Бъдеще

Глава XX МОРЕ

Не знам дали сега е сутрин, или вечер. Пердетата са дръпнати, но зад тях има само стена, евтини тапети. В тъмнината светят цифрите на брояча за поминутното заплащане на стаята. Не посочват прекараното от нас тук време в часове; броячът показва 1276, после последната цифра с тихо щракане се сменя на 7. Хиляда двеста седемдесет и седем минути с Анели, която съм взел на кредит от Барселона. Колко е това? Скоро ще стане денонощие, струва ми се.

Замерям с възглавницата брояча. Тя скрива червената светлина, затъква и задушава тиктакането. Ето така.

Става тъмно и тихо. В съседните стаички няма никого - цените тук са както в Европа, на местните голтаци такава любов не им е по джоба. А аз мога да си го позволя - и едва ли е възможно да измисля по-добър начин да профукам заплатата си.

- Не можем да останем тук вечно - казва ми Анели. - Защо не ме слушаш?

- Ела тук - отговарям й аз.

Анели на допир: отначалото е напрегната като пружина, тялото й спори с мен; после -когато я покривам с целувките си - омеква, решимостта й да стане, да се облече, да отиде някъде (Къде? За какво?) отминава. Моите докосвания премахват спазмите, тя забравя какво е искала току-що и започва да желае това, което искам аз. Тук нищо не може да се обясни с биологията; работата навярно е във физиката - или микрогравитация, или магнетизъм, или статично електричество привлича коленете ми към нейните колене, моите гърди към нейните, моите длани към нейните. Необходимо ни е да се докосваме с всичко и разкъсването на това докосване е болезнено. Физиката учи, че ако се поднесат атомите на различни тела достатъчно близо, те могат да влязат във взаимодействие и двете тела да станат едно. Лягам върху Анели - устни към устни, бедра към бедра, гърди към гърди - и се насочвам към вътрешността й.

Тя ми се открива веднага отгоре и отдолу, ние се съединяваме един с друг и образуваме безкрайност. И отново всичко е различно - не като в щурмовия първи път, не като в безкрайния и изтощителен втори, не като в бавния предпазлив трети. Сега се съчетаваме, сливаме се. В тъмнината няма очертания, и на нас ни остават само докосванията, плъзгането, гъделичкането, галенето и нарастващият сърбеж на плътта, слепите облизвания, драскания и ухапвания, триенето и желаната болка. Треската. Шепотът - умоляващ жален, подканващ Нея я няма, мен също; ние крещим синхронно, дишаме синхронно, пулсът ни се синхронизира. Когато действам неловко и случайно се разпадаме, Анели изпада в паника: „Не-не-не-не-не-не!“ - и сама ми помага по-бързо да се върна в нея. Пръстите й се опитват да обхванат задника ми, натискат ме толкова дълбоко, колкото е възможно, държат ме там -„Остани!“ - и без да ми позволява повече да се движа, тя се разперва, търка се в мен, движи се в ритъма ми по женски неумело. Мисли си, че така може да бъде по-близо до мен. После това й става малко, тя иска да се слеем още повече, още по-сигурно и отчаяно, пръстът й напипва струящата пот в улея между двете ми половини, първо ме гали и изведнъж се врязва в мен, право вътре; аз се дърпам - закачен на кукичка - но другата ръка на Анели прегръща тила ми, притиска лицето ми към своето с внезапна сила и се смее през стоновете си. И за да я накажа, аз й отвръщам по същия начин - но по-яростно, настойчиво. Тя нечуто извиква. Хващам обръснатата й глава, вкарвам пръсти в устата й. И така, сраснали се с корените си един в друг, вече лишени от подвижност, ние стенем, борим се, раздразваме се взаимно. Анели свършва първа - и тя повече не се нуждае от това, любовната краста е отстъпила, сега тя чувства всичко прекомерно - но аз не я оставям, докато не получа своето. И вече я изтезавам, изтезавам - докато нейната болка не изгаря най-накрая и мен.

Ние се просваме, контузени или убити, нашите откъснати крайници са разхвърляни по черния под, нощта е нашето одеяло. Шумоли климатикът, потта изстива и охлажда изтънялата ни кожа, щракането на платените минути от моя живот не се чува зад атлазената бордейна възглавница, аз разбирам, че съм спрял времето.

После Анели ме хваща за ръката, ние заспиваме и ни се присънва как отново и отново се занимаваме с любов, упорито и безплодно опитвайки се да станем едно същество.

Буди ме пулсът на брояча; вече през клепачите виждам заревото на цифрите. Отварям очи против волята си. Анели седи в леглото, гледа към мен. Силуетът й е очертан в червено. Изминали са още дявол знае колко минути.

