Бъдеще

Глава III РЕЙД

Добре, готов съм да си призная, че има и нормални асансьори.

Допотопните прозрачни, които пълзят по външните стени на старите кули - ето в тях съм готов да повися затворен известно време, макар и да ми се струва, че им е необходима цяла вечност, за да се спуснат от горните етажи до долу.

Този е голям, вътре спокойно биха се побрали трийсет души и сега е запълнена само една трета от него. Отвън изглежда като стъклена полусфера, една от десетките, прилепени към фасадата на огромния небостъргач, сякаш изсечен от лед.

Освен мен в кабината има още деветима. Погледът ми е привлечен най-напред от двуметров гигант, навъсен, прехапал устни. Очите му са червени и сълзят, а и носът му тече; изглежда, че плаче. До него е дебелак с делови вид, съсредоточено почесващ тила си. Прилича на бизнесмен, насочил се към офиса си. Един усмихнат тип с месести устни и къса подстрижка, едър и някак нелепо изглеждащ, си шушука нещо с рошав луничав младеж в шарена риза. Гигантът ги гледа неодобрително.

Слаб човечец с уморено нервно лице дреме прав, макар че се кикотят право в ухото му Над него е надвиснал дангалак с хрущялест нос, печални тъмни очи и внушителни уши, покрити с копа грижливо измити коси. Въпреки странната му външност, от него се излъчва усещането за пълно безгрижие; може би човечецът си почива точно под закрилата на ушите си.

Но вниманието ми е привлечено от друг пътник - остриган до кожа слаб младеж. Почти юноша, толкова млад изглежда, и на вид явен хулиган. В един приличен бокс щяха да го зяпат подозрително; а тук го наблюдава само един пътник - нисък и набит, обръснат до кожа и мустакат. Ако трябваше да отгатвам какъв е, бих предположил - полицай.

Последният е истински романтичен герой; пропорционален като Витрувианския човек, с благородно лице като Давид; къдрав, освен това замечтан. Ето кой би направил фурор в къпалните, мисля си.

Притискам чело към стъклото.

Потапям се все по-надолу с този стъклен буркан; вече сме някъде по средата. Сега кулите нагоре отиват към безкрайността, сливайки върховете си по същия начин, както надолу се сливат корените им. Светят безброй огънчета. И не се вижда нито началото, нито краят на града.

Европа. Грандиозен гигаполис, покрил половината континент, потънал в земята и подпиращ небесата.

Някога хората са се опитали да постоят кула, която стига до облаците; заради гордостта им Бог е внесъл разкол сред тях, карайки ги да говорят на различни езици. Огромното здание, което издигали, се разрушило. Бог се усмихнал самодоволно и си запалил цигара.

Хората се извърнали от небесата, но не задълго. Бог дори не успял да мигне, и първо около него станало пренаселено, а после направо го изселили. Сега цялата Европа е застроена с Вавилонски кули; и работата не е в гордостта. Просто няма къде да се живее.

А вкусът към съревнованията с Бога отдавна е изгубен.

Времето, когато той е бил единственият, отдавна е отминало, сега той е просто един от сто и двайсетте милиарда, и то ако е регистриран в Европа. А ги има още и Панамерика, Индокитай, Япония със своите колонии, латиносите, а и Африка - в края на краищата общо над трилион души. На нас ни е тясно, няма къде да разполагаме заводите и агрофабриките, офисите и арените, къпалните и имитаторите на природни зони. Стана ни твърде тясно и го помолихме да се отмести, това е всичко. На нас небето ни е по-нужно.

Европа прилича на фантастична гора: кулите са като стволове на дървета, много от тях с обхват повече от километър и с няколкокилометрова височина, с транспортни ръкави и проходи, прехвърлени между тях като лиани. Кулите се издигат над долината на Рейн и долините на Лоара, те са израснали в Португалия и Чехия. Това, което по-рано е било Барселона, Марсилия, Хамбург, Краков, Милано - сега е единна страна, единен град, цял един свят. Сбъднала се е вековната мечта и Европа е станала наистина единна - цялата може да се преброди през транспортните ръкави и тунели, окачени на стоетажна височина.

На места тази огромна гора е озарена от огньове, на места може да изглежда сурова и сумрачна; не всички здания имат прозорци, транспортните тунели често са изнесени навън и оплитат като поветици паразити стволовете на кулите. Но навсякъде съкровеното е във вътрешността. Докато е израствала на мястото на старата Европа, новата я е поглъщала: средновековните храмове, древните римски дворци, обкованите с павета парижки улички, стъкленият купол на берлинския Бундестаг - всичко се е оказало прибрано във вътрешността на издигащите се гиганти, станало е част от интериора на долните нива; някои неща се е наложило да се махнат - за да се вкарат опори и да се сложат стени, но един нов свят не може да се построи без повторно планиране.

А сега над покривите на къщите в Прага, над кулите на Рибарския бастион в Будапеща и над Мадридския кралски дворец има още стотици покриви - един над друг; градини и гета, къпални и огромни предприятия, спални боксове и щабквартири на корпорации, стадиони, кланици и вили. Айфеловата кула, Тауър, Кьолнската катедрала се напрашват под изкуствените облаци в мазетата на новите кули, новите дворци и новите катедрали, наистина огромни и наистина вечни.

