Битие

9.Услугата

Патрулиращо отокуче душеше напосоки пешеходци. Чувствителният нос на създанието (подсилен с обновени клетки) сумтеше към крака, глезени, чанти и дори към хора, возещи се на сеги и скутри. Повдигнало дългата си шия, отокучето подуши една ученическа раница, закашля се и продължи нататък. Шлемът му сондираше не така видимо с панспектрални лъчи.

Можете да предпочетете да улавяте тези лъчи с добри очила или като се обърнете за справка в Обществена безопасност. Гражданите могат да наблюдават наблюдателите — или поне така се твърдеше в Голямата сделка. Малцина обаче обръщаха внимание на едно отокуче.

Тор се дръпна настрани — не заради самото същество, а заради емблемата на Дарктайд Сървис върху козината му. В Сандего тези създания душеха само за опасни неща като експлозиви, токсини и ограничен списък на дроги и психотропни вещества. Полицията на Албъкърки обаче беше приватизирана… и показно агресивна.

Седмица след началото на обиколката Тор имаше ново чувство за една балканизирана Америка. То започна при слизането от цепелина, когато един агент на Дарктайд я прати да използва обществения душ, защото любимият й аромат за тяло (напълно легален в Калифорния) твърде много наподобявал някакъв привличащ феромон, който бил забранен в Ню Мексико. „Е, Бог да благослови Трийсет и третата поправка и Закона за възстановяването на федерализма.“

Въпреки това след като се регистрира в „Радисън“ и тръгна пеша на срещата си, Тор призна, че Албъкърки има някакъв чар от миналия век. Оживеният трафик например. Какви ли не коли — алкита, електрички, дори ретросмръдливци — се скупчваха и надуваха клаксони по кръстовищата, на които човек не можеше да се спаси от светещите реклами и билбордове с крещящи цветове, защото се оказа, че всички те са на първи канал… на нивото, което не можеш да изключиш, защото е реално. Етнически ресторанти, храномати, салони за биоскулптура и зали за поезия се бяха набутали в старомодни минимолове, фирмените им знаци приканваха с ярки пигменти или екстравагантни неонови лампи с живи текстури, които не можеха да се имитират от никоя ВР. Всичко това радваше Тор и същевременно я караше да внимава и да върви пеша вместо да си поръча надуваема кола от портиера на хотела.

— Доста иронично — промърмори тя: водеше си устни бележки, докато бавно се завърташе на едно кръстовище. — В градовете с неограничена виртуална реалност е налице общо намаляване на визуалния хаос на първо ниво. Ел Ей и Сиатъл изглеждат скромни… почти идилични, с простите си, изпълнени с достойнство знаци. Защо да издигаш билборд, когато хората карат очилата си да го изтриват? Докато тук, във вътрешността, мнозина дори не носят очила! И затова всички търговци примамват и приканват тълпата в онова единствено ниво, което никой не може да избегне. Ако изпитвате носталгия по ярките светлини на миналото, елате във високата пустиня. Елате в Албъкърки.

Така, тази бележка би трябвало да спечели висока оценка с искреността и достоверността, която очакваха почитателите й. Макар цялата тази бъркотия да идваше малко в повече за едно бедно градско момиче, което не разполага с плъзгачи, за да намали звука или яркостта. Тукашните хора обаче като че ли си харесваха хаоса. Може би наистина бяха от по-яка порода.

Да живеят различията… популярната фраза на тази епоха.

Разбира се, имаше и малко вирт. Само троглодит би отказал неща като наложена карта. Най-удобният път до мястото на срещата й беше изписан върху тротоара (или по-скоро в очилата й) с жълти плочи, които виждаше единствено тя. Можеше също да извика информация за онези, които минаваха покрай нея. Само че тук се плащаше такса за воайорство!

„Стига бе. Такса за прочитане на имената? Светът не беше ли село?“

Върволицата жълти плочи я преведе през три кръстовища, на които примигваха светофари, а шофьорите все още държаха волани в ръцете си. Наложи й се да заобиколи някакъв фермер, чийто автоматичен носач беше натоварен с чували целогодишно пшеничено семе, след това и група травматици от Ужасния ден, които мърмореха нещо пред местното убежище. Виртрекламата на някаква аптека скочи агресивно към нея и й предложи изгодно окситоцин, вазопресин и флакони водородосулфиден газ. „Наистина ли изглеждам толкова депресирана?“ — запита се тя, докато примигваше, за да разкара нахалната реклама.

По навик отново влезе в репортерски режим, но този път записваше субвокално.

„През деветдесет и девет процента от човешката история хората са живели на племена или в селца, където са познавали всички останали. Рядко срещаните чужденци са провокирали страх или любопитство. През целия си живот човек се е срещал най-много с няколко хиляди души — горе-долу толкова лица, имена и впечатления, колкото запомняме с лекота. Еволюцията ни осигурява само онова, от което се нуждаем.

Днес се срещаме с повече хора, отколкото предците ни биха могли да си представят… Някои между другото. Други в жизненоважен момент. Трети за десетилетия. Биологията не смогва да навакса. Претоварените ни темпорални лобове не могат да «знаят» лицата и имената на десет милиарда души!“

Предупредителен лазер блесна по земята пред разсеян пешеходец и той отскочи назад от оживения трафик. Тор чу кискане. Няколко хлапета с очила мърдаха пръсти към развълнувания човек и явно рисуваха фигури около нещастния възрастен в някое ВР ниво, което смятаха за напълно лично. Тор си имаше начини да открие подигравателните им добавки и етикети, но не го направи, и само се усмихна. В по-големите градове непочтителните хлапета не бяха така безсрамни. Свикналите с технологиите възрастни си имаха начини да си го върнат.

„Докъде бях стигнала? А, да… че биологичната ни памет не може да навакса.

Затова си помагаме с паспорти, кредитни карти и пари в брой — груби тотемни заместители на старата репутация, благодарение на които непознатите могат да сключват сделки помежду си. И дори тези протези не издържаха при Големия грабеж.

Затова дебелият ви портфейл мина онлайн. Очи и мозъчни центрове, подсилени с ИИ и информационни възли. Ефектът на полубога. Deus ex machina. И репутацията отново стана свързана с моменталното разпознаване. Някога сте престъпили закона? Просрочили сте задължение? Клюкарствали сте непредпазливо или злонамерено? Петно може да помрачи ваурата ви и да ви следва от дома до ъгъла на улицата. Нямате начин да смените името си и да скриете простъпките си, ако се преместите другаде. Особено ако хората се настроят към юридическата ви история… или ако тяхната Алгебра на прошката се различава от вашата.

И какво? Ние приемаме всичко това за даденост… докато не му позволите да ви удари. Превърнали сме се в полубогове — само за да се озовем обратно в селото.“

Явно това бе причината от „Медиякорп“ да я изпратят да споделя впечатленията си от различните части на континента. За да може новият им репортер да преоцени самодоволната си градска самонадеяност. Да види защо милиони избират носталгията пред всезнанието. По дяволите, дори Уесли изразяваше някакъв копнеж към тази посока в изкуството си. Някаква смътна увереност, че някога нещата са били по-добри.

Мисълта за Уесли я накара да потръпне. Как съобщенията му бяха пълни с клетви да отлети до Вашингтон и да се срещне там с нея. Без блудкавите дрънканици за връзка от разстояние чрез кукли. Не, този път се очертаваше сериозен разговор за бъдещето им. Почти болезнено у нея пламна надеждата, че ще го види на площадката за цепелини след последния етап от пътуването.

Златната пътека на Тор свършваше пред сграда от сив пясъчник. ЦЕНТЪР ЗА СЪПРИЧАСТНА АУГМЕНТАЦИЯ АТКИНС — това бе благовидното име на програмата, предизвикала безредици в Чарлстън, а после в Ню Мексико. Тук бяха останали бдителни само двама неориентирани протестиращи, които оставяха виртуалните си плакати да поемат викането, стигаха до законните граници на виртуалното замърсяване, лепяха призиви и лозунги по сградата… а в същото време програмите чистачи ги заличаваха. На едно виртниво санитари с емблемата на Дарктайд чистеха протестите с рисувани парцали.

Тор погледна една синтетична листовка. Тя отговори на вниманието й и изписа над себе си:

Аутистите не се нуждаят от „лекарство“!

Един Бог е достатъчен! — крещеше и танцуваше друга.

Повечето анимирани лозунги се скупчиха около Тор, мъчеха се да влязат в полезрението й. Тя съжали за любопитството си, натисна зъба ОТКАЗ и се измъкна от бурята е-листовки, но не и преди един последен банер да изпърха покрай нея като изгубена пеперуда.

Оставете човешката природа на мира!

„Да. Това със сигурност ще се случи“ — помисли си тя, докато очилата й заличаваха виртиифитите.

Докато приближаваше стъпалата пред центъра „Аткинс“, усети как реалните протестиращи се раздвижват и я гледат през дебелите си безцветни лещи. След секунди групата, която представляваха, щеше да разполага с данните й и да призове съмишленици от други места: те щяха да се съберат моментално във виртуална тълпа, решена да открие какво търси тук Тор.

„Колкото повече зрители, толкова по-добре“ — помисли си тя, докато изкачваше стълбите. Естествено, онези отвътре знаеха всичко за нея и вратата се отвори преди да е стигнала до нея.

10.Къща край брега

— Бу яо! Бу яо!

Застанал на носа на лодката си, търговецът на отпадъци Син Пу Ши размахваше ръце пред лицето си и казваше: „Няма да стане, не искам!“ на путонгуа вместо на местния шанхайски диалект, докато гледаше кисело товара, който му предлагаше Пен Сян Бин — зеленясали медни тръби, покрити със сол щори, два малки шкафа за папки и мрежа, пълна с всякакви метални дрънкулки. Всичко това се люлееше на груба лебедка, която стърчеше от морския дом на Бин — някогашно крайбрежно имение, сега нагазило в надигналите се води на естуара на Хуанпу.

Пен Сян Бин се опита да свали вързопа, но старият прошарен вехтошар го изблъска с помощта на рибарската си кука от лодката.

— Не искам този боклук! Запази го за баржата за скрап. Или го изхвърли обратно в морето.

— Знаеш, че не мога да го направя — оплака се Бин, стъпил здраво с твърдите си пети върху един от стълбовете, които поддържаха дома му над водата. От дърпането вързопът се люшна към Ши. — Камерата на оная шамандура ей там… знае, че съм вдигнал деветдесет кила. Ако ги изхвърля, ще ме глобят!

— Тия ги разправяй на други! — сгълча го търговецът и се отблъсна с пръта от разнебитената вила. Плоскодънната му лодка се премести; змиорки пасяха водораслите по корпуса й. — Обади ми се, ако намериш нещо свястно!

— Но…

— Виж какво — рече Ши. — Ще те отърва от чувала пикня. Цените на фосфора отново са скочили.

Подаде му кредитна картичка с ниска деноминация. Пен Сян Бин я грабна и му метна издутия черен сушилен чувал с надеждата, че той ще се скъса и ще плисне концентрирана урина в краката на стареца. Уви, мембраната издържа.

Бин загледа безпомощно как Ши даде рязка заповед и двигателят на лодката оживя. Гласовите команди може и да бяха старомодни в града, но тук човек не можеше да си позволи субвокални грешки. Пък и старомодното бе по-евтино.

Като ругаеше под нос, Бин върза въжето и остави улова си да виси пред обективите на камерите. Изкатери се на подпората и скочи от нея на покрива на вилата. Някога това бе луксозно кътче на стойност два милиона местни долара. Днес бе негово, стига да можеше да си го позволи с работа.

