Бъдеще

Глава V СВЕТОВЪРТЕЖ

Комуникаторът пиука едва чуто, но аз подкачам до тавана. Повикване!

Няма значение дали спиш, или си в бордея, или на операционната маса - когато дойде повикване за рейд, си длъжен да се ометеш от мястото за минута. Една минута е напълно достатъчна, особено ако си легнал да спиш облечен.

И ако не си пил преди лягане.

Сякаш са изсмукали цялото сиво вещество от главата ми, а вместо него вътре са налели гъста морска вода и са пуснали рибки. Сега задачата ми е да не разбия този проклет аквариум.

Не знам колко съм проспал, но явно това време е било недостатъчно за черния ми дроб. Три четвърти от организма ми са текила. В устата ми е кисело. Черепът ми наистина е като стъклен и всички външни звуци го драскат като пирони. Рибките в главата ми не се чувстват много добре, стремят се да се изтръгнат на свобода.

На дъното на аквариума се е утаила мътилката на недовършения кошмар. Не помня какво съм сънувал, но настроението ми е възможно най-мрачно.

За да изтрезнея, се ухапвам по ръката.

Онези, които закъснеят, ги очаква дисциплинарен трибунал. Но каквото и наказание да ни определи той, никой от нас дори не си и помисля да напусне Фалангата. Почти никой. Работата не е в парите - редовите щурмоваци не ги глезят особено. Но се опитай да назовеш друга работа, която би могла да стане по същия начин смисъл на живота ти. А в един безкраен живот има особен дефицит на смисъл. На Земята, бутайки се с лакти, кретат във вечността цял трилион души и повечето не могат да се похвалят, че правят нещо полезно -всичко полезно вече е било направено преди триста години. Но за това, което вършим ние, ще има търсене винаги. Не, такава работа не е за зарязване. Пък и няма да ни позволят да се откажем от нея.

На комуникатора светят координатите на мястото, където сме длъжни да се озовем след час. Кулата „Хиперборея“. Никога не съм я чувал. И кой знае къде се намира. Дали ще стигна навреме...

Измъквам от шкафа раницата с комплект униформа, прехвърлям там маската и шокъра - и това е всичко, готов съм. Ще си намъкна черното, когато наближа, няма защо преждевременно да нервирам жителите.

От раницата ухае на рози - в моята пералня кой знае защо ароматизират дрехите с тази гадост. При това не на всички, а само на „любимите клиенти“. А естествено, съм от любимите - на мен ми се налага да се пера при тях ежедневно. Да смъквам от униформата чуждата кръв, урина, пот, повръщано. Колко пъти съм ги молил да минават без този розов аромат, но явно системата не може да се промени.

Затова винаги се явявам на работа, ухаещ като педал. Добре, че Даниел се пере в същата пералня, така че и той ухае на розички, а никой от нашите не би тръгнал да се шегува с Даниел за това.

Вливам се в хилядоглавото човешко стадо, което бавно тече към транспортния хьб. В кулата „Наваха“, където се намира моята дупка, е разположен един от главните терминали на скоростните влакове. Поради тази причина всъщност и съм я избрал - минута в асансьора и си на гарата. Още половин час - и инжектираш на някого акселератор. Всичко е по график.

Аз по принцип съм практичен тип.

Хората се вливат в гърлото на главния вход, промъкват се в разпределителя и се блъскат там, докато не намерят своя гейт - и едва след като дочакат реда си в опашката за качване, най-накрая се настаняват из вагоните на скоростните влакове, за да се разпръснат който закъдето е. Блъсканицата вътре в хьба е кошмарна. Конструкцията е измислена великолепно - архитектите явно са се вдъхновявали от образа на касапница. За мен - с моята любов към тълпата и с измъчващите се рибки - това сега е точно каквото е необходимо, за да ме изкара окончателно от равновесие.

Кой е моят гейт? Какъв е този влак? Каква е посоката? Какво сънувах?

- Даниел! - казвам в комуникатора. Мълчание. Едно, две, три...

- Какво?! - пита пресипнало изкривената муцуна от екрана. - Четири през ногцга е!

- Успа ли се?! - отговарям също толкова пресипнало. - Виж си комуникатора! Повикване!

- Какво повикване, мамка му?!

- Кулата „Хиперборея“! Спешно!

- Почакай... - Той пъшка съсредоточено, отмятайки получените съобщения. - В колко пристигна при теб?

- Преди петнайсет минути!

- При мен няма нищо.

- Тоест?

- Никъде не са ме викали.

- Шегуваш ли се?

- Нали ти казвам: при мен няма нищо.

- Добре. Аз... Ще попитам Ел. Извинявай, че те събудих...

Преди да прекъснем връзката, мълчим още няколко секунди. Даниел ме гледа с подозрение от китката ми. В очите му няма никаква сънливост. Аз също се разсънвам.

Ние сме звено. Едно семейство. Единен организъм. Той е юмрукът, Ел - мозъкът, аз -глътката... Останалите са ръце, крака, сърце, стомах, всичко такова. Винаги заедно. На всички рейдове, на всички операции. Съставът на звеното не се променя, освен ако някого не го вкарат в болница. И освен ако...

