Артас: Възходът на Крал-лич

Едно

— Дръж й главата. Точно така, момче!

Бялата кобила, вече посивяла от пот, извъртя очи и изцвили. Принц Артас Менетил, единствен син на крал Теренас Менетил II, който един ден щеше да управлява Лордерон4, стискаше юздата и тихо й шептеше.

Кобилата внезапно обърна глава и едва не повлече деветгодишното момче със себе си.

— Хей, Брайтмейн5! — Възкликна Артас. — Спокойно, момиче, всичко ще е наред. Не се тревожи.

Джоръм Балнир учудено измърмори:

— Колко ще си спокоен ти, ако нещо с размерите на малко жребче излиза от тялото ти, момче?

Синът му Джарим, който клечеше между баща си и принца, се изкикоти. Артас също се разсмя и то толкова сърдечно, че дори не забеляза, че горещата и влажна пяна от устата на Брайтмейн капе по крака му.

— Напъни пак, момиче! — подкани я Балнир и се насочи към задницата й, откъдето жребчето, обвито в лъскава, като було мембрана, беше наполовина изминало пътя си към света.

Артас не трябваше да е тук. Само че, когато нямаше уроци, той често се измъкваше и отиваше в стопанството на Балнир, за да се порадва на прочутите му коне и да си поиграе с приятеля си Джарим. Балнир не беше кой да е коневъд, а този, който осигурява коне за кралското семейство. Въпреки това и двете момчета знаеха, че синът му не е най-подходящата компания за един принц. Това все пак не им пречеше, а и никой от родителите им не считаше за нужно да ги спира.

Принцът отново беше отишъл там, за да строи укрепления, да мята снежни топки и да си играе на стражари и апаши с Джарим, когато Джоръм ги извика да видят чудото на раждането.

Всъщност „чудото на раждането“ бе доста отвратително, мислеше си Артас. Той не си беше представял, че ще има толкова много… лигоч.

Брайтмейн отново изпръхтя и се разтресе, изпъна и стегна крака. Последва звук от цамбурване и бебето й се появи на бял свят. Кобилата отпусна тежката си глава в скута на Артас и за миг затвори очи. Бузите й се издуваха докато си поемаше въздух. Момчето се усмихна, галейки влажния й врат и гъстата й груба грива, а после погледът му се спря върху Джарим и баща му, които бяха при жребчето.

В конюшнята беше студено по това време на годината и от още мокрото, топло телце се издигаше пара. С кърпа и суха слама баща и син изтъркваха последните остатъци от неприятното подобие на було, а на лицето на Артас грейна широка усмивка.

Мокро, сиво, с дълги преплетени крака и големи очи жребчето мигаше и се оглеждаше в слабата светлина от стария фенер… И после кафявите му очи срещнаха погледа на Артас. Колко си красив, помисли си Артас. За миг дъхът му спря и той осъзна, че толкова прословутото „чудо на раждането“ наистина си беше голямо чудо.

Брайтмейн се опита да се изправи на крака. Артас скочи и се облегна на дървената стена на конюшнята, за да може едрото живото да се обърне, без да го премаже. Майка и новородено се подушиха взаимно, после Брайтмейн изпръхтя и започна да чисти сина си с дългия си език.

— Ей, момче, май и ти си за баня! — подвикна му Джоръм.

Артас погледна надолу и сърцето му се сви. Беше целият в слама и конски лиги. Той сви рамене:

— Май ще трябва да се метна в някоя снежна пряспа, преди да се върна в замъка — предложи с усмивка той и добави с вече сериозен тон: — Не се тревожи. Вече съм на девет години. Не съм бебе. Мога да отида, където…

Изведнъж се чу кудкудякане и мъжки гръмовен глас, а лицето на Артас помръкна. Изправи малките си рамене, направи сериозен, но в крайна сметка неуспешен опит да изтупа сламата от себе си и излезе навън.

— Сър Утър — каза той с тон, целящ да покаже „да не забравяме кой тук е принцът“. — Тези хора са добри с мен. Не смейте да им тъпчете кокошките.

Или цветните лехи, помисли си той, поглеждайки към покритите със сняг издатини в земята. След някой друг месец там щяха да разцъфнат красивите кученца, които бяха гордостта на Вара Балнир. Артас чу, че Джоръм и Джарим тръгнаха след него, но не се обърна назад, а рицарят, облечен в…

— Доспехи! — изненада се Артас. — Какво се е случило?

— Ще Ви обясня по пътя — сурово отвърна Утър. — Ще изпратя някого за коня Ви, принц Артас. Стедфаст6 е по-бърз дори с двама ни.

Той протегна голямата си ръка, хвана Артас и с лекота го метна пред себе си. Чула звука от приближаващ галопиращ кон, Вара беше излязла от къщата. Тя бършеше ръцете си в кърпа, а на носа си имаше следа от брашно. Големите й сини очи гледаха разтревожено към съпруга й. Утър й кимна вежливо.

— Ще говорим за това по-късно — каза той. — Госпожо.

Утър учтиво поздрави, докосвайки челото си с бронирана ръка. Той ритна леко бронята на Стедфаст и конят веднага препусна.

Ръката на Утър беше като стоманен колан пред диафрагмата на Артас. У момчето се зароди чувство на страх, но той го отблъсна така, както се отблъскваше от ръката на Утър.

— Мога да яздя сам — каза Артас, прикривайки тревогата си с раздразненост. — Кажете ми какво става.

— Ездач от Саутшор7 дойде и донесе лоша новина. Преди няколко дни стотици лодки, пълни с бегълци от Стормуинд8, са затрупали бреговете ни — каза Утър.

Ръката му не помръдваше и Артас просто се отказа да й се противи. Внимателно заслушан, той извърна глава и впери морскозелените си очи в мрачното лице на Утър.

— Стормуинд е превзет.

— Какво? Стормуинд? Как? От кого? Какво…

— Скоро ще разберем. Оцелелите, между които и принц Вариан, са водени от единствения защитник на Стормуинд — лорд Андуин Лотар. Той ще дойде заедно с принц Вариан и останалите в столицата след няколко дни. Лотар ни предупреди, че носи тревожна новина — очевидно, щом нещо е разрушило Стормуинд. Изпратиха ме да те открия и да те върна. Точно сега не е време за игри с простолюдието.

Потресен, Артас се обърна напред и вкопчи ръце в гривата на Стедфаст.

Стормуинд! Артас не беше ходил там, но беше чувал легенди за него. Славно място с огромни каменни стени и живописни постройки. Здрав и стабилен, градът е бил построен да удържа ударите на страховитите ветрове, откъдето идваше и името му. Ако наистина е бил превзет, кой или какво можеше да е толкова силно, за да го направи?

— Колко души ще дойдат с тях? — Артас повиши тон по-силно, отколкото обичаше, но се налагаше да надвиква тропота на копита по пътя към дома.

— Не се знае. Но не са малко. Според вестоносеца всички са оцелели.

— Оцелели от какво? А принц Вариан?

Цял живот беше слушал за Вариан, разбира се, както и знаеше всички имена на съседните крале, кралици, принцове и принцеси. Изведнъж Артас се ококори. Утър спомена Вариан, но не и баща му — крал Лейн.

— Скоро ще бъде крал Вариан. Крал Лейн е загинал в битката при Стормуинд.

Новината за смъртта на един човек разтърси Артас повече от мисълта за хилядите хора, останали без дом. Семейството на Артас беше сплотено — той, сестра му Калия, майка му — кралица Лиан и, разбира се, баща му — крал Теренас. Артас знаеше, че неговите роднини са особено близки, особено след като беше виждал отношението на други владетели към семействата им. Да загубиш града си, начина си на живот и баща си…

— Горкият Вариан — промълви той, а очите му се насълзиха от съчувствие.

Утър го потупа небрежно по рамото.

— Да — отвърна той. — Черен ден за момчето.

Изведнъж Артас потрепери, но не от студа на ясния зимен ден. Чудесният следобед, синьото небе и пейзажът от нежни снежни вълни внезапно помръкнаха.

Минаха няколко дни и Артас стоеше в укреплението на замъка. Беше донесъл чаша горещ чай на Фалрик, един от стражите, и му правеше компания. Срещи като тези със семейството на Балнир, миячките, слугите, ковачите и изобщо с почти всички подчинени в двореца не бяха нещо необичайно. Теренас винаги се мръщеше, но Артас знаеше, че никой нямаше да бъде наказан, ако си говори с него. Даже понякога се чудеше дали баща му всъщност не одобрява всичко това.

Фалрик се усмихна доволно и направи дълбок поклон в знак на искрено уважение. След това свали ръкавиците си, за да стопли ръце на горещата чаша. Очакваха сняг и небето беше бледосиво, но засега денят беше ясен. Артас се облегна на стената със скръстени ръце и подпря брадичка върху тях. Виждаха се белите хълмове на Тирисфал, а надолу — пътят, който минаваше през гората Силвърпайн9 и водеше до Саутшор. По него щяха да минат Андуин Лотар, магът Кадгар и принц Вариан.

— Виждат ли се вече?

— Не, Ваше височество — отвърна Фалрик и сръбна от чая си. — Може да се появят днес, утре или вдругиден. Ако се надявате да ги видите, сър, може доста да почакате.

Артас му се усмихна, а от очите му извираше радост.

— По-добре, отколкото уроците.

— Ами, сър, Вие знаете по-добре от мен — отвърна дипломатично Фалрик, очевидно опитвайки се да скрие усмивката си.

Докато стражата си довършваше чая, Артас въздъхна и за пореден път погледна надолу към пътя. В началото беше забавно, но вече ставаше скучно. Искаше му се да отиде да види как е жребчето на Брайтмейн, но знаеше, че трудно ще може да се измъкне за няколко часа, без да го усетят. Фалрик беше прав — Лотар и Вариан може да са на няколко дни път от тук, ако…

Артас премигна няколко пъти. Бавно повдигна брадичка от ръцете си и присви очи.

— Идват! — извика той, сочейки с ръка към пътя.

Фалрик забрави за чашата и моментално се озова до него. Той кимна.

— Остър поглед, принц Артас! Маруин! — извика той.

Войникът се появи и застана мирно.

— Кажи на краля, че Лотар и Вариан наближават и ще са тук до един час.

— Слушам, капитане — отговори младият войник и козирува.

— Аз ще му кажа! Аз ще отида! — възкликна Артас в движение.

Маруин се поколеба, погледна към началника си, но Артас беше решен да го изпревари. Той се втурна по стълбите, подхлъзна се на леда и трябваше да скочи до долу. Бързо притича през двора, приплъзна се, за да спре пред тронната зала. От бързане без малко да забрави да заеме подобаваща стойка. Днес Теренас имаше срещи с хора от народа, за да изслуша тревогите им и да им помогне с каквото може.

Артас отметна качулката на красиво бродираната си червена пелерина от рунклот10. Пое си дълбоко въздух и издиша, а дъхът му излезе като лека мъгла. Като наближи портите, кимна на двамата стражи, а те с отмерени движения го поздравиха и се обърнаха да му отворят.

Тронната зала беше осезаемо по-топла от двора, макар да беше просторна, изградена от мрамор и камък и покрита с висок купол. Дори в мрачни дни като този, осмоъгълният прозорец на върха на купола пропускаше изобилна естествена светлина. По стените имаше запалени факли, които добавяха топлина и оранжев оттенък на залата. Подът беше украсен с печата на Лордерон, представляващ сложна плетеница от кръгове, но сега тя беше скрита под събралите се хора, чакащи реда си за среща с краля.

Крал Теренас седеше в издигнатия на подиум и покрит със скъпоценности трон. Русата му коса беше прошарена само около слепоочията, а на лицето му се изписваха леки бръчици по-скоро от усмивка, отколкото от мръщенето, което се отпечатваше както на лицето, така и в душата. Красивите му одежди в сини и виолетови нюанси имаха бляскава златна бродерия, която отразяваше светлината на факлите и проблясваше като короната му. Теренас беше леко наведен напред, вслушан в мъжа пред себе си — подчинен благородник, чието име Артас не можеше да си спомни. Синьозелените очи на краля бяха приковани в мъжа.

За миг Артас просто застина, загледан в баща си, мислейки си за чие пристигане предстоеше да съобщи. Той, също както Вариан, беше син на крал — принц по кръв. Но Вариан беше останал без баща. Артас си представи празния трон и древната песен по случай коронясването му и усети как една буца се надига в гърлото му. В името на Светлината, нека този ден остане далеч, далеч в бъдещето.

Вероятно усетил втренчения поглед на сина си, Теренас се обърна към портата. За миг в очите му проблесна усмивка, но вниманието му бързо се върна към молителя.

Артас прочисти гърлото си и пристъпи напред.

