Битие

89.Сияйност

Мъгляви форми се простираха във всички посоки, пухкави и заредени с потенциал. С почти безкраен капацитет да се случат.

Върнат в съзнание, буден, съзнаващ, заинтересуван, той се огледа и моментално разбра — това не беше земен пейзаж.

Светлината идваше от всички посоки… и от никоя.

Горе и долу бяха само предположения.

Не беше сам; виждаше смътно фигури през омара, която изсмукваше всяко определение от движещите им се очертания. Можеше да са малки и наблизо или пък крачещи тежко в далечината гиганти. Или и двете едновременно? Някак подозираше, че подобно нещо е възможно на това място.

Това… място…

„Какво е всичко това? Как се озовах тук?

Знаех отговора, нали?

Едно време, много отдавна.“

Имаше нещо по-смущаващо. Въпрос, който те (те?) бяха казали, че трябва да си задава всеки път, когато се събуди.

„О, да.

Кой съм аз?

Как се казвам?“

Погледна надолу и видя две мъжки ръце („моите ръце“) — широки длани с дълги пръсти, които се свиваха, когато им наредеше. Грижливо поддържаните нокти блестяха. Над китките се спускаха широки ръкави на някакво подобно на роба облекло. Не ангелска роба, отбеляза той с известно облекчение. Хавлиена тъкан. Груба и успокояваща. „Старата ми хавлия.“

А аз съм…?

Думи. Изговори ги автоматично, преди да трепне от това колко кухо и отекващо прозвучаха на това място.

— Хамиш. Аз съм… Хамиш Брукман.

Писател. Режисьор. Продуцент. Е-тропист. Знаменитост и довереник на политиците и могъщите. Обичан от масите. Провалил се съпруг. Обект на подигравки и обожание. Ръцете се вдигнаха да пипнат лицето му и усетиха кожата опъната, жизнена, приятно млада. И незнайно откъде знаеше, че вече никога няма да му се налага да се бръсне. Освен ако не пожелае.

„О, да — спомни си Хамиш. — Знам къде съм. Знам какво е това място. Аз съм на борда на космически кораб. Кристален пратеник, пътуващ към далечно слънце.“

Казаха, че първата серия щяла да е само десет милиона капсули. Можели да се произведат с ограничен бюджет, равен на този на средно голяма държава. Щели да се ускоряват само с един гигантски лазер в орбита около Луната. Разбира се, десет милиона бяха авангардът на огромния брой, който щеше да последва по-късно, след като остатъците от политическата и обществена съпротива най-сетне бъдат преодолени с неуморно, изобретателно, разнообразие и постоянно убеждаване.

Съобщението, носено от тази малка сонда (а изглеждаше толкова огромна отвътре!) си заслужаваше всички усилия, разходи, ресурси и жертви. Предупреждение към другите млади раси да са предпазливи. Предложение за надежда.

Хамиш си спомни гордостта и огромната чест да бъде избран сред първите. Не само да качи версия на себе си в десетки хиляди кристални кораби, но и когато беше поканен да присъства лично (крехък, но пъргав за човек, наближаващ стоте) на инспекцията на първата серия сонди — блестящи и нови, появяващи се от първата гигантска автоматизирана фабрика на човечеството в космоса.

Споменът, че е стар, със скърцащи стави и болежки в корема, но въпреки това удостоен с честта да пререже лентата, беше свеж, сякаш всичко бе станало вчера. Спомняше си всичко до момента няколко дни по-късно, когато му сложиха електроди и му казаха да се отпусне с уверението, че записването на личността и паметта почти никога не боли.

„Значи е проработило.

Бях скептичен дълбоко в себе си и не вярвах, че някакво мое копие може да се събуди във виртуален свят, без значение колко подробно изучавахме извънземните технологии, модифицирахме ги и ги усъвършенствахме с постиженията на човешката наука. Много от нас се бояха, че обитателите на кристалите ще са просто добри симулации. Роботиизирани автомати, лишени от истинско самосъзнание.

Но ето ме тук! Кой може да спори с успеха?“

Спомени се връщаха. Всички спомени. Годините начело на нов клон на Движението за отказване, битката за власт с остарелия вече пророк, след това повеждането на фракцията в нова посока. Превръщането й в нещо повече от инструмент на олигарси, религиозни троглодити и кисели носталгисти. Трансформирането й в по-агресивна, използваща технологиите сила. Съюз на десетки, дори стотици милиони, които искаха науката да бъде контролирана. Водена от мъдростта.

Добри времена. Особено когато натриваше носа на всички ученоглавци и кандидат-боготворци, които си мислеха, че могат да „докажат“, че греши с жалките си факти. Идея, която лесно бе опровергана от ордите обожаващи го почитатели, останали верни на него дори когато „скалъпената“ му история за артефактите беше доказана като измама…

Хамиш се намръщи, когато си спомни колко много от същите тези последователи го ругаха по-късно, когато отново направи завой и се обяви в подкрепа на едно дръзко технологично начинание. На растящия натиск за построяването на междузвездни пратеници.

Е, нови доводи, нови аргументи, нови мотиви… всички те могат да доведат до нови цели. Нови стремежи. Така го беше обяснил навремето. Така вярваше и сега.

Както и да е, милиони останаха верни и приеха уверенията му, че „вселената се нуждае от нас“.

С нервно любопитство Хамиш направи проверка на тялото си, като сви и разпусна ръце и крака. Усещаше ги силни. Торсът, висок и слаб като в младостта му, се движеше и извиваше задоволително. Симулация или не… „Чувствам се като себе си. Всъщност повече като себе си, отколкото когато бях слаб старец.“

„А ако копието не е точно, откъде би могъл да го знаеш? — обади се онзи мъничък вътрешен гласец, който се опитваше да повдига екзистенциални въпроси. — Не може ли едно виртуално същество да бъде програмирано така, че да намери новия си аз за задоволителен?“

„Глупости.“

Хамиш винаги се беше заигравал с философията, но най-вече като литературен инструмент. Ефектно средство за по-интересен сюжет. Чудесен източник на афоризми и мъдри укори, даващ възможност на героите му да изказват мненията си за теорията на хаоса или законите на роботиката, като в същото време проповядват против високомерните технологии. Всъщност Хамиш не се нуждаеше от философи.

— Аз съм на борда на кристален кораб. — Заяви го на глас, за да си припомни собствения си глас. — Аз съм Хамиш Брукман, тръгнал на приключение през междузвездното пространство! Един от многото, на хиляди подобни кораби, всеки оборудван с нови начини за контакт с други раси. Всеки от нас е натоварен с мисията да разпространява добрата вест! И може би… с малко късмет… тези хиляди ще станат милиарди и ще се пръснат из галактиката, доставяйки отчаяно необходимата противоотрова. Лекарството за борба срещу галактическата чума.

Движението в тази странна нова среда изискваше повече от сгъване на крака и преместване на тежестта. Чрез опити и грешки Хамиш се научи да упражнява пряко волята си: пожелаваше движението да се случи — по същия начин, по който с несъзнателна увереност караше ръката си да се протегне. Отначало имаше много провали и неуспешни стартове… но скоро започна да се носи сред подобните на облаци валма, които ставаха кашави и еластични и се надигаха всеки път, когато кацнеше върху тях. Хамиш адаптира техниката си на придвижване и скоро те реагираха, като се превръщаха в твърда и надеждна опора.

След като му хвана цаката, движението стана гладко, дори забавно.

Опита се да тръгне към някои от формите, които бе различил сред мъглата. Но гоненето им се оказа трудно — все едно да се опитваш да се добереш до смътна идея, която все ти се изплъзва.

Накрая успя да приближи една. Върху облака беше кацнала къща с двускатен покрив и фронтон — всъщност по-скоро хижа, отколкото къща. Застъпващите се дъски на стените изглеждаха съвсем реалистични и земно уютни, чак до следите от четката върху дървото. Хамиш стигна до портата и избърса краката си върху постелка, на която пишеше ОЧАКВАЙ ПРОМЕНИ.

Погледна хавлията и чехлите си.

„Това не е подходящо облекло. Искам…“

… и готово — облеклото му се преобрази във вихър от симулирани пиксели и се превърна в сивия костюм, който обикновено носеше на интервютата по времето на старата телевизия.

„Така е по-добре. Май ще успея да свикна с всичко това.“

Вдигна юмрук, потропа на вратата и зачака… после потропа отново, по-силно. Никой не излезе. В къщата нямаше никого.

„Е, добре. Всъщност това е добър знак. Хората си имат какви ли не работи. Да отидат някъде. Да се срещнат с приятели и да се погрижат за разни неща.“

Беше се безпокоил за това. На Земята някои от експертите се опитваха да му обяснят за скоростта на субективното време и за опасността от досада по време на дългото пътуване между звездите. Обсъждаха какви ли не решения. Като съня. Или забавянето на часовника на съзнанието. Или създаването на работа. Дори симулираният ум може да намери много начини за оцеляване през дългите епохи, без да има възможност да въздейства върху външната, обективната вселена.

„От думите им излизаше, че тук е по-тясно“ — помисли Хамиш, докато слизаше от верандата и политаше през небето. Погледна през рамо и видя как малката къща се превръща в точка зад него.

Скоро мина покрай други постройки. Една беше средновековен замък, покрит с пълзящи растения. Друга съчетаваше стъклени глобуси и блестящи сфери по начин, който му се видя твърде модернистичен, непрактичен и дори извънземен.

„Май ще се наложи да си създам свой собствен дом. Стига да се науча как.

Или да измисля как да стигна някъде или да срещна някого!“

Досадата вече започваше да го обзема. Симулираната шир, която беше изглеждала приятно огромна, започваше да го обезсърчава и тормози. „Ще е чудесно да срещна някой, който да може да отговори на въпросите ми. Искам да…“

Зад него. Тих звук, подобен на поемане на дъх, покашляне. Докато Хамиш се мъчеше да се обърне бързо, което не му се удаваше заради несигурната опора, се чу глас:

— Радвам се, че най-сетне се присъединихте към нас, господин Брукман. Мога ли да ви помогна?

— Благодаря. Не бих отказал…

И рязко млъкна, когато видя изникналата от нищото зад него фигура.

Окръглената глава беше кацнала върху туловище, по-високо и от Хамиш. Съществото беше и много масивно. Но впечатлението не бе застрашително. Приличаше по-скоро на Буда, с тесни очи, които сякаш непрекъснато примижаваха весело. Уста с дебели устни, извити леко нагоре, като загадъчна усмивка. Нос нямаше — звуците от дишането идваха от стълбчета с отвори върху темето и тези отвори се отваряха и затваряха ритмично.

Извънземен. Едно от съществата от най-стария открит артефакт, видян от целия свят. Хамиш го позна. Че кой не би го познал?

— Най-стария оцелял — каза той и кимна. — Не ми казаха, че ще сте на борда.

— Да не би да сте изненадан, че виждате конкретно мен? Или извънземни изобщо? — Най-стария оцелял изглеждаше снизходително развеселен. — Когато дойде време за изстрелване на първата серия сонди, бяха направени някои компромиси. Знаете причините.

Хамиш си спомни. В дизайна на сондите, изпратени от родната планета на Куриера на предпазливостта, които носеха само едно симулирано същество на борда си, имаше недостатъци. Обитателите на онзи свят се бяха опитали да копират само себе си в своите предупреждаващи послания, за да помогнат на новите светове да се предпазят от заразата. Опитът им обаче се бе провалил. Премахването на всички следи от вграденото предишно програмиране беше направило кристала прекалено чуплив и податлив на повреди. Оказа се, че ако искаш да използваш древната технология, трябва да включиш и някои от по-старите извънземни личности. Поради технически причини.

— Е… стига мисията да си остане… предупреждаване на другите раси за Свирепата космическа чума… И предлагането на Лекарство…

— Да, планът все още е този, господин Брукман. Функцията на тази сонда. На този флот. Може би, ако извадим голям късмет, именно ние на този кристал може да имаме шанса да съобщим чудесната новина на някой обещаващ нов разумен вид!

Хамиш повдигна вежда.

— И нямате нищо против да разпространявате Лекарството? Та вие сте част от чумата!

Най-стария оцелял сви рамене — човешки жест, който изиска известно кълчене от негова страна и накара Хамиш да осъзнае, че разговорът се води на безупречен английски. Е, вече беше известно, че съществата от артефактите могат да се учат. Това бе добре, тъй като Хамиш смяташе да научи много неща.

— Бил съм част от нея в продължение на милиони ваши години — рече Най-стария оцелял. — И какво? Нима трябва да се покайвам цяла вечност? Или да изкупя греховете си по възможно най-добрия начин с тази моя нова усъвършенствана версия, като помагам на вас, човеците, в свещената ви мисия да помогнете на другите култури да оцелеят?

Хамиш усети как симулираните му клепачи примигнаха. В главата му бушуваха въпроси и възражения.

— Но… но…

— Вижте какво — рече Най-стария оцелял. — Искахте помощ. Искахте водач. Искате ли да ви помогна сега и да отговоря на предубедените ви съмнения по-късно? Ще имаме предостатъчно време, повярвайте. И позволете също да посоча един основен факт. Нашата сонда е изстреляна и пътува, вече няма начин да бъде върната. Както казват човеците, стореното — сторено.

Последва пауза. Накрая Хамиш въздъхна и също сви рамене. И кимна.

— Добре. Научете ме тогава.

Най-стария оцелял се поклони с видимо задоволство, показвайки ясно на Хамиш дихателните си отвори, които пуфтяха като някакви гъвкави комини върху кръглата му глава.

— Какво желаете да видите най-напред, господин Брукман? Ще ви водя. И по пътя ще ви обясня това-онова за мащаба.