Но Даниел е наред. Наред е! От къде на къде ще го отстраняват? Може би в предишния рейд ги е забъркал някакви? Как да знам какво им се е случило, когато аз обработвах младите майки?

И все пак това е като ампутация. Даниел е наш, а ние - негови. Не ни трябват никакви чужди хора в звеното. Не искам вместо юмрук да ни изпратят някакъв боклук! Достатъчен ми е и онзи пъпчив хлапак на мястото на Базил.

- Ел! - казвам по комуникатора. Звеневият също не отговаря веднага.

- Какво ти става? - Гласът е недоволен, дрезгав от съня.

- С мен всичко е прекрасно с изключение на това, че си нямам никаква представа къде е тази ваша шибана „Хиперборея“. Къде ще се срещнем? И какво става с Даниел?

- Какво става с Даниел? - повтаря тъпо Ел.

- Аз теб те питам какво става! Защо са го снели от рейда? Нещо сериозно ли е?

- Нямам никаква представа. Вчера разговаряхме. Почакай... От какъв рейд?

- В „Хиперборея“! Къде си ти изобщо? - Опитвам се да видя какво има там зад гърба на Ел.

- Пак ли си се напил?! - изведнъж изкрегцява той.

- Какво?

- Пак ли си се напил, казвам?! Каква „Хиперборея“?! Какъв рейд, мамка му?! Какво се хилиш? Лягай да спиш!

Той прекъсва връзката.

Спирам се - но тълпата продължава да ме носи напред, към гърлото на главния вход. Хубаво, покорно се оставям на реката от човешка кайма да ме влачи нататък - сега нямам сили да се съпротивявам. Опитвам се да разбера мога ли да изпълня заповедта на Ел и да заспя обратно в онзи свят, в който никъде не са ме повикали.

Проверявам комуникатора. Съобщението за рейда си е на мястото, координатите са си същите. Рибките в аквариума започват да нервничат. Изглежда, ситуацията е малко по-сложна, отколкото му се струва на Ел. Не е просто алкохолен делириум.

Тълпата продължава да се блъска в гърлото на транспортния хьб. Озовал се вътре, в огромното помещение под екрана купол (най-шлямото рекламно табло в Европа!), монолитният кипящ поток се разбива на стотина ручейчета, всяко от които се устремява към своя гейт. Мотрисите се приближават към стените на кръглата кула на няколко равнища по допирателната. Прозрачни като спринцовки, влаковете се спират, натъпкват се с части от тълпата и отлитат в тъмнината.

Кой гейт е моят? Къде отивам? Кой ме е повикал?

Играта на теченията ме занася в средата на това море; попадам в някаква мъртва точка, където престават да ме тикат и побутват сърдито, да ме ръгат с лакти и да ме мъкнат нанякъде, оставят ме сам със себе си лениво да изтрезнявам.

И в този момент осъзнавам окончателно - нито Даниел, нито Ел са ги повикали някъде. И всички останали от нашите продължават да похъркват в леглата си. Това е мой личен рейд. Задачата на господин Шрайер. Първата операция, която трябва да командвам сам. Шансът да стана човек. Такъв шанс може би се дава веднъж в живота.

- Време! - казвам на комуникатора. Той ми отговаря, че е останал половин час.

- Маршрут към кулата „Хиперборея“!

На един от рейдовете имаше такъв случай: докато Ел разпитваше някакви майки, ми се наложи да успокоявам разплакано момиченце на три шдинки. Нямах си никаква представа какво да правя с тази маймунка. Добре че в ръцете ми попадна играчката й: куп оплетени проходи, наподобяващи изкормени черва; в единия край - зайче с клюмнали уши; в другия -къщичка със светещи прозорци. „Помогни на изгубилото се зайче да намери пътя към дома“. Лабиринт. Трябва да преведе с пръст по екрана проклетият заек до проклетата къща. Според мен - нормално развлечение, но то просто хипнотизира момиченцето, така че то спря да пречи на Ел да инжектира на майка й старост.

Помогни на изгубилото се зайче да намери пътя от хьба до кулата „Хиперборея“, Господи.

- Гейт седемдесет и едно, тръгване на влака след четири минути.

Дявол знае през какъв интервал минават. Ако закъснея, мога да закъснея завинаги.

Озъртам се наоколо, търсейки светещите цифри 71. И в този момент се сривам...

Докато гледах вътре в себе си, всичко беше горе-долу нормално, но достатъчно е да погледна навън, и веднага ме връхлита паниката. По челото ми избива едра пот.

Глъчката на тълпата, която до този момент беше приглушен фон, нараства до пълната си мощ - чудовищен несъгласуван оркестър от сто хиляди инструмента, всеки от които ревниво и упорито свири своя собствена мелодия.

Над главата ми е куполният екран. Красив младеж ми предлага да вгради комуникатор от ново поколение направо в мозъка ми. Не стига че екранът е с размерите на футболно игрище, но и младежът го заема целия. Косите му са като въжета, през зениците му може да мине влак. Става ми страшно.

- Stay intouch^! - Гледайки от небето, той спуска към мен показалеца си.

