Битие

48.Рефлекс

Среброкуполът беше претъпкан. Зимата идваше и все повече чоберо влизаха в него, за да се спасят от нощния студ, дори това да означаваше да служат в работните екипи и да слушат проповедници, докато сърбат безплатни макарони от водорасли с долнопробно резервоарно пилешко.

Славек пристигна за смяната си и изстена, като видя колко много новодошли са се събрали на нивото на мецанините и издигат нарове, паравани и евтини пикселизирани видеоплатнища за разсейване на децата — струпваха всичко това на платформите от метлон и шперплат, покриващи седалките на стария стадион.

Подмина едно душещо за контрабанда отокуче и забърза покрай Големия афиш с правилата, изрисувани в онзи натрапчив нюанс на червеното, който очилата никога не би трябвало да скриват, макар че беше достатъчен съвсем евтин хакеруер, за да промениш спектралния им модел. Славек знаеше десетина у-нива, на които афишът беше обезобразен с груби подигравки. Негодуванието спрямо властите растеше сред по-свадливите обитатели на Среброкупола.

„Само дано не ме зачислят към патрулите“ — замоли се той. Субдурални нервни импулси едва не повдигнаха дясната му ръка да се прекръсти. Католицизмът обаче беше некультурный сред повечето други хлапета. Затова сигналите се насочиха към душевния му аватар и му наредиха да коленичи в едно тихо ъгълче на виртуалното пространство и да отправи една молитва от негово име.

Алексей Хутнички — Дани, командваше в Дежурната станция при дъската с работните отряди, която непрекъснато се променяше, когато работниците се явяваха за назначение, освобождаваха ги поради болест или се връщаха от някоя жилищна зона на Стари Детройт. Алексей го погледна и се намръщи.

— Закъсня. Когато спеше тук, никога не закъсняваше.

— Да. — Това беше преди Славек да се включи в един от сателитните проекти на Среброкупола — двайсетина къщи (цели две пресечки), възстановени като комуна — със своя мандра, парник, училище и покрити със стъкло някогашни мазета, превърнати във ферми за водорасли. Въпреки това трябваше да се явяваш навреме тук, в основния център, ако искаш да се издигнеш. — Автобусът се повреди. Наложи се да използвам скутра си.

— Хм — изсумтя Алексей и погледна дъската. — Да видим дали мога да намеря нещо подходящо за теб…

Сто на сто щеше да търси някаква гадна работа. Очилата обаче нямаха проблем да разчетат изражението му и да анализират с евтиния си софтуер изчервяването му и разширяването на зениците. „Ама че лъжец! Вече знае какво ми е назначението.“

Алексей размърда два пръста и голямата дъска примигна. Очилата на Славек автоматично откриха името му и непреклонната дума до него.

Патрул.

Лицето му остана безизразно — беше се упражнявал с програма за обратна връзка. Душевният му аватар обаче отвърна на неволните нервни импулси и изрази разочарованието му, като псуваше и тропаше с крака в личната му капсула субреалност — малко греховно е-избухване, което малкият хомункулус веднага се зае да изкупи, като коленичи и трескаво зачете молитви, достъпни единствено за Порфирио и Господ.

А външно спокойният Славек се обърна и тръгна към най-близката рампа, водеща нагоре към галериите на древния покрит стадион.

Донякъде се разведри, като разбра, че ще прави обиколки с д-р Бетсби. Това му даваше възможност да задава въпроси. Макар че отначало докторът имаше да задава свои, докато обикаляха множеството семейни обиталища на нивото на мецанините.

— Учиш ли си уроците, момче?

— Да, сър — малко нервно отвърна Славек. Този човек имаше властта да го измъкне от ииуроците и да го върне в древната класна стая заедно с кисели тийнейджъри, които вгорчаваха живота на учителите си от плът и кръв. — Освен това чета хартиени книги — каза на лекаря, който следеше за здравето и благополучието на Среброкупола. Прошарената жълтеникавочервена коса на Бетсби беше пораснала през последните няколко месеца и към нея се бяха добавили брада и отнесен поглед. В момента вниманието му беше съсредоточено върху ръчния скенер, с който преглеждаше покритата с петна ръка на възрастна жена от потъналия Бангладеш. Работата на Славек бе да му подава инструменти, но и да е нащрек за евентуални неприятности. Хората от някои култури не обичаха да ги ръчкат представители на властите и допринасяха за къкрещото напрежение в многоликия бежански лагер. Славек беше едър, о̀правен и владееше някои отбранителни бойни изкуства. Въпреки това приличаше достатъчно на хлапе, за да не изглежда заплашително, особено когато пускаше нарочно глуповати усмивки.

Точно сега това изглеждаше особено подходящо. Неколцина мъже наблизо, вероятно синове на старицата, ги наблюдаваха внимателно. Славек им се усмихна по най-приветливия начин… и бе възнаграден с мрачно кимане.

— Ела утре да ти дам болнични — каза Бетсби на жената. — Медицинска сестра ще довърши прегледа. Ако не дойдеш, семейството ти ще изгуби привилегиите си. Ако дойдеш, със сигурност ще успеем да намерим генетично съответствие и ще разкараме тази гадост. Разбираш ли?

Тя наклони глава, заслушана в старомодната превеждаща слушалка, после стана да му стисне ръката и да му благодари с бързия си бенгалски говор. Щом видяха това, синовете й се изправиха и също се поклониха. Често ставаше така при обиколките. Цикъл на напрежение, последван от отпускане. За Славек това беше по-изтощително от всяка друга работа.

„Все пак докторът ми има доверие. А това означава много.“

Докато вървяха към сектор ЖН4, д-р Бетсби спря и се обърна към Славек.

— Какви книги?

— Сър? — Острият поглед на шефа винаги го смущаваше.

— Хартиените книги, за които спомена. Откъде си ги намерил?

— Ъ-ъ-ъ… има доста добра библиотека в старата Кутия на собственика над линията на петдесетия ярд. Старият професор Милър ни моли да му носим всички текстове, които намираме в къщите. Аз просто задържам някои, колкото да ги прегледам.

— И? Какво четеш, Славек?

— Ами, сър… в учебната ми програма по история влиза Първата американска гражданска война. Предимно правя виртуален тур с голем-гид на Шелби Фут. Нарича се „Пътят към Апоматикс“.

— Казва се Апоматокс. Знам го този тур. Можеш направо да почувстваш как сачмите профучават край главата ти при Шайло. И допълваш това с книга?

— „Климат и история“ на професор Дейвид Грийн. Малко е суховата, но е интересна. Той твърди, че Северът е спечелил Гражданската война, защото там имало повече имигранти от Европа. Хората мислят, че това се е случило заради робството в Юга. Грийн обаче казва, че е защото земеделието било по-лесно на места, където всяка година вали сняг.

— И защо е така, Славек? — Бетсби сякаш слушаше с половин ухо, докато разменяше поздрави с неколцина старци при следващия навес. Обитателите дръпнаха завесите, за да могат скенерите му да прегледат наровете и вещите им. Това семейство — от Парагвайската гореща зона — беше поставено под особено наблюдение и всяка седмица трябваше да дават кръвни проби. Toxoplasma gondii често правеше рецидиви, дори след дезинфекцията. Правилата им забраняваха да гледат котки, докато не бъдат официално обявени за чисти.

— Мисля, че е свързано с начина, по който зимният студ един вид тегли черта на всичко. Кара насекомите и тревите да заспят. Така през пролетта фермерите могат да орат и имат равен старт в борбата с плевелите и вредителите. Освен това летата са били по-приятни, не така задушни. Всичко това си е заслужавало да изтърпиш малко сняг.

Бетсби изсумтя доволно и се съсредоточи върху скенера. Разбира се, Славек предпочиташе точно сега да обсъждат нещо друго — и по-точно мнението на Бетсби за Хаванския артефакт и неговото изпълнено с песимизъм и мрачни тонове послание.

„Извънземните казват, че никой не оцелява. Никакви видове или култури. А само индивиди, които успяват да се копират в кристални верижни писма и да се изстрелят в космоса. Свети Карел, нищо чудно, че имаше бунтове!“

Новината като че ли се отрази най-зле на по-образованите хора или онези, които имаха свободно време да мислят за разни абстракции. Тук, в Край-Детройт, за лишените от всичко грижите бяха по-насъщни — като следващото им хранене. Въпреки това Славек се замисли. „Как може някой като мен да спечели място на космическо писмо в бутилка? При положение че човечеството реши да произвежда такива?“

Лично той поддържаше теорията, която бързо ставаше консенсусна в някои религиозни сайтове и виртсветове, че извънземните пришълци са всъщност демони, изпратени да деморализират човечеството! Имаха си всички отличителни черти. Шантава външност, напомняща за чудовищата от Откровение. Предреченото непознаване или безразличие към Бог. И неспособност да въздействат на материалния свят освен чрез човешките умове и ръце.

Тази характеристика особено занимаваше католическите богослови и дори отец Прахариткул, който я обясни на Славек вчера в малката църква на ложа 42.

„Този въпрос е бил решен много отдавна, още при сблъсъка с манихейската ерес. — Славек трябваше да направи справка, докато тайландският свещеник продължаваше да говори. — По онова време било установено, че Сатана и слугите му нямат реална съзидателна сила. Те не могат да направят нищо в материалния смисъл. Силата им е единствено в убедителната магия на лъжите.“

Дори йезуитите, които отдавна приемаха идеите за извънземен живот, вече клоняха към същото обяснение, макар че Ватиканът все още се въздържаше от становище. Славек също изчакваше.

„Обзалагам се, че д-р Бетсби може да хвърли известна светлина по въпроса, стига да имам възможност да го попитам.“

Огледът приключи и парагвайците отново спуснаха своите завеси-екрани. Пикселизираната тъкан заблестя и визуално уголеми навеса им, превръщайки го в нещо по-просторно — може би с панорама към пампасите от родината, преди да изсъхнат и да се превърнат в пясък.

Макар че материята спираше звуковите вълни в двете посоки, на Славек му се стори, че чува характерното мяукане на котка. Симулация? Или някое семейство гледаше тайно котка? Някои видове токсоплазмоза сред предизвиканите от паразити обсесии караха хората отчаяно да копнеят да имат котета.

— Добре — каза Бетсби и взе чантата си, докато Славек вдигна по-тежките уреди. — Значи щом зимата е била толкова полезна за имигрантите от деветнайсети век, защо по-късната масова миграция на хора през втората половина на двайсети век е продължила на юг, към слънчевия пояс на Америка, и е довела до обезлюдяване на градове като Детройт?

„Преценява ме — помисли Славек. — Обикновено не позволяват на хлапета на моята възраст да влизат във външните комуни. Ами ако ми наредят да се върна под купола? Ще изгубя ли дяловете си?“

— Ами… — Мигна, за да пусне търсене, базирано на въпроса на Бетсби. Отговорите го наобиколиха от всички страни, но… Бетсби не му беше казал да махне очилата си… а това със сигурност означаваше нещо.

„Успокой се. Той не иска факти и статистики. Мисли сам.“

— Ами… климатичните инсталации са направили южните градове по-поносими… и… след известно време работните места са се преместили на юг, където работната ръка е била по-евтина, преди да се преместят първо в Далечния изток, а после в Африка. Отначало дрехи, после коли и тъй нататък, а след това компютри, телефони, уреди, услуги…

— Тогава защо миграцията се е обърнала и отново се е насочила на север?

— Имате предвид други причини освен кудзу ли?… Или наводненото крайбрежие? Или когато Мисисипи променила курса си и оставила крайречните градове без река? Или разпадането на Тексас? Или Голямото мочурливо десетилетие? Или…

Можеше да продължи с изброяване на още куп причини за постепенното, но постоянно обезлюдяване на Югоизтока, но осъзна, че това може да е неразумно. Лагерът, пред който се намираха сега, бе навес, достатъчно широк да побере пет семейства, заемаше цялото пространство между две пътеки от нивото на мецанините и бе издаден над ръба на балкона почти пет метра. Пикселтъканта над входа изобразяваше знаме с Х-образен кръст и звезди, което се вееше на симулиран вятър.

Петима мъже лежаха на предния край на платформата, надвиснала над старите железни греди. Славек направи бързо сканиране и прати на д-р Бетсби субвокално съобщение:

„Двама са в списъка на болните. Но тримата други — маркира ги — не са се явявали за трудова повинност от няколко дни.“

Дори да беше получил съобщението му, лекарят не го показа с нищо. Вместо това каза на най-близкия здравеняк да стане и да вдигне навеса за оглед. Това фигурираше на челните места в Списъка с правилата и всички се подчиняваха, ако искаха да се класират за голямата награда — настаняване в Детройт или Понтиак. Въпреки това някои групи негодуваха срещу ежеседмичното нахлуване на тяхна територия.

Този път реакцията беше особено начумерена. Докато източната тъканна преграда се вдигаше, никой не си мръдна пръста да намали шума и крещящите образи, изливащи се от двете други стени на палатката. Д-р Бетсби сви рамене и започна да сканира за здравословни и хигиенни проблеми.

Тъй като нямаше какво да прави, Славек се загледа в сцената, която се разиграваше върху пикселизираните екрани. Несъмнено беше някаква игра — от онези, които изискваха сериозна отборна работа и усилия. Десетина души със сиви сензокостюми приклякаха и размахваха реалистични на вид пушки в тясната площ между видеостените. Разбира се, оръжията не бяха истински — иначе алармите щяха да се задействат. Но симулираните „пушки“ гърмяха и проблясваха, а облечени в синьо войници се строполяваха на екрана с викове и сред локви кръв. Славек зяпна, изумен от съвпадението. Бойната сцена идваше направо от войната от 60-те години на 19 век, която изучаваше в училище! Само че тази симулация беше много по-страховита и живописна от „Пътят към Апоматокс“.

Бунтовник във времето — обясни пълзящият текст в очилата му. — Сюжет: Играчът открадва експериментална машина на времето от изследователска лаборатория на САЩ и се връща в 1860 г. с планове за производство на прости автомати за Конфедерацията, за да помогне на генерал Нейтън Бедфорд Форест в унищожаването на…

Славек мигна, за да разкара текста. Фигурите, които се снишаваха и крещяха на преден план, не просто клинчеха от работа. Много бегълци играеха, за да спечелят — точки и виртуални придобивки като брони и вълшебни мечове, които можеха след това да продадат за истински пари на богатите играчи от Ориента. Всъщност това си беше носещ приходи труд.

И въпреки това тази конкретна фантазия го възмути. Той обичаше Америка и не харесваше тенденциите, които водеха до разпадането й.

Очилата доловиха любопитството му и продължиха с коментара. Идентифициране на музиката… „Лоша нагласа“ на Стайнман и Мийтлоуф…

„Трябва да си дам очилата за настройка“ — помисли Славек, изтри отново коментара и намали чувствителността.

Разбира се, военните игри бяха регистрирани като пристрастяване. Начините да възбуждаш центровете в човешкия мозък обаче бяха толкова много и различни, че кой можеше да ги проследи всичките? „Шеметите“ ли, които седяха с кръстосани крака на съседната шперплатова платформа и използваха очила с обратна биовръзка, за да изпаднат в състояние, подобно на наркотичен унес?

Именно натам тръгна д-р Бетсби, след като приключи със сканирането. Славек го последва, макар че височината го изнервяше. Бетсби се наведе над един мъж с празен поглед и стичащи се от ъгълчето на устата му лиги.

— Джонатан? — Бетсби щракна с пръсти. По голите рамене на мъжа имаше биолуминесцентни татуировки — пиксикожа, която пулсираше с постоянно променящи се шарки, подобно на октопод или сепия.

Джонатан не отговори. И нямаше да отговори, докато очилата му показваха настроени към мозъчните му вълни образи и го водеха към плато, някога постигано единствено след години молитви и обучение… или с незаконни вещества. Будистите и трансценденталистите наричаха това „мамене“, а наркокартелите от миналото бяха предприели стъпки тази практика да бъде обявена за незаконна, след като бяха изгубили пазарен дял заради програми като „Когито“26 и „Господар на светлината“.

— Остави го на мира — каза някакъв тип с червеникава коса и бакенбарди. Неговото средство за качване на черешата беше по-просто — бутилка пенлива „Мотор Сити“, светло. — Джонатан не реагира много добре на прекъсвания.

— Още една причина да се намеся, Хенри Джеймс Лий — отвърна Бетсби и се наведе още повече към шемета. — Джонатан Кейн! Знаеш правилата. Никакви медитации през деня. Откога не си се грижил за тялото си? Това, което правиш, е безотговорно и опасно.

И посегна към очилата на Джонатан, за да прекъсне транса му.

— Казах ти да го оставиш, копеле тъпо! — Вторият мъж се озъби, пристъпи напред…

… и Славек зърна другата му ръка, не тази с бирата. Очилата му увеличиха образа…

— Нож! — Славек скочи напред и след това всичко се разви със светкавична бързина. Докато се мяташе между Джонатан и доктора с намерението да блокира острието, закачи коляното на Джонатан — и шеметът изкрещя, получи спазъм и ръцете и краката му се замятаха. Изрита силно Славек в бедрото и го запрати в Бетсби, който заразмахва ръце, за да запази равновесие.

— Докторе! — извика Славек и се извъртя към Бетсби. Успя да го хване за ръкава, докато лекарят се олюляваше назад…

… и точно тогава Джонатан отново изрита рефлексно, улучи Славек в сгъвката на коляното и той политна напред.

Лекарят се олюля с крака на ръба, тежестта му помъкна и Славек. За секунда изражението на доктора се промени от паника в осъзнаване и той с неочаквана и изненадваща сила се дръпна от Славек и дори успя да го отблъсне назад. Което обаче изтласка самия него към ръба…

Силна мазолеста ръка — на Хенри Джеймс Лий — сграбчи Славек за яката и го дръпна назад.

— Пусни ме! — изкрещя той и замахна към ръката. С разтуптяно сърце, вкопчен в шперплатовите плоскости, които скърцаха под него, Славек се замоли във виртуалния и реалния свят, докато проточваше врат да надникне надолу към секция 116.

„Не е чак толкова високо. Може пък да се отърве само със счупен крак или ръка…“

Сълзите замъгляваха очите му, но очилата засякоха проблемите със зрението и компенсираха, като увеличиха и изчистиха картината — и Славек се разхлипа и стисна очи.

49.Вкиснати разказвачи

За Пен Сян Бин това бяха напрегнати часове.

Всички от малкия изследователски екип изглеждаха на тръни. Същото се отнасяше и за света, откакто десет милиарда души най-сетне чуха цялата история, разказана от извънземните същества във Вашингтон. Евтината им реклама, призоваваща неколцина индивиди да се „присъединят“ към тях в безкрайно междузвездно пътешествие. Не лично, разбира се — не като органични същества, а като софтуерни копия, запратени в безбрежния космос в милиони мънички съдове, изградени от кристал и мисли.

Естествено, добавиха извънземните, за целта трябвало да се мобилизират всички ресурси на една индустриална цивилизация, при това възможно най-бързо, за да бъдат изработени достатъчно спасителни капсули. Защото на човечеството вероятно не му оставало още много.

В смисъл — време.

Тази втора част от посланието им, предадена почти между другото, удари най-тежко света и предизвика вълни от бунтове и самоубийства по цялата планета.

— И все пак се питам — замислено рече пулупауанският асистент Пол Менелауа — дали предупреждението им наистина е толкова лошо?

— Какво искате да кажете, Пол? — попита Ян Шенсю, възрастният учен от Пекин.

— Искам да кажа, че това насочи вниманието на всички към много проблеми, които досега хората просто загърбваха или не обсъждаха напълно сериозно. Може би предупреждението ще има някакъв положителен ефект и ще накара човечеството да действа като по време на криза. Да поеме сериозно отговорностите си! Да ни изпълни с решимост най-сетне да пораснем. Да запретнем ръкави и да се съсредоточим върху решаването на…

Ана Аройо го прекъсна с презрително изсумтяване.

— Имате ли представа какво означава това? Разкриване и преодоляване на хиляди различни капани и пречки от дългия списък катастрофи, които в крайна сметка са сполетели всички други разумни раси в космоса? Всички! Гледахте предаванията. Създанията от Хаванския артефакт твърдят, че е невъзможно.

— Да, но дали това изобщо може да се нарече логично? Искам да кажа, всяка от цивилизациите им е съществувала, когато е изстреляла своята вълна… — Пол млъкна и поклати глава. Всички бяха видели какво се бе случило със света на приличащите на хеликоптери извънземни, докато бяха заети да изстрелват своите сонди бутилки. Всеки човек на Земята знаеше, че това не е щастлив край и че Хаванският артефакт е бил изстрелян, за да се размине на косъм с ядрен холокост.

През седмиците след предаването на тази сцена оптични и радиотелескопи се насочиха към въпросната планета. Досега не бяха засекли нищо, дори статичен шум, който би могъл да е от някаква скромна индустрия… макар че бързо се проектираха и създаваха нови сензори и космически инструменти, които да се вглеждат още по-отблизо.

— Оцеляването като техническа цивилизация е като прекосяването на огромно минно поле — продължи Ана. — Дебнат ни твърде много грешки и капани, водещи до отклонения или неизбежни пътища към самоунищожение. Те твърдят, че е невероятна рядкост високоразвита култура да просъществува повече от няколко хилядолетия. Само колкото да се научат да създават тези неща — тя посочи камъка свят — и да изстрелят още копия на верижното писмо!

„Е — помисли Бин, — дори хиляда години няма да е зле. Ние имаме високи технологии само от около век, а като че ли вече успяхме да направим достатъчно пакости с тяхна помощ.“

Ана поклати глава. Гласът й бе примирен и безпристрастен.

— Ако положението е безнадеждно, може би трябва да приемем предложението им. Да им позволим да ни научат как да произвеждаме милиони кристални спасителни капсули, всяка от които да понесе някой от нас на комфортно пътешествие сред звездите.

След дългото си мълчание Бин най-сетне се осмели да се обади.

— Куриерът на предпазливостта, пратеникът от нашия камък-свят, твърди, че извънземните във Вашингтон са лъжци.

— Именно! — озъби се Пол и подръпна аниматронното си разпятие. Напоследък беше все по-склонен да се държи с Бин като с член на екипа и дори регистрираше присъствието му с отсечено кимане от време на време. — Те може и да не ни казват истината. Може би искат да ни тласнат към отчаяние и самоунищожение — именно към сценария, за който ни предупреждава нашият пратеник.

