Битие

16.Доброжелателство на непознат

Светът още се тресеше и ремъци се впиваха жестоко в изтормозеното му тяло. Нищо ново. Положението беше едно и също от страшно много време.

Само че сега, докато постепенно идваше в съзнание, Хакер осъзна, че ритъмът на тормоза се е променил. Вместо мъчителните тътнещи удари имаше люлеене, което можеше да ти се стори почти успокояващо, стига да игнорираш болката. Поклащането го връщаше в детството, когато семейството му се спасяваше от цивилизацията на яхтата тримаран: вдигаха твърдото летящо платно през пориви, които биха преобърнали повечето ветроходи.

— Идиоти! — мърмореше баща му всеки път, когато отклоняваше тримарана, за да избегне сблъсък с някой новак, който още не схващаше концепцията за предимство. — Навремето единствените наоколо бяха хора като нас, възпитани за подобни неща. А сега девет милиарда проклети туристи са плъзнали навсякъде и човек не може да намери спокойствие!

— Това е цената на просперитета, скъпи — меко се намесваше майка му. — Поне всички получават достатъчно храна. Вече не се говори за революции.

— Засега. Докато следващият цикъл не ги направи отново радикални. Пък и виж основните резултати от този внезапен просперитет. Всеки е полудял на тема хоби! Всеки иска да е експерт по нещо. Най-добър в нещо! Казвам ти, беше много по-добре, когато хората трябваше да се борят, за да оцеляват.

— С изключение на хората като нас?

— Именно — отговаряше баща му, без да обръща внимание на тона й. — Виж колко далеч трябва да отиваме сега, за да останем сами.

Вярата на стареца в разчитането на самия себе си се простираше и до името, с което бе настоял да кръсти сина си. Хакер също наследи (наред с двайсет милиарда нови долари) тази нагласа. Да прави всичко, но да намери някакво място само за себе си.

„И сега… след петнайсет минути изключително скъпо возене… и бог знае колко загуби на съзнание… ето ме тук. Съвсем сам.

В морето, за пореден път.“

Това беше очевидно, въпреки че ушите му бяха все още запушени и трябваше да положи огромни усилия, за да отвори единия си клепач. Примижа, когато размазаната картина най-сетне се върна, и смътно си даде сметка за куп неща — като факта, че цялата скъпа иилектроника в скъпата му капсула май е умряла. Повреда, за която някой със сигурност щеше да си плати! Това означаваше, че няма как да отговори на първия си въпрос: „Колко време е минало?“

Знаеше, че е много. Прекалено много.

През полуотворените си клепачи видя и кристалните води, обгръщащи мехура на суборбиталната му капсула, която се люлееше и клатушкаше, килната на една страна. „Не би трябвало. Трябва да е изправена… с нос над водата… докато спасителният екип…“

Един поглед наляво обясни доста неща. Океанът заобикаляше фалосообразния му кораб, но част от почернелия топлинен щит се беше закачила за риф от корали, изпъстрени с ярко оцветени риби и полюшващи се водорасли. Недалеч видя парашута, който бе омекотил приводняването. Само че сега, уловен в теченията на океана, той се издуваше и разпускаше ритмично, като клатеше малкото му убежище.

И с всяко подръпване кристалното покритие се приближаваше все повече до назъбения корал. След малко се удари силно в него и Хакер трепна. Не чу удара, естествено, не чу всъщност никакъв звук. Сблъсъкът обаче го накара да политне напред, при което ремъците се впиха в гърдите му и соноимплантът в челюстта му затуптя болезнено.

Успя да разкопчае ремъците, падна върху пулта отляво и изкрещя от болка. Това ужасно спускане щеше да му остави синини за седмици. И въпреки това…

„И въпреки това ще имам чудна история за разказване. Никой няма да може да я надмине!“

Тази мисъл го накара да се почувства мъничко по-добре. Както и другата мисъл, която дойде съвсем неканена и ясно показваше, че явно още е в шок.

„О… и съм жив. Оцелях.“

Взе решение. Може би нямаше да настоява пред съда да отнеме всичко на виновника за това прецакване. Стига, разбира се, спасителните екипи да дойдеха по-бързо.

Хрумна му нещо ужасно.

„Ами ако всички системи са извън строя? Ами ако са повредени маяците и аварийните предаватели?“

Тогава сигурно никой нямаше представа къде се намира.

Кристалният нос отново удари корала и той усети удара чак в костите си. Още един удар и Хакер осъзна жестоката истина. Материалите, проектирани да издържат на динамичното натоварване при изстрелване и приземяване, можеше да не се окажат особено издръжливи на преки удари.

При следващия сблъсък се появи зловеща пукнатина.

Стандартната процедура бе „остани в готовност и чакай екипите“. По дяволите процедурата! Положението бързо се превръщаше в смъртоносен капан.

„По-добре да се разкарам оттук.“

Спусна визьора на шлема си и сграбчи лоста на аварийния люк. „Щом има риф, значи наблизо трябва да има и остров. Може би дори континент. Ще стигна до брега, ще използвам нечий телефон и тежко им на виновниците.“

Само че остров нямаше. Когато излезе на повърхността, не видя нищо освен ужасния риф, в който се разбиваха вълните.

Започна да се бори с коварното течение, като се мъчеше да се отдалечи от заседналата капсула. Прилепващият по тялото му костюм беше здрав, а шлемът му бе изработен от полудишащ гилстъф и можеше да черпи кислород направо от морската вода — скъпа предпазна мярка, предизвикала подигравките на някои от другите ракетчици. А ето че сега технологията не му позволяваше да се задуши, докато течението го теглеше надолу.

Въпреки всичко при това темпо постоянните удари в корала щяха за нула време да го превърнат в хамбургер. Една вълна го издигна достатъчно високо, за да се огледа. Видя океан и още океан. Рифът явно беше някой потънал атол, може би около бивш остров. Сигурно преди няколко десетилетия тук беше имало хора, но надигащите се води ги бяха прогонили и бяха завзели домовете им. Което означаваше, че няма да има лодки. Нито телефон.

Докато пропадаше отново надолу, зърна космическата си капсула, все още само на няколко метра от него, уловена между чука и наковалнята и разбивана на доскоро скъпи парчетии. „Аз съм следващият“ — помисли си Хакер. Коралите сякаш го заобикаляха отвсякъде. И с всяка следваща вълна течението го приближаваше към смъртоносната наковалня.

Обзе го паника, която задръсти всичките му сетива. Хакер се замята и зарита, бореше се с водата като с някакъв личен враг. Напразно. Не можеше да чуе дори собствените си ужасени стонове, макар да знаеше, че раздират гърлото му. Инфразвуковият му имплант в челюстта продължаваше да напомня за себе си с прещраквания, импулси и странни вибрации, сякаш морето бе забелязало незавидното му положение и го наблюдаваше с равнодушен интерес.

„Почва се“ — помисли си той и се извърна: знаеше, че следващата вълна ще го запрати право срещу острите корали.

Внезапно усети рязко сръчкване в гърба.

Изненадващо нежно обаче.

Второ сръчкване, после трето, този път в кръста… и изобщо не приличаше на пробождане. Нещо или някой започна да го избутва от челюстите на коралите. С ужас и в същото време с изумление Хакер се обърна…

… и видя гладко лъскаво същество, което го гледаше с черните си любопитни очи… и отново го сръга с тясната си муцуна.

Хакер изстена от облекчение. Делфин!

Посегна към спасителя си. След миг колебание делфинът му позволи да се хване за гръбната му перка и го понесе надалеч от сигурната гибел.

17.Повече от един

Върху дървената кутия имаше надпис на френски. Пен Сян Бин успя да го установи, като внимателно почисти малката месингова плочка, след което копира грижливо всяка буква върху чувствителната на допир повърхност на прост обучаващ таблет.

„Открито в Харапа, 1926 — светна преводът на осъвременен пинин. — Обладано от демони. Да се държи на тъмно.“

Естествено, в това нямаше никакъв смисъл. Някогашният собственик на полупрозрачната реликва е бил някой техномагнат и едва ли е бил от суеверните. Мей Лин реагира на предупреждението със страх и уви яйцевидния предмет в черна тъкан, но Бин реши, че всъщност става дума просто за лош превод.

Проблемът най-вероятно бе в таблета — една от техническите дрънкулки, които бяха взели в дома си недалеч от предпазната стена на Нови Шанхай. Първоначално произвеждано масово за бедните деца, очуканото устройство бе служило на стари слабоумни пациенти години наред в приюта Чункин, докато Мей Лин не го взе, когато напусна работа. Евтин и стар, таблетът така и не бе обявен за краден, така че двамата все още можеха да го използват, за да влизат в Световната мрежа на най-рудиментарното ниво на безплатен достъп. Беше достатъчен на двама души без особено образование и с малко интереси извън борбата за оцеляване.

— Сигурна съм, че държавата ще ни даде нещо по-добро догодина, когато малкият Сяо Ен е достатъчно голям, за да го регистрираме — отбелязваше тя всеки път, когато Бин се оплакваше от бавната връзка и надраскания екран. — Поне това могат да осигурят. Основно образование. Като част от Голямата сделка.

Сян Бин не беше толкова уверен. Големите обещания като че ли бяха измислени, за да се помнят от бедните и да се забравят от силните на деня. Нещата винаги са били такива. Личеше си дори от цензурираната история, която примигваше на мъничкия дисплей, когато всяка вечер двамата с жена му потъваха в сън от изтощение, полюшвани от вълните. Същите вълни, които продължаваха да рушат старата крайбрежна къща по-бързо, отколкото те можеха да я укрепят.

Дали държавните чиновници изобщо щяха да допуснат регистрирането на Сяо Ен? Генетичните проби на бебето бяха взети в деня, в който се роди. Но дали щеше да получи жителство в Нови Шанхай? Или предпазната стена щеше да задържи отвън поредния нежелан боклук, наред с мръсните пластмаси и гуми, които се трупаха все по-високо покрай бетонната бариера?

Ясно беше, че в този свят трябва да си глупак, за да разчиташ на благодеяние отгоре.

Можеше да се окаже трудно да се възползваш дори от добрия късмет, когато те споходи такъв. Бин се беше надявал на време, за да разбере що за съкровище е скрито в онази тайна стая под най-голямото потопено имение — стая, пълна с прекрасни странни камъни и кристали и необикновен изкривен метал. Опита се да направи справка с Мрежата с помощта на таблета, само че внимателно. Имаше милиарди програми следотърсачи, които обикаляха на свобода из милиони виртуални нива. Човек трябваше да внимава кога и какво говори дори на осезаемото ниво, наречено Реалност. Ако зададеше въпроса прекалено прямо или предложеше открито нещата за продан, някой можеше просто да дойде и да им отнеме всичко. В края на краищата някогашният собственик на имението бе обявен за обществен враг и имуществото му бе конфискувано от държавата.

Сян Бин си сложи груби очила и напукани интерактивни ръкавици и заскита из евтините улички на Световното градче, Селото и Големия пазар, като се преструваше на скучаещ минувач, чието хоби е да събира камъни. Пускаше тук-там по някой въпрос, като внимаваше да звучи небрежно. От виртуалните пазари научи достатъчно, за да се осмели да предприеме истинско пътуване до града. Взе със себе си само една торбичка красиви — но не и изключително редки — образци и ги продаде на четвърт от реалната им цена в едно магазинче в Източен Пудон недалеч от големия увеселителен парк. Място, където нямаха нищо против да се разплащат в брой, без имена и записи.

След толкова много време в морето Сян Бин имаше проблеми с натоварения ритъм на улицата. Паважът му се струваше груб и твърд. От магнитно-левитационните трамваи незнайно защо изпитваше сърбеж по цялото тяло и особено от вътрешната страна на бедрата и потните си ходила. Непрекъснато си представяше двайсетте милиона жители като смазваща го маса, усещана толкова силно, колкото хилядата, които наистина се блъскаха покрай него по оживените тротоари. Мнозина от тях мърмореха и мърдаха пръсти, общуваха с хора, които не бяха тук, и с неща без никаква материална субстанция.

Печалбата му беше малка. Бин реши скоро да посети друг магазин и постепенно да стигне от прозаичните неща до онези, които изглеждаха не толкова… обичайни. Онези, които се пазеха в украсени кутии и на специални рафтове в старата съкровищница в мазето.

Сред тях обаче блещукаше само един образец — както в сънищата му, така и в мечтите. За съжаление внимателното му търсене онлайн не откри нищо, което да прилича на онзи камък — никакъв минерал, който свети със собствена светлина, след като е бил изложен на слънце. Подобната му на опал лъскавина бе изпъстрена с искри като звезди, които сякаш се отдалечаваха във вътрешността му, в дълбини, изглеждащи едновременно по-ярки от слънчев ден и по-тъмни от нощта. Поне изглеждаше по този начин, докато Мей Лин не настоя да го увият в кърпа и да го приберат.

Още по-лошото бе, че времето изтичаше. Рибата започна да намалява от онази нощ с медузите, когато половината живот сякаш изчезна от залива на Хуанджоу. Сега мрежите се пълнеха рядко и тенджерата често оставаше празна.

Скоро малкото спечелени пари се стопиха.

„Късметът е непостоянен. Правим какво ли не да контролираме потока на ки, като издигаме прътите на навеса симетрично и обръщаме входа на дома към усмихващия се южен вятър. Но как човек може да получи хармоничен баланс тук на брега, където вълнението е така хаотично, където потоците въздух, вода и парещи чудовища се насочват накъдето си поискат?“

Нищо чудно, че китайците често бяха обръщали гръб на морето… и като че ли го правеха отново.

Някои от съседите вече се бяха отказали и бяха изоставили домовете си заради медузите и надигащите се води. Само преди седмица Сян Бин и Мей Лин се включиха сред вехтошарите, които се нахвърлиха върху една изоставена къща и разграбиха метлоновите пръти и мрежи от нановлакна, за да ги използват за собствените си домове. Оставиха след себе си само гниещо дърво, бетон и мазилка. Краткотрайно подобряване на перспективите за сметка на нещастието на други…

„… докато не дойде нашият ред да се изправим пред неизбежното. Да зарежем целия си тежък труд и мечти за собственост. Отново да се молим за старите си работни места в онзи задушаващ приют и да бършем лигите от брадичките на малки императори.“ Сян Бин се отчайваше все повече с всеки укорителен поглед на Мей Лин. А по време на третото си пътуване до града с образци от съкровището видя нещо, което го развълнува и в същото време го смрази до мозъка на костите.

Вървеше по Булеварда на небесните мъченици и се канеше да прекоси улица Седемнайсети октомври, когато тълпата около него внезапно спря като закована.

Е, спряха не всички, но достатъчно, за да се създаде впечатление, че всички са замрели. Бин се блъсна в гърба на някакъв доста обемист тип, който го изгледа за момент точно толкова объркано, колкото се чувстваше и самият той. Двамата се обърнаха. Около една трета от хората около тях внезапно бяха вперили погледи в нищото и си мърмореха. Някои бяха с увиснали от изненада челюсти.

Бин осъзна, че това са хората, които използваха своите очила, импланти и така нататък, за да се движат през виртуалните нива по начертания до целта им маршрут или да си въртят бизнеса в крачка, докато на други просто им харесваше градът им да е отрупан с цветя, с буйна тропическа растителност или нашарен с приказни цветове. Връзката с Мрежата им осигуряваше и достъп до извънредните новини. След малко половината от хората наоколо се раздвижиха, като несъзнателно се дръпваха към най-близките стени, за да не пречат на движението, докато умовете им бяха зареяни някъде далеч.

Като видя толкова много хора, потопени в новинарски транс, пълният господин изруга под нос, извади си очилата, дръпна се при най-близката сграда и засумтя от интерес, когато ииуерът започна да му предава новините.

