Артас: Възходът на Крал-лич

Антракт

Беше точно един от онези дни, които Джейна Праудмуър най-много мразеше — мрачен, бурен и ужасно студен. Заради океанския бриз в Терамор винаги беше хладно, но дори в горещите летни месеци студът от вятъра, който сега бушуваше из града, стигаше чак до костите. Океанът се вълнуваше бурно, а над него сивото небе бе надвиснало заплашително. Нямаше изглед да се проясни. Навън тренировъчните площадки бяха плувнали в кал, пътниците търсеха подслон в странноприемницата, а д-р Ван Хаузен трябваше да проверява ранените за симптомите на болестта, която донесе внезапното застудяване. Охраната на Джейна стоеше в пороя, без да се оплаква. Без съмнение не бяха доволни. Джейна тъкмо беше приготвила чай за себе си и съветника си, но нареди на слугите си да занесат чайника на охраната, която юначно изпълняваше задълженията си. Тя можеше да изчака втория чайник.

Просветна светкавица и се чу гръм. В своята кула Джейна се беше сгушила сред любимите си книги и ръкописи. Тя потрепери, сви се в мантията си и погледна към човека, който очевидно се чувстваше по-зле от нея.

Магна Ейгуин, бившата пазителка на Тирисфал и майка на Маг Медив, някога най-великата жена в света, седеше на стол близо до камината и пиеше чай. Кокалестите й ръце се топлеха на чашата й. Дългата й снежнобяла коса падаше свободно върху раменете й. Тя вдигна очи, когато Джейна се доближи и седна на стола срещу нея. Зелените й очи — дълбоки и всезнаещи смарагди — не пропускаха нищо.

— Мислиш си за него.

Джейна се намръщи и се загледа в огъня, опитвайки се да се разсее с танцуващите пламъчета.

— Не знаех, че пазителите могат да четат мисли.

— Да четат мисли ли? Пф-ф! Лицето и поведението ти си казват всичко, дете. Тази бръчица на челото ти се появява само когато си мислиш за него. Освен това винаги изпадаш в такова настроение, когато се развали времето.

Джейна потрепери.

— Толкова лесно ли ме разгадаваш?

Сериозното лице на Ейгуин омекна и тя потупа Джейна по ръката.

— Е, имам хиляда години опит зад себе си и сравнително добре познавам хората.

Джейна въздъхна.

— Вярно. Когато е студено, винаги се сещам за него, за това, което се случи и дали можех да направя нещо.

Ейгуин въздъхна.

— Хиляда години и май никога не съм била истински влюбена. Бях прекалено заета. Но, ако това ще те успокои, и аз си мислех за него.

Джейна примигна изненадана и объркана.

— Мислиш си за Артас?

Бившата пазителка остро я поправи:

— Крал-лич. Той вече не е Артас.

— Няма нужда да ми припомняш — отвърна рязко Джейна.

— Защо… Усещаш ли?

Джейна бавно кимна. Беше се опитала да го припише на времето и напрежението, което винаги се появяваше, когато беше мокро и неприятно. Но Ейгуин усещаше, че не е само това и Джейна Праудмуър, вече на тридесет години и владетелка на остров Терамор, знаеше, че старата жена е права. „Старата жена.“ На устните й се появи лека усмивка, щом се замисли над тези думи. Тя самата вече отдавна се беше разделила с младостта — онази младост, в която Артас Менетил беше изиграл огромна роля.

— Разкажи ми за него — каза Ейгуин, облягайки се в стола си.

В този момент се появи една от прислужниците и донесе прясно приготвен чай и току-що извадени от фурната горещи курабийки. Джейна с радост си наля една чаша.

— Казах ти всичко, което знам.

— Не — отвърна Ейгуин. — Ти само отбеляза фактите от случилото се. Искам да разбера повече за самия него. За Артас Менетил. Защото, каквото и да се случва в Нортренд32 — и, да, мисля, че нещо наистина се случва, то е свързано с Артас, а не с Крал-лич. Или поне не още. Освен това — усмихна се старата жена, а дяволитият момичешки блясък в смарагдовите й очи засенчи многобройните бръчки по лицето й, — днес е дъждовно и студено. Точно за такива дни са измислени приказките.

Шест

Джейна Праудмуър тихо си тананикаше, докато крачеше през градините на Даларан. Вече от осем години беше тук, а градът така и не изгубваше чудотворния си характер. Всичко в него излъчваше магия и за нея беше почти като мирис, аромат на цвете и тя го вдишваше с усмивка.

Разбира се, част от този аромат беше от реални цветя, но градините тук бяха напоени с магия, както всичко останало. Никъде на друго място не беше виждала толкова красиви и живи цветя, нито пък беше опитвала по-вкусни плодове и зеленчуци. И познанието! Джейна имаше чувството, че за последните осем години е научила повече, отколкото през целия си живот, като по-голямата част — в последните две години, откакто официално беше започнала да чиракува при архимаг Антонидас. Малко неща й доставяха по-голямо удоволствие от това да седи сгушена на слънце, с чаша студен сладък нектар сред купчина книги. Разбира се, някои от по-редките пергаменти трябваше да се пазят от слънчеви лъчи и разлят нектар, затова следващото най-хубаво нещо беше да седне в някоя от големите зали. Там слагаше ръкавици, които предпазваха от повреждане крехката хартия и разгръщаше внимателно неща, които бяха по-стари от времена, които дори едва си представяше.

Но сега тя просто искаше да се разходи в градините, да усети живата земя под краката си, да поеме невероятния аромат и, когато усети глад, да се протегне и да си откъсне затоплена от слънцето ябълка голдънбарк33 и щастливо да я загризе.

— В Куел’Талас — прозвуча спокоен, сдържан глас — има дървета, които се извисяват високо над тези. Те имат бяла кора и златни листа, които пеят във вечерния бриз. Мисля, че ще се радваш да ги видиш някой ден.

Джейна се обърна и с усмивка се поклони на принц Кейл’тас Сънстрайдър34, син на Анастериан — крал на куел’дорейските елфи.

— Ваше Височество — каза тя, — не знаех, че сте се завърнали. За мен е удоволствие. И да, със сигурност бих се радвала да ги видя.

Джейна беше дъщеря, ако не на крал, то поне на благородник и владетел. Баща й, адмирал Делин Праудмуър, управляваше Кул Тирас и Джейна беше свикнала да общува с благородници. Въпреки това принц Кейл’тас я смущаваше. Не беше много сигурна защо. Той беше определено симпатичен и притежаваше онази присъща на елфите грациозност и красота. Висок, с коса като че изтъкана от злато, спускаща се до кръста му, той винаги й се струваше по-скоро като приказен герой, отколкото като истинско, живо същество. Въпреки че сега беше облечен с най-обикновената виолетова, позлатена роба на маг от Даларан, а не с пищните одежди, които носеше в официални случаи, той не беше изгубил обичайната си скованост. Може би беше точно това — имаше някаква… архаична официалност в излъчването му. Освен това беше много по-възрастен от нея, въпреки че изглеждаше на нейната възраст. Той беше особено интелигентен и изумително талантлив и могъщ маг. Някои от учениците му шушукаха, че е един от Шестте — тайното общество на най-високопоставените магьосници в Даларан. Затова вероятно тя не смяташе, че е толкова проста, за да се плаши от него.

Той се присегна, откъсна си ябълка и я захапа.

— Има известна сърдечност в храната от човешката земя, която много ми харесва — усмихна се загадъчно той. — Понякога елфската храна, колкото и да е вкусна и неустоимо приготвена, те оставя гладен за нещо по-питателно.

Джейна се усмихна. Принц Кейл’тас винаги се стараеше да я предразположи. Само се надяваше да е по-успешно.

— Малко неща са по-вкусни от ябълка и парче даларански шарп35 — съгласи се тя.

Настъпилата тишина се проточи неестествено на фона на неофициалната обстановка и слънчевата топлина.

— Значи, ще поостанете тук?

— Да, работата ми в Силвърмуун36 засега приключи. Затова скоро няма да ми се налага да си тръгвам.

Той я погледна, отхапвайки си отново от ябълката, а красивите му черти оставаха все така спокойни. Но Джейна знаеше, че той очаква реакцията й.

— Всички сме много щастливи от завръщането Ви, Ваше Височество.

Той размаха пръст.

— А-а, казах ти, че предпочитам да ме наричаш Кейл.

— Извинете, Кейл.

Той я погледна и по перфектните му черти премина лека тъга, която толкова бързо изчезна, че Джейна не беше сигурна дали беше реална.

— Как вървят уроците ти?

— Много добре, сър — каза тя, по-спокойна, че разговорът минава на учебна тема. — Вижте!

Тя посочи към един висок клон, където една катерица похапваше ябълка и прошушна някакво заклинание. Моментално катерицата се превърна в овца, а в очите й смешно се изписа изненада, когато клонът под нея се счупи и тя започна да пада. Джейна веднага протегна ръка и катерицата-овца застина във въздуха. После тя нежно я смъкна на земята. Овцата изблея, размърда уши и не след дълго възвърна формата си на много объркана катерица. Тя приклекна, изписука гневно и, завъртайки пухкавата си опашка, се метна отново на дървото.

Кейл’тас се засмя.

— Браво! Вече не подпалваш книги, нали?

Бузите на Джейна пламнаха при спомена от инцидента. Когато дойде тук, талантът й към огъня имаше нужда от сериозно шлифоване. Без да иска беше подпалила една книга, която Кейл’тас държеше в ръце. В отговор на това той беше настоял Джейна да упражнява всички огнени заклинания в района на блатата, които обграждаха затвора.

— Ъ-ъ… не. Това отдавна не се е случвало.

— Радвам се да го чуя. Джейна… — той пристъпи към нея, хвърли наполовина изгризаната си ябълка и се усмихна нежно. — Не говорех празни приказки, когато те поканих в Куел’Талас. Даларан е приказен град и тук живеят някои от най-добрите магьосници на Азерот. Знам, че много учиш, но мисля, че ще е хубаво да дойдеш в земята, където магията е неразделна част от самата култура, а не е просто част от един град или е ограничена за шепа елитни, образовани магьосници. Там магията е рождено право на всеки жител. Всички ние сме част от Слънчевия извор37. Не може да не си поне любопитна да го видиш.

Тя му се усмихна.

— Така е, наистина. И с удоволствие бих дошла някой ден. Но мисля, че засега е най-добре обучението ми да продължи тук… — И после допълни с шеговита усмивка: — Тук хората знаят какво да правят, когато подпалвам книги.

Тя се засмя, но той въздъхна тъжно.

— Сигурно си права. А сега, ако ме извиниш… — той се усмихна изкуствено. — Архимаг Антонидас иска отчет за работата ми в Силвърмуун. И все пак… този принц и магьосник с голямо нетърпение очаква да види повече от наученото от теб… и да прекара повече време с теб.

Кейл’тас сложи ръка на сърцето си и се поклони. Джейна не знаеше как да отговори и, докато се приготви за реверанс, го видя как изчезва в градината, както слънцето се скрива зад хоризонта — с високо вдигната глава, излъчващ увереност и изящество. Дори прахът сякаш не искаше да полепне по ботушите му, нито пък робата му — да се намачка.

Джейна отхапа за последно от ябълката си и също я хвърли настрана. Катерицата, която беше преобразила по-рано, се спускаше надолу по дървото към наградата, която по-лесно щеше да грабне, отколкото ако беше още неоткъсната ябълка.

Две ръце рязко закриха очите й. Тя се стресна, но само леко — никой, който представляваше реална заплаха, не можеше да прекрачи мощните укрепления, издигнати около магическия град.

— Познай кой е? — прошепна мъжки, но все пак весел глас.

С още покрити очи Джейна реши да сдържи усмивката си.

— Хм… ръцете ти са груби, значи не си магьосник — започна тя. — Миришеш на кон и кожени дрехи…

Малките й пръсти погалиха като перце силните му ръце и напипаха голям пръстен. Тя попипа формата на камъка… печатът на Лордерон.

— Артас! — възкликна тя със стоплен от радостна изненада глас и се обърна към него.

Той отдръпна ръцете си и й се усмихна. Не беше физически перфектен колкото Кейл’тас, косата му беше руса, като на елфския принц, но беше просто руса, а не като изтъкана от злато. Беше висок и добре сложен, но по-скоро здрав, отколкото изтънчен. Беше равнопоставен на Кейл’тас… Джейна се чудеше дали и той самият смяташе така — елфите се мислеха за по-висши от хората, независимо от ранга им. Но у Артас имаше някаква лекота, която моментално я привлече.

Тя възвърна благоприличието си и направи реверанс.

— Ваше Височество, каква неочаквана изненада! Какво правиш тук, ако мога да попитам? — Изведнъж я осени стряскаща мисъл: — Всичко наред ли е в Столицата?

— …

— Артас, моля те. В Даларан властват магьосници и обикновените хора трябва показват уважение.

Морскосините му очи проблеснаха шеговито.

— Ние сме братя по неволя, след като се промъкнахме в затворническия лагер, нали?

Тя се успокои и се усмихна.

— Сигурно.

— Относно въпроса ти — всичко е наред. Всъщност толкова малко неща се случват, че баща ми позволи да дойда да уча тук няколко месеца.

— Да учиш? Но… ти си член на Ордена на Сребърната ръка. Няма да ставаш магьосник, нали?

Той се засмя, придърпа я, за да го хване под ръка и двамата тръгнаха към ученическите квартири. Тя лесно влезе в крачка с него.

— Едва ли. Опасявам се, че такова интелектуално посвещаване не е за мен. Но реших, че едно от най-добрите места в Азерот, в които мога да уча история, магия и други неща, които трябва да знам като крал, е тук — в Даларан. За щастие, баща ми и твоят архимаг се съгласиха.

Докато говореше, той сложи ръка върху тази на Джейна. Това беше приятелски и любезен жест, но Джейна почувства тръпки да преминават през тялото й. Тя се обърна към него.

— Впечатлена съм. Момчето, което ме измъкна през онази нощ, за да шпионираме орките, не беше толкова заинтересувано от история и познание.

Артас се засмя и наведе дяволито глава към нея.

— Наистина ли? И още не съм. По-точно съм, но не това е главната причина да дойда.

— Добре, вече ме обърка. Защо тогава дойде в Даларан?

Бяха стигнали до квартирата й. Джейна спря, издърпа ръката си и се обърна към него.

Той не отговори веднага, само се загледа в очите й и се усмихна. После взе ръката й и я целуна — вежлив жест, който беше преживявала много пъти от много благородници. Устните му се задържаха върху ръката и съвсем малко по-дълго от приетото, а после не пусна ръката й веднага.

Очите й се разшириха. Да не би да означаваше… Ако наистина беше решил да дойде в Даларан за няколко месеца, което само по себе си беше подвиг, защото Антонидас беше особено подозрителен към външните лица… Дали не бе само за да я види? Преди да успее да се овладее и да зададе въпроса, той й намигна и се поклони.

— Ще те видя на вечеря, милейди.

Вечерята беше официална. Завръщането на принц Кейл’тас и пристигането на принц Артас в един и същи ден беше създало истинска суматоха за всички слуги в Кирин Тор. Имаше огромна дневна, която се използваше само при специални случаи и точно там щеше да се проведе вечерята. Огромната маса, на която можеха да се поберат петдесетина души, се простираше от единия до другия край на залата. Над нея проблясваха три полилея, отрупани със свещи, които светеха ярко в хармония с тези по масата. По стените горяха факли, а за по-приятната атмосфера няколко светещи сфери обикаляха по краищата, в готовност да бъдат призовани при нужда от допълнителна светлина. Слугите се появяваха рядко — само за да приберат празните чинии. Бутилките сами наливаха вино при щракване с пръсти. Флейта, арфа и лютня добавяха успокояваща музика, изящните ноти на която бяха плод на магия, а не на човешка ръка или порив на вятъра.

Архимаг Антонидас оглавяваше масата, което беше рядкост. Той беше висок мъж, който изглеждаше още по-висок заради слабата си фигура. Дългата му брада беше по-скоро бяла, отколкото кафява, главата му — напълно гола, а очите му — живи и пронизващи. Там беше и архимаг Крас. Той стоеше изправен нащрек, а косата му отразяваше свещите и факлите, светейки предимно сребристо с червени и черни проблясъци. Присъстваха и още много други — всички високопоставени лица. Всъщност Джейна беше най-нископоставената от всички, а тя беше чирак на архимаг.

Тя имаше военно потекло и едно от нещата, на които баща й я научи, беше да познава собствените си силни и слаби страни. „Голяма грешка е както да се подценяваш, така и да се надценяваш“, беше й казал Делин. „Фалшивата скромност е толкова лоша, колкото фалшивата гордост. Знай точно на какво си способна в момента и се дръж подобаващо. Всеки друг подход е погрешен — и може да се окаже пагубен в битка.“

Тя знаеше, че е изкусна магьосница. Беше интелигентна и целенасочена и беше научила доста за краткото време, което беше прекарала тук. Със сигурност Антонидас не би я довел със себе си от снизходителност. Без капка фалшива гордост, за която я беше предупредил баща й, тя разбираше, че притежава потенциала да стане могъщ маг. Искаше да успее със собствени усилия, а не защото елфски принц харесваше компанията й. С големи усилия да не издаде неприязънта си, тя загреба поредна лъжица супа от костенурки.

Затворническите лагери се намираха доста близо до града и не беше изненада, че разговорът се завъртя около орките, въпреки че магьосниците обичаха да показват, че са над подобни неща.

Кейл протегна дългата си, елегантна ръка за още една филийка хляб и започна да я маже с масло.

— Летаргични или не, те са опасни — каза той.

— Баща ми, крал Теренас, е на същото мнение, принц Кейл’тас — отвърна Артас, усмихвайки се очарователно на елфа. — Затова съществуват лагерите. За съжаление, цената за поддръжката им е висока, но безспорно сигурността на хората от Азерот струва повече от малко злато.

— Те са животни, зверове — обикновено високият глас на Кейл’тас се снижи с отвращение. — Те и драконите им нанесоха сериозни поражения на Куел’Талас. Само енергиите на Слънчевия извор успяха да предотвратят щетите, които можеха да нанесат. Вие, човеците, можехте да решите проблема със защитата на хората си, без да ги облагате с толкова сурови данъци, просто като екзекутирате създанията.

Джейна си спомни орките, които беше видяла. Изглеждаха уморени, съсипани и потиснати. Имаха и деца.

— Ходили ли сте в лагерите, принц Кейл’тас? — попита язвително Джейна, преди да успее да се сдържи. — Виждали ли сте в какво всъщност са се превърнали?

За миг лицето на Кейл’тас поруменя, но той запази миловидното си изражение.

— Не, лейди Джейна, не съм. Нито пък изпитвам нужда да го правя. Знам какво са направили всеки път, щом видя изгорените стъбла на величествените дървета в родния ми дом, както и когато поднасям почитта си на загиналите в битката. Със сигурност и Вие не сте ги виждали. Не мога да си представя толкова изтънчена дама да се разхожда в лагерите.

Джейна много внимателно избегна погледа на Артас и отвърна:

— Негово Височество ми прави красив комплимент, но не смятам, че изтънчеността има връзка с желанието да се види справедливостта. Наистина смятам, че един изтънчен индивид не би искал да гледа как чувствителни създания биват убивани като животни.

Тя му се усмихна мило и продължи да си хапва супата. Кейл’тас я изгледа въпросително, объркан от реакцията й.

— Законът принадлежи на Лордерон и крал Теренас може да прави, каквото сметне за правилно в своето царство — намеси се Антонидас.

— Даларан и всяко друго кралство от Алианса също трябва да плаща за поддръжката си — каза магьосник, когото Джейна не познаваше. — Не може да нямаме думата, щом си плащаме.

Антонидас махна със слабата си ръка.

— Не става дума кой плаща за лагерите или дали изобщо има нужда от тях. Това, което ме интересува, е странната летаргия на орките. Разрових се в малкото, което имаме за историята им и не вярвам, че това, което ги смирява, са оковите. Нито пък мисля, че е болест — или поне не е такава, от която можем да се заразим.

Антонидас никога не говореше празни приказки и всички спряха заядливите си разговори и се вслушаха в думите му. Джейна остана изненадана. За пръв път чуваше магьосник да се изказва за положението на орките. Беше сигурна, че Антонидас умишлено е решил да повдигне въпроса точно сега. Присъстваха Артас и Кейл’тас и думите му бързо щяха да достигнат както Лордерон, така и Куел’Талас. Антонидас много рядко правеше нещо случайно.

— Ако не е болест или директен резултат от затварянето им — каза любезно Артас, — какво мислите, че е, архимаге?

Антонидас се обърна към младия принц.

— Разбирам, че орките невинаги са били толкова кръвожадни. Кадгар ми каза, че е научил от Гарона, която…

— Гарона беше мелезът, който уби крал Лейн — каза подразнен Артас. — С цялото ми уважение, не смятам, че можем да се доверим на нищо от това, което създанието твърди.

Антонидас вдигна ръка и някои от присъстващите зашушукаха одобрително.

— Тази информация достигна до нас преди тя да се превърне в предател — каза той. — И беше потвърдена от… други източници.

Той се усмихна леко, умишлено пропускайки да поясни кои бяха „другите източници“, до които се беше допитал.

— Те се поддадоха на демонично влияние. Кожата им стана зелена, очите — червени. Мисля, че са били пропити с тази външна тъмнина преди първата инвазия. Сега са откъснати от източника, който ги е поддържал. Явно това, което виждаме, не е болест, а отстъпление. Демоничната енергия е нещо мощно. Отказът от нея ще има страшни последствия.

Кейл’тас махна пренебрежително с ръка.

— Дори теорията да е вярна, защо трябва да ни е грижа за тях? Бяха достатъчно глупави, за да се доверят на демони. Бяха достатъчно безумни, за да позволят да се пристрастят към тези разрушителни енергии. Поне аз не смятам, че е разумно да им „помогнем“ да открият лек, дори това да ги върне в миролюбивото им състояние. Сега те са безсилни и сломени. Точно така аз, както и всеки здравомислещ, предпочитам да ги виждам след всичко, което ни причиниха.

— Но, ако успеят да си върнат миролюбивото състояние, няма да се налага да ги държим затворени в лагери и парите ще могат да се вложат в нещо друго — спокойно продължи Антонидас, преди цялата маса да избухне срещу него. — Сигурен съм, че крал Теренас не събира данъци, за да пълни собствените си джобове. Как е баща Ви, принц Артас? А семейството Ви? Съжалявам, че пропуснах церемонията по посвещаването Ви, но чух, че е било голямо събитие.

— Стормуинд беше особено благосклонен към мен — усмихнато отговори Артас и забоде вилица във второто блюдо — пъстърва на скара с пържени зеленчуци. — Зарадвах се да видя отново крал Вариан.

— Разбрах, че прекрасната му кралица наскоро го е дарила с наследник.

— Така е. И, ако един ден малкият Андуин стисне меча със силата, с която стискаше пръста ми сега, определено ще стане добър воин.

— Макар всички ние да се молим денят на коронацията Ви да не дойде още много години, смятам, че ще се радваме на кралската Ви сватба — продължи Антонидас. — Има ли вече дама, на която сте хвърлили око или си оставате най-заклетият ерген на Лордерон?

Кейл’тас се съсредоточи върху чинията си, но Джейна знаеше, че следи разговора с голям интерес. Тя самата пазеше собственото си изражение сериозно.

