Бъдеще

Глава XV АД

- Ти ми показа родния си дом, сега аз искам да ти покажа моя.

Анели не се шегува; помрачението е отминало и тя е станала самата себе си. Но това, което ми предлага, е чисто безумие.

- Няма да отидем в Барселона.

- Защото по новините през цялото време твърдят, че Барса е ад на земята?

- Защото там няма какво да правим! Защото спешно трябва да отидеш на лекар!

- Там има лекари!

- В Барселона? Шамани искаш да кажеш? Или някакви шарлатани кръвопускатели! А на теб ти е нужен добър специалист, който ще може...

- Вашите лекари не разбират нищо от болести, защото вие не боледувате. Добрите специалисти са в Барселона, защото в Барселона има живи хора!

Жителите на нашата славна Утопия почти не боледуват - в това тя е права. Инфекциите са победени, наследствените заболявания са изтрити от нашите гени, а останалите недъзи ги е донасяла старостта. Дори травмите са сведени до минимум - няма частен транспорт и навсякъде има мек композит, от който не можеш да си счупиш нищо. В резерватите за старци, естествено, е друго нещо - но това си е тяхна работа, не наша.

- Във всяка голяма клиника могат да те...

- Да отида в някоя голяма клиника и да кажа: нелегална бременност, групово изнасилване, изгубих детето си? В Барселона има отлични лекари и отивам там! А ти - както искаш!

Но лекарите са последното нещо, с което се слави Барселона. Много по-известна е като дяволска клоака. Цитадела на мошеничеството и наркотършвията. Полицията не се вре там и изобщо дава вид, че случващото се в Барселона никак не я засяга. Там не действат никакви закони и главният от недействагците е Законът за Избора. Всички рейдове, които се е опитвала да провежда там Фалангата, не са приключвали добре. Ако на Безсмъртни им се случи да са там в по-малка численост от едно звено, просто ги улавят и ги обесват на видно място. А Безсмъртните не е редно да умират.

На раменете ми е раницата, в която има комплект от черната униформа, маската на Аполон, скенер за самоличност, шокър и инжектор. Нямам право да изхвърля никое от тези неща, нито пък да ги скривам - длъжен съм да ги имам в себе си в случай на спешно повикване. Ако ми е мил животът, не бива и да припарвам до Барселона с багажа си. Доводите ми са прости и разбираеми. Жалко, че не мога да ги озвуча.

Затова пък не съм длъжен да отивам с Анели. Тя също ми казва това: не си длъжен. Ако искащ върви да си вършиш твоята работа; аз си имам съпруг и той трябва да е тук, с мен, а не ти.

Всичко е логично. Време е да сляза от влака и да се върна към живота си... Обаче...

Някога гледах образователен филм по канал за живата природа... Има едни мухи пирати, забравих къде живеят, които снасят яйцата си в живи пчели. Яйцето се развива, превръща се в личинка, набъбва, расте вътре в пчелата... Завладява я. Пчелите, обикновено дисциплинирани като роботите в някой японски завод, живеещи строго по разписание, инстинктивно са длъжни да се връщат по залез слънце в питата си, но изведнъж започват да се държат странно. Събуждат се нощем, напускат питата, политат неизвестно накъде и изчезват безследно; понякога ги виждат безумно да се удрят в лампи, сякаш не са пчели, а пеперуди или мушици. Това обезумяване завършва винаги по един и същи начин - паразитът надраства приемника, от пчелата се излюпва муха и разкъсва изяденото отвътре чуждо тяло като черупка.

Разбират ли пчелите какво става с тях? Опитват ли да се борят с чуждата личност, която се заселва в тях и започва да се разпорежда с тялото им? Или смятат, че те сами не могат да заспят нощем, че на тях самите им е необходимо нощем да избягат от своите казарми, да се стремят към светлината или към края на света?

Не мога да кажа. Аз самият съм такава пчела, но нямам отговор на този въпрос.

Личинката на мухата в мен се върти, дава безразсъдни команди и съм длъжен да удовлетворявам настойчивите й желания. Аз съм излетял от своята пита, когато би трябвало да спя, и с пиянски виражи се нося надолу, към земята. Умът ми е замъглен, приборите ми излизат от строя. Аз съм просто обвивка на непонятно, неизвестно същество, което расте и укрепва в мен и което иска да бъде с Анели, за да я пази и й угажда във всичко.

Тя ме привлича, примамва ме като фенер през нощта, като гол пламък.

Но аз искам да изгоря и искам да пропадна.

Затова ние вече се приближаваме към Барселона с моята пчелна раница, така че се надявам никой да не погледне в нея там. Пътуваме дълго с регионални влакове, прекачваме се в някакви курортни кули, промъкваме се през тълпи туристи с джапанки и плажни кърпи, които се снимат на фона на проектирани палми и нарисуван океан.

- Как си? - Хващам я за ръката.

- Нормално - бледо се усмихва Анели.

Близо към Барселона контингентът се променя - мястото на зашрелите пътешественици с джапанки на бос крак се заема от разноцветни типове с широки дрехи. На някои очите им се стрелкат, на други обратното - застинали са; трети седят на банди, жвакат апетитно някакви гадости и задяват минувачите. Някъде става бой; аз слягам ръка върху рамото на Анели, а с другата обгръщам раницата, в която лежи шокърът. Макар че тук шокърът няма да ме спаси.

През ред от нас меден арабин с избръснат тил се е вторачил в мен, дъвче дъвката си бавно и плюе на пода гъста зелена слюнка.

- Не гледай към тях, не ги вбесявай - съветва ме Анели. - Погледни през прозореца. Ето я!

Баселона е застроена с почти шестстотин цилиндрични кули близнаци, боядисани в ярки неонови цветове и разположени върху огромна сребриста платформа, затиснала почти целия стар град. Всичко, което е останало от старата Барселона, от нейните улици и булеварди, префърцунени сгради и катедрали - всичко е покрито с тази платформа. Там, под високотехнологичната гробищна плоча, се намират най-зловегците европейски коптори.

Кулите са разположени през равни интервали, образувайки правоъгълник - двайсет и четири небостъргача на дължина, двайсет и четири на ширина. Всяка е маркирана с две огромни гръцки букви - „Алфа-Алфа“, „Сигма-Бета“, „Тета-Омега“ - това е името й; всичките заедно приличат на колоните на античен храм, размит от времето и превърнат от настойчиви реставратори в детски увеселителен парк.

От едната страна Барселона се опира в океана, а от останалите е обхваната с двес-таметрова прозрачна стена, която тук наричат стъклена. Разправят, че стената слиза на същата дълбочина и под земята - специално за умниците, опитващи се да прокопаят тайни проходи до Европа.