За момент Бин се запита дали следва да се уплаши. Животът в града таеше много опасности, макар не всички да бяха от мащабите на Ужасния ден. Но… хората до стените не изглеждаха толкова разтревожени, колкото омагьосани. Това определено означаваше, че няма непосредствена заплаха.

Междувременно много от онези без необходимата техника досаждаха на другите и настояваха да им се преразкаже. Бин чуваше отделни фрази.

„Артефактът… слуховете… стават все по-достоверни!“ „Извънземните съществуват… изтекли записи… за първи път с достоверност почти петдесет процента!“

Извънземни. Артефакт. Тези думи се чуваха навсякъде вече близо седмица. Слуховете бяха част от живота, също като гъстата пяна на приливите. Звучеше като глупост, която не си заслужава губенето на малкото време, което прекарваше с Мей Лин всяка вечер, капнал от умора. Несъмнено ставаше дума за някаква краткотрайна мания, измама или маркетингов трик. Така или иначе, не му влизаше в работата. Едва сега Бин примигна от изненада колко много хора се интересуват от това. „Може би няма да е зле довечера да прегледаме безплатните новини.“ Вместо обичайните средновековни любовни истории, за които настояваше Мей Лин.

Въпреки всички хора, които бяха спрели, за да се потопят във виртуалната реалност, стотици пешеходци явно изобщо не се интересуваха от новината или смятаха, че тя може да почака. Сега те се възползваха от разчистените тротоари, за да се придвижат по-бързо. „И за мен се отнася“ — помисли си Бин и бързо пресече улицата, докато управлявани от ИИ превозни средства избягваха онези с шофьори, които бяха спрели покрай тротоарите.

„Извънземни. От космоса. Възможно ли е да е истина?“ Трябваше да признае, че тази мисъл събуди отдавна заспалото му въображение.

Зави по Авенюто на благоуханната хидропоника и рязко спря. Хората започваха да излизат от масовия новинарски транс, мърмореха си (в реалния живот и по Мрежата), връщаха се на тротоарите и продължаваха по пътя си. Само че сега бе негов ред да спре и да зяпне, да разблъска безцеремонно останалите и да се долепи до най-близката сграда и витрината на магазин за средства за визуализиране.

Един от новите SEF 3V дисплеи проблясваше с онова уникално чувство за призрачна полупрозрачност в открит космос — и показваше три демона.

Именно така ги видя Бин за първи път — като измислени образи от някоя евтина фантастична драма, каквито обичаше Мей Лин. Единият бе като дяволче с подобна на огън козина, един като кон с ноздри като пещери и трети, който с пипалата си приличаше на някакво морско чудовище. Съществата се бутаха, като всяко се опитваше да застане пред другите две.

Доста смущаващо трио. Само че Бин бе хипнотизиран не от създанията. А от дома им. От онова, което ги обграждаше, съдържаше ги, може би дори ги държеше в плен.

Веднага го позна. По-чисто и неопетнено, с по-малко вдлъбнатини и драскотини — и мъничко по-дълго. Въпреки това нямаше съмнение, че е братовчед на нещото, което беше оставил тази сутрин в блъскания от вълните дом, в който живееше с жена си и сина си.

Преглътна с мъка.

„А си мислех, че съм внимавал в търсенето на информация за това нещо.“

Но да си внимателен е относително.

Остави торбата по-евтини земни камъни да лежи като дар пред образа в 3V кутията. Само щеше да му тежи, докато тича обратно към къщи.

18.Проволвери

„Е, Бог да благослови Трийсет и третата поправка и Закона за възстановяването на федерализма.“

Повтаряше си го като литания, докато изпълняваше задачата на „Медиякорп“ да „обиколи“ ексцентриците на континента. Най-сетне й се струваше, че разбира реалната цел на това пътуване. Онова, на което шефовете се надяваха да научат своите напредващи млади звезди.

„Това вече не е Америка. Ако изобщо я е имало някога.“

Ето например краткото й посещение в щата Панхендъл, петдесет и шестата звезда от националния флаг. Там се срещна с представители на управляващата партия, които смятаха догодина да обявят декларация за отделяне и да престанат дори номинално да се водят под Звездния флаг. Дори това да означаваше ииуерно ембарго. А в същото време в съседната космополитна Оклахома отново се беше заговорило за присъединяване към ЗС…

… което предизвикваше горчив гняв в юнионистко Мисури, където полицията бързо увеличаваше личния си състав и няколко казина бяха изгорени до основи.

Един циник би приписал цялата тази лудост на икономиката. Разрастваща се пустиня. Упадък на производството на царевица. Там, където някога е била сърцевината на държавата. Тор долавяше същата тревога, безпомощност и разочарование, които ги имаше след сапунения мехур на благоденствие от двайсетте и трийсетте. Подновена необходимост да обвиниш някого.

И все пак през цялата изминала седмица тя продължаваше да вади от чантата си малката реликва на доктор Сато. Още не можеше да повярва, че директорът на „Аткинс“ й я беше дал. Праисторическо кварцово кълбо, използвано преди трийсет хиляди години. Едно от многото, разбира се — археолозите бяха открили хиляди подобни из цяла Европа, Африка и Близкия изток. Въпреки всичко находката несъмнено струваше нещо — един тръжен сайт й предложи начална цена от няколкостотин нови долара.

Може би се бе опитал да я подкупи, за да го представи в добра светлина? Съмняваше се. Така или иначе подаръкът не се отрази върху репортажа й. Методите на лечение в центъра „Аткинс“ изглеждаха обещаващи, но едва ли можеха да предложат панацея за аутизма изобщо. Подходът им работеше само при пациентите с „висока функционалност“, които и без това общуваха доста сносно с другите. Колкото до милионите тежки случаи — фиксираните върху някоя дребна подробност, избягващите пряк контакт, реагиращите бурно на всеки опит за отвличане на вниманието или по друг начин изгубени из лабиринта на шантавата виртуална реалност, която малко нормални умове можеха да следят, — Сато можеше да предложи единствено надежда за отчаяните родители и близки.

Въпреки това срещата с този странен човек даде на Тор повод да добави още една спирка, преди да продължи към новата си задача във Възстановения Вашингтон. Конференцията на боготворците, която се провеждаше два пъти годишно. Сега беше в Нашвил, града на толерантността и гостоприемството.

„По-добре наистина да е толерантен — помисли си тя, докато минаваше покрай бдителните скенери на входа и влизаше в просторния изложбен център. — Тези хора буквално носят мишени на гърбовете си. И се гордеят с това.“

Транспарант от истински плат, опънат непосредствено зад входа, провъзгласяваше:

Към него някой беше добавил със зловещи виртиифити, видими само през очила:

По-нататък всевъзможни компании, фондации и клубове шумно рекламираха „преобразяващи открития“ от остроумно украсени щандове, подсилени с крещящи ВР. Очилата на Тор бяха подложени на бомбардировка от обяви, предлагащи какво ли не, от подобрители на здравето до удължители на живота. От гарантиращи подмладяване средства до домашни комплекти за обновяване на костен мозък.

От „киборг“ протези до наномашини с дистанционно управление.

От мозъчни импланти за връзка с Мрежата до роботи прислужници.

Да, роботи. С постепенното избледняване на спомена за Йокохама Янкхенд старият термин се завръщаше. Заедно с него вървеше и обещанието, че това поколение хуманоидни автомати наистина ще е полезно, а не своенравно, прекалено привлекателно или опасно. Или и трите едновременно.

„Всяка година решават някакъв проблем или препятствие в движението, говора, зрението, навигацията или здравия разум на машината“ — отбеляза си субвокално тя, като остави очилата да обхванат всичко. Някакъв андроид на корейски чаебол показваше движения от източноазиатски танц и се усмихваше обезоръжаващо. Демонстрацията беше впечатляваща. Но пък целта на всички демонстрации е да са впечатляващи.

„А после винаги блокират от някоя елементарна задача. От неравномерни стъпала. От разбъркан преден или заден план. От семантичен парадокс. От нещо, което не би затруднило за миг и петгодишно хлапе. И всяка година урокът е един и същи.

Ние вече сме чудеса. Един трикилограмов човешки мозък продължава да съчетава повече изумителни неща, отколкото са възможностите на всеки компютърен модел.

Вече седемдесет години създателите на ИИ обещават, че възможностите на творенията им ще превъзхождат тези на хората. Списъкът на триковете им се увеличава непрекъснато. Днес ИИ могат да пресеят и съпоставят за секунди цялото човешко познание. И въпреки това всяко следващо десетилетие разкрива нови неочаквани нива на неуловими тънкости, които през цялото време са били скрити в собствените ни невронни възли. Умения, които приемаме просто за даденост.“

Това отново беше тема, насадена в ума й от Сато. Идеята, че в мозъка на Homo sapiens има нещо странно и забележително, дадено ни от Бог, от еволюцията или от двете едновременно. Горе-долу по същото време, когато кварцовата топка в чантата й е била връх на технологията.

„Ако не друго, днешната Вавилонска кула е ниска, но пък за сметка на това невероятно широка. Поколението боготворци не е спънато от езика — тази пречка изчезна завинаги, — а от объркващата сложност на онова, което се опитват да копират. Умовете ни.“

Разбира се, някои от предлаганите тук продукти и услуги имаха по-скромни цели. Един щанд за биоскулптура предлагаше най-новата технология за премахване на мазнини с насочени микровълни, които топяха липидите точно-където-искаш. Девизът им беше от Ницше…

„Коремът е причината човек трудно да се възприема като божество.“

Запита се какво ли би казал Сато за това. „Е, още едно напомняне да бъдем смирени си отива завинаги. Когато всеки може да изглежда добре в бански, самочувствието ще има ли някакви граници?“

Като стана дума за кореми… десетки мъже и жени се бяха наредили пред щанда на фондация „Маккафри“ и подписваха декларации за отказ от претенции, за да могат да участват в експеримент с e-calculi — стомашни бактерии, променени да служат като микроскопични компютри, захранвани от излишната храна. Имате проблем? Пуснете трилиони мънички паралелни процесори в собствените си черва! Разпространявайте ги, като ядете повече! И те произвеждат витамин C!

Отначало Тор си помисли, че това сто на сто е някаква измама. Приличаше на комедия на Монти Фитопланктон. Чудеше се как ли ще се появи крайният резултат от изчисленията.

Не всички можеха да чакат търпеливо целия този прогрес. Вярващите в Сингуларноста възрастни се тревожеха, че тя продължава да блещука двайсет години напред в бъдещето, също както през 80-те години на миналия век. Затова Тор мина покрай обичайните щандове, предлагащи договори за криогенен сън. Срещу заплащане екипи бяха готови да се втурнат към смъртното ти легло независимо дали умираш след катастрофа, или от старост. Веднага след като докторът те отпише като „мъртъв“, специалистите се нахвърляха върху тялото ти (или — срещу по-ниска сума — само върху отделената ти глава), за да го напомпат със специални течности и да го замразят в течен водород с увереността, че някое бъдещо поколение ще те разтопи и поправи. Преди десетилетия занимаващите се с крионика компании бяха преживявали благодарение на подкрепата на шепа богати ексцентрици. Успешното съживяване на Гилермо Боричели обаче бе променило всичко това и броят на договорите бе скочил над трийсет милиона. Някои от офшорните данъчни райски кътчета позволяваха поставянето в криогенен сън дори преди официалната смърт, което бе довело до постоянен еднопосочен поток богати, болни и (според Тор) гарантирано полудели имигранти.

„Никога не обясняват защо бъдещите поколения биха решили да съживят бегълци от едно по-примитивно време. Само парите не биха го постигнали.“

Затова ли много от съвременните богаташи ставаха така пламенни поддръжници на опазването на природната среда? Затова ли даряваха огромни суми на различни екологични проекти? За да подкупят потомците си и да бъдат върнати към живот като хора с добра карма? Или това бе разширена проява на егоизъм? Ако очакваш да живееш на една бъдеща Земя, това може да те накара да престанеш да се отнасяш към сегашната си планета като към носна кърпичка.

Някои пък предлагаха услуги, насочени към отправната точка на живота. Като нови формули за новородени, гарантиращи ранно развитие на мозъка. Или разширители на шевове за увеличаване на черепния обем на плода, което да позволи разширяването на мозъка още в утробата — със съответния купон за безплатно цезарово сечение. На брошурата беше изобразено дете с ухилена бебешка физиономия и глава като на извънземен от научнофантастичен филм… и с блясъка на пронизващ интелект в големите сини очи.

„Петдесет гена“ предлагаше услуга, която бе легална само на три офшорни колонии. Подобряване на няколкото десетки участъка от ДНК, смятани за жизненоважни за отделянето на линията на хоминидите от останалите човекоподобни маймуни. „Продължаваме напред по еволюционната пътека.“ И тримата души на щанда носеха заслепяващ грим, който криеше самоличността им от програмите за разпознаване. Беше болезнено да ги гледаш. Сякаш федералните не бяха разработили десет хиляди други начина да те проследят.

По-нататък попадна на поредния хуманоиден автомат под виртафиш, който провъзгласяваше с примигващ надпис Доказано — ниво 3,3 на Тюринг! Машината с пропорции на културист й се поклони и й предложи да седне на зац-кафе, партия шах или някаква друга занимавка по неин избор. В усмивката на автомата се долавяше флирт, който бе или хитроумно проектиран, или…

Изкушаваше се да забие карфица в гладката плът и да види дали няма да извика. Нещо й напомняше за стария трик „човек в робот“.

Отбеляза си субвокално:

„Година без роботи с вид на симпатични животинки или деца? Дотук виждам само едри мъжаги. Защо? Да не би да е някакъв тренд, насочен към нежната половина?“

Зачуди се. От цяло десетилетие мъжете по цялата планета използваха роботи — стотици хиляди модели за домашна употреба. Не беше нужен кой знае какъв изкуствен интелект, за да се наподоби груба сервилна страст, ако се търси точно това. Естествено, тази тенденция беше хулена в пресата. Повечето жени се държаха на положение и се отнасяха с презрение към недодяланите изкуствени любовници, които им се предлагаха.

Може би до този момент? Докато роботът културист флиртуваше с нея, Тор си спомни предложението на Уесли — да продължат връзката си през континента чрез кукли. Нямаше ли да е по-приятно да те докосва машина, ако мислите, които я задвижват, идват от човек, към когото изпитваш чувства? След няколко дни Уесли щеше да отлети за Вашингтон, за да посрещне цепелина й. Дали това означаваше, че се е отказал от тази глупост? Че най-сетне е готов да говори за „сериозни неща“? Или ще й домъкне наръч брошури, за да й покаже най-новите въведения в областта? Модерен начин и двамата да останат доволни?

„Ох, по дяволите!“ Субвокалният рекордер беше много чувствителен. Мислите й за сексботовете и Уесли бяха отишли направо в записките й. Примигна, за да ги открие, изтри ги и си заповяда да се съсредоточи върху темата. Обърна гръб на съблазнително красивия андроид и продължи да диктува репортажа си, без да забавя крачка:

„Малцина се съмняват, че в крайна сметка начинанието ще постигне успех. При толкова много видове ИИ изглежда вероятно най-сетне да навлезем в онзи столетен научнофантастичен сценарий. Машини, помагащи за проектирането на своите наследници и тъй нататък, способни да разговарят с нас, да ни предлагат нови гледни точки, да ни предизвикват… и да продължават напред.

Тогава ще разберем кой е бил прав, ревностните им поддръжници или противниците им. Можем ли да виним някои хора, че се безпокоят от това развитие?“

Разбира се, ииуерът на Тор следеше нейния поток думи и отбелязваше най-съществените. И тъй като филтрите й нарочно бяха намалени, централният компютър на изложбения център слушаше и автоматично й предоставяше възможности за избор. В долното дясно поле на периферното й зрение сградата предложи списък на конференции и събития, отговарящи на интересите й.