„Щеше да е много по-лесно в миналото.“ Знаеше го от драмите, които Мей Лин го караше да гледа всяка вечер, докато лежаха изтощени в мрежестото си легло. „По времето, когато всеки е имал голямо семейство и е бил част от многоброен клан, всички свързани като рибарска мрежа. Братовчеди, помагащи на братовчеди.“

Естествено, тогава хората не бяха разполагали с технически чудеса. „Но пък щях да имам връзки в града — някой близък, на който да мога да продам събраното. И може би някой богат чичо, достатъчно мъдър, за да инвестира в едно дръзко крайбрежно начинание.“

Е, нищо не му пречеше да мечтае.

Бин килна сламената си шапка и огледа хоризонта, от далечните кули на Стария Шанхай от другата страна на Голям и Малък Пудон (където едва се виждаха увеселителните влакчета от „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“) покрай огромната предпазна стена и потопения природен резерват на остров Чонмин до мястото, където Хуанпу се вливаше в Източно Китайско море. Във водната шир имаше всевъзможни плавателни съдове, от грамадни контейнеровози, задвижвани от летящи платна като облаци, до разпръсквачите на прах и малките рибарски сампани. По-наблизо приливът притискаше двойната редица съсипани къщи, в които той и няколкостотин други бяха окачили хамаците си, полюшващи се като какавиди на постоянния бриз.

Всяко някогашно имение сега се издигаше самотно като остров над надигащото се море, така близко до града и в същото време толкова далечно във всяко отношение.

„Май ще има буря.“ Като че ли я надушваше.

Обърна се и тръгна по покрива. Блестящият град лежеше само на стотина метра пред него, зад новата брегова линия и тежката сива преграда, през средата на която се виждаха следи от нивото, до което бе стигнала водата тази година. От другата страна се намираше свят на пари и самоуверена амбиция. Много по-жив от Стария Шанхай с неговото остатъчно сияние от Ужасния ден.

С несигурни стъпки мина между старите керемиди и слънчевите панели, които се надяваше някой ден да поправи. Пристъпи предпазливо сред широките, подобни на лещи изпарителни панели, които пълнеше всяка сутрин, за да осигури малко прясна вода, ток и сол, която можеше да продаде в града. Навсякъде, където бе възможно, имаше саксии, рециклиращи органичните отпадъци в билки и зеленчуци. Мнозина от съседите бяха изгубили правото си да живеят тук, защото бяха изхвърляли най-небрежно отпадъците си в залива.

Човек можеше да падне през гнилите летви и плавеи, затова Бин се придържаше към пътеките, които бе укрепил, след като се бе настанил в тази каша от килнати стени и ронеща се мазилка. В тази мечта за по-добър живот. „И тя може да бъде твоя, ако късметът отново се върне и се задържи малко повече.“

Откъсна малко растения за жена си, докато правеше бърза проверка на всички тръби и въжета, които държаха дома му на едно място като платно над кораб, който няма накъде да отплава. Като изпълнена с надежда какавида. Или може би като паяк насред паяжината си.

И също като паяк, Мей Лин явно беше усетила приближаването му и подаде глава през отвора в покрива. Смолисточерната й коса бе сплетена зад ушите и вързана под брадичката в новия градски стил, който бе видяла в онлайн.

— Син Пу Ши не е взел нещата — позна тя.

Бин сви рамене, докато стягаше един от кабелите, предпазващи постройката от срутване. Някои от стълбовете (доколкото можеше да си позволи) бяха от як метлон, забити в старите основи. С достатъчно време и пари тук можеше да се появи нещо ново, докато старата къща отмираше.

— Е, съпруже? — настоятелно попита Мей Лин. Чу се приглушено хленчене, последвано от плач. Бебето се беше събудило. — Какво ще правиш сега?

— Районната баржа за скрап ще пристигне в четвъртък — рече Бин.

— И ще платят с тор — отвърна тя и взе на ръце малкия Сяо Ен. — На риба и сол ли ще караме?

— И по-лошо е имало — промърмори той, загледан през една дупка в покрива към помещението, някога било спалнята на стопанина. След това погледът му се плъзна по плочките на пода до просмуканата с влага ламперия на просторната трапезария. Разбира се, всички ценни вещи бяха прибрани от първоначалните собственици при евакуирането им, а най-добрите оставени неща бяха изчезнали през първата година на наводненията. Бавна катастрофа, която не бе оставила почти нищо за по-късните боклукчии като Пен Сян Бин.

— Да бе. — Мей Лин се изсмя безрадостно. — И между другото, претенцията ни върху това място изтича след шест месеца. Трябваше или да го възстановим, или да го разчистим, нали помниш?

— Помня.

— Да не искаш отново да се върнеш към робския труд в старческия дом, да бършеш лиги и да сменяш памперсите на разни малки императорчета? Да вършиш работа, която не е подходяща за роботите?

— Във вътрешността има ферми.

— Фермите допускат единствено бежанци, които могат да докажат, че имат някаква наследствена връзка с района. Нашите семейства обаче са градски от последните две революции. Червени гвардейци, бюрократи и фирмени служители. Нямаме селски корени!

Бин се намръщи и поклати глава, забил поглед в краката си. „Хиляда пъти сме говорили по този въпрос.“ Мей обаче нямаше намерение да млъква.

— Този път може да не си намерим работа дори в старческия дом. Ще те вземат за строител на някоя дига и може би накрая ще се окажеш погребан под тяхната Нова китайска стена. Тогава какво ще стане с нас?

— Ще занеса събраното в града — рече той.

— Какво?

— На сушата ще получа по-добра цена. А също и за допълнителния улов. Пък и без това ни трябват някои неща.

— Да, бира например — кисело уточни Мей Лин. Но все пак не се опита да го спре, пропусна и да напомни, че пътуването е опасно. „Избледняващите надежди правят такива неща с отношенията между хората“ — помисли си той.

Не си казаха нищо повече. Тя се прибра вътре. Поне плачът на бебето скоро спря. Но все пак… Пен Сян Бин се задържа за момент, преди да слезе. Обичаше да си представя детето си — сина си — на гръдта й. Въпреки че беше бедна, зле образована и с лице, по което имаше белези от някаква грешка при раждането, Мей Лин си оставаше здрава млада жена в едно поколение с твърде много самотни мъже. А също така беше и плодовита.

„Тя е с възможностите — мрачно си помисли той. — Търговците на деца за осиновяване могат да й уредят работа в завод, за да поощрят работата на утробата й. Малкият Сяо Ен може да осигури добър доход и вероятно да порасне в някой богат дом, с образование, импланти и може би…“

Пропъди тази мисъл. „Не! Тя дойде с мен тук, защото вярваше в мечтата ни. Ще намеря начин.“

Като използваше разпадащото се централно стълбище на имението като вътрешен док, Бин направи импровизиран сал, състоящ се от голям куб полистирен, увит в товарна мрежа и привързан към две стари дъски за сърф. После, преди да вземе товара, се гмурна да провери капаните и въдиците около къщата. Вече се чувстваше като у дома сред наклонените покрити с водорасли стени. Поне този път имаше приличен улов, по-голямата част от който дори бе законна — в това число и един голям червен омар и дебела яростна зеленушка. Късметът не беше само и единствено лош.

С неохота пусна на свобода един великолепен рак джаоси. Човек никога не можеше да знае дали наблизо не се спотайва някой случаен подводен монитор, маскиран като плавей. Надяваше се никой да не е забелязал забранената скална риба в мрежата отзад — тя бе умряла и не можеше да се направи нищо. Все пак Бин се гмурна по-дълбоко и я скри под една каменна плоча на потъналата градина.

Прибра законния улов, включващ зеленушката, един костур и две риби лъв в друга мрежа, като внимаваше да не се убоде на шиповете на рибите.

„Странна е нашата бедност. Последното, за което се тревожим, е храната.“

Други грижи? Разбира се. Тайфуни и цунами. Крадци и полицейски претърсвания. Градски канали и цъфтящ планктон. Гниене и плесен. Ниски цени на вторичните суровини и скъп живот.

„Май днес ще задуха хубав южен вятър.“

Естествено, тази стара къща е била обречена още в деня на построяването си, та дори природата да не беше дала израз на гнева си. Прозорците гледаха в твърде много посоки и позволяваха свободното излизане и влизане на ки. Противно на всички уроци на почитаемото минало нямаше прагове, за да се запази добрият външен вид. Собствениците явно бяха наели за архитект някой лаовай8. Бин се надяваше някой ден да поправи тези пропуски и с помощта на огледални рула да насочи светлината и ки в положителни посоки. Пикселизирана тъкан щеше да свърши още по-добра работа.

Провери задвижваната от приливите сонда, която набиваше метлоновия опорен стълб в основата. Само още десет и паянтовият му дом щеше да има засводена рамка, яка като материкова скала. А после? „Приливен генератор. По-голям басейн за улавяне на дъжд. Умна рибарска мрежа и лиценз за риболов. Убежище против бури. Истинска лодка. Още метлон.“

Беше виждал домове във водата, чиито обитатели бяха стигнали Трета фаза — възстановяване на водопровода на старата къща, свързването му с градската система, заздравяването на старите стени с нанобетон и изграждане на истински остров, който сам си набавя всичко необходимо. Мечтата на всеки заселник. И толкова вероятна, колкото и (Бин въздъхна) да спечелиш от лотарията.

Пен Сян Бин задвижваше полистиреновия куб, като описваше осморка с единственото гребло, с минимален натиск при движението му напред. Целта му бе използваното от останалите обитатели статично въже за изтегляне, което стигаше при брега недалеч от Донгюан Ханглу, където гигантската стена се извиваше на сто метра назад, за да защити летище „Пудон“, и оставяше свободно място, на което се образуваше плаж. Там човек можеше да продаде рибата си на прекупвачи или готвачи от увеселителните паркове. През уикендите се появяваха и семейства, за да се разходят между морето и пясъка, като понякога плащаха добре за свежия, още мятащ се улов.

Но приливът, който го приближаваше към сушата, беше и причина шлюзовете да са затворени. „Ще трябва да спра при стената и да чакам. Или може би да се покатеря през нея. Да се промъкна в града, докато морето не се отдръпне.“ Бин имаше малко пари. Недостатъчно за купуване на още метлон, но щяха да му стигнат за една заслужена бира.

В парчето полистирен имаше забита тръба с голяма като рибешко око леща, през която можеше да гледа под себе си, докато гребе — малко преимущество, което пазеше в тайна. Без значение колко често пътуваш по този път, вечно движещите се води винаги разкриваха нови неща. Повечето къщи в тази зона бяха разрушени с булдозери след евакуацията и отломките им бяха разчистени; едва по-късно настаняването в останките било прието като по-евтина алтернатива. Нека някой беден глупак да се трепе като роб години наред, подбуждан от слабата надежда да стане собственик.

Тук не беше останало почти нищо, ако не се брояха бетонните основи и дебелите тръби. Въпреки това Бин продължаваше да се взира през тръбата, като нарочно се отклони, за да мине през мястото, където се бе издигала най-голямата постройка покрай брега. Някакъв технобарон беше разположил тук крайбрежния си палат, преди да бъде съборен при някоя чистка, прибран, съден тайно и нарязан на резервни части — бързо, за да не може да издаде тайни за още по-могъщите от него. Така поне се говореше. Подобни неща се случваха често преди двайсет години, при това по целия свят.

Разбира се, правителствените агенти бяха оглозгали мястото по-добре и от кокал в съчуански ресторант, преди да пуснат булдозерите и вехтошарите. Бин обаче винаги се настройваше на романтична вълна, когато минаваше на два метра над останките, и си представяше двореца по времето, когато стените и прозорците му са се извисявали, окъпани в светлини. Когато облечени в ливреи слуги са разнасяли подноси с деликатеси и са задоволявали гостите по начини, които… ами… Бин не можеше да си представи, макар понякога да му харесваше да се опитва.

