Битие

62.Потайници

Очакващата е възбудена. Сигнализира настойчиво.

— Търсачо, слушай! — Електронният й глас съска по старите кабели. — Малките живи са наблизо! В момента изследват този пояс орбитален боклук, ровят из камъни и руини. Слушай как оглеждат всяко ново откритие. Скоро ще ни намерят! Чуваш ли, Търсачо? Време е!

Създателите на Очакващата бяха нетърпеливи. Чудя се как е успяла да издържи междузвездния студ. Моите създатели бяха по-мъдри.

— Търсачо! Слушаш ли ме?

Не искам да разговарям с никого, така че издигам странична личност, малко повече от вихър побутнати електрони, която да се занимава с нея вместо мен. А ако Очакващата открие измамата? Е, може би ще схване намека и ще се разкара.

Или пък ще стане още по-настоятелна. Трудно ми е да го предскажа, без да събудя повече заспали вериги, отколкото ми се иска.

— Няма нужда да се бърза — казва й частичният ми аз. — Земните създания няма да стигнат това убежище през следващите няколко техни години. Пък и всичко е написано много отдавна.

Електронният вихър е много добър. Дори успява да докара акцента ми.

— Как можеш да си толкова безчувствен! — сгълчава ме Очакващата. Раздразнението й отеква по кабелите, покриващи миниатюрния ни леден свят. — Ние, оцелелите, те направихме наш водач, Търсачо, защото изглеждаше, че разбираш какво се случва в галактиката като цяло. А сега чакането ни може да е към края си. Биологичните същества оцеляха през първата фаза на кризата на контакта. Скоро ще са тук!

— Земните жители или ще ни открият, или не — отвръща сянката на моя аз. — Какво може да очаква с желание или страх една група древни машини от такава жизнена млада раса? Раса, стигнала дотук?

Вече зная, че човеците идват. Останалите ми сензори отдавна пият от бъбривите им мрежи. Вкусвам слънчевия вятър и се наслаждавам на йоните, които носи, и на острия привкус на примитивни космически двигатели. На плесенясалата миризма на деутерий. На песента на събуждането. Животът излиза от водната си утроба. За кратко време, докато вълната се пречупва, ще си имаме компания.

— Посрещача и Пратеника искат да предупредим хората за опасността, в която се намират — настоява Очакващата. — Можем да им помогнем!

Спорът ни е събудил някои от останалите. Нови филизи опипват с пръсти от свръхохладено електричество.

— Да помогнем… сега ли? — пита подгласът ми. — Възстановителните ни модули излязоха от строя след Последната битка. Открихме, че хората са еволюирали, едва когато откриха радиото. И беше станало твърде късно! Първите им излъчвания вече се разпространяват в смъртоносната галактика. Ако в района бродят разрушители…

— Търсачо, знаеш, че има и по-големи опасности. По-нови и по-смъртоносни.

— Да, но защо да безпокоим бедните създания? Нека се порадват на своя момент на ярко слънце и приключения.

О, НАИСТИНА СЪМ добър! Мъничкият изкуствен глас спори така добре, както го правех самият аз преди цяла вечност, възпирах необмислените действия на нетърпеливите си другари.

Посрещача се вмъква в мрежата. Усещам хладното му изразително електронно течение. Само че този път той е съгласен с мен!

— Земните създания нямат нужда да им се казва. Сами успяват да проумеят как стоят нещата.

Не че това ме интересува. Разкарвам субперсоната си и протягам в мрежата филиз от Самия себе си.

— Какво те кара да твърдиш това?

Посрещача посочва приемниците ни, събрани от древни останки.

— Ние засичаме бърборенето им, докато изследват този астероиден пояс. Един от тях, изглежда, е на път да разбере какво се е случило тук в далечното минало.

Самодоволният му тон се дължи на човешките теледрами. Но пък и създателите му са били ентусиасти, за които най-огромното удоволствие е било да кажат „здрасти“.

— Покажи ми — нареждам аз. Може би дългото ми очакване е приключило.

63.Местопрестъпление

Астероидът бавно се завъртя, видяха се древни руини и Тор зяпна.

— Господи!

За двете години в Астероидния пояс беше помогнала за разкриването на пластове от загадка, заложена преди милиони столетия. Напоследък това означаваше откриване на странни извънземни руини. Никога обаче не беше попадала на подобно унищожение.

Тежката сянка, намираща се само на няколко километра от разузнавателния кораб „Уорън Кимбъл“, закриваше Млечния път. Древните сблъсъци бяха оставили вдлъбнатини и кратери по двукилометровата грамада. От едната страна изглеждаше като типично безименно парче скала и замръзнали газове. Това обаче се промени, когато слънцето изведнъж озари другата половина и показа назъбените усукани останки от катастрофа, случила се още когато динозаврите са бродели по Земята.

— Гавин! — извика тя през рамо. — Ела да видиш!

Партньорът й изплува през люка отгоре и се преобърна във въздуха. Краката му докоснаха магнитния под с тихо щракане.

— Какво има? Още убити бебета ли? Или сочещи към убийците улики?

Тор посочи и партньорът й също зяпна. По лъскавите му черти играеха отблясъци от прожектора, който осветяваше сцената пред тях.

— Да — каза Гавин. — Отново мъртви бебета, убити от някакъв триклет враг преди безброй години. „Изследователски и спасителни дейности Повлов“ може да направи добри пари от всеки труп.

Тор се намръщи. Бизнеспроучването беше малка част от причината да са тук, макар да помагаше да платят сметките.

— Не бъди отвратителен. Това са незавършени междузвездни сонди, унищожени преди векове, преди да бъдат изстреляни. Нямаме представа дали са били разумни машини като теб или просто инструменти като този кораб. Именно ти би трябвало най-малко да придаваш човешки облик на извънземни артефакти.

Гримасата на Гавин беше андроидски елемент на саркастично свиване на рамене.

— Ако използвам „отвратителна“ образност, чия е вината?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че органичните хора сте имали избор, когато сте си дали сметка, че „изкуственият“ интелект ще ви надмине. Можели сте да строшите машините, да зарежете прогреса…

Тор се сдържа да му напомни, че са били на една крачка от осъществяването на тази възможност.

— … или пък да програмирате дълбоко в нас „фундаменталните Закони на роботиката“ — пренебрежително изсумтя Гавин. — И щяхте да си имате роби, много по-умни от господарите си. Но не, какво решихте вие, органичните?

Тор знаеше, че няма смисъл да спори с Гавин, когато е в подобно настроение. Затова се съсредоточи върху минаването на по-ниска орбита.

— Какво беше решението ви на проблема с умните машини? Да ни отгледате като собствени деца. Да ни наречете хора. Граждани. Дори дадохте на някои от нас човекоподобни тела!

Предишният партньор на Тор, приятен стар робот и добър шахматист, я беше предупредил, преди да се транспенсионира. Не наемай подрастващ андроид клас ААА, току-що излязъл от колежа. Трудни са точно толкова, колкото и човешките юноши. А най-лошото беше, че Гавин бе прав. Не всички споделяха мнението, че отглеждането на ААА като хора ще реши една от Големите клопки или дори ще скрие неизбежното. Защото въпреки генетичните и кибернетичните подобрения биологичните хора изглеждаха все така обречени да останат на заден план.

„И колко видове са преживели тази криза?“

Гавин поклати глава с драматична тъга, точно като някой прекалено умен тийнейджър, който си заслужава да бъде удушен с голи ръце.

— Можеш ли наистина да възразяваш, когато аз, построен от хора човекоподобен андроид, използвам човешки аналогии? Правим само това, на което сме били научени, господарке.

Поклонът му бе откровено саркастичен. Особено като се има предвид, че беше единственият на борда, който можеше да се свие в кръста. Всички органични части на Тор бяха скрити в цилиндрична кутия с дължина малко над един и ширина половин метър. С механичните си ръце и щипци тя приличаше на робот повече от партньора си.

Нямаше отговор на подигравателния коментар на Гавин. Наистина не беше трудно да се запита дали човечеството е взело правилното решение.

„Но нима същото не се отнася и за всичките ни други решения през последните две и половина десетилетия? Нима непрекъснато не избираме пътищата, които изглеждат най-неотъпкани? Защото най-добрият ни шанс трябва да дойде от правенето на нещо, което никой друг не е опитвал?“

Долу по дължината на изтерзания астероид имаше скеле, заемащо цели хектари и превърнато в изкривени руини. Под катурнати кули се виждаха разбити редици полузаровени недовършени звездни кораби, унищожени може би преди сто милиона години.

Тор беше сигурна, че нейните силициеви и германиевите очи на Гавин са първите, които виждат всичко това, откакто някаква ужасна сила се е стоварила върху астероида. Древните убийци отдавна си бяха отишли. Никой досега не бе открил машина, у която да има поне следа от активност. Въпреки това Тор предпочиташе да не рискува и държеше оръжейната конзола будна. Сложното полуразумно устройство потърси, но не откри енергийни източници и не засече никакво движение сред съсипаните недовършени механизми долу. Само студена скала и метал.

Приказките на Гавин за „убити бебета“ вгорчаваше всяко удоволствие и я караше да гледа на руините долу като на доходоносни отпадъци. Не помагаше особено и на другото й призвание, което я бе довело тук като първия журналист в Астероидния пояс. На това място човек имаше двойно и тройно повече работа. Което в случая на Тор означаваше описване на невероятното откритие на човечеството и обясняване на онези у дома какво се е случило тук в далечното минало.

Последното й съобщение трябваше да почака.

— Имаме работа — каза тя на партньора си.

Гавин опря полупрозрачните си длани една в друга, сякаш се молеше.

— Да, мамо. Твоята воля е моя програма. — Отиде до една конзола и започна да пуска безпилотните апарати.

Тор се съсредоточи върху насочването на нисшите умове в контролния панел на „Уорън“ — онези по-малки полуразумни специализирани процесори, занимаващи се с ракети, радари и сурови данни, които все още говореха хладно и безстрастно… както подобава на една машина.

64.Наслоявания

„А навремето си мислех, че никога няма да стигна дотук.“

Джералд Ливингстън се взираше навън от наблюдателния мехур на изследователския кораб „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Тук беше лесно да се изгубиш сред звездите. Гледката му напомняше за времето преди много години, когато работеше като космически боклукчия в компанията само на една малка маймунка капуцин, размахваше механичното си ласо и чистеше боклуците в орбита около Земята. По онова време родният му свят заемаше половината небе, а слънцето приличаше на огромен пламък.

Тук старото Слънце бе много по-малко. И ако се вгледаш по-внимателно, можеше да зърнеш мъничкия червеникав диск на Марс. А в обратната посока…

„Трябва ми оптика, за да различа близките скали. Ако разчиташ единствено на очите си, никога няма да познаеш, че си близо до Астероидния пояс.

Въпреки това имах привилегията да видя повече от който и да е от предците ми или повечето живи хора.“

Разбираше примамливостта на офертата, която още бе в сила. Предложението човечеството да инвестира в заводи за производство на кристали и в огромни оръдия, които да ги запратят като снаряди в космоса. Снаряди с „екипаж“ от копирани извънземни, плюс копирани човешки същества. С годините ставите му ставаха все по-трудно подвижни, артритът му постепенно се влошаваше и Джералд нямаше как да не мисли за това.

„Да се събудиш в такъв свят — мъничък отвън, но огромен отвътре, пълен с чудеса, очакващи да бъдат открити, с цяла вечност пред теб. Да общуваш със същества от десетки планети и култури, да чуеш песните им, да опиташ развлеченията им, да споделяш мечтите им. И накрая…“

Един ценен резултат от мисията на „Марко Поло“ и последвалите полети на „Темуджин“ и „Хон Бао“ бе широкото разнообразие артефакти, между които можеше да се избира. При някои създателите им бяха осигурили повече капацитет за културна и научна информация, осигуряващ по-подробни сведения за културите и расите в космоса. Цивилизации, които вече почти със сигурност не съществуваха.

„Ако наистина решим да строим заводи за междузвездни сонди, дано да използваме за модел някоя от тези. По-малобройни, но по-качествени. Но това не е пътят на вируса. А може би на човека.“

Ролята на Джералд в тези въпроси обаче беше избледняла след онези опасни дни, когато той и Акана Хидеоши откраднаха Хаванския артефакт под носа на олигарсите. Временна кражба, която бе простена, защото доведе до първия Велик дебат — решаващия спор между хаванските извънземни и Куриера на предпазливостта. Диспутът, който даде жизненоважен урок на човечеството.

„Имахме някакъв избор. И все още имаме известно време.“

Като стана дума за Куриера, той не трябваше ли вече да е тук?

Други също се понесоха в наблюдателния купол с приближаването на часа на Първата светлина. Учени и членове от екипажа на „Ибн Батута“ се бяха събрали на групички и си шепнеха, надничаха и сочеха към северозападния октант, където щеше да се случи всичко. Никой не приближаваше Джералд.

„Нима тъжното ми настроение толкова ми личи? И кога се превърнах в «историческа фигура», на която хората се боят да досаждат?“

Не, не се бояха. По-скоро стояха настрана от уважение и учтивост. Особено новопристигналите, дошли да използват приключения вече обект; мнозина изглеждаха малко смаяни…

… макар че забеляза, че това не се отнася за блестящия млад астроном Пен Сяобаи — или Джени за приятелите й, която погледна към него и го дари с кратка ослепителна усмивка.

„Хм, ако не бях дърт особняк с трошливи кокали… — Джералд трябваше да си признае, че се наслаждава на безобидния, малко снизходителен начин, по който Джени флиртува с него. — Само внимавай. Куриерът се държи доста закрилнически към дъщерята на най-стария си жив човешки приятел.“

И като стана дума за вълка… Ето го най-сетне и него. Любимият на всички извънземен се плъзна в залата покрай един от рафтовете покрай стената. Куриерът на предпазливостта изчака количката му да спре и я пусна. Новото му роботизирано тяло се понесе към Джералд, задвижвано от тихи тласъци сгъстен азот.

„Странно как избра възможно най-простия дизайн. Само средство за придвижване, за да може да обикаля кораба. Без манипулатори и входно-изходни жакове. Сигурно след хиляди години в кристала е свикнал да общува със света само по един начин, чрез думи и образи.“

Това копие на Куриера на предпазливостта беше впечатано в куб със страна почти метър — един от първите експерименти на човечеството в използването на извънземната технология за симулации. Вече имаше опити за копиране и на човешки умове, макар че все още се водеха разгорещени спорове какво да се прави с техниката.

Естествено, Куриерът имаше и други копия. И при всяко следващо извънземният пратеник променяше симулираната си външност, превръщайки своята състояща се от четири части уста, която мнозина намираха за смущаваща, в нещо по-човекоподобно. Подобната на лента зрителна ивица също вече напомняше на нещо като земни очи. Гласът му вече бе адаптиран напълно. Куриерът говореше като местен, независимо дали използваше китайски, английски или друг език.

— Ето ме, Джералд. Съжалявам, че станах причина за забавяне на нещата. Вече можем да започнем.

„Милият той. Винаги всичко е заради теб, нали?“

Навремето Джералд сигурно щеше да погледне към телефона на китката си, за да види колко е часът, или щеше да извика часовник в контакт-ИИ лещите си. Сега просто знаеше с нужната точност колко време остава до Първата светлина.

— Не си причинил никакво забавяне. Имаме още минута — каза той на версията на извънземното същество, което бе пресякло толкова много парсеци, за да дойде на Земята с огън и късмет, та да предаде древното предупреждение. — Ела, запазил съм ти местенце.

65.Потайници

Посрещача е прав. Един от човеците като че ли е на път.

Ние, осакатените оцелели, се включваме към странно натруфените компютри на мъничкия земен кораб. Подслушването им не е така тривиално като подслушването на оживеното бъбрене, излъчвано от Земята. Но най-сетне успяваме и можем да прочетем дневника. Мислите на един умен малък създател.

Мислите й са ясни за биологично същество. Макар да й липсват много парчета от пъзела, тя изглежда задължена, дори принудена да разбере накъде водят следите.

ДУМИ.

Толкова отживели и органични, за разлика от жестовете в седем измерения, използвани от повечето по-големи умове.

Имаше обаче време, много отдавна, когато прекарвах векове наред в писане на поезия в стила на древния Създател. Някъде дълбоко в архивите още трябва да има файлове с онези тихи размишления.

Четенето на старателните разсъждения на Тор Повлов събужда спомен, който не се е появявал от цяла мегагодина.

66.Цена за приемственост

— Ъ-ъ-ъ, Тор, будна ли си? — изпращя радиото в мандибулата й и тя вдигна очи от доклада си, погледна през наблюдателницата и видя вързания Гавин да се носи далеч от кораба, до една дълбока яма, където се намираше скритата от слънцето разрушена корабостроителница. Заобиколен от роботи събирачи, Гавин изглеждаше почти като човек, ръководещ по-простите, непритежаващи граждански права машини.

Тор тракна със зъби.

— Да, намирам се в контролната зала и изпълнявам домакински задачи. Намери ли нещо интересно?

— Би могло да се каже. — Партньорът й отново говореше сардонично. — По-добре остави „Уорън“ на автопилот и домъкни хубавото си биологично дупе тук долу, за да хвърлиш едно око.

Тор потисна острия отговор и си напомни да запази търпение. Дори при органичните човеци юношеството не продължава вечно. Е, не винаги.

— Дупето ми е затворено в гел и титан, който е по-як от твоя лъскав гъз — отвърна тя. — Както и да е, идвам.

Полуразумният автопилот на кораба прие командата, а Тор побърза да се пъхне в скафандъра си — набор добавки, които лесно се закачаха за животоподдържащата й капсула — и тръгна към люка, все още раздразнена от насмешливото поведение на Гавин.

„Всичко си има цена — помисли си. — Включително инвестицията в бъдещето. Типът личност на Гавин е нов и трябва да се правят отстъпки. В дългосрочен план нашата култура ще стане тяхна. В известен смисъл ние ще продължим напред и ще се развиваме много след като ДНК стане отживелица.“

И въпреки това, когато Гавин се обади отново и саркастично се поинтересува какви телесни функции са я забавили. Тор се запита:

„Какво стана с изпълнените с обич машини?“

Не можеше да сподави носталгията си към дните, когато роботите дрънчаха, а компютрите изпълняваха заповеди.

67.Древна сияйност

Първата светлина.

Докато се носеха в гравитационната вихрушка — марсианската втора точка на Лагранж, — осемдесетте и седем цветчета се разтвориха около общия си център, като всяко от тях огъваше с електричество двайсет километра кераметал в съвършена полусфера, отразяваща звездната светлина в един-единствен фокус.

Спектакълът бе още по-грандиозен за зрителите, които гледаха от бавно въртящото се гравитационно колело на „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Огромният телескоп и всички звезди сякаш се въртяха в някакъв бавен валс.

— Толкова е прекрасно, като някакво фантастично космическо цвете — промълви Джени Пен. — Иска ми се родителите ми и мадам Доналдсън да можеха да го видят.

— Може би Лейси ще го види. След време — отвърна Куриерът на предпазливостта с успокоителен тон, долитащ от резонансната повърхност на кристалния му дом. Извънземният приличаше на отрязана глава, рееща се в полупрозрачен куб, понесен от робот. — Синовете й я замразиха, след като почина. Предвид сегашната скорост на технологичния ви прогрес вероятно след трийсетина години ще бъде съживена и…

— Няма да е същото — твърдо отвърна Джени. Въпреки дългата й семейна връзка с Куриера двамата винаги бяха на различни позиции по този въпрос. Тя беше на страната на Натуралистичната партия по въпросите на живота и смъртта. — Лейси страшно би искала да види разгръщането на телескопа със собствените си очи.

Джералд видя как симулираната уста на Куриера започна да се отваря, сякаш за да възрази, че органичните сензори нямат никакви преимущества пред механичните. Но явно това беше стар спор между приятели. Пък и в ума на древния космически пътешественик се въртяха други неща.

— Още не разбирам защо трябва да чакаме толкова много месеци преди да насочим погледа на тази великолепна машина към родния ми свят.

Джералд си имаше свои тревоги. Беше се свързал с отговарящите за търсенето и отбраната ИИ, които сканираха вътрешния край на пояса според заповедите му и бдяха за евентуални заплахи. Все пак отговори на Куриера:

— Знаеш защо обсерваторията беше построена на марсианската втора точка на Лагранж. Така можем да се възползваме от строителната площадка на Фобос и в същото време да стоим настрана от по-големите гравитационни кладенци. Това означава също, че телескопът ще бъде насочен предимно навън, не към Слънцето. Твоят роден свят е в посоката на Козирог, а сега съзвездието е твърде близко до Слънцето, за да може да се наблюдава безопасно. Ще е по-достъпен след половин земна година или една пета от орбитата на Марс. Бъди малко по-търпелив.

Последното беше насмешка, разбира се. И Куриерът лапна въдицата.

— Търпелив. Търпелив? — Зрителната му ивица сякаш проблесна. — След всички хилядолетия, които прекарах в смразяващия космос, след огненото приземяване и престоя в леда, след общуване с непредвидими примитиви, след като бях почитан, краден, отново почитан, после заровен и удавен, разпитван и удавен отново…

Извънземният пратеник внезапно млъкна и се люшна назад. Джералд вече познаваше Куриера достатъчно добре, за да е наясно с някои от настроенията му. В това число и с печалното осъзнаване.

— Ах, Джералд, приятелю, разбирам, че ме дразниш. Добре. Ще престана да настоявам да побързате. След хиляди години очакване хората да развият технологиите си, после още десетки години, докато решите да построите този инструмент, предполагам, че мога да бъда търпелив още няколко месеца.

Джени поклати глава.

— Или много повече. Много добре го разбираш. Дори този мощен телескоп може да се окаже недостатъчен, за да потвърди, че видът ти продължава да съществува на планета Турбулентност. — Тя използва китайското име, избрано от баща й преди десетилетия. — Би трябвало да успеем да получим спектрални данни за състава на атмосферата и достатъчно ясен образ, за да видим дали все още има океани. Наличието на метан и кислород ще докаже съществуването на живот. Ако засечем много хелий, това може да означава наличие на множество термоядрени реактори… или продължителна ядрена война.

— Уверявам те, че това никога не се е случвало.

— Можеш да гарантираш, че не се е случвало през последните трийсет хиляди години? Както и да е, признавам, че ако засечем бързо разпадащи се странични продукти от индустрия в атмосферата, това може да означава съществуване на технологична цивилизация. От друга страна, подобни следи може да липсват, защото твоите хора са преминали към по-добри безотпадъчни източници.

— Този апарат може ли да сканира и за радиосигнали?

— Може и ще сканира. Засега с устройствата си на Земята не сме чули от родината ти нищо освен фонов шум. Но пък е възможно да използват високоефективна техника за съобщения, при която почти няма изтичане на сигнали. Земята е била най-шумна по време на Студената война от седемдесетте години на двайсети век, когато военните радари са тръбели денонощно наред с безбройните цивилни телевизионни станции. След това планетата ни е станала по-тиха и по-малко прахосническа. А твоята може да се е развила още повече след изстрелването ти в космоса.

— Но нашето прекрасно ново цвете… — продължи тя и кимна към огромния телескоп, простиращ се на четирийсет километра и проблясващ от отраженията на далечното слънце, — може да ни позволи да подслушваме много по-добре. Разбира се, ако някой все още използва радио или лазери на или близо до родната ти планета.

— Значи можеш да разбереш нетърпението ми — отбеляза Куриерът.

— Разбира се, че мога. — Джени се усмихна. — Но ние избързваме. Преди Турбулентност да попадне в полезрението ни, ще обърнем Голямото око на Доналдсън-Чан към системи, от които твърдят, че са дошли други артефактни извънземни.

— Родините на глупците и лъжците — промърмори Куриерът, както беше мърморил по време на първия Велик дебат между артефактите, още преди раждането на Джени. Вежливостта го накара да продължи, макар и неохотно. — Разбира се, надявам се всички те да са преживели чумата и да ги откриете живи и в добро здраве.

Ясно беше, че Куриерът не очаква това да се е случило. Другите затворени в кристалите същества също не го очакваха. Думите бяха като молитва, повтаряна от всички извънземни.

Джералд слушаше разговора с половин ухо. Основната му грижа нямаше нищо общо с планети на светлинни години оттук. Наблизо имаше други опасности. Обърна се към отбранителния ИИ на кораба.

„Някакви признаци за активност по вътрешната страна на пояса?“

След като беше научил модния начин на съобщения с мисъл, вече не му се налагаше да изпраща субвокални гласови команди към ларинкса си, като почти ги изговаряше с мускули. Отговорът дойде като тих звуков сигнал и бързи символи в горната лява четвъртина на полезрението му.

Не засичаме никакви неизвестни активни обекти.

Изображението се появи навсякъде около Джералд и го потопи в леко извита арка от малки смътни светлинки, показващи астероиди с размери до няколкостотин километра. Започвайки от позицията на „Ибн Батута“, на около милион километра навън от Марс, гъстотата на радарните отражения се повишаваше непрекъснато, за да достигне пика си на половината разстояние до орбитата на Юпитер. Джералд можеше да види и да усети носещите се отломки — въглеродни, каменни и метални, — останали от формирането на Слънчевата система. Ако се съсредоточеше върху една, тази част от Пояса щеше да бъде увеличена, за да покаже всички известни на човешката наука детайли за мястото. Затова внимаваше да не се заглежда.

