Както се договорихме, само в случай на неполучаване на автентични лични писма от мен всеки месец, ще съветвате негово Величество да прибегне до втория вариант.“ След това продължаваше, че мисията можело да се проточи, че влекачът работел добре, че бил благодарен за някои от съветите, които капитан Тарс му дал относно полюсните смени. Спомнял си някаква лекция, която капитан Тарс изнесъл, за стопените планетни ядра като генератори. И дали капитанът си спомня стария Бофи Джоуп, студентът, който бил убеден, че планетите трябва да се въртят по-бавно, за да могат хората да се наспиват? Мислел, че ще се справи със задачата, но го моли да държи нещата под око.

Първо, изведнъж осъзнах, че Хелър е бил студент на капитан Тарс Роук в Астрографския колеж, където капитанът често изнасяше лекции. От тона на писмото ясно личеше, че Хелър е бил един от онези отвратителни студенти, които се харесват на преподавателите!

После, осъзнах, че това чисто и просто означава, че Хелър има пряк достъп до Негово Величество, Клинг Надменни!

Чакай! Имаше нещо смешно в това писмо. Седнах. Разтворих го на бюрото. Насочих към него лампата.

Не бе написано така, както се пише писмо! Между думите имаше празни пространства. Редовете бяха неравномерно раздалечени.

Думите можеха да се поберат на половината от мястото, което сега заемаха.

Обля ме студена пот. Фалшификация? За малко да си сложа крака право в капана!

Това писмо е написано на кодова хартия!

Това се прави по следния начин: взема се лист непрозрачен материал с точните размери на хартията за писане и се слага отгоре. От непрозрачния лист се режат дълги ивици.

Така всичко се покрива, с изключение на няколко думи.

Тези думи върху кодовата хартия са ИСТИНСКОТО съобщение! Останалото са глупости.

Трябва кодовата хартия да се наложи върху листа, за да се прочете съобщението.

Нямах кодовата хартия на Хелър!

Без нея не можех да подправя нищо. Скритото съобщение няма да съвпадне с кодовата хартия на Тарс Роук.

Тези кодове се познават, защото, за да могат думите да се появят в дупките на кодовата хартия, трябва да се напишат на точно определени места на листа и заради това разстоянията между думите и редовете стават неравни.

Понякога не е трудно да се опиташ да налучкаш местата на ключовите думи. Но Хелър е умен. Измислил е цяла история за някой си Бофи Джоуп, за да има повече думи.

В Турция, естествено, отдавна бе ден. Не бях спал през нощта. За разлика от онзи „бибип“ в Америка, който си лежеше в леглото и спокойно спеше без ни една грижа, аз бях истински роб на дълга.

Освен това, бях страшно притеснен.

Спал или не спал, веднага се захванах за работа.

Опитах се да се добера до скритото съобщение по всички възможни начини, за да разбера каква е кодовата хартия.

Опитах се да декодирам „Грис ме прецаква“. Не става. Опитах „Базата на Земя е пълна с опиум“. И това не става. Всъщност, нямаше как да се получи това, защото тези думи ги нямаше в писмото.

Опитах „Ломбар смята да използва наркотици, за да пороби Волтар“, но името Волтар и думата наркотици… Чакай! А може би кодовата хартия обхваща само букви! Може да не са цели думи!

Цели два часа си блъсках главата и се чувствах все по-зле.

Реших, че ми трябва въздух. Излязох навън и се разходих в градината. Няколко души от персонала се разбягаха, като ме видяха, но от това не ми стана по-добре.

Върнах се. Смело започнах отначало.

Най-накрая успях. Кодовата хартия обхващаше цяло изречение!