Артас не погледна към нея, когато засмяно се протегна към виното.

— Това щеше да е новина, нали? Но какво забавно би имало тогава? Има достатъчно време за такива неща.

Джейна се изпълни със смесени чувства. Остана малко разочарована, но освен това се и успокои. Може би щеше да е най-добре, ако с Артас си останеха само приятели. Все пак, тя беше дошла тук, за да стане възможно най-завършената магьосница, а не за да флиртува. Чиракът на магьосника трябваше да бъде дисциплиниран и разумен, а не емоционален. Тя имаше задължения и трябваше да ги изпълнява с цялото си внимание. Трябваше да учи.

— Трябва да уча! — Джейна се възпротиви няколко дни след това, когато Артас се появи при нея, водейки два коня.

— Хайде, Джейна — усмихна се Артас. — Дори най-старателният ученик трябва да си почива от време на време. Денят е прекрасен и трябва да му се насладиш.

— Това и правя — отговори тя.

Наистина беше така — тя беше в градината с книгите си, вместо да се уединява в някоя от читалните.

— Малко движение ще ти помогне да мислиш по-добре.

Той протегна ръка към девойката, седяща под дървото. Тя се усмихна без да иска.

— Артас, някой ден ще станеш велик крал — каза тя шеговито, хващайки ръката му и позволявайки му да я издърпа на крака. — Явно никой нищо не ти отказва.

Той се засмя, придържайки коня й, докато тя го възсядаше. Днес беше с роба, но с панталони — светли, ленени бричове, които й позволиха да яхне коня, вместо да седне странично. След миг и Артас скочи върху своя.

Джейна погледна коня му — дореста кобила вместо белия жребец, който съдбата му беше отнела.

— Май не можах да ти кажа колко съжалявам за Инвинсибъл — прошепна тя.

Радостта се изпари от лицето му и сякаш сянка премина през слънцето. После усмивката му се върна, както и мислите му.

— Няма нищо, но благодаря. Сега… Приготвил съм се за пикник и денят ни чака. Да вървим!

Беше ден, който Джейна щеше да помни до края на живота си, един от онези съвършени летни дни, когато слънчевата светлина изглежда плътна и златиста като мед. Артас забърза ход, но Джейна беше опитен ездач и лесно го настигна. Той я отведе надалеч от града, през широки зелени поля. Конете явно също се наслаждаваха на ездата, колкото и самите ездачи. Със заострени напред уши и разширени ноздри, те поемаха богатите аромати.

Пикникът беше прост, но вкусен — хляб, сирене, плодове и леко бяло вино. Артас се излегна с ръце зад глава и подремна за малко, докато Джейна събу ботушите си, зарови крака в гъстата, мека трева и се намести под едно дърво да почете. Книгата беше интересна — „Трактат за същността на телепортирането“, но тежката жега, рязкото натоварване и нежното жужене на цикадите я приспа.

Когато по-късно Джейна се събуди, леко изстинала, слънцето беше започнало да залязва. Тя се изправи, потърка очи и видя, че Артас го няма, също и коня му. Нейният кон, с юзди, преметнати през един клон, пасеше доволно. Тя се намръщи и се изправи на крака.

— Артас?

Нямаше отговор. Най-вероятно беше отишъл на разходка и скоро щеше да се върне. Наостри уши, опитвайки се да долови звук от копита, но напразно. Наоколо все още имаше орки на свобода. Или поне така се говореше. И планински котки, и мечки… по-познати, но не и по-малко опасни. Джейна започна да си припомня заклинанията, които беше учила. Беше сигурна, че ще може да се защити, ако я нападнат. Е, почти сигурна.

Атаката беше внезапна и безшумна.

Удар по врата и студена влага беше единственото, което усети. Тя зяпна изненадана и се завъртя. Нападателят й беше твърде бърз. Той моментално изтича и се скри, спирайки само за миг, в който й метна още един снаряд. Този път я уцели в устата и тя започна да се дави… от смях. Тя загреба снега и изохка тихо от студенината, която успя да се стече по ризата й.

— Артас! Не е честно!

В отговор получи четири поредни топки, които набързо се опита да събере. Явно се беше покатерил достатъчно високо, откривайки място, където зимата беше дошла по-рано и се беше върнал със снежни топки вместо трофеи. Къде се дяна? Там се мерна червената му…

Боят продължи още малко, докато и двамата свършиха боеприпасите.

— Мир! — извика Артас.

Джейна прие, смеейки се толкова силно, че едва изрече и една дума, а Артас излезе от скривалището си зад скалите и дотича при нея. Той я прегърна също засмян, а тя с радост забеляза, че и по неговата коса има следи от сняг.

— Знаех си от самото начало — каза той.

— К-какво знаеше?

Джейна беше обсипана с толкова много снежни топки, че макар още да бе лято, се беше смръзнала. Артас усети, че трепери от студ и я прегърна по-силно. Джейна знаеше, че трябва да се отдръпне. Спонтанна приятелска прегръдка беше едно, но да се задържи в обятията му беше нещо съвсем друго. И все пак тя остана там, отпусна глава на гърдите му се заслуша в отмерения и забързан ритъм на сърцето му. Затвори очи, когато той докосна косата й, махайки остатъците от сняг.

— В деня, в който те видях за пръв път, разбрах, че си момиче, с което мога да споделя игрите си. Момиче, което няма да откаже да поплуваме в горещ ден или… — Той отстъпи леко назад, забърсвайки следите от зима на лицето й с усмивка. — … или да получи снежна топка в лицето. Не те нараних, нали?

Тя се усмихна, внезапно затоплена.

— Не, не успя.

Погледите им се срещнаха и Джейна усети как бузите й пламват. Опита се да отстъпи назад, но ръцете му я държаха твърде здраво. Той продължи да докосва лицето й, следвайки извивките на бузите й със силните си груби пръсти.

— Джейна — каза тихо той и тя потрепери, но този път не от студа.

Не беше редно. Тя трябваше да се отмести. Но вместо това повдигна лице и затвори очи.

Целувката беше нежна, мека и чиста — първата в живота й. Като че ръцете й сами обгърнаха шията му и тя се притисна в него, а целувката им стана по-дълбока. Почувства се сякаш се дави, а той беше единственото сигурно нещо в света. Той беше каквото… когото искаше. Този младеж, който въпреки титлата си видя и разбра ученолюбивия й характер, но в същото време знаеше как да събуди игривото и смело момиче, което рядко имаше възможност да покаже… което рядко можеше да се види.

Но той беше виждал всичко, което тя всъщност беше, не само лицето, което тя показваше пред света.

— Артас — прошепна тя. — Артас…

Седем

Следващите няколко месеца в Даларан бяха прекрасни. Артас с изненада откри, че всъщност научава неща, които щяха да са му полезни, когато стане крал. Освен това имаше много възможности да се наслади на лятото и първото есенно захлаждане. Той обичаше да язди, въпреки болката, която изпълваше гърдите му всеки път, щом се качеше на кон, различен от Инвинсибъл.

А и Джейна беше там. Не беше планирал да я целуне. Но когато се намери в обятията й и потъна в сините й очи, изпълнени със смях и радост, не можа да се сдържи. И тя му отвърна.

Програмата й беше много по-изморителна и натоварена от неговата и не можеха да се виждат толкова често, колкото им се искаше. Всъщност успяваха да се видят главно при официални поводи. Без много да разискват, и двамата се бяха съгласили да не създават излишни поводи за клюки. Това засили тръпката във връзката им. Когато можеха, си открадваха моменти — целувка в беседката, бегъл поглед по време на официална вечеря… В началото първата им среща беше съвсем невинна, но сега те се стараеха да избягват подобни неща. Той беше научил наизуст програмата й, за да може да я „среща случайно“, а тя намираше оправдания, за да отскочи до конюшните или дворовете, които Артас и хората му използваха за военните си тренировки. Артас се наслаждаваше на всеки рискован и опасен миг.

Сега той чакаше до един от рядко използваните коридори пред полица за книги, преструвайки се, че преглежда заглавията. Джейна трябваше да се върне от упражненията си по огнена магия. С леко неудобство му беше споделила, че все още тренира близо до затвора, където има достатъчно вода. Трябваше да мине оттук, за да стигне до стаята си. Артас се ослуша. И ето — бързото и леко тупкане на пантофките й. Той се обърна, взе една от книгите и се престори, че чете, следейки коридора с крайчеца на окото си.

Както обикновено, Джейна беше облечена с традиционната за чираците роба. Косата й блестеше като слънце, а на лицето й се беше изписала характерната бръчица, която не беше знак на недоволство, а отразяваше концентрирана, дълбока мисъл. Дори не го забеляза. Той бързо прибра книгата и се втурна към коридора, за да не я изпусне. Хвана я за ръката и я придърпа в сянката.

Както винаги, тя не се стресна. Хвана книгите си с едната си ръка, а другата премина зад врата му и те се целунаха.

— Здравей, милейди — прошепна той, целувайки шията й.

— Здравей, принце мой — отвърна му засмяно тя и въздъхна.

— Джейна — чу се глас. — Защо си…

Двамата бързо се разделиха и виновно се загледаха към натрапника. Джейна изпуфтя тихо и поруменя.

— Кейл…

Лицето на елфа беше сдържано, но беше стиснал зъби, а в очите му гореше гняв.

— Изпусна една книга, когато си тръгваше — каза той, размахвайки книгата. — Тръгнах след теб, за да ти я върна.

Джейна погледна към Артас, захапвайки долната си устна. Той се стресна колкото нея, но успя да се усмихне. Прегърнал Джейна с една ръка, той се обърна към Кейл’тас.

— Много мило от твоя страна, Кейл — каза той. — Благодаря.

За миг помисли, че Кейл’тас ще се нахвърли отгоре му. Въздухът около мага пращеше от гняв и възмущение. Той беше много силен и Артас знаеше, че няма да може да му се опре. Въпреки това, той посрещна погледа му и не отстъпи и на милиметър. Кейл’тас сви юмруци и остана на място.

— Срамуваш ли се от нея, Артас? Така ли е? — Кейл’тас изсъска. — Заслужава времето и вниманието ти само ако никой не знае, нали?

Артас присви очи.

— Мислех да избегна неприятностите от ненужно шушукане. Знаеш как става, Кейл, нали? Някой подхвърля нещо и преди да се усетиш, всички го приемат за истина. Бих искал да запазя репутацията й…

— Да запазиш? — извика Кейл’тас. — Ако те е грижа за нея, щеше да я ухажваш открито и гордо като истински мъж.

Той погледна към Джейна. Гневът му изчезна и за миг на негово място се появи болка. После изчезна и тя. Джейна сведе очи.

— Оставям ви… да се видите. И не се тревожете, няма да кажа и дума за това.

Кайл засили книгата към Джейна и явно неособено ценното томче тупна в краката й и я стресна. Виолетово-златистата му роба се завъртя и той изчезна. Джейна въздъхна и подпря глава върху гърдите на Артас. Той я потупа нежно по гърба.

— Всичко е наред, вече си отиде.

— Съжалявам. Май трябваше да ти кажа.

Гърдите му се свиха.

— Какво да ми кажеш? Джейна… да не би ти и той…

— Не! — отвърна моментално тя, повдигайки очи към него. — Не, но… мисля, че той искаше. Просто… той е добър и могъщ магьосник. И принц. Но не е… — гласът й заглъхна.

— Не е какво?

Думите му прозвучаха по-остро, отколкото искаше. Кейл беше толкова много неща, които Артас не беше — по-голям, по-изтънчен, опитен, мощен и почти невъобразимо физически перфектен. Той усети как ревността се заражда в него — като студен, стегнат възел. Ако Кейл се беше появил отново в онзи момент, Артас сигурно щеше да го предизвика.

Джейна се усмихна топло, а бръчицата на челото й се уголеми.

— Не е теб.

Леденият възел се стопи както зимата отстъпва пред топлината на пролетта. Артас я придърпа към себе си и я целуна отново.

Кой изобщо се интересуваше от мнението на скучния елфски принц?

До края на годината не се случи почти нищо съществено. След лятото дойде хладна есен, а после зима. Оплакванията от високите разходи за затворите се увеличиха, но и Теренас, и Артас го очакваха. Артас продължи да тренира с Утър. Възрастния мъж твърдо настояваше, че молитвата и медитацията са не по-малко важни от овладяването на бойните техники. „Да, трябва да сме способни да премахнем врага — казваше той. — Но трябва също да можем да лекуваме себе си и приятелите си.“

Артас си спомни за Инвинсибъл. Дойдеше ли зимата, винаги се сещаше за него, а думите на Утър само му напомниха за пореден път нещото, което смяташе за най-големия провал в живота си. Само ако беше започнал обучението си по-рано, прекрасният бял жребец щеше да е жив. Той така и не каза на никого какво всъщност се случи в онзи снежен ден. Всички вярваха, че е било инцидент. В това се опитваше да повярва и самият Артас. Той никога не беше искал да нарани Инвинсибъл. Толкова обичаше коня си, че по-скоро щеше да нарани себе си. И, ако беше започнал да се обучава за паладин по-рано, както Вариан беше започнал да се обучава за воин, сигурно щеше да може да спаси Инвинсибъл. Артас се закле, че повече никога няма да допусне подобно нещо. Щеше да направи всичко необходимо, за да не се окаже неподготвен, безсилен или неспособен да се справи.

Зимата свърши и пролетта отново дойде в Тирисфал Глейдс. Дойде и Джейна Праудмуър. В очите на Артас тя изглеждаше красива, свежа и нужна, като ново цветче на пробуждащо се дърво. Беше дошла да му помага за празника Ноубългардън38 — най-големия пролетен празник в Лордерон и Стормуинд. Артас с радост разбра, че това да стои до късно, да пийва вино и да пълни яйца с бонбони се оказа не толкова скучно, колкото беше очаквал, благодарение на компанията на Джейна. Тя старателно пълнеше яйцата и ги подреждаше, а на челото й се очертаваше любимата му бръчица — той беше виждал такава само на нейното чело.

Макар че все още нямаше официално признание, Артас и Джейна знаеха, че родителите им са разговаряли и безгласно са се съгласили двамата да продължат да се ухажват. Все по-често Артас, вече спечелил сърцата на хората си, беше изпращан на официални събития като представител на Лордерон, вместо Утър или Теренас. С времето Утър ставаше все по-вглъбен в духовния аспект на Светлината, а Теренас избягваше да пътува. „Когато си млад, е много вълнуващо да яздиш с дни и да спиш под звездите — беше казал на Артас. — Но когато станеш на моите години, ездата е приятна само за кратка разходка, а звездите изглеждат достатъчно близо и зад прозореца.“

Артас беше доволен и с удоволствие пое новите си отговорности. Очевидно адмирал Праудмуър и архимаг Антонидас бяха стигнали до същите изводи. Така все по-често Джейна Праудмуър придружаваше вестоносците от Даларан до Столицата, когато се налагаше да бъдат изпратени такива.

— Ела за летния Фестивал на огъня — изведнъж каза той.

Тя го погледна, внимателно държейки яйце в едната си ръка и прибирайки косата от лицето си с другата.

— Не мога. Лятото е много натоварено време за учениците в Даларан. Антонидас вече ме предупреди, че ще трябва да остана там до края.

В гласа й прозвуча съжаление.

— Тогава аз ще дойда при теб през лятото, а ти ще дойдеш за Халоус Енд39 — каза Артас.

Тя поклати глава и се засмя.

— Много си упорит, Артас Менетил. Ще опитам.

— Не, ще дойдеш.

Той се присегна през масата, отрупана с внимателно изпразнени, ярко оцветени яйца и дребни бонбони и сложи ръце върху нейните. Тя се усмихна все още срамежливо и леко поруменя. Щеше да отиде.

Преди Халоус Енд имаше няколко по-малки фестивали. Едни бяха мрачни, други бяха весели, а този — по малко и от двете. Смяташе се, че тогава границата между живите и мъртвите изтънява и тези, които са я преминали, могат да бъдат усетени от все още живите. Според традицията, в края на жътвата, преди да се появят зимните ветрове, пред замъка се издигаше сламена статуя. По залез-слънце в нощта на церемонията статуята се подпалваше. Гледката беше изумителна — запален огромен плетен човек, погълнат от пламъци в настъпващата нощ. Всеки, който искаше, можеше да се приближи и да хвърли клонка в огъня, като по този начин „изгори“ това, което не иска да задържи в тихото време за размисъл, което зимното бездействие предоставяше.

Това беше селски ритуал, водещ начало от незапомнени времена. Артас смяташе, че в днешно време много малко хора наистина вярваха, че изгарянето на клонка ще реши проблемите им и дори още по-малко вярваха, че е възможно да се свържат с мъртвите. Той поне не вярваше, но го чакаше с нетърпение. Все пак беше важен празник, който щеше да доведе Джейна в Лордерон.

Беше си наумил да й направи малка изненада.

Беше точно след залез-слънце. Тълпата беше започнала да се събира в късния следобед. Някои хора се бяха подготвили за пикник, а други щяха да прекарат последните няколко есенни дни навън сред хълмовете на Тирисфал. Навсякъде бяха поставени стражи, които да следят за неприятностите, които много хора, струпани на едно място, обикновено създаваха, но Артас не очакваше никакви произшествия. Когато излезе от двореца, облечен в туника, бричове и мантия в есенни цветове, тълпата избухна. Той се спря и помаха на хората, приемайки поздравите им, после се обърна и пое ръката на Джейна.

Тя изглеждаше леко изненадана, но се усмихна, а в помръкващото небе зазвучаха имената и на двамата млади. Артас и Джейна тръгнаха по пътеката, водеща до плетения гигант и се спряха пред него. Артас вдигна ръка в знак за тишина.

— Скъпи сънародници, днес съм тук с вас, за да честваме заедно една от най-почитаните нощи — нощта, в която си спомняме за хората, които не са вече сред нас и нощта, в която захвърляме нещата, които ни пречат да продължим напред. Ще изгорим статуята на сламения човек като символ на годината, която си отива, както фермерите изгарят остатъците от ожънатите полета. Пепелта ще подхрани почвата, а нашият ритуал ще подхрани душите ни. Радвам се да видя толкова много хора тук тази вечер. И с удоволствие предоставям честта да запали сламения човек на лейди Джейна Праудмуър.

Очите на Джейна се разшириха. Артас се обърна към нея с дяволита усмивка.

— Тя е дъщеря на героя от войната адмирал Делин Праудмуър и е на път да се превърне в могъща магьосница. Тъй като магьосниците владеят огъня, смятам, че на нея се полага честта да запали статуята тази вечер. Съгласни ли сте?

Както очакваше Артас, всички извикаха одобрително. Артас се поклони на Джейна, прошепвайки й:

— Направи го зрелищно — на хората ще им хареса.

Джейна кимна, обърна се към хората и им помаха с ръка. Радостните викове се усилиха. Тя отскубна няколко косъма зад ухото си, за миг потръпна нервно, но успя да запази спокойствие. Затвори очи, вдигна ръце и започна да изрича заклинанието.

Джейна беше облечена в огнени цветове — червено, жълто и оранжево. В ръцете й започна да се оформя малка огнена топка. Първоначално слабата й светлина се усили и за миг самата Джейна изглеждаше като огън в очите на Артас. Тя държеше огъня майсторски и с лекота, и той разбра, че времето, когато тя трудно контролираше заклинанията си, отдавна е отминало. Тя нямаше да се превърне в могъща магьосница, очевидно вече беше такава — на практика, макар и без титла.

Джейна протегна двете си ръце. Огнените топки излетяха като куршуми, изстреляни към огромния сламен човек. Той веднага избухна в пламъци, а хората онемяха и след миг гръмнаха бурни ръкопляскания. Артас се усмихна доволно. Сламеният човек никога не беше пламвал толкова бързо, когато е бил подпалван по традиционния начин с обикновен пламък.

Джейна отвори очи и помаха с ръка, усмихвайки се щастливо. Артас се наведе към нея и прошепна:

— Невероятно, Джейна.

— Искаше зрелище — отвърна тя засмяно.

— Така е, наистина. Но това се получи прекалено хубаво. Опасявам се, че вече ще искат всяка година ти да палиш статуята.

Джейна се обърна към него.

— Това проблем ли ще бъде?

Светлината от искрящия огън танцуваше по тялото й, осветявайки красивите й черти и отразявайки се в златната диадема в косата й. Артас остана без дъх при вида й. Тя винаги е била привлекателна и той я хареса в мига, в който я видя за пръв път. Тя му беше приятел, довереник, вълнуващ флирт. Но сега буквално я виждаше в нова светлина.

Отне му малко време да възвърне гласа си.

— Не — нежно каза той. — Не би било никакъв проблем.

Те се присъединиха към тълпата, танцуваха около огъня и не дадоха на стражите и миг покой — криеха се между хората, здрависваха се и разменяха поздрави с тях. Накрая успяха и да се скрият от зорките им очи и да се измъкнат. Артас поведе Джейна през коридорите в задната част на замъка към личните стаи на кралското семейство. Изведнъж се появиха няколко слуги, които минаваха напряко към кухнята. За малко щяха да ги хванат, но те успяха да се прикрият, затаявайки дъх и прилепвайки плътно до стената.

После стигнаха до стаята на Артас. Той затвори вратата, подпря се на нея и придърпа Джейна в обятията си. Последва дълбока целувка. Но Джейна беше тази, която първа се отдръпна и го поведе за ръка към леглото. По кожата им продължаваше да танцува светлината от горящия отвън сламен човек.

Той я последва, като замаян, като насън. Застанаха до леглото с ръце, стиснати толкова здраво, че Артас се уплаши, че пръстите й ще се счупят в ръцете му.

— Джейна — прошепна той.

— Артас — отвърна тя и го целуна и с две ръце погали лицето му.

Артас беше като замаян, толкова я желаеше, че в мига, в който тя се отдръпна, се почувства ограбен. Усети нежния и топъл дъх по лицето си, когато му прошепна:

— Готови ли сме… за това?

Артас беше готов да отговори на шега, но знаеше какво точно го пита. Не можеше да си се представи по-готов, за да приеме това момиче докрай в сърцето си. Беше отказал на милата Тарета, която не беше първата, получила отрицателен отговор. Той знаеше, че Джейна е по-неопитна от самия него в това отношение.

— Готов съм, ако и ти си — прошепна той с пресипнал глас.

Понечи да я целуне и забеляза познатата бръчица на челото й.

Ще я залича с целувки, обеща си той, повеждайки я към леглото си. Ще накарам всичките ти тревоги да изчезнат завинаги.

По-късно сламеният човек вече беше напълно изпепелен и единствено синьобялата луна осветяваше спящата фигура на Джейна. Артас лежеше буден и прокарваше пръсти по извивките на тялото й. От време на време се замисляше докъде щеше да доведе всичко това, но беше щастлив просто да се наслади на мига.

Той не хвърли клонче в огъня, защото нямаше от какво да иска да се отърве. Нито пък имаше сега, помисли си той, навеждайки се да я целуне. Джейна се събуди с лека въздишка и се обърна към него.

— Май никой нищо не може да ти откаже — прошепна тя, повтаряйки думите си от деня, в който се целунаха за пръв път. — Най-малко пък аз.

Без да разбере защо, за миг го побиха студени тръпки и той я притисна към себе си:

— Не се отказвай от мен, Джейна. Никога не се отказвай от мен. Моля те.