- Стомахът ми се свива от глад - казва тя.

- Добре - предавам се аз. - Да отидем да се поразходим.

Плащам сметката - няма значение колко е. Изтичваме навън.

И отново вървим, хванати за ръце. Лавираме между телата - бели, жълти, черни, полуголи и прикрити с всевъзможни парцали.

Още от попадането ми в Барселона ме е преследвала вонята на застояла пот. Сега тя е изчезнала. Разбрал съм, че тълпата си има свой особен аромат, примесен с подправки, масла и човешки изпарения. Той е тръпчив и силен, остър и непривичен за мен - в Европа не е прието да имаш миризма - но не може да се нарече неприятен или отблъскващ. Той е естествен - следователно с него се свиква. И аз свиквам бързо.

За вечеря си взимаме пластмасова кофичка с пържени скариди и бира от водорасли.

- В Европа тези скариди биха стрували цяло състояние! - Анели неприлично мляска, изтрива течащата по нея мазнина с опакото на дланта си, усмихва се. - А тук са грошове! По вашите мерки, разбира се...

- При вас всичко е толкова евтино, защото всичко е крадено - сдържано обяснявам аз. -Живеят от нашите помощи и на всичкото отгоре отмъкват всичко, до което се докопат!

- Така ви се пада, буржоа! Обещали сте на хората хубав живот, а сами сте ги затворили в утайник!

- Нищо не сме обещавали!

- Разбира се! Постоянно се чува: най-хуманната държава, най-справедливото общество, безсмъртие за всеки, щастие на входа! Нищо чудно, че тук се изсипват хора от целия свят! Ако не ги лъжехте, тези хора щяха да си стоят вкъщи!

- Добре, добре! Какво взе от кофичката? Аз също искам!

В едната посока през немислимата блъсканица се промъква китайско карнавално шествие с огромен композитен дракон, който плава над хората, бавно местейки насам-натам боядисаната си глава и мигайки със зелените си лампички; съпровожда го някаква сган, удряща гонгове и тъпани. От другата посока, срещу карнавала, се движи погребално шествие - покойникът, загърнат в бял саван, е в носилка, подир тялото крачи молла, напяваш нещо вяло и зловещо, по-нататък следва ескорт от ридаещи жени с ямурлуци и неми навъсени брадатковци с халати.

Изглежда, сякаш сега двете колони ще се сблъскат и ще настъпи взаимна анихилация; как изобщо могат да съжителстват тук, в едно и също измерение? Тъпаните заглушават моллата и женските оплаквания, драконовата паст надвисва над човека в парцала и само чакам: кога ще го глътне! А скърбящите ще се нахвърлят с юмруци върху празнуващите - ще има касапница... Но те мирно се разминават, драконът не докосва мъртвеца, гонговете аранжират пеенето на моллата, китайците се кланят на арабите и всяка от процесиите продължава нататък, в противоположната посока, пробива си път през тълпата, затопля онези, които току-що е изстудил мъртвецът, и напомня на всички веселящи се какъв ще е неизбежният край на живота им.

- Да отидем на море! - вика ми Анели.

- На море?

- Разбира се! Тук има огромно пристанище и крайбрежна - знаеш ли каква!

Излизаме от хангара и се издигаме, едвам успокояваме дишането си, на двайсет и някое ниво; старата, изконна Барселона не се вижда оттук, прибрана е в метален калъф. Тук са само разноцветните стълбове цилиндри, показното щастие на безоблачна Европа, фар, към който се стремят претърпелите корабокрушение от всички океани.

Макар че пътят до пристанището не е малко, така и повече не се опитват да ни ограбят.

- Трябва да се държим по-надалеч от кулите - инструктира ме Анели. - И изобщо добре е да се знае в кой район кой управлява. Къде са паките, къде - индийците, къде - руснаците, къде - китайците, къде - сенегалците... А още по-добре - и името на главатаря им. Винаги можеш да се договориш с някого. Та тук живеят нормални хора, а не някакви варвари!

- Да, тук при вас политиката е по-чиста от нашата - казвам й. - Международни конфликти на всеки квадратен метър. Някакъв Вавилон!

- Не можеш да си представиш какво е! - подхваща тя. - Китайците и индийците - пак добре, но тук има такива квартали... - Ето, в тази кула провъзгласиха независима Палестина, а в онази, синята, има асирийски квартал. Чувал ли си за Асирия? А аз не знаех нищо за нея, докато случайно не се изгубих там. На картата на света няма такава държава вече от хиляди години - само тук, в Барса, я има. Намира се право под Съветския съюз и над Руската империя. Там на всеки етаж има по едно правителство в изгнание. Един познат лъжеше, че е видял посолство на Атлантида. Влязъл, даже му направили виза и му сменили парите с някакви обвивки от бонбони!