Само на едно място в тази гладка и непристъпна стена - не от стъкло, разбира се, а от непробиваем композит - е пробит отвор. Портата на Барселона. Под този единствен вход-изход има сто метра хлъзгава пустота, толкова има и над него. Към портата право по небето идват няколко магистрали, по които пристигат редките влакове. За жителите на Барселона няма друг път към Европа - и това гърло на бутилка може лесно да се запуши.

Ажурният мост през облаците пронизва прозрачната стена от земята до небето, продължава над земята сред разноцветните кули цилиндри, носи се, докато не се залепи за една от тях, снежнобяла - транспортния хъб на прекрасната весела Барселона.

Идеята е била да се накара това проклето гето да не прилича на гето - чрез оригинална архитектура в жизнеутвьрждаваща гама. Защото нали Барселона е портата на Европа и именно оттук би трябвало да започне прекрасният нов живот за милионите клети бежанци; мислели са да преформатират душата им чрез визуално изкуство; построили са на хлебарките разноцветни къщички. Идиоти - по-добре да ги бяха приучили да работят.

По-рано всички тези африканци, араби, индийци и руснаци са прииждали тук в още по-шлеми количества - в техните страни както измират милиарди, така и ще си измират, а тук всеки кран на чешма е извор на вечна младост. За тях рискът е оправдан - дори и ако след десет години учтиви разправии те изпратят с извинение към родината, вече си ваксиниран против старост.

Когато Беринг стана министър, първата му работа беше да загради Барселона, както си трябва. Така че сега за тях където започва пътят към Европа, там и приключва.

А после той им спря водата. Построиха им пречистватели - наоколо е море, изпийте го, ако щете, цялото! - но от нашия водопровод няма да получат нито капка повече. Резултатът беше незабавен: престанаха да раздават на нелегалните безсмъртие като безплътна супа на клошарите и притокът моментално намаля трикратно. На следващите избори Партията удвои местата си в парламента. Беринг знае какво прави.

В Барселона веднага Безсмъртните станаха по-малко, а живите - повече. Анели беше права.

Получиха си го паразитите.

Влакът се гмурка в дебелото един метър композитно стъкло и попада в друго измерение. В паралелен свят, където смъртта все още властва.

„Уважаеми пътници! Влакът ни пристига в Барселона. Напомняме ви, че вкарването на всякакви течности, особено на питейна вода, на територията на Барселонския муниципалитет е строго забранено и се наказва със затвор до пет години!“

Навлизаме в станцията - всички стени са изписани с революционни лозунги и са изрисувани с мъжки полови органи. Вратите се отварят. Духът на протеста срещу вселенската несправедливост ме удря в носа - едно към едно спарена урина. От двете страни на платформата има буферни зони. Полицейски спецчасти, облечени с тъмносиня пластмаса, обискират пристигащите, като ги изтръскват от просторните им дрехи, проверяват ги с детектори.

- Добре поне че не проверяват самоличността - казвам на Анели.

- Не се притеснявай, твоята самоличност ще я проверят, когато се опиташ да излезеш оттук.

Това не съм успял да го съобразя - през целия път насам съм мислел само за онова, което се случи в Тоскана.

- Защо тогава ме домъкна тук?

- Уморих се. Уморих се да бягам. Искам да се спра тук. Тук никой няма да ни търси. И видеонаблюдението със сигурност не работи.

Идва нашият ред да бъдем претърсени. Брадатият лейтенант с голям нос обхожда раницата ми с детектора си. Върху едното му око има окуляр монитор, на който излиза изображението от прибора и куп друга полезна информация. Отначало свободното око подозрително настръхва, после започва да се мести, сякаш на него също му е интересно какво има вътре.

- Да се отдръпнем - казва ми лейтенантът. - Лична проверка.

- Почакай ме! - викам аз на Анели.

- Ти пък какво търсиш тук? - шепне полицаят, докато ме вкарва в разглобяема кабина със стени паравани.

- Не е твоя работа - казвам аз.

- Всичко ли е наред, Хави? - пита някой от съседната кабинка.

- Кой е при теб? - отговаря с въпрос моят лейтенант.

- Магребски хулиган.

- Тегли му един бой, а ние тук ще поговорим.

- Тъй вярно. Хайде...

- Оу... Оу! Какво правиш, братко?! Аааа! Та аз не съм дете! ААААА! - крещят оттам след няколко секунди.

- Няма да повярваш по какви начини вкарват тази проклета вода - клати глава моят лейтенант и под акомпанимента от съседната кабина продължава: - Общо взето, да се разберем така: поемай наобратно, докато не е станало късно. Ти какво, не знаеш ли какво правят там с вашите? Дори няма да те намерим после!

- Благодаря - усмихвам му се аз. - Предупреденият е въоръжен.

Той клати глава; зад преградата страдалчески врещи младият арабин, осигурявайки ни дискретност. Най-накрая изчислителният процес в главата на моя лейтенант се прекратява.

- Ами нека тогава те смелят там. - Той шумно подсмърча. - Някой трябва да ви набие малко разум в главата.

Покланям му се, той се изхрачва на пода и с това се приключва.

Анели не е избягала - стои зад кордоните и се оглежда за мен в тълпата.

- Свали си комуникатора, че докато успееш да се огледаш, ще ти го свали някого другиш -съветва ме тя. - Има майстори, които го свалят заедно с ръката под китката. А, и знам нормален лекар на десет минути път оттук.

Всичките кули са свързани помежду си с галерии травелатори с ширината на булевард -подовата настилка би трябвало да се движи като лента напред с прилична скорост, доставяйки имигрантите, възторжени и сащисани от технологиите на бъдещето, от някакво бюро по експресно трудоустрояване в някакъв център за приобщаване към европейските ценности. Но хлебарките се разпореждат с разноцветните куклени къщи по свой начин - те се изхождат в тях. Като начало са разгромили всички тези бюра и центрове, а после са строшили и травелаторите. Сега булевардите ленти стоят като мъртви, движението по тях става само със собствени крака, а прозрачният купол над травелаторите целият е издраскан с графити. Вътрешното осветление, естествено, не работи - лампите са отвинтени - така че трябва да пълзим от точка А до точка Б по тъмен тунел заедно с вонящата тълпа, като държа раницата на корема си и постоянно едната ми ръка е върху нея; с другата придържам Анели.

Климатичната система е открадната сигурно преди сто години, а вентилацията работи криво-ляво; където са могли, са протрили или пробили дупки в композита и през тях отвън се всмуква дим. Затова пък отвсякъде се носи музика - някакви африкански племенни песни в груби ремикси, мюсюлмански рок, азиатски пулс и руско революционно техно. Всичко това се наслагва едно върху друго, образувайки кошмарна какофония, и върху нестихващия речитатив се залепва и глъчката на тълпата - ето това е химнът на хаоса. Добираме се живи до нужната ни кула и това ми се струва чудо.

