Бъдеще

Глава XXVII ТЯ

- Не знам какво да правя с него.

- Това не „той“, това е „тя“. Момиче! - обидено изрича луничавата Берта, същата онази, на която й беше останало излишно мляко след собственото й сукалче.

- Не знам какво да правя с нея. Трябва да тръгвам. Имам работа за вършене. Ще се върна. Трябва да видя Шрайер. Петстотин и трети. Трябва да науча...

- Каква работа? Какви ги измисляш? Взимай си я, ясно ли е? Това е твоя дъщеря и няма какво да изклинчваш! Мислиш ли, че ще взема и да я приспивам? Та аз с моя едвам се справям!

И тя ми връчва плътно увития снаряд.

Дъщеря ми се състои само от уста. Очите й не се отварят, челото и бузите й са обрасли с дребни тънки власинки, сякаш е зачената от шимпанзе. Много странно, че хората изглеждат така в началото.

Първото, което ми идва наум, е, че няма да мога да отида никъде с нея. Няма да се добера до Шрайер, няма да измъкна от него истината, няма да си разчистя сметките с Петстотин и трети, няма да се извиня на Елен. Прошарените коси на обществени места предизвикват недоумение, но да се кача във влак с бебе в ръцете - това е все едно да вмъкна там жираф на каишка.

Второ, това е за цял живот. За всеки от дните, които са ми останали. Ако не я оставя тук, в приюта, и не избягам, всичко ще тръгне на зле. Няма да мога да взема нито едно решение -всички решение вместо мен ще взима то.

И трето - аз наистина не знам какво да правя с него. С нея. Изобщо.

- Как ще я кръстиш? - пита ме Берта.

- Не знам.

Имам само половин час, за да обмисля ситуацията. След изтичането на този срок то започва да пищи. Отваря огромната си уста, присвива очички и плаче, плаче. Опитвам се да го сложа на дюшека - то започва да пищи още по-жално, още по-гръмко. Направили са ми трепанация и притискат поялник към мозъчните ми гънки.

- Взимай! - Тикам го на Берта. - Аз не мога.

- Майната ти! - Тя ми показва среден пръст.

- Аз го люлея, то не заспива. Поне го нахрани.

-То се е наакало - казва ми Берта. - И това не му харесва. Мога да го разбера.

- Ами... Направи нещо!

- Сам си го направи. На моето му никнат зъбки, сега не ми е до такива неща.

- Какви зъбки?

- Подръж! - В ръката ми се озовава по-тежко вързопче, недоволно от това, че са го опаковали, напиращо да изскочи и да падне. - Ето, гледай. Взимащ подмиваш- чешмата ни е там, пробвай водата с лакът, кожата на дланите е дебела, не дай боже да я опариш или простудиш - подмиваш, значи, и я омотаваш в чисто. А това го переш. Ще ти дам парцали за един ден. Айде, чао.

- А колко трябва за един ден? - Аз, разбира се, не съм запомнил как трябва да го ом отавам.

- Колкото пъти се наака, толкова и трябва. Шест. Седем. Както ти провърви.

- Ще ми провърви, ако изобщо не се случи - опитвам се да се пошегувам аз.

- Ако изобщо не се случи, тя така ще започне да реве, че ще се обесиш - заявява Берта. -Това е, давай тук моето.

- А твоят не е толкова... пухкав - казвам аз. - С него... С нея всичко ли е наред? Да не е

някакво отклонение? Защо цялата й мутра е в козина?

- Родила се е преждевременно - отговаря Берта. - Скоро ще й опада. Мутра! Между другото, прилича на теб. Кога ще я кръстиш?

Взимам си го и си отивам.

Със своето яркочервено сбръчкано лице, лющещата се кожа и тънките крайници на гънки, издутия корем и власинките на гърба и на челото то не прилича нито на мен, нито на когото и да е друг. Берта се старае напразно - не чувствам, че това същество е мое. То е чуждо, ничие.

Но все пак аз не го изоставям и не избягвам. Може би защото този изрод е всичко, което е останало от Анели. От мен с Анели.

Дори не го оставям само на дюшека. То така или иначе не тежи нищо, по-лесно ми е да го държа в ръце.

- Да го храниш след час! - казва Берта. - Ела при мен, ще ти изцедя мляко.

Но аз отивам при нея след половин час, защото то се е събудило и пищи, а аз още не съм се научил да го люлея.

Прието е да се смята, че бебетата ядат мляко. Всъщност те ядат време. Млякото, разбира се, също го поглъщат - когато не се въртят, опитвайки се да се изходят, или не са се уморили от първите две действия и не са изпаднали в кратък тревожен сън. Изяждат и мислите -всички освен мислите за тях. Така оцеляват.

Отначало си мисля, че то паразитира върху мен. После стигам до извода, че не - това е симбиоза.

Веднага щом ми се отваря свободно време, се замислям за Анели, за това, че тя не беше обречена, че всичко би могло да се развие по друг начин, да се оправи, че нейните думи за смъртта са били не предчувствие за неизбежното, а кокетен страх, че бих могъл да намеря частен лекар, хирург, ако разполагах поне с едно денонощие повече, ако имах някаква представа колко трудно и колко жестоко ще бъде.

