Артас: Възходът на Крал-лич

Пролог Сънят

Вятърът виеше като наранено дете.

Стадо лопатороги1 се беше скупчило в търсене на топлина, макар дебелата им рунтава козина да ги предпазваше от яростната буря. Бяха се насъбрали в кръг, а по средата трепереха и мучаха малките им. Главите им, украсени с масивни, подобни на лопата рога, клюмаха към заснежената земя и посрещаха свирепия вятър със затворени очи. Те не помръдваха от местата си, а дъхът им замръзваше по муцуните им.

… В бърлогите си вълци и мечки чакаха бурята да отмине — някои в компанията на глутницата си, и други, предпочели уединение. Независимо колко силен беше гладът им, нищо не можеше да ги накара да излязат навън, докато не отмине виещият вятър и заслепяващият сняг.

Вятърът се извиваше над океана, блъскаше се в село Камагуа и се разбиваше в скривалищата, оградени от костите на огромни морски създания. Когато бурята отминеше, тускарите2, които от незапомнени времена живееха тук, трябваше да поправят или подменят мрежите и капаните си. Колкото и да укрепваха здравите си жилища, бурята винаги оставяше тежките си следите по тях. Тускарите се бяха събрали в широкото общо помещение, изкопано дълбоко под земята. Бяха заключили здраво вратите, а вътре светеха пушещи маслени лампи.

Старейшината Атуик чакаше мълчаливо. През последните седем години беше преживял много такива бури. Беше живял дълго, за което свидетелстваха пожълтелите му бивници и бръчките по кафявата му кожа. Но тези бури не бяха просто бури, те бяха нещо неестествено. Атуик погледна към младите, които трепереха не от студ — все пак бяха тускари — а от страх.

— Той сънува — прошепна единият от тях, с блеснали очи и настръхнали мустачки.

— Тихо! — сопна се Атуик, по-строго, отколкото искаше.

Детето се стресна, замълча и отново единственият звук, който се чуваше, беше мъчителният рев на снежния вятър.

Дълбок, силен шум се издигна като пушек, без думи, но изпълнен със значение… напев на десетина гласове. Звукът от барабаните и потракването на кости прибавяха зловещи нотки към безмълвния повик. Най-страшният гняв на вятъра беше отклонен от селото на таунките3, което се намираше до заграждението от стълбове и скривалища. Извитите покриви на здравите им жилища захлупваха широките пространства, които ги защитаваха от изпитанията на тази земя.

Воят на вятъра се чуваше дори на фона на силния шум от древния ритуал. Танцьорът — шаман на име Камику — обърка стъпките и копитото му се изкриви, но бързо се съвзе и продължи. Концентрация. Всичко зависеше от концентрацията. Само така се обуздаваха стихиите, само така народът оцеляваше на тази сурова и безмилостна земя.

Докато танцуваше, козината му се пропи и потъмня от пот. Големите му кафяви очи бяха затворени за пълна концентрация, а копитата му отново намериха своя мощен ритъм. Той мяташе глава, пробождайки въздуха с рогата си и размахваше опашка. Другите танцуваха покрай него. Топлината на телата им и огънят, който гореше силно, въпреки снежинките и вятъра, които влизаха през дупката за дим на тавана, поддържаха стаята топла и уютна.

Всички знаеха какво се случва навън. Не можеха да контролират тези ветрове и снега, както правеха с останалите обикновени неща. Не, това беше негово дело. Но можеха да танцуват, да празнуват и да се смеят напук на яростната му атака. Те бяха таунки и щяха да оцелеят.

Навън светът беше синьо-бял и разярен, но в главната зала въздухът беше топъл и неподвижен. Камина, висока достатъчно, за да побере един изправен човек, беше натъпкана с дебели цепеници и единственото, което се чуваше, беше пращенето на огъня. Над богато украсената и гравирана с образи на неземни същества полица над камината бяха окачени рога на лопаторог. От изваяни драконови глави стърчаха запалени факли. Тежки греди подпираха тавана на залата, в която можеха да се съберат десетки хора, а топлите оранжеви цветове на огъня пропъждаха сенките по ъглите. Студеният под беше омекотен и затоплен от дебелите кожи на полярни мечки, лопатороги и други създания.