90.Прозрачност

Хамиш скоро осъзна защо му е толкова трудно да стигне някъде. Както беше обяснил един от умниците в Института, вътрешният свят на кристалната сонда е ограничен, но има хитри начини за максимално увеличаване на усещането за простор. Като обитател на кристала, можеш да се нагодиш към всякакви „фрактални нива“ на размерите. Колкото по-малък ставаш, с толкова повече лично пространство разполагаш. И толкова по-голяма е свободата ти да накараш нещо да се случи, като просто го пожелаеш.

Учените предупреждаваха (докато деветдесетгодишният Хамиш дремеше на досадните инструктажи), че съществата в кристалната сонда могат да „умрат“ и да изчезнат от всеки бъдещ контакт с вселената. Че един от начините това да се случи е симулираното същество да се спусне по стълбицата на мащабите и да става все по-малко и по-малко, попадайки в светове, където властват желанията и магията и където ставаш твърде малък, за да имаш някакво значение за когото и да било в „реалния“ свят.

„Разбира се, освен ако някоя нова цивилизация не подложи сондата на дисекция. Или не се опита да създаде чисти версии. Именно така открихме скрити същества, напъхани в атомната структура на самия кристал, но способни да се събудят от дълбокия си сън, защитавайки по този начин вируса и мисията му.“

Нищо чудно, че бяха нужни десетилетия за усъвършенстване на Лекарството.

— Нека ви покажа — обърна се Най-стария оцелял към Хамиш. — Опитайте да ме последвате.

И замина… без изобщо да си тръгне. Вместо това започна да се уголемява.

Хамиш, който през по-голямата част от живота си беше най-високият в почти всяко помещение, не хареса усещането да вирва глава, за да гледа нагоре към великана. Това засили мотивацията му — не искаше да изостава от извънземния. „Хм. Трябва да има някакъв чалъм!“

Съсредоточи се върху промяната на усещането си за мащаб — върху уголемяването — и откри, че чалъмът е най-вече в това да гледаш по определен начин. Да очакваш да видиш неща, които не можеш да контролираш. „Има резон — помисли си Хамиш, докато облакът се свиваше под краката му и той започна да се уголемява, за да последва Най-стария оцелял. — Щом смаляването ти позволява да променяш всичко около себе си, уголемяването е свързано с приемането на неща, които не са ти подвластни.“

Виждаше логиката във всичко това. Мъничките същества имаха около себе си обширно субективно пространство, в което можеха да създадат идеалните си домове, виртуални спътници, игри и забавления, без да си имат никакво вземане-даване с останалите официални обитатели на кристалния съд. От друга страна, ако избереш да станеш достатъчно голям, за да общуваш с другите копирани пътници, трябва да приемеш концепцията, която спъва повечето хора като бебета и подрастващи — суровия факт, че другите може да не искат същото, което искаш ти.

„Гледката обаче е странна“ — помисли Хамиш. Когато поглеждаше надолу, още имаше впечатлението, че се намира в огромен свят с мъгляви форми. Но напред и нагоре… там различаваше нещо като тъмен купол, неясен от разстоянието и странната мъгла. Последва примера на Най-стария оцелял и започна да върви към далечния купол — и с всяка крачка продължаваше да расте.

Забеляза, че е по-трудно да се движи в този мащаб. Краката му натежаваха и повърхността под тях ставаше като че ли по-лепкава. Ходенето не беше точно трудно, но изискваше известни усилия, все едно крачеше срещу силен вятър. Или се намираше на място с по-силна гравитация.

Най-сетне успя да различи някои от другите фигури, които преди изглеждаха така далечни и размазани. Двама човеци и подобен на богомолка извънземен се появиха в един момент от мъглата и му кимнаха за поздрав, докато го подминаваха забързано — явно бяха твърде заети, за да спрат да си побъбрят. За момент Хамиш се подразни, но побърза да се отърси от раздразнението.

След малко от близките облаци внезапно изникна лъскав сивкавосин делфин, описа дъга и заплува във въздуха; движеше се бързо и енергично, сякаш мускулестото му тяло и опашката бяха във вода. Двама пътници бяха яхнали китоподобното и се държаха за гръбната му перка. Хамиш примигна от изумление, когато видя, че пътниците са маймуна и нещо като много голям ухилен анимационен плъх.

Маймуната посочи и забърбори. Делфинът се насочи към Хамиш и Най-стария оцелял, но в последния момент зави и се стрелна нанякъде. За миг Хамиш сякаш беше залят от невидима студена и мокра вълна. Делфинът зацвърча, а маймуната закрещя, докато се отдалечаваха. Хамиш за малко да избухне… но Най-стария оцелял се засмя и той се овладя и призна:

— Биваше си го номера.

Само след няколко мига илюзията, че е мокър, се изпари и двамата продължиха напред и нагоре.

Скоро Хамиш си даде сметка, че гигантските облаци са се превърнали в мъгла от безкрайно малки капчици и мехурчета, особено гъста пред тях. Хамиш забърза: искаше да стигне до купола, който беше видял, да зърне искрите някъде напред…

… и изведнъж излязоха от облаците. И Хамиш въздъхна.

„Най-сетне! Ето ги и тях.

Звездите.“

Онова, което бе взел за купол, беше само сектор от грамадния таван, заобления прозорец-интерфейс между вътрешността на кристалния цилиндър и вселената навън.

Космосът.

Като човек на двайсети век, Хамиш свързваше огромния свят отвън с романтиката. С приключенията. Въпреки че в собствените си истории за Лошата наука цинично охулваше тази идея и наричаше далечния космос огромна вакуумна пустиня, в която тук-там се срещат редки оазиси светлина, част от онова старо чувство все пак го привличаше към преградата, караше го да крачи напред и нагоре въпреки растящото съпротивление.

„Това не е междузвездното пътуване, което ни бе обещано. Свръхсветлинните двигатели, гигантските кораби и сексапилните извънземни принцеси. Звездните войни, империи, утопични колонии, смес на велики цивилизации, всяка учеща се от другите.

Този начин е по-прост и по-практичен, но и много по-рискован за отделния индивид. Само едно от хилядите ми копия може да се срещне с живи същества на някой далечен свят и да им помогне да оцелеят и благоденстват.

И все пак това наистина е междузвезден полет.

Жестоко! Аз съм пътешественик, пресичащ галактиката!“

— С приближаването триенето се засилва — коментира Най-стария оцелял усилията на Хамиш да приближи бариерата, така приличаща на мембраните, отделящи външния свят от живите органели на клетката. — И обикновено е много студено. Освен ако не идваш с помощта и в компанията на други.

Хамиш вече усещаше смразяващия студ на космоса пред себе си. Пресегна се и за момент се почувства толкова голям, колкото можеше да бъде едно виртуално същество в този кристален кораб. За миг ръката му до стената изглеждаше голяма колко цялото му тяло. Може би дори в реални размери — длан с ширина дванайсет сантиметра, докосваща вътрешната стена на „кораб“, дълъг по-малко от два метра.

„Някой ден може да стоя тук и да притискам ръка в стената, когато е стоплена от чуждо слънце. И от другата страна ще има живо същество. Представител на някаква нова, невинна и обещаваща раса. Доближаващо ръка, пипало или лапа.“

Незнайно защо мислите за тази среща изпълниха Хамиш със същия трепет, който получаваше преди от славата, секса или някакво друго постижение. Е, усещането си го биваше…

… но пресягането към интерфейса изискваше огромни усилия, а космическият студ бе ужасен. Хамиш отпусна ръка и се дръпна няколко крачки назад към мъглата. Чувстваше как се смалява. Обърна се към извънземния си гид.

— Е? Да идем да намерим другите.

91.Отражателна способност

Скоро го видя.

Докато вървяха заедно „напред“, към носа на огромния кристален кораб, Хамиш погледна към заоблената стена и зърна вълнуваща се дъга, която пресичаше Млечния път под стръмен ъгъл. От едната страна звездите изглеждаха нормално, немигащи и безбройни. („Дали съзвездията вече са се променили?“ — помисли си той.) Но точно пред онази граница светещите точки леко потрепваха, сякаш се отразяваха от повърхността на огромен заоблен басейн.

Побиха го тръпки.

„Това е платното!“

Огромно платно с дебелината на атом и с ширина повече от сто километра, реагиращо интелигентно и почти глупакоустойчиво; приемаше ускоряващите импулси на човешките лазери, отразяваше фотони и предаваше инерцията им на своя малък товар, като засилваше все повече и повече Хамиш и останалите през огромната бездна. А след достигането на целта щеше да се обърне и да използва светлината на другото слънце като спирачка. После, след множество елипсовидни орбити и обикаляния между планетите, щеше най-сетне да насочи кристалния кораб към топлата зона, в която се намираха живите светове. За да отнесе посланието от далечната Земя.

— Ще открием повечето пътници в най-предната част на кораба. Обсъждат въпроси, свързани с платното — каза Най-стария оцелял.

Хамиш беше готов да ускори крачка, но спътникът му завървя по-бавно, сякаш не му се искаше да го следва. Когато Хамиш се обърна и го погледна, извънземният сви дебелите си изразителни устни.

— Трябва да ви предупредя. Този съд беше зареден с някои… неконвенционални личности. Вашите лидери пренебрегнаха съветите ни за това какъв тип същества трябва да се добавят към екипажа, за да се увеличат максимално шансовете за оцеляване. Боя се, че някои от спътниците ни няма да издържат до достигането на целта ни.

Хамиш го притисна за подробности, но съществото вдигна трипръстата си ръка.

— Вече прекрачих границите на благоприличието. Просто реших, че трябва да ви подготвя за известна… ексцентричност.

Хамиш не каза нищо. Вътрешно обаче знаеше. „Ако бяха забранили копирането на ексцентрици, никога нямаше да получа място и на един кристал, още по-малко на десет хиляди, независимо колко популярен или прочут съм. Разнообразието е нашата сила. И ще си остане така, докато не престанем да сме човешки същества.“

Закрачиха с гигантски крачки напред. Куполообразният таван започваше да се заобля още повече и скоро Хамиш започна да различава фигури, човешки и извънземни: стояха на групички край холорезервоари, плоски екрани и най-различни уреди.

„Разбира се. Щом това е кораб, значи трябва да има и контролна зала. Или «мостик», както го наричат.“

Ускори крачка, забърза към групата… и бързо си даде сметка, че е по-добре да стане по-малък. Разбира се, хората долу бяха намалили размерите си. Как иначе можеха да пожелаят появяването на неща като копчета, ръчки и екрани? Пък и той не можеше да общува с тях като великан, нали? Ако тези хора погледнеха нагоре, щяха да го видят само като мъгляв облак с формата на човек.

Щом смали размерите си, започна да различава детайлите.

Най-яркото създание беше нещо като хибрид между човек и райска птица — два тънки крака и женствен контур, покрит с дреха в цветовете на дъгата. От тънките ръце се спускаха проблясващи махови пера, подобни на гънките на наметало, завършващи с великолепна извита опашка. Дори клюнът се вписваше грациозно в лице, което спокойно можеше да принадлежи на филмова звезда. Създанието крякаше и жестикулираше към човешка жена, чиято приятна външност изглеждаше обикновена в тази компания — добре оформено тяло и лъскава кафява коса със стилни сребърни нишки в нея. Носеше прилепнала тениска, върху която бе нарисувано око в гигантска буква Q и надпис СКОРО МОЖЕ ДА СТАНЕТЕ ТИПИЧНИ.

Наблизо имаше и други — още двама човеци и извънземен, когото Хамиш би трябвало да познава. Двуног, с лъскава червеникава козина, той бе почти толкова прочут, колкото и Най-стария оцелял, но Хамиш не можеше да се сети за името му.

Докато двамата се спускаха и смаляваха, Хамиш изпита странното усещане, че от върховете на пръстите му струи мощ, сякаш ръцете му съдържаха някаква магия. Също като преди, когато смени хавлията с костюма. А, да. По-малък мащаб означаваше, че могат да се случат повече неща, стига да ги пожелае. Усещането го изкушаваше просто да продължи, да стане още по-малък от това фрактално ниво и да изследва световете на моменталното изпълняване на желания.

„Но аз винаги съм харесвал да съм висок.“

Забави темпо и се обърна към Най-стария оцелял.

— Познавам онази жена. Лейси Доналдсън-Сандър, богаташка, луда на тема наука. Изглежда много по-млада от времето, когато почина, десетилетия преди аз да…

Осъзна, че няма представа как да говори за дати и време. Може би контролният център можеше го осветли за подобни неща.

— Да, вие също, приятелю — отбеляза Най-стария оцелял.

— Хм, да, май е така. Колкото до останалите, изглеждат ми познати. Но бихте ли ми помогнали, преди да слезем при тях? Онова извънземно, което прилича на алена видра…

— Имате предвид М’м пор’лок, предполагам. Наричан от някои Предателя… а от други — Верноподаника.

Хамиш кимна.

— О, вярно. Той ни помогна да разработим Лекарството, нали?

Най-стария оцелял кимна неопределено и вдигна ръка, за да го накара да спре.

— Господин Брукман, струва ми се, че сте сляп за данните.

— Сляп за… о, имате предвид, че се мотая тук, без да съм свързан с Мрежата чрез ииуер. Е, знаете, че бях дъртак и малко недолюбвах технологиите. Мразех очните импланти, които си слагаха младежите, за да са непрекъснато онлайн. Когато се налагаше да използвам подсилената реалност, просто си слагах очила, както е повелил Бог… — Хамиш примигна и продължи: — Разбирам. Казвате, че това място има свой еквивалент на Мрежата. И че аз се движа из него полусляп, неспособен да събера информация за онези, които не познавам. — Въздъхна. — Е, добре тогава. Как да…

Най-стария оцелял направи театрален жест и му подаде нещо. Очила. Старомодните очила за виртуална реалност, които Хамиш използваше навремето.