— Извинете за прекъсването. Татко, те пристигат. Видях ги! Ще са тук до час.

Теренас бързо съобрази. Знаеше кои са „те“. Той кимна:

— Благодаря ти, сине.

Хората започнаха да се споглеждат. Много от тях също знаеха кои са „те“ и затова започнаха да се оттеглят. Теренас вдигна ръка.

— Не. Времето е хубаво и пътят е чист. Ще пристигнат, когато могат и нито миг по-рано. Дотогава нека продължим — отсече той и се усмихна натъжено. — Имам усещането, че след като дойдат, ще трябва да отложим тези изслушвания. Затова нека сега да свършим колкото може повече работа.

Артас изгледа баща си, изпълнен с гордост. Ето затова хората обичаха Теренас толкова много — затова и кралят обикновено се правеше, че не знае за срещите на сина си с простолюдието. Теренас дълбоко обичаше хората си и беше успял да предаде това чувство на сина си.

— Татко, позволете да ги посрещна.

За миг Теренас изгледа сина си от глава до пети и поклати глава:

— Не. Мисля, че е по-добре да пропуснеш тази среща.

Артас остана като зашлевен. Да я пропусне? Та той беше на девет години! Нещо ужасно се е случило с важен съюзник и едно момче, не много по-голямо от него, е останало без баща заради това. Артас усети внезапен пристъп на гняв. Защо баща му толкова настояваше да го предпази? Защо не му позволяваха да присъства на толкова важна среща?

Той преглътна язвителния отговор, който щеше да изрече, ако беше насаме с баща си. Сега, в присъствието на толкова много хора, просто нямаше смисъл да спори с него, дори да беше абсолютно прав. Момчето пое дълбоко дъх, поклони се и излезе.

След около час Артас Менетил се беше спотаил на един от многото балкони, които гледаха към тронната зала. Вътрешно се усмихваше доволно, знаейки, че е достатъчно дребен, за да се скрие под столовете, ако някой се появеше да души наоколо. Малко се притесняваше, защото след година-две нямаше да може да го прави. Но след година-две със сигурност баща му щеше да е осъзнал, че той заслужава да присъства на подобни срещи и нямаше да му се налага да се крие. Тази мисъл му хареса. Момчето нави на руло мантията си, подложи я като възглавница и зачака. Залата беше затоплена от разпалените въглища, факлите и многото тела, събрани натясно. Топлината и тихото боботене на хората го успокоиха и той едва не заспа.

— Ваше Величество!

Мощният и плътен глас прокънтя и стресна Артас.

— Аз съм Андуин Лотар, рицар от Стормуинд.

Тук са! Лорд Андуин Лотар, единственият защитник на Стормуинд… Артас се измъкна изпод стола, изправи се, внимавайки да остане скрит зад синята завеса на ложата и скришом надникна.

Лотар беше самото олицетворение на воин, помисли си Артас, докато го оглеждаше от глава до пети. Висок, здраво сложен, мъжът носеше тежката броня с такава лекота, която показваше колко добре е привикнал с тежестта й. Макар да имаше дълги, гъсти мустаци и къса брада, той беше почти изцяло плешив, а малкото му останала коса беше вързана на тънка опашка. До него стоеше възрастен мъж във виолетова роба. Погледът на Артас се спря върху момчето, което можеше да бъде единствено принц Вариан Рин. Висок, още слаб, но с широки рамене — очертаващи форми, които един ден щяха да се изпълнят — принцът изглеждаше блед и изтощен. Артас потръпна при вида на младежа, малко по-голям от него, но вече изглеждащ изгубен, сам и изплашен. Щом се обърнаха към него, Вариан се окопити и отговори с подобаваща вежливост. Теренас имаше голям опит в това да предразполага хората да се чувстват уютно. Не след дълго той разпусна почти всички придворни и стражи и слезе от трона, за да поздрави гостите.

— Моля, седнете — каза той, като сам предпочете да приседне на подиума, вместо по право — на великолепния си трон.

После придърпа бащински Вариан до себе си. Артас се усмихна. Скритият млад принц на Лордерон гледаше и слушаше внимателно, а думите, които стигаха до ушите му, звучаха почти нереално. Но, докато оглеждаше великия воин на Стормуинд и най-вече изнурения вид на бъдещия крал на великолепното царство, Артас постепенно осъзна, че това не е измислица. Всичко това беше убийствено истинско и ужасяващо.

Мъжете говореха за създания, наречени „орки“, които по някакъв начин са се навъдили в Азерот. Огромни, зелени, с бивници вместо зъби и жадуващи за кръв, те сформирали „орда“, която се придвижвала като неудържима вълна.

— … достатъчна да покрие земята от бряг до бряг — каза ужасено Лотар.

Точно тези чудовища атакували Стормуинд и превърнали жителите в бежанци или… трупове, осъзна Артас. Разговорът се нажежаваше, щом някой от придворните изкажеше съмнение относно думите на Лотар. Лордът започна да се гневи, но Теренас успокои напрежението и закри срещата.

— Ще свикам владетелите на съседните кралства — заяви той. — Тези събития засягат всички ни. Ваше Височество, предлагам Ви своя дом и закрила, докато са Ви нужни.

Артас се усмихна. Вариан щеше да остане в замъка — с него. Колко хубаво, че ще има друго благородно момче, с което да си играе. Артас се разбираше добре с Калия, която беше две години по-голяма от него, но все пак беше момиче, а колкото и да харесваше Джарим, възможностите му за игра с него бяха твърде ограничени. Вариан обаче беше принц — също като него, и заедно щяха да тренират, да яздят и да се разхождат…

— Казвате, че трябва да се готвим за война.

Гласът на баща му рязко прекъсна мислите му и настроението на Артас отново помръкна.

— Да — отвърна Лотар. — Война за оцеляването на расата ни.

Артас преглътна тежко и възможно най-безшумно се измъкна от ложата.

Както предполагаше, не след дълго принц Вариан беше поканен в стаята за гости. Самият Теренас придружаваше момчето, нежно поставил ръка върху рамото му. Дори да беше изненадан от присъствието на сина си в гостната, не го показа.

— Артас. Това е принц Вариан Рин, бъдещият крал на Стормуинд.

Артас се поклони на своя равнопоставен.

— Ваше Височество — каза той почтително. — Добре дошли в Лордерон. Искаше ми се само обстоятелствата да бяха по-радостни.

Вариан грациозно отвърна на поклона му.

— Както казах и на крал Теренас, особено съм благодарен за подкрепата и приятелството Ви в това трудно време.

Гласът му беше студен, пресилен и изтощен. Артас взе пелерината, туниката и панталоните му, ушити от рунклот и мейджуийв11, и красиво бродирани. Толкова бяха мръсни, сякаш Вариан ги беше носил половин живот. Явно си беше мил лицето, но по слепоочията и под ноктите му имаше следи от мръсотия.

— След малко слугите ще Ви донесат храна и кърпи, гореща вода и вана, за да се освежите, принц Вариан.

Теренас продължаваше да се обръща към момчето с титлата му. Нямаше да е за дълго, но Артас разбираше защо кралят я подчертаваше сега. Вариан имаше нужда да се чувства все още уважаван и все още от благородно потекло сега, когато беше загубил всичко, освен живота си. Вариан сви устни и кимна.

— Благодаря — едва промълви той.

— Артас, оставям го на грижите ти.

Теренас стисна окуражително рамото на Вариан, после излезе и затвори вратата след себе си.

Двете момчета се взряха един е друг. Умът на Артас блокира. Настъпи неловка тишина. Накрая Артас изпусна:

— Моите съболезнования за баща Ви.

Вариан потръпна, обърна се и се отправи към огромните прозорци, гледащи към езеро Лордамиър. Снегът, който чакаха цяла сутрин, вече се бе появил и се стелеше тихо, покривайки земята с нежно одеяло. Жалко — при хубаво време можеше да се види целият път до крепостта Фенрис.

— Благодаря.

— Сигурен съм, че е загинал в честна битка и се е борил докрай.

— Беше убит — гласът на Вариан беше рязък и безчувствен.

Артас се завъртя и го изгледа шокиран. Изражението му в профил, осветено от студената светлина на зимния ден, беше неестествено спокойно. Само очите му, силно зачервени, кафяви и изпълнени с болка, изглеждаха живи.

— Доверен приятел успя да й уреди среща насаме с него. Тогава тя го уби. Прониза го право в сърцето.

Артас зяпна. Смърт в славна битка беше достатъчно трудна за преглъщане, но това…

Без да се усети, той постави длан върху ръката на принца.

— Вчера видях как се ражда жребче — каза му той.

Прозвуча глупаво, но беше първото нещо, което му дойде на ум и го изрече искрено.

— Щом времето се проясни, ще те заведа да го видиш. Кончето е просто невероятно.

Вариан се обърна и се вгледа продължително в Артас. По лицето му се изписаха най-различни емоции — обида, недоумение, благодарност, копнеж, разбиране. Накрая очите му се напълниха със сълзи и Вариан отмести поглед. Скръсти ръце и се преви, а раменете му се затресоха от плача, който усилено се опитваше да сподави. Но не успя и все пак освободи силните и изтерзани ридания за баща, за кралство, за начин на живот, които вероятно не беше имал възможност да оплаче до този момент. Артас стисна ръката му и усети, че е твърда като камък.

— Мразя зимата — проплака Вариан, а дълбочината на болката, изразена с тези две прости и привидно нелогични думи, трогнаха Артас.

Той не издържа на гледката на толкова силна мъка и чувство на безпомощност, затова отмести ръката си, обърна се и се загледа през прозореца.

Навън продължаваше да вали сняг.

Две

Артас беше объркан. Мислеше, че щом вече се заговори за орки, най-накрая ще започне сериозни тренировки и то вероятно с новия си най-добър приятел Вариан. Вместо това стана точно обратното. В резултат от надвисналата война с Ордата, всички способни да размахват меч, включително и майсторите ковачи, постъпиха във войската. Вариан съжали по-малкия си другар и известно време беше до него, но накрая въздъхна и го изгледа съчувствено:

— Артас, не искам да прозвуча грубо, но…

— … аз съм ужасен.

Вариан се смръщи. В тренировъчната зала двете момчета, облечени с кожени ризници и шлемове, се упражняваха в бой с дървени мечове. Вариан отиде до стойките, закачи меча си и си свали шлема.

— Изненадан съм колко си подвижен и бърз.

Артас се намръщи. Познаваше Вариан достатъчно добре и знаеше, че по-големият принц се опитва да смекчи удара. Той го последва начумерено, закачи меча си и започна да развързва защитната си ризница.

— В Стормуинд започваме да тренираме от много малки. На твоята възраст вече имах специално изработени за мен доспехи.

— Не увъртай — измърмори Артас.

— Съжалявам.

Вариан се засмя и Артас неохотно също му се усмихна. Въпреки че първата им среща беше изпълнена с мъка и неудобство, Артас откри, че Вариан притежава силен дух и по начало е оптимистично настроен.

— Просто се чудя защо баща ти не прави същото за теб.

Артас знаеше защо.

— Опитва се да ме предпази.

Вариан придоби сериозен вид, докато окачваше кожената си ризница.

— Моят баща също се опитваше да ме предпазва. Не се получи. Реалността намира начин да се натрапи — каза той и погледна към Артас. — Обучен съм да се бия. Не съм обучен да обучавам. Мога да те нараня.

Артас пламна. Нямаше намек, че Артас може да нарани него. Вариан явно усети, че само затъва по-надълбоко и потупа момчето по рамото.

— Виж какво. Щом войната свърши и отново имаме свободен инструктор, ще дойда с теб да поговорим с крал Теренас. Сигурен съм, че ще ме настигнеш за нула време.

Войната наистина свърши и Алиансът възтържествува. Лидерът на Ордата, някога великият Оргримар Дуумхамър12, беше доведен в столицата, окован във вериги. И Артас, и Вариан бяха впечатлени да видят шествието на могъщия орк през Лордерон. Туралиън, младият паладин лейтенант, който победил Дуумхамър, след като оркът посякъл благородния Андуин Лотар, проявил милост и решил да пощади звяра. Теренас, кралят с добро сърце, продължил в същия дух и забранил атаките срещу създанието. Започнаха викове, освиркване и весели крясъци. Оркът, който ги беше тероризирал толкова дълго време, изглеждаше безпомощен и беше станал обект на присмех и подигравки, а това повдигаше духа на всички. Но Оргримар Дуумхамър нямаше да пострада под закрилата на Теренас.

За пръв път Артас виждаше лицето на Вариан изкривено от омраза и като че ли не можеше да го вини. Ако орките бяха убили Теренас и Утър, сигурно и той самият щеше да иска да заплюе грозното зелено нещо.