Ключовата дума беше „автентични“. Хелър бе написал: „… в случай на неполучаване на автентични писма от мен…“

Той и Роук сигурно са влезли във влекача за малко — да, за известно време бяха изчезнали — и са се уговорили да използват ключово изречение като например „Ядрата са стопени“ и са си разменили кодова хартия. Ако кодовата хартия, поставена върху писмото, не покаже уговореното изречение („Ядрата са стопени“), или каквото и да беше, съобщението не е истинско, а подправено.

Ако през определен период от време редовно не пристига автентично съобщение, в самото писмо пишеше, че Роук ще посъветва Негово Величество да преминат към втория вариант! ПЪЛНО, НЕЗАБАВНО, С ОГЪН И КРЪВ НАШЕСТВИЕ НА ПЛАНЕТАТА ЗЕМЯ!

Ако не получават редовно докладите на Хелър, това значи, че на него му пречат и се е провалил. Липса на доклади означаваше, че Земя ще се превърне в кланица!

Но по дяволите Земя. Ако има нашествие, всички планове на Ломбар отиват на кино! И понеже Великия Съвет не знае нищо за базата на Земя, тя също отива на кино!

Но къде по-важно от това — аз ще бъда убит! Тайният агент на Ломбар ще се погрижи за това дори ако се отърва от всичко останало.

Докладите на Хелър ТРЯБВА ДА СТИГАТ НА МЕСТОНАЗНАЧЕНИЕТО!

Ей, чакай!

Ако Хелър успее, всички планове на Ломбар за Земята пропадат. Защото най-близките му съдружници ще банкрутират.

И ако дори само изглежда, че Хелър има изгледи да подобри живота на планетата, тайният агент на Ломбар ще ме убие!

Започна да ме боли глава.

Хелър губи, Хелър печели, едно нещо е сигурно — Грис е мъртъв.

Накарах се да седна.

Наложих си да седна. Наложих си да престана да си скубя косите.

Трябва спокойно да измисля нещо.

И така, непрестанно стискайки със зъби чашата за шира, докато накрая не я запратих в стената, измислих го.

Трябва да се добера до кодовата хартия на Хелър! След това можех да фалшифицирам докладите така, че Великият съвет, посредством Роук, ще мисли, че Хелър се справя със задачата. В същото време Ломбар няма да е заплашен от нищо, понеже Хелър няма да върши никаква работа. Той ще е мъртъв.

Но момент. Не разполагах с кодовата му хартия. Докато не я получа, НИЩО НЕ ТРЯБВА ДА СЕ СЛУЧИ НА ХЕЛЪР!

А онзи идиот беше с кола, на която знаеха номера, полицията в няколко щата го дебнеше, с неговото име веднага щяха да го пратят в затвора, понеже такъв човек не съществува, изобщо, един агент без никаква подготовка, попаднал под смъртна опасност.

Започнах да се моля.

О, богове, нека нищо да не се случи на Хелър, докато се добера до онази кодова хартия! Моля ви, богове, ако нещо му се случи, със Солтан Грис е свършено. По дяволите унищожението на Земята! Да забравим това за момента. Мислете за Солтан Грис! Смилете се. Моля ви.

Глава седма

Между Истанбул и там, където се намираше Хелър, имаше седемчасова времева разлика. Тъй че можете да си представите какво напрежение се изискваше да наблюдавам Хелър. Когато той ставаше от сън, в седем сутринта, бодър и отпочинал, аз седях пред екрана в два след обяд, смазан и изтощен.

Хелър тихо се измъкна от леглото и взе душ. Рат, за да си помогне с джобните пари, не му беше купил други дрехи, затова навлече старите, като изпсува тихо, докато си връзваше обувките. Погледна се в огледалото и поклати глава. Наистина изглеждаше смешен с малката зелена панамена шапка, с пурпурночервената риза, със сакото на бели и червени карета, чиито ръкави бяха с около три инча по-къси, с панталона на бяло-сини райета, който не му стигаше и до кокалчетатата и с оранжевите тесни обувки.

