Битие

1.Амфорум

Вселената имаше две огромни половини.

Полусфера от блещукащи звезди заобикаляше Джералд отдясно.

Синьо-кафявата Земя заемаше другата страна. Домът, след като приключи с тази работа. След като оправи бакиите, оставени от едно друго поколение.

Подобно на зародиш в утроба, Джералд се носеше в кристална черупка, кацнала на върха на дълга стрела, на известно разстояние от космическата станция „Издръжливост“. Изолиран от туптящия й пулс, този мехур беше повече космос, отколкото станция.

Тук можеше да се съсредоточи върху сигналите от сателита на стотици километри разстояние. Дълга тясна ивица виеща се нишка далеч горе.

Бола. Неговото ласо. Неговият инструмент в тази задача.

През повечето дни това кратко четиристишие помагаше на Джералд да се съсредоточи върху работата — работа на възхваляван боклукчия. „Още има хора, които ми завиждат. Милиони. Там долу, в онази мъгла от море, облаци и брегове.“

Някои сигурно гледаха нагоре — точно сега, когато нощта се носеше по-бързо от пясък през пренаселената Суматра. Здрачът беше най-доброто време да се зърне голямата стара станция. Мисълта, че някои хора все още гледат нагоре, го караше да се чувства свързан с човечеството всеки път, когато „Издръжливост“ прекосяваше терминатора, независимо дали по зазоряване, или по залез.

„Съсредоточи се, Джералд. Върху работата.“

Протегна дясната си ръка и се опита да нагласи напрежението в гърчещия се на две хиляди километра над него кабел, сякаш той бе някакво мудно продължение на тялото му.

И кабелът отговори. Сигнали запулсираха по невросензитивния костюм на Джералд… но изглеждаха сбъркани.

„Моя грешка“ — осъзна той. Командите, които бе изпратил на деликатния сателит, бяха твърде бързи, твърде нетърпеливи. Малкият Хачи изкряска протестиращо. Определено не беше щастлив.

— Добре. — Джералд се намръщи на мъничкото животинче, също облечено в невросензитивен костюм. — Не си събирай опашката на кълбо. Ще го оправя.

Понякога у една маймуна може да се намери повече здрав разум, отколкото у човек.

„Особено ако човекът е така раздърпан“ — помисли си Джералд. Случаен поглед към собственото му отражение разкри колко е омърлян еластичният му екип от разлетите напитки и машинни поддържащи течности. Покритите с прошарена четина бузи бяха изпити. Измъчени очи под рунтави вежди.

„Ако се прибера в Хюстън в този вид, семейството няма да ми позволи дори да припаря до къщата. Макар че с натрупаните пари…

Стига, съсредоточи се!“

Смръщи се и чукна два пъти лявата си ръка над китката, после три пъти дясната. Костюмът му реагира с поредна доза Бавен сок през вена в бедрото му. Спокойствие, което би трябвало да проясни мисленето му, се плъзна по тялото му…

… и времето като че ли забави ход.

Сега ответните сигнали от далечната бола имаха време да наваксат. Джералд се чувстваше част от трийсеткилометровата нишка, която се гърчеше тежко и тромаво на по-висока орбита. Пулсиращите електрически токове, които туптяха там горе, се превеждаха в слаб сърбеж тук долу, като започваха от китката му, продължаваха по ръката и рамото, спускаха се по гърба към палеца на левия му крак, където сякаш се забиваха за опора. Когато Джералд натискаше, далечният кабел-сателит реагираше, като прилагаше сила върху магнитното поле на планетата.

Телеоперация. В епохата на все по-сложен изкуствен интелект някои задачи все още се нуждаеха от присъствието на пилот човек. Та дори той да се носи в мехур далеч под арената на реалните действия.

„Да увеличим мъничко тока. Да забавим скоростта на въртене.“ Сърбежът в палеца му прати няколкостотин ампера електричество, които бяха изплюти от единия край на гърчещото се въже и увеличиха магнитното теглене. Огромният кабел се завъртя мъничко по-бавно на фона на звездите.

Хачи изсумтя кисело от собствената си мрежа поддържащи нишки. Така беше по-добре, макар че капуцинът още се нуждаеше от убеждаване.

— Дай ми малко свобода на действие — измърмори Джералд. — Знам какво правя.

Динамичният модел на компютъра обаче споделяше мнението на Хачи. Той все още предвиждаше труден захват, когато върхът на кабела осъществеше кратката си среща с… парчето космически боклук, попаднало в полезрението на Джералд.

Нова команда с почукване на зъби и нощта го обгърна още по-плътно, симулирайки какво би видял, ако беше там горе, на стотици километри по-високо, при бързо носещия се връх на кабела, където звездите блестяха по-силно. От онази височина дискът на Земята изглеждаше много по-малък и запълваше едва четвърт от небето.

Сега всичко, което чуваше, усещаше и виждаше, идваше от роботизирания кабел. От ласото му. От закачената за някое далечно съзвездие лиана, на която да се люлее.

„Маймуни сме били… и си оставаме маймуни.“

Въжето стана тялото на Джералд. Електрическият сърбеж по гръбнака му, подобен на студен полъх, носещ суграшица, бе радиационният вятър на Ван Ален, уловен в магнитните пояси, които пращяха латерално на средновисоки орбити от деветстотин километра чак до трийсет хиляди или някъде там.

„Бермудският триъгълник на космоса.“ Никой простосмъртен не би могъл да оцелее за повече от час в този свят. Астронавтите от „Аполо“ натрупали половината от положената им доза радиация за няколкото минути спринт през пояса към относителното спокойствие и безопасност на Луната. Само от едно преминаване през тези средни височини скъпите комуникационни спътници претърпявали по-сериозни поражения, отколкото за цяло десетилетие, прекарано на по-висока геосинхронна орбита.

От онзи кратък период на дръзките лунни мисии (и още по-кратката епоха Жен Хе) нито един астронавт не бе дръзвал да излезе отвъд радиационния пояс. Вместо това предпочитаха да се гушат на безопасно място малко над атмосферата, докато роботите изследваха Слънчевата система. Именно това превръщаше Джералд в Странника! Със своята бола и с щипците вместо ръка той се пресягаше навън. Вярно, само мъничко, но в стихията. Никой друг не стигаше толкова високо.

И събираше боклуци като някакъв древен траулер.

— Добре… — промърмори той. — Къде си?…

Радарът беше засякъл целта с най-голямата точност, на която бяха способни машините сред пращящия облак заредени частици. Позицията и траекторията непрекъснато играеха и избягваха хватката му едва ли не с ловкостта на живо същество. Имаше и нещо по-лошо — Джералд се кълнеше (макар никой да не му вярваше), че орбитите в онази шантава зона се изместват с няколко хилядни от процента, което обаче правеше десетки метри. Това превръщаше улавянето с бола повече в артистична импровизация, отколкото в следване на законите на физиката. Компютрите все още имаха много да учат, преди да поемат тази работа от двамата примати.

Хачи изцвърча възбудено.

— Да, виждам го. — Джералд присви очи и оптиката в края на кабела автоматично увеличи проблясъка малко по-нататък. Целта — вероятно някакъв остатък от космически боклук, оставен от някое по-ранно прахосническо поколение. Може би част от експлодирала втора степен на руска ракета. Или свързващ пръстен от някоя от мисиите „Аполо“. Или пък някоя от онези капсули, пълни с човешка пепел, изстрелвани по време на краткотрайната мода на космическите погребения. А можеше и да са останки от някой глупав военен експеримент. От Космическо командване твърдяха, че са картографирали целия боклук с размери до няколко десетки сантиметра.

Джералд знаеше как стоят реално нещата.

Каквото и да беше това, бе дошло времето да бъде премахнато, преди да се сблъска с друг отпадък и да причини каскада вторични сблъсъци — неуправляем процес, който вече беше станал причина за смяна на метеорологични и изследователски спътници или за скъпото им укрепване с допълнителни брони.

Събирането на боклук трудно може да се нарече романтика. Но пък и Джералд не беше от романтичните души. Изобщо не се вписваше в героичния образ на астронавт с квадратна челюст: бе просто едно разочарование на средна възраст и в редките случаи, когато си правеше труда да се погледне в огледалото, виждаше лице с бръчки около очите от постоянното примижаване срещу ярката светлина на орбита, където изгревът те блъска като стена на всеки деветдесет минути.

Поне го биваше с въображението — че наистина съществува далеч горе. Че истинското му тяло се върти някъде там, на хиляди километри оттук.

Илюзията бе съвършена. Джералд беше болата. Трийсет километра гъвкаво проводящо влакно, което бавно се въртеше на всеки трийсет минути, пет пъти за една издължена елипсовидна орбита. В двата края на кабела имаше компактно групирани сензори („очите ми“), катодни излъчватели („мускулите“) и щипци („ръцете ми“), които точно сега, в този момент, усещаше по-силно от човешката си плът. По-истински от тялото, с което се беше родил и което сега се носеше в пашкула далеч долу до тежката очукана космическа станция. Онова далечно човешко тяло му се струваше почти въображаемо.

Подобно на ловец и вярното му куче, човек и маймуна се смълчаха при поредното приближаване, сякаш и най-малкият звук можеше да подплаши проблясващата в мерника им плячка.

„Блести странно“ — помисли Джералд, когато телеметрията показа бързото скъсяване на разстоянието. Оставаха само няколко километра, докато сложният танц на двете орбити и въртенето на самия кабел съвпаднат като защитник, скачащ да улови запратена топка. Подобно на акробат, хващащ партньора си насред въздуха. След което…

… естественото въртене на болата щеше да поеме нещата, да сграбчи боклука, да погълне инерцията му и да й даде нови стойности и посока. Половин завъртане по-късно, когато върхът е най-близко до Земята, щипците щяха да се разтворят и да запратят боклука назад, на запад и надолу, за да изгори в атмосферата.

Това беше лесната част. Тогава Джералд щеше да пие кафе в защитения салон на космическата станция. Само че сега…

„Не е втора степен на ракета — помисли той, докато изучаваше блестящото петно. — Не е товарен контейнер, резервоар за гориво или замръзнала урина, изхвърлена от някоя пилотирана мисия.“ Вече знаеше как различните видове обичаен боклук, от архаични ракети носители и сателити до изгубени ръкавици и инструменти, отразяват слънчевата светлина и с характерната си игра на сенки. Но това нещо…

Дори цветовете бяха странни. Имаше прекалено много синьо. Прекалено много видове синьо. И яркостта на светлината си оставаше толкова равномерна! Сякаш нещото нямаше плоски повърхности. Хачи отново се обади, но този път тихо и разтревожено. Как можеш да хванеш здраво нещо, без да знаеш къде са му ръбовете?

Когато относителната скорост стана почти нула, Джералд на прави корекции: запрати електрони от катодните излъчватели в двата края на кабела и създаде пръстен срещу магнитното поле на планетата — трик за маневриране без използване на ракети и гориво. Идеално за бавна работа, изискваща търпение и ниски разходи.

Сега беше ред на Хачи да оправдае хляба си. Малката маймунка, чиито инстинкти бяха доведени до съвършенство от милионите поколения люлеене по клоните в джунглата, се протегна като макарон и плавно пое последните корекции, докато Джералд се съсредоточи върху самото хващане. Нямаше място за втори опит.

„Бавно и търпеливо… с изключение на последното рязко движение… когато ти се иска да можеше да работиш с нещо по-бързо от магнетизма. Когато ти се иска…“

Ето го, точно отпред. Нещото.

Носещата се към мястото на срещата камера улови нещо лъскаво, смътно овално по форма, проблясващо в бледи синкави тонове, които пулсираха нетърпеливо.

Ръката на Джералд беше щипката, превърнала се в ръкавица на защитник с разперени пръсти, протягащи се към внезапно изникналия предмет.

„Да не си трепнал“ — сгълча той древния си инстинкт, докато се приготвяше да улови нещото, което се носеше към него.

„Спокойно. Не боли.“

Само че този път — по странен и озадачаващ начин — го заболя.

2.Възторжен почитател

В същото време далеч долу камерите се взираха през забранената пустиня и наблюдаваха спорната територия в един толкова ожесточен конфликт, че противниците не знаеха как да го нарекат.

Едната страна го наричаше „справедлива война“, в която загиваха безброй невинни.

Враговете им твърдяха, че изобщо нямало жертви.

И затова подозрителните камери следяха бдително за неканени гости. Замаскирани по върховете на хълмове, под магистрални канали или като безобидни камъни, те непрекъснато се оглеждаха за омразния враг. И вече няколко месеца пазителите успешно отблъскваха вторженията2. Защитаваха пясъчната пустош.