И веднага то се събужда и ми отнема видението за Анели. То изяжда свободното ми време, предназначено, за да глозгам себе си. Смила способността ми да разсъждавам, да си спомням, превръща всичко в своите жълти течни изпражнения, миришещи глупаво и безобидно. То ми разрешава да мисля само за него, да се грижа само за него, то не иска да ме дели с никого, дори с мъртвата си майка. То ме ревнува от нея, от Шрайер, от Петстотин и трети и от Рокамора. Длъжен съм да мисля само за него - или да не мисля изобщо. Така то ме избавя от съмненията и от тъгата, а аз не му позволявам да умре.

Берта ми предлага още веднъж да го кръстя, но аз не я бия, защото тя дава мляко.

Когато Берта няма мляко, то тика своята уста смукало в мен - и ми се налага да го притискам към себе си, и то, глупавото, се прилепва към сухата ми гръд и се блъска, хапе я с беззъбите си венци - не разбира защо там няма живот, но не се предава. Смуче на празен ход и се успокоява за малко.

- Потърпи, потърпи - моля го аз; така започвам да разговарям с него.

Никой не иска да го взема. А аз нямам право да го оставям да умира. Нали то не е само мое. Това е детето, което не би трябвало да се появява на бял свят. Всички лекари го бяха отказали на Анели - но то настървено е искало да го има и е изиграло всичките.

- Засега можеш да останеш тук - разрешава ми отец Андре.

Не съм му простил това, че Анели е умряла, но няма къде да се дяна. На свещеника поне му стига усет да не ми натяква, че детето трябва да се кръсти, и аз оставам.

Под савана на реещите се буци месо живеят двайсетина души. Хранят се с това, което успеят да откраднат от ваните, водата я крадат от авточистачите, устроили са жилищата си в складовете. Някой от предишните скуатъри дори е умеел да се оправя с техниката и е хакнал механизмите така, че да не забелязват хората, и ето че мисията на отец Андре си съществува тук щастливо като в пазвата на Христос. Като гнездо на плъхове в човешки дом. Един от тези плъхове сега съм аз.

Само дето аз съм им чужд.

Те се събират за молитви, имат си специално кътче за целта, изповядват на отеца мислите си, защо пред очите на всички не можеш да скриеш никакви дела, а той им дърдори нещо всеопрощаващо. На няколко пъти ме викат да се помоля, но аз ги поглеждам така, че те съвсем се отказват от такива опити.

Неуютно ми е тук, но не мога да измисля друго кътче за себе си. За нас.

Дори и някой да приеме едно захвърлено дете... Мога ли да им го поверя? Да позволя то да израсне такова като тях? Като този грешник с расото?

След няколко дни то отваря очи, но гледа настрани нефокусирано, блуждаещо - странен поглед, виждал съм такива само в резерватите у старците, изживяващи последните си дни.

- Защо тя не ме гледа? - питам аз Берта, стеснявайки се да кажа пред нея „то“. - Нали не е сляпа? Тя изобщо чува ли ме?

- Защото не си й дал име - отговаря сериозно жената. - Дай й име и всичко ще се оправи.

Име. Трябва да нарека някак друг човек. Човек, който ще ме надживее. Това е странно. За някакъв миг у мен се появява чувството, че това е най-отговорното решение от всички, които съм вземал. Спомням си как новороденото в Барселона го бяха нарекли Девендра в чест на току-що убития Девендра, но на мен не ми се иска тя да се казва Анели. Не мога да реша.

- Хубаво! - мръщи се Берта. - Тя и без това ще започне да те гледа. Първите дни пред погледа й всичко е разфокусирано и надолу с главата като през очила пет диоптъра. Дай й време. И стига си я наричал „то“, аз всичко чувам!

- Нека да се договорим - шепна аз на детето. - Аз ще престана да те наричам „то“, а ти започвай да се фокусиращ само недоразвито дете ми липсваше!

И тя започва да се фокусира, и да се обръща към звука, и да улавя погледа ми.

Първия път ме поглежда право в очите. Очите й са светлокафяви, почти жълти, едва сега забелязвам това. Почти жълти, въпреки че всички бебета трябва да имат тъмносини, казва ми Берта.

Тя има очите на Анели. И макар да знам, че този, който гледа отвътре, през зениците й, е друг човек, а и изобщо не е човек, това ме парализира, приковава, аз не мога да се откъсна от нея, не мога да се нагледам.

Побиват ме тръпки - мислех, че когато сме затворили Анели под капака на раздробителя, когато той я е разбил на молекули, в този свят не е останало нищо от нея. И изведнъж се оказа, че зад малките подути слепени клепачи, на най-неподходящото място на света, са очите на Анели. Резервно копие. Направено специално за мен.

Но това не е всичко.

Още и пръстите. Нейните юмручета са с размерите на гръцки орех, а пръстчетата й са толкова малки, че не е ясно защо сами не хрущят и не се чупят И тези пръстчета са точно копие на моите. Забелязвам това случайно - когато тя сграбчва с цялата си длан показалеца ми и едва й стига дължината, за да го обхване целия. Същото разширение на средните стави, същите удебелявания при ноктите; и самият нокът е същият, само че смален десет пъти.

Лицето й остава ничие, червенината е отстъпила място на жълтото, тя изглежда мургава и не прилича нито на мен, нито на Анели - но ето че пръстите й са на възрастен човек.

Моите пръсти - у това лемурче. За какво са му?

Тя отменя за мен дните и нощите - а сама съществува по някакъв див график; събужда се, яде и се изхожда на всеки три часа и след като е измита, заспива отново, сякаш изобщо не е от Земята, а от някакъв астероид, който извършва осем оборота около оста си за едно земно денонощие. Може би и изглежда като извънземно.