Простенах. Открояваше се като фар. И най-късогледото ченге нямаше как да не го забележи. А той даже не го осъзнаваше! За естетическия си вид би се загрижил, но не и за това да изглежда незабележим.

Мери неспокойно се мяташе в леглото, но все още спеше. Хелър леко затвори вратата и като хвърли поглед на колата, излезе от района на мотела.

Наблизо имаше закусвалня. Той влезе, почуди се малко над менюто, понеже естествено не знаеше какво представляват всички неща. Но можеше да се поръча закуска по номер и той поръча „Номер 1“. Включваше портокалов сок, овесена каша и бекон с яйца. Но позастаряващата келнерка не му донесе кафе. Сервира му мляко и той подозрително го опита. Тя му каза да го изпие, много малък бил за кафе. След това отказа да му продаде от пая, който той гледаше с копнеж, като накрая се смили да му обясни, че той трябва да се научи да контролира апетита си и тя щяла да седи до него, докато не си изяде овесената каша. Беше към петдесетгодишна, изглеждаше със силно развито майчинско чувство и самата тя имала синове. Момчетата, каза му тя, били своенравни и ако не внимавали какво ядат, нямало да пораснат. Дори сама отдели парите за закуската и му каза да не си вади всички пари, защото ще му ги откраднат. Каза му да си сложи повечето в обувките и си взе бакшиш един долар.

След това авторитарно хранене Хелър избяга на улицата. Това беше главната улица на града, от двете страни имаше магазини и тръгна със забързана стъпка, хвърляйки по едно око към витрините.

Недей да ходиш така! Молех му се на ум. Върви спокойно, шляй се, не привличай внимание! Тебе те издирват. Но Хелър крачеше в равномерен тръс. Повярвайте ми, на юг никой не тича. Никой!

Отби се в един магазин за конфекция, само за няколко секунди установи, че няма нищо с неговите размери, изхвърча на улицата и пак тръгна в тръс.

Отсреща имаше заложен магазин, където вирджинците продаваха неща, откраднати от туристи. Хелър обхвана с поглед витрината, рязко сви и влезе. Имаше варели с изхвърлени неща и лавици, претрупани със стари боклуци.

Сънливият продавач, който тъкмо бе отворил магазина и е очаквал да си доспи в задната стаичка, не беше много отзивчив. Хелър посочи.

Продавачът свали 8-милиметрова камера „Никон“. Каза му:

— За какво ти е, момче. Вече не продават такива касети.

Хелър разглеждаше големия фирмен етикет в черно и златно. Накара продавача да му свали друга камера. Остави ги на тезгяха. Хелър забеляза един варел. Беше пълен със счупени рибарски макари и заплетена корда. Извади си известно количество.

— Това са макари за дълбок морски риболов — каза продавачът. — Рибарското дружество в Смит Маунтин Лейк се разори. Тези не стават за нищо.

— Рибарска? — попита Хелър.

— Ловят риба. Спорт. Хайде, момче, не може да си толкова тъп. Днес не съм настроен за шегички. Ако наистина искаш нещо, вземай го и изчезвай. Нямам време за мотане.

Хелър избра няколко масивни макари, няколко счупени въдици и едно безнадеждно заплетено кълбо корда. Добави няколко кукички и цял куп тежести, които на края имаха стоманени куки. Сложи ги на тезгяха.

Заплесна се по някакви очукани малки радиокасетофони.

— Дай ми едно от тези.

— Искаш да кажеш, че наистина ще купиш нещо?

— Да — каза Хелър и извади малко пари.

— Ха, пък аз мислех, че си като местните хлапета — само им дай да зяпат, ама нямат мангизи. Значи не си тукашен?

Свали прашния касетофон, даже му сложи батерии и извади няколко касетки. Погледна колко пари държи Хелър в ръце и се престори, че е пропуснал нещо в сметката.