А след това технологията отново обърна преимуществата.

Какъв бе първият ход на врага? Да премахне бдителните пазители.

Инфилтраторите се появиха по зазоряване, сякаш от изгряващо то слънце — няколкостотин малки машини, които се плъзгаха ниско на въздушни възглавници. Всяка от тях, дегизирана като местно колибри, последва грижливо зададения курс към целта си и кацна зад камера или сензор, в сляпата им зона. След това разпери криле и те се превърнаха в холоекрани, които показаха без нито едно подозрително трепване съвършено копие на същата пустинна сцена пред обективите на пазителите. Други машини шпиони надушиха замаскираните сеизмични сензори и ги прегърнаха нежно, за да заглушат приближаващите микротрусове.

Роботизираната атака обхвана сто квадратни километра. След осем минути пустинята остана неохранявана и без наблюдение.

Големи машини се стекоха зад хоризонта към множеството пътища и се устремиха към същия открит район — седемнайсет хибридноелектрически влекача, маскирани като търговски товарни транспортьори с хологови знаци по страните. Когато пътищата им се пресякоха, от машините наскачаха екипажи в сиво-кафяви комбинезони и се втурнаха да свалят покривалата на товарите. Зареваха генератори и въздухът се изпълни с екзотична смрад — резервоарите изпуснаха летливи вещества, които да изпълнят съдове под налягане. Оживяха конзоли. Предпазни прегради се свалиха и разкриха дълги заострени цилиндри върху наклонени рампи.

Бавно и тежко гигантските пури вдигнаха носове към небето, а в другия им край се появиха перки. Започна добре координираното обратно броене и виковете станаха по-напрегнати. Скоро добре оборудваният и предпазлив враг щеше да се усети. Щеше да разбере… и да реагира.

Всички ракети бяха готови, с прихванати цели. Липсваше единствено полезният товар.

От един микробус с климатик слязоха десетина души с плътно прилепващи костюми от блестяща материя и с крещящо оцветени шлемове. Всички носеха малки раници, в които бръмчаха охлаждащи вентилатори. Походката на някои бе пружинираща от възбудата. Един дори леко подскачаше на всяка четвърта крачка.

Очакваше ги униформена жена с табелка с името си и кисела физиономия. Държеше таблет.

— Име и скенер — каза жената на първата фигура в херметичен костюм. — После потвърдете намерението си.

Украсеният със златисти спирали визьор на шлема се вдигна и се видя загорялото от слънцето лице на трийсетгодишен мъж, чиито очи бяха с цвета на студено море — докато сканиращият лъч на устройството не докосна зеницата. Тя припламна за миг в червено.

— Хакер Сандър — каза високият мъж с напрегнат и същевременно сдържан глас. — Потвърждавам, че правя това по своя собствена воля, съгласно приложените документи.

Ясният му отговор като че ли задоволи ииклипборда, който избибипка утвърдително. Инспекторката кимна.

— Благодаря, господин Сандър. Приятно пътуване. Следващият?

Следващият кандидат-пилот, блондин, носеше шлема си под мишница. Върху шлема бе изрисувана отворена в писък уста с пламъци около нея.

— Ама че безобразие — озъби се младият блондин и почти избута Хакер, докато се изправяше пред чиновничката. — Имате ли пред става кои сме ние? Кой съм аз?

— Да, лорд Смитс. Имам. Но не ми пука. — Тя вдигна скенера. — Това има значение. То може да ви предпази от превръщането ви в йонизирани частици от Специалните части на САЩ, докато минавате през контролираното въздушно пространство.

— Заплашвате ли ме? Дребни… правителствени… нищожества. По-добре да не бяхте опитвали да…

— Правителство и гилдия — прекъсна го Хакер Сандър, като потисна гнева си, че блондинът го беше блъснал. — Хайде, Смити. Графикът ни е натоварен.

Баронът се завъртя към него и ядът му пропука плавния му аристократичен акцент.

— Предупредих те да не ми казваш Смити, Сандър, жалък позьор трето поколение. Трябваше да търпя старшинството ти по време на курсовете. Но само чакай да се върнем. Ще те спукам!

— Защо да чакаме? — Без да откъсва очи от неговите, Хакер посегна да откачи въздушния си шланг. Един бърз удар щеше да свали този скапаняк със синя кръв и да накара останалите да кротуват. Имаше основателни причини да бърза. Сега насам се стичаха други, много по-могъщи от някакво си правителство сили, желаещи да попречат на онова, което бе замислено тук.

Пък и никой не можеше да нарече един Сандър „позьор“.

Останалите ракетни жокеи се намесиха (може би за добро) преди да вкара в ход юмруците си, сграбчиха двамата и ги разделиха. Избутан в края на опашката. Смитс кипеше от яд и хвърляше убийствени погледи към Хакер. Но когато редът му дойде отново, вече се беше овладял и мина през проверката студено и сурово като ледник.

— Разрешителното ви е в ред — заключи проверителката и се обърна към Хакер, който бе най-опитният. — Отказът ви от претенции към Лигата за ракетно надпреварване са приети. Правителството няма да застане на пътя ви.

Хакер сви рамене, сякаш думите бяха едновременно очаквани и без значение. Спусна визьора си, даде знак на другите и те се втурнаха към стълбите, закрепени от персонала към всяка ракета, изкатериха се тромаво, напъхаха се в тесните кресла и закопчаха коланите си. Дори новаците бяха упражнявали тези движения.

Люковете се затвориха със съскане. Приглушени викове обявиха последните приготовления. След това се чу далечно скандиране — познатото, но винаги вълнуващо обратно броене в отмерен каданс. Ритъм на повече от сто години.

„Наистина ли е минало толкова време, откакто Робърт Годард е дошъл в същата тази пустиня? — помисли Хакер. — Да експериментира с първите управляеми ракети? Дали би се изненадал от онова, което правим ние с изобретението му? Първо го превърнахме в оръжие… после в гигантски изследователски кораби… и накрая в играчки за свръхбогатите.“

О, имаше алтернативи — космическият туризъм например. Един японски орбитален хотел и друг, който се строеше в момента. Хакер притежаваше акции от него. Имаше дори суборбитални групови екскурзии, които бяха достъпни и за не чак толкова богатите. Срещу сума, с която човек би си осигурил двайсетина висши образования в скъпи колежи.

Хакер не изпитваше срам или съжаление. „Ако не бяхме ние, от онази мечта нямаше да остане почти нищо.“

Броенето наближаваше нула за първата ракета.

Неговата.

— Ииииии-ха! — изкрещя Хакер Сандър…

… и резкият тласък го залепи за облегалката. Сякаш гигантска ръка се опря в гърдите му и натисна, изтласка половината съдържание на белите му дробове в стон на сладка агония. Подобно на всеки друг път, внезапният шок донесе физическа изненада и първичен ужас, последван от прилив на неописуем възторг, който нямаше равен на себе си на тази Земя.

По дяволите… та той вече дори не беше част от Земята! Поне за мъничко.

Ракетата разсичаше въздуха, устремена към небето. Пламъците и йонизираните от триенето частици облизваха прозрачния конус на носа само на сантиметри от лицето му. Понесъл се към небесата с мах 10, Сандър се чувстваше прикован, безпомощно неподвижен…

… и абсолютно всесилен.

„Аз съм един проклет бог!“

При мах 15 успя някак да поеме достатъчно въздух, за да извика отново — този път приветствен вик към чернотата, ширнала се пред прозрачния нос на ракетата и изпъстрена с милиони сияещи звезди.

Долу на земята разчистването беше по-трескаво и от приготовленията. След изстрелването на ракетите мъже и жени спринтираха по нажежения пясък към колите, за да заминат преди пристигането на врага. Наблюдателните постове вече бяха засекли летящи машини, носещи се с пълна скорост към тях.

Представителката на правителството обаче не бързаше, а се движеше бавно, като отбелязваше пораженията по растителността, почвите и мъничките животинки — всички бяха локализирани и описани, нямаше засегнати застрашени видове. Вече беше повикана службата за възстановяване. Естествено, замърсяването на атмосферата бе по-лесно да се изчисли. И по-трудно да се премахне.

Тя знаеше, че тези хора имат предостатъчно пари за харчене. А и в днешни дни изсмукването на натрупаните излишни богатства беше толкова важно, колкото и всеки друг процес на рециклиране. Иибордът й разпечата сметка, която тя подаде на последния член на екипа, който натискаше газта и искаше час по-скоро да се разкара оттук.

— Ох, леле! — изстена той, докато гледаше крайната сума. — Клубът ни едва ще излезе на нула от това изстрелване!

— В такъв случай си подберете някое по-евтино хоби — отвърна тя и отстъпи, когато шофьорът настъпи газта на камиона и се отдалечи с рев в прашен облак, като по пътя към магистралата случайно смаза още един тумбест кактус. Бдителният й ииборд забеляза това и направи промяна в сметката.

Тя седна на капака на джипа си и зачака другия „клуб“, чиито членове бяха не по-малко сърцати от ракетчиците. И не по-малко умели и отдадени, макар двете групи да не можеха да се понасят. Сензорите показваха, че приближават бързо от запад. Радикални екозащитници. Представителката на властите знаеше какво да очаква от тях. Щяха да се ядосат, че противниците им са изчезнали и че два акра пустиня са си отишли, след което щяха да се нахвърлят върху нея с обвинения в „безпристрастност“ в ситуация, в която — съвсем естествено — човек можеше единствено да избира между едната и другата страна.

„Какво пък — помисли си тя. — В днешно време, за да работиш за правителството, трябва да имаш дебела кожа. Никой не те бръсне за слива.“

Горе в небето инверсионните следи започваха да се разкъсват от стратосферните ветрове. Гледката винаги караше сърцето й да се свие. И докато интелектуално симпатиите й клоняха към екоактивистите, а не към разглезените ракетни жокеи…

… част от нея все още потръпваше от възбуда всеки път, когато ставаше свидетел на изстрелване. Така вълнуващо… почти като оргия.

— Давайте! — прошепна тя с мъничко тайна завист към далечните искрици, които вече достигаха върха на краткото си извисяване, преди да започнат дългото стремглаво спускане към Мексиканския залив.

3.Небесна светлина

Микротайфун — краткотраен хоризонтален дъжд — долетя с рев от вихрушката Каталина преди зазоряване. Часове по-късно паважът блестеше, а пешеходците прекрачваха довяния боклук — предимно водорасли и по някоя риба, имала лошия късмет да бъде всмукана от въздушната фуния. Нищо необичайно. Нямаше ги лодките и сърфистите, очаквани от вещателите на мрачни времена, когато започна феноменът.

„Хората ще кажат какво ли не, за да си вдигнат рейтинга. Песимистите продължават да наблягат върху климатичните промени, без да споменават нищо добро.“ Тор подсмръкна, наслаждавайки се на свежия, почти електрически ветрец, лишен от зловонието на Стария град.

Другите също го усетиха. Очилата й за виртуална реалност, настроени да следят откритите биосигнали, регистрираха приповдигнатото настроение на минувачите. Ухилени улични търговци пристъпваха от сергиите си към нея, рекламираха стоките си на десетина езика на бегълци — руски, фарси, полски. Когато виждаха, че не ги разбира (слушалката на автоматичния преводач висеше на кабела си), превключваха на езика на жестовете. Един възпълен продавач използва театрални жестове като някакъв фокусник, вадещ невидими букети от въображаеми цветя, само и само за да привлече погледа й към голото петно, което бе неговата виртуална витрина.

Тор обаче не беше излязла на пазар. Погледът й бързо се плъзна през няколко допълнителни нива, търсейки корелации и новини на нивото на улицата. Някогашното забавление се беше превърнало в професия и индексът й на достоверност се изстреля над всички жадни аматьори, които драпаха да бъдат забелязани. „Не, вече съм над тези неща.“ Сега я очакваха небостъргачи и предварително уговорени интервюта. Политици. Известни личности. Еноватори. Светила. Всякакви звезди, без евтини сензации и захаросани сурогати.

„И всичко това само защото надуших няколко следи и пуснах бомбата. Раздухах местен скандал, който се превърна в глобален. Докато от «Медиякорп» не се обадиха и не ми казаха, че съм готова за централните новини!“

Задаваха се още куп горещи истории — например признаците за нова вулканична активност в Уайоминг. Или потъването на Южна Каролина. (Корумпираните изпълнители на дигите ли бяха виновни?) Или налудничавият брътвеж на сенатор Крандъл Стронг по време на вчерашното му предизборно посещение.