Скаридите свършват точно в момента, в който се добираме до пристанището. Морето се плиска към нас; заобикаляме закриващата го яркооранжева кула - и ето че то изпълва цялото ни полезрение. Претъпканата търговска улица с безброй сергии - търгуващи с кокаин, семки, транссексуални проститутки, шишчета, национални носии и огнестрелно оръжие - се издига на стотина метра над водната повърхност Зад нея има стена до небесата, композитните канари на гигаполиса.

Странно е да се види място, където земята свършва.

Бил съм при морето и по-рано. Обикновено то прилича на оризови ниви или на венецианските канали - цялото изпълнено със селскостопански платформи. Целият океан е една градина, в която човечеството си развъжда всякаква храна: тук сьомга, там мекотели, там планктон.

Но сега пред мен се открива огромна пустош. Никой няма да тръгне да строи тук морски платформи - местните банди ще разграбят всяка ферма още в първия ден. Край брега гъмжи от промишлени съдове и рибарски лодки, но хоризонтът е чист.

И въздухът тук е съвсем друг.

Сякаш не е въздух, а хелий. Поемаш два балона от него в гърдите си и можеш да летиш.

Изгонваме от огъната пейка някаква малолетна хулиганка и сядаме с лице към синевата. Бризът гали лицата ни. Слънчевите лъчи нагряват композита, от който са излети петстотин седемдесет и шестте еднакви кули на новия град. И някъде в неговите подземия живее старият град, който...

- Е, и как ти се струва Барса? - присвива очи срещу слънцето Анели. - Истински ад, а?

Обръсната до кожа, тя ми изглежда необичайно крехка, чуплива - и още моя собствена, нали аз я бях направил такава... каквато би могла да стане моя. Наша.

Не, моите мисли за това да получа работа в резервата Фиорентина, да стана страж на своите детски спомени, да замъкна в този хербарий Анели и в неработните часове на парка да си играя с нея на Адам и Ева, са мечти на малоумник. Един ден, след като не се явя на повикване, ще ме намерят и ще ме изправят пред трибунала на Фалангата и тогава...

Черна зала, кръг от маски, кастриране и раздробител; ще се превърна в компост, а моето място в звеното ще се заеме от стажант, когото бързо ще научат на всичко. Но Барселона...

Безсмъртните няма да се доберат дотук. Тук можем да се укрием така, че никога да не ни намерят. Аз съм живял в Европа, ваксиниран съм срещу старостта, Анели също. Не ни заплашват нито остаряване, нито смърт. На първо време наш дом би могъл да стане апартаментът на Радж... А по нататък - кой знае? - може да се сдобием с истински дом и истински живот?

Барселона. Клоака. Карнавал. Шум. Опасност. Живот.

Всичко, което трябва да направя, е да взема раницата си с комплекта палачески принадлежности и да ги запратя още веднага в морето. След няколко секунди тя ще пльосне във водата, приборите ще се завъртят и аз вече няма да бъда Седемстотин и седемнайсети. Мога да стана Ежен, а мога и да си остана Ян.

- Барса? - пробвам на вкус името на нашия дом.

- Барса! - поглежда ме палаво Анели. - Какво ще кажеш?

Широката й тениска плющи на вятъра, ту прилепва и обрисува линиите й, ту се издува и ги заличава. Анели гледа отегчено изцапаните си с масло ръце.

- Слушай! Нали си носиш униформата? Тя е черна, нали? На нея нищо няма да си личи.

Може ли да си избърша ръцете? Само веднъж! Бързо!

Тя се протяга към раницата ми, аз я хващам за китката и поклащам глава в знак на отрицание. Изсумтява и се извръща. Слънцето се скрива зад облак. Неловко ми е. Барселона - това си ти, Анели.

- В Русия има една странна болест. От нея в гърлото се образува налеп и заболелият се задъхва. Остава му все по-малко въздух, докато не умре.

- Не променяй темата! - казва ми тя строго.

- Лекуват я с едно странно нещо - продължавам аз. - Сребърна тръбичка. Налепът се бои от среброто. Лекарят мушка в гърлото на болния малката сребърна тръбичка и той диша през нея, докато не победи болестта.

Анели не ме прекъсва.

- Ти си моята сребърна тръбичка. С теб започнах да дишам.

Тя ми се усмихва, полуобьрната, после се навежда и ме целува по устните.

А след това си избърсва ръцете в панталоните ми.

- Ти си поет, а?

- Извинявай. Дрънкам всякакви глупости. Идио...

Но тя отново ме целува.