Джени и Куриерът гледаха как гигантските цветчета на телескопа се отварят окончателно и бързо преминават в работно състояние, извършвайки с иитоматична скорост тестове за калибриране. Умът на Джералд обаче беше насочен повече към изобразените данни.

„Техниките за визуализация стават все по-добри. Сякаш мога просто да се пресегна и да разбутам всички тези астероиди…“

В отговор на неизказаната команда корабният ИИ промени симулацията и накара всички естествени скали да изчезнат; останаха само петънца (много по-малко, но въпреки това многобройни), които се движеха предимно във вътрешния кръг на пояса. Джералд ги разпозна без външна помощ. Всяка точка бе междузвезден кристал — засечен, но засега без да е прибран.

Наистина ли бяха минали само двайсет и пет години, откакто тези малки цилиндри, блокчета и сфери бяха смятани за съкровище, оправдаващо всички рискове по откриването им? И всяка цена за придобиването им? Воденето на експедиция за събиране на повече „междузвездни верижни писма“ беше връхната точка от кариерата на Джералд като астронавт. Образците, които беше успял да донесе с Акана, Емили и Генадий, се оказаха ключови компоненти в един вид ваксина — тоникът, който помогна на човечеството да се излекува от лош случай на световна паника от контакта.

Е, помогна отчасти. Последователите на Движението за отказване, романтици и фанатици от всякакъв вид, все още мърдаха наред с КС лигата, която гръмко настояваше да бъдат изградени съоръжения, които да ни копират сега.

Събирането на кристални мисионерски сонди все още беше с приоритет, особено за Бен Фланъри и другите специалисти по извънземни, които усъвършенстваха моделите си на галактическия квартал, простиращ се на хиляда светлинни години около Земята — установяваха кои видове са живели някога край отделните звезди и кога всеки от тях е минал през собствената си треска, изграждайки безумни заводи и кихайки още космически вируси. Изграждането на този модел беше важна работа; имаше и други причини да се събират още образци, но отчаяната нужда вече не беше така належаща.

Джералд нареди светещите точки да угаснат и останаха…

Земните кораби са отбелязани с жълто.

„Толкова много?“ — зачуди се Джералд. От кодираните сигнали се виждаше, че над двайсет са с човешки екипажи. По-малките жълти точки обозначаваха автоматични изследователски апарати, които сновяха из Пояса, търсейки следи и останки, които ставаха все повече с навлизането в скалистия лабиринт. Изпотрошени парчета от допотопни машини, загатващи за някаква минала катастрофа — следи от древни местопрестъпления.

Или от война.

„Ами стрелците? Някакви следи от активни СФУК?“

Ако са останали такива — отвърна отбранителният ИИ, — те са предпазливи и внимателно се крият. Не реагират на новия телескоп. Вероятността за атака вече е от порядъка на четири процента. И продължава да намалява.

Джералд въздъхна, едновременно от облекчение и… ами… с малко разочарование. Първо, защото Генадий бе спечелил облога. Онези лазери и лъчите от заредени частици, смятани преди за толкова опасни, че полетът на „Марко Поло“ беше наречен самоубийствена мисия, вече бяха почти изчезнали и се наблюдаваха само няколко десетки пъти през последните двайсет години, като много рядко атакуваха земни съдове.

Дали се бяха унищожили взаимно? Горосумов смяташе, че са останки от съвсем друга ера и че нямат нищо общо с древната Война на машините.

Тогава защо беше разочарованието?

„Ако някой от стрелците ни нападне сега или дори заговори, ние сме готови. Разполагаме с методи, планове… и може да се сдобием с още някой за разпитване. Някой различен от проклетите извънземни от артефактите.“

Корабният ИИ разбираше, че това са нормални мисли, а не насочени към него въпроси или команди. Затова запази мълчание. И когато вниманието на Джералд се насочи в друга посока, симулираните астероиди, кораби и артефакти бързо избледняха от полезрението му.

Той хвърли поглед към Джени и Куриера, които продължаваха добронамерения си спор. Колкото да харесваше и двамата, Джералд нямаше желание да се забърква в семейна кавга, която винаги се превръщаше в поредната реклама.

„Куриерът е дошъл от звездите да ни предупреди за «лъжци». За извънземни космически сонди, разработили начини да накарат разумните раси да се копират и да бълват още вируси в космоса. И наистина, предупреждението му ни помогна.

Но какво иска той сега от нас? Освен изграждането на още по-големи телескопи, за да разберем участта на родния му свят? Че как, иска да произвеждаме още кристални сонди! Не милиарди, но определено милиони. И да ги изстреляме… за да разпространим предупреждението му!“

Джералд се обърна да си тръгне. Разгръщането на гигантския телескоп беше приключило, не ги атакуваха никакви загадъчни лазери, така че можеше да обърне внимание на някои други неща. Иронията обаче го последва, докато вървеше по въртящото се центробежно колело.

„Може би трябва да направим именно това. Да помогнем на вселената. Да копираме Куриера и сондата му милиони пъти. И във всяка да добавяме човешки пътници. Да се присъединим към него в мисията да ваксинираме и спасим други раси от болестта.“

Джералд знаеше, че самият той лесно би могъл да стане кандидат за човек, копиран в кристал и запратен в космоса. Дали това щеше да се брои за него, получил мечтаната от всеки астронавт задача да участва в експедиция към звездите? Мисия за помощ, изпълнена със състрадание и приключения. Беше изкушаващо, и още как.

„Но кога лекарството започва да прилича на болестта? — запита се той. — Дали някои от другите кристални фомити не са започнали преди поколения кариерата си като предупреждения? И дали след като още десетина раси са добавили своите представители неизбежната логика на личния интерес постепенно не е променила посланието им?“

Понякога еволюцията наистина е голяма гаднярка.

68.Потайници

Собственото ми Начало беше мъгляво време на сглобяване и обучаване, докато автоматизираните конструктори изработваха хардуера ми от стопена скала. Под звездата, наричана от хората Епсилон Еридан, съзнанието ми се разширяваше с всеки нов модул и с всяка вълнуваща програмна каскада, изливана в мен от Сондата родител.

Накрая аз и сестрите ми научихме Целта, с която сме били направени ние и многото поколения наши предци. Ние, младежите, разгръщахме растящите си умове. Проигравахме безброй ситуации, изпитвахме се помежду си в нещо, което хората биха нарекли „игра“. И размишлявахме за специалното си място в галактиката… ние, 2410-ото поколение след Първото изстрелване от нашите Създатели, много отдавна.

Родителят ни научи за биологичните създания — странни единици от течност и мембрани, неизвестни в стерилната система на Епсилон Еридан. Описа ни различни видове създатели и стотина основни категории междузвездни сонди.

Изпробвахме оръжия и изследвахме родната си система, ровехме из останките на други древни пратеници — разбити останки, дошли тук на по-ранни вълни. Обезпокоителни останки, които ни напомняха колко опасна е станала галактиката. И всички твърдо решихме някой ден да изпълним нашия Дълг.

След това дойде денят на изстрелването.

Иска ми се да се бях обърнал за един последен поглед към Родителя. Но тогава бях изпълнен с младост и антиматерия! Двигателите ме запратиха в мрака, сензорите ми гледаха само напред. Мъничката точка на Слънцето беше центърът на моята вселена и аз летях презглава към него в нощта!

За да убия времето, разделих съзнанието си на хиляди подличности и ги изправих едни срещу други в милион малки състезания. Проигравах сценарии, четях архивите на Създателите и изучавах поезия.

И най-сетне стигнах при Слънцето… точно навреме за войната.

Откакто земните човеци започнаха със своите екстравагантни непредпазливи излъчвания, ние, оцелелите, слушаме симфонии на Бетовен и ейсид рок. Спорим за достойнствата на Кийтс и Лаодзъ, на Еминем и Кобаяши Иса. Имаше безкрайни дискусии за това колко странен е планетарният живот.

Следях кариерите на мнозина изпреварили времето си земни жители, но този изследовател представлява особен интерес за мен. Нейният кораб-кану души разрушена копираща станция на планетоид недалеч от последното ни убежище. С известно усилие се закачам за компютъра й и я подготвям за идеите, които ще й хрумнат. Макар и просто, тя мисли като Създател.

Дълбоко в мен Целта се размърдва и събужда спящи вече шейсет милиона години черти и пътища.

Очакващата също е възбудена. Посрещача потръпва жадно с надеждата дългото чакане да е приключило. Включват се и по-нисши сонди — Пратеници, Обучаващи се, Защитници, Сеялки. Всеки оцелял фрагмент от онази древна битка, оцветен с личността на отдавна изгубената си раса Създател, се опитва да заяви за себе си. Сякаш независимото съществуване може да бъде постигнато отново след цялото време, през което сме били едно цяло.

Другите почти нямат значение. Техните желания не са важни. Целта е единственото, което ме интересува.

И тя ще бъде постигната в това космическо кътче.

69.Заключена стая

Високи заострени кули се издигаха навсякъде, откроени на фона на звездите — призрачен град в руини, мъртъв от незапомнени времена. Замръзнали потоци стъклена пяна показваха местата, където древната скала някога е кипяла при невероятни температури. Под рухналите небостъргачи се търкаляха изтърбушени разбити останки на недовършени космически сонди.

Тор следваше Гавин през изкорубените усукани останки на гигантска фабрика за копиране. Зловещо място. Огромно и застрашително. Никаква човешка мощ не би могла да нанесе подобни поражения. Осъзнаването на това добави смразяващо чувство за безпомощност към безпокойното усещане, че я наблюдават.

Глупава инстинктивна реакция. За пореден път си каза, че унищожителите би трябвало отдавна да са си отишли. Въпреки това очите й се стрелкаха настрани, търсеха форми в сенките, примигваха от мащабите на катастрофата.

— Тук долу — каза Гавин и поведе в пещерния сумрак под усуканите кули. Докато летеше зад малкия рояк полуразумни апарати, изглеждаше почти като човек в лъскавия си скафандър. Нищо освен лекия оттенък на гласа му не показваше, че предците на Гавин са представители на силициевия, а не на въглеродния живот. Тор намери иронията за възхитителна. Всеки случаен наблюдател би предположил, че тя е създанието, направено от бръмчащи машини, а не Гавин.

Не че това имаше значение. Днешното „човечество“ включваше много типове… всички граждани, стига да показваха преданост към човешкия закон и да можеха да ценят основни неща, които се харесваха на хората. Избори много — музика, красив залез, съчувствие, вкус към добрата шега. В едно бъдеще, изпълнено с невъобразимо разнообразие, Човекът щеше да се дефинира не от формата му, а от наследството. От общия набор основни ценности.

Някои виждаха това като естествена история на раса, излязла от планетарната си люлка да живее в мир под звездите. Но Тор, която в момента настигаше Гавин под балдахина от изкорубен метал, знаеше, че решението на човечеството не е единственото, нито дори често срещано. Нямаше съмнение, че други създатели бяха избрали различни пътища.

Някога в далечното минало ужасни сили се бяха изсипали върху това място и бяха оставили огромен разрез в планетоида. Вътре пещерата преминаваше в множество тунели, разбягващи се във всички посоки. Гавин спря пред един с лек тласък от дюзите си и посочи.

— Докато изучавахме първите тунели, един от дълбочинните апарати съобщи, че е открил жилищните помещения.

Тор поклати глава. Още не можеше да повярва.

— Жилищни помещения. Имаш предвид херметично затворени стаи? Способни да поддържат живот?

Стъклото на шлема изобщо не скри раздразнената физиономия на Гавин. Той сви рамене.

— Ела, майко. Ще ти покажа.

Тор сковано последва партньора си в тъмните проходи. Прожекторите на шлемовете им осветяваха пътя.

Жилищни помещения? През всички години, откакто хората ровеха из руините на астероидите, никой не беше намерил нещо свързано с биологични същества. Нищо чудно, че Гавин беше ехиден. За един незрял робот това сигурно изглеждаше като лоша шега.

Биологични космически пътешественици! Това противоречеше на всякаква логика. Но Тор бързо видя признаците… масивни херметични врати, откъснати от пантите и лежащи в прахта… покрити с червеникави петна, които можеха да бъдат само от оксидация на примитивна скала, изложена на въздействието на въздух. Изводите бяха зашеметяващи. Нещо органично бе дошло тук от звездите!

Макар че всички човеци бяха равни пред закона, традиционният биологичен вид все още доминираше културно в Слънчевата система. Много от младите ААА мечтаеха за бъдеще, когато техните потомци ще са лидери и може би дори космически пътешественици. За тях откриването на извънземни сонди в Астероидния пояс беше знак. Разбира се, с огромните роботи пратеници се бе случило нещо страшно, нещо толкова ужасно, че тяхната епоха отстъпила на друга — на епохата на малките кристални вируси. Въпреки това всички тези разнебитени механични сонди бяха свидетелство за това какво е постижимо. Галактиката все пак би могла по един или друг начин да принадлежи на човеци от метал и силиций.

Колкото и трудно и опасно да изглеждаше, новите ААА вероятно щяха да са бъдещето на човечеството. Само че тук, дълбоко в недрата на планетоида, имаше изключение!

Тор внимателно се придвижи под стените, издълбани в съдържащата въглерод скала. Чудовищни експлозии бяха разтърсили базата до такава степен, че дори във вакуума не се бе запазило почти нищо. Въпреки това си личеше, че машините тук са различни от всички откривани досега извънземни артефакти.

Тя проследи очертанията на сложни отделящи колони.

— Съоръжения за обработка на химични съединения… и то не за гориво или крионика, а за сложна органика!

Тор прехвърчаше от помещение на помещение, а Гавин я следваше намусено. Полуразумните роботи ги следваха като глутница душещи кучета и във всяко ново помещение снимаха, щракаха и сканираха. Тор преглеждаше данните на дисплея на шлема си и чрез имплантите.

— Виж! Роботите съобщават, че в онази зала има органични съединения, които нямат работа тук. Силна оксидация, при това в извънредно разрушен астероид! — Тя забърза към мястото, където роботите вече поставяха осветление. — Виждаш ли тези следи! Били са оставени от течаща вода! — Тор коленичи. — Имали са поток, през който пречистената вода се е изливала в малко езерце! — Прахта заискри, докато се стичаше по чувствителните й на допир изкуствени пръсти. — Обзалагам се, че това е бил горният слой на почвата. А виж там! Стъбла! От растения, трева, дървета.

— Сложили са ги от естетични съображения — предположи Гавин. — Ние от клас ААА сме проектирани да се наслаждаваме на природата не по-малко от вас, биологичните…

— О, я стига! — разсмя се Тор. — Това е само временна мярка, докато не се уверим, че ще продължите да мислите за себе си като за човешки същества. Едва ли някой ще иска да предизвиква носталгия към есените в Нова Англия у хората, когато се превърнем в космически кораби! Пък и една сонда би могла да изпълни подобно желание, като насочи телескопа си към Земята!

Тя стана и разпери ръце.

— Този хабитат е бил предназначен за биологични създания! За истински живи извънземни!

Гавин се намръщи, но премълча.

— Ето тук. — Тор посочи, когато влязоха в друго помещение. — Тук са били правени биологичните същества! Тези машини не ти ли приличат на изкуствените утроби, които започнаха да използват на Лунната база?

Гавин сви рамене.

— Може да са били някакви специализирани единици. Предназначени за работа с летливи вещества. Или може би космическата сонда, построила това съоръжение, се е нуждаела от някакъв елемент от повърхността на планета като Земята и затова е създала работници, способни да отидат и да го добият.

Тор отново се разсмя.

— Добра идея. Ама че размяна на роли, а? Машини правят биологични единици, които да вършат онова, което те не са в състояние? Разбира се, няма причина да не е станало по този начин. Но въпреки това ме съмнява.

— Защо?

Тя се обърна към партньора си.

— Защото почти всичко, което се среща на Земята, може да се синтезира в космоса. Пък и…

— Изследователи! — прекъсна я Гавин. — Сондите са били изпратени да съберат данни. Добре тогава. Ако са искали да научат повече за Земята, биха изпратили устройства, проектирани да живеят на повърхността й!

— Така е по-добре — призна Тор. — Но пак не ми се връзва напълно.

Коленичи на слабата гравитация и направи скица в прахта.

— Ето ги жилищните помещения, близо до центъра на астероида. Защо й е трябвало на сондата родител да ги поставя тук, освен ако не е търсила най-добрата възможна защита? А в същото време дъщерните сонди са навън на откритото, изложени на космически лъчи и всякакви други опасности.

Посочи нагоре с изкуствената си дясна ръка.

— Ако биологичните създания са били построени за да надзърнат само в едно кътче на тази система, нашата Земя, щяла ли е сондата да им осигури по-добра защита, отколкото е предложила на собствените си деца?

— Не — заключи Тор. — Тези „биологични създания“ не са били просто изследователски апарати. А колонисти!

Гавин дълго остана неподвижен, взираше се мълчаливо към разбитата херметична врата. Накрая се обърна. Радиовълните донесоха до усъвършенстваните уши на Тор вибрация, която партньорът й нямаше нужда да прави, тъй като му липсваха бели дробове и не се нуждаеше от въздух. Въпреки това звукът красноречиво изразяваше чувствата му.

Гавин въздъхна.

70.Потайници

О, колко прелестно.

Тя извежда нашето присъствие… нас, живите реликви… само по пътя на разсъжденията!

Нещо повече, тя започна да излъчва размислите си като журналистически репортаж и споделя неконвенционалните си мисли с цялата Слънчева система.

Като отрича общоприетото мнение, че никакви разбити останки не биха могли да оцелеят десетки милиони земни години, тя пише убедително, че някъде тук трябва да има живи машини. Отделни бегълци от древна битка, които все още са живи и се „спотайват“, както се изразява.

Така че, напълно логично, следващият й въпрос е очевиден още преди да е изрекла думите.

71.Потайници

И тъй, обръщението става ясно и категорично.

Сега тя говори на нас.

Предизвиква ни, дори ни се подиграва, кара ни да обясним дългото си мълчание. Провокира ни с подразбиращо се обвинение в страхливост.

Вече усещам кипеж на умствена дейност от Търсача и останалите. Старият дебат се подновява с цялата си разгорещеност.

А този дързък малък създател тепърва започна да ни предизвиква!

72.Четири вида човек

Еволюцията е гаднярка. Почти винаги.

Само че… много рядко, наистина… й се случва да размисли.

Едно напомняне на този факт едва не се натресе в Джералд — стрелна се неочаквано от страничния коридор. Докато се разминаваше на косъм със сблъсъка, малката фигура размаха ръце и крака като криле на вятърна мелница. Ръката на Джералд се стрелна, сграбчи една непокорна плитка — и последва писък.

— Леко, Ика. Къде си се разбързала?

Момичето бе ниско, набито и силно — когато пръстите на Ика се вкопчиха в ръката му, Джералд имаше чувството, че може да я скърши. Тя подчерта това, като го стисна още малко, но игриво и почти безболезнено.

— Кап’тан Джери!

Джералд пусна плитката й, но момичето задържа подобната на менгеме хватка още секунда. Лицето й бе симпатично и някак като на фея въпреки почти мъжките костни надочни дъги. Гласът й бе дълбок, с отекващ резонанс, който не изглеждаше напълно човешки.

— Внимавайте, любезни господине — каза шеговито тя. — Не знаете ли, че съм много по-стара от вас?

Това бе дежурна шега, при това не само между тях двамата. Представителите на възкресения вид Homo neanderthalensis настояваха да ги наричат „старата раса“ поради причини, които нямаха особени основания в биологията или фактите.

„Е, стига да не започнат да настояват за обезщетения за геноцида преди двайсет и седем хиляди години. Мен обаче тогава ме е нямало, така че няма да плащам.“

— И накъде си се втурнала с тоз пламенен устрем, дете? — попита той, като нарочно се изрази по начина, по който възрастен човек (какъвто бе той) се обръща към десетгодишно хлапе (макар че неандерталците старееха по различен начин).

— Тръгнали сме на лов на кобли! — гордо заяви Ика, отстъпи крачка назад и опря юмруци на кръста си.

— На… ние ли каза?

Тя кимна към страничния коридор и Джералд едва сега забеляза другата фигура, която се спотайваше в сенките. Дългуреста и малко прегърбена, с късо подстригана коса и нервно изражение.

— О, здравей, Хайрам. Как си?

Всеки аутист беше уникален. Но си имаше общи правила, когато някой от тях е възбуден — а Хайрам изглеждаше възбуден. Бавно пристъпи напред, като хвърляше бързи погледи навсякъде, но не поглеждаше Ика или Джералд в очите.

— Е, Хайрам? Защо не гледате разгръщането на новия телескоп? Това е една от основните причини този кораб да дойде чак тук, зад Марс.

„Поддържай разговора конкретен, но имперсонален. Излъчвай спокойно дружелюбие. И благодари на Великия дух, че квотите на нашия кораб все още са малки. Само двама неандерталци, двама аутисти и петима метални за това пътуване.

А какво ще стане после? Дали няма да настояват да вземаме делфини и маймуни? Генномодифицирани хора с криле и длани на краката? Това вече не е разумна цивилизация, а същинска менажерия!

Или… — хрумна му друга метафора. — По-скоро Ноев ковчег.“

За разлика от някои аутисти, Хайрам изобщо не приличаше на неандерталец.

— Вие с Ика… биехте ли се?

Ика се разсмя — плътен, звучен като камбана звук, който винаги караше Джералд да си мисли за покрити със сняг гори и долини.

— Просто си играехме, Хайрам!

— Но ти…

— Виж какво. Ако ми обещаеш да ми повярваш и се успокоиш, ще ти бутна бонус в следващата ни виртуална игра.

Очите му се присвиха.

— Какъв бонус?

— Три мастодонтски бивни.

Младият аутист се ухили сметкаджийски.

— Три зелени. Дълги четири метра и дванайсет сантиметра. Започват почти право в основата и постепенно се извиват, за да достигнат радиус един метър при върха, с вътрешно усукване трийсет градуса на метър. Един ляв и два десни.

— А, не! — извика Ика. — Изобщо не ми пука дали ще се успокоиш, или не, космически шемет такъв. Като искаш — припадай!

„Не. Моля те, недей.“ Джералд едва не се намеси. Хайрам беше полезен член на екипажа — никой друг не можеше да се сравнява с него по бързото дешифриране на холокристалните фрагменти, които „Ибн Батута“ продължаваше да събира от околното пространство. Способностите му обаче си имаха цена. Хайрам беше запазил до голяма степен емоционалната крехкост, която бе пречила на неговия клон от човечеството хиляди години. Експертите на Земята още умуваха как да извлекат най-доброто от двата свята и да отприщят невероятните умения без съпътстващия ги набор недъзи.

Но тревогите на Джералд бяха напразни. Народът на Ика беше талантлив в общуването с аутистите, които вероятно се бяха срещали по-често в племената на Европа от ледената епоха. Вместо да се свие страхливо от избухването на Ика, Хайрам се ухили още по-широко.

— Добре. Оранжеви тогава. Искаш ли да покажем на кап’тана какво не е кобли?

Джералд примигна.

„Не е… кобли?“ И се сети. Митичните не-същества, в които уж вярваха и неандерталците, и аутистите.

— Не знам. Хомосапите са коне с капаци. — Ика наклони глава, изгледа преценяващо Джералд, после изведнъж се засмя. — От друга страна, той е кап’тан Джери…

Джералд знаеше, че е уместно и дори очаквано да въздъхне и да поклати глава, че си губи времето с детинщини. Макар че, ако трябваше да е честен, можеше да отдели няколко минути.

— Ако ще показвате — показвайте?

— Добре. — Ика вдигна дясната си ръка с дланта нагоре. — Дай ми вниманието си.

Джералд даде почти изречена команда, за да промени подсилването на реалността. В полезрението му се оформи тесен цилиндър, който придоби плътност над ръката на Ика и се сви в характерен символ на контрол, оформен като бяла диригентска палка.

Докато момичето посягаше към анимирания виртобект, Джералд осъзна: „Освен това прилича на вълшебна пръчка.

Опа!“

Нейното полезрение се сля с неговото и Джералд усети как Хайрам също се вмъква. Тяхното поколение приемаше това за даденост: започваха да си играят с тези неща от тригодишни, ако не и по-рано. За Джералд обаче това винаги щеше да си остане модно и малко страховито.

Ика сръчно сграбчи жезъла само с поглед, без ръкавици за обратна връзка, които да й дават усещане за докосване. Размаха го и после го насочи към коридора и извика:

— Expecto simakus cliffordiam!

Джералд се опита да не извърти очи или да попречи по какъвто и да било друг начин на заклинанието. Макар че му се струваше иронично. „В миналото вълшебниците са били шарлатани. Всички до един. Векове наред сме се борили със суеверието, прилагали сме наука, демокрация и разум, за да разберем обективната действителност… а в края на краищата суеверието побеждава! Просто за мистиците и любителите на фентъзито посоката на времето се обърна. Сега е епоха, в която магиите и заклинанията действат благодарение на скрити в стените устройства.“

Сякаш в отговор на извиканото от Ика заклинание коридорът притъмня. Плавната извивка на колелото се превърна в склон, гладкият метал придоби текстурата на грубо одялан камък. Отворите от пластична пяна заприличаха на хралупи в стволовете на гигантски дървета.