„Защо медийните величия не пуснат страхотния си репортер по подобни следи, вместо да ме пращат на продължителна обиколка? Възможно ли е още да не са сигурни в мен?“

„Не. Не задълбавай в това.“ Тор знаеше, че увереността е едно от нещата, които публиката цени повече от достоверността. „Приеми, че си достойна. Приеми го за даденост.“

Въпреки това, след като куфарите й бяха натоварени за първия етап от прекосяването на континента, Тор жадуваше да мине за един последен път по пешеходните пътеки и мостовете-паяци. Да сканира Сандего — Голямото С — за нещо, което си заслужава новината. Да има готова история в джоба си, преди да започне пътува нето до Възстановения Вашингтон и обратно. Развлечение, с което да избегне дъвкането на активните компоненти от маникюра си, докато корабът извести с изсвирване, че заминава — гърлен стон, който приканваше пътниците да се качат на борда на тромаво грациозния „Алберто Сантос-Дюмон“.

Търговците бързо разбраха, че Тор е настроила очилата си така, че да филтрира рекламите. Въпреки това й се усмихваха и сипеха комплименти на панславянски, тагалог или развален английски.

Тор не се сдържа и направи бърза проверка на самата себе си: измърмори тихо „давитакавид“. Субвокалните сензори в яката й преведоха съкращението („да се виждаме такива, каквито ни виждат другите“) и вътрешната повърхност на очилата й светна с картини на самата нея от различни ъгли. Образите запълниха периферното й зрение, без да блокират напълно видимостта й. Трябваше да се движи уверено и безопасно.

Един образ — от миниатюрна камера, закрепена от някой на улична лампа — гледаше към дългокраката брюнетка с дълга тъмна коса, чиито върхове непрекъснато меняха цвета си — активните нишкови детектори и ииуер, които Тор можеше да разгърне, ако случайно изникнеше нещо достойно за отразяване.

Друг давитакавид изглед я показваше от нивото на земята — усмихваше се, докато минаваше покрай будка за гелокотета („Добри ловци на мишки, добри за игра, добри за ядене, одобрени от «Хуманно общество», с дванайсет вкуса“). Картината явно идваше от очилата на продавача, който я гледаше. Започна с овалното лице на Тор, задържа се за момент върху усмивката, след това се плъзна надолу, проследявайки всяка извивка на тялото й, докато тя се отдалечаваше.

„Е, приятно е да те забележат, особено ако е доброжелателно.“ Дали щеше да избере да бъде новинарка, ако това не включваше възхищение? Дори днес, когато външният вид на човек бе въпрос на бюджет и вкус, беше приятно да виждаш как другите обръщат глави след теб.

Както и да е, Тор не лишаваше никого от нищо, като се махаше. След като Ужасният ден се стовари върху Сандего и десетина други града, последва вълна от имигранти. Изгнаници, които нямаха нищо против радиоактивността да е малко над нормата — особено ако това се компенсира от слънцето, морето и вълнуващите климатични условия, благодарение на които от време на време от небето валеше риба. Да не забравяме и квартирите на сносни цени. Всичко това биеше гледката на превръщащите се в ледници снегове край Хелзинки и Варшава или пясъчните дюни, покриващи пресушени те нефтени кладенци в Близкия изток.

„Стига толкова нарцисизъм.“ С едно мигване тя изтри давитакавид картините и установи връзка с други очи. Първо беше сателитен изглед към района с огромния „Алберто Сантос-Дюмон“, поклащащ се на близкия порт за цепелини. Бойните кораби от военноморската база на недалечния Шелтър Айланд изглеждаха размазани, според протоколите за сигурност. Не че не можеше да ги разгледаш от 3 470 513 други гледни точки, които бяха извън контрола на Вътсиг.

Една от тези камери — забита високо над дъвката — спечели кратък автоматичен търг и за пет милицента й продаде панорамна снимка, обхващаща всичко от залива до пазара. Беше забележителна само защото иидописникът й бе програмиран да я информира, когато цените на снимките достигнат нова долна граница. Благодарение на обективите, които се множаха и рояха като насекоми, всеки ставаше едва ли не вездесъщ.

Всичките тези камери промениха новинарския бизнес, тъй като лъжата бе станала почти невъзможна. „Следващото поколение ще приема това за даденост“ — помисли си Тор. Но тя беше на двайсет и осем и си спомняше времето, когато хората опитваха какви ли не трикове, за да изфабрикуват картини, и измисляха необичайни измами, за да подправят събития и алибита; шашмите бяха станали непрактични благодарение на модерното решение — повече свидетели. Или така поне твърдеше последната всеизвестна истина.

Тор нямаше доверие на всеизвестните истини. „Оптимистите продължават да пророкуват, че по-голямото количество информация ще ни направи по-мъдри. По-склонни да приемем грешките си пред лицето на фактите. Но засега изобилието на информация успява единствено да натрупа възмущение и ярост. Както го показа сенатор Стронг вчера.“

Сети се за друга баналност.

Имигрантите раздвижваха нещата — музикалната сцена на Голямото С беше абсолютно раки и процъфтяваха какви ли не шантави изкуства, вдъхновявани от слабото сияние в района на стария център нощем — стига да настроиш очилата си така, че да виждаш бета-лъчението. Дори утрото на кея беше оживено: трима моряци се пазаряха с димна художничка, чиито деликатни портрети не можеха да бъдат репродуцирани от нанофакс или изпратени по омейла. Препираха се за цената и гледаха как художничката пафка гел-наргиле, добавяйки нови облачета бързо втвърдяваща се мъгла. Във въздуха се оформяше неясна карикатура на младоликите моряци, а зяпачите наоколо въздишаха.

Гледката накара Тор да се замисли за Уесли, макар че неговите въздушни статуи бяха свързани предимно с прибой, вълни и приливи. Непреклонни сили, които неумолимо променяха света. И ето че в горната лява част на полезрението й се появи образ, извикан от мислите й и записан от очилата й само преди няколко часа — мокра рошава руса коса, докато двамата хукнаха да се спасяват от хоризонталната буря. Смееха се, но напрегнато, с буйната стихия помежду им. Дилемата на връзката от разстояние си оставаше нерешена — и най-вероятно никога нямаше да намери решение.

Последвалото любене беше по-интензивно — и напрегнато — от всеки друг път, пропито с ярост от съзнанието, че е последно… докато единият от тях не отстъпи, което бе малко вероятно.

Тор се отърси от тези мисли. Това не й беше присъщо — да се разсейва вместо да дебне за новини. Да съзерцава, а не да прави шаблони, за да забавлява почитателите си. Да размишлява вместо да издирва истории в района си — десетте милиона пресечки на Камино Ънриъл.

Всеки кубичен сантиметър над тези тротоари беше зает от позиционирана информация, съобщения и анимации, които съществуваха единствено на високите нива на киберпространството. Ако гледаше света през някой виртуален филтър, човек можеше да види града преобразен и пълен с приказни замъци с ухилени водоливници по стрехите. Или че всички имат карикатурни мустаци. На някое кодирано ниво всички дрехи изчезваха като с магия, за да бъдат заменени от симулирана плът, която даряваше неподозиращите пешеходци с преувеличени „подобрения“, дело на някое малко похотливо леке. На друго пък имаше етикети, които изписваха пикантни слухове за всеки, който мине покрай теб — богат източник на информация, стига да разполагаш с достатъчно добър ИИ, който да я пресее и да отдели зърното от плявата.

Но пък кой имаше време за детински забавления? Ерзац реализмът на Тор бе практичен, съсредоточен върху основното — втория пласт текстури върху света, който вече бе станал толкова важен, колкото е бил ароматът на храната и водата за далечните ни прадеди. Модерните еквиваленти на изпращяващата в гората клонка. Издайническият знак за дебнещ хищник или спотайваща се жертва.

Тор спря при някакво магазинче, където продаваха отгледани в резервоари кокили, които можеха да правят различни стъпки и дори да подтичват. Някакъв пришълец (личеше си, защото носеше оловно бельо в Сандего) се пазареше за отстъпка.

— За магазина на сестра ми в Делхи — каза туристът, без да си дава сметка, че металните гащета променят излъчването на пиксел-влакната на комбинезона му и го превръщат в шкембеста сатира на Супермен. Все едно носеше бельото си върху горните дрехи.

Като мърдаше пръсти и потракваше със зъби, продавачът бързо прегледа бизнеса и кредитното състояние на сестра му и накрая протегна ръка.

— Ще изпратя стоката след десет дни.

Двамата си стиснаха ръце. Очилата им записваха. Също като в селата от едно време, репутацията имаше по-голямо значение от всеки договор. С тази разлика, че това „село“ обхващаше цялото земно кълбо.

„Понякога е прекалено голямо. Например когато двама амбициозни искат хем да са заедно, хем да постигнат амбициите си в двата края на континента.“

Малко след любенето Уесли предложи решение — да си разменят дистанционно контролирани сексботове и така да са заедно чрез заместници въпреки хилядите километри. Тор нарече предложението му пошла шега и му каза повече да не се мярка пред очите й… и той се съгласи с готовност, от която я жегна.

„Да се обадя ли? Да му кажа, че идвам?“ Вдигна ръка, за да набере кода му…

… и точно тогава димните статуи трепнаха от басовото изсвирване, приканващо към въздушното пристанище Линдберг-Рутан. „Последно повикване — осъзна тя. — Вече е късно.“ Въздъхна и понечи да тръгне натам.

Реакцията й не остана незабелязана. Един продавач наблизо почука очилата си, усмихна се и кимна.

— Бон воаяж, мис Тор — каза й със силен йеменски акцент. Явно я беше сканирал, бе открил, че е в списъка пътници на „Сантос-Дюмон“, и беше забелязал скромната й местна слава. Друг продавач се ухили и пъхна в ръцете й букет, докато тя минаваше покрай него.

Е-сигнали като миниатюрни светулки пърхаха непосредствено пред Тор и тя изведнъж се озова в коридор от мимолетни благопожелания, протегнати ръце с малки импулсивно предложени подаръци, в ушите й звучаха поздрави на десетки езици. Понесена от вълната чувства към града, който оставяше след себе си, тя тръгна към терминала, където могъщият цепелин опъваше въжетата, сякаш изгаряше от нетърпение да се понесе в небето.

Въпреки схватливостта на всичките й сурогатни пазители Тор така и не разбра, че през цялото време е била следена. Пък и нямаше причина да го осъзнава. Защото плътно зад нея вървеше призрак, който я следваше през познатите улички на глобалното село.

Но извън селото… отвъд гората от питомни пластове… тихо шумолеше джунгла, която си оставаше завинаги невидима за очите й.

4.Възкресеният град

Докато слизаше на перона на монорелсовия влак, Хамиш осъзна, че сенатската сграда Франкен е истински бегемот. Един от онези гигантски монументи, издигнати по време на патриотичното безумие на проекта „След Ужасния ден“, още преди нивото на радиацията да спадне до безопасни нива. Масивни постройки, изразяващи националното чувство на абсолютна (някои биха казали маниакална) решимост за възстановяване на столицата — с архитектура, изглеждаща едновременно дръзко решителна…

… и същевременно свръхпредпазлива до степен, която Хамиш намираше за възхитително параноична.

Естествено, Хамиш сравняваше Франкен с неща от собствените си романи и филми — напълно себедостатъчен град, кацнал на петдесет гигантски стълба над все още леко светещата почва. Всеки стълб можеше да спусне за по-малко от минута двама сенатори (заедно с посетителите и екипите им) до подземното убежище. (Други дванайсет сенатори от по-малките щати трябваше да се задоволят с офиси в не така пищната сграда Фей-Бек непосредствено до безопасната зона.) Офисблоковете, увиснали в пространството между гигантските цилиндрични стълбове, можеха да се изолират херметично — аналогично на начина, по който някои от „съединените“ щати бяха започнали да се изолират един от друг.

Комплексът беше ограден с висок затревен вал и блестящ ров („водно огледало“) в дворцов стил, копиран от десетки други сгради от същия период, и придаваше на Вашингтон измамно парков вид — пасторален, крайречен, хълмист, — който примамваше окото, макар на човек рядко да му се случваше да види излезли на пикник хора. Всичко това се следеше бдително от блестящи наблюдателни глобуси върху дискретни люкове, способни при команда моментално да избълват хора и смъртоносни машини.

Хамиш плъзна поглед от блестящия купол на Капитолия към другите неомодерни постройки, всяка забила корени дълбоко в земята и същевременно извисяваща се към небето — отчасти бункер, отчасти дига против наводнения, отчасти зрелище, осеяно с дръзко развети знамена. Смесица от Дисни и „Блейд Рънър“, помисли си Хамиш. Уникално американски отговор на предизвикателството на Ужасния ден.

