Бъдеще

Глава XXIX РОКАМОРА

- Там имаше ли едно момиче? Късо подстригано? - кашля Рокамора на всяка дума. -Анели?

Би трябвало да го удуша още сега, но Петстотин и трети е изразходвал всичките ми сили. Твърде съм зает с онова, което е ръждясало, и с усилие осъзнавам - току-що съм убил безвъзвратно Петстотин и трети. Всичко между него и мен е приключено. Край на историята, продължила четвърт век - и то толкова кратък край.

А детето плаче.

Люлея я, приспивам я. На Рокамора му се налага да ме разтърсва, за да ми зададе глупавите си въпроси.

Той все още е в своя шлифер, по-шлям с два номера от размерите му; отслабнал е, изхабил се е - целият блясък се е изтрил от него, отлетял е. Но той е все още толкова млад, както и при първата ни среща. Почти момченце.

- Тя нали беше с вас в този скуат? Нали? Аз знам. Можете да ми се доверите, аз съм свой. Аз съм нейният съпруг...

- Съпруг? - питам го аз.

- Съпруг - отговаря твърдо той.

Не мога да я оставя никъде дори за секунда. Наоколо са само голият студен под и обезумелите скакалци.

- Тя нямаше съпруг. Беше сама.

- Ние се разделихме... За кратко. Заради глупост. Къде е тя?!

- Разделили сте се - кимам му аз, люлеейки плачещото дете; да можеше сега някой да полюлее мен. - За кратко. Може би си я изоставил?

Длъжен съм да изкрещя това, длъжен съм да го зашлевя с обвиненията си през лицето - но съм плиснал цялата си ярост в Петстотин и трети. Думите излизат тихо, безлично.

- Какво значение има за теб? - той се изправя. - Тя си отиде сама. Къде е тя? Знаеш ли, или не?!

- Може би си я изоставил, когато са я изнасилвали Безсмъртните? - питам аз.

- Тя ли ти каза това? Не вярвам!

- Може би си избягал, за да си спасиш жалката кожа? Може би тя така и не ти е простила това?

- Млъкни! - Той пристъпва към мен; но детето в ръцете ми му пречи да направи още една крачка и пречи на мен да удуша тази гнида. - Къде е тя?! Тя там ли беше?!

- А ти къде беше цяла година?

- Не е минала година! Десет месеца, по-малко! Аз я търсих! През цялото това време! Комуникаторът й беше изключен! Как иначе дая намеря?!

- Комуникаторът беше изключен, защото тя не искаше да я намираш. Ти не й беше нужен.

- Кой си ти, а? - Той пуска фенера на комуникатора, свети ми в лицето. - Кой си ти?!

- А и тя никога не ти е била нужна, нали? Ти просто си си играел с нея? Тя просто ти е напомняла някаква твоя стара приятелка, която е пукнала преди сто години? Тя ти е била нужна, а не Анели, нали?

Не виждам лицето му; в пълната тъмнина на тази стаичка комуникаторът в ръката му гори ярко като звезда. Скакалците с копнеж скачат върху тази студена звезда.

- Познавам ли те? - прогонвайки с ръка напастта, казва Рокамора. - Къде съм те виждал? От къде на къде тя ти е разказала това?

Воплите отвън не стихват. Някой удря по затворената врата; ние не помръдваме. Там има двайсет скуатъри, звено на Безсмъртните и двама полумъртви бойци; може да ни моли да влезе всеки от тях. Рулетка.

- Тя се нуждае от помощ! Тя е инжектирана! Тя е бременна! - Той прави още един опит.

- А ти какво, можеш ли да й помогнеш? - питам аз. - Може би имаш лекарство?

- Какво се е случило с нея?! Къде е тя?!

- Какво си се притеснил за нея? Може би това е било твоето дете? С твоето дете ли беше бременна?

- Какво ти влиза в работата? И какво значи - беше?!

Продължават да стържат по вратата - отчаяно, истерично. Женски глас; изглежда, това е Берта.

- ...моля...

- Кой е там? - питам аз вратата.

- ...аз! ... волите!

Разговорът ни не би трябвало да има свидетели. Но Берта... Берта...

- Какво правиш?! Та тук сега...

Късно е. Щракам ключалката. Вътре се изсипва Берта, като ризница обвила отвсякъде своя

Хенрих. Момчето плаче - живо е.

-Ян! Ти... Слава богу!

Трябва да се затвори, но в процепа като клин се врязва щурмова бутонка и не отстъпва, а след него се вмъква черно рамо.

- Вратата. Вратата! - крещя аз на вцепенения Рокамора. - Помогни ми, кретен!

Но той съобразява твърде бавно и черната фигура успява да се вмъкне при нас, в нашата стаичка три на три метра. Към лицето му е прилепен Аполон, но аз го познавам по пистолета - моя, малкия. Това е Ел.

Врязвам се във вратата с гръб - тя с хрущене застава на мястото си. Берта със своето момченце се плъзва по стената до пода, Хенрих пищи, моята дъщеря си дере гърлото. Ел в движение тика дулото в Рокамора. Добра реакция.

- Ръцете горе! - И крещи в комуникатора си: - Тук е Рокамора. Хванах Рокамора!

Онзи прави крачка назад, още една - стига до стената, опира се с гръб в нея и разтваря шлифера си; под него има широк черен колан с джобове, из които са разхвърляни омотани с проводници брикети. Рокамора бавно вдига ръце нагоре - в пръстите си държи нещо, наподобяващо гумичка за стискане.

- Хайде! - казва той. - Ако я опусна, от теб ще остане само мокро петно.

От всички нас. Ако това е наистина експлозив, е достатъчен, за да отнесе целия цех.