Разбира се, пясъкът и разбитият бетон все още криеха остатъци. Стари тръби и проводници. Кутии с боя и разтворители все още изпускаха съдържанието си от руините и образуваха по повърхността разноцветни петна. От своя дом Сян Бин и Мей Лин често бяха гледали как под лъчите на залязващото слънце по водата блестят всички цветове на дъгата. Но това беше навремето, когато всичко това им изглеждаше вълнуващо, романтично и ново.

„Като стана дума за ново…“

Бин спря да гребе, наведе се и се взря надолу през импровизирания си перископ. Нещо проблясваше. Нещо различно.

„Имало е хлътване — осъзна той. — Под основите.“

На това разстояние от прибоя морето бе относително спокойно, така че Бин закрепи греблото и си сложи маската. Хвана въжето на сала, пое няколко пъти въздух и скочи в топлата вода почти без да вдига пръски. Гмурна се надълбоко, за да огледа по-добре.

Наистина приличаше на нова дупка под единия ъгъл на къщата. Но със сигурност някой я беше забелязал преди него. А и онези от правителството бяха преобърнали всичко. Какви бяха шансовете да…

Привърза въжето за едно парче бетон и се приближи достатъчно, за да надникне в кухината, като внимаваше да не вдига тинята от дъното. Измъкна фенера от колана си и насочи острия му лъч вътре, към неотдавна срутилата се подземна част на стената. През краткия интервал преди дробовете му да започнат да се свиват в конвулсии, успя да различи съвсем малко подробности. Но въпреки това, докато изплуваше, беше сигурен в едно.

В кухината имаше разни неща.

Много неща.

А за Сян Бин почти всичко долу си заслужаваше труда, та дори това да означаваше, че трябва да се промъква през тесен отвор в рушащото се мазе под замърсеното море.

11.Новблес оближ

— Сигурни ли сте, че искате да продължавате да правите това, мадам Доналдсън-Сандър? — попита холографската фигура с тон, който идеално наподобяваше човешка загриженост. — Другите членове на общността бяха по-внимателни към личния си интерес и похарчиха милиони за много по-добри наблюдателни системи от вашите.

Лейси едва не размисли — не защото изкуственият й съветник говореше умно, а просто от нетърпеливост. Свидеше й се времето, което й отнемаше това — да спори с компютърна програма вместо да гледа през двойния прозорец, докато руините на инките на върха минаваха отдолу, за да се сменят с обгърната в мъгла джунгла, после с лунния пейзаж на изоставените открити рудници в Амазония, запълнени с токсични отпадъци с техните уникални ярки цветове.

Гледката беше страхотна. Но вместо да съзерцава руините на древни и неотдавнашни сривове на общества, тя трябваше да си губи времето в дебати с изкуствено същество.

Все пак това държеше ума й настрана от другите тревоги.

— Плащам членския си влог в клуба на свръхбогатите. Имам пълното право на достъп до тази информация. Към кого трябва да се обърна, за да се добера до нея?

— Правото няма нищо общо с въпросите на чистата власт, мадам. Вашите равни са похарчили повече пари и усилия за придобиване на усъвършенствани криптоии. Както бяхте неведнъж предупредена, някой с техническо хоби може да има достъп до шпионски програми, които са по-добри от мен. Несъмнено някои членове на общността ще засекат запитванията ви. С две думи — не мога да гарантирам, че ви защитавам достатъчно добре, мадам.

Лейси изгледа кръвнишки симулирания слуга. Макар че образът носеше фамилната ливрея и всяка гънка на униформата му изглеждаше като истинска, като цяло чертите му бяха прекалено красиви, за да са реални. А и можеше да гледа направо през проекцията към творбата на Пикасо от кубичния му период, която висеше на отсрещната стена на частния й самолет. Иронията на това припокриване едва не я накара да се усмихне въпреки безсилието и притесненията. Полупрозрачността бе недостатък, характерен за всяко създание, направено изцяло от светлина.

Поне когато се борил с ангела, еврейският патриарх Яков е можел да се надява на решителен резултат. Но при иингелите нямаше нищо, за което да се хванеш. Можеше единствено да продължаваш да настояваш. И се случваше да те оставят да правиш каквото искаш.

— Не ми пука дали някой друг трилионер ме подслушва! — запротестира тя. — Не застрашавам никакви жизнени интереси на кастата!

— Да, така е. — Красивият сияен образ симулира загрижено поклащане на глава. — Трябва ли обаче да ви напомням, че вече търсите помощта на останалите за издирването на сина ви? Не е ли това причината за прибързаното заминаване?

Лейси прехапа устна. Злополуката на Хакер в космоса я бе изтръгнала от високопланинската обсерватория преди първият слънчев лъч да докосне експерименталния телескоп, носещ нейното име. Ама че влудяващ начин да намери най-неподходящия момент! Типично за него! Разбира се, момчето най-вероятно беше добре. По принцип построяваше играчките си добре — усет, наследен от баща му, своеобразна свръхотговорна безотговорност.

Но все пак що за майка щеше да е, ако не зареже всичко и не се втурне към Карибите? Или да не се обърне за помощ и да призове всяка яхта и частен самолет в района да се включат в издирването? Въпреки сгрешената траектория и неизвестната точка на кацане последните накъсани телеметрични данни на Хакер показваха, че топлинният щит е непокътнат и че парашутите са се отворили успешно. Значи най-вероятно сега се носеше из топлите води в малката си капсула, дъвчеше храна от извънредните запаси и ругаеше бавните спасителни операции. И трудността да се намери добра помощ в наши дни.

Лейси пропъди смразяващите кръвта мисли за алтернативата — за онова, което не можеше да назове. И мрачно се вкопчи в спора с изкуственото същество, което — на теория — бе нейна собственост.

— Не ти ли намирисва това, че сателитите на НАСА и Полусферна сигурност получиха нови задачи точно когато можехме да използваме помощта им?

— Намирисва… в смисъл на съмнително ли? Тоест да има някаква хипотетична причина да не искат да ни помогнат? Не мога да проникна в най-строго криптираните правителствени съобщения, мадам. Но моделът кодиран трафик, изглежда, отговаря на искрена загриженост. Явно се е случило нещо неочаквано, някакво събитие, което е привлякло вниманието на най-високо ниво. Няма нищо, което да подсказва за военна, информационна или здравна криза. Тоналността, изглежда, е на трескаво потайно… любопитство.

Иисистентът поклати симулираната си глава.

— Не виждам какво общо може да има това с вашето положение, освен като неприятно съвпадение.

Лейси се изсмя без никаква деликатност.

— Неприятно съвпадение? Не само една от онези проклети спортни ракети се е повредила! Онова надуто леке, издънката на Леонора Смитс, също е изчезнало.

Иисистентът просто стоеше — или сякаш стоеше — и търпеливо я чакаше да заговори по същество.

— Така че може да не става въпрос за инцидент! Искам да разбера дали общността подозира за саботаж. Може би атака на еконенормалниците. Или на Синовете на Смит.

— Основателно подозрение. И, както ви казах, мадам, мога да пусна запитване по нормалните канали до директората на Първото съсловие във Вадуц…

— Добре. Но опитай и по другия начин. Настоявам.

Този път така отсече думите, че холограмата просто се поклони в знак на подчинение.

— А, да видим също дали няма да можем да се възползваме от Седмото съсловие. Големите транспортни фирми имат цепелини, товарни кораби и морски ферми из цяло Карибско море. Могат да бъдат отклонени и включени в издирването.

— Това може да се окаже сложно, мадам. Според правилата на Голямата сделка отделните човешки същества, които са над определен праг на лично богатство, не могат да се намесват в работите на Корпоративното съсловие или да упражняват неоправдано влияние върху ръководството на компании с ограничена отговорност.

— Че кой се намесва? Просто ги моля за услуга, за която би помолил всеки акционер, ако се озове в същата ситуация. Откога да си богат означава, че си гражданин втора ръка!

Лейси стисна зъби, за да не се разкрещи. О, имаше време, не много отдавна, когато купищата пари говореха достатъчно убедително, директно и недвусмислено на всеки борд и не се налагаше да търсиш обиколни пътища. Тя пое дъх и заговори твърдо:

— Знаеш как да го направиш. Прегледай акционерните дружества и отделите им за връзки с обществеността. Подмажи се на Гилдията на търговските мореплаватели. Използвай изтънчените си ИИ номера, свържи се с умниците от юридическия ми отдел и намери начини да накараш корпоративните ресурси да се задействат и да ми помогнат в издирването на момчето ми. И действай веднага.

— Ще бъде изпълнено, мадам — отвърна иивитарът. Образът заотстъпва назад, без да се обръща, като се кланяше и ставаше все по-малък, сякаш се губеше в далечината, докато не изчезна в картината на Пикасо. Поредният от безкрайните оптични трикове, които ИИ продължаваха, за да занимават човешкото внимание. И никой не знаеше защо го правят.

„Ние обаче свикваме. Защото ни забавлява. И защото сякаш ги прави щастливи.

И защото адски добре знаят колко се страхуваме от тях.“

Появи се друг слуга, облечен в същата униформа — синьо и зелено с жълти кантове, само че този път бе жива млада жена, бегълка от Камерун, която Лейси издържаше, откакто се помнеше. Абсолютно вярна (както се потвърждаваше и от позитронно-емисионната томография) на господарката си.

Лейси прие димящата чаша чай и измърмори някаква любезна благодарност. За да не мисли за Хакер, насочи вниманието си в обратната посока, към гигантското съоръжение, построено от парите й в Андите, където астрономите, подобно на членове на някакъв малък монашески орден, приготвяха необичайните си инструменти за приближаващата нощ.

„Типично за времето си може би. Нито една голяма медия не изпрати реален репортер на откриването, а само две камери, които трябваше сами да разопаковаме и активираме, за да могат проклетиите да летят насам-натам и да ни се пречкат, задавайки абсолютно безсъдържателни въпроси.“

Отзивите от новинарските емисии и мрежата не бяха обнадеждаващи. Като се изключат смахнатите на тема наука и феновете на СЕТИ, в тях сякаш имаше повече уморен цинизъм, отколкото възбуда.

„Какъв е смисълът? — с колективна прозявка питаше дестилираният масов глас. — Вече знаем, че там има живот и че обикаля около някои от близките звезди. Планети с гнусна пяна из разни локви. Планети, където бактериите могат криво-ляво да оцеляват сред движещи се дюни. И какво от това? Какво означава това за нас? Щом не можем да стигнем дори до Марс и да посетим тамошните пясъчни гадини?“

Не беше нейна работа да отговаря на подобни подигравки. За целта си имаше професионални рекламни лица и говорители, които оправдаваха по-нататъшното търсене, като носеха вода откъде ли не. За да поддържат надеждата, че някой ден ще зърнем син свят, някаква друга Земя, и това ще вкара малко свежа радост в човечеството. Дотук обаче борбата беше тежка и мъчителна.

Дори сред останалите „строители на катедрали“ от аристокрацията личният проект на Лейси не се ползваше с уважение. Хелена Дюпон-Вонесен и другите водещи трилионери смятаха Далекотърсача за прахосничество при положение че толкова много проблеми на съвремието отчаяно се нуждаеха от внимание. Новите болести, плъзнали по потопените крайбрежия, изискваха създаването на нови институти, които да ги изучават. Врящи градове, където някой разкошен културен център можеше да държи населението ако не щастливо, то поне спокойно. Монументи за умилостивяване на тълпата и осигуряване на безопасност за фамилиите на трилионерите… макар и да не ги правеха популярни. През двайсети век правителствата бяха построили безчет големи университети, библиотеки и изследователски центрове, музеи и стадиони, обсерватории, монументи — и интернет. Сега, затънали в дългове, те бяха оставили тези начинания на мегабогатите, както е било някога в миналото. Традиция, древна като Медичите. Като Адриан и Домициан. Като пирамидите.