И аз също живея така: спя един час, после два не спя - кърмя, мия, приспивам, пера.

Ядосвам й се като на възрастен, когато тя не иска да заспи. Викам, когато капризничи ненужно.

После Берта или Инга, или Сара ми обясняват - тя не може да се оригне, събрал й се е въздух, поноси я права, на нея й е лошо, нея я боли.

Така аз разширявам списъка си от неща, от които може да й е лошо и да я боли. Уча се да правя така, че от чуждото мляко да не я болят котешките микроскопични черва - слагам я на голия си корем, от топлината спазмите отминават.

След две седмици за пръв път се озовавам пред огледало. Очаквам да видя там развалина, боя се дори да погледна себе си и изведнъж забелязвам, че бръчките ми се изглаждат, кожата се подмладява. Това странно лекарство, чуждата кръв, която са ми прелели, работи.

Старостта отстъпва.

- Ще повоюваме още! - обещавам й аз. - Няма да се предаваме.

Тя не ми отговаря нищо. Тя не разбира думите ми, но когато й говоря, се успокоява.

Уча се да я подмивам - първо отзад, обяснява ми Инга или Берта, или Сара, иначе чревните бактерии могат да попаднат вътре и да стане възпаление; преставам да обръщам внимание, че тя там е устроена като момиче, като жена, а не като безполовото същество, каквото е всъщност; преставам да се гнуся от жълтите й изпражнения, от киселото й оригване, от безкрайното пране. Правя това, което трябва да правя.

Веднага щом я развия от пелените, тя се опитва да пълзи - като червей, без да умее да повдига глава и да я обърне встрани, притиснала ръчички към тялото си, отблъсквайки се едновременно с двата си крака, цепейки като с таран пространството с огромната си плешива глава. Рефлекс, казва ми Сара.

- Жалко, че мама не може да те види - казвам й аз.

Наричам Анели „мама“. Това е и неловко, и непривично, и неуместно.

През цялото това време аз не съм докоснал вещите на Анели. Те така и си лежат в кутията от кухненски комбайн и аз дори не поглеждам вътре може би защото се боя да не намеря там нейните спомени за Рокамора, а може би защото не искам да се натъкна на своите спомени за нея. Заобикалям кутията, сякаш нея я няма там, но и не позволявам никой друг да я докосва.

С отец Андрю известно време се придържаме към един вид пакт за ненападение, но веднъж той все пак го нарушава.

- Добре би било да я кръстите - казва ми той. - Детето не е представено на Бога. Ако му се случи нещо...

Това не биваше да го прави; почти бях свикнал с него.

- Слушай, ти. - Старая се да не променям интонацията - тя усеща когато съм ядосан. -Слушай, ти! Аз съм ти на гости, затова няма да си отпускам ръцете. Но твоята застраховка не ми е нужна.

- Направете го заради детето - настоява той.

- Аз точно заради детето го правя. Искаш да го вербуваш още от дете, а?

- Оставете, аз...

- За какво ти е това? На вас там начисляват ли ви бонус за всеки вербуван?

- Просто искам да ви помогна. Виждам, че ви боли...

- Да помогнеш? - Оставям я на дюшека и избутвам отеца от нашето кътче. - Да помогнеш, значи. Ами да, разбира се. Моето момиче умря - крещя аз, изкривил уродливо лице, - и твоята шарлатангцина не я спаси. Но аз сякаш не забелязах това, а? Аз съм в скръб? Аз съм тъп! Самият аз съм инжектиран, също скоро ще свия перки. По всички признаци - твоя клиентела, а? Мисля за смъртта. Значи трябва да ми се пробута душа, нали? За да се съхраня благодарение на нея. Нали?! Ти си като лешояд. Надушваш смъртта - и се приближаващ приближаваш към нея. Че и детето искаш да прилапаш. Какво си мислищ че аз съм като твоите? - Кимам към разтревожените Сара-Инга-Берта. - Като твоите заблудени овци, които преследваш с твоето богче? Ти тук имаш и ферма, а? И то месна. Само че аз не съм се превърнал в овен заради това, че са ми инжектирали акселератор. Няма да хукна към твоето богче само защото утре ще заумирам.

- Мислиш си, че си силен? - Исусът издържа нападението; аз го отблъсквам, той се връща, упорит е. - Мислищ че Бог е нужен само на смъртните? Та на Безсмъртните той им е още по-нужен!

- И за какво им е?! На тях не им е нужен гнилият му товар! Те са си отлично и без душа! Ходи да проповядваш на своите овци! Ако още веднъж се приближиш към детето ми...

- Ти какво се захвана с него, а? - подскача към мен Олга, психясала каспийка. - Я да се махаш от нашето кюре! Махай се, ти казвам, че ще повикам мъжа си!

- На теб нима би ти било спокойно да живеещ без да знаеш защо? - Отец Андре спира с жест безумката. - Още повече - вечно! Без смисъл...

- Неуютно ми е да умирам без смисъл! На Анели й беше неуютно! А на мен - не особено! А с живота все някак се справят! Живеят си сто и двайсет милиарда и хич не им пука!

- И изяждат цели вагони хапчета! - Той се разпалва, нежната му кожа се облива от червенина, той изоставя блашириличните си маниери. - Защо всички те вместо витамини гълтат антидепресанти? От хубав живот?