По външността на Ел не си личи, но съм сигурен, че сега се е изпотил. Аз съм се изпотил. Рокамора също се е изпотил.

- Да не си посмял! - казвам му аз.

- Ох, не бива! - плаче Берта. - Аз тук имам малко дете! Не бива!

- Ей, приятел! - Ел не сваля дулото от него. - Недей да нервничиш. Нищо няма да ти направя. Такива клечки като теб са нужни живи.

- Жив няма да ме хванете - клати глава Рокамора.

- Не бива! Не е нужно! Моля ви! - нарежда Берта.

- Какво става? Какво става при теб? - бучи нечий глас в комуникатора на Ел.

- Кажи там, че намерих Рокамора! И Нахгигал също е тук! Да, Ян! С детето! Плюс някаква жена с кърмаче!

- Нахгигал? - пита Рокамора. - Ян Нахгигал?

- Здрасти, Ел - казвам на Ел.

- Доложихме на командването! Дръж се! - съска комуникаторът.

- Сложи пистолета на пода! - надвиква комуникатора Рокамора. - Сложи го на пода, животно, или пускам. Едно...

- Не ти стиска!

Моето дете преминава в писък:

- Аааааа! Аааааа!

- Те така или иначе ще ме убият, след като ме дигитализират! По-добре така. Две!

- Добре, добре. Само че това няма да ти помогне... - Ел прикляка и оставя пистолета на пода.

- И кажи на своите, кажи им! Хайде! - Рокамора си играе с детонатора, сякаш наистина е гумичка за стискане.

- По-спокойно там! - крещи Ел в комуникатора. - Този психар целият е омотан с експлозив! Изчакайте с щурма!

- Петима заложници, две деца, Рокамора има бомба, прието - бучи комуникаторът.

- Подръж и моето. - Сядам до свилата се Берта. - Изобщо не мога да я успокоя. Хайде, не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.

Ел си играе на гледаница с Рокамора. Аз го прегръщам отзад, стискам го със стоманена хватка, дърпам го, събарям го на пода. Той рита с крака, Берта ридае, децата пищят, скакалците се носят насам-натам. Рокамора примигва смаяно, аз напипвам пистолета -лепкав, омазан - и с един удар приспивам Ел. После намирам в джоба му белезниците лента, стискам китките му и го настанявам като чувал в ъгъла.

- Нахгигал - повтаря тъпо Рокамора, наблюдавайки манипулациите ми. - Същият онзи Нахгигал. Героят от освобождаването на Барселона. Хилядник. Гадина.

- Слушай, ти! - Насочвам дулото към челото му - на половин метър е, но рискът така или иначе е твърде голям. - Да. Аз бях там. Бях в Барселона. Видях всичко. Чух. Аз отворих портата наистина. Но ги уби ти. Всичките петдесет милиона души. Накисна ги. Използва ги. Поведе ги към касапница. Аз бях там, когато ти подбуждаше...

- Лъжа! Исках да ги освободя! Те заслужаваха справедливост! Аз само...

- Бях там, когато лъжеше за Анели.

- Какво?!

- Когато се кълнеше в любовта си към нея, казваше, че мечтаеш всичко да се върне...

- Не лъжех! А на теб какво ти влиза в работата това? Кой си ти?! Къде е тя?

Аз мълча.

- Къде е тя?!

- Това за нашата Анели ли? - помага ми притихналата до момента Берта. - Умря тя. Умря при раждането, вече трети месец оттогава.

Рокамора въздъхва, смее се, хлипа.

- Какво?

- Ти само се успокой, не ни взривявай, става ли? Умря. Питай него, нали това е нейното дете. Обичаше ли Анели? Нали няма да погубиш детето й?

- Умряла е?

- Умря - признавам аз.

Ел се върти в ъгъла, бучи нещо.

- Защо детето й е у теб? - Рокамора прехвърля върху мен опулените си червени кълба. -Защо ти знаеш всичко за нея... Това си ти, нали? Ти си бил там с нея. Това й е от теб?

Пръстите му се плъзват по пружината на ръкохватката на детонатора и той едва го удържа. Аз продължавам да държа челото му на мушка.

- От Безсмъртен. От изрод. От убиец.

- А от кого трябваше? От страхливец? От предател? От слабак? - питам го аз. - Виж ме! Може би ще ме познаеш?! - Смъквам маската на Ел, той мига замаяно, слагам я на своето лице. - Помниш ли как ми разказваше, че там, под маската, аз съм нормален човек, че не искам да те убивам? Безсмъртните биеха жена ти, а ти подви опашка и избяга веднага щом те пуснах! Помниш ли?! Ето ме и мен! - Свалям маската. - Ето го нормалния човек! Трябваше да те убия преди една година, още там!

- Ти? Това си ти?

- Защо я остави тогава?! Защо не я взе със себе си, щом толкова я обичаш?! Защо ме остави да я убия?! Два пъти можех да я убия! Остави я там и чакаше! Какво чакаше!

- Аз изпратих хора за нея!

- Ако беше дошъл сам, нямаше да мога да я отведа! Но ти си твърде загрижен за кожата си. Ти обичаш себе си, а не нея! Ти не я заслужаваш!

- Затваряй си устата, разбра ли?! - Той пристъпва към мен, забравил за бомбата, за пистолета. - Аз я обичах! Аз я обичам!

- Не нея! Някаква друга жена! Ти нали й призна? Призна й! Тя просто е приличала на някоя друга! Ти си я използвал като заместител!

- А ти какво разбиращ пале! - ръмжи той.

Берта дава на дъщеря ми гръдта си и тя най-накрая се успокоява. Скакалците цвърчат. Ел стене и мучи. Комуникаторът му отново се пробужда.