Тя го погледна с блеснали на лунната светлина очи.

— Никога не бих го направила, Артас. Никога.

Осем

Дворецът никога досега не беше толкова красиво украсяван за празника Уинтър Вейл40. С идването си Мурадин, който винаги беше безупречен посланик, беше донесъл традицията на джуджетата в Лордерон. С времето тя стана особено популярна, а тази година хората като че ли наистина я вземаха присърце.

Празничното настроение започна няколко седмици по-рано, когато Джейна ги поздрави с театралното си изпълнение по запалването на сламения човек. Тя получи разрешение да остане през цялата зима, ако иска, въпреки че Даларан не беше толкова далеч за човек, който можеше да се телепортира. Нещо се беше променило. Беше едва доловимо, а в същото време и сериозно. С Джейна Праудмуър вече се отнасяха така, сякаш беше нещо повече от дъщерята на владетеля на Кул Тирас, сякаш беше повече от приятел. Отнасяха се с нея като с член на кралското семейство.

Артас го разбра за пръв път, когато майка му я взе заедно с Калия, за да премерят официалните си дрехи за бала на Уинтър Вейл. И друг път бяха идвали гости за бала, но Лиан никога досега не беше проявявала желание да съчетава облеклото си с това на дъщеря си. Теренас също все по-често канеше Джейна и Артас на срещите с хората, за да слушат заедно исканията им. Джейна седеше от лявата му страна, а Артас — от дясната. Така тя заемаше позиция почти равна на тази на сина му.

Е, Артас си помисли, че просто такова е логичното обяснение. Не беше ли така? Той си спомни какво беше казал на Калия преди години: „Явно всеки от нас си има задължения. Ти да се омъжиш за когото татко избере, а аз — за когото се налага в името на кралството.“

Джейна щеше да е добър избор за кралството. Тя щеше да е добър избор и за него самия. Но защо мисълта за това го тревожеше толкова много?

През нощта срещу Уинтър Вейл беше натрупал сняг. Артас стоеше пред прозореца и гледаше към замръзналото езеро Лордамиър. Снегът беше започнал да вали на зазоряване и беше спрял преди около час. Небето беше черно кадифе, звездите — малки ледени диаманти и на лунната светлина всичко изглеждаше спокойно, тихо и магическо.

Нежна ръка се мушна в неговата.

— Красиво е, нали? — тихо каза Джейна.

Артас кимна, без да поглежда към нея.

— Предостатъчно муниции.

— Моля?

— Муниции — повтори Джейна. — За бой със снежни топки.

Той се обърна към нея и ахна. Не му беше позволено да вижда роклите, които тя, Калия и майка му щяха да облекат за бала тази вечер и остана възхитен от вида й. Джейна Праудмуър изглеждаше като снежно момиче. От обувките, които сякаш бяха изваяни от лед, бялата рокля, обагрена с бледосиньо до сребърната диадема, която поемаше топлия блясък от факлите — тя беше просто сърцераздирателно красива. Но не беше като ледена кралица или статуя, тя беше топла, мека и жива, златистата й коса падаше свободно по раменете й, бузите й розовееха под чудните й очи — сините й очи, които светеха от радост.

— Ти си като… бяла свещичка — каза той. — Бяла и златиста.

Той посегна да си хване един кичур и го преви през пръстите си. Тя се усмихна.

— Да — засмя се тя и посегна към неговата коса. — Децата със сигурност ще са русокоси.

Артас се вцепени.

— Джейна… ти да не си…

Тя се изкикоти.

— Не, още не. Но няма причина да мислим, че няма да можем да имаме деца.

Деца. Тази дума отново го изпълни с ужас и особена болка. Тя си мислеше за децата, които щяха да имат. Мислите му запрепускаха в бъдещето — бъдещето със съпругата му Джейна, децата им в замъка, родителите му вече нямаше да са с тях, той беше сам на трона, а короната тежеше на главата му. Джейна… Една част от него отчаяно я жадуваше. Той обичаше да е до него, обичаше да я държи в ръце нощем, обичаше вкуса и мириса й, смеха й — чист като камбанен звън и сладък като аромат на рози. Обичаше…

Ами ако някак си разруши всичко това? Той изведнъж осъзна, че всичко до този момент е било просто детска игра. Той приемаше Джейна като партньор още откакто беше малко момче, само че сега игрите им бяха повече като за големи хора. Но изведнъж нещо в него се промени. Ами ако беше наистина? Ами ако наистина беше влюбен в нея и тя в него? Ами ако се окажеше лош съпруг, лош крал… ами ако…

— Не съм готов — каза рязко той.

Джейна сбръчка вежди.

— Е, няма нужда да правим деца веднага.

Тя стисна окуражително ръката му. Артас изведнъж отскубна ръка, отстъпи назад и се намръщи още по-объркан.

— Артас? Какво има?

— Джейна… твърде сме млади — каза той рязко, леко повишавайки тон. — Аз съм твърде млад. Има още… Не мога… Не съм готов.

Тя пребледня.

— Не си… Мислех, че…

Артас се разтърси от чувство на вина. Тя го беше попитала за това в нощта, когато се сляха в едно. „Готов ли си за това?“ — беше прошепнала тя. „Готов съм, ако и ти си.“ — беше й отговорил той и наистина го мислеше… Наистина си мислеше, че го мисли.

Артас сграбчи ръцете й, опитвайки се отчаяно да овладее емоциите, които бушуваха в него.

— Имам още толкова много да уча. Толкова много обучение да довърша. А и татко има нужда от мен. Утър има толкова неща, на които трябва да ме научи… Джейна, ние винаги сме били приятели. Ти винаги си ме разбирала. Не можеш ли да ме разбереш сега? Не може ли да си останем приятели?

Бледите й устни се отвориха, но не продумаха и една дума. Ръцете й стояха отпуснати в неговите. Той ги стисна като обезумял.

— Джейна, моля те. Моля те, разбери… дори аз самият да не разбирам.

— Разбира се, Артас — гласът й беше безизразен. — Винаги ще бъдем приятели.

Всичко — от позата й до изражението и гласа й, излъчваше болка и шок. Но въпреки това Артас се хвана за думите й, сякаш бяха вълна на облекчение — толкова голямо, че коленете му омекнаха. Всичко щеше да се оправи. Сега може да е малко разстроена, но със сигурност скоро щеше да го разбере. Те се познаваха много добре. Тя щеше да осъзнае, че е бил прав, че им е още много рано.

— Искам да кажа… няма да е завинаги — започна той, чувствайки се длъжен да обясни. — Само засега. Ти имаш да учиш… сигурно само те разсейвам. Антонидас сигурно ме мрази.

Тя нищо не отвърна.

— Така би било най-добре. Може би някой ден нещата ще се променят и ще може да опитаме отново. Не, че аз не… че ти…

Той я придърпа към себе си и я прегърна. За миг тя остана като вцепенена, но после усети как напрежението изчезва и ръцете й се озоваха на гърба му. Те стояха сами в коридора доста дълго време. Артас беше допрял лицето си в златистата й коса — косата, с каквато без съмнение щяха да се родят децата им. Може би щяха да им се родят деца.

— Не искам да затварям вратата — каза тихо той. — Просто…

— Всичко е наред, Артас. Разбирам.

Той отстъпи крачка назад, хвана я за раменете и я погледна в очите.

— Наистина ли?

Тя се засмя.

— Наистина ли? Не, но всичко е наред. Или поне един ден ще стане. В това съм сигурна.

— Джейна, просто искам да съм сигурен, че това е правилното нещо. И за двама ни. Не искам да се провалям. Не мога да се проваля.

Тя кимна. Пое си дълбоко дъх, окопити се и му се усмихна… с истинска, макар и болезнена усмивка.

— Хайде, принц Артас. Трябва да придружите приятелката си на бала.

Артас някак си преживя вечерта, както и Джейна, въпреки че Теренас не спря да ги гледа странно. Той не искаше да каже на баща си, поне още не. Беше напрегната и нещастна вечер и в един момент, по време на паузата между танците, той се загледа в бялото снежно одеяло, в посребреното от луната езеро и се замисли защо всичко лошо се случваше все през зимата.

Генерал-лейтенант Еделас Блакмуър не изглеждаше особено щастлив от специалната си среща с крал Теренас и принц Артас. Всъщност изглеждаше така, сякаш искаше да се измъкне незабелязано.

Годините не го бяха пожалили, нито физически, нито с картите, които му беше раздала съдбата. Артас си спомняше симпатичния, енергичен военен командир, който, въпреки прекаленото си увлечение към чашката, поне изглеждаше, че не се поддава на пагубното й действие. Но явно вече не. Косата на Блакмуър беше прошарена, беше напълнял и с кървясали очи. За щастие, беше трезвен. Ако се беше появил на срещата пиян, Теренас, който беше твърд поддръжник на идеята за мярката във всичко, щеше да откаже да се види с него.

Блакмуър беше тук днес, защото беше забъркал сериозна каша. Много сериозна. По някакъв начин по време на пожар почетният орк гладиатор Трал беше избягал от Дърнхолд. Блакмуър се беше опитал да премълчи и лично да потърси орка, но такава тайна, огромна колкото самия зелен орк, нямаше как да се крие вечно. Докато излезе наяве, слухът естествено се беше разпространил мигновено — оркът бил освободен от някакъв вражески лорд, който искал да подсигури победите си в игрите, от ревнива любовница, която се опитала да го злепостави, от някаква група хитри орки, които не били засегнати от странната летаргия… не, не — от самия Оргрим Дуумхамър и от дракони, които се промъкнали, след като приели човешка форма и подпалили затвора с дъха си.

Артас беше впечатлен от орка на арената, но още тогава се беше замислил дали е било добра идея един орк да бъде възпитан и обучен да се бие. Когато пристигна вестта, че Трал е на свобода, Теренас веднага повика Блакмуър за обяснение.

— Достатъчно лошо е, че си счел за добра идея да обучиш орка да участва в гладиаторски двубои — започна Теренас. — Но да го научиш на военна стратегия, да го научиш да чете и пише… Трябва да Ви попитам, генерал-лейтенант… какво, в името на Светлината, си мислехте, че правите?

Артас удържа усмивката си, а Еделас Блакмуър като че наистина се смали пред очите му.

— Вие ме уверихте, че средствата и материалите отиват директно за подсигуряване на безопасността, както и че домашният Ви орк е добре охраняван — продължи Теренас. — А сега, вместо да е на сигурно място в Дърнхолд, той някак си се е озовал на свобода. Как е възможно това?

Блакмуър се начумери, но се поокопити.

— Наистина е много жалко, че Трал е избягал. Сигурен съм, че разбирате как се чувствам в момента.

Това беше удар от страна на Блакмуър, тъй като на съвестта на Теренас все още тежеше фактът, че Дуумхамър избяга под носа му. Но това не беше особено умен ход. Теренас се ядоса и продължи.

— Надявам се, че това не е някаква тревожна тенденция. Парите се събират от хората, които ги изработват, генерал-лейтенант, и отиват за тяхната сигурност. Необходимо ли е да изпращам човек, който да провери дали парите са били използвани по предназначение?

— Не! Не, няма нужда от подобно нещо. Ще Ви отчета всяко пени.

— Да — каза Теренас с измамна мекота. — Така ще направите.

Когато Блакмуър най-сетне си отиде, покланяйки се многократно, преди да изчезне от поглед, Теренас се обърна към сина си.

— Какво мислиш за тази ситуация? Ти си виждал Трал в действие.

Артас кимна.

— Не беше нищо подобно на това, което си бях представял за един орк. Имам предвид… беше огромен. И се би яростно. Но освен това си личеше, че е интелигентен и обучаван.

Теренас подръпна замислено брадата си.

— Има групи дезертирали орки, които са на свобода. Те може и да не са болни от това, което бяха наблюдавали в лагерите. Ако Трал ги открие и ги научи на всичко, което знае, това би било много лошо за нас.

Артас се изправи в стола си. Това може да е нещото, което е търсел.

— Тренирах усърдно с Утър.

И наистина беше така. Без да може да обясни на някого, а и на себе си, защо беше прекратил връзката си с Джейна, той се беше отдал изцяло на обучението си. Тренираше с часове, докато цялото тяло го заболи, опитвайки се да се изтощи до такава степен, че да замъгли образа й в съзнанието си.

Нали той беше пожелал така? И тя го прие. Но защо нощем не можеше да заспи, усещайки липсата на топлината и присъствието й с болка, която граничеше с агония. В опитите си да се разсее, той дори възприе презираното дотогава време, в което трябваше да седи мирно и да медитира. Може би, ако се концентрираше върху тренировките си и успееше да се научи как да приема и насочва Светлината, щеше да може да се отърве от мисълта за Джейна. От мисълта за момичето, което отхвърли.

— Можем да тръгнем и да търсим такива групи орки, за да ги открием преди Трал.

Теренас кимна.

— Утър ме информира за твоята отдаденост и е удивен от напредъка ти.

И кралят реши.

— Много добре тогава. Иди и кажи на Утър да започне подготовка. Време е да усетиш вкуса на истинската битка.

Артас с усилие сподави радостния си вик. Сдържа се, но макар и щастлив, се съобрази с измъченото и угрижено изражение на баща си. Може би, само може би, ликвидирането на въстаналите зеленокожи щеше да изтрие спомена от шокирания поглед на Джейна, когато приключиха връзката си.

— Благодаря Ви, сър. Ще се гордеете с мен.

Въпреки скръбта в синьозелените си очи — същите като на Артас, Теренас се усмихна.

— Това, синко, е най-малката ми грижа.

Девет

Джейна тичаше през градините — закъсняваше за среща с архимаг Антонидас, защото за пореден път се беше заровила в книгите си, загубвайки представа за времето. Учителят й постоянно й се караше за това, но тя продължаваше да го прави. Пантофките на краката й я отведоха между редовете ябълкови дръвчета, отрупани с тежки зрели голдънбарк. За миг усети чувство на тъга, припомняйки си срещата с Артас тук само преди няколко години — той се появи зад гърба й, покри с ръце очите й и прошепна: „Познай кой е?“.

Артас. Все още й липсваше. Сигурно винаги щеше да й липсва. Раздялата беше неочаквана и болезнена и във възможно най-лошия момент — тя все още потръпваше при мисълта как трябваше да изтърпи официалната вечеря и бала за Уинтър Вейл, сякаш нищо не се беше случило. Но след като отмина първоначалният шок, тя започна да разбира мотивите му. И двамата бяха твърде млади, както беше казал Артас, имаха отговорности и трябваше да довършат обучението си. Тя му обеща, че винаги ще бъдат приятели, и наистина го мислеше — от тогава до сега. За да спази обещанието си, обаче, трябваше да се съвземе. Така и направи.

Определено през няколкото кратки години се бяха случили доста неща, които да заемат времето и вниманието й. Преди пет години могъщ магьосник на име Кел’Тузад разгневи Кирин Тор, защото се беше захванал с чудовищна некромантска магия. След като беше сурово порицан и накаран веднага да спре експериментите си, той изведнъж мистериозно изчезна. Тази загадка беше едно от нещата, които занимаваха Джейна през последните три години.

Извън пределите на магическия град също се случваха разни неща, макар информацията за тях да беше откъслечна, базирана на слухове и неясна. Най-доброто заключение, което Джейна успя да направи, беше, че оркът Трал е избягал, провъзгласил се е за военачалник на новата Орда и сега напада затворническите лагери и освобождава събратята си. По-късно самозваният военачалник нападнал самия Дърнхолд и го сринал до основи с помощта на древната шаманска магия на орките. Блакмуър също бил убит, но по думите на всички надали щял да липсва на някого. Загрижена за последствията от новата Орда върху хората, Джейна не можеше да си позволи да скърби за загубата на лагерите. Не и след това, което беше видяла там.

До ушите й достигнаха гласове, единият от които бе силен и ядосан. Подобно нещо беше твърде необичайно за това място, тя се подхлъзна и спря рязко.

— Както казах и на Теренас, хората Ви са затворници в собствената си земя. Пак Ви повтарям — човечеството е в опасност. Времето на тъмнината скоро ще настъпи отново и целият свят ще се изправи пред война!

Гласът беше мъжки, звучен и силен, но Джейна не го разпозна.

— А-а, сега вече разбрах кой си ти. Ти си скитащият пророк, за когото крал Теренас ми писа в последното си писмо. И на мен не ми се слушат брътвежите ти.

Другият мъж беше Антонидас — той беше толкова спокоен, колкото настоятелен беше другият. Джейна знаеше, че е по-добре внимателно да се измъкне, преди да я забележат, но любопитството, което я завладя, когато отиде с Артас до оркския лагер, сега я накара да стане невидима под мантията си, за да разбере повече. Тя тихичко се приближи. Вече можеше да ги види и двамата — първият, когото Антонидас саркастично наричаше „пророк“, беше покрит с мантия с качулка, украсена с черни пера, а учителят й седеше, възседнал коня си.

— Мислех, че Теренас е бил достатъчно ясен по отношение на предсказанията ти.

— Ти трябва да си по-мъдър от краля си. Краят наближава!

— Както вече ти казах, глупостите ти не ме интересуват.

Рязък, спокоен и презрителен — Джейна познаваше този тон на гласа му.

Пророкът помълча малко и въздъхна.

— Явно си загубих времето тук.

Пред слисания поглед на Джейна фигурата на непознатия се замъгли. Сви се и се промени, а на мястото, където беше човекът с мантия, сега стоеше само една голяма черна птица. Тя изграчи недоволно, размаха криле и отлетя.

Загледан в натрапника, изчезващ в небето, Антонидас каза:

— Вече можеш да се покажеш, Джейна.

Лицето й пламна. Тя избоботи контразаклинанието и се появи.

— Съжалявам, че подслушвах, учителю, но…

— Разчитам на любознателния ти характер, дете — каза Антонидас засмяно. — Този ненормален глупак вярва, че наближава краят на света. Отива твърде далече в опасенията си за заразата.

— Зараза ли? — учуди се Джейна.

Антонидас въздъхна, слезе от коня си и с другарско потупване по задницата го пусна да се прибира. Конят подскочи и припна към конюшните, където конярите щяха да го посрещнат. Архимагът повика с жест чирака си и Джейна пристъпи напред, като пое протегнатата му кокалеста ръка.

— Сигурно помниш, че преди няколко дни изпратих вестоносци до Столицата.

— Мислех, че става дума за проблема с орките.

Антонидас измърмори заклинание и след няколко секунди двамата се озоваха в личната му квартира. Джейна обожаваше това място — разхвърляно, с мирис на пергамент, кожа и мастило, старите столове, в които можеше да се сгуши и да се изгуби в познанието. Той й направи знак да седне и при едно леко движение на пръста му се появи кана, която им наля нектар.

— Е, орките бяха част от дневния ред, но моите хора решиха, че ни грози доста по-сериозна опасност.

— По-сериозна от новото сформиране на Ордата?

Джейна протегна ръка и пълната със златиста течност кристална чаша долетя в ръката й.

— С орките имаме потенциална възможност да се разберем. С болестта няма как да го сторим. Получихме доклади за зараза, която се разпространява на север. Мисля, че Кирин Тор трябва много внимателно да се занимае с това.

Джейна го погледна и сбръчка чело, отпивайки си от нектара. Обикновено болестите бяха проблем на жреците, а не на магьосниците, освен, ако…

— Мислите ли, че е намесена магия?

Той кимна с голата си глава.

— Много е вероятно. И затова, Джейна Праудмуър, моля те да отидеш до тези земи и да разследваш случая.

Джейна едва не разля чашата си.

— Аз ли?

Той се усмихна нежно.

— Ти. Вече знаеш почти всичко, на което мога да те науча. Време е да изпробваш уменията си извън тези безопасни кули — каза той и очите му отново проблеснаха. — Освен това съм ти осигурил специален ескорт.

Артас се беше излегнал под едно дърво, беше затворил очи, а лицето му се огряваше от слабата слънчева светлина. Знаеше, че излъчва спокойствие и увереност — така трябваше. Хората му достатъчно се тревожеха. Не можеше да си позволи да покаже притеснение. След всичкото това време… как ли ще се държат един с друг? Може би всъщност не беше толкова добра идея. Но всички доклади светеха предупредително и той знаеше, че тя е най-уравновесена от всички. Всичко щеше да се нареди. Трябваше.

Един от капитаните му — Фалрик, когото Артас познаваше от години, обикаляше нервно около кръстопътя и проверяваше четирите му разклонения. Дъхът му се виждаше в студения въздух, а ядът му като че растеше с всяка изминала минута.

— Принц Артас — най-накрая се престраши той. — Чакаме тук от часове. Сигурен ли сте, че този Ваш приятел ще се появи?

Върху устните на Артас се изписа лека усмивка и той отговори, без да отваря очи. Мъжете не знаеха кого чакат — за по-голяма сигурност.

— Сигурен съм.

И наистина беше. Мислеше си за всички онези случаи, когато търпеливо я чакаше.

— Джейна обикновено закъснява.

Докато изрече последните си думи, той чу далечен рев и едва различимите думи „Ми смаш!“

Като задрямала на слънце пантера, събудена внезапно, Артас скочи с чука в ръка. Загледа се надолу по пътя и видя фината женска фигура, която преваляше хълма и яздеше в посока към него. Зад нея се мержелееше т.нар. елементал41 — някакво голямо парче, като че съставено от завихрена вода и с глава и груби крайници. А зад него… тичаха двама огри.

— В името на Светлината! — извика Фалрик и се спусна към тях.

Артас можеше да го изпревари и да стигне до Джейна пръв, но точно в този момент погледът му се спря върху лицето й. Там грееше широка усмивка.

— Не вади меча си, капитане — каза Артас, усещайки как устните му също се разширяват в усмивка. — Тя може да се погрижи за себе си.

И наистина беше така, и то доста добре. Точно в този момент Джейна спря и започна да призовава огън. Артас осъзна, че ако трябва да му е жал за някого в този двубой, това щяха да са двата объркани огри, които изреваха от болка, щом огъня стигна дундестите им бледи тела и останаха поразени от дребния женски човек, който беше причина за невероятната им агония. Един от тях се опита да избяга, но другият, явно още невярващ на случващото се, продължи да я гони. Джейна отново изпрати пращящ оранжев пламък към него и той изпищя, строполи се и почти веднага издъхна, а острата миризма на изгоряла плът изпълни ноздрите на Артас. Джейна погледна към другия, който бягаше, изтупа ръце и кимна с глава. Дори не се беше изпотила.

— Господа, посрещнете госпожица Джейна Праудмуър — провлачено каза Артас, запътвайки се към старата си приятелка и бивша партньорка. — Специален агент на Кирин Тор и една от най-талантливите магьосници на земята.

— Изглежда не си загубил форма.

Тя се обърна към него с усмивка. Нямаше никакво неудобство в този миг, само щастие. Тя се радваше да го види и той — нея, и то изпълнен с радост.

— Радвам се да те видя отново.

С толкова малко думи й каза толкова много. Но тя го разбра. Тя винаги го разбираше.

— И аз теб — отвърна тя, а очите й блестяха. — Отдавна не ме е ескортирал принц.

— Да — каза той с нотка на разкаяние. — Наистина.

Сега вече стана неловко и Джейна сведе очи, а той прочисти гърлото си.

— Ами, май е време да потегляме.

Тя кимна, махна с ръка и отпрати елементала си.

