Черно сътворение

Глава първа

Хелър бавно плати таксата на временната каса, помота се, без да гледа нищо специално, очевидно дълбоко потънал в мисли.

След малко огледа изложението на сградата.

Започна да чете информационните табла. Студенти търсеха стаи и стаи търсеха студенти, Мейзи Ан бе изгубила следите на Мак, Мак бе изгубил връзка с Шарлот, часовете на професор Ъмпчадъл се прехвърляха в лявото крило. След това очите му се спряха на пластмасова табела с печатни букви:

Хелър бързо излезе пак на „Колидж Уолк“, проправяйки си път със зигзагообразно потракване през тълпите студенти и след малко се озова пред офис с надпис:

Господин Тодъл седеше на бюрото си по риза и попълваше купчини формуляри. Беше дребен и плешив. Посочи един стол, облегна се назад и започна да си приготвя огромна лула.

— Искам да наема на работа студент — каза Хелър.

Господин Тодъл остави лулата. Спря да се взира в Хелър.

— Как се казвате?

Хелър му показа квитанцията.

— Вероятно искате да кажете, че семейството ви иска да наеме на работа завършващ студент.

— Имате ли завършващи?

— Завършващи какво, Уистър?

— Акции — каза Хелър.

— А-а. Значи доктор по бизнес администрация.

Тодъл запали лулата.

— Трябва да е навършил двайсет и една години — каза Хелър.

Господин Тодъл снизходително се засмя.

— Един доктор по бизнес администрация няма как да е под двайсет и една, Уистър. Всяка година нещата така се променят, че те на практика учат цял живот. Но боя се, че сте избрали неподходящо време. Трябваше да дойдете миналия май. Нали разбирате, всичките ги лапат веднага. Следващата реколта е след два месеца, през октомври, но за съжаление в нея няма да има ни един от тази специалност.

Той самодоволно смукна от лулата.

— Няма ли някой останал без работа? Моля ви, проверете.

Господин Тодъл, понеже беше добър човек, отвори едно чекмедже и извади поизмачкан списък. Сложи го на бюрото пред себе си и го прегледа.

— Не. Всички са ги налапали.

Хелър придърпа стола си до бюрото. Посочи с пръст някъде по средата на списъка. Не знаех, че може да чете на обратно. Но не можа да разчете добре името, защото около него имаше доста отметки, които бяха зачертани.

— Тук има един, за когото не е отбелязано, че е нает.

Тодъл се засмя.

— Това е Израел Ъпщайн. Той не успя да завърши. Не му одобриха дипломната работа. Добре съм запознат с неговия случай. Даже прекалено добре. Знаете ли какво се опита да ни пробута? Въпреки всички предупреждения. Дипломна работа, озаглавена: „Необходими ли са правителствата?“. Но не затова отказаха да го запишат отново.

— Но той е над двайсет и една — каза Хелър.

— Да, определено. Три последователни години го късаха на изпита за докторска степен. Уистър, този младеж е активист! Еретик! Революционер от най-лошия тип. Той просто не се подчинява на нищо. Даже бойкотира Комунистическата Младежка Лига! Той е един ревящ и бесуващ тигър! Див анархист, на всичкото отгоре! Доста старомодно. Но не затова отказаха да го запишат наново. Правителството му спря заема и поиска незабавно да върне парите.

— Защо е трябвало да направят това? — каза Хелър.

— Та той подправяше всички декларации за доходи на студенти и преподаватели и струваше на данъчните цяло състояние!

— Къде живее? — попита Хелър. — Този номер на 125-та Улица, това ли е?

Господин Тодъл каза:

— Вероятно до преди няколко минути е бил на този адрес. Данъчните агенти ме разпитваха за него преди малко. Тъй че съвсем скоро няма изобщо да можете да се свържете с него.

— Благодаря ви за помощта, господин Тодъл — каза Хелър.

— Винаги се радвам да помогна, Уистър. Можете да се отбиете по всяко време.

Хелър излезе и затвори вратата. Затича се.

Глава втора

Хелър измина разстоянието между 116-та Улица и Бродуей като състезателен кон. Дори някой да забележеше, че се движи по-бързо от нормалното, Хелър нямаше да разбере. Но нюйоркчани никога не забелязват нищо. Пък и де факто той не се движеше с някаква изключителна скорост — някои коли се движеха по-бързо. Радвах се, че разликата в гравитацията не му е дала някакви феноменални способности. За него нещата тук тежаха само с една шеста по-малко от обикновено.

Съдейки по това как минават нещата край него, движеше се само с около двайсет мили в час.

Естествено, бях малко озадачен от отявления му антагонизъм към един анархист. Или да не би да се страхуваше за данъчните, на които им предстоеше среща с маниакално луд с необикновена сила? Може би контакта му с ФБР е наклонил везните в полза на правителството на Земя. За себе си мога да кажа, че на негово място досега да съм поискал политическо убежище.

Стигна 125-та Улица и се втурна по нея, търсейки с очи номера. Лесно се ориентира по трите правителствени коли, паркирани отпред. В тях нямаше никого.

Хелър хвърли бърз поглед на сградата. Номерът почти не се четеше. Беше една от многобройните изоставени къщи с апартаменти, които изобилстват в Ню Йорк. Наемите са високи, наемателите всичко потрошават. Ако собственикът се опита да поправи сградата, наемите се вдигат и наемателите пак потрошават всичко. Тъй че собствениците просто оставят всичко да гние. А тази специално бе толкова зле, че нямаше нужда наемателите да се опитват да я правят по-зле. Очевидно никой човек с ума си не би опитал да живее тук. Входната врата изглеждаше така, сякаш е била мишена на артилерийски обстрел.

Хелър заобиколи срутилите се парчета от мазилката и влезе. Спря. От втория етаж идваше шум от чупене.

Хелър се качи по остатъците от стълбището.

Един правителствен агент седеше пред вратата и си чоплеше зъбите.

Хелър се приближи до него.

— Търся Израел Ъпщайн — каза той.

Агентът попадна на едно особено сочно парче между зъбите си, сдъвка го и каза:

— А, така ли. Още нямаме заповед за арестуването му, така че не можеш да минеш за съучастник. Но веднага щом тикнат вътре доказателствата, заповедта ни е в кърпа вързана.

— Къде е той? — попита Хелър.

— А, той ли. Ами, ако първо го оставим да избяга, ще го обвиним в бягство и това ще стигне да го натикаме, където му е мястото.

— Къде отиде той?

— О, избяга по 125-та Улица — каза данъчният и посочи на запад. — каза, че отива да се дави в Хъдсън.

Хелър се обърна да си ходи. Двама агенти седяха точно зад него с извадени пистолети.

— Тъпак — каза онзи, който си чистеше зъбите. — Ей, Макгайър! — викна той към апартамента. — Тука е дошло едно негово приятелче!

Двамата агенти в коридора бутнаха Хелър напред с пистолетите. Натикаха го в апартамента.

Преди това място може и да е било в окаяно състояние, но сега бе направо бедствие. Нямаше нищо цяло. Всичко беше на трески! Данъчните агенти разковаваха дъски с лостове и здраво стоварваха чукове по мебелите.

Грамаден грубиян от филм на ужасите седеше с ръце на кръста и свирепо гледаше Хелър.

— Значи, съучастник! Седни на онзи стол!

Беше доста счупен, но Хелър някак си успя.

— Отговаряй със СЪР, като ти говорят! — каза Макгайър.

— Сър? — каза Хелър. — Да не си благородник, или какво?

— Ние сме къде-къде по-важни, хлапе. Ние сме данъчни агенти. Ние управляваме тази страна, да знаеш и никога не го забравяй!

— Сър? — каза Хелър.

— Така, къде са документите, които вие с Ъпщайн подправихте? Къде са скрити? — попита Макгайър.

— Сър? — каза Хелър.

— Знаем „бибип“ добре, че имате истински данъчни наръчници! Преписи на истински закон и тъй нататък. Къде са скрити?

— Сър — каза Хелър.

— Съзнаваш ли — продължи Макгайър, — че ако попаднат в нечии ръце, ще ни съсипят? Съзнаваш ли, че това е предателство? Знаеш ли какво е наказанието за държавна измяна? Смърт! Точно така пише в Конституцията!

— Сър? — каза Хелър.

— Не мисля, че ще проговори — обади се друг агент.

Макгайър каза:

— Аз ще се заема с това, Мълоун.

— Тук няма никакви наръчници — обади се трети агент.

Макгайър каза:

— Млъквай, О‘Брайън. Остави на мен. Това хлапе е заподозрян. Трябва да му прочета правата. А сега, слушай внимателно. Трябва да свидетелстваш за всичко, каквото ти кажем. Трябва да се закълнеш във всичко, в каквото ти кажем и да подпишеш всичко, каквото ти дадем. Ако не се подчиниш, ще бъдеш обвинен в заговорничество да заговорничиш със заговорници, независимо от расова принадлежност, цвят и религия. Подпиши тук.

Пъхнаха един лист под носа на Хелър. — Какво е това?

— Според Закона Миранда затворникът трябва да знае правата си. Току-що ти ги казах. При нас всичко е напълно легално, винаги. Това свидетелства, че си предупреден. Тъй че подпиши тук.

Хелър се подписа като „Дж. Едгар Хувър“.

— Добре — каза Макгайър. — Сега, къде са онези „бибип“ подправени счетоводни книги и къде са онези „бибип“ данъчни наръчници и разпоредби?

— Сър? — каза Хелър.

— Няма да проговори — каза Мълоун.

— Дай по-добре да му подхвърля тази комунистическа литература и торбичката с хероин и да изчезваме — каза, О‘Брайън.

— Знаеш какво ще ти се случи, нали хлапе? — каза Макгайър с отявлено задоволство. — Ще те заставим да дадеш показания в централно управление на ФБР. Ще бъдеш подложен на кръстосан разпит, хлапе. Като ти блеснат онези светлини в очите, ще си кажеш и майчиното мляко. Всичко. Като свършим с теб, няма да е останало нищичко, което да не знаем. Вземи това.

Макгайър написа някакво име на един правен документ. Подаде го на Хелър. Пишеше:

— Кръстосан разпит, така ли? — каза Хелър. — Точно така.

— И ще разберете абсолютно всичко за мен?

— Точно така.

— Всъщност мисля — каза Хелър, — че под онази дъска там става чудно скривалище.

— Това вече е нещо — каза Макгайър. — Коя дъска?

Хелър стана. Направи няколко крачки и се наведе.

Без да го забележат, защото тялото му го прикриваше, той извади от джоба си бяло-червена сладка. Познах я. Беше ги направил на борда на влекача. Беше опакована с нещо, което приличаше на хартия. С нокътя на палеца Хелър заби хартията в сладката. Мушна я под дъската.

Изправи се.

— Тук вече няма наръчници.

— Точно такъв те искаме. Сега можеш да си вървиш, но непременно да се явиш! Сградата на ФБР, девет часа!

Хелър излезе.

Слезе надолу по остатъците от стълби. Като излезе навън, приближи се до една от правителствените коли. Наведе се.

Към крака му имаше привързани четири пръчки динамит!

Махна лепенката.

Остави динамита на задната седалка. Пръчките нямаха капачета, по никакъв начин не можеха да избухнат. Само ги остави там да лежат.

След това тръгна много бързо на запад по 125-та Улица.

Сградите и от двете страни на улицата се разтърсиха!

Гигантски блясък шибна небето!

Оглушителен звук удари като с чук!