- Доложихме на командването. Молят за връзка. Сенатор Шрайер е на линията. Приеми повикването!

- Отмени! - Премествам дулото към Ел; но той още не може да съобрази нищо.

- Хесус! Там ли си? - казва Шрайер от ръката на Ел.

- Шрайер?! Защо Шрайер?! - Рокамора облизва устни, изтрива потта от челото си с ръката, в която е стиснат детонатора. - Какво общо има тук Шрайер?!

- Там ли си, Хесус? - продължава сенаторът. - Какъв късмет! Търсех Ян, а намерих теб. Това се казва подарък! След толкова години! Какво правиш там? Срещнахте се, за да обсъдите чувствата си към тази клетница? Как беше, Анели?

- Той откъде знае? Откъде знае всичко?!

- Чух, че се каниш да се взривиш? - В гласа на Шрайер има учтив интерес - просто още един светски разговор.

- Прекъсни! Прекъсни го! - нарежда Рокамора.

- Не бързай - казва сенаторът. - Имам толкова новини за теб. И за теб, Ян. Между другото, извинявай, че не се обадих по-рано. Беше ми много плътен графикът.

Зад вратата се чува някакво суетене; после - пробен удар с нещо тежко.

- Какво правят те там? Отзови ги! Отзови кучетата си, Шрайер! - крещи Рокамора. - Сега всичко тук ще излети във въздуха! Чуваш ли?! Не отговарям за себе си!

- Не е нужно, не е нужно - уговаря себе си Берта.

- И никога не си отговарял, а? - отбелязва Шрайер и добавя на някого встрани: - Рикардо, сложи момчетата на пауза. Ще опитам да проведа преговори с терориста.

- С терориста?!

- Ами да. Пусни новините. Хесус Рокамора е взел пет заложници и заплашва да ги взриви заедно със себе си. Сред пленените са жена и две кърмачета. Не е ли прекрасно? Ръководителят на Партията на живота убива две бебета. Достоен финал.

Ударите престават, но сега иззад вратата се разнася приглушено стържене, сякаш по пода мъкнат нещо тежко.

- Това е лъжа! Никой няма да повярва!

- Мислиш ли, че някой ще те пусне да се появиш с опровержението? Това е краят, Хесус, и ти сам се пъхна в капана. Въпросът е само дали искаш да си отидеш като терорист, или да се предадеш и да се разкаеш?

- Да се разкая? За какво?! За това, че трийсет години спасявах човешки живот?! За това, че се борех с човекоядци?! Че се опитвах да предпазя децата от вашите костотрошачки?!

- Ако това ти се удава толкова трудно, може вместо теб да се разкае триизмерният ти модел. За целта, разбира се, е желателно да те получим цял, за да можем да те дигитализираме.

- Както и очаквах. - Рокамора облизва устните си. - Да пуснете по новините моята електронна кукла. Да ви лиже задниците и да призовава нашите да се предадат. Като с Фукуяма. Като с жената на Клаузевиц.

- Вече няма никакви ваши, Хесус. Нима не ти доложиха? А, на теб навярно не ти работи комуникаторът. А междувременно точно в момента се щурмува леговището ви в кулата „Световъртеж“, това също е в новините. Остана само ти.

Щурм? Нима Беатрис и Олаф могат да окажат някаква съпротива? Как са намерили това място толкова бързо? Засекли са мен, когато се обаждах на отец Андре?

- А моята кожа няма да ви падне. Ще си я стържете от стените. - От челото на Рокамора се лее пот. - Няма да ви дам да направите от мен чучело, ясно ли е?

- Рикардо, може ли да помолите всички да освободят помещението? - казва Шрайер някъде настрани. - И да ме прехвърлите на защитена линия, бъдете така добър. Бих искал да поговоря с терориста самоубиец насаме. Така да се каже, психология в действие. Последен опит да бъдат спасени детските животи.

- Аз не искам смъртта на тези хора! - крещи Рокамора. - Не му вярвайте! И аз не съм самоубиец. Ние все още можем да се спасим оттук! Ако някой ме чува... Аз винаги съм се борел и сега се боря за правото на хората да си останат хора, за нашето право за продължаване на рода, за това да не ни отнемат децата, да не ни принуждават да правим този нечовешки избор...

Отдалечавам се странично към вратата. Рокамора не ми обръща никакво внимание; може би ще ни се удаде да се измъкнем оттук, докато... Пробвам ключалката. Блъскам бавно, тихо... Вратата не поддава. Затисната е с нещо отвън.

- Край. Можеш повече да не си дереш гърлото, изключиха те - прекъсва го Шрайер. - Сега можем да си поговорим насаме. Ти и аз. Е, и твоите заложници, разбира се, но те не се броят. Ти нали ще ги убиеш.

- Гадина! Лъжец!

Рокамора гледа с омраза Ел, който седи като пленник в ъгъла със завързани ръце и кървящо чело. И оттам, от Ел, идва чужд глас, сякаш той е изпаднал в транс медиум, чрез който в нашия свят се обажда някакъв демон.

- Трийсет години, Хесус. Трийсет години отлагаше нашия разговор, а? Ти си бил много зает, разбирам. Ти нали се сражаваше със системата! Търсих те трийсет години. Ти си майстор в криенето. Трийсет години спасяваше от мен, човекоядеца, розови мили дечица. Чужди дечица. С твоите нещо не ти се получи, а?

- Аз...

- И трийсет години настояваше да се отмени Законът за Избора. Може би защото не можа да направиш правилния избор, само затова?

- Аз не бях длъжен... Никой не е длъжен...

- Защото ти просто се уплаши? Постъпи с нея като обикновен мерзавец?