Туристи, лобисти и членове на екипи се носеха сред петдесетте могъщи стълба на Франкен, подредени като звездите на националния флаг. Някои използваха плъзгащи се обувки или скутри за по-бързо придвижване. По-възрастните пък трябваше да се държат за нещо и караха различни модели „Сали“ или „Сегуей“. Само малцина предпочитаха да вървят пеша въпреки обезкуражаващите разстояния. Вълните нагорещен въздух създаваха оптични трикове с осветения от слънцето паваж и сенките, от които далечните неща изглеждаха близки и обратно… докато умните очила на Хамиш не се намесиха и не върнаха реалната перспектива.

Жалко — ефекта си го биваше. Също като в онзи филм, който бяха направили по „Мемите убийци“ — въпреки че скапаният режисьор беше объркал тотално сценария.

Хамиш по принцип не обичаше да носи очила, освен когато не се нуждаеше от тях, за да стигне от едно място до друго. Все пак те предлагаха някои доста съблазнителни преимущества.

Ригълс заговори. В лявата му слушалка.

— Сенатор Стронг те очаква в кабинета си след четири минути. Трябва да ускорим темпото, ако искаме да стигнем навреме.

Хамиш кимна по навик. Старият му асистент се нуждаеше от изречени команди или подчертано изразени жестове. Новият усещаше нервни сигнали и думи, които бяха почти изречени на глас.

— На кой му пука? — измърмори той. — Точно сега Стронг4 е слаб като котенце. Всички му се подиграват след онези малоумни брътвежи преди два дни. Точно така, малоумни.

Асистентът не беше пълноценен ИИ, но въпреки това до голяма степен се държеше като такъв.

— Не е разумно да се отнасяш зле с покровителя си. Поемам управлението на скутра. Приготви се.

Хамиш разполагаше само с миг да свие колене и да се стегне, преди равната повърхност под краката му да се наклони леко и да набере скорост на бързо въртящите се колела — единствените неща, които бяха общи между скутра и неговия предшественик скейтборда. Наведе се напред и профуча покрай една от петдесетте гигантски входни кули. КОЛОРАДО — известяваше банерът върху мрамора над фриза, изобразяващ купола на Втория капитол, кацнал между високи върхове и провъзгласяващ щата Скалисти планини за „резервната щабквартира“ на Америка.

Следващият устремил се към него широк цилиндър бе означен като СЕВЕРНА КАРОЛИНА върху огромен трегер с релефно изображение на самолета на братя Райт. Хамиш се отказа от опитите да управлява скутра, тъй като Ригълс като че ли бе твърдо решен да запази контрола си при тази скорост. И това най-вероятно бе за добро. Малкото превозно средство автоматично избягваше по-бавните пешеходци, като преминаваше в някоя от скоростните дъги, използвани обикновено от куриери и доставчици, които сновяха по широката открита площ. Дотук с достойнството.

— Приготви се за спиране.

Хамиш за миг се зачуди какво ли ще стане, ако не се подчини. Щеше ли асистентът му да усети, че не е готов, и да насочи скутра към широкия площад, за да забави по-плавно? Или щеше да се възползва от момента, за да даде урок на човека си?

Нямаше смисъл да проверява. Стегна дългите си крака. Скутрът рязко зави и спря със странично заораване (почти в нарушение на правилата) непосредствено пред широкия портал с надпис ЮЖНА ДАКОТА под ослепителната статуя от алуминий и злато на Лудия кон.

Хамиш реши, че се е представил доста добре за човек над петдесетте, пък било и с помощта на компютъра. Жалко, че наоколо нямаше тийн и двадейджъри, а само лобисти и други подобни. Някои го изгледаха кръвнишки и го накараха да се почувства млад. Ригълс обаче го смъмри („Трябва да се упражняваш повече“), докато скутрът изпразваше заряда на колелата си и се прибираше обратно в куфарчето. Дръжката се издигна към ръката му.

Разбира се, неколцина зяпачи показаха закъснели реакции, но все пак го познаха и направиха справка с очилата си, за да се уверят, че не са сгрешили. Заглавието най-отгоре обаче гласеше Днес не давам автографи, така че никой не го приближи. Естествено, това донякъде го натъжи.

Обърна се да влезе в огромното кръгло лоби, облицовано с блещукащ пирокрит, изработен от същата пепел на Йелоустоун, която бе прогонила повечето бели жители на двете Дакоти преди двайсет години и бе превърнала няколкото племена на Първата нация в господари на собствения им щат. Е, някой винаги излиза на печалба дори когато се разминаваш на косъм с глобална катастрофа…

Ригълс прекъсна мислите му.

— Експресният асансьор е отдясно. Вече закъсняваш.

— Дрън-дрън — отвърна Хамиш.

Този път иисистентът предпочете да премълчи.

5.Свободно падане

Докато капсулата му летеше към зенита, описвайки дъга високо над Земята, Хакер все още нямаше представа, че нещо не е наред. Тъкмо обратното, полетът се очертаваше като едно от най-гладките му суборбитални приключения.

„Какво чудесно корабче“ — помисли си той и потупа хибриднодиамантения конус на носа, който го обгръщаше тъй плътно, че му се налагаше да лети сгънат едва ли не като зародиш. Не че имаше нещо против. Това помагаше да се отделят сериозните играчи от онези типове, за които ракетите бяха само краткотрайна прищявка.

„Майната им на разходите. Това хоби е само за представители на Първото съсловие, по-ярко дори от траншейното ветроходство. Един от най-добрите начини да се изперчиш.“

Особено като се има предвид, че суборбиталният полет бе кратък — славно топване на пръсти в огромния космос. Скоро щеше да стигне върха на дъгата. Знаеше, че тогава ще дойде ред на меките йонни пламъци, отначало съвсем ефирни и чисти, които щяха да затрептят като призрачна ектоплазма по ръба на топлинния щит, само на сантиметри от главата му. Капсулата му вече се завърташе, за да насочи яката си аблативна задна част към Карибския басейн. От маневрата картината пред Хакер се промени и пред него се появи огромната набраздена от дюни шир на Южна Аризона, Ню Мексико и свободния щат Чиуауа…

… а над всичко това се разгърна още по-широката панорама от немигащи звезди. Много повече и по-ярки от онова, което можеш да видиш от повърхността на планетата.

„Някои наричат галактиката поредната пустиня. Повечето от онези слънца осветяват напразно празното пространство или стерилни камъни, айсберги и газови гиганти. И почти никога планета, на която има живот.“

Хакер не би могъл да избегне тази тема дори и да се опитваше. В края на краищата майка му издържаше модерни скъпи телескопи с толкова страст, колкото той вкарваше в бързо движещите се неща. И с подобни осезаеми резултати.

„Колко «органични светове» са открили със своите лъскави наземни и космически огледала, с интерферометрите си и останалите уреди, използвани за търсене на други Земи? Планети, които обикалят на подходящото разстояние от подходяща звезда, с нормална маса и измъчващи въображението следи от кислород? Пет или шест малки прашни кълба?“

Разбира се, някакъв вид живот вероятно се беше вкопчил в онези далечни пукнатини и тесни морета — и това се потвърждаваше от оскъдните спектрални следи. Бяха малко по-добри от Марс… но безкрайно по-недостъпни. Може би някой ден създадени от хората роботи щяха да прекосят невъобразимите разстояния, за да разгледат по-добре. Но дотогава?

Откриването на тези дълго търсени „живи светове“ имаше неочаквани ефекти, които изобщо не можеха да се нарекат вдъхновяващи или възторжени. „Откритието на века“. Но след пресяването на милиони звезди и дълго трупаното очакване хората се почувстваха подведени от някаква си шепа нищо и никакви камънаци. Общественото мнение (дори в дръзновения Китай) се насочи на вътре, далеч от мислите за открития космос.

„С изключение на неколцината останали мечтатели. Като мама.“

И такива като него, които можеха да превърнат всичко това в площадка за игри.

„Такава, която си струва и последния цент“ — помисли си той, докато отваряше пластмасова бутилка искрящо пино от лозята на Сизиги и изстиска инертна верижка компактни капчици. Кипящата течност оставаше на съвършени сферички, уловена от безтегловността и повърхностното напрежение, а после сферичките се пръскаха превъзходно в отворената му уста. Хакер се наслади на уникалния начин, по който вкусовете и ароматите гъделичкаха сетивните му окончания, които тук по някакъв странен начин не изглеждаха така преситени. Същото балансиращо усещане засягаше всяко друго възприятие. С изключение на слуха, естествено. Ушите му бяха запушени, за да могат тъпанчетата му да оцелеят по време на шумния полет.

„Татко щеше да одобри това“ — помисли си той и нарочно пропусна една капчица: остави я да се пръсне точно под носа му.

Разбира се, ако Ужасният ден не беше сложил драстичен край на страстния стремеж на Джейсън Сандър към удоволствията и угаждането. Понякога Хакер почти усещаше стареца до себе си по време на тези екскурзии. Или ексцесии. „Джей Ти казваше, че богатите имат специфично задължение — noblesse oblige. Бремето да се перчат!“

Да изследваш границите на изживяването, на възможностите, на благоприличното… дори на закона. Дълг, много по-важен от тривиалната филантропия. Да позволиш на целия свят да се възползва от ободрителния ефект на завистта.

— Погледни историята, синко — беше му казал веднъж баща му. — Прогресът се прави от хора, които се опитват да не изостават от другия. От другата нация или компания, от по-добрите или от съседите. Това е нашата роля, нашата трудна задача — да сме съседите! Стимул за всеки завистлив, амбициозен и изобретателен кучи син, който се опитва да бъде като нас. Това е ужасно важна работа, Хакер. Макар да се съмнявам, че някой някога ще ни благодари за нея.

Татко му беше чешит, дума да няма. Майка му, естествено, бе съвсем друга история.

За краткото време (само няколко минути), през което капсулата му се носеше към връхната точка на траекторията си, всичко изглеждаше нормално. Забързаните мисли на Хакер забавиха ход, докато се наслаждаваше на интерлюдията с шампанското и гледаше ту прашната диря на Млечния път, ту живата панорама на Земята под себе си.

„Милиарди други може и да са забравили тази мечта. Професионалните астрономи помогнаха за убиването й, като направиха изследването на космоса свръхангажиращо колективно, работа за откачалки. И досадно.

Да не забравяме и другите представители на моята каста, които си купуват места за луксозните «космически» совалки… или се наслаждават на безтегловни ваканции в орбиталния «Хилтън». Перчене без заслуга. Приключение без риск. «Постижение» без нито грам работа.“

Хакер разтри мазолестата си ръка, цялата в белези от искрите от оксижена и безбройните часове в работилницата, където бе помагал на хората си да създадат малката ракета почти от нулата. Или поне от един наистина добър комплект. Което си е почти същото.

„А единиците като мен връщат романтиката!“

Забеляза някакво блещукане през прозрачния диамантен конус на носа. Нещо се движеше бързо на фона на неподвижните съзвездия.

„Говорим за вълка, а той… Не… това не е «Хилтън». Твърде силно отразява светлината. Трябва да е старата космическа станция. Все още обикаля около Земята. И там все още работят неколцина специалисти и твърдоглави учени. На обществени разноски.“

Адски тъпо.

„Да вземем последните четири хилядолетия. Имало ли е някакво истинско развитие, което да не е било задвижено от аристокрацията? Не, разбира се…“

Изведнъж остро, болезнено ярко сияние озари капсулата! Хакер се намръщи и закри очи с ръка.

Изруга на глас и усети как думите вибрират в гърлото му, макар че запушените уши не ги регистрираха. Звуковият имплант в мандибулата му обаче преведе предупреждението на компютъра.

ВХОДЯЩО ЛАЗЕРНО СЪОБЩЕНИЕ.

Внезапните му опасения се потвърдиха: екранът на панела грейна в холографски режим. Онзи надут рус кретен „лорд Смитс“ се зарея към Хакер, при това се хилеше. И не беше вдигнал само визьора този идиот, а бе махнал целия си шлем, противно на всички правила. Въпреки скъпата биоскулптура лицето на барончето изглеждаше деформирано от грозно зейналата уста (безтегловността правеше подобни неща с някои хора), оформяща думи, които се зареяха между тях заедно с пръски слюнка.

Пипнах те, Сандър! Свършено е с теб!

Хакер тракна със зъби, за да предаде субвокалния си отговор.

Какви ги дрънкаш, Смитс?

Наред с отпечатаните думи кикотът на благородника улучи един от модулите за вибрация в импланта и челюстта на Хакер затуптя.

Прицелил съм се право в теб. Ако това беше истинско, щеше да си като пушена сьомга в чинията ми.