- Оправяй се. Не ми се иска да се задъхваш.

- Как мислиш, дали бихме могли да поживеем у Радж? - казвам това сякаш на нищото, сякаш на морето.

- Ти какво, да дезертираш ли се каниш?

Свивам рамене.

- Няма да можеш! - уверено казва тя.

- И защо?

- Та ти се боиш дори да си изцапаш униформата! - цъка с език Анели. - Мислиш ли, че съм глупачка? Сега си в почивка и си се размечтал. А ако те призоват на служба, веднага ще козируваш. Какво, не е ли така?

Не знам. Не знам как е.

- Искам да бъда с теб.

- Детска градина. - Тя ме потупва по рамото. - Направо ясли.

- Какво?

- Ти си глупав. Даже е странно.

Бъркам в раницата си и изваждам оттам дрехата.

- На - казвам й. - Избърши си ръцете. Моля те.

- Няма нужда от жертви - усмихва се тя. - Скрий я, докато не са ти размазали физиономията. Хората тук имат алергия към вашата униформа.

- Искам да остана. В Барселона. С теб.

- Ето това вече са абсолютни глупости.

- Можем да поживеем у Радж - твърдя аз. - Можем да си вземем квартира... Кътче... Може да е близо до майка ти... Ще намеря някаква работа. Охрана или... И... Радж може да ми намери нещо или с онази идея на Хему... Няма значение. Просто не искам да се връщам там. Трябва да съм с теб... - Крия очите си, горещо ми е, срамувам се, не мога да си затворя устата.

Тя изпълва себе си с хелий. Замижава. Пресича бърборенето ми.

- Как е пълното ти име?

-Ян.

- Пълното. С идентификатора.

Това ми се удава трудно. В концлагерната публична баня се чувствах по-малко гол, отколкото в тази минута, когато ми се налага да изрека за пръв път от дълго време на глас пълното си име. Но аз съм длъжен да се разголя наистина пред нея, загцото иначе тя няма да ми повярва, няма да повярва в мен. Това е изпитание.

- Ян. Нахгигал. Две Те.

- Нах-те-гал? Н-А-Х-Т-Е-Г-А-Л?

- С „и“. Нахгигал. „Славей“ на немски. И още е имало такава нацистка дивизия. Падна ми се по разпределение, когато ме уволняваха.

- Красота! Много ти отива! - Анели скача от пейката, пъхва ръце в джобовете на панталона, тръгва нанякъде.

- Къде отиваш? - Налага ми се да я догонвам.

- Имам дълг - отговаря тя. - Искам да ти го върна.

Настигам я при комуникационния терминал - яркозелен, в дебел антивандалски корпус. Европа е сложила такива в образцово показните куклени къщички, за да могат най-умните диваци да се интегрират в общото информационно пространство и да се приобщят към прекрасното. Обикновеният комуникатор тук е лукс...

- Запитване за търсене на членове на семейство - казва Анели.

- Какво правиш?

- Идентифицирайте се - иска терминалът.

- Анели Валии Двайсет и едно Пе - ясно произнася тя, преди аз да успея да разбера какво става.

- Прието. За чие име искате да осъществите запитването?

- Търсене на родители. На името на Ян Нахгигал Две Те.

- Защо? Какво правиш?! - Хващам я за ръката, отдръпвам я от терминала; пронизва ме студ, пред очите ми притъмнява, сърцето ми препуска. - Защо?! Аз не съм те молил! И защо се представи?!

- Запитването се изпълнява.

- Ти не можеш да търсиш от свое име. На теб ти е забранено да узнаваш каквото и да било за родителите ти. Аз ти помагам.

- Защо? Аз не искам да знам нищо за тях! Тях ги няма! Защо се излагаш на опасност?! Те може да разберат, че не си умряла!

- Това е Барселона! - Анели ми прави физиономия. - Нека опитат да ме измъкнат оттук!

- Ян Нахгигал Две Те - казва терминалът. - Резултати от търсенето. Личността на бащата не е установена. Майка - Ана...

Длъжен съм да дам команда „Отмяна!“ - но сухият ми език е прилепнал към гръкляна; този проклет зелен нисък стълб, груб идол на вандалите, се е превърнал в истински оракул, Господ говори с мен от гръдта на композита.

- Грешка.

Екранът примигва и угасва, терминалът се презарежда. А моите неврони вече са враснали в неговите микросхеми и аз също излизам от строя. Парализиран, се опитвам да вдишам.

- Направи го още веднъж! То вече беше започнало да говори!

- Анели Валии Двайсет и едно Пе. Запитване за търсене на членове на семейството. Ян Нахгигал Две Те.