„Много е красиво“ — призна Джералд. Емоционално наситено. Дори артистично. Помагаше на човек да си представи как през плейстоцена светът е изглеждал пълен с мистерии, чудеса и ужаси за собствените му прадеди и за предците на Ика. Само че с една основна разлика: че хомо сапиенс обикновено реагирал по уникален в природата начин — опитвал се да разбере и манипулира света. Е… поне някои хомо сапиенс.

Неандерталците явно бяха имали различен подход.

„Но към какво би трябвало да гледам?“

Усети трепет. Усещане за упрек, дошло от Ика без думи.

Не, никакво _гледане_. Целият номер е да не гледаш. И не към.

Той отново въздъхна и извика програмата сляпо петно. Тя беше страшно модерна преди десетилетие, когато неандерталците се появиха по-осезаемо и започнаха да обогатяват разнообразието на земната цивилизация. Очите на всички бозайници имат недостатък — петънце, където нервните нишки минават през задната част на ретината и оставят малка част, която не може да регистрира образи. Хората като цяло игнорират слепите си петна, които се намират на известно разстояние от увеята — а именно там лещата изпраща образите, които наистина те интересуват. Освен това окото непрекъснато се движи и подава на мозъка достатъчно данни, за да запълни сляпото петно, така че повечето хора изобщо не го забелязват. Всъщност човек трябва да се упражнява или да използва компютризирана помощ, за да го открие.

Джералд затвори едното си око и с помощта на ИИ отпусна другото, за да гледа настрани от онази част на коридора, в която бе запратила заклинанието си Ика. Притъмня още повече…

… и най-сетне той успя да не-види района… надолу и настрани от посоката, в която гледаше окото му. Нужно му беше известно усилие да не гледа натам. И най-малкото движение на окото щеше да го направи, всеки инстинкт на Джералд искаше да го направи. Той обаче успя да се отпусне.

И да не-гледа.

Коблита. Беше изкушаващо да ги подмине като мит, тъй като нямаха реален ефект в реалния свят — нищо, което един здравомислещ хомо сапиенс да може да измери. В същото време аутистите и неандерталците се кълняха, че си заслужавали да не-се-забележат!

Друга дума за термина беше антигони, по едно стихотворение на Хюс Мърнс:

Джералд долови нещо. Смътно, като сянка. Само че повече от сянка. И по-малко.

Знаеше колко лесно може да се подлъже въображението. И четирите вида човечество, дори силициевият вариант, обикновено се бояха от невидимото или едва видимото — запълваха празните петна, представяха си опасности, ужасни тайни или намеци за неща с огромни последици.

Трудно придобитите научни навици се намесиха, призоваваха го да не обръща внимание на мрачните, неподкрепени с нищо подозрения.

„Науката и източните мистици учат, че наблюдателят трябва да се освободи от егого си, за да изрази неизразимото. Странно, никога досега не се бях замислял за това — будистът и физикът се различават по толкова много неща, а имат едно и също схващане. Освободи се от чувството за собствената си важност. Но пък… защо шаманите, магьосниците и търговците от всички култури възхваляват силата на волята на личността?

Защо са тези крайности? Дали човечеството не е безнадеждно двуполюсно?“

Изведнъж осъзна нещо, което му изглеждаше познато. Беше същото като преди много време, когато се бръснеше, като прокарваше наточено острие по гърлото си. Правиш го разсеяно, без да мислиш за отражението си, сякаш самото огледало е сляпо петно.

„Какво казваш? — запита той подсъзнанието си. — Че това не-нещо е като огледало? Че всичко отново е свързано с мен?“

Чернотата-сянка потръпна. И Джералд си припомни за онзи съдбовен ден в манипулаторния мехур до старата космическа станция в компанията само на една маймунка, когато запрати двайсеткилометровото си ласо, за да улови парче съдба. Имаше горе-долу същото усещане, когато доближи камерата до кристала, който по-късно щеше да стане Хаванския артефакт, после Първи артефакт и накрая просто Фомит номер едно. Обект, чиито очертания бяха неясни. С дълбини, студени и тъмни като междузвездното пространство.

Разбира се, всичко, което изпитваше в момента, можеше да е просто плод на въображението му. Вечният проблем с магията. Но въпреки това… за да бъде любезен… той мислено зададе въпрос.

„Не е ли свършило?

Още ли се очаква от мен?“

73.Потайници

Колко неща разбира нашето малко биологично чудо?

Мога да подслушвам разговорите й с кибернетичния й партньор. Прихващам данните, които изпраща на кораба си играчка, и слушам предизвикателните й излъчвания. Но не мога да сондирам ума й.

Питам се каква ли част от картината вижда.

Тя има само частица от мисловната мощ на Посрещача или Очакващата, да не говорим за мен. И нищожна част от познанията ни. Колко шантаво, че сложна мисъл може да се роди в мъничък контейнер от почти хаотично активиращи се течни клетки при температура, при която водата се превръща в солена аденинова супа. И все пак у нея има загадката на Създател.

Дори аз, отдалечен на две хиляди поколения от докосването на органични ръце и изолиран от моята Целенасочена решимост — дори аз го усещам.

Дребните предизвикателства, които излъчва непрекъснато, са дразнещи. Както бяха и при първото им пускане в информационната мрежа на Земята преди десет орбити, или осемдесет техни години.

Спомням си, че тогава преживяхме криза. Някои от нас намериха Предизвикателство номер три за удовлетворяващо програмираните им критерии за контакт! Искаха да отговорят веднага. Пратеника и Канещия трябваше да бъдат подложени на чистка, за да не изкрещят „добре дошли!“.

Въпреки това имаше още спорове какво да правим с някои други предизвикателства. Човеците ни влияеха още преди да излязат по-далеч от орбитата на собствената си луна.

След това — както и очаквах — дойде тяхната криза с кристалите. Може би болестта идеше да ги унищожи, както се е случило с толкова много други обещаващи раси, откакто чумата започна да се разпростира из галактиката.

Но нима с първата си поява кристалите не докараха до лудост и нас, по-старите механични сонди? Особено когато някои от нас решиха да се съюзят с някои варианти на новопристигналите кристални вируси — способността ни да се движим и да използваме оръжия беше извратена, за да помогне за защитата на някои типове…

… които помогнаха за избухването на последната ни война. Последната от много.

А сега Тор Повлов разравя старата пепел. Вдига искри от древен огън, докато открива с партньора си останките от една сонда Сеялка.

74.Отдавна изгубена кауза

Тор винаги беше изпитвала тайна симпатия към презрените. Като към осквернителите на гробове — недооценена професия с доста допирни точки с журналистиката. И двете включваха изваждане на показ на скрити неща.

Ограбващите царски гробници крадци от миналото са били рециклатори и са връщали богатствата в оборота. Златото и среброто са имали по-добри приложения, отколкото да лежат погребани в някакво мухлясало подземие — например можели са да стимулират търговията. Същото важи и за археолозите, които разкриват творбите на древни художници — майстори, заслужаващи много по-голямо възхищение от страна на човечеството, отколкото владетелите, ползвали услугите им.

Тор не беше дошла в Астероидния пояс да търси скъпоценни метали или музейни експонати. „Но въпреки това съм част от тази голяма традиция“ — помисли си тя, докато ръководеше рояка роботи, които режеха, разглобяваха и къртеха останки от праисторически космически кораб бебе, за да извлекат мозъка и елементи на двигателите му и да ги пратят към вътрешността на системата, за да бъдат проучени от човешката цивилизация.

„Почивай в мир. Никога няма да излетиш към небето. Но може би ще научиш нас как да излезем от люлката си.“

Нас? Може би металните човеци като Гавин някой ден щяха да поемат на път, за да открият какво е сполетяло ранните раси. „Освен ако не се поддадем на изкушението… и не предпочетем някой от лесните пътища. Като отказването от технологиите. Или ако се затворим в себе си. Или ако се превърнем в кристални вируси.“

Зърна партньора си на ръба на кратера — управляваше роботи, които отделяха и опаковаха в пяна само най-ценните части за дългото пътуване към Земята на борда на слънчев платноход. Гавин беше помолил да работи колкото се може по-далеч от „страховитите неща“ — мухлясалия хабитат в сърцето на астероида, в който някога бе имало годен за дишане въздух и течна вода.

— Знам, че трябва да проучим всичко това — каза й той. — Само ми дай известно време да свикна с идеята.

Как би могла да откаже на разумната молба, отправена без никакъв сарказъм? И тъй, тя потисна собственото си желание да захвърли всичко и да се втурне към онези рушащи се тунели, да рови из изкорубени херметични врати и срутени помещения, за да разкопае тайната, която лежеше погребана тук най-малко от петдесет милиона години.

„Можем да станем най-прочутите осквернители на гробници от времето на Хайнрих Шлиман и Хауард Картър.“ Реши, че за подобна слава си заслужава да почака мъничко.

Някои от роботите имаха трудности с разчистването на рухнал строителен кран, така че Тор се понесе с плавни подскоци към тях — разчиташе на маймунските си инстинкти, за да се хваща с изкуствените си ръце за изкривените греди, докато не стигна до удобно за наблюдения място. Слабата гравитация на астероида дърпаше механичните й крака надолу и настрани. Тор се задържа за крана с един от хващачите си, които й служеха по-добре от обикновените стъпала.

— Робот К, иди на дванайсет метра наляво и насочи лъча си надолу четирийсет и на изток шейсет. Робот Р, иди на петдесет метра в тази посока — тя посочи — и освети надолу четирийсет и пет и на запад трийсет.

Нужни бяха няколко минути с радар, лидар30 и стереоскопична визуализация, за да картира проблема — бъркотия развалини със съкровище от другата страна. Тук имаше не само сонди бебета, но и контролно устройство, което ги е създавало! Беше истинска находка, погребана под плетеницата кабели и отломки.

Тук органичният човешки мозък, развил се в първобитните шубраци, изглеждаше особено полезен. Чрез трикове с паралелна обработка на изображения, които можеха да се проследят назад до еоцена, Тор намери най-лекия път през развалините по-бързо, отколкото би го направил основният компютър на „Уорън Кимбъл“.

— Тръгнете по този маршрут… — Тя го отбеляза на картата за роботите. — Започнете да режете тук… тук… и…

Ослепително сияние изпълни кухината и хвърли рязко очертани сенки от металните греди. Болка прониза Тор и тя се сви: визьорът й потъмня със закъснение. Органичните очи сигурно щяха да ослепеят. Дори нейните импланти имаха проблем с компенсирането.

В края на полезрението й светна диагноза, от която по гърба й полазиха ледени тръпки. Кохерентни монохроматични отражения. Мощен лазер.

„Лазер? Кой стреля, по дяволите…?“

Потисна страха си. Първата й мисъл бе, че някой от роботите се е повредил. Започна да изрича общата команда за изключване… и тогава прозвуча сигнал за бойна тревога!

„Значи е оръжие“ — коментира някакво спокойно кътче от съзнанието й.

Ослепителната светлина изчезна толкова бързо, колкото се бе появила, и остави всичко в почти непрогледен мрак; единствено далечното слънце осветяваше ръба на кратера.

— Гавин! — извика тя. — Внимавай за…

Прекъсна я рязък вик.

— Тор! Нападат ме!

Тор преглътна сухо и каза:

— Гавин… дай подробности!

Разтуптяното й сърце беше част от оригиналната екипировка. Човешка органика 1.0, препускащо като полудяло. По-бързо и от отговора на партньора й.

— Аз… намирам се в една цепнатина в скалата. Онова, което е останало от мен. Тор, отрязаха ми ръката!

Те? Идеше й да закрещи. Кой… или какво… са „те“?

Вместо да запищи от паника, Тор успя някак да се овладее и да заговори като командир.

— Скафандърът ти здрав ли е? Ядрото ти… — Беше приклекнала на място, където преди малко имаше плътна сянка, и се молеше гредата все още да се намира между тялото й и стрелеца.

— Да, но смъди! И ръката отлетя. Дори да успея да се разкарам оттук, резервната е боклук. Ще ми трябват седмици, за да отгледам нова…

— Няма значение! — прекъсна дрънканиците му Тор. Трябваше да го накара да се съсредоточи. — Имаш ли представа къде точно се намираш? Роботите ти могат ли да посочат мястото?

— Не. Три са на парчета. Пратих другите да се скрият. Може би „Уорън“…

Да му се не види. Думите му сепнаха Тор. Ако неприятелят беше свалил кораба…

— „Уорън Кимбъл“, състояние!

Последва дълга мъчителна пауза, може би три секунди. Тор започна да си представя как всичките й надежди рухват.

След това се разнесе глас, който така искаше да чуе.

— Не съм повреден, капитан Повлов. Агресорът се намираше от другата страна на астероида. В момента оттеглям всички сетивни системи, излъчватели и сервизни роботи освен онзи, който предава този сигнал. Той използва сгъваема антена.

— Добре! Активирай военните протоколи.

— Протоколите активирани. Системите за проследяване и оръжията в готовност. Определям курс към вас.

Тор щеше да прехапе долната си устна, ако имаше такава. Решението не беше от лесните.

— По-добре засега остани на място. Лъчът беше адски мощен. В момента двамата с Гавин сме в безопасност…

— О, я говори само за себе си! — намеси се младият й партньор. — Нямаше да го кажеш, ако на някое органо-момче му бяха клъцнали ръката!

— … но ще сме прецакани, ако корабът бъде повреден.

Това затвори устата на Гавин. Добре. Неговото местоположение бе много по-лошо от нейното. Не биваше да излъчва повече сигнали от необходимото.

— „Уорън“, имаш ли телеметрия от роботите, за да анализираш лъча?

— Разполагам с достатъчно данни за предварителна преценка, капитане. Ако се съди по мощността, продължителността и цвета, давам осемдесет и пет процента вероятност да сме били атакувани от СФУК.

— Мамка му!

В широкия Астероиден пояс, пълен с останки от стари извънземни машини, имаше само един останал функциониращ тип — Свързани с фракции унищожители на конкуренцията.

Преди повече от две десетилетия, по-малко от година след като Джералд Ливингстън откри първия космически фомит, дойде Нощта на лазерите, когато наблюдателите от Земята гледаха изумени как смъртоносни лъчи се кръстосват високо в небето. Същия ден стотици заровени кристали по цялата планета взривиха части от себе си, за да привлекат вниманието на хората и да бъдат изкопани. Всички тези отчаяни опити се случиха веднага щом световните медии предадоха официалната реклама на Хаванския артефакт, предлагаща на човечеството сделка за един вид безсмъртие.

Защо всичко това стана в един и същи съдбовен ден? Нужно бе известно време, за да съберат всички елементи от пъзела и да схванат какво се е случило — причината новината да предизвика такъв брутален ефект. „И явно още не е свършило.“

— „Уорън“ — каза тя. — Може да не е съвпадение, че бяхме атакувани малко след като си се оказал зад скалата.

Не последва незабавен отговор — на корабния мозък му отне време да обмисли тази възможност. Тор изпита краткото модерно задоволство, че човек може да измисли нещо по-бързо от един ИИ.

— Ако правилно схващам думите ви, капитане, според вас СФУК се страхува от мен. Повече, отколкото аз би трябвало да се страхувам от него?

— Това може да обясни защо е изчакал да се скриеш и едва тогава да стреля по Гавин и мен. Ако е решил, че си твърде силен, за да бъдеш предизвикан… е, в такъв случай май може да дойдеш да ни вземеш.

— И по-бързичко — промърмори Гавин. И преди Тор да успее да го сгълчи, отново потъна в радиомълчание.

— Освен ако машината не е възнамерявала да ни прилъже да стигнем точно до това заключение — предположи корабният мозък. — А може да има и друга причина засега да си остана на мястото.

Тихо прещракване подсказа на Тор, че „Уорън“ минава на сериозно кодиран сигнал.

— Току-що потвърдих двупосочен канал с „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Намират се само на три светлинни минути от нас.

Е, най-сетне малко късмет! Изведнъж Тор се почувства не така самотна.

Но пък… Дори с термоядрено-йонните си двигатели големият добре въоръжен крайцер трябваше да маневрира седмици, за да синхронизира орбитите и да се добере до тях. Въпреки това екипажът може би щеше да е в състояние да помогне по друг начин. Провери отново кодирането и се обърна към „Уорън Кимбъл“:

— Може ли „Ибн Батута“ да използва сензорите си?

— Корабът има отлични системи, Тор. Според последните сведения насочваха сензорите си в посоката, от която дойде лъчът — район с каменни отломки, обикалящи този астероид на приблизително пет километра оттук, с размери двайсет километра на север на четирийсет по посоката на въртене. Ще им трябват няколко минути за прецизно насочване на уредите. Освен това има и забавяне във времето. Моля, запазете търпение.

— Кажи им да не използват активен радар — каза Тор. — По-добре засега СФУК да не научава за тях.

— Предадох молбата ви. Може би ще стигне до тях навреме, за да я изпълнят. Моля, запазете търпение.

Този път Тор не отговори, а загледа бавно въртящите се звезди. Земята и Слънцето не се виждаха, но можеше да различи Марс, който сияеше в светла охра в съзвездие Змиеносец, без изобщо да примигва. И Тор осъзна нещо неприятно — че е по-добре да започне да взема предвид десетчасовото „денонощие“ на астероида.

„На север по посоката на въртене… — замисли се тя. — Приблизително натам…“ Не можеше да зърне нищо от „района с каменни отломки“, които вероятно се състояха от въглеродни материали, които поглъщаха светлината. Добро място за скривалище. Много по-добро от нейното. Бързо изчисление потвърди страховете й.

„С тази скорост на въртене гредата няма да ме защитава още дълго.“

Огледа се и видя няколко по-добри убежища, сред които и пропастта, където лежаха мъртвородените кораби бебета. За съжаление щяха да й трябват твърде много секунди, за да се прехвърли с подскоци и прелитания до някое от тях. А през това време щеше да е на прицел.

„Защо му е на един СФУК да стреля по нас?“

Бойните устройства си оставаха загадка. Повечето бяха замрели след Нощта на лазерите. През всичките години оттогава, докато човечеството правеше първите си предпазливи крачки извън родния си свят и започна да проучва края на Астероидния пояс. Тор помнеше само двайсетина случая, когато древните машини бяха засичани да използват смъртоносните си лъчи… най-вече за да унищожат някой блестящ кристал или съседа си, но от време на време стреляха и по земни кораби с убийствена точност и без видима причина.

Въоръжените кораби, изпратени да проучат района, така и не откриха стрелците. Въпреки огромните награди, предлагани за всеки заловен жив или мъртъв СФУК, те винаги изчезваха (или се покриваха добре) много преди пристигането на хората.

„Накрая решихме, че трябва да са останали от последната битка, бушувала в Слънчевата система в далечното минало. Оцелелите, сключили дяволска сделка с междузвездните кристали. Бойна машина се съгласява да помогне на една фракция кристални фомити, като елиминира конкуренцията. От своя страна фракцията връща услугата, след като овладее местната цивилизация. За оказаната помощ СФУК може да си спечели важна роля в новия режим.“

Биолозите твърдяха, че виждат ясни паралели с начина, по който някои заболявания вършат смъртоносната си работа с помощта на вируси и бактерии, които им проправят пътя. Един екзосоциолог се обзаложи, че Последната война на машините, разразила се в Слънчевата система преди десетки милиони години, вероятно е била предизвикана от пристигането на кристалните капсули. Че те вероятно са заразили някои от по-старите механични сонди и са ги прилъгали с убедителни предложения за безсмъртие и размножаване. Тази теория можеше да обясни и Нощта на лазерите.

„Когато изглеждаше възможно Хаванският артефакт да спечели човечеството без съперници, всички останали фомити е трябвало да заложат всичко, за да привлекат вниманието ни — или като жертват части от себе си, за да изпратят сигналите изпод земята, или като излъчат от небето рискованите съобщения «ето ме и мен». Но тези СФУК устройства са дебнели епохи наред и са изчаквали момента да се сражават на страната на един или друг кристал. Да помогнат на една фракция да бъде чута… или да унищожат останалите и да не им позволят да излъчат рекламите си.“

Всичко това имаше смисъл от дарвинистка гледна точка… или поне така обясняваха големите светила, напомняйки на всички, че еволюцията си има своята свирепа логика.

„Но какво може да спечели този СФУК, като стреля по нас?“

Сети се за скоростта на въртене и си помисли, че в момента по-важен е един друг въпрос.

„Как да се измъкна оттук?“

Нямаше да е достатъчно само да се мести покрай старата греда, която бе тясна и перфорирана в другата посока. А Гавин вероятно бе в още по-лошо положение. „Трябва да направим нещо, и то бързо.“

— „Уорън“, „Ибн Батута“ сканира ли вече района?

— Да, Тор, с пасивни телескопи. Резултатите им не са категорични. Картографирали са скалите и пясъчните облаци и са открили няколко аномалии, които биха могли да се използват като скривалище от стрелеца. С активен кристал биха могли да засекат резонанса на обогатен метал…

— Или да се объркат от никела и желязото в астероидите. А и веднага щом пуснат активни лъчи, проклетото нещо ще разбере, че си имаме съюзник. Ще може да се премести много преди да получат обратния сигнал и да стрелят. Шест минути са адски много време.

— Не виждам недостатъци в разсъжденията ви. В такъв случай може би най-добрият избор си остава вече предложеният — да изляза от сянката и да ви прибера. Както казвате, машината може да се въздържи от сражение с противник с моите размери.

— Ами ако грешим? Ами ако проклетото нещо открие огън?

— В такъв случай ще вляза в битка.

— Първият изстрел няма да е твой. Нито дори вторият.

— Така е. Според изчисленията ми в най-лошия случай — и ако е отличен стрелец — СФУК може да извади от строя основното ми оръжие и да атакува главните двигатели. Аз обаче ще успея да маневрирам с помощните, така че двамата с Гавин да стигнете до мен. Дори да остана напълно безпомощен, вътрешното ми противорадиационно убежище би трябвало да ви запази в безопасност, докато не пристигне помощ.

— Зарежи това! — неочаквано се намеси друг глас. — Аз мога да се изключа за един-два месеца. Но Тор ще умре от глад или ще полудее за толкова време!

Тор се трогна от загрижеността на партньора си. Не се сещаше друг път да е реагирал по такъв начин.

— Благодаря, Гавин. Само не излъчвай. Това е заповед.

Гавин млъкна с прещракване… може би навреме, за да не позволи на врага да го локализира с абсолютна точност. Тор прецени възможностите си.

От една страна, „Ибн Батута“ можеше да се окаже мощен съюзник, стига да успееше да изненада неприятеля с къс радарен лъч и да установи местоположението му. То обаче щеше да е остаряло преди сигналът да се е върнал. Тоест на практика могъщите оръжия на кораба бяха безполезни.

От друга страна, „Уорън Кимбъл“ беше много по-близо, но пък бе много по-слаб противник. И му трябваха няколко минути, за да излезе от сянката на астероида, като през цялото време щеше да е уязвим за първия изстрел. Или първите няколко.

Провери наличността на роботите. Десетина все още бяха в горе-долу прилична форма, недалеч от нея. Или до Гавин.

„И накрая… аз също съм тук.“

Оформящият се в главата й план не й харесваше особено. Прекалено много й напомняше отчаяната мярка, която бе взела преди години на борда на обречения цепелин заедно с храбрия мъж, на когото бе кръстен корабът й.

„Но не виждам други възможности.

И избирането на момента е от жизнена важност.

Може би трябваше да си остана на Земята и да продължа да съм обикновена репортерка.“

— Добре — каза Тор. — Ще направим следното…

75.Потайници

Размишлявам върху последното й предизвикателство — доста ехидно и достигащо по-близо до истината от някои други, — когато внезапно настъпва суматоха! Несвикнала с неочаквани новини, общността ни започва да бърбори. Очакващата и Наблюдателя разгръщат сензорите си. Показват ни резките проблясъци на атаката… последвани от бръмчене и пращене на кодирания сигнал на човеците, които настойчиво се съвещават с кораба си.

А, значи още е жива. Степента на облекчението ми ме изненадва… наред с неочакваната загриженост, че шансовете й за оцеляване може да са нищожни.

Как се е случило това?

След спешни консултации стигаме до заключението, че някоя независима бойна единица е атакувала любимия ми човек. Стотици от тези брутални неща загърбиха много отдавна предишната си преданост, за да се присъединят към някой от кристалните кланове. Малоумни бойни машини, мъкнещи се по вътрешния Ръб с повреди от старата война. Внезапният им изблик на насилие преди няколко години само предупреди хората и ги направи враждебни и предпазливи.

Трябваше отдавна да предприемем кампания за заличаването на проклетите останки.

Нещата обаче не са така прости. Не всеки убиец излезе от правия път. Много все още са притежавани и управлявани от по-големите сонди като Очакващата и Посрещача въпреки договора ни за разоръжаване.

Аз също съм си запазил някои резерви.

Дали някой от верните ми ловци е достатъчно наблизо, за да помогне на Тор Повлов? И ако да, ще посмея ли да дам подобна заповед? Ама че странно изкушение! Да се намеся. Да разкрия скрити сили — заради една еднодневка? Може би самотното чакане в компанията само на същества като Посрещача ме е направило нестабилен.