Асансьорите също не работят, добре че трябва да се качим само няколко равнища. После се провираме през полутъмни коридори, в които хората спят и ядат направо на пода, и накрая се оказваме в самия край на опашка от двайсет души, сбутали се в стаичка три на три метра.

В нея мирише на спирт, хлор и още някакви древни средства, горчиви лекарства, човешко мляко и бебешки млечни изпражнения. В опашката няма мъже; има омотани в жълточервени тюрбани африканки, арабки с шалвари, индийки с модърн-сари...

И деца.

Прилепили се към извадените навън гърди кърмачета; едвам ходещи, хванали се за пръста на майка си едногодишни; чевръсти тригодишни. Мога да ги класифицирам от пръв поглед -окото ми е тренирано.

Ето че Анели гципва по бузката мургаво момиченце на около две шдинки и половина с дълга черна коса. Момиченцето ме поглежда сериозно, навъсено. Майка й е индийка - с неуместно благородна външност, тънко и строго начервена; ако не беше лепенката - трето око насред челото - тя би изглеждала като някаква царица в изгнание; гука си с дъщеря си, повтаряйки: „Европа, Европа...“.

Залагам си главата, че всички деца тук са незаконородени. Ако хванеш някое от тях и тикнеш в него скенера, дори няма да ги разпознае. Нито едно не е регистрирано. А майките им пращят от здраве и висят в приемната на гинеколога явно за да проверят как се развиват в огромните им кафяви кореми третите или четвъртите им рожби; а може би искат да узнаят как е най-правилно да забременеят още веднъж.

Кръвта ми пулсира в маршов ритъм.

Ръцете ми се свиват в юмруци.

Новодошлите ни отнемат от въздуха и водата. Ние се отказваме да продължим рода си - и заради какво? Мястото на нашите новородени деца се заема от немити просяци, разпространяващи отново инфекции, които Европа е победила преди триста години... Те се лекуват за наша сметка, по един или друг начин получават ваксината срещу смъртта, искат да паразитират над нас вечно. И ако не сложим край на това незабавно, още сега, Европа може да рухне.

На гърба ми е раницата. В нея е униформата на Безсмъртен и маската на Аполон. Скенерът за самоличност и инжекциите с акселератор. Забрави за смъртта. Забрави за смъртта. Забрави за смъртта.

-Ей!

- Какво?!

- Ц,елият си се изпотил. Тясно ли ти е? - Това е Анели.

- Не... Аз... Да, прихвана ме... Извинявай...

Тъмнокожа жена с плитчици люлее върху коленете си момченце с месести устни и сплескан нос. Малкият ме гледа с огромните си очички, чиито ириси са заобиколени със снежнобяло, показва ми захарните си зъби. Ако не бях тук сам, а с другарите си, момченце, щеше да отидеш в интернат и там да се зъбиш. Там щяха да те направят човек. А на майка ти щяхме да инжектираме акселератор. А ако ти провьрви и някога се измъкнеш от интерната, от теб би станал отличен ловец на плъхове. Нюхът ти към себеподобните трябва да е добре развит и Фалангата би те използвала за нормален лов, би те пращала в най-тесните плъхски дупки, където никой друг не би се промъкнал, а ти би ни изнасял оттам хванати за врата врещящи кафяви дребосъци и на тях също щяхме да им промиваме паметта, да им избиваме от главата високомерието и да ги учим да ловят себеподобни - и така, докато не легализираме всички изродчета и не изведем родителите им, докато не защитим Европа от...

- Кой тук е Анели? - крещи черна медицинска сестра със зацапана престилка, излизайки от кабинета. - Лекарката каза, че вашият случай е спешен, не чакайте на опашката.

Взимат ми Анели и вече нямам на кого да се крепя.

- Ще имате ли детенце? - пита с усмивка индийката в сарито, навеждайки се към мен.

- Не знам - казвам аз.

- Вълнувате ли се? Вълнувате се, виждам! Не се притеснявайте, всичко ще бъде наред!

Говори, говори и гали по главата двегодишната си дъщеря. Очите на момиченцето са

светлосиви, косите - твърди като от нановлакно и са събрани на две огромни черни опашки. Осъзнавам, че Европа е името й.

- Когато бях бременна с Европа, много ме беше страх - кой знае защо ми съобщава индийката. - Работата на съпруга ми е опасна, понякога не знаеш дали е жив, или са го убили. Късат ти се нервите, докато го чакаш. Веднъж го донесоха на прага и го оставиха да умира, в корема му - дупка с големината на юмрук. Аз бях в шестия месец. Е, намерих сестра ми, хванахме го за ръцете и краката и го понесохме към лекаря двайсет етажа по-нашре. Когато го домъкнахме, си мислех - край, изгубих детето. Ц,елите ми крака бяха в кръв. Но тя е силна. Издържа! Децата искат да живеят, да, сеньор, тях не можеш да ги умориш толкова лесно.

- Благодаря - изричам аз, макар да ми се иска да кажа: „Млъкни!“.

- Толкова е мило, че си дошъл тук със своето момиче. Тя е много красива! Обичаш ли я?

-Аз?

- Щом се притесняваш за нея, значи я обичаш! - заявява уверено индийката. - Сигурно ще имате красиви деца.

- Какво? Защо?

- Когато обичаш, се раждат красиви деца - усмихва се тя.

- Соня! - излиза медицинската сестра. - На преглед.

- Ще поседите ли с Европа? - изправя се индийката. - Нея не я е страх от вас.

- Защо трябва да я е страх? Но...

Ала преди да успея да кажа „не“, майката вече изчезва в един от кабинетите. Европа, без да пита, се настанява върху коленете ми. По слепоочията ми тече пот. Натискът върху коленете ми е такъв, сякаш върху тях седи не малко човече, а някакъв индийски демон.

- Как се казваш? - пита демонът, без да ме поглежда.

- Ежен - отговарям аз.

- Ежен, полюлей ме. Мо-ля-те! Хайде! Искам като него! - Тя посочва с пръст чернокожото момченце.

Тя тежи десет килограма, но ми се струва цял тон. Имам чувството, че ще ми се откъснат краката. Какво правя тук? Как попаднах тук? Повдигам коленете си нагоре и ги спускам надолу.

- Лошо ме люлееш - казва разочаровано демонът.

Чернокожото момченце показва на Европа лилавия си език. Нечие дете започва да ридае, като се разхожда и издава оглушителни писъци. Майка му не може да го успокои и след две-три минути изоставя всякакви опити. Тънкият вой е като бормашина, която ми пробива черепа и прониква през ушите ми.

- Зле ли ти е? - изговаря с детския си акцент Европа.

- Аз съм в ада - отговарям честно.

- А какво е това?