- Изключи го! Изключи го! - крещи Рокамора на Ел.

- Не се дръж като истеричка - казва Шрайер. - Ти трийсет години избягваше този разговор. На теб ти е по-лесно да умреш, отколкото да говориш с мен? Знаеш ли кое ми е досадно? Това, че тя ми измени с такъв страхливец. Не ми пука, че беше жиголо и просяк. Обидно ми е, че искаше да избяга от мен при такова нищожество като теб.

Стаята започва да се размива и да пропада, малкият зъл пистолет плава във влажните ми пръсти и аз го отклонявам от Рокамора, за да не го прекъсна, преди да съм го доизслушал.

- Тя нали те чакаше, Хесус. Чакаше те през всичките тези четири години, докато я търсех. Ти появи ли се поне веднъж? Обади ли й се?

Четири години, повтарям си аз. Чакала е четири години, докато не...

- Не искам да говоря за това! - Рокамора поглежда към мен, към Ел, към Берта.

- Може би те е било страх от засада? Но нали по онова време ти съвсем не беше терорист номер едно? Ти беше просто стриптизьор, съблазнител на богати скучаещи дами, вонящо нищожно псе. Псе, изчукало чужда кучка.

- Ти сам си си виновен, Шрайер! Сам си си виновен! Ти я доведе!

- Всички около теб са виновни, само не и ти.

- Аз я обичах!

- И затова я остави сама. Тя избяга при теб от съпруга си, а ти?

- Какво направи с нея?

- Какъв внезапен интерес! Трийсет години ти се удаваше да сдържиш любопитството си, и изведнъж - да ти поднасям всичко в сребърно блюдо!

- Аз я търсих! Опитах се да ги намеря!

- И не ги намери. Ти с твоите възможности, с твоите приятелчетахакери - не я намери. Чуваш ли, Ян? Ама че несполука!

Аз чувам. Всичко чувам и не мога да разбера нищо. Лицето ми цялото е мокро, струва ми се, че струи кръв от ушите ми. Берта се взира към мен безмълвно, притиснала към едната си гръд Хенрих, а към другата - дъщеря ми. Един скакалец подскача към Рокамора, попада върху бузата му. Той се дърпа, ръката с детонатора се свива, аз замижавам.

- Какво направи с нея?!

- Нищо. Просто я върнах вкъщи, Хесус. Всичко останало с нея направи ти.

- А детето?!

- Детето?

- Тя нали роди?!

- Тя роди, Хесус. Макар че аз доста я разубеждавах. Бях готов да й простя, знаеш ли? Защото е глупаво да ревнуваш жена, с която си живял петдесет години, от някакъв жиголо, от курва в панталони. Избави се от ембриона, молех я. Махни това от себе си, изчисти се и ще забравим всичко. И ще си живеем, както преди. Нали не мислиш, че е избягала заради теб? Не, тя непременно искаше да запази проклетия ембрион.

Да съхрани проклетия ембрион. Непременно да съхрани проклетия ембрион.

Избави се от ембриона, молех я.

Повтарям само с устни тези думи след Шрайер.

- Ти си я държал цели петдесет години и си искал да я държиш още толкова! Ти не можеше да й дадеш нищо, Шрайер! Тя беше нещастна с теб! Тя не би тръгнала...

- Затова пък ти, разбира се, й даде всичко.

- Ана си мечтаеше за дете!

- Така че ти й изду корема и избяга. Благодетел. Благодаря ти.

- Колко години тя се е опитвала да забременее от теб?! Тя всичко ми разказа, тя ми казваше всичко... Нищо не се е получавало!

- И ето - чудо! Чудо на чудесата! Светият духя осени. Получи се непорочно зачатие! Това, за което тя молеше Господ Бог, когато си мислеше, че не чувам! Дете!

- Тя мислеше, че проблемът е в нея! Мислеше, че е безплодна, затова се молеше, и... Но ти знаеш всичко това! Ти нали знаеш!

- Проблем? Аз не виждам никакъв проблем! Не виждах тогава, не виждам и сега! Проблемът е, когато някои се поддават на животинските си инстинкти! Проблемът е, когато не знаят какво да правят със своята похот и се отдават на първия срещнат! Когато си въобразяват дявол знае какво и вземат банално сношение за божествена намеса. Ето това наричам аз проблем.

- Ти си този, който я докара до това! Ти! До това побьркване! Тя не беше такава!

- Каква? Не разговаряше със своя Исус така, сякаш той й отговаря? Да, това се случи по-късно с нея. През тези години, в които я търсех. Напомням ти - аз я търсех, а не ти, Хесус. И ти смееш да ми говориш за това, че не съм я обичал? Нима ще се стараеш така заради жена, която не обичаш?

- Какво направи с нея?

- Това, което е длъжен да направи всеки любящ мъж и порядъчен човек. Не я изоставих като теб. Не я изгоних от дома си. Аз се грижих за нея до края, Хесус.

Слушам ги замрял, онемял, без да се намесвам. Гледам Хесус Рокамора.

Този поглед, който ми се стори познат някога отдавна, преди година. Очите.

Зад целия негов грим, изкуствени вежди, скули, нос... Някъде там съм аз.

- До края! Ти си я убил! - хрипти Рокамора.

- Ние с нея направихме всичко по закона, Хусес. Тя сама пожела това. Избра да остави детето, избра да заплати за него с красотата си и младостта си, и живота си. Аз й предлагах да размисли. Но тя избра старостта и смъртта. Избра да остави детето.

Кръвта в мен е станала мазна и бавна като онази, която беше изтекла от клетия Олаф. На сърцето му е трудно да я изпомпва, то е грохнало за последната година. Едва вдига сгъстената ми кръв от далечните тежки крака, едва я прокарва в крехките съдове на вкаменелия ми мозък, не се справя. Аз не се справям.