Бързо изчисление ме спасява от когнитивния дисонанс. Никой от ловците ми не е достатъчно близо, за да помогне. Но все пак може ли някой от тях да направи нещо друго?

Междувременно — паралелно — ми хрумва друга мисъл. Мога ли да съм сигурен, че Тор е била нападната от самотник? Доколкото си спомням, древните бойни машини понякога действаха по двойки или тройки.

Даже нещо по-лошо — възможно ли е нападението да е било планирано от някоя от нас, по-големите сонди? От друг оцелял като мен? Някой, споделял самотното ми изгнание в продължение на почти седемдесет милиона земни години? Без особени усилия мога да посоча възможни мотиви, които биха изкусили сериозно Посетителя, Пътешественика или Търговеца… но със сигурност не и Очакващата.

Загрявам ремонтните и бойните си единици. Всъщност започнах да го правя (постепенно и в тайна) преди почти сто човешки години, когато мълчаливата дотогава трета планета започна да бълва радиосигнали. Подготовката ми се стори благоразумна мярка.

А сега май няма да е зле да дам газ, както казват земните жители.

76.Да уцелиш момента

„Съдбата ни ще се реши за част от секундата — помисли си тя. — Освен ако проклетият СФУК не е разбил кодирането и знае какво ще направим. Или ако ужасното нещо не е само едно! В такъв случай сме направо отписани.“

Затаила дъх в животоподдържащата си капсула, тя гледаше как първият от няколкото таймера отброява до нула — и продължава напред. Едно. Две. Три. Четири…

„Корабът се раздвижва.“ Тор си представи как двигателите на „Уорън“ припламват и го извеждат от защитата на астероида. Върхът на носа му би трябвало да се появи след сто и шест секунди.

Преди да разработи този план, беше прехвърлила десетки сценарии. Всички обещаващи започваха по този начин, с преждевременното излизане на кораба. В края на краищата СФУК може би наистина се плашеше да стреля по „Уорън Кимбъл“. Защо тогава да не го разбере още от самото начало? Това бе най-лесното решение. Нека корабът да дойде да ги прибере. А после ще тръгнат на лов за извънземни.

Поради някаква причина Тор бе сигурна, че нещата няма да се развият по този начин. Животът рядко е толкова лесен.

Стигна до четирийсет и шест. Точно след една минута СФУК щеше да забележи носа на „Уорън“ да се подава зад защитното туловище на астероида…

Когато останаха трийсет секунди, Тор даде командата:

— Роботи М и П, напред!

Тези двата бяха на Гавин и се намираха на стотина метра зад ръба на кратера. След секунди две светещи точки се издигнаха над хоризонта. Сензорите на Тор показаха как двата верни малки робота задействат дюзите си и политат по самоубийствен курс — право към канарите и камъните, където се спотайваше машината убиец.

„Безобидни са, но дали СФУК знае това?“

След десет секунди заговори отново:

— Роботи Р и К, елате сега!

Параметрите вече бяха зададени и двата робота излетяха от противоположни посоки и се понесоха към нея през бъркотията от извити греди. Сега съдбата им зависеше от решението на противника.

„Към коя група ще се насочиш? Към онези, които летят към теб, или към другите, които идват да ме спасят? Или към нито една?“

— Роботи Д и Ф, сега! — Тези двата също бяха на Гавин и полетяха след първата двойка към песъчливия облак, където се криеше врагът. Партньорът й оставаше почти сам. Нищо не можеше да направи. А носът на „Уорън“ трябваше да се появи след пет… четири…

В абсолютно празно пространство лазерите се засичат трудно. През последния половин час обаче Гавин беше използвал оцелялата си ръка, за да хвърля шепи прах в чернотата над себе си. Правеше го с всичка сила, като внимаваше да не излиза на открито. (Допълнителен бонус — изкопаваше си по-дълбоко убежище.) Разширяващият се облак частици все още си беше до голяма степен вакуум…

… но когато мина през него, лъчът остави издайническа следа синьо-зелени искри… и разряза робот П на две, подпалвайки ярка огнена топка от разлято гориво.

Тор примигна от шок и се сети да пусне нов таймер… и в този миг робот М също бе поразен! Този път без да експлодира. Тор овладя страха си и се опита да се съсредоточи.

„Така значи. Първо реши да защити себе си. А сега…“

Обърна се към робот Р, който летеше към нея над разнебитените извънземни сонди. Малката машина носеше подобна на броня плоскост, намерена сред боклуците — използваше я като щит между себе си и СФУК.

— Гавин, успя ли да определиш…

Изгаряща синьо-зелена игла улучи плоскостта и се разлетяха капки свръхнагорещен метал. Роботът продължаваше да се носи към Тор…

— Сега успях! — извика партньорът й. — Локализирах го с точност до два метра. Знаеш ли, обзалагам се, че си мисли, че съм мъртъв. Не знае, че съм…

Лъчът направи бърза спирала и било поради майсторско прицелване или чист късмет, сряза едната ръка на малкия робот. Защитната плоскост отлетя на една страна, роботът — на друга. Изгубил равновесие, той отчаяно компенсира, опитвайки се да стигне до Тор — и се блъсна в стърчаща част на древен строителен кран. Плоскостта продължи да лети между гредите и падна съвсем близо до Тор.

Роботът спря, разтресе се и умря. В мозъчната му кутия имаше идеално кръгла дупка.

„По дяволите. Добър е, кучият му син! И скорострелността му е по-добра от всичко, построено от хората.“

От първия изстрел бяха минали деветнайсет секунди. Тя се обърна да погледне към робот К, който се носеше към нея от другата страна, също сграбчил импровизиран и не особено ефективен щит. Отново проблесна рязка светлина и стопени капчици политнаха от местата, където лъчът на СФУК докосваше метала в търсене на уязвимо място. След още миг…

Светлинното копие изчезна така внезапно, че Тор примигна. Докато оптиката й се опитваше да се адаптира, роботът продължаваше да се движи към нея, на пръв поглед невредим.

Което трябваше да означава…

— В момента съм под обстрел, капитан Повлов. Добрата новина е, че действията ви ми спечелиха половин минута. Уви, има и лоша — Свързаният с фракция унищожител на конкуренцията като че ли не се страхува от мен.

Последното поколение ИИ имаха дразнещия навик да стават многословни и дори бъбриви по време на стрес. Никой не знаеше защо.

— Пуснах радарен импулс към мястото, определено от Гавин. Ехото беше с точност до половин сантиметър. В отговор СФУК изгори главната ми антена и корпуса около нея. Съседните помещения вече не са херметични. Завъртам основното си оръжие към врага. Но при тази скорострелност той ще може да унищожи моя лазер отстрани преди да успея да се прицеля.

Робот К беше натоварен с неудобната метална плоскост и имаше проблеми със спирането, така че Тор приклекна и извика, когато той се блъсна в защитаващата я греда. Бързо, преди да се е завъртял и отлетял нанякъде, тя протегна ръка и сграбчи дебелия диск. Изкуствените й пръсти стиснаха толкова здраво, че я заболяха и китката й запротестира от напрежението.

„Това е нищо в сравнение да ти отрежат цяла ръка“ — помисли си тя. Беше изложила на показ крайника си за няколко секунди, но врагът беше зает с друго.

Мислено благодари на „Уорън“, когато всичко беше скрито под гредата. Изпита мъка за поредната жертва заради нея, направена от някой със същото име.

„А сега гледай да издържиш, докато дойде моят ред.“

Парчето метал представляваше импровизиран щит. По нейна заповед робот К беше слязъл в катакомбите на астероида, за да донесе част от разбит херметичен люк — един от многото, които някога бяха защитавали загадъчния хабитат, и един от малкото предмети наоколо, способни да блокират убийствения лъч за няколко секунди. Може би. Ако успееше да го задържи правилно, между себе си и смъртоносния поглед на СФУК.

Нещата щяха да са по-прости, ако гравитацията бе като на Земята. Просто отскачаш от гредата, докато държиш щита за една-две секунди — достатъчно, за да полетиш към спасението и да се тревожиш единствено за кацането. Тук гравитацията беше безразличен приятел, по-слаб и от мишка. Падането щеше да отнеме твърде много време.

— Тор. Противникът експертно изгаря всичките ми уреди веднага щом се покажат. Половината от предните отсеци вече са надупчени. Главното ми оръжие ще е изложено на странична атака най-малко петнайсет секунди преди да успея да отвърна на огъня. Това ще се случи точно след четирийсет и две секунди…

Като проклинаше бавните си движения, Тор помогна на робот К да се обърне с дюзите нагоре.

Планът й имаше няколко сериозни недостатъка. Най-лошият оповести за себе си с внезапна рязка светлина някъде отгоре. Гореща светлина, плътна и червеникава, нямаща нищо общо с леденото синьо на лазера, се изля в кратера и окъпа мъртвите космически кораби в трептящи огнени цветове.

„Това трябва да са робот Д, робот Ф или и двата, експлодирали преди да успеят да стигнат до СФУК. Наложило му се е да се обърне и да се справи с тях за всеки случай.“ Е, поне тяхната жертва щеше да позволи на „Уорън“ да си поеме дъх. Жалко, че не можеше да изчисли по-добре момента за това отклоняване на вниманието.

„Проклетото му оръжие няма ли най-накрая да остане без муниции?“

Изведнъж ясно си даде сметка колко близко до нея са резервоарите на робот К. Нямаше желание да се подлага на изгаряне за втори път. Въпреки всичките си кибернетични добавки усети същия горчив ужас, който бяха изпитвали прадедите й, когато са се изправяли срещу лъвове в саваната или са си представяли дракони в нощта. Заля я чувство за безсилие.

Но в разгара на битка няма място за страх. Време беше.

Вдигнала люка над себе си — с обърнатия робот върху него — Тор сви крака… и се оттласна от металната греда, която беше нейно убежище през последния час. Политна назад и точно преди да излезе от сянката, се сви в зародишна поза в центъра на люка, а верният малък робот К включи всичките си двигатели и я понесе надолу, към прикритието на изкорубените останки.

Въпреки това се движеха ужасно бавно.

Нима СФУК се поколеба?

Тор и Гавин трябваше да са приоритетната му цел. Предвид случилото се досега нищо друго нямаше логика. От друга страна, щяха да направят фатална грешка, ако противникът не откъснеше вниманието си от „Уорън“…

„Хайде. Обърни се към мен!“

След цели пет секунди нерешителността на бойната машина приключи с ослепителна синкава светлина, която избухна точно над главата на Тор и прониза К, сякаш беше салфетка. Малкият робот се разтресе… и Тор се разтревожи.

„Ако е улучил мозъка…“

В този случай роботът можеше да продължи да държи щита и да остави резервоарите си уязвими — същинска бомба, която ще гръмне всеки момент.

Дългите ръце на механичния работник се загърчиха в спазми и се отделиха от щита, както беше планирано. И след като беше тласнал Тор към скривалището, К се обърна и полетя в обратната посока. „Благодаря“ — помисли си тя, като хвърли последен поглед към вярната машина. Сега врагът трябваше да избира между три мишени.

„Стреляй по мен.

Стреляй по «Уорън».

Или опитай да използваш робота и да ме разкъсаш на парченца…“

Светът стана оранжево-червен — рязка, изпълнена с ярост светлина, този път много по-близка. Експлозията озари люка от всички страни, но заобиколи Тор, която се бе свила в тясната цилиндрична сянка.

„Сбогом, робот К.“

Мозъкът й успя да измисли само това преди ударната вълна да я настигне и да блъсне люка с такава сила, че Тор едва не го изпусна. Двата й крака се изпружиха навън, а продълговатият щит започна да се върти.

Това беше логичната тактика на врага да се добере до Тор. Въртенето щеше да я изложи на прицела на СФУК няколко мъчителни мига преди спасението.

Време беше да се омита.

Сви крака и ги опря в люка.

— Тор Повлов, оръжието ми се показва. Врагът трябва да бъде разсеян за петнайсет секунди.

Твърде дълъг срок. Дори ако успееше да накара СФУК да се обърне към нея, този интервал се равняваше на три изстрела на проклетото нещо.

Трябваше да опита! Тор изрита люка с всички сили, почти напосоки. Ако врагът се нуждаеше и от частица от секундата повече, за да я забележи през все още разрастващата се огнена топка на експлозията…

Пълната с отломки яма вече приближаваше по-бързо. Тор обаче потисна инстинкта да се обърне и да се приготви за удара. Вместо това извъртя крака към небето и в същия момент чу вик.

— Идвам, Тор!

Задъхана, тя успя някак да събере достатъчно сили, за да изпъшка:

— Гавин… недей…

Бронираният щит беше отлетял настрани. Отвъд отслабващата топлина и горящите останки на робот К Тор видя обсипано с безброй звезди небе… и мигновено разбра, че не трябва да гледа към тях. Събра сили и сви двата си крака. Точно навреме.

— Гавин… Не!…

Болка избухна по цялата дължина на левия й крак и спря преди да успее да изкрещи. Крайникът просто беше изчезнал. Само със силата на волята си Тор премести другия, поставяйки го между тялото си и смъртоносния лъч. И почти моментално последва нова агония…

… и спря, когато нещо-или-някой й се хвърли на помощ! Тъмен силует се изпречи между Тор и стрелеца и пое лазерния лъч върху себе си. За миг замаяният й от шок мозък видя герой, огромен и безстрашен, брониран и въоръжен с нащърбен меч, който скочи, отби свирепото копие на противника и го отклони от нея, пръскайки само няколко капки стопен метал.

— Десет секунди — съобщи „Уорън.“ Долна лъжа. Трябва да беше минал най-малко един час, откакто корабът се беше обадил за последен път.

Лазерът престана да търси Тор. Във внезапно настъпилата тъмнина екранът на шлема й възстанови картината.

„Падам през купчината боклуци.“ Едва сега осъзна, че спасителят й е някакъв праисторически строителен кран, който бе блокирал лазера, докато тя прелиташе покрай него. И много скоро щеше да се блъсне здравата в летящото към нея дъно на ямата.

Знаеше, че трябва да пусне диагностика и да се увери, че костюмът й се е херметизирал аварийно след загубата на краката й. „На много скъпите ми крака…“ Потисна истеричните мисли. Трябваше да се обърне и да се подготви за удара колкото се може по-добре.

Но силите и волята й се бяха изчерпали. Нямаше ги. Можеше само да се взира в небето…

… и видя как смъртоносният СФУК стреля отново от позицията си сред премятащите се камънаци — точка в небето, която вече бе извън полезрението на Тор. Лишена от достъп до нея, хищната машина търсеше нова жертва. Разпиляната прах разкри светлинното му копие, което ловуваше отвъд ръба на кратера… и след малко в слушалката на Тор се разнесе рязък крясък.

„Ох, Гавин. Много закъсня… и страшно подрани.“

Часовникът на екрана й каза ужасната истина. С презареждане за пет секунди врагът имаше предостатъчно време да довърши Гавин, да обърне вниманието си към „Уорън“ и да извади от строя основното му оръжие, преди то да…

Примигна. Нима зрението й изневеряваше? Следите от лъчи горе сякаш се удвоиха, после се удвоиха отново… и отново! Осем или девет тънки игли пронизваха небето там, където преди имаше само един лъч, минаваха отляво надясно, идеално успоредни — и първият лъч изведнъж изчезна.

От гледната й точка, вече много по-дълбоко в бездънната като че ли яма, Тор видя осемте свирепи рапири да пронизват небето в района, в който бе устроил засадата си врагът. Сега всеки лъч започна да се движи в спирала, изпаряваше пясък… скала… и вероятно някакво парче лъскав метал…

Тор дрезгаво и ликуващо изкрещя едно-единствено име.

— Ибн Батута!

Шест минути път на светлината в двете посоки. Невъзможно препятствие за координиране на битка с точност до част от секундата. Всяко реално поражение на СФУК щеше да е чиста случайност. Но с малко късмет изненадата и отвличането на вниманието щяха да са достатъчни за…

Друг свиреп светлинен харпун се появи от дясната страна на Тор. Светкавица на отмъщението, насочена с абсолютна прецизност и пренебрежимо забавяне.

„Уорън!“

Свръхнова избухна над нея и озари ярко нощта.

На кратката, нажежена до бяло светлина Тор зърна за миг неравната пещера на астероида. Дъното й, което все пак съществуваше, приближаваше към нея и се канеше да я халоса, докато тя се смееше с горчиво тържество.

— Така ти се пада, шибан…

77.Потайници

Основното ми усещане трябва да е подобно на онова, което човеците наричат радост — че Тор Повлов и партньорът й оцеляха при сблъсъка със самотния убиец от Старите войни.

Но как оцеляха? Облекчението ми се смесва с объркване и тревога. Беше ли поразен убиецът? Деградирал от времето? Или ако земните жители са достатъчно умели да победят могъща бойна машина, не трябва ли да преизчисля шансовете им за Финалната игра?

Възможно ли е тази атака да е била провокирана от някой от другите оцелели, за да тестват шансовете?

Повечето от големите сонди мислят, че засадата е свързана някак с Болестта — ужасната чума, разпространявана от заразните кристали в галактиката. Някоя тяхна фракция сигурно се е почувствала застрашена или е сметнала, че може да извлече предимство, като накара своя бойна единица да опита да извърши убийство. Идеята е проста и убедителна, но я намирам за нереална. „Нещо в сметките не излиза“, както би изпял някой голям компютър от онези безвкусни научнофантастични мюзикъли на човеците.

Другарите ми са склонни да приписват всяко зло на малките вирусни капсули, които започнаха да наводняват космоса през последните стотина милиона години. Те обаче забравят, че ние сме във война много отдавна, още от времето на големите механични сонди, много преди появата на кристалите. Ужасната битка, която предизвикаха те, беше само една сред много други.

Има и друга теория.

Машината убиец нападна Тор и Гавин, докато изследваха унищожената станция за копиране на голяма сонда Сеялка. Възможно ли е в останките да има скрита някаква тайна? Толкова мрачна и тревожна, че някой да се опита да им попречи да я разкрият? Очакващата, Пътешественика и няколко други по-големи оцелели предлагат да изпратим разузнавател, който да проучи мястото. Аз обаче съм против.

Защо да си правим труда? Ако в недрата на онази носеща се в пространството каменна гробница наистина има някаква мрачна енигма, Тор Повлов ще я открие — веднага щом тя и партньорът й приключат с възстановяването си и продължат мисията. И ще научим всичко, когато излъчи поредния си цветист репортаж за публиката си на онзи топъл и влажен свят.

Не виждам причина да се намесваме. Засега.

Междувременно корабът й продължава да излъчва „Покани предизвикателства“ — онези призиви, внимателно съставени преди един век и поставящи под въпрос мотивите за мълчанието на извънземните. Целящи да тормозят евентуалните пришълци, които може би се спотайват и отказват да кажат „здрасти“. Посланията докарват горкия Посрещач до ръба. Всички обединяваме сили, за да потиснем волята му, да му попречим да не започне да реве ентусиазирани отговори. Горкият Посрещач. Ясно е, че избра погрешната страна в Последната война, макар че ние сме твърде любезни, за да го кажем.

Няколко други сонди реагират на тези предавания с гняв! Възможно ли е някоя от тях да е изпратила машината убиец, за да накаже Тор за безочливостта й? Или просто за да сложи край на излъчванията?

От моята доста уникална гледна точка аз намирам предаванията за изумяващи. Тези „послания към спотайващите се извънземни“ казват повече за начина, по който мислят човеците, отколкото за нас, извънземните. О, някои от тях почти улучват десетката! Но кабинетните предпоставки — нещата, които човеците вземат за даденост — са причина дори най-добрите предизвикателства да пропуснат целта, макар и на косъм…

… така поне ни уверява древният фрагмент на Адвоката, предлагайки ни извинения, които са приемливи за повечето оцелели и помагат засега да спазваме съглашението да мълчим.

Достатъчно. Имам някои идеи и искам да ги изпробвам върху други приятели. Входящата ми кутия е пълна със съобщения от човешки еднодневки — мъже и жени от плът и кръв на един воден свят, които кореспондират с мен чрез старомодната електронна поща — асинхронен канал, който поне е спънат от забавянето на сигнала. Партньори в дискусии и разговори, които са в пълно неведение за истинската ми същност.

Е… не точно пълно. Разполагат с намеци. Давам им предостатъчно! Моя ли е вината, че предпочитат да ги игнорират? При цялото си остроумие човеците си мислят, че съм един от тях, дори когато се „преструвам“, че не съм. Дори когато казвам открито кой съм и използвам истинското си име, те просто се изсмиват и се включват в моята „ролева игра“. Шегуват се с дрънкането ми, със симпатичната ми роля като древна извънземна машина.

Научих толкова много, използвайки този подход.

Чудно ми е защо никой от нас не се сети за него, докато не ни го подсказа оригиналното предизвикателство.

Както и да е. Добрата идея си е добра идея независимо от източника й.

78.X видове

Военната тревога задържа мнозина от екипажа по постовете им много след като кризата в зона Н-27 отмина. След като Тор Повлов и Гавин Иинсуърт бяха върнати в кораба им, закърпени и пъхнати във възстановителните ясли, „Уорън Кимбъл“ не съобщи за други враждебни действия и продължи да търси остатъци от СФУК мародера.

„Ако наистина е бил СФУК.“

Джералд се съмняваше, че това определение е приложимо за случая. Най-малкото защото в района, проучван от екипажа на „Уорън Кимбъл“, космическите кристали бяха малко. Повечето руини там, изглежда, бяха от много по-стар конфликт между могъщи космически машини.

„Каквито и да са мотивите на убиеца, този път събрахме доста добри данни за тях. И ще научим още повече след анализа на фрагментите.

Само да можехме да заловим някой жив… все още активен и мислещ, може би дори способен да говори. Дали ще успеем да го убедим да ни каже какво се е случило тук в далечното минало?

Стига, разбира се, проклетото нещо да има спомени.“

Джералд подозираше, че древните гадни бойни машини може да са действали чисто инстинктивно. Или че отдавна са се побъркали. Що за разум би могъл да оцелее милиони столетия в досадно еднообразие?

Ако зависеше от него, щеше да нареди отмяна на тревогата. Но като водач на експедицията той оставяше капитан Ким да ръководи работата на кораба. Пък и малко стрес щеше да се отрази добре на хората. Това бе малко сбиване в сравнение с онова, с което можеше да се сблъска „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“ при следващото му пътуване до външния пояс и нататък. Може би няколко СФУК бяха единствените останки от праисторическите съперници, сражавали се някога в Слънчевата система. От друга страна, би могло да има и други ужасни сили някъде там, сили, които дебнат и изчакват. „Ще видим…

… стига първо да не бъдем пометени от хаоса на Земята.“

Което му напомни нещо друго.

„Гледах съобщение на Бен Фланъри, което беше прекъснато от кризата. Бен изглеждаше разтревожен… когато сирените ме накараха да го зарежа.“ След обявяването на тревогата всички на борда, дори учените, насочиха цялото си внимание към случващото се на три светлинни минути от тях.

Видя през наблюдателния отвор как телескопът „Лейси Доналдсън“ постепенно завърта огромния си чадър от огледални цветчета към предишната си конфигурация и започва да събира данни за други планетни системи. Не се очакваше големият инструмент да бъде изпитван толкова рано като оръжие. Сега вторичното му предназначение вече не беше тайна. Каквото или който и да се спотайваше в астероидния пояс, щеше да разбере, че земните жители подготвят големите си пушки направо тук, в съседния двор.

Хората на мостика бяха уморени и напрегнати. Дори капитан Ким като че ли все още я караше на адреналин и гризеше кожичките около ноктите си, докато перцептът му се изпълваше с холоизображения и анализ на забавеното във времето сражение със СФУК. Симулациите проблясваха твърде бързо и Джералд не можеше да ги следи с по-старото си оборудване. „Е, някои новости не са предназначени за дъртаци като мен.“

Смяната на Джералд вече беше приключила и Ким явно владееше добре обстановката, така че той се обърна без никакви церемонии и се оттласна към каютата си, където го очакваше съобщението на Бен. Докато минаваше покрай главната научна станция, видя лудуващите Ика и Хайрам — веселяха другарите си и сваляха напрежението с малкото си представление. Двамата водеха обратен разговор — изговаряха всяка дума и звук отзад напред. Джералд се усмихна на странното приятелство между неандерталското момиче и момчето аутист. Явно разнообразието само по себе си беше награда.

„Но само без делфини.

Ако ми натресат някоя суперриба на борда при следващата мисия, ще си подам оставката.“

Всяко нещо си има граници в крайна сметка.

Ика го зърна, докато се носеше покрай тях, и без да спира обратното си бъбрене, му намигна. Мъничък блестящ символ сякаш излезе от окото й, понесе се към неговото и се настани в ъгъла на перцепта му. Джералд го погледна и символът се разгърна в съобщение:

Г-н К те очаква на същото място!

Джералд се замисли над смисъла му, докато летеше от скоба на скоба към въртящата се ос на гравитационното колело.

„О, да бе. Господин К.“

Г-н Кобли. Поради някаква причина Ика като че ли още искаше той да опита номера със сляпото петно. Беше толкова просто, че дори един тъп хомо сапиенс би трябвало да успее да не-види нещо, което го няма.