Хакер осъзна…

Смитс си играеше на „космическа война“. Някои от новаците бяха луди по нея по време на обучението и не слушаха старите кучета. Търсеха вълнението на съперничеството, а не само балистичния полет. Спускаш се върху противника и го „застрелваш“ по време на апогея.

Идиотска забава. По цял куп причини.

Застави нервите и мускулите в гърлото му да оформят остри думи, които бяха предадени през четирийсетината километра помежду им.

Смитс, глупак такъв! Няма да играя тъпата ти игричка. След малко започва обратното навлизане. Трябва да проверя…

Русият кретен се усмихна презрително.

Типична парвенюшка страхливост. Знам, че си използвал симулатора, Сандър. Наясно си какво да правиш и имаш нужното оборудване. Страхлив двуличник.

Обиди, целящи да го предизвикат. Хакер знаеше, че не трябва да им обръща внимание.

Но никой не можеше да нарече един Сандър „парвеню“!

„Баба ми е изиграла «Полароид», после «Ксерокс» и накрая «Майкрософт». После е купила «Върджин» и «Телкрам» на безценица и ги е продала скъпо, докато твоята фамилия още е оплаквала Кромуел в Камарата на лордовете.“

Ръцете му полетяха и извикаха процедури, които обърнаха комуникационния лагер и задействаха късообхватния радар, за да засече Смитс сред йонната мъгла. И да, Хакер наистина беше прекарал доста време в симулатора на „космически войни“ в тренировъчния лагер. Кой би устоял на подобно изкушение?

Страхливец! Бий се!

Точката на радара се раздвижи и се разпадна на множество примамки — стар трик в електронната война, на който Хакер бързо отвърна с филтрираща програма. „Няма да ми се измъкнеш толкова лесно.“

Част от него осъзнаваше, че обратното навлизане в атмосферата е започнало. По топлинния щит се появиха слаби проблясъци, които започнаха да изместват далечните звезди. Проверките чакаха…

… но колко пъти ги беше правил заедно с екипа си? Сто? „Нека капсулата си свърши работата — реши той. — Този ИИ в някои отношения е по-съобразителен от мен.“

Междувременно кретенът със синя кръв продължаваше да се киска и да сипе предизвикателства. След като Хакер успя да пробие електронния му камуфлаж, Смитс използва двигателите за маневриране, за да не му позволи да се прицели в него.

„Малоумник! Заобикаляш автоматичните системи за управление точно когато на ИИ може да му се наложи да направи промени.“

Лицето на холоекрана сякаш с всяка секунда ставаше все по-възбудено и налудничаво.

Хайде, Сандър! Можеш и по-добре! Нещастно издигнало се магазинерче!

Хакер примигна. Дори барончето не беше толкова тъпо при нормални обстоятелства. Нещо явно не беше наред.

Престана да се опитва да го улучи и вместо това излъчи предупреждение:

Смитс, сложи си шлема! Май сместа ти за дишане е сбъркана. Съсредоточи се върху управлението или мини на автопилот…

Нямаше смисъл. Лицето ставаше само по-разкривено, по-зачервено… почти безумно. Думите излитаха от устата му, получерни, виеха се като някакъв злословещ тайфун. Да не говорим, че кретенът още няколко пъти освети с лазера си капсулата на Хакер, като крещеше: „Победа“ при всяко попадение.

А сега е ред на последния удар… Сандър!

Хакер бързо взе решение. Най-доброто, което можеше да направи, бе да премахне дразнителя. Затова прекъсна напълно контакта с рязко стискане на зъби. Отърваването от разкривената подигравателна физиономия определено му се отрази добре.

„Ще докладвам този тип на Космическия клуб! Може би дори на Съсловния съвет“ — реши той, докато се мъчеше да се успокои и да загърби инцидента. Около него заиграха още йонизирани пламъци, протягаха се нагоре, опипваха капсулата като търсещи пипала, мъчеха се да проникнат вътре. Тунелът осеяна със звезди чернота пред него ставаше все по-тесен, от всички страни се появиха цветовете на обратното навлизане. Разтърсващи вибрации отекнаха по гръбнака му.

Хакер обичаше тази част от суборбиталната екскурзия, когато стремглаво спускащата се капсула се тресеше, резонираше и стенеше, изпълвайки всеки нерв и кръвоносен съд с повече радостна възбуда, отколкото можеш да намериш където и да било другаде от тази страна на Ню Вегас. По дяволите, даже повече и от Ню Вегас.

Разбира се, това беше и частта, когато някои богати сноби драйфаха в респираторите си. Или започваха да крещят от ужас и не млъкваха през цялото спускане. Но все пак не можеше да пожелае подобно нещо на Смитс.

„Дано този глупак да си е сложил шлема. Може би трябва да опитам още веднъж…“

Зарева сирена.

Не я чу директно със запушените си уши, а я усети като трептене в челюстта. Думите на компютъра запулсираха настойчиво:

ГРЕШКА В НАСОЧВАЩАТА СИСТЕМА…

НЕУСПЕШНА КОРЕКЦИЯ НА ТРАЕКТОРИЯТА…

ИЗЧИСЛЯВАНЕ НА НОВАТА ЗОНА НА КАЦАНЕ…

— Какво? — извика Хакер, макар че трясъкът наоколо погълна думите му. — Я стига глупости! Платих за тройно осигуряване…

Млъкна. Нямаше смисъл да крещи на един ИИ.

— Обади се на посрещащите съдове и им кажи…

ГРЕШКА В КРИПТИРАНЕТО НА КОМУНИКАЦИИТЕ…

НЕ МОГА ДА ЗАРЕДЯ ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗАДАДЕНИЯ СПЕКТЪР ЧЕСТОТИ…

НЕ МОГА… ДА СЕ СВЪРЖА… С ПОСРЕЩАЩИТЕ… ЕКИПИ…

— Премахни криптирането! Изпрати съобщението без кодиране. Потвърди!

Не беше време да се измъква от папараци и екоманиаци. Има случаи, когато трябва да се пази тайна. И други, когато това е безсмислено.

Само че този път корабният ИИ изобщо не отговори. Трептенето в челюстта на Хакер се превърна в жално бръщолевене, субпроцесорите продължаваха да дрънкат неразбираемо. Хакер изруга и заблъска капсулата с юмрук.

— Изръсих се куп пари за най-качествения комплект. Някой ще си плати за това!

Думите бяха сурови безмълвни вибрации в гърлото му. Но Хакер щеше да запомни това обещание. Беше подписал отказ от претенции по силата на Международния договор за екстремни спортове. На Земята обаче имаше петдесет хиляди частни детективски и правозащитни служби. Някои щяха да заобиколят правилата на Гилдията на ченгетата — срещу тройна такса.

„Ъгълът на навлизане е сбъркан — осъзна той, докато мозъкът му се тръскаше в шлема като зар в чаша. — Тези малки спортни капсули… са със силно ограничени параметри. След секунди… може да се превърна в много богат въглен.“

Нещо у Хакер ликуваше при тази мисъл. Ново изживяване, което да опъне нервите ти. Профучаване с рев покрай смъртта. Но дори това беше вгорчено от един вбесяващ факт.

„Не получавам онова, за което съм платил.“

6.Благоухание

— Идва криза, Лейси. Кряк. Не можеш да изоставиш собствения си вид.

Тя килна сламената си шапка, за да се предпази от яростното чилийско слънце, и отговори тихо:

— Какъв собствен вид?

Не беше най-доброто време да излезе да бере цветя в тясната камениста градина — особено на такава височина, под огромната страна на блестящия купол на обсерваторията. Имаше обаче правила, които забраняваха внасянето на животни вътре. О, астрономите щяха да направят изключение за Лейси, тъй като именно нейните пари бяха построили това чудо. Въпреки това „новблес оближ“ учеше, че човек не бива да се възползва от положението си. Или най-малкото да го прави показно.

Затова, докато чакаше предаването на гласа на посетителя си, Лейси си избра друго цвете — многоцветна марсианска роза, една от малкото разновидности, които цъфтяха толкова високо над морското равнище.

— Знаеш какво имам предвид. Кряк. Сегашното закърпено обществено споразумение не може да издържи. И когато се разпадне, може да се пролее кръв. Кряк. На потоци.

Сиво-синият папагал беше кацнал на криокафеза, в който го беше донесъл специалният куриер. Бързо размразената и в доста добра форма след дългото пътуване птица наклони глава и почеса с нокът пъстрата си страна. Изглеждаше доста отегчена — за разлика от думите, които изкрякваше с швейцарски немски акцент през извитата си жълта човка.

— Експериментът Просвещение върви към края си, Лейси. Кр-р-ряк. Най-добрите ИИ модели го показват. Всичките десет съсловия се приготвят.

Папагалът може и да изглеждаше късоглед и разсеян, но Лейси знаеше, че има отлично зрение. Още една основателна причина да проведе този разговор отвън, където можеше да се скрие донякъде зад шапката.

— Всичките десет съсловия? — попита тя, докато внимателно откъсваше поредното цвете. — Дори и Народът?

Нужни бяха няколко секунди, докато думите й минат през шифриращата схема на птичия мозък и се предадат по спътника към идентичен папагал, който да ги дешифрира в далечния Цюрих. След още секунди другите кодирани импулси накараха пернатото създание пред нея да забърбори раздразнено:

— Е, поне достатъчно много, за да имат значение. Стига си разводнявала темата! Знаеш какво казват моделите ни. Масите са най-опасното от всички съсловия. Особено ако са слаби. Да не искаш да видиш как по улиците търкалят бурета, пълни с осъдени на смърт аристократи? И този път не само в Париж, а по целия свят? Кряк!

Лейси вдигна поглед от малкия си букет, предимно сини и зелени цианоморфни цветя, предназначени за декориране на вечерната маса в близкия Манастир.

— Тази птица „разводнявала“ ли каза току-що? Хелена, този път изпревари самата себе си. Какъв чудесен пратеник! Мога ли да го задържа, след като приключим?

Едно блестящо като мънисто птиче око се взираше в нея през следващите три секунди забавяне, сякаш създанието знаеше, че животът му виси на косъм.

— Съжалявам, Лейси — най-сетне изкряка то. — Ако си върна папагала, хората ми могат да прекъснат шифриращите пътища… кряк! Но не можем да рискуваме да попадне в ръцете на неприятел. Разговорът ни може да бъде ретроподслушан. Виж какво. Имам отгледан друг папагал, досущ като този. Само ако обещаеш, че ще присъстваш на конференцията обаче. В противен случай се боя, че ще се стигне до, кряк, консенсус, че си ни изоставила. Че предпочиташ разните му там учени. И че може би мястото ти е в Петото съсловие.

Намекнатата заплаха звучеше съвсем сериозно. Лейси събра инструментите и цветята. Копнееше да може да даде израз на онова, което се спотайваше в сърцето й — че е готова да се откаже от всичко, от милиардите и слугите, стига подобно прехвърляне да е възможно! Ако можеше да промени социалната си каста по начина, по който го беше направил Чарлз Дарвин — по избор или с усилен труд…

Но същият този Бог — или шанс, — който я бе благословил с красота, остроумие и богатство (а после и с дълъг живот), бе пренебрегнал други качества. Със съвсем мъничко. Макар и да обичаше науката, Лейси така и не успяваше да се справи особено добре с тънкостите.

О, между отделните класи имаше известно движение. Някой учен можеше да патентова епохално откритие — беше се случвало неведнъж през Дивия двайсети. Понякога се случваше корумпиран политик да събере достатъчно, за да си купи място в Първото съсловие. И всяка година неколцина представители на шоубизнеса, нехайни като някакви полубогове, излизаха да танцуват върху възвишената глазура на обществената торта.

Но малцина аристократи пътуваха в обратната посока. Можеш да построиш гигантска обсерватория. Всички тук се подмазваха на Лейси и търпеливо й обясняваха за какво служат инструментите, за които беше платила. Имаше дори комети и далечни планети, кръстени на нейно име. Но въпреки това, когато астрономите заговореха на възбуден жаргон и започваха да спорят за същността на природата с буйно въодушевление, което изглеждаше почти свещено… тя се чувстваше като сираче, лепнало нос на някоя витрина. Неспособно да влезе, но и твърдо решено да не си отива.

Джейсън така и не успя да я разбере, момчетата също. Десетилетия наред беше държала вероломството си в тайна, беше се преструвала, че „астрономическите работи“ са просто поредната ексцентричност на една богаташка. Това продължи, докато животът й не стана отново истински неин.

Всъщност беше ли такъв? Другите членове на кастата, всеки със своите катедрали и приумици, започваха да подозират, че приема занимавката си прекалено на сериозно. Благородници, които бяха прекарали последните няколко десетилетия в изграждане на репутацията си на безмилостни хора — като принцесата, която я гледаше в този момент от разстояние, през окото на папагала.