- А какво богчето им повелява?!

- Защото човек не може без смисъл, без цел. Защото това му е нужно. А те какво са измислили? Хапчета за предназначение! Извлекли са някаква гадост от гъбите -заповядайте! Вземаш я - оттам в рецептора в мозъка и изведнъж всичко наоколо придобива смисъл, във всичко се вижда промисъл. Само че хората трябва да привикнат към това. Към смисъла на живота. Трябва нова доза. Ето къде е бизнесът! При фармацевтите!

- Аха! - крещя аз. - Сам си признаващ че е достатъчно да се вземе едно хапче! И ето ти го: - просветлението, смисъла, покоя! Всичко е химия! Каква разлика дали атакуваш рецептора с хормон, или хапче?

- Разликата е там, че поощряват мързела. Че правят от нас ленив добитък. Тъпчат ни с висококачествен фураж. Какъв ти фураж, с хранителна течност. Като тези бизони. - Той кимва към залата с месото. - На душата й е нужна работа. А вярата - това е работа. Постоянна работа над себе си. Упражнение. За да не оскотеещ да не се превърнеш в месо. Какво бихте правили без своите хапчета?

- А твоето богче е за онези, на които не им помагат хапчетата! За безнадеждните!! За неизлечимо болните! Които трябва да се хванат поне за нещо! За които няма спасение! А той е ловък - раз-два - и им е пробутал душа. Тялото ти, значи, ще умре, но няма значение!

Отецът тика пръст в носа ми, сякаш ме е спипал. Успокоява се и продължава вече победно:

- Да! Той е за тези, на които хапчетата не помагат. Именно това е утехата.

- Каква утеха има тук? Раздава празни обещания! Търгува с въздух!

- Празни?!

- А ти ходил ли си да проверяваш какво има след смъртта? Още никой не се е връщал оттам! И с всичките му обещания е така. Няма нищо!

- Ти защо така се палиш? Той длъжен ли ти е с нещо?

Какво?! Защита! Спасение! Покровителство! Всичко да бъде, както си е било! Да остана с нея, с моята майка! Обеща на мен и на нея!

А Анели? Моята Анели? Спасение? Здрави деца?

- Я се разкарай! - Иска ми да му набия изящния нос навътре, така че да се умие с кръвта си. - За тебе ще е най-добре, педал, да няма нищо там, след смъртта. Нали ти там ще има да гориш заради своите слабости!

- Как смееш да разговаряш така с нашия падре?! - Надига се от стола си един от мъжете, Луис, който по размерите и прическата си прилича на бизона Вили. - Не такъв като теб ще го съди, ясно?!

Не ми пука за тях; готов съм веднага да ги разкатая всичките. В моето кътче зад паравана пищи тя - чувам я с крайчеца на ухото си, но барабаненето е по-силно.

Отец Андре почервенява, ударил съм го под кръста, но той издържа. Произнася тихо и уверено:

- Аз не съм избирал това. Той ме е създал такъв. Той ме е създал хомосексуален.

- Защо?! От скука?!

- За да отида при него. За да му служа.

- Та ти нямаш право дори да му служиш! Ти си грешник! Твоят бог те е създал грешник? Защо?!

- За да съм винаги виновен. Каквото и да правя, винаги да съм виновен.

- Отлично!

- Защото светът е безбожен - казва твърдо Андре. - Как иначе би могъл да призове? Как иначе да ме застави да заема мястото си.

- Какво място?!

- Да спасявам хората.

- И за какво ти е това? Така или иначе няма да се разплатиш с него! Поне си спести усилията, едното не изкупва другото!

- Не изкупва - кима спокойно отецът. - Знам. Прикрепили са тежест към краката ми. Леген с цимент. И аз трябва да изплувам. За да дишам. Не мога да изплувам, знам, но въпреки това плувам. И ще го правя колкото мога.

- И къде е неговата любов, за която пишете във всичките си реклами?! Защо той те прави педал? Защо на мен ми отнема Анели?!

- Това е изпитание. Той ме изпитва. Той изпитва всички нас. Винаги. И това е смисълът. Как да се опознаеш без изпитания? Как да се измениш?

Поемам си повечко въздух, за да натикам лицето на този свети отец в собствените му лайна, но се спирам. Детето плаче все по-силно - аз го тревожа. Нищо, просто... Просто съм чул позната дума.

Изпитание.

Може би всеки си има свое.

- Аз знам - създаден съм такъв, защото съм длъжен да стана негово оръжие. Аз не мога да заслужа опрощение, не мога да се успокоя. Значи, докато съм жив - ще му служа. Бих могъл да се отчая. Бих могъл да се скрия от него. Но това би означавало да се предам. Затова ще продължавам да греба.

- Греби - въздъхвам аз. - И се бори. Искаш да бъдеш негово оръдие - давай. А на мен такъв смисъл не ми е нужен. Аз не съм опитен плъх. Не съм инструмент. Ничий съм и определено не съм на вас с него. Не съм предназначен, за да ме използват. Ясно?! И вече не разполагам с шибаната вечност, така че няма да ми се наложи да скучая!

В този момент трябва да изоставя полесражението и да бягам - тя започва да плаче толкова силно, че половин час не мога да я успокоя с никакви присядания и маймунджилъци.

След кавгата ни с падрето Берта не иска да разговаря повече с мен. Нищо, кърми си мълчаливо и от омразата й към мен млякото й не секва.