Ян Шенсю се съгласи и премина от разговорния китайски, който използваха всички, на английски.

— Това е по-важно от личните ни цели. Трябва да съберем тези ужасяващи камъни. Да ги накараме да спорят помежду си, пред целия свят!

Всички се обърнаха към анамския керамичен магнат д-р Нгуен, който от няколко дни беше замислен и мълчалив. Той опря лакти на масата, сплете пръсти и поклати глава.

— Аз съм отговорен пред консорциум — почна той, като върна разговора на безупречен мандарин, със съвсем лек меконгски акцент, останал от детството му. — Инструкциите ми бяха да науча историята на този камък и да определя дали той се различава по някакъв начин от Хаванския артефакт. Ние постигнахме това. За съжаление, вторият задължителен приоритет беше абсолютно ясен — да издиря изгодни технологии, едва ли не на всяка цена. Чрез разпит или дисекция. И да използвам подобни методи, за да разбера дали няма скрита информация, която нещото не споделя с нас.

Пол Менелауа кимна, беше се навъсил.

— Думата „изгодни“… — запротестира Ана. — Тя предполага, че можем да научим нещо, което изследователите от Вашингтон не знаят — технологии, които ще дадат преднина на нашия консорциум. Но ние вече видяхме, че обектите са сходни. Нещо повече, цялата предпоставка на историята, разказана от създанията симулации в Хаванския артефакт… целият им разказ… се върти около обещанието, че ще дадат на човечеството всички средства, необходими за произвеждането на още такива камъни. Това е причината да изминат толкова много светлинни години! Какъв мотив биха имали да пазят тайни? Това със сигурност означава, че няма да постигнем нищо, ако раздробим…

— Не е задължително — възрази Пол. — Ако Куриерът е прав, те може да имат тайни цели. В такъв случай ще спестят много неща. Наистина, ще научат човечеството как да произвежда кристални копия. Но какво предлагат те всъщност? Тези пратеници изобщо не изглеждат много по-развити от нас със сегашните ни способности. Вече видяхме как работят техните ИИ и симулационните им технологии и вероятно бихме могли да копираме всичко, освен ускорителните им лазери, без никаква помощ. За трийсетина години, ако не и по-малко. Не, онова, което трябва да ни тревожи, е възможността зад всичко, което ни казват, да се крият много повече неща. Но тъй като Хаванският артефакт е известен на всички и е в ръцете на публиката, той никога няма да бъде подложен на сурово изследване.

— Но ние можем да разрежем нашия камък, защото не сме отговорни пред широката публика, така ли? — Гласът на Ана трепна от изумление. — Чувате ли се какво говорите? Ако Куриерът ни казва истината, само той може да изобличи лъжата на другите! И в същото време, защото му вярваме и имаме възможност да работим тайно, ние ще започнем да го режем с триони и да го дупчим с бормашини?!

— Вижте, исках само да кажа…

Тя се обърна.

— Вие, Сян Бин, преди няколко дни казахте, че някоя тайна група или групи могат вече да притежават едно или повече от тези неща. Или непокътнато, или частично работещ фрагмент. И че биха могли също да са чули някакъв вариант на историята, разказана от Хаванския артефакт…

— Надявам се да няма други тайно пазени камъни — намеси се Пол. — Не мога да си помисля за по-лошо престъпление от това егоистични хора да са се вкопчили през цялото това време в подобна загадъчна находка, без да споделят предупрежденията й със света.

— Може би по-доброто решение е да не се казва на света. По-милостиво и по-мъдро — обади се Ян Шенсю. — По-добре хората да продължат да живеят в блажено невежество, ако всички опити така или иначе са безполезни. Ако човечеството просто е обречено на окончателна гибел.

Пол Манелауа стовари юмрук върху масата. Разпятието му се загърчи в такт с вибрациите.

— Не мога да приема това! Все пак можем да действаме, за да се спасим. Хаванските извънземни лъжат! Онзи камък трябва да бъде подложен на дисекция, а не този.

Мълчанието се проточи. Ян Шенсю, изглежда, не беше сигурен дали да разтълкува виковете на Пол като проява на неуважение, или просто като проява на културни и личностни разлики. Накрая ученият сви рамене и предложи:

— Ако нямате нищо против, да се върнем на темата.

— Именно — каза Ана. — Съмнявам се, че някоя група би държала активен камък в тайна от чист алтруизъм. Хората обикновено търсят предимства. И в същото време си мислят, че действат, водени от най-добри намерения, за доброто на всички. — Говореше иронично, като гледаше д-р Нгуен. — Но това е проблемът с хипотезата на Сян Бин. Ако някоя друга група вече разполага с такъв камък, няма ли вече да сме видели нови технологии, подобни на… подобни на…

Гласът й замря, сякаш изведнъж си даде сметка какво би трябвало да каже след това.

Пол завърши вместо нея:

— Подобни на напредъка, на който всички сме свидетели през последния век в индустрията на игрите и забавленията ли? Както казах, ние вече бързо вървим натам. По дяволите, дори военният хардуер не се развива с темповете на симулационните технологии на Холивуд. Методи за визуализация, реалистични аватари ииндроиди, които минават тестове на Тюринг…

— Всичко това може да е просто инкрементален прогрес, задвижван от пазара, от попкултурата и от човешката изобретателност — посочи д-р Нгуен. — Кажете честно, можете ли да посочите едно-единствено постижение, което не върви непосредствено по петите на други в една бърза, но естествена поредица от изобретателност и стремеж към нещо ново? Не е ли досадно клише да приписваме собствените си хитроумни открития на намеса отгоре, като твърденията, че древните пирамиди са можели да бъдат построени единствено от извънземни? Трябва ли да се върнем към онези зловещи сценарии за тайни лаборатории, в които пълчища безлики специалисти анализират извънземни трупове и летящи чинии, без да казват нищо на гражданите? Мислех си, че сме надскочили подобни глупости.

Всички се взираха в лидера си и Бин усещаше, че всички си мислят едно и също.

„Нима ние тук не правим именно това?

Пък и — добави мислено той, — ако някой знае нещо за някакъв друг, пазен в тайна камък, то това със сигурност е той.“

— Но, разбира се — продължи д-р Нгуен и разпери ръце с мека усмивка, — според хипотезата на Сян Бин ние би трябвало да се вгледаме внимателно в онези, които се облагодетелстват най-много от подобни технологии. Магнатите от Боливуд. Собствениците на „Приказен свят“ и „Нашата вселена“. „Ей Айс Хевит“ и „Фабрик Заир“.

Бин изпита задоволство, че едно от предположенията му е определено като „хипотеза“. Знаеше, че неговата гуанси, или репутация, се е издигнала в последно време. Въпреки това изпитваше безпокойство от посоката, в която вървеше всичко това.

— Но това прави целта ни тук още по-належаща — продължи Нгуен. — Ако съществуват групи, които вече притежават това преимущество, тоест достъпа до извънземни технологии, то те могат да предприемат отчаяни стъпки, за да не допуснат международната комисия да продължи да изучава Хаванския артефакт. Даже нещо по-лошо: не знаем колко време ще можем да запазим нашата собствена тайна. Почти всичко, което правим, всяко кодиране и всички стени, които използваме, могат да бъдат разбити от онези, които вече разполагат с тези методи. Не. Единственият ни безопасен курс е да ги настигнем, като измъкнем колкото се може повече от този камък-свят, при това възможно най-бързо.

Докато следеше как Нгуен навързва логическите си построения, а другите кимат в знак на съгласие, Бин осъзна нещо. „Той използва аргументите си, за да подкрепи решение, което вече е взето на много по-високо ниво.“

Ян Шенсю направи един последен опит.

— Дори преди да не е имало такива пазени в тайна камъни, вече по цял свят се откриват парчета и фрагменти от тях. Пратеници, които привлякоха вниманието към себе си, като жертваха части от самите себе си.

— Но вие видяхте отчетите — отвърна Ана. — Повечето от тях са твърде повредени, за да предложат нещо смислено.

— Засега. Минаха обаче само няколко седмици. И не забравяйте сигналите, които бяха засечени в космоса! Те несъмнено идват от други камъни, които привличат вниманието ни към себе си. Те ще са непокътнати и със сигурност…

— … не могат да бъдат достигнати от никого поне в близките две-три години — прекъсна го отново Ана, при което Бин се намръщи неодобрително. — Толкова време ще ни е необходимо да задействаме космическите програми и да изпратим автоматични, а след това и пилотирани мисии, та дори подготовката да се проведе с главоломна скорост.

— Именно! — възкликна Пол. — Сега тези неща са рядкост. След няколко години могат да се окажат многобройни като обикновените камъни! Онези, които разполагат с предимство, със сигурност ще действат преди това да се случи.

И примигна, сякаш не беше сигурен чия страна в спора всъщност е подкрепил.

— Нищо от това не променя същността на нашата задача — отбеляза решително д-р Нгуен. — Сян Бин, искам да започнете да питате Куриера неща, които могат да са ни от полза. Край на историите и носталгичните образи от родния му свят. И на отричанията на твърденията на камъка от Вашингтон. Нуждаем се от технологии и методологии, при това колкото се може по-бързо и по-практично. Дайте му ясно да разбере колко много зависи от…

И млъкна, защото на десет метра от тях, в другия край на просторната зала, се отвори врата. В същия миг над масата се спусна завеса с безброй проблясващи искри, които не позволяваха на новодошлия да види камъка-свят.

Жалко, че завесата изпълни въздуха с остра миризма на озон. Бин сбърчи нос. Не разбираше как прикриващата завеса се получава от „лазерна йонизация на молекулите на въздуха“, но знаеше, че най-обикновено черно кадифе може да постигне същото. Или пък заключването на вратата.

В залата забързано влезе млада жена с ливрея и коса с ягодов цвят. Бин беше разговарял с нея няколко пъти — беше бегълка от Нова Зеландия.

— Казах да не ни прекъсват при никакви… — започна Нгуен.

— Сър, ужасно съжалявам, сър. — Жената се поклони, сякаш беше японка, където подобни любезности все още се спазваха. — Надзирателят Чен ме изпрати да ви предам, че трябва да се явите в командния център. Веднага.

Нгуен се надигна от мястото си. Тонът му си оставаше безупречно любезен.

— Бихте ли казали за какво става дума?

— Сър… — Младата жена преглътна и отново се поклони. — Надзирателят Чен се безпокои, че системата ни за сигурност е пробита.

50.Предсказание

„Изкуството, което упражнявам, е единствената истинска форма на магия.“

На Хамиш му бяха нужни години да осъзнае това, макар че сигурно го беше подозирал още като дете, докато поглъщаше фантастични романи и играеше интерактивните игри с най-добри сюжети. По-късно, в университета и по време на докторантурата си, докато прилежно изучаваше натруфените закони и заклинания на науката, нещо в цялото това начинание винаги му се бе струвало погрешно.

Не, погрешно не беше правилната дума. А стерилно. Или сухо, безжизнено… разбира се, в сравнение с измислените светове на фантастиката и вярата.

И един ден, когато реши да си спести упражнение по биомедицина и избяга в огромния свят на един малък роман, откри ключ към дилемата си в думите на автора Том Робинс:

Грубо надценяване? Определено. Но въпреки това Хамиш моментално разпозна важната разлика, която го мъчеше.

„Въпреки цялата си прелест, честност и ефективност в подобряването на живота на хората науката изисква ужасна цена — да приемем онова, което ни казват експериментите за вселената, независимо дали то ни харесва, или не. Науката означава консенсус, екипна работа, градивна, изпълнена с уважение критика и работа с и чрез законите на природата. Науката изисква да произнасяме често омразната фраза Може и да греша.

От друга страна, магията е онова, което се случва, когато убедим самите себе си, че нещо съществува, та дори да не е така. Субективната Истина, побеждаваща незначителните обективни факти. Волята, триумфираща над всичко друго. Нищо чудно, че дори при изобилието на богатства и познания, породени от науката, магията си остава по-популярна, по-вкоренена в сърцата на хората.“

Дали ще се нарича вяра, самоизмама, фантазия или чиста лъжа, Хамиш беше разпознал най-великия талант на вида ни, призива, който обхваща всички култури и времена и се появява много по-често и в много повече племена от безстрастния разум! Съчетай това с достатъчно страстно желание и сместа може да те преведе през най-суровите времена, дори през периоди на пълно отчаяние.

Именно това Хамиш научи от най-добрите небивалици, изтъкани от майстори разказвачи. Да повярва, че може да живее в друг свят, подчинен на различни правила. На по-добри правила от сухите закони на този свят.

Главоногото се измъкна от току-що отворената клетка бавно и предпазливо. Две от осемте пипала опипаха рамката, после Тарсус подаде кръглата си глава и едното й огромно око, в което блестеше див интелект, огледа басейна. По пясъчното дъно бяха пръснати камъни и палмови клонки. За момент Тарсус проследи няколко риби, които се стрелкаха над нея. Бяха твърде бързи и твърде далеч, за да се опитва да ги улови. Отдавна беше изяла бавните и непредпазливите.

След като се увери, че няма други възможности и опасности, Тарсус изтласка водата от сифона си, измъкна се от клетката и се насочи към единственото нещо, представляващо някакъв интерес. Направена от хората кутия с два капака отгоре.

Всеки път, когато я пускаха, това означаваше, че трябва да изпълни задача — задача, която вече бе изпълнявала много пъти.

О, разбира се, науката не беше безполезна. Хамиш знаеше, че все още има много работа за вършене в големите лаборатории, където ръчкаха Природата и изкопчваха все нови и нови тайни. За него изследванията всъщност бяха благородно начинание, макар че лесно можеха да бъдат отклонени от правия път.

Само че всяка вечер, още по време на докторантурата, Хамиш усещаше призива на старомодния си лаптоп и героите, които живееха в него. Всеки ден по време на досадните семинари и педантичните лабораторни упражнения в главата му продължаваха да изникват драматични ситуации. И повечето от историите, оживяващи под пръстите му, се въртяха около едно-единствено настойчиво безпокойство.

„Да, експериментът е успешен. Новото устройство изглежда страхотно. И може да допринесе за прогреса и да направи живота на много хора по-добър.

Ами ако нещата се объркат ужасно, дори катастрофално?

Ами ако този път сме прекалили?“

Представяше си лигава плесен, която се измъква от затвора си в лабораторните стъкленици, залива пищящите учени и след това се излива навън и поглъща целия град. Някакво обещаващо ново лекарство можеше да има ужасни странични ефекти със забавено действие и да превърне любимите хора в ужасяващи непознати. Представяше си роботи, които преодоляват всичките си програмирани предпазни инструкции и започват кървава вакханалия, а след това използват някогашните си господари за резервни части. В следващата гробница, разкопана от някой наивен археолог, можеше да има отровни спори или духове. Представяше си как ново хапче против забременяване дава началото на Децата на прокълнатите, в помощ на които се притичват абортирани плодове! Или добронамерени еколози, които съсипват индустрията на планетата и връщат човечеството в нова каменна епоха. Представяше си как търсачите от СЕТИ привличат хищни компютърни вируси, които хипнотизират човечеството и превръщат хората в роби. Вярно, сценариите бяха зловещи и сензационни, но пък това само ги правеше по-лесни и приятни за писане!

Разбира се, винаги имаше водещ герой, който — с гласа на Хамиш — започваше всяка книга с размахване на пръст и отправяне на сурови предупреждения за надвисналата Голяма грешка. Главен герой, който по-късно, когато купчината мъртви се превръщаше в цяла планина, винаги казваше: „Нали ви казах!“

Тарсус увисна над кутията и с осемте си пипала заопипва полираното дърво. Приближи първо едното си око, после другото и заразглежда новите украшения върху затворените капаци.

Знаеше, че ще й позволят да отвори само едното отделение. Веднага щом избереше капак, другият щеше да се заключи. Не че това имаше значение. Тя винаги получаваше награда (сочен рак), независимо коя вратичка избереше. И въпреки това никога не избираше напосоки.

Отвън се тълпяха лица — човешки лица, притиснати от другата страна на наблюдателното стъкло. Очите им, единственото нещо, което бе сходно с устройството на октоподите, следяха всяко нейно движение. Тарсус имаше чувството, че изборът й е от значение за тях. И затова прилежно разгледа картинките върху капаците, както с очите си, така и с върха на едно пипало.

Когато кариерата му излетя нагоре с книги, филми, а после и с виртуални адаптации, срещу него веднага скочиха куп завистливи критици. Историите му се основавали само повърхностно на научни факти. Проучванията му представлявали просто събиране на достатъчно богат речник и жаргон, за да направят измислицата му правдоподобна.

Още по-лошото според критиците бе, че Хамиш Брукман игнорирал всички съвременни предпазни средства и нива на отговорност, издигнати от съвестни мъже и жени, за да не се допуснат точно такива грешки като описаните в историите му. Един критик дори твърдеше, че бил открил даже нещо по-сериозно — всяка катастрофа, описана от Хамиш, възниквала поради арогантните му учени злодеи, настояващи категорично за секретност. Без тази съставка повечето от ужасните сценарии в произведенията му можели да се коригират от по-умните глави. В такъв случай нима истинското му оплакване не било, че опасни неща могат да се вършат на тъмно? По стария, донякъде магически начин?

И нямало ли повечето от предупрежденията му да станат съмнителни в един свят с повече прозрачност вместо с по-малко?

Отначало подобни отзиви го засягаха. Но с времето Хамиш се научи да игнорира критиците, дори онези, които го наричаха „предател на науката“. Постигаше го съвсем просто, като включваше тях в следващата си история (с леко променени имена), за да бъдат изкормени в един или друг момент. Това му носеше достатъчно удовлетворение. И ироничното следствие бе, че подходът му позволяваше да остава истински мек и любезен с почти всички в този обикновен реален свят.

Тарсус не откри в символите никакъв смисъл.

В редки случаи разпознаваше единия или другия набор, когато фигурите бяха оформени като нещо, което й беше известно. Риба, просто изображение на октопод или издължена човешка фигура. Много по-чести обаче бяха ъгловатите емблеми — комбинация от чисти, еднообразни и статични цветове, които хората като че ли предпочитаха… толкова различни от едва доловимите полутонове и сенки, пробягващи по-бързо от мисълта през светлочувствителната кожа на всяко главоного и позволяващи на октопод като Тарсус да се слее с почти всеки фон.

Тези емблеми си бяха тук както винаги, монотонни и безинтересни. Само че този път формите им бяха необичайни. Имаха очертанията на дишащи въздух създания с крайници, които можеха да ги придвижват по сушата.

Фигурите обаче не бяха човешки.

И тъй, за известно време, особено през годините с Каролин, Хамиш намери известно щастие в игрите с вселени, измислени от самия него — вселени, в които той беше Бог, налагаше сурови наказания за амбиции и суетност, въздаваше правосъдие заради греховното високомерие и възгордяването от технологиите.

Пък и нима цивилизацията не го ценеше много повече като автор на страшни приказки, отколкото го беше уважавала преди като учен?

„И кой съм аз, че да споря с цивилизацията?“

И все пак, докато годините минаваха и гласът му ставаше все по-силен и го превръщаше в лидер в набиращото сила Движение за отказване, се появиха странни моменти, изпълнени с нещо като съжаление.

И това го връщаше тук, в изходната точка, към темата, която се опитваше да прогони от винаги заетия си ум. Посланието на артефакт-пришълците — пришълците, обитаващи виртуалното пространство на Хаванския артефакт.

„Никой не оцелява — уверяваха те. — Не и като органични същества, обитаващи крехката, тънка повърхност на планетите, изложени на безброй опасности отгоре, отдолу и от всички страни. Плюс безбройните опасности, сътворени от самите тях. Този тип живот просто е прекалено крехък, податлив на множество грешки и отклонения. Светове люлки като вашата Земя са чудесни за зараждане на нови разумни раси. Но след това трябва да продължите на по-висок етап от съществуването, защото времето изтича.“

Това го поставяше в затруднение. Една частица от него се чувстваше отмъстена от думите на извънземните. Частта, която винаги бе гледала на цивилизацията и нейната помпозна, самомнителна лудост като на нещо безплодно. Част, която открай време знаеше колко неадекватни са човешките същества. Вид, обречен от самото си появяване, било от Бог, от съдбата или от свадливата си природа.

А сега? След като знаеше, че повечето или всички разумни раси са станали жертва на същия дълъг списък смъртоносни грешки? Това като че ли само потвърждаваше становището му. Всъщност нищо друго досега не беше вляло повече енергия в Движението за отказване, колкото откровението на извънземните. Нови членове и дарители прииждаха към Пророка и каузата му. Привлечени от неговата най-нова и блестяща реклама.

— Извънземните не казват, че всички видове измират… — проповядваше Тенскватава в ефир. — Те казват само, че престават да бъдат забелязвани като амбициозни високотехнологични цивилизации.

— Това означава, че има изход! — продължаваше Пророкът. — Начин да избегнем многото провали и модели на изчезване, описани от извънземните. И този начин е да излезем от играта! Други някъде в космоса, може би много други, сигурно са решили да отстъпят назад от бездната, към която ги тласкат високите технологии. Избрали са да избегнат минните полета, подвижните пясъци и самоубийствения курс, при това по възможно най-простия начин. Като се върнат към старите, по-мъдри пътища. Като престанат да вървят напред.

Тарсус заразглежда цветните шарки. Една беше назъбена и симетрична, почти като морска звезда. Цветът и текстурата обаче бяха странни, с рязко смесено възприятие, със загатнат вкус, който донякъде приличаше на вкуса на мида със зрънца манганиев окис в черупката.

Другото изображение беше по-обло и приличаше на нещо като медуза. Под пипалото обаче се долавяше неравност, която намирисваше на време… много време, пресечено и застояло.

Изображенията изобщо не я интересуваха, но тя знаеше, че трябва да ги изучава и после да избере едно уж като предпочетено, в противен случай капаците нямаше да се отворят. Затова опипваше хартията, взираше се в нея, дори използва клюна си, за да я опита, докосваше я с език и се чудеше какви ли неща се крият зад смляното дърво и водонепроницаемата паста…

… и после избра.