Съседите ми предпочитат смъртта — намаляване на страха на обществото от безсмъртието.

Да. От петстотин събития това отговаряше доста добре на „скептичната“ й фраза. Следващото попадение също бе добро.

Преценяване на риска — опасности по пътя към трансчовечеството.

Ставаше още по-добре. Тор примигна от изненада, когато прочете следващото предложение.

Лекция на специалния ни гост писателя Хамиш Брукман! „Причини да се съмняваме в «прогреса» — и причини да му вярваме“.

Тор рязко спря. Хамиш Брукман? Не къде да е, а точно тук? Авторът на „Бивни!“ и „Култ към науката“, дошъл да предизвика тези екстропианци10 в собственото им леговище? Кой е имал смелостта — или направо хуцпа — да го покани?

Тракна със зъб, за да провери графика на конференцията… и откри, че лекцията на Брукман вече е започнала.

„Ох, господи.“ Нямаше да е лесно. Но тя беше готова за предизвикателството.

Извика водеща лента — светеща пътека, която се заизвива към съответната зала. Тя обаче вече бе препълнена според примигващото предупреждение. Тор изпрати съобщение до „Медиякорп“ с молба за съдействие. Отговорът отне две минути (в края на краищата тя беше новачка), през които Тор забързано мина покрай щанда на издател на игри с обратна биовръзка за тренировка на ума и друг щанд, предлагащ екзотични ваканции на реалистични извънземни светове.

Помиришете цветовете! Вкусете дъгата! Вижте музиката във въздуха! — призоваваше сергия за синестезийно11 обучение. До нея имаше друга, провъзгласяваща доста смахната цел — с помощта на генното инженерство да се създадат „пухчовци“, симпатични мъхнати хуманоидни версии на кучета и котки. Тор потръпна и забърза нататък.

Внезапно насочващата лента се премести и я поведе в друга посока, обратна на залата, където чакаха желаещи за правостоящи. Сега Тор вървеше към главния вход, близо до сцената. Еха, ама че бърза реакция!

„Тази работа ще ми хареса“ — помисли си тя, без да се интересува дали това ще влезе в бележките. От „Медиякорп“ и без това го знаеха. Беше родена за тази професия.

Мина между щандове, предлагащи последни поколения отокучета, спотайващи се шпиони и дизайнерски халюциногени… последният бе покрит с виртстикери на стотина нива, презрително призоваващи Игнорирайте тези типове! и Това се казва наркожило! (Сякаш на някого му е притрябвало да си купува дрога, вместо да си я приготви у дома на МолекуМак. Или да използва програма за медитация, за да я вкара в собствения си мозък. Дори малоумник с лоботомия би могъл да заобиколи жалките предпазни мерки.)

Но като цяло Тор почти не обръщаше внимание на изложението. Задейства многозадачните си процеси на максимум и зареди резюме на речта на Брукман от началото й преди дванайсет минути — то зазвуча в лявото й ухо на тройна скорост, като в същото време запазваше ироничния тон и характерния за Апалачите провлачен акцент на говорещия:

„Благодаря на «боготворците», че ме поканиха да говоря. Признавам, че съм изненадан и поласкан. Този жест показва непредубеденото ви мислене.

Някои погрешно смятат, че съм настроен антинаучно. Глупости. От времето на Френската революция насам на аристократите им се слагат етикети като фундаменталисти, либертарианци, изолационисти, империалисти, пуритани, винаги «десни». Моля? «Левите» имат нетолерантни към толерантността фетишисти! Социалисти лудисти! И всички срещу професионалистите. Нищо чудно, че гилдията на държавните служители се разбунтува!

Какъв бе резултатът? Пропилени десетилетия. Климатична/водна криза. Терор. Прекомерна ответна реакция. Разделяне на нацията. Параноя. Взаимни обвинения.

Трябва ли да наливаме бензин в огъня?

Вижте. Изследванията показват, че СТРАХЪТ кара нагласите/търпимостта да се променят. Уплашените хора отхвърлят непознатото, чуждото, странното. Циркови каравани. Стеснен кръгозор. Хоризонти на време. На толерантност. На риск. На Мечти.

Вие, жадните за технически напредък зелоти, отвръщате на това с презрение. Помагате ли по този начин?

Новата «ос» не е ляво срещу дясно.

А навън срещу навътре!

Вие гледате навън. Напред. Осмивате обърнатите навътре хора.

Погледнете обаче историята! Всички други цивилизации са били боязливо интровертни! Сигурни ли сте, че ВИЕ сте мъдрите?“

Входът на залата беше непосредствено след последния щанд, където неколцина прилично подстригани агенти със сини костюми раздаваха листовки на образовани и работещи на непълен работен ден американски граждани: канеха ги да кандидатстват за визи в ценящия науката ЗС. Ловците на мозъци нарочно се бяха настанили тук. Щяха да имат куп клиенти след края на речта на Брукман.

Тор изпитваше малко напрежение в очите и беше леко разсеяна от умора, така че чукна със зъб за малка доза адерол и капка провиджил и те бяха инжектирани право в слепоочието й от лявата рамка на очилата. Съвсем мъничко, колкото да е във върхова форма.

„Погледнете темите на тази конференция — продължаваше сбитият от ИИ глас на Хамиш Брукман, обръщащ се към аудиторията в залата. — Толкова много разпалено бърникане! И всеки скок напред прави вашите съграждани още по-неспокойни.“

Сбитият тивоскрипт забавяше темпо и ставаше по-подробен, докато постепенно догонваше говорещия.

„Замислете се над иронията. Вие приемате, че средностатистическият човек може да приеме едно сложно/опасно бъдеще. Казвате човек = умен! Хората се приспособяват. Могат да се справят с предстоящата си трансформация в богове! Колко либертарианско от ваша страна.

И в същото време се надсмивате над повечето човешки общества, които не споделят възгледите ви! Римляни, перси, инки, китайци и други… които твърдят, че крехката човечност не може да понесе големи промени.

И кой споделя това старо мнение? Мнозинството от собствените ви сънародници!

Е, кое е вярното? Наистина ли хората са достатъчно мъдри, за да се справят с все по-бързите промени? Но ако са наистина мъдри… и искат да намалят темпото… какво означава това?

Означава следното. Ако сте прави относно хората, то мнозинството е право… а вие грешите!

А ако грешите относно хората… тогава как може да сте прави!“

Дори през стената и затворената врата Тор чу смеха на аудиторията — напрегнат и пресилен. Но тя вече знаеше, че Брукман е добър в работата с хората. Пък и повечето от присъстващите бяха израснали с неговите книги, филми и виртуални драматизации. Да си известен все още означаваше много.

„Искам само… да се замислите непредубедено. Ние, човечеството, направихме толкова много грешки само в рамките на един живот. Много от тях бяха дело не на маниакални злодеи, а на мъже и жени, изпълнени с най-добри намерения! Такива като вас.“

Стоящият до вратата андроид се усмихна, когато позна приближаващата Тор. Този беше с дупка, минаваща през гръдния му кош, достатъчно голяма, за да докаже, че вътре в него не е скрит човек. Доста впечатляваща демонстрация. Докато автоматът не й направи бърз „преглед“, който беше на косъм да стане похотлив. Точно като на някой вманиачен на тема секс нетактичен чешит.

„Страхотно — помисли си Тор с онова кътче на ума си, резервирано за подобни неща. — Постигната е поредната цел по пътя към реализма. Още един гигантски скок за техничарите.“

Роботът отвори вратата само колкото Тор да се промъкне вътре, без да смущава публиката. Очилата й минаха във ВР режим и светлосинята лента я поведе уверено през последните няколко метра до ВИП мястото, освободено току-що за нея. Личеше си, че някой е седял допреди малко на него — тапицерията беше все още топла. Имаше широк отпечатък, а сензорите в очилата й дадоха анализ на изпаренията от последното хранене, предимно нишесте. При нужда можеше да открие човека дори само по тези следи, за да му благодари за жеста.

Но не, тук беше Хамиш Брукман, най-сетне в плът и кръв, висок и ъгловат, елегантен и със скъпа прическа. Не-чешит във всяко отношение. Опрял небрежно ръце на катедрата и излъчващ чар дори когато гълчеше домакините си. Тивоскриптът плавно заглъхна, за да отстъпи на произнасяните в реално време думи.

— Вижте, няма да искам от вас да се сдържате в името на всичко свято и тъй нататък. Нека други ви говорят, че поругавате Създателя, като роптаете и критикувате Неговото творение. Това не е моя грижа. Онова, което ме тревожи, е дали след двайсет години ще има човечество, което да продължи да размишлява върху тези неща! Сериозно, защо толкова сте се разбързали? Трябва ли да преобърнем всичко, докато се втурваме във всички посоки едновременно?

Погледна надолу и прехвърли някакви листа — увеличеният образ позволяваше на Тор да прецени, че не ги гледа. Сините му очи си оставаха все така спокойни и уверени. Явно Брукман вече знаеше какво ще каже. При публичните речи, както при музиката, паузата понякога е просто подходяща пунктуация преди следващото гръмко послание.

— Вземете най-арогантната ви фикс идея — продължи той. — Желанието за удължаване на живота! Наричате го как ли не. Нулево стареене. Незаболеваемост. И всичко това се свежда до една и съща егоистична надежда за лично безсмъртие.

Това предизвика аудиторията да реагира. Чу се съскане и сподавени ругатни. Тор нареди на очилата си да вдигнат едно тънко пипалце с мъничък всеобхватен обектив в края, за да огледа публиката. На метър над морето от глави имаше още десетки подобни очи, щръкнали като глухарчета.

— Да не би да улучих някое чувствително място? — Хамиш Брукман се засмя. — Е, спокойно. Тепърва загрявам!

Явно му харесваше ролята на иконоборец… в зала, пълна със самозвани иконоборци. Сроден дух значи? Макар и да не споделя гледната точка на домакините по всеки конкретен въпрос? Подобно иронично наблюдение можеше да вдигне рейтинга на репортажа й.

— Например лесно е да се каже кои от вас, присъстващите тук, вярват във вълшебния еликсир, наречен ограничаване на калориите. Вярно, изследванията показват, че една сериозно ограничена, но пълноценна диета може да доведе до по-дълъг живот у бактериите, плодните пчели и дори у мишките. И да, да сме слаби и във форма е добре за нас. Помага да доживеем до нормалните осемдесет и нагоре. Но някои от седящите до вас, които приличат на ходещи скелети, гълтат хапчета за затъпяване на глада и се въздържат от секс… тези хора изглеждат ли ви здрави? Дали наистина се наслаждават на допълнителните години живот? Всъщност спечелват ли ги изобщо? Допълнителните години, искам да кажа. Уви, съжалявам да ви го съобщя, приятели, но този експеримент вече е провеждан! През последните четири хилядолетия в стотици култури е имало хиляди манастири, в които монаси аскети са живеели на сурова диета. Няма как някои от тях да не са се натъкнали на нещо толкова просто и ясно като нискокалорично безсмъртие! Би трябвало да забележим двестагодишни монаси, скитащи из провинцията, не мислите ли?

Този път смехът беше спонтанен. Все още нервен, но истински. Благодарение на камерата си Тор видя, че дори някои от кльощавите приемат добре закачката. Брукман наистина го биваше в тези работи.

— Както и да е, не забравяйте, че възрастта и смъртта са великите рециклатори! Наистина ли вярвате, че в един свят, който е едновременно свръхнаселен и с прекалено много възрастни хора, следващата вълна младежи ще искат да вървят в сенките ви… завинаги? Ако погледнем за момент философски на въпроса, не предлагате ли всъщност една фалшива надежда, като по този начин отказвате на днешните възрастни великата утеха, която е имало всяко друго застаряващо поколение — че идва и техният ред да се освободят от тази тленна обвивка? Утехата, че поне това се случва на всеки? През всички изминали епохи простият и универсален факт, че смъртта не познава изключения, е позволявал на човек да приеме съдбата си и да се освободи от тревоги. Колкото и болезнен и тъжен да е бил животът му, поне едно нещо в него е изглеждало честно. Богати и бедни, късметлии и каръци, всички в крайна сметка се озовават на едно и също място, горе-долу с една и съща скорост. Кой е казал, че животът ни става смислен едва когато започнем да осъзнаваме своята смъртност? А сега, когато гръмко настоявате, че смъртта не е задължителна, не превръщате ли този нормален ритъм в горчив хап? Особено ако твърдението ви се превърне в прах (което е твърде вероятно) и хората се принудят да го преглътнат въпреки всичките ви чудни обещания?

Брукман поклати глава.

— Но нека бъдем великодушни и да приемем, че сте постигнали някакъв частичен успех. Да предположим, че само богатите могат да си позволят продължителен живот. Нали точно това се случва с повечето чудесни нови неща? Нима те отначало не стават монопол на силните? Вие твърдите, че искате егалитарно чудо, нова епоха за всички. Но нима не е далеч по-вероятно да създадете нова раса олимпийци? На радващ се не само на привилегии, но и вечен и безсмъртен елит?

Залата вече се беше смълчала. Тор се замисли. Не отиваше ли Брукман твърде далеч?

— Приемете го — каза високият мъж на присъстващите 3012 слушатели в залата… и на другите 916 408, които слушаха от всички краища на планетата. — Вие, технотрансценденталистите, не се различавате от проповедниците и пророците от хилядолетията преди вас. Същата френетична страст. Същият тип личност, копнееща за нещо много по-добро от онова, което вече й е отредено. И същото желание да вярвате! Да вярвате, че има нещо друго, нещо много по-съвършено за онези, които припяват правилните думи. За онези, които постигат правилната вяра или добродетел. Или които съставят тайната формула. Само че по-ранните пророци са били много по-умни от вас! Защото изкуплението, което са предричали, обикновено е било двусмислено, на някакво друго, неясно място и време, при това за по-сигурно извън нашата реалност. И какво става, ако техните обещания не се оправдаят? Жрецът или шаманът винаги може да стовари цялата вина върху неверниците. Или върху последователите, които не са били достатъчно праведни. Или върху разбралите погрешно предписанията. Или върху Бог. А вие? Зад кого ще се скриете вие, когато дойде моментът на раздялата с илюзиите? Вашата вяра в Homo technologicus, в „бърникащия човек“, има един фатален недостатък. Тя не ви предлага клауза за бягство от отговорност. Когато вашите велики и уверени обещания рухнат или тръгнат в нежелана посока, кого ще обвинят всички разочаровани? Не друг… а именно вас.

19.Времева капсула

На Хамиш понякога му се искаше да беше хванал цаката на очилата и да ги използва по начина, по който го правеха съвременните младоци, които гледаха в десетки различни посоки и проследяваха едновременно толкова много неща и измерения, че буквално им се завърташе главата. Което обясняваше защо някои преминаваха на онези хитроумни нови контииктни лещи, които почти не се забелязваха, ако изключим нервния начин, по който се стрелкаха очите, докато бродеха из инфосферата и възприемаха безброй паралелни неща, докато самите хора се преструваха, че се намират в органичното тук и сега.

От друга страна, изследванията не показваха ли рязък спад в способността за концентриране заради всичко онова, което непрекъснато разсейваше вниманието? В края на краищата „многозадачност“ може да се тълкува и като „нищоправене“. Изследванията показват, че доброто старо съсредоточаване наистина може да е от значение…

… например когато изнасяш реч. Още една причина Хамиш да го прави с открити очи и само със слушалка, която да го предупреждава за най-важни неща. Бдителен от опита си и фокусиран върху реалния свят, той огледа аудиторията си, внимателно настроен да долови реакциите й.

Разбира се, това бе трудна тълпа. Хамиш не очакваше да убеди много от тези екстропианци, сингуларисти и кандидат-съперници на Матусал12. Истинската му аудитория щеше да дойде по-късно, когато Тенскватава публикуваше съкратена версия на речта, за да я представи на членовете на Движението и да подсили решимостта и волята им.