— Ще струва сто седемдесет и пет долара. Хелър му плати. Напълниха в торби странните вещи и Хелър тръгна. Аз лично го смятах не по-малко луд, отколкото си помисли продавачът. Неизползваеми камери, счупени рибарски макари, заплетена корда. Идиотщина.

Както си подскачаше, Хелър мярна магазин за спортни стоки. Рязко сви вътре. Посочи витрината. Млад продавач с рошава коса влезе във витрината и извади чифт бейзболни обувки.

Хелър ги огледа. Бяха черни, връзваха се до глезена. Езикът им беше дълъг и падаше над връзките. Обърна ги обратно. Нямаха пета, но имаха два кръга зъби, единия под възглавницата на стъпалото и другият — под петата. Стоманените зъби бяха дълги около половин инч и бяха здраво закрепени към кожената подметка.

— Ще ги вземеш евтино. Такива имаме с тонове. Треньорът на „Джаксън Хай“ поръча пълни екипи за бейзболния отбор. Отначало каза, че били много големи и няма да ги вземе. Сетне избяга с учителката по английски и с касата на спортния клуб.

— Бейзбол? — каза Хелър.

Продавачът посочи към куп бейзболни топки, но веднага се усети.

— Не се будалкай, момче. Хелър явно бе поумнял. Каза:

— Продават ли се?

Продавачът само го погледна. Хелър отиде до изложените бейзболни топки. Бяха малко по-големи и малко по-твърди от куршумените топки.

В дъното на магазина имаше една еластична мишена. Хелър попита:

— Може ли?

Вдигна топката. Сви длан и запрати бейзболната топка по мишената. Чух изсвистяването. Уцели точно в средата! Мина през мишената, счупи задния щанд и се сплеска в стената.

— Божичко! — каза продавачът. — Страхотен си. Направо си страхотен!

Хелър отиде и взе топката. Кожата се бе спукала. С любопитство бръкна вътре.

— Е — каза си под носа. — Не е много добра, но ще трябва да свърши работа.

— Божичко — каза продавачът. — Ти си роден талант! Виж, имаш ли нещо против да прибера мишената и после, като те вземат в „Ню Йорк Янкиз“, мога да я изложа на витрината?

Хелър се оглеждаше за чанта. Намери една, която се носеше на рамо. Започна да я пълни с бейзболни топки. Продавачът се опитваше да го ласкае, като го попита в отбора на кой колеж играе и дали смята да играе в Бейзболната лига и няколко пъти се извини, че Хелър изглеждал толкова млад, че никой не би си помислил, че е ветеран. Хелър не го окуражаваше особено. Обиколи щандовете. Намери някаква книга: „Изкуството на бейзбола. За начинаещи.“ Продавачът се шашна, като го видя да я прибавя към покупките. След това взе и още една: „Изкуството на ъгловото хвърляне. За начинаещи.“ Какво, май смяташе да ходи на риболов?

Продавачът се бе ентусиазирал.

— Виж какво, имаме пълни екипи. Я да видим кой номер обувки носиш? Виж, защо не вземеш да си купиш екипа от нас?

Помислих си, че само това ни трябва. Известност и реклама тъкмо тази сутрин.

Наложи се Хелър да откаже много повече неща от тези, които в крайна сметка купи — три чифта обувки, шест бели тениски с дълги ръкави, дванайсет чифта бейзболни чорапи с червени ивици отгоре, два бели анцуга, десетина бандажа, два екипа на бели и червени райета без надписи, червен анорак с капитански райета, черен пояс и червена каска.

Тогава Хелър забеляза шапките. Червени бейзболни шапки, по-малко елегантни от обичайните състезателни шапки, но подобни. Козирката бе по-дълга и нямаше да пасне под състезателната каска, за да изиграе ролята на подплънка/омекотител. Но Хелър направо бе пощурял. Обърна целия куп, за да намери неговия размер и я сложи на главата. Отиде до огледалото.