— Извинявай, Лейси. Ти и Джейсън бяхте опорните стълбове в борбата за привилегии за аристокрацията. Както бяха неговите родители. И твоите. Ако не бяха те… кряк… досега щяхме да сме съвсем голи. Одрани от данъци. Ошушкани от милиардери парвенюта. И това е още една причина да имаме нужда от теб, Лейси! Идва време за решение, кряк, което е отвъд простото благоденствие на нашата класа. Залогът може да се окаже оцеляването на вида ни.

— Говориш за Тенскватава. Пророка. — Каза го, без да си прави труда да скрие отвращението си. — Дотам ли се стигна?

Папагалът се олюля. Закрачи напред-назад няколко секунди, като поглеждаше към върховете на Андите и размахваше късите си безполезни криле. Явно на птицата-говорител не й харесваше толкова рядък и студен въздух.

— Кряк… Чик-чирик, чик-чирик… чик-чирири-рик… чи-р-чи-р… на опасността… РЯК!

Лейси примигна. За няколко секунди гласът сякаш изобщо не беше този на Хелена.

— Аз… Моля?

Птицата тръсна глава и кихна. След това отново заговори с швейцарски акцент.

— … не става ли дума винаги за това, Лейси? Живяхме в отрицание в продължение на десет полудели поколения. Кряк. Заслепени от лъскави играчки и светли обещания. Тревожехме се за пари, търговия, инвестиции и статут, докато буржоата и учените решаваха всички наистина важни неща. Всяка друга човешка цивилизация е знаела за тази опасност, Лейси. И се е справяла с нея по един и същи начин. Кряк. Като се е доверявала на онези, които са родени да водят! Време е да приемем, че всички онези племена и нации, нашите предци, са кря… кря… разбирали чудесно това.

Папагалът вече изглеждаше измъчен. Мозъкът му, използван като органично кодиращо устройство, правеше разговора недостъпен за всички, които биха могли да подслушат сателитните сигнали. Но това си имаше своята цена. Дори великолепните му сини пера сякаш губеха цвета си с всяка секунда.

Лейси погледна право в гибелното око на създанието. От другата страна на връзката стоеше зашеметяваща руса принцеса, гледаше през това око и несъмнено се питаше защо мултитрилионер като нея ще стигне дотам с ексцентричните си прищевки и ще предпочете да построи епичен паметник на собственото си его сред ледени върхове, където могат да го виждат само специалисти.

— Добре — въздъхна Лейси. — Ще присъствам.

— Добре! — промърмори птицата след обичайната пауза, този път без да добавя странни звуци. — Ще се обадим допълнително за инструкции. Среща на обичайното място в Каролина, след два дни. Между другото, Хакер не трябваше ли да излита сега? Иисистентът ми казва, че имал парти по случай приземяването в едно казино в Хавана. Моля те, кажи на този красавец, че…

— Ох, по дяволите! — изруга Лейси. — Обещах му, че ще се включа да гледам! Съжалявам, Хелена, трябва да тръгвам.

След няколко секунди, забавен от скоростта на светлината и биоелектрониката, папагалът отговори с гласа на жената, която стоеше на друг планински връх на другия край на света.

— Разбира се, скъпа. Ще поддържаме връзка.

Птицата проследи с уморения си поглед Лейси, която бързаше нагоре по стъпалата на блестящия нов купол на обсерваторията, голям колкото купола на „Св. Петър“, украсен с транспаранти и криещ под себе си Далекотърсача на Лейси Доналдсън-Сандър.

Нейната катедрала.

А после, с тих крясък, пълен с изненада и отчаяние, папагалът се катурна по гръб и от ноздрите му излезе пара.

7.Оправяне на сметките

— Благодаря, че се отзовахте така бързо, господин Брукман.

Ръкостискането на Крандъл Стронг изглеждаше спокойно и уверено, пръстите му бяха дълги почти като на Хамиш. Впечатлението нямаше нищо общо с прословутото дрънкане, когато тялото на сенатора сякаш се тресеше от нерви, а вените по лицето и врата му пулсираха, докато дуднеше за зловещи конспирации пред няколкостотинте гости на официалния обяд, реещите се камери и иисвидетелите.

Тук, във външния кабинет на сенатора, верните членове на екипа му сновяха напред-назад като през всеки нормален ден. Все пак всеки проницателен наблюдател като Хамиш можеше да усети подмолното напрежение. Вместо лобисти и избиратели имаше предимно медийни представители, пропъдени в ъгъла — дългурести младежи, които мърмореха и мърдаха пръсти, скитайки из виртуални светове, но в същото време си вършеха и работата, оглеждаха офиса, готови моментално да запишат някоя дума, която обещава да се превърне в новина. Защото всеки жив и дишащ гражданин имаше права и… а бе — това им беше работата.

— За мен е удоволствие — отвърна Хамиш, загледан в характерните сиви коси на сенатора, завързани на горда опашка и обрамчващи изсечените му черти и лице, което изглеждаше завинаги почерняло от годините под слънцето на Централна Америка. Стронг беше висок — почти колкото Хамиш. Изисканите дрехи и скъпият маникюр рязко контрастираха с мазолестите фермерски ръце, мускулести и явно свикнали на тежък, макар и носещ удоволствие труд.

— Бяхте лидер в нашето Движение, сенаторе. Според мен заслужавате известно доверие дори поради липса на доказателства за обратното.

— Това е мнението на малцинството. — Стронг тъжно наклони глава. — Този град бързо се обръща срещу своите. Точно сега на много хора им се иска да се върна към пробутването на хапчета и евангелия в Гватемала.

Хамиш трепна. Това бяха собствените му думи, изречени предишния ден в полузатворения фенчат, малко преди да му се обадят да долети тук и да се срещне със Стронг. Мненията във фенчата бяха „неофициални“ и се защитаваха с псевдоними. Сенаторът намекваше, че все още разполага с достатъчно ресурси.

— На всички ни се случва понякога да казваме неща, които бихме желали да не се разчуват.

— Да, така е. Същото се отнася и за онова, което направих миналия вторник… — Стронг замълча за момент. — Заповядайте във вътрешния ми кабинет. Искам да ви помоля за една малка услуга, преди да пристъпим към работа.

Направи знак на Хамиш да мине покрай трио живописно облечени секретари (един мъж, една жена и един явен хермафродит, всички несъмнено минали през скъпи лицепластики) и да влезе в личния му кабинет, украсен с произведения на изкуството от американския Запад. С набитото си око за изящни неща Хамиш огледа помещението, като го сравняваше с виртуалната обиколка, която бе направил, докато пътуваше насам в частния самолет. Заслуша се във вътрешния глас на иисистента си: Ригълс можеше да се включва в ларингалните нерви на Хамиш и да предава през тях:

„Оригинална бронзова статуетка на Ремингтън на препускащ ездач, който стреля през рамо… и друга отливка в мащаб едно към едно, направена десетилетия по-късно от художествена кооперация «Блек Хилс», показваща шайенски воин, преследващ…

… голям въртящ се стол, тапициран с бизонска кожа… бюро от тиково дърво, скоростно отгледано от дърворезервоарна компания от Луизиана, чийто съсобственик е Стронг, доколкото си спомням… няколко резби от китова кост, предимно оригинали от деветнайсети век, макар че онази в края е нова — подарък от инуитския клан Пойнт Бароу в знак на благодарност за помощта на Стронг относно правата за лов на гърбати китове…

… плюс голяма фотография на сенатора с първенци на лакота пред паметника на Циолковски, с лопати и четки, участващи в почистването на статуята на Лудия кон от пепелта на Йелоустоун. Снимката е преместена напред и в центъра след гафа във вторник…

… и абстрактен мобил в левия ъгъл на помещението, съставен от двайсет тънки метални лоста с оцветени топки от слонова кост в края, полирани от безброй потни длани… всички лостове са хитроумно настроени да се въртят и движат последователно в почти случаен ритъм като Госпожа Късмет. Авторът е нарекъл произведението си Многоръкия бандит, тъй като лостовете преди това са били част от игрални машини. Но племето, поръчало изделието, е избрало друго име. Сопите на възмездието. Най-сетне подходящото оръжие за оправяне на сметките.“

Хамиш беше свикнал да посещава покоите на важни клечки. Славата отваряше пред него много врати. Но и Овалният кабинет не можеше да се похвали с толкова много символизъм, колкото беше излял сенаторът от Южна Дакота в тази стая. Дори дебелите стълбовидни издутини в четирите ъгъла — вертикални релси, способни да спуснат целия кабинет в бронирано подземно убежище — бяха украсени като индиански пръчки за измолване на дъжд.

„Еха. Би било жалко да се изнася всичко това. За да се освободи място за някой демократ.“

Сенатор Стронг свали от библиотеката няколко книги с твърда корица.

— Ще направите ли удоволствие на един ваш почитател? — И отвори първата на титулната й страница. „Хартиена следа“.

Обичайните смесени чувства. За Хамиш писането на автографи беше голяма досада. И в същото време това бе един изравняващ момент. Политиците можеха да са луди фенове като всички останали, да изпадат във възторг от някой стар бестселър или да го разпитват за актьорите, с които се е срещал по време на снимки. Замисли се какво посвещение да сложи. Нещо оригинално, ласкаещо и лично… и в същото време не прекалено приятелско, особено към човек, кой то бързо се превръщаше в национален парий. Нямаше смисъл да му дава причина да твърди, че Хамиш Брукман му е „скъп приятел“.

Надраска „На Крандъл С — дръж се здраво и бъди Силен!“ и добави към тъпото остроумие и обичайния си подпис. След това бързо подписа останалите книги. Интересна колекция — все романи за Движението.

„Бивни!“

„Култ към науката“.

„Самонаблюдателна кръв“.

Последното заглавие бе от онези, които изобщо не харесваше. Може би трябваше да настои в киностудиото да го променят.

— Задължен съм ви. — Сенаторът събра книгите. — А сега…

И млъкна.

— А сега… — повтори Хамиш. Беше му навик още от дете. Да подканва хората да продължат по същество. „Животът е прекалено кратък.“

— Да. Значи така. Както сигурно сте се досетили, поканих ви заради случилото се миналия вторник. — Стронг се намръщи и мъжествените му бръчки станаха още по-дълбоки. — Господи, къде са ми обноските! Моля, седнете. Да ви предложа кафе? Шоколад? И двете са от зърна, отгледани по бреговете на Биг Хорн.

Хамиш се настани в креслото за гости, сгъна дългите си крака и отказа почерпката с леко поклащане на глава. Бяха стигнали до главната тема и на Стронг му личеше. Капка пот на челото. Нервно облизване на устни. Едната ръка несигурно докосна другата. Хамиш си отбеляза субвокално всичко това.

— Не? — Сенаторът се обърна към барчето. — Тогава нещо по-силно? Какво ще кажете за огнена вода от стрелковидна трева? „Прериен отмъстител“ е дестилирана…

— Споменахте за неотдавнашните събития… стига да могат да бъдат обсъждани дискретно?

— Кабинетът ми е проверен от Дарктайд Сървис. Пък и нима имам да крия нещо?

Хамиш примигна. Лично той знаеше няколко неща, които сенаторът би искал да не стават обществено достояние — и това бяха стари новини. Този човек определено имаше стил. Направо хуцпа6.

— Ами, сър… в четвъртък се опитахте пред цял свят да обясните първоначалното си… поведение във вторник с твърдението, че сте били отровен.

Определено паметна сцена. Застанал между съпругата и любовницата си, с децата и от двете страни, сенаторът се беше опитал да влезе в ролята на засегнат порядъчен гражданин, жертва на тайни конспирации. Не беше нито красиво, нито ефективно.

Стронг се намръщи.

— Да, това ме представи в доста глупава светлина. Сякаш нося вода от девет кладенци, за да намеря извинение. Гърча се, за да се освободя от куката за нещата, които казах. Разбира се, най-обезсърчаващото е, че всичко е истина.

— Да не искате да кажете, че наистина…

— Съм бил отровен ли? И още как. Имам много сериозни основания да твърдя, че ненормалното ми поведение бе предизвиквано от опиат, добавен от някого в храната ми точно преди първото избухване.

— Отровен. — Хамиш замълча за момент, за да осмисли чутото. — Здравето ви… пострадахте ли по някакъв друг…

— Не. Все още съм Силния бик. — Сенаторът се изсмя малко на сила. — Било е само психотропно и с временно действие, както ми казаха.

Хамиш кимна енергично.