— Този приятел няма да ми трябва, докато съм заобиколена от толкова смели воини — каза тя, показвайки на Фалрик и хората му една от най-красивите си усмивки. — Е, Ваше Височество, какво знаете за тази зараза, която трябва да разследваме.

— Не много — Артас се принуди да си признае. — Татко току-що ме изпрати да те придружа. Напоследък Утър се кара с мен относно орките. Но мисля, че щом магьосниците от Даларан искат да разберат повече за случая, сигурно е нещо, свързано с магия.

Тя кимна усмихнато, макар че на челото й беше започнала да се появява познатата му бръчица. Щом я забеляза, Артас усети странна болка.

— Правилно. Само че не съм сигурна каква точно е връзката. Затова учителят Антонидас ме изпрати да проверя и да му докладвам. Трябва да отидем до селата по кралския път и да разпитаме тамошните хора — може да знаят нещо повече. Дано не са заразени и да не се окаже нещо по-сериозно от някакво местно заболяване.

Артас я познаваше много добре и долови съмнение в тона й. И го разбра. Ако Антонидас наистина вярваше, че не е сериозно, нямаше да изпрати най-добрия си чирак за проверка — нито пък крал Теренас щеше да прати сина си. Той смени темата.

— Чудя се дали не е свързано с орките.

Тя повдигна вежди и той продължи.

— Сигурен съм, че си чула за бягствата от лагерите.

Тя кимна.

— Да. Понякога се чудя дали онова семейство, което видяхме тогава, е сред бегълците.

Той се размърда нервно.

— Е, ако са, сигурно още служат на демоните.

Очите й се разшириха.

— Какво? Мислех, че това е приключило отдавна — че орките вече не използват демонична енергия.

Артас сви рамене.

— Татко ме изпрати с Утър да защитим Странбрад. Докато стигнем до там, орките вече бяха започнали да отвличат селяни. Хванахме ги в лагерите им, но загубихме трима от нашите.

Джейна слушаше както обикновено — не само с ушите си, а с цялото си същество, концентрирайки се върху всяка дума, точно както я помнеше Артас. О, Светлина, колко беше красива само.

— Орките казаха, че хората са принасяни в жертва на демоните. Нарекоха ги незначителна жертва и явно искаха повече.

— А Антонидас явно смята, че заразата е свързана с магия — промълви Джейна. — Дали пък няма някаква връзка. Много ми е жал да разбера, че са се върнали към старите си практики. Може да е само отделен клан.

— Може би, а може би не.

Той си спомни как Трал се би на арената и как дори онези долнопробни орки успяха да се бият изненадващо добре.

— Не можем да си позволим да поемаме рискове. Ако ни нападнат, хората ми имат заповед да ги избият до крак.

За момент Артас си спомни яростта, която го обзе, когато видя как водачът на орките отговори на предложението на Утър да се предадат. Двамата мъже, които бяха изпратени за преговорите, бяха убити, а конете им се върнаха сами с безмълвното жестоко послание. „Да отидем и да разгромим тези зверове!“ — беше извикал той, а оръжието, което получи като член на Сребърната ръка, ярко светеше. Щеше моментално да потегли, ако Утър не беше го спрял.

„Запомни, Артас — беше му казал със спокоен глас. — Ние сме паладини. Отмъщението не е част от това, което трябва да правим. Ако позволим емоциите ни да доведат до кръвопролитие, ще се обезчестим също като орките.“ Думите му някак си смекчиха гнева на Артас. Той стискаше зъби, гледайки как отвеждат изплашените коне на жестоко убитите мъже. Думите на Утър бяха мъдри, но Артас почувства, че е предал мъжете, които яздеха онези коне. Беше ги предал също както Инвинсибъл и сега те бяха мъртви също като него. Поемайки си дълбоко дъх, беше отвърнал: „Да, Утър.“ Хладнокръвието му беше възнаградено — Утър му възложи да води атаката. Но само да беше стигнал навреме, за да спаси онези хора.

Докосването на нежната ръка на Джейна го върна в реалността и без да се замисля, а просто по навик, сложи ръката си върху нейната. Тя се опита да се отдръпне и му се усмихна леко насила.

— Толкова много се радвам да те видя отново — каза изведнъж той.

Усмивката й се смекчи, стана истинска и тя стисна ръката му.

— Аз също, Ваше Височество. Между другото, благодаря, че в началото задържа хората си — усмивката й грейна. — И преди ти бях казала, че не съм малка крехка фигурка.

Той се изкикоти.

— Наистина не си, милейди. Ще се биеш редом с нас.

Тя въздъхна.

— Надявам се да няма битки, а само разузнаване. Но ще направя всичко необходимо. Както винаги.

Джейна издърпа ръката си. Артас прикри разочарованието си.

— Както всички ние.

— О, я престани. Аз съм Джейна.

— А аз съм Артас. Приятно ми е да се запознаем.

Тя го сръчка и двамата се засмяха и изведнъж стената между тях изчезна. Сърцето му се стопли, виждайки я отново близо до себе си. За пръв път двамата се изправяха срещу истинска опасност. Той беше объркан. Искаше да я предпази, но в същото време и да я остави да заблести със способностите си. Дали постъпваше правилно? Дали не беше твърде късно? Беше й казал, че не е готов и това беше така — по онова време наистина не беше готов за много неща. Но много неща се бяха променили от онази вечер на Уинтър Вейл. А други никога нямаше да се променят. През Артас преминаваха всякакви емоции, но той успя да прогони всички, освен една — чистата радост от нейното присъствие.

Малко преди да се здрачи си направиха лагер в едно сечище близо до пътя. Нямаше луна, само звездите проблясваха на абаносовото небе над тях. Джейна като на игра запали огън, сътвори вкусни хлебчета и напитки и обяви:

— Готова съм.

Мъжете се засмяха и любезно приготвиха останалата част от вечерята — печен заек и плодове. Наляха си вино и изглеждаха като група приятели, събрани да се насладят на хубавата вечер, а не като отряд в бойна готовност, тръгнал да разследва смъртоносна зараза.

По-късно Джейна седна малко по-встрани от тях. Загледана в небето, на устните й играеше усмивка. Артас отиде при нея и й предложи още вино. Тя протегна чашата си, за да й налее и после отпи.

— Много добра реколта, Ваше Ви… Артас — каза тя.

— Една от привилегиите на принца — отвърна той.

Той изпъна дългите си крака, излегна се до нея, подпирайки глава с едната си ръка, с другата държеше чашата върху гърдите си и се загледа в небето.

— Какво мислиш, че ще открием?

— Не знам. Изпратиха ме да разбера. Но след като ми каза за орките, вече се чудя дали няма някаква връзка с демоните.

Той кимна в тъмното и осъзнавайки, че няма как да го е видяла, каза:

— Съгласен съм. Питам се дали не трябваше да вземем и жрец с нас.

Тя се обърна усмихната.

— Ти си паладин, Артас. Светлината работи чрез теб. Освен това боравиш с оръжие по-добре от всички други паладини, които съм виждала.

Той се усмихна доволно. Моментът се проточи и тъкмо когато той реши да се протегне към нея, тя скочи на крака и доизпи виното си.

— Късно е. Не знам за теб, но аз съм изтощена. Ще се видим сутринта. Лека нощ, Артас.

Но той не успя да заспи. Въртя се в постелята си, взира се в звездите и се сепваше при всеки звук тъкмо когато започваше да се унася. Не издържаше повече. Винаги е бил импулсивен и го знаеше, но по дяволите… Отметна одеялото си и се изправи. В лагера беше тихо. Тук нямаше никаква опасност и никой не стоеше на стража.

Тихичко Артас стана и отиде до мястото, където спеше Джейна. Коленичи до нея и отметна косата от лицето й.

— Джейна — прошепна той. — Събуди се.

Точно както в онази нощ преди много време, тя се събуди спокойно и замига към него с любопитство. Той се усмихна.

— Какво ще кажеш за едно приключение?

Тя склони глава усмихната, сякаш си спомняше същото.

— Какво приключение? — попита тя.

— Довери ми се.

— Винаги го правя, Артас.

Говориха си шепнешком и само дъхът им се виждаше в студения нощен въздух. Тя се беше подпряла на лакът, а той, имитирайки я, протегна другата си ръка и докосна лицето й. Тя не се отдръпна.

— Джейна… Мисля, че има причина отново да сме заедно.

Ето я — малката бръчица на челото й.

— Разбира се. Баща ти те изпрати, защото…

— Не, не, нещо повече от това. Сега работим заедно като екип. Ние… работим добре така.

Тя стоеше неподвижно. Той продължи да гали нежната извивка на лицето й.

— Аз… когато всичко свърши… може да… поговорим. Нали?

— За раздялата ни на Уинтър Вейл?

— Не, не за раздяла. За ново начало. Защото всичко ми се струва твърде незавършено без теб. Ти ме познаваш както никой друг, Джейна, и това ми липсва.

Дълго време Джейна мълча, после леко въздъхна и отпусна глава върху ръката му. Той потръпна, когато тя извъртя глава и целуна дланта му.

— Никога не успях да се откажа от теб, Артас — каза тя с радостен звън в гласа. — И да, и при мен всичко е незавършено. Липсваше ми толкова много.

Изпълнен с облекчение той се наведе, прегърна я и я целуна страстно. Щяха да разнищят докрай тази мистерия, да я разрешат и да се приберат вкъщи като герои. После можеха да се оженят — може би през пролетта. Той искаше да я види окъпана от дъжд от розови цветчета. И по-късно щяха да имат русокоси дечица, онези, за които говореше Джейна.

Те не бяха интимни, не и тук, заобиколени от хората на Артас, но той се вмъкна под одеялото й, докато студената зора не го призова обратно в постелята му. Преди да тръгне, той я притисна силно в обятията си.

Успя да поспи малко, сигурен, че нищо — нито зараза, нито демони, нито някаква мистерия — можеше да се противопостави на задружните усилия на принц Артас Менетил, паладин на Светлината, и магьосницата Джейна Праудмуър. Те щяха да удържат до края заедно — на всяка цена.

Десет

На другия ден сутринта те достигнаха до няколко разпръснати стопанства.

— Селото не е много далеч — каза Артас, след като провери картата. — Нито едно от тези стопанства не е отбелязано тук.

— Не — отвърна Фалрик.

Той си позволяваше да фамилиарничи с принца, тъй като се познаваха от много дълго време. Артас разчиташе на неговата прямота, а Фалрик беше първият, който пожела да тръгне с него на тази мисия. Сега Фалрик поклащаше посивялата си глава.

— Израснах по тези земи и повечето от тези стопани работят самостоятелно. Носят продукцията и животните си в селото, продават ги и се прибират по домовете си.

— Лоша кръв ли?

— Не, съвсем не, Ваше Височество. Просто така си практикуват.

— Ако е така, — каза Джейна — и някой от тях се разболее, може да не успеят да извикат помощ. Тези хора може да са болни.

— Джейна има право. Да отидем и да видим дали ще открием някого там — заповяда Артас, подкарвайки коня си.

Приближиха се бавно, давайки време на стопаните да ги забележат и да се подготвят да ги посрещнат. Ако бяха изолирани и ако заразата наистина ги беше застигнала, сигурно щяха да се притеснят от голяма група хора, нахлуваща в земята им. Артас огледа района, докато наближи стопанството.

— Вижте — каза той, сочейки пред себе си. — Портата е разбита и животните ги няма.

— Това не е добър знак — измънка Джейна.

— Нито пък някой излиза да ни посрещне — допълни Фалрик. — Или да ни нападне.

Артас и Джейна размениха погледи. Артас даде знак на групата да спре.

— Поздрави на всички ви! — извика той със силен глас. — Аз съм Артас, принц на Лордерон. С хората ми не сме тук, за да ви навредим. Моля ви, излезте, за да поговорим — имаме въпроси, касаещи вашата сигурност.

Мълчание. Вятърът се усили, поваляйки тревата, която трябваше да е пасище за говеда или овце. Единственият доловим звук беше този от леката му въздишка и потракването на брони, докато всички помръдваха нервно.

— Тук няма никого — заяви Артас.

— Или може би са твърде болни, за да излязат — отговори Джейна. — Артас, трябва поне да отидем да проверим. Може да се нуждаят от помощ.

Артас погледна към хората си. Никой от тях не изглеждаше готов да влезе в къща, която може да е пълна със заразноболни, нито пък той самият. Но Джейна беше права. Това бяха негови хора. Той се беше заклел да им помага. И така щеше да стори, каквото и да означаваше това.

— Хайде — каза той и пое напред.

Джейна го последва.

— Не, ти остани тук.

Тя намръщи златистите си вежди.

— Казах ти, че не съм малка крехка фигурка, Артас. Изпратена съм да проуча заразата и, ако тук наистина има жертви, трябва да ги видя с очите си.

Той въздъхна и кимна.

— Добре тогава.

Артас пое направо към стопанството. Почти бяха стигнали градината, когато вятърът смени посоката си. Вонята беше ужасна. Джейна покри устата си и дори Артас едва се сдържа да не му се догади. Беше противната, сладникава миризма на кланица — не, дори не беше толкова прясна, беше воня на мърша. Един от мъжете се обърна и повърна. Артас положи всички усилия да не направи същото. Гнусната миризма се носеше от къщата. Вече беше ясно какво се е случило с обитателите й.

Джейна се обърна към него, пребледняла, но непоколебима.

— Трябва да изследвам…

Отвратителни звучни крясъци изпълниха въздуха, напоен с вонята на смърт, когато от къщата изскочиха някакви неща. Изведнъж чукът на Артас заблестя и той присви очи от светлината му. Обърна се, вдигна чука и се взря в очните орбити на ходещия кошмар.

Беше облечен в измачкана риза и работен гащеризон, а вместо оръжие размахваше коса. Едно време това е било фермер. Но това е било, когато е бил жив. Сега очевидно вече беше мъртъв, сиво-зелената плът се лющеше от костите му, а загнилите му пръсти оставяха петна по дръжката на косата. Черни, съсирени течности прокапваха от гнойните му мехури, а гъргорещият му вой изпръска с кръв и гной незащитеното лице на Артас. Той толкова се шокира от гледката, че едва успя да замахне навреме с чука, преди да бъде прободен с косата. Вдигна благословеното си оръжие точно навреме, за да парира фермерското сечиво и да стовари светещия чук в тялото на ходещия мъртвец. Нещото се просна на земята и не помръдна повече.

Но други се появиха на негово място. Артас дочу бързото издайническо свистене на огнените кълба на Джейна и изведнъж към отвратителните зловонни изпарения се добави миризмата на горяща плът. Навсякъде около него се чуваха удари на оръжия, бойни викове и пращене на пламъци. Един от подпалените трупове се сгромоляса в къщата. След малко отвътре започна да се появява пушек. Това беше…

— Всички вън! — извика Артас. — Джейна! Подпали къщата! Изгори я до основи!

Въпреки ужаса и паниката, обхванали мъжете — войниците бяха обучени за битка, но не и за подобно нещо — заповедите бяха чути. Мъжете се обърнаха и побягнаха от къщата. Артас погледна към Джейна. С присвити устни и съсредоточена върху къщата, тя призоваваше огъня в малките си ръце, сякаш пламъците бяха невинни цветя.

Огнено кълбо с големината на човек се пръсна в къщата. Тя избухна в пламъци и Артас вдигна ръка, за да предпази лицето си от въздушната струя. Няколко от съживените трупове бяха останали вътре. За миг Артас се загледа в големия пожар, без да може да откъсне очи от него, но после се насили да се обърне и да довърши останалите, които бяха избегнали кладата. Всичко приключи за няколко секунди, след които всички неща бяха мъртви. Този път наистина мъртви.

За известно време настъпи тишина, нарушавана единствено от пращенето на пламъците, поглъщащи къщата. Лека-полека постройката се срути. Артас се радваше, че не успя да види как труповете се бяха превърнали в пепел. Той си пое дъх и се обърна към Джейна.

— Какво…

Тя преглътна трудно. Лицето й беше в сажди и следи от струйки пот.

— Те… наричат се „немъртви“42.

— Да ни опази Светлината — измърмори Фалрик, блед и ококорен. — Мислех, че такива неща има само в приказките, с които плашат децата.

— Не, съвсем истински са си. Просто… Никога не съм очаквал да ги видя. Никога.

— Тези… — тя си пое дълбоко дъх, поуспокои се и овладя гласа си. — Мъртвите понякога остават тук, особено ако смъртта им е била мъчителна. Това е дало начало на историите за призраци.

След преживения ужас изражението й започна да се нормализира. Артас забеляза как хората му се обръщат към нея, заслушани в думите й и се опитваха да разберат какво, по дяволите, се беше случило. Той самият се почувства особено благодарен за ученолюбивостта й както никога досега.

— Тези… съживяването на трупове от мощни некроманти не е нещо ново. Видяхме пример за това както в Първата война, когато орките съживяваха остатъци от скелети, така и във Втората война, когато се появиха съществата, известни като „Рицари на смъртта“43 — продължи Джейна, сякаш четеше пасаж от книга, а не се опитваше да обясни невъзможния за разбиране ужас. — Но, както казах… не бях виждала нещо подобно.

— Е, сега са наистина мъртви — каза един от мъжете.

Артас се усмихна окуражително.

— Можете да благодарите на мечовете си, Светлината и огъня на лейди Джейна за това — обърна се към всички той.

— Артас — каза Джейна. — Може ли да поговорим насаме?

Те се отдалечиха малко, а мъжете започнаха да се почистват и съвземат от неописуемото си преживяване.

— Мисля, че знам какво ще кажеш — започна Артас. — Изпратиха те, за да разбереш дали заразата е свързана с магия. И започва да изглежда точно така. Некромантска магия.

Джейна кимна мълчаливо. Артас погледна към хората си.

— Дори не сме стигнали до главните села. Имам чувството, че ще срещнем още от тези… немъртви.

Джейна се намръщи.

— Имам чувството, че се прав.

След като задминаха разпръснатите стопанства, Джейна дръпна юздите и спря.

— Какво гледаш?

Артас се приближи и Джейна му посочи. Той проследи погледа й и видя силоза, стърчащ на един хълм.

— Хамбара ли?

Тя поклати глава.

— Не… земята около него.

Тя слезе от коня, коленичи и попипа почвата, загребвайки шепа суха пръст и изсъхнала трева. Тя я огледа, побутна едно малко насекомо, което беше свило шестте си крачета, посрещайки смъртта; после процеди пръстта през пръстите си, а лекият полъх на вятъра отнесе прахообразната почва.

— Сякаш земята около този хамбар… умира.

Артас погледна от ръката й към земята и осъзна, че е напълно права. На няколко метра зад него тревата беше зелена и свежа, а почвата явно все още бе богата и плодородна. Но под краката му и около хамбара тя беше мъртва, сякаш беше посред зима. Не… не като посред зима — тогава земята просто спи. Тогава си е жива, но спи и чака да се събуди, щом дойде пролетта.

Тук нямаше следа от живот.

Артас се загледа в хамбара, присвивайки синьозелените си очи.

— Какво може да е причинило такова нещо?

— Не съм сигурна. Напомня ми на това, което се случи с Тъмния портал44 и Прокълнатите земи45. Когато порталът беше отворен, демоничните енергии, които изсмукаха живота от Дранор, се изляха в Азерот. И земята около портала…

— … умря — довърши Артас.

Изведнъж го осени идея.

— Джейна, може ли самото зърно да е заразено? Може ли да носи тази… тази демонична енергия?

Очите й се разшириха.

— Да се надяваме, че не.

Тя посочи към сандъците, които мъжете измъкваха от хамбара.

— Тези сандъци носят регионалния знак на Андорал, търговския център на северните градове. Ако зърното носи заразата, няма как да разберем колко села ще се заразят.

Тя почти прошепна думите. Изглеждаше бледа и премаляла. Той се вторачи в ръцете й — също побелели от мъртвата пръст по тях. Изведнъж страх прониза сърцето му и той сграбчи ръката й. Затвори очи и прошепна молитва. Изпълни се с топла светлина, която се разля от неговите в нейните ръце. Джейна го погледна объркана, после сведе поглед към ръцете си, скрити от ръкавиците му. Очите й се разшириха от ужас, след като осъзна, че явно се е спасила на косъм.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Той й се усмихна още треперещ и после се провикна към хората си:

— Ръкавици! Всички да сложат ръкавици! Без изключения!

Капитанът му го чу, кимна и повтори заповедта. Повечето мъже бяха в пълна броня и вече бяха с ръкавици. Артас поклати глава, опитвайки се да прогони тревогата, която все още не го напускаше. Не усети никаква болест у Джейна. Слава на Светлината. Той притисна ръката й към устните си. Джейна се отдръпна, поруменя и се усмихна.

— Това беше глупаво. Не мислех.

— За твой късмет, аз мислех.

— Разменихме си ролите — каза тя шеговито, предлагайки му усмивка и целувка, за да смекчи иронията в шегата си.

Сега мисията вече беше ясна — да открият и унищожат колкото се може повече заразени хамбари. Задачата им бе улеснена на следващия ден, когато хората на Артас се натъкнаха на двама куел’дорейски жреци. Те също били усетили нещо нередно по тези земи и дошли да предложат лечителските си услуги. Оказаха и по-осезателна помощ — информираха Артас за склада в далечния край на селото, към което се беше запътил.

— Малко по-напред има някакви къщи, сър — каза Фалрик.

— Добре тогава — отговори той. — Да…

Чу се внезапен гърмеж и конят му подскочи подплашен.

— Какво по…

Той се загледа в посоката, откъдето дойде гърмежът. Дребни фигури, едва видими, но звукът не можеше да се сбърка.

— Това е оръдие. Хайде!

Артас укроти коня си, дръпна юздите и потегли в посока на звука. Щом наближи мястото, няколко джуджета се изправиха. Те се изненадаха да го видят, колкото се изненада от тях и той самият. Артас се завъртя леко и спря.

— По какво, по дяволите, стреляте?

— Гърмим проклетите скелети. Плъзнали са из цял’то селце.

Студени тръпки полазиха гръбнака на Артас. Сега вече ги видя — познатите фигури на немъртвите, които се тътреха по обичайния за тях начин право към тях.

— Огън! — извика водачът на джуджетата и няколко скелета се разхвърчаха на парчета във всички посоки.

— Явно можете да ми помогнете — каза Артас. — Трябва да унищожа един склад в края на селото.

Джуджето се обърна към него с широко отворени очи.

— Склад ли? — попита учудено то. — Нападат ни ходещи мъртъвци, а ти ме занима’аш с ня’къв склад?

Артас нямаше време за обяснения.

— Това, което е в склада, убива хората — сопна се той, посочвайки останките от скелетите. — И, когато умрат…

Очите на джуджето се разшириха още повече.

— Оу, се’а с’ванах. Момчета! Местим се. Ша помогнем на войската на тоя хубав младеж.

Джуджето се обърна към Артас.

— Между дру’ото, кой си ти, младежо?

Дори в момент на ужас, безцеремонният въпрос на джуджето го накара да се усмихне.

— Принц Артас Менетил. А вие сте?

Джуджето зяпна за миг, но бързо се съвзе.

— Даргал на Ваш’те услуги, Ваше Височество.