— Той трябва да бъде убит — изръмжа Вариан, проследявайки с гневен поглед въвеждането на Дуумхамър в замъка. — И ми се иска аз да съм този, който ще го направи.

— Той ще бъде отведен в Ъндърсити13 — каза Артас.

Древните кралски крипти, тъмници, канали и заплетени тунели, намиращи се дълбоко под замъка, бяха получили това име, сякаш беше някакво съвсем отделно място. Тъмен, усоен, мръсен — Ъндърсити беше предназначен само за затворници или мъртъвци, но най-бедните от бедняците все някак успяваха да се промъкнат там. За някой останал без дом пак беше по-добре, отколкото да измръзне до смърт навън. И, ако някой търсеше нещо… не съвсем законно, дори Артас знаеше, че това бе мястото, където ще се намери. От време на време стражите слизаха за поредната чистка в отчаян и в крайна сметка напразен опит да разчистят мястото.

— Никой не може да се измъкне от Ъндърсити — Артас успокои приятеля си. — Ще загине в плен.

— Прекалено е хубаво за такъв като него — отвърна Вариан. — Туралиън е трябвало да го убие, докато е имал възможност.

Думите на Вариан звучаха пророчески. Великият оркски водач изглежда се радваше на обидите и омразата, които се сипеха върху него. Оказа се, че изобщо не е омаломощен. Артас дочу оттук-оттам как, дали подмамени от отчаяния му вид или не, стражите са допуснали немарливост в защитата. Никой не беше сигурен как точно е избягал Оргримар Дуумхамър, тъй като никой не беше оживял, за да докладва — всеки страж, застанал на пътя му, бил с прекършен врат. Дуумхамър беше оставил след себе си пътека от трупове — без да прави разлика между стражи, бедняци или затворници. Тя водеше от широко отворената му килия, минаваше през Ъндърсити и стигаше до единствения изход — зловонната канализация.

Не след дълго Дуумхамър отново беше заловен, но този път го тикнаха в затворнически лагер. Когато избяга и от там, Алиансът колективно затаи дъх в очакване на нова атака. Но такава не последва. Или Дуумхамър беше мъртъв, или все пак бяха успели да прекършат бойния му дух.

Изминаха две години и ето че Тъмният Портал, през който Ордата за пръв път беше навлязла в Азерот и който Алиансът затвори след Втората Война, щеше отново да бъде отворен. А може би вече беше отворен. Артас не беше сигурен, защото никой не си правеше труда да споделя нищо с него. Нищо, че един ден той щеше да бъде крал.

Беше хубав ден — слънчев, ясен и топъл. Една част от него искаше да бъде навън с новия си кон. Беше го кръстил Инвинсибъл14 — същото конче, което видя как се ражда в онзи зимен ден преди две години. Може би по-късно. Сега стъпките му го отведоха в тренировъчната зала, където се упражняваше с Вариан и където Вариан го беше оскърбил. Обидата със сигурност не беше умишлена, но не спираше да го гложди. Вече цели две години.

Артас отиде до поставката за дървени мечове и взе един. На единадесет той преживя това, което гувернантката му наричаше „растежен изблик“ — поне така го нарече последния път, когато я видя. Тогава тя заплака, прегърна го и го нарече „истински млад мъж“, който вече няма нужда от гувернантка. Малкият меч, с който тренираше, когато беше на девет, беше детски меч. Артас наистина беше истински млад мъж, висок близо 1,80 м и вероятно щеше да израсте още повече, съдейки по родителите му. Той вдигна меча, размаха го няколко пъти и изведнъж се усмихна широко.

Стисна здраво меча и се засили към една от старите брони. „Хей!“ — извика той, представяйки си, че тя е едно от отвратителните зелени чудовища, които бяха трън в задника на баща му от доста време насам. Изправи се в цял ръст пред него, и насочи върха на меча към гърлото на бронята.

„Мислиш, че ще преминеш ли, долен орк? Това е земя на Алианса! Този път ще те пощадя. Изчезвай и повече не се връщай!“

О, но орките не разбираха от предаване или чест. Те бяха просто зверове. Затова и този „орк“ отказа да коленичи и да му окаже чест.

„Какво? Няма да се оттеглиш? Дадох ти шанс, но щом е така, ще се бием!“

Артас атакува, както се беше научил от Вариан. Не директно към бронята, която беше твърде стара и ценна, но точно отстрани. Удар, блок, рязко навеждане, замах към средата на тялото, после завъртане и…

Артас остана изумен — мечът като че оживя и полетя през залата. Удари се шумно в мраморния под, хлъзна се и след кратък стържещ звук бавно се завъртя и спря.

— По дяволите!

Момчето погледна към вратата и съзря лицето на Мурадин Бронзбиърд15.

Мурадин беше посланикът на джуджетата в Лордерон. Брат на крал Магни Бронзбиърд и любимец на двора, заради своя добродушен, но сериозен подход към всичко — от хубавата бира и сладкишите до държавните дела. Освен това имаше слава на силен воин — ловък и безпощаден в битка.

И тъкмо той беше видял как бъдещият крал на Лордерон си представя, че се бие с орки и захвърля меча си през стаята. Артас усети как цялото му тяло плувна в пот и бузите му поруменяха, но се опита да се овладее:

— Ъм… Посланик… аз тъкмо…

Джуджето се покашля и отвърна поглед.

— Търся б’ща ти, момче. Мо’еш ли ме насочи? В т’ва проклето място има твърде мно’о завои.

Артас посочи с очи стълбището от лявата му страна и погледа как джуджето се отдалечава. Не си казаха нищо повече. Артас никога досега не се беше чувствал толкова посрамен. Очите му се напълниха със сълзи от гняв и той запримига силно, за да ги спре. Побягна от залата, без дори да си направи труда да прибере дървения меч.

Десет минути по-късно вече беше свободен, измъкна се от конюшнята и препусна на изток към хълмовете на Тирисфал Глейдс. Беше повел два коня — нежния, стар, петнистосив Трухарт16, който яздеше и двегодишния Инвинсибъл, вързан с тренировъчен повод.

Момчето почувства връзката помежду им още в мига, щом очите им се срещнаха, малко след като жребчето се роди. Оттогава Артас знаеше, че това ще бъде неговият кон, приятел и велик жребец с огромно сърце. Той щеше да бъде част от него колкото… не, дори повече, отколкото бронята и оръжието му.

Добре гледани, породисти коне като този можеха да доживеят над двайсет години. Той беше конят, който щеше както елегантно да носи Артас на церемонии, така и вярно да му служи за всекидневна езда. Той не беше боен кон. Той беше от друга порода, която служеше само за специални случаи в специални моменти. За битка щеше да има друг кон. Но Инвинсибъл щеше, а и вече беше част от живота му.

Първоначално сивите козина, грива и опашка на жребеца бяха станали бели като снега, който покриваше земята в онзи ден. Този цвят беше рядкост сред конете на Балнир, които никога не бяха чисто „бели“, а по-скоро светлосиви. Артас си мислеше за имена като Сноуфол17 или Старлайт18, но накрая последва неофициалната традиция на Лордеронските рицари и избра за име на жребеца си дума, означаваща качество. Конят на Утър се казваше Стедфаст, а този на Теренас — Кърейджъс19. Неговият пък беше Инвинсибъл.

Артас отчаяно тръпнеше да язди Инвинсибъл, но конярят го беше предупредил, че на двегодишния кон му трябва поне още една година, за да стане за езда.

— На две е още бебе — беше му казал той. — Още расте, костите му се формират. Бъдете търпелив, Ваше Височество. Още една година чакане не е толкова много за кон, който ще Ви служи добре поне двайсет занапред.

Но чакането си беше много. Твърде много. Артас погледна назад през рамо към кончето. То нетърпеливо очакваше тромавия галоп, на който явно единствено бе способен Трухарт. За разлика от по-стария кон, двегодишното жребче се движеше, сякаш се носеше по въздуха без никакво усилие. Ушите му се заостряха напред и ноздрите му се разширяваха при мириса на поляна. Бистрите му очи сякаш казваха: „Хайде, Артас… За това съм роден. Една езда не би ми навредила. Само малко галоп и ще се върнем в конюшнята, сякаш нищо не е било.“

Артас бавно спря Трухарт и върза юздите му за един нисък клон. Инвинсибъл изцвили, щом го доближи. Принцът му подаде парче ябълка и с усмивка се наслади на кадифената муцуна, която докосна дланта му.

Инвинсибъл беше привикнал със седло. Това бе част от бавния и спокоен процес на пречупване, при който конят свикваше с товар на гърба си. Но празното седло не беше като жив човек, колкото и много време да беше прекарвал с него. Артас изрече кратка молитва и бързо, преди Инвинсибъл да се отклони от пътя, скочи на гърба му.

Инвинсибъл се заизправя на задни крака и яростно зацвили. Артас вкопчи ръце в твърдата грива и притисна силно кончето с дългите си крака. То се мяташе и подскачаше, но Артас не се пускаше. Изкрещя, когато Инвинсибъл се опита да го събори, минавайки под ниските клони, но не се пусна.

След това жребецът премина в галоп. Или по-скоро полетя. Или поне така му се струваше на замаяния принц, който беше залегнал над врата му с широка усмивка на уста. Никога досега не бе яздил толкова бързо животно и сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Дори не се опита да го контролира, просто се държеше за него. Беше велико, диво, прекрасно — всичко, за което си беше мечтал. Щяха да… Преди да осъзнае какво се случва, Артас полетя във въздуха и се приземи на тревата. За известно време не можеше да си поеме дъх от удара. Бавно се изправи на крака, тялото го болеше, но нямаше нищо счупено. Само дето Инвинсибъл се виждаше като изчезваща точка в далечината. Артас ругаеше ядосано, риташе купчините пръст и размахваше юмруци. Вече беше сериозно загазил.

Сър Утър, Носителя на Светлината20, го чакаше да се завърне. Начумерен, Артас се смъкна от гърба на Трухарт и подаде юздите на коняря.

— Преди малко Инвинсибъл се завърна сам. Имал лоши рани по краката, но сигурно ще се радваш да чуеш, че според коняря ще се оправи.

Артас се колебаеше да излъже Утър, като му каже, че са били подплашени и Инвинсибъл се е отскубнал. Но от петната от трева по дрехите му ясно си личеше, че е паднал, а Утър никога нямаше да повярва, че принцът не е успял да се задържи на кроткия Трухарт, дори и подплашен.

— Знаеш, че все още не бива да го яздиш — продължаваше непреклонно Утър.

Артас въздъхна:

— Знам.

— Артас, не разбираш ли? Ако го претовариш на такава възраст, ще…

— Ясно! Разбрах! Ще го осакатя. Това беше единствен опит.

— И ще бъде последен, нали?

— Да, сър — отвърна мрачно Артас.

— Изпусна си уроците. Отново.

Артас мълчеше и не смееше да погледне към Утър. Беше ядосан, засрамен, тялото го болеше и искаше само гореща баня и чай от браяторн21, за да успокои болката. Дясното му коляно беше започнало да се подува.

— Поне си дойде навреме за следобедната молитва — продължи Утър и го изгледа от горе до долу. — Само че ще трябва да се поумиеш.

Артас наистина беше плувнал в пот и смърдеше на кон.

Хубава миризма, мислеше си той. Искрена.

— Побързай! Ще се събираме в параклиса.

Артас дори не беше сигурен каква щеше да е молитвата. Това съвсем леко го притесни. Светлината беше важна както за баща му, така и за Утър и той знаеше, че и двамата очакваха да е набожен поне колкото тях. Артас не можеше да оспори видимите доказателства — Светлината със сигурност беше напълно реална. Беше виждал жреци и паладини от новия ред да правят чудеса за здраве и защита, но въпреки това никога не му се бе приисквало да седи и да медитира като Утър или да говори благоговейно като баща си. Светлината… просто я имаше.

Час по-късно, умит и преоблечен в прости, но елегантни дрехи, Артас се отправи към малкия семеен параклис в кралското крило.

Помещението не беше голямо, но беше красиво. Представляваше умален модел на традиционен параклис, който можеше да се види във всеки човешки град, но може би с малко по-пищни детайли. Бокалът, който си споделяха, беше изкован от злато и инкрустиран със скъпоценни камъни, а масата, на която седеше, беше антика. Дори пейките имаха удобни подложки, докато простолюдието трябваше да се задоволява с голи дъски.

Артас влезе тихо и моментално осъзна, че е последен и потръпна, спомняйки си, че няколко важни лица гостуват на баща му. Освен обичайните присъстващи — семейството му, Утър и Мурадин, тук беше и Крал Тролбейн22, който изглеждаше дори по-недоволен от това от самия Артас. Имаше и… още някой. Момиче, високо и слабо, с дълга руса коса, което стоеше с гръб към него. Артас се загледа в него с любопитство и се спъна в една от пейките.