Това навярно е алюзия за онази дотегнала дори на мас маркетинга фреска, в която Бог протяга ръка на човека; Микеланджело като че ли? Но на мен ми се струва, че този архангел с прекрасно лице се опитва да ме размаже като дървеница. Свивам глава между раменете, замижавам.

Смачкан, аз съм в самия център на половинкилометров клокочещ котел; около мен се въртят в хоровод сто хиляди души. Цифрите над гейтовете се плъзгат от местата си и се въртят в кръг: 71, 72, 73, 77, 80, 85, 89, 90, 9299, 10012391, 923364567, слепват се, превръщайки се в едно невиждано огромно число, в името на безкрайността.

Трябва да скоча от тази проклета въртележка!

Трябва да се взема в ръце! Да разпоря тълпата!

- Три минути до тръгването на влака.

Този влак е последният! Не бива да закъснявам за него.

Затварям очи и си представям, че стоя до кръста в зелената трева.

Вдишване... Издишване...

А после тръгвам напосоки към челюстта на някого, друг отхвърлям встрани, вклинявам се с лакти между телата - те отначало се напрягат, но после омекват, а аз, напротив, заяквам, втвърдявам се, заоравам през тълпата, блъскам, тъпча, разбутвам...

- Направете път, твари!

- Полиция!

- Пропуснете го, той е ненормален...

- Какво правите?!

- Сега ще ти...

- Това е клаустрофобия! Той има пристъп, и жена ми има клаустрофобия, аз знам...

- Я се разкарай! - крещя му.

В началото просто се нося напред, без да си давам сметка къде отивам. В един момент пред мен се мярка 71 и аз се насилвам да се фокусирам върху тези цифри, но някой ме хваща за яката, опитва се да ме задържи, и отново ги губя. След две секунди стъпвам върху лицето му. То е меко.

Аз съм малко кълбо. Трябва да попадна в клетката с цифри 71, тогава печеля, а играта е ва банк, заложено е всичко. Почти съм се влял в нужния поток, но някой ме удря в слънчевия сплит и дяволската рулетка се завърта отново.

Хората полепват по мен, увисват на ръцете си, вкопчват се в краката ми, навират устни в лицето ми - отнемат ми въздуха, тикат очи към моите, искат да се отъркат в мен и с душите си, защото вече не е възможно да приближат още повече телата си.

- Пропуснете ме! Пропуснете ме! Пуснете ме!!! - крещя аз. Замижавам и тръгвам върху чуждите обувки - бавно, сякаш съм в басейн и вървя под водата.

- Трийсет секунди до тръгването.

Комуникаторът вероятно ме е предупреждавал, че времето изтича, но писъкът му се е изгубил сред хора на тълпата, на която съм смазвал краката.

Пред мен има отвор.

Гейт! Вече няма значение кой точно е.

През стената се вижда как от тъмнината долита и застива пред вратите влак - осветена епруветка.

- Направееете път!

Стъклената вътрешност на вагоните се пълни с тъмна човешка маса като с живак. На вратата има блъсканица. Съдбата ми казва с доброжелателен механичен глас:

- Влакът тръгва. Моля, отдръпнете се от вагона.

- Не напирайте! Така или иначе няма да влязат всички! - писка някаква бабичка.

- Я се разкарай!

Хващам възмутената жена за китката и я отблъсквам встрани, а самият аз се хвърлям напред през вече затварящите се крила на вратата.

Промъквам се вътре! На целия вагон ще му се наложи да издиша, да се намери място за мен. Пътниците мълчат и търпят. Останали са добри хора на света.

И така, без въздух, ние се отправяме към пустотата.

Сега вече мога да обърна внимание на вътрешните си органи. Да размърдам сплесканите си черва. Да разлепя слепилите се мехове на белите дробове, да им върна ритъма. Да обуздая галопиращото си сърце. Това не е лесно - вагонът е натъпкан до пръсване. За да не притеснявам всичките тези самаряни, притискам чело към черното стъкло и поглеждам навън.

Влакът като прозрачна вена се точи от пулсиращото сърце на хьба към неведомите крайници на спящия титан и ние, като капсула с вирус, летим по неговите вени, носим се да заразим далечните небостъргачи със своята форма на живот.

Този образ ме успокоява. Успокоявам дишането си и солената слюнка престава да се точи в устата ми. Гаденето изчезва.

Но накъде отивам?

Рулетката се е завъртяла, но нямам представа в кое квадратче съм се оказал.

- Какъв е този маршрут? - обръщам се аз към съседа си, трийсетгодишен брадатко с виолетово сако. - Кой беше този гейт?

Всички ние изглеждаме трийсетгодишни освен онези, които се правят да изглеждат по-млади.

- Седемдесет и втори - отговаря онзи.

Така значи.

Сгрешил съм платформата. Сбъркал съм „Ориент Експрес“ с влака за Освиенцим. Трябваше да се вслушам, когато съдбата ме съветваше да се отдръпна от вагона.

Следващата спирка може да бъде къде ли не - на двеста или на триста километра оттук.