Тук съм заради Анели. Защото не знам как да я оставя.

- Не боледувай, мо-ля-те - моли момиченцето и се протяга, за да ме погали по главата.

Пръстите й са нагорещени. Тя докосва косите ми и те пламват. Искам да се махне от коленете ми. Гърбът ми е мокър.

Малкият бабуин с лилаво езиче се е възползвал от моя панически ступор, слязъл е от майка си, минал е зад гърба ми и разкопчава раницата ми. Хващам го за ръката, издърпвам го от дивана и го пъхам под носа на зяплата.

- Дръжте го при себе си, ясно ли е? Той искаше да ме окраде! От деца ги отглеждат за...

- Ежен.

Анели стои пред мен - бледа, сериозна. Олюлява се.

- Наред ли е всичко?

- Не. Не е наред. - Тя прехапва устна. - Можеш ли да платиш за мен? Нямам комуникатор...

-А... Това. Разбира се. Теб...

Тя разсеяно следи устните ми, сякаш е оглушала и не чува гласа ми.

- Казаха ми, че няма да имам деца.

- ... пускат ли те, или трябва още... - довършвам аз започнатата фраза.

- Никога.

Опашката от едноклетъчни мигновено се превръща в единен организъм, състоящ се изцяло от уши и очи; синхронно насочва към нас многобройните си чувствителни мустачета, псевдокрайници и всичко останало; отначало притихва, попивайки чутото, а после се заема с бърборене да го смила. Всички ги засяга, че Анели вече не може да забременее.

- Ами... Добре. Аз ей сега. Слизай!

Освобождавам се от Европа и отивам да платя за прегледа.

Значи животът на Анели не е застрашен; а аз се притеснявах, че тези животни са й причинили нещо по-сериозно. А децата... Куп народ се стерилизира доброволно, за да не рискува. Затова пък някаква твар като Рокамора няма да й направи същия гаден номер още веднъж; затова пък Безсмъртните сега няма да има в какво да я упрекнат. Щом е безплодна, значи ще е вечно млада, красива и здрава. За всичко се налага да се плати, да. Но нима безсмъртието може да струва още по-евтино?

- Вие нейният съпруг ли сте? Много съжалявам - въздъхва медицинската сестра, приемайки заплащането.

- Много съжалявате?

- Тя не ви ли каза? - Сестрата прикрива голямата си уста с жълтата си длан. - Тя там... Направихме, каквото можахме, но...

- Вие за безплодието ли?

- Ние, разбира се, сме просто гинекологичен кабинет, но навсякъде ще ви кажат същото.

Какво се е случило с нея? Така ми е жал за момичето... Можете да я отведете при друг специалист, разбира се... Професор, ако намерите... Но докторът казва, че няма шансове...

- Щом няма - няма. Поне няма да има и грижи по предпазването - свивам рамене аз.

Медицинската сестра не казва нищо, само издува широките си ноздри и се отдава на допотопния си компютър, без да ме забелязва повече.

Връщам се при Анели. Тя гледа в една точка; витае в методическите плакати, с които са облепени всички стени.

- Готов съм. Тръгваме ли?

Иска ми се да знам къде ще отидем сега.

Но не тръгваме наникъде - Анели изобщо не може да се откъсне от плакатите. Това са етапите на формиране на ембриона. Много интересно.

- Анели?

- Да, добре. - И тя не помръдва от мястото си.

Забравям за малката Европа, хващам Анели и тръгваме към изхода. Опашката не може да откъсне от нас своите мустачета очи - съчувствие ли е това в тях? Да се задавите дано със своето съчувствие. Хлопвам вратата.

Пристъпваме криво-ляво, краката не се подчиняват на Анели. След двайсетина метра тя изобщо се отпуска и сяда на пода.

- Лошо ли ти е?

- Той нали каза - никога?

- Какво е казал? За какво говориш?

- Той каза, че никога няма да имам деца.

- Ти заради това безплодие ли? Какво значение има...

- Аз нали не го исках. Изобщо не го исках... - Тя бърбори така, че почти нищо не й се разбира, налага ми се да приклекна до нея. - Децата, на кого са нужни те...

- Именно. Помисли си само каква глупост!

- Получи се случайно. Забравих да си взема хапчето... Беше ме страх да кажа на Волф. Но по-рано не исках, сама не исках, а сега... Ре шиха вместо мен. Решиха вместо мен, че никога няма да имам дете. Странно.

Спрели сме се неудачно - проходът е тъмен, вони на изпражнения, от двете страни се виждат отворите на някакви бърлоги, отвътре приижда сладък дим, навън се подават отвратителни мутри, любопитни с недобро, гладно любопитство.

- Ставай - казвам аз. - Ставай, трябва да тръгваме.

- Това е като присъда. Дори и ако поискам някога, пак няма да имам... Как можеш да вземеш такова решение вместо някого?

Те изскачат от бърлогата си един след друг - бледи чакали, обезцветени заради липсата на слънце, защото тези гадини са намазали върху слънцето и небето графити. Ръце до коленете, прегърбени - цял живот са били превити надве - те оглеждат мен и Анели, оценяват ни, преценяват как да ни се нахвърлят, къде да се впият, как да ни разкъсат.

- Анели!

- Никога няма да имам - повтаря тя. - Защо?

Трима, четирима, петима... Индийци. Техните кучки всяка година носят в полите си нови кутрета, тази ненаситна глутница трябва да се изхранва по някакъв начин. Ще ми свалят комуникатора - и нечия малка Европа цяла месец щастливо ще набива планктон. А после ще ограбят някого другиш.

- Ставай! Чуй ме... Медицинската сестра каза, че може да те прегледа друг лекар. Някой професор...

- Ей, турист! Изгуби ли се? - подвиква ми най-близкият от онези, с черна потна брада, навита на кръгчета. - Трябва ли ти гид?

- Интересно - отговаря ми Анели, - дали съм имала момче, или момиче?

- Почивай! - казвам на индиеца. - Сега си тръгваме.

- Едва ли! - Друг, със зелен тюрбан, по маймунски чешейки се между краката, изскача напред.

Смъквам раницата от рамо. Петима. С двама със сигурност ще се справя, като се започне от най-близкия, трябва ми шокърът...

И в този момент онзи с тюрбана плисва в очите ми някаква отрова. Изгаря като киселина, главата ми сякаш се разцепва надве, изтръгват раницата от ръцете ми, а самият аз падам.

- Гадовеее! - крещя.

Надигам се; трия очите си - текат ми сълзи като река, не ми достига кислород; залитам, не мога да разбера къде е нагоре и къде - надолу. Хвърлям се на сляпо в посока на гласовете, на техните охкания и ахкания - загребвам пустота.

- А какво имаме в портфейлчето?

- Да не си посмял! Дай ми го, гнидо!