- Запитването се изпълнява... Ян Нахгигал Две Те. Резултат от търсенето: личността на бащата не е установена. Майка... Грешка.

И той отново претърпява инсулт, следва безпомощното мигане, зануляването и забравата.

- Не разбирам. Не разбирам! - Млатя по екрана с юмрук, но терминалът е защитен срещу такива като мен.

- Нека да опитаме още веднъж...

- Млъкни!

Тя млъква и тогава аз чувам жужене. Вибрация. В раницата ми. Повикване. Повикване. Да го вземат дяволите, който и да е там! Заври се в задника си! В задника! Поглеждам.

Ерих Шрайер. Лично. Захвърлям комуникатора обратно вътре. Стоя пред онемелия зелен идол, шията ми е схваната, главата ми всеки момент ще се пръсне, юмруците ми са стиснати, кокалчетата са ожулени, бум-бум-бум...

-Ян?

- Да се махаме. Да се махаме оттук! - На прощаване изритвам терминала с бутонката си; той си стои на мястото като истуканите от остров Пасха.

Тръгваме, а комуникаторът продължава да звъни, да звъни, да жужи в раницата ми, да ме притеснява, да бучи като насекомо, да ми действа на нервите. Не, господин сенатор. Извинявайте. Каквото и да искате от мен този път...

Какво?

Не може да са ви доложили толкова бързо, че момичето на Рокамора, което съм убил и пуснал през раздробителя, прави запитвания към базите данни от Барселона. Не може, нали? Коя е тя в края на краищата? Просто досадна грапавина върху един от милионите детайли на безупречно работещия механизъм, който вие управлявате! Всичко е заради мен и моята параноя - да си мисля, че Анели е нужна и на някого другиш, освен на мен...

Комуникаторът продължава да звъни, натрапчива гадост.

- Виж! - Анели засланя очи от слънцето, посочва нагоре. - Не там! Ей там, зад кулите! Високо!

Мазна черна точка. Още една. И още. И още. Далечен утробен вой.

- Какво е това?

- Турболети. Транспортни.

Тлъсти пури с дребни крилца. В града рядко се забелязват такива. Не черни, а тъмносини с бели цифри на бордовете. Известна разцветка.

- Оттук не се вижда нищо. Да се приближим, а?

Те се спускат - един след друг, десет, двайсет - приземяват се между пъстрите металически кули; тежки машини с малки крилца, безоки и дебелокраки. Разпознавам ги. Щурмовите отряди на полицията. Тълпата се разпръсква.

- Край. Повече не можем да се приближим.

- Какво ли търсят тук?

Комуникаторът с прерязани гласни струни все още се друса на дъното на раницата ми, не може да се успокои. Едва доловимите вибрации се разпръскват по тъканите, по моите тъкани.

Отварят се люковете трапове, от бременните летящи твари се раждат сини лъскави личинки, оттук изглеждащи малки; строяват се в редица, образуват кръг, после двоен кръг. Стотици са, може би са хиляда.

Тълпата се намагнетизира - заредена със страх и любопитво, тя първо се разтича встрани, но после се стабилизира и започва да се сгъстява. Ехото се носи от епицентъра към покрайнините и само след минута до нас достига:

- Полиция. Полиция. Полиция. Полиция.

- Какво се е случило? Каква е тази операция? - питам го аз.

Ехото повтаря въпроса ми и прехвърляйки се от един език на друг, го отнася някъде в най-гъстото струпване от глави, за да се върне след известно време с отговор:

- Разправят, че президентът на Панамерика лети към нас. Мендес. Заедно с нашия, европейския.

- Какво? Защо?

- Виж в новините - моли ме Анели.

Принуден съм да взема комуникатора в ръка и да откажа повикването на Шрайер, за да прослушам последните новини.

„Господин Мендес е изказал желанието си да посети територията на Барселонския муниципалитет в хода на преговорите с президента на Единна Европа Салвадор Карвальо. Молбата е била изказана в отговор на забележка на президента Карвальо относно хуманността на мерките за граничен контрол по периметъра на така наречената Стофутова стена, която отделя Панамерика от южноамериканския континент...“

- Какво обясняват там? - взира се в мен чернокож туарег с къдрава прошарена брада.

- Той просто иска да натика носа ни в собствените ни лайна. Приятелско посещение -обяснявам аз. - Карвальо го упреква за касапницата покрай стената, а Мендес му отвръща: да отидем в Барселона, братко, и да видим какви се вършат под носа ви.

- Виж ти! Разправят, че Мендес сега ще му даде на нашия да се разбере! - споделя туарегът с всеки, с когото се сблъска.

- Това е шанс! - Анели, изглежда, е зарадвана.

- Шанс?