Влаковете са напълно автоматични и не могат да бъдат спрени. Докато стигна до най-близката станция, изчакам обратния влак и се върна в хьба... Ако закъснея, ще започнат без мен. Помня думите на Шрайер: Петстотин и трети ще бъде там. Ако не се явя, командването ще бъде прехвърлено на него и той няма да пропусне шанса си. А аз ще си остана да лежа доживот в малката си стая с изглед към потъпканата ми детска мечта.

Изглежда, съм заседнал в момента, в който са ми съобщили, че не съм се качил на правилния влак; стоя в стопкадър, зяпнал с отворена уста брадатия. Той отначало се опитва да се преструва, че това е нещо нормално, но после не издържа:

- Искате ли нещо?

- Много красиво сако - казвам му разсеяно. - Да не говорим за брадата.

Той повдига вежди.

Докато се добера до „Хиперборея“, операцията ще е приключила; ако там са само двама, на звеното едва ли ще му трябват повече от десет минути.

В тази история има и нещо по-лошо от пропуснатите възможности за издигане в кариерата или за разрешаване на жилищния проблем. Петстотин и трети ще реши, че аз просто съм се уплашил да се видя с него. Че просто съм избягал.

- А на теб ризата ти е отлична. И носът ти е приятен. Такава римска гърбавина... - изрича замислено брадатият. - Супер.

- Това е счупване - машинално отговарям аз.

Как е по-добре да се представиш пред онзи, който ти е доверил секретна мисия - като идиот или страхливец? Труден избор.

Влакът се носи, гмурва се между размазаните кули. Таблото показва скорост 413 километра в час.

- Изглежда мъжествено - кима виолетовият с уважение. - А аз си направих белези.

- Белези?

- На гърдите и на бицепсите. Засега спрях дотук, макар че имах и други идеи. Слушай, а колко струва да се оформи носът така?

- Направиха ми го безплатно. С връзки - шегувам се аз.

- Извадил си късмет. А аз вложих цяло състояние. Все ми предлагаха обемна татуировка, но това отдавна не е на мода. А правенето на белези се завръща.

- Имам някои познати, на които ще им бъде много приятно да чуят това.

- Наистина ли? Правенето на белези е чист секс. Толкова е първобитно.

Задача. Дадено е: шибаният влак се носи в неправилната посока с 413 километра в час. Въпрос: на какво разстояние съм потънал в задника, докато брадатият е казвал „Правенето на белези е чист секс“? Решение: трябва да се раздели четиристотин и тринайсет на шейсет (да узнаем колко изминава влакът за една минута), а после още на двайсет (защото на брадатия му е отнело около три секунди, за да произнесе тази мисъл). Отговор: около триста метра. И докато съм си казвал „около триста метра“, съм потънал с още около триста.

И нищо не мога да направя. Още триста.

- Неправилен маршрут - съобщава ми комуникаторът. Добро утро. На екранчето все още виси повикването, намигайки ми подигравателно.

Ще си изгния в моя куб.

Този израз, „изгнивам“, е останал от стари времена. Сега ние всичките сме натъпкани с консерванти и няма да изгнием. Проблемът е, че ако гниеш, поне има надежда, че някой ден всичко ще свърши.

- Очите ти са просто супер - казва виолетовият - Може би да отидем у нас?

Съзнавам, че по време на разговора ни се докосваме един друг с всичко, освен с ръцете; вече сме близки като съседни скакалци в опаковка. И ето че виолетовият иска продължение на тази любов...

- Извинявай... - Гласът ми преспива. - Аз някак си падам по момичетата.

- Какви ги говориш! Не ме разочаровай! - мръщи се той. - Момичетата - това вече не е модерно. Имам куп приятели, дето по-рано се занимаваха с мацки, а сега се отказаха, така или иначе няма смисъл. Недоволни няма...

Брадата му ми гъделичка ухото.

- Та ти скучаеш... Нали виждам? Иначе защо би ме заговорил?

Спомням си друг свой сън.

Петстотин и трети. Кинозалата.

Завъртам се рязко, озовавам се лице в лице с него, хващам брадата му в юмрука си, дърпам я надолу, забивам пръст в адамовата му ябълка.

- Чуй ме, гадино! - изсъсквам. - Изглежда, ти си този, който скучае. Можеш да масажираш простатата на болните си приятелчета до посиняване. Но аз съм нормален. И още нещо - в джоба имам шокър, сега ще ти го пъхна там и ще го завъртя няколко пъти, за да не скучаеш.

- Ей... Ти какво, приятел?!

- Вие, виолетовите, и без това много се навъдихте, ако някой превърти в блъсканицата, така и никой няма да забележи.

-Аз просто... Мислех... Ти сам... Започна... Първи...

- Аз съм започнал? Аз съм започнал, гадино?!

Лицето му придобива цвета на сакото му.

- Какво правите?! - пита някаква девойка отляво.

- Самоотбрана - отговарям, отпускайки адамовата му ябълка.

- Шшшивотно... - съска той, разтривайки шията си.

- С всички вас така трябва - шепна аз в ухото му. - Да ви издушим.

- Кулата „Октаедър“ - разнася се от високоговорителя. - Градините на Ешер. Пригответе се за излизане от вагоните.