Ако той отвори раницата ми... Ако те я отворят...

Спомням си за онези обесените; десетката на Педро. Издути кореми, сини набъбнали гениталии - преди смъртта ги бяха разсъблекли, бяха им оставили само маските на Аполон. На всеки беше написано с маркер: „Казвах ви, че съм Безсмъртен“. За да бъдат прибрани труповете, специалните части бяха щурмували копторите. Срам и позор.

- Дръпнете се от него! - Нейният глас, на Анели.

- Анели! Махай се оттук! Бягай, чуваш ли?

- Ела тук, сладичка... Ние ще те отпушим... Твоят и без това сега дълго време няма да може да попадне в теб...

- Охо! Та тук...

- Анели!!!

- Виж какво имало у него...

Просто ще ме обесят. А какво ще направи тази измет с нея, с Анели? Мятам се, разперил пръсти, и в тях случайно попадат нечии коси - влажни, къдрави. Веднага се вкопчвам в тях, забивам лицето в коляното си - хрущене, вопъл, но веднага ме повалят на земята и някой тъпче с обувка челото ми, скулите, аз се предпазвам, доколкото мога, ребрата ми пламтят, сълзите се леят...

- Анели?!

- Радж! Радж, намеси се! - пищи някаква жена.

Изстрел, изстрел, изстрел.

- Мохамад! Убиха Мохамад!

- Хинди тук! Хинди тук! Викай нашите!

- Ей, блонд! Можеш ли да тичаш? - Един мъж ме хваща за ръката, вдига ме от пода.

Костите ми са като от бамбук, аз тежа сто килограма, а бамбукът е трева, костите не ме държат, но трябва да стоя. Трябва да бягам. Примигвам, кимам. Светът като че ли се е появил.

- Дръж го! - изграчва същият глас. - Да се махаме оттук!

Тънки пръсти върху моите пръсти. Познавам Анели по докосването.

- Раницата ми! В тях е раницата ми!

- Зарежи я! Трябва да се махаме!

- Не! Не! Раницата ми!

- Ти не разбираш!

Ти, хинди, ти не разбираш кой...

Изстрел. Някой се задавя, кашля, хрипти. Изстрел.

- Ето! - Някой тика в слепоочието ми тъканта на раницата ми. - Да се махаме! Там има още от тях...

Бягам, накъдето ме водят, опипвам раницата - да, маската е там и плоският контейнер, и шокърът. Спасен съм! Местя краката си колкото мога по-бързо, Анели ме води, през цялото време около нас се чуват гласът на жената, която беше крещяла „Радж, намеси се!“ и пресипналите псувни на онзи човек, който ми беше помогнал да се изправя, който беше стрелял. А заедно с техните крачки чувам още нечии - леки, ситни. Кой е това? Кои са всички те?

- Ако се доберем до травелатора - смятай, че сме се измъкнали - обещава мъжът. - После още два блока и е нашата кула! Там няма да посмеят да си пъхнат носовете!

Отзад - викове, пукоти на самоделни пистолети; стрелят по нас. Спъвам се, но не падам -не бива да падам, защото ако ни догонят, ще ни разкъсат.

- Ето! Там са нашите! Сомнат! Сомнааат! Паките идват! Паките!

- Това са те! Това е Радж със своите... - чувам аз отпред. - Това са нашите!

И срешу нас затропват обуща и полита вопъл от десет-двайсет гърла - и аз, още сляп, усещам с кожата, че отпред има цяла тълпа, която тича, за да ни помогне, взривна вълна, задвижвана от яростта си.

- Сомнаат! СОМНАААААТ!!!

Покрай нас прелитат невидими бесове, облъхват ни с горещ въздух и тръпчива пот, заглушават ни с боен вик и отминават. А после - ние вече сме скрити някъде - отзад, зад гърбовете ни, единият човешки вал налита върху другия и започва битка - свирепа, първобитна, отчаяна, в която със сигурност ей сега някой ще бъде убит. Но не Анели и не аз.

- Как са очите ти? По-добре?

- Да. Всичко виждам.

- Ще ядеш ли? Имаме ориз с белтък и къри.

- Благодаря, Соня.

Всичко тук е пропито с миризмата на къри.

Всичките пет стаи на този старинен апартамент са с високи тавани, напукани релефи, съдрани тапети с бледи вензели; на всичкото отгоре целият въздух освен обичайната си формула се състои и от молекули на къри и в къри са мариновани всички хора, които са натъпкани в този апартамент, не знам дали са сто или двеста.

И още холограми с изображението на някакъв древен храм или приказен замък, налепени навсякъде, където е възможно; тъмножълти стени, плоски куполи, осеяни със зъбци, дебела кула със закръглен връх и всичко сякаш е слепено от суров морски пясък - нали морето е под стените му Над шапката на кулата се рее огромно триъгълно знаме. Този храм замък е повторен в хиляди варианти - нощем в светлината на прожектори, мрачен през деня, когато морето е направено от стомана, сутрин в проникващи през пясъчните му камъни червени лъчи на ранното слънце; на стари пощенски картички, на пожълтели политически плакати с надписи на неизвестен език, на снимки, на недодялани детски рисунки, на кухненски магнити и на триизмерни анимирани холограми - триъгълното знаме се развява на уловен в кадър вятър.

Просторът на петстайния апартамент е разбит на части - от арматура; железните прътове са заварени в истински клетки, които стигат от пода до тавана. Всяка е два-три метра на дължина и метър и половина на височина; клетките нямат врати и не се затварят, стените решетки са нужни само за да разграничат мястото. Така всеки сантиметър от този апартамент се използва - но при това въздухът на всички обитатели е общ и през три клетки от пода се вижда таванът. Децата, ловки като макаци, сноват с весел смях нашре-надолу по решетките, играят на гоненица, ходят на гости на приятелите си и на чужди хора, увисват надолу с главата, вкопчили се с крака за прътовете. От горните клетки ме разглеждат любопитни момичешки очи, долу старици хвърлят зарове, по тях се катерят дребосъци; в една от клетките са се притиснали двама души и се целуват под акомпанимента на детския хор, който възторжено ги дразни с глупави стихчета, нещо за годеник и годеница. Всички са мургави, тъмнооки, чернокоси.

Няма електричество; под потъмнелия таван светят керосинови газеничета, готви се също на открит огън. В омазнената кухня има ведра с плесенясала вода и бъчва с керосин.

Седя в едно от помещенията зад голяма маса от бяла пластмаса; насред нея има скулптура на странно създание с човешко тяло и слонска глава.