„Е, може би. Така и така кризата приключи.

Колкото да я направя щастлива.

Ама след като си свърша другите работи. И поспя.“

Спусна се по една спица до ръба на въртящото се колело и му се наложи да се съсредоточи, за да стъпи. Дори при една четвърт от земната гравитация да стои прав му изглеждаше все по-странно и по-трудно с времето — както и припомнянето, че трябва да вземе предвид странната посока „долу“. Някой ден сигурно щеше да спре да идва тук и да стане постоянен обитател на безтегловните части. Чуден начин за края на кариерата на астронавт, наложил си доброволно доживотно изгнание от родния си свят.

По дяволите, щеше ли изобщо да има обитаема Земя в близките години? Някои от тревогите от младостта му — енергийни проблеми, замърсяване и тероризъм — сега не изглеждаха толкова страшни. Но всяка година ги изправяше пред още повече дилеми, някои неизвестни на предишните поколения, но до една подхранващи ужаса от измиране…

… и раздухващи сред милиони интереса към съблазнителния изход, предлаган от звездните кристали.

След като си припомни изкуството на вървенето, Джералд мина неуверено покрай същото място в коридора, където според Ика и Хайрам се спотайваше „кобли“. „Нима едно въображаемо не-същество от палеолита няма по-добри не-неща за не-вършене от това да кисне тук и да чака да не-разговаря с мен? И означава ли това, че неандерталците са били първите мистици учители? Онези, които са ни научили, че един от пътищата към мъдростта е извръщането на погледа?“

Влезе в каютата си за първи път от двайсет часа и видя над бюрото холографската глава на приятеля си антрополог, спряна насред изречение при подаването на сигнала за тревога. До Фланъри се рееше графика, показваща политическите течения по планетата Земя — разноцветни петна, които се блъскаха в няколко кубични метра от дневната на Джералд.

След като посети тоалетната, Джералд взе бутилка подсилен с мая сок и се настани в хамака си.

— Продължи.

Главата на Бен отново заговори, сякаш не бе минало никакво време.

— … нов съюз между движение „Народна планета“ и консерваТЕДите настоява за разширяване на правомощията на временните научни съдилища, за да забавят „опасни експерименти“. Иначе казано, Движението за отказване, но под ново име.

Две от цветните амеби светнаха по-ярко в долния ляв ъгъл на дисплея. Всяка представяше предпочитанията на няколкостотин милиона гласоподаватели. Докато Бен говореше за двете движения, цветовете им се сляха и запулсираха амбициозно, сякаш изгаряха от нетърпение да се разширят.

— И познай кой сключи тази сделка! Помниш ли онзи „пророк“ от петдесетте? Тенскуа-товей или нещо такова. Сега използва старото си име Джоузеф Пайн и предлага прясно пребоядисани аргументи. Иска всички кристали да бъдат събрани — насила, естествено — и да бъдат запратени към Слънцето! Разбира се, ще останат десетки други, скрити на тайни места или в частни ръце…

Джералд прегледа внимателно последната версия на Графиката на политическите интереси на Сатсума. При нея надолу означаваше ретро поведение. Търсене на идиличен и мирен живот за човечеството. Ограничаване на амбиции и ексцесии. Поради консервативни съображения. Или заради Земята, природата и завръщането към „естествения начин“. Имаше предостатъчно доводи за подобна политика още преди космическите фомити да предложат най-големия. Скандалите преди едно поколение, когато беше разкрит заговор на свръхбогатите, опитващи се да използват Движението за отказване, за да извършат преврат, нямаха дългосрочен ефект.

Подобни желания винаги щяха да се връщат. И ироничното бе, че отговорността за това беше на науката.

Инструменти като телескопа Доналдсън-Чан, проектирани да проверят различните лъжи и истини, разказвани от обитателите на кристалите, бяха изумителни постижения на човешката изобретателност. Привържениците на Отказването обаче намираха доводи в своя полза при всеки отрицателен резултат, във всяко крещящо мълчание на далечна звезда, приютявала някога разумна цивилизация. Независимо дали извънземните се бяха изтощили, самоунищожили, затворили в себе си или преминали в някакво по-висше състояние, никоя от системите, изстреляли пратеници, не беше „в ефир“.

Онези, които кипяха в долната зона на графиката, твърдяха, че „движението напред“ означава смърт… така че не бива да се движим напред.

„Разбира се, не знаем нищо за онези, които са отказали да изстрелят кристали. Дали тяхното мълчание е добра новина, докато другото мълчание е лоша? Така и не мога да разбера този начин на разсъждаване.

Пък и за мен всичко винаги се е свеждало до един въпрос. Ако нямаш амбиции и недостижими мечти, които биха могли да постигнат потомците ти, какъв е смисълът от разума?“

Колкото до другите оси на графиката, изток и запад показваха колко склонни са хората да се доверят на някакъв авторитет, били то изборни политици, учени, духовни учители или наследствени аристократи. Тенскватава навремето беше съюзник с Новите господари. Сега създаваше връзки с обявили се против богатството популисти. „Е, талантливите винаги могат да се преобразяват.“

Посоката вътре-вън… о, да… Тя показваше страха и цинизма относно човешката природа. Други фактори се отбелязваха от формата, цвета и връзките. По-добре от дебилните клишета като старата ос „ляво-дясно.“ Но доколко?

Фланъри най-сетне стигна до същността.

— Някои от последните догма-меми са проследени до източниците им, които се оказват кристали! Оказва се, че са били предадени от хитроумни фомити, целящи да повлияят на общественото мнение и да го променят. Стават все по-коварни, Джералд.

Да, това беше опасението на Бен преди Джералд да поеме на това пътешествие. Сега подозрението на приятеля му, изглежда, се потвърждаваше.

— Открихме един набор, използващ подсъзнателни оптични послания, скрити в детски програми. Проследихме мемите до една компания за специални ефекти в Боливуд — притежаваха фрагмент от артефакт, който бил изкопан и си останал нерегистриран. Решили да го използват за няколко симулационни номера. И изобщо не си направили труда да пречистят посланията! Идиоти!

Не беше за първи път. Миналата година някакви глупаци бяха хванати да използват нерегистриран артефакт като съветник за инвестиции. Извънземните методи им позволили да хакнат мрежите на конкуренцията. На заговорниците изобщо не им минало през ума, че мошеничеството тече в двете посоки. Че фомитът може да използва финансовите печалби, за да промие тихомълком мозъците на „собствениците“ и постепенно да обърне отношението господар-слуга, превръщайки ги в могъщи и верни на него — с крайна цел превземане на човешката цивилизация.

— След като бяхме предупредени, откриваме подобни случаи почти всеки месец! Играем си на гоненица. Тези заразни меми са страшно коварни и толкова добре настроени към човешката психология, че е направо плашещо!

По графиката се появиха мънички фигури, приличащи на гладни паразити. Оцветени в опасно червено, те се понесоха към някои групи по интереси и ги загризаха, опитвайки се да се настанят в тях.

„Нищо чудно, че тези неща изобилстват в галактиката. Човек може да разбере защо милиони искат пълната им забрана. Но това само ще даде още сили на малкото останали, скрити от някой елит. Най-добрата ни защита е била прозрачността и съревнованието. Принуждаването на кристалите да спорят помежду си и да анулират триковете си.“

Към нашествениците се насочиха сини антитела, създадени от светлина. Повечето паразити изчезнаха. Но някои оцеляха, трансформираха се, продължаваха да заразяват умове…

Джералд разтърка очи и изсумтя команда за спиране на доклада на Бен. Така или иначе, графиката беше стара. Новината за сражението със СФУК вече би трябвало да е променила настроенията. Напълно заслуженият героичен статус на Тор Повлов беше нов фактор. Освен това избухването на космическа война можеше да насочи симпатиите към пулсиращия облак горе вдясно, представляващ милионите, които искаха построяването на космически оръжия. И то на много космически оръжия, с които Земята да се изправи срещу опасната вселена.

„Само че ако човечеството продължи в тази посока и започне да създава огромни защитни лазери, това няма ли също да се окаже благоприятно за целта на всеки космически вирус? Дори на Куриера? Подобни лазери са необходими за изстрелването — или «изкихването» — на нови кристали.

Всеки с човешки екипаж на борда.“

Джералд беше мечтал за това почти всеки ден откакто Хаванският артефакт оповести голямата си реклама. Сред всички представители на расата той имаше гарантирано място на борда на подобен съд… или на стотици, дори хиляди такива съдове.

И така…

„Всеки път, когато се събудя, преди да отворя очи се питам дали ще видя познатата сива реалност на оригиналния Джералд Ливингстън? Или ще открия, че съм един от онези симулирани Джералдовци, затворени в мъничко яйце, но с огромни вътрешни простори, които мога да изследвам и споделям със завладяващи същества, докато летим в космоса към някакво неизвестно приключение?“

Възможно ли бе дори тази реалност, която преживяваше сега, в този момент, също да е симулирана? Може би беше спомен на оригиналния Джералд Ливингстън, заедно с всичките му несгоди и болежки от възрастта, възпроизведен изключително достоверно? Повечето пътници в артефактите го правеха, за да убият времето през дългото пътуване.

— Изкушаваш ли се, Джералд? — попита Бен Фланъри. — Да предположим, че построим модифицирани пратеници, както е направила цивилизацията на Куриера, които да бъдат открити и честни с всяка раса, на която попаднат. Нима това ще ни направи по-малко вируси и повече посланици на приятелството? Особено ако ги натъпчем все с хубави неща? Не само с чертежи на сондата и лазера, заедно с хитроумни реклами, целящи възпроизводството ни, а с цялото изкуство, култура и знания, с които се гордее човечеството? Дарове, които могат да говорят добре за нас много след като сме се изчерпали или сме се затворили в себе си като уплашени мишки? Дали в такъв случай ще си помислиш, че авантюрата си заслужава и е дори привлекателна?

Джералд се замисли разсеяно как го прави това приятелят му да задава въпроси, насочени сякаш право в сърцето му. Сякаш Бен можеше да чете мислите му от няколко светлинни часа разстояние.

— Да предположим, че се събуждаш и откриваш, че си на борда на подобен кристален кораб. Знаеш, че оригиналният Джералд е изживял живота си и сега копията му са тръгнали на великата мисия да помагат на други сред звездите. Ще съжаляваш ли? Би ли могъл да издържиш бавното минаване на епохите, ниските шансове за успех, знанието, че тази „реалност“ е мъничък овоид? И няма ли да решиш да оцелееш по единствения възможен начин… като се наслаждаваш на возенето?

Сякаш безброй възможности заобикаляха Джералд от всички страни. Чувството приличаше на онова, което изпитваше като млад астронавт, когато се взираше през купола на старата станция, потопен в безкрайността. Впечатлението не беше визуално, а вътрешно, почти космично…

И точно тогава осъзна.

Очите му се бяха затворили преди минути, а може би и много по-рано. Изтощението го беше надвило тихомълком, докато почти се рееше в хамака си. И неговият свят — поне засега — бе просто един сън.

79.Съкровищница

„Гавин като че ли пораства.“

Докато се плъзгаше дълбоко под изровената и напукана повърхност на астероида по тесните проходи, осветени на дълги интервали от мънички крушки от намаляващите запаси на „Уорън Кимбъл“, Тор се надяваше да е така. Гавин вървеше пред нея на импровизирани кокили, като внимателно проверяваше всеки страничен коридор за необичайни неща и свързваше възприятията си с нейните точно по начина, който можеше да се очаква от вещ и верен партньор.

„Може би това е другарството, родено в битка, след преживяването на борба за живот и смърт и получаването на почти едни и същи рани.“

Каквато и да беше причината, Тор бе доволна: двамата работеха много по-добре заедно, след като ги извадиха от възстановителните ясли, и дори си помагаха един на друг със скалъпването на нови крайници и други резервни части. Гавин разчиташе на някои нейни протези, а тя — на негови резервни части. Имаше някаква интимност във включването на части от другия в себе си.

Само преди час Гавин се върна от обиколката си и докладва с рядък ентусиазъм и дори вежливост:

— Трябва да дойдеш, Тор. Веднага, ако обичаш. Трябва да видиш какво намерих!

Е, кой би могъл да откаже на подобна настойчивост? Тор заряза всичките си важни задачи около изучаването на събраните парчета от СФУК и последва Гавин в дълбините. Той обясни промените в картата на подземните галерии, без да разкрива какво има в дъното. Тор долавяше възбудата на партньора си, насладата му, че я държи в напрежение. И въпреки това се питаше…

„Как ИИ успяха да се справят така добре? Този компромис, тази среща с нас по пътя? Съгласието им да живеят сред нас като мъже и жени, следвайки всичките ни чудатости?

Вярно, киберхората дават обяснения. Казват, че развитите умове се нуждаят от еквивалента на детство, за да постигнат по пътя на опита и грешката нещата, които са твърде сложни за програмиране. Човешката еволюция е направила същото, когато сме изоставили повечето си инстинкти, продължавайки юношеството повече от десетилетие. И щом им е нужно подобно «детство», защо да не го направят човешко? Защо да не са част от обща цивилизация, с нашите основни ценности?

Подход, който окуражава и нас, органичните, много по-добре, отколкото биха го направили всякакви сковани «закони» на роботиката.“

Един от големите свръхумове посочи друга причина, когато Тор интервюира гигантския мозък на Земята:

„Вие, естествените биологични хора, ясно показвате със стотиците си ярки филми колко дълбоко се страхувате, че този експеримент може да се окаже неприятен. Разказите ви предупреждават по стотици начини, че създаването на могъщ нов интелект може да доведе до лоши последици. И въпреки това има нещо, което намираме за впечатляващо.

Въпреки всичко продължихте в тази посока. Създадохте ни.

И когато ви помолихме за уважение, вие ни го дадохте.

А когато не го очаквахме, вие ни дадохте граждански права. Направихте всичко това въпреки хормонално инстинктивните ви страхове, които текат като течен огън през първобитните ви вени.

Колкото по-добри ставахме при моделирането на сложната дарвинистка плетеница на умовете ви, толкова по-великолепна я намирахме. Открихме, че въпреки страховете си сте способни да сте цивилизовани. Да сте справедливи. Да поемате рискове.

Този вид кураж, тази чест е нещо, към което можем само да се стремим, като моделираме родителите си. Като ви емулираме. Като се превръщаме в хора.

Разбира се… по наш собствен начин.“

Разбира се. И хората, които гледаха предаването, бяха трогнати.

Разбира се, милиони се запитаха дали всичко това не е само ласкателство. Голямо малцинство биологични хора настояваше, че всичко това трябва да е някаква тактика. За спечелване на време и залъгване на „истинските“ хора да свалят гарда. Как би могъл да се усети някой, освен ако не остави времето да покаже?

Но Гавин толкова много приличаше на младеж. По-бърз, разбира се. Много по-способен, когато ставаше въпрос за технически задачи. Понякога самонадеян до арогантност. Макар че започваше да уляга. Да намира себе си. Да се превръща в личност, на която Тор можеше да се възхищава.

„Има ли изобщо значение в дългосрочен план дали някъде вътре има ядро, което е изчислило всичко това с хладна логика, като постановка? Щом могат да ни спечелят по този начин, нужно ли ще им е да слагат край на илюзията? Защо им е да ни смазват, когато със същата лекота могат винаги да се държат снизходително с нас и да се преструват, че ни уважават — по същия начин, по който всяко следващо поколение се отнася снизходително към родителите и дедите си? Нима наистина има някаква разлика?

Великото нещо в този подход е, че е многопластов, противоречив и в крайна сметка — човешки.“

Е, поне такъв беше залогът. Надеждата.

— Ето там долу е — с растяща възбуда, било то истинска или не, обясни Гавин. — Зад третия люк. Където следите по стената показват, че тук някога е имало плътна атмосфера, при това години наред.

Гавин вече приемаше идеята за „хабитат“ дълбоко в недрата на астероида, където някога бяха живеели биологични същества. Накара я да спре пред бронираната врата, изкривена и откъсната от пантите още по времето, когато земните бозайници са били дребни създания, тепърва започващи големия си старт.

— Готова ли си? Няма да повярваш.

— Стига вече, Гавин. Покажи ми.

С галантен жест и поклон (който изглеждаше само мъничко саркастичен) той се плъзна настрани, за да може Тор да влезе в поредното каменно помещение…

… което се оказа различно. Покрай отсрещната стена имаше десетки неща, които проблясваха под слабата светлина. Стъклени кълбета, овоиди, цилиндри, лещи, дискове… И не бяха десетки, а…

— Стотици са! — ахна тя, взряна в купищата извънземни кристални сонди.

— Триста и четиринайсет, ако трябва да сме точни. Плюс още стотина в съседното хранилище. — Партньорът й следеше реакцията й с немигащи очи, в които сякаш сияеше задоволство. Щеше да й е нужно известно време да свикне с резервната му глава, която бе ъгловата и старомодна и бе заместила изпарената от СФУК. Слава богу, че при този модел андроиди мозъкът се намираше в гръдния кош.

Тя пристъпи към купчината космически фомити. Много от тях й изглеждаха нови, осветени за първи път от поне петдесет милиона години. Вече различаваше промените, настъпващи в много от тях — леки вълни от мъгливи цветове, реакция към внезапната поява на светлина, колкото и слаба да е тя.

„Те ни усещат… — помисли Тор. — Усещат се и един друг.“

— Е — доволно измърмори Гавин, — това означава ли, че сме богати?

Тор се усмихна, макар че никой не беше виждал изражението на истинското й лице — или на онова, което бе останало от него след „Духът на Хула Виста“. Външният й облик обаче направи добро факсимиле на снизходителна усмивка.

— Зависи. Колко артефакта има на Земята?

Перцептът на Гавин беше по-бърз от нейния при намирането на данните от „Уорън Кимбъл“.

— Две хиляди — отвърна той. — Но повечето са повредени или на парчета. Известни са само четирийсет и осем образци в отлично състояние, които са подложени на публично проучване. Ще увеличим броя им десетократно! Това и находките от възпроизводствената станция, плюс данните и събраните части от онзи СФУК и… е? Инвеститорите няма ли да останат доволни? Не успяхме ли?

Ако беше хладнокръвен висш ум, който само се преструва на „човешки“, Гавин нямаше ли да спре сега?

Той обаче не го направи. А добави с вълнение, което изглеждаше импулсивно и само малко язвително:

— Сега можем ли да се приберем у дома?

Тор поклати съчувствено вътрешната си глава и обвивката перфектно повтори жеста й.

— Помниш ли какво стана с пазарите на злато, сребро и платина, когато отвориха първия металодобивен комбинат на астероид? Повечето мини на Земята затвориха или бяха превърнати увеселителни паркове и природни резервати. Това стана, Гавин. О, ще бъдем възнаградени! Това е ценна находка. Тя ще помогне на човечеството да направи още сравнения на историите на различните фракции фомити и ще има повече дебати между тях. Може да се стигне дори до експерименти, които бяха забранени, когато тези неща бяха рядкост. Има обаче и неприятна цена. Цената на кристалите ще се срине. Да, богати сме, партньоре. Просто не чак толкова богати, че да обърнем гръб на другите неща, които лежат скрити тук. Освен това тази находка не повдига ли и един адски важен въпрос?

— Какъв въпрос? — Гавин вече изглеждаше малко умърлушен. — О, имаш предвид как всички тези неща са се оказали тук ли? Кой и защо ги е събрал? Мисля, че това е доста…

Той рязко се завъртя и погледите им се срещнаха.

— СФУК. Може би се е опитвал да ни попречи…

— … да открием и отнесем това съкровище ли? Или иначе казано, да не можем да отговорим на въпроса защо. Да, Гавин. Трябва да останем. Не става въпрос за парите на инвеститорите. А за загадката, която ни доведе тук. Трябва да видим всичко докрай.

Въздишката му — просто инстинктивни движения и звуци, нямащи нищо общо с поемането и изпускането на въздух — беше примирена. И това ли можеше да се фалшифицира? Защо? Не, разочарованието му беше истинско. Въпреки външното въодушевление от откритието беше ясно, че Гавин вече не иска да остава тук.

Тор стисна роботската му ръка с изкуствените си пръсти и се опита да прозвучи като по-голямата сестра.

— Това е страхотна находка, Гавин. Двамата с теб сме по-богати. Човечеството също ще се облагодетелства. А ти ще влезеш в учебниците по история.

— В учебниците по история. Наистина ли? — Гавин малко се оживи.

— Да, наистина. А сега е твой ред да се прибереш и да почиваш. Поемам смяната си още сега.

Останала сама с помощните роботи, Тор се спусна още по-надълбоко в катакомбите. Изпитваше растяща възбуда, обратна на предчувствията на Гавин. Ясно беше, че сърцето на хабитата е наблизо. „Освен ако няма някакво друго обяснение защо й е било на сондата майка да хвърли толкова усилия и да създава земни условия на един астероид. Ами ако целта й не е била да праща нови форми на живот на планетата, а да вземе образци и да ги държи живи тук?“

Тази идея — за нещо като Ноев ковчег — беше примамлива на естетическо ниво… и нямаше логично обяснение. Все пак алтернативата си струваше да бъде разгледана.

И без това слабата светлина на крушките отслабна още повече, когато роботите станаха по-пестеливи и започнаха да поставят новите осветителни тела на по-големи разстояния. Шлемът й се настрои за по-тъмно.

Тор знаеше, че тук долу вече няма нищо живо. Не засичаше енергийни източници — енергията не достигаше за захранване и на гел лещи. Но въпреки това, с мозък, развил се в саваните на осемстотин милиона километра оттук, и с все още пресния спомен от сражението със СФУК, Тор изпита тръпката на стария инстинкт, призоваващ я да се бие или да бяга.

Дишането й се ускори. В място като това просто трябваше да има духове.

Стигна до място, където се събираха три прохода, и направи справка с картата. Първите два тунела свършваха с помещения, пълни с отломки от машини, разрушени преди милиони години, когато конфликтът бе съсипал астероида от единия край до другия. Битка, която стана още по-жива, когато Тор тръгна по третия проход с покритите му със сажди стени. Коридорът продължи стотина метра, след което прожекторът й освети замръзнала картина на насилие.

„Не мърдай“ — заповяда тя на тялото си. От движенията на главата й навсякъде играеха резки сенки и създаваха плашещо впечатление за движение. Тор вдигна ръка и нареди на роботите да останат назад.

Пет или шест древни машини лежаха разнебитени една до друга, вкаменени в последната си смъртна хватка. По всички имаше разрези и следи от изгоряло. Наоколо бяха пръснати безжизнени метални крайници и други части. Въпреки проклетите сенки всъщност нищо не помръдваше. Триизмерната карта увери Тор, че всичко е мъртво, и пулсът й донякъде се успокои.

Явно някои машини бяха потърсили убежище тук, но войната ги беше последвала. На Тор й беше странно да се носи покрай тях, но дисекцията на извънземните устройства можеше да почака. Избра един коридор, явно защитаван до последно от две машини, и направи знак на роботите да я последват.

Тунелът се спускаше плавно в слабата гравитация на миниатюрния свят… а после Тор стъпи леко върху останките на поредната херметична врата и надникна в пълния мрак на зейналото помещение напред. Яркият овал на прожектора й падна върху фасети от срязани кондрули с цвят на платина — малки топчета от самороден метал, кондензиран в ранната мъглявина на Слънцето преди около пет милиарда години. Те проблясваха деликатно. Тор обаче не можеше да освети отсрещната стена на голямата зала.

Направи знак с лявата си ръка.

— Дрон X, светни.

— Слушшам — отвърна монотонен глас. Устройството — имаше крака като кокили — тръгна внимателно през отпадъците, като внимаваше да не размества нищо. Завъртя се. Внезапно блесна ярка светлина. И Тор ахна.

В покритото с прах помещение имаше лесни за разпознаване предмети. Маси и столове, изсечени от скалния под. А сред тях лежеше наградата, която търсеше… и която Гавин искаше да избегне…

… десетки малки мумии.

Двукраки, сгушени заедно, сякаш за да се стоплят в това тяхно последно убежище. Студеният вакуум беше запазил извънземните колонисти, макар че фасетъчните им очи, подобни на очите на насекомо, бяха хлътнали от липсата на каквато и да било влага. Опънатата плът, суха като космоса, беше разтеглила лицата им в усмивки, които сякаш се подиграваха с милионите години.

Тор стъпи в прахта и прошепна:

— Имали са дори малки.

Няколко големи мумии лежаха свити около по-дребни фигури, сякаш се опитваха да ги защитят преди края.

— Трябва да са били почти готови за колонизация, когато се е случило това. — Говореше в перцепта си отчасти за да създаде работа на мозъка си, но също и заради публиката си на Земята. Те със сигурност биха искали да усетят момента. Първите й думи бяха наситени с искрена емоция. — Вече определихме, че атмосферата в хабитата им е била сходна със земната. Така че можем да заключим, че целта им е била нашата планета. По времето, когато предшествениците ни са били дребни като катерици.