Влакът забавя скорост, пътниците се струпват към вратата. Преди да изляза, удрям с чело виолетовия в основата на носа. Сега ще си имаш гърбавина, вампир такъв. Така, вече съм готов.

Изпращам от платформата въздушна целувка на брадатия.

Стъкленицата с опуления виолетов педал се понася към чернотата. Нека се обърне към полицията, ако иска, там няма да му се размине само с нанизване на шокър. МВР и още две-три важни министерства са на хранилка при Партията на безсмъртието. Партията спаси парламентарната коалиция от разпадане и сега може да си пожелае каквото поиска.

Първото й желание беше такова: Безсмъртните да станат невидими. Абракадабра -изпълнено! Дори в демократичните държави са възможни малки вълшебства.

Не ми пука с колко ще закъснея за „Хиперборея“. Не ми пука кого ще срещна там и кого ще ми се наложи да удуша. Вдишвам въздуха с пълни гърди. Адреналинът като горещо масло е отмил вътрешното ми треперене. Така ми е олекнало, сякаш съм повърнал.

Когато съдбата ти се усмихне, трябва да й се усмихнеш в отговор.

И аз се усмихвам.

- Маршрут до кулата „Хиперборея“ - помолвам комуникатора.

- Върнете се в хьба, после отидете в гейт номер седемдесет и едно. Следващият влак за хьба ще пристигне след девет минути.

Загубено време. Стоя на мястото си, но „Хиперборея“ продължава да се отдалечава от мен със скорост 413 километра в час. Айнщайн щеше да е в недоумение.

Разглеждам върховете на щурмовите си бутонки. Стоманени върхове, обшити с изкуствена кожа. Кожата е съдрана като коленете на малко дете. Дебелите подметки газят податливата трева. Махам обувката си - и тревата се изправя. След миг не е останала никаква следа.

Оглеждам се; забавно място... Градините на Ешер? Чувал съм за тях много пъти, но никога по-рано не съм идвал.

Под краката ми наистина има трева - мека, сочна, почти като жива, но неизтребима, напълно нечувствителна към подметките, която не се нуждае нито от вода, нито от слънце, и при това не цапа дрехите. Тя е по-добра във всяко отношение от истинската трева, освен че не е истинска.

Но това за кого има някакво значение?

Върху тревата са налягали стотици двойки - говорят си, блаженстват, четат и гледат заедно видео, някои хвърлят летящи дискове. На всички им харесва тази трева. А над главите ни се реят портокалови дървета.

Корените им са прибрани в бели кълба саксии, грапави, сякаш направени ръчно, и всяко дърво е закачено за саксията си с няколко въжета. Тук има хиляди такива дървета и те изглеждат някак истински. Някои цъфтят, а на други, по наш каприз, вече има плодове. Откъсналите се бели венчелистчета кръжат и се спускат върху тревата манекен, сладки портокали падат в ръцете на девойките. Дърветата летят над главите на възторжената публика като циркови акробати, на тях им е добре без земя отдолу; към тях са свързани тръби с вода и тор и това изкуствено хранене е значително по-щедро от естественото.

А вместо изкуствено небе отгоре има огромно огледало. То покрива същата площ каквато и меката трева върху пода - хиляди и хиляди квадратни метри, цяло едно равнище на големия осмоъгълен небостъргач.

А в огледалото има преобърнат свят. Поддържани корони на дърветата, които висят в пустотата надолу с главата, падащи нагоре портокали, разхождащи се по тавана смешни хора мухи, и отново трева - мека, зелена, неотличима от истинската по нищо освен по това, че не е жива. Стените също са огледални и така се създава илюзията, че градините на Ешер покриват целия свят.

Кой знае защо в това странно място цари неописуемо спокойствие и добродушие. Нито едно лице, изкривено от тревога, тъга или злоба. Полифония от смях. Благоухаещи портокали в нежната трева.

Вдигам поглед - виждам себе си мъничък, с крака, залепени за тавана, вдигнал глава към небесата, но вместо това вторачен надолу. Към мен лети яркожълт диск.

Хващам го.

Притичва една девойка - като че ли не особено красива, но при това удивително мила.

Черните й, дълги до раменете коси се развяват Очите й са сини, малко ниско разположени, весели и тъжни едновременно.

- Извинявай! Сбърках посоката.

- Същата работа. - Подавам й диска.

- А на теб какво ти се случи? - Тя хваща диска, но не ми го отнема; за няколко секунди го държим и двамата.

- Сбърках влака. Сега трябва да чакам девет минути следващия.

- Може би ще поиграеш с нас?

- Закъснявам.

- Но нали до влака има още девет минути?

- Точно така. Добре.

И ето че аз, носещ снаряжение за убийство, отивам с нея, за да си хвърляме диск. Нейните приятели са все симпатични младежи - открити лица, честни усмивки, спокойствие в движенията.

- Аз съм Надя - казва синеоката.

- Пиетро - представя се нисък младеж със стърчащ нос.

- Джулия - протяга ми ръка крехка блондинка; камуфлажните й панталони с джобове се клатят около тънките й бедра, на пъпа й има пиърсинг. Стиска ме силно.