Новблес оближ. Ключова част от Голямата сделка, целяща да елиминира класова война, която според компютърните модели щеше да направи 1789 г. да изглежда като невинно забавление. Макар че никой не очакваше Голямата сделка да издържи дълго. Говорещата чрез папагала Хелена като че ли намекваше, че времето изтича. Лейси не беше изненадана.

„Но един съюз с Пророка… с Тенскватава и неговото Движение…

Трябва ли да се стига дотам?“

Не че Лейси изпитваше някаква особена лоялност към Голямата сделка. Или към демокрацията и всичко останало. Ясно беше, че западното Просвещение клони към края си. Някой трябваше да ръководи новата ера, така че защо да не са онези, които са били създавани и отглеждани за управление? По този начин са били нещата при 99 процента от човешките култури в миналото. (Как могат 99 процента да грешат?) А с инерцията на своето движение Тенскватава можеше да изиграе решаваща роля и да даде на общността на богатите повода, от който се нуждаеха.

„Пък и какъв е смисълът да имаш купища пари, ако не можеш да си купиш онова, което ти трябва, когато ти трябва?“

Онова, което тормозеше Лейси, не бе необходимостта от ограничаването и контролирането на демокрацията. Тормозеше я целта на Пророка. Цената, която щеше да поиска за връщането на аристократите на власт. Другото нещо, което също трябваше да се случи с падането на Просвещението.

Стабилност. Решително забавяне на главоломните промени. Отказване.

И Лейси знаеше, че точно тук може да се натъкне на неприятности. Защото сградите и монументите, които тя обичаше да гради и които носеха името й, имаха за цел да разтърсват нещата! Инструменти, средства и институции, които ускоряваха промените.

„И какво? Аз съм съпругата на Джейсън. И майката на Хакер.“

Тази мисъл донесе известно горчиво удовлетворение. И макар сърцето й още да се свиваше от тревога, Лейси почувства по-силна връзка с безпътното си момче, което може би в този момент се носеше като петно пепел в топлото море.

„Никога не съм гледала на нещата от тази гледна точка. Но и аз по свой начин съм също толкова всеотдайна, колкото е той и колкото беше баща му. И аз съм също така жадна за скорост.“

12.Чиракуване

Мъжът зад бюрото прехвърляше каменно преспапие от едната си ръка в другата.

— Естествено, госпожице Повлов, ние смятаме, че проектът ни е разбран погрешно.

„Естествено — помисли Тор, като внимаваше да не го казва субвокално. Нямаше нужда в записа й да се появява сарказъм. — Всички са разбрани погрешно. Особено онези, които се опитват да поправят несъвършенствата в човешката природа.“

Д-р Акинобу Сато се облегна в стола си.

— В центъра „Аткинс“ не работим за някакъв велик замисъл за човешкия вид. За нас ролята ни е в разширяването на възможностите за нашите близки и за идните поколения. Нима се различаваме по някакъв начин от останалите, които се борят с тъмнината?

Думите така съответстваха на собствените й мисли отпреди секунди, че Тор примигна. „Сигурно е някакво съвпадение. Не съм първата, която повдига този въпрос.“

И въпреки това… съвременните сензори можеха да доловят активирането и на един-единствен неврон в другия край на стаята. Мониторите в стената можеха да следят общите ти емоции и дори да бъдат научени да отговарят на мисловните команди на собственика на дома. И винаги се носеха зловещи слухове за следващата голяма стъпка — истинското четене на мисли. Разбира се, това бяха само приказки.

И все пак тези любопитковци в „Аткинс“ можеха да се окажат първите, направили този скок. По време на обиколката, преди да влезе в кабинета на Сато, тя беше видяла…

… напълно парализирани хора, които се движеха грациозно, като контролираха роботизираните си крайници без електроди в черепа.

… малко момиче, което командваше двайсет летящи ИИ устройства едновременно, като съчетаваше мускулни потръпвания, щракане със зъби и субвокално мърморене. Явно беше някакъв рекорд.

… човек, който при катастрофа беше изгубил цяло церебрално полукълбо и никога вече нямаше да проговори, но чиито пръсти скицираха ВР картини във въздуха. Ако го гледаш без очила, може да го помислиш за луд, който ръкомаха и сочи нищото. Но когато се включи в подходящото ниво. Тор видя от мърдащите му пръсти да изригват образи, които бяха толкова детайлни и убедителни, че… кой се нуждае от думи?

А и онези, които пораждаха толкова много вълнение и спорове — жертвите на аутизма, изпратени тук от цял свят от родителите, търсещи някаква надежда. „Аткинс“ се специализираше в „учени“ и Тор беше очаквала да види подвизи в областта на математиката и запаметяването. И наистина, имаше няколко впечатляващи демонстрации като изчисляване наум на отдалечени дати и познаване на броя мъниста в буркан — нищо ново дотук. Д-р Сато искаше да покаже някои от по-новите постижения. Не така бляскавите. Но по-важни.

Тор гледаше как момчета и момичета, отдавна изолирани от близкия човешки контакт, водят нормални на вид разговори и дори си сътрудничат в игра. След като говори известно време за честотата на срещане на погледите и коефициента на съпричастност, Сато стигна до основния въпрос.

— Започваме със стимулиране на областите от мозъка, които „отразяват“ движенията на тялото на другите хора. Освен това манипулираме парието-окципиталната бразда, за да провокираме така наречените изживявания извън тялото. Тези състояния на ума някога са имали голяма тежест в религиозните типове. Днес обаче ние предизвикваме по свое желание насочена навън съпричастност или самонаблюдение.

Тор беше отбелязала, че някои вярващи могат да намерят това за оскърбително. Че науката отново посяга към територията, запазена някога за вярата. Сато обаче само сви рамене, сякаш искаше да каже: „Нима в това има нещо ново?“

— Можете да го наречете технологизиране на съпричастието или индукция на проникновението. Следващият въпрос е дали можем да правим всичко това и да събудим у някои аутисти съзнание за съществуването на другите или самооценката им, без да жертваме уменията им? Или онова диво пробуждане, което понякога ги кара да изглеждат по-естествени и животински, отколкото са нормалните хора? И после… — замислено, но с блясък в очите продължи Сато, — ако успеем с това, дали ще можем да тръгнем по обратния път? Да осигурим подобни дарби на нормалните хора?

След като разговаря с някои пациенти, Тор започна да осъзнава нещо, което я разтревожи като репортер — че от тази обиколка няма много полезен видеоматериал. Пациентите на „Аткинс“, някога затормозени от сериозни умствени спънки и понякога напълно откъснати от света, сега изглеждаха общителни, последователни, не толкова безнадеждно отнесени като… ами… чешити.

Направи снимки на неколцина грейнали родители, които бяха дошли на свиждане от далечни места и наричаха постиженията тук истинско чудо. „Мога да намеря известна компенсация от демонстрантите отвън“ — помисли Тор. От активистите, които повдигаха един важен въпрос.

„Кои сме ние, че да определяме какво означава човешко същество? Да «лекуваме» състояние, което може да се окаже просто по-близко до невинността или природата? По-близко до Земята?

Или може би до някогашното състояние на Божията благодат?“

Сега, докато седеше в мекия стол и снимаше с камерата си кабинета на Сато, Тор се върна на основата тема.

— Казахте, че само предлагате гледни точки, докторе. Хората в Каролина обаче не искат подобни избори. А отношението на онези от Албъкърки варира от колебливо до враждебно. Дали заради многото постижения за прекалено малко време? Или има нещо по-дълбоко?

— Мисля, че знаете отговора, госпожице Тор — отвърна Сато и постави длани на бюрото си. — Ако просто помагахме на деца с някои типове граничен аутизъм да се държат по-нормално, да бъдат по-съпричастни и общителни, да си намерят работа и да създадат семейство, тогава малцина биха се оплаквали. Само онези фетишисти, които смятат, че природата винаги е по-добра от цивилизацията и че животните са по-мъдри от хората. Всички останали обаче виждат, че работата ни ще има последствия, които далеч надхвърлят помощта за няколко деца.

Тор кимна.

— Хм, да. Ще стигнем и до това. Но позволете първо да ви попитам: защо след като бяхте принудени да напуснете Чарлстън не се установихте в някой от градовете по крайбрежието, където щяхте да се вписвате по-добре? Там щяхте да сте просто поредната група богосъздатели, предизвикващи не повече възмущение от някой местен биомислител.

Сато се намръщи и на младежкото му чело над меките лешникови очи се появиха дълбоки бръчки. Беше изглеждал на около четирийсет, но сега Тор си помисли, че е по-стар. Задействан от вниманието й, нейният ииуер направи бърза справка и откри последната промяна у професора — миналия месец, в салона за фейслифтинг на мадам Фашо. „И какво от това? Учените не са имунизирани срещу суетност.“

— Не харесваме термина… богосъздатели… Той предполага нещо елитарно, дори доминиращо. Целта ни е тъкмо обратната. Цялостно облагодетелстване за всички.

— Похвално егалитарно, докторе. Но дали някога се е получавало по този начин? Всички нови неща, от играчките до инструментите на властта, обикновено попадат първо у представителите на някакъв вид елит. Често като средство да си останат елит.

Сато повдигна вежда.

— И кой сега се изказва радикално? Да не намеквате, че преразглеждаме класовата война?

— Въпросът е съвсем прост, професоре. Как ще гарантирате, че всеки ще получи своя дял от умствените усъвършенствания, които търсите? Няма ли равенството да бъде осуетено от същото онова разнообразие, което защитавате?

— Обяснете, ако обичате.

— Да предположим, че намерите начин да усъвършенствате човешкия интелект. Или да помогнете на хората да насочват вниманието си по-творчески, отвъд прага на Търман. Да предположим, че процесът е евтин и без много странични ефекти… — Сега бе неин ред да изрази съмнение с иронично повдигане на вежда към камерата-украшение. — И да предположим също, че вашият метод не е монополизиран от някаква общност аристократи, използващи като извинение богатството, влиянието си или обществената сигурност…

— Наистина ли сте толкова подозрителна към аристокрацията? — опита се да я прекъсне Сато. — Колко старомодно!

„И колко си откъснат от света — помисли си тя. — Как не си усетил, че напоследък нещата вървят към конфликт.“

Обаче продължи, сякаш не го беше чула.

— … дори да приемем всичко това, няма да има начин да се избегне едно последно разделяне — между онези, които изберат да приемат вашия дар, и онези, които ще го отхвърлят.

— Нашият… дар. — Сато се замисли за момент. — Знаете ли, нашето съвременно начинание като богосъздатели, ако позволите да използвам вашия термин, не е без прецеденти. Тази мечта е изминала дълъг път. Например се казва, че след като Прометей бил прикован към скалата за наказание, че е дал на хората огъня, неговите деца избрали да живеят сред хората. Създали семейства с тях. Подсилили дара, като влели божественост в човешкия род. Има и безброй други легенди, дори в юдеохристиянската Библия, които засягат същата тема.

— Истории за хора, опитващи се да бъдат като богове. Но нима повечето от тях не са представени като грешници? Прометей е бил наказан. Франкенщайн бил убит от създанието си. Вавилонската кула се срутила и настанал хаос.

Сато вплете пръсти и произнесе напевно:

— „И рече Господ: ето, един народ са, и всички имат един език, а на̀, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят.“

— Моля?