- Какво виждаш обикновено в новините, когато стане въпрос за Барселона? Разправи, плантации за псилоцибин, тунели на контрабандисти, които се опитват да се доберат до скъпоценната ви вода! А всичко останало като че ли тук го няма! Та ние сме страната на поголовното щастие!

- И ти смяташ, че сега специално заради Мендес всички канали ще хукнат да хвалят вашия блажен оазис? Не ме разсмивай!

- Смятам, че Мендес може за един ден да промени това, пред което европейските дъртаци си затварят очите вече от сто години! Това, че няма никаква Единна Европа! Че има затвор за осъдените - и го има вашия лайнян Олимп! Че цялото това шибано равенство, което през цялото време тикат пред камерите, е пълна глупост! Ето това трябва да им покажат, а не че хората минават улицата на червено!

- Няма да има нищо такова - казвам уверено. - Няма да му дадат да направи и крачка. Виж колко полиция има.

Качваме се до надвисналия над земята травелатор, промъкваме се между пакистанските търговци, както ни падне; тук сме като зверове на водопой, нямаме време да си спомняме за нашата война.

От травелатора изгледът към площада на петстотинте кули е по-хубав; синята окръжност се разтяга встрани, допира се до човешкия рояк и леко го притиска, разгонва го. В пустотата по средата кацат нови турболети, навън се изсипват пластмасови войничета, строяват се в редици, вливат се във верига, която се разширява все повече и повече, включвайки нови звена.

- Въпреки това няма да им стигнат силите, за да задушат цялата Барса - упорства Анели.

- Ти не познаваш Беринг.

Още десетина турболета увисват над Барселона. Високоговорителите увещават гражданите, молят ги да си останат у дома.

- Това е нашият дом! - крещи някой от тълпата. - Разкарайте се вие!

Ехото от воя на турбините се разлива из града на мечтите, наводнява го и от всички пукнатини навън изпълзяват навъсените обитатели на пременените куклени небостъргачи. Мръсните ручеи се вливат в неспокойното кафяво море, в средата на което е обрамченото в синьо парче суша.

Но жителите на копторите се качват тук не за да се сблъскат с полицията; онзи, който крещеше, засега е самотен. Те се приближават към мълчаливите полицаи в пластмасови доспехи така, както индианците са вървели към окованите в ризници конквистадори, слизащи от огромните галеони с бели платна - от любопитство.

Над тълпата се реят телевизионни дронове, зад двойния кръг сноват репортери, без да се осмеляват да влязат сред народа, и снимат иззад сините широки гърбове и кръглите матови шлемове.

- Ето го! Ето там лети! - раздвижва се морето, тръгва вълна от вдигнати ръце.

Иззад искрящите кули изплава величав бял съд, ескортиран от маневрени малки турболети.

- Мамка му! - възхитено шепнат хора на триста различни езика. И още как. Такива важни птици тук по-рано не са се показвали.

Белият въздушен кораб застива в небето, а после бавно се снижава точно към средата на приготвената за него площадка. Отваря се вратата, изкарва се трап и дребничкият президент на Панамерика маха с ръката си - кибритена клечка, на кафявото напрегнато море. Наоколо не се вижда дори охрана - само журналисти, журналисти, журналисти.

След него на трапа се появява още една фигурка - навярно нашият Карвальо.

На земята се суетят помощници, операторът насочва камерата към Мендес - и внезапно над отцепения от полицията площад се появява негова проекция, изтъкана от въздух и лазерни лъчи. Огромен триизмерен бюст - главата и раменете. Мендес се усмихва ослепително и гърми от надвисналите над тълпата високоговорители:

- Приятели! Благодаря ви, че ми позволихте да намина при вас на гости.

Паките се споглеждат, почесват четината си и наместват висящите от коланите криви ножове.

- Когато европейските ми приятели ме поканят при себе си, обикновено виждам само

Лондон или Париж. Но аз съм любопитен и неспокоен човек. Нека да видим нещо ново, помолих ги. Нека да наминем към Барселона! Но кой знае защо моят приятел Салвадор започна да ме разубеждава. В Барселона няма какво да се прави, каза ми той. Съгласни ли сте с това!

- Хитра твар е този задник Карвальо! - бухти човек с чалма.

- А на мен ми се искаше да дойда тук. Да се запозная с вас. Само че ако мислите, че така ще си стърча тук, на трапа, слабо ме познавате! - И Мендес започва да се спуска надолу по стъпалата.

- Смел човек, мамка му - подсмърча едноок пак с разпран джоб.

Втората фигура остава залепена за трапа - Карвальо не бърза да влезе в клетката с тигрите.