Странно, но след това нямам какво повече да кажа на Андре. Ето че избьлвах, каквото имаше, и пресъхнах.

Всъщност дори усещам у себе си уважение към него. Той е като Трийсет и осми, който не се побоя в единствения свой разговор с баща си да му признае всичко. Слабаците не умеят това.

Старая се да съществувам отделно от тях, макар че те великодушно прощават на мен, богохулника, и всяка вечер ме викат, за да разделят с мен откраднатото месо от летящите бизони. Взимам си късчето и отивам в кътчето си да я люлея, приспивам, подмивам и пера.

Тя сигурно е на месец, когато това се случва. Започва да повдига глава. По-рано главата й беше твърде тежка, притискаше я към завивките. И изведнъж от Бертиното излишно мляко, от моето време и безсънни нощи тя натрупва достатъчно сили, за да откъсне глава от земята - тресейки се от напрежение и съвсем за кратко.

И на мен това ми изглежда като победа - нали сега нямам никакви други победи.

Искам да се похваля с това на Анели - и й се похвалвам, когато никой друг не ме слуша.

Разбирам още, че съм започнал да забелязвам чуждите деца и дори съм научил имената им. На Берта е Хенрик, десетме сечен. На Сара е момиченце на две години, Наташа. Георг е синът на косматия Луис. А на самотната Инга е малкият Ксавие, на когото тя през цялото време разказва как би постъпил на негово място баща му.

Георг и Ксавие лазят без разрешение по стелажите с ваните с месо, бъркат с пръсти в червеното и рисуват на пода космически кораби, които ще отнесат всички излишни хора от Земята да завоюват далечни планети, и спорят могат ли да се строят градове на морското дъно; Георг смята, че е възможно да се получи кислород направо от водата, и измисля приборче, което можеш да вземеш със себе си в морето вместо акваланг. Ксавие казва, че ако хората летяха в космоса, баща му непременно щеше да е астронавт и би го взел със себе си да живеят на Луната. После идва Инга и взима сина си да обядват.

- Нещо не изглеждаш много добре - гледа ме Инга, мръщейки се. - Изтощило те е малкото. Виж какво ти е лицето. И косите.

- От един месец не съм спал - свивам рамене аз.

Но когато отивам при огледалото, се изплашвам от изображението си.

Работата не е в недоспиването. Изпод момчешките червени коси на показната ми младост излизат безжизнени бели корени. Не само по слепоочията, както беше съвсем неотдавна - а и по-нашре, на челото, на тила. И което е още по-лошо, челото ми се е уголемило, вдига се все по-високо, с две очертаващи се плешивини се стреми към темето.

От двете страни на носа към устата някой ми е направил с нож два дълбоки разреза, набраздил е челото ми. Кожата ми е посивяла и цялата е в набола четина - дори там, където никога нищо не ми е растяло.

Глупости, казвам си. Това не може да бъде. Имам още десет години. Минимум десет години - нали минах през онази терапия, в мен нали струи дадената ми на заем млада кръв.

За да не гадая мнош-много, започвам да избягвам огледалата - но всичките ми мисли, за каквото и да са били, в края на краищата като топчета от пинбол неизбежно се събират във вдлъбнатината на наближаващата старост.

Ако можех да намеря Беатрис Фукуяма... Само ако имах някаква представа къде да я търся! Хората на Рокамора са я освободили, понеже са имали някакви планове, свързани с нея. Защото тя разработваше лекарство, което би могло да неутрализира акселератора, да излекува неизлечимите. Със сигурност сега отново работи, за пореден път се уверявам аз. Със сигурност.

Но как да се махна оттук? Къде да я търся?

И аз продължавам да си живея както по-рано - във вечно безсъние, в полумрак.

Една нощ тя ме буди с викове на всеки половин час. Отначало, както си му е редът, се опитвам да я нахраня, да й дам да се оригне, масажирам корема й, държа я с разтворени крака, за да се изходи. Тя като че ли се успокоява; но ме измамва и едва съм затворил очи, когато отново чувам плача й. Пак и още веднъж, и още веднъж - всичко се повтаря.

Не мога да си отдъхна, не мога да дойда на себе си, не мога да се надишам.

И когато тя ме тормози някъде за десети път - Защо? За нищо! - скачам бесен, хващам я за ръката и вместо да я залюлея меко, нежно, започвам да я треса бясно - нека й се завие свят, нека й стане лошо, само и само да заспи! - и сам чувам виковете си:

- Спи! Спи! Млъкни!

Влита Берта - неугледна, сънена, възмутена, безмълвно ми взема детето, отблъсква ме встрани, поиграва валс с нея, нежно напявайки й нещо, дава й гръдта си и тя бавно, неохотно се успокоява. Малка, нещастна, жалка. Хлипа още известно време тежко, печално -но все пак се успокоява.

Гледам ги и осъзнавам, че ме е срам.

Не пред Берта. Срам ме е пред моето дете. Срам ме е, че съм се държал като неуравновесен кретен. Срам ме е, че съм можел да й причиня болка. Да усещаш вина пред едно пънче - какво може да е по-глупаво от това? Но не мога да се отърся от срама.

- Тя усеща, когато психясваш и когато се ядосваш - твърди Берта. - Страх я е - затова и реве. Да ме беше повикал веднага!

- Каква глупост! - отговарям аз.