- Какво направи с моето дете?!

- О! Подходих към този въпрос напълно отговорно, Хесус. Аз го отгледах. Възпитах го. Та това е синът на любимата ми жена.

- Син?

Всичките ми години в интерната. Всичките години, през които мечтаех да се измъкна, да избягам, и разбивах с глава екрани. Всичките години, през които очаквах обаждането от майка си.

Всичко това не е било случайно. Първата ми среща с Шрайер. Задачата, която той ми даде. Неговото търпение. Неговата готовност да не обръща внимание на грешките ми. Вечерите и коктейлите. Отгледал ме е и ме е възпитал.

- Имаш ли други деца, Хесус?

- Не! Какво ти влиза в работата?!

- Ти толкова обичаш децата, Хесус! Ти си посветил живота си да защитаваш клетниците, които са решили непременно да се размножават А с твоите собствени как е?

- Млъкни!

- Общуваш ли с тях? Едва ли. Та ти бягаш от своите жени веднага щом забременеят! Това не предполага дружба с деца. Ти познаваш ли ги изобщо?

- Не бива - казвам тихо.

- Нека да те запозная с твоя син! Още повече, че и без това почти се познавате. Ян, това е Хесус. Хесус, това е Ян.

Ето, имам в себе си пистолет. Но в кого да стрелям? В Шрайер? В Рокамора? В себе си?

- А така! - казва Берта.

- Това е той? Този?!

- И ето какъв е казусът - казва Ерих Шрайер. - Тъй като нито ти, нито твоят син не успяхте да се справите с животинските си инстинкти, сега сте се събрали цялото щастливо семейство. Три поколения в една стая. Така че ако гръмнеш със своята бомба, ще убиеш накуп и сина си, и внучката си.

- Какво?! - Рокамора изобщо не може да смели това. - Ти... Човекоядец...

- Забавно, а? Ти трийсет години се бориш за правото на хората да продължават рода си, Хесус! Вместо това да отгледаш собствения си син. Вместо да бъдеш до жената, която ти го е родила. Трийсет години демагогия и страх! И ето го момента на истината. Оказва се, че имаш и деца, и внуци. И какво? Ти ще ги взривиш със себе си - заради своята свещена борба!

- Това не е вярно! Това е лъжа!

- Поучителна история, а, Хесус? Човек, който толкова ревностно е отстоявал правото на продължаване на рода, унищожава потомците си заедно със себе си!

- Ти си нагласил това...

- Може би все пак не си е струвало да се размножаваш?

Рокамора избърсва потта от челото си, хваща детонатора с другата ръка, дава на отеклите си пръсти да си починат. Примигва, поглеждайки към мен.

-Той?!

- Именно той, Хесус! Ти се срещна със сина си! Опитах се да ви запозная и по-рано, но...

- По-рано? Когато... Когато той трябваше да ме убие? Нали ти си го изпратил?! Ти си нагласил всичко това! Насочвал си го към мен...

- А би излязло забавно, нали? И също доста поучително. Срещал съм подобни неща само в глупавото фантастично кино. Напълно по твоя вкус.

- Всичко това е само за да ми отмъстиш?

Всичко, което се е случило с мен през последната година, всички тези странни, несвързани едно с друго събития, започват да придобиват смисъл. Животът ми започва да придобива нов смисъл. Само че какъв?

- Да си отмъстя? Да отмъстя на жиголо, страхливец и нищожество? Не, по-скоро да ти дам урок.

- Взел си моя син... Сина на Ана... Отгледал си от него чудовище... Трийсет години да го готвиш за това... Ти си безумец! Ти си болен човек!

- Чудовище? Та той е мил. Аз само съвсем леко му помагах да се придвижва по служебната стълбица. Ян сега е хилядник на Фалангата, герой от освобождаването на Барселона! Нима не се гордееш със сина си? Сина, когото така искаше горката ми жена?

Горката ми жена. Върнах я вкъщи. Грижих се докрай.

Малкото дървено разпятие от моите спомени кошмари. Разпятието на стената в замъка бунгало, в омагьосания дом на острова насред небето. Това е същото разпятие, към което винаги се е обръщала майка ми. От което е търсела покровителство и защита.

То виси точно срещу странната малка стая, от която толкова се бои Елен Шрайер. Стая с тесен креват, с врата без ръчка и със стена от бронебойно стъкло, което може да се скрие зад завеса или разкрие откъм коридора - но не и отвътре.

- Ти... - Гърлото ми е пресъхнало. - Ти...

Но Шрайер не ме слуша. Гласът му е изчезнал.

- Ти! - крещя му аз. - Ти си я държал там! В тази стая!Това е затвор! Това е килия!

Без прозорци, без екрани, без възможност да се скрие - ако стопанинът реши да остави завесата дръпната встрани. Това е камера. Клетка, в която Ана Шрайер е излежавала доживотния си затвор и откъдето не е можела да излезе. И оттам се е виждало само разпятието, лежащо на отсрещната стена. Онова същото, с което ме учеше да разговарям, когато ми беше лошо или страшно.

Аз се грижех за нея до края.

Тя е проседяла всичките тези години, всичките тези десет години в шибана клетка?! Моята майка?!

- Ти, гнида... Нищожество... Садист...