Защото само такива домове заслужава новият човек. Човекът, успял да хакне собственото си тяло и да премахне смъртната присъда, предписана в ДНК-то му от брадатия натуралист. Успял да препрограмира себе си. Да се превърне от чужда, бързо разваляща се играчка в същество, неподвластно на тленното, винаги младо; най-накрая независимо; съвършено.

Човекът, престанал да бъде създание и превърнал се в създател.

Милиони години хората страстно са мечтаели за едно - да победят смъртта, да се избавят от нейния гнет, да престанат да живеят във вечен страх, да станат свободни! Още откакто сме тръгнали изправени, още откакто сме взели тоягата в ръка, вече сме мислели как да измамим смъртта. През цялата ни история и още преди това - когато историята ни е била блатисто безсъзнателно безвремие - сме се стремили само към това. Хората са изяждали сърцата и дробовете на своите врагове, търсели са митически извори на края на света, гълтали са накълцани рогове на носорог и натрошени скъпоценни камъни, съвкупявали са се с млади девственици, плащали са цели състояния на шарлатани алхимици, тъпчели са се само с въглехидрати или само с протеини според препоръките на геронтолозите, занимавали са се с тичане, плащали са цели състояния на измамници хирурзи, за да им опънат кожата и да им изгладят бръчките... Всичко това само и само за да останат вечно млади - или поне да изглеждат такива.

Ние вече не сме homo sapiens. Ние сме homo ultimas.

Нежелаещи да бъдем нечия дрънкулка. Невъзнамеряващи да изчакаме разглеждането на нашето дело в зациклилата бюрократична машина на еволюцията. Най-накрая взели собствената си съдба в свои ръце.

Ние сме венецът на собственото ни творение.

И нашият чертог е новата Европа.

Земя на щастието и справедливостта, където всеки се ражда безсмъртен, където правото на безсмъртие е толкова свещено и неотменимо, колкото и правото на живот.

Земя на хората, които за пръв път в човешката история са свободни от страха, които не са длъжни да живеят всеки ден така, сякаш им е последен. Хора, които могат, без да са притиснати от процесите на загниване в своето тяло чувал, да мислят не в категориите дни и години, а в мащаби, достойни за вселената. Които могат безкрайно да се усъвършенстват в науките и уменията, да усъвършенстват света - и самите себе си.

Вече няма смисъл да се съревноваваме с Бога, защото ние отдавна сме се изравнили с него. По-рано вечен е бил само той, сега всеки е такъв. Ние се качихме и на небесата, защото сега всеки от нас е бог, защото сега те са си наши по право.

Него даже не сме го сваляли, той сам си избяга, обръснал брадата си и преоблечен в женска рокля, и сега броди някъде сред нас, живее в куб два на два метра и лапа антидепресанти на закуска.

Асансьорът е изпълзял двайсет нива по-надолу; през мъглата и дима се виждат основите на кулите. Останало е още малко.

- Ето какво ще ти кажа. Ти живееш в най-хубавото от времената, които са били на тази планета. Не е имало по-щастливо време, ясно? - обажда се мустакатият и аз се връщам в кабината.

Той като че ли говори с хулигана, с този юноша с бръснатата глава, но останалите пътници в асансьора също се обръщат към него, заслушват се; лицата на всички са сериозни.

- Само дето щастието не е при всеки, ето каква е работата. Тук, в Европа - да. Но в Русия -нали сам видя в новините какво става. Или как се получи с Индия. Ненапразно всичките ни граници са обсадени с бежанци, напират като въшки. Всички искат да дойдат при нас, защото при нас е далавера, ясно? Няма друго такова място. Няма да вземат да ходят в Америка, я! Няма да им стигнат кинтите за живот там.

Хлапакът се мръщи, но кима, съгласявайки се.

Поглеждам към него. Не ми харесва. Тъпо, злобно лице. Какво прави тук? Тук не му е мястото.

- Ето, ти си роден тук. Безсмъртието ти се полага по право. Провървяло ти е. И какво, мислиш си, че винаги ще бъде така? Смяташ да живееш вечно? Нищо не ти е гарантирано, ето какво ще ти кажа. Нищичко. Защото куп народ се лакоми за далаверата. А всичко хубаво си има край. Водата едва стига, нали? Филтрираме си пикнята и я пием! Мястото едва стига! Пак добре, ако човек има осем кубически метра! Кльопачката... Ти слушаш ли ме?

- Слушам, слушам... - мърмори хулиганът с бръснатата глава.

- Кльопачката! Енергията! Всичко едва стига! Едва! Тук всеки трябва да прояви съзнание! Сто и двайсет милиарда шестстотин милиона четиристотин осемдесет и една хиляди. Толкова Европа може да понесе. Повече - няма да може. Ние сме в опасност. Демагозите мънкат: тук хиляда, там хиляда... А ето какво ще ти кажа аз: чашата е препълнена, това е. Още една капка - и ще прелее. И капут на всичко.

Кимам - точно така си е.