Но когато Берта ми връща моето пънче, шепнешком се извинявам.

После отец Андре довежда при нас Анастасия. Взел я е някъде от междинна станция, когато е отивал за лекарства.

Анастасия е изядена от акселератора шре-долу наполовина, очите й през цялото време шарят настрани, тя не млъква, постоянно дърдори безсмислици.

Трудно е да се разберат приказките й, но изглежда, тя е от голям скуат, който се е намирал в нелегално заселени мазета на една от жилищните кули на минус някой си кръг на ада. С нас беше Клаузевиц, казва тя, номер едно в Партията на живота, плюс неговото семейство и охраната му. Преди три дни скуатът е бил превзет с щурм от Безсмъртните, Куазевиц го пребили до смърт, избягали само четирима, промъкнали се през канализацията. Какво се е случило с останалите - не се знае.

Анастасия е оставила там съпруга си и две деца - момче и момиче. Момчето се казва Лука, а момичето - Паола. Второто дете е нелегално, не се решили да го регистрират.

Когато Безсмъртните нахлули, съпругът й взел децата и се втурнал напред, хванали го. Анастасия объркала коридорите и затова се спасила. Сега тя е полудяла.

Не знам как стои въпросът с децата й, но за Клаузевиц не й вярвам нито дума - новините стигат до нас редовно и не е имало никакви репортажи за ликвидирането и ареста му, а уж са минали три дни.

Не, такова събитие не може да се премълчи.

Анастасия не иска да дойде да живее в нашето гнездо, тя остава в залата с месото, гледа непрекъснато сочните червени буци и разговаря беззвучно с тях. Когато я хранят - яде, когато я поят - пие, но в нея има не повече воля, отколкото в тези буци.

В друга нощ детето има колики, тя се превръща в стоманен ресор и врещи така, че започват да ми шьткат всичките двайсет обитатели на скуата. След като ги пращам поименно по дяволите, аз я изнасям в залата с месото и обикалям там с нея, разказвайки й поукрасената история на запознанството ми с майка й. И така се натъквам на Анастасия.

Тя не спи; изглежда, не е затваряла възпалените си очи през трите дни, които е прекарала тук. Вторачила се е в мен очарована, слуша тромавата ми импровизирана приспивна песен и ми се усмихва - разчорлена, прошарена, все още не стара, но вече цялата изсъхнала. Искам да я разпитам по-подробно за Клаузевиц, но тя не ме слуша. Започва да подпява - не в синхрон с фалшивите ми ноти, пее някаква собствена песен, сладникава и досадна.

Обръщам се и си тръгвам, оставяйки я да приспива реещото се стадо.

На следващия ден отец Андре се връща от пътуването си с пакет антибиотици и сънотворно; казва, че в новините жената на Клаузевиц разправяла за неговото самоубийство: редовите членове на Партията на живота до един се предават на властите, моят клет Улрих падна духом, не му помогнаха дори антидепресантите, той ден и нощ твърдеше, че няма сили да продължи борбата, бла-бла-бла, моят клет Улрих. Беринг провява великодушие, пуска я с мир.

Сега Рокамора ще бъде вторият по значимост в тяхната организация, ако не първи, размишлявам аз. Ако, разбира се, той вече не е убит и не пазят скалпа му за някой подходящ случай, например избори.

Но ако той е жив, то като първи номер би трябвало да знае всичко за делата на Партията. Би трябвало да знае къде е Беатрис. Ако се добера до него...

Но как да си тръгна? И къде да го търся?

Вечерта оставям детето под надзора на Инга, коремът ме е свил, невъзможно е да ям само месо, стомахът ми в последно време не се справя.

Връщам се след пет минути; Инга се опитва да утеши собственото си момче - паднало е и разбило коляното си до кръв, вие невъобразимо, тя му привежда в пример характера на баща му, когото момчето не е виждало през живота си; моят дюшек е пуст.

Дюшекът е пуст!

Там, където съм оставил детето, няма нищо! Чаршафът е леко измачкан, лампата е отместена. Паднала е?! Изпълзяла е?!

Хващам лампата, вдигам я над главата си като някой идиот, светя по всички ъгли - макар че е ясно, че тя все още не умее да пълзи така, че съм я оставил омотана - специално за да не се дене някъде.

- Къде е тя?! Къде е тя?! - Подскачам към Инга. - Къде е детето ми?!

- Там си е, лежи на дюшека, моят Ксавие падна, виж как си е одраскал коляното, нямаш ли с какво да го избърша? - Тя дори не ме поглежда.

-Къде.. Е... Моето... Дете?!

Изскачам в общата стая и изведнъж ме обзема такъв страх, какъвто никога по-рано не съм изпитвал. Не ме беше толкова страх, когато ме биеха паките в Барселона, когато Петстотин и трети ми инжектираше акселератор; а сега в мен се е отворила язва пропаст и в нея се изливат всичките ми карантии. Хвърлям се към една от майките - къде е тя? - към друга, поглеждам в лицето нейното бебе, хващам за гърдите смаяния Луис, влизам в бърлогата на Берта, искам отговор от Андре. Никой нищо не е видял, никой нищо не знае, а къде може да се изпари бебе на месец и половина от затворено помещение?!

Тя е като моята ръка, като краката ми - събуждам се и изведнъж ги няма, отнели са ми ги; също толкова зловещо е и даже още по-страшно.

Влитам в залата, вече обкръжен от съчувстваща кудкудякаща свита - и я намирам.