Камерите се обръщат, за да задържат в кадър движещия се към хората президент. След като се добира до земята, Мендес - това се вика номер! - наистина тръгва към отбранителната линия на полицията. Огромни чернокожи с черни костюми и слънчеви очила правят кръг около него - и всички заедно разкъсват полицейския кордон. Журналистите, превъзмогвайки ужаса си, се плъзват след него. Чудо - човешкото море се отдръпва пред безумеца и той, като Мойсей, стъпва върху сушата.

- Вие навярно знаете, че ние с моя приятел Салвадор се придържаме към различни мнения за това как да се процедира с безсмъртието. Аз съм републиканец, стар консерватор. Безсмъртието, ще ме попитате? Прекрасно нещо! Но нима има нещо по-важно от семейството? Любовта към децата? Възможността да ги отгледаш, да ги научиш на всичко, да ги люлееш на коленете си? Уважението към родителите ви, благодарение на които сте се появили на бял свят?

Тълпата боботи неразбираемо; а аз слушам Мендес с половин ухо, мислите ми са заети с друго. Искам да намеря още един информационен терминал. Да го намеря и да направя ново запитване за съдбата и местонахождението на моята майка, която се казва Ана. Да прегледам сто хиляди шибани зелени терминали, докато не намеря един работещ.

Ана?

Не помня. А и откъде да помня? Просто - мама.

- Човекът е самотен! - произнася Мендес. - И няма нищо по-лошо от самотата, ето какво мислим ние в Панамерика. А кой може да ни бъде по-близък от нашите родители и деца, братя и сестри? Само с тях ни е наистина хубаво. С тях и с любимите ни жени, мъже. Всички казват, че политиците баламосват обикновените хора - но аз самият съм обикновен човек и вярвам в ето такива прости негца. Да! На мен ми е лесно да живея, защото вярвам в разбираемите неща. Но Панамерика е страна на мношто мнения. Ние сме свободни и нас ни учат да уважаваме хората, които не мислят по същия начин като нас!

Вестта за визитата на Мендес наистина вече е достигнала до най-далечните краища и най-тъмните кътчета на двете Барселони - и вътрешната, и външната. Стълпотворението е невероятно - не му се вижда краят. Хората мълчат, вслушват се.

- Да, безсмъртието при нас струва пари. Да, не всички могат да си го позволят. Това е вярно. Панамерика също е пренаселена. Но нашата страна не е страна на всеобщото равенство, а страна на равните възможности. Всеки може да заработи за квота.

Изведнъж обемната проекция, огромният дубликат на държащия реч президент потреперва и примигва; през нея за миг прозира нещо друго - но ликът на Мендес веднага се връща.

Самият оратор, изглежда, не забелязва нищо.

- Но тук, в Европа, наричат нашата система грабителска. Да, моят приятел Салвадор така казва! И аз не споря - нас са ни учили да уважаваме чуждото мнение. Салвадор твърди, че европейската система е много по-справедлива, защото тя е основана на истинското равенство. При нас всички са равни, казва Салвадор, и всеки се ражда с право на безсмъртие!

Анели се размърдва. Народът се вълнува - смътният ромон е прераснал в глъчка. Думите на Мендес се превеждат на триста езика, хората обясняват на съседите си и става задушно като пред буря. Чувствам с кожата натрупващото се в атмосферата електричество и предусещам наближаващите гърмежи. Но Мендес, буревестникът, живее чрез тях.

- При вас, в Барселона, живеят обикновени хора. Такива като мен самия! Хора, които вярват в простички, разбираеми неща. Аз ви уважавам. Вие избирате истинското равенство. Вие избирате безсмъртието. Европа ви го дава. Вие имате това право и вие сте щастливи хора. Нали, Салвадор?

Най-накрая разбирам какво прави той. Шрайер ненапразно се опасяваше от него. Камерите се прехвърлят на президента Карвальо - почервенял, потен, ядосан.

- Аз... - започва Карвальо, но картината се разкъсва отново.

Карвальо се дезинтегрира и вместо него над народа се появява човек, застанал до искряща жълта стена. Човекът има лице, което ми е познато и непознато. А Анели го разпознава - и притиска устата си с ръка.

- Обичах едно момиче - изговаря тежко човекът. - А тя обичаше мен. Наричах я своя съпруга, а тя мен - свой съпруг. Това е просто и разбираемо нещо, господин президент Мендес. Това как обичате.

- Какво? Кой? - бучи тълпата.

- Моето момиче забременя. Какво по-разбираемо от това? Но не тя ми разказа за това. Не успя. Когато нашето бъдещо дете беше на няколко седмици, при нас нахлуха бандити. Вие сте чували за тях. В Европа бандитите действат под крилото на държавата. Наричат ги Безсмъртните.