Артас не губи повече време в любезности, а се опита да успокои коня си и да последва вече придвижващия се отряд. Артас имаше кавалерийски кон, отгледан за битки. Нямаше никакъв проблем с него, когато се би с орките, но очевидно вонята на немъртвите дразнеше ноздрите му. Не можеше да го вини за това, но капризите му го караха да си спомни за голямото сърце и безстрашието на Инвинсибъл. Артас бързо се отърва от тази мисъл, която само го разсейваше. Трябваше да се съсредоточи, а не да тъгува за животното, по-мъртво от клатушкащите се трупове, които се разпадаха на части.

Джейна и хората му се строиха зад него, довършвайки онези, които оръдията пропускаха и другите, които се появяваха отстрани. Артас се изпълни с енергия и започна да размахва безпощадно чука си. Беше благодарен на навременната помощ на Даргал. Толкова много немъртви се появиха, че едва ли хората му щяха да могат да се справят с тях сами.

Обединените отряди на хора и джуджета напредваха бавно, но безжалостно към хамбара. С наближаването си редиците от немъртви се сгъстяваха, а когато и силозите се появиха в далечината, просто започнаха да извират отвсякъде. Артас скочи от злочестия си кон и се хвърли сред тях, размахвайки чука, който светеше със силата на Светлината.

След като първоначалният шок и ужас отминаха, Артас забеляза, че по-лесно убива такива чудовища, отколкото орки. Може би орките, както твърдеше Джейна, бяха като хората — живи същества. А тези неща не бяха нищо повече от трупове, които се движеха като марионетки, водени от някакъв извратен кукловод некромант. Сякаш наистина бяха кукли с отрязани конци и Артас се усмихна свирепо, помитайки с могъщото си оръжие две от тях наведнъж. Тези явно бяха мъртви отдавна — вонята им не беше толкова остра, а телата им бяха по-скоро съсухрени, отколкото гниещи. Няколко от тях, като тези от първата вълна, бяха просто скелети с остатъци от дрехи по тях или импровизирани брони, които потракваха върху кокалите им, докато се тътреха към Артас и хората му.

Парливата миризма на изгоряла плът достигна ноздрите му и той се усмихна доволен, усещайки присъствието на Джейна в битката. Той се огледа около себе си задъхан. Засега нямаше жертви и Джейна, макар и пребледняла от напрежение, беше невредима.

— Артас!

Гласът на Джейна — силен и ясен, прониза врявата. Артас разби скелета, който беше замахнал с коса към главата му и за миг погледна към нея. Тя му сочеше напред, а в ръцете й просветваше завихрящият се огън.

— Виж!

Той се обърна и присви очи. Малко по-нагоре стояха мъже, облечени в черно и определено живи, съдейки по движенията им. Те правеха някакви знаци с ръце и явно насочваха движението на вълните от немъртви, които прииждаха към воините.

— Натам! Целете се в тях! — извика Артас.

Оръдията се завъртяха и изгърмяха, помитайки немъртвите в посока към живите хора в черни роби. Сега ви пипнахме, помисли си Артас с дива наслада.

Но веднага щом попаднаха под ударите им, мъжете застанаха неподвижни. Немъртвите, които те явно контролираха, също останаха на място, все още съживени, но неподвижни. Вече бяха твърде лесни мишени за катапултите на джуджетата и хората на Артас, които ги посичаха с един замах. Магьосниците се скупчиха, няколко от тях започнаха да правят заклинания и Артас видя познатото завихряне при създаването на портал.

— Не! Не им позволявайте да избягат! — извика той, засилвайки чука си към гърдите на един скелет и замахвайки отново към главата на друго зомби.

Само Светлината знае от къде магьосниците призоваха още ходещи мъртви — скелети, гниещи трупове и още нещо, което беше огромно и бледо и с твърде много крайници. По лъскавото му бяло и червясало тяло имаше шевове, дебели колкото ръката на Артас и изглеждаше като неуспешен опит за парцалена кукла. Създанието се извисяваше над всички останали и, размахвайки ужасяващите си оръжия с трите си ръце, фиксира Артас с единственото си работещо око.

Джейна се беше появила до него и извика:

— В името на Светлината! Това нещо е съшито от частите на няколко тела! Трябва да го изследваме като го убием, нали?

Артас я погледна и се хвърли срещу него. Отвратителният експеримент се приближи, издавайки гърлени звуци и замахвайки с брадва, голяма колкото самия Артас. Той отскочи от пътя й, претърколи се и скочи на крака, готов да атакува в гръб. Трима от хората му, от които двама с копия, направиха същото и ужасното същество бързо завърши битката си. През цялото време Артас беше успял да следи с крайчеца на окото си магьосниците, които успяха да избягат през портала си. Вече ги нямаше. Немъртвите, които изоставиха, останаха неподвижни и бяха бързо унищожени.

— По дяволите! — извика Артас.

Той усети допир на ръка върху рамото си и моментално я отблъсна, но изражението му омекна като видя, че беше Джейна. Не беше в настроение за успокояване или обяснения и трябваше да направи нещо, каквото и да е то, за да компенсира бягството на мъжете в черни роби.

— Съборете склада веднага!

— Слушаме, Ваше Височество! Хайде, момчета!

Джуджетата се втурнаха напред, сякаш за да завоюват някаква победа. Катапултите тъпчеха мъртвите тела и мъртвата земя, докато накрая се приближиха достатъчно.

— Огън! — извика Даргал.

Всички оръдия изгърмяха като едно и Артас усети гореща вълна на задоволство, виждайки как складът рухва.

— Джейна! Подпали останките му!

Тя вече беше вдигнала ръце. Наистина работим добре заедно, помисли си той. От ръцете й излетя огромно огнено кълбо и целият хамбар избухна в пламъци. Всички зачакаха, гледайки огъня и внимаваха да не се разпространи. На толкова суха земя лесно можеше да изгубят контрол над пожара.

Артас прокара ръка през сплъстената си от пот коса. Топлината от горящия склад беше непоносима и той жадуваше за хладинка. Отдалечи се малко и побутна огромния белезникав труп с бронирания си ботуш. Кракът му потъна в меката тъкан и той сбърчи нос. Джейна го последва. След като го изследваха отблизо, стана ясно, че е била права — нещото наистина е било скалъпено от частите на различни тела.

Артас едва не потръпна от ужас.

— Онези магьосници… облечени в черно…

— Май са некроманти — прекъсна го Джейна. — Точно както говорихме по-рано.

— К’кво? Не-е!

Даргал се беше приближил зад тях и също с погнуса разглеждаше съществото.

— Некроманти. Магьосници, които практикуват черна магия, които могат да съживяват и контролират мъртвите. Явно те и господарят им, който и да е той, стоят зад всичко това.

Тя повдигна сериозните си сини очи към Артас.

— Може да е намесена демонична енергия, но мисля, че очевидно сме поели по грешен път.

— Некроманти… Създават зараза, за да се сдобият с пресен материал за нечестивата си армия… — прошепна Артас, поглеждайки към димящите останки от склада. — Искам ги. Не… не. Искам водача им.

Ръкавиците му се свиха в юмруци.

— Искам нищожеството, което умишлено избива хората ми!

Той се сети за сандъците, които беше видял по-рано и печата, който носеха. Повдигна поглед и се загледа към пътя.

— Обзалагам се, че в Андорал ще намерим и него, и отговорите на въпросите ни.

Единадесет

Артас изтощаваше хората си и го знаеше, но времето беше твърде ценно, за да се пилее. Почувства се виновен, когато видя Джейна да дъвче парче сушено месо в движение. Светлината го освежаваше докато работеше с нея, но магьосниците използваха други енергии и той знаеше, че Джейна е изтощена от изключителните усилия, които беше положила по-рано. Но нямаше време за почивка, не и при положение, че животът на хиляди зависеше от тях.

Артас беше изпратен на мисия да разбере какво става и да го спре. Мистерията се разплиташе и той започваше да се съмнява дали ще успее да спре такава зараза. Нищо не се оказваше толкова лесно, колкото изглеждаше в началото. Но Артас нямаше да се предаде. Не можеше да го стори. Беше се заклел да направи абсолютно всичко, за да реши проблема, да спаси хората си и точно това щеше да стане.

Те видяха и подушиха дима в небето, преди да стигнат портите на Андорал. Артас се надяваше, че, ако градът е изгорял, то поне и зърното щеше да е унищожено, но после се почувства виновен от безсърдечните си мисли. Прогони ги в движение, пришпори коня си и готов за нападение, влезе в града. Наоколо горяха сгради, а черният пушек лютеше на очите му и дразнеше гърлото му. С насълзени очи той се огледа. Нямаше селяни, но нямаше и немъртви. Каква беше…

— Вероятно търсите мен, деца — дочу се спокоен глас.

Вятърът отнесе пушека в друга посока и Артас видя фигурата, скрита под черна роба, която стоеше недалеч от него. Артас беше напрегнат. Това сигурно е водачът им. Лицето на некроманта се виждаше неясно в сянката от качулката му, но личеше, че се усмихва самодоволно. У Артас се породи желание да му отреже главата. До човека стояха две от домашните му немъртви.

— Открихте ме. Аз съм Кел’Тузад.

Джейна ахна, разпознавайки името и бързо закри уста с ръката си. Артас я погледна, но бързо върна цялото си внимание към магьосника, като стискаше здраво чука си.

— Дойдох да ви предупредя — каза некромантът. — Не се месете повече. Любопитството ще доведе до гибелта ви.

— Знаех си, че следите от тази магия са ми познати! — гласът на Джейна трепереше от гняв. — Ти беше опозорен, Кел’Тузад, точно заради подобни експерименти! Казахме ти, че ще доведат до катастрофа, а ти изобщо не си се поправил!

— Лейди Джейна Праудмуър — измърка Кел’Тузад. — Я, колко е пораснал чиракът на Антонидас. Напротив, скъпа моя… както виждаш, доста съм понаучил.

— Видях плъховете, с които си експериментирал! — извика Джейна. — Това беше достатъчно зле… но сега…

— Сега съм продължил проучването си и съм се усъвършенствал — довърши Кел’Тузад.

— Ти ли си виновен за тази зараза, некроманте? — извика Артас. — Твой ли е този култ?

Кел’Тузад се обърна към него, а очите му проблясваха в сянката на качулката.

— Аз наредих на Култа на прокълнатите46 да разпространи заразеното зърно. Но не цялата заслуга е моя.

Изпреварвайки Артас, Джейна избухна:

— Какво значи това?

— Служа на Властелина на ужаса47 Мал’Ганис. Той командва Немъртвите пълчища48 — немъртвия бич, който ще прочисти тази земя и ще установи рая на вечната тъмнина! — изрече мъжът с хладен глас.

Студени тръпки побиха Артас, въпреки горещината от заобикалящите ги пожари. Той не знаеше какво е „Властелин на ужаса“, но значението на „Немъртвите пълчища“ беше ясно.

— И какво точно трябва да прочистят тези пълчища?

Тънките устни под белите мустаци отново се извиха в ехидна усмивка.

— Как какво? Живите, разбира се. Планът му вече е задействан. Търсете го в Стратхолм, ако искате повече доказателства.

На Артас му омръзна от намеци и закачки. Изръмжа разярено, грабна чука си и се спусна напред.

— В името на Светлината! — изрева той.

Кел’Тузад не помръдна. Остана на място и в последния момент въздухът около него се изви, изкриви се и той изчезна. Двете същества, които стояха до него, се нахвърлиха върху Артас, опитвайки се да го съборят на земята, а тежката им смрад допълни задушливия пушек. Артас се извъртя, успя да се освободи и със силен и точен удар стовари чука върху главата на едното нещо. Черепът му се пръсна, сякаш беше направен от фино стъкло, тялото се строполи и мозъкът му се разпръсна по земята. Второто свърши също толкова лесно.

— Хамбара! — извика той, изтича до коня си и се метна върху него. — Хайде!

Останалите също възседнаха конете си и се насочиха към главния път през горящото село. Хамбарите се издигаха пред тях, недокоснати от огъня, който сякаш беше достигнал до всяко друго място в Андорал.

Артас рязко дръпна юздите и скочи от коня, спускайки се към складовете. Отвори едната врата с надежда да открие сандъците пълни.

Мъка и гняв го обзеха, като видя празните помещения, в които тук-там по пода се търкаляха остатъци от зърно и умрели плъхове. Пребледнял, Артас се втурна към следващия и по-следващия, отваряше със замах вратите, макар да знаеше какво ще открие вътре. Всичките бяха празни. И то от известно време, съдейки по събралата се по пода прах и паяжините по ъглите.

— Стоката вече е изпратена — каза огорчено на Джейна, която тъкмо го беше настигнала. — Закъсняхме!

Той удари с юмрук по дървената врата, а Джейна се сепна.

— По дяволите!

— Артас, направихме всичко по силите…

Той се завъртя бесен.

— Ще го открия. Ще открия този нещастен любител на немъртви и ще го разчленя малко по малко за това! После нека си намери някой, който да го закърпи.

Артас беше бесен и се тресеше от гняв. Беше се провалил. Човекът стоеше точно пред него — и пак се провали. Зърното е изпратено и само Светлината знаеше колко хора щяха да умрат от това. Заради него. Не. Той нямаше да го позволи. Той щеше да защити хората си. Щеше да умре, защитавайки ги. Артас сви юмруци.

— На север — каза той на мъжете, които го следваха и които не бяха свикнали да виждат добродушния си водач толкова разярен. — Това е следващото място, където Кел’Тузад ще отиде. Да го заличим този вредител.

Артас яздеше като обладан, галопираше на север, посичайки всяка немъртва останка, която му се изпречеше на пътя. Нямаше и следа от преживения ужас. Единственото нещо, което се въртеше в главата му, беше човекът, който го ръководеше и гнусният култ, който го извършваше. Мъртвите скоро щяха да намерят покой, а Артас щеше да се погрижи никой повече да не се разболее.

Изведнъж се появи огромна тълпа немъртви. Вдигнали загнили глави, те се насочиха към Артас и хората му. Артас извика:

— За Светлината!

После пришпори коня си и се нахвърли срещу тях. Размахвайки чука си и крещейки несвързано, той изливаше гнева и болката си върху тези идеални мишени. За момент настъпи затишие и той успя да се огледа наоколо.

В безопасност и далеч от бойното поле, наблюдавайки всичко и без да рискува нищо, стоеше високата фигура на човека в черна роба. Сякаш ги чакаше. Кел’Тузад.

— Там! — извика Артас. — Той е там!

Джейна и хората му го последваха. Тя разчистваше пътя с огнените си мълнии, а мъжете довършваха тези, които не успяваха да паднат от първия път. Артас чувстваше праведна ярост във вените си, приближавайки все повече некроманта. Чукът му се издигаше и падаше толкова лесно и той дори не виждаше какво и колко посича. Очите му бяха фиксирани върху човека — ако подобно чудовище можеше да се нарече човек, който беше виновен за всичко това. Отрежи му главата и звярът ще умре.

Накрая Артас беше там. С яростен вой той замахна и с помитащо движение бляскавият светещ чук уцели коленете на Кел’Тузад. Той полетя назад. Другите също атакуваха, изливайки мъката и гнева си. Мечовете им посичаха и кълцаха немъртвите пълчища, причината за цялото бедствие.

Въпреки силата и магията си, Кел’Тузад сякаш наистина можеше да умре като всеки смъртен. И двата му крака бяха изкривени и потрошени от помитащия удар на Артас. Робата му беше пропита с кръв, бляскаво черно върху матовочерно, а от устата му се стичаше червена струйка. Подпря се на ръце и се опита да говори, плюейки кръв и зъби. След малко опита отново.

— Наивен… глупак — успя да изфъфли той. — Смъртта ми няма с нищо да промени крайния резултат… сега… За Немъртвите пълчища по тази земя това е… началото.

Раменете му се огънаха, той затвори очи и падна.

Тялото му моментално започна да гние. Разлагането, което траеше няколко дни, се случи за секунди — плътта избледня, подпухна и се пръсна. Мъжете се сепнаха и отстъпиха назад, покривайки носовете и устата си. Някои се обърнаха, за да повърнат от вонята. Артас се загледа едновременно отвратен и доволен, без да може да отмести поглед. От трупа струяха течности, плътта се стапяше и почерняваше. Неестественото разлагане се забави и Артас се обърна, за да си поеме чист въздух.

Джейна стоеше мъртвешки бледа с черни кръгове около широко отворените си шокирани очи. Артас отиде до нея и я обърна настрани от ужасната гледка.

— Какво се случи с него? — попита тихо той.

Джейна преглътна, опитвайки се да се успокои. Явно отново се опитваше да намери сили, откъсвайки се от случилото се.

— Смята се, че, ако некромантите не са напълно точни в магическите си практики… Ъ-ъм, ако бъдат убити, се превръщат в… — гласът й затихна и изведнъж тя изглеждаше просто като една пребледняла уплашена жена — … в това.

— Хайде — каза нежно Артас. — Да тръгваме към Хартглен. Трябва да ги предупредим… ако вече не е късно.

Те оставиха тялото, където беше повалено, и повече не го погледнаха. Артас изрече безгласна молитва към Светлината, за да не стигнат твърде късно. Не знаеше какво щеше да направи, ако пак се провалеше.

Джейна беше изтощена. Тя знаеше, че Артас иска да спести възможно най-много време и споделяше загрижеността му. Ставаше въпрос за живота на много хора. Затова, когато я попита дали ще може да издържи нощта без да спира, тя кимна.

Яздеха неспирно вече четири часа, когато Джейна се намери наполовина свлечена от коня си. Явно от голямата умора беше изгубила съзнание за няколко секунди. Изведнъж я обзе страх и тя се вкопчи в гривата на коня, притегли се върху седлото и рязко дръпна юздите, давайки знак на коня да спре. Остана на място, трепереща, с юзди в ръцете. След няколко минути Артас забеляза, че е изостанала. Тя дочу, че заповядва на всички да спрат. Повдигна очи и го видя как се връща към нея в лек галоп.

— Какво има, Джейна?

— Аз… съжалявам, Артас. Знам, че искаш да спестиш време, аз също, но… толкова съм уморена, че едва не паднах от коня. Може ли да спрем поне за малко?

Дори на слабата светлина тя можа да види как лицето му изразява както загриженост за нея, така и притеснение от цялата ситуация.

— Колко време ти трябва?

Искаше й се каже „няколко дни“, но вместо това отвърна:

— Само колкото да хапна нещо набързо и да си отдъхна.

Той кимна, протегна се и й помогна да слезе от коня. Отнесе я встрани от пътя и нежно я сложи да седне на земята. С треперещи ръце Джейна изрови от чантата си малко сирене. Очакваше Артас да отиде при хората си и да говори с тях, но той седна до нея. Излъчваше такова нетърпение, като топлина от огън.

Тя си отхапа от сиренето и го погледна, дъвчейки. Искаше да разгледа лицето му на лунна светлина. Едно от нещата, които най-много харесваше в него, беше колко достъпен, човечен и емоционален беше с нея. Но сега, макар и явно завладян от силни чувства, беше дистанциран, сякаш на стотици километри от тук.

Без да се замисля, протегна ръка, за да докосне лицето му. Той се стресна от допира й, сякаш беше забравил къде се намира, но после й се усмихна.

— Готова ли си?

Джейна си помисли за единствената хапка, която успя да преглътне.

— Не — каза тя. — Но… Артас, притеснявам се за теб. Не ми харесва как ти се отразява всичко това.

— Как ми се отразява? — рязко каза той. — А какво да кажем за селяните? Те умират и се превръщат в ходещи трупове, Джейна. Трябва да спра това, трябва!

— Разбира се, че трябва и много добре знаеш, че ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Но никога не съм те виждала да мразиш така.

Той се засмя кратко и рязко.

— Искаш да харесвам некромантите ли?

Тя се намръщи.

— Артас, не извъртай думите ми така. Ти си паладин. Служиш на Светлината. Ти си лечител колкото и воин, но всичко, което виждам в теб, е желание да разгромиш врага.

— Започваш да звучиш като Утър.

Джейна не отговори. Беше толкова уморена, че трудно успяваше да събере мислите си. Отхапа си още сирене, фокусирайки се върху набавянето на нужните за тялото си сили. По някаква причина й беше трудно да преглъща.

— Джейна… просто искам да спрат да умират невинни хора. Това е всичко. И… признавам си, яд ме е, че явно не успявам да го постигна. Но щом всичко свърши, ще видиш. Всичко ще бъде отново наред. Обещавам.

Той й се усмихна и за момент тя видя красивото лице на предишния Артас. Тя също се усмихна, надявайки се да изглежда окуражително.

— Готова ли си вече?

Две хапки. Джейна прибра остатъка от сиренето си.

— Готова. Да тръгваме.

Нощното небе беше започнало да придобива пепелявото сиво на зората, когато чуха изстрели. Сърцето на Артас се сви. Той пришпори коня си на север по пътя, който минаваше през измамно приветливи хълмове. Точно пред портите на Хартглен видяха няколко мъже и джуджета с оръжия, насочени към тях. Освен мириса на барут, полъхът на лекия бриз беше примесен със странно приятен и леко сладък аромат на прясно изпечен хляб.

— Не стреляйте! — извика Артас, докато отрядът му го настигаше в галоп.

Той дръпна юздите толкова рязко, че конят му се стресна и подскочи.

— Аз съм принц Артас! Какво става тук? Защо сте въоръжени?

Всички свалиха пушките си, очевидно изненадани да видят принца с очите си.

— Сър, няма да повярвате какво става тук.

— Пробвайте ме — отговори Артас.

Той не се изненада от началото на разказа — че мъртвите са възкръснали и са ги нападнали. Това, което го изненада, бяха думите „огромна армия“. Той погледна към Джейна. Тя изглеждаше напълно изтощена. Кратката почивка, която бяха направили през нощта, очевидно не беше достатъчна, за да се възстанови.

— Сър — извика един от разузнавачите, който дотича до тях. — Армията… идва насам!

— По дяволите! — измърмори Артас.

Малката група мъже и джуджета можеха да влязат в схватка, но не и да се справят с цяла армия от проклетите неща. Артас взе решение.

— Джейна, аз оставам тук, за да защитавам селото. Ти иди възможно най-бързо при лорд Утър и му кажи какво се случва.

— Но…

— Тръгвай, Джейна! Всяка секунда е от значение!

Тя кимна. „Благослови я, Светлина, и дано успее да запази самообладание.“ Той й спести признателната си усмивка, преди тя да прекрачи портала, който беше отворила, и да изчезне.

— Сър — каза Фалрик и нещо в тона му накара Артас да се обърне. — П-по-добре вижте това.

Артас проследи погледа му и сърцето му се сви. Празни сандъци… със знака на Андорал…

Упорито надявайки се, Артас попита с треперещ глас:

— Какво е имало в сандъците?

Един от мъжете на Хартглен го изгледа учудено.

— Само зърно от Андорал. Не се тревожете, милорд. Вече беше раздадено на хората. Имаме предостатъчно хляб.

Това беше миризмата — не типичната миризма на изпечен хляб, а малко странна, леко сладникава… И Артас разбра. За миг остана зашеметен от чудовищната ситуация, от истинския обхват на ужаса. Зърното е раздадено… и изведнъж се появява огромна армия немъртви…

— О-о, не — прошепна той.