Възбудено мърморене изтръгна Хамиш от унеса му и го върна в настоящето. Повечето зрители в Центъра за главоноги и делфини се бяха лепнали на стъклото, отделящо ги от големия аквариум, в който прочутият октопод предсказател най-сетне бе избрал единия от двата отвора, всеки от които символизираше алтернативно бъдеще.

Тарсус се беше добрала до рака и го разчленяваше с удоволствие, без да обръща внимание на отчаяната му съпротива и щракащите му щипки. Д-р Нолан, която се грижеше за нея, обяви резултатите с видимо задоволство.

— Тарсус проговори. Съгласно избора й нашето инвестиционно дружество купи десет хиляди жетона-акции на Чикагската борса за предвиждания и се обзаложи, че Международната контактна комисия ще остане в патово положение най-малко още седмица и ще забави препоръките си за това какво трябва да се прави с извънземния артефакт. Предвид това, че Тарсус предсказа вярно при девет от дванайсетте си опита, което е много над статистическата вероятност, очакваме другите инвеститори да последват примера ни. А сега ви каня в зоната за отдих, където ще ви бъдат поднесени закуски и напитки, а аз ще отговоря на въпросите ви.

Тълпата последва д-р Нолан, но Хамиш изостана. Беше се вкиснал. Това трябваше да е неговата сутрин с Тарсус. Уговорката му за лична среща с осмокраката врачка беше отхвърлена, за да могат да зададат на октопода поредния глупав и безполезен въпрос за Хаванския артефакт.

„А само преди няколко седмици нямаше и да си помислят да се отнесат по такъв начин с прочутия Хамиш Брукман.“

В края на краищата какво значение имаше дали онази шумна тълпа учени, умни глави и политици във Вирджиния се колебаят относно доклада си? Щом светът е тръгнал надолу по спиралата към хаос, лудост или отчаяние, как някое публично изявление можеше да промени нещата?

Всъщност Хамиш си беше уредил срещата с Тарсус още преди няколко месеца, когато никой не знаеше за пълните с виртуални извънземни кристали. По времето, когато най-голямата му грижа бе издирването на Баската химера, невръстния син на Агурне Арриксака Бидарте. Търсене, което сега изглеждаше второстепенно, дори маловажно.

Днес беше възнамерявал да зададе на Тарсус съвсем различен въпрос. Нещо много по-актуално, дори лично.

А ако това ядосаше Тенскватава?

„И какво от това. Нека си търси неандерталчето без моя помощ!“

Чувствата му бяха още накърнени заради онова събиране на елита в Швейцария, когато лидерът на Движението за отказване не го допусна до основното събитие — показването на най-голямото съкровище на Рупърт Глаукъс-Уортингтън, кристалния череп от космоса. Хамиш щеше да пропусне всичко, ако не беше намесата на някаква загадъчна трета страна. От онази вечер чувстваше как лоялността му намалява. Не ставаше въпрос за вярата му в Движението — тя си оставаше все така твърда. А за склонността му да остави всички решения да се вземат от един лидер.

Лидер, който сега укрепваше съюза си с трилионерите.

„Е? — възразяваше онази негова част, която играеше ролята на адвокат на дявола. — Има ли някаква друга група, която може да осъществи целите на Движението? Отказването е невъзможно при демокрация. Трилионерите поне имат опит в управляването на големи начинания и вземане на решения зад кулисите. Историята показва, че единствено олигархията може да потисне главоломното развитие на технологиите. А конференцията в Швейцария показа, че елитът гледа сериозно на новите си отговорности.

Пък и какъв друг избор имаме?“

Човечеството можеше да оцелее единствено чрез отхвърлянето на пътя на извънземните. Чрез връщането към корените. Към обществения модел, управлявал всяка цивилизация освен тази.

И все пак…

… и все пак неговата роля и положението му в тези събития с всеки ден ставаха все по-маловажни. Дори когато се обръщаше към него за съвет, Пророкът сякаш го правеше грубо и дори проформа. И Хамиш започваше да осъзнава нещо горчиво, но вярно.

Не искаше да се превръща в поредния учен лакей на новата олигархия.

Опипа малкия запечатан контейнер в джоба на сакото си. В него имаше една-единствена контакт-ИИ леща. Ако си я сложеше, можеше отново да се свърже със загадъчните непознати, които го бяха упътили през залите на огромното имение на Рупърт Глаукъс-Уортингтън и през тайните проходи, за да стане свидетел на действията на Новите господари. Да види с очите си как Рупърт и другите като него реагират на неочакваното. И този момент го беше променил.

В израженията им на тъпа изненада не беше видял образа на мъдри лидери. Те не бяха владетелите философи на Платон, а зашеметени и невежи вкопчили се в предубеждения хора, толкова способни да извършат огромни грешки, колкото и всеки друг.

„Тоест не са по-квалифицирани от мен да определят пътя на човечеството, нали?“

Но преди да проследи тази идея по-нататък, Ригълс, иисистентът в ухото му, заговори:

— Хамиш, отнася се до Роджър Бетсби. Нали каза да те държа в течение, ако стане нещо.

Хамиш примигна.

„Бетсби? О, да бе.“ Аферата Стронг. Въпросът беше изглеждал наистина належащ — да спаси кариерата на един абсолютен кретен от Сената, който между впрочем я беше съсипал сам. Сега това му се стори толкова… ПА — преди Артефакта. Вярно, Стронг още можеше да е полезен при формулирането на правилната политика за новата ера. Но първото, което мина през ума на Хамиш, бе, че с нетърпение очаква да се изправи още веднъж срещу пъргавия ум на доктора.

„Бетсби? Какво е станало?“ Усмихна се като човек, който се наслаждава на следващия хитър ход на достоен противник на шах.

Бръкна в джоба си, извади виртуалните очила, сложи си ги и нареди на Ригълс:

— Покажи ми.

И макар да очакваше нещо неочаквано, онова, което се появи пред очите му, го парализира.

51.Вдъхновение

Хамиш свали очилата — образът бе станал някак размазан. Може би бяха дефектни. Избърса очите си с ръка.

„Какво се е случило с Бетсби? Дали сенаторът не е уредил да го убият? Но пък нали обеща, че ще се сдържа, докато не му съобщя резултатите!“

Отново си сложи очилата. В периферното му зрение запърхаха образи в отговор на погледа му, разширяването на зениците, почукването със зъби и субвокалните команди. Дотолкова беше изгубил практика, че неволните движения на окото и отделните изсумтявания предизвикваха вълнения и прекъсваха връзката подобно на хвърлени в езерце камъчета.

Малкият му иисистент Ригълс се намеси и разкара всички слухове и приказки, подбра, преся и обобщи фактите.

Д-р Роджър Бетсби паднал от балкон на второ ниво в закрития стадион Детройт-Понтиак, блъснат (неволно, ако се вярва на предварителните доклади) от изпаднал в конвулсии пациент. Човек, който се лекувал от пристрастяване. Ама че ирония.

Разбира се, някои очевидни „злополуки“ не бяха такива. Затова полицията обещаваше да разследва всяка вероятност за умишлено деяние, особено след като посмъртното признание на Бетсби беше започнало да печели популярност, съпровождано от цял порой конспиративни теории. Хамиш мислено си отбеляза да изпрати един от най-добрите си нещатни агенти да помогне на властите. Чувстваше се лично задължен да стигне до дъното на всичко това.

„По дяволите. Той беше един от малкото умове, заслужаващи уважение.

Ако го е направил Стронг, вместо да ме остави да се справя с Бетсби, сделката ни отпада. Много сделки отпадат.“

Затвори очи.

В ума му нахлу поток неканени фантазии, свързани с последните няколко дни — сякаш подсъзнанието му се опитваше да намери начин да заобиколи мрачната главоблъсканица, предложена от извънземните от Артефакта. Както винаги, идеите се появяваха като драматични сюжети за книга, филм или интерактивна игра. Досега всички те му се бяха стрували… ами, несъстоятелни, дори долнопробни. Груби заемки от по-ранни параноични произведения. Разочарованието от самия себе си го беше вкиснало напълно.

Само че сега откри, че мислите му се въртят около част от посмъртната изповед на човека, наричан от някои Светеца на Среброкупола. Хамиш винаги се беше гордял със способността си да запомня добрия диалог.

О, това си го биваше. Наистина паметни думи. В известен смисъл Хамиш завидя на Роджър Бетсби, чийто истински експеримент не беше медицински, а обществен. Може би смъртта му щеше наистина да обърне вниманието на непостоянната публика към урока, който искаше да даде докторът. Урок по зрелост срещу лицемерно праведната ярост.

Може би. За кратко.

Но не резултатът тревожеше Хамиш. Изведнъж се почувства като ударен от гръм. Изпълнен с възхита от иновативната техника на Бетсби да изложи гледната си точка пред останалите.

„Изповедта винаги се възприема като много по-достоверна от отрицанието.“

Усети как вътре в него се отваря пропаст, изпълнена със страх. Постъпката, върху която размишляваше, можеше да промени всичко. Имаше ужасни опасности, може би толкова големи, колкото и онези, срещу които се беше изправил Роджър Бетсби. Но потенциалните награди също бяха огромни. Плюс самия шанс за промяна на света — нещо, което неговите творби, въпреки всичките им предупреждения за грозящите човечеството катастрофи, така и не бяха успели да постигнат.

„Мога ли наистина да направя това? Не трябва ли първо да проуча идеята? Да разгледам всички детайли, всички за и против?

Или така само ще рискувам да изпусна момента, импулса на гения?“

Всъщност разполагаше със съвсем малко време. Световните икономики се тресяха, хиляди хора се самоубиваха, десетки хиляди се бунтуваха, милиони си стояха вкъщи и не ходеха на работа и милиарди мърмореха гневно на очилата и телииекраните си, обзети от страх от посланието на извънземните. И докато обичайните политически институции се клатеха нестабилно, някои групировки на планетарните дилъри на власт се канеха да направят големия си ход. Ход, за който Хамиш беше работил всеотдайно години наред…

… а сега със сигурност знаеше, че не иска „решението“, предлагано от Тенскватава и олигарсите.

— Господин Брукман?

Беше дребната директорка на лабораторията д-р Нолан, почти два пъти по-ниска от Хамиш. Не я беше усетил да идва.

— Господин Брукман, искам да ви поднеса извиненията ни, че отменихме запазеното ви време с Тарсус. Надявам се, разбирате, че новините от последния момент имат приоритет.

„Новини от последния момент? Е, може би. Но въпросът, който зададохте на октопода предсказател, беше скучен и тъп.“ Все пак Хамиш се усмихна приветливо.

— Вижте — продължи тя. — Какво ще кажете да ви предложа среща с Патмос, нашия папагал прогностик? Той познава почти толкова точно, колкото Тарсус. Ще ви направим и значителна отстъпка.

Хамиш кимна и каза:

— Добре.

Докато вървеше след отговорничката за животните прорицатели, Хамиш обмисли въпроса, който му се искаше да зададе — съвсем различен от онзи, с който го бе изпратил Тенскватава.

„Ако призная престъплението си, това ще ми помогне ли да повлияя на света и да постигна резултатите, които желая?“

Можеше да опрости въпроса още, разбира се, да го доведе до да-не, или-или за пернатия гадател, който щеше да избере, като отвори едната от двете кутийки, за да получи лакомството си. Честно казано, Хамиш не беше сигурен, че вярва в тези така наречени прорицатели. Повечето уважавани учени се отнасяха с насмешка към цялата тази идея и обясняваха „честотата на познаването“ със стъкмистика. Но щом и без това вече бе тук…

„Ами ако отговорът е да? Стиска ли ми да осъществя плана си?

Дори да намеря кураж, ще ми е нужна помощ. Но от кого? Ще ми трябват хора с технически умения, които могат да действат тайно… и бързо…“

Подсъзнанието му вече го беше изпреварило. Хамиш осъзна това, когато се усети, че лявата му ръка разсеяно опипва малката кутийка в джоба, в която се намираше контакт-ИИ лещата.

„Те ми помогнаха веднъж… моите тайнствени благодетели… да видя през баналността на аристократичния клуб.

Казаха, че е достатъчно само да се свържа отново с тях, ако искам да продължа.

Но смея ли наистина да работя с хора, които дори не познавам?

Мога ли да им се доверя?

Ще се съгласят ли с онова, което съм си наумил?

Има ли изобщо някой, който би се съгласил?“

Последва д-р Нолан в зала, чиито стени бяха покрити с висящи растения, създаващи усещане за джунгла, и чу крясък.

— Здрасти, Джил! Здрасти, Джил! Здра-а-а-асти, дълъг. Дълъг! Здрасти, дълъг!

Сивият папагал пристъпи настрани на пречката и се залюля енергично, готов да се захване за работа и да повиши скромните си, но все пак над средните показатели на Световния пазар на предсказателите. Разбира се, самата птица изобщо не знаеше за това, нито пък й пукаше дали успешните й прогнози се смятат за пророчество, съвпадение или статистическа измама. Може би (според някои) разковничето във всичко това бе именно в непукизма.

Хамиш се забави няколко минути, за да избистри сдвоените си да-не въпроси, да ги запише на две листчета и да ги пъхне под прозрачните табелки, покриващи отворите на едно дървено шкафче. После отстъпи назад, все така стиснал малката кутийка в джоба си.

„Наистина ли съм толкова доверчив? Така суеверен?

Разбира се, че съм. Иначе никога нямаше да напиша толкова много истории за цената на високомерието и амбициозната гордост.

Само че сега наистина ли ще опитам да променя съдбата на човечеството чрез собствените си дела? Не чрез истории на екрана или на страниците на книга, а в реалния живот?

Нима само по себе си това не е също арогантност?“

След секунди получи отговора. Патмос отвори едната вратичка, изкряска радостно и почна да кълве ореха си.

Хамиш го погледа, после се обърна да си върви.

Първата му работа? Да намери тихо местенце, за да си сложи контакт-ИИ лещата и да се свърже с хората зад нея, да потърси помощта им в изпълняването на един отчаян, импровизиран план. План за спасяването на света от демонични извънземни нашественици.

„Ако това проработи, ще дължа вдъхновението си на теб, Роджър.

Почивай в мир.“

52.Отзиви

— „… в идеалния случай от някой отегчен изчерпан астронавт, който лесно може да бъде подлъган…“

Джералд усети как всички погледи се насочват към него.

— Ох! — коментира Генадий. Акана изскърца със зъби толкова силно, че я чуха всички.

— Е, поне постигна едно — промърмори Емили. — Само за няколко минути кучият син скочи от двеста четирийсет и шесто на девето място. Най-бързата слава в историята! Съжалявам, Джералд, току-що те изпревари.

— Млък — беше единственият му отговор. Никой от тях не беше уловил първото излъчване на съобщението на Брукман. Сега то беше вече десет минути старо. Почти древно. Коментарите вече се носеха като цунами през всички записи и задръстваха обобщаващите системи. И в същото време периферията на очилата на Джералд изглеждаше забележително спокойна. Беше поставил толкова сериозен филтър, че само няколко виртуални съобщения с най-висока репутация пърхаха около централния образ — висок слаб писател фантаст, изричащ своето „признание“ със сух, притворно искрен тон.

— „Тогава осъзнах… че съм измамен. С цялата си наивност бях предложил услугите си и репутацията си на една конспирация.“

Джералд въздъхна. Този тип беше добър. Никога не беше виждал толкова добър. Точно сега нямаше значение, че повечето съобщения с най-висока репутация се въртят около фрази като Евтин артист! и Абсурд! Това бяха коментари на уважавани учени и експерти по технологиите, а не на обикновените мъже и жени по улиците.

— „Няма съмнение, че наруших закона… и опитах да създам фалшификат, с който да накарам света да се отърси от модерното си заболяване.“

Бен Фланъри въздъхна и във въздишката му отчасти имаше възхищение.

— Виждате ли как този кучи син току-що вдигна рейтинга си, като изигра картата на доброволен мъченик? Хм… — Той се почеса по главата. — Някой друг наскоро направи същото. — Бен не носеше очила и не получи моментално отговор. — Ох, загазихме я!

„Наистина ли? — помисли Джералд. — Може ли да сме в по-лошо положение, отколкото бяхме преди?“ Слава богу, поне Артефактът беше зает с неколцината техници в другия край на залата, които сваляха техническа информация, така че извънземните не бяха чули новината. По-добре да обмислят как да им съобщят, че са „измама“.

— „Към властите — уверявам ви, че ще сътруднича, ще кажа всичко и ще приема наказанието си с радост, според традициите на Ганди, Кинг, Солженицин и другите борци за истина.“

Емили удари с юмрук по масата, а Генадий изстена.

Една виртуална дъска наблизо блестеше. Горосумов беше излагал на нея най-новата си теория — че артефактът е не толкова верижно писмо, колкото жив вид. От онези с „репродуктивна стратегия от тип r“, подобно на морските създания, които бълват огромни количества ларви в безбрежния океан, така наподобяващ космоса, с надеждата, че една или две ще намерят топло местенце, където да пораснат и да се размножат отново. Завладяващо сравнение — и още една причина да посрещнат на нож шантавата намеса на Брукман.

— „Живот, към който можем да се върнем, след като вече ние човечеството — сме отново сами във вселената.“

Най-сетне дългурестият писател приключи и се усмихна към камерата с изкусно съчетание на момчешка свенливост и сдържаността на светец. Сцената се стопи…

… и трептящите съобщения по периферията на очилата се превърнаха в буря въпреки свирепите настройки на филтъра. Джералд свали очилата и погледна…

… към масата, където блестеше прочутият му Артефакт, заобиколен от камери и други записващи устройства, свалящи първата вълна технически чертежи и рецепти, които биха могли да помогнат на човечеството да произвежда кристални сонди, ако в крайна сметка бъде избран този път. Само предаването на уроците можеше да ангажира извънземната машина за месеци, а може би и за години.

„Най-стария оцелял беше непреклонен, че трябва да превключим в този режим само след няколко дни разговори с отделните артенци. Време било да се захващаме на работа, така каза. Жалко. Разглеждани един по един, пътниците в Артефакта бяха различни, завладяващи, озадачаващи… а сега Хамиш Брукман твърди, че той е създателят им!“

Поради някаква неясна причина беше започнал да мисли за Най-стария оцелял и за Брукман като за двете страни на една и съща монета. Като за симптоми на по-голяма загадка.

Патрис Чомбе, експертът по манипулиране на животинското поведение, коментира само с една дума публичното изявление на Брукман:

— Впечатляващо.

Емили се завъртя рязко към него.

— Впечатляващо? Този… този лъжец! Анализирахме хипотезата за измама от всеки възможен ъгъл. Някои извънземни технологии може и да не са изпреварили нашите с много десетилетия, но са цял куп! Най-добрите лаборатории ще трябва да ги разнищват години наред. Няма начин някоя малка клика холивудски заговорници, та дори да са добронамерени…

— Да не забравяме и анализа на орбитата — почна Генадий. — Артефактът се движеше по спирала от дълбокия космос по траектория, която човек никога не би…

И беше прекъснат на свой ред от Хайхон Мин.

— Опровержението е още по-просто, другари. Камъните, които експлодират под земята, като жертват част от себе си, за да извикат и да бъдат намерени. И онези, които проблясват в Астероидния пояс. Те правят концепцията толкова абсурдна, че трябва да се замислим дали изобщо някой ще обърне внимание на този Брукман.

„И още как.“ Джералд примигна и се усмихна криво на китайския агент. Понякога най-очевидното не е онова, което първо ти идва в главата. И все пак…

— Разбитите кристали и далечните проблясъци са ужасно недосегаеми — съгласи се Джералд. — Всички знаем, че голяма част от населението има проблем с логическите абстракции. Щеше да е различно, ако разполагахме с втори работещ камък. Това щеше да изглежда осезаемо и никой нямаше да обърне внимание на този тип.

Естествено, имаше и по-важна причина да иска втори артефакт. Защото неговата история можеше да се окаже различна.

— Въпреки това няма как да не се запитам — продължи Хайхон Мин. — Защо господин Брукман изобщо опитва това?

Акана сви рамене.

— Целта му не е да убеди всички. Определено не учените и интелигенцията. Може би не дори мнозинството. Както научихме в началото на двайсет и първи век в Америка, лесно може да се заблуди голямо малцинство от населението с нелогични и конспиративни теории. Брукман е майстор в изкуството да се манипулира онова, което задвижва най-силно повечето хора — желанието, водещо до вяра.

— Но… — обади се Емили. — Да признае престъпление…

— Както Бен посочи току-що, това подсилва достоверността на думите му. Кой ще признае нещо, което може да го вкара в затвора, освен ако не е подбуден от искрено чувство за вина? Помислете! Ако всички учени и експерти обявят, че няма измама, за какво може да бъде затворен Брукман? Заради това, че е направил откровено невярно публично изявление, когато не е под клетва ли? Всяка година има какви ли не луди твърдения и „медийни изявления“ на подобни блудкави лъжи — и никой не опира пешкира.

— Не. — Акана поклати глава. — Онова, което ме впечатлява най-много, са защитните механизми, вградени в историята му. Помислете си какво ще стане, когато го сложат на детектор на лъжата и го попитат: „Направихте ли номер?“ Ще може съвсем честно да заяви: „Да, направих.“

— Момент — обади се Емили. — Имаш предвид номер с изработката на фалшив артефакт или с твърдението, че е участвал в създаването на фалшив артефакт?

— Именно — отвърна Ана и продължи, докато Емили видимо се мъчеше да схване логиката. — Ако получи помощ да представи скалъпени доказателства, ще разполага с конспирация, колкото и нескопосана да е, към която да се обърне. Истина и измислица ще са толкова близо една до друга, така оплетени, че всеки по-умен човек ще може да накара всички лампички на детектора да светят в зелено или кехлибарено!

Изпълненият й с неохотно възхищение тон изпълни със страхопочитание останалите членове на комисията. Накрая Джералд попита:

— Но какво цели той?

Акана затвори очи за момент.

— Тук ме хвана натясно. Разбира се, за човек като него малко повече слава никога не е излишна. И каквото и да каже утре или вдругиден, поне една трета от населението на Земята ще го слуша. Освен това със сигурност успя да разсее света от паниката, причинена от историята на артенците — за това как разумните видове стигат до внезапен край. Каквото и „решение“ да реши да предложи Брукман, можете да се обзаложите, че то ще има своите слушатели и последователи.

Разбира се, Джералд се чувстваше малко използван от това да бъде публично унижаван от някакво си литературно и филмово светило. В същото време обаче се чувстваше някак встрани от всичко това, дори развеселен.