До мен е Анели. От едната ни страна са синеоката Европа и майка й, жената на име Соня, която беше казала, че на мен и Анели ще ни се роди красиво дете. От другата ни страна е боядисана блондинка, умопомрачително красива, макар и гримирана като уличница; под бойните си шарки изчаква последните дни на бременността си; отдръпнала се е назад от масата - коремът й е твърде голям. Около нас седят още петнайсет души: белобрад старец с черни вежди, жена му - сбръчкана, кривоноса, с коси, събрани на кок, изправена и горда; и още хора на всякаква възраст от най-ранна до напреднала, и всички гълчат, ядат с шепи от каца с ориз, смеят се и ругаят едновременно.

Всеки неуловимо прилича с нещо на останалите. Това ме озадачава и ги сравнявам, измервам ги скришом, улавям общите им черти - очи, нос, уши - докато най-накрая не се досещам - та това е клан! Семейство! Три, а може би и четири поколения живеят заедно -като в каменната ера, като при пещерните хора. И апартаментът им, с който дявол знае как са се сдобили, не е апартамент, а именно пещера; само вместо рисунки по стените навсякъде е картинката на онзи храм. Деца, родители, баби и дядовци - всички са заедно, всички са наблъскани един до друг, диваци!

Някой ме докосва за ръката.

Отдръпвам я като ухапан.

- Стига, де! Можеш да се отпуснеш, тук си в безопасност, братко! - усмихват ми се.

Това е Радж. Онзи, който заради мен стреля по онези надрусани павиани. Измъкна ме от примката. Този, на когото не съм му никакъв. Як, остриган до кожа, с брада, сплетена в плитка, с кобур под мишницата - никелирана ръкохватка, черна от двете страни.

- Благодаря. - Езикът не ми се подчинява, но аз го принуждавам. - Ако не беше ти - край с мен.

- Паките ви бяха хвърлили око. - Той поклаща глава, хапвайки си от жълтия миризлив ориз. - Ако не бях посрещнал жена ми - Радж кима към Соня, - тя също можеше да загази...

- Как си? - обръща се Соня към Анели и я прегръща.

- Не знам - отговаря Анели.

- Няма значение какво е казал докторът! Един лекар казва едно, друг - друго. Искаш ли да намерим още някого да те прегледа?

Анели мълчи.

- Ей, момче! Хайде, яж! - крещи ми от другия край на масата старецът. - Какво ще кажат хората? Девендра приема гости и не ги ушщава! Ние да не сме като пакистанците! Не ме позори, яж, моля те!

Докато говори, му се налага на всеки три думи да спира и да си поема дъх. При това така хрипти, че е ясно - белите му дробове са надупчени като гевгир.

- Набивай, не се притеснявай! - намига ми усмихнат младеж с очила, явен зубрач и някакъв бъдещ адвокат. - Как се казващ приятелю?

-Я...

- Ежен! - отговаря вместо мен момиченцето Европа. - Казва се Ежен!

Удобно - повече не се налага да лъжа сам, сега другите лъжат вместо мен.

- Какво работиш, Ежен?

- Безработен съм.

Те нали всички тук са безработни; просто искам да бъда като останалите.

- А аз съм порнобарон! - гордо намества той очилата си. - Това е жена ми Бимби. - Той слага ударението на първата сричка; гали с пръсти седналата до него красавица с гигантски корем. - Ето, чакам да се появи наследникът ми!

Загребвам от ориза с мръсните си пръсти - както всички тях, от общото корито и го пъхвам в устата си. Зърната са залепени помежду си с жълта паста; по-добре да не мисля какви са тайните съставки. Белтъкът - това нали не е яйчен белтък, откъде у тях пари за яйца...

Вкусно е.

Пъхам отново ръка в кацата. Натъпквам си устата.

- Опитай! - мляскам аз, гледайки Анели, но тя не ме слуша.

- Хапни си, моля те - казва й Соня. - Не обиждай дядо.

Тогава Анели примигва, идва на себе си и пъха буца ориз в устата си.

Та ние не сме яли нищо цял ден освен онези проклети скакалци, сладоледа и бутафорната ябълка. Дъвча, не мога да се спра. Тук има и треви, и нещо морско... Как му казваха... Загребвам отново.

- Ето! - засмива се с усилие белобрадият старец. - Това е друго нещо! Откъде сте, деца?

- Аз съм местна, от Ещампле - казва Анели. - От ливанския квартал.

- Съвсем наблизо - кашля старият Девендра.

- Арабите не ни обичат - навьсва се Радж. - Те нали са за паките? Мюсюлманите се подкрепят..

Там, в прохода, бях взел пакистанците за индийци. Онези, които ми бяха плиснали реактива в лицето - цялата тази стан - са били пакистанци. А индийци са тези, които ни измъкнаха оттам. Радж и жена му Соня, Европа и всички останали тук.

Нищо чудно, че ги бях сбъркал - изобщо не се различават на външен вид, но няма по-непримирими врагове от тях. Индийците и пакистанците воюват помежду си вече трети век; и двете страни отдавна са превърнати в прах и пепел, но войната не престава нито за минута. Не са оцелели държавите и правителствата, поголовно са изтребени страховитите армии, изпепелени са градовете заедно с всичките им жители; сега трудолюбивите китайци постепенно усвояват радиоактивната пустиня, която някога е била велика единна Индия. От двата мношмилиардни народа са останали само жалки групи от бегълци, разпилени по света, които се хвърлят в кървава схватка помежду си веднага щом се окажат заедно. Ние само си мислим, че Барселона е част от Европа; някъде тук, на улицата, по спечените тротоари, по стълбите от ниво на ниво се простира невидимата за нас граница между загиналата Индия и призрака на Пакистан.

Безумие.

- Тя не прилича на арабка, Радж - докосва го по ръката Соня.

- Не съм арабка - вдига поглед Анели. - Майка ми работи в мисията там. Червения кръст. Тя е лекар.

- А ти откъде казващ че си? - Старецът допира длан до косматото си ухо. - А, момче?

Анели си има майка.

Майка й работи в Червения кръст. Лекува безплатно нелегални. Майка й е на няколко квартала оттук. Анели е била в интернат, но тя знае коя е майка й и къде живее. Майка й не е починала. Тук е домът й.

Земята със скърцане забавя ход, надяната върху не смазана ос, океаните се плискат през бреговете, континентите се събират накуп, хората политат презглава. Тресе ме.

- Не лъжи! - изръмжавам аз. - Да не си посмяла!

- Не лъжа - отговаря спокойно Анели.

- Ей, момче, ти оглуша ли? Соня, вземи ми слуховия апарат, подари го на момчето...

- И ти не лъжи - поглежда ме Анели.

- Аз не съм оттук! Аз съм от Европа! От истинската Европа! - говоря така, че той да може да чуе това със старите си космати уши.

- О, така ли? И защо си се набутал в тази проклета дупка? - интересува се старецът.

- Не можех да оставя Анели сама. - Аз издържам погледа й.