Погледна към часовника. Време беше да се ориентира към завършване.

— Вижте, няма да искам от чираците боготворци като вас да променяте програмите си или да изоставяте мечтите си. Утописти и трансценденталисти е имало винаги. Понякога тяхното недоволство от нещата-каквито-са е било изключително ценно и е довеждало до нещо ново и полезно едновременно. Но много по-често се случва жизнерадостните обещания да се оказват горчиви. Религиите, проповядващи любов, биват обсебени от омраза. Индустрии, обещаващи благоденствие, отравят планетата. И новаторите, предлагащи страхотни планове за всеобщо спасение, се втурват да отворят кутията на Пандора малко по-широко, независимо дали останалите са съгласни с това. Днес има десетки и стотици светли планове за бъдещето, чиито застъпници обещават деветдесет процента или повече гаранция, че няма да се случи нищо лошо. Замисълът да се пръсне прах в стратосферата и да се сложи край на глобалното затопляне вероятно няма да има вредни странични ефекти. Свръхмощен ускорител на частици вероятно няма да създаде миниатюрни черни дупки. Ние сме почти напълно сигурни, че хиперинтелигентните машини няма да се разбунтуват и да ни смажат. Радиопосланията, крещящи „здравейте“ на цялата галактика, едва ли ще привлекат вниманието на извънземни гадняри. Разпръскването на торове из огромните „пусти“ райони в океаните само ще помогне на риболова и ще намали съдържанието на въглероден двуокис, без почти никакъв шанс за други нежелани последствия. Предпазните средства със сигурност няма да позволят на някой гневен тийнейджър да отприщи поредния мор, създаден с домашния му набор за генно инженерство… Списъкът продължава… и да, виждам мнозина от вас да се усмихват, защото съм писал доста страшни истории за повечето от тези катастрофи! Продавани като топъл хляб, също като филмите! Е, с изключение на „Да уловиш Смъртта на въдица“. Признавам си, историята беше тъпичка.

Отново се чу напрегнат смях. Хамиш се почувства поласкан.

— Има обаче един ключов момент — продължи той. — Да предположим, че опитаме сто амбициозни неща и всяко от тях има деветдесет процента шанс да не причини тежки вреди. Умножете всички тези вероятности. Какъв е общият шанс да се случи нещо ужасно? Клонящ към нула.

Хамиш млъкна за момент насред тишината.

И точно тогава Ригълс реши да се обади: насочи тесния звуков конус от лявата слушалка в тъпанчето на Хамиш.

— Остави малко време за въпроси — каза цифровият иисистент. — Освен това сканирах присъстващите и забелязах Бетсби.

Хамиш изсумтя запитване. Ригълс отговори.

— На втория ред, точно зад и отдясно на онази репортерка от „Медиякорп“ с големите очила. Пуснал си е брада. Но е той.

Хамиш се опита да не поглежда прекалено открито, докато продължаваше речта си на автопилот:

— Зная, че мнозина от вас ще ме нарекат лудит, троглодит и дори параноик! Ще го взема предвид. Ако гласовете в главата ми позволят.

Отново от множеството се чу откъслечен смях. Майтапът за твоя сметка винаги е бил най-сигурният начин да спечелиш слушателите, след като си ги предизвикал. Само че този път шегата му се стори формална, докато гледаше към човека, който бе отровил сенатор Стронг. Пясъчноруса коса, тук-там със сиви нишки. Тънки очила, подходящи за четене само на съпровождащ текст, но не и за истинска ВР. Освен ако не бяха истински старомодни очила с диоптри. Понякога нещо ретро може да изглежда ново и обратно.

И тъй, Бетсби в крайна сметка бе дошъл на срещата. Може и да беше луд, но със сигурност не му липсваше безочие.

— Ето какво ще ви кажа — рече Хамиш, след като реши да завърши речта си няколко минути по-рано. — Да се споразумеем. Аз ще си помисля дали светът няма да е по-добро място, ако го напълните с говорещи крокодили, тенекиени философи, свалени от мрежата киберкопия и безсмъртни чешити… ако вие ми върнете жеста и се замислите над моята хипотеза. Че човечеството вече се е втурнало прекалено бързо напред. Толкова бързо, че сме затънали до шия в беди, които сами сме си причинили.

Намали малко темпото, за да покаже, че речта му е към края си.

— Ако съм прав и ако все още не е прекалено късно, значи може би има някакво възможно решение. Същият метод е бил използван в повечето човешки култури, които са били достатъчно мъдри да се безпокоят, че нещата могат да тръгнат към лошо. Десетте хиляди други общества, оцелели много по-дълго от това дребно „просвещение“, ще се гордеят с вас. О, ние стъпихме на Луната, изучаваме далечни галактики и разбиваме атома. Демокрацията е хубаво нещо. Също като всеобщото образование, информационните мрежи и интернет. Стъпили на раменете на онези преди нас, ние постигнахме висоти, за които малцина са мечтали. От друга страна, всичките ни предци са правили едно нещо, за което повечето от вас тепърва трябва да доказват, че са способни. Всички те са оцелели, за да оставят поколение и да видят как наследниците им тръгват сигурно по своя път. Именно това означава думата „предшественик“! В продължение на векове и хилядолетия те са предавали факела на новите поколения, които продължавали живота и човешката култура напред към още по-нови поколения. Умирали са със съзнанието, че поне историята ще продължи нататък. Задачата изглежда проста на пръв поглед. Но никога не е била проста за никой от тях. Почти целият им живот е бил едно тежко и мъчно предизвикателство. Основната цел на всеки здравомислещ индивид и цивилизация… или вид, ако искате. Цел, която вие като боготворци сякаш забравяте в своето главоломно преследване на индивидуалното задоволство, личното безсмъртие и така наречения прогрес. Цел, която може би е изложена на най-голяма опасност в съвместния ни път към едно гибелно утре.

Реакцията на аудиторията бе смесена. Хамиш видя еднакъв брой хора да аплодират или да седят със скръстени ръце и да го гледат кръвнишки. Сред втората група бе Роджър Бетсби, който го наблюдаваше безизразно от втория ред.

Хората започнаха да споделят мисли със съседите си, но и във виртуалните нива. Някои се обръщаха и сочеха към други в тълпата, като отваряха беззвучно уста и оставяха очилата им да предадат думите през виртуалното пространство. Някои дори ставаха и правеха знаци на други да се съберат на група в дъното на залата.

„По дяволите, наистина ги поразмърдах!“

Чувстваше се добре. Всеки път, когато отправяше това послание, то бе малко по-добре настроено от предишния. Готово да бъде преиначено, подобрено и нагласено от мозъчния тръст на Движението. А перспективата да повлияе на бъдещето на света почти оправдаваше болката, която изпитваше всеки път, когато си мислеше за изгубеното време, през което би могъл да се посвети на творческа работа.

Както очакваше, последвалите въпроси бяха най-различни — някои съдържаха любезни предизвикателства, а други показваха открита враждебност. Хамиш нямаше нищо против. Ядоса един-двама от най-запалените, те се разкрещяха и организаторите на конференцията бяха принудени да ги отстранят. Картината бе точно от онези, които хората на Тенскватава щяха да редактират и подчертаят, подсилвайки важния стереотип. Този на фанатиците с изцъклени погледи. Демонстриращи, че на хора като тях не бива да се дава дори кибрит, та какво остава за високотехнологична власт върху съдбата на човечеството.

Повечето хора станаха да си вървят — което беше съвсем очаквано, тъй като лекцията беше приключила. Все повече обаче почукваха очилата си, мърдаха пръсти във въздуха и мърмореха, докато се сочеха един друг и си предаваха е-бележки.

„Развълнувани са, и още как. Май ще ми се наложи да се измъкна отзад.“

През цялото време продължаваше да се опитва да не поглежда към брадатия мъж на втория ред. Някои от присъстващите можеха да проследят посоката на погледа му със скъпите си очила. Прекалено много внимание в една посока — и върху един човек — щеше да бъде забелязано.

„Ето какво получавам заради опитите си да убия няколко заека с едно клише. Бетсби искаше среща на публично място. Така или иначе щях да идвам, така че изглеждаше напълно естествено да се срещнем тук. Но, честно казано, изобщо не очаквах, че ще дойде.“

Нищо в случая с отравянето на сенатор Стронг не изглеждаше типично. Извършител, който е готов да си признае? Изнудвач, отказващ да обясни на жертвата си каква е тайната му или каква тинктура е използвал, за да постави сенатора в такова смущаващо положение?

Може би самотен откачалник, на когото не му пука, че си създава могъщи врагове.

„Значи истински вярващ? Но няма вид на такъв. И нашите детективи не откриха в миналото му нищо, което да отговаря на самотен маниак. Лекар, работил в безплатни градски клиники. Някакъв съвременен Швайцер13? Да, това би го накарало да презира сенатор Стронг. И има средствата и знанията да забърка психотропна отрова.

Но всичко това просто не се връзва. Бетсби трябва да е нещо повече от това, което изглежда. Върхът на стрела. Острието на копие. Част от някакъв по-мащабен заговор. Това ли е причината да иска да се срещне с мен тук, в сърцето на техничарски панаир?“

Посочената да зададе въпроса си жена стана от мястото си; бе доста набита и тежка за човек от нейното поколение. Може би беше алергична към биоскулптирането или имаше някакви философски възражения срещу него. Ореол от светлина се събра около нея, осветявайки кръглото й лице от няколко посоки. Акустичните стени усилваха думите й без ехо и без необходимостта от микрофон.

— Господин Брукман, бих искала да сменим темата, ако нямате нищо против. Защото изглежда, че бъдещето се е втурнало към нас дори сега, докато стоите на сцената и проповядвате колко е важно да го забавим.

— Е, винаги има кризи — отвърна той. — Нестихващ поток от човешки грешки. Коя точно ви разтревожи този път?

— Една, която изобщо не може да се нарече „човешка“, господине. Сигурна съм, че сте чували слуха, който набира сила като цунами през изминалата седмица — че астронавти от космическата станция са открили нещо на орбита. Нещо крайно необичайно. Може би дори с извънземен произход.

Хамиш примигна. Изтеклата информация се разпространяваше бързо. В справката, която бе направил снощи преди да си легне, се говореше за енергични усилия на правителството да потули всичко или най-малкото да дискредитира слуховете. Пророкът дори бе мобилизирал в играта част от ресурсите на Движението, за да помогне за разсейването на общественото внимание от тази история.

„Май нямаше да е зле точно сега да носех очила“ — помисли си той. Искаше му се да може да прегледа последните новини, докато измисли отговора си. Многозадачността си имаше своите предимства…

— Ами… — Позасмя се, за да скрие неудобството си. — По дефиниция всичко, което откриваме извън Земята, е извънземно…

Не. Не си заслужаваше да продължава по този посредствен начин. Затова кимна.

— Да, чух някакви големи приказки и видях размазани образи. Кой не е? Засега всичко изглежда като изсмукано от пръстите. Като онзи Приливен саскуоч-амфибия отпреди няколко години. О, а помните ли квантовото създание, което хората твърдяха, че виждат, когато притиснат очи в холографските екрани от заирска тъкан? Докато не се доказа, че просто си драскали роговиците!

Това предизвика смях. Вял.

— И каква е последната трескава фантазия, обиколила земното кълбо? — Хамиш заговори с провлечен сардоничен тон. — Ауу, ама че интересно! Извънземен артефакт, знак на добра воля! На орбита точно там, където някой астронавт може да го пипне с ласото, докато събира боклуци. Колко удобно!

— Разбира се — добави той, вече не така саркастично, — няма обяснение как подобно нещо би могло да се озове там. Светещ топуз като опал или някакъв кристал, не по-голям от главата ви — за това става дума, нали? Но някой сетил ли се е да попита как подобно нещо може да се движи в гравитационния кладенец на Земята без двигатели? Какво остава за смяна на курса, промяна на орбитата…

— Може някой да го е изпуснал! — извика някой от публиката. Заглушителите в залата по принцип можеха да бъдат настроени така, че да филтрират думите на заядливците. Тези екстропианци обаче обичаха да проявяват небрежност.

— А, прочутият НЛО гамбит. — Хамиш се усмихна. — Признавам, доста се забавлявах навремето с историите за летящи чинии. Митологията е толкова богата! Шегаджии отвъд полезрението ни се стоварват мистериозно на Земята, за да правят загадъчни изявления, да отправят заплахи или да правят безплатни колоноскопии на самотни фермери.

Този път смехът на аудиторията бе малко по-силен. Това бе тема, по която повечето присъстващи бяха на едно мнение. Хамиш дори изпита известна благодарност към жената, че е отклонила темата. Сега лекцията можеше да завърши по-приповдигнато.

— Разбира се, смешно е как извънземните от летящите чинии се описват все по един и същи начин. Изглеждат и се държат като някакви пакостливи духчета или гадни елфи, излезли направо от древните приказки! С което много ясно показват откъде всъщност идват.

И се почука с пръст по главата, което предизвика още смях.

Реакцията обаче все още си оставаше анемична. Хамиш едва успяваше да спечели мнозинството… докато много други продължаваха да мърдат пръсти, да излъчват и да общуват помежду си. Точно сега в залата щеше да е много шумно, ако не бяха заглушителите. Хамиш продължи:

— Да не забравяме и факта, че планетата ни се пълни с все повече и повече камери, чийто брой се удвоява всяка година-година и половина. При последното проучване се оказа, че четири пети от сушата се намират под денонощно наблюдение. Но помогна ли ни това да открием досадните летящи чинии, да ги разгледаме по-добре? Ха! По една случайност наблюденията продължават да стават все по-далеч и по-далеч! Точно толкова, че изображенията да си останат размазани въпреки все по-добрата ни техника! Навремето имаше куп неясни петна върху зърнест филм, заснети на няколкостотин метра от път или градче. Днес срещите като че ли се случват само насред пустините или в океана. Или някой астроном аматьор съобщава за странни светлини около Луната и Марс. Навсякъде, където все още има празнини, позволяващи вълнуващи…

Смяташе да продължи с рефрена, който не бе използвал от години, но набитата жена го прекъсна.

— Господин Брукман, може ли? Повечето от нас знаят какви са възгледите ви за НЛО от „Елфът“. Един от по-глупавите ви филми, между другото. Бихте ли се върнали към темата, ако обичате? Сякаш не сте в час!

— Всъщност… — продължи тя, като забави думите, потупа рамките на очилата си и размърда пръстите на другата си ръка, — всъщност… точно… в този момент…

И млъкна, зяпнала образите, които се прожектираха в уебочилата й. Накрая успя да промълви една-единствена дума, по-точно звук:

— О!

Всички побързаха да проследят дирята й на интерес и отделните разсеяни островчета се превърнаха в бърборещ архипелаг. Хората започнаха да си разменят уебадреси. Някои също започнаха да ахкат, сочеха и коментираха полугласно. Хамиш прочисти гърлото си, изправен пред морето проблясващи лещи и махащи ръце.

— Ъ-ъ-ъ, какво е станало? Някой ще бъде ли така добър…

Стана друга жена, този път от първия ред. Беше стройна и висока, с прозрачни очила, които имаха куп приставки (като реещи се гел-обективи) и в същото време разкриваха острите й светлокафяви очи.

— Тор Повлов от шоуто „Реакцията на Повлов“ на „Медиякорп“ — идентифицира я Ригълс. — Наричай я госпожице Тор.

Хамиш наруга бавното си мислене. Трябваше да даде субвокална команда на Ригълс и да получи резюме на онова, което бе привлякло вниманието на всички. Вече бе твърде късно. Той кимна към жената.

— Да, госпожице Тор?