„Ако Хамиш Брукман иска да е по-прочут от мен, да заповяда.

Само… ще я видим оная работа с «изчерпан» и «лесен за подлъгване».“

— В такъв случай по-добре да се захващаме отново за работа — каза той високо. — И да се надяваме, че ще се случи нещо, което ще промени посоката, в която върви тази игра.

И в рамките на следващия един час нещо наистина се случи. И промени играта. И Джералд си припомни старата поговорка.

„Внимавай какво си пожелаваш.“

53.Потьомкини

Баронеса Смитс беше бясна на изчезналия си син и наследник. Нито на определеното за приводняване място, нито там, където беше намерен Хакер, не бяха открити следи от ракета или пилот.

Лейси не можеше да я вини. Седмици наред двете изпитваха един и същи мрачен ужас и обединяваха ресурси за обща кауза. С тази разлика, че Лейси беше оставила професионалистите да си вършат работата, а благородницата се бе втурнала към Карибите и ругаеше всеки, имал нещастието да се озове пред погледа й. Не беше любезна и когато синът на Лейси беше открит жив и здрав, след като се събрал с някакви променени делфини.

Нещо по-лошо — откритата черна кутия от ракетата на Хакер разкри, че двамата младежи си играели опасна игра — космическа война — по време на суборбиталния полет. Баронесата предприе съдебни стъпки. Възмездие. Дори вендета. Лейси си спомняше собственото си мятане между надежда, ярост, отчаяние и облекчение. Опитваше се да проявява съчувствие към обезумялата майка, но също така взе и предпазни мерки.

— Значи записите показват, че Хакер се е опитвал да разубеди момчето на Смитс? — попита тя адвокатите си. — Участвал е неохотно, в самозащита, докато се е опитвал да предупреди онзи продукт на инбридинга, че е в опасно положение?

Адвокатите се съгласиха и наблегнаха на някои думи от записа, но добавиха, че поведението на Хакер също не е било безупречно. „Аз ще реша това“ — помисли си тя. Можеше дори да опита да поговори по темата с Хакер, по-късно… ако момчето беше податливо на конско. Въпреки това беше изпълнена с радост, че се е появил. И че вижда как някакъв нов проект — да продължи модифицирането на делфините — е грабнал вниманието му. „Хакер се нуждае от кауза, от страст.“

Но тази кауза можеше да създаде неприятности! По-ранните опити за „ъплифт“ на животни с генни модификации и прекрояване на яйчници бяха довели до непостоянни и нещастни резултати. Като кучетата на Хелмски, създадени да „подобрят кучешкия вид повече, отколкото през последните шест хиляди години“. Обаче шпаньол, който може да играе криво-ляво шах, но за сметка на това губи способността си да ходи по нужда на определено място, не впечатляваше особено Лейси. Засега.

Или онези изхвърлени изкуствени създания, които бяха напълнили задните улички на Токио и отчаяно се правеха на мили и вършеха номера, за да оцелеят, след като бяха омръзнали на собствениците си. Работата върху шимпанзета беше спряна от активисти на Хестънската лига. И никой не знаеше къде изчезна Баската химера и дали детето с неандерталски гени още е живо.

Начинанието на Хакер можеше да скандализира още повече хора — като романтиците, които смятаха, че китоподобните „вече са разумни“ и не се нуждаят от нищо човешко. Природозащитници и религиозни фундаменталисти можеха отново да обединят сили и да попречат на експериментите с висши животни. Хакер обаче щеше да е в стихията си в такъв случай. Това беше и нейният начин — да използва пари не за безделие и показване на статус, а за да продължи напред. В търсене на хоризонта.

„Само че — отбеляза си тя, — когато моите извънземни най-сетне се появиха, те се оказаха по-шантави, отколкото предполагах. Чувствам се като куче, което все гони коли и най-сетне е уловило една.

И сега какво ще правим с нея?“

Нещото. Мнозина гледаха на Хаванския артефакт по този начин… не като на кораб или съд с екипаж, а като на една машина-същество. О, отделните „пътници“ бяха разнообразни, с разкази за деветдесет фантастични изгубени свята и цивилизации. Но все пак по-трезвите хора се бяха съсредоточили върху единствената цел на сондата.

И тъй, след изпълнена със сълзи и радостна среща с блудния син на откриването на новия институт на Хакер в Пуерто Рико, Лейси се втурна обратно към Контактния център, загърбвайки обажданията и маскираните заплахи на другите аристократи заради една по-интересна компания — колегите от кастата на учените глави.

— Артефактът не е толкова верижно писмо, колкото вирус — заяви професор Анри Серван-Шрайбер.

— Какво искате да кажете?

— Верижното писмо се разпространява, като убеждава получателя да разпрати повече копия на други хора. То обаче е ограничено и задоволимо. Дори да се вържете на рекламата, правите само няколко копия. Това не е достатъчно, за да си причините сериозна вреда.

— Разбирам — каза Лейси. — А когато един вирус нападне клетка, той открадва всичките й ресурси, за да изработи безброй копия на себе си, като дори може да изложи на риск живота на гостоприемника, след което принуждава организма да пръсне тези копия към още потенциални гостоприемници. Също като болния от грип, който заразява други с кашлицата си.

— С тази разлика — каза киберпсихологът от „Капек Роботикс“, — че в случая вирусът нашественик е физически пасивен кристал, който не прави нищо, а взаимодейства единствено чрез информация. И гостоприемникът е човешката цивилизация.

Лейси поклати глава.

— Това сравнение със сигурност ще си спечели поддръжници.

Анри изглеждаше неподатлив на сарказъм.

— Мадам Доналдсън-Сандър, паралелът изглежда подходящ, макар и да не е съвършен. Вместо да вкарва нови генетични инструкции, този вид самовъзпроизвеждаща се машина използва убеждаването. Примамливостта на приключението. Съблазънта на личното безсмъртие. Изкушението на новите технологии… и всичко това подсилено със заплаха от предстоящо измиране на вида ни. Всички тези елементи изглеждат ефективни егоистични меми.

— И явно вече са били ефективни — намеси се Рам Нкрума, специалист по биоинформатика от Гана. — Почти сто органични вида са били уговорени да участват в начинанието, като добавят своите подробности. И усъвършенстват посланието.

— Имате предвид, че по-ранните копия на този… космически вирус… са успели да накарат всички тези раси да изкихат още кристални пратеници навън, в космоса.

Лейси посочи дебелото стъкло, отделящо тяхната съвещателна група от контактната комисия. Джералд Ливингстън и другите от екипа се бяха събрали в един ъгъл и спореха. На известно разстояние от тях по вътрешната повърхност на овоида вървяха някакви схеми и чертежи, а техници записваха купища и купища документи и анимации. Уроци, целящи да научат човечеството как да създаде още кристални пратеници.

— Но нима тези неща нямат една черта, която ги отличава решително от вирусите?

— Каква черта имате предвид, мадам?

— Те са технологично развити! Преди милиони години някой е проектирал и построил първите кристали. Защо?

— Може би защото са умирали — предположи етнологът от Малта Мерседес Луаграха. — Не сте ли ужасно цинични всички вие? Замисляли ли сте се върху възможността тези посетители да казват истината?

— Така е — обади се събирателният образ на групата. Аватарът Хермес все още беше златокосо божество, само че този път беше смекчил дразнещите черти на древногръцкия бог и носеше делови костюм и очила. Продължаваше да преравя Мрежата и да събира най-заслужаващите вниманието мнения, допринасяйки с труда си почти като пълноценен член на групата. — Вземете историята, разказана от извънземния образ на име Най-стария оцелял. Лошата новина, че всяка техническа цивилизация рухва. Много неща са в съответствие с думите му. Тези сонди може някога да са били изстреляни с добри намерения.

— Като?

— Като запазване на колкото се може повече от всяка цивилизация. В продължение на няколко поколения може да са тъпчели в сондите данни за всяко общество, най-големите постижения на изкуството и философията му… същите съкровища, които биха натъпкали и хората във времева или космическа капсула с надеждата да покажат на другите кои сме ние и какво представляваме. Част от съдържанието може дори да е било замислено да помага — методи или съвети, така че следващата раса да има по-добри шансове за оцеляване. Насоки към решаването на Загадката на съществуването.

Лейси примигна към силната илюзия, че Хермес е личност, а не програма, проектирана да изглежда като личност.

— А после? — подкани го Рам.

— С времето са се намесили други сили. Двигателите на отбора и възпроизвеждането са награждавали онези кристали, които са заменили алтруизма с влияние и ефективност.

Рам кимна.

— И това станало решаващо, когато се появило съревнование между различните верижни писма.

— Когато най-сетне се сдобием с други кристали за сравнение, очаквам те да предложат конкурентни идеи — каза Анри. — Вземете например качеството ефективност. Трябва ли да създаваме милион сложни пратеници… или милиарди опростени модели… или дори трилиони свръхмалки? Виждал съм предложения за междузвездни сонди с размерите на нокът! Трябва да има някаква размяна между количество и способност, за да се постигне баланс с размера, който видяхме. Въпреки това ще има огромен отборен натиск за намаляване на запазеното съдържание, за изхвърляне на голяма част исторически и културни материали, докато не стигнем до най-основна реклама. Призив към фундаменталните подбудители — суета, лично оцеляване, страх от измиране. Насочване на посланието към контролиращия елит на местното племе, който може да организира и осъществи построяването на фабрики и уреди за изстрелване.

Лейси беше едновременно очарована и отвратена.

— Значи желанието да са изцяло полезни ще бъде… отхвърлено.

Опита се да не се просълзи, докато си представяше по-стар тип сонда. Изследователите. Колко чудесно би било да открият някоя от тях, пълна с чисти съкровища. Може би предстоящите космически мисии щяха да попаднат на такава сонда.

Преглътна и добави:

— Разбира се, сега реалният проблем е очевиден.

— Нима? — обади се Хермион Радагаст от фондация „Роулинг“. — И какъв е той, мадам Доналдсън-Сандър?

На Лейси й се искаше личният й съветник професор Ноозон да беше тук вместо да води битки в ефира срещу коварно привлекателната, но нелепа Фалшификация на Хамиш. Ако беше тук, растаученият шоумен щеше да изкрещи очевидното.

— Трябва да научим дали междузвездните вируси са винаги смъртоносни за гостоприемниците си.

Всички на съвещателната маса се умълчаха. Накрая Хермес обобщи:

— Иначе казано, историята, която ни разказват извънземните… че всяка органично-технологична цивилизация загива и че единственият ни изход е да се спасяваме като индивиди… тази история може да се прочете наопаки. Възможно е органично-технологичната цивилизация да загива, защото е установила контакт със заразни междузвездни фомити.

Определението светна пред очите на Лейси. Под фомит се разбираше всеки обект или вещество, предаващо заболяване при контакт.

„Контакт — помисли си тя. — Как само обичах тази дума. Изглеждаше ми уютна, близка, изпълнена с надежда. А не като изнасилване.“

— Светът на прилепите-хеликоптери се самоунищожи, докато изстрелваха копия — каза Анри. — Времето…

— … може да е съвпадение — прекъсна го Хермион. — Или ядреният им спазъм да е бил борба за места в спасителните капсули. Но вие двамата виждате нещо още по-ужасно, така ли?

Анри се замисли.

— Ами… хората се втурват към спасителните лодки, ако имат чувството, че корабът им потъва. Възможно ли е нашият съвременен песимизъм и отчаяние да са били отчасти програмирани отвън?

— Питам се — добави Рам — дали и по-ранните епизоди на изгубена увереност също не са ни били наложени. Като цялото първо десетилетие на двайсет и първи век…

— В този случай защо ни е изобщо да опитваме този плод! — възкликна Хермион. — Вместо да записваме всички онези схеми… — тя посочи към карантинното стъкло — нека просто заврем това проклето нещо в някоя дупка!

— Милиони искат точно това — отвърна Анри. — Но не смеем да го направим. Хората ще започнат да подозират, че някой така или иначе се сдобива с тези познания — тайно, от този Артефакт или от някой друг. Няма по-сигурен път към войната от този. А така има известна отчетност. Всеки получава дял и може да критикува всяко физическо приложение на технологиите. Нещо повече, това, че се сдобиваме с познанията, не означава, че трябва да строим огромни фабрики за вируси!

— Разбира се — отбеляза Нкрума с по-спокоен тон. — Някои разумни раси може да са направили този избор. Да са отказали предложението. Никога няма да научим за тях, защото не са изпратили кристали! Но да обърнем напълно гръб на безплатни технологии? Такова нещо не може да се случи на Земята. Ще открием милион отлични приложения на новите методи и инструменти. Нещо повече, с напредъка ни, дори да се закълнем да не произвеждаме верижни писма, заради нашата развиваща се технология ще бъде все по-лесно да променим решението си.

— Което може да не е лошо! — възрази Мерседес. — Всички сте тръгнали здравата по пътищата на подозрителността с тези приказки за вируси. Опомнете се! Да сте се замисляли, че Хаванският артефакт може да ни казва истината? Че всички разумни раси биват сполетявани от една или друга гибел, без абсолютно никаква външна намеса? Нима това не е в съзвучие с всичко през последния век? За бога, та те ни предлагат изход! Не е съвършен. Не е спасение. Но е може би единствената възможност, която ни предлага вселената. Всички тези приказки за вируси могат да ни заслепят и да не видим онова, което ни се предлага — начин да запазим нещо от човечеството!

За известно време се възцари тишина. Уморена от препирнята, Лейси пусна обобщаващ ИИ да следи разговора, а самата тя насочи вниманието си напред. Това задейства очилата й, които първо й предложиха доклад от шпионина й в Швейцария за маневрите на новия съюз на олигархията и параноята, който сега трескаво се реорганизираше, за да се справи с предателството на Хамиш Брукман и да използва мъглата на отчаяние, предизвикана от Хаванския артефакт. Всичко това бе зловещо свързано с темата, обсъждана от Анри и останалите.

— Значи постигаме върховната ирония — замислено рече Анри. — Най-големите песимисти относно човечеството виждат доброто във всичко това… а оптимистите оклюмват.

Лейси остави швейцарския доклад за по-късно и прелисти другите спешни съобщения, като слушаше с половин ухо разговора на колегите си за разликите между симбиотични, сътрапезни и паразитни вируси.

— Ще ви кажа какво ме тревожи най-много — тихо рече Хермион, докато Лейси проверяваше последния доклад от Хакер за проект Ъплифт. — Вложеното убеждение. То може да е във всичко казано от Артефакта, от така наречените му пътници и във всяка страница от техническите…

Накрая Лейси попадна на съобщението, което беше очаквала. От Рияд, свряно сред обикновените спешни съобщения.

Квантовото око най-сетне се беше заело с въпроса й.

И дори можеше скоро да даде предварителен отговор!

С растящ ентусиазъм Лейси се поизправи в стола. Но преди да успее да прочете подробностите…

… от другата страна на дебелото стъкло настана суматоха! Джералд Ливингстън и колегите му работеха с очилата си или се тълпяха около холоекраните. Чуваха се приглушени викове. Никой не обръщаше внимание на яйцевидния Артефакт, който продължаваше методично да бълва технически схеми и чертежи.

— Какво става? — попита Лейси, докато останалите съветници се включваха в Мрежата. Хермес завъртя очи нагоре и за момент заприлича на труп, след което заговори с равен машинен глас:

— Има съобщения за активност в Астероидния пояс и няколко точки на Лагранж. Обсерватории и наблюдаващи сателити засичат ярки светлинни лъчи, следвани от проблясъци и детонации.

Анри пое въздух през зъби.

— И какво? Сигурни сме, че това са призивни сигнали от други сонди, отчаяно желаещи да пуснат своите реклами. Китайците, бразилците и американците подготвят експедиции. Космическите проблясъци идеално опровергават нелепото твърдение за фалшифициране…

— Не ме разбрахте — прекъсна го Хермес. — Това са интензивни кохерентни лъчи със седем или осем пъти по-голяма енергия от по-ранните проблясъци. Достатъчно мощни, за да изпарят плътна скала.

За няколко секунди се възцари тишина. После…

— Господи — промълви Лейси. — Лазерни лъчи ли имате предвид?

— Не само това — обади се Рам, специалистът по извънземни от афроиндийски произход, раздвижи пръсти и над масата се появиха холограми. Черният космос беше изпълнен с рояци светулки. Някои от тях внезапно проблясваха и до тях се появяваха редове цифри. — Повечето цели са там, където видяхме призивните сигнали преди няколко дни. Някой унищожава конкуриращите се сонди.

Тънки ярки копия се кръстосваха в зоната между Марс и Юпитер. Лейси се взираше в картината и постепенно проумяваше какво вижда.

В Слънчевата система беше избухнала война.

Кой стреляше? По кого? Без други данни беше ясно само едно.

Думата съревнование вече имаше ново и по-силно значение.

54.Разчленяване

Ударът застигна Пен Сян Бин отзад в същия миг, в който прозорецът зад него се пръсна на милион парчета.

Сякаш някой заби в гърба му юмрук с безброй назъбени остриета. Някой — може би самият той — изкрещя, а ураганът останали стъкълца профуча покрай него и се сблъска с искрящата мъгла — екрана, който прикриваше камъка-свят. Щом стъклото докосна йонизирания азот, проблеснаха ослепителни искри и около сянката на Сян Бин се появи горящ ореол.

Гледката щеше да е прекрасна, ако в ума му имаше място за нещо друго освен за болка… и една-единствена дума.

Какво?

Докато политаше към масата и се блъскаше в нея, Бин видя, че д-р Нгуен крещи. Лявата му буза беше окървавена от десетина разреза. Бин не чуваше нищо — само някакво бучене. Нгуен го посочи, после посочи ослепителното сияние над масата — и накрая посочи с палец към изхода в противоположната на експлозията посока. Иипетното в долната лява част на полезрението на Бин започна да му помага с интерпретацията, но той вече беше разбрал.

Вземи камъка и изчезвай!

Всичко това стана само за миг. Мина още един, докато Бин се колебаеше. Лоялността към работодателя изискваше от него да остане и да се бие. Какво щяха да си помислят другите — Пол, Ана и Ян Шенсю, — ако побегнеше?

Нгуен обаче отново посочи с палец — при това енергично — и се обърна да посрещне нещо ново, което влизаше в помещението зад Бин. И Бин разбра, че дори обръщането да види какво е това може да се окаже най-лошата грешка в живота му…

… така че се метна към завесата от съскащи искри.

Естествено, болеше ужасно. Защитният екран беше проектиран да причинява болка. Със затворени очи Бин грабна камъка-свят — ориентираше се само по спомен — и чантата, която беше до него. Но пък всеки жител на крайбрежието не можеше да оцелее без добра осезателна памет.

Катурна се от другата страна на завесата, претърколи се на килима и спря. Пипнешком пъхна овоида в контейнера му, като в същото време примигваше и се молеше зрението му да се възвърне…

… и веднага съжали, понеже видя доскоро прекрасното лице на Ана Аройо. Тя лежеше наблизо, разкъсана от челото до ребрата. Очилата, които не сваляше нито за миг, сега бяха пръснати на парчета и бяха помогнали за обезобразяването й.

Пол Менелауа, чието лице също бе окървавено, държеше умиращата си другарка и й поднасяше разпятието си. Аниматронният Иисус движеше устни, може би изричаше някаква последна молитва или прощални слова, докато ръцете му, все така приковани към сребърния кръст, се разперваха, за да я приемат.

Слухът му също се върна. Оттатък преобърнатата маса, на която беше седял само преди секунди, се чуваха викове. Различи протестиращия, възразяващ глас на д-р Нгуен. И други гласове — резки, заповеднически. Подът се тресеше от тежки стъпки. От пръснатия прозорец долиташе грохот — на военни машини, успели незабелязано да пресекат океана чак до изолирания атол. Е, какво да кажеш за наемната охрана, която уж може да осигури богатството?

Понечи да побегне… и видя професор Ян Шенсю от Нови Пекин. Беше се сгърчил до масата, пъшкаше и му подаваше нещо — паметен лист, не по-дебел от лист хартия и горе-долу със същите размери. Ноктите му дращеха неволно крехкия на вид полимер, без да оставят следи. Бин издърпа листа от ръката на учения и го затъкна в колана си. После кимна за сбогом на Ян и побягна приклекнал към плъзгащата се врата, през която се стигаше до балкона и до спасителното море.

Благословени да са спестовните навици на жителите на крайбрежието. Не изхвърляй нищо. Използвай всичко до последно. При пристигането си в По-нови Нюпорт Бин тайничко си беше запазил малкия апарат за подводно дишане, който пингвинът му беше дал в Хуанпу. Негова ли беше вината, че никой не си го поиска? В добре оборудваната кухня беше успял с ловкостта на контрабандист да напълни мъничката резервна бутилка.

Сега, докато скачаше в бурята солени пръски, мехури и шум на двигатели, намери пипнешком компактния дихател с една ръка и го разгъна. Камъкът-свят в другата му ръка го теглеше надолу. В един ужасен момент насмалко да изпусне апарата, но все пак си го сложи, изрита сандалите си и се хвана за някаква подпора на един от набитите в дъното стълбове.

„Добре. Спокойно — каза си, когато въздухът потече плавно в дробовете му. — Успокой се. Дишай бавно и равномерно. Движи се бавно и равномерно. Мисли бавно и равномерно.“

Обикновено бистрите води сега бяха мътни от вдигнатата тиня и изгорелите газове, откъснатите водорасли и парчетата разбит корал, както и от мъглявата фосфоресценция на диатомеи. Нещо непознато, може би теч от двигателите, изпълни устата му с мазен привкус. Въпреки това Бин беше благодарен — по този начин оставаше скрит.

Около него се чуваха шумове — още експлозии и трясък на оръжия някъде горе.

Опитваше се едновременно да успокои разтуптяното си сърце и да изглежда микроскопичен. Особено след като се огледа и видя няколко съда непосредствено оттатък рифа — препречваха входа към лагуната покрай крайбрежните руини. Несъмнено бяха някакви подводници. Потайници, предназначени да докарват командоси. Не можеше да ги види добре. Най-близката приличаше на малко по-трепкащи призрачни вълни в неспокойните крайбрежни течения…

… а после ииуерът в дясната половина на полезрението му се намеси и направи някаква магия, за да преодолее камуфлажа. И изведнъж изчистената картина, по-истинска от реалността, показа най-близкия боен кораб — издължен, подобен на крокодил, устата му още зееше, след като беше изплюла нападателите.