— Вавилон. Издигането на кулата до небето. Опитът се провалил след нарочен саботаж, довел до неразбирателство, до говоренето на много езици. Повечето богослови интерпретират историята за Вавилонската кула точно по начина, по който го направихте и вие — че Бог се е разгневил на хората за тяхното високомерие. Вгледайте се обаче по-внимателно в текста. Там няма гняв! Нито следа. Да не говорим за страдания или смърт, каквито определено е имало при унищожаването на Содом, при Потопа или в другите безбройни прояви на божествено отмъщение. В историята за Вавилонската кула няма нищо подобно! Вярно, попречили са ни, били сме объркани и пръснати по земята. Но дали това е целяло да ни спъва завинаги? Да ни пречи да постигнем онова, което този откъс явно казва, че можем да постигнем? Онова, което може би в крайна сметка трябва да постигнем? Може би смесването на езиците е било само средство за забавяне на нещата. За да се научим да преодоляваме препятствия. Всъщност пръсването на хората нима не ни е направило по-разнообразни и опитни в изправянето пред тежки предизвикателства? Способни по-добре да разбираме и защитаваме безброй гледни точки? Помислете за това, госпожице Тор. Днес човек с най-обикновен ииуер може да разбере какво му говори всеки друг, независимо в коя част на планетата се намира. Точно сега, точно в това поколение, ние затваряме кръга. Езикът е престанал да бъде бариера. И нашата „кула“ покрива целия свят. Спомнете си какво се казва в Писанието — че за нашия потенциал няма граници. Абсолютно никакви. Е, какво може да ни спре сега?

Тор впери поглед в невролога. „Майтапиш ли се?“ — помисли си. Явно я баламосваше на някакво ниво. И в същото време говореше съвсем сериозно.

— Какво общо имат древните митове с нашия въпрос? С проблема за арогантната научна амбиция?

— Старите легенди ни показват колко отдавна хората са размишлявали върху този проблем! Например дали подобава да използваме същите инструменти, с които ни е направил Създателят. Какво би могло да бъде по-сериозно от това?

— Добре. — Тор кимна и мислено въздъхна. Щом Сато искаше да изглежда като глупак пред камерата, тъй да бъде. — Повечето легенди не отговарят ли отрицателно? Не проповядват ли срещу високомерието?

— Да — съгласи се Сато. — През дългата Ера на страха, продължила между шест и десет хиляди години, свещеници и владетели се стараели най-вече да държат селяните на местата им. Така че е било съвсем естествено амбициозността да не се окуражава! Църквите смятали за грях да поставяш под въпрос думите и делата на господаря си. Още по-лошо пък е било да се съмняваш в Бог. Вие повдигнахте темата за Вавилонската кула. Или да вземем Адам и Ева, които били прогонени от Райската градина, защото вкусили от дървото на познанието.

— Или грешката на Брама, машината на Су Сонг или безбройните други предупреждаващи предания. — Тя кимна. — Движението за отказване ги споменава всички и предрича голяма беда, може би друго Падение, ако човечеството продължава да се стреми така нависоко. Именно затова съм изненадана, че поемате в тази посока в нашето интервю, докторе. Да не би да намеквате, че традицията и писанията може в края на краищата да имат отношение към настоящето?

— Хм. — Сато за момент се замисли. — Изглеждате доста начетена. Познавате ли вашата книга „Битие“?

— Сравнително добре. Тя е в основата на културата ни.

— В такъв случай от чисто любопитство ще ви попитам: можете ли да ми кажете кой пасаж е единственият — единственият в цялата Библия, — в който се описва как Бог иска услуга?

Тор разбираше, че интервюто е излязло извън контрола й. Не се предаваше на живо, така че можеше да го редактира по-късно. Въпреки това забеляза малко число в ъгълчето на ииуера си. Двайсет и трима служители и дописници на „Медиякорп“ наблюдаваха. Добре де, двайсет и четирима. И при това с голямо ниво на интерес. „Добре тогава, да продължаваме.“

— Точно сега не мога да се сетя кой пасаж имате предвид, доктор Сато.

Той се наведе към нея.

— Става въпрос за момент в Библията, който е преди онази проклета ябълка, когато отношенията между Създателя и творението му все още са били чисти, без по-късните неприятности с гневното прогонване, мъчните борби или изкуплението… или себичното жадуване за поклонение.

„Той е искрен — осъзна Тор, докато се взираше в очите му. — Биолог, желаещ да прави добро и да лекува… и в същото време вярващ.“

— Още ли не си го спомняте? Съвсем кратък е. Повечето хора го подминават, дори богословите почти не му обръщат внимание.

— Е, определено събудихте интереса ми, докторе. Моля, кажете ми. Какъв е този специален библейски момент?

— Когато Бог иска от Адам да даде имена на животните. Може би единственият момент, в който отношенията са наистина като между родител и дете или между учител и любим ученик. Всъщност какъв по-добър намек за това за какво е създадено човечеството? Тъй като тогава то не е имало нищо общо с греха, изкуплението или която и да било от по-късните несгоди.

— И за какво е било създадено? — подкани го тя. Изпитваше интерес, макар че вече разбираше накъде бие и не беше сигурна, че това й харесва.

— Имената имат съзидателна сила! Също като уравненията, използвани от Бог, за да създаде светлината и да даде начало на космоса. Какво действие представлява половината от науката? Даването на имена на луни, кратери, планети, видове и молекули… дори на напълно нови живи същества, създавани от хората от нулата. Какво друго би могъл да означава този пасаж, освен че майсторът гледа с одобрение как Неговият чирак тръгва по пътя на изследването? Път, довел до Вавилонската кула, където преждевременният успех би могъл да развали всичко… и затова Той направил процеса на даването на имена по-предизвикателен! И въпреки това продължава да води чирака си към същата цел — роля и дълг, която е била предназначена за него от самото начало. Тази на сътворец.

— Е, това определено е уникална гледна точка върху…

— Върху пасаж, който е толкова кратък, че е бил подминаван в продължение на хилядолетия? Изводите…

— Разбирам какви са изводите според вас, професоре — прекъсна го Тор, която с безпокойство се мъчеше да си възвърне донякъде контрола върху интервюто. — И ще осигурим връзки за онези наши зрители, които не разбират. Но съществува огромна крачка между това да се наречеш „сътворец“ и да си достатъчно мъдър, за да не оплескаш всичко. Онова, което ние — зрителите ми и аз самата — искаме да разберем, е как…

Гласът й замря. Неврологът държеше нещо и я подканваше да го вземе. Каменното преспапие — приблизително цилиндрично, изтъняващо в заоблени върхове в двата края. По страните му имаше множество вдлъбнатини.

— Вземете го — прикани я Сато, когато тя протегна ръка. — Не се безпокойте, то е само на трийсет хиляди години.

Тор едва не дръпна ръката си, но накрая взе предмета. Беше хладен на допир. Камъкът явно бе имал някога множество остри ръбове, загладени от безбройните докосвания с пръсти и длани.

— Това е предварително подготвен нуклеус от късния мустиер или от ранния шателперо. Период, през който Европа е била обитавана от два вида хоминиди, които живеели заедно доста време и имали почти еднакви технологии и съответно подобни култури. Неандерталците и анатомически съвременните хора съществували заедно особено дълго в Леванта, където двете групи като че ли останали на едно и също ниво в продължение на сто хиляди години.

Тор завъртя артефакта в ръката си. Не беше лъскав като обсидиан, а сив и зърнест. Ииуерът й разпозна материала като кварц и й предложи връзки към допълнителна информация, която тя разкара субвокално.

— Мислех си, че хората са унищожили неандерталците.

— Това е господстващата теория. Дългият стабилен период завършил с началото на периода ориняк, при това зашеметяващо рязко. В рамките на няколко десетки поколения, буквално за миг, инструментариумът на нашите прадеди се е разширил невероятно, включвайки рибарски куки и игли за шиене от обработена кост, фино оформени стъргалки, брадви, шила, мрежи, въжета и специализирани ножове, чиято изработка минава през множество сложни етапи. Изкуството също се появило на сцената. Хората се украсявали с медальони, гривни и мъниста. Създали великолепни пещерни рисунки, изпълнявали погребални обреди и извайвали провокативни статуетки на Венера. Иновациите започнали да навлизат все по-бързо. Същото се отнася за другите чисто човешки характеристики, защото се появили ясни свидетелства за обществено разслояване. Религия. Управляваща върхушка. Робство. Война. А по отношение на горките неандерталци — геноцид.

Тор беше смутена от внезапната смяна на темата. В един момент Сато говореше в ограничения контекст на юдеохристиянската Библия отпреди шест хиляди години. В следващия най-неочаквано се връщаше назад в огромното царство на науката и размишляваше върху постиженията и началото на тежкото, бавно излизане на човечеството от мрака. Но въпреки това имаше припокриване… обща свързваща тема. И Тор най-сетне разбра накъде бие той.

— Мислите, че сме се насочили към поредния внезапен скок.

Сато леко наклони глава.

— Не мислят ли всички същото?

Изведнъж гласът на учения зазвуча съвсем сериозно. Беше замислен, дори загрижен.

— Въпросът, госпожице Тор, не е дали промяната наближава. А дали този път ще бъдем по-умни. Може би дори достатъчно мъдри, за да се справим.

13.Метастабилност

„Само да можех да бъда повече от един.“

Често си го мечтаеше. Животът ставаше все по-натоварен и Хамиш делегираше колкото може повече задачи, но нещата продължаваха да се трупат. Колкото повече успяваше, толкова по-натоварен се чувстваше.

Застанал на балкона, гледащ към покритата хавайска веранда на имението си в Клиъруотър, Хамиш се взираше през палмите, другите имения и потопените руини към искрящия Мексикански залив. Зад себе си чуваше мелодичните сигнали на обажданията, приемани от двама секретари, трима асистенти и твърде много иисистенти, за да знае точния им брой.

„По дяволите на желанието да бъдеш «влиятелен» и да спасиш света! Не бях ли по-щастлив, когато бях само аз и старата клавиатура? И героите ми. Дай ми само един арогантен злодей и някаква Голяма технологична грешка. Пищна героиня. Устат герой. Подобно нещо ми стигаше за месеци.

Добре, обичах да правя и филми. Преди краха на Холивуд.

А сега? Сега има Кауза. Важна, разбира се. Но след като трилионерите застанаха с цялата си огромна мощ зад Движението, не може ли то да мине и без мен за една седмица? Да ме остави да попиша?“

Разпозна една от телефонните мелодии — обаждане, което не можеше да откаже. След първото позвъняване слушалката с цвета на кожата му в ухото започна да вибрира.

Отказа да чукне със зъб и да отговори. Някой долу щеше да вдигне. И да приеме съобщението.

Никой не го направи. Добре обученият екип знаеше, че този сигнал е само и единствено за него. Въпреки това Хамиш продължаваше да се взира в хоризонта, където навремето се издигаха няколко реда скъпи вили. Сега над вълните стърчаха само скелетите им. В далечината се чуваше денонощното ръмжене на екипите от Корпуса за консервация, които разширяваха крайбрежните диги и дюни. За да запазят Флорида като щат, а не като някакъв изгубен рай.

„Приближава нов Потоп…“

След третото позвъняване (проклети технологии) прозвуча синтетичният глас на Ригълс:

— Тенскватава се обажда. Длъжни сме да отговорим.

Хамиш най-сетне се предаде и кимна едва-едва. Чу се слабо прещракване…

… и той трепна, когато ритмичните барабанни звуци нахлуха в ухото му. Включиха се заглушителите, за да филтрират данданията до поносимо ниво. Беше ритъм четири четвърти, с тежък фронтбийт.