Мъжете се вторачиха в него и той се опита да каже нещо, но гласът му още трепереше. Но този път не от ужас, а от гняв. Заразата няма за цел просто да убива хората. Не, не, беше много по-мрачно и по-зловещо от това. Трябва да ги превръща в…

Преди мисълта на Артас да се избистри, мъжът, който му обясни за сандъците, се сгъна на две. Още няколко го последваха. Странна зелена светлина обгърна телата им, започна да пулсира и се усили. Мъжете се хванаха за стомасите и се строполиха, а от устата им бликна кръв и попи по ризите им. Един от тях протегна ръка към Артас, молейки се за лек. Вместо това той — отвратен и ужасен, се вторачи в мъжа, който се превиваше от болка и умря за секунди.

Какво беше сторил? Мъжът молеше за лек, а Артас дори не вдигна ръка. Но можеше ли такова нещо да бъде излекувано, чудеше се той, загледан в трупа. Може ли Светлината дори да…

— Милостива Светлина! — извика Фалрик. — Хлябът…

Артас се сепна от крясъка, идващ от гузния му транс. Хлябът… онзи хляб… благотворен и питателен… сега беше повече от смъртоносен. Артас понечи да извика и предупреди хората си, но езикът му беше като глина в устата му. Заразата от зърното подейства преди дори принцът да намери думи. Очите на мъртвеца се отвориха. Той се изправи, клатейки се.

Ето как Кел’Тузад беше създал немъртвата си армия за толкова невероятно кратко време. Зловещ смях отекна в ушите му — Кел’Тузад се смееше маниакално, победоносно дори в смъртта. Артас се замисли дали не полудяваше от всичко, което беше преживял. Немъртвите се изправиха на крака и движенията им го накараха да се размърда и освободиха езика му.

— Защитавайте се! — извика Артас, замахвайки с чука си преди нещото да успее да се изправи.

Някои бяха по-бързи, скачаха на безчувствените си крака и насочваха срещу Артас оръжията, с които щяха да го защитят, ако бяха живи. Единственото му предимство беше, че немъртвите не бяха ловки с оръжията и повечето им изстрели не попадаха в целта. Хората на Артас междувременно атакуваха със суров поглед и помръкнали лица. Разбиваха черепи, обезглавяваха, посичаха тези, които допреди малко бяха техни съюзници.

— Принц Артас, немъртвите войски са тук!

С броня, опръскана с кръв и гной, Артас се извърна и очите му се разшириха.

Толкова много. Имаше толкова много скелети, умрели преди много време, пресни трупове, съживени наскоро и още от онези белезникави червиви създания прииждаха гръмовно към тях. Артас почувства паника. Бяха се сражавали с малки групи, но не и с цяла армия ходещи немъртви. Артас насочи чука си към небето и от него лумна живителна светлина.

— Не отстъпвайте! — извика той, а гласът му вече не трепереше от гняв. — Ние сме избраниците на Светлината! Няма да бъдем победени!

Светлината озаряваше решителното му изражение и той се впусна в атака.

Джейна беше по-изтощена, отколкото някога беше признавала дори пред себе си. Изцедена от дните, прекарани в сражения с малко или без почивка, тя се строполи след заклинанието си за телепортиране. Помисли, че е припаднала за момент, защото следващото нещо, което видя, беше как учителят й се навежда над нея и я вдига от пода.

— Джейна… дете, какво се е случило?

— Утър — започна с усилие тя. — Артас… Хартглен…

Тя се протегна и сграбчи робата на Антонидас.

— Некроманти… Кел’Тузад… съживява мъртвите, за да се бият…

Очите на Антонидас се разшириха. Джейна преглътна и продължи.

— Артас и хората му се сражават сами в Хартглен. Има нужда от подкрепления. Веднага!

— Мисля, че Утър е в замъка — каза Антонидас. — Ще изпратя няколко магьосници там, за да отворят портали за колкото мъже е нужно да поведе. Справи се много добре, мила. Много се гордея с теб. А сега си почини.

— Не! — извика Джейна.

Тя с мъка се изправи на крака, волята й отблъсна чувството на изтощение и протегна трепереща ръка, за да задържи Антонидас настрана.

— Трябва да бъда с него. Ще се справя. Хайде!

Артас не знаеше колко време се беше сражавал. Размахваше чука си неуморно с треперещи ръце и изгарящи дробове. Само силата на Светлината, преминаваща през него тихо и спокойно, държеше него и мъжете му на крака. Немъртвите като че отслабваха от силата му, но това явно беше единствената им слабост. Единствено чистото убийство — Артас се замисли дали можеше да „убие“ нещо, което вече беше мъртво — ги спираше завинаги.

Те продължаваха да прииждат. Една вълна след друга. Неговите мъже — хората му се превръщаха в тези неща. Тъкмо беше вдигнал уморени ръце за поредния си удар, когато на фона на целия грохот се чу познат глас.

— За Лордерон! За краля!

Мъжете се строиха под пламенния вик на Утър, Носителя на Светлината, и подновиха атаката си. Утър беше дошъл със солидно подкрепление от рицари — свежи и готови за битка. Те не трепнаха при вида на немъртвите. Джейна, която въпреки силната си умора беше дошла с Утър и рицарите му, явно добре ги беше подготвила и никой не загуби време за излишни реакции. Немъртвите умираха все по-бързо, а вълните им срещаха неумолимата атака от чук, меч и огън.

Джейна падна, краката й отказаха и тя се свлече, след като последните немъртви избухнаха в пламъци и се строполиха наистина мъртви. Тя придърпа кожената си манерка и дълго пи вода. После с трепереща ръка изрови малко сушено месо. Битката свърши… засега. Артас и Утър свалиха шлемовете си. Косите им бяха сплъстени от пот. Джейна загриза месото си, докато гледаше как Утър оглежда морето от немъртви трупове, кимайки доволно. Ужасен, Артас се беше загледал в нещо. Джейна проследи погледа му и се намръщи учудена. Навсякъде лежаха трупове, но Артас се беше вторачил в подпухналото и наядено от мухи тяло не на някой от войниците му, дори не на човек, а на кон. Утър отиде до ученика си и го потупа по рамото.

— Изненадан съм, че успя да удържиш толкова време, момко — каза той с топъл глас и горда усмивка. — Ако не бях дошъл точно тогава…

Артас се завъртя.

— Виж, направих каквото можах, Утър!

Джейна и Утър замигаха изненадани от суровия му тон. Реагираше пресилено… Утър не го кореше. Хвалеше го.

— Ако бях дошъл с цял рицарски легион, щях да…

Утър присви очи.

— Не е време да се давиш в гордост! Според думите на Джейна това е само началото.

Морскозелените очи на Артас се преместиха върху Джейна. Още преживяваше това, което беше приел за обида и за пръв път, откакто го познаваше, Джейна усети как леко потръпва от пронизващия му поглед.

— Или не забеляза, че войските на немъртвите се увеличават с всеки паднал от нашите? — заупорства Утър.

— Тогава трябва да ударим водача им! — избухна Артас. — Кел’Тузад ми каза кой е и къде да го намерим. Той е нещо, наречено Властелин на ужаса. Името му е Мал’Ганис и се намира в Стратхолм. Стратхолм, Утър — мястото, където си станал паладин на Светлината. Това не значи ли нещо за теб?

Утър въздъхна уморено.

— Разбира се, но…

— Ако трябва, сам ще отида и ще убия Мал’Ганис! — извика Артас.

Джейна спря да дъвче и се загледа в него. Никога досега не го беше виждала такъв.

— Успокой се, момко. Колкото и да си смел, не може да вярваш, че сам ще победиш човека, който командва мъртвите.

— Тогава ела с мен, Утър. Но аз тръгвам със или без теб.

Преди дори Джейна или Утър да успеят да кажат нещо, той се метна на седлото, завъртя коня и препусна на юг.

Джейна се изправи изумена. Той тръгна без Утър… без хората си… без нея. Утър внимателно пристъпи към нея. Тя поклати русокосата си глава.

— Той се чувства лично отговорен за смъртта на всички — каза тихо тя. — Мисли, че е трябвало да може да предотврати всичко това.

Тя вдигна очи към Утър.

— Дори магьосниците от Даларан — тези, които познаваха Кел’Тузад, не подозираха какво се случва. Няма как Артас да е знаел.

— За първи път усеща тежестта на короната — каза Утър спокойно. — Досега не го беше правил. Това е част от процеса, лейди… Така ще се научи да управлява мъдро и добре. Видях как Теренас се измъчваше по същия начин, когато беше млад. И двамата са добри мъже, които искат да постъпват правилно с хората си. За да бъдат щастливи и в безопасност.

Със замислени очи той гледаше как Артас изчезва в далечината.

— Но понякога трябва да се избере по-малкото зло. Понякога няма как всичко да се оправи. Артас се учи на това.

— Мисля, че разбирам, но… не мога да го оставя да отиде сам.

— Не, не. Щом мъжете се подготвят за дълъг път, ще го последваме. Ти също трябва да събереш сили.

Джейна поклати глава.

— Не, той не трябва да остава сам.

— Лейди Праудмуър, ако ми позволите — започна бавно Утър. — Може би е най-добре да го оставите да си избистри мислите. Последвайте го, щом желаете, но му дайте малко време да помисли.

Ясно беше какво има предвид. Не й се хареса, но се съгласи. Артас беше обезумял. Чувстваше гняв и безсилие и не беше в състояние да мисли трезво. И точно затова тя не можеше да го остави сам.

— Добре — каза тя.

Възседна коня си и тихо изрече заклинание. Видя как Утър се усмихва доволно, осъзнавайки, че вече не я вижда.

— Тръгвам след него. Последвайте ни веднага, щом хората са готови.

Джейна не можеше да го следи твърде отблизо. Беше невидима, но не и безшумна. Притисна крака към коня си и премина в лек галоп по следите на светлия замислен принц на Лордерон.

Артас пришпорваше коня си силно, гневен, че не се движи по-бързо, гневен, че не е Инвинсибъл и гневен, че не беше успял да разбере какво става навреме, за да го спре. Чувството беше почти непреодолимо. Баща му трябваше да се пребори с орките — създания от друг свят, натрапили се в техния, свирепи и жестоки, и беше принуден да поведе война. Сега всичко това изглеждаше като детска игра за Артас. Как ли щяха баща му и Алианса да се справят с това — зараза, която не само убива хората, но по някакъв жесток начин, по който само побъркан ум би се забавлявал да „съживи“, за да се бият срещу приятелите и семействата си. Дали Теренас щеше да се справи по-добре? За миг Артас си помисли, че сигурно щеше… че Теренас щеше да нареди пъзела навреме, за да го спре, да спаси невинните… Но после осъзна, че никой нямаше да може да го стори. Теренас щеше да бъде точно толкова безсилен срещу подобен ужас, колкото него самия.

Беше потънал в мисли и едва в последния миг забеляза мъжа, който стоеше на пътя. Дръпна рязко юздите, извърна коня си и спря встрани от пътя. Огорчен, угрижен и бесен, че е такъв, Артас се сопна:

— Глупак! Какво правиш? Можех да те прегазя!

Мъжът беше напълно непознат, но на Артас му се стори някак познат. Висок, широкоплещест, той носеше мантия, цялата покрита с лъскави черни пера. Чертите му оставаха скрити под сянката на качулката му, но очите му блестяха, вторачени в Артас. Изпод прошарената му брада се белна усмивка.

— Нямаше да ме нараниш, а и имах нужда от вниманието ти — каза той с дълбок и благ глас. — Говорих с баща ти, младежо. Той не пожела да ме чуе и сега дойдох при теб.

Той се поклони, а Артас се намръщи. Явно… му се подиграва.

— Трябва да поговорим.

Артас изсумтя. Той знаеше, че този загадъчен странник с впечатляващи одежди изглежда познат. Беше някакъв мистик — Теренас беше споменал за самозвания пророк, който може да се превръща в птица. Беше проявил наглостта да се появи в тронната зала на Теренас и да дрънка за края на човечеството.

— Нямам време за това — изръмжа Артас и хвана юздите.

— Чуй ме, момче.

Гласът на мъжа не звучеше подигравателно. Сякаш изплющя като камшик и Артас се принуди да го изслуша.

— Тази земя е изгубена! Сянката вече падна и не можеш нищо да сториш, за да я спреш. Ако наистина искаш да спасиш хората си, поведи ги през морето… на запад.

Артас едва сдържа смеха си. Баща му беше прав — този човек беше луд.

— Да избягам? Мястото ми е тук и единственият ми избор е да защитя хората си! Няма да ги оставя в подобно противно положение. Ще открия виновника за всичко това и ще го унищожа. Ако си предполагал нещо друго, значи си глупак!

— Аз ли съм глупакът? Може и да съм, щом реших, че синът може да е по-мъдър от баща си.

Блестящите му очи изглеждаха разтревожени.

— Изборът ти вече е направен. Ти не би се съгласил с някой, който вижда повече от теб.

— Само твърдиш, че виждаш повече. Аз знам какво виждам и какво съм видял и това е, че хората ми се нуждаят от мен тук!

Пророкът се усмихна натъжено.

— Ние не виждаме само с очите си, принц Артас, а с мъдростта и сърцето си. Ще ти кажа едно последно нещо. Само запомни: колкото повече се стремиш да избиеш враговете си, толкова по-бързо ще предадеш хората си в ръцете им.

Артас отвори уста, готов за язвителен отговор, но в същия миг фигурата на странника се промени. Мантията му го обгърна, като че беше втора кожа. Лъскави черни криле изникнаха от тялото му, което се смали до размерите на обикновен гарван. Едно пронизващо гракане и птицата, която допреди малко беше човек, се стрелна във въздуха, завъртя се веднъж и отлетя.

Артас се загледа след нея леко обезпокоен. Човекът изглеждаше… толкова сигурен…

— Съжалявам, че се скрих, Артас.

Гласът на Джейна се появи от нищото. Стреснат, Артас се завъртя и се огледа наоколо. Тя се появи пред него с разкаяно изражение.

— Просто исках да…

— Не го казвай!

Артас видя как тя се сепна, сините й очи се разшириха и моментално съжали, че й се беше сопнал. Но не трябваше да се промъква така и да го шпионира.

— Той дойде и при Антонидас — каза тя след малко, упорито опитвайки се каже това, което си беше наумила. — Аз… трябва да ти кажа, че усетих невероятна сила около него, Артас.

Тя се приближи до него.

— Тази зараза на немъртвите… досега не е имало нищо подобно в историята на света. Това не е просто поредната битка или поредната война… това е много по-голямо и мрачно. И може би няма да може да победиш с познатите тактики. Може би той е прав. Може би вижда неща, които другите не могат… може наистина да знае какво ще се случи.

Той се извърна, стиснал зъби.

— Може би. А може би е съюзник на Мал’Ганис. А може би е просто някакъв побъркан отшелник. Нищо от това, което може да каже, не би ме накарало да изоставя родната си земя, Джейна, не ме интересува дали този ненормалник вижда бъдещето. Да вървим.

Известно време яздиха мълчаливо. После Джейна прошепна:

— Утър ще ни последва. Просто му трябва време, за да подготви мъжете.

Артас се беше вторачил напред, все още бесен. Джейна опита пак.

— Артас, не трябва…

— Писна ми от хора, които ми казват какво трябва и какво не трябва да правя!

Думите изскочиха сами за изненада и на двамата.

— Това, което се случва, минава границите на ужасното, Джейна. Дори не мога да намеря думи да го опиша. Правя всичко по силите си. Ако няма да подкрепиш решенията ми, може би мястото ти не е тук.

Той я погледна и изражението му се смекчи.

— Изглеждаш толкова уморена, Джейна. Може би… трябва да се върнеш.

Тя поклати глава с поглед вперен напред.

— Имаш нужда от мен тук. Мога да помогна.

Гневът го напусна, той се протегна и взе ръката й в бронираната си ръкавица.

— Не трябваше да ти говоря така, съжалявам. Радвам се, че си тук. Винаги се радвам на компанията ти.

Той се наведе и целуна ръката й. Бузите й поруменяха и тя се обърна с усмивка, а бръчицата на челото й се увеличи.

— Скъпи Артас — каза нежно тя.

Той стисна ръката й и я пусна.

През останалата част от деня само яздиха, без много да говорят и спряха, за да си направят лагер чак на свечеряване. И двамата бяха твърде уморени за лов на дивеч, затова просто извадиха, каквото си носеха — сушено месо, хляб и ябълки. Артас се вторачи в комата хляб в ръката си. От фурните на замъка, замесен от тамошното зърно, а не от Андорал. Беше благотворна храна, питателна и вкусна. Ухаеше на мая и беше приятно, а не сладникаво ароматен. Обикновена, проста храна — нещо, което всеки, който и да е, трябва да може да яде без страх.

Изведнъж гърлото му пресъхна и той остави хляба. Не можеше да преглътне и една хапка и скри лице в ръцете си. За момент се почувства съкрушен, сякаш го заля огромна вълна на отчаяние и безсилие. Но Джейна беше там. Тя коленичи до него, подпря глава на рамото му и го изчака да се съвземе. Нищо не му каза, нямаше нужда — самото й присъствие беше достатъчна подкрепа. После, с дълбока въздишка, той я прегърна.

Тя му отвърна и го целуна. И двамата имаха нужда от спокойствие и увереност. Артас прокара ръка през копринената й златна коса и вдиша аромата й. И за няколко кратки часа през нощта те си позволиха да се откъснат от мислите за смърт, ужас и заразено зърно, за пророци и тежки решения, и да се изгубят в техния малък и нежен свят, който се състоеше само от тях двамата.

Дванадесет

Полузаспала, Джейна се размърда и протегна ръка към Артас. Нямаше го. Примигвайки, тя се изправи. Артас вече беше станал, беше се облякъл и приготвяше някаква зърнена закуска. Щом я видя, по устните му премина усмивка, но не достигна очите му. Джейна плахо върна усмивката и се присегна към робата си, облече я и разреса коса с пръсти.

— Научих нещо — каза Артас направо. — Снощи… не исках да го споменавам. Но трябва да знаеш.

Гласът му беше равен и Джейна усети леки тръпки. Поне този път не викаше като вчера… но някак си звучеше по-зле. Той сипа купичка пареща каша и й я подаде. Джейна веднага загреба, а той продължи.

— Тази зараза… немъртвите… — Артас си пое дълбоко дъх. — Знаехме, че зърното е заразено. Знаехме, че убива хората, но има нещо по-страшно от това, Джейна. То не само ги убива.

Думите сякаш заседнаха в гърлото му. Джейна застина за миг, след като започна да проумява. Усети, че ще повърне кашата, която беше изяла току-що и като че се задъха.

— Някак си… ги превръща. Прави ги немъртви… нали? Моля те, кажи ми, че греша, Артас.

Вместо това той поклати глава.

— Затова толкова бързо се умножиха. Зърното беше наскоро пристигнало в Хартглен — тъкмо за да бъде смляно и опечено на хляб.

Джейна се взря в него.

— Последиците… — тя дори не можеше да си ги представи.

— Затова тръгнах незабавно. Знаех, че не мога да се справя сам с Мал’Ганис, но, Джейна… Не можех просто да седна и… да си чистя бронята и да си почивам…

Тя кимна безмълвно. Сега вече разбираше.

— А този пророк… не ме интересува колко силен мислиш, че е. Не мога просто да си тръгна и да оставя Лордерон да се превърне в… това… Мал’Ганис, който и да е той, трябва да бъде спрян. Трябва да открием всеки един сандък с това заразено зърно и да го унищожим.

Артас, явно отново развълнуван от разговора, скочи на крака.

— Къде, по дяволите, е Утър? Имаше цяла нощ, за да ни настигне.

Джейна остави настрана наполовина изядената си каша, изправи се и се дооблече. Мислите й препускаха в опита й да проумее цялата ситуация цялостно и хладнокръвно, както и да намери някакво решение. Безмълвно те вдигнаха лагера си и поеха към Стратхолм.

Облаците скриха слънцето и пепеляво-сивата зора се затъмни още повече. Започна да вали леден дъжд. Артас и Джейна вдигнаха качулките на мантиите си, но това не помогна особено на Джейна и когато най-сетне стигнаха до портите на града, тя се тресеше от студ.

Малко след като спряха конете, Джейна чу шум зад гърба си. Обърна се и видя Утър и хората му да изкачват пътя, който беше плувнал в кал. Артас се обърна развълнуван към Утър с горчива усмивка.

— Радвам се, че успя, Утър — каза рязко той.

Утър беше търпелив човек, но този път си изпусна нервите. Артас и Джейна не бяха единствените под напрежение.

— Внимавай как ми говориш, момче! Ти може да си принц, но аз все още съм по-висшестоящ паладин!

— Сякаш мога да забравя — отвърна Артас.

Той се изкачи бързо на върха на един хълм, за да огледа стените и града. Не знаеше какво точно търси. Знак за живот, може би… за нормалност. Знак, че са дошли навреме. Каквото и да е, което да му даде надежда, че все още може да направи нещо.

— Слушай, Утър, трябва да знаеш нещо за тази зараза. Зърното…

Вятърът смени посоката си и мирисът, който изпълни ноздрите му, не беше неприятен. Въпреки това Артас го усети като ритник в корема. Странният и особен аромат на печен хляб от заразено зърно не можеше да се сбърка в дъждовния въздух. За Светлината, не! Вече е смляно, омесено, опечено и…

Лицето на Артас се обезкърви. Очите му се разшириха от ужасяващото озарение. Закъснели сме.

— По дяволите, закъсняхме! Зърното… хората… — опита той отново. — Всички хора са заразени.

— Артас… — започна Джейна с тих глас.

— Може да изглеждат здрави сега, но е само въпрос на време да се превърнат в немъртви.

— Какво? — извика Утър. — Момче, да не си изгуби ума?

— Не — каза Джейна. — Прав е. Ако ядат от зърното, ще се заразят… и, ако се заразят… ще се превърнат.

Мислите й отново препускаха. Трябваше да могат да направят нещо. Антонидас веднъж й беше казал, че на всяко нещо, породено от магия, може да се противостои с магия. Само да имаха малко време да помислят, да можеха да се успокоят и да действат според логиката, а не според емоциите си, може би щяха да открият лек…

— Трябва да прочистим цялото село.

Изявлението на Артас беше недвусмислено и жестоко. Джейна примигна. Със сигурност не го мислеше.

— Как може дори да ти хрумне такова нещо? — Утър се провикна, тръгвайки към Артас. — Трябва да има друг начин. Това не е поразена ябълкова градина, това е град, пълен с човешки същества!

— По дяволите, Утър! Трябва да го сторим!

Артас доближи лицето си на сантиметър от това на Утър и за един страшен миг Джейна помисли, че и двамата ще извадят оръжията си.

— Артас, не! Не можем да го направим!

Думите излетяха от устата й, преди да успее да ги спре. Той се завъртя към нея, а очите му с цвят на море бяха изпълнени с гняв, болка и отчаяние. Тя моментално осъзна, че Артас наистина смята това за единствения изход — само по този начин можеше да защити останалите, непокварените животи. Трябваше да жертва прокълнатите — тези, които не можеха да бъдат спасени. Лицето му се успокои, когато тя продължи бързо, преди да успее да я прекъсне.

— Послушай ме. Не знаем колко хора са заразени. Някои от тях може да не са яли от хляба, други може да не са поели смъртоносната доза. Дори не знаем каква е смъртоносната доза. Знаем твърде малко… не можем просто да ги убием като животни заради собствения ни страх!

Не трябваше да казва това, лицето на Артас се навъси.

— Опитвам се да защитя невинните, Джейна. Това се заклех да правя.