- И няма да го има вече твоето безсмъртие. Ясно ли е? А всичко това е заради онези. Ако в Европа има врагове - това са те. Нищожества. Искаш да живееш като звяр - направи избор, всичко по закона, нали така? Но не! Те искат да се отърват. Да измамят теб. За да може тяхното изродче да диша нашия въздух, да пие нашата вода! И какво, да им поднесем всичко на тепсия?

- Майната им - мърмори навъсено юношата.

- Просто не забравяй това, ясно? Те са престъпници. Паразити. Те са длъжни да си платят!

Ние вършим всичко правилно. Светът, приятелю, е устроен простичко - черно или бяло. Ние или те. Ясно?!

- Да, ясно, ясно...

- Само така! Никаква пощада за тези гниди!

Мустакатият строго оглежда хлапака, после сваля раницата от рамото си, вади от нея бяла маска. Оглежда я, сякаш я вижда за пръв път и не разбира откъде се е взела в раницата му. После си я надява.

На вид композитният материал, от който е направена, не е различим от мрамора.

Лицето на маската по-рано е принадлежало на древна статуя на Аполон. Знам това -виждал съм самата статуя в музея. Очите му са пусти, без зеници - белнали са се или ги е премрежило перде. Лицето е студено, безстрастно, парализирано. Безполово. Твърде правилни черти. За модел са използвали или самия бог, или мъртвец. Живите хора нямат такива лица.

Хлапето бърка в раницата си, измъква от нея точно същата маска, надява си я и застива -навита пружина.

После и пълният бизнесмен измъква отнякъде своята - копие на онези у хлапака и мустакатия. Суетливо измъква отнякъде Аполоновото лице слабият мъж, бавно си слага мраморния облик ушатият. След него същото правят великанът и Витрувианският човек; рошавият младеж сваля разноцветната си хавайска риза и облича черен комбинезон - като останалите, превръщайки се в бога на светлината, младостта и красотата; и веселякът с месестите устни следва примера му. Сега и деветимата са униформени и обезличени.

- Заспа ли? - обръща се към мен онзи, който беше мустакатият.

Вадя маската си - последен.

Пристигнахме.

Стената, от която излизаме, е превърната в пано - върху цялата й огромна площ са нанесени графити. Наивни, ярки, сладникави: усмихващи се мургави богатири с квадратни брадички и сапунени мехури върху главите, арийски самки в сребристи комбинезони, смеещи се деца с умни очи на възрастни, леки прозрачни небостъргачи, а над тях -преливащо се в синия космос безоблачно небе, в което стартират десетки бели кораби „Албатроси“, явно готвещи се да скочат през междузвездното пространство към други светове, да ги покорят и да прекарат дотам мостове, претъпкани с щастливи човечета от Земята.

Между небето и космоса са многометровите букви на наименованието на тази румена утопия:

Дявол знае кога са нарисували всичко това. Сигурно отдавна - щом още са рисували, а не са пуснали върху стената проекция или не са сложили екран. Щом са хабили боя за изображенията на деца. Сигурно много отдавна, щом още са вярвали в усвояването на космоса. Затова пък е напълно ясно, че откакто са нарисували тук тази идилия, не са я чистили нито веднъж - така че сега графитите са покрити с кафяв слой сажди и мазнина, сякаш е картина на средновековен майстор. Небето е потъмняло. Хората, ламинирани в мазнината, изглеждат нездраво: изкарали са жълтите си зъби, взират се с пожълтялото бяло на очите си и радостта им изглежда престорена, сякаш в концлагер е дошъл фотограф от вестник и е наредил на всички да се усмихват.

Забавно. Моделите, които са позирали на художника преди столетия, навярно изобщо не са се променили оттогава. А техните изображения са помръкнали, покрити със сажди, размити. Времето не играе в полза на портретите, това го е забелязал още вечният юноша Уайлд. А на нас не ни пука от времето. Ние не боледуваме от времето.

Изходът от кабината на асансьора е разположен там, където на стената е нарисуван последният, неиздигнал се в космическата синева кораб, и е изпълнен в тон с фантазията на автора - вратата на асансьора е люк на междугалактическата совалка.

Получава се така, че излизаме в остарялото БЪДЕЩЕ от кораб, който така и не е полетял към далечните звезди. И правилно е направил, между другото. Какво ще търси там?

А пред нас е настоящето.

Боксът, в който сме попаднали, е висок петдесет метра и е почти по половин километър на дължина и ширина; не може да се каже по-точно, защото видимостта през него не е голяма. От пода до тавана се издигат направени от композитни скелета конструкции, наподобяващи склада на някакъв мегамаркет, на безкрайните му стелажи и галерии. И този скелет, състоящ се от стълбове и полици, се е превърнал в цял коралов риф, населен с най-чудноват живот.

Всяка полица е висока метър и половина, не можеш да се изправиш там; някои са заобиколени от крехки оградки, други са снабдени с тънки разноцветни стени от всякакви вехтории, трети са голи. И по тези полици, които тук са милион, са наредени милиони човешки животи. Всяка клетка е нечия хралупа, лавка, приют или убежище. Във въздуха виси ароматна мъгла: парите от човешкото дихание, примесени с дима на готвещо се ядене, пот, примесена с подправки, миризмата на урина, примесена с екзотични ароматизатори.

