Артас: Възходът на Крал-лич

Епилог Крал-лич

Синьо-белият свят се замъгли в съня на Артас. Студените и чисти цветове се замениха с топлите нюанси на дърво, огън и светлина от факли. Беше удържал на думите си и беше запомнил живота си и всичко, което беше извършил. И отново беше поел по пътя, който го доведе до мястото му на Замръзналия трон и състоянието на дълбок сън.

Но сънят явно още не беше свършил. Той отново седеше начело на дългата и красиво гравирана маса, която заемаше по-голямата част от илюзорната главна зала.

И двамата, които толкова се вълнуваха от съня му, бяха там и го наблюдаваха.

От лявата му страна седеше оркът — остарял, но все още могъщ. Той потърси погледа на Артас и бавно се усмихна, разтягайки белия череп, изрисуван на лицето му. А от дясната му страна — момчето. Измършавялото болнаво момче, което изглеждаше още по-зле, отколкото Артас го помнеше — когато влезе в съня на спомените му.

Момчето облиза напуканите си бледи устни и си пое дъх, за да каже нещо, но гласът на орка пръв пропука тишината.

— Има още толкова много — обеща той.

В съзнанието на Артас нахлуха образи, преплетоха се и се натрупаха един върху друг като разбъркани проблясъци от миналото и бъдещето. Армия от хора на коне, носещи знамето на Стормуинд… Те се борят заедно, а не срещу нахлуваща Орда на същества, яздеща озъбени вълци. Те са съюзници, които заедно атакуват Немъртвите пълчища.

Изведнъж сцената се смени. Сега хората и орките се атакуват взаимно… а немъртвите — някои издават заповеди и се бият с очевидно собствена воля… Немъртвите се бият рамо до рамо с орките, някакви странни минотаври и тролове.

Куел’Талас е… непокътнат? Не, не… белегът, който той и армията му оставиха, още е там, но… градът е възстановен…

Образите все по-бързо започнаха да се изливат в съзнанието му — объркани, хаотични и замайващи. Вече не може да различи миналото и бъдещето.

Още един образ — драконови скелети разрушават град, който Артас никога не беше виждал преди… горещо и сухо място, пълно с орки. И… да, да, сега самият Стормуинд е атакуван от немъртвите дракони… нерубиани… не, не, не нерубианите на Ануб’арак, а други — техни роднини, да. Тези са пустинна раса. На тях служат огромни същества с големи кучешки глави, изваяни от обсидиан, които крачеха върху блестящи жълти посеви.

Появи се и символ, който Артас познаваше… „Л“-то на Лордерон, пронизано от меч, но изрисувано в червено, а не в синьо. Символът се промени, превърна се в червен пламък на бял фон. Пламъкът сякаш оживя и погълна всичко около себе си, разкривайки друга гледка — сребърните води на…

Море… Нещо се движи точно под повърхността на водата. Отначало е гладка, после изведнъж започва да се разпенва и вълнува като при буря, но времето е ясно. Ужасен звук, който Артас бегло оприличи на смях, гръмна в ушите му, заедно с крясъците на цял един свят, който бива изтръгнат от мястото му, за да види дневна светлина за пръв път от безброй векове…

Зелено… всичко в зелено — неясни и кошмарни, уродливи образи, танцуващи в крайчеца на съзнанието на Артас… но изчезват бързо, преди той да успее да ги разпознае.

Проблесна друг образ, но изчезна твърде бързо… еленови рога? Елен? Човек? Не можа да разбере. Около него се усещаше надежда, но някакви сили се опитваха да го унищожат…

Сега планините оживяват, започват с гигантски стъпки да мачкат всичко, което стои на пътя им. С всяка гигантска крачка светът потреперва.

Фростморн. Това поне му беше много познато. Мечът се превърташе, сякаш Артас го беше хвърлил във въздуха. Към него се понесе втори меч — дълъг, елегантен и мощен, с вграден символ на череп до върха на страховитото острие. Едно име… Ашбрингър88 — меч, но и нещо повече от меч, също като Фростморн. Двата меча се преследват…

Артас примигна и поклати глава. Образите — разбъркани, хаотични, окуражителни и смущаващи… изчезнаха.

Оркът се подсмихна и изрисувания на лицето му бял череп отново се разтегли. Навремето се е наричал Нер’зул и е имал дарбата да вижда всичко. Артас не се съмняваше, че всичко, което беше видял, макар да не го бе разбрал напълно, наистина щеше да се случи.

— Още толкова много — повтори оркът. — Но само ако продължиш неотклонно да вървиш по този път.

Бавно Рицарят на смъртта обърна белокосата си глава към момчето. Болното дете срещна погледа му с изумително ясни очи и за миг Артас почувства някакво вълнение. Въпреки всичко… момчето нямаше да умре. А това означаваше… Момчето се усмихна леко и като че болестта му поотмина, а Артас се чудеше какво да каже.

— Ти си… мен. И двамата сте… мен. Но ти… — гласът му беше мек, изпълнен с изненада и несигурност. — Ти си малкото пламъче, което гори в мен и се бори с леда. Ти си последната капка човечност… състрадание, способност да обичам, да тъжа… да страдам. Ти си любовта ми към Джейна, любовта ми към баща ми… към всичко, което навремето бях. Някак си Фростморн ми беше отнел всичко. Опитах се да те загърбя… но не успях. Аз… не мога.

Синьозелените очи на момчето просветнаха и то се усмихна боязливо на другото си аз. Цветът на лицето му се възвърна и пред очите на Артас някои гнойни рани по кожата му изчезнаха.