На края на една вана с месо седи Анастасия.

Тя не ме вижда, не забелязва никого от нас. Гледа само във вързопчето, лежащо в ръцете й. Там е моята дъщеря.

- Нани-на, нани-на, спи, Паола, заспивааай...

Приближавам се към нея предпазливо, за да не я подплаша, за да не падне във ваната, да не потопи в утробната течност детето ми.

- Анастасия?

Тя вдига към мен очи - те са искрящи. Анастасия плаче. От щастие.

- Ето я! Намерих я все пак! Чудо! Намерих мъничката си!

- Ще ми дадеш ли да я подържа? Каква е красива! - изговарям аз високо, изкуствено.

- Само за секунда! - Анастасия се усмихва и мръщи недоверчиво поласкано.

- Разбира се. Разбира се.

Приемам вързопчето - детето спи. Искам да бутна тази безумна жена в легена, при месото, да притисна лицето й с длан и да я удавя във ваната, в сукървицата, но нещо ме загризва отвътре и просто си отивам.

Жал ми е за нея. Явно ръждата ме разяжда.

Анастасия дори не разбира как са я излъгали - гледа подир мен обидено, объркано, кудкудяка: „Къде? Къде пак?“.

- Ако не я махнеш оттук, не отговарям за себе си - предупреждавам аз отец Андре.

И на следващата сутрин той я изпраща някъде.

Не знам кога това вързопче се е сраснало с мен. Не мога да назова един ден. Това става нощ след нощ с всеки следващ плач, с всяка следваща пелена. Отстрани изглежда така: детето похабява родителя, хаби нервите му, силите му, живота му - за себе си, и когато изразходва всичко, то просто изхвърля изсмуканите мама-тате на боклука и край.

Отвътре не е така - но не те изяжда, а те попива. И всяка минута, която си провел с него, не се превръща в жълти изпражнения, в мръсотия. Аз съм сгрешил. Всеки час остава в него, става хиляди клетки, които то прибавя. Ти виждаш цялото свое време, всичките си усилия в него - ето ги, тук са, никъде не са се дянали. Детето, както се оказва, се състои от теб -колкото повече от себе си му даваш, толкова по-скъпо ти е.

Странно. Не можеш да повярваш в това, докато сам не го пробваш.

Започна се с това, че обикнах в нея Анели. Но сега обичам в нея себе си.

Лицето й се променя всяка седмица и ако бях заминал за месец, вероятно не бихя познал. Преминава жълтото, мнимият тен, в кожата й се появява млечнорозов оттенък и вече отдавна са изчезнали бръчиците от челото и бузите й, от гърба. Главата й е надраснала юмрука ми и дъщеря ми е станала двойно по-тежка.

Минали са само два месеца от смъртта на Анели.

Ние с нея като че ли взаимодействаме: когато аз се ядосвам, тя плаче, аз я приспивам -може да заспи; тя издава някакви звуци и ме гледа в очите. Понякога гледа дълго - пет, шест секунди. Но това не е човек. Зверче навярно. Зверче което отглеждам и се опитвам да дресирам. Когато хапне, се усмихва, но това е просто така, рефлекс - ъгълчетата на устните плъзват нагоре от само себе си, ала в това няма нищо човешко, просто изразяване на ситост, животинско задоволство.

А после идва взривът.

Тя ме буди през ногцга - напикала е пелените и иска да яде, аз се събуждам с първото й хлипане, защото сега така съм устроен, измъквам се от неприятния лош сън. Обръщам я, избърсвам я, хващам я в ръце.

Бях в интерната, отново бях в интерната; и пак се опитах да избягам. Това виждам най-често от всичко, моето идиотско бягство през строшения екран. С вариации - понякога Двеста и двайсети не ме предава, понякога се скитам по безкрайни бели коридори с хиляди врати, дърпам ги всичките - и всичките са заключени понякога бягаме заедно с Деветстотин и шести - но винаги завършва по един и същ начин: мен ме хващат, моите съучастници гласуват за смъртта ми и мен ме екзекутират в болничната стая, душат ме, завързали ме с парцали за леглото, а Петстотин и трети изсмуква с тръбичка живота ми и за острота на усещането мастурбира.

Спомням си съня си, забравил, че трябва да я храня, че е време да измъкна бутилката с млякото от спящата Берта, че всеки момент детето ще се разсъни и тогава няма да ми бъде толкова лесно да го приспя.

Спомням си го, Петстотин и трети, пияния му поглед, лакеите му, думите му „Усмихвай се...“ - разрешава ми той преди смъртта. Скулите са ми се свили. Усмихвам се, усмихвам се наяве от самото си събуждане и обичайната ми усмивка гърч, моят отговор на всички въпроси стои уверено върху лицето ми.

А после...

Нещо ми пречи. Нещо ме отвлича от кошмара. Долу. В ръцете ми. Тя ме гледа в очите, в устата. И също се усмихва.

Отговаря със своя усмивка на моята. Връща ми за пръв път това, което приема за радост. Тя ме разбира - мисли си, че ме разбира. В нея се е пробудил човекът.

Побиват ме тръпки по тила, по мозъчната кора.

Тя нещо гука тихичко, гледа ме и се усмихва. Забравила е за млякото си. Учи се да се усмихва. От мен.