Аз изтръпнах. От врата нагоре пред огледалото седеше пилотът състезател Джетеро Хелър, шампион на Академията! Лесно бях забравил дяволитите му сини очи, буйната руса коса и усмивката, която казваше: върви по дяволите, кой го е грижа. Сякаш внезапно ме изстреляха обратно на Волтар! Но сега го почувствах с още по-голяма сила.

— Какво каза, че означавали инициалите? — попита Хелър.

— „Джаксън Хай“ — каза продавачът.

Не загрях веднага, вероятно, защото буквите върху шапката бяха сложно преплетени. Д.Х.! Значи за това се е хилил!

— Ще взема шест — каза Хелър. Сега вече се смееше.

Хелър великодушно подари на продавача пурпурната риза, оранжевите обувки и панамената шапка.

Напълниха купените неща в голям спортен сак. Хелър плати триста долара и взе картичката.

Тъкмо излизаше от вратата, когато продавачът извика:

— Ей, не ми каза как се казваш!

— Ще чуеш — каза Хелър и изчезна.

А, добре, има надежда. Ако си беше казал името, този „бибип“ продавач щеше да го разгласи из града с мегафон. Добре че Хелър беше скромен. Но определено не беше умен. Препускаше по улицата с огнено червена бейзболна шапка с неговите собствени инициали и носеше бейзболна фланела с дълги ръкави. Беше запазил панталона на сини райета и кариралото сако. Изпъкваше като светофар! И още по-зле, шпайковете му отекваха по тротоара по-високо, отколкото предишните му подковани обувки.

Всичко в крайна сметка бе по вина на Ломбар — той нареди Хелър да не бъде обучаван като шпионин. Всеки уважаващ себе си шпионин знае, че не трябва да се забелязва. Един трениран шпионин щеше да наблюдава хората около себе си и да се облече досущ като тях. А той не приличаше на никого в този тих южняшки град. Като го гледах сега, ако мога да цитирам продавача: божичко!

Хелър си погледна часовника. Отиваше към девет. Но спря на още едно място — сладкарски магазин.

Изхлипах. Имах си работа с идиот, не със специален агент. Специалните агенти не ядат сладкиши! Те пушат цигари!

Няколко дванайсетгодишни момченца седяха пред щанда и се караха за цените на дъвките с продавача. Явно ги бяха увеличили. Две от тях носеха бейзболни шапки — нещо съвсем нормално за момчетата в Америка. Осъзнах, че сега, с тази бейзболна шапка, Хелър ще минава за още по-малък.

Хелър мина по щанда, явно търсеше определен вид сладкиш. Видя го — всяко парче беше опаковано поотделно в прозрачна хартия. Сладкишът беше в бяло и червено, извити в спирала, точно като в рекламите от списанията.

Децата си купиха дъвки за по десет цента и Хелър направо шашна възрастната дама на щанда, като поиска десет фунта сладкиш! Купи не само от онзи в бяло и червено, но ѝ от други видове, и ги искаше заедно, така че трябваше да му ги опаковат в малки торбички с по един сладкиш от всеки вид, а после трябваше да намерят достатъчно голяма торба, за да влязат вътре всички малки торбички. Това със сигурност развали деня на възрастната продавачка.

Натоварен, Хелър пак излезе на улицата. На ъгъла имаше паркирана полицейска кола. Така, всеки обучен агент щеше да мине по другия тротоар. Но не и Хелър. Той бодро мина точно покрай ченгетата!

С периферното му зрение видях как го изгледаха.

Време беше да се върна и да се укрепя със студена шира. И да кажа една малка молитва за него. Ако за служителите на Апарата имаше специални адове, мен щяха да ме изпратят в онзи, който се е специализирал в прикрепяне на нетренирани агенти към мен. Не помогна нито ширата, нито молитвата!

Ако нещо се случи на Хелър преди да се добера до кодовата му хартия, с мен е свършено!