— Докато не измислите как да си направите собствен интерфейс — обясни Най-стария оцелял.

Хамиш си сложи очилата и когато погледна към хората долу, до всеки от тях имаше етикет с име.

М’м пор’лок

Лейси Доналдсън-Сандър

Жената-птица303

Йовиндра Ноониен Сингх

Емили Тан

Емили Тан!

Главният архитект на Лекарството. Единствената човешка личност, копирана вероятно във всяка кристална сонда, произведена от човечеството. Изведнъж, когато двамата с Най-стария оцелял приключиха със смаляването и стъпиха на стъклената палуба на контролната зала, Хамиш се почувства разколебан и изпълнен със страхопочитание. Какво се казва на жена, чиято идея бе обединила колебанията на човечеството по отношение на „извънземната фомитна чума“ и която бе предложила стратегия за борба срещу междузвездната инфекция и в същото време възможност да се стигне до звездите?

В отговор на интереса му в очилата запълзя обяснителен текст:

„Лекарството“ е стратегия на убеждаване на някои извънземни от артефактите да предадат софтуерните си съюзници и привличането им да работят честно и ефективно за човечеството и земната цивилизация. Методът беше вдъхновен от откриването в Астероидния пояс на останки…

Резюмето изчезна, когато Хамиш насочи вниманието си към съществото, което приличаше на гигантска видра и сега разговаряше с Емили Тан. Спомни си, че М’м пор’лок беше първото извънземно виртуално същество, което напълно прие предложението на Емили. Наричан предател от някои от спътниците му. Или Верния, защото си бе спомнил една много по-стара обвързаност.

„Първият от многото, които дойдоха на наша страна и разкриха някои хитри мемични трикове, използвани от фомитите срещу нас. Вместо да насочат човешката цивилизация към самоубийственото създаване на вируси, те ни помогнаха да изобретим Лекарството. Защото им предложихме сделка, която не можеха да откажат.

И какъв беше подкупът ни?

Точно онова, което бяхме склонни да направим така или иначе. Да увеличим за пореден път разнообразието на онова, което се разбира под «човек».“

Освен това Лекарството убеди Хамиш да промени своята версия на Движението за отказване. Да подкрепи построяването на космическата фабрика и големия лазер.

Отново премести поглед към най-яркото същество — хибрида между човек и птица, чийто етикет отвърна на любопитството му.

Жената-птица, представител на Лига на аутистите — пети клон на човечеството.

Аха. Сега разбираше. Значи не беше извънземна, а с избрана от самата нея форма. Нещо често срещано днес сред онази част от човечеството, която бе преживяла десет хиляди трагични години в очакване на виртуалната реалност и ИИ, които да ги освободят.

Сега пътниците се обръщаха в отговор на появяването му.

— Господин Брукман — каза тъмнокосата жена и се усмихна приветливо. — Чудехме се дали изобщо ще благоволите да се появите.

Хамиш инстинктивно погледна тясната й тениска и очилата интерпретираха логото.

Символ на прочутия оракул Квантовото око, който предрече, че…

В същото време се появи друг надпис:

Размер 36-D. Биографично истински и без подобрения…

Хамиш побърза да вдигне поглед обратно към лицето й. Това беше една от причините да не харесва подсилената реалност.

— Мадам Доналдсън-Сандър. — Той пое ръката й. Допирът беше топъл и реалистичен. За първи път докосваше друг на това място. — Моите извинения за закъснението ми. Оставих инструкции да бъда събуден, когато се случи нещо важно. Предполагам, че това е било доста консервативно и погрешно решение.

— Хм. Е, най-малко пропуснахте старта. Беше невероятно шоу! — Тя се обърна и махна към предната половина на обсипаното със звезди небе. — Ускоряването беше страхотно.

— По дяволите. Звучи като истинско изживяване. Не мога да си представя защо…

— О, не се безпокойте. Записахме го. Можете да изживеете събитието от най-различни гледни точки.

— Благодаря, мадам Доналдсън-Сандър.

— О, наричайте ме Лейси.

— Чудесно. Лейси. Е, аз съм Хамиш.

Продължи по редицата, като разменяше поздрави с другите АКЛ — автономни копирани личности, неговите спътници, с които щеше да прекара следващите няколко милиона години. Успя да скрие обожанието си, когато стисна ръката на Емили Тан, а тя му се ухили малко дяволито, все едно знаеше някаква тайна шега.

Едва когато представянето приключи, умът му се обърна към нещо казано по-рано.

— Инструкциите ми за събуждане бяха зле измислени — призна той. — Но тогава… да приемам ли, че случващото се сега е нещо „важно“?

Лейси вдигна ръка.

— Бихте ли задържали за момент, Хамиш? Опитваме се да решим един много важен въпрос.

И се обърна към колегите си. Сингх — елегантен, със заострена брада, бял тюрбан и кама в пояса — взе думата.

— Моята преценка е около петстотин и петдесет астрономически единици. Колкото до скоростта… — Той погледна към Жената-птица, която размърда пернатите си ръце и изкряка. Хамиш остави новия му виртуален ииуер да вмъкне превода:

Трябва ми още малко време да приключа с изчисленията.

Емили и М’м пор’лок също се посъветваха с двама други човеци при контролните панели. После Емили се върна при Лейси, въздъхна и поклати глава.

— Но не можете ли поне да кажете какво…

— Ще ми направите ли компания, Хамиш? — предложи Лейси, докосна лакътя му и го обърна в нова посока с лекотата на жена, родена с таланта да убеждава. — Имам важна задача. Двамата с Най-стария оцелял можете също да дойдете. Ще говорим по пътя.

— Задача? Къде?

Лейси направи кръгови движения с дясната си ръка и в отговор на жеста й една овална част от стъкления под започна да ги издига. След секунди се рееха на около три метра над останалите.

— На кърмата — каза Лейси.

На нивото на бедрата им се появиха малки цилиндри. Най-стария оцелял и Лейси хванаха най-близките до тях, Хамиш се сети, че това са дръжки, и се вкопчи в своята.

Овалът стартира рязко и бързо ускори. Контролният център се смаляваше застрашително бързо зад тях.

— На кърмата? — попита Хамиш. — Тя колко е далече?

Лейси се усмихна загадъчно.

— Чак в другия край… и малко по-нататък.

92.Непрозрачност

Хамиш заключи, че превозното средство представлява утилитарен компромис. Намираха се само на две фрактални нива под външната обвивка на кристала, а според преценката му „истинската“ му височина беше някъде около една десета от милиметъра. Имаха достатъчно сила на волята, за да създават полезни неща като дисковете за пътуване. Но въпреки това относителните разстояния не бяха особено големи.

През случайните пролуки в облаците над себе си от време на време зърваше огромната черна нощ навън. Погледнеше ли надолу, виждаше облаци-топки, изпълнени с потенциал да се превърнат в каквото си пожелае някой. Редуваха се пластове и пластове, все по-малки и по-малки, цяла безкрайност, разнообразявана от време на време от многоцветни проблясъци.

Част от него знаеше какво се бе случило току-що.

„Не искат да отговарят на въпросите ми засега. И знаят, че още зяпам като някакъв турист. Затова са решили да ме пратят на тази разходка, за да ме разсеят.

Какво пък… прави са!“

Докато се взираше надолу, откри, че очилата му могат да увеличават далечни (или много по-малки) неща и да се фокусират върху отделните кълбета, които вече бяха трансформирани в приказни дворци, увеселителни паркове, извънземни градини с пурпурни дървета и тъй нататък. Оазисите обаче бяха редки — разделяха ги огромни неизползвани пространства. Е, в края на краищата дългото междузвездно пътуване тепърва започваше.

На няколко пъти едва не изтърсваше по някой въпрос, но си затваряше устата, когато очилата му предлагаха оскъдно обяснение. В един момент устремният им полет през вътрешността на капсулата ги отнесе над — по почти паралелен курс — нещо като луксозен океански лайнер с плувни басейни, тенискортове и прислуга в ливреи. Увеличеният образ показа загорели фигури, които се излежаваха или играеха на палубата. Неколцина погледнаха нагоре и махнаха, когато овалното превозно средство на Лейси профуча над тях. Хамиш зяпна. Този път не се нуждаеше от субтитрите на очилата:

Хелена Дюпон-Вонесен

Дафни Глаукъс-Уортингтьн-Смайт

Евгений Боголомов

Ву Чан Си

Хамиш се обърна към Лейси.

— Не мога да повярвам! Какво правят тези хора тук?

— Имате предвид другарите ми от Първото съсловие ли? — попита тя, използвайки терминологията, която се бе радвала на краткотрайна мода през 40-те и 50-те години на двайсет и първи век. — Стига, Хамиш. Кой според вас помогна за финансирането на всичко това? — Тя махна към небето (имаше предвид целия кристален кораб). — На космическите заводи? На гигантския лазер? Повечето членове на Олигархическото потекло приеха апокалиптичния сценарий и ужасния край, предречен от платените им учени и прогностиици. И поискаха спасителни лодки, за да напуснат обречената на гибел Земя. Много спасителни лодки.

— Но… — Хамиш си спомни онези отдавна отминали дни, когато се беше умилквал около олигарсите… и десетилетията, посветени на разобличаването им и борбата срещу тях. — Но заделената памет би трябвало да се дава по…

— По заслуги ли? Ами да. — Лейси изискано сви рамене. — Голяма част от паметта беше разпределена точно по този начин. Но накрая Институтът реши, че има предостатъчно място.

— Предостатъчно… кажете, колко умове са копирани на…

Преди да завърши въпроса, отговорът се появи в очилата му: 8009.

— Осем хиляди и… Но аз си мислех, че капацитетът за пълни копия е ограничен!

Най-стария оцелял заговори за първи път, откакто бяха пристигнали в контролния център.

— Този кристал е по-голям. Обемът му многократно надвишава обема на обикновените сонди. И това не е единствената разлика. — Той посочи напред.

Хамиш усети, че скоростта намалява. С приближаването им към кърмата небето-таван отново се заобляше навътре. Скоро се появи и краят на сондата.

Само че не изглеждаше така, както Хамиш бе очаквал.

Беше решил, че ще види познатите съзвездия от далечни немигащи звезди, с една особено ярка в самия център — Слънцето. И по всяка вероятност зашеметяващото сияние на ускоряващия лазер.

Вместо това отвъд кристалния край на кристала видя огромна равна стена с много тъмен нюанс на кафявото, която напълно скриваше изгледа в тази посока.

— Какво е това, по дяволите?

Лейси кимна съчувствено.

— Позволете.

И докосна главата си отстрани. После вдигна същия пръст и почука очилата му, в които блесна проста графика.

— Значи… това е някаква голяма кутия, закрепена за задната част на кораба? — Хамиш поклати глава. — Това не е стандартен дизайн, нали? Имам предвид… малкото отделение отпред е за управление на платното. Но за какво е това, по дяволите? — И посочи кафявата стена, която блокираше гледката към дома.

— Размишлявахме за това — обади се Най-стария оцелял. — Някои смятат, че вътре има средства, които да увеличат шансовете ни за успех, когато стигнем целта си.

— Имате предвид инструменти ли? Какви?

— Може би сигнални устройства, с които да обявим присъствието си на местната раса. Или телескопи, с които да ги изучаваме. Възможно е също контейнерът да е пълен с оръжия, с които да можем да се отбраняваме по-добре. Например, ако новата система се окаже заразена със злонамерени сонди от старата епоха.

— Е, всичко, което подобрява…

Хамиш млъкна насред изречението. Пръстите му щракнаха доста задоволително за този виртуален свят.

— Ама разбира се! Това трябва да е свързано с Лекарството! Кутията сигурно съдържа биореактори, генетични кодове, изкуствени утроби и всичко необходимо в края на пътуването, с което да започнем да превръщаме данните в живи органични същества!

Това беше великият план на Емили Тан — идея, която й беше хрумнала, когато научи за отдавна мъртвия кораб сеяч, открит в Астероидния пояс. Сондата майка с нейните деца колонисти, убити горе-долу по същото време, когато са измрели динозаврите. Самата сонда представляваше остарял начин за разпръскване на биологичен разум из галактиката — късоглед, егоцентричен и всъщност обречен подход.

Но въпреки това именно тя бе дала блестящата идея на Емили.

„Защо не използваме същите технологии, за да възкресим някои извънземни видове, които откриваме заключени в древните сонди? Отдавна изчезнали разумни раси? Днес единствените им останки са софтуерни сенки, уловени в кристални яйца. Но няма ли да е възможно да върнем към живот оригиналните видове? Или същества, които са близки на тях както физически, така и културно? Да ги възстановим като живи органични същества тук, на Земята?

И ако можем да го направим… защо не започнем с онези, които покажат, че са приятелски настроени към нас?“

Самата идея се бе оказала достатъчна, за да разбие някои от съюзите между фомитите. Предложението провокира някои виртуални същества да изживеят пристъпи на неочаквана носталгия към оригиналите си. Отдавна заспали сантименти за живи същества, които някога са крачели под открито небе, дишали са въздух, общували са директно с космоса, мечтали са собствените си мечти под голи слънца.

„Ще го направите за нас? — попитаха те. — Въпреки че знаете какво представляваме? Какво се опитахме да ви направим?“

На което човечеството отвърна:

„Няма да го направим за вас, а за предците ви, за по-ранните версии на вашите раси, които са ви създали. И за вашите потомци.“

Когато първите експерименти по възкресение дадоха плод, когато няколко извънземни се родиха от изкуствени утроби и бяха осиновени от човешки семейства, виртуалните пратеници от десетки сонди изведнъж предоставиха тайните си съкровища. Генетични кодове, които бяха крили в копие след копие, информация, погребана от милиони години дълбоко в кристалните решетки. За тях старата лоялност внезапно победи личния им интерес като битове от „вирусни“ данни. И те бяха повече от склонни да платят поисканата цена.