Хелър се обърна назад. След като димът се разсея, видях как цялата предна част на изоставената къща с апартаменти бавно се свлича на улицата. Части от покрива все още се носеха във въздуха.

Правителствените коли, затрупани с мазилка и отломки, не избухнаха. Значи в крайна сметка не беше толкова добър с експлозивите.

От небето валяха късове от къщата. Потоци пламъци заскачаха нагоре.

Това беше от сладката!

Сега вече знаех от какво ги е направил. Това беше двойна ударно-огнена граната. Действаше само след като опаковката, задължителен елемент, се тикне в експлозива. Активираше се след четиридесет секундно проникване. В Апарата никога не ги използвахме. Прекалено рисковано беше да ги носиш със себе си!

— Какво, по дяволите, беше това? — каза един старец близо до Хелър.

— В онази сграда имаше десет терористи — каза Хелър.

— О — каза старецът, — пак вандали.

Хелър продължи по 125-та, отначало със спокойна походка, но като се отдалечи, започна да бяга. Зад него пищяха сирените на пожарната.

Хелър не се обърна повече назад. Очевидно се бе запътил към реката.

Глава трета

Бързайки напред, Хелър от време на време успяваше да зърне реката. Закриваха я главните пътища, които ту минаваха отдолу, ту отгоре.

Той даде леко наляво. Реката беше точно от другата страна на няколко преплетени магистрали. Колите по тях се виждаха размито.

Хелър се справи с преградите.

Пред него се простираше голям док, врязващ се в реката в западна посока.

Хелър забави крачка и започна да се оглежда. Подскочи, за да види има ли нещо зад няколко прегради. След това продължи бързо напред.

В края на дока лежеше нещо безформено. Хелър се втурна натам.

Точно на ръба на дока бе захвърлено яке. Върху него лежаха очила с рогови рамки.

Отсрещният бряг откъм Джърси представляваше жълтеникава мъгла от мръсен въздух. Небето се оглеждаше в Хъдсън и реката синееше, въпреки боклуците и мръсотиите.

Хелър се взираше нагоре и надолу по реката. Очевидно океанският прилив забавяше течението, защото мръсотиите и отпадъците седяха на едно място.

Шапка!

Мокра тъмносиня шапка, която продължаваше да се носи на повърхността заради въздуха, попаднал между нея и водата.

Хелър си съблече сакото. Събу обувките. Изхлузи панталона и хвърли шапката си на дока.

С дълъг скок се гмурна във водата, сред всичките боклуци и мазни петна!

Потопи се под водата. С мощни загребвания на ръцете заплува надолу към дъното.

Светлината от кафеникава стана мътно сива.

Я гледай! Колко ли е дълбока тази река?

Надолу, надолу, надолу, очите му се взираха наляво и надясно в здрачината.

Туп!

Удари дъното!

Бързо се понесе нагоре.

Изскочи на повърхността. Разбуни водата, тъй като скочи нагоре да се огледа.

Обърна се.

Пак започна да се спуска надолу. Надолу, надолу, надолу, без да спира да се оглежда наляво и надясно.

Черна мътилка!

Направи кръг по дъното. Стари гуми и консерви.

Нагоре, нагоре, нагоре! Пак изскочи на повърхността.

Още пенлива вода. Още отскоци, за да се огледа.

Слаб звук!

Хелър скочи по-силно и почти целия се показа над водата.

Слаб глас:

— Тук съм.

Хелър се обърна и погледна към дока.

Вътре във водата, хванат за една стара халка, по-, тънала в бетона, имаше някой. Виждаше се само главата и една ръка.

Хелър заплува натам.

След минута-две се озова до един много дребен млад мъж, целият омацан с масло, горе-долу само очи.

— Аз съм един неудачник — проплака жалката фигура. След това се закашля.

— Уплаших се. Не можах да си задържа главата под вода достатъчно дълго, че да се удавя.

— Ти ли си Израел Ъпщайн? — каза Хелър.

— Да, съжалявам, че не мога да ти подам ръка. Ще се изпусна.

Хелър преценяше положението му. Ръбът на дока бе точно над него и нямаше за какво да се хване.

Един минаващ кораб го заля с вълни. Ъпщайн се изпусна от халката и се блъсна в бетона. Хелър върна ръката му пак на халката.

— Дръж се!

— Не мога да се изкача горе. Не успях да се удавя, а сега не мога и да се спася. По-добре се качвай и ме остави. Не си струва да ме спасяваш.

Хелър обиколи с плуване дока и намери желязна стълба, която се спускаше във водата. Изкачи се по нея.

Отиде до сакото си и измъкна кълбо рибарска корда. Запъти се по дока точно над Ъпщайн.

— Само се дръж — викна той.

Вълните от минаващ влекач погълнаха Ъпщайн.

Ръцете на Хелър бързо се движеха по странен начин. Извършваше едни и същи ритмични движения. Плетеше тънко въже от кордата!

Направи здрав възел в единия край на произведението си. Спусна го към Ъпщайн.

— Промуши си краката през примката и седни на нея.

Ъпщайн не можеше да се справи.

Хелър завърза горния край за една ръждясала халка и пак скочи във водата. Доплува до Ъпщайн, забеляза едно носещо се дърво, счупи го и го пъхна в примката така, че да стане нещо като седалка. Настани Ъпщайн и му показа как да се държи за въжето.

— Не си струва да си правиш труда — каза Ъпщайн. — Ако не сега, все някой ден пак ще свърша зле.

Хелър разплиска водата, за да разпръсне мазните петна. Почисти с вода раменете и главата на Ъпщайн.

— Стой тук, да не изчезнеш — каза Хелър.

Доплува обратно до стълбата, качи се на дока и след малко Ъпщайн бе до него, на твърд бетон и в безопасност.

Глава четвърта

Появиха се две ченгета.

— Какво правите тук?

— Ловим риба — каза Хелър.

— Сигурни ли сте, че не плувате? — каза другото ченге.

— Не, ловим риба — повтори Хелър.

— Ами в такъв случай, гледайте да не ви се доплува — каза ченгето и се обърнаха да си ходят, безгрижно потупвайки с палки.

— Не ме предаде — каза Ъпщайн. — Но все едно. Тъй или иначе ще ме хванат.

Хелър бе извадил инженерския си парцал с червената звезда. Бършеше Ъпщайн от мазните петна. След това му събу обувките и панталона и ги сложи да съхнат на слънцето, което изглеждаше доста горещо.

Поизбърса още малко лицето на Ъпщайн и му сложи очилата с рогови рамки.

Чудех се дали Хелър не бе объркал човека. Според господин Тодъл този Ъпщайн бил отявлен анархист, ужас и заплаха за цивилизацията. А този тук бе съвсем дребно човече, с тясно лице, с извит като човка нос, недовиждаше и трепереше.

— Студено ли ти е? — попита Хелър.

— Не, заради преживяното е — каза Ъпащйн.

— За какво всъщност те търсят? — попита Хелър.

Ъпщайн изглеждаше така, сякаш се кани да заплаче.

— Всичко започна, когато разбрах, че данъчните агенти сами си създават разпоредбите. Един фатален ден бях в юридическата библиотека и открих истинския закон за данъците на Конгреса и наръчника с разпоредби за данъчните власти. Преснимах си ги. Започнах да попълвам данъчните декларации на преподавателите и на някои студенти с правилните изчисления. — Въздъхна и помълча известно време. — О, пътят на революционера е труден! Не е за мен.

— И после какво се случи?

— Местните данъчни загубиха около два милиона долара от незаконните средства, които са трупали. И премиите на агентите Макгуайър, О‘Брайън и Мълоун пресъхнаха.

Въздъхна дълго и потресаващо.

— Никога няма да ми простят. Ще ме преследват цял живот. Не трябваше да ме спасяваш. Аз съм изгубена кауза.

Хелър бе изчистил част от мазните петна и от себе си. Приближи се до сакото си и извади призовката. Подаде я на Ъпщайн. Като седна пак, попита:

— Какво е това?

— Това е просто призовка. С нея трябва да се явиш пред съда и да дадеш показания.

— А в какво се състои това? — попита Хелър.

— О, много просто. Попадаш под Пета Поправка — което значи, че отказваш да говориш — и те пъхат в затвора и на всеки няколко седмици те привикват и пак попадаш под Пета Поправка.

— Значи на практика не те разпитват и не те заставят да си кажеш всичко?

— Не, това е просто начин да държат невинни хора в затвора.

Хелър се загледа във водата.

— О, горките хора — каза той.

— Кои горки хора? — попита Ъпщайн.

— Макгайър, Мълоун, О‘Брайън и още седем агенти. Всички са мъртви. Мислех, че съм нарушил кодекса, нали разбираш?

— Мъртви?

— Да, твоят апартамент се взриви. Всички загинаха.

— Ако тези тримата са мъртви, тогава случаят е приключил. Те нямаха никакви доказателства, освен собствените си показания. Значи мен вече не ме преследват. Всичко свърши!

— Добре — каза Хелър. — Значи си свободен и чист!

Ъпщайн поседя малко, загледан във водата. После изведнъж зъбите му затракаха и избухна в сълзи.

— След като вече си свободен и чист — каза Хелър, — сега пък какво не е наред?

След малко Ъпщайн се посъвзе. Но продължи да хлипа.

— Усещам, че след няколко минути ще се случи нещо ужасно!

— Защо? — каза Хелър, страхотно учуден.

— О, не е възможно толкова хубави неща наведнъж.

— Какво? — каза Хелър.

— Новината е прекалено хубава! Не я заслужавам! Всеки момент ще стане някаква световна катастрофа, за да компенсира! Знам си!

— Виж — търпеливо каза Хелър. — Неприятностите ти свършиха. Имам още една добра новина. Искам да ти предложа работа.

— Така ли? — каза Ъпщайн. — Искаш да кажеш, че ще имам възможност да си изплатя студентския заем и пак да се запиша за докторска степен?

— Мисля, че да — каза Хелър.

— Как се казваш?

— Джет.

О, богове! Това си е чисто нарушение на кодекса. Хелър му каза истинското си име.

— Това не може да е цялото ти име — каза Ъпщайн.

— Ами не е. Името ми по документи е Джером Терънс Уистър. Инициалите са Дж. Т. Затова приятелите ми викат Джет.

О, този хитрец. На косъм се измъкна.

— Аха, Дж. Т. Уистър. Джет. Разбирам. Името на призовката беше Дж. Едгар Хувър. Бях сигурен, че ще искаш да убия някого. Не съм такъв човек, нали разбираш. Не мога да убия дори хлебарка.

— Не, не, нищо толкова драстично — каза Хелър. — Ти имаш навършени двайсет и една години, нали?

— Да, на двайсет и три съм, вече съм стар.

— Ами от теб искам само да ми отвориш брокерска сметка.

— Имаш ли кредит?

— Ами, не — каза Хелър. — Искам само да ми отвориш брокерска сметка, за да мога да купувам и продавам акции — в някоя фирма като „Съдружници Ниския, Високия и Дебелия“.

Ъпщайн въздъхна потресаващо.

— Не е толкова просто. За да имаш банкова сметка, трябва да имаш адрес. След това трябва да си уредиш кредит и да си отвориш брокерска сметка. Имаш ли пари?

— Да. Предвидил съм сто хиляди за такъв род хазарт.

— Имаш ли някакви сериозни дългове като мен, например?

— Не.

— Зная, че всеки има врагове. Но имаш ли някой по-особен враг, който иска да се добере до теб?