По-голямата част от помещението заемаше голяма и тежка гравирана маса, която спокойно можеше да събере десетина души. Но сега около нея бяха седнали само трима — мъж, орк и едно дете.

Разбира се, никой от тях не беше реален.

Мъжът, който седеше начело на масата и леко се издигаше над останалите двама, седейки в гигантското си подобие на трон, го знаеше. Той сънуваше… сънуваше от много дълго време. Залата, трофеят от лопаторог, огънят, масата… оркът и момчето… Всичко беше просто част от съня му.

Оркът от лявата му страна беше стар, но все още мощен. Оранжевият огън и светлината на факлите проблясваха по страховития образ на череп, изрисуван върху грубата му муцуна. Някога е бил шаман, способен да насочва и контролира огромна сила и дори сега, когато беше само частица от въображението на мъжа, изглеждаше ужасяващо.

Не и момчето. Преди може и да е било симпатично дете, с големи синьозелени очи, красиви черти и златиста коса… Но преди не беше сега.

Момчето беше болно. Беше слабо и толкова измършавяло, че костите му заплашваха да прережат кожата му. Някога блестящите му очи сега бяха хлътнали и замъглени от тънък воал. Кожата му беше в гнойни рани, от които изтичаше зелена течност. Изглежда дишаше трудно и гърдите му се стягаха при всяко леко и мъчително вдишване. Мъжът сякаш почти можеше да види затрудненото туптене на сърцето му, което отдавна трябваше да е спряло, но упорито продължаваше да бие.

— Още е тук — каза оркът, посочвайки с пръст към детето.

— Няма да издържи много — отвърна мъжът.

Като че потвърждавайки думите му, момчето се закашля. Масата пред него се опръска с кръв и слуз и то избърса бледите си устни със слабата си, покрита с гниеща кожа ръка. Пое си въздух, за да каже нещо, видимо изтощено от усилието.

— Още не си… не си го спечелил. И аз… ще ти го докажа.

— Глупав си, колкото и упорит — изръмжа оркът. — Битката беше спечелена много отдавна.

Мъжът стисна ръце върху стола си, докато слушаше и двамата. Този сън постоянно се повтаряше през последните няколко години и той вече беше започнал да се уморява от него.

— Този спор ме отегчава. Да го приключим веднъж завинаги.

Оркът изгледа злобно момчето, а ужасният череп на лицето му се усмихна. Момчето се прокашля отново, но не трепна от думите на орка. Бавно и с достойнство то се изправи, а млечните му очи се обърнаха към мъжа.

— Да — каза оркът. — От това няма никаква полза. Скоро ще трябва да се събудиш. Да се събудиш и отново да продължиш напред в този свят.

Той се обърна към мъжа, а очите му блестяха.

— Тръгни отново по пътя, по който беше поел.

Черепът сякаш сам се откъсна от лицето му и се понесе над него като дух, а от движенията му стаята започна да се изменя. Дървените дракони се удължиха и раздвижиха. Съживиха се и разклатиха глави, а факлите в устите им лумнаха, хвърляйки страховити сенки. Чу се силният вой на вятъра отвън, а вратата на залата се отвори с трясък. Около тримата се завихри сняг. Мъжът разпери ръце и вятърът се изви около тях като було. Оркът се изсмя, а черепът върху лицето му издаде собствен маниакален радостен глас.

— Нека ти покажа, че съдбата ти е отредила да бъдеш с мен и ще можеш да познаеш истинската сила само ако се отървеш от него.

Силният и мразовит вятър беше съборил хилавото леко момче от стола му. Сега то се изправяше с мъка и трепереше задъхано, опитвайки се да се качи отново на стола си. То погледна към мъжа… с надежда, страх и странна решителност.

— Не всичко е загубено — прошепна то и някак си, въпреки смеха на орка и черепа му, въпреки свистенето на вятъра, мъжът го чу.