Акустичните стени на конферентния център реагираха, като насочиха приоритета си към репортерката, осветиха я и усилиха гласа й.

— Господин Брукман, тъй като не сте свързан, позволете да обясня какво става, след което ще ви помоля да коментирате. Изглежда, че някой — буквално преди секунди — е пуснал повече от терабайт отмъкнати данни от космическия център „Марти“ на НАСА. Картините показват опитите им да комуникират с Обекта.

Всеки би забелязал, че произнася последната дума с главна буква.

— Наистина ли? — Хамиш повиши глас, за да се чува през бъбренето на тълпата. Дори на заглушителите започваше да им става трудно. — Е, едва ли е нужно да ви казвам, че на подобна изтекла информация не може да се има доверие. Почти всичко може да се подправи и да се пусне във виртуалната реалност, дори от някой официален сайт. Лично аз не бих се прехласнал по някакво непотвърдено видео.

Междувременно почти всички присъстващи се бяха потопили напълно в Мрежата. На Хамиш не му беше приятно, че толкова малко хора гледат към него. Останалите тук-и-сега като че ли проявяваха по-голям интерес към репортерката, отколкото към него. Естествено, с изключение на Роджър Бетсби. Брадатият отровител не откъсваше поглед от Хамиш.

Тор Повлов поклати глава.

— В такъв случай явно не сте чули останалото, господин Брукман. НАСА и Министерството на прогнозирането вече обявиха, че не отричат информацията. Няма да има успокояване на страстите или отвличане на вниманието. Нито пък обяснения, че става дума за фалшификат. Само обещават, че ще намерят виновниците и ще ги накажат за преждевременно разгласяване.

Фразата накара някои да се изкискат и да се усмихнат иронично. Подобно пляскане през ръцете не спираше никого. Поне не и онези, които се ползваха със закрилата на Гилдията и можеха да твърдят, че са действали в интерес на обществото.

Хамиш примигна. Изведнъж му се прииска да е някъде другаде. Да се свърже със собствените си хора. Или с хората на Пророка.

„Седя тук и дрънкам на екстропианци за глупавите им фантазии, докато положението в реалния свят излиза извън контрол.“

Тор Повлов продължи с приятелски тон:

— Цяла сутрин „Медиякорп“ проследяваше оживен шифрован дипломатически трафик между различни национални алианси, картели и световни организации. Явно са били предупредени предварително за нещо сериозно. Вълната от смущения и отвличане на вниманието обаче не ни даде възможност да установим за кой точно слух става дума.

„Това трябва да е работа на Пророка. Свършило е работа, поне за няколко часа.“

— Само че сега… сега изглежда, че Белият дом е насрочил пресконференция за три часа източно време. След по-малко от час. Иипрогностикът на „Медиякорп“ дава деветдесет и два процента вероятност, че ще бъде направено публично потвърждение на изтеклата от Хавана информация, последвано от пълно разкриване.

В невероятен за нейното поколение жест Тор Повлов вдигна ръка и изключи лещите на вирточилата си, за да отдаде на Хамиш пълното си внимание тук-и-сега. Разбира се, малката й камера продължаваше да предава за аудиторията й по целия свят.

— Ето го и моя въпрос към вас, господин Брукман. Току-що в продължение на един час хокахте тези кандидат-боготворци. — Изрече думата с тон, който разкриваше собствения й скептицизъм. — Поучавахте ги сурово и споделяхте тревогите си за едно опасно разбъркано бъдеще. И ето, че бъдещето изведнъж пристигна! Виновникът за това разбъркване — или смутителят, както сам се изразихте, — се очертава доста необичаен. Може би като нещо от вашите творби. Само че този път човешката глупост като че ли няма нищо общо с него. И за разлика от онова, което винаги се случва в романите ви, станалото надали ще бъде потулено и скрито преди развръзката. И тъй, господин Брукман, бих искала да чуя как според вас следва да се справим с тази новина? На брега ни е изхвърлена бутилка, пусната някъде отдалеч. В нея има послание. И то говори.

20.Преследване

Въпреки че бързаше да се прибере, Пен Сян Бин избегна главната порта през предпазната стена. Първо, в момента гигантските врати бяха затворени заради прилива. А когато се отвореха, щеше да е претъпкано с продаващи улова си рибари и градски жители, дошли да се разходят по последния останал плаж с вносен пясък. Толкова много очи (и ИИ) — и кой знае колко от тях вече се взираха във всяко минаващо лице, търсейки уникалната му биосигнатура!

„Изобщо не трябваше да пускам запитвания за камък с формата на яйце, който свети загадъчно, след като е изложен на слънце.

Трябваше да го оставя в онази дупка на дъното на морето.“

Откакто бе зърнал прочутия извънземен „Артефакт“ по телевизията, го беше страх, че някой високопоставен и силен отчаяно желае да притежава онова, което бе открил в тайното мазе под потопеното имение — и иска да се добере тайно до него. Някогашният собственик на къщата бил силен човек с много връзки, но въпреки това бил прибран и — според разказите — подложен на мъчения, на промиване на мозъка и накрая бил накаран да замълчи завинаги. Бин подозираше, че това е станало заради овалния камък, който много приличаше на онзи, причинил такава суматоха из целия свят. Правителства, мегакорпорации и консорциуми щяха да се впуснат да търсят такива камъни.

„И какво ще направят с човек като мен? Когато нещо е просто ценно, открилият го бедняк може да настоява за награда. Но ако е нещо, което може да разтърси цялата цивилизация?

В такъв случай мога да очаквам единствено смърт, и то дори само защото знам за него!“

Въпреки това, когато първоначалната паника утихна, у него се надигна нещо друго. Онази част от характера му, която навремето се бе осмелила да помоли Мей Лин да отиде с него на дивата граница и да си направят свой собствен дом.

„Ако имаше начин да разменя камъка срещу нещо… начин да запазя семейството си в безопасност… Вярно, бившият собственик сигурно се е опитал — неуспешно — да сключи сделка. Но по онова време никой не е знаел за този вид «артефакти»… поне обществото не е знаело. Сега, след като американците показаха своя на света, всичко се промени…“

Не че това щеше да има значение, ако не успееше да се прибере навреме, за да скрие камъка и да направи някои основни приготовления. Най-вече да изпрати Мей Лин и Сяо Ен на безопасно място. А след това да обяви открито на потенциалните купувачи да се срещнат с него на някое обществено място…

Едва се сдържаше да не затича по оживените улици. Не биваше да привлича внимание обаче. Освен общодостъпните камери на всеки перваз и улична лампа властите можеха да се включат в лещите и личните ИИ, носени от всеки пешеходец. Дългата му коса, която сега падаше пред лицето му, можеше да го скрие от рутинно или небрежно претърсване, но не и ако системата наистина се заинтересуваше от него.

„Казват, че се били научили да долавят слабите вибрации, излизащи от всяко човешко ухо. Че всеки човек има вибрация, уникална като отпечатъците на пръстите, която може да се засече с инструменти. Телата ни издават ужасно много сигнали — и тези сигнали ни издават.“ За всеки случай Бин измъкна някаква хартия от едно кошче за боклук, сдъвка я, за да я направи мека, и запуши ушите си.

Бързаше през по-бедната част на града, където многоетажните жилищни блокове бяха претърпели паянтова еволюция, пренебрегвайки всякакви наредби за зониране. Простряно пране се блъскаше в слънчеви панели, които се притискаха в полулегални ректени, крадящи достъп до мрежата и мъничко насочена енергия от сияещите кули на близкия Пудон.

Реши да избегне многолюдната тълпа, промуши се покрай някаква количка, влезе през някакви гигантски врати и се озова в огромно като пещера помещение. Долните етажи на блока бяха изкормени, за да освободят място за гигантски лабиринт от стъклени тръби и стоманени реакторни съдове, пълни с многоцветни смеси. Тръгна абсолютно напосоки натам, където би трябвало да е изходът от другата страна. Щеше да измисли някаква лъжа, ако някой го спреше.

Това не изглеждаше много вероятно сред царящата суматоха. Стотина работници, повечето облечени по-добре от него, патрулираха по скърцащи мостчета и площадки и методично чистеха и сменяха разни тръби. На нивото на земята инспектори с подсилен ииуер проверяваха непрекъснатия дъжд от някакви продукти (предмети горе-долу с размерите и формата на човешки палец), като използваха лазерни пинсети, за да улавят някои, преди да са паднали в очакващото ги хранилище.

„Нанофабрика“ — осъзна Бин, след като беше преполовил разстоянието. За първи път виждаше нанофабрика отблизо, макар веднъж двамата с Мей Лин да бяха направили виртуална обиколка на огромна работилница като тази (макар и много по-чиста), където в началото се сипваха основните съставки, а накрая излизаха сложни изделия — електронни компоненти, невроподсилватели и органоплатки, каквото и да означаваше това. А също и диаманти с предварително зададени форми и с големината на юмрук. Всичко това се произвеждаше чрез последователно сглобяване на атоми и молекули под програмиран автоматичен контрол.

Разбира се, хората все още участваха в процеса. Никой робот не можеше да се катери като маймуна, нито да чисти толкова сръчно след машините. Да не говорим за толкова евтино.

„Тези фабрики не трябваше ли да се смалят до размерите на тостер и да се продават на всеки? Вълшебни кутии, които да позволяват дори на бедняците да си правят всичко необходимо от сурови материали. Дори от морска вода. Край на труда. Край на недоимъка.“

Идеше му да изсумти, но вместо това затаи дъх и забърза към товарната рампа в дъното, където обливащи се в пот работници товареха магнитно-левитационни камиони. Беше чувал слухове за излезли от контрол наномашини, които попадали в белите дробове и се залавяли да изработват копия на самите себе си… Може би беше измислица. Бин обаче имаше други планове за белите си дробове. Те означаваха много за заселник в морето.

Измъкна се от фабриката и се озова в свят на улична търговия. Пъстро украсени магазинчета изпълваха булеварда. Пое въздух и носът му долови ароматите на храни от безбройните грилове, скари и тенджери, в които се приготвяше всичко, от превъзходни скорпиони на шиш до отгледано в резервоар пилешко, опънато и нарязано така, че да прилича на истинско. Стомахът му изръмжа, но Бин продължи напред, зави на един ъгъл и се насочи право към най-близката част на предпазната стена, отделяща Източен Шанхай от надигащия се океан.

Това бяха маршрутите на контрабандистите. Един от тях минаваше през сграда, която някога бе предлагала великолепни панорами към естуара на Хуанпу — докато гледките не излязоха от мода. Сега въпросният жилищен блок се обитаваше от представители на по-долната класа граждани.

Фоайето някога бе облицовано с травертин и мрамор, но скъпите материали бяха свалени и продадени преди години, за да бъдат сменени с напръскано покритие, осеяно с дълги бради от влажни водорасли. Пространството се използваше добре — триетажният атриум вероятно произвеждаше достатъчно протеин, за да изхранва половината обитатели с основна генномодифицирана диета. Вонята обаче накара Бин да закопнее още повече за малкия си навес насред вълните.

„Не можем да се върнем към подобен живот — помисли си той, загледан към бамбуковото скеле, което пресичаше огромното фоайе: на него мършави плувнали в пот работници се грижеха за реколтата и вършеха работата, която не подхождаше за роботи. — Заклех се, че няма да отгледам сина ни на паста от водорасли.“

Скърцащият асансьор се управляваше от старица, която натискаше превключватели на импровизирана платка, за да го задвижи. Електрониката на сградата сигурно така и не бе поправена след Срива. „Кога беше това? Преди петнайсет години? Или шестнайсет? Да, хората са евтини и искат работа. Но дори аз бих могъл да поправя тази купчина боклук.“

Кабината се клатеше и друсаше, а старицата гледаше свирепо Бин. Явно знаеше, че той не живее и не работи тук. В отговор Бин й се усмихна и се поклони — нямаше смисъл да дразни човек, който може да поиска разпознаване на лице. Мислено обаче измърмори за киселите „малки императори“ — поколението, израснало като единствени деца, сляпо обожавани от двама родители, четирима дядовци и баби и държава, която сякаш имаше безкраен потенциал. Безкрайни мечти и амбиция да се извисяват нагоре и нагоре — до Срива. Докато двайсет и първият век не се оказа точно онова, което обещаваше да е.

Разочарованието не се понесе добре от малките императори: бяха половин милиард, толкова много, че дори мистериозните олигарси в Двореца на земната хармония трябваше да се грижат за огромното население. И те се цупеха. Хвърлянето на вината върху по-малобройното поколение на Бин се бе превърнало в национален спорт.

Единайсетият етаж някога бе можел да се похвали с ресторант с изглед към яхтклуб с луксозни яхти, закотвени край плаж с ослепителен избелен пясък. Недалеч, нагоре по течението на Хуанпу, навремето се бе намирал разкошният и разточителен „Шанхай Линкс Голф & Кънтри Клуб“ — сега бе мочурище, жертва на надигащите се води.

Докато вървеше между ръждивите маси и столове, Бин се взираше зад предпазната стена надолу към яхтклуба — жалки остатъци и счупени мачти, стърчащи от кафеникавия килим водорасли и отпадъчни води.

„Помня, че беше някъде тук…“

Наведе се и заопипва корниза на балкона и покритата с канелюри стена на сградата, докато не откри скритата макара и тънкото въже, спуснато надолу. Единият край на въжето беше преметнат над стената и стигаше до стария яхтклуб. На пръв поглед приличаше просто на откачени жици.

Никога не беше правил подобно нещо — да довери живота си на някакво тънко въже. Е, веднъж бе помогнал на Куан Лу да докара загадъчния си товар до сградата и държа лодката, докато контрабандистът завърже черните торби за въжето. Високо горе неясни фигури прибраха стоката и това беше всичко. Бин така и не разбра дали ставаше дума за наркотици, техника или луксозни стоки без платени такси. Не му и пукаше, стига да му се плаща.

Куан Лу нямаше да е особено щастлив, ако му съсипеше този маршрут. Точно сега обаче Бин имаше други грижи. Заслони очи и се загледа към руините във водата — някогашните крайбрежни имения, където се намираше и неговият дом. Отблясъците го заслепяваха, но като че ли не виждаше нищо необичайно. Сигурен бе, че може да различи знаменцето за късмет от родния окръг на Мей Лин, което потрепваше на слабия ветрец. Трябваше да го свали, ако се появи някаква неприятност.

Сърцето му биеше бясно, докато отпаряше ивици плат, за да си увие ръцете. Прекрачи перилата, като се мъчеше да не гледа надолу. Увисна на една ръка на перваза, а с другата напипа въжето.

Беше неудобно, тъй като трябваше да хване и двете въжета — в противен случай щеше да полети надолу като камък заради макарата. В крайна сметка успя да ги увие около ръката си. Преди да се спусне, затвори очи за няколко секунди, като дишаше равномерно и се мъчеше да намери някакъв покой. „Добре, хайде.“

Пусна перваза и увисна.

Лошо! Тежестта му опъна въжето около ръката му като примка и то се впи жестоко в дланта и пръстите му. Бин изстена и уви крака около въжетата. Успя да освободи ръката си. За щастие дланите му бяха толкова мазолести, че като че ли нямаше особени поражения. Трябваха му обаче няколко секунди, докато болката престане да премрежва погледа му…

… и когато зрението му се избистри, Бин направи грешката да погледне надолу. Преглътна с мъка — или по-скоро се опита. Ужасът сякаш изригна някъде от основата на гръбнака му и се закатери по гърба му като маймуна. Сякаш някаква змиорка започна да се премята в корема му.

„Престанете! — заповяда той на животните в тялото и ума си. — Аз съм човек. Човек с дълг и късмет. Човек и само човек.“

Това като че ли свърши работа. Паниката се отдръпна като неприятна вълна и Бин се почувства окрилен от решимостта си.