- Патрик - казвам аз. Нормално име. Човешко.

- Хайде двама на двама! - казва Надя. - Патрик, искаш ли с мен?

Над главите ни има грапави кълба саксии, плетеница от почти невидими въжета, въздух, масленозелени шапки от листа, нишките на въжета, грапави масленозелени кълба саксии, трева, щастливи хора, подхвърлящи си диск. Градините на Ешер са резерват за щастливи хора.

Дискът лети едва-едва, а и тези хора явно не са спортисти.

- Скоростта ти си я бива! - В гласа на Надя има възхищение. - С какво се занимаваш?

- Безработен съм - отговарям. - Засега.

- А аз съм дизайнер. Пиетро е художник, с него работим заедно.

- А Джулия?

- Харесва ли ти Джулия?

- Просто питам.

- Харесва ли ти? Хайде де, кажи!

- Ти ми харесваш.

- Ние играем тук всяка седмица. Тук е страхотно.

- Страхотно е - съгласявам се аз.

Надя ме поглежда - първо устните ми, после нагоре. Замазана полуусмивка.

- Ти на мен също... ми харесваш Може би майната му на влака ти? Да отидем у нас?

- Аз... Не. Не бива - казвам. - Закъснявам. Наистина.

- Ела тогава другата седмица. Ние сме тук обикновено нощем...

Тя не знае нищо за мен, но й е все едно. Не претендира за мен и не ми предлага себе си. Ако бях обикновен човек, просто щяхме да се слеем за няколко минути, а после да се разделим - и да се видим след седмица или никога. Ако бях обикновен човек, който не е давал обети, не бих искал нищо от жените и жените не биха искали нищо от мен. Някога хората са казвали: да подариш любов, е да си продадеш тялото; но нали съвкуплението не убива нищо. Телата ни са вечни, триенето не ги износва и не е необходимо да си правим сметки за кого да изразходваме ограничения им запас от младост и красота.

Това е естественият ред на нещата - обикновените хора са създадени, за да се наслаждават. На света, на храната, един на друг. За какво друго? За да са щастливи. А тези като мен са създадени, за да пазят щастието им.

Нарекох Градините на Ешер резерват, но това не е истина. Освен висящите портокалови дървета в това място няма нищо забележително. Хората тук са също толкова безгрижни, весели и искрени, както и навсякъде. Точно такива, каквито е редно да бъдат гражданите на една утопична държава.

Защото Европа си е Утопия. Доста по-прекрасна и величествена, отколкото са смеели да си въобразяват Мор и Кампанела. Просто всяка Утопия си има своите задни улички. При Томас Мор процъфтяването на идеалната държава е било обезпечено от работата на каторжници - както и при другаря Сталин.

А на мен ми се е замъглил погледът - през цялото време на къси прибежки, през цялото време по задните улички на тази утопия, по сервизните й коридори, и отдавна не обръщам внимание на фасадите. А тях ги има, тези фасади, и в жълтите уютни прозорчета усмихващи се хора се прегръщат и пият чай.

Това е мой проблем. Мой, а не техен.

- Патрик! Хвърляй вече, де!

В ръката ми е жълтият диск. Не знам колко е продължил моят стопкадър. Запращам диска към блондинката - твърде високо. Джулия подскача - улавя и се кикоти.

- Какво е това?! - Надя притиска ушите си.

Чува се някакъв зловещ механичен вой. Тревога?! Помещението се наводнява с ослепителна бяла светлина - сякаш се е скъсала дига, удържала сиянието на свръхнова звезда.

- Внимание! Всички почиващи си спешно да се съберат при западния изход. В зданието е открита бомба!

И веднага иззад огледалата изскачат хора в тъмносиня полицейска униформа - шлемове, жилетки, пистолети в ръцете. Пускат от някакви кутии ниски кръгли апарати, наподобяващи домашни чистачи, и те се понасят по тревата, фучейки, търсят нещо...

- Всички да тръгнат към западния изход! Бързо!

Щастието и покоят са смачкани и разкъсани. Воят на сирените дърпа хората за яките, блъска ги в гърбовете, слива ги в едно лепкаво кълбо, като че ли са късчета пластилин, и ги търкулва на запад.

Само че аз не бива там. Не бива там.

Трябва да остана при моя изход - източния. Тук сега ще дойде влакът ми!

Надя и приятелите й се сливат с разноцветния пластилин, преди да успея да им кажа „Довиждане!“.

- Какво се е случило? - питам аз полицая, който подкарва тълпата.

- Към западния изход! - крещи ми той.

Лицето му е опръскано с пот. Личи се, че това не е учение, страх го е.

Издърпвам от раницата маската на Аполон, тикам я в лицето му. Нямаме удостоверения, но маската върши по-добра работа от всякакви книжа. Никой, освен Безсмъртен, не би

посмял да носи такава. И полицаят знае това.

- Предупреждение за атентат... Заплахи. Партията на живота... Тези гадини. Казали са, че ще разбият Градините на Ешер на пух и прах... Моля, към западния изход... Евакуация.

- На мисия съм. Трябва да изчакам влака тук...