Оставаше му само да изпусне и някоя чиния. Преминала петдесетте, Кралица Лиан бе все така красива. Тя се обърна при звука и се усмихна нежно на сина си. Роклята й беше безупречно излята, а косата й беше прибрана назад в златна шапчица, от която не излизаше ни един непослушен косъм. Четиринадесетгодишната Калия, която изглеждаше неспокойна и жива също като Инвинсибъл, когато се роди, му хвърли намръщен поглед. Явно беше разбрала за белята му или просто му се сърдеше, че е закъснял. Теренас му кимна и се обърна към епископа, който изпълняваше службата. Артас се сви от безмълвния укор в очите му. Тролбейн не му обърна внимание, нито пък Мурадин.

Артас се довлачи до една от пейките в дъното до стената. Епископът започна да говори и повдигна ръце, обляни в топла бяла светлина. На Артас му се искаше момичето да се обърне, за да види по-добре лицето й. Коя беше тя? Очевидно бе дъщеря на благородник или някой висшестоящ, иначе нямаше да бъде поканена на семейната църковна служба. Мисълта за момичето и откриването на самоличността й му бяха много по-интересни от думите на епископа.

— … и Негово Височество Артас Менетил — произнесе напевно епископът.

Артас подскочи стъписан, зачуден дали не беше пропуснал нещо важно.

— Нека Светлината благослови всяка негова мисъл, дума и деяние, за да сполучи и израсте под нея като достоен паладин.

Получавайки благословия, Артас усети успокояваща топлина да преминава през тялото му. Сковаността и болката изчезнаха и той се почувства ободрен и спокоен. Епископът се обърна към кралицата и принцесата.

— Нека Светлината озари Нейно Кралско Височество — Лиан Менетил, и тя…

Артас се усмихна и зачака епископа да довърши индивидуалните молитви. След това щеше да представи момичето. Артас се облегна на стената.

— И смирено молим Светлината да благослови лейди Джейна Праудмуър23. Нека й даде здраве и мъдрост, за да…

Аха! Мистериозното момиче беше разкрито. Джейна Праудмуър — една година по-малка от него, дъщеря на адмирал Делин Праудмуър — военноморски герой от войната и владетел на Кул Тирас. Артас искаше да разбере защо тя беше тук и…

— … и нека се учи добре в Даларан. Молим се да стане носител на Светлината и в ролята си на магьосница да служи на хората си вярно и усърдно.

Точно така. Тя беше тръгнала на път към Даларан, красивия град на маговете, недалеч от Столицата. Познавайки строгите правила за етикет и гостоприемство, втъкани в кралските и благороднически среди, той знаеше, че трябва да остане тук няколко дни, преди да продължи пътя си. Това щеше да е забавно.

След края на службата Артас, вече изправен до вратата, излезе пръв. Мурадин и Тролбейн последваха веднага след него, като че облекчени, че са доживели края. След тях излязоха Теренас, Утър, Лиан, Калия и Джейна.

И двете момичета — сестра му и Праудмуър — бяха русокоси и слаби, но дотам свършваше приликата между тях. Калия имаше крехко тяло, а лицето й като че бе излязло от стара картина — бледо и нежно. За разлика от нея, Джейна имаше блестящи очи, весела усмивка и се движеше като човек с опит в ездата и дългите разходки. Явно беше прекарвала много време навън и около носа й се бяха появили петънца от слънчев загар.

Артас веднага реши, че това е момиче, което не би се разсърдило да получи снежна топка в лицето или да поплува в топъл ден. Момиче, с което може да играе, за разлика от сестра си.

— Артас… Мо’е ли минутка? — чу се дрезгав глас.

Артас се обърна и видя посланика, който се беше втренчил в него.

— Разбира се, сър — отвърна Артас и сърцето му се сви.

Единственото, което искаше, бе да си поговори с новата си приятелка — вече беше сигурен, че двамата много ще си допаднат. А сега Мурадин явно щеше да го смъмри отново за онзи срамен момент в тренировъчната зала. Добре поне, че джуджето дискретно се беше отдръпнало няколко крачки настрани.

То се обърна към принца, мушнал дебели палци в колана си, с грубо замислено лице.

— Момко — започна той. — Мина’ам пра’о към въпроса. Бойната ти техника е пълен ужас.

Артас отново усети как лицето му се налива с кръв.

— Знам — отвърна той. — Но баща ми…

— Б’ща ти си има други неща на гла’ата. Да не си рекъл нещо против него.

Но какво можеше да каже?

— Е, не мога да се науча сам. Видяхте какво стана като опитах.

— Мо’а да… Ша те науча, ако искаш.

— Н-наистина ли?

Отначало Артас не можеше да повярва, но после засия.

Освен всичко друго, джуджетата бяха прочути с бойните си умения. Една част от Артас се чудеше дали Мурадин можеше да го научи и как да носи на бира — още една известна черта на джуджетата, но реши да не пита сега.

— Еми, т’ва казах, нали? Говорих с б’ща ти и той се съгласи. Достатъчно е отлагано, но да сме наясно с е’но нещо — не приемам ник’ви извинения. И ша бъдеш наказван мно’о зле. И, ако в няк’ъв момент си кажа: „Мурадин, губиш си времето“, спирам. Съгласен?

Артас усети нелепия смях, който се надигна в него при мисълта, че някой толкова по-дребен от него му вика „момко“, но се сдържа.

— Да, сър — отвърна той въодушевено.

Мурадин кимна и подаде голямата си загрубяла ръка. Артас я стисна. Той погледна с усмивка към баща си, който беше увлечен в разговора си с Утър. Двамата мъже се обърнаха едновременно и разбиращо присвиха очи, а Артас мислено въздъхна. Той познаваше този поглед. Дотук беше играта с Джейна. Вероятно няма да има време дори да я види, преди да си тръгне.

Обърна се и видя как Калия прегърна през рамо Джейна и се понесе с нея навън. И тъкмо преди да се скрие от входа, дъщерята на адмирал Праудмуър обърна златокосата си глава, улови погледа на Артас и му се усмихна.

Три

— Много се гордея с теб, Артас — каза баща му. — Така да поемаш отговорност.

В седмицата, когато Джейна Праудмуър беше почетен гост на семейство Менетил, „отговорност“ беше ключова дума. Започна обучението с Мурадин, а то беше точно толкова строго и изтощително, колкото джуджето му беше обещало — с мускулна треска и натъртвания. Последните се увеличаваха всеки път, щом Артас се отплеснеше и в ушите му отекваше силен шамар. Не стига това, но и, както се опасяваше Артас, Утър и Теренас също решиха, че е време обучението му да включи и други предмети.

Артас ставаше преди зазоряване, закусваше набързо с хляб и сирене и хукваше за ранна езда с Мурадин. Ездата завършваше с разходка и накрая именно дванадесетгодишният младеж оставаше без дъх и едва си стоеше на краката. Артас тайно се чудеше дали джуджетата имат някаква връзка с камъните и самата земя им помага да се катерят по нея. После вкъщи го чакаха уроци по история, математика и калиграфия. На обед хапваше, а след това прекарваше цял следобед в параклиса с Утър — молитви, медитация и обсъждане същността на паладините и суровите правила, които трябва да спазват. След това вечеря, а след нея Артас, напълно изтощен, се тръшваше в леглото и заспиваше дълбоко и непробудно.

Беше виждал Джейна няколко пъти по време на вечеря и изглежда, че двете с Калия бяха станали неразделни дружки. Накрая Артас реши да действа и, следвайки уроците по история и политика, които кънтяха в главата му, отиде при баща си и Утър с предложението сам да придружи лейди Джейна Праудмуър до Даларан.

Спести им причината, че иска да си почине от задълженията си. Теренас се зарадва, че синът му искаше да поеме подобна отговорност, Джейна прие идеята с усмивка, а Артас постигна точно каквото целеше. Всички бяха доволни.

Така в началото на лятото, когато разцъфват цветята, дивеч пълни горите и слънцето танцува в светлото синьо небе, принц Артас Менетил придружаваше красиво усмихната, русокоса млада дама на път към чудодейния град на маговете. Потеглиха с малко закъснение — едно от нещата, които Артас разбра за Джейна Праудмуър, беше, че тя не от най-точните. Това не беше от значение за него. Артас не бързаше за никъде. И разбира се, не бяха сами. Благоприличието изискваше с тях да пътуват придворната дама на Джейна и още поне двама стражи. Все пак слугите останаха по-назад, оставяйки двамата млади да се опознаят. След като яздиха известно време, решиха да спрат за обеден пикник. Докато похапваха хляб, сирене и разредено вино, един от войниците на Артас се доближи към него.

— Сър, с Ваше позволение, ще се подготвим да пренощуваме в Амбърмил24. На сутринта ще можем да продължим до Даларан и ще стигнем града на смрачаване.

Артас поклати глава.

— Не, ще продължим. Довечера можем да лагеруваме близо до Хилсбрад25. Така лейди Джейна ще бъде в Даларан утре преди обед.

Артас се обърна с усмивка към нея. Тя му върна усмивката, но момчето улови капка разочарование в очите й.

— Сигурен ли сте, сър? Планирахме да отседнем при гостоприемните местни, за да не караме лейди да спи на открито.

— Всичко е наред, Кейван — каза Джейна. — Не съм малка чуплива фигурка.

Усмивката на Артас грейна. Надяваше се след няколко часа Джейна да е на същото мнение.

Докато слугите подготвяха лагера, Артас и Джейна отидоха да разгледат наоколо. Двамата се изкатериха по един хълм, от който се откри невиждана гледка. На запад се виждаше малката земеделска общност на Амбърмил и дори далечните кули на крепостта на барон Силвърлейн. На изток оставаше малко да се види самият Даларан, но по-ясно се виждаше затворническият лагер от южната му страна. След края на Втората война в тези лагери затваряха орките. Както Теренас беше обяснил на Артас, това беше по-милосърдно, отколкото просто да бъдат избити. Освен това изглежда, че орките страдаха от някаква странна болест. Повечето пъти, когато хората се натъкваха на тях или ги преследваха, те се биеха твърде боязливо и доброволно влизаха в лагерите. Имаше няколко такива лагери.

По-късно всички похапнаха печен заек и малко след смрачаване се оттеглиха. Щом се увери, че всички спят, Артас метна туниката си и набързо си нахлу ботушите. Позамисли се малко и грабна един от ножовете си, втъкна го в колана си и се промъкна при Джейна.

— Джейна — прошепна той. — Събуди се.

Тя се пробуди мълчаливо и спокойно, а в очите й проблесна лунната светлина. Той приклекна и допря пръст до уста, докато тя се изправяше. Джейна прошепна:

— Артас? Какво има?

Той се усмихна.

— Какво ще кажеш за едно приключение?

Джейна поклати глава.

— Какво приключение?

— Довери ми се.

Джейна го загледа за момент и после кимна.

— Добре.

Както всички останали, тя беше заспала облечена и трябваше само да си обуе ботушите и да си наметне мантията. Изправи се, направи бърз опит да среше с пръсти русата си коса и отново кимна.

Тя следваше Артас надолу по същия хребет, който бяха разучили по-рано през деня. Изкачването беше малко по-трудно през нощта, но лунната светлина беше ярка и краката им не се плъзгаха.

— Ето я дестинацията ни — каза Артас, сочейки напред.

Джейна преглътна тежко.

— Затворническият лагер?

— Виждала ли си го някога отблизо?

— Не, а и не искам.

Артас се намръщи разочарован.

— Хайде, Джейна. Това е шансът ни да видим орк отблизо. Не ти ли е любопитно?

На лунна светлина трудно можеше да прецени погледа й — от сянката очите й изглеждаха като тъмни ямки.

— Аз… Те убиха Дерек. По-големия ми брат.

— Един от тях уби и бащата на Вариан. Орките са убили много хора и затова са в тези лагери. Това е най-доброто място за тях. Много хора не одобряват факта, че баща ми събира данъци, за да ги поддържа, но… ела и реши сама за себе си. Пропуснах възможността да видя добре Дуумхамър, докато беше в Ъндърсити и не искам да пропусна възможността да видя орк сега.

Джейна мълчеше и накрая въздъхна.

— Добре, ще те върна при другите.

— Не — отвърна тя за негова изненада. — Да вървим.

Двамата заслизаха тихо.

— Слушай сега — прошепна Артас. — Докато бяхме тук по-рано, забелязах охраната им. Нощем едва ли е много по-различна, освен да е даже още по-нарядко. Щом орките са загубили бойния си дух, сигурно стражите не се боят толкова от вероятността да избягат.

Артас се усмихна окуражително и продължи.