Опита да се спусне бавно, на мускули. Жилавото му тяло можеше да се справи със задачата, а и той не тежеше толкова, че да му създава проблеми. Оказа се обаче трудно да държи едновременно и двете въжета. Едното или другото непрекъснато се мъчеше да се изплъзне. Три етажа по-долу едното се отскубна от хватката му и полетя нагоре към макарата, докато Бин, вкопчен в другото, се понесе надолу, като отчаяно се мъчеше да го докопа…

… и най-сетне успя да го хване. Въжето обаче раздра ивиците плат и се впи в плътта му.

Когато спря, от ръката му се носеше зловонна миризма, имаше даже пушек. Остана да виси незнайно колко минути, като се удряше в близкия прозорец и просто се държеше, докато сърцето му се успокои и болезнените искри в очите му не изчезнат.

„Изкрещях ли?“ — запита се. За щастие прозорецът беше закрит с плътна завеса — отблясъците от Хуанпу бяха ослепителни по това време на деня. Много от другите прозорци бяха заковани. В сградата все още живееха хора, но повечето все още бяха на работа или на училище. А в многоетажния бордей едва ли имаше много ИИ.

„Май не извиках. Ще успея.“ Спускането му би трябвало да остане скрито от горещите изпарения и отразената от метала и бетона светлина: този маршрут можеше да се мине много по-лесно през деня, отколкото нощем, когато температурата на тялото му щеше да се засече от стотици инфрачервени камери и да задейства програми за откриване на аномалии.

Учейки се по метода на пробата и грешката, Бин успя да увие краката си около двете въжета поотделно и експериментира, като ги остави да се плъзнат по бедрата му — едното нагоре, а другото надолу. Отначало беше неудобно и болезнено, но здравите панталони щяха да издържат, стига да се спуска бавно и спокойно.

Постепенно приближи мрачния сив бетон и неволно започна да си мисли колко надалеч се простира стената — губеше се в далечината от лявата му страна, като се придържаше към новата брегова линия, докато не стигнеше огромното блато, което навремето бе провинция Шандон… Отдясно пък продължаваше покрай реката чак до щастливите райони далеч нагоре по течението, където Хуанпу се превръщаше в Яндзъ и хората не се страхуваха от надигащи се води. Колко милиона бяха наети за построяването на Новата велика стена? И колко други милиони се трудеха като затворници, мобилизирани по един или друг повод да участват в огромната задача да освободят Китай от поредния нашественик?

Тази част на стената изглеждаше добре — е, малко се ронеше заради евтините материали и бързия строеж преди две десетилетия, след като тайфунът Марико едва не удави града. Бин обаче знаеше, че някои участъци са покрити с гадни неща — остри като бръснач жици, които почти не се виждаха с невъоръжено око, както и чувствителни на топлина пипала с отровни върхове.

Когато моментът настъпи, Бин се залюля, скочи, стъпи на преградата само за миг и се хвърли във водите на стария яхтклуб сред фонтан от пръски.

Беше неприятно, разбира се — лабиринт от потрошени яхти и опасни въжета, които се спотайваха в мътилката от водорасли и отходни води. Без да губи време, Бин се изкатери на една яхта и скочи на следващата, затича по трасето с препятствия с ловкост, придобита в толкова потопени места, че не можеше да ги запомни всичките, като гледаше да стои колкото се може по-малко в тинята.

„Тук май има доста неща за прибиране“ — помисли си. Може би нямаше да е зле да се върне — ако късметът не му изневереше и ако животът му продължеше по досегашния начин. Скромно, поносимо мизерно.

„Може пък в крайна сметка да рискувам — каза си. — Ще се опитам да намеря брокер, който може да предложи големия бял камък за продан по някакъв начин, при който да останем в безопасност…“

Преди да се качи на последната камениста ивица, отделяща яхтклуба от морето, видя спасителна шамандура — поклащаше се до една потънала яхта. Щеше да му е полезна при дългото плуване към дома.

21.Племето

Хакер се опитваше да не изостава от плуващия до него спасител. Оказа се обаче трудна задача, тъй като тялото му бе цялото натъртено и насинено от аварийното приводняване и разминаването със смъртта при кораловия риф.

Освен това бяха нужни и известни усилия, за да свикне с предпазния костюм, рекламиран като „добър за всичко, от открития космос и Еверест до морското дъно“.

Още не можеше да се съсредоточи. Усещаше ръцете си като кренвирши, докато натискаше копчета и дърпаше лостчета, за да отвори допълнителни хриле по ръба на шлема, та да може да черпи повече кислород от водата.

Още по-лошото бе, че проклетият делфин си оставаше все така нетърпелив. Когато Хакер се опита да отвори допълнителните перки на ботите, за да плува по-добре, създанието изстена отчаяно и зацвърча недоволно. След което продължи да го бута напред с муцуна.

„Като някой изгубил търпение роднина, принуден да бута инвалид — с отвращение си помисли Хакер. — Не съм длъжен да търпя това!“

Звуковият сензор в челюстта му показваше, че са се отдалечили навътре в морето и са оставили коварния риф далеч зад себе си. А заедно с него и разбитите останки от скъпата му суборбитална капсула.

„Трябваше да се опитам да спася повече неща. Ако не друго, поне радиостанцията.

Или спасителния сал под седалката! Защо не се сетих за него? Трябва да се върна!“

Досадният делфин избра точно този момент да го смушка отново.

„О, стига вече!“ Хакер понечи да се обърне към създанието и да го перне хубаво. Можеше пък и да разбере. Да го остави на мира…

Преди обаче да успее да се завърти, отляво се появиха още две сиви тела, последвани от друга двойка отдясно. Новодошлите започнаха да ги обикалят, сканираха Хакер и спасителя му с оглушително сонарно цвъртене и писъци, които резонираха през кристалните води и накараха челюстта му отново да запулсира.

Най-сетне успя да се обърне и се помъчи да поеме в посоката, откъдето беше дошъл. Три от големите сиви създания обаче препречиха пътя му. Явно нямаше да му позволят подобни опити.

Известно време — неясно колко — Хакер им крещя. Не можеше да чуе ругатните си, но визьорът му се покри със слюнка и мъгла. После горчивият гняв изведнъж се стопи, сякаш изтече в морето. Яростта изчезна, за да се смени с примирение.

— Добре… добре — помъчи се да каже разбираемо той, като постепенно се овладяваше, докато шлемът премахваше парите от тирадата му и вкарваше още кислород. Можеше също да предава гласа му, стига да си спомнеше как точно се прави. — Добре, ще направим каквото искате. Но това означава, че вие сте отговорни. Вие трябва да се грижите за мен. Поне докато не успея да се свържа с проклетия спасителен екип.

Естествено, делфините не разбираха думите му. Въпреки това, когато се обърна да заплува в другата посока, те сякаш кимнаха в знак на съгласие, понесоха се към повърхността за глътка въздух и след това заплуваха покрай него достатъчно бавно, за да не изостава.

От време на време, колкото за разнообразяване на обстановката, някой делфин му предлагаше гръбната си перка и го понасяше за кратко — носеше го през прозрачните води много по-бързо, отколкото би могъл да плува сам. Понякога, когато носачът му изплуваше за въздух, лицето на Хакер се подаваше на повърхността и хрилете се раздуваха като балони, докато оглеждаше хоризонта. Нямаше и помен от суша.

Движеха се ритмично — подводна екскурзия, разнообразявана с екстравагантни скокове над водата. След известно време, макар все още да бе насинен, зашеметен и вцепенен от болкоуспокояващите, Хакер най-сетне си призна, макар и с неохота…

… че му е доста забавно.

22.Сродни души

Естествено, речта беше съсипана. Всички шансове за блестящ завършек си бяха отишли заедно с полезното отразяване. Дори след петдесет години водещият споменателен образ от това събитие щеше да е на самия Хамиш, зяпнал като треснато с чук теле и мърморещ изтъркани баналности как всички трябва да имат едно наум и да запазят спокойствие.

— Може би е някаква измама — предположи той. — Или нещо много по-незначително от онова, което изглежда. Но дори да не е… дори космосът внезапно да ни се е обадил… и всичко да се промени… — Преглътна с мъка. Искаше му се само да се измъкне. — В крайна сметка се нуждаем от предпазливост, а не от арогантна гордост, за да се справим с дните и годините пред нас. Кое е свършило най-добра работа за толкова много индивиди, групи, народи и раси преди нас? Сред съмненията, тревогите и безбройните удари не бива да забравяме ограниченията си. Да осъзнаваме границите на мъдростта си и да се обръщаме към другите, които са по-мъдри от нас.

Това беше ли достатъчно възвишено и двусмислено за финал? Мнозина щяха да приемат, че говори за Бог. Или че проповядва смиреност. Някои — малцина — щяха да се досетят, че говори за окото над пирамидата. За Пророка и Движението.

Нямаше значение. Време беше да се маха. Още хора ставаха да зададат въпроси или да спорят, но Хамиш се обърна и махна с ръка за сбогом. Изпратиха го рехави аплодисменти.

„Най-лошата реч в живота ми“ — мислено изръмжа той, без да си направи труда дори да стисне ръцете на организаторите на конференцията, които чакаха зад кулисите. Чувстваше се отвратително, искаше му се да може да се телепортира някъде далече. Не до самотен планински връх, плаж или място, потопено в последните новини, а в личния си кабинет. При старомодната клавиатура и работата, която беше вършил навремето с радост, макар и като обсебен, дни наред. Както бяха нещата преди Каролин да го напусне. Преди великият човек да открие, че е годен и за други неща.

Спасението обаче беше далеч. Ригълс зашепна напомнящо в ухото му:

— Имаш среща. С Бетсби.

Хамиш потисна въздишката си и се обърна към мъжа на средна възраст, който беше натоварен да се грижи за него. Ерик някой си — с едър кокал, но болезнено слаб. Явно беше от онези типове, които живееха на ограничени калории. Но дори и да изпитваше някаква неприязън към Хамиш, не го показваше.

— Обещахте ми сигурно място за среща — каза Хамиш. — С два входа, без камери вътре и при вратите.

— Насам, господине. Лично претърсих коридорите само преди минути. Разбира се, никой не може да гарантира…

— Няма проблем — успокои го Хамиш. — Срещата ми не е тайна, нито дори важна. Просто…

Млъкна и сви рамене. „В наши дни трябва да се вземат предпазни мерки, така че срещата да е неясна, двусмислена. Да се споменава, да се носят слухове, но да няма доказателства. Да можеш да я отречеш дори да има готови да се закълнат, че са видели единия да влиза през едната врата, а другият — през другата. Номерът е да не привличаш вниманието към себе си.“

Влезе. Малката заседателна стая беше празна. На масата имаше кошница плодове и топки със сок с опънати мембранни кожи, но Хамиш беше твърде възбуден, за да си вземе. Вместо това извади от вътрешния си джоб малко устройство и го сложи на масата. Скенерът автоматично затърси издайнически отражения и електромагнитни сигнали на микроскопични камери или микрофони. В шпионската надпревара преимущество винаги имаха онези, които можеха да си позволят последните постижения на техниката. Хамиш беше получил уверения, че тази дрънкулка е от последните. От този месец.

Естествено, устройството засече слушалката му. Ригълс обаче вече се беше регистрирал в детектора. Иначе помещението изглеждаше чисто, както му бе обещано.

„Къде е Бетсби?

Той знае, че можем да го пипнем по всяко време, било по официално обвинение, било тайно. Със сигурност си дава сметка, че тази среща е любезен жест от наша страна. Шанс да избегне затвора или нещо по-лошо, ако дойде чист. Ако публично поеме отговорността за избухването на сенатор Стронг. Той обаче се държи така, сякаш има някакъв скрит коз в ръкава. Нещо, което му дава преимущество.“

Странно беше, дума да няма. И нещо вътре в Хамиш се наслаждаваше на това.

Ригълс го попита дали иска резюме на последните новини — историята за извънземния предмет, която бе привлякла вниманието на света към малкия научен център в Куба.

— Не — отговори той на глас. — Ще гледам самата пресконференция. С голи очи.

— А те са така големи — обади се глас зад Хамиш. — С тях по-добре се вижда бъдещето.

Роджър Бетсби стоеше при другата врата — брадат и леко прегърбен, с шкембенце и уморено изражение на донякъде подпухналото лице. Пристъпи напред и сложи свой детектор на масата. Личеше си, че е по-стар модел. Въпреки това устройството бързо откри Ригълс. Малката слушалка иззвъня късо, когато скенерът я регистрира.

На свой ред детекторът на Хамиш хвърли червеникава светлина върху тесните очила без рамки на Бетсби.

— Тези стари лещи ли? — Лекарят активист ги свали. — Най-обикновени оптически очила със съвсем малко добавки — да записват какво гледам и да ми осигуряват заглавията от първо ниво. Нали се разбрахме и двамата да си водим е-бележки.

Сложи си отново очилата.

— Разбира се. Не смятам да правя или казвам каквото и да било, от което бих се срамувал. Благодаря, че дойдохте, докторе.

— Как бих могъл да откажа покана за среща с прочутия Хамиш Брукман? Предполагам, че това е половината от полезността ви за Окото. „Знаменитостите могат да минават през стени.“ Такъв ли беше изразът? Можете да получите аудиенция с почти всеки на планетата. Крале, президенти, олигарси — всеки, който харесва или мрази книгите и филмите ви. Докато просто богатите и влиятелните се отнасят презрително едни към други.

Хамиш сви рамене.

— Има си и неприятни страни.

— Не се и съмнявам. Лично пространство. Време. Ужасно малко възможност да обърнеш внимание на себе си. Обичайните оплаквания. Въпреки това сигурно сте уморен след тирадата пред онези нещастни боготворци. Част от кампанията на живота ви — да отклоните цивилизацията ни от пропастта. А ето че изведнъж някакъв астронавт може да провали всичко. Мистериозният Хавански артефакт на Джералд Ливингстън създава ужасна суматоха. Сигурен ли сте, че не предпочитате да отмените тази среща? За някой друг ден? За друг живот?

Хамиш го изгледа. Предложението на Бетсби не беше любезен жест. Той преценяваше доколко сериозен е противникът му. Дали Движението ще позволи да бъде отклонено от такова дребно нещо като възможен контакт с извънземен разум.

— И двамата сме си направили труда да се срещнем. Така че нека да продължим.

Той седна, но само на ръба на стола, като подгъна дългите си крака и опря лакти на масата.

— Добре тогава. — Роджър Бетсби се пльосна тежко на стола си и разпери ръце, сякаш приканваше Хамиш да започне с въпросите.

— Това, което ме озадачава… — започна Хамиш.

— Искате да кажете, което озадачава Окото.

Хамиш примигна. Движението не го беше грижа, че това название се разтръбява публично. Както и да е, не обичаше да го прекъсват.

— Щом така предпочитате. Това, което ме… ни интересува, е защо си мислите, че няма да ви бъдат повдигнати обвинения. Та вие сам признавате, че сте отровили сенатор Стронг.

— Не признавам подобно нещо. И никога не съм признавал. В най-лошия случай това, което съм направил, е да му дам напълно законно вещество по своя собствена инициатива в качеството ми на лекар, за да облекча състоянието на болна жертва.

— На… жертва…

— Жертва на особено пагубна болест.

Хамиш го гледаше мълчаливо. Бетсби продължи:

— За съжаление дадох дозата без неговото знание и съгласие. Подозирам, че това може да ми навлече сериозни неприятности.

— Хм… значи не става дума за отрова сама по себе си. Или за забранен опиат.

— В никакъв случай. По-скоро за диаметрална противоположност.

Хамиш се замисли. Никой от агентите му — адвокати и следователи, които се бяха срещали с Бетсби — не му бе споменавал това. И сега човекът срещу него определено се наслаждаваше на този момент на истина и го продължаваше. Хамиш разбираше това чувство — беше го давал на милиони с книгите си и на големи и малки сцени.