— Брукман! Чуваш ли ме? По дяволите, как така не носиш очила?

На Хамиш му беше писнало да обяснява защо използва ииуер само когато е нужно. Все едно лидерът на Движението за отказване щеше да го разбере.

— Откъде се обаждате, Пророче?

— От Пюджит Саунд. От тържествена церемония на куиналтите. Дялат ръчно канута и харпуни и организират голям лов на косатка робот, след това се връщат и пируват с изкуствено отгледано китово месо. Изкуствено отгледано! Ненормални дърволюбци. Както и да е. Имаш ли някакъв напредък с Баската химера?

— Майката и детето са в нелегалност. И са се скрили доста добре. Предполагам, че получават помощ от елементи от Първото съсловие.

— Същото си помислих и аз. Не че биха могли да изчезнат напълно. Добре. Ще упражня малко натиск върху трилитата. Време е да престанат да играят на двете страни и да избират. Едно нещо не може да се отрече на аристократите. Имат инстинкт за самосъхранение.

— Така е, сър.

— А как мина онази работа със сенатор Стронг? Би било чудесно, ако можем да го спасим. Беше ценен кадър.

— От един ден съм у дома — отвърна Хамиш. — Наех екип бивши момчета от ФБР, които да съберат предварителни данни по най-дискретен начин. Да надничат в правителствени файлове и тъй нататък. Да разследват онзи тип, който твърди, че е отровил сенатора. Имат четирийсет и осем часа за събиране на информация, преди да я прегледам.

— Това да не е от твоите прословути „Големи картини“? Иска ми се някой път да те видя как го правиш.

Хамиш се сдържа да не се тросне. Навремето се ласкаеше, когато важни хора се обръщаха към него за съвет и по-широк поглед върху нещата — да им посочи какво са пропуснали. Това удоволствие вече си беше отишло. Особено откакто Каролин посочи нещо, което би трябвало да е очевидно.

— Хамиш, какво ще е останало от теб след сто години? — попита го тя в деня на раздялата им, слагайки край на целия гняв и викове с нотка на съжаление. — Да не очакваш благодарност за всички тези конспирации със силните на деня? Или да останеш в историята? Вземи който и да е от романите си. Някоя книга може още да се среща, да бъде четена и харесвана от милиони, след като останалите боклуци са били отдавна забравени. Много след като тялото ти се е превърнало в прах.

Беше права, разбира се. Но въпреки това Хамиш знаеше как би отговорил Пророкът. Без Каузата след сто години може и да няма човечество, което да чете романи или да прави каквото и да било друго.

Въпреки това, като си мислеше за Каролин, той разбираше, че тя бе имала предвид и брака им. Това също беше важно. И на него трябваше да се гледа като на нещо, което ще устои.

Гласът на Тенскватава отново зазвуча в ухото му:

— Но не това е причината да ти се обаждам. Можеш ли да се свържеш в момента? Ще има новини. А аз вече съм претоварен. Трябва да присъствам на конференция с някакви аристократи в Швейцария. Един от големите новознатни кланове май най-сетне ще се включи в движението.

— Страхотна новина.

— Да. Е, богатите копелета ни трябват, така че не мога да им откажа, особено след като изникна нещо още по-неотложно.

Хамиш почувства как удоволствието преминава в тревога.

— Нещо по-неотложно от спечелването на подкрепата на трилионери от Първото съсловие?

— Боя се, че да. — Тенскватава замълча за момент. — Един от хората ни, Карлос Вентана, току-що успя да ни прати вест, заобикаляйки системите за сигурност на НАСА. Съобщава, че се задава нещо голямо.

— Вентана — замислено повтори Хамиш.

Името му беше познато. Богат латиноамериканец. Притежаваше цяла телефонна компания в Бразилия или някъде там, докато не разбиха монопола му като част от Голямата сделка. След това май започна да се занимава с торове.

— НАСА ли казахте? Те още ли са в бизнеса?

— В момента се изживява като турист на космическата станция.

— Имате предвид старата изследователска станция, а не „Високия Хилтън“ или „Жен хотел“? — Хамиш поклати глава. Защо един свръхбогаташ ще троши грешни пари, за да се рее цял месец сред мръсотии?

— Именно. Искал е автентично изживяване, предполагам. Както и да е, чист късмет — или съдба — е, че имаме приятел на борда точно когато се е случило.

— Какво се е случило? — Хамиш едва успяваше да прикрие раздразнението си.

— Астронавтите спипали или прибрали нещо. Всички направо са полудели.

— Но какво толкова могат да открият, че…

— Подробностите са оскъдни. Може обаче да се окаже смутител втора степен. Ако не и първа.

Хамиш лично бе създал номенклатурата на „смутителите“ преди десетилетие, за да класифицира откритията или новите технологии, които биха могли да застрашат крехката стабилност на човечеството. Лидерите на Движението приеха терминологията му, но Хамиш винаги бе имал проблем със запомнянето на точните дефиниции. Разбира се, ако си носеше очилата, можеше да се обърне за помощ към Ригълс.

— Първа степен… — повтори той замислено.

— Ох, Исусе по Андите. Трябва ли да го казвам буква по буква, човече? Космонавти на правителството са се натъкнали на нещо от дълбоката тъмнина… и то започва да им говори! Оказва се, че точно в този момент дешифрират серия комуникационни протоколи!

— Говори им? Искате да кажете…

— Подробностите са оскъдни. Може би не става въпрос за истински разговор. Но е достатъчно, за да накара всичко живо в Белия дом, Синия дом и Жълтия дом да търчи по коридорите и да се поти. Още по-лошото е, че куп професионалисти от гилдията на чиновниците вече знаят… проклети цивилни слуги… и не можем да упражним натиск и да накараме президента да потули нещата. Този път новината ще се разчуе, Хамиш.

— От… космоса… — Хамиш примигна няколко пъти. — Това е или провокация, или някаква измама… може би някаква китайска шега…

— Де да имахме такъв късмет!

— … или пък е истинско — продължи Хамиш. — Нещо извънземно. Ох!

Сега бе ред на Тенскватава да замълчи и да остави барабанния ритъм да запълни паузата. И да отмерва равномерни отрязъци време, подобно на удари на сърцето.

— Ох, да — каза накрая Пророкът. — А може и да е нищо. Или може да успеем да се разберем някак с драскачите. Да отклоним общественото внимание и отново да оставим нещата потулени. Въпреки това потенциалът е ужасен. Можем да загазим здравата, приятелю. Всички ние. Цялото човечество.

14.Съкровище

Нощта беше паднала преди доста време и батериите на фенера му вече се изтощаваха. Това, наред с пълното изтощение на самия Пен Сян Бин, го накара най-сетне да зареже изваждането на находки от скритото съкровище, което бе открил под потопеното имение. Пък и кислородът също бе свършил и гърдите му горяха от трите гмуркания без бутилка през тесния отвор, за да грабне каквото може — каквото проблесне пред очите му.

„Ще умреш, ако продължаваш така — най-сетне си каза той. — И до съкровището ще се добере някой друг.“

Последната мисъл го убеди окончателно.

Въпреки това имаше работа за вършене и без още гмуркания. Бин намери няколко прогнили дъски по морското дъно и закри с тях отвора, зейнал под основата на сградата. След това се гмурна още веднъж в тъмните сенки, за да засипе всичко с пясък. Накрая си почина известно време, вкопчил се в импровизирания сал под смътното сияние на лунния сърп.

„Не е ли казано, че мъдрецът трябва да разпределя амбицията си като мед по филията? Само алчният глупак се опитва да глътне наведнъж всичко.“

О, но нима съкровището не изкушаваше? Внимателно скрито от някогашния собственик на крайбрежното имение, който бе отнесъл тайната на скритото мазе със себе си — може би напук — чак до камерата за екзекуция и разчастване.

„Ако бяха присадили част от мозъка му освен очите, кожата и органите, някой е можел и да си спомни за скритото помещение.

Късметлия съм, че богаташът е тръгнал към смъртта си озлобен, без да каже на никого какво ще погребе надигащото се море.“

Най-сетне пое към дома, като се бореше с течението, което все се опитваше да го завлече в морето към натоварените корабни трасета. Пътуването беше мъчително: той клечеше на претоварения сал от полистирен и правеше изтощителната осмица… докато треперещите му пръсти не се схванаха и не изпуснаха греблото! Нощта го погълна, но нямаше смисъл да го търси или да проклина съдбата си. Не можеше да скалъпи ново. Въздъхна тихо, скочи в мръсната Хуанпу и започна да влачи сала с овързаното около кръста си въже.

На няколко пъти ревниво спираше, за да провери торбите с плячката, да ги преброи и да затегне вървите.

„Добре, че успях да скрия на сигурно в мазето и предишния си боклук, всички онези тръби и отчупени керемиди. Иначе щеше да се наложи да мъкна и тях.“

Залезът на луната само влоши положението. Целият естуар потъна в мрак, нарушаван единствено от примигващите звезди. И блясъкът на Източен Шанхай, разбира се, онази колоритна галактика на богатство, проблясваща и сияеща отвъд предпазната стена. И меката луминесценция на самата вода, която се оказваше особено ценна, когато лъкатушещият път на Бин го отвеждаше до някой от съседните домове, издигащи се в мрака като някакви мрачни средновековни замъци. Внимаваше да вдига колкото се може по-малко шум, докато бързаше покрай наклонени стени и стърчащи подпорни стълбове.

„Мей Лин ще е наистина впечатлена от находката.“

Тази надежда му даваше сили, докато най-сетне не се появи неговото имение с познатия наклон, закриващ една килната ивица звезди. Така копнееше да се прибере у дома, че се отплесна… и едва не стана катастрофа.

Дори малко лунна светлина щеше да го предупреди за рояка медузи — облак от пулсиращи чадъри, които се носеха в залива, нищожна клонка от огромната заляла Източно Китайско море колония, която с всяка година ставаше все по-голяма и унищожаваше вековни риболовни територии. Повлечена от течението, туптящата маса полупрозрачни тела и развяващи се пипала се носеше право към него.

Бин трескаво се заотдръпва и едва се размина с приближаващата орда. Но въпреки това скоро откри на мъждукащата светлина на фенера, че е заобиколен от блуждаещи медузи. Дърпаше се от един куп и неизбежно се натъкваше на друг. Неспособен да ги избегне, той зарита… и усети внезапната изгаряща болка, когато едно пипало докосна левия му глезен.

Останал без избор, Бин се изкатери върху сала, като се молеше импровизираните връзки да издържат. Салът потъна под тежестта му и тялото му се озова във водата. Пипалата обаче не можеха да го достигнат. Засега.

Успя да разреже една стара тенекия за мляко и си направи нещо като весло (по-скоро черпак), с което загреба през тресавището от отровни създания. И дума не можеше да става да чака рояка да се пръсне. Дотогава теченията щяха да го отнесат някъде надалеч. Домът беше пред него и най-добрият избор бе да прибегне до груба сила.

„Тези ужасни твари ще избият цялата риба в естуара и ще ми съсипят мрежите“ — помисли си. Какъв щеше да е най-лошият резултат? Семейството му щеше да гладува. Може би седмици наред.

„Казват, че тези твари могат да се ядат, ако внимаваш. Да се пържат в сусамено олио. Кантонците ги ядели.“

Звучеше противно. Но можеше да им се наложи да опитат.

Последните сто метра бяха чиста агония. Сякаш някой бе подпалил дробовете и ръцете му. Успя да се сдобие с ново болезнено опарване по дясната ръка преди основният отвор на разнебитената къща най-сетне да зейне пред него. Естествено, се удари, когато салът се блъсна странично в атриума. Две от торбите се скъсаха и по стария покрит с паркет под се разпиляха проблясващи съкровища. Нямаше значение. Находките му вече бяха в безопасност и лесно можеше да ги достигне.