— Това е чудесна новина. Така се превръщате в жертва. Разбира се, някои от нещата, които казахте… ами такова, не могат да се върнат обратно. Например никога няма да спечелите отново гласовете на Ацтлан или Меди. Но пък има Алгебра на прошката, сенаторе. Най-голямата част от поддръжниците ви, особено Първата нация… те ще се върнат, ако можете да докажете, че всичко случило се е по вината на наркотик.

Крандъл Стронг се намръщи.

— Това ми е известно. Уви, нещата не са така прости.

„Без майтап — помисли си Хамиш. — Именно в такива случаи се обръщат към мен вместо към ченгетата или службите за сигурност.“

— Продължавайте, сър. Кажете ми какво знаете.

— Много неща. Например, като преглеждам видеозаписите от миналия вторник, мога със сигурност да кажа кога са ми пробутали веществото. Точно преди речта ми на официалния обяд за градската пренаселеност и масовото преместване в Рапид Сити.

— Е, това е добро начало — каза Хамиш. — Ако не искате да намесвате федералните или Дарктайд, познавам някои детективи без явни политически връзки, които никога не са влизали в Гилдията на ченгетата. Ще могат дискретно да анализират всеки видеозапис и да открият кой…

Сенаторът поклати глава.

— Собственият ми инфоуеб асистент вече направи това с помощта на най-новото поколение наблюдаващ ииуер. Знаем кой е и как го е направил.

— Тогава защо…

— Всъщност извършителят не само е заснет съвсем ясно, но и се свърза с кабинета ми по-късно, за да се фука и да отправя заплахи.

Думите му накараха Хамиш да примигне.

— Разбира се, може да става дума просто за някой самохвалец, опитващ се да се възползва след свършения факт. Трябва да подкрепите това с доказателства, мотив, удобен случай…

— Всичко това ни осигури самият той! Ще ви дам копие. По дяволите, това си е цяло проклето самопризнание!

— Но… но тогава защо не сте предприели действия? Повдигнете обвинения! Изчистете името си.

Стронг се тръшна в стола с бизонската кожа. Веждите му се свъсиха.

— Смятаме да го направим след седмица, може би две…

— Защо да чакате? — И Хамиш сам отговори на въпроса си: — Заради заплахите.

— Именно. Отровителят ме изнудва.

— Хм. Тези две престъпления рядко вървят ръка за ръка. Не е нужно да ми казвате какво има срещу вас…

— Щях да ви кажа, стига да знаех! Всичко се върти около липсващата информация.

— Липсващата… Аха. Имате предвид вида на отровата. Как ви е накарала да се държите по такъв начин.

— Да! Използва именно това, за да ме изнудва!

— Не ви разбирам…

— Ако повдигна обвинение или предприема други мерки, отровителят ще оповести състава на веществото, което е използвал срещу мен.

Хамиш го зяпна.

— Не разбирам.

— Точно така реагирах и аз! Какво значение би могло да има това? Споменахте за Алгебрата на прошката, господин Брукман. Има обстоятелства, които смекчават почти всяка грешка, а това да си жертва е сред първите. Да, част от пораженията ще си останат. Както сам се изразихте, думите не могат да се върнат обратно. Но много неща могат да бъдат простени, ако хората разберат, че тирадата ми е била предизвикана от променящо съзнанието вещество. И този тип, Роджър Бетсби, ще понесе сериозно законово или частно възмездие. Но въпреки това той е абсолютно сигурен, че държи козовете!

— Защото може да разкрие какво е използвал? Само това ли?

— Само това. — Сенаторът се наведе напред, опрял лакти на бюрото. — Сега разбирате ли защо се обърнах към вас?

„Защото въображението е силната ми черта — помисли си Хамиш. — Плюс ревностната ми всеотдайност към Каузата.“ За първи път изпита известен ентусиазъм. За разлика от последния му книгофилмов проект, тази задача изглеждаше достойно предизвикателство.

— Мога да се обадя тук-там. На детективи и техници, които имат усет за необичайното… — замислено промърмори той.

— Дискретно.

— Напълно дискретно, сенаторе.

— Добре. — Стронг стана и закрачи напред-назад. — В такъв случай ще изчакам седмица. Или повече, ако ви е нужно време.

— Черната работа няма да се върши от мен, нали разбирате? — предупреди го Хамиш. — Имам твърде много задължения. Но ще създам екип и ще ръководя нещата, ще се погрижа всичко да бъде изпипано.

— Добре, добре — отривисто отвърна сенаторът. Въодушевлението му като че ли се бе уталожило. — Естествено, има и други нива. Бетсби със сигурност е върхът на по-голямото копие, насочено към сърцето на нашето Движение! Има толкова много сили, надяващи се да извадят от релси крехката ни цивилизация! Ние предлагаме надежда, но те са готови на всичко, за да ни попречат!

Време беше да си тръгва. Стронг си беше спечелил репутация с пламенните дрънканици, било то с отрови или без.

— Естествено, надяваме се на епоха на…

— Вижте само последните сто години! От бурната радост след разгромяването на Хитлер и края на Студената война… до сътресенията в Япония и Китай… през Големия грабеж, Ужасния ден и Голямата сделка… имало ли е и един-единствен момент, в който да сме могли да поспрем и да помислим? Злото непрекъснато променя лика си! Но целта си остава…

Хамиш стана.

— Ще имам предвид възможността за нещо организирано. За конспирация.

Думите му обаче бяха автоматични. Вече започваше да съставя мислено разследващия екип… заедно с предварителния разчет на разходите. Разбира се, когато ставаше дума за политическа власт, цената рядко бе от значение.

Стронг изведнъж отново стана приветлив, заобиколи бюрото и го хвана за лакътя.

— Е, в такъв случай мога да си отдъхна.

Спря го отново едва при вратата на кабинета.

— Все още е жив споменът за времето, когато тази нация крачеше по планетата като титан. Разбира се, извършвала е престъпления — случва се, когато незрели хора се напомпат със самочувствие и сила. Повечето от деветстотинте племена, народности и общности, съставящи днешна Америка, са страдали от ръцете й в един или друг момент. Особено моите собствени прадеди! Но въпреки това, изправена пред такива изкушения, коя голяма сила е постигнала по-добро съотношение на добрите дела спрямо лошите? Рим? Великобритания? Някоя друга „световна“ сила? Или днешните китайци, които са плъзнали из цялата планета, насаждат се навсякъде и говорят за тяхната Слънчева система, замърсяват девствени планети с автоматични сонди и обявяват за свое всяко нещо, което видят? Ако онази тяхна пилотирана експедиция беше успяла…

— Прав сте, сенаторе. А сега, ако бъдете така добър да наредите на асистента си да ми предостави цялата информация за отровителя…

— Или така наречения Земен съюз — сенатор Стронг буквално изплю името, — който заговорничи да ни натика под едно световно правителство с десетократно по-голяма задушаваща бюрокрация…

— Е, все пак ЗС си има своето приложение — не се сдържа Хамиш. — Справят се добре с регулирането на най-опасните…

— Приложение!? ЗС!? — изсъска Стронг. Най-сетне пусна ръката на Хамиш и го изгледа с пламнали очи. — Вие сте близки с Пророка, нали? Тогава му кажете нещо ясно, Брукман. Кажете на Тенскватава, че не става въпрос само за мен. Има нещо много съмнително! Вони на убийствена разруха и богоненавистна лудост. Изправени сме пред повратна точка! И аз искам… трябва… да съм в състояние да помогна на човечеството да направи верния избор!

— Ще предам думите ви, сенаторе. Дословно.

— Е, добре тогава.

Стронг пое дълбоко дъх и широкото му червендалесто лице се промени. Той се ухили, отново хвана ръката на Хамиш и я стисна с отработената увереност на човек с власт… но и с трепета на едва сдържан гняв.

— Помогнете ми да пипна оня кучи син — каза той и тъмните му очи отново проблеснаха. — И онзи, който стои зад него.

8.Отражение

— Казвам ти, Акана, в това има нещо шантаво — упорстваше Джералд; в момента се рееше в комуникационния център на космическата станция. Дребната чернокоса жена, която го гледаше от холоекрана, носеше тъмносиня униформа с по една звезда на раменете.

— Може и да е така — призна генерал Акана Хидеоши. — Показанията от този космически боклук са необичайни. Но дали това оправдава съкращаване на въжетата и още по-голямо изоставане от графика?

— Оправдава, ако алтернативата означава да изхвърлим нещо специално!

Винаги шумните циркулатори на станцията заглушиха тихата й, но видима въздишка.

— Джералд, няма ли поне веднъж да видиш голямата картина? Помисли си за финансирането. Ако намалим продуктивността…

— Стига, Акана — прекъсна я той със съзнанието, че генерал-майорът няма да настръхне от реакцията на един цивилен контрактор. — Целта ни не е просто да ловим космически боклук. Електродинамичните въжета ни предлагат възможност да усъвършенстваме пилотирането и да спечелим известна инициатива. От маневриране без реактивна тяга до пренасочване на инерцията, от изхвърляне на отпадъци и центробежна гравитация до…

Генерал Акана Хидеоши вдигна ръка.

— Ще ми спестиш ли лекцията? На минути сме от вземането на решение… дали да освободим обекта, когато върхът на въжето достигне долната точка от дъгата и да го пуснем по траектория…

— По която ще изгори в атмосферата. Тоест, ако се състои от нормални материали. Ами ако оцелее при навлизането? Ако е някаква аномалия, която ще улучи произволна точка на Земята…

— Винаги насрочваме момента на освобождаване така, че отпадъците да падат в океана, ако случайно оцелеят… — Акана повдигна вежда. — Да не би да се опитваш да спечелиш време с възраженията си?

— Кълна се, аз просто…

— Няма значение. Прегледах снимките, направени от върха на въжето по време на срещата. Да, показанията са необичайни. Но не разбирам какво ти се струва толкова специално.

— Възможностите на онази камера са ограничени. И въпреки това спектралните характеристики не отговарят на нищо, което сме хващали досега. Вземи например онзи нискочестотен профил, който предполага наличието на малък енергиен източник…

— … вероятно някоя стара батерия. Или остатъчно излъчване от химически реакции, несъмнено опасни. Работата ни е да се отърваваме тъкмо от такива неща.

— Ами ако е нещо непознато? Като нещата, които би трябвало да изследваме тук, на границата? Както и да е… вече наредих на пълзача да отиде да разгледа.

— Какво си направил?! — Акана Хидеоши изведнъж се изпъна. — Без да си ме попитал? — Звездите на директора на проекта сякаш го гледаха кръвнишки от двете й рамене, досущ като очите. — Ще са му нужни часове, за да се покатери от средата чак до върха на въжето! Дотогава болата ще е безполезна. Графикът на всяко улавяне трябва да се преизчислява!

— Съжалявам, но трябваше да решавам бързо. Онова нещо, каквото и да е то…

Видя я как прави знак на някой подчинен извън екрана да й осигури съответните данни. Недалеч другите двама астронавти на станцията, Ганеш и Салех, се занимаваха с разни домакински задачи и подслушваха най-нагло. Дори платеният им турист, перуанският фосфатен милиардер сеньор Вентана, се присламчи по-близо и тромаво остави „научния експеримент“, който бе натоварен да проведе. Покрай обичайната досада в орбита всеки скандал беше добре дошъл.

Джералд се опита да промени тактиката.

— Виж, в манифеста на проекта се говори за събиране на ценни обекти, които могат да имат научна…

— Току-що каза ключовата дума — прекъсна го Акана с допълнителен шокиращ ефект, предизвикан от забавянето на сигнала. — Ценни. — Помъчи се да се овладее — Е, спорът е безсмислен. От телеметрията виждам, че пълзачът вече не може да се върне. Въртенето на болата е променено и няма как да се върнем към първоначалния график. Ще трябва да отделя хора и иивреме за подготовка на нови цели. Освен ако…

Остави думите да увиснат във въздуха. Освен ако проверката с инструментите на плъзгача наистина не покажеше, че нещото представлява интерес. Че е достатъчно важно, за да оправдае цялото това прекъсване. Генералът се изключи, без дори да кимне на Джералд, което бе още по-красноречиво. Много неща висяха на косъм заради едно предчувствие.

Кариерата му със сигурност. А може би и още неща.

„Трябва да е някакъв номер.“

Данните бяха абсолютно безсмислени, макар че пълзачът се намираше само на двайсет метра от целта си.

Въжето продължаваше величественото си въртене високо над Земята, като изпомпваше електрони от единия или другия си край в радиационния вихър на пояса на Ван Ален и маневрираше, за да заеме позиция, от която да може да засили обекта към атмосферната пещ или гроба на дъното на океана. След като от Центъра за управление на мисията бяха поели въртенето на въжето, Джералд можеше само да се опитва да получи колкото може повече данни, преди да е станало късно.