Истината. Или толкова от нея, колкото можеха да отмъкнат от другите същества във фомитите. Онези, които все още отчаяно желаеха да разпространяват чумата.

Програмата беше толкова успешна с десетките видове извънземни новородени, които се отглеждаха в ясли и частни домове по Земята, увеличавайки разнообразието на това какво означава да си „човек“, че из планетата започна да се разпространява идея, която бе настойчива, дръзка, дори месианска.

Защо да не проповядваме това?

Щом методът работи за нас… щом можем да излекуваме чумата чрез съзидателна щедрост… то може би подходът ще работи и при други раси?

Хамиш беше сигурен, че това обяснява допълнителния товарен отсек в задната част на кораба.

— Вътре трябва да има средства за създаването на Лекарството! Инструменти, с които да започнем процеса в нашата нова слънчева система.

Реакцията на Лейси му дойде като удар.

— Съмнявам се, Хамиш. — Тя поклати глава. — Съжалявам, но това не изглежда особено смислено.

— Защо?

— Защото една толкова малка кутия не би могла да съдържа устройствата, които описвате. А и всички генетични кодове са вградени тук, в информационната решетка на кораба. — Тя обгърна с жест всичко около тях. — Освен това не забравяйте, че планът започва с помагането на млада извънземна раса да преодолее всички фази на кризата на развитието. Например трябва да ги научим да мислят за себе си и да устоят на другите кристали, които се представят за „богове“. Да не им позволяваме да гледат на нас като на богове! Да им покажем как да се погрижат за други жизненоважни неща като екологията и мъдрото използване на технологиите. А също и триковете на взаимната отговорност и игрите с положителен резултат…

— И едва много по-късно — продължи тя, — по време на неизбежната криза, когато разполагат с високоразвита технология и умовете им са заплашени от вирусни меми, именно тогава ще добавим Предложението на Тан и ще ги научим как да създават и отглеждат нови типове същества. За да увеличат разнообразието и мъдростта на цивилизацията си. Да се сдобият с хибридната жизненост, способна да посрещне всички предизвикателства.

— А също и да им дадем възможност да направят същото предложение на кристалите, заразили системата им — добави Хамиш, за да докаже, че разбира. — Да накарат много от вирусните същества да им сътрудничат.

— Ние носим схемите и познанията, необходими за всичко това, Хамиш, и имаме възможност да променяме и адаптираме дизайна според местните условия. Но нашият план зависи от местните, които трябва да извършат цялата физическа работа! Това е единственият морален начин. Той решава етичната дилема на старите засяващи сонди, чийто план за колонизиране на Земята би унищожил шанса на планетата ни да роди своя разумна раса. По този начин светът първо трябва да създаде собствен разумен вид. И едва тогава, при техен избор, те могат да поканят други да се присъединят към тях и да създадат остров на космополитна галактическа цивилизация.

Хамиш примигна. Наистина поразителна версия за Лекарството. Никога не беше гледал на въпроса по такъв начин. Лейси определено мислеше във впечатляващи мащаби.

— Страхотно! — каза той. — Значи в името на мисията…

— Въпросът е, че не ми се струва вероятно Земята да натъпче миниатюрни биореактори, които очевидно ще се разложат или така или иначе ще остареят през милионите години. Ние ще обучаваме. И трябва да го направим лично.

Хамиш не знаеше какво да каже и затова само изсумтя разочаровано, както правеше винаги, когато някоя чудна идея изведнъж ставаше на пух и прах.

Приближаваха група фигури в края на кристалния кораб, където спускащата се дъга на тавана се превръщаше в почти отвесна стена. Също като на носа на кораба, и тук неколцина човеци стояха редом с извънземни до холографски и двуизмерни дисплеи.

Хамиш въздъхна и се обърна към Лейси и Най-стария оцелял.

— Добре. Значи кутията не е свързана пряко с Лекарството. Все пак присъствието й означава, че нашият кораб е по-голям и по-просторен от типичната кристална сонда. Освен това е оборудван с инструменти и средства за взаимодействие със света. Страхотно! Няма да сме безпомощни. Всичко това би трябвало да увеличи шансовете за успех на мисията ни, нали?

Нещо в поведението на Най-стария оцелял изглеждаше необичайно. Беше твърде мълчалив или резервиран.

— Предполагам, че това е така, приятелю — отвърна извънземното същество. — Шансовете може да са по-големи за тази конкретна сонда.

— И за другите десет милиона ли?

— За тях също, ако са изстреляни с подобно оборудване.

— Ясно. Е, тогава какъв е проблемът?

Хамиш погледна Лейси и тя вдигна рамене.

— Мисля, че за Най-стария оцелял допълнителните разходи са глупаво пилеене на средства.

Най-стария оцелял кимна.

— Именно, милейди. За цената, отишла за изработването и оборудването на този луксозен съд, можеха да се произведат и изстрелят десет или двайсет по-малки и по-евтини.

— Но вие току-що казахте, че така шансовете ни за успех са по-големи.

— Нищожно по-големи. Може би двойно. Което е незначително.

— Двойно е незначително?

— Не забравяйте, че всяка сонда е като зърно или полен, понесен от вятъра! Успешното изпълнение на мисията ни като цяло, разпространението на Лекарството, ще зависи много повече от бройката, отколкото от всяка отделна сонда, господин Брукман. Ще трябват… ще са необходими… огромни количества. Невъобразими.

Хамиш изпита странното чувство, че се сковава.

„Огромни количества… О!“

Въпреки десетилетията си опит с човеците Най-стария оцелял разбра изражението му погрешно.

— Не се безпокойте, приятелю. Много от новите раси минават през тази фаза и хвърлят много усилия и внимание на първата вълна сонди. Скоро обаче го преживяват и възприемат по-ефективен подход.

Останал като никога без думи, Хамиш се обърна към Лейси Доналдсън. Тя обаче беше заета с приземяването на малкото им превозно средство, като го караше да съответства по място и размери на фигурите, които се бяха събрали около прозаични на вид дисплеи в задния край на кораба — там, където отвесната кристална бариера установяваше пряк контакт с мистериозния подобен на кутия товарен отсек.

Дискът се сля със стъкления под и първи при тях дойдоха двама човеци, които Хамиш не познаваше и чиито имена не му говореха нищо. Експерти по оптика и дизайн на инструменти, предположи Хамиш. Третото същество бе много по-интересно.

Куриерът на предпазливостта, пратеник от планетата на име Турбулентност, чиято раса беше видяла капана на вирусната чума и се бе опитала да намери решение. Нейната ранна и примитивна версия на Лекарството бе да изпрати капсули, които да помогнат на нови видове, като ги предупредят за опасността. Хамиш погледна водача си — Най-стария оцелял, неговия Вергилий. Тези двамата (или техни различни, по-ранни версии) навремето се пенеха, кипяха и сипеха обвинения един срещу друг по време на първия от Великите дебати между различните кристални сонди. Начинание, което послужи като назидание за човечеството и помогна за голямата промяна. Съдбоносна първа крачка по лъкатушещата пътека през минните полета към евентуалното спасение.

Поне в това беше вярвал Хамиш… допреди няколко минути, когато в ума му се появи ужасно подозрение.

Ако беше очаквал фойерверки или търкане между Куриера и Най-стария оцелял, щеше да остане разочарован. Двамата не показваха никакви признаци на враждебност. В края на краищата нима сега не участваха всеотдайно в една и съща мисия? Нима нямаха една и съща свещена цел? Да помогнат за разпространяването на противоотровата срещу чумата.

Куриерът пристъпи към Лейси. По време на първите дебати подобната на куршум глава и пулсиращата зрителна лента на съществото не изглеждаха така симпатично като подобното на Буда лице на Най-стария оцелял. Откритото поведение и честността му обаче бяха спечелили стотици милиони сърца.

— Е? — полита Куриерът.

Лейси поклати глава.

— Жената-птица се нуждае от още време за изчисленията си. Но това е нейният начин да се справи със стреса. Понеже самото смятане не е от значение. Боя се, че това е достатъчно убедително.

— Какво е убедително? — не разбра Хамиш.

Куриерът и Лейси се обърнаха към него. Хамиш не успя да разчете изражението на извънземния. Жената видимо се колебаеше. Понечи да заговори…

… но беше прекъсната от глас, който се разнесе зад Хамиш.

— Братя и сестри, защо да се сдържаме? Макар и събуден току-що, този пич не е от крехките. Кажете му истината. Или го оставете на мен.

„Не — помисли си Хамиш. — Само не и той!“

Но беше той. Тъмнокож, висок почти колкото Хамиш, но с „коса“ от подобни на змии пипала, които се гърчеха и изпускаха облачета ароматизиран пушек. Въпреки многото си други виртуални подобрения — космати гърди и известно омекотяване на прочутия островен диалект — си беше професор Ноозон.

— Ии-ха, гус’ин Брукман! Колко гот, че сте тук. Надявам се, че ще намерите днешните новини за достатъчно „важни“, за да оправдаят будилника.

Хамиш стисна юмруци, макар че успя някак да запази външно спокойствие.

— Някой би ли ми обяснил, моля?

— Дадено, човече — отвърна Профноо и приветливо ухилената му физиономия се смени с тънка иронична усмивка. — Разбираш ли, трябваше да получим поредния лазерен шут, за да се засилим към звездите още по-яко. Той обаче така и не дойде, нали разбираш. И нямаше никакви обяснения по теснолъчевия канал. Това ни принуди сами да направим някои наблюдения и измервания. Достатъчно добри, за да установим страховития факт.

Хамиш мразеше начина, по който този човек превръщаше всичко в драма. Сега от него явно се очакваше да попита.

— И какъв е този факт, професоре?

— Че как! Страхотният факт е, че скоростта на туй чудно корабче не е точно такава, каквато би трябвало да е.

Хамиш се обърна към Лейси.

— Зная, че корабът е малко тежичък. Но колко по-бавно можем да…

— Повече от сто пъти по-бавно — отвърна тя.

— Какво?!

Ако можеше да поиска не така реалистична емулация на човешко тяло, не би се замислил нито за миг: Виртуалното му копие беше залято от химични реакции на изумление и отчаяние. Или от симулации, които бяха твърде подобни на „истинското“. Най-вече обаче му се искаше следващите думи да бяха на някой друг, а не на ямайския попучен.

— Адска гадост, нали? С тази скорост дори няма да се измъкнем от системата, а само ще надникваме в стария Куйперов пояс и ще поемаме обратно към слънцето, епоха след епоха. Можем да щракнем някоя и друга снимка на Плутон, Тихе, Планетата X или каквато там ледена топка ни се изпречи. Но няма да има никакви извънземни. Никакви нови звездни системи. И това дори не е най-голямата гадост, брат ми.

Макар и обхванат от ужасно предчувствие, Хамиш се насили да го попита:

— И каква… е най-голямата… гадост?

— Че как? Ами това, че Земята дори не се опитва да поправи проблема с ново пускане на лазера. Струва ми се, стари ми приятелю и противнико, че порочният дърт свят, онзи Вавилон, от който идваме, ни е захвърлил на произвола на съдбата.

93.Аберация

Досега кристалният кораб, дълъг само два метра, но натъпкан с пътници и информационен товар, би трябвало да е влязъл в Оортовия облак от комети, който започваше на разстояние десет хиляди пъти по-голямо от разстоянието на Земята от Слънцето… а не да се мотае само на някакви си петстотин астрономически единици.

Още по-лошото бе, че скоростта им беше отчайващо ниска. Защо Земята не бе успяла да им даде обещания тласък, да напълни платното им с мощни лазерни импулси и да ги ускори до 5 процента от скоростта на светлината?

Хамиш седеше на ръба на стъклената повърхност, слушаше с половин ухо споровете зад себе си и клатеше дългите си крака над огромния на вид интериор на сондата. Външен наблюдател би измерил, че седи на не повече от петнайсет сантиметра от централната ос на цилиндъра. Във фрактални мащаби обаче дълбочината можеше да е и безкрайна.

Техничарите продължаваха да размахват ръце и да викат от нищото различни инструменти, с които да измерят проблема… сякаш стократно по-ниската скорост беше нещо, което можеш да „анализираш и решиш“. Пък и имаше сериозни препятствия, които им пречеха да гледат навън.

Първото — гледката назад, към Слънцето и Земята, беше напълно блокирана от огромния товарен контейнер.

— Така не можем да направим точно доплерово измерване, а само приблизително да изчислим колко бързо се отдалечаваме от Слънцето — обясни една учена глава.

Друга пречка — можеха да създават телескопи и всякакви неща само с едно махване на ръка, но само тук, на средните фрактални нива, където „магията“ беше възможна, но пък мъглата закриваше изгледа към звездите. Беше безполезно да се опитват да замъкнат инструментите „нагоре“ към мястото, където кристалът се срещаше с космоса. Изградените от виртуален материал уреди просто се изпаряваха при приближаването до стената. Само автономно копираните личности, или АКЛ, можеха да оцелеят до тази сурова външна реалност.

— Причината за всичко това може и да е политическа — предположи Лейси Доналдсън. — Консенсусът за построяването на космическия завод и лазера никога не е бил пълен или всеобщ. Движението за отказване все още бе много силно. С ново ръководство и може би пришпорени от някое лошо събитие, популистите може и да са взели властта и да са спрели прогреса.

„Ох“ — помисли си Хамиш и си спомни времето, когато самият той беше начело на световното движение.

— И следователно — сърдечно продължи Най-стария оцелял — проблемът може да е само временен. Често се случва някоя раса да спре за момент, да разреши някои емоционални въпроси и после да продължи производството.