Скелетата са наредени плътно, може да се скочи от едно на друго. Не е страшно да се скочи дори на височина от трийсет мини нива - между скелетата навсякъде са прекарани всевъзможни мостчета, наредени са въжени стълби, прехвърлени са разни въжета със съхнещо бельо - дори и да паднеш, по време на полета ще успееш да се хванеш все за нещо.

Облепени с безброй жилищни раковини, скелетата гъмжат от живот. Пъстрата тълпа е натъпкала до пръсване първото ниво, „наземното“, макар че от истинската земя до него има триста метра, и е запълнила всички останали. Кипят, без да изкипяват, човешките лица в галериите, някои се носят по крепящите се на магия мостици - изглежда, сякаш хората се реят право във въздуха. По издигнатите в решетъчни шахти стълби от пода към далечния таван непрестанно се точи плътна човешка маса. Още десет хиляди малки допълнителни стълбички водят от етаж на етаж на тези места, където някой е благоволил да им отпусне пространство. И нагоре-надолу се носят някакви неустойчиви платформи на съмнителни подемници, доставящи смели пътници и странния им багаж именно в онази точка на адската суматоха, която поради някаква причина им е притрябвала.

И при това цялата конструкция е някаква... не прозрачна, а надупчена, така че се вижда през нея - през решетките, преградите, проходите, балончетата, окаченото за сушене бельо -нарисуваният върху целия таван космос със звезди и недодялани Юпитери, Сатурни и Плутони, защото таванът е продължение на онези грамадни графити, от които сме излезли, и гордите астронавти с мехури на главите и с мъдрите си и добри очи (само дето са малко жълтеникави) съзерцават от стенното пано вихрещата се пред тях вакханалия - явно шашнати и чудещи се дали не е по-добре да се разкарат в космоса.

Здравейте, хора от БЪДЕЩЕТО. Добре дошли във фавелите².

Носи се непоносима врява. Милион души говорят едновременно - всеки на своя език; припяват на глас пристрастилите се към езика на попмузиката, стенат, крещят, кикотят се, шепнат, ругаят, плачат.

Чувствам се така, сякаш са ме напъхали в микровълнова печка.

Струва ми се, че не бих си пробил път през това стълпотворение дори ако съм сам, чрез моя фирмен метод. А десет души как да не се изгубим по пътя...

- Клин - казва ми иззад Аполоновата си маска нашият звеневи, Ел - онзи мустакатият, който напътстваше хлапака.

Дори не чувам гласа му - разчитам думите по устните му.

- Клин! - изкрещявам.

Гигантът с течащия нос - Даниел - тръгва най-отпред. След него са Ел и пълничкият, приличащ на бизнесмен Антон, в третата редица Бенедикт, онзи, дето излъчва спокойствие, заедно с хулигана, чието име дори не възнамерявам да запомням, и слабият нервен Алекс. Най-отзад - Бернар с месестите устни, луничавият Виктор, Йозеф витрувианецът и аз.

- Марш! - произнася звеневият или поне така ми се струва.

- Марш! - повтарям аз, дерейки гърло.

Иска ми се да разбутвам тълпата с лакти, да прогонвам тези безделници по-надалеч, да ги смачквам, но самият аз се смачквам - в стоманена хватка, поглеждам към Ел, към Даниел, заразявам се с тяхното хладнокръвие. Аз съм част от звеното. Около мен са бойните ми другари. Ние с тях сме един механизъм, един организъм. Ако можеше и Базил да е тук... Само ако можеше вместо този малолетен вампир тук да е Базил... Но Базил сам си е виновен за всичко. Сам. Сам!

Вече не напирам наникъде. Марширувам.

Строят ни пълзи като танк напред.

Отначало ни е трудно - в това вещерско вариво не ни забелязват веднага. Но най-напред чуждите погледи се натъкват на черните прорези на нашите маски, после някой се прехвърля върху мраморните гладки чела и мраморните застинали къдрици, към прилепените една към друга устни и идеално правите носове, изсечени от камък.

Из тълпата се разнася шепот: „Безсмъртните... Безсмъртните...“. И тя се спира.

Когато водата е изстинала до нула градуса, тя може и още да не е замръзнала. Но ако сложиш в нея къс лед, процесът започва веднага и наоколо, сковавайки повърхността, се разпространява ледена броня.

Така и около нас плъзва хлад, замразявайки клошарите, търговците, работниците, пиратите, дилърите на какво ли не, крадците; всички тези неудачници. Те първо престават да шават, застиват, а после се притискат един към друг, отстъпвайки от нас във всички посоки, някак си се пресоват, макар и да изглежда, че не е възможно тълпата да стане по-плътна.

А ние се движим все по-бързо, разсичайки я надве - зад нас остава следа, прорез, който още дълго не зараства, сякаш хората се боят да стъпват там, където току-що сме стъпвали ние. „Безсмъртните“ - шепнат зад гърбовете ни.

В шепота им има раболепност и страх, но и омраза, и презрение. Майната им.

Замират разговорите в малките мръсни гостилници на първите етажи, където извадилите късмет посетители седят, плътно натъпкани, а останалите висят като гроздове по балконите, по чудо удържайки се да не паднат, и пийват безименна органика от очукани съдини.