- Влаковете са спрени, докато не намерим бомбата. Моля ви... Всеки момент тук може... Разбирате ли?!

Партията на живота. Преминали са от думи към дела. Можеше да се очаква.

Тези овчарски кучета с пагони вече почти са изгонили всички в далечния ъгъл. А ако терористът е в тълпата? Ако бомбата е у него? Що за глупости?!

Искам да кажа това на полицая, но се запъвам насред думата. Той няма да ме послуша, а и нищо не зависи от него. Освен това аз не спасявам света тук, имам си своя работа. Малко по-скромно.

- Нужен ми е транспорт! - Хващам го за врата. - Какъвто и да е!

Изведнъж забелязвам отворен аерошлюз, а в отвора - прилепнал към външната стена на кулата полицейски турболет. Оттам и се изсипват те. Ето, това е шансът ми.

- Марш! - давам команда на себе си.

Пускам го и тръгвам към аерошлюза. В движение си слагам маската. Вече ме няма, вместо мен е Аполон. Главата ми олеква, мускулите ми пеят като натъпкани със стероиди. Някои смятат, че носим маските заради анонимността. Глупости. Най-важното, което дават те, е свободата.

При вида на Аполон полицаите отстъпват и някак настръхват. Отношенията ни с тях са сложни, но сега не е време за церемонии.

- Забрави за смъртта!

- Какво има? - Срещу мен, повдигайки забралото на шлема си, крачи внушителен здравеняк. Старшият навярно.

- Трябва да попадна спешно в кулата „Хиперборея“

- Отказано - възразява той през амбразурата на шлема. - Имаме спецоперация.

- А аз имам поръчение от министъра. Заради вашия бардак всичко и без това е на ръба на провала.

- Изключено.

Тогава правя изненадващ ход - хващам го за китката и тикам в ръката му скенера.

-Ей!

Звъни камбанката.

- Константин Райфърт Дванайсет Те - определя скенерът, преди Константин Райфърт Дванайсет Те да успее да се окопити. - Не е регистрирана бременност.

Здравенякът отръпва ръката си и отстъпва от мен, като пребледнява толкова рязко, сякаш съм му прерязал врата.

- Чуй ме, Райфърт - казвам му аз, - откарай ме до „Хиперборея“ и ще забравя името ти. Продължиш ли да се инатиш, утре спокойно може да не ходиш на работа.

- За какъв се мислиш! - ръмжи той. - Вашите няма да бъдат вечно министри.

- Напротив - уверявам го аз. - Нали ние сме Безсмъртни.

Той мълчи известно време и демонстративно скърца със зъби, но аз разбирам - това е за маскировка, за да не се чува тихото хрущене, с което съм му строшил гръбнака.

- Добре... Дотам и обратно.

Със стената се скачва още един такъв апарат - рамка с четири винтови турбини и капсула с пътници. Но вместо полиция през отвора на шлюза скача някаква мадама с надпис „Преса“, плътно залепен върху щръкналия й бюст.

Скривам се във вътрешността на капсулата. Не обичам такива кучки.

- Та вие тук правите шоу, а не спецоперация!

- Обществеността има право да знае истината - отговаря Райфърт с нечии чужди думи.

Усмихвам се, но Аполон не ме издава.

Райфърт също се вмъква вътре, вратата изсъсква и турболетът се откъсва от кулата. Полицаят сваля шлема от кръглата си потна глава и го оставя на пода. Моряшка подстрижка, свински очички и втора брадичка. Налице е затлъстяване на главния мозък и неконтролируемо деление на клетките на мускулната тъкан.

Той улавя погледа ми и го разчита. Полицейски рефлекси.

- Не ме гледай така - казвам на Райфърт. - Може и да съм ти спасил живота. Сега като вземе да гръмне...

Може би след минута портокалите в тревата, жълтият диск за хвърляне и девойката Надя ще се превърнат в същото такова небитие като тосканските хълмове. Ще научим от новините.

„Октаедър“ се отдалечава като огромен шахматен топ, други фигури небостъргачи излизат на преден план и закриват осмоъгълната кула с преобърнати градини. Турболетът, леко поклащайки се, се гмурва в отворите между стълбовете. Райфърт кара сам.

Въздухът е пуст. Освен полицията и спешна помощ не е разрешено на никого да лети. За всички останали е общественият транспорт - влаковете и асансьорите, и придвижване строго по осите на координатната система. Само за тези скапаняци светът е наистина триизмерен.

- Вие тук не си ли пускате „Полетът на валкириите“? - интересувам се аз със завист.

- Я се разкарай, умник... - озъбва ми се дръвникът.

- Аз бих си пускал.

- А аз бих те... - Той изсумтява нещо неразбираемо, вероятно груба казармена рима. Великодушно не се опитвам да уточня какво има предвид.

Повикването все още мига върху комуникатора. Закъснявам, но изглежда, там са решили да не започват без мен. Чувствам, че отново съм намерил изгубения пулт на моя живот. Всичко отново е под контрол. Всичко е под контрол.

- Гадове - мърмори под носа си Райфърт.

- А сега за кого?

- За Партията на живота. Ако това е истина... Те прекрачват всякакви граници. И за какво?!