Хелър помисли за секунда:

— Ами има един господин Бери, адвокат, на когото попаднах случайно.

— Бери? Бери от „Суиндъл и Крауч“?

— Да, същият.

— Той е личният семеен адвокат на Дълбърт Джон Роксентър. Един от най-могъщите прависти на Уолстрийт. И ти е враг?

— Общо взето, да. Не се е отказал.

— Аха — каза Ъпщайн. Замълча. Двамата седяха на горещото слънце и съхнеха. След малко той каза: — Това, което искаш, не е лесна работа. Иска много труд. Ще ти трябва някой на постоянна работа. Не само да постави началото, но да ти върти нещата.

— Добре, ти колко печелиш на седмица?

— О, аз нищо не печеля — каза Ъпщайн. — Аз не съм просто счетоводител — това е само едно от нещата, от които трябва да разбира бизнес администраторът. Не искаха да приемат последната ми дисертация за докторат. А тя беше добра. Ставаше дума за корпоралния феодализъм във всичките му форми — индустриална анархия, нали разбираш — как корпорациите могат и трябва да управляват всичко. Темата ми е „Необходими ли са правителствата“ Но мисля, че ще ги накарам да приемат новата ми дисертация. Ще се казва „Анархията като ключ към построяването на индустриалния феодализъм, ако той изобщо е възможен“.

— Добре — каза Хелър, — сигурно ще имаш време да работиш и върху нея.

— Виждаш ли — каза Ъпщайн, — те не са съгласни с мен, че това е в областта на бизнес администрацията. Казват, че била тема от политологията. Но не е така! Не! Около осемдесет процента от средствата на корпорациите се поглъщат за изпращане на правителствени доклади и охраната им. Ако се вслушат в мен, мога да вдигна брутния национален продукт с осемдесет процента, просто ей така! — Помисли малко. — Може би трябва да сменя заглавието с „Революцията ще струва на корпорациите по-евтино от плащането на данъците“.

— Ще ти плащам петстотин долара на седмица.

— Не. Ако се съглася, искам един процент от брутния доход и сметка с не повече от двеста долара седмично. Не струвам много.

Хелър отиде до сакото си и извади две стодоларови банкноти. Опита се да ги даде на Ъпщайн.

— Не — отказа той. — Не знаеш достатъчно за мен. Офертата вероятно е много добра. Но не мога да приема.

— Сега, в момента, имаш ли пари? Имаш ли къде да живееш? Апартаментът ти вече не съществува.

— Аз не заслужавам друго. Нямах други дрехи, а довечера мога да спя и в парка. Времето е топло.

— Трябва да ядеш.

— Свикнал съм да гладувам.

— Виж какво — каза Хелър, — трябва да приемеш.

— Предложението е прекалено добро. Не ме познаваш, господин Хувър — искам да кажа, Уистър. Ти сигурно си мил, честен, търпелив човек. Но филантропията ти е насочена към една бита карта. Невъзможно ми е да приема предложението ти.

Седяха още известно време, клатеха крака от ръба на дока и съхнеха на слънцето. Приливът утихна и Хъдсън пак потече надолу. Изведнъж Хелър каза:

— Етнологията влиза ли в бизнес администрацията?

— Не.

— А традициите на народите?

— Не. Говориш за социална антропология, предполагам. Никога не съм я учил.

— Добре — каза Хелър. — Тогава няма как да знаеш, че законите на американските индианци все още важат за Манхатън, по сила на предишното господство.

— Така ли? — каза Ъпщайн.

— Има един индиански закон — ако спасиш живота на някого, от този момент нататък той е отговорен за теб.

— Това къде си го чул?

— Каза ми го един професор по политология от собствения ти университет.

— Значи трябва да е вярно — заключи Ъпщайн.

— Добре — каза Хелър. — Аз току-що ти спасих живота, нали?

— Да, спаси ме. Боя се, че по този въпрос не може да има спор.

— Така. Значи от сега нататък ти носиш отговорност за мен.

Тишина.

— Трябва да приемеш работата и да се грижиш за делата ми — каза Хелър. — Това е стар индиански закон. Няма измъкване.

Ъпщайн се вторачи в него. Изведнъж главата му клюмна. Избухна в поток сълзи. Когато възвърна способността си да говори, изхлипа:

— Виждаш ли, като чух всички тези добри новини си знаех, че ме дебне катастрофа! И ето я! В лицето на съдбата-мащеха отговорността за мен самия ме изпълваше с достатъчно ужас. А сега — нов поток сълзи, — трябва да поемам отговорност и за теб!

Хелър пъхна двете стодоларови банкноти в ръката му. Ъпщайн ги погледна с отчаян вид. Стана и се приближи до якето си. Пъхна ги в празния си портфейл.

Тъжно погледна Хелър.

— Утре по обяд ще се срещнем на стълбите на библиотеката в колежа. Ще ти изложа плана за действие.

— Добре — каза Хелър.

Ъпщайн взе сакото си и направи няколко крачки. Обърна се:

— Сигурен съм, че с моята ужасна съдба ще дойде момент, в който ще съжаляваш за добрината, която си ми сторил. Съжалявам.

Продължи с клюмнала глава.

Глава пета

Същата вечер във фоайето на „Грейшъс Палмз“ Хелър четеше „Ивнинг Лайбъл“. Носеше стария си син и възкъс костюм. „Еднодневният“ костюм наистина се оказа за един ден след плуването на Хелър в замърсената вода. Явно шивачите не бяха донесли новите дрехи.

Четеше статия, в която се казваше:

Хелър мина на следващата страница и се показа част от „Бъгз Бъни“. Бях страхотно раздразнен, когато прекъснаха четенето му.

Хелър вдигна очи. Вантаджо стоеше точно до стола му.

— Записа ли се? — Гласът му беше нервен. Враждебен? — Ако си се записал, защо не ми се обади?

— Ами — каза Хелър, — работата още не е ясна. Заради оценките ми: със среден успех тройка не мога да се запиша за последната година. Възможно е да не ме приемат.

Дали Вантаджо побеля, или само ми се стори? Трудно можеше да се каже, защото го засенчваше една палма.

— Какво каза?

— Трябва да прегледат документите ми. Утре в девет ще ми кажат резултата.

— Sangue di Cristo! И ми го казваш чак в осем вечерта!

Вантаджо хукна. Затръшна вратата на офиса си. О, как бе ядосан!

Да, като че ли ще мога да се възползвам от ревността му към Хелър.

Но към девет часа Нюйоркско време направих по-важно наблюдение. Хелър се освободи от някакъв африкански дипломат, с когото говореше, качи се в асансьора и отиде в апартамента си. Забелязах още от коридора, че вратата му е широко отворена!

И долу, близо до земята, сякаш направо на пода, бе легнала красива брюнетка и протягаше ръка към коридора. С мелодичен глас каза:

— Хайде, хубаво момче! Чакаме те!

От стаята долетя поток женски смях.

Пак онова смущение. Но аз вече бях забелязал, каквото трябваше. Хелър никога не заключваше вратата си! Тези жени просто си влизаха, когато поискат.

Ясна и красноречива покана да му ограбиш апартамента!

Аз самият чудесно си дремнах следобеда, размишлявайки върху това.

Сигурно съм спал повечко, но имаше защо. Дни наред не се осмелявах да заспя. Но сега нещата се подреждаха в моя полза. Като се събудих, Хелър вече излизаше от подлеза на 116-та Улица, Търпеливо наблюдавах. Съдбата му скоро ще бъде окончателно решена.

Отиде право във временната зала за записване. Вече имаше много студенти, шляеха се наоколо или привършваха попълването на документите. Съдейки по броя на тълпата разбрах, че записването в действителност не е цяла седмица, а е приключило вчера.

Облегнах се на стола и се приготвих да се насладя на отказа, който Хелър щеше да получи. Няма начин тази мис Симънс да го пусне да учи в този колеж. С тези бележки. Плановете на Хелър щяха чудесно да рухнат още сега.

Ето я и нея. Току-що бе привършила с последния студент. Не обръщаше внимание на малката опашка. Имаше усмивка на лицето си, но това бе усмивката на женския паяк, преди да си хапне мъжкия за обяд.

— А, това май е младият Айнщайн — каза тя. — Седни.

Хелър седна и мис Симънс прегледа набързо документите, след това се облегна назад с онази ужасна усмивка.

— Изглежда — каза тя — никой в наши дни не го интересува кой ще взривява света.

— Вчера ме наричахте „Уистър“.

— Е, времената се менят, не е ли така? Кого познаваш? Господ?

— Произнесоха ли се по кандидатурата ми? — попита Хелър.

— Произнесли са се, млади Айнщайн. Обикновено не разрешаваме прехвърляне от друго училище направо за последната година.

— Бих могъл да наваксам…

— Тихо, тихо. Но в твоя случай изглежда е трябвало да разрешат. И то при толкова кандидати за факултета по космически науки и инженерство.

— Много съм благо…

— О, млъкни, млади Айнщайн. Още не си чул всичко. Обикновено изискваме да се държи „Америкън колидж тест“ с резултати над 28%. Но за тебе, млади Айнщайн, това изискване явно не важи.

— Ами, това е чу…

— О, това не е всичко — каза мис Симънс. — Винаги е било задължително студентите в инженерните специалности да държат „Сколастик аптитюд тест“ и резултатите от езиковата и математическата част да са над 700 точки. Но от теб не се иска никакъв „САТ“.

— Това наистина е превъз…

— И още нещо, млади Айнщайн. Отхвърлено е и изискването за успех петица. Кажи, не е ли това хубаво?

— Наистина — каза Хелър. — Много е ху…

— Това е прекалено хубаво, млади Айнщайн. Имам пряка заповед да те приема. Като студент последна година. Във Факултета по инженерство и приложни науки. Като кандидат за бакалавърска степен по ядрено инженерство, завършващ догодина през май. И заповедта е подписана от самия президент на университета.

— Наистина, много съм полас…

— Недей да бъдеш толкова поласкан — каза мис Симънс и усмивката ѝ изчезна. — Или някой съвсем е полудял, или ограничаването на правителствените субсидии и липсата на следвоенен бум са ги превърнали в роби на твоите двайсет и пет хиляди долара и съвсем са полудели! Ти и те НЯМА да се измъкнете просто така. Аз няма да се подпиша под твоята кандидатура, за да поднеса на света ядрен специалист, който е напълно слабоумен. Ясно ли се изразих, млади Айнщайн?

— Много съжалявам, ако…

— О, не си хаби енергията да се притесняваш още отсега — каза мис Симънс. — По-късно ще бъдеш достатъчно притеснен, за да ти е необходима всяка една калория! Е, нямам никакъв избор, освен да те запиша, господин Господ Младши. Но от записване до записване има разлика. Така, започваме ли?

— Аз наистина…

— Като начало — каза мис Симънс, — нямаш достатъчно взети предмети от предишното училище, за да запишеш тази специалност. Липсват ти четири предмета, които си пропуснал и ти ги вписвам ДОПЪЛНИТЕЛНО към многото трудни инженерни предмети, които ще трябва да учиш този семестър.

— Убеден съм, че…

— О, не бързай да ми благодариш! Има и още! Така, с тези тройки много се съмнявам, че имаш стабилна основа по предметите, по които си ги получил. Така че поставям условие едновременно с редовното ти обучение да се провеждат с теб специални занимания по тези предмети, за да наваксаш.