Трябваше да напрегне всичките си останали сили, за да замъкне една торба горе, да мине внимателно по наклонения покрив с разнебитените керемиди и най-накрая да стигне до навеса, където го чакаха жена му и детето му.

— Камъни?

Мей Лин впери поглед в нещата, които Сян Бин бе изсипал пред нея. Сиянието на зората се разпълзяваше по източния хоризонт. Тя вдигна фенера, за да разгледа малкото съкровище: затули светлината и говореше тихо, за да не събуди бебето. От косо падащите лъчи белегът на едната й буза изпъкваше — спомен от нараняването й като дете при ужасното земетресение в Хунан.

— И си толкова развълнуван от купчина камъни?

— Бяха на рафтове, внимателно подредени и с етикети — обясни той. Вече беше почистил двете рани и внимателно мажеше с мехлем язвата на левия си крак — една от няколкото, която се беше отворила отново след дълго затишие. — Етикетите няма как да се прочетат след толкова време. Но е имало стъклени витрини и…

— Не ми приличат на скъпоценни камъни. На диаманти или рубини — прекъсна го тя. — Вярно, някои са красиви. Но навсякъде можеш да намериш полирани от водата камъчета.

— Има и още, на специални поставки в центъра на стаята. Някои са в специални кутии от дърво и кристал. Казвам ти, това е някаква колекция. И трябва да е била ценна, щом собственикът я е скрил така, че…

— В кутии? — Интересът й отново се събуди, макар и съвсем малко. — Не ги ли взе?

— Взех няколко. Оставих ги на сала. Ужасно съм уморен. И гладен. — Подуши красноречиво към тенджерата, в която Мей Лин претопляше снощната вечеря, която беше пропуснал. Долови миризмата на някаква риба, пържена с праз, лук и онова червеникаво водорасло, което тя слагаше в повечето ястия.

— Сян Бин, донеси и от онези в кутиите — настоя Мей Лин. — Докато се върнеш, яденето ще се е стоплило.

Бин с радост би изгълтал храната и студена, но въздъхна примирено, събра сили и успя някак да задейства треперещите си мускули. „Още съм млад, но вече знам как ще се чувствам, когато остарея.“

Сивкавата светлина на утрото му помогна да мине по покрива и да се спусне по стълбата и стъпалата, без да се препъне. Ръцете му трепереха, докато развързваше още две торби, издути от предмети с остри ъгли. Мъкненето им нагоре и по покрива беше чисто съревнование на волята с агонията.

„Повечето от предците ни са живели поне толкова зле — напомни си той. — Докато положението в Китай не станало много по-добро за едно поколение…

… след което се влоши отново. За бедните.“

Разбира се, надеждата беше опасно нещо. От време на време можеше да се чуе как някой заселник като тях внезапно забогатял след щастлива находка. Но в повечето случаи реалността бе много по-сурова. „Може би в крайна сметка ще се окаже само частна колекция на някакъв любител геолог — помисли си той, докато се бореше с последните няколко метра. — Хоби на човек, скъпо лично за него, но без особена пазарна стойност.“

Все пак, след като се свлече за втори път на пода под навеса, намери в себе си достатъчно любопитство и сила да вдигне глава, докато чевръстите пръсти на Мей Лин се занимаваха с вървите. Тя обърна едната торба и изсипа съдържанието й — още камъни и две от споменатите кутии. Бяха изработени от фино резбовано дърво и имаха прозорчета, които проблясваха прекалено красиво, за да са от обикновено стъкло.

За първи път Бин видя пламък в очите й. Или поне интерес. Тя вдигаше камъните един по един, въртеше ги на светлината на фенера… после дръпна завесата, за да пропусне острите хоризонтални лъчи на слънцето, което тъкмо надничаше над Източно Китайско море. Бебето се събуди, зашава и захленчи. Бин си сипа яхния от тенджерата.

— Отвори я — настоя Мей Лин и му тикна в ръцете по-голямата кутия. Той остави с въздишка храната и взе кутията, която по големина и тегло бе горе-долу колкото главата му… е, може би малко по-тежка. Започна да откъртва ръждясалата закопчалка, а Мей Лин взе малкия Сяо Ен, за да го нахрани.

— Май е по-добре първо да я почистим — каза той. — А не да я чупим само за да видим какво има вътре. Самата кутия може да е ценна…

Внезапно дървото се разцепи с трясък по една пукнатина. Мътна вода се изля в скута му, последвана от някакъв обемист предмет, толкова гладък и хлъзгав, че едва не се изплъзна от ръцете му.

— Какво е това, съпруже? — попита Мей Лин. — Пак камък ли?

Бин го завъртя в ръцете си. Нещото беше тежко и твърдо, със зеленикав оттенък, като на нефрит. Но можеше да е просто полепнала по повърхността слуз. Избърса го с един парцал. Истински нефрит с подобни размери щеше да се продаде доста добре, особено щом вече е оформен с такъв приятен контур — като издължено яйце. Той продължи да го търка и го вдигна към слънчевите лъчи, за да го разгледа по-добре.

„Не, не е нефрит.“

Разочарованието обаче бавно се превърна в почуда, тъй като слънчевата светлина като че ли потъваше в лъскавия овоид. Повърхността му потъмня, сякаш предметът жадно пиеше светлината.

Мей Лин промърмори изумено нещо… и ахна, когато камъкът смени цвета си пред очите им…

… а след това започна да излъчва собствена светлина.

15.Артефакт

— Има изтичане.

Не точно любимата фраза на астронавтите. Не и в космоса, където безценният въздух може да изтече за секунди. Или по време на навлизането в атмосферата, когато същите газове се превръщат от приятел в огнен враг — изгарящ, изпепеляващ и ревящ от другата страна на крехкия ти топлинен щит, търсещ начин да се добере до теб.

Но не, Джералд знаеше, че Акана Хидеоши има предвид друго изтичане. От онзи вид, който бюрократите вземат още по̀ на сериозно. Лицето на генерал-майора мигаше и се кривеше на плоския екран въпреки сериозните корекции на картината, а пращящите й думи едва се чуваха сред оглушителния рев, докато мъничката капсула връщаше Джералд към дома. Раздразнението й обаче се долавяше напълно отчетливо.

— Някой се е раздрънкал за малката ни находка. Слуховете са плъзнали из всичките десет съсловия. През последния час ми се обадиха петима сенатори, четирима трибуни, десетина новинарски агенции и бог знае колко високопоставени амазонки…

Лицето й на екрана се разми и почти изчезна, когато капсулата се разтресе и обърна заострения си нос за корекция на курса.

— Стеснихме вероятните източници до някое дрънкало… в Маршал, възможен шпионин в… централния компютър на НАСА-Хавана… и онзи турист богаташ, когото дундуркате там горе. Е на това му се вика благодар…

Образът на Акана се разпадна напълно и изчезна в шума, когато капсулата открадна ииресурси от комуникационната система и ги прехвърли към навигацията. Навремето нямаше да има абсолютно никакъв контакт през тази фаза от спускането, когато йонизираните пламъци те заобикалят като ореола на обхванат от праведен гняв светец. Или като нимб на падащ ангел.

Или като звезден пратеник, носещ нещо сияещо и мъчително интересно. Носител на добри вести може би. Или на лоши.

В нарушение на няколко правила той беше извадил Артефакта от контейнера му и го държеше в скута си като дете. От момента, когато люкът се затвори и изолира капсулата му от станцията, и по време на цялата поредица кратки включвания на двигателя, които насочваха спускаемия апарат към дома, той непрекъснато въртеше лъскавия цилиндър в облечените си в ръкавици ръце, оглеждаше го отвсякъде, насочваше към него всичките подсилени сетива, които бяха достъпни на костюма му. Всеки проблясък и всяко мъждукане се записваха — макар че какво ли означаваше всичко това…

Както и да е, изучаването на предмета бе по-добро от алтернативата да слуша скимтенето и воя на свръхнагорещената плазма, която започна да дращи кожата на капсулата. Никога не бе обичал тази част от работата си — да довери живота си на „спускаемия апарат“, раздут от двуметров куб до сегашните си размери и тежащ малко повече от него самия. Астронавтите навремето са се радвали на по-комфортни условия. Но пък и са били смятани за герои.

Изведнъж образът и гласът на генерала се появиха отново.

— … извикаха в Белия дом! И какво мога да им кажа? Че сме записали сто и двайсет неизвестни досега азбуки и системи от символи? И сме зърнали няколко десетки интересни неясни сфери, които биха могли да са други светове? Онези смътни фигури, които се издигат към повърхността и после потъват отново, подобно на загадъчните отговори на някаква игра?

— Ами да, можеш да започнеш с всичко това — отвърна той, макар да знаеше, че думите му няма да стигнат целта си. Единствено намиращ се на земята лазер можеше да пробие йонизираната обвивка. Засега комуникацията беше еднопосочна.

Същото се отнасяше и за Артефакта. Дни наред двамата със Салех го бяха облъчвали с дълги серии „СЕТИ послания“, съставяни от ентусиасти в продължение на шест десетилетия и вариращи от съвсем прости математически импулсни кодове до анимирани презентации хитроумно замислени да представят законите. Законите на физиката и химията. Законите на природата и на човечеството. Обезсърчени от неясния отговор (бъркотия двусмислени символи), бяха продължили с основни обучаващи програми. Като онези, предназначени за деца, които изучават втори език…

… и тогава най-неочаквано дойде заповед Джералд да слезе долу. Да отнесе предмета у дома, за да бъде изучаван в подходящи условия.

Чудесно, направо страхотно. С изключение на допълнителната заповед да се пази пълно мълчание.

— Точно по тази тема са приети международни протоколи — бе възразил Ганеш. — Трябва да има открито споделяне на всички открития, които биха могли да имат нещо общо с живот и разум извън Земята. Такъв е договорът.

На което юристът от НАСА отвърна, че не са длъжни да оповестяват евентуална измама.

А в края на краищата можеше да се окаже именно измама. Членовете на екипа на генерал Хидеоши дори се обзалагаха. Най-големият залог? Че перуанският индустриалец Карлос Вентана, платилият да живее на станцията като гост, може да е внесъл тайно предмета в личния си багаж и по някакъв начин да го е изстрелял в космоса, за да бъде „открит“ от Джералд. Вентана определено имаше достъп до най-добрите дрънкулки на света и беше известен пакостник.

Не. Артефактът не можеше да е бил изстрелян от Вентана. Проблясваше на мониторите за боклук от месеци, орбитата му беше с повече от хиляда километра по-висока и можеше да се достигне единствено от улавящото въже. Фалшификат? Може би. Само че би трябвало да е изведен тайно и незнайно как на тази орбита от някой друг, разполагащ с огромни ресурси. И най-вероятно преди години.

— Направихме симулация с помощта на един от големите ИИ в Плекско — продължи Акана, когато шумът утихна. — Засега обектът показва две особености, които не могат да бъдат възпроизведени с известните ни технологии — липса на конкретен енергиен източник… и онзи многопластов оптичен ефект. Илюзията за безкрайна дълбочина от всяка гледна точка. Ако не беше това…

Гласът й заглъхна за пореден път, когато капсулата на Джералд мина през особено гадната фаза, известна като МДН — максимално динамично натоварване. На дисплея отляво управляващият ИИ нехайно преизчисли ниската, но значителна вероятност от катастрофа. Много, много по-добре беше да си намери нещо, с което да се разсее. С тракащи зъби Джералд даде субвокална команда:

„Музика! Тема, базирана на нещо от Елфман. Свободна импровизация, темпото да отговаря на околните звукови ритми.“

Внезапно гръмнаха духови и ударни инструменти, между които се вплетоха диви извивки на цигулки, заимствани от популярната през 2025 г. тема на композитора от „На Марс искат жени“, но иипреправена в кресчендо, за да отговаря на вибрирането на капсулата. Подобно нещо можеше да се направи само с неколцина човешки композитори. Както и да е, ако ти се налага да живееш известно време в бумтящ барабан…

Музиката му помогна малко и му позволи да отклони вниманието си от горещата плазма на сантиметри от главата му и да го насочи отново към Артефакта. Серия вихрушки сякаш се спускаха в млечните му дълбини, като се припокриваха и разделяха безкрайно в квазифракталната бездна.