— Те са невинни… те са жертви! Не са го искали! Артас, там има деца. Не знаем дали се заразяват. Има прекалено много неща, които не знаем, за да вземем толкова… драстично решение.

— Ами заразените? — попита той рязко. — Те ще убият децата, Джейна. Ще се опитат да убият и нас… и ще попъплят навсякъде и ще продължат да убиват. Те и без друго ще умрат, но като се съживят, ще започнат да правят неща, които никога не биха сторили, ако бяха живи. Какво избираш, Джейна?

Това беше неочаквано. Тя погледна от Артас към Утър и обратно.

— Н-не знам.

— Напротив, знаеш.

Той беше прав и тя отчаяно го знаеше.

— Не би ли загинала сега, вместо от заразата? Не би ли искала да умреш като здравомислещ човек, отколкото да бъдеш съживена, за да се нахвърлиш върху всеки и всичко, което си обичала в живота си?

Лицето й се смачка.

— Т-това бих избрала, да. Но не можем да направим този избор за всички. Не виждаш ли?

Той поклати глава.

— Не, не виждам. Трябва да прочистим този град, преди някой да успее да избяга и да разпространи болестта. Преди някой да успее да се превърне. Така е милостиво и е единственото решение, за да спрем заразата тук и сега, докато е още в зародиш. И точно това възнамерявам да направя.

Сълзи от мъка блеснаха в очите на Джейна.

— Артас… дай ми малко време. Само ден-два. Ще докладвам на Антонидас и ще свикаме спешна среща. Може да открием някакъв начин да…

— Нямаме ден-два! — изстреля Артас. — Джейна, това разболява хората за часове. Може би минути. Видях го в Хартглен. Няма време за размисъл или обсъждане. Трябва да действаме. Сега. Или ще стане твърде късно.

Той се обърна към Утър, пренебрегвайки Джейна.

— Като твой бъдещ крал, заповядвам ти да прочистиш този град!

— Още не си станал крал, момче! Нито пък бих се подчинил на такава заповед дори и да беше!

Настъпи напрегната тишина.

— Артас… любими, най-добър приятелю… моля те, не прави това.

— Тогава считам отговора ти за измяна.

Гласът на Артас беше студен и рязък. Ако беше зашлевил лицето й, Джейна нямаше да се изненада толкова.

— Измяна? — Утър изломоти объркан — Ума ли си изгуби, Артас?

— Дали? Лорд Утър, по наследственото ми право и властта на короната си освобождавам теб от командване и паладините ти от служба.

— Артас! — изкрещя Джейна шокирана. — Не може просто…

Той се завъртя яростно и отсече.

— Свършено е.

Тя се вторачи в него. Артас се обърна към хората си, които стояха мълчаливо и загрижено слушаха разговора.

— Тези от вас, които искат да спасят земята ни, последвайте ме! Останалите… изчезвайте от очите ми!

Джейна пребледня, замаяна. Наистина щеше да го направи. Щеше да влезе в Стратхолм и да посече всички живи мъже, жени и деца, които бяха зад стените му. Тя размаха и стисна юздите на коня си. Той наведе глава и изцвили срещу нея, издухвайки топлия си дъх от меката си муцуна към бузата й. Тя силно завиждаше за неведението му.

Зачуди се дали Утър няма да атакува бившия си ученик. Но той беше дал обет да служи на принца си, дори да беше освободен от командване. Тя видя как жилите на шията му изпъкват като връв и сякаш чуваше как скърца със зъби, но той не атакува господаря си. И все пак лоялността не възпря езика му.

— Пресече ужасна граница, Артас.

Артас се загледа в него и после сви рамене. Обърна се към Джейна, търсейки да срещне очите й и за миг… само за миг… изглеждаше като себе си, честен, млад и леко уплашен.

— Джейна?

Една-единствена дума, а съдържаше толкова много. Беше едновременно въпрос и молба. Дори когато го погледна, замръзнала като птица пред змия, той й подаде ръка. Тя се вторачи в нея за момент, спомняйки си колко пъти тази топла ръка е държала нейната, как я е галила, как е помагала на ранените с лечебната си светлина. Не можеше да приеме тази ръка.

— Съжалявам, Артас. Не мога да гледам как правиш подобно нещо.

На лицето му вече нямаше маска, нямаше безпощаден студ, който да скрие болката му от нея. Шокиран, Артас отказваше да повярва. Тя не можеше повече да го погледне. Преглъщайки, с насълзени очи, Джейна се обърна и видя Утър, който я наблюдаваше състрадателно и с одобрение. Той й подаде ръка, за да й помогне да се качи на коня си, а тя с благодарност прие твърдостта и хладнокръвието му. Джейна се тресеше и се вкопчи в коня си, докато Утър възсядаше неговия. Той хвана и нейните юзди и двамата поеха надалеч от най-големия ужас, с който се бяха сблъсквали в цялото това жестоко изпитание.

— Джейна? — гласът на Артас я следваше.

Тя затвори очи, но клепачите й не спряха сълзите й.

— Съжалявам — прошепна отново тя. — Толкова съжалявам.

— Джейна?… Джейна!

Беше му обърнала гръб. Той не можеше да повярва. Известно време просто се взираше онемял в отдалечаващата се фигура. Как можа да го изостави така? Тя го познаваше. Тя го познаваше по-добре от всеки друг на този свят, може би по-добре от самия него. Винаги го беше разбирала. Изведнъж си спомни за нощта, когато се отдадоха на любовта си, окъпани в оранжевата светлина от горящия сламен човек, а след това и приятната лунна светлина. Държеше я в обятията си. „Не ме отхвърляй, Джейна. Никога не ме отхвърляй. Моля те.“ „Никога не бих го направила, Артас. Никога.“

О, да, силни думи, прошепнати в силен момент, но сега… сега, когато наистина имаше нужда от нея, тя направи точно това — отхвърли го и го предаде. По дяволите, тя дори призна, че би предпочела да умре, преди заразата да я застигне и да я превърне в осквернение на всичко добро, истинско и естествено. А сега го беше оставила сам. Ако беше го пронизала в гърдите, сигурно щеше да боли по-малко. Осени го мисъл — бърза, светла и ясна. Беше ли права?

Не, не можеше да бъде. Защото ако беше, това означаваше той да се превърне в масов убиец, а не беше такъв. Беше сигурен в това.

Той се отърси от ужасните си мисли, навлажни пресъхналите си устни и си пое дълбоко въздух. Някои от мъжете бяха тръгнали с Утър. Много от тях. Дори твърде много. Дали изобщо щеше да успее да прочисти града с толкова малко хора?

— Сър, ако позволите — каза Фалрик. — Ами… аз бих предпочел да ме разкъсат на парчета, отколкото да се превърна в един от онези немъртви.

Много от хората започнаха да се провикват одобрително и Артас се окопити. Сграбчи чука си.

— Няма да има никаква радост от това, което ще направим тук — каза той. — Само тъжна необходимост. Само нуждата да спрем заразата тук и сега с възможно най-малко жертви. Хората отвъд тези стени са вече мъртви. Ние го знаем, дори те да не го знаят и трябва да ги убием бързо и чисто, преди заразата да ни застигне.

Той погледна всеки един от мъжете, които не се бяха отказали от дълга си.

— Трябва да бъдат убити, а домовете им — изгорени, за да не станат подслон за тези, за които е твърде късно да бъдат спасени.

Мъжете кимнаха с разбиране и се присегнаха към оръжията си.

— Тази битка няма да е велика и славна. Ще бъде грозна и болезнена и съжалявам за необходимостта от нея с цялото си сърце. Но с цялото си сърце усещам, че това е правилното решение.

Артас вдигна чука си.

— За Светлината! — извика той, а в отговор хората му изреваха с оръжия в ръце.

После се обърна към портата, пое си дълбоко дъх и атакува.

Тези, които се бяха превърнали, бяха лесна мишена. Бяха врагът, не бяха хора, а жестоки неживи създания и разбиването на черепите им или отрязването на главите им беше толкова тежко, колкото отърването от подивял звяр. Другите… Те поглеждаха към въоръжените мъже, към принца си объркани, а после и ужасени. В началото повечето от тях дори не посягаха за оръжие. Познаваха плащовете им и знаеха, че хората, които бяха дошли да ги убият, бяха онези, които трябваше да ги защитават. Просто не можеха да осъзнаят какво се случва. Болка прониза сърцето на Артас, когато посече първия жив — момче, едва излязло от пубертета, което го погледна неразбиращо с кафявите си очи и докато промълви „Господарю, защо…“, Артас изрева с огромна мъка заради това, което беше принуден да извърши, и стовари в гърдите на момчето чука, който вече не излъчваше светлина. Може би Светлината също скърбеше заради нуждата от тези действия. Той сподави риданието, което се надигна в него и се насочи към майката на момчето.

Мислеше, че ще стане по-лесно, но не стана. Ставаше по-зле. Но Артас отказа да се предаде. Хората му го поглеждаха, очаквайки знак — забележеха ли колебание, веднага щяха да спрат и тогава Мал’Ганис щеше да победи. Той скри лицето си под шлема и сам започна да пали факлите, с които подпалваше къщите, пълни с хора, които крещяха, заключени в тях. Артас не позволи ужасните звуци и гледката да го забавят.

Дори почувства облекчение, когато някои от гражданите на Стратхолм започнаха да се отбраняват. Тогава се включи инстинктът му за самоотбрана и някак си смекчи натрапчивото чувство… както се беше изразила Джейна — че ги убива като животни.

— Очаквах те, млади принце.

Гласът беше дълбок и прокънтя в ушите и съзнанието му… само по един начин можеше да се опише — зловещ. Властелин на ужаса, беше му казал Кел’Тузад. Мрачно име за същество на мрака.

— Аз съм Мал’Ганис.

Артас усети лека вълна на щастие. Предположенията му се потвърдиха. Мал’Ганис беше тук, той беше отговорен за заразата и дори хората на Артас, които също чуха гласа, се обърнаха в търсене на източника му. Вратите на къщите, в които се криеха хората, се отвориха широко и от там заизлизаха ходещи мъртви, телата им излъчваха зелена светлина.

— Както виждаш, хората ти вече са мои. Ще преобърна този град къща по къща, докато угасне и последната искрица живот… завинаги.

Мал’Ганис се изсмя. Звукът беше пронизващ и зловещ.

— Няма да го позволя, Мал’Ганис! — извика Артас.

Със сърцето си той почувства правотата на деянията си.

— По-добре тези хора да умрат от моята ръка, отколкото да станат твои роби в смъртта си.

Още смях, а после изведнъж неприятното присъствие изчезна и Артас трябваше отново да се бие за живота си, нападнат от тълпа немъртви.

Колко време отне да избият всички живи и неживи в града, Артас никога нямаше да може да каже. Но всичко свърши. Беше изтощен, тресеше се и му се гадеше от вонята на кръв, пушек и сладникавия аромат на отровения хляб, който се носеше във въздуха, сякаш самите пекарни горяха. Блестящата му преди броня сега беше покрита с кръв и гной. Но Артас не беше приключил. Той чакаше този, за когото беше сигурен, че ще се появи, и не след дълго врагът му пристигна. Появи се от небето и застана на покрива на една от малкото неразрушени къщи. Артас бе зашеметен. Съществото беше чудовищно. Със синьосива кожа, като жив камък.

От голия му череп излизаха големи, извити напред и нагоре рога, а зад гърба му, като живи сенки се простираха две мощни крила. Краката му, покрити с метални остриета и украсени с ужасяващи кости и черепи, се сгъваха назад и завършваха с копита. Блестящите му зелени очи осветяваха оголените му в арогантна усмивка остри зъби.

Артас се вторачи в създанието, обладан от ужас и невярващ на очевидната истина пред него. Беше чувал истории, беше виждал картинки в стари книги и в библиотеката на двореца, и в архивите на Даларан. Но да се изправи пред такова чудовищно нещо, издигащо се над него на фона на червени пламъци и черен пушек…

Властелинът на ужаса беше демон. Митично същество. Не можеше да е истинско… но беше там, изправено пред него с цялото си ужасяващо величие. Властелин на ужаса.

У Артас започна да се надига страх, но той знаеше, че ако го допусне, това ще е краят му. Означаваше да умре от ръката на това чудовище… да умре без бой. Затова реши да замени това умопомрачително чувство с друго — с омраза. Справедлива ярост. Замисли се за хората, които загинаха от чука му, за живите и за мъртвите, за жестоките немъртви и за уплашените жени и деца, които не разбираха, че той просто иска да спаси душите им. Лицата им му вдъхнаха сили — те не можеха… нямаше да са загинали напразно. Някак си Артас успя да събере кураж и да погледне демона в очите, здраво стиснал чука си.

— Ще приключим с всичко това сега, Мал’Ганис! — извика той високо и силно. — Само аз и ти.

Властелинът наклони глава назад и се изсмя.

— Смели думи — изръмжа той. — За съжаление, твоят път не свършва тук.

Мал’Ганис се усмихна широко, черните му устни разкриха заострените му зъби.

— Твоето пътешествие едва сега започва.

Той махна с ръка, сочейки хората на Артас, а дългите му остри нокти проблеснаха на светлината от пламъците, които поглъщаха красивия град.

— Събери войската си и ела в арктическата земя на Нортренд. Там ще се разкрие истинската ти съдба.

— Истинската ми съдба? — гласът на Артас потрепери от гняв и объркване. — Какво ще…

Думите замряха в гърлото му, а въздухът около Мал’Ганис започна да се завихря и блести по познатия начин.

— Не! — изкрещя Артас.

Той дръзко се хвърли напред и щеше да бъде посечен на секундата, ако магията за телепортация не беше завършила точно тогава. Артас изкрещя, размахвайки слабо осветения си чук в празното пространство.

— Ще те намеря, ако трябва да отида до края на света! Чуваш ли ме? До края на света!

Артас беснееше, крещеше и размахваше чука си като подивял, докато изтощението не го принуди да спре. Той се подпря на него, разтреперан, плувнал в пот и ридаещ от гняв и мъка.

До края на света.

Тринадесет

Три дни по-късно лейди Джейна Праудмуър вървеше по улиците на някогашния славен град, гордостта на северен Лордерон. Сега той беше място на кошмари.

Вонята беше едва поносима. Джейна вдигна към лицето си кърпичка, напоена в есенция от пийсблум49, в почти успешен опит да потисне лошата миризма. Пожарите, които вече би трябвало да са напълно или почти стихнали от липсата на гориво, продължаваха да пламтят с пълна сила, което показваше, че е намесена магия. Освен задушливата миризма на пушек, която щипеше очите и гърлото й, въздухът беше примесен с воня от разлагащи се трупове. Те лежаха по земята, повечето от тях невъоръжени. Очите на Джейна се напълниха със сълзи, които се търколиха по бузите й, докато вървеше като в транс измежду подпухналите тела. Без да иска, тя изстена от болка, като видя, че Артас и хората му, в заблудената си милост не са пощадили дори децата.

Дали тези телца, бездиханни и сковани, щяха да се съживят и да я нападнат, ако Артас не ги беше довършил? Може би. Много от тях, със сигурност. Зърното е било раздадено и консумирано. Но от всички ли? Никога нямаше да разбере, нито пък той. „Джейна… моля те да дойдеш с мен.“ Гласът му беше напрегнат. Личеше си, че умът му е на стотици километри от тук. „Избяга ми. Спасих хората от града от това да станат негови роби, но… в последния момент той изчезна. Сега е в Нортренд. Ела с мен.“ Джейна затвори очи. Не искаше да си спомня последния им разговор. Не искаше да си спомня как изглеждаше — студен, гневен и далечен, решен да убие този Властелин на ужаса… Светлина, демон… на цената на всичко останало.

Тя се спъна в някакво тяло и очите й се отвориха широко, виждайки ужаса, оставен от мъжа, когото обичаше… когото още обичаше въпреки всичко. Как можеше още да го обича след подобно нещо, тя самата не знаеше, но, Светлина, истина беше…

„Артас… това е капан. Той е демоничен лорд. Ако е бил достатъчно силен, за да те примами в Стратхолм, със сигурност ще те победи на собствена територия, където е най-силен. Не отивай… моля те…“ Искаше да се хвърли в обятията му и физически да го задържи до себе си. Не трябваше да отива в Нортренд, не трябваше, защото там щеше да се срещне със смъртта си. И въпреки че той беше раздал толкова много смърт, тя не можеше да пожелае неговата.

— Толкова много смърт — прошепна тя. — Не мога да повярвам, че Артас е извършил такова нещо.

Но тя знаеше, че е така. Цял град…

— Джейна? Джейна Праудмуър?

Джейна се сепна и се отърси от болезнения си транс, чувайки познат глас. Утър. Обзе я странно чувство на облекчение, обръщайки се в посоката на гласа му. Тя винаги малко се плашеше от него, той беше толкова едър и силен… и толкова отдаден на Светлината. Спомни си с чувство на нелепа вина как когато с Артас бяха малки, се подиграваха зад гърба му на набожността му. Тогава им се струваше, че граничи с надутост и лицемерие. И тогава за тях той беше лесна мишена. Но преди три дни тя и Утър се противопоставиха на Артас.

„Закле се, че никога няма да ме отхвърлиш, Джейна — беше я обвинил Артас, а гласът му режеше като острие на меч. — Точно когато имах нужда от подкрепата ти, разбирането ти, ти се обърна срещу мен.“ „Аз… ти… Артас, не знаехме достатъчно, за да…“ „И сега отново отказваш да ми помогнеш. Отивам в Нортренд, Джейна. Бих искал да дойдеш с мен. Да ми помогнеш да се преборя с това зло. Ще дойдеш ли?“

Джейна потрепери. Утър забеляза, но замълча. С пълна броня, въпреки непоносимата горещина от буйните пламъци, той се доближи бодро към нея. Позата и присъствието му сега излъчваха сила и разбиране, а не заплаха. Той не я прегърна, но сграбчи окуражително ръката й.

— Знаех, че ще те намеря тук. Къде е Артас, мила? Накъде е повел флотилията?

Очите на Джейна се разшириха.

— Флотилията?

Утър кимна утвърдително.

— Пое командването на целия флот на Лордерон и тръгна нанякъде с него, като само изпрати кратко известие на баща си. Не знаем защо са му се подчинили без пряка заповед от краля.

Джейна се усмихна тъжно.

— Защото е техният принц. Той е Артас. Те го обичат. Те не знаят за… това.

Болка прониза грубите черти на Утър и той кимна.

— Така е — каза тихо той. — Винаги е бил добър с хората, които му служат. Те разбират, че е искрено загрижен за тях и биха му служили с цената на живота си.

В думите му прозвуча отчаяние. Артас наистина беше заслужил вечната им вярност и те го бяха последвали. „И сега отново отказваш да ми помогнеш…“

Утър я разтърси леко, връщайки я в реалността.

— Знаеш ли накъде може да ги е повел, дете?

Джейна си пое дълбоко дъх.

— Дойде при мен, преди да тръгне. Умолявах го да не отива. Казах му, че ми прилича на капан…

— Къде? — настояваше Утър.

— Нортренд. Замина за Нортренд, за да убие Мал’Ганис, демоничния властелин, който е виновен за заразата. Не беше успял да го победи… тук.

— Демоничен властелин? По дяволите това момче!

Джейна се сепна от тона му.

— Трябва да докладвам на Теренас.

— Опитах се да го спра — повтори Джейна. — После… и когато той… — тя отчаяно жестикулираше сред невъобразимия брой трупове, които безмълвно ги заобикаляха.

За хиляден път тя се запита дали нямаше как да го спре… ако беше намерила правилните думи, ако го беше докоснала правилно, ако можеше да бъде разубеден.

— Провалих се. Провалих теб и Артас. Провалих тези хора… и себе си.

Тежката ръкавица на Утър докосна малкото й рамо.

— Не се самоизмъчвай така, момиче.

Тя се засмя тъжно.

— Толкова ли е очевидно?

— Всеки човек със сърце би се тревожил за същото. Аз също го правя.

Тя вдигна очи към него, изненадана от признанието му.

— И ти ли? — попита тя.

Утър кимна, кървясалите му от умора очи бяха изпълнени с дълбока болка, която я порази.

— Не можах да го разубедя. Той все още е моя принц. Но се чудя… дали можех да застана на пътя му? Да му кажа нещо друго, да направя нещо друго?

Той въздъхна и поклати глава.

— Може би. А може би не. Но този момент е в миналото и изборът ми не може да се промени. Ти и аз трябва да погледнем към бъдещето. Джейна Праудмуър, ти нямаш нищо общо с това… клане. Благодаря ти, че ми каза къде е Артас.

Джейна сведе глава.

— Имам чувството, че отново съм го предала.

— Джейна, може би си го спасила… и всички онези хора, които са тръгнали с него, без да знаят в какво се е превърнал.

Изненадана от думите му, тя го погледна сурово.

— В какво се е превърнал? Той все още е Артас, Утър!

Очите на Утър изглеждаха като обладани.

— Да, добре. Но той направи жесток избор… и последиците от него предстоят да бъдат видени. Не съм сигурен, че ще може да се отърси от тях.

Утър се обърна и се загледа в труповете.

— Знаем, че мъртвите могат да се съживят като неживи, че демоните наистина съществуват. Сега се чудя дали няма и духове. Защото ако има, нашият принц няма да може да се отърве от тях.

Утър се поклони.

— Хайде да се махаме от това място, лейди.

Тя поклати глава.

— Не още. Не съм готова.

Той потърси погледа й и после кимна.

— Както решиш. Нека Светлината бъде с теб, лейди Джейна Праудмуър.

— И с теб, Утър, Носителя на Светлината.

Джейна го изпрати с най-красивата усмивка, на която беше способна в момента и се загледа в отдалечаващата се фигура. Артас със сигурност щеше да приеме това като поредно предателство, но ако така животът му можеше да бъде спасен… тя щеше да го преживее.

Миризмата беше станала прекалено непоносима, дори за упоритата й воля. Джейна се спря за последен поглед. Част от нея се чудеше защо се беше върнала тук, другата част знаеше. Беше дошла, за да запечата гледката в ума си, за да осъзнае дълбочината на случилото се. Никога не трябва да го забравя, никога. Дали Артас беше стигнал твърде далеч или не, случилото се тук никога не трябваше да се превърне в бележка под линия на учебниците по история.

Бавно към нея се снижи гарван. Искаше й се да се затича и да го прогони от бедните разсечени тела, но това беше просто естествена реакция. Птицата нямаше съзнание, което да й каже колко обидно за човешките сетива е това, което се канеше да стори. Джейна погледна към гарвана за момент и очите й се разшириха.

Той започна да се променя, да расте и за миг на мястото на лешояда стоеше мъж. Тя го разпозна и се сепна — същия пророк, когото беше видяла два пъти.

— Ти!

Той наклони глава с усмивка, която явно показваше, че той също я познава. Това беше третият път, в който го вижда… преди това беше с Антонидас, а после с Артас. И в двата случая беше невидима, но явно магията й изобщо не го беше заблудила.

— Мъртвите в тази земя може засега да останат такива, но не се заблуждавай. Твоят принц ще открие само смърт в ледения север.

Джейна потрепна от откровените му думи.

— Артас просто действа, както смята за правилно.

Това беше вярно и тя го знаеше. Както и да се е провинил, той искрено вярваше, че прочистването на Стратхолм е единственото решение. Погледът на пророка се смекчи.