— Мисля, че аз…

— Зная, че си ми благодарен — каза мис Симънс. — Така ще ти направя още една услуга. Това твоето „Сейнт Ли“ било военно училище. Отреждам да не ти се признават военните предмети, по които си държал изпити там, освен, ако не продължиш в тази насока и не завършиш курса по ШЗО — Школа за запасни офицери — до края на тази година. Ще ти стане до болка ясно колко гадно нещо е войната. Може да се намери някой да подшушне на армията колко непатриотично е да не завършиш този курс на обучение. Възнамерявам да им драсна няколко реда. Това значи три допълнителни лекции и едно допълнително упражнение на седмица. Тук не влизат допълнителните предмети и индивидуалните занимания. Така, не е ли това чудесно, Господ Младши?

Хелър вече само я гледаше. Беше зашеметен, никакво съмнение.

Тя погледна сгънатите на хармоника компютърни разпечатки с готовото разписание на часовете и изискваните писмени работи.

— Но ето за какво вече ще си ми истински благодарен, Баш Господ. Получих заповедта на закуска и се погрижих за всичко. Няма начин при толкова много часове да се получи равномерно разпределение. Няколко просто съвпадат. Трябва да присъстваш на две места, а има и случай, в който трябва да си на три. Такава е програмата ти. Ще трябва да отсъстваш от един или друг клас, както и да го погледнем. Преподавателят ще се ядоса. Ще те пращат при деканите. И така не аз, а самите те ще ти кажат, че няма как да завършиш и да получиш дипломата си следващия май. Ако дойдат да ме питат, ще кажа, че ги така си поискал, и това е точно така, нали Йехова?

Мис Симънс се облегна назад и почука зъбите си с молив. След малко каза:

— О, не те обвинявам, че нямаш думи от благодарност. Виждаш ли, Господарю на всичко живо и създателю наш, на мен не ми харесва да ми оказват НАТИСК. Освен това съм член на дружеството за антиядрен протест, по-точно съм негов председател. И макар че организацията е стара и може да бъде забранена, а нюйоркската полиция чака удобен момент пак да ни удря по главите, мисълта, че такъв неквалифициран учен като теб ще разполага свободно със света, направо ми спира дъха. Добре ли се изясних, Уистър?

— Наистина, мис Симънс…

— О, за малко да забравя. Просто в случай че имаш излишно свободно време — докато мързелуваш с такава програма — добавих още един предмет като компенсация за един незадължителен предмет, който ти липсваше. Става въпрос за „Удоволствието от природата“ 101 и 104. С едната група ще излизаш навън всяка неделя и ще се възхищаваш на птичките и дърветата и може би ще научиш колко гадно е да се правят онези смъртоносни бомби! Аз преподавам на тази група, тъй че ще мога да те наглеждам. Сега вече можеш да ми благодариш, Уистър.

— Наистина, мис С…

— И понеже те така се интересуват от парите, всичко това ще ти струва още хиляда петстотин трийсет и три долара. Надявам се да ги нямаш. Плаща се на касата. Довиждане, Уистър. СЛЕДВАЩИЯТ!

Хелър взе подготвените графици и документи. Взе и разписката.

Отиде на касата и плати.

Охо! Мис Симънс изцяло ме спечели на своя страна. Какъв характер! Помислих си да ѝ изпратя бонбони „от таен почитател“. Не, като че ли един месингов бокс ще ѝ подхожда повече. И може би един нож от Отдела на ножовете, да си го държи на бюрото. Но като си помисля, май няма нужда от тях.

Глава шеста

Малко преди обяд Хелър се появи пред библиотеката. Беше внушителна сграда в римски стил — десет масивни колони се простираха отпред. Огромна ротонда, много благородна фасада. Отпред имаше голяма площ стълби, широка почти колкото самата сграда.

Хелър мина край фонтан и статуя, на която пишеше „Алма Матер“. Изкачи до половината стълбите и тежко се отпусна на камъка.

И имаше защо. От два часа насам, откак започна да обикаля на зигзаг огромната площ на университета, не можех да спра да се смея. Ходеше ту тук, ту там. Отбелязваше си всяка една от огромния брой класни стаи, аудитории, занимални и лаборатории, където трябваше да присъства. Постоянно поглеждаше в своя екземпляр от компютърната разпечатка и се убеди, че в програмата му в един час имаше две занятия, например, а след това дупка, а в един случай имаше и три едновременно! Аз се заливах то смях. Даже великият Хелър не можеше да се справи с такава програма. И така седем дни в седмицата!

Докато седеше под горещото обедно слънце, вероятно прозря, че няма начин на земята, по който да се сдобие с диплома и да изпълни глупавите си планове, за да успее в мисията си напук на мен. И да ме убие.

Тук-таме по стълбите минаваха студенти, но не се тълпяха особено. Млади мъже и жени, облечени небрежно. Хелър изглеждаше по-млад от доста от тях, макар че на практика беше с няколко години по-голям и ако трябва да бъда честен, с няколко десетки години по-опитен. Колко ли глупаво се чувстваше — кралски офицер от Флота, седейки сред тези наивни създания. Още една шегичка за негова сметка, а също и за тяхна. Представих си какво ли ще си помислят, ако знаеха, че един волтариански боен инженер седи точно там, пред погледите на всички, един манко от Аталанта, на стотици светлинни години далеч, притежаващ петдесет-доброволната звезда, който може да взриви планетата им на парченца с лекотата, с която може да се изплюе, или пък може да предотврати нашествие, в което всички те ще бъдат погубени. Какъв майтап. Колко бяха глупави!

Две момичета и един младеж се завъртяха около него.

— Ооо! Да не си от бейзболния отбор? — каза едното.

— Не знаех, че още играят — каза момчето. — Ха, та за какво са ти шпайкове?

Хелър погледна едно от момичетата:

— Без шпайкове не можеш да стигнеш до първа база.

Всички избухнаха в луд смях. Мъчих се и се мъчих да разбера какво толкова им беше смешно. Както и да е, „бибип“ Хелър. Винаги толкова неясен. Пък и нямаше право да търси популярност. Беше извънземен! Освен това момичетата бяха хубавички.

— Казвам се Мъгинс — каза момчето. — Това са Кристин и Коръл, от колежа Барнярд. Той е към „Емпайър“, но са само жени, леле майко!

— Казвам се Джет — каза Хелър.

— Ела ни на гости някой път — каза Кристин.

Пак се засмяха вкупом, махнаха и тръгнаха да слизат по широките стълби.

А ето го и Ъпщайн!

Влачеше някаква грамадна ролка хартия, около два фута в диаметър и със сигурност дълга поне дванайсет фута. Мина край фонтана, после край статуята. Спря две стъпала под Хелър. Носеше износен сив костюм и изтъркана сива шапка и освен ролката, мъкнеше претъпкано евтино дипломатическо куфарче. Свлече се на стълбите, задъхан.

— Как е господин Ъпщайн? — Весело каза Хелър.

— О, не ми викай така — каза Ъпщайн. — Чувствам се неудобно. Казвай ми Изи. Така ми викат всички.

— Добре. А ти ще ми викаш Джет.

— Не. Ти си по-висшестоящ, защото капиталът е твой. Трябва да те наричам господин Уистър.

— Забравяш, че сега ти си отговорен за мен. В това влиза и възпитанието — каза Хелър. — Казвай ми Джет.

Изи Ъпщайн доби нещастен вид. След малко каза:

— Добре, господин Джет.

Хелър сигурно се отказа.

— Виждам, че си намерил някакви дрехи. Притеснявах се, че всичко е било унищожено.

— А, да. Изкъпах се в гимнастическия салон и взех два костюма, шапката и този куфар от Армията на спасението. За пред теб не стават, естествено, но ако се облека прекалено добре, ще привлека внимание и ще почукам на вратата на лошия късмет. Никога не трябва да имаш вид, че всичко ти върви добре — светкавицата ще те настигне.

Този Изи Ъпщайн ми бъркаше в здравето. Беше съвсем очевидно, че страда от депресивна невроза с комплекси за преследване и има религиомания, прозираща в пристрастието му към съдбата. Страхотна бъркотия ще забърка на Хелър. Невротиците са много компетентни. Но от друга страна, за мен бе истински късмет, че Хелър попадна на него. Този тип не можеше да оправи собствените си дела, камо ли на Хелър.

— Е, все пак изглеждаш по-добре — каза Хелър.

— О, много съм изтощен! Работил съм без прекъсване цяла нощ, за да приготвя предложението за теб. Единствената отворена сграда, която открих, беше колежът по изкуствата, така че се наложи да използвам техни материали.

— А това какво е?

— Тази ролка ли? Бяха оставили само студийна хартия — поставят я зад моделите, дванайсет фута широка и сто фута дълга. И нямаше никакви ножици. Затова се наложи да я взема цялата.

Опита се да я разгъне. Но ръцете му не бяха достатъчно дълги. Хелър понечи да му помогне, но Изи каза:

— Не, не. Ти си инвеститорът. Ти стой там!

Нова двойка студенти бяха излезли от библиотеката. Изи ги спря на върха на огромните широки стълби.

— Ти дръж този край — каза той на единия. — А ти този — каза на другия. — Дръжте здраво.

Двамата седяха, отдалечени на дванайсет фута един от друг, хванали горния край на ролката.

Хелър бе последвал Изи горе по стълбите. Изи хвана ролката и слезе заднешком две стъпала надолу. Започна да я развива. Най-отгоре, с крещящо и ярко мастило бе написано „Поверителен план“.

— Може да ти се стори малко шарено — каза Изи. Какво ти шарено, то направо се блещеше на слънцето. — Имаше само изсъхнала боя за постери и се наложи да я смеся с вода. Нямаше нищо за писане, само няколко скапани четки. Но все пак, ще ти даде някаква представа.

Слезе още две стъпала. Появиха се странни редове и символи. Приличаха на три дървени вили, които хвърлят ябълки. И трите бяха в различни ярки цветове.

— Така, първата редица представлява тъй наречените маскирани корпорации. Тях ги включваме поотделно в Ню Йорк, Ню Джърси, Невада и Делъуеър. Те имат различни, независими управителни съвети.

Слезе още едно стъпало и разви още малко ролката. Само че духаше малко вятър. Наблизо спряха още двама студенти, които ядяха сандвичи. Изи ги накара да хванат отляво и отдясно.

Посочи към новопоказалите се луди цапаници в различни цветове и форми.

— Така, това са банковите сметки за тези корпорации.

Изи слезе още едно стъпало, хвана още двама студенти да придържат откъм страните и още двама най-горе, където не беше много стабилно.

— Сега тук, забележи тези стрелки, са различните брокерски фирми, които ще се занимават с поръчките към маскираните корпорации.

Слезе още едно стъпало, развивайки още малко от ролката.

— Какво е това? — обърна се един шляещ се студент към друг.

— Психеделично изкуство — отвърна един от студентите, които държаха развитата ролка.

— Сега стигаме до по-важните етапи — каза Изи. — Корпорацията отдясно е в Канада. Тази отляво е в Мексико. И те двете неявно управляват средната, която е в Сингапур. Схващаш ли?

Изи слезе още едно стъпало надолу. Трябваха му още студенти и си ги намери. Няколко се бяха качили на каменния парапет и гледаха оттам.

— Така, с тези серии стрелки — зелената серия е най-важна, макар че и червените са доста полезни — е обозначен трансфера на сумите на горните корпорации по такъв начин, че да се заобиколят всякакви доклади до правителството.

— Това какво е, постер ли? — попита един студент.

— Чух да се споменава, че е план за нови въстания — отговори друг.