- Годеник и годеница! Годеник и годеница! - пее хор от тънки гласчета под масата.

- И какъв лекар е тя, майка ти? Хайде, импровизирай! - изхриптявам аз.

- Репродуктивна медицина.

- Какво съвпадение! И защо тогава не се обърнахме към нея с нашия проблем? На кого можеш да довериш това, ако не на мама?! - Аз вече не чувам себе си, но цялата маса се е вторачила в нас.

И в този момент тя ме зашлевява със замах с опакото на дланта си - по устните, по зъбите. Силно, рязко, болезнено, така че от очите ми потичат сълзи.

- А ти би ли доверил такова нещо на своята?! - изрича тя тихо и яростно.

- Моята е мъртва! Така й се пада!

И цялата стая млъква, сякаш са им изключили звука. Старият Девендра се мръщи, Радж се надига, Соня разтревожено клати глава, стариците върху наровете престават да хвърлят заровете.

- Как можеш да швориштака за родителите си? - изумено пита Радж, задъхвайки се.

- Не е твоя работа, ясно ли е?! - Аз също скачам. - Тя ме заряза да умирам!

- Тече ти кръв. - Соня ми подава салфетка. - Притисни я отгоре.

- Няма нужда. - Отблъсквам ръката й. - Време е да тръгваме.

- Ти си в дома ни! - Радж ме хваща за китката; хватката му е стоманена, гласът му трепери. - Ти си наш гост. Моля те, дръж се достойно.

- За чий...

За чий ти трябваше да ме спасяваш? За чий ти трябваше да ме довеждаш в дома си? За чий ти трябваше да ме храниш? Какво, очаквахте, че ще размахам опашка?

- Ей, момче! - хрипти към мен белобрадият. - Почакай! Ела тук! Не се нервирай така! Ела, рядко имаме гости! Разкажи на стареца как е там, във вашата Европа... Виждащ скоро ще умра, а така и не съм бил там!

- Дядо! Стига си говорил глупости! - крещи му Радж през масата. - Като че ли ще ти позволим да умреш!

Старецът се изсмива приглушено.

- Колко пъти съм ти казвал, момче! Не искам да живея вечно! Повдига ми се от тази вечност!

- Не го слушай стареца! - маха с ръка към Девендра бабата, неговата жена. - Лъже и кокетничи! На кого не му се живее?!

Ане ли разглежда ръката си - на нея има прорези от зъбите ми. Изправям се и се приближавам до Девендра.

- Хайде, къш! - Той гони от масата хитро хлапе с изкривен настрани нос.

Хлапето подсмърча непокорно, но старецът добродушно го шляпва по врата и то живо скача от мястото си.

- Сядай.

Освободеният стол е композитен, мръснобял; на самия Девендра не е същият - древен, железен, при това нямащ никаква стойност; целият е ръждив, издраскан и накривен, но старият индиец седи на него така, сякаш е трон. Блести мокър - явно Девендра го е полял, докато си е наливал вода - и от него лъха странна миризма, позната ми отнякъде. Ръжда, спомням си аз. Така мирише ръждата.

- Дърлиш се с приятелката си - смее се той с болните си дробове. - Случва се. Приятно е да знам, че там, зад прозрачната стена, живеят същите хора като нас тук. Ще пийнеш ли с мен?

Под ръката му има малка бутилчица със сложна форма. Без да дочака отговора ми, Девендра процежда от нея нещо мътно в празна чаша, побутва я към мен, после налива и на себе си.

- Ти какво, старо? Какво ти рече докторът? - ахва едроносата му жена.

- Това не бива, онова не бива... За какво да живея тогава? А тези ми предлагат и вечно да охкам! - Той кимва към Радж, чуква се с мен и изпива на екс половин чаша. - За твое здраве!

Напитката вони ужасно. Но старецът избърсва вишневите си устни и ме поглежда с такава насмешка, че аз си поемам дъх и изливам тази гадост в себе си, изгаряйки разбитите си устни.

Сякаш съм глътнал вряла вода; усещам как отровата се спуска по хранопровода ми, как по пътя й се свиват белтъчините и умират клетките на епитела.

- Седемдесет градуса! - заявява гордо старецът. - О дьо ви, жива вода!

- Менте! - крещи Радж. - Жива вода пият буржоата в Европа!

- Нека си я пият сами! - крещи му в отговор Девендра. - Ела тук, внуко!

Радж се приближава към нас; впрочем не поглежда към мен.

- Пийни си! - Старецът му налива половин чаша. - Виж на какво седя.

- На железен стол, дядо - провлачва Радж с досада, сякаш вече е чувал всичко това сто пъти.

- Точно така. А ти знаеш ли - Девендра се обръща към мен - защо седя на този стол, а? Той е изкривен, той скърца, както жена ми скърца със зъби, той целият е ръждясал, а аз седя на него.

Свивам рамене; живата вода се смесва с моите сокове, изпарява се и парите й ми издуват главата.

Соня гали Анели по ръцете и тя й кима; сигурен съм, че усеща погледа ми, но не иска да го срещне.

- Аз не обичам композита - обяснява старецът. - Композитът не ръждясва. И сто години да минат - вашите столове ще си бъдат същите. Ще се разрушат империи, човечеството ще измре, но насред пустинята ще си стои шибаният стол! - Той клати глава особено, по индийски - брадичката му се движи наляво и надясно, а темето му си остава намясто. - Нека до пийнем още.

- Спри се! - скърца гърбоносата старица.

Девендра само й изпраща въздушна целувка. Налива на нас с Радж, после пълни и своята чаша.

- Това са столове за богове, а не за човека - разсъждава той. - За ваше здраве!

Радж пие, държи чашата с лявата ръка, но следи дядо си с безпокойство. А на мен вече ми е все едно.

- А ние не сме богове, момче! - Старецът доволно пъшка и присвива очи. - Каквито и химии да правим със своите вътрешности, всичко това е измама. Вечните пластмасови столове не са за нашите задници. На нас са ни нужни столове, които да ни напомнят за това-онова... Ръждивото желязо - ето това е хубав материал!

- Ние въпреки всичко ще ти намерим от тяхната вода, дядо! - упорства Радж. - Ще ти разредя с нея пиенето, ще се подмладиш с десет години и тогава си дърдори колкото си искаш за това колко е хубаво да се умре.

- Ти си този, който трябва да живее вечно! - смее се Девендра. - Ти си млад, а все не ти стига!

- Трябва! Защо само за буржоата да може? Та това е несправедливо! Виж го него! - Той ме побутва отстрани; но аз не се обиждам. - Той може и да е два пъти по-стар от теб, а ти все му викаш „момче“!

- Той ли? Какво, аз ли не мога да отлича момче от старец? Не, внуко, човек не старее отвън, а отвътре! А това момче го виждам като на длан! - Девендра ми разрошва косите!