— Същото се случи на няколко пъти на Турбулентност — добави Куриерът на предпазливостта. — Така че е възможно всеки момент ускоряването да продължи.

При нормални обстоятелства подобно нещо би ободрило Хамиш. Точно сега обаче той намираше всяко съгласие между Най-стария оцелял и Куриера за потискащо.

Погледна надолу към невъобразимите дълбини с все по-увеличаваща се сложност и се замисли. „Защо да не се гмурна там още сега? Да започна да изследвам. Да опитам онези магически способности. Да видя чудесата, изградени вече от другите пътници само със силата на мисълта… и може би да започна да строя свои собствени?

През целия си живот съм бил известен с творчеството си. Това може да е истинският ми шанс. Да покажа на какво съм способен. Да си представям по-велики неща от всички други!“

Така или иначе, планът поначало си беше точно такъв. Дори сондата им да пътуваше към целта си и да имаше всички шансове за успех в другия край, той пак щеше да прекара деветдесет и девет цяло, деветстотин деветдесет и девет (и т.н.) процента от времето си или в сън, или в игри, симулации и на приказни места.

„Поне на това разстояние ще можем да улавяме известни количества слънчева енергия.“ След като кристалният кораб пестеше енергия, самото време щеше да се забави за всички пътници.

— Е — обади се един от човеците зад него, — ако положението е такова, ако са изключили лазера, поне да си бяха направили труда да ни кажат!

— Да кажат на десет милиона бучки стъкло, че всичко е цъфнало и вързало? — изсумтя професор Ноозон. — Че трябва просто да почакаме, докато истинските хора на Земята престанат с разправиите си? Защо да се чувстват длъжни да го правят? Не забравяй, че ние не сме хора. Не сме граждани. Ние сме същества от сонди, чат ли си? Копия на борда на цепелин, тръгнал наникъде. И сме само една машина от милиони. Ние сме нищо, човече. Нищичко не ни дължат.

„Млъквай“ — мислено му заповяда Хамиш. Ноозон обаче продължи:

— Мисля, че трябва да приемем другата възможност, братя и сестри. Че това може да не е просто политическа спънка. Трябва да приемем, че се е случило най-лошото. Че старият порочен свят най-сетне е направил крачката.

— Каква крачка? — попита някой.

— Че как?! От ръба на пропастта — и решителна крачка напред. Загърбил е Яхве и е заминал там, където отиват всички грешници.

— Какво искате да…

— Че Земята си е отишла и се е пръснала, човече! Че цялата надежда е прецакана. Че е свършено. И че затова никой не вдига телефона.

Хамиш си помисли, че по време на дългото мълчание, което последва, кристалът — цялата тяхна вселена — се е отдалечил с няколко хиляди километра от Слънцето. Голямо разстояние… и в същото време абсолютно нищожно.

Накрая Лейси Доналдсън заговори съвсем тихо:

— Чудно ми е какво е било… кой от начините на провал. Шансовете винаги са били против нас. Имаше толкова много начини да сгрешим при прехода… да пратим всичко по дяволите… още преди външното влияние да влоши положението още повече. Може да е било война. Изкуствено изобретена болест. Сриване на изхранването. Катастрофален експеримент. Поредната екологична каша. Или…

И млъкна задавено.

Хамиш се загледа още по-настойчиво в дълбините. Половината от полезрението му бе заета от проблясващата вътрешна стена на кораба, почти вертикална при кърмата. И непосредствено от другата страна на тази бариера беше огромната тъмнокафява стена. „Кутията“, която Ноозон и останалите се бяха опитвали да изучат, докато не бяха дошли много по-сериозните новини. Новини за провал. За това, че са ги изоставили.

„Плюс вероятността да сме последните останки от човечеството. Без дори да бъдем успешно изпратени през пропастта към другите звезди, а оставени да се носим в самите покрайнини на Слънчевата система, на борда на «кораб», пълен с генетични и културни съкровища. Дарове, предназначени за други, далеч оттук.

Вероятно можем да се надяваме — или да си представяме, — че някой ден един от тези кристали ще бъде открит. Може би от посетители от някое далечно място. И че някой ще може да дешифрира, да изучи и да се наслади на парченцата от онова, което сме били… като например на моите романи и филми.

Но за да се случи това, някоя раса би трябвало да оцелее в космоса, за да стане първият истински пътешественик между звездите. Някои разумни същества трябва да намерят истинско лекарство и най-сетне да се спасят от капана.

От многото капани на битието.“

Знаеше, че има куп недостатъци. Но никой никога не го беше обвинявал в леност. Или в липса на внимание. Или в това, че не се вълнува страстно от съдбата на човечеството.

През целия си живот беше проучвал възможни грешки, „начините на провал“, които биха могли да сложат край на вида му. Всяка написана от него история целеше отчасти да използва темата, да забавлява читателите и да му донася много пари… но също и да предупреждава и да събуди нова бдителност за поредната грешка, която може да се избегне. А това, че мнозина от най-ярките умове на човечеството негодуваха срещу него заради нападките му срещу науката като цяло? Е, той поне беше ангажиран и вземаше участие в споровете. Играеше ролята на неуморния адвокат на дявола. Проверяваше пътя напред за змии, движещи се пясъци и мини.

„Винаги съм настоявал — докажете, че греша, като гарантирате, че точно този вид бедствие никога не може да се случи. Но първо ще ви накарам да му обърнете внимание.“

Това беше основният му довод. Основното послание на всичките му творби.

„Но какво значат добрите намерения и големите постижения?

В крайна сметка всичко е без значение.“

Е, ако не друго, човечеството поне нямаше да допринесе за гибелта на други.

Ако краят наистина беше настъпил на Земята… или ако някакъв заговор на олигарси беше постигнал целта си и беше използвал Движението за отказване като довод за трайното връщане на феодализма… и в двата случая планетата нямаше да е източник на зараза в космоса.

Хамиш беше депресиран още преди да научи страшния резултат от изчисленията на Жената-птица. Разговорът му преди това с Най-стария оцелял го накара да прозре една ужасна истина.

„Така нареченото «Лекарство», с което така се гордеехме. То е просто поредният пласт на убеждаването. Поредната коварна мема, целяща да накара човечеството да направи онова, което правят всички, които не се отказват от прогреса. Да отдели огромни ресурси, да построи гигантски заводи, милиарди и милиарди капсули — и лазери, които да ги изстрелят в небето.

В нашия случай, както и на Турбулентност, решението е изисквало допълнителен мотив извън егоизма.

Алтруизъм. Желание да се помогне на другите. Това ни издига над средното ниво.

Но нима резултатът не е същият? О, кълняхме се, че ще изпратим само десет милиона, задвижвани само от един лазер. Но Най-стария оцелял ми показа. Логиката на фомитите в крайна сметка ще настоява за повече и повече — заради Лекарството! Докато не попаднем в неудържимия фатален цикъл на мисионерската страст.

Лекарството беше хитроумно. Но дали достатъчно, за да победи една болест с безкрайни резерви от номера, развили се в продължение на милиони години? Накрая ние се оказахме също толкова податливи и заразени като всички други.“

Изкушаваше се да скочи от виртуалната платформа в бездната долу. Да потърси помощ в смаляването и безграничната мощ. Да полети с главата надолу. И да се смали до нищо и никакво божество.

94.Рефракция

— Знаете ли, има и други възможности — обади се някой.

Беше Емили Тан. Явно беше тръгнала малко след тях, за да участва в дискусията.

— Например на Земята може да са разработили подобрен модел на междузвездна сонда! В края на краищата ние бяхме сред първите. Може да са престанали да произвеждат нашата версия и да са преминали към друга, която е по-ефективна, по-лека и по-лесна за ускоряване до високи скорости.

— Тоест просто да са ни изоставили? — попита елегантният Йовиндра Сингх. — Да са зарязали по-старите модели, за да използват лазера за по-добрите? Това е по-оскърбително и от теорията за отказването!

Хамиш очакваше Най-стария оцелял да вземе думата, както ставаше при предишните коментари. Извънземният обаче не каза нищо.

— Само да можехме да погледнем — обади се Лейси след последвалата намусена пауза. Явно имаше предвид блокирания изглед към родния свят — един поглед можеше да покаже дали Големият лазер все още се използва, та дори да е насочил огромната си мощ към други цели. Без кутията можеха да уловят и шума от радиомрежите и индустрията. Това също можеше да им каже много.

Куриерът на предпазливостта перифразира копнежа на Лейси в нещо по-общо.

— Това винаги е било най-голямото ми желание. Да погледна, преди да направя каквото и да било. Именно затова подкрепях изграждането на гигантските ви телескопи, Лейси. Исках да разбера какво се е случило с другите светове. Дали някой от тях е оцелял от болестта и е запазил жизнена, основаваща се на науката култура.

Една от най-привлекателните черти на Куриера открай време беше неизчерпаемата му надежда — въпреки замръзналото му изражение, което винаги изглеждаше изпълнено със съмнения. Дори когато гигантските огледала събраха картини от родната му система и не откриха никакви признаци на цивилизация — никакви комуникации, никакви следи в атмосферата, които да говорят за работеща индустрия, Куриерът си оставаше изпълнен с енергия и не униваше.

— Това само показва, че сме станали по-ефективни. Именно това трябва да правят зрелите раси след време — да имат могъща култура и в същото време да изразходват малко ресурси. Именно това правите и вие вече цели три поколения! Земята беше най-шумна в радиоспектъра през осемдесетте години на двайсети век. После стана по-тиха, като в същото време буквално експлодираше от разговори и идеи, пренасяни по оптичните кабели и насочени лъчи. Моят народ просто е напреднал с хиляди години по същия път! Трябва ли също така да добавям, че галактиката се оказа опасно място? Обзалагам се, че мъдрите раси на оцеляващите, подобно на моята, са станали предпазливи и гледат да не се издават много. Няма смисъл от крещене! Има и по-фини начини да изследваш вселената. Да откриваш други раси и да се бориш с враждебния космос. Въпреки това имам всички основания да вярвам, че следващите уреди и инструменти ще покажат, че моите сънародници все още са жизнени и все така буйни. И че продължават да се съпротивляват с всички сили на врага.

Хамиш си спомни как Куриерът казваше всичко това преди пускането на всеки по-голям телескоп. А когато той не откриваше нищо в системата на Турбулентност, Куриерът просто се залавяше да помага за проектирането на следващия.

Един от тези експерименти включваше изстрелването на няколко десетки ранни версии на кристалните сонди — не към далечните звезди, а на много по-скромно разстояние, в празнината между Уран и Нептун. Уникална зона с ширина седем астрономически единици, където според теорията покрай всичко друго биха могли да засекат фокусирани гравитационни вълни. Доколкото Хамиш си спомняше, проектът много помогна на науката и позволи на човечеството да тества собствените си ранни дизайни на кристалните кораби. Сондите обаче не откриха в гравитационния шум следи от модулации, които да са дело на разумен живот. Нямаше следи от високоразвити цивилизации в нито една от шейсетте различни посоки, в които търсеха.

Зад него пътниците — онези, които бяха сериозни, за разлика от дилетантите, играещи си на богове долу — продължаваха да спорят и да разнищват всяко възможно обяснение за изоставянето им, от лошите до ужасните. Самият Хамиш пък откри, че се взира не в бездната, а в огромната кафява стена. В гигантската кутия, която се намираше в контакт с кърмата на кристалния им съд и блокираше гледката към дома.

„Ами ако се намираме в симулация? В тест? И изобщо не сме в космоса? Нима експериментаторът не би поставил тъкмо такава «кутия», подобно на еднопосочно огледало, за да може да ни наблюдава отблизо? И да не ни позволява да измерваме твърде точно неща като разстоянието до Земята или Слънцето?“

Поддаде се на импулса и се изплези на кафявата стена и на всички наблюдатели, които може би се спотайваха зад нея.

Не. Отхвърли идеята. Не защото беше глупава или нелогична… тя по нищо не отстъпваше на онези, които обсъждаха другите. Не. Отхвърли я заради нещо друго. Нещо, което беше отглеждал през целия си живот.

Интуицията. Не че винаги се беше оказвала права. Често се случваше напълно да греши. Но винаги бе интересна. Черта, заради която веднъж дори го поканиха да влезе в Лигата на аутистите! Защото интуицията беше нарочена за „черта на гениите“.

Точно сега имаше много странно чувство, доста подобно на дежа вю, само че обратното.

Чувството, че нещо трябва да е очевидно.

Че нещо трябва да се опита.

Още сега.

Веднага.

— Я ми кажете! — каза високо и се обърна, за да прекъсне говорещите. — Някой всъщност опитвал ли се е да отвори това нещо?

С известно раздразнение осъзна, че е прекъснал не друг, а Емили. Тя тъкмо говореше с чувство за вина как присъствието на нови „извънземни“ на Земята може да допринесе за цялостната човешка мъдрост в дългосрочен план, но че голямото разнообразие може да се окаже плашещо и дестабилизиращо в краткосрочен. Безпокоеше се, че нейното „Лекарство“ може да е убило пациента. Интересна идея…

… макар че Хамиш изобщо не смяташе която и да било тема за по-ценна от въпроса, който го вълнуваше в момента.

— Какво казахте? — попита Лейси Доналдсън. — Какво да отворим?

Хамиш посочи в посоката, наричана от всички „кърма“… и която беше насочена назад към Слънцето и всичко, което познаваха. Гледка, блокирана от гигантския контейнер.

— Това нещо ей там. Кутията. Загадъчният контейнер. Опитвали ли сте да го отворите?

Куриерът на предпазливостта се взираше в Хамиш с присвита лента-око, присвил и четирите устни на ромбовидната си уста.