Изи даде назад още едно стъпало и разгъна още хартия. Набави си още хора да държат.

— Сега, това е швейцарският консорциум на корпорации в Лихтенщайн. Може да се запиташ защо изглеждат толкова независими. Ами те всъщност не са.

Разви още ролка и привика няколко новодошли да държат.

— Швейцарските фондове от Лихтенщайн преминават нелегално за Западна Германия и оттам за Хонконг. Схващаш ли? Не?

Още ролка бе развита и поета.

— Сега се вижда защо. Хонконгските фондове — виж червената стрелка ей там — преминават в Сингапур, връщат се в Таити и…

Разви още ролка.

— … пристигат право в нашия заден двор на Бахамите. Умно, нали? Но виж Лондон.

Разви още ролка. Една цяла ширина бе посветена на три корпорации, три брокерски къщи и три банкови сметки, всички в Лондон. Оттам излизаха оранжеви линии и се връщаха в Хонконг.

— Ето така получаваме фондовете в Бахамите от Сити, както му викат. Но това ще те заинтересува още повече.

Разви още ролка и постави още хора да държат. Имаше серия линии, които стигаха до всяка банкова сметка и брокерска къща и образуваха паяжина в кралско синьо.

— Това е арбитражната мрежа. С помощта на централно управлявана система можем да се възползваме от различните валутни курсове в световната мрежа и всеки път, когато правим трансфер на суми, трупаме печалба. Естествено, трябват ни телекси и директни връзки, но разходите се компенсират многократно.

Разви още ролка и привлече още хора да държат. Стълбището вече беше доста пълно с хора.

— За какво е мислил художникът, когато го е рисувал? — попита едно момиче.

— За соул музика — каза момче с начетен вид.

— Мисля, че е много хубаво — обади се друго момиче. — Със сигурност действа успокояващо.

— А сега — каза Изи, — обзалагам се, че си чакал със затаен дъх този момент.

Махна ръка с театрален жест пред единен корпорационен пазар с кръг и червени стрелки.

— Това — каза Изи — е „МУЛТИНЕШЪНЪЛ“! Чрез номинални акции и независими управителни съвети тази компания хармонизира цялостното поведение на останалата част от тази схема. И слушай сега, идва най-хубавата част: нарича се УПРАВЛЯВАЩА компания! На практика с нищичко не е отговорна за всяко нещо, направено от някоя друга компания! Не е ли страхотно?

— Но защо — каза Хелър, — защо са всички тези различни корпорации, брокерски къщи и банкови сметки?

— Така. Аз съм отговорен за теб, нали тъй?

— Да — каза Хелър.

— Ако коя да е от тези корпорации фалира, закрива се без това ни най-малко да навреди на коя да е част от консорциума. Разбираш ли? Можеш да банкрутираш колкото си искаш! Освен това можеш да ги продаваш, за да не плащаш данъци, да купуваш с тях други корпорации. Освен това можеш да укриваш и изчистваш печалби. Безкрайни възможности.

— Само че — каза Хелър със съмнение в гласа, — не виждам как толкова…

— Е, ще призная, че не съм ти казал истинската причина. — Наведе се по-близо до Хелър. — Каза, че имаш враг — господин Бери от „Суиндъл и Крауч“. Той е най-подлият и безпринципен адвокат на Уолстрийт. При такава организация никога не може да стигне до теб.

— Защо? — попита Хелър.

Изи се наведе още по-близо и зашепна още по-тихо. Едва се долавяше какво казва от шума на събралото се множество.

— Защото никъде няма да се появи името ти. Всичко, с което открито си свързан, по никакъв начин няма да има връзка с това тук. Всички тези компании са частни, създадени с цел печалба и са управлявани от действителни акционери. Невъзможно е някой да проникне в системата! Отстъпи малко назад.

— Само за още едно нещо се нуждая от одобрението ти. Не съм го отразил в този план. Помолих един студент от факултета по изкуствата да ми го начертае на закуска.

В основата на ролката имаше друга ролка. На нея бе нарисувана картина около два на три фута. Представляваше черен глобус. От горната част стърчеше нещо, което приличаше на малко въженце. От върха му излизаха искри.

— Какво е това? — попита Хелър.

— Това е моето предложение за фирмения знак на „Мултинешънъл“! Всъщност това е старият символ на анархизма — бомба! Виждаш ли запаления фитил?

— Химическа бомба — каза Хелър.

— И като го обърнем надолу, виждаме само тъмна сфера с мъничко облаче отгоре. Знакът ще изглежда така, но аз и ти ще си знаем какво всъщност представлява. Одобряваш ли?

— Ами, защо не — каза Хелър.

— И плана, и знака?

— Защо не?

— Знам, че е направено набързо и е в съвсем груб вариант. Даже не съм написал голяма част от имената. Мисля, че постъпваш много толерантно, като ги одобряваш.

— Какво е това? — обърна се към Хелър един новопристигнал студент. — Произведение на изкуството ли?

— Да — каза Хелър. — Произведение на изкуството!

— Ами в такъв случай да прибираме всичко — каза Изи.

— Не — едновременно се чуха няколко гласа от насъбралите се.

Някой каза:

— Много хора нямаха възможност да го видят. Защо не го прострете на стълбите, за да могат да идват хора и да го гледат. Могат да се качват на парапета, или да се покатерват на статуята.

Хелър и Изи нямаха избор, оттеглиха се и ги оставиха да правят, каквото искат.

— Успя ли да се запишеш наново? — попита Хелър.

— О, да — каза Изи. — Затова малко закъснях. Докато правих всичко това, хрумна ми съвсем нова идея за дипломна работа. Вече говорих с тях. Смятам да пиша по следното: „Ролята на корпорациите за цялостното подкопаване на съществуващия световен ред“.

— И ти разрешиха да се запишеш наново и да пишеш по това?

— Виждаш ли, преди постоянно допусках грешката да се забърквам в политологията и те не пропускаха да ми го изтъкнат. Дисертацията ми е по бизнес администрация. Но тази нова идея е страхотна. Не се споменава думата „правителство“, а има думата „корпорации“. „Световен ред“ може да се тълкува като „капиталистически финанси“. Тъй че освен ако пак не ме връхлети отнякъде ужасната съдба, в края на октомври ще мога да си получа докторската степен.

— Значи си изплатил заемите?

— О, да. Можеш да си прибереш аванса от двеста долара.

— Но как…?

— Веднага след като се разделихме вчера, отидох в Американска Банка. Показах им двестате долара, с които доказах, че имам работа и взех еднократен заем от пет хиляди долара. Платих си държавния заем и ми останаха доста повече, отколкото ми трябват. Няма да се налага да спя в парка — винаги се притеснявам да не ме нападнат. Мога да остана в някое общежитие една-две вечери, докато наемем офис. И ако нямаш нищо против, след това ще спя там.

Загубих ума и дума. Как е възможно тази окъсана и опърпана мижитурка да влезе в банка ѝ да вземе заем от пет хиляди долара, само като им размаха пред очите някакви си двеста долара?

— Чакай малко — каза Хелър, който явно се сети за нещо след дъжд качулка. — За да основем всички тези корпорации в Хонконг и Таити и къде ли не, ще ни трябва много време. Какъв график предвиждаш в това отношение?

— О, това ми е лошото на мен — каза Изи. — Напоследък бях подложен на такова нервно напрежение. Не исках да ти казвам, защото се страхувах, че ще се откажеш.

— И така, за колко време? Два месеца? Година?

— О, небеса, не! Мислех си следващия вторник! Предполагах, че ще настояваш за петък, но заради уикенда…

— Следващия вторник — повтори Хелър. Започна да се ентусиазира. — Значи спешно ще ти трябват пари. Ето десет хиляди като начало. Ще стигнат ли?

— О, небеса, да. Даже ще артисат. Ще ги заключа в сейф на автогарата, за да са на сигурно място. После ще ги внеса в първата банкова сметка. А когато всичко е уредено и си внесеш капитала в различните банкови сметки, той ще започне да циркулира и да се трупа. Много ли е нахално от моя страна да те помоля да се срещнем тук, на тези стълби, в четири следобед във вторник?

Аха, май най-сетне разбрах. Този Изи беше хитър и изпечен мошеник. Ще вземе всичките пари на Хелър, ще ги задигне и Хелър ще остане с празни ръце. Отказах се от всякаква идея да се бъркам в работата на Изи Ъпщайн. Та той не даде на Хелър даже една разписка!

Изи си получи плана обратно от ентусиазираната тълпа. Даже няколко доброволци изявиха желание да му помогнат да носи ролката.

Изсмях се. Може би Хелър го виждаше за последен път!

Глава седма

Доста се окуражих от броя на потенциалните ми съюзници срещу Хелър, в случай че другите ми планове пропаднат. Вантаджо, мис Симънс, а сега и този Изи Ъпщайн. Започнах да си правя списък. След като се обадят Рат и Търб, вероятно ще мога да оправя много неща в плановете.

Хелър прекара остатъка от следобеда в проверяване къде се намират останалите му часове. Очевидно продължаваше да го мъчи въпроса как да бъде на две или три места едновременно. После заобиколи сградата, на която пишеше „Журналистика“ и попадна на книжарницата.

Цял ден обикаля насам-натам, среща се е хора, пъха си носа в офисите на преподавателите и правеше някакъв списък. Беше извадил телбода от компютърните разпечатки на програмата му и пишеше на обратната им страна. Беше запълнил площ, дълга цял ярд, със заглавия на книги, учебници, ръководства и автори. Подаде списъка на момичето зад щанда. Явно беше студентка и работеше там по няколко часа на ден. Беше и хубава.

— Всичко това? — каза тя и нагласи очилата си с рогови рамки. — Някои неща не мога да ги разчета. Защо не ги учат децата в днешно време да четат и пишат.

Хелър надникна да види какво не ѝ беше ясно. Ха! В горния край списъкът беше наблъскан с волтариански скоропис!

Химикалът ми спря. О, виждал съм доста нарушения на кодекса. Може една курва или шивач да не разберат, че си имат работа с извънземен, но това беше колеж, а там хората са умни.

— Това е стенография — каза Хелър. — Основните заглавия и автори са на английски.

Да, бяха на английски. Написани с печатни букви.

— Какво е това? — каза момичето и погледна над очилата си, за да вижда по-добре. Сочеше „Основи на геометрията“ от Евклид. — Нямаме книги от този автор. Някакво ново издание ли е?

Хелър ѝ каза, че ще трябва да му помогне, защото и той не знае. Тя отвори каталога и провери по автори. Не го намери, затова трябваше да разгърне един масивен каталог на книги, подредени по азбучен ред на заглавията. После, по съвет на Хелър, провери дали авторът не съществува в заглавие на книга.

— А, ето го! — Възкликна момичето. — „Евклидова геометрия, в интерпретация и преработка от професор Кълч на основата на адаптация от И. М. Плетниц“.

Влезе вътре и намери книгата.

— Писал си, че името е „Евклид“, а то е „Евклидов“. Трябва да се научиш да пишеш.

Не успяха да открият нищо от някой си „Исак Нютон“ и момичето реши, че той сигурно е революционер и е забранен от Нюйоркската полиция. Но Хелър настоя и в крайна сметка успяха да открият някаква книга: „Закони на движението, преписани и адаптирани от книга на доктор Стоп, превод от староанглийско нютонианско произведение на Елбърт Моулдли“ с автор професор М. С. Произнес, доктор по литература.