Обрастват с опулени като на скариди очи раковините на колибите и колибките; техните обитатели излизат, изсипват се върху галериите и мостчетата, за да ни видят лично. Съпровождат ни с изплашени погледи, не могат да се откъснат от нас; всички трябва да узнаят къде отиваме.

Всички искат да узнаят за кого сме дошли.

- Наляво - командва Ел, гледайки комуникатора си.

- Наляво!

Завиваме към стълбичка, която се е вмъкнала между кабинет за вертикален масаж и салон за виртуален секс. На пътя ни застава някаква горила със сплескан нос, но Даниел го отхвърля встрани; онзи пада на пода и повече не се вдига.

- За петнайсетия сме - казва Ел.

Шепотът долита до петнайсетия етаж доста по-бързо, отколкото ние се катерим по скърцащите стълби, които се клатят така, сякаш сме маймуни върху лиани.

А там, горе, паниката вече се разпространява като пожар. Нищо, нека.

След като сме се изкачили, побягваме във верига по тесните надвиснали балкони покрай безброй кабини, колиби, клетки. Хората се пръскат настрани. Ние сритваме по-надалеч онези, които са се зазяпали или са вцепенени от ужас.

- По-бързо! - крещи Ел. - По-бързо!

Срещу нас изскача раздърпана девойка. Нахвърля се върху нас, някак глупаво протегнала ръце напред. Дланите й са омазани в нещо жълто.

- Вървете си! Вървете си! Не бива! Няма да ви пусна!

- Разкарай се, глупачко! Какво правиш?! - извиква й някакъв човек, дърпа я за роклята, опитвайки се да я отдалечи от нас. - Какво правиш?! Ти само...

- Направете път! - реве Даниел.

- Тя ни е нужна! - решава звеневият. - Задръжте я!

Антон изважда шокъра си и го тика в корема на девойката; тя пада като подкосена и не е в състояние да каже нищо повече. Човекът я зяпва недоверчиво, после изведнъж блъска Антон с двете си ръце в раменете - така че той счупва дистрофичната оградка на балкона и полита в пропастта.

- Тук... Това е някъде тук! - грачи звеневият.

След като изхвърля Антон, човекът изпада в апатия - веднага получава удар с шокър в ухото и се свлича като чувал. Надничам от балкона - Антон се е приземил два етажа по-долу върху някаква напречна греда. Показва ми вдигнат палец.

Спираме се при микроскопична закусвалня за юфка; продавачът се побира в заведението си само ако седи, някъде зад него се е сгушил готвачът; покрай барплот, направен за джуджета, има редица столчета с подрязани крачета, накрая, зад завеса - клозетът. Цялото помещение е с размера на лавка. Всичко е пред очите на съседите - няма къде да се скриеш. На стената до касата виси холограма: мъжага с розово гумено облекло, обтегнато по релефната му мускулатура. Очите му са гримирани, в устата му има лилава пура. Пурата дими и в зависимост от точката на гледане променя ъгъла на наклона си, недвусмислено надигайки се.

Чувствам, че ще ми прилошее.

Върху кафявото плешиво теме на ниския и набит готвач е татуирано с бели букви „Вземи ме“. Продавачът също е издокаран: целият е гримиран, езикът му е пробит с луминисцентна дрънкулка. Поглежда към Даниел и бавно прокарва намигащата обеца върху езика си по начервените си устни. Изглежда, не сме на точното място.

- Може даже да не сваляш маската - казва той. - Обичам анонимността. И не си сваляй ботушите... Те са толкова брутални.

- Тук ли? - обръща се към Ел Даниел. - Странно място за скуат³.

- Имаше сигнал - мръщи се звеневият, вторачил се в комуникатора си. - И тази жена...

И в този момент виждам иззад издърпаната завеса нечии кръгли очи, долавям сподавен писък, шепот... Отмествам Даниел, който засланя целия проход, свивам се надве и се промъквам покрай заинтригуваните педали с тяхната изстиваща юфка, добирам се до клозета...

- Ей! - извиква ми продавачът. - Ей, ей!

Отмествам завесата. Няма никого.

В кабинката човек може да се побере само клекнал. Стената зад клозетната чиния е цялата изписана с предложения за бърз и анонимен секс, снабдени с метрични данни, със сигурност преувеличени. Отляво някой умник е изрисувал анатомично достоверен член и го е обкръжил като фамилен герб с ленти с надраскани по тях абсолютно невъобразими мръсотии. Там, където започва думата „смучейки“, виждам миниатюрен дактилоскопичен сензор. Изобретателно.

Правя крачка назад и изритвам с бутонката си стената. Тя се къса като хартиена - зад нея има люк с подвижна стълба, водеща надолу.

- Насам! - Скачам пръв.

Още докато падам, чувам писък и знам: намерил съм ги. Сигналът е бил верен. Не са успели да избягат, не са успели. Облива ме адреналин. Ето това е ловът. Сега вече няма къде да се скриете, гадини.

Малка полутъмна стаичка, на пода - някаква пластмасова мебел, купчина парцали, приведена фигура... Чувствам как ми прилошава. Преди да успея да разгледам всичко, както трябва, стаята избухва, аз политам презглава, в очите ми има огнени кълба, дъхът ми секва. Веднага се претъркулвам и се хвърлям насляпо върху човека, напипвам шията му, после очите, натискам навътре. Вопъл.