„Доктор Нгуен каза, че имплантът бил съвсем прост, колкото да ми помага с преводите. Но той май прави много повече неща. Може би дори е умен?“

Мисълта явно беше достигнала до контролиращите говора нерви, защото неизреченият въпрос провокира отговор, който се появи за момент в дясното му око. Един-единствен прост знак.

ДА.

Бин потръпна. Вече си имаше спътник — ИИ — вътре в себе си. От една страна, това изглеждаше крещящо нарушение, също като болезнените порязвания по гърба му. От които сълзеше кръв на меки облаци — и няколко пясъчни акули вече бяха започнали да душат течението. Е, те не бяха опасни. Скоро обаче можеха да се появят и по-големи хищници, ако кървенето не спреше.

„Дали да се опитам да стигна някой от другите острови?“ Дори По-нови Нюпорт да беше превзет, останалата част от курортната колония сигурно все още се държеше, ако можеше да се съди по гърмежите и трясъците на продължаващото сражение. Лоялността му бе лично към д-р Нгуен, а не към някакъв консорциум на богаташи. И все пак парите, които те плащаха за Мей Лин и детето, бяха достатъчна причина да се опита.

Разбира се, стига да бе възможно. Камъкът-свят беше твърде тежък, за да го мъкне, при това докато се мъчи да избягва акули и нападатели. Пък и…

„Скоро ще разберат, че камъка вече го няма. Всеки момент могат да започнат да претърсват морето.“

Взе решение. Камъкът трябваше да остане долу.

Вече беше забелязал няколко части от срутения дворец, където покривът изглеждаше относително здрав и вероятно предлагаше множество кухини и скривалища. Места, които можеше да забележи единствено жител от крайбрежието. Ако се скриеше добре и не се движеше, за да сведе до минимум разхода на кислород, нападателите можеше да се откажат след бързо претърсване и да приемат, че камъкът-свят вече е преместен на някой от другите острови.

Пусна подпората и остави камъка да го повлече надолу, докато краката му не стигнаха тинята на дъното на четири или пет метра под повърхността… а после и допотопния паваж под нея. Може би това бе церемониалната алея на краля на Пулупау. Бин се затътри по нея, благодарен, че няма никакви остри корали. Забързано, като в същото време внимаваше да не се изтощава, мина покрай няколко ръждясали автомобила — може би любими навремето, но недостатъчно, за да бъдат прибрани, когато височайшето семейство бе избягало от надигащото се море.

„Ето там. Онзи прозорец. Фронтонът изглежда в добро състояние. Идеално.“

Може би твърде идеално… но нямаше време да придиря. Серия подскоци го прекара през купчина отломки и той най-сетне стигна до отвора. Спря за момент, за да побутне перваза и рамката, за да провери колко са стабилни. Богатите водолази сигурно вече бяха проучили мястото. Би трябвало да е безопасно.

Вмъкна се вътре и се озова в очакваната подобна на пещера кухина. Под тавана дори имаше малък въздушен джоб. Въздухът сигурно беше негоден за дишане, оставен от предишни търсачи на интересни местенца.

Нямаше фенер, така че се присви до отвора, стисна чантата и зачака. Щеше да чака или докато лошите си отидат, или докато въздухът му свърши. Очилата на дихателя имаха груб таймер. С късмет и ако дишаше много бавно, можеше да изкара под водата почти час.

„Преди въздухът ми да свърши и да се наложи да изплувам, ще скрия камъка-свят. И няма да кажа на никого.“

Хрумна му нещо — дали абсолютно същата клетва не е била дадена и от Ли Фан Лу, последния собственик на извънземната реликва? Онзи, който бе събрал колекция от странни камъни под имението си? И бе устоял на всеки натиск да предаде древния междузвезден пратеник, макар това да му бе струвало живота?

Искаше му се да е сигурен в собствения си кураж. И най-вече жадуваше да разбере какво става! Кои бяха страните, които се бореха за подобни неща? Д-р Нгуен, изглежда, не желаеше да обсъжда въпроса, но имаше намеци… дали отделните фракции наистина се бореха тайно и търсеха „вълшебни камъни“ от хиляди години? Дори още отпреди появата на писмеността?

И сега продължилата толкова дълго тайна борба като че ли се доближаваше до някаква отчаяна кулминация, защото онзи американски астронавт бе решил да съобщи за находката си на целия свят. Или цялата тази лудост беше поради друга причина? Защото земната технология най-сетне е готова — или почти готова — да приеме изкусителната сделка, предлагана от съществата, живеещи в Хаванския артефакт?

Предложение, направено от писмо в бутилка…

… да научи човечеството как да произвежда още бутилки.

Бин примигна. Искаше му се да разтърка очи, отчасти защото бяха раздразнени от прикриващата завеса и всички боклуци и сол върху клепачите и миглите му. Но и защото беше уморен. Главата го болеше и защото се опитваше да мисли усилено, и защото водата около него тръпнеше и го блъскаше с грохота на сражението. Разбира се, той знаеше, че експлозиите са много по-опасни под водата. Ако наблизо избухнеше нещо, ударната вълна сама по себе си можеше да е смъртоносна дори покривът да не се срути.

Освен това го гризеше безпокойство още колко време ще има въздух. Поне тук не можеха да го достигнат големи акули. А и може би порязванията щяха да спрат да кървят, преди да му се наложи да се махне.

За негово облекчение сражението най-сетне утихна и се възцари относителна тишина. Скоро обаче чу бръмченето на приближаващи двигатели и ослепителен лъч светлина прониза мътната вода. Стомахът му се сви на топка, но лъчът го подмина и се отдалечи.

Бин затвори очи и се отпусна.

Спокойствието е добро.

Символите изплуваха в ъгъла на неговия ИИ. После се появиха други, изписани елегантно с четка:

Съзерцавай прелестта на битието.

За миг изпита раздразнение от предположението на някаква си програма, която го инструктира как да медитира в подобни условия! Символите обаче бяха хубави, изразяваха мъдрия съвет чрез изящна калиграфия. А и този ИИ беше подарък от д-р Нгуен. Така че… Бин реши да си позволи да се откъсне от самия себе си.

Разбира се, за сън не можеше да става и дума. Но да си мисли за далечни неща… за усмихващия се Сяо Ен… или за Мей Лин в по-добрите дни, когато имаха обща мечта… или за красотата, която бе видял в камъка-свят — онези блестящи планети и кристално ясни звезди… хипнотизиращото реене и въртене на космическия балет на гравитацията, с епохи, събрани в мигове, и мигове, събрани във векове…

Пен Сян Бин, събуди се!

Внимавай.

Сепна се и инстинктивно стисна тежката чанта, а вселената около него изтътна, сякаш се намираше в барабан. Малката кухина се тресеше от експлозии — избухваха съвсем наблизо. Бин посегна да сграбчи перваза, готов да се метне навън, ако скривалището му започне да се руши. Отчаяно се опита да се съсредоточи върху индикатора на дихателя. „Колко време съм спал?“ Но мъничкият аналогов часовник се беше превърнал в размазано петно.

И точно когато си мислеше, че не може да издържи повече, и се канеше да рискува и да се хвърли навън, пред отвора се появи нещо. Нещо с огромни рамене и подобна на куршум глава, очертана на фона на по-светлата вода навън.

55.Семейно събиране

Война бушуваше в голяма част от Слънчевата система.

Изглеждаше безсмислено да бъде пазена в тайна — никой не можеше да закрие небето. „Аргус“, „ХевънОх“, „Бъгай“ и няколко други мрежи на астрономи аматьори съобщиха за внезапни компактни експлозии далеч отвъд земната орбита. Скоро най-добрите телескопи забелязаха йонни следи на мощни лазерни лъчи, пронизващи черното пространство от една точка до друга и изпаряващи носещи се в пустотата обекти. Отначало всички мишени изглеждаха точки в орбитата, където бяха засечени призивните сигнали преди около седмица.

След това загадъчните стрелци откриха огън едни срещу други.

За Мей Лин всичко това бе прекалено шантаво, за да се замисля за него — беше прекалено далеч от всичко, което я бе засягало в живота й. От смазващата бедност в платата на Синдзян до Хунанското земетресение и пожара, който бе оставил белези по лицето й, през продължителната и тежка работа, когато бършеше челата и задниците на малки императори… чак до онзи кратък лъч надежда, когато двамата с Бин замислиха големия си план — да си създадат свое местенце в надигащия се океан.

Явно океанът не беше единствената сила, донасяща потопи на промяна. Месеци наред всички приказки за „извънземна инвазия“ бяха съсредоточени върху образи, думи и идеи, тъй като Хаванският артефакт можеше единствено да говори и убеждава. Но сега в царството на разбитите планетоиди се появиха мрачни величия. И контактът вече не беше само абстракции.

„Ще има ли изобщо място, което да е безопасно?“ — питаше се Мей Лин. Особено след като нейният водач, детето Ма И Мин, й показа какво се е случило с дома й: извика въздушна снимка на естуара на Хуанпу, помогна й да открие нужното място и увеличи образа на потопеното имение, което тя и съпругът й бяха изчистили и надградили с толкова труд.

От него не беше останало нищо.

По-ранните снимки разказаха историята. Първо бяха пристигнали катери на въздушни възглавници, от които се изсипаха облечени в черно мъже и взеха всичко, което представляваше интерес за тях. После, секунди след заминаването им, налетяха боклукчиите.

„Съседите. Онези, които би трябвало да са ни приятели.“

Само за няколко часа над водата не остана нищо — нито метлон, нито мрежи, нищичко. „А животът продължава както преди — помисли си тя. — Човешките същества се изяждат едно друго. Наистина ли имаме нужда звездни демони да ни помагат за това?“

Разбира се, не биваше да се оплаква. През живота си беше виждала как всяка илюзия за стабилност се разпада. И като се имаше предвид, че живееха ден за ден, това заточение не беше толкова лошо. С бебето засега се хранеха добре, носеха по-хубави дрехи и дори си изкарваха доста приятно всеки път, когато И Мин казваше, че е безопасно да излязат и да се насладят на чудесата на „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“.

И въпреки това се боеше за Сян Бин. Където и да го беше отвел пингвинът демон, това нямаше да доведе до нищо добро. Всички видеодрами, които бе изгледала през годините, учеха едно и също. Внимавай да не бъдеш въвлечен в аферите на силните, особено когато се борят помежду си за Власт.

„Дори да избяга… как ще ни открие?“ Сян Бин не беше кой знае какъв мъж. Но бе всичко, което имаха със Сяо Ен.

Положението й си оставаше напрегнато. Често трябваше да грабне сина си и бързо да го отнесе от едно скривалище в друго. Катакомбите на „Дисни“ сякаш бяха безкрайни, лъкатушеха и се виеха по начини, които като че ли не следваха никакъв здрав разум. Момчето И Мин й обясни със своя странен говор:

— Майката трябва знае. Земекопните машини оставени са тук долу след като построени са въртележките. Някои продължили копаят. Един шеф казва: „Трябват складове.“ Друг пък иска тунели за шоу, трети за изложба. Или тръба за капсули. И машините копаят и копаят. Твърде много. Следи ли ги някой?

От кривата му усмивка Мей Лин предположи кой ги следи. Не големите господари, а онези, които са по-ниски и от тревата. При преместването от място на място се бе натъквала на мъже и жени с гащеризони, които винаги се даваха на най-нископоставените работници. Санитари, перачки и боклукчии, които следваха роботите по поддръжката и вършеха всичко, което искаха от тях скъпите ИИ-машини. Кулита. И дори сред тези нисши работници имаше касти.

Мнозина бяха донякъде нормално интелигентни. Те като правило бяха докачливи и се държаха като началници, но лесно можеха да бъдат разсеяни, защото и без това искаха да са някъде другаде. Другите, без достатъчно интелигентност, изглеждаха благодарни, че имат почтена работа. Тях човек лесно можеше да отпрати — изчезваха веднага щом им кажат къде да отидат.

Имаше и такива, чиито умове работеха различно. Мей Лин бързо осъзна: „Това е тяхното царство.“ Под шумния увеселителен парк, зад и под забавленията имаше свят, който съществуваше само отчасти заради екстравагантните приумици горе. И този свят предлагаше предостатъчно възможности на обитателите си да преследват и други свои цели.

Някой метач, мърморещ на пръв поглед безсмислици, в миналото лесно можеше да се подмине като побъркан. Днес същият човек биваше включван в мрежа, за да общува с други от разстояние. Коя беше тя да съди дали новите технологии бяха направили това особено приложимо за жертвите на така наречената аутистка чума?

Прекара известно време в една тайна зала, където се бяха събрали десетки такива хора, свързани чрез лещи, лъчи и блещукащи жици. В ъгъла, ниско до земята, имаше устройство, от което проблясваха електрически искри.

— За коблита — каза И Мин, сякаш това обясняваше всичко.

„Колко други са свързани с тази група? — запита се тя. — Други… по цялата планета?“

— Гените са мъдри — каза момчето. — Нашият вид, недъгавите с атавизмите, сме се справяли лошо в племената на яките хомосапиенси. И още по-лошо в села, градчета, кралства… градове с ревящи коли! Уплашени от бръмчащи светлини и ръмжащи машини. Объркани от ритуалите ви за чифтосване, многозначителните любезности и сложните изражения… от практичността ви и странните ви абстракции. Все неща, които са важни за вас, кроманьонците. Нашият вид никога не би могъл да обясни защо практичните, абстрактните и емоционалните неща не са единствените, които имат значение. Има и други неща! Такива, които не можем да опишем с думи.

И поклати глава. Изглеждаше почти нормално с това горчиво изражение.

— И така умряхме. Удушени в люлката. Заврени в мръсни ъгли да бърборим и да броим мухи. Умряхме! Старите гени, накъсаните им парчета, се изпокриха. Докато вашият вид с помощта на аспите не измисли това!

И И Мин размаха ръце. Само че сега в тона му имаше ликуване. Сочеше й мъжете и жените, почти всички облечени в униформата на парка, всичките с очила за виртуална реалност или свързани към портове. И всичките потрепваха и сумтяха, някои бяха обхванати от ритмични спазми. На завесата монитор пред стената имаше зелени гори, тайга и подводни светове, в чиито дълбини се движеха неясни сенки.

— Защо толкова много от нас идват сега, раждат се толкова много? — попита Ма И Мин с уверен глас, който не отговаряше на разкривеното му тяло и грубите му черти. — Не е заради замърсяване… или мутация… или някаква „чума“. Светът най-сетне е готов за нас. Нуждае се от нас. От нас, от старата природа. От нас, от новата порода…

Направи видимо усилие, за да спре да римува.

Бебето се размърда, сякаш усетило объркването й. Мей Лин поклати глава.

— Аз… не знам.

И Мин кимна с нещо като търпеливо съчувствие.

— Знаем. Но скоро ще разбереш. Трябва да се срещнеш с един човек.

56.Рай

Пен Сян Бин нададе тих стон, съпътстван с порой мехурчета. Отдръпна се в ъгъла, докато съществото пред капандурата се наведе, за да се вмъкне вътре. Детонации и автоматична стрелба разтърсваха потопените руини на кралския дворец.

„Носи военна униформа… и от онези шлемове с изскачащи хриле…“

Абсорбиращите кислород плоскости все още се разгъваха от джобовете си, а новодошлият поемаше жадно въздух от малка тръбичка. Явно беше беглец от битката, която забушува с нова сила горе. Очилата му бяха помътнели — очевидно не бяха пригодени за използване под вода. Бин гледаше как войникът рита във водата. „По-добре да се успокои, иначе ще претовари хрилете.“

И в същото време осъзна: „Аз съм се адаптирал към тъмното. Мога да го виждам. Но той не вижда мен.

Освен това не е толкова едър, колкото ми се стори отначало.“

Огромните на вид рамене бяха издути заради въздуха под тъканта на костюма. Сега въздушните джобове се изпразваха и Бин видя, че непознатият всъщност е доста слаб.

„И какво… да се бия с него ли?“

Ходът на сражението горе може и да се беше обърнал. Бин обаче не беше воин. Пък и задължението му беше да се грижи за камъка-свят, а не да рискува живота си за По-нови Нюпорт. Започна да се прокрадва към отвора и…

И спря, понеже от някакъв предмет в ръката на войника блесна ярка светлина.

Благодарение на импланта дясното око на Бин се адаптира бързо, но лявото си остана заслепено. Имплантът беше затъмнил ярката светлина и Бин видя, че тя идва от оръжие — малък пистолет, който войникът бе насочил към гърдите му.

За няколко секунди Бин остана неподвижен, вперил поглед във войника, който го доближи почти на една ръка разстояние. После бавно, без резки движения, посочи фенера… после изхода… и вдигна няколко пъти палец нагоре.

„Преследвачите ти могат да видят светлината… и да пуснат нещо неприятно.“

Войникът явно помисли същото и натисна някакво копче или пък изпрати субвокална команда. Каквото и да беше, светлината намаля и се разсея, така че двамата вече можеха да се виждат…

… и Бин видя, че войникът е жена.

Минаха още няколко секунди. Жената го оглеждаше. После остави оръжието до себе си и с дясната си ръка бързо нарисува няколко символа върху лявата си длан.

Вие сте Пен Сян Бин.

Само по себе си писането по длан не беше особено добър начин на общуване. Обикновено хората го използваха само за да изяснят неяснотата между две думи, които звучаха еднакво. Но тук долу нямаха по-добър начин. Както и да е, бързите движения бяха достатъчни за Бин, за да разпознае собственото си име. И да схване значението — нашествениците бяха дошли през океана добре подготвени.

Само че сега нещата май щяха да тръгнат зле за него.

Щеше да е тъпо да отрича, така че отвърна с кратко кимане. Още повече, че тя беше написала твърдение, а не въпрос.

Това ли е нещото? — написа тя.

След което посочи чантата с камъка-свят, която Бин притискаше към гърдите си.

Нямаше смисъл да отрича и това, така че той отвърна с просто свиване на рамене, за да пести въздух.

Жената смукна от тръбичката на не особено адекватните хриле, след което издиша поток мехурчета, за да изчисти очилата си. Очите й бяха зачервени от солената вода и с бръчки в ъгълчетата — сигурно резултат от живот, подчинен на внимателно вглеждане. Може би беше технически специалист, а не воин — но въпреки това бе част от елитен отряд. От онези, които никога не се отказват.

Звуците от сражението вече се отдалечаваха. Жената написа нова серия знаци върху дланта си. Този път обаче Бин не можеше да следва движенията на пръста й достатъчно добре, за да я разбере. Вината не беше нейна, разбира се, а по-скоро на неговото не особено добро образование. Този път иимплантът в окото му не му предложи помощ.

Бин поклати глава, за да покаже, че не разбира.

Изгубила търпение, жената се огледа, премести се към скосената таванска стена и почна да пише по водораслите — пръстът й оставяше ясни следи.

Лоялен гражданин ли сте?

Обърна се и потупа значката на лявото си рамо. Бин я забеляза чак сега. Беше емблемата на въоръжените сили на Китайската народна република.

Примигна изненадано. Разбира се, че беше лоялен китаец! Но гражданин? Като жител от крайбрежието имаше известни права… но не и законно жителство в Шанхай или някой от големите национални кооперативи. Нямаше и да получи, докато не изпълни задълженията по договора си. Пък и какво означаваше гражданството? Кой гласува над провинциално ниво? Всенародната „демокрация“ се превръщаше в нещо друго. Не в тирания: несъмнено националното правителство се вслушваше в Народа, но горе-долу по същия начин, по който можеше да се разчита на небето, че ще чуе молитвите на смъртните. Реформите от 2029 г. не бяха напразни. Имаше учредителни събрания, търговски конгреси, партийни заседания, доминирани от половин милиард малки императори… с неизменно хлабав и преднамерено традиционен, различаващ се от Запада привкус. И нищо от това никога не бе включвало Пен Сян Бин.

„Все пак гордея ли се, че съм китаец? Разбира се. Че защо да не се гордея? Ние водим света.“

Но тази мисъл не беше на преден план в главата му.

Важното бе, че той беше забелязан от важни хора някъде високо по пирамидата на властта, задълженията и привилегиите. От хора достатъчно могъщи, за да пратят специални правителствени части на опасна и политически рискована мисия далеч от дома.

„Те знаят името ми. Изпратили са елитни бойци през океана, за да ме приберат. Или ако не мен, то камъка-свят.“

Не че беше сигурно, че ще победят. Дори най-силните държави като Китай често биваха надхитрявани от Новия елит на планетата. В края на краищата нали тази жена се криеше тук долу с него.

Не. Едно нещо имаше по-голямо значение от гражданството и верността към страната. Макар че богатите бягаха на изкуствени суверенни държави като Нов Пулупау, старомодните правителства продължаваха да контролират територии, на които живееха милиарди обикновени хора — тънещите в мизерия бедняци и измъчените представители на средната класа. А за Бин това означаваше само едно.

„Господарите на Китай държат Мей Лин и Сяо Ен в ръцете си. Или могат да ги пипнат всеки момент. Нямам избор.

Никакъв избор.“

Протегна ръка към покритите с водорасли дъски. Но още докато рисуваше първия знак, ИИ в окото му се намеси с укор:

Не го прави, Бин.

Има и други възможности.

Той обаче поклати глава и изсумтя кодовата дума, която му бяха казали, за да разкара досадника. Изкуственото присъствие в дясното му око изчезна и той вече виждаше фигурите, които рисуваше в тънкия слой водорасли, по-ясно.

Дойдох просто да си купя соев сос.

Жената го зяпна. От объркания й поглед Бин разбра, че не е от централното крайбрежие на Китай, където тази стара шега все още предизвикваше спонтанен смях дори сред кулитата, работещи на Новата велика стена. Е, хуморът не беше стихията му. Бин продължи да пише.

Ще помогна на страната си.

Какво трябва да направя?

На лицето й се появи задоволство, че е изкарала по-голям късмет, отколкото бе смятала само преди минути, когато беше скочила от някой балкон на По-нови Нюпорт, за да търси несигурно убежище в руините на океанското дъно. Може би този малък кралски таван все още имаше мощно ки.

Тя отново записа по покритата с водорасли стена.