В нормално състояние от това щяха да ми се изправят косъмчетата на врата, но индийската отрова ми е запарила мозъка, разредила ми е кръвта. Не мога да се ядосвам.

- Нека да се обзаложим! - разпалено крещи Радж. - На колко години си, приятелче?

- Не съм дете - казвам.

- На колко? Двайсет и три? Двайсет и шест? - изброява старецът.

- Двайсет и девет.

- Двайсет и девет! Хлапак! - смее се Девендра.

- Приятелче! А ти наистина ли си оттам? От голямата Европа? - пита ме някой. Студентът очилатко е приближил към нас стола на бременната си жена.

Тя седи и пърха с клепачите си с размерите на крило на пеперуда, кокетна, сякаш го няма тежкия й товар.

- Наистина - казвам колебливо.

- Много яко! - потрива ръце студентът. - Слушай, имам една работа за теб! Нужен ми е партньор там, при вас!

- За да превозвам наркотици през границата? - шегувам се аз.

- Не, при нас с наркотиците се занимава Радж! Прави звезден прах. А аз снимам кино. Той се занимава с бизнес, а аз - с изкуство.

- Аз по принцип искам да се прехвърля на контрабанда с вода! - кой знае защо се оправдава Радж. - Но там всичко го държат арабите, а те се поддържат с паките, няма да ни пуснат... Дори не дават да купуваме.

- Не ме прекъсвай, братко! - Студентът го бута по рамото. - Накратко. При вас там, в Европа, на мъжете не им става, нали? Говоря за ли-би-до-то.

- Това пък защо? - обиждам се аз.

- Сигурно от добър живот! Всичко, което правим тук, отива при вас! Накратко, перспективите са страхотни! Да се запознаем!

Той бърка във вътрешния джоб на клубното си сако -краката му са обути в спортни панталони - и изважда оттам визитна картичка. Физическа, отпечатана на хартия. Връчва ми я с гордост. Хартията е тънка, некачествена, но буквите са позлатени. „Хему Тирак - пише на нея. - Порнобарон“. С уважение прибирам визитката в джоба на гърдите си.

- Дядо, налей ми и на мен! - моли Хему, порнобаронът отличник.

- Жена ти дали няма да има нещо против? - закача го Девендра. - Че моята цялата ще се изпригци, докато вляза в кондиция.

- Защото ти е останала само една четвърт от панкреаса, а ти искаш и нея да спиртосаш! -не издържа старицата.

- Ц-ц! - Девендра събира заедно гъстите си вежди. - Затова пък аз съм стопанинът вкъщи!

- При мен например всичко си е наред - настоявам аз. В главата ми шуми топло море.

- Ето още едно доказателство, че той е хлапак! - намесва се в разговора ни старият Девендра.

- Браво, какво друго мога да кажа? - Очилаткото ме тупа по рамото. - Само така! Но кой знае защо всички от вашите искат да гледат нашите. Може би защото знаят - при нас мацката, ако изглежда на седемнайсет, значи наистина е на седемнайсет. А може би защото

при нас го правят с плам, сякаш им е за последен път...

Анели се е извърнала от мен, прегърбена е, занимава се с нещо. Иска ми се да се приближа към нея. Да я погаля по гърба. Да я хвана за ръката. Защо й се развиках?

- Чичо ни Ганеша имаше тумор - казва Радж. - Рак на панкреаса.

- Това е брат ми - пояснява Девендра. - Добър човек беше. На нас на всички нещо не ни е наред с червата.

- Две години умираше - продължава Радж. - Беше на седемдесет. Докторите казаха два месеца, а той издържа цяла година. И искаше всяка нощ жена му да спи с него. Леля Аайюши. Негова връстничка, между другото. И тя спеше, разбираш ли? Толкова силен беше. Леля разправяше, че всеки път я е било страх - а ако вземе, че пукне право върху мен? Но не можеше да откаже.

- Не можеше? Не искаше! - развиква се Девендра. - Ето такъв як мъжага беше! - Той ми показва вдигнат палец.

- Ти да беше взел пример от него! - тика възлестия си пръст в него белокосата жена.

- Ами ето, взимам! - Старецът гаврътва още една чаша.

- Общо взето, това ни е в кръвта. - Очилаткото Хему му протяга една чаена чаша. -Страстта, имам предвид.

- Не е трудно с такава красавица! - Девендра сръчква старицата с лакът, кимайки към бременната блондинка. - Ти наистина също не беше зле...

- Аз не бих отказала да пийна от тяхната вода! - кима старицата.

- И за теб ще намерим, бабо Чахна! - уверява я Радж.

- Искам да пием за това, Хему, твоята Бимби да ти роди як дебеланко! - усмихва се Девендра.

- Аз също ще пия за това! - подлага чашата си Радж. - За твоя син, братко! И за теб, Бимби! Нужни са ни момчета. На нашето семейство, на нашия народ...

Всички пият за гримираната Бимби; тя се кикоти предпазливо да не би случайно да роди.

- Ще отида малко да подишам! - Девендра става от очукания си стол. - Ей, старо, ще дойдеш ли с мен навън?

- Та така, приятел! Да се върнем към нашия бизнес! - дърпа ме за ръкава Хему. - Всички разправят, че вашите там вече са оглупели от виртуални партньори и от симулации... Но аз имам жестока идея. Вербуваме тук взвод девойки, слагаме ги пред камерите... Загряваш ли?

- Почакай! Аз ей сега...

Отдръпвам се от него, вдигам се на бамбуковите си крака и се затътрям към Анели. Трябва да й обясня защо казах това. Пред очите ми е тя - разсъблечена, безумна, върху ярката и нежна трева... И после в онзи проклет кабинет, когато й казаха...

- Чуй ме... - Докосвам рамото й. - Чуй ме! Извини ме, аз...

Тя потрепва, сякаш съм я убол. Обръща се. В ръцете си държи нечий комуникатор.

- Взех го от Соня. Обадих му се. На Волф.

- Какво?

- Той не отговаря. Звънях му пет пъти, не отговаря. Писах му, дадох му адреса.

- Защо?!

- Нека знае къде съм. Нека ме вземе. Безсмъртните няма да се доберат до нас тук.

- Но ако...

- Не искам да чакам повече - казва Анели. - Нуждая се от това той да ме вземе. Разбираш ли?

- Разбирам.

- Извинявай, че те ударих. Още ти тече кръв.

Избърсвам устата си. Върху ръцете ми има червено.

- Няма страшно - усмихвам се. - Дезинфекцирах го.

Вкусът на алкохола отминава, вкусът на кръв остава. Преглъщам гъста слюнка. Издишвам през носа.

Кръвта ми мирише на ръждиво желязо.