Успявам да напипам шокъра си - като хващам хлъзгавата чужда китка, която вече се протяга към него - издърпвам го и го тиквам в меките части на тялото.

Ззз... Задържам повечко. Повечко. Ще полежиш, гад.

Отмятам омекналото тяло от себе си, подритвам го уморено.

И къде се дянаха всичките ми хора?

Разхвърлям чувалите кресла, изкарвам си върху тях това, което не съм си изкарал върху тялото. В дъното на стаята има дупка, скрита от дивана.

- Къде сте?!

Горе - ругатни, суматоха. Изглежда, на моите хора сега също им е разгорещено. Но за мен няма обратен път. Оправяйте се сами. До мен долита приглушен тънък писък. Чувствам, че още малко и ще попадна на гнездото.

В тази дупка може да има какво ли не. Случва се нарушителите да са въоръжени сериозно. Но не бива да чакам. Тук всяка секунда е от значение. Ако успеят да евакуират скуата, целият рейд ще е напразен.

Вдигам от пода човека чувал и го вкарвам в дупката пред себе си. Отвътре се чуват вопли. Чувалът се дърпа - някак недобре, конвулсивно. Замира. Издърпват го навътре. Още един вик - отчаян.

- Максим!

Аха, разбрали са, че са видели сметката на своя човек.

Все по-трудно ми е да дишам. Ребрата ме болят. Проверявам шокъра си. Той жужи тихо. Дупката е тясна като стомаха на питон. Трябва да се промъкна през този тунел! Да се промъкна, преди да се е свил и да ме е удушил...

Претъркулвам се - и се озовавам вътре, преди да успеят да разберат, че съм просто човек.

Напосоки раздавам удари на размитите силуети, сред които се озовавам. Те падат, придобивайки ясни очертания. Тънък задавен плач.

- Не бива!

- Стойте! Всички стойте, гадини! - И най-накрая изстрелвам изпитания ни девиз: - Забрави за смъртта!

И с тези думи като с истинско огнено клеймо ги изгарям, дамгосвам, парализирам ги всичките. Който се е мятал - застива. Който е ревал - стене. Сега знаят - това е краят.

Пускам осветлението. Е?!

Стая, боядисана в крещящи цветове - едната стена е яркожълта, другата - яркосиня; всичките са изрисувани с някакви завъртулки, сякаш ги е драскал идиот с нарушена координация. Кули, хора, държащи се за ръцете, облаци и слънце.

От мебелите - дюшеци. Семпло. И мястото е толкова малко, че няма какво да се диша. Как се е побрал толкова народ тук?

На пода лежат две жени и някакъв тип. Типът е тикнал нос в бутонките ми. Главата на една от жените е обкръжена като от ореол от зелена зловонна локва. Чувствам как към гърлото ми напира кисел сок.

Към стените са се притиснали още три девойки. Едната, синеока и с къса синя рокля, държи в ръце мяучещ вързоп. Втората - разкошна гримирана блондинка - все още притиска с ръка устата на момиче на година и половина с редки черни косици под розова шапчица. Момичето мучи нещо обидено изпод дланите си и се опитва да се измъкне, но не може -ръцете на майка му са се сковали като от конвулсия. От цялото му лице се виждат само очите - такива тесни като на майката. Последната от задържаните, червенокоса с хиляди дребни расти, крие зад себе си русо момче на три годинки. Момчето е насочило към мен глупава гологлава кукла с откъснат крак, държи я така, сякаш е оръжие. Гледай ти, кукла... На битака ли са я изровили, или от някой антиквар? Куклата се опитва да насочи към мен своя зловещо смислен поглед и боботи:

- Нека да играем на гоненица. Само че си искам обратно крака! Иначе как ще бягам от теб? Върни ми крака и нека да играем! Става ли?

Останалите мълчат. Тогава отново се обаждам аз:

- Проверка на сигнал. Вие сте заподозрени в укриване на незаконородени. Ще проведем ДНК тест. Ако децата са регистрирани, няма от какво да се боите.

Казвам „ние“, макар че все още само аз съм тук.

- Мамо! Всичко е наред, държа го на мушката! - заявява момченцето, излизайки напред.

Жената започва да вие:

- Не бива... Не бива...

- Вие няма от какво да се боите - усмихвам се аз.

Поглеждам ги и знам, че лъжа. Точно те трябва да треперят от страх - защото са виновни. Тестът само ще потвърди онова, което и без това си личи по очите им.

Единствено от всички тях не се бои момченцето. Защо? Нима не са го плашили с Безсмъртните?

- Вие! - кимам към раздърпаната синеока девойка със синята рокля и бебето в ръцете. -Елате тук.

- Ще поиграем ли на гоненица? Само че ми върни крака... Иначе как ще бягам? - нарежда куклата, гледайки ме.

Преграждам единствения изход; сега никой не може да избяга оттук - нито те, нито куклата, нито аз; а така отчаяно ми се иска да избягам от тази притискаща ме отвсякъде кутия!

Като хипнотизирана, девойката със синята рокля послушно прави крачка напред. Човек може да се удави в сините й очи. Момченцето млъква - може би заспива.