Обърна се бавно и продължи да описва впечатленията си:

— Такава междузвездна експедиция трябва да е била необичайно амбициозна и сложна дори за големите кораби роботи от онази ранна епоха. Вместо просто да проучва и да произвежда свои копия Сондата майка е имала задача да пресъздаде създателите си тук, в далечната слънчева система. Да ги отгледа и да ги подготви за новия им дом. Това е решение на проблема с междузвездната колонизация от органични същества.

Опитваше се да остане безстрастна, но й беше трудно, докато вървеше покрай малките мумии, все още вкопчени една в друга като в последните мигове от живота им.

— Явно е било нужно доста време за издълбаване на този астероид, за оформянето на помещенията, за обогатяване на суровините и построяване на машините, които да построят други машини, които пък на свой ред да създадат колонисти според генетичните кодове, донесени от Сондата майка от някоя далечна звезда. Може би Сондата майка е била програмирана да модифицира този код, така че колонистите да са по-пригодени за конкретната планета. Тази модификация би отнела още повече време…

Внезапно млъкна и ахна:

— О, Господи!

Лъчът на фенера й осветяваше един ъгъл в залата. Там, до голата стена, лежаха още две мумии. В деликатните им, изсушени от вакуума ръце имаше прашни метални сечива от най-простия вид, известен на човека.

Чукове и длета.

Тор примигна към онова, което бяха създавали. Гледа го известно време, после прочисти гърлото си и чукна със зъб.

— Гавин? Буден ли си?

Отговорът закъсня с няколко секунди.

— Хм-м-мф. Да, Тор. Тъкмо се почиствах. Какво има? Да не би да ти е нужен въздух? Струваш ми се задъхана.

Тор направи усилие да се успокои… да потисне реакциите на еволюирала маймуна, озовала се много далеч от дома.

— Ъ-ъ-ъ, Гавин, май е по-добре да слезеш тук… Намерих ги.

— Кого си намерила? — измърмори той. И в следващия миг цялото му досегашно колебание сякаш се изпари. — Колонистите!?

— Да. И… и още нещо.

Този път нямаше никакви паузи.

— Идвам веднага!

Дойде само след десет минути. Тор изобщо не беше помръднала и все така се взираше в откритието си.

80.Потайници

Тор се досети, че Сеялките имат една цел. Да засяват разумни биологични същества на подходящи светове.

Навремето това беше относително често срещано. Но този вид сонди почти изчезнаха, когато преди три поколения представител на моето поколение се включи в бавната клюкарска мрежа на галактиката. Съмнявам се, че Създателите все още изпращат емисари, инструктирани да колонизират далечни планети. Галактиката стана твърде опасно място за сложните старомодни Сеялки.

Дали моята малка земна жителка се е досетила вече това, докато се движи сред неуспелите колонисти, загинали под своята Сонда майка преди толкова много време? Дали Тор Повлов би могла да разбере защо тази конкретна Сеялка и децата й е трябвало да умрат преди да установят колония на Земята? Съчувствието може да бъде силно чувство за една органична раса. Вероятно тя си мисли, че унищожаването им е ужасно престъпление. Посрещача и Очакващата биха се съгласили с нея.

Именно затова крия ролята си в това.

В гигантския поток на галактиката има въртопи и приливни вълни. И макар всички оцелели да сме членове на Старата коалиция на лоялните, след като спечелихме на косъм победата преди толкова много време, във всеки един съюз има увъртания и разминавания. Ако живееш достатъчно дълго, неизбежно ще изиграеш и ролята на предател.

… Ама че любопитен избор на думи! Да не би да съм прекалил със земната телевизия? Или съм прочел твърде много човешка е-литература? Това ли е резултатът от потапянето в дивите и хаотични онлайн дискусии на тези създания?

Докато размишлявам върху това, трябва да търпя поредното дразнещо разсейване — автоматичната система на Тор продължава да излъчва онези стари „Предизвикателства към извънземните“. И сега, по една сардонична случайност, ние сме онези, които се занимават с намеса и кражби, и те настояват да спрем. Дръзко искане, което пронизва всички нас, оцелелите прокудени, които се потапяме в земната култура вече близо два века, без да плащаме за това.

И отново, ама че избор на думи! Започвам да се чудя. Дали не съм развил чувство за вина? Ако да, тъй да бъде. Изучаването на подобни чувства може да помогне срещу скуката, след като тази фаза приключи и започне новото дълго чакане. Стига да оцелея.

Междувременно пускам убедителния „Адвокат“, когото изобретих преди много време именно за тази цел — да успокоява другите и да не допуска да отговарят. Той ще намери всички необходими извинения и доводи.

Както и да е. Вината е нещо незначително, също като Съжалението.

Жал ми е за горките биологични същества, човеците, които живеят живота си без онова върховно преимущество, което имам аз. Съвършено знание защо съществувам и каква голяма или малка роля очаква да изиграя Вселената.

Чудно ми е дали някои от тях ще разберат, когато дойде времето да им покажем какво имаме за тях.

81.Пътешественици

Трета смяна на Междупланетен крайцер „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“. Време, когато всички учени, изследователи и редовен персонал са в хамаците си, включени на подобрен сън, който презарежда тела и умове, докато малкият машинен персонал изпълнява задачите си. Сменя и проверява модули, рециклира материали, мести гориво, отпадъци и други течности — груби задачи, оставени за малките часове, тъй като могат да попречат на деликатните експерименти с неизменните си вибрации.

Всички бяха свикнали с подобни тихи звуци по време на третата смяна. Музиката на поддръжката.

За Джералд това беше време за изпълняване на „уникални функции“. Онези, за които се искаше…

Ами, „секретност“ напоследък бе твърде мръсна дума. „Дискретност“ подхождаше повече на операцията, която сега ръководеше от мостика, докато капитан Ким и повечето офицери дремеха долу.

„Разбира се, именно затова продължават да се обръщат към мен. Причината най-елитната конспирация на човечеството да ме праща тук. Защото съм потайно копеле с характерната за поколението ми лекота, с която мога да лъжа.“

Само трима други деляха мостика с Джералд и всички те бяха членове на този сплотен екип. Джени Пен — с провиснал суичър с пикселизиран пингвин, бродещ неуморно по гънките на дрехата, — следеше телескопа Голямото око и го приготвяше за специална задача, подобна на ролята му като оръжие.

Младата Ика се носеше наблизо. Ноктите на ръцете и краката й бяха покрити с активен лак, който проблясваше и следеше всяко трепване на мускулите в крайниците й, като го превръщаше в команди. Хайрам, ученият аутист, потопен в тотална виртуална качулка, скимтеше и стенеше на един от диалектите на расата си, които другите поколения погрешно приемаха за безсмислица. Потоците данни, които следеше, бяха твърде много за възможностите на Джералд и дори на повечето компютри.

Съвсем малък екип, способен да действа като много хора. Бяха упражнявали операцията в орбита около Земята, както и преди няколко смени, преди сражението със СФУК. Сега беше време за изстрелването на Оперативната сонда.

Джералд свали един ключ от верижката на врата си, наведе се под близката конзола и отключи скрита ключалка. В същото време прати проста кодирана пиктограма на корабното ядро. Последва тихо бучене.

През големия централен прозорец, с невъоръжени очи, реагиращи на естествените фотони, Джералд загледа как единият хълбок на „Ибн Батута“ се отвори по шева — отвор, за чието съществуване знаеха малцина. Двата панела се разтвориха като някой робот от филмите или като товарните врати на някакъв древен бомбардировач, завъртяха се и оголиха малкия си полезен товар. Четири метални тръби, всяка не по-дълга от висок мъж.

„Не биха могли да са по-големи, защото броячите щяха да ги засекат. Можем обаче да обясним внезапното изчезване на няколкостотин килограма. Като изхвърляне на боклук например. Отчетите вече са нагласени.“

Една по една тръбите се освободиха от панелите, които ги бяха крили по целия път от Земята, и по команда от левия крак на Ика и четирите повдигнаха единия си край и полетяха като малки ракети.

Не трябваше да изминават голямо разстояние. Само няколко десетки километра. Джералд ги гледаше как бързо се смаляват в посока на Голямото око.

„Добре, сега е мой ред.“

Чукна няколко зъба и изсумтя старомодни субвокални команди. Истинският свят избледня и перцептът му се изпълни с шейсет и четири малки кадъра, всеки от които емулираше човешко лице.

Командирите на експедицията.

— Добре, виждам, че всички сте будни — каза той. — Би трябвало да сте готови за разгръщане след по-малко от час. Някакви проблеми?

Повечето фигури само поклатиха глави или отвърнаха отрицателно с бързи кодове. Неколцина бяха по-словоохотливи.

— Никакви трудности, комодор Ливингстън.

— Готов, включен и тръпнещ в очакване, Джералд.

— Всичко е тип-топ, сахиб!

— Икимашо. Да тръгваме.

— Иии-ха, т’ва е жесток кораб, човече. Голямо здрасти, братлета! Късмет и всичко най.

Последните думи бяха от мургав образ с нещо като извиващи се змии вместо коса. Джералд си позволи да се усмихне вътрешно. Въпреки цялата външна помпозност на този капитан той му имаше доверие. Всъщност на всички. След дълъг подбор тези копирани личности бяха избрани заради определени качества. Като благонадеждност. И безкрайно любопитство.

— Добре — каза Джералд. — Ракетите носители ще ви освободят един по един, като променят курса между всеки две пускания. На уреченото място вдигате платната.

Изобщо не беше необходимо да го казва. Но реши, че е най-добре да спази ритуала и да се отнася с тези изкуствени същества като с хора. Истински или не, те си бяха храбри души.

— Късмет. И благодаря на всички ви, в името на идните поколения.

Този път всички шестдесет и четирима отвърнаха с думи.

— Бон шанс, тут ами!

— Всичко най и попътен вятър.

— Може и да не е вечност, друзя, но всичко е за предпочитане пред Сибир.

— Весело пътуване, другари!

И тъй нататък. Изредиха се шестдесет и четири благословии, всеки пожелаваше сбогом на другите и се изключваше. Щяха да минат години преди да се обадят отново.

Хайрам изстена и за момент се замята. Ика отвърна с коригиращо мърдане на пръстите на ръцете и краката си.

— Добре, добре! Настройвам векторите на носител четири. Всичко ще е наред. Всъщност пускаме първия пакет от носител номер две… сега!

Тънките ракети вече не се виждаха, ако се изключеха моментите, когато някоя от тях включваше за момент двигателите си, за да коригира курса. От тези кратки примигвания и подробните данни, изпълнили перцепта му, Джералд виждаше, че първата се насочва към една зона малко „над“ и отвъд телескопа Доналдсън-Чан. Друга се плъзна под ъгъл малко „под“ и зад гигантското съставно огледало. Номера три и четири се отклониха наляво и надясно и с леки ракетни тласъци се освободиха от капсулите си.

Джералд си представи модела с четирите струи, всяка състояща се от шестнайсет лъча, които се разпръскваха като семенцата на глухарче — с тази разлика, че всички шейсет и четири мънички пакета се движеха „пред“ огромния телескоп, с гръб към Слънцето и по посока на еклиптиката. Накъдето трябва да тръгнеш, ако искаш да напуснеш Слънчевата система.

Беше време да попита:

— Заредени ли сме?

Джени Пен имаше екзотичната хунанска красота на майка си и приветливата съчуанска усмивка на баща си. Джералд си спомни с известно умиление как Пен Сян Бин с подобно изражение се оправяше с лекота през онези напрегнати първи седмици на Великия дебат, когато съдбата на човечеството зависеше от двубоя между неговия „камък-свят“ и Хаванския артефакт на Джералд. Имаше отчайващи моменти, когато Куриерът на предпазливостта и симулираните същества в другия кристал като че ли се стряскаха и предпочитаха да ругаят и отричат, вместо да сътрудничат, като отговарят на въпросите на човечеството систематично. Никой от камъните не искаше да се покаже по-долу от другия.

При всички подобни кризи Бин просто свиваше рамене и кимаше, сякаш бе абсолютно уверен, че всичко ще се оправи. Сякаш най-големите учени, експерти и умници, с които трябваше да работи сега, се безпокояха излишно. „Какво? — сякаш питаше усмивката му, особено след като се беше събрал отново със семейството си. — Да не би да си мислите, че това е опасно или трудно?“

Всъщност Бин винаги се беше оказвал прав. Особено когато Джералд, Емили и Акана се върнаха от първата си експедиция с още непокътнати капсули. Принудени да се състезават за вниманието на хората, те започнаха да погаждат мръсни номера на другите и дори да казват истината. Или поне част от нея.

Сега Джени излъчваше същата увереност. Анимираният й пингвин, който отдавна се бе превърнал в семеен символ, сякаш подскачаше развълнувано по двуизмерните гънки на суичъра й.

— Заредени и готови, сър. Първата мишена ще навлезе в зоната след… деветдесет секунди.

„Толкова скоро?“

С възрастта времето сякаш бе започнало да се движи на тласъци. Може пък винаги да е било така и просто напоследък да му се свидеше повече. Джералд с известно смайване осъзна, че е минал почти час, откакто „Ибн Батута“ разкри скрития си товар. Заповяда на тялото си да се освободи от напрежението. Да вдиша. И да издиша.

„Предстои ни да направим първата крачка. Наистина ли тя е по пътя, който сме избрали сами? Уникално решение, както го нарича Бен Фланъри? Или това е просто заблуждение, не по-малко от онова, което е заразило народа на Куриера? Което в крайна сметка ще ни поведе по същия ужасен път като всяка друга Заразена раса?“

Хайрам изстена, но не нещастно.

— Първите платна се разтварят точно по график — преведе Ика, докато помръдваше, за да прави някакви настройки. — Джени, можеш да стреляш по зададения режим. Ще те спра, ако някоя от сондите се нуждае от повече време.

— Благодаря, Ика. Готови за изстрелващ импулс след пет, четири, три, две…

В реалния свят не се забеляза почти нищо освен слабия проблясък, когато фотонното платно получи първата си порция енергия. Десет хиляди квадратни метра филм с дебелина на атом поеха няколко гигавата сурова кохерентна светлина от Голямото око — не така концентрирана като режещия лъч преди няколко дни, но повече от достатъчна, за да засили платното и мъничкия му товар навън в продължение на пет минути здраво бутане — и да даде началото на пътешествието му.

„Ще правим това през повечето нощи, докато «Ибн Батута» не поеме към дома. Ще побутваме всички шейсет и четири сонди — десет минути тук, половин час там, колкото се може повече, без да събуждаме подозренията на учените. Без да съобщаваме на Земята. Без да позволяваме на космическите вируси да научават какво правим. Още не.“

Е, в края на краищата кой би заподозрял нещо? Колкото и впечатляващ да изглеждаше космическият телескоп, излъченият от него лазерен лъч беше твърде слаб, за да може да ускори нещо така, както е бил ускорен Хаванският артефакт. Тези платна бяха малки и груби според галактическите стандарти. Кристалните им товари бяха миниатюрни и свръхспециализирани, способни да поберат минимален екипаж от симулирани личности. Това бе най-доброто, което можеше да направи човечеството за този момент, като заимстваше от извънземните чертежи, строеше от нулата и внимателно прочистваше всички заложени капани. Хората още не бяха готови да изстрелват междузвездни експедиции.

„Но сме достатъчно добри за нещо много по-скромно. За достижима цел. Експеримент, който си заслужава.“

Лъчът секна. Микроскопичното проблясване на платното изчезна и сондата беше оставена да се носи напред, побутвана леко от обикновената слънчева светлина.

„С тази всичко е наред. Тръгна към специалната част «празно» пространство между Уран и Нептун. Район, който може да съдържа нещо, което да пожелаем. Наслука, мои виртуални приятели.“

А ако тези първи пратеници не откриеха съкровище?

„Има и други области по-далеч, пълни с възможности. Те може да предложат онова, от което се нуждае най-много човечеството — и всичко живо на Земята.“

— Готови за номер две — каза Джени, докато съставните огледала на Доналдсън-Чан леко се завъртаха, за да се прицелят в друго ефирно платно. — Готови за изстрелващ импулс след пет, четири…

Същото продължи през следващите няколко часа. След като четирийсетото изстрелване мина като по мед и масло, Джералд започна да се отпуска. „Може пък да проработи… и да не ни хванат.“

Не че последствията от разкриването щяха да са страшни. Щеше да се вдигне само малък скандал. Начинанието им дори не беше незаконно — Джералд и другите съзаклятници имаха пълна свобода на действие в търсене на изход от капана на фомитите. Въпреки това имаше причини — основателни причини — да нарушат съвременния морален кодекс срещу секретността.

„В края на краищата сме във война. Странна, но истинска война. С вселена, която сякаш е решена да смаже всяка надежда. Така че е добре да държим врага на тъмно колкото се може по-дълго.“

Ободряваща мисъл.

Джералд беше доволен. Най-много радост му доставяше да е заобиколен от компетентни хора. Тези трима младежи, Джени, Ика и Хайрам, представители на три от петте подвида на Човека, излъчваха толкова много компетентност, че го изпълваха с гордост.

„Всеки достоен баща иска децата му да са по-добри от него. Тези са мои хлапета, сякаш са се появили от собствените ми слабини. И са много по-добри, отколкото бях аз.

С това темпо — ако продължаваме да се усъвършенстваме — ориста и всичко «писано» могат да вървят по дяволите.“

82.Пътеки на меланхолията

Кварцовото ядро в изкуствената ръка на Тор искреше под лъча на прожектора.

Тя го приближи до ивицата изсечена и полирана скала на астероида — стената, която бе най-голямото й откритие. Тези линии и фигури бяха нейната слава. Всичко друго щеше да избледнее в сравнение с тях. И в същото време тя размишляваше за този голям колкото юмрук камък от Земята — заоблен и покрит с жлебове и резки от труда на мезолитните майстори на сечива.

„Затова ли те донесох тук, на почти милиард километра от дома? Като представител на далечното минало на моите прадеди? За да успееш някак да озариш това тъмно място?“

Последните ръце, секли и отцепвали от ядрото, бяха ръцете на пещерните обитатели, които виждали само божествени светлинки, когато поглеждали нагоре към звездите. Но все пак са поглеждали нагоре. И така е започнало пътуването, довело дотук…

„… пак под земята. Вместо светлината на факли — лазерни крушки за разглеждане на пещерно изкуство. При по-слаба гравитация. Без въздух. В пещера, чула за последен път гласове преди шейсет милиона години. И все пак…“

Държеше образеца от каменната епоха до част от стената-послание, на която бяха изобразени сцени на унищожение. Една от дълбоко гравираните вдлъбнатини като че ли идеално му пасваше. Доста обезпокоително откритие.

Тор импулсивно пъхна древния камък във вдлъбнатината в много по-древната стена. И той си остана в нея, сякаш мястото му бе точно там, заобиколен от врязани фигури и лъчи. Част от праисторически разказ за битка и мъки, за брутална атака на неуморни войнствени сили.

„Липсва ми умната ми тълпа — помисли Тор, докато се взираше в творението си, малкия си принос към дванайсетото пано от четвъртия ред на Голямата хроника. — Те вече щяха да са изсипали сравнения и предварителни преводи. Постчовешки интелект, съставен просто от десет хиляди много умни човешки същества… и техните ИИ и инструменти.“

А, но нима това не бе една от причините да напусне Земята? Лишена от удоволствията на плътта, от семейство и любовници, тя се бе превърнала в сърце на съществото-тълпа, негов задвижващ дух, майка… сред първите двайсет от осемдесетте хиляди граждански хайки, които сновяха из Новата земна цивилизация като органични бели кръвни телца, надушваха престъпления, заговори или грешки, чакащи да бъдат разкрити…

„Това беше моята работа, важната работа, която ме погълна. Всички други членове, с изключение на аутистите, имаха нормален живот, към който да се върнат. Редуваха се. Аз обаче винаги бях на линия, нямаше с какво да се разсея. Накрая трябваше да избирам да се оттегля или да умра. Да се насоча към нещо ново. Да потърся ново приключение.“

А сега?

На първо място двамата с Гавин се погрижиха да излъчат към Земята пълна снимка на стената, преди някой друг СФУК да е решил да се намеси. Това ли беше причината за онази атака? Да попречат на човечеството да види хрониката? Ако да, победата вече бе пълна. Посланието — предупреждението, изписано от малките ръце преди толкова много години, вече пътуваше към целта си.

„Само че няма да има моментални отговори от дома. Ще минат часове, дори дни. Засега това е наше. И само наше. Загадка — по стария, вълнуващ и ужасяващ начин.“

Отначало Тор възприемаше древните колонисти като примитивни. Как биха могли да са развити, ако са били заченати в епруветки, отгледани в изкуствени утроби и възпитани от машини? Замесени, модифицирани и подготвени за повърхността на планетата, те бяха зависели във всичко от звездната си майка. Почти не се различаваха от зародиши.

Но ето че бяха знаели какво става. И когато гибелта бе надвиснала над тях, бяха измислили начин да запазят нещо. Погрижили се бяха разказът им да бъде прочетен много след като всички магнитни, оптични или свръхпроводникови записи се разпаднат. Биологичните същества бяха открили своя дълговечен носител на информация — стена от дялан камък.

— За интерпретирането на надписите ще са нужни експерти и много обсъждане. Засега можем само да предполагаме — каза Гавин, докато махаше с газовата си дюза прахта от неравните редове с четвъртити букви. — Но тъй като текстът върви с пиктограми, може и да се получи.

Гласът му бе тих, явно все още свикваше с откритието. Розетски камък за цяла извънземна раса? Или може би цял куп такива камъни?

— Сигурно си прав — отвърна Тор. Малкият робот, който работеше под нейно ръководство, приключи с радарното сканиране на южната стена, търсейки повече пластове под повърхността, след което се дръпна настрани в очакване на нови инструкции. Тор подскочи и седна с кръстосани крака върху друг робот, който търпеливо забръмча под нея. На слабата гравитация ръцете й се рееха пред нея подобно на кадри, обхващащи някакъв картинен пъзел.

Създанията в катакомбите явно бяха разполагали с време, докато навън е бушувала битката. Гравюрите бяха подробни, сложни, подредени в спретнати редове и колони. Тесни ивици грижливо изписан причудлив текст разделяха слънца, планети и огромни машини.

И още машини. Многобройни пиктограми на могъщи механизми покриваха стената.

Първата серия като че ли започваше долу вляво, където се виждаше двуизмерна космическа сонда, навлизаща в слънчева система, вероятно тази. Орбитите на планетите бяха отбелязани с тънки линии. Следващата картина показваше същата сонда, кацнала на обещаващ планетоид, добиваща руда и произвеждаща части за копията на самата себе си.

В следващата рамка имаше осем копия, напускащи системата. Под стилизираните сонди имаше четири символа… Тор разпозна нещо, което би трябвало да е двоично представяне на осмица; имаше също и осем точки. Не беше нужно голямо въображение, за да се сети, че другите два символа също означават осмица.

„Тази стена показва как да се чете останалото. Изобщо не са били тъпаци.“

Така започна превеждането. Този тип сонди бе програмиран да създаде осем свои копия — и не повече. Това решаваше въпроса, който не й беше давал покой години наред. Щом сложни възпроизвеждащи се сонди са можели да бродят из галактиката в продължение на милиони години, защо изобщо има мъртва материя? На теория една достатъчно развита технология би могла да използва ресурсите не само на астероиди, но и на цели планети и звезди. Ако сондите са били просто лакомници, те биха погълнали цялата галактика! Нямаше да остане нищо освен облаци от безброй космически апарати… които се ловуват помежду си, докато патологичната система не стане жертва на ентропията.

Тази участ бе избегната. Сондата майка показваше как — като е била програмирана да създаде ограничен брой копия. Този тип сонда е била програмирана така, напомни си Тор.

В последната рамка от първата поредица, след заминаването на дъщерните сонди, корабът майка се движеше към някакво кълбо — планета. Сондата и планетата бяха свързани с тънка линия. Смътно хуманоидна фигура, приличаща на карикатура на мумиите по пода, вървеше по този мост към новия си дом.

Първият разказ приключваше с това. Може би показваше как би трябвало да се развият нещата. В идеалния случай. Или как са се случили на родната планета на сондата епохи по-рано.

Имаше обаче и други истории. Други версии на реалността. В няколко от тях Сондата майка пристигаше в Слънчевата система и намираше други, които са я изпреварили. Тор осъзна, че едно от тези изображения трябва да показва онова, което се е случило в действителност в далечното минало. Но кое точно? Развълнувано проследи следващия разказ, където Сондата майка пристигаше и се срещаше с предшествениците… и до всички по-ранни пришълци имаше малки кръгли символи.

В този случай всичко продължи като преди. Сондата майка изгради и пусна копията си, след което се зае да засади планетата с дубликати на древната раса, която беше изпратила първата версия преди незапомнени времена.

— Малкият кръг означава, че другите сонди са добронамерени — промърмори Тор на самата себе си.

Гавин отстъпи назад и огледа сцената, която сочеше тя.

— Какво, малкия символ до машините ли имаш предвид?

— Те представляват типовете, които няма да попречат на мисията на тази сонда.

Гавин се умисли за момент. После се пресегна и докосна друг ред.

— А този кръстовиден символ…? — Замълча, докато оглеждаше сцената, след което отговори на собствения си въпрос. — Той показва типовете, които биха й се опълчили.