- Аз? - Той се смее сухо през говорителя. - Нима? Ние трябваше да сме заедно. Тя и аз. Винаги. Истинска вечна любов. Чиста, без примеси. Какво получих? Предателство. Проявих великодушие. Умолявах я да се откаже от детето. А тя те запази напук на мен. Нейното богче й било повелило. Тя си мислеше, че ще ме излъже. Че ще може да избяга. Че той ще й помогне, дървеният покровител. Тя сама си избра старостта. И аз й подарих старостта. Но тя не беше сама. Аз всеки ден ходех до стъклото и правех снимка. Това не беше трудно. Тя през цялото време висеше на стъклото, чакаше да й отворя. Искаше да се види със своя Исус. А аз й показвах как остарява.

- И защо си постъпвал така с нея? Всичките тези мъки - за какво?! - шепне Рокамора. - Аз не знаех... Господи, ако знаех... Защо не можа просто да й дадеш развод?!

- Аз съм много верен мъж. Не съм имал връзки с други жени, докато Ана беше жива. И не съм садист. Не съм я измъчвал! Тя винаги беше в добро настроение, Хесус. Не исках да посърне преждевременно, затова във водата, която тя пиеше, винаги бяха разтворени хапчета за щастие. Жалко, че не мога да ти покажа снимките. На тях тя винаги се усмихваше.

- Няма да оставя това да ти се размине така! Мерзавец!

- Човекоядец! - подсказва Рокамора на Шрайер. - Но какво можеш да направиш? Да натиснеш бутона? Всичко свърши, Хесус. Ненапразно чаках трийсет години. Ти, разбира се, си свободен да избираш - ще те накарат ли децата ти да станеш цифрова кукла и да се присъединиш към трупата на останалите изтърбушени революционери, или ще ги превърнеш в горещо месо. Аз бих гласувал за първия вариант. Харесвам Ян. Вече някак свикнах с него. Но твоя воля.

- Ти си ме използвал - казвам аз. - Като оръдие. Като инструмент. Използвал си ме и си ме захвърлил да умирам.

- То пък един инструмент - отвръща Шрайер. - Нищо не можа да направиш, както трябва. Завъртя роман с девойка, която трябваше да отстраниш, а също и тази история с Елен. Крушата не пада по-далеч от дървото, а, Ян?

- Ти знаеше?

- Аз преглеждам записите от охранителните камери. А нима вие не дойдохте вкъщи точно затова?

- Да не си посмял да я докоснеш!

- Още един любител на празните заплахи. Не се притеснявай, Ян. Та нали аз ви запознах, забрави ли? Елен упорства, не иска да пие хапчета. Наложи се да й намеря временно забавление. Имитатор.

Ел седи в ъгъла - червен като рак, мъчително озвучава дявола. Но той не се осмелява да прекъсне сенатор Ерих Шрайер. Зад вратата настъпва някакво суетене, лаят неразбираемо, нещо издрънчава.

- Много мило, че така се тревожиш за Елен, но наистина не си струва. Тя е моя, Ян. Тя никъде няма да се дене от мен. Тя винаги ще бъде до мен. Тя знае какво се е случило с Ана и не иска да седи в онази стая, оставайки вечно млада и прекрасна. Това, че си се помушкал в нея, не ти дава право да си въобразяваш нещо. Не бъди като баща си. Като безмозъчно животно. Така се надявах, че ще можеш да бъдеш по-добър. Че ще отгледам от мръсното му семе по-висше същество за назидание на тази маймуна и в памет на любимата ми жена. Така се надявах, че ще можеш да станеш достоен за вечността, Ян!

- Мислиш си, че ти си достоен за нея?! И можеш да си играеш с хората? Мислиш си, че си бог? Мислиш, че ти си бог? - крещя му аз.

- Ако не аз, то кой? - смее се Ерих Шрайер. - О, почакайте... Идват съобщения от „Световъртеж“. Хесус, твоите приятели току-що са гръмнали три равнища на кулата. Кой беше там? Улрих? Пенеда? Само пепел е останала.

Рокамора мълчи. Ръката му трепери от умора. Той гледа Ел, гледа мен - и мълчи.

- А, Хесус? Какво млъкна? Хайде, натискай бутона. Истинският революционер трябва да умее да си отива красиво, за да живее през вековете! Натисни бутона, стани Че Гевара!

Черни точки на бетонния под. Рокамора диша тежко.

Замъгленият поглед на Беатрис от прозореца на втория етаж. Бясно въртящото се слънце. Надуваемата костенурка в смаления океан. Лабораторията. Всичко е загинало. Олаф с дупките в корема. Той нямаше какво да губи.

- Искаш ли да ти помогна? Там, отвън, вече всичко е минирано. Надписите за новините вече са приготвени, Хесус. Ти вече си извършил този атентат. Никой няма да се учуди.

Дъщеря ми, която така славно е мълчала, съсредоточена върху гръдта на Берта, отново започва да пищи все по-силно и по-силно.

- Тя се е наакала - съобщава Берта. - Подръж малко моето, аз ще опитам да я оправя някак.

- Изключи комуникатора, Ел - казвам аз, помагайки си с пистолета. - От толкова информация ще ми се пръсне главата. Хайде, изключи го.

И Ел ме послушва.

- Дай я тук - казвам на Берта, пъхайки пистолета в джоба си. - Сам ще направя всичко. Имаш ли сух парцал?

- По-добре да се бяхте предали - хрипти Ел. - Напразно ще пукнем.

Рокамора облизва устните си, отпуска детонатора надолу внимателно го прехвърля от изтръпналите пръсти на едната си ръка в другата.

Гледа ме непрекъснато. Аз избърсвам жълтото. По дяволите, да имаше вода. Тя ме е познала, успокоила се е, следи лицето ми.

Времето минава. Зад вратата мълчат. Ел се поти беззвучно, само тръска глава, за да прогони кацналите по косите му скакалци.

Вселената се свива. Към Земята лети огромен метеорит и след няколко минути нищо няма да остане. Аз бърша детското ако.