— Подготвихме инструменти, Хамиш. Опитахме да сондираме кутията със светлина и други лъчи. Дори успяхме да материализираме слаб лазер и получихме отражения…

Хамиш поклати глава.

— Вижте, рано или късно би трябвало да имаме достъп до нещата там, нали? Значи… някъде трябва да има някакъв наръчник. Нали от нас се очаква да използваме онова, което е там?

Човеците се спогледаха.

— Мисля, че това е логично…

— Минахме на подробни инструктажи, но никой не спомена за контейнера…

— Защото бяхме копирани от оригиналите си няколко години преди да изберат окончателния дизайн на сондата. Тази кутия е допълнение.

— И какво от това? Той е прав. Дори всичко вътре да е предвидено за използване след стигане до целта, трябва да има някакви инструкции!

— Но къде? Сканирахме повърхността на кутията и не намерихме никакви съобщения.

— Да не би да са вградени в кристала около нас? Като всеки друг бит и байт на борда на този твърдотелен…

— Имате предвид като нас ли? Ние също сме само битове и байтове…

Писък и резки крясъци накараха Хамиш да се обърне. Пристигаше цялата група, която беше видял в „контролната зала“ в предния край.

Жената-птица, М’м пор’лок и останалите слязоха от превозващия диск. „И кой е на кормилото?“ — зачуди се Хамиш, докато очилата му превеждаха пляскането на крилете и чуруликането на аутистката.

Отговорът е прост. Знаели сме отговора, обаче сме го забравили.

— Забравили!? — Най-стария оцелял изрази пренебрежението си със серия изпухтявания през дихателните си тръби. — Можете да сте сигурни, че не съм забравил абсолютно нищо.

— Ами… може да са ви копирали по този начин — отбеляза Лейси. — Но някои от нас биха могли да имат скрити важни битове. Подсъзнателни. Като… — Тя млъкна, търсейки правилния израз.

— Като постхипнотично внушение ли? — предположи Емили, която отново започна да се изпълва с ентусиазъм. — И е достатъчна само определена дума или мисъл, която да задейства спомена. Да ни даде достъп до повече информация. Като команда. Може би нещо кодирано…

Очите й се разшириха и в същия миг Хамиш видя как неколцина други се олюляха. В това число Лейси и професор Ноозон. Каквото и да беше… той също го почувства.

— Ама че странно. Някой друг изпита ли внезапното желание да каже думата…

— … ключ…

— … ключ?

— Ключ!

— Еба си! И аз го усетих адски силно, копелета. — Черният ямайски учен и шоумен хвърли кръвнишки поглед към Хамиш и добави през зъби: — Ключ.

Четирима индивиди, всички човеци, се събраха при ръба на стъклената равнина. Емили, Хамиш, Профноо и Лейси. Спогледаха се.

— Е… и сега какво? — попита Лейси. — Не би ли трябвало да призовем ключ, който да отвори кутията? Нещо способно да оцелее при преградата, да проникне през стената и вакуума, а после и през контейнера? Как? Може би трябва да се хванем за ръце и да пожелаем да се появи?

„Няма да се хващам за ръце с Ноозон“ — изръмжа Хамиш наум.

— Ами — предложи Емили, — може би ако и четиримата се съсредоточим, ще го създадем със силата на волята си.

Опитаха. Хамиш затвори очи и си представи как би трябвало да изглежда един „ключ“. Нещо, отключващо тежък шкаф. Виртуален предмет, достатъчно здрав, за да не се разпадне, когато бъде „качен и уголемен“ при непреодолимата бариера от кристал и време. Накрая получи мислен образ на старомоден шперц с цилиндрично тяло и един-единствен плосък правоъгълен зъб.

Усещаше как магията се събира на върховете на пръстите му. Нещо се случваше пред него. Отвори очи…

… и видя абсолютно мазало. Неговата версия на „ключ“, оплескана и недооформена, се беше сляла с друг ключ, който приличаше на модерен биометричен етикет от онези, с които хората от Земята се идентифицираха дистанционно. Двата бяха усукани около нечия друга представа за „ключ“… бъркотия от числа, точки и петна, които можеха да се разчетат единствено от компютър.

Един от зрителите се изсмя на получения миш-маш. Хамиш не можеше да го вини.

— Това е глупаво — каза Профноо. И Хамиш забеляза, че е променил външния си вид. Сега приличаше на истински професор — сако от туид, поло и по-нормални расти. Имаше дори очила. Силният му акцент почти беше изчезнал. — Съмнявам се, че нещо манифестирано от нас ще свърши работа.

— Ако първо го обсъдим… — обади се Лейси. — Може да стигнем до консенсус за една метафора, след което и четиримата да…

Хамиш поклати глава. Колкото и да му беше противно, трябваше да се съгласи с Профноо.

— Да ви кажа ли какво мисля аз? Обзалагам се на следващия си аванс и медийни акции, че в момента не е нужно да правим нищо друго. Свършихме си работата. Трябваше само да си спомним, по едно и също време, и да кажем думата заедно, за да…

Жената-птица изкряска.

Хамиш се извъртя и я видя да подскача и да сочи с двете си пъстроцветни криле-ръце надолу, над ръба на равнината. До нея М’м пор’лок беше клекнал на четири крака и цвърчеше и съскаше.

— Вижте!

Хамиш и останалите се наведоха и надникнаха в дълбините. И видяха далеч долу нещо, пречупено от множеството гънки на фракталите, нещо, което сякаш се издигаше и се приближаваше с невероятна скорост. Петно светлина. Сияние. Ослепителна яркост, която бе твърде силна, за да е просто виртуална.

Може би щеше да се види дори извън сондата, ако наблизо имаше наблюдатели.

„Трябва да е тръгнало от най-дълбоките части — помисли Хамиш. — И се е издигало откакто произнесохме ключовата дума. Ключова… дума. Ама че тъпа парола! Никога не бих се унизил да я използвам в свой роман.“

Вцепенен, неспособен да помръдне, Хамиш гледаше как сиянието стана още по-ярко, отклони се… и се понесе право към кърмата на кораба. Хвърляше рязка светлина през кристалната бариера, отмерваше къс и сложен ритъм върху огромната кафява кутия…

… която…

… беззвучно…

… се отвори.

95.Отражения

Пукнатини плъзнаха по огромната кафява повърхност на товарния контейнер и той започна да се отваря.

— Елате! — извика Лейси. — Да се качим, за да разгледаме по-добре.

Слезе от стъклената равнина и започна да се уголемява и да върви нагоре, превърна се в гигант, като продължаваше да крачи нагоре и ставаше прозрачна. Другите я последваха. Хамиш, подпомаган от Най-стария оцелял, едва ги догонваше, като се мъчеше да овладее шантавия трик да си представя промени в позиция и мащаб, като се движи нагоре срещу увеличаващото се тегло и съпротивление.

Погледна назад и видя равнината, на която се бяха срещнали, и всички инструменти и устройства, построени от мисълта им. Сега изглеждаха като играчки и вече започваха да се разпадат.

— Съсредоточете се напред, приятелю Хамиш — настоя Най-стария оцелял. — Мислете нагоре и навън. Мислете мащабно.

Другите ги бяха изпреварили и глезените им бяха гигантски. Хамиш упорито продължи да драпа нагоре. Открай време беше бърз в овладяването на нови неща и скоро му хвана цаката и започна да се уголемява. Първо стигна до размерите на Емили, после на извънземната видра, след това на Сингх и на Жената-птица, чиято премяна започваше да се променя — великолепните й пера се стопяваха и разкриваха много по-човешка външност отдолу. Професор Ноозон обаче още беше отпред. И още беше огромен. Бореше се упорито с насрещния вятър и запазваше преднината си.

Мъглата се разкъса и зад огромната преграда-таван се появиха ярки звезди.

„Най-стария оцелял е прав. Когато си с други, номерът е по-лесен.“

Но групата не се беше качила тук заради звездите.

Спряха там, където заоблената стена на цилиндъра достигаше крайната си точка и откъдето имаха най-добър изглед към контейнера.

Вместо просто да се отворят, кафявите страни на кутията се разнищваха — освобождаваха метър след метър нишки. Пет от тях бяха свързани с пет почти кубични блока, които се измъкнаха от контейнера и се понесоха след кристалния кораб, теглени от нишките.

— Ето там! — посочи Емили. — Виждам го. Слънцето!

И наистина, след като от стените на кутията се развиха стотици метри върви, зад кораба се появи огромна звезда, най-грамадната (видимо) от всички. Много по-голяма, по-ярка и по-близка, отколкото би трябвало да е на този етап от мисията им. А някъде в сиянието й бе скрита мъничка синьо-зелена искрица. Родният свят.

Пред очите им петте блока се разделиха на по два… после отново… всяко парче беше свързано с още нишки, които ставаха все по-тънки, и скоро зад кристалния кораб се носеха пет дълги вериги — тънки нишки с малки бучки по тях. Благодарение на някакво увеличение или рефракция Хамиш виждаше, че нишките вече се точат на много километри зад тях.

— Каквото и да е това, не ми прилича на оръжие — отбеляза професор Ноозон, който все още беше в костюмирания си преподавателски вариант и говореше почти без акцент, както по времето, когато бе редовен доцент в Калифорнийския технологичен институт. — Не ми прилича и на начин за ускоряване на контакт с някоя примитивна раса.

— Обърнете внимание как една от нишките се изпъна директно зад нас… докато останалите се разпериха нагоре, надолу, наляво и надясно — каза Лейси. — Сигурно използват електростатичен заряд… А вижте сега! Забелязвате ли как и петте се разделиха на няколко подвериги? Общо… сто нишки! Всяка свършва с двойка по-дебели бучки, една след друга. Мисля, че това е антена, някакъв детектор, предназначен да покрива колкото се може по-голямо пространство зад нас.

Хамиш все още свикваше със странното усещане в близост до реалната вселена, където заоблените граници на кристала можеха да се усетят. Сондата вече не бе просторна и грамадна — сега впечатлението бе за тясно, ограничено място. Тялото му, когато се доближаваше до преградата, беше сякаш извито. Раздуто и заоблено. Ограничено.

— Лейси, имате склонност навсякъде да виждате телескопи — видимо развеселено отбеляза Йовиндра Сингх. — Със същия успех може да е…

Сикхският биофизик млъкна насред изречението и всички зяпнаха, защото бучките по множеството нишки започнаха да се отварят подобно на широки цветя с множество листенца, насочили вдлъбнатите си лица настрани от Слънцето.

— Е, добре — предаде се Сингх. — Наистина прилича на някакъв детектор. Но той е насочен напред! А нали ни интересува най-много какво става зад нас, на Земята? Дали е оцеляла цивилизацията ни? Дали Големият лазер все още е в употреба?

— Това устройство изобщо не е било замисляно да го използваме, за да гледаме към отправната си точка — отбеляза М’м пор’лок. — Целта му може да е да гледа напред при финалното ни приближаване към новата система. Да ни помогне да определим идеалния курс до планетата.

Куриерът на предпазливостта не споделяше мнението му.

— При приближаването на целта сондата винаги се обръща, за да влезе в системата с кърмата напред и да използва платното като спирачка. Следователно огледалата би трябвало да са насочени обратно…

— Не забравяте ли нещо всички? — прекъсна го Хамиш. — Никое от тези огледала не може да види нищичко пред кораба. Защото нещо му пречи!

Той посочи към носа на кристалния съд и Жената-птица изкряска, този път на английски:

— Платното! Платното. Светлинното платно!

Платното покриваше цяла третина от небето, отразяваше и пречупваше звездната светлина и закриваше гледката.

— Но… тогава… щом платното пречи… — замислено каза Лейси, взряна в заоблените очертания на гигантската отразяваща повърхност. — Към какво биха могли да гледат всички тези по-малки огледала…

Изведнъж очите й се разшириха и тя извика радостно:

— Всичко това… всички ние сме част от ЕДИН голям телескоп!

96.Фокус

Групата се помъкна „надолу“ към първото фрактално ниво, на което бе възможно да създадат инструменти с умовете си, като в същото време имат ясен изглед навън. С общо съсредоточаване успяха да създадат някакви уреди за уголемяване на картината, с които да погледнат зад кристалната капсула към близо двестате огледала, завързани за петте разклоняващи се въжета. Много от широките километър прозирни цветчета все още се отваряха.

„Как всичко това е успяло да се побере в еднометрова кутия?“ Цветчетата напомняха на Хамиш за прозрачните медузи, чиито пълчища бяха завладели океаните на Земята.

Куриерът на предпазливостта представи чертеж и каза:

— Разбира се, мащабите са объркани.

— Значи голямото платно играе ролята на гигантско огледало на телескоп — замислено каза Йовиндра. — Събира и отразява светлината от двеста по-малки огледала, разположени около максималния възможен обем… по-малки огледала, които фокусират светлината върху кристалния ни кораб… който след това може да анализира образите…

— … а можем да черпим и енергия от светлината — добави видимо развълнуваният Куриер.

— Значи можем да използваме телескопа, за да погледнем към Земята? — попита изнервената Емили.

— С подобен инструмент и от толкова малко разстояние бихме могли да засечем и най-малката следа от цивилизация — каза Хамиш. — Или нейната гибел.

— Май не ми се иска да научавам — каза Емили и сведе поглед.

— Какво мислите, Лейси? — попита Хамиш. — Може ли това чудо да погледне към Земята и да…

Стресна се, огледа се и най-сетне забеляза Лейси, Профноо и Жената-птица. И тримата сега бяха високи горе-долу до глезена му и стояха на миниатюрна платформа доста под тази, на която се намираше той, сред сложни машини и компютърни дисплеи. Торнадо от числа се виеше около Жената-птица, която отново беше с пера и кряскаше, танцуваше и кълвеше вихрушката. Задача по обработка на данни, достойна за гениалните й способности.