Добре. Нямаме време…

Бин нямаше как да не се съгласи. В мъничката му бутилка беше останал компресиран въздух за по-малко от пет минути. Разбира се, стига да можеше да вярва на брояча в очилата.

Наблизо… подводно укритие… ще изчакаме там…

Жената внезапно спря. Очите й бяха скрити в сянка, но когато се обърна като марионетка, теглена от теченията, Бин видя в тях страх.

Извъртя се бързо…

… и видя нещо много голямо, надвиснало при входа на тавана. Лъскаво и змиевидно, по-широко от човек, гърчеше се нагоре, главата му почти изпълваше скосения отвор. Блеснаха роботски очи и осветиха всяка пукнатина в малката изкуствена пещера. Явно беше някаква мощна бойна машина, която сякаш изучи и двамата — не само със светлина, но и със сонарни импулси, които обискираха телата им като някакви груби пръсти от звук.

Ярък лъч внезапно се насочи надолу, към пистолета на жената, а после от устата на нещото се появи подобно на бич пипало, грабна оръжието и го погълна преди двамата човеци да успеят да помръднат. След това гръмовен глас, съвсем леко приглушен от водата, изпълни малкото скривалище.

— Ела, Пен Сян Бин — нареди механичното създание и започна да отваря широко уста. — Веднага. И вземи артефакта.

Бин с ужас осъзна, че драконът-андроид иска от него да се вмъкне в зейналата му уста. Сви се уплашено и отстъпи.

Роботът като че ли усети ужаса и нежеланието му и заговори отново:

— Безопасно е да го направиш… и е опасно да откажеш.

Заплаха значи. Бин имаше пребогат опит със заплахите. Познатите неща обикновено го поуспокояваха и му позволяваха да прецени положението.

„Приклещен в този таван, с въздух само за няколко минути, изправен пред някакъв ИИ супербот… ъ-ъ-ъ, имам ли някакви шансове?“

И въпреки това не можеше да пристъпи напред. Затова иидраконът доизясни нещата. От едното му око се появи ослепителен лъч и прогори дупка в старата покривна греда.

ИЗБЕРИ ЖИВОТА.

Бин мислеше трескаво. Нямаше съмнение, че машината може просто да му отнеме камъка-свят с някое от пипалата си. Значи… тя разбираше… или собствениците й разбираха… че камъкът-свят може да оживее единствено под докосването на Бин. Въпреки това той протегна пръст и написа на дланта си към създанието.

Необходим съм. Той разговаря само с мен.

Изкуственият дракон нямаше проблем с разчитането на съобщението му.

— Разбрано. Съдействието ще бъде възнаградено. Но дори да трябва да взема само артефакта, ще намерим начин.

Начин. Бин можеше много добре да си представи какъв начин. Щяха да предложат на камъка нови кандидати за ролята на избраник. Толкова, колкото са необходими. А той вече нямаше да е сред живите.

— Хайде. Няма време.

Бин само дето не се заинати като магаре на мост. Беше му писнало и хора, и машини да му казват точно това. Но след краткия момент на упорита ярост успя да потисне раздразнението и страха си, стисна тежката чанта и пристъпи крачка напред, после още една.

Погледна жената от китайските специални части. В изражението й имаше нещо умоляващо.

Обърна се към морското чудовище, остави чантата в тинята и написа върху дланта си.

Какво ще стане с нея?

Роботът се замисли за момент, после отвърна:

— Тя не знае нищо за моята задача и моите собственици. Може да остане жива.

Очите на жената се изпълниха с мълчалива благодарност, която вдъхна кураж на Бин да направи още една крачка напред. Все пак трепереше неудържимо, докато вдигаше чантата с камъка-свят и я слагаше в зейналата паст. А после, освободен от тежестта й, се извъртя по гръб и се напъха след нея.

Това беше второто най-странно нещо, което бе правил.

Но най-странното — и то го озадачаваше през следващия час — беше онова, което направи, докато се вмъкваше вътре: бръкна под колана си, извади нещо тънко и почти прозрачно и го пусна под устата на дракона, така че той да не може да го види… но жената нямаше как да не го забележи.

„Ян Шенсю ми го даде, за да го скрия от нападателите, а сега аз им го давам. Защо го правя?“

Нещо му подсказваше, че постъпва правилно.

57.Исмаил

Баската химера.

Разбира се, Мей Лин знаеше тези думи. Всички на Земята знаеха как храбрата девица предложила утробата си, за да износи семето на преродена раса. Човек, изчезнал преди десетки хиляди години.

Когато домът на майката дева — изследователски център в испанските Пиренеи — се изпари в огнен стълб с формата на гъба, милиони решиха, че това е справедливо наказание за много грехове като арогантност, гордост, дори скотщина.

Десетки милиони скърбяха.

А стотици милиони въздишаха тъжно и с облекчение. Защото макар да осъждаха ужасното убийство, изпитваха облекчение, че виждат как един много спорен въпрос се отлага за някое друго поколение.

Някакви си десетки хиляди таяха надежда, че Агурне Арриксака Бидарте все още е жива, че е успяла по някакъв начин да се спаси от огнения холокост в Навара и е намерила убежище, където да роди детето си. Дори в далечния Китай, в паянтовата къща до замърсената Хуанпу, Мей Лин беше следила историята, както следеше трагичните и романтични легенди от славните дни на династия Хан.

Сега, когато истинската Мадона и детето й ставаха да я посрещнат, Мей Лин се чувстваше неловко и си бе глътнала езика. Агурне Арриксака Бидарте бе по-дребна, отколкото очакваше, с тъмна ситно къдрава коса, маслинена кожа и топла усмивка. Докато поемаше протегнатата й ръка, Мей Лин за момент се зачуди дали не трябва да я целуне, както правеха благородниците в някои западни филми от миналото. Но не, поздравът си беше напълно съвременен — двете жени хванаха подлакътниците си, което бе по-хигиенично, отколкото да докосват потните си длани.

Топлото ръкостискане на Агурне изразяваше другарство. Солидарност.

— Много се радвам да се запозная с вас — каза тя на пекински диалект със силен чуждестранен акцент. — Имаме да обсъждаме много неща. Но първо позволете да ви представя сина си. Неотдавна си избра името Хидзобоск. Хидзо, кажи здравей.

Момчето изглеждаше на около дванайсет или повече, макар да бе минало по-малко време, откакто огнените стълбове оповестиха раждането му в гористите хълмове на Озбъри. Макар че скромността не й позволяваше да зяпа, Мей Лин забеляза, че по лицето му няма и следа от тежките надочни дъги, които можеха да се видят при повечето художествени възстановки, опитващи се да покажат как е изглеждал един…

… не можеше да си спомни името на пещерните хора, обитавали Европа и голяма част от Азия преди появата на съвременния човек. Били с масивни кости, късокраки, с яко телосложение… и тези черти като че ли се забелязваха у момчето, макар и не толкова явно, че да крещят, че е от друг вид. Стойката му бе гордо изправена и не изглеждаше по-космато от всяко човешко дете. Може би тежките кости над очите му бяха премахнати от доктори, за да не изпъква сред обикновените хора.

— Моля, наричайте ме Хидзо — каза той с глас, който звучеше едновременно по-дълбок и по-напрегнат от нормалното, сякаш нарочно се опитваше да говори носово. Или може би просто изпитваше трудност с мандаринския китайски.

Когато се ръкува с нея (по по-стария начин), тя беше почти сигурна, че има нещо различно в начина, по който се съчетават кост, мускул и сухожилия. Нежното му стискане предаваше усещане за овладяна сила. Много сила.

Мей Лин нервно очакваше да чуе нещо много дълбокомислено и изпита облекчение, когато следващите му думи се оказаха съвсем нормални.

— Бебе — каза той и разпери ръце. — Мога ли да го подържа? Обещавам, че ще внимавам.

Мей Лин неволно хвърли поглед към Агурне Арриксака Бидарте, но тя просто се усмихна спокойно. Също като странното момченце И Мин, което беше уредило срещата и я бе довело по безброй заплетени коридори до това място под „Вселената на Дисни и Краля на маймуните“. Мей Лин подаде Сяо Ен на Хидзо… като много внимаваше.

Явно нямаше причина да се безпокои. Хидзо го взе с явно умение и нежност… сигурно беше държал бебета и преди. А Сяо Ен се засмя радостно, че може да очарова някой непознат. Честно казано, беше пораснал доста. Мей Лин изпита облекчение, че може да се освободи поне за малко от тежестта му.

Хидзо му загука и Сяо Ен пак му се засмя с беззъбата си уста. Гукането беше някак странно обаче… сякаш две същества гукаха едновременно от две различни места.

Мей Лин се зачуди как Баската химера е успял да остане на свобода толкова дълго. Камерите на модерния свят се припокриваха и бяха свързани с умни бази данни. Разбира се, имаше опити да се скрият различията на момчето — самата Мей Лин също беше подлагана на пластична хирургия и веднага позна, че носът на Хидзо е бил променен; може би същото се отнасяше дори за наклона на челото му. Но другите неща, като явното издуване в задната част на черепа, не можеха да се скрият. Макар че всъщност…

Мей Лин погледна И Мин и осъзна, че някои от тези черти се срещат у милиони други хора. Хора с нормален човешки произход.

— Заповядайте, седнете — покани я Агурне и посочи канапето. Наблизо беше инсталирана една от конзолите, към които се включваха мъже и жени, всички очевидно отклоняващи се от нормалните хора, сумтяха и потрепваха, а в очилата им проблясваха сложни светлинни представления.

— Аз не… — Мей Лин преглътна и се опита да говори възможно най-възпитано. — Не разбирам защо съм удостоена с подобна чест.

Агурне се засмя мило.

— Моля ви. И двете сме забременели и сме износили здрави синове при тежки обстоятелства. И двете успяхме да избягаме от лапите на могъщите. Как е възможно честта аз да се срещна с вас да е по-малка?

Мей Лин се изчерви. Знаеше, че като се изчерви, белезите на лицето й изпъкват, и това я смути още повече.

— Как… какво искате от мен? — почти прошепна тя.

Агурне Арриксака Бидарте пое дълбоко дъх. Очите й бяха пълни със съчувствие и загриженост.

— При нормални обстоятелства нямаше да съм така груба. Нямате причини да ми се доверявате. Най-малкото би трябвало първо да поговорим. Да се преценим взаимно, като жени и майки. Но времето е много малко. Мога ли да говоря направо по същество?

— Разбира се.

Агурне посочи умната тълпа санитари, включени в мултисензорните станции.

— Навсякъде по света малки групи като тази обединяват сили в настойчиво търсене на разбиране. Те усещат, че нещо се случва. Нещо, което не може да бъде описано изцяло с думи.

Мей Лин преглътна сухо и погледна момчето, което седеше на пода и държеше сина й. Макар че не я гледаше, Хидзо долови въпроса й.

— Да… аз също го усещам. И помагам. Всъщност скоро трябва да се връщам на работа.

Агурне се усмихна с одобрение и обич, после отново се обърна към Мей Лин и продължи:

— Не мога да обясня какво точно правят, нито да твърдя, че разбирам. Знам само, че изглежда е свързано със съдбата. С неща, идеи и емоции, които могат да определят бъдещето на човечеството, ако е рекъл Аллах.

Мей Лин не знаеше какво да каже, затова я изчака да продължи.

— Знаете ли какво правят в момента много от тези групи?

Мей Лин поклати глава. Не знаеше.

— Търсят съпруга ви. И кристала, който са го видели да отнася в морето.

Знаеше го, естествено. От самото начало. Дълбоко в себе си. Всичко това можеше да е свързано единствено с проклетия Демонски камък.

— Иска ми се изобщо да не беше намирал онова ужасно нещо.

— Разбирам ви. Имате причина да сте огорчена. Но не съдете така прибързано. Не знаем каква роля ще изиграе камъкът. Едно обаче е сигурно. Съпругът ви ще е в по-голяма безопасност, ако камъкът бъде изваден от сенките. На светло.

Мей Лин се замисли над думите й.

— Това може ли да се направи?

Усмивката на Агурне беше тъжна, извинителна.

— Не зная подробностите. Всички го търсят, като пресяват иинфосферата. Безбройните ъгълчета и измерения на Голямата мрежа. Приливите, теченията и носещите се по тях аромати. Много неща, които са заровени дълбоко, кодирани и скрити зад твърдините на изолиращи защитни стени — и въпреки всичко те оставят дири, които могат да бъдат засечени, та дори поради крещящата липса на информация за тях.

Мей Лин примигваше, мълчеше и се чудеше как тази чужденка, родена в Нова Гвинея, отраснала във Фиджи и образована в Европа, е научила така добре китайски. „По-добре и от мен.“

— Това са несъществуващите следи, които Благословените атавизми понякога могат да доловят и които са невидими за нас, останалите.

— Но не и за мен! — намеси се Хидзо: беше сложил Сяо Ен на една плюшена постелка и играеше на куку за огромно удоволствие на бебето.

— Да. Не и за теб — съгласи се Агурне.

— Всъщност личи си, че децата на Мей Лин ще бъдат специални — добави неандерталското момче. — Макар че не знам защо. Никой не може да знае бъдещето. Но някои неща просто изпъкват. Очевидни са.

Употребата на множествено число едва не я накара да запротестира. „Имам само едно дете.“ Но Мей Лин поклати глава. Нямаше време за дребнави спорове. Обърна се към майката.

— Мога ли да помогна? Какво мога да ви кажа?

Агурне Арриксака Бидарте се наведе нежно към нея.

— Всичко. Всичко, което помните. Вече имаме много следи. Защо просто не започнете от самото начало?

58.Отчаяние

— Вече не се сражават само с лазери — каза Генадий. — Много от нападателите като че ли стрелят с някакви оръжия, използващи кинетична енергия.

— Имаш предвид снаряди? — попита Акана. — Те няма ли да са по-бавни? По-трудни за прицелване покрай всички онези астероиди, премятащи се на различни орбити? Пък и целта може да успее да се измъкне.

— Как може буца кристал да се измъкне? — обади се Емили Тан.

— Явно — отвърна Хайхон Мин — там има неща с повече… физически възможности… отколкото тези на пасивни кристали.

От известно време това беше очевидно. Въпреки всичко изглеждаше важно някой да каже на глас онова, което си мислеха всички. „Намираме се в нова територия“ — осъзна Джералд.

— Именно! Значи… — Акана примигна. — О, разбирам. Ако изстреляш снаряд с висока скорост и му е нужно време да пресече орбитата на целта, това дава възможност на теб да се скриеш или да се махнеш преди някой да е забелязал и да е отвърнал на удара. А с лазер не можеш да го направиш.

— Зависи от това дали някой използва радар… — започна да умува Генадий, но накрая поклати глава и се отказа.

— Но защо изобщо се бият? — попита д-р Чомбе. — Каква е причината за всичко това?

— Имаш предвид освен желанието да изкарат акъла на няколко милиарда земни жители ли? — ехидно попита Емили.

„Или слагат край на всички онези тъпи твърдения за фалшификат“ — с горчиво задоволство си помисли Джералд. Една от жертвите беше репутацията на Хамиш Брукман и поддръжниците му. Е, sic transit gloria27.

Хавайският антрополог Бен Фланъри посочи прибрания от Джералд (сякаш преди векове) обект от космоса, който сега бе покрит с дебел черен плат. Записващите техници бяха отпратени и светлината бе изключена. Членовете на комисията бяха осъзнали нещо — все още бе нужно от време на време да се дава урок на Артефакта.

— Вече знаехме, че има фракции. Машини, които са свързани с нашия Артефакт и са част от същото междузвездно потомство, може да са се разтревожили, че други типове са започнали да привличат вниманието към себе си. После дойдоха новините от Земята за подготвяни експедиции, които да донесат други варианти за сравнение. Това е била последната капка. Братовчедите на нашия Артефакт се намесват и прибягват до сила, за да премахнат конкуренцията.

— И това е довело до ответен удар. Примирието, продължило вероятно епохи, изведнъж свършва.

— За да се постигне какво? — попита Емили.

— За да се спечели най-ценната стока в Слънчевата система — вниманието на човечеството.

Джералд изпита съчувствие към Бен — миролюбив човек, принуден против волята му да анализира война. Конфликт, който явно продължава от милиони години, без нито един жив участник. Но въпреки това изпълнен с насилие.

Акана се беше умълчала, очилата й бяха станали непрозрачни. Зъбите й тракаха като луди и Джералд си помисли, че различава сред субвокалните й изсумтявания нещо като „Да, сър“, повторено няколко пъти.

„Опа“ — помисли си той.

— Знаете ли, има и алтернативна теория — рече Генадий, без да забелязва, че вниманието на Акана е насочено другаде. — Вече решихме, че тези кристални артефакти много приличат на вируси. Е, в такъв случай да разгледаме биологичната аналогия. Може пък машините, стрелящи в космическите вируси, да са един вид имунна…

Очилата на Акана изведнъж станаха прозрачни и тя се понадигна. Макар че бе дребна, стойката й бе властна, на човек, който току-що е бил повишен в звание в системата на Въздушнокосмическите сили на Съединените щати. Позата й въдвори мълчание по-добре от всяка изречена заповед.

— Обадиха ми се от Белия дом. Всички планове за други мисии за събиране на артефакти се отлагат. Беше ми съобщено, че подобни нареждания са били дадени и във Велики Китай.

Замълча, докато Хайхон Мин се консултираше с правителството си. След няколко секунди той кимна.

— Точно така. Има обаче и още. Ще бъдете ли така добри да ми дадете минутка? — Сега бе негов ред да изчезне зад очилата си, които станаха абсолютно непрозрачни.

Джералд и останалите се спогледаха. В миналото са били необходими седмици и дори месеци, за да може един посланик да се консултира с правителството си. А сега двете минути сякаш се разтеглиха във вечност. Хайхон Мин сумтеше с видима изненада… после протестиращо… и накрая явно се подчини.

Най-сетне вдигна решително очилата си, огледа събралите се около масата и продължи:

— Изглежда, вече разполагаме с достатъчно причини за пълно обединяване на ресурси и информация.

— Ъ-ъ-ъ, мислех си, че вече го правим — отбеляза Генадий.

Джералд обаче поклати глава.

— Мисля, че почитаемият ни колега от Възроденото средно царство има предвид нещо конкретно. Нещо, което е бил принуден досега да скрива.

Хайхон Мин се съгласи с кратко отсечено кимане. Признанието явно му причиняваше известна болка.

— Моите искрени извинения за това. Но сега мога да разкрия, че отдавна подозирахме за съществуването на най-малко един или повече артефакти пратеници тук, на Земята.

— Искате да кажете различни от онези разбити останки, които хората изкопават през последните седмици ли?

— Искам да кажа, че някои елементи в нашето почтено общество отдавна вярват в говорещи камъни, паднали от небето. Някои истории се смятат за по-достоверни от други. Например навремето е имало един екземпляр, пазен в Летния дворец на императора, докато не бил откраднат от европейски войници по време на Втората опиумна война. Твърди се, че предметът предизвиквал много живи сънища. Друг, изваяно яйце от особено блед нефрит с уж „магически качества“, бил откраднат от Националния музей от Чан Кайши, когато избягал в Тайван. Нито един от тези камъни не е бил виждан отново.

— А те проявявали ли са някои от свойствата, които видяхме тук? — Чомбе махна към покрития с плат Артефакт. — Ясни и категорични образи? Анимирани същества, отговарящи на въпроси?

— Не и в модерни времена или пред надеждни източници — призна китайският представител. — Възможно е обаче да са били повредени от суеверно бърникане или художествени… усъвършенствания. Нашите мандарини и майстори често са проявявали страст да режат и доукрасяват естествено красиви неща — тъжно отбеляза той. — Възможно е също кристалите да са били повредени през вековете войни и грабежи. Древните сведения най-малкото показват, че те биха били добри обекти за изследване. И може би в момента се изучават от тайни групи.

Това беше неприятно. Някакъв таен сбор на мощен елит, печелещ предимство, като сравнява своя таен източник с пороя публична информация от Хаванския артефакт.

— Има и още по-стари легенди или смътни намеци, че магически камъни са били погребвани в гробници на владетели. И също така…

Бен Фланъри въздъхна. Не искаше да го разсейват.

— Това ли е всичко, което искахте да ни кажете? Че някои музейни експонати може някога да са проблеснали за малко, преди да бъдат обработени и направени безполезни? От думите ви останах с впечатление, че вече разполагате с нещо по-съществено.

Хайхон Мин поклати глава.

— За малко щяхме да разполагаме. Особено обещаващ екземпляр, който непрекъснато се измъква от ръцете ни. И то не само веднъж, а често, в рамките на едно поколение.

— Едно поколение? — озадачено повтори Акана. — Но…

— От толкова време подозираме, че нещо забележително, някакъв непокътнат пратеник, може да се намира в частни ръце. Издирванията ни на няколко пъти ни отведоха почти до него.

„И ако се бяхте сдобили с работещ кристал преди аз да намеря такъв в орбита — запита се Джералд, — щяхте ли да съобщите за него на света, както направихме ние?“

Хайхон продължи:

— Последното разминаване с кристала, колкото и смущаващо е да го призная, стана само преди малко повече от ден. Трийсет часа, ако трябва да съм точен. Оттогава търсим здравата. И като че ли по петите му са и други сили.

— Но… — Акана се наведе напред и опря лакти на гладката повърхност на масата. — Откъде знаете, че това не е поредният камък фетиш, кристален череп или нещо друго, изработено от човек…

— Знаем — твърдо заяви представителят на Велики Китай. — И сега съм оторизиран да ви покажа какво точно знаем.

Със сумтене и движения на ръцете Хайхон Мин извика над масата картина. Нещо като свитък или тънък документ, една-единствена страница, която се разпъна и заблестя в пикселизирани дъги, сякаш осветена от падаща под ъгъл светлина. Джералд присви очи. Ииуерът му компенсира и интерпретира.

Паметен лист. По-старо устройство за съхраняване на данни с обем десет петабайта.

Тънкият обект се зарея в синтетично 3-D над тях, след това се изглади, като се въртеше и блестеше във всеки цвят на дъгата.

— Записът попадна в ръцете ни само преди три часа. В момента пътува към Пекин, но предварително свалените данни съдържат информация, която е толкова стряскаща, че ми е наредено да я споделя с вас.