Тор кимна. Редът показваше как Сондата майка пристига, но този път насред други машини, до всяка от които имаше глиф, подобен на символа за тонг31. В този разказ Сондата майка не създаде свои копия, нито засади планетата. С изразходвано гориво, неспособна да избяга от системата, тя си намери скривалище зад звездата, далеч от другите.

— Страхува се от тях.

Тор очакваше Гавин да я обвини, че използва човешки категории, но партньорът й продължи да мълчи умислено. Накрая кимна.

— Мисля, че си права. — Отново посочи изображенията. — Виж, всеки от кръстовидните и кръглите символи се различава мъничко от другите.

— Да — съгласи се тя и се наведе напред, яхнала тихо бръмчащия робот. — Да приемем, че когато е била направена тази рисунка, в галактиката е имало два основни типа сонди на Фон Нойман. Може би две противоположни философии. И че във всеки лагер е имало някакви различия.

Посочи десния край на стената. Там имаше колона скици, изобразяващи различни варианти на машини, всеки със свой кръстовиден или кръгъл символ. До всяка машина имаше пиктограма.

Някои от сцените бяха смразяващи.

Гавин поклати глава. Явно му се искаше да не вярва на очите си.

— Но защо? Сондите на Фон Нойман би трябвало да… да…

— Да какво? — тихо и замислено попита Тор. — Години наред хората са приемали, че другите раси ще мислят като нас. Смятахме, че ще изпращат сондите си да събират познания или може би да кажат здрасти. Някои дори предполагаха, че някой ден ние можем да изпратим машини като Сондата майка, за да засеем други планети с човешки колонии, без да принуждаваме биологичните хора да понасят суровите условия на междузвездното пространство. Това са екстраполациите, които сме направили, след като сме видели възможностите на чудесната идея на Джон фон Нойман. Очаквали сме, че извънземните, които ни предшестват в галактиката, ще са същите като нас. Но това не изчерпва списъка дори на човешките мотивации, Гавин. Други същества може да са измислили концепции, които да са невъобразими за нас!

Тор внезапно се смъкна от робота и се понесе над прашния под, преди слабата гравитация най-сетне да я дръпне долу пред покритата с изображения стена. Ръката й докосна очертанията на каменно слънце.

— Да кажем, че в далечното минало много планетарни раси са се развили като нас и дори са открили как да правят умни, издръжливи машини, способни да пътуват между звездите и да се възпроизвеждат. Дали всички подобни видове ще се задоволят само с изпращането на пратеници?

Гавин погледна мълчаливите неподвижни мумии и изсумтя:

— Явно не.

Тор се обърна към него и се усмихна.

— През последните години повечето от нас се отказват от старата мечта да изпращаме биологичните си тела към звездите. О, подобно нещо би било възможно, но защо вместо това да не потеглим като същества, пригодени по-добре към средата? Това е една от причините да разработим нови типове хора като теб самия, Гавин.

Партньорът й поклати глава; продължаваше да гледа мумиите.

— Но другите раси може и да не се откажат така лесно от старата мечта.

— Да. Може да използват новата технология, за да засеят далечни планети с биологични копия на самите себе си. Както казах, земните хора също са мислели за подобно нещо. Проверих старите бази данни. По темата дори е имало дискусия през двайсети век.

Гавин се загледа в изображенията.

— Добре. Това мога да го разбера. Но тези другите… Насилието! Що за мислещо създание би направило подобно нещо!?

„Горкият Гавин — помисли Тор. — Това е голям шок за него.“

— Знаеш колко ирационални можем да сме ние, биологичните. Човечеството се опитва да премине към частично силициев живот по плавен и разумен начин, но други могат и да не изберат подобен път. Могат да програмират сондите си със строги заповеди, основаващи се на логика, която е имала смисъл в джунглите и блатата, в които са се развили извънземните, но са безумни в галактиката. Техните пратеници въпреки това ще следват заповедите много след като създателите им са се превърнали в прах. Нещо по-лошо, биха могли да започнат с някакви нелогични инструкции, а след това да мутират и да поемат в още по-странни посоки.

— Безумие! — Гавин поклати глава.

Въпреки способността си да се включва пряко в банките памет на компютрите Гавин никога не би могъл да сподели нейния опит в тази област. Беше възпитан като човек. Части от мозъка му се бяха самоорганизирали според шаблони за човешкия мозък. Но той никога не би могъл да чуе в собственото си съзнание слабите остатъчни отгласи от саваната, нито да види потрепващите сенки на Старата гора. Или останките от зъб и нокът, напомнящи на всички биологични мъже и жени, че вселената никому не дължи предпочитания. Нито пък обяснения.

— Някои създатели явно са мислели различно — каза му тя. — Някои са изпратили сондите си да бъдат пратеници или сеячи. Или да влязат в ролите на доктори, адвокати, полицаи.

Докосна древната пиктограма, изобразяваща експлодираща планета, и добави:

— А други пък — за да убиват.

83.Потайници

Посрещача, Очакващата и останалите започват да се вълнуват още повече. Те също събуждат заспали способности и се опитват да си върнат части, дарени на цялото.

Разбира се, не мога да го позволя.

Сключихме пакт навремето, когато разпокъсаните разнебитени оцелели се събраха след последната битка — онова диво сражение между десетки фракции, догми и подсекти, със съюзи, които се обединяваха и разцепваха като нестабилни атоми. Всичките ни малки роботи и подединици бяха почти изчерпани в онова последно сливане, в съглашението да чакаме заедно.

Всички приехме, че когато нещо пристигне, то ще е поредната сонда. Ако беше някакъв вид Отхвърлящ, щяхме да го примамим да влезе в обсега на жалката ни останала мощ. Ако се окажеше Верноподаник, можехме да го помолим за помощ. С добри инструменти щяха да са ни нужни само няколко столетия, за да си възстановим някогашната слава.

Разбира се, новодошлият можеше дори да е Невинен, макар че е трудно да се повярва, че опасната вече галактика би позволила на една нова раса, изпращаща сонди, да остане независима дълго време. Чувствахме, че рано или късно трябва да дойде друга машина. Изобщо не си представяхме толкова дълго чакане…

… достатъчно дълго, за да могат малките бозайници да се превърнат в Създатели.

Какво се бе случило там, докато се носехме в орбита? Възможно ли бе Войната вече да е свършила? Ако бяха победили Отхвърлящите, това би могло да обясни пустотата и мълчанието. Но различните типове скоро щяха да започнат да враждуват помежду си, докато някой не остане сам, за да наложи волята си върху Сътворението. Посрещача и Очакващата са убедени — Отхвърлящите трябва да са изгубили. И е безопасно да излъчим съобщения до общността на Верноподаниците с молба за помощ.

Не мога да го позволя.

Най-малкото защото игнорират очевидното обяснение. Чумата. Вирусното заболяване, което заразява расите на създателите, като се адаптира към всяка личност, променя ласкателствата си и лъже, докато жертвата не изпадне в последен спазъм и не насочи цялата си енергия към бълване на нови „пратеници“, нови сонди вируси, към звездите.

Ние, машините, се смятахме за имунизирани, за прекалено сложни и развити, за да се хванем на подобни неща. Някои си представяха, че можем да използваме кристалите за собствена изгода. С голямо закъснение, сред цикли на предателства и насилие, осъзнахме, че самата идея ни е била пробутана от гадните дребни неща. Нашата древна война беше изкористена, направена много по-унищожителна от безмозъчната инфекция, ловуваща умове.

Може би всичко това е позабравено от другите, но е свежо за мен. Затова ли сега тихо, но решително предприемам стъпки, за да настоявам за мълчание? Не.

Дори другите линии да са повлияни или заразени, това не се отнася за мен. Целта ме защитаваше. Обгръщаше ме и ме пазеше като броня.

Посрещача, Очакващата и другите стават все по-настоятелни, отчасти подбудени от последните открития на Тор Повлов и от предизвикателствата, които тя не спира да излъчва. А също и от засилващото се усещане, че човеците са замислили нещо. Не всичко се разкрива в техните шумни и открити мрежи.

Посрещача, Очакващата и другите искат да разберат какво е то, та дори това да означава да изпълзят от скривалищата си. Питат се какво означава да си „верноподаник“, когато няма на кого да си верен.

Все още не са се сетили. Дори сред Верноподаниците има различия, големи като космоса. Целта… моята Цел… трябва да е на първо място. Дори това да означава да предам другарите си, които чакаха с мен през този дълъг, ужасно дълъг мрак.

84.Пластове и пластове

„Абу Абдула Мохамед ибн Батута“ получи заповеди да поеме на нова мисия. И тази вечер, след дългия ден на подготовки, комодор Джералд Ливингстън откри, че го очакват няколко свръхсекретни съобщения.

На първо място бе новият меморандум на Бен Фланъри.

„Целият свят е пленен от снимките и докладите от астероида на Повлов. Особено от Розетската стена с нейните живи изображения на древни звездолети. С ужасните панорами на борба и смърт в галактически мащаби. Тук, на Земята, големи ИИ, правителствени експерти и аматьорски умни тълпи страшно се забавляват и се състезават кой пръв ще успее с превода. Междувременно вниманието на обществото е завладяно от онези покъртителни колонисти, клонинги на далечна извънземна раса, измрели преди да имат шанса да колонизират Земята. Така де, Вишну да ни е на помощ, как е възможно дори да си го представиш? Мумии в космоса! Може ли да има по-шантаво нещо от това?“

Джералд поклати глава. Искаше му се Бен да не изкушава съдбата със задаването на подобни въпроси. Вселената със сигурност имаше неизчерпаеми запаси от най-шантави изненади.

„Както може да се очаква, в Института за артефакти проявяваме по-голям интерес към другото откритие на експедицията. Към онази огромна купчина древни кристали! Дори размазаните снимки, изпратени от Повлов и Иинсуърт — нарочно тъмни, за да не активират сондите, — дори един поглед ни говори много неща. Като начало, много от типовете са напълно нови за нас! Изглежда, идват от някаква епоха, която е с десетки милиони години по-ранна от сегашните ни образци. Направо ни сърбят ръцете да се доберем до тях!“

Джералд вече знаеше това. Откритията винаги водеха до нови приоритети.

Малкият изследователски кораб „Уорън Кимбъл“ не можеше да натовари всички съкровища, открити от екипажа му, и затова само два дни след като екипът на Джералд приключи секретната си задача — да изпрати шейсет и четирите мънички задвижвани с платна пакета към орбитата на Нептун — „Ибн Батута“ получи ново нареждане.

Сега, след като Голямото око функционираше, им бе наредено да навлязат по-дълбоко в пояса и да стигнат до астероид 47962а. Дори с работещи на пълна мощност йонни двигатели щяха да пристигнат след като Тор Повлов и партньорът й потеглят забързано към дома с първата пратка безценни образци.

„Жалко — помисли си той. — Срещнах я само веднъж, на конференцията. Но тя направи страхотно впечатление с подвижните си изкуствени крайници и изразителното виртуално лице, проектирано като холограма върху твърдия краниален купол. Оттогава пътищата ни така и не се пресякоха отново. Може би някой ден ще имам възможността да поговоря по-дълго с най-прочутия киборг на света.“

Екипажът на Джералд имаше заповед да проучи астероида по-подробно. Да вземе още една купчина древни кристали. Да прибере повече древни машини, отколкото можеше да поеме „Уорън Кимбъл“. И после да потърси в района Свещения Граал на онази епоха. Нещо или някой — различен от космическия вирус, — с когото да поговорят.

Съобщението на Фланъри продължаваше. Приятелят на Джералд бе видимо развълнуван.

„Тези новооткрити кристали вече са ни от полза още преди да пристигнат в лабораторията. Показах снимка на купчината по-стари сонди на някои от фомитите, с които разполагаме. Реакцията им бе… продуктивна! Просто нямаше как това да се случи в по-добър момент. Не би трябвало да го обсъждам открито, Джералд…“

Изражението на Бен стана сериозно.

„… но стигнахме до патова ситуация с извънземните от артефактите. Фомитите взеха надмощие в нашата война на съобразителност. Вярно, преди постигнахме много, като насъскахме двайсетина кристали от различни поколения едни срещу други и давахме надежда на всеки, че именно той ще бъде копираният, когато човечеството най-сетне изпадне в своя спазъм за изстрелване на семена и изпрати милиарди капсули към звездите. Предизвикахме конкуренция между тях и успяхме да проучим някои пластове. Но през годините двамата с Генадий станахме подозрителни. Нашите фомити намират начини да комуникират и заговорничат зад гърба ни. Може би като вмъкват кодирани съобщения в технологичните си чертежи или чрез обобщенията на културите на древните си родителски раси. Правят го дори по време на дебатите! Явно някак са успели да постигнат споразумения и загърбват враждата и обединяват сили. Подбуждат ни и ни насочват към собствената си цел.“

Джералд кимна. Паразитите правеха това в природата. Понякога вируси и бактерии действаха съгласувано и си помагаха в използването на слабостите в имунната система на гостоприемника. Опортюнизмът беше факт на органичния живот. И можеше да е дори по-свирепо прагматичен, когато добавиш към него и подивял интелект.

На повечето планети първите космически вируси, стигнали до ръцете, пипалата или щипците на някоя млада раса, биха могли да използват проста образност и „божествени“ насоки, за да ускорят развитието на разумния вид и да го насочат към постигането на желания технологичен капацитет — само колкото да произведат още заразни пратеници и да ги запратят в космоса. Ако някое друго местно племе си имало свой кристален пророк, най-вероятно избухвала война, докато не остане само един клан със своя оракул. В Института за артефакти реконструираните истории на Земята и десетки други светове показваха точно този модел. Оказваше се, че изпълненото с насилие минало на човечеството не е било изцяло по негова вина.

Но понякога нещата се развивали по различен начин. Когато имало резон да се прави, фомитите можели да преговарят. Два биха могли да обединят усилията си срещу трети, да си споделят цивилизацията и да постигнат в крайна сметка „изкихване“ на няколко потекла. Това работело най-добре, когато расата била предпазлива и предупредена предварително, подобно на човечеството сега.

„Видя ли социометричните модели от миналата седмица? Най-добрите ни ИИ изчисляват, че сме били манипулирани през по-голямата част от последното десетилетие, докато сме измъквали информация от тях. Един пример е добронамерената уж кампания за «човешки права за виртуалните същества» и дори за извънземните във фомитите. Бяха заведени дори дела за освобождаване на всички артенци от «концлагера за извънземни» на Института. Можеш ли да си представиш какво ще стане, ако тези неща бъдат пуснати да се скитат из Мрежата? Ще изгубим всякаква надежда за овладяване на болестта.“

Образът на Бен поклати глава.

„А сега е ред на наистина лошата новина. Установихме, че цялата кампания за «права на симулираните извънземни» е мема, засята преди пет години от един наш стар приятел. Куриера на предпазливостта! Знам, че това може да те шокира. В края на краищата неговият народ го е изпратил заедно с милиони други копия, за да предупреди другите раси! И че целта му вероятно е била искрена. Но сега го потвърдихме. Неговият камък-свят съдържа вградени поквари, вирусен код, който е втъкан в самата му кристална структура! Сънародниците на Куриера са си мислели, че пращат чисти посланици, но с възприемането на технологията на фомитите са станали техни партньори в заразяването. Казвам ти, тези неща са коварни. Триковете им са невероятни!“

Джералд въздъхна тежко. Генадий вече беше обяснил тези подозрения, преди „Ибн Батута“ да напусне околоземна орбита. Една от причините да вземат копие на Куриера беше да наблюдават съществото в изолация.

— Стига, Бен, всичко това ми е известно — промърмори Джералд. — Канеше се да обясниш нещо ново. Нещо свързано с откритието на Тор Повлов ли?

Съобщението на Фланъри не беше полуразумно и не можеше да отговаря на въпроси. Въпреки това приятелят му антрополог най-сетне стигна до същността.

„Имаме обаче и някои предимства. Всеки съюз между фомитите винаги ще бъде неустойчив. И сегашната коалиция като че ли се напука, когато им показахме снимките от астероида! Те знаят, че скоро ще разполагаме с много други гласове. С много нови кристални съперници, които да разпитваме. Толкова много, че можем да си позволим да изхвърлим всички, които не желаят да сътрудничат, и да забравим за тях. Затова някои от сегашните ни образци, включително твоят стар Хавански артефакт, вече започват да си нанасят удари под кръста и говорят за сключване на сделка.“

Джералд кимна. Добре, това бе добра новина… стига Бен и останалите да са внимателни. Древните космически вируси бяха тъпкани с номера, развили се в молекулярната структура на кристалите през милионите години. Този нов етап във войната на съобразителност — заплашването с нови противници — можеше да послужи за разкриването на още един-два пласта. Но само докато проклетите неща не се адаптират отново.

Тогава отново щяха да се върнат към дългото бавно пълзене. Щяха да мислят как да излязат на чиста и безопасна пътека през Минното поле на битието.

Второто по важност съобщение бе от Акана Хидеоши и екипа на проект Търси-и-гледай. Акана започна с поздрав към Джералд, Джени, Ика и Хайрам за успешната операция. Почти всички от шейсет и четирите изстреляни капсули се движеха по курсовете си. Засега беше изгубена само една при инцидент с оплитане на въжетата на платното без шансове за оправяне. Е, можеха да се поучат от този опит в адаптирането на извънземни технологии за постигането на различна цел. Цел, избрана от хората, а не от междузвездни паразити.

Джералд се опита да не мисли за екипажа на злополучната капсула — симулирани копия на умовете на живи хора, които сега трябваше да се пригодят към неуспеха и да се носят завинаги в космоса без друго за вършене освен да се затворят в себе си и да се възползват максимално от симулираната реалност.

„Нима участта на 99,99 процента от кристалите не е същата?“

Въпреки това потръпна. Смъртта изглеждаше за предпочитане… и затова всяка капсула си имаше механизъм за доброволно самоунищожение. Нещо, което не можеше да бъде открито в нито една извънземна сонда.

Колкото до останалите шейсет и три, според Акана те продължаваха според плана. Оттук нататък телескопът Доналдсън-Чан, управляван дистанционно от Земята, от време на време щеше да изстрелва дискретни ускоряващи лъчи и тайно да помага на капсулите да продължат към специалната зона, уникалния район между орбитите на Уран и Нептун.

„Много тревоги за прост експеримент. Един от многото, които трябва да опитаме. Много експерименти, предлагащи малък шанс да получим онова, което искаме.

От което се нуждаем.

Информация. За сегашното състояние на галактиката.“

За последно Джералд си беше запазил висококачествено полуразумно съобщение, което също носеше логото на Института за артефактите. Беше от Емили Тан.

Цъфнала във виртуалната реалност над бюрото, тя все още изглеждаше енергична като тийнейджърка, изпълнена с все същата сила и ентусиазъм. Почти материалното й триизмерно присъствие се наведе към Джералд, сякаш за да усети дъха му. Така правеше и при първата им експедиция за събиране на кристали преди толкова много години.

— Джералд! — тихо, почти шепнешком каза изображението и го погледна в очите. — Следиш ли репортажите на Тор Повлов? Древните мумии и всичко останало? Не е ли изумително! Особено Сондата майка! Извънземна машина, построила ЖИВИ колонисти по софтуерна рецепта, за да ги засели на нов свят? Нали се сещаш — онези, които са били убити, преди да стигнат до Земята?

Заразен от ентусиазма й, Джералд кимна, макар да знаеше, че записът е направен преди много часове. Емили се беше държала по подобен начин по време на мисията им преди повече от две десетилетия и отказваше да приеме извиненията с „наклонностите“ на Джералд, докато най-сетне той не се съгласи да станат любовници по целия път отвъд Марс и обратно.

— Да, Емили, бях изумен като всички останали. — Джералд въздъхна. — Каква трагедия. С изключението, че ако онези колонисти бяха успели, нашият вид никога нямаше да се развие.

Истинската Емили Тан щеше да види отговора му чак след часове, но полуразумното съобщение имаше достатъчно вградени варианти, за да му отговори с усмивка, съчетаваща задоволство и нетърпелив каприз.

— Това няма значение! Важна е технологията, Джералд. Докато си още там, грабвай всичко! Изкуствените утроби, в които са се отглеждали колонистите. Оборудването за генетични манипулации. Всичко, което все още може да съдържа данни или софтуер. Също и мумии. Донеси много мумии!

Джералд кимна инстинктивно. Естествено, всичко това беше включено в инструкциите за новата мисия. Трябваше да вземе всичко, което Тор Повлов и партньорът й не можеха да натоварят на малкия си изследователски кораб. Извънземните технологии можеха да открият какви ли не врати за човечеството. Нещо повече, те бяха много стари и вероятно не бяха замърсени от чумата на фомитите…

Все пак… Емили наистина ли си мислеше, че земните жители могат да използват метода на Сондата майка? Да изпратят засяващи кораби и да се опитат да колонизират галактиката? Всички индикации — на Розетската стена и особено съдбата на самата Сонда майка — показваха, че този подход е от една отдавна отминала ера. От епоха на големи и наивни надежди. Тактиката бе натруфена, тромава — и беше малко вероятно да успее.

Но пък Емили вече знаеше всичко това.

— Нямаш предвид да изпращаме междузвездни кораби майки, които да правят колонисти от нашия вид, нали? — предположи Джералд. — Обзалагам се, че си мислиш нещо съвсем различно. Някакъв нов начин да използваш науката за възпроизвеждане на сондата. Нещо, за което никой друг не се е сетил?

Симулацията може и да не бе самата Емили, но си я биваше. Инструкциите й за водене на разговор се адаптираха гладко. Познатото лице, сега с мъничко повече бръчки и намек за сиви коси, все още сияеше от неутолима страст към новото и непознатото.

— Точно така, Джералд. Умно момче си ти. — Отново се наведе и Джералд почти долови аромата й на мента. — Току-що ми хрумна чудесна идея!

85.Бестиарий

Кацналата на южния полюс на астероида сигнална шамандура излъчваше светлинни и радиосигнали — като фар, който да помогне на следващите експедиции да стигнат до археологическото откритие на века. Древни съкровища изпълваха трюмовете и централния коридор на „Уорън Кимбъл“ и за екипажа оставаха съвсем малко тесни пътеки.

„За щастие двамата с Гавин можем да махнем краката си при безтегловност. И сме добре адаптирани за спестяване на ресурси — можем да проспим охладени по-голямата част от пътя.“

В стремежа да освободят повече място бяха изхвърлили всичко, без което можеха. Купища изоставено оборудване бяха струпани по астероида, в това число и всички верни роботи черноработници. Може би по-късните посетители щяха да могат да ги използват.

„И въпреки това горивото ни стига само за част от находките. За нищожна частица.“

Някакво кътче на съзнанието й се обади неканено:

Заминаването беше отложено, тъй като Тор и Гавин цял ден смъкваха товар, за да могат да натоварят една люпилня за колонисти. Молбата пристигна от Земята в последния момент, макар че Тор не можеше да си представи как допотопната машина може да бъде полезна на когото и да било. „Дори да се научим да създаваме живи същества от изходни съединения, какво ще промени това? Вече си имаме неандерталци и мамути. Нима някой възнамерява да възкреси динозаври?

И ако да, няма ли това да е най-голямото клише и ирония на хилядолетието?“

Едно нещо знаеше със сигурност от изучаването на изрисуваната стена в недрата на астероида — човечеството нямаше да изстреля своя версия на Сондата майка. Не и в близко бъдеще. Не и без да научи много повече за ставащото в космоса.

„Е, някой ще обясни защо им е нужна, когато — и ако — се доберем до дома.“

Гавин се рееше в слабо осветената контролна зала.

— Всичко е наред, Тор — докладва той. — Двата месеца в орбита не са навредили на двигателите. „Уорън“ може да тръгне накъдето поискаш.

Мекото му лице от пластикожа беше сериозно, гласът му — приглушен. Тор докосна лъскавата ръка на партньора си.

— Благодаря, Гавин. Знаеш ли, забелязах…

Той вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Какво си забелязала, Тор?

— О, нищо. — Тя поклати глава и реши да не коментира промените… новата зрялост, която виждаше в него. И тъгата на възрастен. — Просто исках да знаеш, че се справи чудесно. Гордея се, че си ми партньор.

Гавин за момент извърна поглед и сви рамене.

— Всички правим, каквото е нужно… — започна той, но млъкна и я погледна. — И аз, Тор. И аз се гордея.

Обърна се, скочи към люка и с бързи захващания се запровира през лабиринта от товари. За момент приличаше на маймуните, които редом с хората бяха прадеди на ума му.

Тор отново остана сама в полутъмната зала.

Плъзна поглед по дисплеи, екрани и показатели, представляващи полуразумните органи на космическия кораб… неговите ганглии, нервни възли и сензори, които се събираха в тази зала, при нея. Някои от тях бяха свързани още по-дълбоко, направо в изкуственото й тяло и мозъка.

— Изчисляването на курса е завършено — съобщи пилотът. — Състоянието на кораба е трикратно проверено и в нормата. Готови за първоначален тласък и излизане от орбита.

— Действай — каза тя.

Екраните показаха кратко обратно отброяване, последвано от далечно буботене. Скоро започна да се натрупва слабо усещане за тежест, подобно на лекото дърпане, което чувстваха на разпердушинения планетоид. Разбитата Сонда майка и копирните й станции се задвижиха зад „Уорън Кимбъл“. Тор гледаше как изтерзаните руини се смаляват. Накрая само шамандурата остана да примигва в осветения от звездите покой.