— Сега разбирам защо се държите така, сякаш имате някакво основание да изнудвате сенатора. — Хамиш започна да брои на пръсти. — Признавате, че сте дрогирали Стронг с вещество, което е предизвикало възмутителна и истерична тирада пред цялата нация. При нормални обстоятелства фактът, че е приел променящ съзнанието опиат, може да помогне за оправяне на пораженията от избухването му и да убеди мнозина да простят дрънканиците му.

— Алгебрата на прошката. — Бетсби кимна. — Думите не могат да се върнат обратно. Едно отравяне обаче ще се окаже мощно смекчаващо обстоятелство и може дори да спечели опрощаване от онези, които вече го харесват. Или които имат полза от влиянието му. Разбира се, ако става въпрос за отрова. Продължавайте.

— Ъ-ъ-ъ, да. Твърдите, че самото име на използваното от вас вещество може да навреди на сенатора повече, отколкото думите и действията му. Заплашвате да разкриете тази информация, ако ви арестуват или ако се предприемат някакви други действия срещу вас.

— Никога не съм го казвал като заплаха. Това би било изнудване в юридически смисъл. Просто посочих, че ако бъда обвинен в углавно престъпление или пострадам по някакъв начин, съвсем логично ще се появят допълнителни факти, които бих предпочел просто да не споменавам.

— И сега твърдите, че веществото е било законно, с легитимни терапевтични приложения. Въпреки това доста вещества имат множество странични ефекти, зависими от…

— Нека ви спестя труда да продължавате в тази посока. Веществото има само едно терапевтично приложение. Почти няма известни странични ефекти и е без особени противопоказания.

Хамиш кимна. Точно от това се боеше.

— Значи от юридическа гледна точка може да сте извършили нарушение само дотолкова, доколкото сте лекували пациент без неговото съгласие? Но вашите заплахи…

— Както казах, не ми се вярва, че обвинението в изнудване ще издържи. Много внимателно подбирах думите си. Имам отлична юридическа програма.

— Хм. Не толкова добра, колкото нашите, готов съм да се обзаложа. И все пак намеквате, че ние… че сенатор Стронг може да има причини да се страхува от пълно разкриване. Защото обществото може да бъде по-малко склонно да прости, ако открие каква е била сместа.

— Сече ви пипето — отбеляза Бетсби.

— Какво?

— Просто си спомних един израз на дядо ми. Комплимент за пъргав ум. Продължавайте, господин Брукман.

Хамиш се намръщи.

— Намеквате, че здравословното състояние на Стронг може да отврати обществото повече от вашата постъпка с пробутването на загадъчно променящо поведението вещество.

— О, няма да се измъкна безнаказано, ако изберете да разкриете всичко… или ме принудите аз да го направя. Някои ще ме нарекат герой, но може да изгубя лекарските си права. Може дори да полежа известно време в затвора. Стронг би могъл да ме съди.

— Но с политическата му кариера ще бъде свършено.

Ясно беше, че мъжът срещу него смята това за прилична сделка. И въпреки волята си Хамиш изпита симпатия към Роджър Бетсби. Ако не друго, то заради самата безочливост и оригиналността на подхода му, както и заради начина, по който беше формулирал цялата ситуация като главоблъсканица, предназначена сякаш единствено за Хамиш…

— Явно става въпрос за състояние, което е едновременно противно и по някакъв начин доброволно — предположи той. — Нещо като избор.

Бетсби кимна.

— Продължавайте.

— И в същото време… е нещо, което е сравнително неизвестно на широката публика. Или най-малкото е извън обхвата на обичайния виртинтерес.

— Дядо ми би ви харесал.

Странен комплимент, който накара Хамиш неволно да се изчерви… и в същото време го насочи към отговора.

— Става въпрос за пристрастяване, нали? Сенатор Стронг има някакъв навик. Лош навик. Вие… вие сте му пробутали противоотрова! Ох, Господи!

Мъжът срещу него кимна и очите му проблеснаха.

— Право в десетката.

Хамиш си позволи тънка усмивка. Макар да бяха разговаряли само няколко минути, той вече си беше спечелил уважението на Роджър Бетсби, а то бе по-важно от евтините автоматични реакции на критици и привърженици. На цялата бедна планета имаше съвсем малко хора, за които можеше да каже подобно нещо. И в известен смисъл това беше забавно!

Но точно сега това удоволствие отстъпваше пред друго чувство. Негодувание! Страшно му се искаше да спипа един сенатор за гушата. Нищо в профилите и досиетата му не подсказваше за някаква пристрастеност. О, имаше запои от време на време, може би и малко неококаин, но нищо чак толкова сериозно. Какъвто и мръсен навик да имаше Стронг, Движението изобщо не подозираше за него. Тенскватава направо щеше да излезе от кожата си!

— Предполагам, че няма да ми направите услугата да ми кажете за какво става дума? Или каква противоотрова сте използвали? Или да обясните защо тя е имала такъв силен ефект върху поведението му?

— Може би някой друг път. — Бетсби поклати глава. — Разбира се, дотогава едва ли е нужно да ви напомням, че съм заложил всякакви ботове, които ще разкрият всичко, ако с мен се случи нещо непредвидено.

— Разбира се. Това се подразбира — отвърна Хамиш, макар да знаеше, че има и други начини, ако положението стане безнадеждно.

— Е, добре тогава — рече Бетсби и стана. — Засега това би трябвало да е достатъчна занимавка за хората ви.

Въпреки всичко поведението и езикът на тялото му казваха много неща на Хамиш. Може би дори повече, отколкото си мислеше Бетсби.

„Не смяташ да пазиш тази тайна вечно, без значение какво ще направим. Без значение какво ще предложим.

Наумил си нещо по-голямо. Нещо много повече от съсипването на кариерата на някакъв законодател от Племенните щати.

Смяташ да бъдеш чут.

Смяташ да спасиш света.“

Хамиш познаваше този тип хора. Планетата всъщност бе пълна почти до преливане с искрени хора, фанатично решени да я спасят, макар и да имаха дълбоки разногласия по въпроса как да се постигне това. И да, собствената му кауза — да защити Земята от кандидат-спасителите й — също попадаше в тази категория!

Можеше честно да признае тази ирония. Дори когато тя го принуждаваше да тръгне по неприятни пътища.

— Е, докторе, явно имате график, по който да разкриете онова, което ви е известно. Няма да ви притискам да го изпреварвате, макар да очаквам в скоро време да поговорим отново.

„Веднага щом имаме възможност да анализираме записа, да потърсим в думите ти скрит смисъл и да проверим и най-малката подробност за потенциална слабост.“

— Както и да е — продължи Хамиш. — Почти е време за онази прословута пресконференция от Вашингтон и Хавана за предмета от космоса. Искате ли да поръчаме храна, напитки и пикселви и да я гледаме тук? Кой знае? Положението на цялата планета може да се промени. Много от сегашните ни конфликти може да се окажат безсмислени.

Естествено, Бетсби се съгласи да остане. Дори онези, които са наясно с влиянието на знаменитостите, трудно могат да му устоят. Така сладко-киселата ирония стана още по-голяма. Хамиш се радваше, че може да сподели предстоящия исторически момент с един вид сродна душа… и изпита болка от жестокостта на съдбата.

Особено заради начина, по който тя понякога го принуждаваше да защити онези, които презира, като унищожи някого, когото харесва.

23.Предупреждение

Когато приближи дома си от запад, с гръб към залязващото слънце, вече се свечеряваше.

Естествено, вече беше отлив и главната порта беше широко отворена. Пен Сян Бин се почувства глупаво. Сега обзелата го по-рано паника изглеждаше прекалена. „Можех да продам камъните, да си купя бира при рибарските сергии и вече да съм се прибрал и да вечерям, а и щях да дам малко пари на Мей Лин.“

Скоро видя познатите очертания — килнатата северна стена… метлоновите стълбове и подсилващите въжета от суперкорда… соларния дестилатор… и местата, където бе започнал да подготвя двете стаи на горния етаж за обитаване. Дори долови аромата на виетнамския сос нук мам, който Мей Лин добавяше към половината гозби. Всичко изглеждаше нормално. Въпреки това Бин обиколи порутеното имение, като проверяваше за необичайни знаци. Масло във водата. Стъпки в мокрия пясък. Не откри нищо.

„Пропилях си деня. Сглупих. Толкова изгубени камъни…

… макар че там, откъдето ги взех, има още.“

Вече беше започнал да крои план. Контрабандистът Куан Лу имаше доста връзки. Може би щеше да успее да го използва, като първоначално не разкрива много. Да го накара да уреди среща по такъв начин, че предателството да е трудно. И на срещата да присъстват няколко потенциални купувачи. Как го беше казал един древен мъдрец? „За да не бъдеш стъпкан от слон, накарай много слонове да се блъскат един друг.“

Добре де, може и да не го беше казал мъдрец. Макар че би трябвало. Разбира се, Бин не можеше да се сравнява с господарите на властта, парите и търговията. Значи му трябваше ситуация, в която те да нулират силата си! Да бъдат принудени да наддават за онова, което има той. При това открито, така че никой да не може да се възползва, като го накара да си мълчи.

„Първо трябва да намеря добро скривалище за камъка. След това да измисля подходяща история за Куан.“

Почти не чувстваше тялото си от умора. Беше отвъд глада и изтощението, докато вървеше от кея към стълбите, после по покрива и най-сетне до входа на навеса. Той плющеше с гостоприемен ритъм и изпускаше сладките аромати на дома, от които му се завиваше свят. Приведе се, за да влезе, и примигна на слабата светлина.

— Няма да повярваш как ми мина денят! Това пържени скариди ли са? Онези, които улових сутринта? Браво на теб…

Мей Лин бъркаше яденето в тигана. Когато се обърна, отначало Бин си помисли, че се усмихва. После осъзна… че това е гримаса. Тя не каза нищо, но страхът блестеше в очите й, които се стрелнаха наляво и го накараха рязко да се обърне…

На малката им маса имаше някакво създание. Някаква голяма птица с дълъг прав клюн. И тази птица оглеждаше Сян Бин, като въртеше глава ту на едната, ту на другата страна. Разпери късите си криле и запляска с тях.

„Няма летателни пера — вцепенено отбеляза Бин. — Да не би да е пингвин? Но какво търси пингвин тук, в горещия Шанхай?“ Тогава забеляза ноктите. „Пингвините нямат…“

Ноктите стискаха нещо, което още се гърчеше върху масата, разкъсано и раздрано. Приличаше на змия… Само че вместо кръв и вътрешности имаше ярки искри и електрически пукот.

„Машина. И двете са машини.“

Птицата заговори, без да отваря клюна си.

— Не се страхувай. Няма време за страх.

Бин преглътна. Усещаше устните си напукани и сухи.

— Какво… кой си ти?

— Аз съм средство, изпратено от онези, които биха могли да спасят живота ти. — Нещото-птица внезапно се наведе и закълва змията. Полетяха искри. Змията потъмня и се отпусна безжизнено. Доста ефективна демонстрация, макар Бин да нямаше нужда от нея.

— Моля, иди до прозореца — продължи крилатият механизъм и посочи с клюн. — И донеси камъка.

Е, поне говореше любезно. Бин се обърна и видя, че бялото яйцевидно нещо е на перваза, под отслабващата слънчева светлина, вместо да бъде увито в черен плат, както се бяха разбрали. Погледна остро жена си, но Мей Лин беше взела малкия Сяо Ен. Бебето хленчеше: искаше да суче.

С тиха въздишка Бин се приближи до камъка, чиято матова повърхност сякаш светеше, но не просто от отраженията. Усети как птицата нетърпеливо се навежда напред.

Сякаш усетила дланите му, белезникавата повърхност стана като мляко и започна да се завихря. Сега ясно личеше, че това нещо се различава от Хаванския артефакт, който Бин бе видял на витрината на магазина за иилектроника. Този камък беше по-малък, по-объл и съвсем не така гладък. Единият му край бе повреден от дупки, драскотини и мехури, които продължаваха на тънки ивици към издължената среда. Приликите обаче бяха несъмнени. Замайващото усещане за дълбочина се засилваше там, където ръцете му бяха най-близо до предмета. А после вътре бързо започна да се оформя някаква смътна фигура, отначало неразличима, сякаш от сгъстена мъгла.

„Демони — помисли Сян Бин. — Или по-точно демон.“ Появи се едно-единствено създание — двуного, донякъде приличащо на човек.

С неохота — искаше му се никога да не беше виждал този камък — Бин се насили да постави длани върху надрасканите краища и стисна зъби, когато по ръцете му пробяга слаба тръпка. Вдигна тежкия камък, обърна се и го махна от слънчевата светлина. От това блясъкът като че ли само се усили.

— Остави го тук, на масата, но бъди така добър да не го пускаш — все така любезно, но и настоятелно нареди птицата.

Бин се подчини, макар да искаше да хвърли камъка възможно по-далече. Фигурата, която се беше оформила вътре, не приличаше на онези, които бе видял. Бе по-човекоподобна от демоните по телевизията, които се взираха от камъка във Вашингтон, но въпреки това си оставаше демон. Като плашещото подобно на пингвин създание, чието крило докосна ръката му, когато то се наведе, за да разгледа по-добре.

— Легендите са истина! — промърмори птицата. Бин усети как гласът й резонира някъде от гърдите. — Казано е, че световните камъни са придирчиви. Могат да изберат само един човек, с когото да работят, а понякога изобщо не избират. Поне така се разказва. — Роботът изгледа Сян Бин с лъскавото си око. — Късметлия си в много повече отношения, отколкото си даваш сметка.

Сян Бин кимна, но без особена радост. Знаеше поне едно отношение.

„Значи съм необходим. Това нещо ще работи само с мен.

Това означава, че няма просто да го вземат и да ни оставят на мира.

Но означава също, че трябва да ме оставят жив. Засега.“

Демонът в камъка вече се бе избистрил напълно, макар че образът си остана нестабилен. Приближи се на два странно съчленени крака и протегна напред силните си мускулести ръце, сякаш искаше да докосне, дори да сграбчи ръцете на Бин. Устата — с четири устни, подредени като сплескан ромб — се размърда под цепките на носа и единствения, подобен на лента орган на мястото, където би трябвало да са очите. С всяко отваряне и затваряне на устата повърхността под дясната длан на Бин слабо трептеше.

— Камъкът е повреден — отбеляза пингвиноподобният автомат. — Навремето е имал звукови предаватели. Може би в някоя добре оборудвана лаборатория…

— Легенди ли? — рязко попита Бин.

Знаеше, че не бива да прекъсва, но не можеше да се стърпи. Страхът, умората и контактът с демони — всичко това го довеждаше до ръба на истеричен припадък. Както и да е, положението се беше променило. Щом беше специален и дори необходим, значи поне можеше да получи някой и друг отговор!

— Какви легенди? Искаш да кажеш, че тези камъни са се появявали и преди?

Птицата откъсна поглед от хуманоидното създание, което отваряше и затваряше уста в пантомима на реч, грубо съответстваща на вибрациите под дланта на Бин.

— Нищо не пречи да знаеш, Пен Сян Бин, тъй като ти носиш товара и задачата, дадена ти от Небето. — Машината се изправи в цял ръст и направи лек поклон. — Истина, която отива по-далеч от всяка друга.

Устата на Бин внезапно пресъхна.

— Каква истина?

— Камъните са паднали в зората на времето. И се твърди, че хората говорят с тях най-малко от девет хиляди години. И през цялото това дълго време камъните са говорели за деня на кулминацията. И този отдавна предречен ден може би най-сетне е настъпил.