В ъгъла на паметния лист се появи малко петънце чернота. Разгъна се веднъж… два… няколко пъти… и продължи да се разраства. След това в петното се появиха блестящите точки на звезди, които се въртяха и разпръскваха и бързо се подредиха в изкуствен триизмерен космос с непознати съзвездия… обгръщащи от всички страни някакъв синьо-кафеникав свят. Свят, който със сигурност не беше Земята. Нито някой от десетките, показани от Хаванския артефакт, поне доколкото можеше да прецени Джералд.

— Както казах, не открихме самия междузвезден пътник — обясни Хайхон Мин. — Кристалът може би вече е скрит на тайно място от някоя държава, клика или банда. Един наш достоен гражданин обаче ни осигури този запис, съдържащ десетки часове изходни данни от Небесното яйце.

— Небесно яйце ли?

— Оригиналният артефакт е национално богатство на Китай. Той е наш и можем да го наричаме както си изберем. И бъдете сигурни, че ще го намерим! А междувременно, ето една част от съкровището му. Не забравяйте, че и аз виждам това за първи път.

Хайхон Мин направи знак и последва разказ, изграден изцяло от образи.

Започна с това как жителите на синьо-кафеникавия свят изстрелват мъничка проблясваща сонда и използват огромни машини, за да изпратят ярки лъчи, засилващи тънкото й платно през огромната космическа пустош. Генадий и Рамеш замърмориха за техническите разлики между показания тук метод и описания от Хаванския артефакт. Никой друг не проговори. Малкият пратеник летеше в мрака… и след това бе осветен от бързо приближаващо слънце.

Джералд затаи дъх, когато внезапно появилият се Юпитер улови и отклони малкия пратеник… който след това се понесе на слалом между другите планети, като непрекъснато забавяше ход, докато най-сетне не се появи познатото кълбо, което хвана космическия пътешественик в последна огнена прегръдка…

… последвана от зашеметяващо, омекотено от снега приземяване. После откриването му от хора в кожени дрехи… А историята тепърва започваше.

Нямаше почивки за храна и дори за тоалетна, нито някой проговори. Не и докато не се появи една-единствена дума, която заблестя над масата, точно до покритата издутина на Хаванския артефакт. Бе древна китайска идеограма, рееща се и мъждукаща в калиграфски стил, който изглеждаше докачлив. Дори гневен.

Ииуерът на Джералд нямаше проблем с превода. И изведнъж той разбра защо Хайхон Мин и началниците му изведнъж бяха решили да споделят всичко, което знаят.

ЛЪЖЦИ.

59.Йона

Изкуственият морски дракон тръгна по обиколен маршрут над океанското дъно и понесе Бин на дълго пътешествие из мрачни каньони и тинести равнини, които сякаш нямаха край.

Клетката му беше тапицирана, но тясна. Заоблените стени непрекъснато се движеха и пулсираха, докато машината звяр продължаваше напред. Освен това роботът не беше така бъбрив или приветлив като изкуствения пингвин на д-р Нгуен. Отвръщаше кратко и не обърна внимание на молбата му за уебекран, очила или някакъв друг вид иилектронно развлечение.

През повечето време апаратът беше безмълвен.

Толкова безмълвен, колкото може да бъде моторизиран питон, промъкващ се тайно през огромното и до голяма степен пусто море. Личеше си, че избягва контакт с хората — доста сложна задача в днешно време дори когато си далеч от морските пътища и крайбрежията. На няколко пъти Бин политаше настрани, когато подводницата змей завиваше рязко и се спускаше, за да потърси убежище зад някой хълм, в цепнатина или дори в дълбокия около метър тинест седимент, след което се спотайваше, сякаш се криеше от хищници. При два такива случая на Бин му се стори, че чува тихо бръмчене на някакъв двигател, което постепенно се усилваше и затихваше по сила и височина, преди да изчезне. След това драконът се отърсваше от тинята и пътуването продължаваше.

Дори начинът на придвижване изглеждаше проектиран така, че машината да не бъде засечена. Повечето системи за подводно засичане бяха настроени за витла, а не за гърчещи се гигантски змии.

Разбира се, навсякъде имаше следи от човечеството. Океанското дъно представляваше огромно сметище, дори в пустинните райони, където не можеха да се видят риби, растения или други ресурси. Тук-там се появяваше по някое корабокрушение. Много по-често Бин виждаше обикновени боклуци като скъсани рибарски мрежи, наподобяващи огромни разкъсани и смъртоносни облаци, които се носеха по теченията, пълни със скелети на риби и празни черупки на костенурки. Или ята найлонови торби, които се носеха редом с рояци медузи, имитирайки зловещо движенията им. Веднъж зърна десетина огромни контейнера, вероятно паднали отдавна от някакъв грамаден кораб и изсипали нещо като старомодни компютри и телевизионни екрани върху площ от четирийсет хектара.

„Свикнал съм да живея сред боклук. Но винаги съм си мислил, че откритото море е по-чисто от Хуанпу.“

Изгубил представа за времето, Бин задряма, докато роботът бързаше през огромна пуста равнина, на пръв поглед безжизнена като луната…

… и се стресна, погледна през мъничкото прозорче и видя, че се носи покрай назъбен подводен планински масив, безкрайни серии голи хребети, които се извисяваха нагоре и стигаха почти до блестящата повърхност, но изглеждаха още по-зловещи, защото подножията им се губеха някъде в тъмната бездна долу. Механичното създание, което го беше погълнало, беше твърдо решено да се отърве от всякакви потенциални преследвачи. Явно минаването през този лабиринт би трябвало да му помогне да постигне целта си.

След като се посъвзе, Бин отвори един от пакетите храна, които намери в малко отделение до лявата си ръка. Малко кранче му осигуряваше вода. Имаше и кърпа, с която почисти порязванията си. Простата смукателна тръба — за отпадъци — не се нуждаеше от обяснения, макар че бе неудобна за ползване. След това пътуването се превърна в борба против скуката и клаустрофобията, срещу безсилието, че нямаш възможност да се движиш, плюс тревогата от онова, което го очакваше.

Драконът не му предложи никакви насоки по този въпрос. Говореше рядко и не отговаряше дори когато Бин го попита за някакви стълбове черна вода, които се издигаха от цепнатини в назъбените хребети подобно на дим от силни пожари.

На Бин му хрумна, че може би не бива да е толкова радостен, че собствениците на това сложно устройство са предвидили и прозорец. „В теледрамите похитителите винаги държат жертвите им да са със завързани очи, ако смятат да ги пуснат.

Трябва да се тревожиш, когато като че ли не им пука. Ако ти позволяват да гледаш пътя към леговището им, това означава, че са сигурни, че никога няма да се разприказваш.“

От друга страна, кой би могъл да запомни един мъгляв подводен хребет и да го различи от друг? Това му вдъхна известна увереност… докато не си спомни устройството, което д-р Нгуен бе инсталирал в дясното му око. Вече беше започнал да приема като нещо естествено начина, по който малкият иисистент се намесваше всеки път, когато погледнеше нещо, и подобряваше неясната картина от другата страна на прозореца. Сега осъзна — без него нямаше да вижда нищо!

„Или са приели, че бедняк като мен не може да има подобни средства?“

Замисли се за импланта. Дали той не записваше всичко, което виждаше? И дали в този случай той беше като жертвите на отвличане, които непрекъснато предизвикват съдбата, опитвайки се да надникнат под превръзката на очите си?

„Или пътувам към място, което е така защитено от опити за бягство, че не им пука какво зная?

Или място, от което никога няма да поискам да избягам?“

Тази възможност бе за предпочитане.

„Или ще ме променят така, че да съм кротък?

Или ще открият, че съм им нужен само за малко, докато не намерят заместник, който може да разговаря с камъка-свят? Трябва ли да правя всичко по силите си да спечеля следващите си господари, както направих с Ана, Пол и д-р Нгуен?“

Всеки сценарий вървеше с ярки фантазии. И Бин се опитваше да не ги субвокализира — имаше устройства, които можеха да уловят импулсите в гърлото и да ги превърнат в думи, които никога не си изричал на глас.

От друга страна, защо му е на някой да си прави труда да подслушва някакъв си боклукчия от крайбрежието? В крайна сметка всяка фантазия завършваше с една и съща мисъл. Че може никога повече да не види семейството си.

„Но войникът… жената в онази потънала таванска стая… тя ще вземе записа на Ян Шенсю. Ще знае, че съм сътрудничил. Правителството ще защити и награди Мей Лин и Сяо Ен. Нали така?“

Всичко това бе твърде тревожно и смущаващо. За да се разсее, Бин сложи камъка-свят в скута си и се опита да поговори с Куриера на предпазливостта.

Вярно, без слънчева светлина съществото трябваше да пести енергията си и да отреже анимациите — образите бяха смътни и ограничени на малка площ. Въпреки това можеше и да му е от полза да научи нещо ново.

Не беше лесно. При липсата на звукова индукция му оставаше само да рисува символи по овоидната повърхност. Отначало Куриерът се опитваше да отговаря с древни идеограми. Бин обаче познаваше само някои от тях и затова подновиха процеса на обучение на писмен китайски. Съществото вътре предлагаше картини или пантомими. Бин рисуваше съответните модерни думи, често с помощта на иидобавката. Нито веднъж не му се наложи да повтаря и всичко вървеше забележително бързо. След половин ден вече общуваха.

Накрая Бин се почувства готов да зададе въпроса, който го вълнуваше най-много. Защо Куриерът мразеше извънземните от Хаванския артефакт?

Защо ги беше нарекъл „лъжци“?

Съществото обясни с порой символи, съпроводени с образи с ниска резолюция.

Нашият свят е по-отдалечен от слънцето си от вашия. По-голям, но по-малко плътен. Гравитацията ни е по-слаба. Атмосферата е по-гъста и с много сняг. Това е планета, на която може да се кацне много по-лесно, отколкото на вашата Земя. Ако слънчевото платно се направи особено яко в средата, то може да се използва като парашут за омекотяване на удара.

И затова когато пристигнали на нашия свят, много от камъните вестители не спрели да изчакат на безопасно разстояние появата на технологична цивилизация. А вместо това подходили директно, изсипали се от…

Последва нов символ, който не приличаше на китайски — елегантни извити и преплитащи се линии, които приличаха на вълни по плажа. Образът напомняше на Бин за турбулентност и така стана неговата дума за онази планета.

… от много източници.

Моята раса станала разумна, като вече знаела за тези небесни кристали, тъй като ги откривала от време на време в тинята или леда. Дори в камъните. Групите събиратели на праисторическите ни предци ги ценели високо. Първите племена воювали за тях, почитали ги, смятали ги за оракули, търсели от тях съвет за следващия лов, за примитивното земеделие, за дипломацията. И за браковете.

Извънземният направи жест, който Бин не успя да си преведе — гърчене на двете ръце. И в същото време беше уверен, че жестът изразява ирония.

Така нашата еволюция била насочвана. И ускорена.

Бин написа горчиво с пръст, че човечеството никога не е имало подобна помощ. Разбира се, освен ако не броиш няколко неясни порицания от Небето. И може би няколко побутвания от отделни фрагменти на вестители, стигнали до Земята.

Не бързай да завиждаш — сгълча го Куриерът. — Можело е да стане неусетно, ако е бил един вид камък, с един обитател! Имало обаче десетки, може би дори стотици кристални мъдреци, пръснати по многобройните островни континенти! Едва много по-късно научихме, че са дошли от космоса, но от различни посоки. Най-малко от осемнайсет различни места. Планета Турбулентност се намира на кръстопът на галактическите течения.

Добави и следния дразнещ факт — че във всеки камък е имало цели тълпи! Общности, сборове, цели зоопаркове от „богове“ с най-различни форми, които се препирали дори когато били съгласни едни с други.

Ние сме имали благословията — и проклятието — на изключително разнообразни съвети. Разбира се, с изключение на това, че всички те са искали едно и също.

Но въпреки това — написа Бин — те са ви помогнали да се развиете бързо.

Куриерът кимна. Бин така и не можа да реши дали жестът е характерен за него, или го е научил от хората.

Едно племе, следващо съветите на своя камък шаман, практикувало жестока евгеника в продължение на петдесет поколения, скрито високо в планините. Когато нападнали, всички други кланове на онази суша били изумени и подчинени, а местните женски искали да се сношават само с мъжките на завоевателите.

Камъкът-свят показа тълпа голи първобитни, кланящи се пред друга група, която беше по-висока, по-изправена, с кожени дрехи, широки носове и гъсти гриви — приличаха повече на самия Куриер.

Междувременно на другите континенти и архипелази други камъни предложили помощ на групите около тях, като ги обучавали и награждавали подчинението им със съвети за лов, за времето, за това как да опитомяват дивите зверове и да одомашняват растения. Всяко племе с божествен кристал било учено да става по-умно, по-яко, по-способно да покори съседите си.

Накрая тези разпространяващи се зони на променени обитатели се сблъскали помежду си. Последвала война! Отначало с камъни и копия, после с оръдия и отрови. Подбуждани да се бият до пълна победа, предците ни изучили изкуството на геноцида.

Бързо сме научили тежък урок. Единственият начин да сключим мир между две племена било да изберем една група ревниви богове, един оракул, и да се отървем от другия. Или да го скрием. Едва тогава оцелелият кристал позволявал двата клана да се смесят и да се размножават, като създават яки хибриди за следващия сблъсък.

Блестящите идеограми симулации показваха как представителите на расата на Куриера стават по-силни, по-бързи, по-високи и по-впечатляващи, въоръжени с все по-сложни и по-сложни инструменти. От подбора на думите Бин долавяше негодуванието на Куриера заради начина, по който предците му са били манипулирани да се бият помежду си. Но ако трябваше да е честен, тази история не изглеждаше по-изпълнена с насилие от човешката.

Даже по-малко! Защото всяка война всъщност постигаше нещо. Решение за твърда посока. Унификация под ръководството на един камък. На един набор „богове“.

И бърз прогрес. Симулираните извънземни — или небесни съветници — получаваха практически познания. Полезни методи, овладени от десетки раси под далечни слънца. С помощта на подобни подсказки предците на Куриера бяха прескочили безброй векове на груби опити и грешки.

Бин се замисли за споровете между Пол Менелауа и Ана Аройо. Искаше му се да бяха тук. Не че се бяха държали приятелски с него. Но техните непрекъснати препирни, аргументи и контрааргументи изясняваха повече неща, отколкото би могъл да си изясни сам. Спомни си един продължителен дебат за ролята на религията в развитието на човечеството.

На всеки континент имало най-различни култове. От Европа и Азия до двете Америки те варирали неимоверно в подробностите на ритуала и вярата, но в същото време били до голяма степен сходни в един аспект… в начина, по който всички ревностно изисквали подчинение, повтаряне на ритуалите, строгото обучаване на децата и ожесточена съпротива срещу примамките на другите секти — като онази, следвана от мръсните диваци в съседната долина.

Какъв термин беше използвал Пол? За идеите, които пускат корени в съзнанието на хората и принуждават тези хора да ги разпространяват?

Заразни меми — изписа иисистентът в дясното му око. — Мислени конструкции, които се предават от човек на човек като вируси и карат всеки гостоприемник да иска да вярва. И да желае да приобщи и други.

Концепцията не беше лесна за схващане. Колкото до легендата за планета Турбулентност, Бин не можеше да потисне завистта си. Поне предците на Куриера бяха имали богове, говорещи ясно и учещи на практични неща, благодарение на които всяко следващо поколение било по-здраво и по-силно. Повечето човешки култури бе трябвало да чакат дълги периоди, през които жреци и благородници бяха твърдели, че нищо не бива да се променя. При тази постоянна консервативна съпротива колко века са били необходими на хората да създадат ферми и пътища, а след това сложни инструменти и училища, по-късно и университети, за да се стигне до истинска наука?

Ииуерът му прие това за истински въпрос.

Homo sapiens съществува 2000 поколения от неолитния ренесанс до създаването на цивилизация.

Преди него Homo neanderthalensis просъществувал 15 000 поколения.

Homo erectus — 50 000 поколения.

Бин устоя на изкушението да изключи за пореден път устройството. Макар и дразнещ, имплантът можеше да му предложи известно предимство, когато най-сетне се изправеше срещу собствениците на механичния морски дракон.

Но… две хиляди поколения? Умът му се сви, неспособен да си представи огромния период, през който човечеството е живяло в невежество, обречено на безброй погрешни стъпки и безплодни отклонения. В сравнение с хората предците на Куриера бяха минали по пряката стълба нагоре. Или направо се бяха качили в асансьор! Бин го написа с пръст.

Симулираният извънземен отвърна:

Прогресът може да е бил по-бавен за вашата раса. По-труден. Не така непрекъснат. Но вие можете да се гордеете, че сте се издигнали сами, благодарение на собствените си усилия.

А нашето бързо развитие си има цена. Под ръководството на затворените в кристали „богове“ браковете и възпроизводството на планета Турбулентност били поставени под стриктен контрол. Съвкуплението ставало единствено с разрешение. Половината мъжки от всяко поколение не можели да имат потомство. Нашите древни предшественици били моногамни, общителни, дружелюбни създания. А после сме станали свирепо конкурентни, прибягващи до всеки трик, за да бъдем забелязани, да получим одобрение от безсмъртните господари в камъните оракули.

Куриерът продължи да разказва историята и стигна до повратната фаза, когато едно-единствено племе, водено от особено ефективен небесен пратеник, се оказало пълен победител и станало доминиращо над по-голямата част на планетата.

Поколение по-късно се появили градовете.

А след пет поколения излязохме в космоса.

И… едва тогава… научихме какво искат боговете от нас.

Бин се напрегна, макар вече да знаеше отговора. Всеки на Земята го знаеше благодарение на Хаванския артефакт. Бин изрисува обобщение с пръста си.

Поискали са да построите още камъни пратеници, милиарди копия… И да прехвърлите в тях пратениците, след което да изразходвате всичките си ресурси, за да ги изстреляте към другите планети.

Куриерът отново кимна.

Това беше сделката, която ни предложиха.

И ние се съгласихме! В края на краищата те бяха божествата, които ни бяха хокали, обърквали, насочвали, измъчвали, обичали и учили още от най-дълбоката древност, до която достигаше колективната ни памет. Дори когато разбрахме какво са в действителност — обикновени кукли, изпратени от същества, обитавали някога далечни светове, — се чувствахме длъжни да продължим напред. Да изпълним желанието им.

Бавно, разбира се, докато изградим общество на познанието и спокойствието…

Но не! Те настояваха, че това трябва да стане наш най-важен, единствен приоритет! Не ни оставяха на мира. Увещаваха ни и ни манипулираха. Докато накрая признаха каква е причината да бързат.

И така се стигна до голямата лъжа…

Черните символи продължиха да минават под повърхността на камъка, но и без това слабият контраст отслабваше още повече. Всички картини на заден план изчезнаха и Бин разбра, че артефактът е почти напълно изтощен. Освен това очите го боляха.

Написа върху овоида ПОЧАКАЙ и ги разтърка. Време беше и за малко вода. Както и за протеиновото блокче, което задъвка бавно, като си даваше по-ясно от всеки друг път сметка колко дребен и незначителен е животът му. Животът на всеки поотделно, ако трябваше да е точен, на целия този огромен и трагичен фон с множество светове. С множество трагични съдби.

Но все пак пътеките на ума му го връщаха към най-важното за него. Към жена му. Към детето му. Трябваше да има някакъв начин да им помогне… да осигури техния живот, комфорт и свобода… докато спасява нещо заслужаващо си от собствената си объркана лоялност. Към Китай. Към д-р Нгуен. Към Куриера. Към човечеството. Към себе си.

Към истината.

Без да осъзнава, Бин беше започнал да пише с пръст, докато мислеше. Осъзна го, когато камъкът-свят светна, но съвсем за кратко и слабо, преди да изчезне в мътната мъгла.

Истина?

Само ме закарай на място, където мога да…

Не успя да прочете края, тъй като роботът подводница изведнъж се разтресе и изподрасканият кристал подскочи от скута му. Ако не бяха тапицираните стени, шумът сигурно щеше да е оглушителен. Докато тясното помещение се гърчеше и извиваше, Бин отправи въпроси към механичния дракон, но не получи отговори.

А после забеляза явна промяна в движенията на морския левиатан. И ъгълът на седалката му като че ли се беше променил. Иисистентът му се намеси отново и даде диагнозата си с една-единствена дума, която заплува в десния ъгъл на полезрението му.

Издигане.

60.Чирепи космос

Десетки кристални фрагменти лежаха на широка маса и няколко лавици, окъпани от лъчите на ярки като слънца лампи. Всички сякаш светеха.

Някои бяха просто дребни парченца, свързани в едно цяло от каменни кори. Всяко по-нататъшно почистване щеше да ги превърне в люспи и купчинки пясък. Други приличаха повече на буци и имаха издатини или назъбени протуберанси — наскоро изчистени от каменната шлака. В няколко случая се бяха запазили почти пълни половинки на цилиндър или яйце, макар и издраскани, издълбани и с липсващи парчета.

Лейси искаше да погали образците, изработени от странни ръце край далечни звезди. Това й напомняше за една паметна вечер, когато двамата с Джейсън обикаляха лондонския Тауър без бърборещи туристи и журналистически камери и всяка витрина беше отворена, за да могат петнайсетте семейства трилионери да опипват древни регалии. (Е, рангът си имаше своите привилегии.) Но повечето скъпоценности като рубини и изумруди никога не биха могли да я привлекат по начина, по който го правеха тези чирепи — истински скъпоценни камъни на познанието.

„Или… камъни на убеждаването. Нима скъпоценните камъни не правят точно това?“

— Захранваме ги с енергия, докато сканираме с лазери и се опитваме по всякакъв начин да задействаме холографската памет — обясни д-р Бен Фланъри, който изглеждаше почти замаян след премахването на карантинното стъкло, позволило най-сетне съветниците и членовете на комисията да се смесят.

„Не бива да тръгва от предварителни постановки. Това може да стане прелюдия към по-сериозна карантина.“ Бяха дошли съобщения за промени в сигурността на Контактния център. Охраната от Военноморските сили на САЩ се сменяше от мъже в черни униформи и без отличителни знаци.

— Това ли са всички фрагменти, събрани досега? Микротрусовете от заровените кристали не бяха ли стотици?