— Това е добре дошло за нас. Освен стражите, винаги има някой в онези две наблюдателници. От тях трябва да се пазим най-много. Да се надяваме, че ще очакват движение отпред, а не отзад, където лагерът граничи с висока ограда. Сега, нека изчакаме този приятел да си довърши обиколката и после ще имаме достатъчно време да се приближим до стената и да огледаме.

Двамата изчакаха отегченият страж да отмине и след няколко секунди…

— Сложи си качулката — прошепна Артас.

И двамата бяха с руси коси, твърде лесно можеха да ги забележат. Джейна изглеждаше нервна, но окуражена и го послуша. За щастие мантиите и на двамата бяха тъмни.

— Готова ли си?

Тя кимна.

— Добре. Да вървим!

Спуснаха се бързо и тихо. Артас я задържа зад себе си, докато мъжът в кулата се обърна в обратна посока и после й даде знак да продължи. Изтичаха, придържайки качулки и след няколко метра стигнаха до стената на лагера.

Лагерите бяха сурови, но ефективни. Бяха изградени от дървени пръти — не просто стегнати с въжета, но дълбоко набити в земята и със заострени върхове. По „стената“ имаше множество цепнатини, през които любопитните момче и момиче можеха да надникнат.

Отначало не се виждаше добре, но вътре имаше няколко огромни фигури. Артас извъртя глава, за да погледне по-добре. Определено бяха орки. Някои от тях лежаха на земята, свити и покрити с одеяла. Други се разхождаха напред-назад като животни в клетка, но им липсваше напълно оправдания стремеж към свобода на затворен звяр. На едно място сякаш се беше събрало семейство — мъжки, женска и малкото им. Женската, по-слаба и по-ниска от мъжкия, държеше нещо пред гърдите си и Артас осъзна, че това е малко бебе.

— О! — прошепна Джейна до него. — Изглеждат толкова… нещастни.

Артас изсумтя, но после се сети, че трябва да пази тишина. Мигом погледна към стража в кулата, но той явно не бе чул нищо.

— Нещастни? Джейна, тези зверове унищожиха Стормуинд. Искаха да заличат човешката раса. Убили са брат ти… В името на Светлината. Не си хаби съжалението за тях.

— И все пак не мислех, че ще имат деца — продължи Джейна. — Виждаш ли тази с бебето?

— Естествено, че имат деца, дори плъховете имат деца — каза Артас.

Беше раздразнен, но може би трябваше да очаква подобна реакция от единадесетгодишно момиче.

— Изглеждат безобидни. Сигурен ли си, че тук им е мястото?

Тя обърна бялото си овално лице срещу неговото, търсейки мнението му.

— Скъпо е да ги държите тук. Може би трябва да ги освободите.

— Джейна — каза Артас с мек глас. — Те са убийци. Дори сега да са спокойни, кой може да каже какво би се случило, ако ги освободим?

Тя въздъхна леко в тъмнината и не му отговори. Артас поклати глава. Беше видял достатъчно, а и стражът скоро щеше да се върне.

— Готова ли си да се връщаме?

Тя кимна, пристъпи назад и се затича след него към хълма. Артас се обърна през рамо и видя, че стражът се обръща към тях. Спусна се към Джейна, хвана я през кръста и я свали на земята, търкулвайки се до нея.

— Не мърдай — каза той. — Стражът гледа точно към нас!

Въпреки болезненото падане, Джейна беше достатъчно умна, за да замръзне на място. Внимателно и държейки лицето си в сянка, Артас се обърна, за да погледне към стража. От това разстояние не виждаше лицето му, но позата му издаваше отегчение и умора. След известно време, в което Артас чуваше как сърцето му бумти в ушите, стражът се обърна на другата страна.

— Извинявай за това — промълви Артас и й помогна да се изправи. — Добре ли си?

— Да — отвърна Джейна и му се усмихна.

Не след дълго и двамата бяха по местата си за спане. Напълно доволен, Артас се загледа в звездите. Беше хубав ден.

Късно сутринта на следващия ден те пристигнаха в Даларан. Артас никога не беше ходил там, но, разбира се, беше слушал много за него. Маговете бяха потайни и мистериозни хора — притежаваха огромна мощ, която пазеха в себе си и показваха само при нужда. Артас си спомни как Кадгар придружаваше Андуин Лотар и принца — вече крал Вариан Рин, за да говорят с Теренас и да го предупредят за грозящата заплаха от орките. Присъствието му добавяше тежест върху думите на Андуин и то с причина. Маговете от Кирин Тор не се месеха в обичайните политически дела, нито пък прибягваха до обичайни политически маневри, като да демонстрират гостоприемство на някой владетел. Артас и свитата му бяха допуснати в града само защото придружаваха Джейна, която идваше да учи тук.

Даларан беше красив и дори по-живописен от Столицата. Изглеждаше почти нереално чист и светъл, както подобаваше на град, основан върху магия. Няколко изящни кули се издигаха към небето, с каменни основи и виолетови върхове, опасани в злато. Около много от тях танцуваха светещи летящи камъни. Други имаха прозорци със стъклопис, който улавяше слънчевата светлина. От разцъфналите градини се носеше опияняващ аромат на чудни диви цветя и на Артас едва не му се зави свят. А може би постоянното трептене на магията във въздуха му дойде в повече.

Докато яздеше, се почувства много обикновен и мръсен и почти му се прииска да не беше спал на открито предната нощ. Ако бяха останали в Амбърмил, поне щяха да могат да се окъпят. Само че така двамата с Джейна нямаше да имат възможност да надникнат в затворническия лагер.

Той се обърна към нея. Широко отворените й сини очи бяха изпълнени с вълнение и страхопочитание. Леко отворените й устни се извиха в усмивка, щом срещна погледа му.

— Не съм ли късметлийка да уча тук?

— Разбира се — отвърна той усмихнат.

Тя попиваше жадно всичко наоколо, сякаш виждаше вода след цяла седмица в пустинята, но той се чувстваше… нежелан. Очевидно магията не го влечеше както нея.

— Чувала съм, че обикновено не пускат външни хора — подхвана тя. — Много жалко. Щях да се радвам да се видим отново.

Джейна за миг се изчерви и Артас изцяло забрави за смущаващото излъчване на града. Той сърдечно се съгласи, че би било много хубаво отново да се види с лейди. Много хубаво, наистина.

— Пак, малко гномско момиче! Ще ти дърпам опашките… У-у!

Щитът пое скритото в шлема лице на дразнещото джудже и то дори отстъпи една-две крачки назад. Артас сечеше с меча си и доволно се усмихваше под собствения си шлем при всеки нанесен удар. Но изведнъж полетя във въздуха и се строполи по гръб. Пред очите му се появи приближаващата брадата глава и той едва успя да повдигне навреме меч, за да парира. Изсумтя и вдигна крака към гърдите си, после рязко ги изпъна, уцелвайки Мурадин в корема. Този път назад се търкаляше джуджето. Артас свали бързо крака, изправи се с едно гладко движение и скочи в атака към учителя си, който още беше на земята. Нанасяше му удар след удар, докато Мурадин изрече думите, които Артас не вярваше, че някога ще чуе.

— Преда’ам се!

Артас вложи всичките си сили, за да спре замаха си, толкова рязко вдигна ръце и се изпъна назад, че се олюля. Мурадин лежеше на земята, само гърдите му се повдигаха и свиваха.

Страх скова сърцето на Артас.

— Мурадин? Мурадин!

Сърдечен смях отекна откъм гъстата бронзова брада.

— Мно’о добре, момко, бра’о!

Опита да се изправи с мъка, но Артас му подаде ръка и го издърпа нагоре. Мурадин радостно потупа ръката му.

— Значи си внима’ал кат’ ти показвах специалния си номер.

Успокоен и доволен от похвалата, Артас се усмихна. Някои от нещата, на които Мурадин го учеше, щяха да се повтарят, изглаждат и подобряват в обучението му за паладин. Но други — е, надали Утър, Носителят на Светлината, разбираше от силни ритници в корема и ценни трикове със счупени бутилки от вино. Имаше бой и бой и Мурадин Бронзбиърд беше решен Артас Менетил да опознае всичките му страни.

Артас вече беше на четиринадесет и тренираше с Мурадин няколко пъти седмично, с изключение на дните, когато джуджето изпълняваше дипломатическите си задачи. Отначало всичко потръгна, както и двамата очакваха — зле. След първите няколко урока Артас си тръгваше натъртен, окървавен и накуцващ. Той упорито отказваше да бъде лекуван, настоявайки, че болката е част от процеса.

Мурадин беше съгласен и го показваше, като го товареше още повече. Артас никога не се оплака, дори когато му се искаше, дори когато Мурадин му се караше или продължаваше да го налага, дълго след като момчето вече не можеше дори да си вдигне щита.

И точно заради този упорит отказ да мрънка или да се откаже, той беше възнаграден двойно: учеше се, и то много добре, и спечели уважението на Мурадин Бронзбиърд.

— О, да, сър, определено внимавах — Артас се захили.

— Бра’о, момко, бра’о — Мурадин се протегна да го потупа по рамото. — Стига толко’а. Доста се поступахме днес, заслужа’аш малко почивка.

Очите му светеха от радост, а Артас кимна в знак на съгласие. Днес Мурадин отнесе боя и изглеждаше щастлив от това точно колкото и самия Артас. Сърцето на принца изведнъж се изпълни с обич към джуджето. Макар да беше суров учител, Артас страшно много се беше привързал към него.

Подсвирквайки си на път към стаята си, изведнъж Артас замръзна на място.

— Не, татко! Няма!

— Калия, омръзна ми да говорим за това. Нямаш думата по този въпрос.

— Татенце, моля те, недей!

Артас се промъкна малко по-близо до стаята на Калия. Вратата беше притворена и той се заслуша разтревожен. Теренас обожаваше Калия. Какво толкова би могъл да иска, та тя да трябва да му се моли и да се обръща към него с думите, които и двамата с Артас използваха само като деца.

Калия избухна в горчив плач. Артас не издържаше повече и отвори вратата.

— Съжалявам, без да искам чух… Какво е станало?

Напоследък Теренас като че се държеше странно, а сега беше разярен от шестнадесетгодишната си дъщеря.

— Не е твоя работа, Артас — избоботи Теренас. — Заповядах на Калия да направи нещо и тя ще се подчини.

Калия се свлече на леглото, плачейки. Артас гледаше втрещен ту баща си, ту сестра си. Теренас измърмори нещо и изфуча от стаята. Артас се обърна към сестра си, преди да последва баща си.

— Татко, моля те, кажи какво става?

— Не ме разпитвай! Калия е длъжна да се подчинява на баща си.

Теренас закрачи към вратата пред него и влезе в приемната зала. Артас позна лорд Давъл Престър, млад благородник, когото Теренас явно високо почиташе. Там бяха и двама магьосници от Даларан, които не познаваше.

— Артас, изтичай обратно при сестра си и се опитай да я успокоиш. Ще дойда при вас веднага щом мога, обещавам.

Артас погледна за последно тримата гости, кимна и пое към стаята на Калия.

Сестра му не беше мръднала, макар плачът й да беше утихнал. Без идея за реакция и напълно объркан, Артас седна на леглото до нея.

Калия се изправи, лицето й беше плувнало в сълзи.

— Съжалявам, че видя това, Артас, но м-може би така стана по-добре.

— Какво иска татко от теб?

— Иска да се омъжа против волята си.

Артас премигна няколко пъти.

— Кали, ти си на шестнадесет, малка си още да се омъжваш.

Момичето се протегна да си вземе кърпичка и избърса подутите си очи.

— Това казах и аз. Но татко твърди, че нямало значение. Щели сме да обявим годежа и на рождения ми ден трябва да се венчая за лорд Престър.

Морскозелените очи на Артас се разшириха озарени. Затова значи Престър е тук…

— Е — започна несигурно той, — той има добри връзки и… предполагам е симпатичен. Всички твърдят така. Поне не е някой старец.

— Не разбираш, Артас. Не ме интересуват връзките му, колко е симпатичен или мил. Яд ме е, че нямам избор. Аз съм… като жребчето ти. Аз съм нещо, а не някой. Нещо, което татко да реши как да даде в замяна — за политическа сделка.

— Ти… не обичаш ли лорд Престър?

— Да го обичам ли? — сините й кървясали очи се свиха от гняв. — Та аз едва го познавам! Той никога не е проявявал ни най-малко… О, какъв е смисълът? Знам, че това е обичайна практика сред кралските и благороднически кръгове. Ние сме пионки. Но никога не съм очаквала татко…

Нито пък Артас. Той всъщност никога не се бе замислял за брак нито за себе си, нито за сестра си. Много повече го бе грижа за обучението му с Мурадин и ездата с Инвинсибъл. Но Калия беше права. За благородниците беше обичайно да сключват брак с цел осигуряване на политически статут. Просто не си бе представял, че татко му би продал сестра му като кобила за разплод.