- Ти какво, никога ли не си виждал агитките им? Животът е неприкосновен, правото за продължаване на рода е свещено, човекът без деца не е човек, бла-бла-бла, отменете Закона за Избора.

- А пренаселването?

- Тези типове не ги интересува пренаселването. Не им пука за икономиката, екологията, енергетиката. Момчетата просто гумите ги стягат, а момичетата кипят от хормони, това е цялата истина. Не искат да мислят за бъдещето. Добре че ни има нас. Ние мислим вместо тях.

- Но атентат?! Нали животът е неприкосновен!

- Не се учудвам - казвам. - Те стават все по-нагли с всеки изминал ден. Сигурен съм, че имат теоретици, които за нула време ще докажат, че за да се спасят милиони хора, е необходимо да се пожертват няколко хиляди.

- Ама че животни! - Той се изплюва.

- Нищо. Рано или късно ще се доберем до тях. Такива винаги има за какво да ги хванеш.

Райфърт мълчи, съсредоточен върху пилотирането. После изведнъж изтърсва:

- Слушай... Винаги съм искал да попитам... Как ги намирате? Нарушителите?

Свивам рамене:

- Ти просто се дръж добре и няма да ти се наложи да мислиш за това.

- Просто ми е интересно - престорено се прозява той.

- Разбира се.

Докато говоря, усещам как косъмчетата на врата ми се изправят. Хищнически инстинкт. Чувствам клиента. Но няма време, а и няма къде да дяна чучелото му.

- Ето я, показа се. - Райфърт кима към изникнала от нощния мрак двукилометрова колона. - Готви се да се ометеш

„Хиперборея“ изглежда странно: прилича повече от всичко на древен панелен блок, който заради някаква генетична болест не е престанал да расте вече няколко века. Облицована е отвън с нещо, подобно на плочки, и цялата е разделена на малки равнища етажи с прозорци. И вероятно има хиляда такива етажа. Уродливо здание.

Свалям маската си и я прибирам в раницата. Персей също е носил главата на медузата Горшна в чувал. Главата на Горшната трябва да се използва дозирано.

- А ти на вид си съвсем като нормален човек - обажда се дръвникът.

- Това е само на вид.

Турболетът забавя скорост; Райфърт се приближава плавно към „Хиперборея“ и спуска апарата покрай гладката тъмна стена - търси док. След като се окачва, шари с пръсти по клавиатурата.

В полумрака на купето припламва и угасва нещо.

- А това какво е?!

Върху предното стъкло се появява моя обемна снимка.

Чувствам се така, сякаш съм седнал да играя морски бой с дявола. Сега е моментът да кажа: „Уцелен!“.

- Какви ги вършиш, Райфърт?!

- Като ще се запознаваме, да се запознаем. Ти не ми се представи... - Той се озъбва. - А ние също умеем да използваме скенерите. Търсене в базата данни - командва той.

- Съвпадение. Субектът се издирва - равнодушно констатира системата.

- Що за глупости?!

Уцелен.

- Оп! - Райфърт доволно се усмихва. - Чакай малко. Може да се повозим и още. Подробности!

- Инцидент в къпалните „Извор“. Субектът е издирван като свидетел и потенциален виновник за произшествие със смъртоносен изход. Съобщил е невярно име. Истинското име

не е установено.

- Оп-оп! - Той се озъбва още по-весело. - И какво стана в къпалнята?

- Нищо интересно. Опитах се да спася удавник.

Къде в този проклет съд е бутонът, отварящ вратата?!

- Страхотно! - Сега той се радва като малко дете. Усмивката му е такава, че очите не се виждат. - Мисля, че ще ти се наложи да отговориш на някои въпроси.

Хапя бузата си. Същевременно се усмихвам.

- Нека да започна с този, който вече зададе. За това как откриваме нарушителите.

Булдошвата му буза леко потрепва. Чук! И това е всичко. Почти незабележимо. Почти.

- В канализацията има сензори. Хормонални. Когато засекат шнадотропин, веднага ни изпращат сигнал. Знаеше ли за това?

Той клати глава. Гледа ме така, сякаш е видял Хитлер. Чук! Чук!

- Така че кажи на своята да ходи по малка в буркан - намигам му аз.

Чук! Чук! Чук!

Уцелен!

Още два-три хода и този четирипалубен линкор ще потъне на дъното.

- Отваряй вратата, Константин Райфърт Дванайсет Те. Ти си имаш своя работа, аз - своя. Не се разпилявай по дреболии. Ходи да спасяваш света! - Отдавам му чест.

Той преглъща; мощната адамова ябълка върху бичата му шия се размърдва. После вратата се отваря. Аерошлюзът е отворен, отвътре се вижда светлина.

Мятам на рамо раницата си и прескачам в дока. Под краката ми се мярка километрова пропаст, но аз не се боя от високото.

Райфърт продължава да виси и да ме гледа.

- Но по принцип най-често съседите доносничат - споделям му аз на прощаване. - А от съседите не можеш да се измъкнеш Така че, Райфърт, приятелски те съветвам: докато още не сме ви намерили, направете аборт.