— Не откривам нищо, което да прилича на енергиен източник — каза той, когато Хачи се понесе покрай него. Малката маймунка дърпаше пелената си, но вдигна очи и изсумтя кисело.

През обектива на камерата на пълзача, който вече се намираше само на осем метра от края, обектът блестеше по-скоро като кристал, отколкото като метал. Хрумна му, че може да е парче от някакво естествено тяло, а не обичаен космически боклук, оставен от хората. Може би някакъв метеороид, на какъвто науката досега не беше попадала. Това щеше да е нещо. Но как е попаднал в почти кръгова орбита около Земята…

— Може пък да е просто някакъв необичаен лайнолед — промърмори той. Буца втвърдена вода и човешки отпадъци, изхвърлена от някоя пилотирана мисия. Това можеше да обясни странно гладката и блестяща форма. Макар да не отразяваше светлината като лед или някакъв друг познат материал.

„Ако пълзачът имаше по-добри инструменти…“

Джералд вдигна очилата си и разтърка нос. Човек би си помислил, че един астронавт е свикнал да се взира в изображения от високотехнологични уреди. До голяма степен той си вадеше хляба именно с това. Но на това тяло на средна възраст подобни неща понякога му идваха в повече.

„Де да имах по-добри органи! Нали обещаваха, че когато навърша петдесет, ще бъдем подлагани на основен биоъпгрейд? Защо за такива неща се говори все… в бъдеще време?“

Примигна и завъртя глава, за да фокусира зрението си върху нещо далечно — най-доброто средство срещу умора от иивзиране. Естествено, единственият избор в това тясно помещение бе тесният прозорец с изглед към синята Земя. Разкъсаните пластове облаци приличаха на гигантска ръка, която замъгляваше Тексас чак до потопения Галвестън. Мексиканският залив пък беше пъстра палитра от светли и тъмни нюанси на синьото.

Отново примигна, когато се появиха няколко блестящи искри, сякаш от бенгалски огън, които се пръснаха и се понесоха към Карибско море. Метеороиди. Или падащи парчета космически боклук. Може би нещо, което самият той бе насочил към Земята миналата седмица, преди да пренасочи въжето и да изложи кариерата си на риск.

Е, на работа. Отново си сложи очилата и виртобразът го обгърна от всички страни като плазмен пашкул при навлизане в атмосферата. Акана му беше наредила да внимава с робота и да го държи на разстояние — загадъчният обект можеше да се окаже някой стар резервоар за гориво или нещо друго взривоопасно. „Като едното нищо можем да изгубим както щипците, така и самия пълзач“ — предупреди го тя.

Джералд обаче бе сигурен, че това не е проблем.

— Не засичам повишено количество летливи вещества в околното пространство, така че не може да е контейнер за гориво или окислител. Освен това обектът е твърде малък.

Артефактът — ако беше дело на човешки ръце — изглеждаше не по-голям от баскетболна топка, леко издължена. По-скоро като топка за американски футбол. Това можеше да съответства на предположението за лайнолед. Но водният лед би трябвало да отдели малко газ от прякото осветяване.

Пък и никога досега не бе виждал подобни цветове.

— Нищо няма да разбера от това разстояние. — Джералд въздъхна. — Сигурно така или иначе ще ме уволнят. Нищо не ми пречи да пипна проклетото нещо.

Нареди на малкия робот да приближи още, да изпълзи до самия край на въжето и да насочи прожектора си първо в една посока, после в друга. През цялото време осъзнаваше, че Акана може да се обади всеки момент и да му нареди да спре.

Хачи забърбори тревожно и се изкатери на рамото му.

„Не засичам електрически или магнитни полета. И въпреки това нещото сякаш реагира на светлината. И не става дума само за степента на отражение. Ето! Онази част продължи да блести повече от секунда след като лъчът мина през нея!

Всъщност отразяването се променя с времето.“

И не само с времето, но и по блестящата повърхност на обекта. Различните отразяващи или поглъщащи светлината райони като че ли ставаха по-плътни, по-фино оформени с всеки следващ момент — наблюдение, което се потвърждаваше и от двете програми за анализ на изображението. Значи не беше просто субективно възприятие. Умът му не се самозалъгваше, защото така му се иска.

„Дано Акана да гледа и данните, а не само това колко свободно тълкувам заповедите й“ — помисли Джералд.

Прати нова команда на пълзача. Да съкрати разстоянието наполовина. След малко лъчът и камерата показаха много по-фини детайли на обекта. Тоест на онази част, която можеше да се види. Повече от половината беше скрита от очуканите щипци. Затова Джералд насочи вниманието на робота към онова, което се виждаше.

„Отразява, и още как. Почти мога да различа пълзача. И не само лъча на прожектора, а и кожуха на камерата…“

И изведнъж, докато се мъчеше да разгадае променящите се отражения, Джералд рязко се дръпна назад, защото повърхността сякаш се изглади до почти огледална повърхност, която отрази лъча на прожектора обратно към обектива на камерата и заслепи оптиката.

Той нареди намаляване на чувствителността и въздъхна с облекчение, когато диагнозата показа, че заслепяването е временно. Мъглата и искрите постепенно се разпръснаха и картината отново се проясни. Продълговатият обект все така бе стиснат в щипците и проблясваше, но вече не отразяваше светлината. Джералд се опита да успокои разтуптяното си сърце. За миг му се беше сторило, че е бил атакуван нарочно!

Сякаш в отговор на тази мисъл се чу ясен звън. Обаждане от Земята, с мелодията на генерал Акана Хидеоши.

Имаше начини да се обясни видяното току-що. Умните материали можеха да бъдат програмирани да променят отражателната си способност по модел, който да наподобява конкавна повърхност. За целта обаче имаше нужда от иинтелект, особено за бързите отговори на променящи се външни стимули. Обектът явно беше усетил по някакъв начин присъствието на пълзача и бе реагирал.

Джералд знаеше, че разполага само със секунди, така че нареди на робота да измине остатъка от разстоянието.

— Джералд Ливингстън, какво правиш, по дяволите? — разнесе се гласът на генерал Хидеоши. Един бърз поглед показа на Джералд, че образът на Акана е заел един от мониторите. Навремето човек е можел да игнорира телефонните обаждания, ако иска. Днес шефът винаги се добираше до теб.

— Обектът има вградена способност за усещане и реакция — каза той. — А също и сложен контрол на повърхността си…

— Още една причина да внимаваш! Малко по-плътен фокус и може да изпържи оптиката на пълзача. Хей, да не би да го приближаваш още повече?

Джералд намали малко силата на прожектора в случай, че обектът повтори номера си, но в същото време нареди на механичната ръка да придвижи камерата напред. Вече ясно личеше, че обектът наистина е с гладки страни, макар че в единия му край имаше някакви малки издутини с неизвестно предназначение. Джералд не можеше да определи точно къде свършва обектът и къде започва космическата чернота. Повърхността отразяваше звездна светлина или Земята отдолу почти като развълнувана течност, създавайки плетеница от променящи се проблясъци, които объркваха човешките възприятия. Дори анализът на изображението даваше несигурни очертания.

Върху най-близката заоблена повърхност видя отражението на пълзача точно в центъра, огънат като в някакво криво огледало. Все пак успя да различи някои емблеми на компании и институции върху кожуха на камерата. NASA, BLiNK и Canon.

— Джералд, това… не мога да го позволя.

Той усещаше вътрешната борба на Акана. Любопитството й се сблъскваше с желанието да защити кариерата си. Не можеше да я вини. Астронавтите се обучаваха да вярват в процедурата. Да изпълняват буквално правилата. Да бъдат „възрастни“ до n-та степен.

„И аз бях такъв — живеех по правилник.

Кога съм се променил?“

Това беше нещо, върху което трябваше да се замисли по-късно. Сега накара пълзача да измине останалото разстояние и да вдигне манипулатора си и попита генерала:

— Още ли мислиш, че това е някакво обикновено парче космически боклук? — Около нея се бяха насъбрали подчинени, взираха се изцъклено в екрана и мърдаха пръсти. До него Ганеш и Салех също бяха зарязали задълженията си и гледаха заедно с туриста сеньор Вентана.

— Добре. Добре — най-сетне се предаде Акана. — Но действай бавно. Ще отменим изхвърлянето, но искам да дръпнеш пълзача на два метра назад. Веднага. Време е да преценим…

И млъкна, защото изображението се промени отново.

По страната на обекта, върху която все още се виждаше отражението на камерата на пълзача, сякаш премина вълна. Картината се изкриви още повече. А после, докато обективът на камерата си оставаше в центъра, буквите на фирмените знаци започнаха да се движат.

Някои се преместиха наляво, други надясно. Едното A в NASA прескочи C в Canon. L в BLiNK се завъртя в една посока, после в обратната, като сякаш подритна i-то.

Един от екипа на Акана започна да коментира и пъргавината на мисълта му буквално порази Джералд.

— Символи. Казва ни, че разпознава символи. Но в такъв случай защо не ги използва, за да ни съобщи нещо?

Друг отговори почти незабавно:

— Точно там е работата. Разпознава, че това СА символи. Но не знае значението им и как да ги използва. Засега. Това е само началото.

Джералд си отбеляза наум да се отнася по-уважително с Акана. Всеки, който може да наеме и задържи екип като този… Умните й момчета изпреварваха собственото му мижаво въображение и вече обмисляха различните възможности. Възможности, които той бавно започна да осъзнава.

Обектът. Не беше просто артефакт. Беше активен.

Привидно жив.

Може би ИИ.

Може би нещо повече.

Пред очите им започна нова фаза. Латинските букви започнаха да се променят, да се преобразяват в нови форми…

… първо в серия знаци, които бяха вариации на разпятие — яки тевтонски стълбове и кръстове…

… след това се трансформираха в по-заоблени фигури, които се гърчеха и въртяха в спирала…

… последвани от знаци, които приличаха на някаква наклонена, свръхсложна версия на китайски йероглифи.

— Не намирам съответствие с известен език — отбеляза Ганеш и махна към виртуалните обекти, които можеше да види само той. В знак на съгласие малкият Хачи уплашено закри очи.

— Не е задължително това да означава нещо — съсредоточено и тихо отвърна малайзийката Салех. — Всеки по-добър художник може да напише програма за създаване на необичайни емблеми, азбуки и шрифтове. Непрекъснато го правят за филмите.

„Така е — помисли си Джералд. — За научнофантастичните филми. За контакти с извънземни раси.“

Нямаше съмнение, че останалите започват да споделят тази изнервяща възможност, и той изпита необходимост да предложи някаква по-земна алтернатива.

— Може да е някакъв номер. Някой може да го е поставил тук нарочно, за да се натъкнем на него. Подобни неща са се случвали и преди.

Дори някои да бяха намерили за странно не друг, а именно той да каже такова нещо, никой не го показа. Предположението на Джералд остана да виси между останалите наблюдатели на Земята и в станцията, въртейки се като буквите и символите, които проблясваха и се местеха по повърхността на обекта.

— Сега не сте ли доволен, че предпочетохте да дойдете тук вместо във „Високия Хилтън“? — обърна се Ганеш към сеньор Вентана.

— Това е истинска наука. Истинско откритие! Със сигурност е по-вълнуващо от големите прозорци и глупавите игри при нулева гравитация. — И го посъветва като истински търговец: — Не забравяйте да разкажете на приятелите си.

— След като информацията бъде разсекретена, разбира се — побърза да добави Салех.

— Да, след това — съгласи се Ганеш.

Торният магнат кимна отнесено.

— Разбира се.

Последваха няколко минути мълчание, през които всички наблюдаваха как обектът показва сякаш безкрайна серия писмености или други системи символи.

— Добре — най-сетне каза генерал Хидеоши. — Първо да направим проверка на сигурността. Всички да проверят дали няма изтекла ВР. Точно сега нямаме нужда от уеббуря. Джералд, остави пълзача на място. Засега нещата изглеждат стабилни. Но без никакви самоинициативи оттук нататък. Вече сме екип.

— Да, госпожо — съвсем сериозно отвърна той. Изведнъж се почувства отново като астронавт. И думата „екип“ беше добре дошла. Означаваше, че си част от нещо много по-умно, отколкото можеш да се надяваш да бъдеш, ако си сам.

Всъщност думата звучеше като „дом“. И изведнъж той остро усети космоса около себе си — невъобразимите му мащаби, които едновременно го плашеха и привличаха, откакто се помнеше.

— Добре, народе — каза Акана. — Хайде да измислим как стъпка по стъпка да приберем това нещо.