— Много съжалявам, Кали — каза най-искрено той. — Да не би да обичаш друг? Може би ще можеш да убедиш татко, че е по-добрият избор — такъв, при който ще бъдеш и щастлива.

Калия поклати тъжно глава.

— Няма смисъл. Ти го чу. Не ме пита, не ми предложи лорд Престър — той ми го заповяда.

Тя го погледна умоляващо.

— Артас, обещай ми, че когато станеш крал… обещай ми, че няма да постъпиш така с децата си.

Деца? Артас изобщо не беше готов да мисли за такива неща. Той дори нямаше… е, имаше, но не мислеше за нея по този на…

— И когато се ожениш… Татко не може да ти заповядва както на мен. Грижи се за момичето си и нека тя се грижи за теб. Или поне се поинтересувай с кого би искала да бъде в живота и л-леглото си.

Калия отново зарида, а Артас бе прекалено потресен от откровеността, която го заля. Той бе само на четиринадесет, но след още четири години щеше да може да се ожени. Изведнъж си спомни за откъслечни разговори тук-там относно бъдещето на рода Менетил. Съпругата му щеше да бъде майка на крале. Трябваше да я избере много внимателно, а също и, както каза Калия — добросъвестно. Родителите му очевидно много се обичаха. Въпреки дългите години брак още си личеше по усмивките и жестовете им. Артас искаше същото. Искаше съпруга, приятел…

Изведнъж се намръщи. Ами ако не можеше да го има?

— Съжалявам, Кали, но може би ти си късметлийката. Може би е по-лошо да имаш избор и да знаеш, че не можеш да имаш това, което искаш.

— Моментално бих предпочела това, отколкото да ме третират като парче месо.

— Явно всеки от нас си има задължения — натъжено каза Артас. — Ти да се омъжиш за когото татко избере, а аз — за когото се налага в името на кралството.

Той стана рязко.

— Съжалявам, Кали.

— Артас… къде отиваш?

Той не й отговори, а направо се затича към конюшнята и без да чака слугата, бързо оседла Инвинсибъл. Артас знаеше, че това е временно решение, но беше само на четиринадесет и за него все пак бе решение.

Приведе се ниско върху Инвинсибъл и потегли в галоп. Носейки се върху изяществото от лъскави извити мускули, усещаше само как бялата грива перва лицето му. На лицето на Артас светна усмивка. Това бе най-щастливият момент за него — когато яздеше така, двамата се сливаха в едно грациозно цяло. Подложил търпението си на тежки изпитания, той бе чакал толкова дълго, за да може да язди животното, което видя как излиза на бял свят. Но си струваше. Вече бяха перфектна двойка. Инвинсибъл не искаше и не го молеше за нищо. Жадуваше единствено да се измъкне от ограниченията на конюшнята, така както Артас тръпнеше да избяга от ограниченията на кралството. И го правеха — двамата.

Наближаваха скока, който Артас вече обожаваше. На изток от Столицата и близо до стопанството на Балнир имаше няколко хълма. Инвинсибъл увеличи темпото, земята поглъщаше ударите от копитата му, и той толкова бързо се озова пред урвата, сякаш се движеше по равна земя. Обърна се и пое по тесните пътеки, а изпод копитата му се разхвърчаха камъчета. Сърцата и на двамата биеха от лудо вълнение. Артас насочи жребеца наляво към насипа, който беше прекият път до имението на Балнир. Инвинсибъл не се поколеба, нито се бе поколебал и първия път, когато Артас го накара да скочи. Стегна се и се хвърли напред и за един славен, спиращ дъха миг кон и ездач полетяха. После се приземиха леко на меката трева и продължиха напред.

Четири

— Както виждате, Ваше Височество, — каза генерал-лейтенант Еделас Блакмуър26. — Данъците се използват добре. Дори взехме мерки по операциите в съоръжението. Всъщност охраната е толкова строга, че дори успяваме да организираме гладиаторски битки.

— Така чух и аз — отвърна Артас.

Той беше тръгнал на обиколка заедно с командира на затворническия лагер. Дърнхолд не беше точно лагер, но се намираше в центъра на всички останали. Беше огромен и в него сякаш цареше празнично настроение. Беше хладен, но ясен есенен ден и от вятъра сините и бели знамена на върха на крепостта се удряха силно едно в друго. Вятърът рошеше дългата, гарвановочерна коса на Блакмуър и развяваше мантията на Артас, докато двамата крачеха из укрепленията.

— Така и ще видите — обеща Блакмуър, усмихвайки се вежливо на принца.

Идеята за внезапна проверка беше на Артас. Теренас се радваше на неговата инициативност и състрадателност.

— Така е правилно, татко — беше му казал Артас и може да се каже, че го мислеше, макар че по-скоро искаше да задоволи любопитството си относно домашния орк на генерал-лейтенанта. — Трябва да сме сигурни, че парите отиват в лагерите, а не в джоба на Блакмуър. Можем да се уверим, че се грижи подобаващо за гладиаторите и че не следва стъпките на баща си.

Бащата на Блакмуър — генерал Еделин Блакмуър, бе известен предател, обвинен и осъден за продажба на държавни тайни. Макар че това бе много отдавна, когато Еделас е бил още дете, това петно го беше преследвало през цялата му военна кариера. Само благодарение на множеството му победи в битки и забележителната ярост в борбата с орките позволиха сегашният Блакмуър да бъде повишен в ранг.

Независимо от това Артас усещаше алкохола в дъха му дори в този сутрешен час. Подозираше, че точно това нямаше да е новина за Теренас, но реши все пак да му каже.

Артас погледна надолу с престорен интерес към дузината стражи, стоящи мирно и се зачуди дали щяха да са толкова усърдни, ако не ги гледаше бъдещият им крал.

— С нетърпение очаквам днешните битки — каза той. — Ще мога ли да видя Вашия Трал27 в действие? Доста съм слушал за него.

Блакмуър се усмихна широко, а иззад грижливо подстриганата му козя брадичка блеснаха белите му зъби.

— Не е записан да се бие днес, но за Вас, Ваше Височество, ще го изправя срещу най-добрите налични противници.

След два часа обиколката свърши и Артас се отдаде на превъзходен обяд заедно с Блакмуър и един по-млад мъж — лорд Карамайн Лангстън, когото Блакмуър представи като свое „протеже“. Артас инстинктивно бе отблъснат от Лангстън, меките му ръце и безжизненото му присъствие. Блакмуър поне се бе сражавал в битки за името си, а това момче — Артас го виждаше като момче, но всъщност Лангстън беше по-голям от седемнадесетгодишния принц — получава всичко на поднос.

Е, аз също, помисли си той, но пък знам какви жертви са принудени да правят кралете. Лангстън изглеждаше сякаш не се беше ограничавал с нищо в живота. Не се ограничи и сега, подбирайки най-хубавите парчета месо, най-красивите сладкиши и наливайки си повече от една чаша вино, за да ги преглътне. За разлика от него, Блакмуър хапна оскъдно, макар че пи повече.

Неприязънта на Артас към двойката се допълни, когато влезе слугинята на Блакмуър и той се протегна да я опипа собственически. Момичето беше простичко облечено, със златиста коса и лице, което не се нуждаеше от грим, за да е красиво. Тя се усмихна сякаш й стана приятно, но Артас за миг улови нещастни искрици в очите й.

— Това е Тарета Фокстън — представи я Блакмуър, галейки все още ръката й, докато тя се опитваше да събере чиниите. — Дъщеря на личния ми слуга Тамис, когото сигурно ще видите по-късно.

Артас й се усмихна възможно най-приветливо. Момичето му напомни малко на Джейна — с посветлялата от слънце коса и лекия загар на лицето. Тя му върна усмивката мимоходом, после сдържано отмести поглед, продължи да събира чиниите и леко се поклони преди да излезе.

— Скоро и Вие ще имате някоя като нея — засмя се Блакмуър.

На Артас му отне секунда, за да схване смисъла и после премигна сепнат. Двамата мъже се разсмяха още по-силно, а Блакмуър вдигна чашата си за тост.

— За русокосите момичета — измърка той.

Артас си помисли за Тарета, спомни си за Джейна и с нежелание повдигна чашата си.

Час по-късно вече беше забравил за Тарета Фокстън и възмущението си от отношението към нея. Гласът му беше прегракнал от викане и ръцете го боляха от пляскане, защото истински се забавляваше. Отначало му беше малко неудобно. В първите няколко двубоя той видя просто зверове, които се борят до смърт без друга причина, освен удоволствието на тълпата.

— Как се грижите за тях преди всичко това? — беше попитал Артас.

Той обичаше животните и не му беше приятно да ги вижда използвани по такъв начин.

Лангстън понечи да му отговори, но Блакмуър направи жест да замълчи. После се усмихна, излегнат в шезлонга си с чепка грозде в ръка.

— Разбира се, че искаме да са във върхова форма — каза той. — Затова, като ги заловим, се грижим добре за тях. И, както виждате, двубоите свършват бързичко. Ако някое животно оцелее, но не може да продължи да се бие, милостиво го приспиваме.

Артас се надяваше мъжът да не го лъже. Някакво лошо усещане в стомаха му казваше, че всъщност лъже, но той го игнорира. Усещането изчезна, когато започнаха двубоите между хора и зверове. Докато гледаха, Блакмуър вметна:

— На мъжете им плащат добре. Всъщност стават доста известни личности. Не и орките, обаче.

Артас знаеше за това и го одобряваше. Ето какво чакаше той — шанса да види в битка домашния орк на Блакмуър, намерен като бебе и отгледан да се бие на този арена.

Не остана разочарован. Очевидно всичко досега е било само подгрявка за тълпата. Когато вратите се отвориха и вътре закрачи една огромна зелена фигура, всички се изправиха и започнаха да реват. По някакъв начин Артас се оказа един от тях.

Трал беше грамаден и изглеждаше доста по-едър, очевидно защото беше по-здрав и чевръст от другите орки, които Артас беше виждал в лагера. По него нямаше много броня, нито шлем, а зелената му кожа бе изпъната върху мощните му мускули. Беше и по-изправен от другите. Сред оглушителни викове Трал обиколи ринга, размахвайки високо юмруци и обръщайки грозното си лице към дъжда от розови цветчета, който обикновено пазеха за празници.

— Аз го научих на това — каза гордо Блакмуър. — Странно наистина. Тълпата му се радва, а всъщност всеки път идва, за да го види повален.

— Губил ли е досега?

— Никога, Ваше Височество. Няма и да загуби, но хората продължават да се надяват и парите просто се наливат.

Артас го мерна с поглед.

— Докато кралската хазна получава нужния процент от печалбите Ви, генерал-лейтенант, ще Ви бъде позволено да организирате игрите.

После се обърна към орка, който привършваше обиколката си.

— Той е… под пълен контрол, нали?

— Абсолютно — мигом отвърна Блакмуър. — Отгледан е от хора и е научен на страх и уважение.

Сякаш ги беше чул, макар от гърмящите крясъци на тълпата това да не беше възможно, Трал се обърна към мястото, където седяха Артас, Блакмуър и Лангстън. Потупа гърдите си в знак на поздрав и дълбоко се поклони.

— Видяхте ли? Създанието ми! — измърка Блакмуър.

После се изправи и развя едно знаме, а на ринга — здрав, едър червенокос мъж развя друго знаме. Трал се обърна към вратата, стиснал огромна бойна секира.

Стражите започнаха да вдигат вратата и преди още напълно да я отворят, през нея нахлу мечка, голяма колкото Инвинсибъл. Наежена, тя се спусна направо към Трал, сякаш беше изстреляна с оръдие, а ръмжането й отекваше на фона на виещата тълпа.

Трал остана на място, отдръпна се в абсолютно последния миг и замахна с гигантската секира сякаш не държеше нищо в ръце. Успя да пореже дълбоко мечката отстрани и тя изрева и се запремята от болка, а наоколо се разхвърчаха пръски кръв. Отново оркът зае поза, изправи се на пръстите на босите си крака и се стрелна с невероятна за размерите му скорост. Изправи се лице в лице с мечката, с дрезгав глас й подвикна подигравателно на перфектен човешки език и стовари секирата отгоре й. Главата на мечката беше почти отделена от тялото й, но тя продължи да тича още малко, докато накрая спря и се разтресе за последен път.

Трал изправи глава и нададе победоносен вик. Тълпата полудя. Артас зяпна. Нямаше и драскотина по тялото на орка и, доколкото виждаше Артас, дори не беше задъхан.