Хамиш приклекна и се вгледа в миниатюрната Лейси. Изражението й изглеждаше повече объркано, отколкото радостно. Спореше за нещо с професор Ноозон, опряла юмруци на кръста си, като от време на време отмяташе буйната си кафява коса с един-единствен сив кичур. Поради някаква причина перспективата я правеше да изглежда не просто „готина“, а съблазнително сексапилна и събуждаше поредния пламък на любопитство в една по-примитивна част от Хамиш.

Очилата дадоха отговор на въпрос, който не бе задал съзнателно.

Л. Доналдсън: Пресъздаване с точност 95% на реалното й тяло на възраст 42 години.

Хамиш примигна.

„По дяволите, ама че мадама е била!

А аз защо трябва да се товаря с реалистични мъжки вятърничави визуални реакции? Мислех си, че тук ще сме над всичко това.“

Тръсна глава, за да се съсредоточи, наведе се още и повтори въпроса си по-високо, като прекъсна напрегнатата работа на Лейси с аутистката и ямайския учен.

— Нещата не са толкова прости — отвърна тя с тънко гласче, вдигнала глава, за да може да го види. — Не забравяйте, че основната работа на голямото платно е да отразява фотони с цел ускорение, също като платноходите от миналото. Огледалото на един телескоп се нуждае от различна заобленост.

— Но формата му може да се нагласи за различни цели. — Куриерът също коленичи до Хамиш при границата. — И по-късно, когато изпратят друг лазерен импулс, може да се преконфигурира за ускоряване.

„Кога? И възнамеряват ли да го правят?“ Хамиш обаче предпочете да запази въпроса за себе си.

— Възможно е — отбеляза Най-стария оцелял, без да се навежда или да кляка. — Но каква полза от подобно устройство? Та то гледа назад, към системата, от която идваме! Как е възможно новините от родния свят да повлияят на шанса за успех на мисията? Особено на мисия, която ще се провали без нови лазерни импулси?

Явно не беше особено впечатлен от целия този скъп хардуер, каквото и да бе предназначението му.

— Зная, че платното може да се конфигурира като основно огледало, Куриер. Всъщност то вече започва да го прави. — Гласът на Лейси беше съвсем тънък поради разликата в мащабите. — Това, което ме смущава, е дизайнът на нещата зад нас! Един оптически телескоп се нуждае само от едно вторично огледало отзад, а не от стотици!

Професор Ноозон, сега облечен в странен за него официален бял вечерен костюм, вдигна глава от някакъв инструмент.

— Ето ’начи нещо псолютно шантаво… само половината от цветчетата, дето се отварят зад нас, са вдлъбнати огледала. Другата половина са плоски дискове. Непрозрачни. Изобщо не светят.

— Плоски дискове? Но защо? — Лейси проточи шия, сякаш беше от истинска плът. — Единственото предназначение, за което мога да се сетя, е да блокират Слънцето. За какво им е да го правят? — Махна с ръка към схемата и възкликна: — Какво значи всичко това, по дяволите? И как би трябвало да ни помогне да разпространим Лекарството?

Хамиш нямаше с какво да допринесе към разговора. А ако имаше нещо, което мразеше в тази вселена, то бе да няма какво да каже.

Затова… изпита определено удоволствие, когато забеляза нещо, което може да коментира. Далеч долу, в наситените с магия мъгли на вътрешността на сондата, се случваше нещо.

— Чакайте малко — каза той, докато се взираше покрай Лейси в дълбините. — Мисля, че всеки момент ще си имаме посетител.

Всички погледнаха хуманоидната фигура, която се изкачваше от вътрешността — отначало микроскопична, но растяща бързо. В първия момент Хамиш си помисли, че е поредната копирана личност, някой от АКЛ пътниците. Фигурата обаче изглеждаше по-проста, почти двуизмерна. Продължаваше да се издига, без изобщо да се преструва, че „върви“.

Усети, че Лейси и Профноо се връщат на по-високото ниво; Жената-птица предпочете да си остане долу и да танцува сред числата.

Приближаващата анимационна фигура нямаше текстура или фалшива реалност. „Посланик“ — осъзна Хамиш, когато тя се приближи… а после Емили Тан извика:

— Джералд!

Фигурата рязко спря и се зарея до изравнената им с мисъл платформа. Беше опростена версия на прочутия космически пътешественик, а не пълноценно виртуално същество. Запис с малко добавен ИИ.

Хамиш не можа — просто не можа — да се сдържи. Думите сами излязоха от устата му и той се закле никога да не се извинява за тях.

— Доктор Ливингстън, предполагам?

Откривателят на първия артефакт фомит се зарея край групата и леко му кимна.

— Боя се, че степента е само почетна. Здрасти, Емили. Здрасти, Лейси. Здравейте всички. Доста време ви трябваше да задействате спусъка. Десет процента забавяне от средните показатели. Шест милиона от другите капсули вече са включени.

Лейси бе сложила ръка върху гърдите си.

— Значи цивилизацията не ни е забравила? И не се е самоунищожила?

Фигурата тъжно поклати глава.

— Милиони сонди — и виртобитателите на всички стигнаха до едно и също мрачно заключение — най-лошото. Ама че сте черногледци! Ако го направим пак, определено трябва да включим повече оптимисти. Или поне да ви спестим част от напрежението!

— В отговор на въпроса ви — продължи той, — не, все още мърдаме на Земята и из Селищата и продължаваме да откриваме моделите за провал тъкмо навреме. Понякога печелим малко преднина и увереност. В други моменти едва успяваме да избегнем паниката. Правим ремонт на планетата. Разкарваме тирани и демагози. Справяме се с амбициозни боготворци и фанатични носталгици. Постепенно се учим как да се възползваме от многообразието си.

Ииватарът на Джералд Ливингстън разпери ръце.

— Колкото до това дали сме зарязали вас и мисията ви? Как бихме могли да обърнем гръб на подобна инвестиция? Предстоят ви големи задачи!

Най-стария оцелял пристъпи напред и се обърна към изображението вестител.

— Тогава защо лазерът не стреля? Да не би да се е повредил? Движим се само с една стотна от планираната и необходима начална скорост! Кога ще приключите с ремонта и ще построите още лазери? Ако това забавяне се проточи, срещата ни с целта трябва да бъде преизчислена.

Пратеникът вдигна пръст.

— Първо, лазерът си работи чудесно. Когато включите оптиката си, погледнете назад. Ще видите, че все още действа сам, с бавен, но постоянен график и провежда специални експерименти. Не толкова мащабни като вашата мисия, която изискваше десет милиона сонди. Колкото до оплакванията ви за скоростта, вашата сонда се намира точно по планирания курс. Няма да са необходими никакви допълнителни корекции или ускорения с лазера.

— Това е абсурд! — викна Най-стария оцелял. — С тази скорост никоя сонда няма да напусне Слънчевата система!

Отговорът, който получи, изобщо не го задоволи. В гласа на астронавта се долавяше сардонична нотка.

— Боя се, че предположението ви е погрешно, почитаеми. Винаги сте имали тази склонност… приятелю.

Хамиш виждаше, че извънземният кипи от гняв. Следващите му думи излязоха през люлеещите се дихателни стъбла като задъхано сумтене.

— И… какво… е това… погрешно… впечатление?

— Че кристалният ви кораб има за цел да посети друга звездна система, какво друго. И че сте били натоварени с мисията на междузвездни пратеници… Или междузвездни паразити.

Симулираното изображение на Джералд Ливингстън замълча, както сигурно правеше на борда на милиони други кристални сонди в същия момент при съобщаването на тази новина. Макар и изпаднал в шок, Хамиш оцени по достойнство драматичния ефект.

— Всъщност вие няма да напуснете Слънчевата система, защото такъв беше замисълът от самото начало.

Емили Тан пристъпи към стария си другар и любовник.

— В такъв случай целта ни…?

Изпълнената с обич усмивка на симулирания астронавт го направи да изглежда реален почти като нея.

— Вие вече я постигнахте, мила.

97.Образи

— Петстотин и петдесет астрономически единици от Слънцето. Намираме се отвъд Нептун и Плутон, както и отвъд хелиопаузата, където слънчевият вятър затихва и официално започва междузвездното пространство — обясни Лейси. — Но все пак си оставаме само на шестнайсет светлинни часа от Земята. Най-близките звезди са на няколко светлинни години разстояние. Със сегашната ни скорост едва ще докоснем вътрешния край на огромния облак на Оорт, където се раждат безброй комети, преди да се понесем обратно надолу по наклона на орбитата ни.

— Кога ще стане това? — попита Емили.

Жената-птица изкряска в отговор и Хамиш изненадано си даде сметка, че вече може да я разбира и без помощта на очилата.

— Дори когато се спуснем обратно — продължи Лейси, — това ще бъде кратко, подобно на комета преминаване, последвано от още векове в студената зона тук. И така до безкрайност.

Хамиш не знаеше как да реагира.

На едно ниво се чувстваше предаден. Манипулиран! Ужасно използван от властимащите на Земята, чиито грандиозни приказки за изстрелването на десет милиона пратеници на спасението, носещи Лекарството на други светове, се бе оказала една голяма…

… измама.

Думата блъсна подсъзнанието му с такава сила, че той направо я видя да проблясва за момент в пространството. Въпреки все още кипящото негодувание част от него се чувстваше обхваната от мрачното възхищение към иронията на ситуацията.

„Хамиш, кажи си честно. Нима ти, големият измамник, можеш да се оплакваш?“

„Разбира се, че мога!“ — разгорещено отвърна той сам на себе си. И неволно забеляза, че вътрешният му конфликт е толкова жив и така сложен, че го кара да се чувства съвсем истински, от плът и кръв, за първи път откакто се бе събудил като виртуално същество в този свят. Гневът и иронията сякаш подсилваха усещането…

„… че съм жив!“

Както и да е, не беше единственият, който кипеше от гняв. Малко по-нататък на стъклената равнина Най-стария оцелял крачеше нервно и тропаше разгневено с крака. Никой досега не беше виждал някоя негова версия да се държи по подобен начин.

„Защото винаги изглеждаше спокоен и абсолютно уверен — помисли Хамиш. — Но двамата с него сме вбесени поради различни причини.

Тази версия на Хамиш Брукман е все още егоцентрична. Аз исках да съм пътешественик сред звездите. Исках лично, в тази виртуална форма и на борда на този кораб, да видя други светове и странни същества. И съм ядосан, защото съм лично разочарован.

Най-стария оцелял обаче е еволюирал, разумен вирус. На него изобщо не му пука за това конкретно негово копие, нито дали точно тази сонда някога ще установи контакт. Вбесен е, че никое от десетте му милиона копия няма да има възможност да зарази някоя далечна раса. И че човечеството няма да създаде още милиони или милиарди негови копия. Не и сега. А може би и никога.“

Странно, но видът на разярения извънземен помогна на Хамиш да овладее собствения си гняв. Той погледна Емили Тан, която имаше най-много причини да се чувства предадена. Прочутата научна героиня на столетието, чиято страхотна идея бе довела до чудото на съживяването на изчезнали извънземни разумни видове и добавянето им в огромната смесица на Земята, като по този начин някои от обитателите на кристалите бяха станали съюзници на човечеството. Метод, който изглеждаше средство против Чумата. Техника, която според безброй земни жители си струваше да бъде пръсната сред звездите. Пратка надежда, наречена Лекарството.

„Нашият флот от десет милиона сонди беше представен като авангард на много други. Дар от Земята. Невероятна по мащабите си ваксинация, която да сложи край на галактическа катастрофа, продължаваща над сто милиона години! Само че…“

Само че какво бе станало после?

Вестителят в образа на Джералд Ливингстън беше обяснил какво смятат най-ярките умове на човечеството, макар засега да пазеха заключението си в тайна. Горчива дедукция, до която Хамиш беше стигнал и сам преди часове.

Че лекарството е отлична стъпка, палиативна мярка, дори краткосрочен цяр… но в никакъв случай не и цялостно решение на проблема.

Може би само един процент от технически развитите разумни раси щяха да му обърнат внимание или да го приложат правилно. С времето болестта щеше да намери начин да измами дори тях. Самият мисионерски плам, обхванал Земята, страстното желание за щедро разпространяване на Лекарството доказваше, че заразата все още действа! По-изтънчено, но с все същата цел — човечеството да изпадне в неудържим пристъп и да започне да бълва вируси към звездите.

Не. Най-добрите умове на Земята — човеци, ИИ, делфини и други — бяха стигнали до следното заключение: „Все още не сме готови. Ако започнем сега, дори носейки така нареченото Лекарство, ние ще бъдем част от проблема.

Също като Турбулентност, която се е докарала до пълно изтощение, изстрелвайки «предупреждения» със скрити в тях капани.

Не, има само един курс на действие, който е разумен в момента.

Да учим още.

Трябва да разберем какво се случва в космоса!“

И Хамиш се възхити на Емили Тан, създателката на Лекарството. Ето я тук, заедно с всички. Спокойно преодолява разочарованието, спори, обсъжда, помага за планирането на следващата стъпка.

Стъпка в тяхната мисия. Истинската им мисия. Мисия, с която Лейси Доналдсън-Сандър би трябвало да се гордее. Хамиш погледна Лейси. Тя вече почти трепереше от желание да продължат. Тя, жената, чиято мечта се сбъдваше.

„Ние сме телескоп.“

Това казваше всичко.

„Аз съм част от телескоп. — Хамиш се замисли върху странната смесица от унижение и високомерна гордост. — Това е предназначението ми. Причината за съществуването ми. Част съм от най-големия телескоп, замислян от човечеството.