- Ръката.

Неловко удържайки пъхтящото бебе, тя освобождава дланта си и ми я подава - някак стеснително, сякаш се надява на нещо. Хващам я като за ръкостискане. Леко прегъвам китката, намирам пулса й. Вадя скенера, притискам го. Тих мелодичен сигнал. Тон „Камбанка“. Сам съм го избирал от каталога със звуци. Обикновено разведрява атмосферата.

- Регистрация на бременността?

Девойката, сякаш опомнила се, се опитва да отдръпне ръка. Като че ли съм хванал някакво зверче, топло и чевръсто; то ми се е доверило заради глупостта си, а аз съм се вкопчил в него и сега му извивам шията, то се бие, чувствайки, че е загазило, но вече не може да се измъкне от хватката ми.

- Елизабет Дюри Седемдесет и три А. Не е регистрирана бременност - констатира скенерът след сверката с базата данни.

- Детето ваше ли е? - Поглеждам девойката, без да пускам ръката й.

- Не... Да, мое е... Той... Това е тя... Това е момиче... - тя се обърква, заеква.

- Дайте я тук.

- Какво?

- Нужна ми е китката й.

- Няма да я дам!

Придърпвам я към себе си, разгръщам вързопчето. Вътре има подобно на гола сбръчкана маймунка червено човече. Наистина е момиче. Цялата е омазано в жълто. На месец, не на повече. Не е успяла да се крие дълго от нас.

- Не! Не!

Роклята на Елизабет Дюри се подмокря - откъм гърдите й плъзват настрани тъмни петна. Млякото й е тръгнало. Вярно, истинско животно. Пускам я. Хващам лапичката на маймунката и допирам скенера до нея.

Дзън-дзън! Камбанка. Някои от нашите са сложили на сигнализацията за приключване на ДНК сканирането тон „Гилотина“. Шегаджии.

- Да се провери регистрацията на детето.

- Искам да играя на гоненица! - капризно изисква еднокраката кукла.

- Мамо, нека да излезем оттук? Да отидем да се разходим!

- Тихо... Тихо, сине...

- Да се установи има ли родствена връзка с предишния образец.

- Пряка родствена връзка родител-дете.

- Той не ми харесва!

- Благодаря за сътрудничеството - кимам аз на девойката със синята рокля. - Сега вие -обръщам се към червенокосата.

Тя отстъпва от мен, клатейки глава и виейки. Тогава хващам за ръката хлапето й.

- Пусни ме! Пусни ме веднага!

- Да поиграем на гоненица? - изтърсва куклата.

И в този момент малката гадина се извърта и забива зъби в пръста ми!

- Остави ни на мира! - крещи ми момчето. - Върви си!

Виж го ти, до кръв. Изтръгвам му куклата и със замах я запращам на пода. Главата й отлита.

- Боли ме. Не бива така с мен - изрича разстроено главата с гласа на много възрастен човек; нещо не е наред с високоговорителите.

- Не! Защо го направи?! - крещи детето и протяга мръсните си нокти към лицето ми, надявайки се да го издраска.

Хващам го за яката и го разтърсвам във въздуха.

- Да не си посмял! Да не си посмял! - извива червенокосата. - Да не си посмял да го докосваш, нищожество!

Удържайки мятащото се момченце във въздуха, я отблъсквам с длан.

- Назад!

Камбанка.

- Да се провери регистрацията на детето!

- Детето не е регистрирано.

- Дай ми го! Дай си ми сина, гадино!

- Предупреждавам ви... Ще бъда принуден... Стой!

- Дай си ми сина, животно! Твар! Безродна твар!

- Какво каза?!

- Безродна гад!

- Повтори!

- Безродна...

Ззззз. Зз.

Мускулите и костите й сякаш за миг се сменят с вода и тя се пльосва като мях на пода. Дзън-дзън.

- Извинявайте... А ние... Ние можем ли да си ходим? - Синеоката девойка със синята рокля сякаш се пробужда.

- Не. Да се установи има ли родствена връзка с предишния образец.

- Но вие нали казахте...

- Казах - не! Да се установи! Има ли родствена връзка!

- Какво направи с моята мама?!

- Не се приближавай към мен, малка гадино!

- Мамо! Мамичко!

- Установена е пряка връзка дете-родител.

- Боли ме. Просто исках да си поиграя на гоненица.

- Но защо? Не разбирам - защо? - Това е синеоката с роклята.

- Длъжни сте да изчакате пристигането на командира на нашето звено.

- Защо? Защо? - Тя е съвсем объркана. Докосва гърдите си, оглежда дланта си. -Извинявайте... На мен млякото ми, изглежда... Толкова е неловко. Може би да се преоблека... Аз цялата...

- Вие сте нарушили Закона за Избора. Според четвърта точка на Закона сте безотговорен родител, вашето дете се смята за незаконородено.

- Но нали тя е съвсем мъничка... Аз исках... Просто не успях!

- Не мърдайте! Длъжни сме да изчакаме пристигането на командира на моето звено. Само той е упълномощен да ви направи инжекция съгласно законодателството.

- Инжекция? Искате да ми биете инжекция? Да ме заразите със старост?