— Това е само встъплението — каза Блакмуър, доволен от реакцията на Артас. — Предстои да го нападнат трима души и ще му е по-трудно, защото трябва да ги победи, без да ги убива. Ще видите повече стратегия, отколкото зверска сила, но да си призная, изпитвам някаква гордост всеки път като го видя да обезглавява мечка с един удар.

Човешките гладиатори — едри, мускулести мъже, се появиха на арената и поздравиха противника си и тълпата.

Артас гледаше как Трал ги преценява и се замисли колко умно бе от страна на Блакмуър да обучи орка си толкова добре. Ако Трал някога успееше да избяга, щеше да може да предаде уменията си и на други орки. Не беше невъзможно, въпреки засилената охрана. Но все пак, щом Оргримар Дуумхамър беше успял да избяга от Ъндърсити в самото сърце на двореца, Трал спокойно можеше да избяга от Дърнхолд.

Кралската визита продължи пет дни. В един от тях, късно вечерта Тарета Фокстън дойде да види принца в личната му стая. Той се зачуди защо слугите му не отговарят на плахото почукване и остана още по-удивен да види на вратата красивото русокосо момиче, което му носеше поднос с лакомства. Беше свела поглед, а роклята й разкриваше достатъчно и принцът не успя да проговори веднага.

Момичето се поклони:

— Лорд Блакмуър ме изпрати с тези дарове, за да Ви изкуша — каза тя и бузите й поруменяха.

Артас стоеше объркан.

— К-кажи на господаря си, че му благодаря, но не съм гладен. И искам да знам къде са слугите ми.

— Бяха поканени на трапезата с останалите слуги — обясни Тарета, без да вдига поглед.

— Ясно. Е, много мило от страна на генерал-лейтенанта, сигурен съм, че хората ще го оценят.

Момичето не помръдваше.

— Има ли нещо друго, Тарета?

Руменината по бузите й се увеличи и тя най-сетне вдигна очи към него. Бяха спокойни и смирени.

— Лорд Блакмуър ме изпрати с тези дарове, за да Ви изкуша — повтори тя. — Дарове, които може да Ви харесат.

Чак тогава Артас разбра. Разбра, притесни се, раздразни се и се вбеси. Едва се сдържа, но не беше виновно момичето, все пак именно тя трябваше да търпи лошо отношение.

— Тарета — поде той. — С благодарност ще приема храната. Друго не ми е нужно.

— Ваше Височество, той настоява.

— Кажи му, че нямам желание.

— Сър, не разбирате. Ако се върна, той…

Артас погледна към ръцете й, държащи подноса, към падащата й дълга коса… Той се приближи до нея, повдигна кичурите, скриващи лицето й и се намръщи, забелязвайки сините следи по китките и врата й.

— Разбирам — каза той. — Влез тогава.

Момичето влезе, а той затвори вратата и се обърна към нея.

— Остани, колкото искаш и после се върни при него. Междувременно, не мога сам да изям всичко това.

Кимна й да седне, намести се на стола срещу нея и се усмихна, грабвайки един от малките сладкиши. Тарета замига учудено. Не след дълго разбра какво й казваше, на лицето й се изписа облекчение и благодарност. После му наля вино. Постепенно започна да отговаря на въпросите му с повече от няколко учтиви думи и двамата си поприказваха няколко часа, докато не решиха, че е време тя да си ходи. Взе подноса и се обърна към него.

— Ваше Височество… много се радвам, че бъдещият ни крал има толкова добро сърце. Дамата, която изберете за Ваша кралица, ще има голям късмет.

Той се усмихна, затвори вратата след момичето и за миг се облегна на нея.

Дамата, която избера за кралица. Той си спомни разговора си с Калия. За щастие Теренас беше започнал да подозира Престър — нищо не можеше да се докаже, но беше достатъчно да размисли.

Артас бе почти пълнолетен — с година по-голям от Калия, когато баща им едва не я омъжи за Престър. Май рано или късно ще трябва да започне да се замисля за бъдещата си кралица.

Утре си тръгваше, но не и по-рано.

Зимният студ се носеше във въздуха. Последните славни дни на есента свършиха и доскоро златистите, червени и оранжеви дървета сега стърчаха като голи скелети под сивото небе. След няколко месеца Артас щеше да започне деветнадесетата си година и да бъде въведен в Ордена на Сребърната ръка28. Беше повече от готов. Тренировките му с Мурадин бяха приключили преди няколко месеца и вече се упражняваше с Утър. Беше различно, но подобно. Мурадин го беше научил на внимание и готовност да спечели битката независимо от всичко. Паладините имаха по-ритуален поглед върху битките и се фокусираха повече върху отношението, с което се бият, отколкото върху самия начин на размахване на меча. За Артас и двата подхода работеха, но се чудеше дали някога ще има възможност да ги приложи в истински двубой.

Обикновено по това време трябваше да е на молитва, но татко му беше заминал на дипломатическа визита в Стромгард заедно с Утър. Това значеше, че няколко следобеда Артас ще е свободен и той нямаше намерение да ги пропилява, дори времето да не беше хубаво. Той се държеше с лекота върху Инвинсибъл, който галопираше през поляната. Снегът по земята едва забавяше стъпките на животното. Артас можеше да види дъха си, както и този на големия бял кон, когато мяташе глава и пръхтеше.

Отново започваше да вали сняг, но не меките едри снежинки, които се носят лениво към земята, а малките твърди кристалчета, които щипят. Артас се намръщи и продължи. Още малко и ще обърне. Може дори да се отбие при Балнир. Отдавна не беше ходил там. Джоръм и Джарим сигурно щяха да се зарадват да видят чудния кон, в който се бе превърнало малкото жребче.

Поривът го завладя и трябваше да му се подчини. Артас завъртя Инвинсибъл с лек натиск на левия си крак. Конят зави покорно и в хармония с желанието на господаря си. Снегът се усилваше, дребни иглички се забиваха в откритата кожа на Артас и той се покри с пелерината си за малко по-сигурно. Инвинсибъл поклати глава от пощипването, което усещаше с кожата си, както правеше, когато го дразнеха насекоми през лятото. Той се спусна в галоп надолу по пътечката и с изпънат напред врат се наслаждаваше на напрежението точно колкото и Артас. Скоро щяха да наближат скока и още малко след това следваше топла конюшня за жребеца и гореща чаша чай за ездача, преди да потеглят обратно към замъка. Лицето на Артас беше започнало да се сковава от студа и ръцете в тънките му кожени ръкавици не бяха по-добре. Той притисна замръзналите си ръце в юздите и с усилие сгъна пръсти, стегна се и Инвинсибъл скочи… не, спомни си той — полетя, те полетяха като…

Само че не полетяха. В последния момент Артас усети как задните копита на Инвинсибъл се подхлъзват на заледените камъни и жребецът се удря и, цвилейки, се опитва да намери място, където да стъпи. Изведнъж гърлото на Артас пресъхна и той осъзна, че крещи, виждайки, че към тях с убийствена скорост се приближава не мека, заснежена трева, а назъбени камъни. Той дръпна силно юздите, сякаш това можеше да промени нещо, сякаш нещо можеше да се промени…

Звукът прекъсна унеса му и той бързо възвърна съзнание от режещия мозъка рев на животно в агония. Отначало не можеше да помръдне, сякаш тялото му доброволно се гърчеше в опитите му да се добере до ужасния вой. Накрая успя да седне. Прониза го остра болка и той прибави към какофонията собствения си вик от агония, осъзнавайки, че вероятно е счупил поне едно ребро.

Снегът се беше усилил и се трупаше бързо. Артас едва виждаше на метър от себе си. Той изключи болката и се огледа наоколо за Инвинсибъл. Погледът му се спря на някакво движение и голяма червена локва, която топеше снега и издигаше пара в студа.

— Не — прошепна Артас и се опита да стане.

За миг пред очите му притъмня и едва не изгуби съзнание отново, но волята му не му позволи да се предаде. Бавно се придвижи до изплашеното животно, борейки се с болката, вятъра и снега, които можеха всеки момент да го съборят.

Инвинсибъл се търкаляше в кървав сняг с два мощни невредими крака и два строшени предни. При вида им стомахът на Артас се сви. Дълги, стройни, чисти и силни, сега те висяха и се подгъваха неестествено, докато Инвинсибъл продължаваше да се опитва и да не успява да се изправи. Картината пред очите му се разми от горещите сълзи, които се изляха по бузите му.

Ридаещ, Артас се дотътри до коня си, свлече колене до побеснялото животно и се опита да… какво? Това не беше драскотина, която бързо да превържеш и да прибереш Инвинсибъл в топлата конюшня при топлата каша. Артас протегна ръка към главата му. Искаше да го докосне, да го успокои някак, но животното беше подивяло в агония си. И продължаваше да реве.

Помощ. Имаше жреци и сър Утър… Може би те можеха да лекуват…

Болка, по-жестока от физическата, прониза момчето. Жрецът беше заминал с баща му в Стромгард, както и Утър. Може да има друг жрец в някое село, но Артас не знаеше къде, а и в тази буря…

Той се сви настрани от животното, покри уши и затвори очи, и зарида толкова силно, че цялото му тяло се затресе. В тази буря никога нямаше да намери лечител, преди Инвинсибъл да умре от раните си или от студа. Артас не беше сигурен дали ще може да открие стопанството на Балнир, макар да не беше далеч. Всичко наоколо беше бяло, с изключение на мястото, където умираше един кон. Този кон, който му се беше доверил да скочи в ледения насип и да се просне в топла, кървава локва. Артас знаеше какво трябва да направи, но не можеше.

Не знаеше колко време седя там и плака, опитвайки се да изключи гледката и звуците от агонията на любимия си кон. По едно време Инвинсибъл се поуспокои. Лежеше в снега, бузите му се издуваха, а очите му се въртяха мъчително.

Артас не чувстваше нито лицето си, нито крайниците си, но някак успя да се доближи до животното. Всеки дъх беше борба и той приемаше болката. Артас беше виновен. Той беше виновен. Той положи голямата глава в скута си и за един кратък блажен момент не стоеше в снега с ранения си приятел, а беше в конюшнята, докато се раждаше жребче. В този момент всичко започваше и не отиваше до този ужасен и болезнен край, който можеше да бъде избегнат.

Сълзите му падаха върху бузите на Инвинсибъл. Той потрепери, а кафявите му очи бяха пълни с вече мълчалива болка. Артас свали ръкавиците си и прокара ръка по розово-сивата муцуна, усещайки топлината от дъха на Инвинсибъл. После бавно премести главата му, изправи се на крака и потърси меча си със стоплената си ръка. Артас се изправи над падналото животно, а краката му потънаха в червената локва от стопен сняг.

— Съжалявам — каза той. — Толкова много съжалявам…

Инвинсибъл го гледаше спокойно и с доверие, сякаш беше разбрал какво щеше да последва, както и нуждата от него. Беше повече, отколкото Артас можеше да понесе и сълзите отново замъглиха погледа му. Той премигна силно няколко пъти, за да ги прогони.

Вдигна меча си и го стовари право надолу.

Направи го правилно. Прониза Инвинсибъл право в сърцето с един-единствен силен удар и с ръце, които бяха прекалено измръзнали, за да го сторят. Артас усети как мечът пронизва кожата, плътта, остъргва се в кост и се забива в земята отдолу. Инвинсибъл се изви, потрепери и се отпусна неподвижен.

Джоръм и Джарим го откриха там след известно време, след като спря да вали. Артас се беше свил до изстиващото тяло на животното, което някога беше удивително изпълнено с енергия и живот. Той извика от болка, когато мъжът се наведе да го повдигне.

— Извинявай, момче — каза Джоръм с почти непоносимо мил глас. — И за теб, и за случилото се.

— Да — едва продума Артас. — За случилото се… Той се спъна и…

— Нищо чудно в такова време. Бурята дойде бързо. Имаш късмет, че си жив. Хайде, ще те приберем вътре и ще пратим някого до замъка.

Докато се придвижваше с помощта на мъжа, Артас попита:

— Ще го погребете ли… тук? За да мога да идвам при него?

Балнир и синът му си размениха погледи и после той кимна.

— Добре, разбира се. Той беше благороден жребец.

Артас изви шия, за да погледне тялото на коня, когото беше нарекъл Инвинсибъл. Щеше да каже на всички, че е било инцидент, защото нямаше да може да понесе да признае какво беше направил. И се закле, че ако някой друг някога имаше нужда от закрила и ако беше нужна жертва в името на някого, той щеше да я направи. Каквато и да е, помисли си той.