— Трябваше да ми кажеш, че е в отдела за литература — каза момичето. — Не можеш да се оправяш с най-елементарни каталози.

— Ще направя всичко възможно да се науча — каза Хелър.

— Боже господи — каза момичето, — това се учи в трети клас! На нищо ли не са те научили? В централната библиотека има хора, които специално показват това на студентите. Иди да ги питаш. Аз съм тук да продавам книги, не да уча неща от детската градина! Хайде, давай нататък. Списъкът ти е ужасно дълъг. Стана опашка.

Въпреки всичко започнаха да напредват и купчината книги ставаше все по-голяма. Най-сетне момичето надникна между струпаните книги, за да види Хелър и каза:

— Не можеш да носиш всичко това. А аз нямам намерение да ти ги опаковам. Иди до магазина на колежа, купи си към пет сака и се върни, а аз през това време ще повикам някой да ми помогне да направя сметката.

Хелър тръгна.

Като се върна, напъха книгите в петте сака и плати. След това трябваше доста да се потруди, за да окачи на раменете си всички сакове. Студентите, които бяха останали да чакат, му направиха място да мине, без да проявят интерес.

— Ще се оправиш ли? — викна момичето. — Сигурно тежат поне двеста фунта. Книгите са тежки.

— Не много — каза Хелър. — Само че не съм взел всичко от списъка.

— Да, останаха няколко. Като например някъде трийсетата от горе надолу. „Историята на света, адаптирана от компетентни пропагандисти на движението за деца и одобрена от Американската медицинска асоциация“. Това е за основно училище, четвърти клас. Тук няма такива неща. Ще трябва да си ги купиш от „Стафъм и Глац“, оторизирания книгоснабдител за училищата. На улица „Варик“. — Даде му номера. — Боже господи — добави тя, — откъде ги изнамери всичките тези заглавия?

Хелър се обърна да си проправи път сред чакащите студенти, които търпеливо отстъпиха да му направят място. Момичето се обърна към следващия:

— Боже мой, какви първокурсници приемат вече.

— На квитанцията ти пише, че е третогодишник.

— А, вярно! — каза момичето. Обнадежден, аз бързо увеличих звука. — Значи е от атлетите! Щангист! Ей, кажете му да се върне! Бях ужасно нелюбезна! Трябва ми кавалер довечера за танците! Леле, каква съм тъпа! Пък и беше готин.

Да, определено беше тъпа! Толкова възможности ми провали да обвиня Хелър в нарушение на кодекса! Освен това всички видяха как той вдига пет сака с книги общо двеста фунта, сякаш са леки като перце. И съм сигурен, че ако някой беше погледнал от прозореца или през вратата, щеше да види как Хелър си подтичва към метрото, потраквайки с обувки, без за нищичко да го е грижа. На вярата ми в наблюдателността на колежаните бе нанесен тежък удар. Може би всички използваха наркотици. Това бе единственото възможно обяснение! Един извънземен се разхождаше под носа им и се издаваше на всяка крачка, а на тях око не им мигаше.

Хелър отиде направо на улица „Варик“ със същото метро. Влезе в специализираната книжарница. След няколко секунди вече показваше списъка си на един полусляп старец. В метрото бе отбелязал липсващите книги с червен химикал и сега бе дал списъка, заедно с волтарианския скоропис, да му изпълнят заявката.

Старецът отиде отзад в склада и се върна.

— Искаш от всички по трийсет екземпляра, така ли?

— Не, достатъчно е по един.

— А, значи си частен учител. Добре.

Върна се след десет минути, залитайки под купчина книги.

— Сега ще донеса и останалите.

Пак влезе в склада и излезе с нова купчина. Хелър провери заглавията. Стигна почти до края.

— Една липсва — „Аритметика за трети клас“.

— О, вече не я преподават. Сега се учи само „нова математика“.

— Какво е това?

— Не знам. Всяка година измислят по една „нова математика“. Тази година е нещо относно по-големи и по-малки числа, но без изобщо да се използват числа. Миналата година беше редове величини, но все пак ги учеха да броят. Сега престанаха.

— Все пак ми трябва нещо за основите на аритметиката — каза Хелър.

— Защо?

— Ами знаете ли, аз решавам логаритмите на ум и единствената аритметика, която ми е попадала, беше на някакво примитивно племе на Флистан. Използваха овъглени пръчици и късове бял варовик.

— Без майтап? — каза старецът.

— Да, беше по време на една мирна мисия на Флота. Не можеха да повярват, че имаме толкова кораби и започнаха да подскачат около нас, да ги броят, да ги умножават и да ги записват. Но съм виждал и по-изостанали. В едно племе използваха пръстите на ръцете и краката, за да си броят съпругите. Не можеха да имат повече от петнайсет, защото нямаха повече пръсти.

Старецът каза:

— От флота си, а? И аз бях в морския флот по-предната война. Чакай малко.

Отиде в склада и след доста търсене се върна с една прашна, опърпана книжка, стара колкото си иска.

— Ето ти един учебник: „Основи на аритметиката, включително събиране, умножение и деление, със специална глава за търговска аритметика и сценични изпълнения“.

Разгърна жълтите страници.

— Издадена е във Филаделфия през 1879. Вътре има всякакви трикове, например как по-бързо да се събират до трийсет десетцифрени числа и други такива. Едновремешни счетоводни номера. Има и много сценични трикове — едно време се излизаше на сцена, пишеха се числа на дъската, заставаш с главата надолу, облегнат на дъската, и решаваш по-сложни примери за три секунди и после публиката ти пляска. Господин Тегърс ми каза да я изхвърля, но на мен ми се искаше да я изпратя в музей. Откак излезе закон децата да използват калкулатори в час, вече никой не се интересува от аритметика. Но щом си морски човек като мен, ще ти я дам.

Хелър плати и старецът опакова книгите в два големи пакета. Още двеста фунта. Очаквах, че Хелър ще ги нарами и ще тръгне. Разочаровах се, като видях, че четиристотин фунта му идват много. Сигурен съм, че с малко повече усилия можеше и тях да носи. Помоли да му повикат такси. Старецът даже повика едно момче да му помогне да натовари. Хелър благодари.

— Не изхвърляй тази книга — извика старецът от тротоара. — Не вярвам в тази страна да е останал някой, който знае как се правят тези неща. Като свършиш с нея, дай я в музей!

— Благодаря за „спасителния пояс“! — каза Хелър и таксито потегли. Старецът махаше от тротоара.

Нарушение на Кодекса. „Спасителен пояс“. Това сигурно беше някакъв флотски лаф. Всъщност, не. Никога не го бях чувал на Волтар. Но Хелър едва ли можеше да знае такива земни лафове. Или знаеше? Във Волтарианския Флот не използват пояси. Най-често си служат със спасителни въжета. Само земните използват пояси. Вече бе настъпил часът пик в Ню Йорк, така че имах много време да поразмишлявам. Стигнах до заключението, че единственото общо между земните моряци и волтарианските космонавти е това, че много ходят по курви. Но точно в този момент съсредоточеността ми бе прекъсната.

Пиколото тикаше на количка тоновете книга на Хелър през фоайето. Точно тогава Вантаджо изскочи от офиса си като миниатюрна джамина.

Впери очи в пакетите книги, скъса опаковката на единия и надникна в горния сак, за да се увери, че наистина са книги.

— Приели са те!

Въздъхна шумно от облекчение и избърса лицето си с копринена кърпичка. Махна на пиколото да върви и бутна Хелър в офиса.

— Успя! — възкликна Вантаджо.

— Мисля, че ти успя — каза Хелър.

Вантаджо го погледна с престорена невинност.

— Хайде, хайде — каза Хелър. — Бяха отхвърлили всички изисквания, включително и това да имам глава на раменете! Как го направи?

Вантаджо започна да се смее и седна зад бюрото си.

— Добре, момче, хвана ме на тясно. Беше много късно и страшно трудно се докопах до президента на университета снощи, но успях. Виждаш ли, когато е много натоварено, тук използваме някои студентки от „Барнярд Колидж“. Тъй че просто му казах, че ако утре до девет и половина сутринта не бъдеш приет, ще спрем програмата за студентска помощ.

— Задължен съм ти — каза Хелър.

— О, не, не — каза Вантаджо. — Няма да се измъкнеш толкова лесно. Продължаваш да правиш, каквото ти кажа. Съгласен?

— Съгласен — каза Хелър.

— Тогава обади се веднага по телефона и кажи на Бейб, че си приет!

Хелър завъртя телефона с високоговорител на бюрото към себе си и Вантаджо натисна бутона за директна връзка с Бейон. Джовани прехвърли разговора в трапезарията.

— Мисиз Корлеоне, обажда се Джером. Просто исках да ви кажа, че Вантаджо свърши чудесна работа, за да ме приемат.

— Всичко наред ли е?

— Абсолютно — каза Хелър.

Само че не каза нито на нея, нито на Вантаджо как мис Симънс го е подредила така, че да се провали. Хелър хитруваше.

— О, толкова се радвам. Скъпо момче, нали не искаш да пораснеш и да станеш някой простак като другите простаци? Мама иска да станеш мъж от класа, дете, от истинска класа. Да станеш президент или нещо такова.

— Ами, наистина съм ви много благодарен — каза Хелър.

— Така, и още нещо, Джером — добави Бейб с по-суров глас. — Трябва да ми обещаеш, че няма да кръшкаш.

На Хелър му спря дъха. Знаеше много добре, че ще отсъства поне от два-три часа на ден. Бог да благослови мис Симънс!

Хелър се овладя.

— Нито дори от един час, мисис Корлеоне?

— Виж какво, Джером — каза Бейб и гласът ѝ стана още по-твърд. — Знам, че е ужасно да възпитаваш момчета. На мен самата не ми се е налагало, но имам братя и знам! Само за секунда да ги изпуснеш и дим да ги няма, стават волни като птички и чупят прозорците на съседите. Така че отговорът е пределно ясен. Ще ти го кажа без никакви заобикалки. Никакво кръшкане. Дори от един час! Мама ще бди и мама може да пляска! Обещай ми, Джером. Вантаджо, и ти, ако слушаш — а ти слушаш, защото това е телефонът с високоговорител на бюрото ти — погледни му ръцете — да не е сключил пръсти или да е скръстил крака. Как е?

Вантаджо погледна Хелър и каза:

— Няма нищо сключено, миа капо.

О, Хелър бе попаднал на тясно! С глупавите си офицерски скрупули да спазва дадената дума, бях сигурен, че страхотно се измъчва. Нямаше как да спази обещанието, което значи, че няма да обещае. А бях сигурен, че за Бейб Корлеоне фразата „мама може да пляска“ се превеждаше на по-точен език като „дървено пардесю“.

— Мисиз Корлеоне — каза Хелър, — ще бъда откровен. Сега ще да става, каквото ще става. Съвсем честно ви обещавам, че освен ако не се случи нещо с мен или не затворят университета, ще завърша колежа навреме и ще си получа дипломата.

— О, скъпо мое момче! Това е дори повече, отколкото исках! Но въпреки всичко, Джером, не забравяй, че мама бди. Чао-чао.

Вантаджо затвори слушалката и с грейнало лице погледна Хелър.

— Още нещо, Вантаджо — каза Хелър. — Можеш ли да ми дадеш телефонния номер на Бум-бум Римбомбо? Искам да му се обадя от апартамента си.

— Ще празнуваш, а? — каза Вантаджо. — Не те обвинявам. В интерес на истината, той е точно в Манхатън, при офицера, където трябва да се разписва всеки ден.