— Сега разбираш. Въпреки всичко, Артас, ти не ме изостави.

Сълзи на надежда изпълниха очите и гласа му и, макар по-силно от преди, то трепереше от вълнение.

— Трябва да има причина. Артас Менетил… колкото и зло да си причинил, в теб все още има добро. Ако нямаше… аз нямаше да съществувам, дори и в съня ти.

Момчето слезе от стола и бавно се приближи до Рицаря на смъртта. Артас се изправи. За един миг те се гледаха един друг — момчето и мъжът, в който се беше превърнало. Момчето протегна ръце, сякаш беше живо дете, което иска да бъде вдигнато и прегърнато от любящия си баща.

— Не трябва да е твърде късно — каза тихо то.

— Не — отвърна Артас, прехласнат от момчето. — Не трябва.

Той погали бузата му, прокара ръка под брадичката му, повдигна грейналото му лице и се усмихна в собствените си очи.

— Но вече е.

Фростморн падна. Момчето нададе вой. Беше вой на изненада, предателство и болка… воят на вятъра отвън… И за миг Артас го видя да стои със забито в гърдите му острие, което беше голямо почти колкото него… И почувства последния трепет от разкаяние, поглеждайки в собствените си очи. И момчето изчезна. Това, което остана от него, беше горчивият, пронизващ вятър, който прочистваше измъчената земя.

И чувството беше… прекрасно. Едва след като момчето умря, Артас успя да осъзнае какво бреме е било за него това последно упорито късче човечност. Сега се чувстваше лек, мощен и пречистен. Пречистен до блясък, какъвто скоро щеше да бъде Азерот. Цялата му слабост, мекушавост, всичко, което го беше карало да се двоуми или да се съмнява в себе си… вече го нямаше.

Останаха само Артас, Фростморн, който пееше доволен, че е погълнал последната частица от душата му… и оркът, чието лице се беше изкривило от победоносен смях.

— Да! — възклика оркът, смеейки се маниакално. — Знаех си, че ще направиш този избор. Толкова дълго се беше борил с последните капки доброта и човечност в теб, но вече всичко свърши. Момчето те задържаше, но сега си свободен.

Нер’зул стана. Макар и с тяло на стар орк, той се движеше с лекотата на младеж.

— Ние сме едно, Артас. Заедно ние сме Крал-лич. Няма повече Нер’зул, няма повече Артас — има едно-единствено величествено същество. С моето знание можем…

Очите му се разшириха, когато острието го прониза.

Артас пристъпи напред, забивайки светещия и жаден Фростморн все по-дълбоко в привидението от съня му, което някога е било Нер’зул, после Крал-лич и скоро нямаше да бъде нищо… абсолютно нищо. Той обхвана с ръка тялото на орка и доближи устни до ухото му — толкова съкровен жест, колкото беше и щеше да бъде отнемането на нечий живот.

— Не — прошепна Артас. — Няма ние. Никой не ми казва какво да правя. Ти ми даде всичко, от което се нуждая… Сега силата е моя и само моя. Сега има само едно аз. Аз съм Крал-лич. Готов съм.

Оркът потрепна в ръцете му, ужасен от предателството… и изчезна.

Чашата на Джейна се строши, паднала от внезапно отслабналите й ръце. Тя изпъшка и за миг не можа да си поеме дъх, докато студът на влажния и мрачен ден пронизва тялото й. Ейгуин беше там и сложи кокалестите си ръце върху нейните.

— Ейгуин… Аз… Какво стана?

Гласът й беше слаб, разтревожен и изведнъж от очите й рукнаха сълзи, сякаш тъжеше ужасно от загубата на… нещо…

— Не си въобразяваш — каза нежно Ейгуин. — И аз го почувствах. А какво беше… е, сигурна съм, че ще разберем.

Силванас се сепна, сякаш гигантският демон пред нея я беше ударил. Той, разбира се, никога не би посмял да го направи. Вариматрас присви блестящите си очи.

— Милейди? Какво има?

Той. Винаги беше той. Ръцете на Силванас се свиха в юмруци и се отпуснаха.

— Нещо се е случило. Нещо с Крал-лич. Усетих го.

Вече нямаше връзка между тях, поне не такава, която да я контролира. Но може би нещо беше останало, нещо, което да я предупреждава.

— Трябва бързо да започнем да изпълняваме плановете си. Мисля, че времето изведнъж ще се окаже прекалено ценно.

Много дълго време той не почувства нищо. Седеше на трона неподвижен, чакащ, сънуващ. Беше покрит с лед, но не като затвор, не — ледът беше като втора кожа.

Преди не знаеше какво чака, но сега разбра. Беше направил последните стъпки от пътуването, което беше започнал толкова отдавна… което беше започнал, когато мракът за пръв път се появи в света му в лицето на млад принц от Стормуинд, който оплакваше мъртвия си баща. Пътят му премина през Азерот до Нортренд и този Замръзнал трон, и безкрайното небе. До търсенето на най-истинското си аз и изборът да убие както невинната част от себе си, която го задържаше, така и другата — която го създаде.

Артас, Крал-лич — сам със своето величие и сила, бавно отвори очи. Ледът върху тях се пропука и се посипа на малки парченца като ледени сълзи. Под красиво инкрустирания шлем, който покриваше бялата му коса, се появи усмивка. Той се събуди, размърда се бавно и леденият пашкул, който вече беше ненужен, се пръсна на малки частици. Той се събуди.

— Започна се.