Може би най-големият, създаван във Вселената.“

Усети как псевдопулсът му се успокоява и яростта преминава просто в негодувание и огледа групата. Най-малко трийсет виртуални същества, човеци и извънземни, се бяха скупчили около огромната книга, оставена им от иивестителя Джералд, преди той да се оттегли обратно в дълбините, като им отдаде весело чест.

„Ще изучаваме галактиката от родната си система.

Ще използваме Слънцето като гравитационна леща.“

Хамиш не схващаше напълно концепцията, но винаги можеше да се обърне към Лейси за разяснения. „В края на краищата започнах като учен, преди да се превърна в досаден критик. В бард на въображаеми фатални сценарии.“

Но това оставяше един изгарящ въпрос.

„Защо аз?

Защо който и да било от нас? Защо просто не изпратиха десет милиона робота, които да събират данни векове наред, програмирани да го правят добре и да им харесва?“

Нещо в технологията на кристалната сонда с вирусни личности явно я правеше идеална за събиране и обработка на огромни количества данни. Хамиш се огледа към останалите АКЛ и си помисли, че някои от тях са подбрани по очевидни причини. Жената-птица сигурно можеше да се справи с изчисленията просто така, между другото.

И Лейси. Целият й живот беше водил към този момент. Същото се отнасяше за Емили, Сингх, Куриера, М’м пор’лок и другите учени. Те вече схващаха предназначението си и горяха от нетърпение да започнат.

Другата крайност бяха онези, които Хамиш намираше за безполезни, дошли само за да се повозят — олигарсите и другите използвачи, копирани на тази сонда само защото си бяха платили. Можеха да си играят на магьосници векове наред там долу, без изобщо да им пука, че пътуването им е в съвсем различна посока.

„Добре. Но защо Най-стария оцелял е на борда?“

Хамиш погледна извънземния, който продължаваше да крачи и да мърмори ядосано — и разбра.

„Ще научим много, като наблюдаваме реакциите му, когато получаваме нови данни за някоя далечна система. Дори да се опитва да мами, ще разполагаме с десет милиона негови версии за сравнение. Ще ръчкаме и разнищваме реакциите му, ще се доберем до дълбините на програмирането му, може дори да разработим детектор на лъжата за извънземни!“

Усмихна се при мисълта за една от собствените си роли.

„Никой не е по-добър от мен в «ръчкането». Аз ще съм главният му мъчител!

И все пак…“

Това ли бе всичко?

Това ли бе единственият начин, по който можеше да е полезен?

„Може би очакват от мен да се присъединя към плейбоите там долу.“

Разбунтува се срещу тази мисъл. Погледна Лейси.

„Няма начин. Аз съм един от създателите на «ключа»!“

Един от четиримата, които изрекоха думата едновременно, за да отворят кутията и да започнат превръщането на кораба в телескоп. Това означаваше, че е важен, дори незаменим! Но как?

Сигурно заради някакъв негов талант. Заради умение, което носеше в себе си. Заради нещо, в което беше невероятно добър.

И, разбира се, това нещо бе очевидно.

98.Обяснение

99.Оценяване

Лейси бе възхитена от великолепния дизайн на Великия телескоп — и от великолепния замисъл. Десет милиона кристални сонди, насочили широките си сто километра платна-огледала към Слънцето и взиращи се в огънатото сияние на далечни звезди и планети, увеличени от гравитацията на родната звезда. Едва забележим тънък пръстен около яростна огнена топка.

„Окултиращите дискове ще спират сиянието на слънцето и ще позволяват на светлината от далечни обекти да достига до голямото огледало. Деликатно постижение на безброй фини настройки.“

Вместо класически образи гравитационната леща показваше окръглени и безпорядъчни припокривания на далечни точки, „фокусиращи“ се в огромната зона от петстотин до няколко хиляди астрономически единици от Слънцето.

„Ще се взираме в пръстена по сто различни начина, докато минаваме от един район на друг в търсене на съкровища. Някои образи може да проблеснат само за милисекунди! Други ще бъдат събирани и интегрирани в течение на години и ще изпращаме на Земята повече данни, отколкото са били събрани от всички предишни инструменти на човечеството, взети заедно. И ние сме само един компонент от десет милиона, всеки взиращ се под различен ъгъл покрай Слънцето. Заедно образуваме най-мощния телескоп, създаван някога.“

Завидя на сондите, които се отдалечаваха от галактическия център. Те можеха да открият безчет изумителни обекти, дори централната черна дупка на Млечния път. Куриерът също беше разочарован, че този кораб никога няма да зърне планетата Турбулентност. Земята обаче обеща да споделя резултатите с тях. Рано или късно някоя сонда щеше да види родния свят на Куриера така ясно, сякаш се намира в непосредствена близост. Лейси се надяваше на добри новини, и то не само за приятеля й.

Би било хубаво човечеството да има съюзници в студения космос.

Трябваше да почива. Оказа се, че АКЛ се нуждаят от сън. Така че Лейси се спусна до хижата си на ниво Един милиметър и призова около нея кълбо от нощ. Възбудата от паметния ден обаче не й даваше покой и тя създаде свежи цветя за саксията на прозореца. После прибави картина на Хакер и любимите му делфини, изследващи своите изумителни предели. Погълнати от съвсем друга история.

„Един от бонусите на оставането в Слънчевата система. Ще получавам новини за синовете си, за техните деца и внуци. Не мога да се свързвам с тях директно — колко ужасно би било да ти досаждат десет милиона призраци на отдавна умряла баба! Въпреки това се надявам, че от време на време ще ми пращат снимки.“

Баба. Последните й спомени приживе бяха за опъната суха кожа. За крехкост, болка и раздразнение към всеки, който й отправяше комплименти за „енергичността“ й. Беше очаквала да се събуди тук като старицата, която бяха записали за копиране.

А сега? Изобщо не се чувстваше като баба! Като млада се беше огъвала под товара на очакванията на други хора. Аристократичните претенции на семейството й. Хищното преследване от папараци и млади безделници, които се опитваха да я отклонят от онова, за което копнееше. Донякъде по-добрият живот като годеница, съпруга и майка. Тайното чувство за вина от знанието, че въпреки всички тези ангажименти би могла да се съсредоточи върху големи неща. Прекрасни неща.

„И едва сега съм ключов член на най-важното научно начинание! И се чувствам…“

Всичко това може и да беше програмирана илюзия, но тази виртуална версия се чувстваше млада, изпълнена с живот, готова за предизвикателствата.

Хм, предизвикателства. Беше забелязала как напрегнато я гледа високият, грубоват на вид Хамиш Брукман и как се мъчи да скрие интереса си. „Да му се не види. А аз нарочно избрах да изглеждам на четирийсет и две. Пък и в реалността този човек никога не е бил мой любимец.“

Разбира се, в този свят Брукман не можеше да попречи на науката, а само да й помага. Всъщност талантите му можеха да се окажат по-ценни тук, отколкото бяха на Земята. „Всички ще се нуждаем от разказвач, при това не само за разнообразие. Когато потекат данните и образите на далечни светове и извънземни същества, ние, техничарите, често ще се вкопчваме в първата теория или обяснение, които ни се сторят уместни.“

Брукман пък можеше да предлага алтернативи — ако не друго, то само за да се заяжда! Подминатите, но все пак възможни „ами ако“. Онзи дразнещ един процент невероятности. По време на безкрайното пътуване много от тях можеше да се окажат истина.

„Пък и признавам, че може да е… забавен. Дори доста забавен. Това може да се окаже полезно. За безсмъртни.“

Откри, че е влязла в спалнята, застанала е пред голямото огледало и се върти пред него, без изобщо да си дава сметка како прави. В отговор на любопитството й се появи надпис.

Външност: 85% съответствие с външността на трийсет и седем годишна възраст.

Опа!

Примигна. Значи този нов живот включваше също секс и суета?

Изсумтя по начин, който изобщо не подобаваше на една дама, махна с ръка и огледалото изчезна.

След това се разсмя.

Великият телескоп щеше да допълва други проекти. Като археологията в Астероидния пояс и изучаването на всички типове древни механични сонди. Или разкриването на историите и кроежите, кодирани на атомно ниво в кристалните фомити. Или връщането към живот на отдавна измрели раси.

Крайната цел? Съставяне на история на цивилизациите, опитвали се да се развият в този квадрант през последните двеста милиона години. Разбирането на безкрайните начини на упадъка им — от феодализъм и отказване от технологиите до импулсивното боготворство. От войните и късогледата алчност до екологични гафове. От прекалено голям или прекалено малък индивидуализъм. От небрежната технологична арогантност до научна боязливост… и до други капани, за които човечеството не си е и представяло. Разбира се, и за честия убиец на онези, които се издигат над определена точка. Чумата.

Имаше ли изключения? Поне една-две стари раси, способни да предложат утеха и съвет?

„И ако ви има, защо сте мълчали през цялото време и сте оставили нас, обзетите от ужас младоци, да вървим без ничия помощ през минното поле?

От друга страна, ако ние сме първите, стигнали дотук? Можем ли да оцелеем нататък по пътя? И ако да…“

Плашеща, изпълнена със самота мисъл порази Лейси.

„… дали ние ще станем Старата раса? Онези, които накрая ще помогнат на всички други? Прочутите предсказани избавители? Докторите, които лекуват? Пощальоните, които свързват? Менторите, които учат другите да оцеляват и благоденстват?

Онези, които помагат за връщането на мъртвите и изгубените?“

Идеята не беше от онези, способни да успокоят един безпокоен ум. Достатъчно обезсърчаващо бе да носиш товара на собственото си потомство. На собствения си вид и планета. А на цяла галактика, цял космос, чакащ напрегнато някой да не се провали? Всичките онези безброй форми на живот. Целият този потенциал.

Ама че ужасяваща идея! И, разбира се, статистически невъзможна до абсурдност.

Все пак трябваше да си почине. Утре, след като огромното платно приключеше с трансформацията си и цялата оптика се настроеше, в малкия изследователски съд щяха да потекат порои информация. Лейси трябваше да е там! За най-добрия момент на всеки телескоп — Първата светлина.

В ъгъла на широкото легло се материализира сатенена нощница. Някои АКЛ имаха виртуална прислуга, но за подобен вид магия трябваше да живееш под милиметровото ниво. Пък и през целия й досегашен живот някой я беше обслужвал. Досадна работа.

Скръсти ръце, за да свали тясната тениска с окото и буквата Q, символизиращи големия квантов суперкомпютър в Рияд — оракула, който бе наела за лично предсказание и чийто отговор струваше по два милиона долара на дума.

„Защо продължавам да мисля за това прорицание? За тази потискаща поличба?

Защото е напомняне колко малки са шансовете ни? За да нямам големи очаквания?“

Квантовото око имаше достъп до милиони версии на самото себе си в алтернативни реалности, или поне така казваха. Никога не лъжеше. Макар че отговорите му можеше да са вбесяващо загадъчни.

Тя свали тениската, метна я в ъгъла и вдигна ръка, но не можеше да направи проста магия за изчезване. Подсъзнанието й я спря. Знаеше, че ще носи тениската и утре. И през следващите дни, докато не разбере защо.

Нощницата беше гладка и прохладна, приятна върху псевдокожата й и почти реална по най-добрия начин. С малко късмет и одобрението на боговете на програмирането този живот можеше да остане поносим през хилядолетията работа и открития. По-добра участ от това да си просто вирус.

Започна да се унася, като цяло доволна от изминалия ден. Беше научила, че човечеството чрез съчетанието от мъдрост, политика, разнообразие, етика, предвидливост и обществено мнение е избрало любопитството пред лесните, но смъртоносни алтернативи. Отдаването на фомитите или на страха. И все пак съдбата, срещу която се бореше човечеството, изглеждаше толкова огромна. Така тежка. Смъртно равновесие с размерите на цяла галактика.

„Знаем, че е имало дълга по-ранна ера на враждуващи машини. Тогава положението също е изглеждало стабилно. Докато внезапно, за един миг според галактическите мащаби, тя приключила. И започнала дългата стерилна пустиня на Кристалната чума. Поредното равновесие.

Но номерът при тези състояния… — сънено си мислеше Лейси — … е в това, че могат да изглеждат стабилни и дори постоянни… докато…

… докато не свършат така внезапно, както са започнали.

Което може да означава… че статистиката няма значение… тъй като е достатъчно…“

Рязко се надигна.

Усещаше бясно биещото си сърце като съвсем истинско.

Оракулът беше казал:

Всеки беше възприел очевидната, мрачната интерпретация на пророчеството — че човечеството най-вероятно ще се присъедини към другите рухнали раси. Че ще бъде поредният типичен провал. Имаше обаче и друго възможно значение. Типичен не в смисъл на характерен, а на своеобразен, дори оригинален.

„Тоест, че положението в галактиката… типичното състояние на разумния живот… може скоро да се промени… и да заприлича на нашето.“

Лейси примигна нагоре в полумрака на спалнята. Таванът и покривът се стопиха като сън и тя зърна Стрелец с безбройните му звезди като прах.

„Да предположим, че намерим истинско лекарство, начин да продължим напред… пътна карта през минното поле на битието… тогава космосът може да се промени отново, да се изпълни с гласове и разнообразие. С приключения и мъдрост. И чрез моята ръка галактиката може отново да оживее.“

Отпусна се на възглавницата. Беше доволна. Този сън в съня беше кулминацията на един чудесен ден. Нещо повече, беше сигурна, че утре тениската ще е изчезнала.

Един въпрос обаче си оставаше. Защо Оракулът бе толкова двусмислен?

Разбира се. Защото имаше избор кое от двете значения да се осъществи. Беше нужно съчетаване на зрялост и вечна младост — да си радостно готов за всичко! Пъргавина. И внимание. И труд.

„От всички нас“ — помисли си тя. И се унесе в блажен сън.