— Да, но повечето се намират твърде дълбоко. В момента се почистват най-новите двайсет находки. Други се държат от държави и частни колекционери, които се опитват да ги изучават отделно, в разрез с Резолюция двайсет и пет двайсет и пет. Световният съд ще има работа за години напред. А и никога няма да чуем нищо за фрагментите, изкопани тайно и попаднали направо в незнайни лаборатории.

„Това може и да е за добро, щом Рупърт и Тенскватава седят в техния Съвет на мъдростта и дърпат всички конци, за да се стигне до промяна. Ако успеят… а ИИ моделите твърдят, че ще успеят… то всички извънземни предмети могат да бъдат заключени, а космическите мисии — отменени. В името на «обществената безопасност». Така ще останат само фрагменти, скрити далеч от лапите им.“

Лейси вече не получаваше информация от кликата трилионери и шпионинът й в Глаукъс-Уортингтън не беше докладвал от дни. Явно се беше стигнало и до отдавна очакваното й изваждане от олигархията. Лейси не съжаляваше особено. Въпреки това не й беше весело да става една от десетмилиардното простолюдие.

Намери утеха в една мрачна мисъл. Всяка война срещу науката можеше да се развие и по двата начина.

„Смеят ли да се доверят на своите учени наемници, всеки от които може най-неочаквано да се обяви на страната на Петото, Деветото и Десетото съсловие? Вярно, в момента конюнктурата е на страната на аристократичния пуч. Но нещата могат да се развият лошо за тях, ако се появи изтичане на информация за вътрешните им заговори. Или ако някой нов фактор отслаби всеобщата паника и я замени с увереност. Или с жив интерес.“

— Има ли парчета, които да реагират на сондирането? — попита един специалист по симулационните технологии от Сиан.

— Всички реагират в една или друга степен. Ето пълен архив на реакциите им до този момент.

Светлокосият хавайски антрополог махна във въздуха, сякаш държеше нещо. Лейси сложи ииочилата си, видя проблясващ виртуален куб и препрати копие на главния си анализатор.

— Е, значи научаваме разни неща дори счупените кристали да не могат да говорят?

— Точно така, мадам Доналдсън-Сандър. Няколко петабайта холоизображения. Повечето са повредени или без контекст. Части от звездно небе. Непълни изображения на планети. И размазани създания — вървящи, летящи, морски. Някои дори приличат на роботи.

— Проследихте ли произхода им? — попита представител на Мормонската лига.

— С голяма увереност можем да твърдим, че сме разграничили единайсет семейства сонди, всяко с определен набор извънземни. Както и няколко припокривания.

— Припокривания?

— Видове, които се появяват в повече от едно потекло.

— В повече от… но това означава, че някои раси са изработили няколко вида сонди! Мислех си, че тези ревниви неща карат гостоприемниците си да възпроизвеждат само една вирус-мема. Но явно някои органични… — Лейси преглътна, изненадана как й подейства абстрактното понятие. — Няколко вида гостоприемници към края са запазили известен контрол над собствената си съдба.

— И все пак това изобщо не противоречи на първоначалната история на Артефакта.

И Фланъри посочи самотния покрит с тежък черен плат предмет в другия край на залата. Всякакво сваляне на информация беше спряно от новия Съвет на мъдростта. Само за малко, кълняха се те, за да може светът да се успокои. Да бе.

Лейси благодари на д-р Фланъри и останалите го засипаха с въпросите си. Тя разполагаше с няколко минути до доклада на анализаторите си, които трябваше да обобщят наученото от изпотрошените останки, изкопани от тинята и скалите по цялата планета. Не очакваше чудеса или променящи играта алтернативи от подобни жалки парченца.

Светът беше пълен с лъжци и заблуждаващи самите себе си хора. Лейси знаеше това и беше насочила мечтите си към небето с надеждата да попадне на просветени умове. „Но изглежда, че заблудата е дежурен номер на природата. Сред хора, животни и дори в космоса. Освен ако не те спипат противници, които познават триковете ти. В такъв случай отговаряш, като хвърляш светлина върху техните заблуди.“

Съревнованието, този двигател на еволюцията, се отразяваше зле на примитивните племена, защото почти никога не беше честно. Докато съперничеството не беше най-сетне овладяно и никой не можеше да избегне критики. Голямата сделка би трябвало да уреди точно това. Но Лейси и Джейсън открай време знаеха, че шансовете — и човешката природа — са определени предварително. „Феодализмът е в кръвта ни. Той извира в почти всяка човешка култура, а вероятно и в цялата галактика. Характерен е за всички същества, успели да се изкатерят по стълбицата на Дарвин.“

И сега благородниците правеха своя ход. С безкрайните си ресурси, овладени администрации, изнудвани законодателни органи и маса реакционерски движения, доведени до точката на кипене, те яхнаха вълната на подхранвания от разказа на Артефакта страх от криза. Какъв е познатият стар урок? В опасни времена се довери на господарите си.

Някои все още се надяваха да оправят всичко това със съревнование. Хиляди работеха денонощно върху сложни космически проекти и устройства. Ако парите й можеха да помогнат, Лейси не би ги пожалила. Само че сега беше сигурна — тези нови проекти и мисии също щяха да се провалят.

„Рупърт и другите си мислят, че Старият план им е в кърпа вързан. Само че сега е с нова цел.“

На Квантовото око му трябваха седмици да размишлява върху въпроса на Лейси и да приложи своя мистериозен поликриосубстрат, за да пресее безброй паралелни реалности. Отговорът на оракула бе:

Очевидното значение на това? Човечеството не е различно. Съдбата му може да е като съдбата на всяка друга раса. Рупърт, Хелена, Боголомови, Ву Чан… те щяха да получат подобни предсказания от оракула в Рияд. И ужасени от значението му, щяха да изберат нова амбиция, отвъд простата олигархия. След квантовото пророчество благородниците щяха да гледат на планетата като на океански лайнер, носещ се към неизбежни айсберги.

И подобно на аристократите на борда на „Титаник“, щяха да мислят за спасителните лодки.

„Консолидират ли властта си, цялата наука ще се насочи към извънземните технологии. Чертежите на Артефакта ще станат прототипове, а после и орбитални заводи. Бившите ми равни, вече господари на Земята, ще си представят, че решенията им са следствие на логиката, необходимостта и суверенната им воля. А всъщност ще танцуват на мелодия, която отеква назад в пространство-времето.“

Бен Фланъри освети кристални фрагменти, разкриващи разпокъсани съзвездия или части от планети, симулирани същества и нечетливи каскади от символи, които никога нямаше да бъдат разбрани напълно. Всички бяха погълнати от работа. И може би затова Лейси беше единствената, която забеляза четирите фигури, появили се на вратата в другия край на залата.

Джералд Ливингстън, Акана Хидеоши и двама други членове на първоначалния контактен екип, руснакът и канадката с китайски произход, минаха покрай другата маса, в центъра на която имаше един-единствен предмет, покрит с дебел плат. И четиримата бяха облечени в цели пилотски костюми и носеха пътни сакове, преметнати през рамо.

Астронавтът почти не удостои с поглед покрития Артефакт, който беше уловил с ласото си в космоса, а поведе малката групичка към страничен изход, който бе останал заключен месеци наред.

Ливингстън бутна вратата с рамо и натисна. За един дълъг момент четиримата просто стояха там, окъпани в яркото слънце на Мериленд, и вдишваха свежия ветрец за първи път от месеци.

Лейси пристъпи до втората маса и докосна черния плат.

И макар че звукът беше очакван, подскочи, когато вратата зад нея се затръшна.

61.Шамандура

Издигане.

Иисистентът в дясното му око изписа символа и обясни новия курс на механичния морски дракон, който бе погълнал Бин и камъка-свят.

И наистина, роботът се беше насочил нагоре и се тресеше от ударите на дългата си опашка. Бин гледаше през малкия прозорец как покрай тях мина угаснал вулкан, чийто ерозирал връх беше увенчан с коралов риф, проблясващ от прибоя и яркото слънце. Това ли беше тайната база на групата, изпратила машината за него?

Тоест за камъка-свят? В най-добрият случай Бин щеше да е помощник, гид, с надежда за награда. Не за смърт.

Но това не беше отдалечена база. Вместо да влезе в лагуната през канала, който Бин успя да зърне между плитчините, машината се завъртя и се отдалечи, като следваше склона на планината към едни плитчини на известно разстояние от основния атол.

Започнаха да забавят ход.

При едно вълнообразно движение на дракона Бин зърна нещо напред… метална верига, започваща от котва на планинския склон и държаща нещо клатушкащо се на повърхността. Генератор за електричество от вълните? Нима роботът спираше само за да зареди батериите си?

Мисълта, че това може да е само кратка спирка в много по-дълго пътуване, сякаш изпълни тялото на Бин с болежки, а ума му с новопоявил се ужас от затворени помещения. Мъничкото пространство сега изглеждаше още по-малко, с още по-спарен въздух. Той се размърда, неволно притискайки длани и стъпала в тапицираните стени, дишаше тежко.

Пен Сян Бин.

Съсредоточи се.

Това е метеорологична и комуникационна шамандура.

Думите, които се зареяха дръзко за момент в долната дясна част на полезрението му, бяха укорителни и успокояващи едновременно. Бин дори намери у себе си достатъчно здрав разум да не субвокализира облекчението си. Несъмнено това беше място на среща. Драконът щеше да използва шамандурата, за да извика друг съд. Вероятно хидроплан. Бин вече беше пътувал по такъв начин. Е, горе-долу такъв.

„Но въпреки че пингвинът на Нгуен положи всички усилия да прикрие следите ни, докато ме водеше към потъналия Пулупау, китайските специални сили все пак ни откриха. Откриха камъка-свят. Дали са имали шпионин на По-нови Нюпорт? Или някой от сателитите им е засякъл някаква светлина с особен цвят, отразена от камъка, докато е бил под лъчите на слънцето?“

Може би никога нямаше да разбере. Може би никога нямаше да разбере и каква е съдбата на д-р Нгуен. И на Мей Лин и детето им.

„Пък и някой друг проследи ударния отряд на китайците и се възползва от хаоса, за да вземе надмощие и да спечели наградата. Кой?

Новите ми господари ще си направят ли изобщо труда да ми кажат, когато се озова изцяло в ръцете им?“

Видя през малкия прозорец приближаващата се светлина на деня. Главата на изкуствения дракон се подаде на повърхността сред пяна и шум. Внезапно на Бин му се наложи да закрие очите си от ослепителното слънце и отразяващите се от вълните лъчи. Дори с помощта на иипетното трябваше да мига близо минута, преди да успее да различи какво се клати над водата наблизо — сиви и зелени цилиндри с куп устройства и антени отгоре.

С предпазливи движения драконът се приближи, уви тялото си около шамандурата и я сграбчи здраво. След това Бин видя как пастта му са разтваря и от нея се появява пипало.

Ще почука с него, за да осъществи връзка с фракцията си.

Реещите се символи изглеждаха ъгловати, изрисувани с настойчиви щрихи.

Трябва да действаш бързо, моля.

Няма да е лесно.

Мигни два пъти, ако си склонен да го направиш.

Изкушаваше се да се спре, най-малкото да настоява за отговори… като „Склонен на какво? За кого? С каква цел?“

Но в крайна сметка не му пукаше за нищо от това. Имаше само едно основание, според което да избира сред страните, които се бореха за камъка-свят — и за собственото му мизерно тяло.

Д-р Нгуен беше любезен, както и онзи, който бе програмирал иисистента му. Той бе казал моля. От друга страна, изкуственият дракон бе застрашителен, високомерен и груб. Това имаше значение. И той мигна. Два пъти.

Добре.

Сега трябва да се приближиш плътно до прозореца.

Погледни шамандурата.

Изобщо не мигай с дясното си око.

Бин се поколеба само за момент, преди да се подчини. Любопитството го принуждаваше да го направи.

Отначало видя само цилиндрите с надписи върху тях — повечето на английски, надхвърлящи оскъдните му познания по този език. Успя да различи различни отвори, лещи и устройства. Някои от тях сигурно вземаха проби от въздуха и водата и бяха част от планетарна мрежа, която измерваше показанията на водата. В другия край на платформата зърна пипалото на дракона-робот, което се опитваше да се включи в някакъв порт за данни.

„Добре… и какво се опитваме да…“

Едва не подскочи и не се дръпна от изненада, когато сцената се понесе към него и приближи една част от най-близкия цилиндър. Разбира се, в увеличаването на картината нямаше нищо ново. Но никога досега подобно нещо не се бе случвало в собственото му око!

Остана неподвижен, доколкото можеше. Явно иипетното имаше начин да манипулира органичната му леща… и да използва мускулите около нея, за да я насочва. Потисна усещането, че някой е овладял тялото му и го е оставил безпомощен.

„Кога животът ми наистина си е бил само мой?“

Увеличаване и проследяване… Погледът на Бин бързо се спря върху едно от блестящите стъкла, през които шамандурата сигурно се взираше ден и нощ към небето, било то бурно или ясно, изчакваше търпеливо, събираше данни за огромния и все така разрастващ се Голям модел на света. Изведнъж блестящата леща изпълни дясната половина от полезрението му… и Бин затвори лявото си око, за да може сцената да се превърне във всичко. В неговата вселена. Един-единствен диск от защитен оптичен кристал…

… който изведнъж проблесна в синкавозелено! С още по-голям потрес Бин осъзна, че цветът беше дошъл от собственото му око — и се бе разпространил навън, като прехвърли разстоянието и се свърза…

„Не знаех, че имплантът е способен на това.

Съмнявам се, че дори д-р Нгуен го е знаел.“

Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се дръпне назад или да примигне.

Почти сме вътре.

Но не съвсем.

Изглежда, че…

Реещите се символи останаха извън конуса на зрението му, но въпреки това можеха да се разчетат. Пулсираха настойчиво.

… трябва да притиснеш окото си в прозореца.

Бин се дръпна. От самата мисъл да го направи му призляваше.

Пен Сян Бин, трябва да го направиш.

Моля те, направи го или всичко е изгубено.

Тих стон се помъчи да се изтръгне от гърлото му и Бин едва успя да го сподави, наред с внезапното повдигане. Стисна зъби. Единственото, за което можеше да мисли, бе как да преодолее основния органичен рефлекс, предаван още от времето, когато далечните му прадеди са излезли от морето. Смазващото желание да избяга от болката, от нараняването, от страха…

… срещу команда от много по-късно появили се части от мозъка. Да продължи напред.

И той задържа клепача си с два пръста, изсумтя тихо и решително приближи главата си към стъклото.

Беше лошо.

Добре.

Не толкова силно.

Задръж.

Задръж.

Задръж.

Задържа, докато зеленикавите проблясъци прехвърчаха между органичната му леща и стъклената на шамандурата… и отраженията отскачаха в дясното му око като вихър от рикоширащи точки. В един момент обърканата му ретина сякаш гледаше самата себе си — куп кръвни телца и сензорни клетки. Напълно се замая от безкрайното — бездънно — отражение на Пен Сян Бин, което изглеждаше много по-голо и разкриващо душата му от всяко отражение в огледало.

А междувременно друга част от него безстрастно се питаше: „Откъде знам какво е «ретина»? Нима вече и собствената ми памет не е моя?“

По-лошо. Стана много по-лошо, когато морският дракон като че ли долови, че става нещо. Трептенето му се усили и в подобната на черво клоака отекна глухо ръмжене. Бин отвърна, като стисна зъби и се притисна още по-силно към прозореца.

Цялата представа за време изчезна, разтворена в болка. Малкият прозорец сякаш беше обхванат от огън. С помощта на стъпалата, краката и гърба си трябваше да води война със самия себе си, а инстинктивната част от него изглеждаше много по-разумна от онова, което вършеше с волята си! Сякаш се опитваше да нахрани някакво чудовище със собственото си око.

И тогава…

Черните символи отново се зареяха пред него. Бяха обаче така размазани, че не можеше да ги разчете. Скупчиха се около увеята28 му, бутаха се, за да привлекат вниманието му, пречеха му да се съсредоточи. Бин изхлипа:

— Знам! Аз… опитвам се да задържа!

А после символите се сляха в един, който изпълни цялото му агонизиращо око.

СПРИ.

Нужни му бяха още няколко секунди, докато проумее смисъла на прочетеното. После със стон, който изпълни малкото помещение, Бин остави тежестта на тялото му да го издърпа назад и рухна в седалката. Трепереше.

Мина около минута. Бин избърса сълзите от лявото си око. Дясното му се струваше твърде възпалено, за да се опита дори да го отвори. Вместо да е сляпо, то изглеждаше пълно с точици, искри и някакви хаотични фигури. От онези, които никога не могат да се фокусират, но като че ли загатват за невъобразими ужаси.

Бавно няколко от смътните фигури започнаха да придобиват по-ясни очертания.

— Оставете ме на мира! — замоли се той. Нямаше обаче начин да избяга от съобщенията, които се оформяха в собственото му око. Не и без да го извади. О, мисълта за това беше наистина изкушаваща.

Докато проклинаше технологиите, пред него се оформиха ясни символи. По краищата им имаше яркост, каквато преди липсваше. Долавяха се и други разлики — например в калиграфията. И още нещо — присъствие на личност.

Пен Сян Бин, аз представлявам общност, умна тълпа с членове по целия свят.

Ние поехме контрол над иимпланта ти.

Значи… която и група да беше програмирала първоначално устройството — може би хора от кръга на д-р Нгуен или конкуренция, успяла да вмъкне нещо по-сложно в окото на Бин, — която и фракция да бе осигурила софтуера, принудил го да опре око в стъклото… сега тя беше сменена! Някаква друга група се беше намесила и бе използвала кратката връзка, за да овладее чипа.

Всичко това беше зашеметяващо сложно. Всъщност Бин се изненада на самия себе си, че все още не е изгубил напълно ориентация.

Да, Пен Сян Бин, името ми е Тор Повлов.

Позволи ми от името на Баската химера, Жената-птица303 и останалите от нашата общност да кажа колко се радвам да се запозная с теб. Нужни бяха много усилия да те открием!

Едно от имената звучеше смътно познато на Бин. Може би го беше чувал между другото. Нещо за измъчен беглец, също като него.

Боя се, че трябва да настояваме. Моля, стани и действай. Има много…

— Знам! Много малко време! — Беше на крачка да избухне в истеричен смях. Толкова много фракции. Толкова много групи искаха от него да бърза, винаги да бърза.

Механичен стон. Морският дракон се разтресе грубо около него.

Овладяхме мозъка на машината, за да остави устата си отворена. Но това може да се окаже временно.

Нямаше нужда от подканване. Затворил дясното си око, Бин прибра камъка-свят в чантата и запълзя, докато гигантският робот се гърчеше в конвулсии. Като буташе камъка-свят пред себе си, Бин се промъкваше напред през конвулсиите, сякаш се бореше срещу гърло, което се опитваше да го глътне обратно… само за да го изхвърли в обратната посока, сякаш повръщаше нещо отвратително.

Измъкна се в устата. Главата на дракона се надигаше и спускаше, правеше вълни, вдигаше порои от пръски и пяна. Челюстите продължаваха да се мърдат, сякаш отчаяно се опитваха да се затворят. И можеше всеки момент да успеят.

Бин се надигна, хвана се за един блестящ зъб, надигна тялото си и чантата към очакващата го ярка светлина…

… и спря точно преди да скочи.

Не се страхувай, Бин…

— Млъкни! — викна той и запрати чантата с всичка сила…

… право към вътрешната повърхност на лявото око на дракона. То хлътна с хрущене. Бин извика и направи същото с другото око. Тези неща нямаше да насочват изгарящи лазери срещу него, след като излезе навън. Не се безпокоеше за камъка-свят, който бе оцелял както в космоса, така и след сблъсъка с планинския ледник.

Умно!

Сега…

Нямаше нужда от подканване. Не и от някаква „умна тълпа“ аматьори, седящи в комфортните си къщи и офиси по света и оборудвани с целия хардуер, софтуер и мийтуер, който можеше да се купи. Помощта им беше добре дошла, стига да си мълчат. Докато машината-дракон се мяташе и челюстите продължаваха да заплашват да се затворят всеки момент, Бин се надигна, залази като маймуна, изправи се и се олюля при долния ред метални зъби…

… и скочи към шамандурата, сякаш беше спасителен пояс, полетя през празното пространство…

… и пльосна в морето до цилиндрите. Тежката чанта в ръката му го повлече надолу. Другата му ръка задраска към шамандурата, пръстите се мъчеха да намерят някаква опора…

… и не успяха. Бин потъна покрай носещите се по повърхността цилиндри, повлечен от тежката чанта надолу към дълбините.

Не се уплаши. И дори не помисли да пусне камъка-свят, та даже това да можеше да спаси живота му. Всъщност изведнъж се почувства чудесно. Отново в стихията си. Вършеше си работата. Практикуваше занаята си. Събираше и рециклираше отпадъците от миналото. Изцеждаше някаква стойност от солената, осеяна с боклуци каша, в която „разумната раса“ бе превърнала невинното море.

Успя да улови веригата, която държеше шамандурата към склона на угасналия вулкан. След това обгърна металните брънки и с крака. Механичният дракон се мяташе наблизо с осакатен ум и тяло, но все още страшно опасен.

Бин си помисли, че може би има достатъчно въздух в дробовете, за да успее да стигне до повърхността.

Ако се окажеше прав, щеше да се покатери на шамандурата и може би щеше да успее да избегне разярения робот и дори да го надживее. Може би.

А след това? Може би помощта, изпратена от новите му приятели от „умната тълпа“ — или от Народния флот на Китай, — щеше да пристигне преди тайните собственици на дракона. Преди слънцето да го е изпекло. Или жаждата и акулите да му видят сметката.

А после?

Докато се катереше тромаво, но упорито по веригата, си спомни думите на Пол Менелауа, казани в По-нови Нюпорт, когато Куриерът на предпазливостта, съществото в камъка-свят, обяви прочутия Хавански артефакт за инструмент на междузвездни лъжци.

„Трябва да ги съберем!“

Точно така. Нека те се оправят пред всички. Пред очите на целия свят. И този път Пен Сян Бин щеше да участва в разговора!

Развеселен от безразсъдството си, от самата дързост някакъв като него да се зарече подобно нещо, Бин продължи да се изкачва и да мъкне древното предупреждение към светлината на деня.

„Да, точно така. Да ги съберем.“