- Вашата вина е установена. Спри да ревеш! Ти мъж ли си, или какво? Вашата вина е установена!

- Но аз... Но... Но нали...

И в този момент гримираната азиатка, която през цялото време е стояла мирно, сякаш са й извадили батерията, прави финт, който не съм очаквал от нея - с кратка засилка се врязва с рамо в една от стените и я отнася, като отлита заедно с нея в мрачната бездна. Дъщеря й нищичко не разбира - както и аз. Докретва на крака до зейналата пропаст и мърмори:

- Мамо? Мамо?

Усмихвам се широко.

Момиченцето пада на колене, после ляга по корем, готвейки се да се спусне в нищото с краката напред, сякаш слиза на пода от дивана. Едва успявам да я подхвана. Тя плаче.

- Пуснете ни...

- Боли ме. Просто исках...

- Млъквайте!

Притискайки дърпащото се момиченце към себе си, изритвам откъснатата глава на куклата като топка - и тя изчезва от кадъра. Хлапакът ме гледа така, сякаш съм самият сатана. Нищо, той не знае какво го очаква тепърва.

- Но той нали още не е дошъл, вашият началник? Пуснете ни! Моля ви, много ви моля! Ние няма да кажем, на никого няма да кажем, честна дума.

- Вие... Сте... Нарушили... Закона... За Избора! Вие!

- Мама? - пита ме малката; розовата шапчица е паднала над очите й.

- Умолявам ви... Но какво мога...

- Направили... Сте... Нелегално... Дете! А? Това!

- Всичко, каквото искате... Ако искате, аз...

- Значи... Ще... Ви... Бъде... Направена... Полагащата се... Инжекция!

- Вижте...

- А вашето... Дете... Ще... Ви... Бъде... Отнето!

- Но аз просто не успях! Исках, а не успях!

- Мен това не ме засяга!

- Умолявам ви! Заради нея... Заради момичето... Поне заради нея! Погледнете я!

- Слушай! Не мен не ми пука за теб и твоята маймуна, ясно ли е? Ти си нарушила Закона! Не знам нищо друго и не искам да знам! Ако не си могла да се сдържаш, да беше гълтала хапчета! Какво не ти достигаше? Какво?! За какво ти е дете! Млада! Завинаги! Здрава! Завинаги! Работи! Измъкни се от тази кал! Живей нормален живот! Целият свят е пред теб! Всички мъже са твои! За какво ти е тази маймуна?!

- Не говорете така, не говорете така!

- А ако не искаш да живееш като човек, живей като говедо! А говедото остарява! Говедото умира!

- Моля ви!

- Мам-ммо?!

- Няма какво да ми се молиш! Няма! Заради такива като теб край с Европа! Не разбираш ли? Ти не си забравила да се регистрираш. Изобщо не си смятала да го правиш. Мислела си, че няма да те намерим. Мислила си, че ще се забиеш в тези шубраци и ще можеш да седиш тук цял живот?! Е, намерихме те. Рано или късно ще намерим всички вас. Всички!

Тя вече нищо не говори, само ридае беззвучно.

Гледам я и чувствам как спазмите бавно отпускат лицето ми.

- Какво ще стане с момиченцето ми? С детенцето ми... - Тя пита не мен, а самата себе си.

- О! Плячка!

Гласът е на Ел. Обръщам се.

В отвора се вижда лицето на Аполон. Звеневият се промъква в стаята и отърсва дрехите си, след него пълзи още някой, като че ли Бернар.

- А при нас такова меле стана! Едвам се измъкнахме.

- Какво има тук при теб?

- Ето... Три деца, двете със сигурност са нелегални... Възрастни. Тези са нарушителите... А тези още не съм успял... Съпротивляваха се. Трябва да бъдат проверени. А, и една скочи.

Ел предпазливо се приближава към пробитата стена, поглежда в бездната.

- Не се виждат трупове. Жива е - значи ще я намерим. Ще повикам спецотряд, нека приберат сополанковците. А възрастните ще ги проверим още веднъж, за по-сигурно и с ултразвук, после на всеки по инжекция - и готово. Ще ги държиш ли да не се дърпат? Бернар, наглеждай дребосъците!

Кимам. Искам само едно - най-накрая да се измъкна от тази хралупа, да престане главата ми да се опира в тавана, а раменете - в стените. Но кимам.

Ел вдига роклята на падналата на пода червенокоса с плитчиците, допира ултразвуковия скенер до нея; на картинката има някаква амеба. О, тази на всичкото отгоре е и бременна. Значи и таткото е загазил. За издирване - и всичко както си му е редът.

Предавам момиченцето („Мамо? Мамо?“) на Бернар, той хваща за врата беснеещото хлапе, притиска с длан устата на теснооката. Той е прав - какъв смисъл има да се церемоним с тях?

А сега инжекциите. Ръцете ми леко треперят и за да потисна това треперене, се вкопчвам в китките на девойката с мократа рокля толкова силно, че й правя синини. Но тя, изглежда, дори не чувства това.

- Вие нали сте началникът? - Сините очи поглеждат умолително Ел в пустите му зеници, докато той допира до китката й инжектора и натиска бутона. - Кажете, нали няма да направите нищо на момичето ми? Кажете...

Звеневият ни само изхъмква.