- Аз не знаех - казва ми Рокамора. - Не знаех, че е направил това с нея. И с теб.

Нима този човек е мой багца? Същият този, когото винаги съм презирал и ненавиждал? Та аз никога не съм го търсил. Защо го намерих?

Всичко е заради Анели. Тя ме накара да мисля, че майка ми е жива. Тя ми даде пример за прошка. Измами ме. Измами ме и също умря.

Майка ми я няма. Напразно съм я търсил и напразно не съм я търсил.

Нещо такова: надяваш се, че светът е плосък и безкраен, а той се оказва кълбо, носещо се в пустотата, и накъдето и да плаващ в края на краищата ще се върнеш в изходната точка. Всичко за него е известно. В него няма тайни.

- Те двамата са умрели - казвам аз на Рокамора. - Никой не е останал.

- Никой. - Той облизва устните си; очите му са от стъкло - и започват да се топят.

- Това е внучката ви, излиза! - посочва Берта голото малко момиченце, което увивам в къс чужда рокля.

- Не разбирам - казва Рокамора.

Аз също не разбирам.

Той гледа детето в ръцете ми.

- Как я нарекохте?

- Никак.

- Това е нейно дете - обяснява той на себе си. - Нейно, на Анели.

- Но не е твое - напомням му аз. - Ти нали тогава ме помоли да се направи аборт на Анели. Твоето дете остана там, върху кърпите. Аз не успях да им попреча. Бях зает. Разговарях с теб.

- Не бива. Не бива така.

- Ти направи с нея същото, каквото и с моята майка. Просто на мен ми провървя малко повече.

- Покажи мия - моли ме той.

- Как ли пък не.

Той примигва.

- Ти можеше ли да умреш вместо нея? - питам аз багца си. - Вместо тях?

- Трябваше - отговаря той. - По-добре да бях умрял тогава.

Хващам я по-удобно. Поне на нея сега мога да съм от полза. Тя ме гледа сериозно, навъсено. Сигурно се готви да заспи.

- Разкажи ми за нея. За майка ми.

Той кашля. Потърква със свободната си ръка потъмнялата ивица на гърлото. Кой знае защо докосва брикетите на експлозивите на кръста си - внимателно, замислено. Държи се за тях, сякаш се зарежда.

- Аз я изоставих - изрича той.

- Не това...

- Да, аз я изоставих. Да, хвана ме страх. Когато тя ми каза за бременността. Да поема отговорността. Да започна да старея. Болести. Импотентност. Слабоумие. Това е като смъртоносна болест, като проказа, като присъда. Защо? Защо аз?

- Аааа.

Нани-на.

- Просто не исках да остарявам! Какво странно има?! Още не бях живял достатъчно! Нищо не бях успял да видя! Да почувствам! Да направя! Не бях изпитал всички жени! Не бях излизал от Европа! Защо съм длъжен да слагам кръст на себе си? Аз не исках дете! Това не беше мой копнеж! Не знаех, че тя не взема предпазни мерки! Да се откажа от целия живот, от себе си, от бъдещето само за да я задоволя? За да може тя само да отглежда някого? Защо?! Къде е справедливостта?! Къде е смисълът?! Бях твърде млад! Трябваше да поживея още! За себе си! Аз умея да се наслаждавам на живота! На храната! На виното. На жените. Приключенията. Обичам тялото си! - Той свива и разпъва пръстите на свободната си ръка. -Нямаме нищо, освен това. Аз нямам. Как бих могъл да сменя всичко за едно дете? За плачещо малко животинче? Защо?

- Животно си ти, ето какъв си! - казва му Берта.

- Разбира се, аз избягах. Реших да не мисля какво става с нея. С Ана. Това нейно побъркване... Господ се смили. Чудо беше, че е бременна след петдесет години. И всичко останало. Тя беше толкова щастлива. Дори не намекнах за аборт. Просто си тръгнах и си смених ай-дито.

Кимам. Прошарените ми коси ме болят, бръчките ме болят при най-малкото движение, когато му кимам.

- Ясно.

- Тя... Казвала ли ти е кой съм? Спомняла ли си е за мен?

-Не.

- Никога? Нито веднъж?

-Не.

- А аз си спомнях за нея всеки ден. Отначало ме беше страх, че тя ще ме посочи на Безсмъртните. После разбрах, че се е оказала по-добра от мен. По-смела, по-блашродна. Броях дните - ето сега сигурно ражда. Ето сега детето е на месец. Сега е на година. Не мога да се обадя. И с течение на времето ставаше все по-лошо. Как да го направя? Ако не се е получило веднага, после става все по-сложно. На другите не им помнех имената, постоянно ги бърках, лицата избледняваха. А нея... Не можех да си я изхвърля от главата. Знаеш ли как беше с нея?

Ел си чопли носа, не му е много интересно да слуша чуждите излияния. Той нали си е нормален тип, Ел, само е малко тъпичък - изобщо не може да проумее кое на света не е нито добро, нито лошо.

- Тя имаше такъв силен вкус, че след нея всички останали изглеждаха блудкави. Та тя заради мен се отказа от целия си живот Пентхауса, приеми, балове, околосветски пътешествия. Красота. Тя беше много красива.

- Помня.

- Всичко после беше леко, празно, случайно просто за да се убие времето. Такова нещо като с Ана не се повтори. Как тя във вечерната си рокля идваше с влака направо от Шрайер, от Виенски бал, в моята стаичка. Как я учех да пие водка. Как тя ме учеше в Сардиния да скачам в морето от скала. Как ме отведе при християните, в подземието на някаква кула, и как там един старец свещеник ни венча. Спомням си всичко толкова ясно, сякаш е било вчера. Онова, което е било преди година, избледнява, а това си остава ясно и ярко.