Пет

Лятото беше в разгара си и безмилостното слънце измъчваше Негово Кралско Височество Принц Артас Менетил, докато яздеше по улиците на Стормуинд. Той беше в лошо настроение, въпреки че днес беше денят, който беше чакал цял живот. Слънцето се отразяваше в доспехите му и той се опасяваше, че ще се опече в тях, преди да стигне в катедралата. Ездата на новия му кон само му напомняше, че това не бе Инвинсибъл — белият, бърз, добре трениран и гледан кон, който вече не бе с него от няколко месеца, но още горчиво му липсваше. Изведнъж умът му блокира и той забрави всичко, което трябваше да прави на церемонията. До него яздеше баща му, който явно нямаше никаква представа за тревогата на сина си.

— Отдавна чакахме този момент, сине — каза Теренас, обръщайки се към Артас с усмивка.

Въпреки жегата и тежестта на шлема си, Артас се радваше, че го носи — много добре скриваше лицето му, а и точно сега не беше сигурен дали ще може да се усмихне и насила.

— Наистина, татко — отговори той със спокоен тон.

Предстоеше едно от най-големите тържества за Стормуинд. Освен Теренас щяха да присъстват още много други крале, благородници и известни лица. Те щяха да яздят на парад по белите калдъръмени улици до масивната Катедрала на Светлината, която беше разрушена по време на Втората Война, но вече възстановена, се издигаше още по-величествена от преди.

Приятелят от детството на Артас — Вариан — крал на Стормуинд, вече беше женен и тъкмо бе станал баща. Той бе отворил замъка за всички гостуващи кралски особи и техните свити. Най-хубавият момент за Артас досега бе предната нощ, когато седя, пи медовина и си говори с Вариан. Нараненото и травматизирано момче отпреди десет години вече се бе превърнало в уверен, красив и сериозен крал.

След това, рано сутринта, но преди зазоряване двамата отидоха до тренировъчната зала, взеха по един дървен меч и дълго време се нападаха взаимно, смяха се, припомняйки си стари случки, а мъжеството им бе съвсем леко отслабено от погълнатия алкохол. Вариан, който беше тренирал от малък и винаги беше много добър, вече бе дори по-добър. Но и Артас не му отстъпваше и даваше всичко от себе си.

А сега следваше просто една формалност. Нажежени доспехи и натрапчивото чувство, че не заслужава честта, която предстоеше да му окажат.

Много рядко Артас споделяше чувствата си с Утър. Зловещият паладин, който, откакто Артас се помнеше, беше пример за непоклатима отдаденост на Светлината, стресна принца с думите си:

— Момко, никой не се чувства готов. Никой не мисли, че го заслужава. И знаеш ли защо? Защото си е така. Милосърдието на Светлината — просто и чисто. Ние сме недостойни по рождение, просто защото сме човеци… Да, и елфите, джуджетата и другите раси — всички са недостойни. Но Светлината все пак ни обича. Обича ни заради висотите, които можем да достигнем в редки моменти. Обича ни заради способността ни да си помагаме. И ни обича, защото можем да й помогнем да предаде посланието си — да се борим всеки ден да станем достойни, дори да разбираме, че никога няма да бъдем наистина такива.

Той потупа Артас по рамото с лека усмивка, която беше рядкост за него и продължи:

— Навремето и аз не мислех, че заслужавам и че едва ли някога ще заслужа. Затова застани днес там и знай, че всеки паладин е стоял така на същото място.

Това успокои малко Артас. Той изправи рамене, вдигна визьора на шлема си и с усмивка помаха с ръка на тълпата, която толкова весело го посрещаше в този горещ летен ден. Дъжд от розови цветчета се сипеше отгоре му, а отнякъде прозвучаха и тромпети. Бяха стигнали катедралата. Артас слезе от коня, който бе отведен от един слуга. После друг се появи, за да вземе шлема му. Русата му коса беше мокра от пот и той бързо прокара ръце в ръкавици през нея.

Артас никога не бе идвал в Стормуинд и беше впечатлен от съчетанието на спокойствие и сила, които излъчваше катедралата. Той бавно се изкачи по покритите с килим стъпала, наслаждавайки се на хладината, която се носеше от каменния интериор. Мирисът на тамян му беше познат и му действаше успокояващо. Беше същият, който семейството му палеше в малкия си параклис.

Вътре вече нямаше тълпа, само тихи, почтителни редици от видни лица и духовници. Артас разпозна някои от тях. Ген Греймейн29, Торас Тролбейн, адмирал Делин Праудмуър…

Артас примигна и на лицето му грейна усмивка. Джейна! Определено беше пораснала през годините, в които не я бе виждал. Не точно убийствена красавица, но красива и все още като фар излъчваше жизненост и интелигентност, което го привлече като момче. Тя отвърна на погледа му и се усмихна леко, кимайки уважително.

Артас се обърна към олтара, който наближаваше, но усети как частица от трепета напуска сърцето му. Надяваше се, че ще има възможност да си поговори с нея като свършат всички формалности. Архиепископ Алонс Фейол го очакваше до олтара. Архиепископът му напомняше повече на Дядо Мраз30, отколкото на някого от владетелите, които беше срещал. Нисък и набит, с дълга снежнобяла брада и блестящи очи, дори на такава тържествена церемония Фейол излъчваше топлота и доброта. Той изчака Артас да се доближи и да коленичи почтително пред него, после отвори една дебела книга и започна:

— Събрали сме се в името на Светлината, за да вдъхнем сили на нашия брат. Чрез милосърдието й той ще се прероди. Чрез властта й той ще просвети народа. Чрез силата й той ще се сражава с мрака. И чрез мъдростта й той ще поведе братята си към вечните дарове на рая.

Артас забеляза, че от лявата му страна няколко мъже и жени, облечени в дълги роби, стояха мирно. Някои от тях почти хипнотично люлееха тамян. Други държаха големи свещи. Един от тях носеше бродиран син епитрахил. По-рано Артас бе представен на голяма част от тях, но осъзна, че имената им просто са се изпарили от главата му. Това бе неприсъщо за него — той истински се интересуваше от хората, които му служеха и се стараеше да знае имената им.

Архиепископ Фейол помоли духовниците да дадат благословиите си на Артас. След това този, който държеше епитрахила, се приближи до принца и го положи около врата му, а после помаза челото му със светено масло.

— В името на Светлината, нека братята ви са излекувани — продължи Фейол, а после се обърна към мъжете от дясната страна на Артас. — Рицари на Сребърната ръка, ако намирате този мъж за достоен, дайте му благословията си.

За разлика от първата група, Артас познаваше всички тези мъже, стоящи мирно в тежки доспехи. Те бяха първите паладини на Сребърната ръка и се събираха за първи път след тяхното въвеждане преди много години. Утър, разбира се; Тириън Фордринг — остарял, но още здрав и грациозен, сегашният господар на Хартглен31; двуметровият Сайдан Датроуен и благочестивият Гавинрейд с рунтавата брада. Липсваше един — Туралиън, дясната ръка на Андуин Лотар във Втората Война, който изчезна с дружината, дръзнала да премине Тъмния портал. Тогава Артас беше на дванадесет.

Гавинрейд пристъпи напред, държейки огромен тежък чук, с инкрустирани руни по краищата и обвита в синя кожа груба дръжка. Той постави чука пред Артас и се върна на мястото си сред братята си. Беше ред на самия Утър, Носителя на Светлината — учителя на Артас в ордена. В ръцете си държеше чифт раменни брони. Утър беше най-сдържаният мъж, когото Артас познаваше, а сега очите му блестяха насълзени, докато поставяше броните върху широките му рамене. С мощен и треперещ глас той каза:

— Със силата на Светлината нека враговете ти погинат.

Утър задържа за миг ръката си върху рамото на Артас и после се оттегли.

Архиепископ Фейол се усмихна благо на принца. Артас, вече спокоен, му отвърна със същото. Сега си спомни всичко.

— Изправи се и бъди признат — покани го Фейол.

Артас го послуша.

— Ти, Артас Менетил, заклеваш ли се да защитаваш честта и кодекса на Ордена на Сребърната ръка?

Артас примигна, изненадан от липсата на титлата му. Ама разбира се, сети се той, признават ме за мъж, а не за принц.

— Заклевам се.

— Заклеваш ли се да приемеш милосърдието на Светлината и да разпространяваш мъдростта й сред хората си?

— Заклевам се.

— Заклеваш ли се да се бориш със злото под каквато и да е форма и да защитаваш невинните със собствения си живот?

— Зак… С кръвта и честта си, заклевам се — отговори Артас, за малко да сбърка.

Фейол му намигна окуражително и се обърна към духовниците и паладините.

— Братя и сестри, които сте се събрали тук, за да станете свидетели, вдигнете ръце и нека Светлината озари този мъж.

Духовниците и паладините вдигнаха десните си ръце, които сега бяха окъпани в мека златиста светлина. След това насочиха сиянието към Артас. С широко отворени, изумени очи Артас чакаше величественият блясък да го обгърне.

Нищо не се случи. Мигът се проточи. По челото на Артас изби пот. Какво се бе объркало? Защо Светлината не го обгръщаше с благословията си?

Но в следващия момент слънчевата светлина нахлу през прозореца на тавана и бавно се насочи към принца, стоящ сам в блестящи доспехи. Артас въздъхна с облекчение. Явно за това му говореше Утър. Чувството на недостойнство, което според Утър усещат всички паладини, явно просто удължи момента. Той се сети за думите му: „Никой не мисли, че го заслужава… Милосърдието на Светлината — просто и чисто… Но Светлината все пак ни обича.“

Сега вече го обливаше, изпълваше и се излъчваше от него и той се принуди да затвори очи срещу най-ослепителното сияние. Първо го затопли, после го попари и той леко потрепна. Почувства се… прочистен. Празен, старателно почистен и после отново изпълнен, той усети как Светлината се разрасна вътре в него и после намаля и стана поносима. Артас примигна и се присегна към чука — символа на Ордена. Щом хвана дръжката, той погледна към Архиепископ Фейол и видя как добродушната му усмивка се разширява.

— Стани, Артас Менетил. Паладин и закрилник на Лордерон. Добре дошъл в Ордена на Сребърната ръка.

Артас не се сдържа. Усмихна се широко, хвана здраво чука, толкова огромен, че за момент си помисли, че няма да може да го повдигне, и го размаха нагоре със силен вик. Той осъзна, че Светлината е облекчила тежестта му. В отговор на тържествуващия му вик катедралата изведнъж прокънтя от възторжени крясъци и ръкопляскания. Новите братя и сестри вкупом наобиколиха Артас и като че цялата официалност се изпари, когато баща му, Вариан и останалите се струпаха около олтара. Голям смях бе предизвикан, когато Вариан се опита да го потупа по рамото и опари ръката си на металните брони. После някак си Артас се обърна и срещна синеокото лице на лейди Джейна Праудмуър.

Бяха на сантиметри един от друг, притиснати от тълпата, която обграждаше най-новия член на Ордена на Сребърната ръка и Артас нямаше намерение да изтърве уникалната възможност. Почти веднага плъзна лявата си ръка около тънката й талия и я придърпа към себе си. Лейди изглеждаше учудена, но щастлива от прегръдката. Тя също го прегърна, засмя се за миг и се отдръпна с усмивка назад.

Само за момент веселите звуци от ликуващата тълпа в горещия летен следобед замлъкнаха и единственото нещо, което Артас виждаше, бе усмихнатото момиче със слънчев загар. Можеше ли да я целуне? Трябваше ли? Определено искаше да го направи. Но, докато се двоумеше, тя отстъпи назад и русокосата й фигура беше заменена с друга русокоса фигура. Калия се засмя и прегърна силно брат си.

— Всички много се гордеем с теб, Артас — възкликна тя.

Той се усмихна и също я прегърна. Беше доволен да види одобрението на сестра си, но съжаляваше, че не успя да целуне дъщерята на адмирала.

— Сигурна съм, че от теб ще стане чудесен паладин.

— Браво, сине! — каза Теренас. — Днес съм горд баща.

Артас присви очи. Днес? Какво значи това днес? Не е ли бил горд с мен в другите дни? Изведнъж се оказа ядосан, без да знае защо или на кого. Светлината се забави да го одобри, Джейна се дръпна точно в момента, когато можеше да я целуне и после думите на Теренас.

Артас се усмихна насила и тръгна да се измъква от тълпата. Достатъчно се беше натискал в хора, малко от които го познаваха и никой от които не го разбираше.

Артас беше на деветнадесет години. На същата възраст Вариан вече беше крал цяла година. Беше на възраст, в която можеше да прави каквото пожелае, воден от благословията на Сребърната ръка. Не искаше просто да се мотае в замъка на Лордерон или да ходи на скучни държавни срещи. Искаше да прави нещо… забавно. Нещо, което властта, позицията и уменията му можеха да му спечелят.

И той знаеше точно какво искаше да бъде това нещо.