Написа номера на лист хартия и му го подаде.

— Забавлявай се, момче.

Това ме довърши. Вантаджо може и да беше умен, но този път не проумя за какво става дума. Хелър беше пълен с изненади, да го „бибип“. Сега какво? Университетът ли смята да взривява? Не можех да измисля как иначе ще си спази обещанието, което даде на Бейб Корлеоне.

Глава осма

След около час Хелър излезе от стаята си. Шивачите сигурно бяха донесли нещо, защото в огледалото на асансьора видях, че е облечен в тъмносин ежедневен костюм. Платът навярно беше летен, тънък и проветрив, но изглеждаше плътен и дебел. Носеше бяла копринена риза с диамантени копчета на ръкавите, поне така изглеждаше, и тъмно синя вратовръзка. За разнообразие бе оставил бейзболната си шапка, всъщност не носеше никаква шапка. Но като прекоси фоайето разбрах, че пак бе обул шпайковете!

Слезе по стълбите на метрото и се качи на един влак. Слезе на Таймз Скуеър и тръгна по Бродуей покрай сексшоповете. Сви по една пряка. Помислих си, че отива на театър, защото се заглеждаше по театрални афиши.

Вгледа се в едно стълбище. Имаше табела: „СПОРТЕН КЛУБ К.О.“ Качи се по стълбите и влезе в помещение, пълно с боксови круши и боксьори с каски, които тренираха на крушите.

Очевидно го очакваха. До него се приближи треньор и попита:

— Ти ли си Флойд? — и кимна.

Хелър го последва в съблекалнята и треньорът му посочи шкафче. Хелър се съблече и си окачи дрехите. Треньорът му подаде хавлия и го заведе до врата, от която излизаше пара.

Хелър си проправи път, махна с ръка, за да разчисти парата и отсреща се показа Бум-бум Римбомбо, седнал на пейка, плувнал в пот, стиснал хавлия. Тясното лице на дребния сицилианец се губеше сред парата.

— Как си? — каза Хелър.

— Ужасно, момче. Отвратително. По-лошо не може да бъде. Сядай.

Хелър седна и избърса лицето си с кърпата. И от него започна да се стича пот. Сигурно беше страшно горещо.

Седяха в пълна тишина, около тях на гейзери излизаше пара. От време на време Бум-бум пийваше глътка вода от една кана, след това отпиваше Хелър.

След почти цял час Бум-бум каза:

— Пак започвам да се чувствам като човек. Главоболието ми мина.

— Погрижи ли се за това, което те помолих? — попита Хелър. — Надявам се да не те е притеснило много.

— Ами, нищо работа. Я, мога да си навеждам главата. Откак те видях за последен път, не мога да изтрезнея.

Помълча малко и след това явно си спомни какво го беше помолил Хелър.

— Всяка седмица по това време отец Ксавие ходи в Бейон. Той е изповедникът на Бейб, познавал я е още от дете, в Ист Сайд. Вечерят заедно, после той я изповядва и се връща в града, натоварен с контрабандни противозачатъчни таблетки. Една от спирките му е „Грейшъс Палмз“. Тъй че не е никакъв проблем. Ще си ги получиш по-късно тази вечер. Нищо не ми дължиш.

— Много ти благодаря — каза Хелър.

— Ако всички неща се уреждаха толкова лесно — каза Бум-бум, — животът щеше да си заслужава. Но точно в момента не е така. Знаеш ли, момче, понякога животът е направо ужасен.

— Какво има? Може би ще мога да помогна?

— Боя се, че ни човек, ни господ може да ми помогне — каза Бум-бум. — Следващата сряда пак влизам отвъд реката.

— Но защо? — попита Хелър. — Мислех, че са те пуснали под гаранция.

— Аха. Само че ме арестуваха съвсем незаконно. Да притежаваш автомат е наказуемо. Узопополис ми го подхвърли и ме подреди пред Нюйоркската полиция. Арестуваха ме за незаконно притежание на оръжие, или както там му викат. Само че не ме пратиха във федерален затвор, а ме тикнаха отвъд реката в „Синг-синг“.

— Много кофти — каза Хелър.

— Аха. Такива са мошеници, че даже не те изпращат в който трябва затвор! Така че като ме пуснаха под гаранция, аз естествено си отидох у дома в Ню Джърси. И офицерът, който отговаряше за мен, веднага ме изнамери и каза, че съм напуснал района, не можело да излизам от Ню Йорк. Тъй че се връщам в Ню Йорк, а сега вече Ню Йорк не е в наши ръце, както беше преди да пречукат Свети Джо. И полицейски инспектор Булдог Графърти виси на врата на моя офицер да ме изпрати обратно в кокошарника да си долежа присъдата. Още осем месеца, момче, осем сухи месеца!

— За какво е това, защото нямаш къде да живееш ли? Аз мога…

— Не, не, познавам едно пиленце от Сентръл Парк и се преместих да живея при нея и петте ѝ сестрички.

— Тогава, ако е за пари, мога…

— Не, не. Благодаря, малкия. Имам си тонове пари. Плащат ми по много, но все под тезгяха и в това е бедата. Офицерът, който отговаря за мен ми постави условие да си намеря постоянна работа. Представяш ли си, момче? Постоянна работа. Човек на изкуството като мен! Аз си имам работа, ама как да им кажа каква е. Никой няма да наеме бивш затворник. Бейб каза, че ще ми уреди постоянна работа със социална осигуровка в едно от предприятията на Корлеоне, но там всичко е съвсем легално, а аз съм прекалено известен. Няма да рискувам да докарам беля на Бейб, никога. Тя е велика капо. Така че това ми е проблемът. Заявиха ми: „Постоянна работа, социална осигуровка, плащаш си данъците, или те обвиняваме в скитничество и се връщаш следващата сряда“. Така каза офицерът, дето отговаря за мен.

— Ужасно съжалявам — каза Хелър.

— Е, все пак се почувствах по-добре, като го споделих, олекна ми. Как е главоболието? — Предпазливо тръсна глава. — Да. Хайде да си вземем душ, да изчезваме оттук и да вечеряме някъде.

След малко бяха готови и облечени. Като минаха през тренировъчната зала, Хелър не можа да се сдържи да не удари нещо — това е заради злобния му характер. Минавайки край една боксова круша, я удари. Тя се откъсна от пружините.

— Съжалявам — каза Хелър на треньора.

— Ей, шефе! — викна треньорът.

Появи се много дебел мъж с огромна пура в устата.

— Виж какво направи това момче — каза треньорът.

— Хм — каза дебелият. — Я удари това тук, хлапе.

Хелър отиде и го удари. Крушата просто започна да вибрира напред-назад — пляс, пляс, пляс.

— На онази са ѝ били слаби пружините, Джо — каза дебелият. — Трябвала се грижиш за оборудването.

Засмях се. В крайна сметка, Хелър не можеше да удря толкова силно. Винаги се фука и перчи. Хубаво е от време на време да го виждам как му свиват парцалите.

Тълпите от театрите се бяха прибрали.

— Ако някога искаш да видиш последното действие — каза Бум-бум, — изчакваш антракта, когато народът излиза да пуши и после влизаш с тях. Така гледаш края, само че на мен винаги ми е чудно как са стигнали до всички тези неразбории в първите действия, така че изобщо не влизам да гледам.

Стигнаха до много голям и облян в светлини ресторант с голяма блестяща реклама:

ПРИ САРДИНЕ

Оберкелнерът забеляза Бум-бум сред чакащите и го издърпа. Поведе ги към малка маса в задното отделение.

— Някои от вечерящите са знаменитости — каза Бум-бум. — Онова там е Джони Матине. А това е Джийн Лологигида. Всички театрални звезди ядат тук. След премиера звездите идват тук и всички им пляскат и ги поздравяват. А ако пиесата се е провалила, обръщат им гръб.

Оберкелнерът ги настани на малка маса, където беше спокойно и им подаде менюто. Хелър погледна цените.

— А, ама тук не е евтино. Не съм искал да ме каниш на вечеря. Ще си взема някакъв сандвич.

Бум-бум се засмя.

— Момче, не се излагай, това е италиански ресторант. Собственост е на фамилията Корлеоне. Тук не сервират сандвичи. Освен това, няма нужда да поръчваме. Ще ни донесат антипасто, кюфтета и спагети. Но много вкусни.

Бум-бум бръкна в чантата си. Извади пълна бутилка Джони Уокър със златен етикет и я остави на масата.

— Не се изненадвай толкова, момче. Нека седи тук да си я гледам. Имам още цели кашони, но в „Синг-синг“ няма да близна и капчица за цели осем месеца. Като я гледам, постоянно ще се сещам, че още не съм в „Синг-синг“.

Донесоха им антипасто и се заеха с хрупкавите вкуснотии.

Край масата им се завъртя друг сервитьор, с големи заострени мустаци.

— Че с‘е ди нуово, Бум-бум?

— Все лоши неща — каза Бум-бум. — Да те запозная с това момче. Човек от фамилията. Прити Бой Флойд, а това е Черубино Гатано.

— Приятно ми е — каза Черубино. — Нещо да ти донеса, Флойд?

— Малко бира — каза Хелър.

— Чакай, чакай! — викна Бум-бум. — Не се оставяй да те извози. Непълнолетен е и ще ни хвръкне „бибипа“. Всичко трябва да е законно.

— Ти чакай — каза Черубино. — Даже да е непълнолетен, може да пийне малко бира.

— Откога?

— Отсега.

Черубино се загуби и се върна с поднос с ниска тумбеста бутилка и висока чаша „Пилзен“.

— Нарушаваш закона — каза Бум-бум. — А пък аз съм на път за отвъд реката. Този път ще ми лепнат и „подтикване на непълнолетен към престъпление“ и никога няма да изляза от пандиза.

— Бум-бум — каза Черубино, — аз те обичам. Обичам те още откак беше дете. Но си глупав. Не можеш да четеш. Това е швейцарска бира, при това най-добрата. Но в случая вътре няма никакъв алкохол! — И той тикна етикета пред очите на Бум-бум. — Вносна! Легално!

Напълни догоре чашата и я подаде на Хелър. Хелър я опита.

— Охо! Вкусно!

— Виждаш ли? — каза Черубино и взе празната бутилка. — Винаги си бил глупав.

— Остави бутилката — каза Хелър. — Искам да си препиша етикета. До тука ми е дошло от кока-кола, иде ми да повръщам!

Черубино каза:

— Бум-бум и аз на времето биехме всички гърци от „Хел Кичън“, така че да не си помислиш, че не сме приятели. Но той винаги си е бил глупав, а като се върна от войната, беше оглупял още повече, а това не се търпи. Хайде, до скоро — каза келнерът и се отдалечи.

Бум-бум се смееше:

— Черубино ми беше капитан по време на войната, така че знае.

— Какъв беше по време на войната? — попита Хелър.

— Аз ли? Морски.

— Да, но какво правеше?

— Ами казват, че там трябва да умееш да правиш всичко. Трябва да боравиш с всякакви оръжия, тъй че не си така тясно специализиран като армейците и те убиват при по-голямо разнообразие.

— В какво са те обучавали? — попита Хелър.

— Ами, получих доста добро обучение. Още от началото се изявих. Като излязох от лагера, качих се направо на върха — направиха ме пилот на хеликоптер.

— Какво е това?

— Хеликоптер ли? Ти къде си живял? Не си ли гледал стари филми? Както и да е, аз се стрелвах и стрелях по всичко, що се движи по земята и изведнъж ме изпращат в специално демолиционно училище.