Мей Лин се приближи зад Бин — доколкото можеше, защото кърмеше детето. Той не дръпна ръцете си от нещото на масата, но се зарадва, че тя го прегърна през кръста и пропъди донякъде студа, който чувстваше вътре в себе си.

— Значи… — Бин преглътна. — Значи ти не си извънземно?

— Аз? — Пингвинът го зяпна за момент, след което изкряска, което явно бе механичният еквивалент на смях. — Разбирам как би могъл да стигнеш до това погрешно заключение. Не, Пен Сян Бин. Аз съм човешко творение. Също като тази змия. — Ноктите стиснаха още по-здраво изкуствената змия. — Тя е изпратена от различна, доста по-безжалостна група хора. Съперниците ни също искат да научат повече за междузвездните пратеници.

Междувременно създанието в камъка като че ли се обезсърчи: може би разбираше, че никой не чува думите му. Трептенето се усили, после спря. След това демонът се пресегна напред, сякаш към Бин, и започна да рисува в нищото, до самата граница помежду им. Навсякъде, където минаваше покритата с люспи ръка, оставаше следа от мастилен мрак… и накрая Бин осъзна какво е това.

Калиграфия. Създанието рисуваше фигура — идеограма — в плавен, архаичен на вид стил. Символът беше сложен, състоеше се най-малко от двайсет части. „Де да бях по-образован“ — помисли си Бин, докато гледаше със страхопочитание завършената форма, която туптеше на повърхността на светещия камък-свят. Симетрично прекрасна и същевременно назъбена, заплашителна, тя някак приковаваше погледа му и накара сърцето му да заблъска в гърдите.

Сян Бин не познаваше знака. Но всеки с бегло познание на китайски можеше да разпознае радикала, основния символ, на който се основаваше той.

Опасност.

24.Светът гледа

— Защо трябва да нося това нещо? — измърмори Джералд и подръпна ръкава на изпраната и изгладена парадна униформа: имаше предвид онова, което беше отдолу — бучка на ръката му. Имплантирано телеметрично устройство на НАСА.

— О, я стига си хленчил — сгълча го генерал Хидеоши. В действителност генерал-майорът беше още по-дребна, отколкото изглеждаше на екрана, което имаше парадоксалния ефект да прави ранга й още по-внушителен. Звездите на раменете й блестяха под сценичните прожектори. — Носиш импланти, откакто си започнал обучението си.

— За определяне на здравословното състояние, записване на биологични показатели и за подаване на стимулиращи вещества по време на работа. И след мисиите ги изключвахме. А това чудо е огромно! И знам, че не ми проверява просто кръвното.

Акана сви рамене.

— Такава е цената на свободата, приятелю. Сам избра ролята на опитно зайче, като постави ръката си върху онова нещо. — И кимна към лъскавия белезникав Обект в покритото с филц гнездо, намиращ се на метър от Джералд върху заседателната маса. — Или това — посочи ръката му, — или дълбока карантина. Все още можеш да избираш, нали знаеш. Нищо не ти пречи да се върнеш в резервоара.

— Не, благодаря — изсумтя Джералд.

— Няма за какво — изкиска се Акана.

Джералд не спомена другите импланти, за които само подозираше — като някакво чуждо тяло, което се носеше в лявото му око и проверяваше светлината, без да блокира ретината му. Гледащо към света през собствена зеница. И по същество виждащо същото, което виждаше и той. Сякаш не беше достатъчно, че десетина други членове на екипа гледаха всеки път, когато общуваше с Пратеника от МЕО. Това бе само едно от многото имена на този предмет.

„Нарекоха го моето «яйце». Галактически геод на Джералд. Или Хавански артефакт. Или нещото, уловено от боклукчията-каубой Ливингстън с космическото му ласо. По-добре да се окаже нещо безобидно, защото оттук нататък името ми е свързано с всичко, което то прави. Добро или лошо.“

Зад дебелата завеса се чуваше бърборенето на журналистите и поканените гости, които заемаха местата си в залата — най-голямата аудитория на Изследователската лаборатория на ВМС, недалеч от Вашингтон. Удобна стара сграда, оцеляла в Ужасния ден — и освен това дипломатично не се набиваше на очи, като в същото време осигуряваше военни нива на сигурност.

На широката сцена от тази страна на завесата важните клечки също заемаха местата си на дългата маса. Първо бяха официалните лица от НАСА и Министерството на прогнозирането, следвани от представители на ЗС, АС и ИАЗБ. Накрая идваше ред на делегатите на гилдията и учените. Някои бяха помагали в предварителните анализи в Куба. Други просто искаха да стиснат ръката на Джералд… онази, която не беше докосвала Артефакта, разбира се. Трети непрекъснато поглеждаха към овоидния кристал, който тихо проблясваше под сценичното осветление.

Някой беше предложил предметът да бъде покрит с пурпурен плат, който да бъде дръпнат от президента за по-драматично. Един психолог, занимаващ се с психология на тълпата, възрази: „Нека е първото, което да види публиката при вдигането на завесата. И без това ще мислят само за него. Така че можем да превърнем това в драматично преимущество. Да седим и да чакаме, докато всички насочат очила и камери в една посока. Демонстрация на пълна прозрачност. И нека президентът да излезе на сцената едва след като врявата утихне.“

Това бе жест към времето, когато постът имаше реална и страховита власт. Разбира се, всичко приличаше на врели-некипели. Покривалото поне можеше да спаси временно Джералд от неустоимата примамливост на нещото. Онова, което реши въпроса, бе чистата практичност. Обектът трябваше да бъде изложен известно време на светлина, за да може да функционира.

Всички заеха отредените им места. Акана застана отляво на Джералд, за да не може Артефактът да скрива лицето й от тълпата. Собствената му позиция най-близко до сияещото нещо говореше за оформящия се консенсус. Джералд бе не само откривателят, но и в известен смисъл пазител. Онзи, към когото се обръщаха, когато овоидът трябваше да бъде взет в ръце. Онзи, който го носеше, когато трябваше да бъде преместен някъде. Онзи, който присъстваше всеки път, когато специалистите искаха да опитат някакъв нов метод за общуване със съществата вътре.

„Чест, предполагам — и кой знае? Може би дори историческа чест. От друга страна, не съм сигурен, че ми харесва начинът, по който ме привлича това нещо. Като пристрастяване към наркотик. Или сякаш по някакъв начин му принадлежа.

И ако всичко това тръгне на зле, на планетата няма да се намери място, където да се скрия.“

Засега предметът си кротуваше и по повърхността му на вълни преминаваха леки проблясъци, създавайки впечатление за нещо огромно, течно, може би безкрайно дълбоко. Силно увеличено изображение на овоида бе проектирано върху гигантски екран над и зад подиума. Образът бе толкова ярък, че Джералд виждаше сянката си върху масата.

— А какво ще стане, ако откаже да работи пред публика?

Акана го изгледа кръвнишки дори само заради това, че може да си помисли подобно нещо. Разбира се, имаше множество записи на дългите часове, през които специалистите общуваха с енигмата от пушек и отражения: някои от тях се съдържаха и в онзи терабайт изтекла информация. Много от картините показваха Джералд, опрял лявата си ръка върху лъскавата повърхност, докато нечия друга длан сякаш се издигаше от млечните дълбини вътре, за да я докосне.

Това се случваше отново и отново. Някаква извънземна на вид длан — с люспи, месеста, космата или с щипци — се появяваше в Артефакта, за да изпълни същия странен ритуал. Така беше всеки път след първия установен по време на огненото спускане от орбита контакт.

Да, контакт, но с какво? С кого?

През следващите няколко дни постепенно се разкриха още неща. Дланите водеха към ръце или пипала, които се губеха навътре, сякаш Артефактът беше дълбок не сантиметри, а десетки метри, ако не и повече. След това в края на някои от тези ръце се появиха тела, които се приближаваха, макар винаги да оставаха изкривени, сякаш гледани през дебело кълбо от млечнобяло стъкло.

И накрая се появиха глави… понякога лица… с очи или други сензорни органи, които се долепяха до вътрешната повърхност и като че ли се взираха навън, докато Джералд и колегите му се взираха в тях.

След достатъчно дълго зяпане умът започваше да върти номера. Можеше дори да си представиш, че ти си вътре, а извънземните фигури разглеждат твоя претъпкан малък затворнически свят отвън, през нещо като лещи.

„Може пък да правят точно това.“ Една теория наричаше Артефакта предавател. Средство за междузвездна комуникация, позволяващо моментална връзка през светлинните години с извънземни, живеещи на някой друг свят.

„Други пък смятат, че това е някаква измама.“

Някои от най-добрите експерти в областта на дисплеите — от Холивуд, Бомбай и Киншаса — пристигнаха специално да разгледат находката. И заявиха, че много от нещата и функциите могат да бъда възпроизведени с наличната технология. Но не всичко. Някои от нещата бяха направо изумителни. Особено начинът, по който триизмерни образи можеха да изникнат от която и да е посока — или от всички посоки едновременно — от дълбините на твърдо тяло. Или неизвестният начин, по които обектът усещаше намиращите се наблизо хора и неща. Или загадъчните и неконвенционални начини, по които черпеше енергия от разсеяната светлина. Въпреки това нито една от тези загадки не гарантираше, че не става дума за фалшификат. И преди бяха правени опити за подхвърляне на изфабрикувани извънземни артефакти от шегобийци с дълбоки джобове и богато въображение. Един екип на Интерпол бе назначен да прерови виртуалните светове и реалния свят в опит да състави профил на този тип шегобиец — с фантастична оригиналност и екстравагантни ресурси.

Да не забравяме и символите, които непрекъснато изплаваха от онзи вътрешен сумрак, за да се залепят за прозрачната обвивка като насекоми, които се гърчат и се опитват да се освободят. Бяха ли те доказателство за извънземния произход? След първоначалния поздрав се бяха оформили още думи, но въпреки това цялостното им значение си оставаше неясно. Двусмислено. Нещата не опираха само до странностите в синтаксиса и правописа. По-скоро самият брой символики изглеждаше стряскащ. Точно когато започваха да откриват смисъл в една лингвистична система, тя се сменяше с друга. Дотук бяха видели над петдесет, като обхватът им бе по-голям от този на всички човешки езици.

Именно тази сложност помогна за убеждаването на Съвещателното тяло, че едва ли става въпрос за фалшификат. Една-две странни писмености можеха да се изфабрикуват. Но защо им е на фалшификаторите да хвърлят толкова усилия и да създават десетки писмености, които сякаш се блъскаха и си съперничеха за внимание? Един шегобиец би искал да създаде впечатление за авторите и за увереност, а не за вътрешни свади.

Определено изглеждаше вероятно нещото да е истинско. Някакъв вид артефакт пратеник, представляващ цяла менажерия разумни раси, вихрушка от диалекти и рояк сияйни планети, изобразени с различни цветове и живи текстури, от изцяло водни светове до покрити с пустини кълба. Самото разнообразие изглеждаше в известен смисъл окуражаващо. Щом толкова много раси са успели да създадат някаква общност в космоса, значи човечеството няма от какво да се страхува, нали?

Джералд усети, че ръката му неволно посяга към овоида като по навик… или сякаш можеше сама да взема решения. И Артефактът не закъсня да реагира. Постепенно мътилката се превърна във вихрушки, които се събраха в най-близкия до него район. Онова чувство за дълбочина се върна. Сякаш отново гледаше навътре… надолу…

… и след малко се появиха миниатюрни сенки, подобни на фигури, гледани много отдалеч през трептяща мараня. Сенките постепенно започнаха да растат, ставаха все по-големи и по-големи, сякаш приближаваха през някаква многоцветна мъгла.

„Физическият контакт с ръката ми като че ли вече не е необходим — помисли си с интерес Джералд. — Достатъчно е само да съм наблизо.“

Този път имаше и друга разлика.

„Няколко са. Едновременно.“

Винаги досега бе имало чувство за бутане и съперничество. Само една ръка посрещаше неговата. Една извънземна писменост се задържаше за известно време, преди да бъде изтикана от друга.

А сега преброи четири… не, пет… фигури, които сякаш крачеха напред заедно, рамо до рамо, като с приближаването си придобиваха цвят и детайли. Две бяха смътни двукраки сенки, съпровождани от приличащо на кентавър същество, нещо като рак и… ами… нещо като кръстоска между риба и сепия, което се движеше на пипала редом с вървящите създания.

Явно там вътре реалността работеше по различни правила.

— Какво правиш, по дяволите? — изсъска Акана. — Разбрахме се да не предизвикваш реакция, докато президентът не каже!

— Нищо не правя — изсумтя Джералд.

Отчасти лъжеше. Ръката му не докосваше Артефакта. Но пък и не я отдръпна. И приближаващите фигури сякаш се движеха към него, привлечени от вниманието му.

Като стана въпрос за внимание, Джералд усещаше как важните клечки около него прекъсват разговорите си и се обръщат към големия екран. Някои замърмориха възбудено. Намиращите се най-близо се скупчиха зад Джералд, за да погледнат самия предмет. Той усети нечий горещ дъх и надуши миризма на къри.

— Ти… наистина трябва да… — започна Акана. Личеше си обаче, че и тя е като омагьосана. Случваше се нещо важно. Нещо много по-важно от нарушаването на протокола.

В този момент, докато извънземните фигури все още бяха на известно „разстояние“ в онази мъгла вътре, някой натисна копче и завесите се плъзнаха настрани и разкриха подиума и големия екран на хилядата души в аудиторията… и на няколкостотинте милиона по цялата планета.

Малко след това, докато залата се изпълваше с възбудени възгласи, през системата за оповестяване прозвучаха фанфари. Някаква част от съзнанието на Джералд предположи, че сигурно президентът излиза на сцената. Точно навреме, за да не му обърнат никакво внимание.

Петте фигури приближаваха, формите им започваха да изпълват частта на Артефакта, обърната към Джералд. Той разпозна кентавроида и един от двукраките от предишни кратки срещи. Първият имаше ястребово лице с две огромни очи от двете страни на свиреп на вид клюн. По всяка вероятност нощно създание, което явно нямаше нищо против и ярката светлина. Другият вървеше на крака като кокили и се клатеше странично на всяка крачка. Главата му представляваше плетеница от подобни на червеи пипала, без никакви обособени части или отвори.

Подобното на рак същество много напомняше на… вечерята на Джералд преди два дни, а водното създание бе като излязло от нечий кошмар. Поне такива бяха смътните му впечатления. Честно казано, Джералд не можеше да обърне внимание на нищо друго. За момент, въпреки целия си предишен опит с извънземния предмет, се почувства прикован и завладян като всички, които гледаха от домовете си по цял свят.

Внезапно осъзна, че има и още същества, които се появяват в далечината и бързат напред — десетина, че и повече, които сякаш се опитваха да настигнат първите.

Първите пет фигури спряха и се скупчиха в подобната на леща граница между овоида и света на Джералд. Той ги усети, че гледат навън, не само към него, но и към Акана и останалите в полезрението им. Вече не чуваше и не усещаше горещ дъх във врата си: всички бяха замрели.

И тогава от всеки извънземен се появи по една точка. Черна точка, която растеше, трептеше и приемаше форма. Символ, всеки напълно различен от другите. Един беше ъгловат. Друг имаше всякакви заврънкулки и преплитащи се елементи. Трети приличаше на груба драсканица… и така нататък. Знаците се подредиха в ред по заоблената повърхност на Артефакта.

„Това ли е? Поредната загадка? Е, поне този път няколко от тях работят заедно. Може би можем да започнем дългия процес…“

Символите отново започнаха да се преобразяват. Всеки се промени и Джералд интуитивно усети, че се превръщат в онези ъгловати букви от латинската азбука, които беше видял в деня на приземяването.

„Ако отново пише «поздрав», сигурно ще се разкрещя!“

За щастие не беше това. Не точно.

Този път вместо една дума имаше две.