Комуникаторът на Ел започва да пиука и да мига. Но Хесус Рокамора ме е хипнотизирал, вкарал ме е в транс; слушам гласа му като кобра - флейта.

- Шрайер. - Ел завърта към мен вързаните си китки.

- Не бива - казвам му.

- И ето, гледай - аз съм млад. По-млад съм от сина си. Момче. А отвътре - гнилоч. Все се опитвам, опитвам се да изпитам същото като тогава... Нищо. Всичко е някаква глупост, празна работа. Душата остарява. Тялото е младо, може всичко, а душата се е изтрила. Не се получава да чувстваш така, да виждаш света така, да се радваш така, както тогава. Цдетовете са посърнали. Не прилича на реалността. Не е същото. Изобщо не е същото. Излиза, че напразно съм избягал? Не ми се случи нищо по-хубаво от Ана. Само Анели.

Ако това беше само Хесус Рокамора, отдавна да съм го прекъснал. Но са ми казали, че той е моят баща. И изведнъж у него се е появила някаква власт над мен. Просто са ми казали, а аз дори не съм тикнал в него скенера. Защо се получава така?

- Анели. Тя невероятно прилича на майка ти. Сякаш Ана е оживяла. И още името й... Като реинкарнация. Разбираш ли? Сякаш съм я намерил.

- Мъжаги... Може ли да си довършите разговора без мен? - пита Ел.

- Все тая - отговаря разсеяно Рокамора. - Оттук няма изход. Не разбираш ли?

Комуникаторът отново звъни.

- Живее ми се - казва Ел.

- Той няма да ни взриви - убедена е Берта. - Той още не е изгубил цялата си съвест.

- Млъкнете - моли Рокамора.

- Анели не е моята майка.

- Знам. Аз се опитвах да я направя като Ана. Прическата... Дрехите... Наех апартамент за нас. Сякаш изживявам с нея онова, което не съм изживял с Ана. Сякаш тогава не съм избягал от нея, от твоята майка. Сякаш тези трийсет години ги е нямало.

- А после ти избяга от Анели.

- Не от Анели! От детето! От старостта!

- Не можеш да се спасиш от старостта.

- Анели ме спасяваше. С нея се чувствах по друг начин... Едва когато тя изчезна, осъзнах-нужна ми е тя, а не реинкарнацията. Отново се влюбих. Опитах се да й кажа това... След Барселона. Но бях пиян. Започнах да й обяснявам цялата история... Но тя не ме доизслуша. Отиде си. И така... Отново и отново. Нещо не е наред с мен.

- Ти си просто страхливец - казвам му. - Страхливец и кретен.

- По-късно осъзнах какво съм й казал. Десет месеца се опитвах да я намеря. Звънях й всеки ден. Обиколих всички известни скуатове. И когато комуникаторът й се включи... Днес... Първото, което си помислих, беше: това е капан. И веднага: какво значение има? Ако я изпусна още веднъж, как после ще живея цял живот в пустота? Взех всички със себе си, последните - и тук. Ето... Застраховах се. - Той оглежда колана си, усмихва се накриво.

- Да - кимам му аз. - Аз също си помислих, че е капан. И също дойдох.

- Прости ми. - Пръстите му треперят от напрежение. - Прости ми, че провалих живота ти. Прости ми, че загубих майка ти. И за Анели... Аз я обичах. Ако ти също я обичащ ще разбереш. Какво имаме да делим сега? Исках да оправя всичко. Но не мога да направя нищо.

Нямам сили да го мразя. Нямам сили дори да го презирам. Той е идиот, аз съм идиот. Ние сме двама нещастни идиоти, които не могат да си поделят две мъртви жени.

- Искаш ли да я подържиш? - Люшвам вързопчето.

- Благодаря. Не мога - казва той. - Ръката мие заета.

- Вярно. Забравих.

Усмихвам се. И той се усмихва. Засмиваме се.

- Вие сте откачалки - клати глава Берта.

- Слушай, ти. - Рокамора се обръща към Ел. - Свържи ме с онзи.

Шрайер се връща при нас в стаята.

- Е, как сте там?

- Нужни са ми гаранции. Искам да знам, че ще ги пуснеш. Живи. Моя син и моята внучка. Иначе няма никакъв смисъл.

- Обещавам - казва Ерих Шрайер. - Ти се предаваш с непокътната кожа, Ян си взима детето и може да ходи, където си ще.

- И тази жена, която седи тук с нас - добавям аз. - Може ли и тя да си отиде? Заедно с детето?

- Това не е по Закона - ръмжи Ел. - Тя трябва да се инжектира.

- Гадина си ти! - плюе към него Берта. - Мълчи, когато хората разговарят.

- Все ми е едно - казва Шрайер. - Тя няма да стигне далеч.

- Това не е правилно - настоява Ел. - Законът си е закон!

- Дайте ми още пет минути със семейството ми - моли Рокамора. - А после можете да влизате.

С лявата си ръка той запретва десния си ръкав и внимателно измъква от детонатора тънки като косъмчета проводници. После примигва и бавно разтваря пръсти.

- Отекли са, по дяволите. - Той ги тръска. - Ще ми дадеш ли да я подържа?

Внимателно я взема в ръце, поглежда я в лицето.

- Красива е.

- Сега не се вижда добре. Има очите на Анели. И на майка ми.

- Усмихва се.

- Сънува нещо хубаво.

- Доповръща ми се от вас - казва Ел.

Зад вратата се чува стържене - махат барикадата, разминират вратата. Идват за Рокамора. За всички нас. Мушвам ръка в джоба си.