Възможно ли бе предметът наистина да е пратеник от някаква извънземна цивилизация? Джералд винаги си беше представял първия контакт по начина, по който го показваха по филмите и виртуалките — странно изглеждащи космически кораби и загадъчни същества, слизащи по рампата… или с не толкова зрелищни, но все пак вълнуващи сигнали на екрана на някой радиотелескоп.

— Всъщност — бе казала Салех — този начин винаги е изглеждал много по-вероятен за повечето от нас.

Когато Джералд и Ганеш я помолиха да обясни, малайзийката остави тялото си да се рее хоризонтално и заговори:

— Преди четирийсетина години физиците Роуз и Райт от Ню Джърси изчислили, че за една високоразвита цивилизация ще е по-евтино да изпраща послания във формата на материални носители, в които е записано огромно количество информация, отколкото да излъчва радиосъобщения към далечни планети.

— Но как е възможно? — възрази Ганеш. — Радиовълните нямат маса. Движат се със скоростта на светлината. А едно материално тяло се нуждае от огромно количество енергия, за да достигне само една десета от тази скорост. И ще му е нужно много повече време, за да достигне целта си.

— Това е от значение само ако времето е проблем. Например ако искаш двупосочен разговор — отвърна Салех. — Но да предположим, че разстоянието изключва подобна възможност. Или просто искате да изпратите много информация в едната посока, като подарък. Тогава посланията в бутилка имат много големи преимущества.

— Какви?

— Например изразходваното общо количество енергия. Докато пътуват през пространството, лъчите се разширяват и сигналите отслабват и стават недоловими, освен ако лъчът не е много мощен и кохерентен. Райт и Роуз изчислили, че за излъчването и на съвсем кратък радиосигнал, който да е достатъчно мощен, за да бъде уловен на разстояние десет хиляди светлинни години, ще е нужна трилион пъти повече енергия, отколкото за изстрелването на същите данни, кодирани в малък снаряд.

— Ако се приеме, че не ти пука кога ще достигне целта си.

— О, материалното послание е по-добро дори по отношение на времето! Вярно, пристига по-късно. Но ако е насочено правилно, за да бъде уловено в съответната звездна система, то може да остане на орбита в продължение на векове и дори хилядолетия, много след като радиосъобщението е минало и заминало. Представете си как подобен пратеник тихо си обикаля и чака деня, в който някой ще мине да види какво има да му каже. Поздрави от далечна раса.

— Имаш предвид сценария със спотайващия се наблюдател — отбеляза Джералд. — Обсъжда се вече близо век. Машини, които чакат някъде на Земята да се развият форми на живот, способни да…

— Не бих нарекла посланика на Райт-Роуз точно „машина“. И „спотайващ се“ има активно, дори донякъде злонамерено значение. В случая става въпрос за съобщение от типа „хей, здрасти!“, записано на мъничко парче материя. Каква неприятност би могло да причини едно толкова пасивно и безобидно нещо?

Чак сега Джералд започна да обмисля обяснението на Салех за предмета в скута му. Инструментите на костюма му не дадоха повече отговори от онези, които бе успял да получи на станцията — спорадични изблици на мистериозни символи. Краткотрайни изображения на загадъчни сфери, намеци за забулени фигури, които понякога приближаваха на групи по две или три само за да избледнеят отново и да се разтворят в мъглата.

И все пак този път имаше известна разлика. Топлина, когато цилиндърът лежеше в скута му, а не на студената лабораторна маса. Още по-интересното бе, че образите сякаш се скупчваха под онази част, която докосваше с ръка. Капсулата се мяташе и тресеше — вече навлизаше в по-плътните слоеве на атмосферата. Той стисна здраво Артефакта…

… и видя нещо като цветни вълни под ръката си. Пулсираха настойчиво, сякаш дърпаха пръстите му и се опитваха да се освободят.

„От какво да се освободят? От хватката ми?

Или да смъкнат ръкавицата?“

Колко дълго се беше взирал, погълнат от шарките, забравил за страх и време? Секунди? Или минути? Една, най-много две… достатъчно, за да мине през най-лошата част от спускането. Страховитото премятане поутихна и Джералд най-сетне отпусна стиснатите си зъби. Флуоресцентните пламъци покрай тесния прозорец отслабнаха…

Водещият парашут се отвори с пукот, последван от рязък тласък, от който ремъците се впиха в тялото му…

… и там, където доскоро имаше обсипана със звезди чернота, а после свирепи пламъци, сега се виждаше синьо небе. И дисплеят за състоянието на системите светеше в оптимистично зелено.

Вниманието му обаче не беше привлечено от тези цветове. Джералд продължаваше да се взира в проблясващото нещо, което бе уловил и измъкнал от дълбините на космоса.

Или той самият беше уловен?

„Реагира на топлина и докосване — отбеляза си Джералд. — Но не по начините, които опитахме в лабораторията. Единственото, което не направихме…“

Притиснал Артефакта между коленете си, той освободи закопчалката на лявата си ръкавица и потръпна от поредното нарушаване на правилата. Онова, което се канеше да направи, не беше кашер. Прекият контакт можеше да доведе до замърсяване. Това винаги бе основна грижа с прибраните от космоса неща.

Освен ако.

Всеки момент щеше да се отвори основният парашут. След това — ако имаше късмет — щеше да се появи самолетът, който да го поеме във въздуха и да го откара към близкия космически център „Марти“ на НАСА в Хавана. А оттам нататък кой знае дали щеше да има друга подобна възможност?

„Това е непрофесионално“ — сгълча го някакъв вътрешен глас, докато Джералд съзерцаваше голата си лява ръка.

„Така е. Но пък не съм се чувствал «професионално» от години.“

Голите пръсти спряха над полупрозрачната повърхност и по нея пробягаха вълни, сякаш предметът се подготвяше за контакта. Каквото и да имаше вътре… то по някакъв начин знаеше. Усещаше близостта на жива плът.

„Ами ако наистина е извънземно? И опасно?“

Неволно си представи издължения овоид, стиснат между бедрата му, като нещо от научната фантастика. Кукувиче яйце. Троянски кон. „Замърсяването“ можеше да действа в двете посоки. Дали нямаше да допусне ужасна грешка, като докосне нещото?

„И ако техниците в Хавана мислят по същия начин, може никога да не се стигне до този опит. Ще го изучават десетилетия наред зад стъклена преграда, без дори да се осмелят на този прост тест.“

Нов рязък тласък разтресе капсулата — основният парашут се освободи от гнездото си, бързо се разтвори и се наклони автоматично, и пое управляването на спускането. Малката капсула започна да се люлее в жив ритъм — още една опасност по-малко по пътя до твърдата земя. Лудите извивки на „На Марс искат жени“ се смениха с по-тържествени, спокойни и поучителни пасажи от композицията „Батман“.

ИИ имаше ли да каже нещо? Нещо за отговорността?

„Добре тогава. Да направим компромис.“

— Акана Хидеоши — каза той и чукна със зъб за ПРЕДАЙ.

След миг тя се появи, този път без смущения, изпълни с холографските си детайли една четвърт от тясното пространство.

— Съжалявам, Джералд. Имаше тревога. Някакво богато леке разбило суборбиталния си фалос наблизо. Наложи се да отклоняваме исканията на адвоката му, на майка му и на цялата аристоменажерия, да зарежем всичко и да тръгнем да търсим някакъв си тип трилионер. — Сви презрително рамене и добави: — Е, виждаме те. Оспреят ще те прибере след…

Акана примигна — най-сетне видя, че Джералд посяга към Артефакта в скута си.

— Спри! Какво… Джералд, недей! Не прави нещо, за което ще…

Той й се усмихна тъжно.

— Генерале, умолявам за пълна карантина. По-добре ми пригответе легло в лабораторията за проби. И извикайте психиатрите.

— Джералд, сложи си ръкавицата! Това е заповед!

Полихромните шарки се завихриха към показалеца му, сякаш жадуваха да го докоснат.

„Или се готвят да се защитят“, неочаквано си помисли той.

„Е, защо да не проверим?“ Обхванат от внезапно желание, Джералд прескочи предпазливото докосване и решително опря цялата си длан върху прохладната заоблена повърхност. И…

„И какво?“

Нямаше внезапно разтърсване, токов удар или някаква друга подобна реакция като в евтините филми. А просто нови светлинни вълнички, не по-зрелищни от онези, получени при хвърляне на камъчета в нефтено петно. И дори те започнаха да се свиват и събират, образувайки граница, очертание с грубите форми на ръката му.

Контурът в никакъв случай не бе съвършен. Всъщност, докато двамата с Акана гледаха, Джералд си даде сметка, че съответствието е дефектно. Някои от пръстите бяха твърде къси. Други два пък се изтеглиха, сякаш бяха от тесто, със сантиметри по-дълги от неговите.

Кокалчетата бяха по-издути. И тогава той осъзна…

„Шест са.

Шест пръста.“

И…

„Ръката е… по-тънка от моята.

Китката също.“

Изтънена китка, преминаваща в тънка подлакътница, която се появи, когато мъглата се разпръсна още и разкри по-големи дълбини. Вместо обемистия жълт костюм, другата ръка като че ли бе в широк бял ръкав.

От повърхността, където се докосваха двете длани, неговата собствена ръка продължаваше нагоре към рамото, докато странното й съответствие се спускаше в ограничения обем на цилиндъра.

„Ограничен?“

Мъглата се разпръсна още и гледната му точка се промени. Изведнъж Джералд вече не гледаше надолу към нещо в скута си. Вместо това сякаш се взираше през леща към друг свят, който по размери не отстъпваше на този — странна, малко зловеща перспектива. Дланта му си оставаше опряна в нарисуваната, другата подлакътница стигаше до лакът със странна става… продължаваше до странно гъвкаво рамо… част от тяло, облечено в проблясваща материя…

… и после — докато затаяваше дъха си — се появи глава, издължена и клиновидна като на кон, само че с очи, насочени напред, над заоблена уста. Имаше дори някакво подобие на усмивка.

Внезапно малката капсула се разтресе — самолетът грабваше парашута. Единствената грижа на Джералд обаче бе да задържи ръката си на място, да не прекъсва контакта с фигурата, която като че ли пристъпи или може би се понесе напред, преполови разстоянието помежду им, доближи извънземната си глава достатъчно, за да надникне навън към него. В погледа на съществото имаше нещо странно познато.

Устата не се раздвижи, но мембраните по бузите го направиха. И онова, което се появи, изненада Джералд повече от всичко.

Не беше звук, а букви. Букви от латинската азбука, издухвани от подобните на хриле отвори, появяващи се като вълни от недоловим звук, трептящи по границата между двата свята — неговия външен и другата вселена вътре в Артефакта. Сякаш полепвайки по вътрешната повърхност на заобления прозорец, те се запремятаха и образуваха една-единствена дума точно до мястото, където едната длан се срещаше с другата.

Това беше всичко.

И засега бе напълно достатъчно.