Измъкнали са от тила ми, от основата на черепа гръбнака ми, забили са главата ми на хилядаволтов кабел, върху нагорещен железен кол - и я набиват, набиват я по-надълбоко.

Усмивката й е забавна - недовършена, крива, беззъба. Но не е онази, която е от ситост, не е машинална, а е истинска. Вярвам, че сега тя за пръв път е почувствала радост. Събудила се е посред нощ мокра, видяла ме е, аз съм я избърсал, накарал съм я да се почувства добре, тя ме е познала - и се радва, че съм тук. Аз съм й се усмихнал - и тя на мен.

Някаква смешна е. И красива.

И аз й се усмихвам в отговор.

А после разбирам - най-накрая мога да отпусна устните си. Конвулсията е отминала.

През остатъка от нощта сънувам Анели, нашето пътуване до Тоскана, пикника на тревата, как сякаш живеем в караулна къщичка на върха на хълма, там има таен вход и скована от дъски маса, живеем тримата - аз, тя и нашата дъщеря, която в съня си има някакво име - и е красиво. Разхождаме се из долината, Анели я кърми с гръдта си, аз обещавам някой път да ги отведа на другия бряг на реката, за да им покажа дома, в който съм израснал. Освен това кося трева - висока, сочна, докато не ме заболява кръстът, а ме спасява Анели - вика ме за обяд. Ядем скакалци, да си оближеш пръстите. Аз старателно запомням как се казва тя, дъщеря ни, но на сутринта от името не е останало нищо - само застоял въздух - както от Анели, така и от щастливия ни живот в Тоскана.

Когато се събуждам, не мога да разбера, че това е било сън - гърбът ме боли, боли ме наистина! Това е защото съм косил трева, няма от какво друго да е.

С усилие сядам, някак си се изправям. Не, не съм косил, не съм обядвал, не съм живял. Просто ме боли гърбът. За първи път без причина.

Върху възглавницата лежат коси - червен отблясък, бледото сребро е израснало.

Отивам да се мия, взимам я със себе си, гледам двама ни в затъмненото огледало. Стъклото е омагьосано - то отразява детето точно такова, каквото го виждам, а с моето отражение нещо не е наред.

Торби под очите, плешивините се вклиняват все по-навътре, побелялата коса е толкова, че веселата детска шапчица вече не я побира. Сресвам се с едната ръка - между пръстите ми остават да стърчат окапали коси. И червата ме болят, болят ме от това проклето месо.

Измамили са ме.

Каквото и да са ми вкарали вместо ръждивата ми кръв, то ме отравя. Дало ми е кратък отдих, фалшива надежда и е издъхнало; а старостта се е заела за мен с утроена сила.

А може би те така правят експерименти с хората като алхимици. Смесват живак с лайна и доматен сок и сипват това във вените на отчаяните. Току-виж сработи при някого. И да не сработи - какво, продали са пет пакета доматен сок на цената на злато със същата тежест.

Аз се разнищвам, чупя се, деградирам. Гърбът, коремът, косите. В старите филми така изглеждат онези, които са на над четирийсет, а още не е минала и година от инжекцията!

Тя плаче.

Люлея я, люлея я, шепна й някакви безсмислици, но тя не разбира думите, а само интонацията - и се разридава още по-безутешно.

Да се върна в кабинета им, да го разнищя, да удуша занизания лекар? Но той така или иначе не знае как да ми върне годините. А аз напразно ще рискувам себе си.

Не. Трябва да отида при нея. При Беатрис.

Ако тя не съумее да направи чудо с мен, никой няма да може.

Тътря се през залата с месните вани към моето кътче. В най-гъстите сенки се натъквам на двегодишната Наташа, дъщерята на Сара. Тя има малка жълта рокличка и в нея изглежда като истинско малко момиче, въпреки че майка й я е остригана накриво като момче.

Наташа е разперила ръце, вирнала е глава и се върти, върти се.

- Небе-небе-небе-небе. Небе-небе-небе-небе - тънко пее тя и се смее.

Аз няма да успея да видя как дъщеря ми ще се научи да говори и танцува.

Имам само една възможност.

Не знам къде да търся Беатрис, но мога да се добера до Рокамора.

Анели не се е разделила с него веднага. Те са живели още известно време заедно тук, в Европа. В някаква тайна квартира, в убежище... Може би сред вещите й има нещо... Някакъв намек. Указание.

- Небе-небе-небе-небе-небе...

Влизам в нашето кътче, настанявам малката на дюшека, потривам пръсти, отварям кутията. Евтини дрънкулки, бельо, комуникаторът. Ето това е.

Забравил за всичко на света, го включвам. Преглеждам обажданията, снимките, посетените локации. Проверявам датите.

Дрън. Съобщение от Рокамора. Дрън. Още едно. Дрън. Още. Дрън. Те са десетки за последните месеци. Изглежда, комуникаторът е бил изключен още от момента на бягството й. Дрън. Дрън.

Отмяна. Отмяна. Не искам да чета шибаните му заплахи, шибаните му съжаления, шибаните молби. Изтриване. Изтриване на всичко.

Преглеждам видеото и снимките.

Три, пет, десет снимки, направени точно в нужното време на едно и също място - скована от дъски колиба с изгорен силует на кенгуру на дървена табелка. Муцуната на Рокамора. Кулата „Световъртеж“, осемстотно равнище. Изпращам координатите на своя комуникатор.

Изключвам нейния. Потърпи, Хесус.

Ще дойда - и ще поговорим.