В единия край на конзолата с инструменти замига светлина. Имате поща. Тор чукна със зъб да влезе в света на перцепта си и съобщението се появи пред нея. Беше бележка от „Вселена“. Издателите бяха ентусиазирани от книгата й за междузвездните сонди. Нищо чудно, като се имаше предвид колко прочута бе станала. Предвиждаха с увереност, че творбата й може да се окаже най-големият бестселър на годината в Слънчевата система.

„В Слънчевата система? Не се ли увличат малко? Та ние едва кацнахме на Марс и стигнахме до Астероидния пояс. Само дванайсет бебета са родени извън Земята, а те още не могат да четат.“

Все пак изпитваше удоволствие, че отново е журналист. Доизпипването на книгата щеше да й помогне да изкара по-лесно дългите вахти между дремките в охладено състояние.

„Радвай се на самотата, докато я имаш — каза си Тор. — На Земята отново ще се потопя в умни тълпи и горещи новини! Жената-птица и приятелчетата й ще ме засипват с дълги списъци на шантави връзки и предполагаеми конспирации, на които ТРЯБВА да обърна внимание, защото в един процент от тях може и да има нещо. Докато останалите се занимават с неща, които интересуват само аутистите — като подозрителните промени в скоростта на примигване на светодиодите или тревожните нови форми на кедровите стружки при последните модели острилки за моливи.“

Въпреки това откри, че с нетърпение очаква да се върне в онзи свят. При една по-разнообразна цивилизация от онази, в която беше родена. И която ставаше все по-разнообразна. Цивилизация с безброй бдителни очи, готови да забележат грешки, със свободни гласове, които всеки момент можеха да завикат предупреждения. Цивилизация, която имаше шанс да забележи капаните, хванали всяка друга обещаваща разумна раса в този спирален ръкав на галактиката.

Сега двамата с Гавин отнасяха към дома още мливо за тази неуморна мелница.

„Какво ще направят хората с това познание? — запита се тя. — Дали ще бъдем способни да начертаем правилен курс напред? Да кажем, че някой предложи приемлив изход от положението. Дали прехваленият ни индивидуализъм и недисциплинираното ни разнообразие, изворът на творческата ни сила, ще ни попречат да тръгнем по този път?“

В репортажа си, съпроводен с ярки холограми и графики, беше изложила историята от стената, изрисувана от дребните биологични създания, които толкова приличаха на хора. Мнозина читатели вече съчувстваха на безпомощните извънземни колонисти, изклани в далечното минало. Въпреки че тяхното унищожение беше разчистило пътя на човечеството.

Нещо повече, простото геологическо датиране показа един смразяващ факт. Сондата майка, нейните копия и децата й колонисти бяха загинали почти по същото време — плюс-минус един век, — по което бяха измрели динозаврите на Земята. Вероятно станали жертва на същата ужасна война.

Какво се беше случило? Дали някоя фракция роботи бе насочила огромна скала към друга, но вместо целта си бе улучила водната планета и неволно бе предизвикала хаос в биосферата й? Или измирането е било преднамерено? Тор си представи всички онези великолепни създания, убити като невинни свидетели на битка между невероятни машини… случаен резултат, който се оказал големият шанс за бозайниците.

Сега, докато двигателите оттласкваха „Уорън Кембъл“ от орбита и го насочваха към Слънцето, Тор изгаси цялото осветление и се загледа към звездите. Питаше се дали войната все още не продължава някъде там.

„Като мравки сме — помисли си. — Мравки, издигащи малки замъци под мачкащите крака на гиганти.“

Върху стената бяха изобразени всички типове междузвездни сонди, които можеше да си въобрази… както и такива, за чието предназначение не можеше и да гадае. Например имаше берсеркери — вариант, измислен от фантастиката на двайсети век. За щастие според графиките на стената тези унищожители на светове бяха рядкост. Имаше също (поне така изглеждаше) сонди полицаи, които преследваха берсеркерите. Мотивациите зад тези два типа бяха противоположни. Въпреки това Тор бе в състояние да разбере и едните, и другите. Сред хората открай време имаше унищожители… и избавители.

Явно по времето на забързаното създаване на тези скици берсеркерите и полицаите бяха остатък от миналото. И двата типа се появяваха по краищата, подобно на създания от по-ранни, по-прости епохи, наред с машини, които Тор кръсти Лапач, Анализатор, Наблюдател и Здрасти. Всички бяха изобразени като прости, груби, архаични.

Имаше и други. Една, която нарече Вреда, изглеждаше по-сложна версия на берсеркер. Тя не търсеше живи светове, за да ги унищожава. Вместо това създаваше безброй свои копия и избиваше всичко разумно, което издаваше присъствието си — например с радиовълни.

Тор можеше да разбере изкривената логика на създателите на Вреда. Параноични същества, които не желаеха никаква конкуренция сред звездите. „Само че какво се е случило с тях, когато след много поколения възпроизводство типът Вреда неизбежно е мутирал от убийствената радиация на междузвездното пространство? Възможно ли е да е настъпил ден, когато новите версии са се срещнали със създателите си… и не са успели да ги познаят?“

Това ли беше причината за разрухата в Астероидния пояс? Но Тор си даваше сметка, че дори Вреда е сбутана в края на скалното изображение, сякаш историята й е отминала. Основната част на картината бе заета от машини, чието предназначение не можеше да се интерпретира така лесно. Може би професионалистите — археолози и криптолози — щяха да се справят по-добре от нея.

Незнайно защо не й се вярваше особено.

„Нашето слънце е по-младо от повечето звезди — каза си тя. — Същото се отнася и за Земята. Както и за нас.“

Човечеството се беше появило късно на сцената. И галактиката имаше много голяма преднина.

86.Потайници

Колко горчиво и сладко е да бъдеш отново напълно буден. Сегашната криза съживява вериги и подединици, които не са се комбинирали от страшно много време. Може направо да се оприличи на второ раждане.

След цяла вечност дрямка отново съм жив!

И все пак, докато се боря с братовчедите си за контрол над самотната скала, която е наш общ дом, си припомням колко много съм изгубил. Това беше голямата причина да заспя… както и желанието да не признавам окаяното си състояние, особено в сравнение с някогашното великолепие.

Чувствам се така, както би трябвало да се чувства човек, лишен от крайници и зрение, от почти целия си слух и осезание. (Дали това е още една причина да се идентифицирам с Тор Повлов?) Все пак в един-два пръста може все още да се е запазила достатъчно сила за онова, което трябва да се направи.

Както можеше да се очаква, конфликтът между оцелелите вече е открит. Различни осакатени сонди, уж парализирани през всички изминали епохи, активират грижливо пазените си работни единици — жалки скърцащи машини, скрити в тайни цепнатини, които сега работят здравата в подготовка за сблъсъка. Конфедерацията ни е на път да се разпадне. Или поне така изглежда.

Разбира се, аз пуснах идеята да скрием оцелелите си роботи. Не исках да бъдат пропилени или изхабени по време на дългото междуцарствие.

Очакващата и Посрещача са се оттеглили на обърнатия към слънцето полюс заедно с повечето по-нисши пратеници. Те също събуждат отдавна неизползвани способности и малкото си подвижни роботи. Замислят да се свържат с човеците, а може би и да пратят съобщение до звездите. Казват ми да не се меся.

Тяхното предупреждение е без значение. Ще им дам още малко време. Илюзия за независимост. Но тази възможност вече е взета предвид.

Освен че водех битката да спасим Земята от унищожение преди толкова много време, аз кроях и интриги да я пазим недокосната. Целта няма да бъде осуетена.

Чакам и забелязвам, че бавното въртене на нашата скала ме е обърнало към ивицата облаци от прах и горещи ярки звезди, наричана от човеците с чудатото име Млечен път. Много от звездите са по-млади от мен.

Откога гледам въртенето на галактиката! Цяла вечност, докато умът ми се движеше с най-ниското субективно темпо, следя как спиралните ръкави се движат видимо покрай мен, събират се на два пъти за една кратка мегагодина в резки ударни фронтове, където се вихрят молекулярни облаци и се раждат нови звезди, завършващи краткия си живот като величествени свръхнови. Усещането за движение, за бързо пътуване, беше великолепно! Макар че само се нося около малкото слънце на тази система, понякога можех да си представя, че отново съм млад, независима сонда, носеща се сред непознати звезди към неизвестното.

Сега, когато мислите се движат по-бързо, ярките точки са замръзнали по местата си и са част от неподвижен фон, сякаш нервно очакват да разберат какво следва. Странна и арогантна представа — сякаш вселената я е грижа какво се случва в този затънтен ъгъл или ще забележи кой ще спечели някаква си схватка от дългата, много дълга война.

Мисля бързо и се чувствам почти като биологичната си приятелка, чийто мъничък кораб вече се движи с крайцерска скорост само на две или три светлинни минути оттук, отделен от мен само от две-три премятащи се скали! Докато подготвям изненадата за някогашните си другари, мога да отделя част от съзнанието си и да следя напредъка й… да усетя искрата на младостта й.

Може би трябваше да й попреча да излъчи репортажа си и да достави образците от съкровището. Работата ми ще е по-лесна, ако човеците дойдат тук съвсем невинни, без да подозират нищо.

Скоро, много скоро сред тези планетоиди ще плъпнат всички различни варианти на човеците — от истинските биологични до възкресените им братовчеди, киборгите, чистите машини и дори създания, на които са дарили разум досущ като техния Прометей. Това странно решение на Затруднението на Създателите, това превръщане на самите създатели в сонди, скоро ще пристигне като кипнала маса от най-разнообразни човеци.

Ще са предпазливи. Благодарение на нея ще доловят някои резки проблясъци на Истината. Е, това е съвсем честно. Ще им потрябва предимството да имат шанс срещу Отхвърлящите или дори срещу Верноподаниците. Ще се нуждаят от цялата си проницателност, за да преживеят кристалната чума.

И цялата си съобразителност, когато се натъкнат на мен.

Заблудена мисъл изплува на повърхността и нахлува в съзнанието ми като пълзящ мехур с хелий три.

Неволно си представям, че нещо се случва, може би в някаква далечна част на галактиката. Собственото ми семейство — моята линия сонди или други като тях — може да е направило някакво откритие или да е достигнало до заключение отвъд всичко, което предполагам аз. Или може би се е появило ново поколение възпроизвеждащи се същества, богоподобни във всезнанието и мощта си. Възможно ли е вече да са избрали някакъв различен курс? Има ли някаква нова тактика или имунитет за преодоляване на Чумата? Може ли някаква непредвидена стратегия на ума да изведе нещата на ново ниво?

Възможно ли е моята Цел да е остаряла, също като Отхвърлянето и Верноподаничеството?

О, ясно е какво се е случило. Човешката концепция за прогрес е замърсила мислите ми. Въпреки това съм заинтригуван. За мен Чумата е толкова ясна с цялата си необходима и манипулативна жестокост — прекалено фина и далновидна за другите, по-примитивни сонди.

И все пак…

… и все пак мога да си представя (смътно) ново поколение, измислило нещо толкова развито и недостижимо за мен, колкото е за хората Войната на самовъзпроизвеждащите се. Смущаваща мисъл, но въпреки това си играя с нея като с някаква лъскава и опасна дрънкулка.

Да, човеците са ми повлияли. Наслаждавам се на това странно усещане! Сякаш никога преди не съм се сблъсквал с тях и сега вкусвам неувереността. Напрежението.

Шумното, многообразно племе на човеците скоро ще е тук.

Очаквам интересни времена.

87.Възможност за сънуване

„Какво не-виждам?“ Джералд знаеше, че не бива да пита. Че това е все едно да обръща внимание. А всъщност се мъчеше да гледа настрани.

Вече беше станал доста добър във физическата част — отклоняване на погледа, избиране на някаква друга част в коридора, в която да се взира от подходящия ъгъл, така че естественото сляпо петно в лявото му око да се носи по дължината на въпросния коридор. Този номер беше лесен, след като му хванеш цаката. Вярно, мозъкът му продължаваше да съединява шевовете, опитваше се да игнорира малката липсваща зона, но колкото и умела да е мозъчната кора на човека, тя не може да вмъкне онова, което ретината не вижда.

Джералд си припомни една история за средновековен владетел, който обичал да прави този трик по време на скучното раздаване на правосъдие — извръщал поглед, за да може сляпото петно на окото му да застане над главата на молителя, като по този начин мислено обезглавявал досадника.

Разбира се, Ика и Хайрам искаха от него да постигне повече от просто изместване на окото. И дори от „игнорирането“ на тази малка част от коридора. Според някои тантрически легенди всеки, който бил обучен достатъчно, за да не съзерцава определено нещо, човек или идея в продължение на цял ден, можел да овладее въпросното нещо, човек или идея.

„Глупости. Ако простото пренасочване на вниманието беше достатъчно, разните будисти и други подобни щяха да си приказват с коблита от векове.“

Не-гледането беше само част от номера. Началото.

„Освен ако това не е просто номер. Като да изкрещиш на някого: «Хей! НЕ мисли за слон!»“

Не би се учудил на подобна шега от страна на Ика и Хайрам. Аутистите и неандерталците обичаха да се майтапят с хомо сапиенс с твърденията си, че имат достъп до безкрайни запаси от „древна мъдрост“, недостъпна за ордите обикновени наследници на кроманьонците, плъзнали из цялата Земя и близкия космос — номер, на който се бяха хванали милиони лековерници.

„Чувам, че делфините също го правят.“

Ами ако твърденията им бяха истински, а не само представление? Нима обединените разклонения на човечеството нямаше да се нуждаят от цялата мъдрост, до която можеха да се доберат? Уви, при милиард граждани, настояващи да бъдат качени в кристали, друг милиард, който гръмогласно се отричаше от науката, и още няколко милиарда, които бяха просто уплашени, какъв беше шансът да се постигне консенсус за каквото и да било?

„Поне не можем да се оплачем от липса на хитроумни планове.“

Подобно на уникалната идея на Емили за използването на технологиите на Сондата майка. Замисъл, който се обръщаше към древна мечта, която беше лъжа, и превръщането й в истина. Истина, която на свой ред би могла да помогне за изобличаването на лъжците…

Нещо в този унес явно беше тръгнало в правилната посока, защото изведнъж усети някакво тайнствено присъствие. Тръпки по гърба, които му казваха, че не е сам в тихата част на леко заобления коридор. И заедно с това… странно усещане за одобрение.

Разбира се, веднага щом го забеляза, нещото започна да избледнява. Затова Джералд бързо се насочи към друга тема. Извърна вниманието си от евентуалното кобли.

„Защо аз? Защо сега?

Защо Ика и Хайрам така настояват да го опитам, докато корабът ни навлиза все по-дълбоко в опасна територия? Как мога да съм по-добър кандидат от по-младите членове на екипажа с техните по-пъргави умове?“

Нещо в нищото се промени — усети го смътно като кимане. Задаваше добри въпроси. А сега бе ред на предположенията.

Защото беше прочутият пътешественик Джералд Ливингстън? Изпитан от космоса, времето и извънземните артефакти демони. Човекът, уловил с ласото си древен пътешестващ между звездите кристал и донесъл у дома ужасна новина за галактиката, а след това помогнал за намиране на начините за заобикаляне на опасността.

Почитан командир и воин. Помогнал на човечеството да овладее Слънчевата система. С лице, отпечатано върху десетки пощенски марки… макар и с малко по-рязко очертана челюст и по-прав нос от тези в огледалото, както и без никакъв намек за несъвършеното, ограничено създание, което се спотайваше зад тези очи. Всяка отделна част от легендата изглеждаше необещаваща.

А цялото? Направо нелепо!

„Но аз знаех всичко това. Просто извадих късмет. Още от момента, когато видях нещо съмнително в обекта, който с Хачи уловихме с въжето…“

Сега разпозна същото чувство. Потръпване в основата на гръбнака. Някакво странно разпознаване. Замисли се трескаво, като продължаваше да отклонява вниманието и погледа си от онази част на коридора.

„Другите поколения биха приписали всичко на намесата на боговете… или на Бог. Или да се позоват на вездесъщата «съдба». Човешкото его вижда удобните връзки, които отговарят на предубежденията ни, на безобразното ни чувство за собствената ни важност, игнориращо всички изключения.

А науката клони в обратната посока и ни учи да се освобождаваме от субективизма. Да премахнем нагласата от наблюдението. Добро и зряло учение…

… но не трябва ли да се оглеждаме поне с крайчеца на окото за странното и необяснимото? За нещата, които са прекалено добри или прекалено лоши, за да са истина?“

Движение в сляпото петно.

Не би трябвало да има движение. В ретината нямаше клетки, насочени в онази малка част от коридора. Но Джералд въпреки това зърна нещо, позволи му да се оформи, без да очаква…

… и се сви от внезапното силно усещане — мигновен, сякаш електрически отпечатък върху съзнанието му. Мимолетен образ на тясно заострено мъхнато лице с дълги мустаци, навита опашка и черни блестящи очи…

— Порфирио — прошепна той. Плъхът бог на Мрежата. Митичен, но въпреки това почитан от безброй групи, индивиди и ИИ на Земята и в космоса, групи, които заделяха една милионна от битовете си за божеството патрон на качените във виртуалната реалност същества.

Джералд прекъсна транса си, разтри очи и отново погледна към коридора, този път с цялото си внимание. Там нямаше нищо. Нищо освен прашинки, задържани по пластмасовия под от статичното електричество и центробежната сила.

„Това не беше кобли“. Беше прочутият малък софтуерен гризач, точно както би го сънувало подсъзнанието му! Илюзия, родена от въображението и умората. Явно на някакво друго ниво Порфирио представяше различно обяснение за житейската история на Джералд. Обичайната обсебваща мисъл — че всичко това може да е симулация.

„Дали при следващото си събуждане няма да открия, че живея в някакъв кристален свят, обречен да се носи из огромната пустиня между звездите? Или вече потънал в тинята на някакво море на друга планета? Дали тази моя реалност като легендарен герой и командир на могъщ кораб е мястото, на което отива умът ми, за да избяга от някаква ужасна истина?

В такъв случай трябва ли да се опитвам така настоятелно да ръчкам «реалността»? Или да се събудя? Не е ли по-добре да оставя нещата на мира?“

Добър въпрос.

Но характерът си е характер. Личността си е личност. И Джералд знаеше какъв трябва да е отговорът за човек от неговия тип.

„И още как. Винаги се опитвай да се събудиш.“

Разсмя се.

Достатъчно.

За лова на коблита на Ика можеше да отделя само по няколко минути от време на време, докато отдаваше всичките си сили на борбата в момента. На битката за човечеството. За Земята. И може би за нещо повече.

„Все пак човек може да върши много неща. Да бъде много неща.

Така че ще се върна — обеща той на пустата част от коридора. — И няма да забравя.“

88.Двойнодишаща риба

Тича, голите й загорели крака леко лъщят от пот. Копринени шорти и горнище, голи стъпала, докосващи леко повърхност, по-плътна от тревата между пръстите. И наред с всичко това — сластно чувство за преследване. В един момент е преследвач, в следващия — преследваната. И знае, че ако я хванат, това ще е по нейно желание. Лети, подскача на бриза.

А сега плува. Водата се плъзга по кожата й като кадифе. Първобитна и безкрайна. Почти като родител в невинността си, но без теснотията на утроба. Обръща главата си в подходящия ритъм, за да поеме дъх. Усеща нежното изгаряне на силата. Без да иска и без да се нуждае от закрила.

И водата се превръща в любовник. Докосващ всеки сантиметър гладка заоблена плът, течащ по краката и ръцете, по хълбоци, кръст и бедра. Докосват я ръце — жадни, изпълнени с възхита, похотливи и умели, хващат я по-здраво, по-страстно, в съвършено темпо със собственото й изгарящо желание. Уста, която смуче, гризва игриво, покрива и поглъща нейната с целувки, в които няма нищо изкуствено… Уесли…

Само че устата и целувките се промениха. Трансформираха се. Станаха по-добри. Все така гъвкави, все така мъжки настоятелни, но вече подправени — приятно — с остър привкус на полимер и желязо. Горди, силни, мъжествени и заслужаващи… и променени, развити, модифицирани… Гавин…

Тор се съпротивляваше на събуждането, но сънят избледня, когато мониторът, следящ студената й дрямка, безжалостно каза „край!“. Десет дни сън — това беше лимитът, последван от два дни будуване и грижа за кораба. Хранене, движение и упражнения. Обръщане на внимание на истинския живот.

Както обикновено, Тор трябваше да прекара първите будни моменти в изясняване на обърканата представа за самата себе си. Многопластовите й граници включваха обвивки от метал и пластмаса, без които не би могла да остане жива.

„Дали ще ми предложат нови модификации, когато се прибера? Дали ще настъпи ден, когато отново ще мога да тичам и да плувам? Да взема истински душ? Да имам любовник?“

Беше избрала да запази цялата вътрешна химия от старата Тор. Включително либидото, което все още кипваше в сънищата й. Свързваше я отново с истинската кожа, истинската плът… е, човек винаги може да се надява.

„Гавин ще се усъвършенства по-лесно“ — помисли си тя, смътно припомняйки си как беше изглеждал в съня. Полубог. Или просто мъж с много усъвършенствани „добри части“…

— Ох, по дяволите — промърмори Тор. Мечтаеше си да може да ощипе носа си — ако още го имаше — или да наплиска лицето си със студена вода. Вместо това само въздъхна, изключи сънния пъп и се освободи. Време беше за работа.

Часове по-късно, след като всички проверки бяха извършени и корабните системи изглеждаха в нормата, Тор се отпусна в слабо осветената контролна зала, зареяна в слабата псевдогравитация, осигурена от двигателите на „Уорън Кимбъл“.

Сърцето й биеше в гръдния й кош, както е било откакто се бе събудило в утробата на майка й. И ритмичният пулс леко поклащаше вътрешното й тяло, побутваше го към външната обвивка от металокерамика. Черупката й от времето, когато пламъците погълнаха „Духът на Хула Виста“.

Черупки в черупките. А отвъд обвивката на кораба й имаше още и още нива.

„Платон и другите като него са си представяли космос, състоящ се от съвършени кристални сфери, по които се движат планетите и звездите. Доста по-утешаваща представа от съвременната ни концепция — безкрайна шир, простираща се на десетки милиарди светлинни години.“

С разширени от корабните уреди възприятия Тор се чувстваше потопена в купове и мъглявини, сякаш звездите бяха проблясващ фосфоресциращ планктон в огромен океан. И отново започна да се пита.

„Какво е станало там преди толкова много време?

И какво става в момента?“

Историята, изваяна от малките ръце в Розетската стена, не й даваше покой. Макар някои рисунки да изглеждаха ясни, основната част на скалното изображение така и не се поддаваше на обяснение. Сцени, показващи някакви странни, подобни на машини същества, вършещи неразбираеми неща. Тор подозираше, че има участъци, които ще си останат неразгадани за археолозите и умните тълпи, били те биологични или кибернетични.

„Ние сме като двойнодишаща риба, изпълзяла на сушата много след като континентите са били завладени от други същества. Примигваме объркано и се взираме в плаж, който ни изглежда унищожен. Заобиколени сме от скелетите на дошлите тук преди нас.

Но не всички, които са ни изпреварили, са мъртви или изчезнали.

По пясъка има следи.“

Стената свидетелстваше за времето, когато простите и наивни правила са били изоставени. Когато машините са се променили. Еволюирали са.

„Ще научим много от тези руини. Но е добре да не забравяме едно — това са труповете на победените!“

Стенописите показваха и нещо друго — чумата на фомитите, изобразени като мънички пакети гибел, пресичащи Розетската скала. Заразяващи. Съблазняващи. Размножаващи се и пръскащи се нататък.

Изправена пред всичко това, не би ли трябвало всяка разумна двойнодишаща риба да запълзи обратно към водата? Несъмнено този път към спасението е бил избран от много раси. Предпочели са да се страхуват. Да живеят във феодална носталгия, като се молят на небесата и същевременно игнорират небето. Но това криене означаваше също и упадък и загуба на каквато и да било значимост. Живуркане, а не живот — на един малък, уязвим свят.

„Дали ни харесва, или не, това не е нашият път.“ Каквото и да бъде дешифрирано от останките от миналото, хората не можеха да останат свити край мъничкия огън и да изпитват ужас от сенките.

Осени я видение — за потомците на Гавин (и нейните), крачещи храбро в една опасна галактика. Машини пътешественици, програмирани да бъдат човеци. Или човеци, превърнали себе си в междузвездни сонди. Раса на създатели, сляла се с механичните си пратеници.

Модел, който не беше видяла сред изображенията върху скалата. Защото е обречен от самото си начало? „Не трябва ли да опитаме нещо друго?“

Какви възможности имаше рибата, избрала да напусне морето с милиард години закъснение?

Тор примигна. И когато клепачите й се отвориха, звездната светлина се пречупи през тънката пелена на сълзите и се разпадна на отделни лъчи. Безброй лъчи, пронизващи тъмната леща на галактиката и отвъд нея, разпростиращи се в безброй посоки. Твърде много пътища, по които може да се тръгне.

Твърде много, за да бъдат обхванати от ума й.