Тълпата започва да реве - слято, многоезично. Поглеждам към Анели и я хващам за ръката.

- Анели! Чуй ме...

- Тези бандити дойдоха при нас през нощта. Те ни казаха, че сме нарушили Закона за Избора. Закона, който принуждава родителите да изберат или убийството на нероденото си дете, или самоубийството.

- Той е някъде тук - озадачено пъшка пакът с челмата. - Та това е „Омега-Тета“, жълтата!

Помощниците на Мендес са обърнали проектора и най-накрая изключват изображението, но Рокамора продължава да вещае от десетките реещи се над мръсното море полицейски турболети. Звукът се лее отвсякъде и отникъде, сякаш самите небеса говорят с хората.

- Според този Закон те можеха или да я принудят да направи аборт, или да й направят инжекция, която ще я превърне в старица и ще я погуби. Този закон са го писали човекоядци. Садисти и човекоядци. Но и той се оказа мек за Безсмъртните. Те направиха всичко по свой начин. Те изнасилиха жена ми и я убиха. Аз се спасих по чудо.

- Долу! - пищи някаква жена. И веднага звучен бас подхваща вика й:

- Долу! Долу Карвальо!

- Анели?! Анели!

- По чудо, казвам. По чудо! - Високоговорителите се изключват един след друг, но засега не успяват да изтребят напълно Рокамора. - Да, проклинам се за това, че останах жив! Трябваше да умра там. Да умра, за да може моята Анели да остане невредима. Длъжен бях-и не го направих. Опитах се да се договоря с тези убийци, да ги вразумя. Та ние сме в Европа! При нас има върховенство на закона!

Какво отговаря Ме иде с, как възразява Карвальо - хората не чуват това; инженерите са безсилни, тяхната техника е завладяна от Рокамора, той я е хакнал и си я е присвоил.

- Прости ми - шепне тя почти беззвучно. И ръката й се изплъзва.

- Анели! Не му вярвай!

Но тя изчезва в тълпата като вода в пясък.

- Долу Карвальо! До-лу! До-лу!

- И още нещо. Няма никакво равенство, господин Мендес. Това е мит. Пропаганда. Барселона преди много години беше отрязана от европейското водоснабдяване. Тези, които живеят тук, не могат да попаднат в истинската Европа, макар че са им обещали убежище.

- Долу Беринг!

- Анели! Анели, върни се! Умолявам те! Моля те! Къде си?!

Заглъхват всички високоговорители освен един - последния турболет, чийто екипаж изобщо не може да се справи с хакнатото оборудване, го прогонват по-надалеч - но ехото преразказва думите на Рокамора на всеки тук.

- Митовете са нужни, за да прикрият човекоядската система, господин Мендес. Аз се борех срещу тях и по-рано, преди да... Моята фамилия е Рокамора, хората ме познават! Посветил съм целия си живот на тази борба. Не й казвах кой съм. Исках да я предпазя. Но въпреки това моята Анели я наказаха - заради мен. А сега... Само да можех да я върна... Бих се отказал от всичко. Но те я убиха. Те не ми оставиха нищо друго. Долу Партията на безсмъртието! Долу лъжците!

- Анели?! Анели!

Обзема ме страх - никога няма да я намеря в тази блъсканица, в този град, в този живот. Горещо и студено ми е, в очите ми се лее киселина; отнели са ми моята сребърна тръбичка и мръсният налеп се увеличава, сгъстява се, обхваща гърлото ми; мислех си, че съм се излекувал, но се оказва, че просто съм дишал през нея, през моята Анели.

И в този момент се получава верижна реакция.

Милион, два милиона, три милиона гласа скандират в синхрон; и на тези хора им става твърде тясно с тяхната омраза. Тълпата се нагрява, разширява се, разплисква се и с някаква невъобразима лекота изяжда Мендес заедно с огромните му телохранители; като мехур се пръска двойният полицейски кордон, цунами забърсва небрежно кацналите на чуждата земя турболети, изпълва ги, троши ги, осакатява ги. Сините плувки на полицейските шлемове отначало се виждат в калните потоци, после ги отнасят нанякъде, влачат ги, потопяват ги.

Секунда преди момента, в който вече нищо няма да може да се направи, горделивият бял съд рязко и бързо се откъсва от мястото си, олюлява се и едва запазва равновесие; излетелите турболети кръжат, пръскат тълпата със сълзотворен газ, но на този народ вече му се е налагало да лее сълзи, няма никакъв ефект.

В тази каша вече не може да бъде намерен никой, нищо.

- Анели! - крещя аз, раздирайки гърлото си.

- Анели! - крещи от вертолета Рокам ора, преди най-накрая да му запушат устата.