— В какво?

— За масови разрушения.

Кюфтета и спагетите им пристигнаха.

— Е, добре де, нали сме приятели. Мога да ти кажа истината. Разбих толкова много хеликоптери, че един ден полковникът ми вика: „Този «бибип» Римбомбо има талант, но не е попаднал, където трябва. Пратете го в демолиционното училище.“

Опитах се да му кажа, че хеликоптерите, фрашкани с куршуми, не летят добре, но трябваше да ида и ето ме сега тук. Никой друг не знае за това, така че, не го разпространявай.

— О, няма — каза Хелър. След малко продължи. — Бум-бум, искам да те попитам за нещо.

А, сега вече мина на въпроса. Този Хелър беше хитър и потаен. През цялото време си знаех, че не е там за нищо. Бях нащрек. Може би ще настрои Бум-бум срещу себе си. Той умее да опъва нервите на хората. Поне с моите е така. Опасен е!

Бръкна в джоба си и извади някакъв формуляр. Пишеше:

ШКОЛА ЗА ЗАПАСНИ ОФИЦЕРИ

Беше формуляр за записване.

— Бум-бум, погледни този ред. Искат да обещаеш, че ще си верен на Съединените Щати и ще защитаваш конституцията. Трябва да се подпишеш. Изглежда ми много обвързваща клетва.

Бум-бум погледна формуляра.

— Ами, това не е истинската клетва. На следващия ред пише, че като завършиш ШЗО, трябва да служиш две години в Армията на САЩ като младши лейтенант. Хм. Да. Това е формулярът за трета или четвърта година. Като завършиш ШЗО, тогава полагаш истинската клетва. Изправяш се, вдигаш дясна ръка и повтаряш след тях. Това е истинската клетва.

— Ами аз не мога да подпиша този формуляр — каза Хелър. — И после, като завърша, не мога да положа такава клетва.

— Напълно те разбирам — каза Бум-бум. — Вярно е, те са банда мошеници.

Хелър остави формуляра и хапна малко спагети. След малко каза:

— Бум-бум, мога да ти намеря работа като шофьор.

Бум-бум застана нащрек.

— С истинска социална осигуровка, плащане на данъци и всичко легално? За да задоволи офицера, който отговаря за мен?

— Абсолютно — каза Хелър. — До вторник ще имам корпорация, напълно легална и ще те наема като шофьор. Така ще се побереш в крайния срок, сряда.

— Ей! — каза Бум-бум. — И няма да се връщам отвъд реката!

— Но има две условия — каза Хелър.

Бум-бум още повече наостри уши.

— Самото шофиране няма да е много. Но през деня ще трябва да изпълняваш някои поръчки. Не може да се каже, че работата ще бъде тежка, даже ще е по твоята специалност.

Бум-бум каза:

— Май надушвам някакви уловки.

— Не, не — каза Хелър. — Няма да те карам да вършиш нищо незаконно. Там, където ще работиш, има много момичета.

— Звучи интересно. Но все още надушвам нещо.

— Е, не е кой знае какво — каза Хелър. — Бил си пилот и тези неща са ти ясни, така че няма кой знае колко да се напрягаш. Освен другите задължения искам ти да се подпишеш на този формуляр за ШЗО като Дж. Терънс Уистър, да се явяваш на три лекции седмично и няколко упражнения.

— НЕ! — категорично отказа Бум-бум.

Беше дребен сицилианец, един фут по-нисък от Хелър и с кестенява коса, докато Хелър беше рус.

— Ако свикнеш хората да ти викат Уистър, а аз навсякъде се представям като Джет или Джером, всички просто ще си мислят, че сме двама различни хора, но според компютрите ще сме едно лице.

— НЕ! — каза Бум-бум.

— Можеш да ми преподаваш материала, който вземате и да се упражнявам по практическите задачи заедно с теб. Честно ще си изкарвам оценките!

— НЕ!

— Ще ти плащам колкото поискаш седмично, освен това няма да те върнат в затвора.

— Момче, не ми е за парите. Двеста на седмица ще са абсолютно достатъчно. Не е за парите. Просто има неща, които човек не може да се накара да направи!

— Като например?

— Виж сега, момче. Аз съм бил пилот. Така, веднъж бил ли си пилот, винаги си оставаш пилот. А пилотът, момче, си е ПИЛОТ! Виж сега, момче, армията е страшно земна организация. Тя си е армия, момче. Тъпанари. Не зная дали разбираш, но ме молиш да се отрека от всичките си принципи. Не мога даже да си представя, че съм в армията. Ще се чувствам толкова деградирал, че няма да мога да се примиря със себе си! Това е то, момче. Гордост!

И двамата хапнаха още спагети.

Стана по-шумно. Бум-бум погледна към вратата.

— Я, сигурно е свършила някоя премиера. Това стълпотворение на вратата трябва да са звездите. Гледай сега, момче. Ако представлението е било хубаво, цялата тази тълпа в ресторанта ще започне да ръкопляска, а ако е било кофти, ще им обърнат гръб.

Хелър се загледа. Джони Матине почти бе станал от стола и се бе извърнал към вратата. Джийн Лологигида бе протегнала хубавата си шия. Трима от фотографите на „Сардине“, които преди бяха обикаляли по масите и снимаха със светкавици вечерящите за личните си колекции, се приготвиха да заснемат нещо велико.

Шумът откъм вратата се засили. Тълпата отпред се раздели.

Вътре влезе полицейски инспектор Графърти, в пълна униформа!

Вечерящите му обърнаха гръб с недоволно мърморене.

— Това е Графърти — изсъска Бум-бум. — Как е събрал кураж да влезе в ресторант на Корлеоне! На него му плаща Фаустино.

Графърти знаеше точно къде отива. Запъти се право към задните маси. Идваше при Бум-бум! Спря отляво на Хелър. Интересуваше го само Бум-бум.

— Цивилните ченгета отпред на улицата са те забелязали да влизаш тук, Римбомбо. Просто исках за последен път да ти видя очите, преди да се върнеш в дранголника.

Хелър не гледаше Графърти. Бе хванал крайчеца на покривката и се мъчеше да го напъха в джоба на Графърти е една вилица! Каква щуротия! Ясно показва, че Хелър разсъждава тривиално.

— Какво е това? — каза Графърти. Протегна ръка към бутилката Джони Уокър златен етикет. — Няма данъчен печат на капачката! Така си и мислех, че все ще намеря нещо…

Гласът на Хелър накара Графърти да млъкне, а също и всички в ресторанта. Монотонният шум от гласове секна.

— Не се опитвай да лепнеш на моя приятел обвинение за подстрекателство на малолетен към престъпност!

Гарфърти остави уискито и се извърна към Хелър.

— Кой е този? Не съм ли виждал някъде личицето ти, хлапе?

С всепроникващия си флотски глас Хелър каза:

— Бирата е легална!

— Бира? — каза Графърти. — Непълнолетен и бира? Охо, Римбомбо, сега вече си вътре! Освен това тук става дума и за разрешително! Мога да отнема разрешителното на Корлеоне и да затворя това местенце тук!

— Я виж тук! — каза Хелър. — Това е безалкохолна бира. Виж етикета!

Хелър бързо и енергично тикна празната бутилка под носа на Графърти. Изплъзна му се от ръцете. Графърти посегна да я хване.

Бирената бутилка падна върху бутилката скоч.

Уискито се катурна през масата.

Графърти понечи да го хване.

Уискито падна на пода и се разби.

Графърти продължи да се навежда.

Явно нещо изгуби равновесие.

Цялата покривка се свлече надолу.

Върху Графърти като лавина се понесоха чинии спагети, прибори, мръсни съдове, доматен сос.

Джийн Лологигида се бе повдигнала на стола, пребледняла, с ръце, притиснати върху гърдите.

Хелър се изправи.

— О, боже мой! — извика и хукна да помага на Графърти. Шпайковете му настъпиха стъкло от счупената бутилка уиски. Погледна в земята и ритна надалеч капачката и отлепения етикет.

Помогна на Графърти да се изправи. Грабна от една съседна маса салфетка на червени карета. Започна да бърше лицето на Графърти.

Какъв отвратителен маниер на почистване! Мажеше го със спагети по цялото лице, косата, сакото.

Джийн Лологигида се притисна назад в сепарето.

Хелър хвана Графърти под ръка и го поведе към масата на звездата.

Фотографите не спираха да снимат.

Хелър заведе Графърти до масата.

— О, мис Лологигида! Инспектор Графърти много настояваше да ви се извини лично, че така е обезпокоил вечерята ви. Покривката на масата се е закачила за пояса му. Много съжалявате, нали инспекторе?

Графърти не можеше да реши да се радва ли, да плаче ли. Зяпна звездата.

— О божичко, това е мис Лологигида!

В този момент забеляза, че още влачи след себе си покривката и чиниите. Издърпа края от колана си. И под светлините на светкавиците бързо напусна ресторанта.

Изведнъж Джийн Лологигида избухна в мощен смях. Направо се превиваше на две.

Джони Матине дотича.

— Ех, боже, защо не бях и аз наоколо! Утре щях да съм на първите страници на всички вестници!

Някой, вероятно завеждащият връзките с обществеността на Джони Матине веднага привика фотографите и набързо обсъди нещо със собственика.

След това се приближи до Хелър.

— За тебе това не означава нищо, момче. Имаш ли нещо против Джони да се появи на твое място на първите страници? Ще направим монтаж на снимките.

— Няма проблеми — каза Хелър.

Сложиха Джони там, където Хелър бе стоял пред Лологигида и го нагласиха в същата поза. Светкавиците просветнаха.

Хелър се върна на масата. Ресторантът продължаваше да се залива от смях. Някой късно сетил се започна да ръкопляска и Хелър леко се поклони, но посочи с ръка Джони Матине. Това се стори на хората още по-смешно.

Бум-бум седеше на масата и се превиваше от смях.

— О, sangue di Cristo! Този Графърти дълго няма да смее да припари до някой ресторант на Корлеоне! А ти направи на кръчмата реклама за милиони!

Хелър каза със сериозен вид:

— И Графърти няма да свърже бутилката с историята с онзи склад.

Бум-бум погледна Хелър, който седна и се облегна.

— Я, изобщо не се сетих за това!

Черубино се приближи до масата. Носеше още една безалкохолна бира. Сложи я на масата и се ухили:

— Добро момче си изнамерил, Бум-бум. Радвам се, че е от нашата фамилия, а не от някоя друга мафия! Може би не си толкова глупав, колкото те мислех. — И се отдалечи.

Бум-бум не помръдваше, вторачил поглед в Хелър.

— Знаеш ли какво, ще взема да ти приема предложението. Даже ще преглътна скрупулите си към армията заради теб.

Помисли малко и пак каза:

— Не защото това ще ме спаси от затвора. Просто е весело човек да е край теб.

Но аз не бях толкова впечатлен, като всички останали. Трикът с покривката сме го правили хиляди пъти в Академията, за да се майтапим с новаците. И всеки космонавт има достатъчно богат опит с такива ресторантски закачки. Хелър просто се бе възползвал от това, че Волтар има много по-развити технологии от Земя. Но въпреки това беше много подмолен и хитър. И напредваше прекалено бързо!

Къде по дяволите пропадна връзката с Рат и Търб? Не можех да понасям мисълта да виждам как Хелър мами всичките тези хора, че представлява нещо. И тези „бибип“ аплодисменти!