— Колкото и да е похвална страстта му — продължи той, — тя ще доведе до края му. Сега всичко зависи от теб, млада магьоснице.

— Какво? От мен?

— Антонидас ме прогони. Теренас и Артас също. Владетелите на хората и магията извърнаха лица от истината. Мисля, че ти няма да го направиш.

Силната му аура беше почти осезаема. Джейна като че ли я виждаше, обгръщаща го шеметна и силна. Той се приближи до нея и постави ръка на рамото й. Объркана, тя го погледна в очите.

— Трябва да поведеш хората си на запад към древните земи на Калимдор. Само там ще можете да се борите със сенките и да спасите света си от пламъците.

Взряна в очите му, Джейна разбираше, че е прав. Не я контролираше, нито й въздействаше… просто й предаваше знание — дълбоко и истинно.

— Аз…

Преглъщайки тежко, тя за последен път погледна към жестокостите, причинени от мъжа, когото беше обичала и все още обичаше, и кимна.

— Ще постъпя както ми кажете.

И ще оставя моя Артас на съдбата, която сам си беше избрал. Няма друг начин.

— Ще отнеме време да събера всички, да ги накарам да ми повярват.

— Не знам дали ще имаш толкова време. Много от него беше пропиляно.

Джейна вдигна брадичката си.

— Не мога да не опитам. Ако знаеш толкова много за мен, трябва да си сигурен в това.

Пророкът гарван явно се поуспокои и се усмихна, стисвайки рамото й.

— Постъпи, както смяташ за добре, но не се бави. Времето лети, а забавянето може да се окаже пагубно.

Джейна кимна, прекалено развълнувана, за да говори. Трябваше да се срещне с толкова много хора… започвайки с главнокомандващия на Антонидас. Ако щеше да послуша някого, това беше тя. Тя щеше да свидетелства за тези жертви… за грешката да не тръгнат към Калимдор, докато са все още живи.

Пророкът смени формата си, отново се превърна в голямата черна птица и отлетя, шумолейки с криле. А вятърът, който тези черни криле повяха към лицето й, не носеше миризмата на мърша, дим или смърт. Въздухът беше чист и свеж.

Беше мирис на надежда.

Четиринадесет

Нортренд беше името на земята, а Дагъркап Бей50 — заливът, където флотилията на Лордерон акостира. Водата — дълбока и развълнувана от яростни ветрове, беше смразяващо синьосива. Стръмни скали, върху които тук-там се виждаха здраво вкопчени борове, се извисяваха нависоко, осигурявайки защита на малкото равна земя, където Артас и хората му щяха да си построят лагер. Имаше и водопад, който се спускаше от високо и вълните му се разбиваха с гръм. Оказа се по-приятно място от очакваното и поне засега не изглеждаше като дом на демоничен властелин.

Артас скочи от лодката и се довлече до брега, оглеждайки се наоколо, попивайки гледката. Вятърът, плачещ като малко дете, рошеше светлата му коса, галейки я със студените си пръсти. До него един от капитаните на корабите, който беше повел, без да иска разрешение от баща си, потрепери и запляска с ръце, опитвайки се да ги стопли.

— Каква забравена от Светлината земя, а? Едва можеш да видиш слънцето от тук. Силният вятър пронизва костите, а Вие дори не треперите.

Леко изненадан, Артас осъзна, че мъжът беше прав. Усещаше студа, чувстваше как го пронизва, но не трепереше.

— Милорд, добре ли сте?

— Капитане, всички войски ли са тук?

Артас не си направи труда да отговори на капитана. Въпросът му просто беше глупав. Разбира се, че не беше добре. Беше принуден да избие населението на цял град, за да спре още по-голямо бедствие. Джейна и Утър му бяха обърнали гръб, а тук го очакваше демоничен лорд.

— Почти. Останаха няколко кораба, които…

— Много добре. Първата ни задача е да организираме лагер с подходяща защита. Не се знае какво ни чака в сенките.

Ето, накарай мъжа да млъкне, като му намериш работа.

Артас също помогна, полагайки усилия колкото и останалите мъже, на които беше заповядал да устроят подслон. Липсваше му сръчността на Джейна с пламъците, когато се налагаше да палят огън в ледената тъмнина. По дяволите, Джейна му липсваше. Но щеше да се научи да не усеща липсата й. Тя го отхвърли, когато най-много се нуждаеше от нея и в сърцето му нямаше място за такива хора. То трябваше да е силно, а не разчувствано, решително, а не измъчено. В него нямаше място за слабост, ако искаше да победи Мал’Ганис. Нямаше място и за топлина.

Нощта премина без инциденти. Артас остана буден в палатката си до ранните сутрешни часове, преглеждайки непълните карти, които беше успял да открие. Когато най-накрая успя да заспи, сънува сън едновременно радостен и кошмарен. Отново беше млад, нетърпелив за всичко ново — на гърба на славния си бял кон, когото обичаше толкова много. Отново бяха едно, идеалната двойка и нищо не можеше да ги спре. Дори в съня си Артас почувства ужас, когато поведе Инвинсибъл към последния му скок. Страданието, което изобщо не беше по-слабо заради усещането, че това е само сън, отново го разтърси из основи. И отново той извади меча си и прониза сърцето на верния си другар.

Но този път… този път осъзна, че държи напълно различен меч от онова просто оръжие, което беше използвал в реалния страшен момент. Този път мечът беше огромен, за две ръце и изящно украсен. По дължината му светеха руни. От него сияеше свежа синя мъглявина, ледена като снега, в който лежеше Инвинсибъл… И когато издърпа меча си, пред Артас не лежеше мъртво животно. Инвинсибъл изцвили и се изправи на крака, напълно излекуван и по-силен отпреди. Сега сякаш блестеше, козината му беше не просто бяла, а лъчиста… И Артас внезапно се събуди, легнал върху картите, със сълзи в очите и радостна усмивка. Това със сигурност беше знамение.

Сутринта се беше мразовита и сива, но Артас беше станал преди зазоряване, нетърпелив да започне да търси следите на този Властелин на ужаса. Той беше тук, Артас беше сигурен в това.

Но в този първи ден не откриха нищо, освен няколко изолирани групички немъртви. Дните отминаваха и все повече територии бяха описани, но Артас започваше да пада духом, макар много добре да знаеше, че Нортренд е необятна земя, почти непроучена. Да, Мал’Ганис беше Властелин на ужаса и немъртвите, които откриваха по пътя си, бяха сигурен знак за присъствието му. Но не само за неговото. Той можеше да е навсякъде… или никъде. Разкривайки, че ще бъде в Нортренд, Властелинът може да е целял умишлено да заблуди Артас, за да го отклони от пътя му, и всъщност да се появи на съвсем друго място и…

Но това би било пълна лудост. Властелинът на ужаса беше безочлив и сигурен, че ще успее да победи човешкия принц. Артас трябваше да повярва, че е тук. Трябваше. Разбира се, това можеше да означава, че Джейна е била права. Мал’Ганис наистина е тук, но му е поставил капан. Всичките мисли на Артас бяха мрачни и колкото повече се задълбочаваше в тях, толкова повече се вбесяваше.

Бяха изминали две седмици, когато Артас най-сетне откри нещо, което да му вдъхне надежда. Мъжете бяха пръснати в различни посоки, когато първата двойка разузнавачи се върна с новината за голямо струпване на немъртви. После откриха споменатите немъртви — на парчета в замръзналата земя. Преди Артас да успее да реагира, той и хората му се оказаха под обстрел.

— Покрийте се! — извика той и мъжете се разтичаха към дървета, скали, дори снежни преспи.

Почти веднага след началото на атаката дойде и краят й.

— По дя’олите! Вий не сте немъртви! Вий сте си живи!

Беше глас, който Артас много добре познаваше и който не очакваше да чуе в тази далечна земя. Само един можеше да ругае толкова възторжено и за момент Артас забрави защо беше тук, какво търсеше и почувства чиста радост и носталгия по отминалите дни.

— Мурадин? — извика Артас шокиран и щастлив. — Мурадин Бронзбиърд, ти ли си?

Якото джудже пристъпи иззад наредените оръжия и надникна внимателно. Върху навъсеното му лице за миг се ширна усмивка.

— Артас, момко! Не мислех, че точно ти ша до’деш да ни спасиш!

Той се втурна напред, с лице още по-скрито в рунтавата брада, която Артас помнеше от малък — ако изобщо беше възможно, а малко по-сбръчканите му очи светеха от радост. Протегна ръце, изтича до Артас и го прегърна през кръста. Артас се засмя… О, Светлина, от толкова дълго време не се беше смял… и прегръщал стария си приятел и учител. Щом се пуснаха, Артас се сети за думите на Мурадин.

— Да ви спасим ли? Мурадин, дори не знаехме, че сте тук. Ние дойдохме, за да…

Артас изведнъж реши да премълчи. Все още не знаеше как щеше да реагира Мурадин и затова просто му се усмихна.

— Това може да почака — каза той. — Хайде, стари приятелю. Лагерът ни не е далеч от тук. Изглежда с хората ти имате нужда от топла храна.

— Има ли и биричка, ведна’а казвам да — засмя се Мурадин.

С пристигането на Артас, Мурадин, заместник-командирът му Бейлгън и останалите джуджета в лагера възцари празнично настроение. Дори безпощадният студ като че поомекна. Артас знаеше, че джуджетата са свикнали със студения климат и са здрави и силни същества, но забеляза облекчението и благодарността, които се изписаха по брадатите лица, когато им беше поднесена купа гореща яхния. Не му беше лесно, но Артас премълча въпросите, които толкова го глождеха, докато Мурадин и хората му бяха добре настанени. После той покани Мурадин по-далеч от центъра на лагера, близо до палатката си.

— Е — започна той, докато бившият му учител гребеше в купичката си с бързото темпо на неуморна джуджешка машина, — какво всъщност правите по тези земи?

Мурадин преглътна храната си и посегна към бирата си.

— Ами, момко, не е нещо, дето мо’еш да споделиш с всеки.

Артас кимна с разбиране. Само няколко души от флотилията му знаеха истинската причина за идването им в Нортренд.

— Благодаря за доверието, Мурадин.

Джуджето го потупа по рамото.

— Пораснал си, момко, наистина. Щом си успял да стигнеш до тая забра’ена земя, имаш пра’о да разбереш к’во пра’йм тука с момчетата. Търся е’на легенда.

Очите му проблеснаха, докато отпиваше от бирата си и после продължи.

— Хор’та ми винаги са имали интерес към редките предмети, знайш, нали?

— Така е.

Артас си помни, че беше чул за Мурадин и сформиране на нещо, наречено Лигата на изследователите. Със седалище в Айрънфордж51, членовете й обикалят по света в търсене на археологически съкровища.

— Значи си по работа на Лигата?

— Точно тъй. Мно’о пъти съм идвал тука. Тая земя има странно привличане. Не издава тайните си лесно… и т’ва я прави още по-интересна.

Джуджето разрови чантата си, извади дневник с кожена подвързия, който изглежда беше преживял доста и го подаде на Артас. Принцът го взе и започна да разгръща страниците. Имаше стотици рисунки на същества, забележителности и останки.

— На пръв поглед не изглежда кой знай к’во.

Разглеждайки рисунките, Артас нямаше как да не се съгласи.

— През по’ечето време само проучваме — продължи Мурадин. — И учим.

Артас затвори дневника и го върна на Мурадин.

— Останахте изненадани като ни видяхте — не защото бяхме немъртви, а по-скоро, че не бяхме такива. Откога сте тук… и какво научихте?

Мурадин изгреба купичката си, обра остатъците с парче хляб и изяде и него. После леко въздъхна.

— А-а, липсват ми сладкишите на пекарите в двореца.

После затърси лулата си.

— Да ти кажа, тука сме достатъчно дълго, за да разберем, че нещо не е наред. Има няк’ва… нарастваща сила. Лоша е и ста’а още по-лоша. Говорих с б’ща ти. Мисля, че т’ва нещо не му харесва просто да си стои тука, в Нортренд.

Артас потисна тревогата и вълнението си, стараейки се да си придаде спокоен вид.

— Мислиш ли, че може да застраши хората ми?

Мурадин се облегна назад и запали лулата си. Миризмата на подбран тютюн погали успокояващо ноздрите на Артас — нещо познато в тази непозната земя.

— Точно тъй. Мисля, че е свързано с появата на тия досадни немъртви.

Артас реши, че е време също да сподели това, което знаеше. Говореше бързо, но спокойно, разказвайки на Мурадин за заразеното зърно. За Кел’Тузад и Култа на прокълнатите, както и за собствения си ужасяващ спомен от срещата с превърнатите фермери. Също и за срещата си с Мал’Ганис, Властелина на ужаса, който се оказал отговорен за заразата, за насмешливата му покана да дойде тук, в Нортренд. Спомена и Стратхолм, но бегло.

— Заразата е стигнала дотук — каза той. — Сигурен съм, че Мал’Ганис не е имал повече трупове за извратените си цели.

Това беше достатъчно. Беше вярно, а и той не беше сигурен дали Мурадин щеше да разбере жестоката необходимост от това, което Артас бе принуден да извърши. Джейна и Утър определено не успяха, а дори видяха с очите си срещу какво трябваше да се изправи.

Мурадин изсумтя.

— Лоша ра’ота е т’ва. Мо’е тоя артефакт дето го търся, да свърши ра’ота, ако ще се изпра’яш срещу тоя властелин. Кат’ за рядък и магически предмет, тоя е просто красавец. Съвсем наскоро започнахме да сбираме информация за него, но откакто изобщо чухме за него… е, ние отдавна си го търсим… И’аме и няколко специални магически нещица за т’ва, но засе’а ня’аме късмет.

Мурадин отмести поглед от Артас и се загледа в далечината зад гърба му. За момент блясъкът в очите му изчезна и се смени с печал, която младият Артас не беше виждал досега.

Артас почака, изгарящ от любопитство, но не искаше да се показва като нетърпеливото дете, което Мурадин със сигурност помнеше. Мурадин се съвзе и отново се обърна към Артас.

— Търсим рунически меч52, наречен Фростморн53.

Фростморн. Тръпки преминаха през душата на Артас, чувайки тази дума. Зловещо име на легендарно оръжие. Руническите мечове не бяха нещо нечувано, но се намираха изключително рядко и притежаваха невероятна сила. Артас се загледа в чука си, който стоеше подпрян на едно дърво. Беше красиво оръжие и той много го ценеше, но напоследък Светлината като че светеше твърде слабо, ако изобщо се появеше. Но рунически меч…

Той изведнъж се изпълни с увереност, сякаш съдбата шепнеше в ушите му. Нортренд беше необятна земя. Определено не беше съвпадение, че се натъкна на Мурадин. Ако откриеше Фростморн… със сигурност щеше да успее да убие Мал’Ганис. Да спре тази зараза. Да спаси хората си. Имаше причина двамата с джуджето да са тук. Това беше дело на съдбата. Мурадин продължаваше да говори, а Артас се сепна и отново насочи вниманието си към него.

— Дойдо’ме да открием Фростморн, но колкото по’ече се приближаваме до него, толко’а по’ече немъртви се появяват. Малко съм стар, за да повярвам, че т’ва е съвпадение.

Артас се усмихна замислено. Значи и Мурадин не вярваше в съвпаденията. Предположението му все повече се затвърждаваше.

— Смяташ ли, че Мал’Ганис не иска да го намерим? — измъмри Артас.

— Определено не мисля, че ша остане мно’о доволен да види как го размахваш пред носа му.

— Явно ще можем да си помогнем взаимно — каза Артас. — Аз ще помогна на Лигата да открие Фростморн, а вие ще ми помогнете да се справя с Мал’Ганис.

— Чуден план — съгласи се Мурадин, а пушекът от лулата му се извиваше около него в синьо-черни нишки. — Артас, момче… намира ли се още от тая бира?

Минаха дни. Мурадин и Артас сравняваха записките си. Сега бяха на двойна мисия — Мал’Ганис и руническия меч. След време решиха, че ще е най-добре да навлязат навътре, а флотилията да се придвижи на север и да устрои нов лагер там. Наложи им се да се бият не само с немъртви, но и с глутници озверели от глад вълци — странни същества, които сякаш бяха наполовина върколаци и наполовина човеци. Освен тях се оказа, че и някаква тролска раса се е настанила удобно в мразовития север, както братовчедите им се бяха навъдили в горещите джунгли на Странгълторн54. Мурадин не беше изненадан от срещата с подобни създания колкото Артас. Явно малки групи, подобни на т.нар. „ледени тролове“55, се навъртаха около столицата на джуджетата Айрънфордж.

Артас научи от Мурадин, че немъртвите имат бази тук — странни структури, подобни на зикурати56, в които пулсира черна магия. Явно расата, на която са принадлежали тези храмове, вече е изчезнала, щом досега не се бе възпротивила. Така вече не само немъртвите трябваше да бъдат заличени, а и убежищата им.

Дните минаваха, а Артас сякаш все не успяваше да се доближи до целта си. Имаше много следи от злото на Мал’Ганис, но не и от него самия. Със същия успех Мурадин продължаваше да издирва Фростморн. Следите, колкото мистериозни, толкова и досадни, стесняваха обсега им на търсене, но засега руническото оръжие си оставаше само легенда.

В деня, когато всичко се промени, Артас беше в лошо настроение. Тъкмо се беше върнал във временния лагер — премръзнал, уморен и гладен след поредния неуспешен поход. Беше толкова вглъбен в гнева си, че му отне известно време, преди да се осъзнае.

Стражите не бяха на постовете си.

— Какво по…

Той се обърна към Мурадин, който моментално посегна към брадвата си. Нямаше тела, разбира се… ако немъртвите ги бяха нападнали в отсъствието му, труповете щяха да бъдат съживени — възможно най-жестокият пример за „военна повинност“ в света. Но щеше да има кръв, следи от битка… нямаше такива.

Бавно и внимателно двамата продължиха напред. Лагерът беше изоставен. Всичко беше прибрано, но бяха останали шепа хора. Щом видяха Артас да идва, те се изправиха и го поздравиха. В отговор на мълчаливия му въпрос, единият от тях — капитан Люк Валънфор, каза:

— Извиняваме се, милорд. Баща Ви е отзовал флотилията по искане на лорд Утър. Експедицията е отменена.

Едното око на Артас потрепери.

— Баща ми е… отзовал войската ми? По искане на лорд Утър?

Капитанът изглеждаше нервен и отмести поглед встрани към Мурадин, за да отговори:

— Да, сър. Искахме да Ви изчакаме, но пратениците бяха твърде настоятелни. Всички мъже поеха на север към корабите. Разузнавачът ни предупреди, че по пътя гъмжи от немъртви, затова войниците бързаха да разчистят друга пътека през гората. Сигурен съм, че ще можете да ги настигнете, сър.

— Разбира се — отговори Артас с пресилена усмивка, а вътрешно кипеше от яд. — Извинете ме за момент.

Той отпусна ръка върху рамото на Мурадин и го привика встрани на по-тихо място.

— А-а, съжаля’ам, момко. Мно’о кофти се получава да…

— Не.

Мурадин примигна.

— Я пак?

— Няма да се върна. Мурадин, ако войниците ми ме изоставят, никога няма да победя Мал’Ганис. Заразата няма да спре!

Без да иска, повиши тон и привлече няколко любопитни погледа.

— Момче, т’ва е б’ща ти. Кралят. Не можеш да отмениш заповед. Т’ва е измяна.

Артас изсумтя. Може би баща ми е предател на народа си, помисли си той, но го премълча.

— Отнех ранга на Утър. Разпуснах ордена. Той няма право на глас. Баща ми е бил измамен.

— Ами тога’а ша тря’а да се разберете с него, кат’ се върнеш. Накарай го да разбере — ако е тъй, както казваш. Но не мо’еш да не се подчиниш се’а.

Артас изгледа остро джуджето. „Ако е така, както казвам?“ Какво намекваше джуджето? Че Артас лъже?

— Прав си за едно нещо. Мъжете ми са лоялни и разбират йерархията. Щом имат пряка заповед, никога няма да откажат да се върнат.

Той потърка брадичката си и се усмихна, осенен от идея.

— Това е! Просто ще отнемем средството им за придвижване. Така няма да е неподчинение… просто невъзможност за подчинение.

Рошавите вежди на Мурадин се събраха.

— К’во приказваш?

В отговор Артас се усмихна злорадо и му разкри плана си. Мурадин изглеждаше шокиран.

— Т’ва не е ли малко прекалено?

По тона на Мурадин си личеше, че идеята наистина е такава, сигурно дори доста повече от „малко“ прекалено. Артас го пренебрегна. Мурадин нито беше видял, нито беше принуден да извърши това, което Артас беше. Достатъчно скоро щеше да го разбере… когато се изправеха срещу Мал’Ганис. Артас беше убеден, че ще победи Властелина на ужаса. Трябваше да го стори. Щеше да спре заразата и заплахата към хората си. Тогава унищожаването на корабите щеше да е просто малко неудобство, като се има предвид, че е спасило жителите на Лордерон.

— Знам, че звучи твърде крайно, но това е начинът. Трябва да е.

След няколко часа Артас стоеше на брега Форготън Шор57 и гледаше как цялата му флотилия гори. Решението беше просто. Мъжете не можеха да се приберат и да го изоставят… ако нямаха кораби. Затова Артас ги подпали всичките.

Беше отишъл в гората и беше намерил наемници, които първо да му помогнат с немъртвите по пътя и после да залеят дървените кораби с масло и да ги запалят. В тази земя на непрекъснат студ и слаба светлина горещината, лъхаща от подпалените кораби, беше смущаващо добре дошла. Артас вдигна ръка, за да предпази очите си от ярката светлина. До него Мурадин въздъхна и поклати глава. Той и останалите джуджета, които шушукаха под мустак и гледаха пожара, все още не бяха сигурни, че това бе правилното решение.

Артас скръсти ръце. Гърбът му беше вледенен, а лицето му пламтеше от огъня. Той стоеше тържествено и гледаше как горящият скелет на един от корабите се разпада на парчета.

— Проклет да е Утър, задето ме принуди да го направя — измърмори той.

Щеше да покаже на паладина… на бившия паладин. Щеше да покаже на Утър и на Джейна, и на баща си. Нямаше да отстъпи пред дълга си, независимо колко беше страшно и ужасно. Щеше да се върне като победител, направил това, което е трябвало… нещо, което по-малодушен човек не би направил. И благодарение на него, на неговата воля да носи товара на отговорността, хората му щяха да оцелеят.

Шумът от пламъците, поглъщащи окъпаното в масло дърво бяха толкова силни, че за момент заглушиха отчаяните викове на мъжете, които започнаха да се появяват и застиваха пред гледката.

— Принц Артас! Корабите! Какво се е случило? Как ще се върнем вкъщи?

От няколко часа насам дълбоко в съзнанието на Артас се зараждаше друга идея. Той знаеше, че хората му няма да се зарадват, като разберат, че са в безизходица тук. Бяха се съгласили да го последват, но и Мурадин беше прав. Те щяха да изпълняват заповедите на баща му въпреки неговите. А така Мал’Ганис щеше да победи. Но нямаше как да разберат колко е важно да спрат заразата тук, сега…

Погледът му се спря върху наемниците. На никого нямаше да липсват. Можеха да бъдат купени и продадени. Ако някой им беше платил да го убият, щяха да го сторят без да се замислят, както по-рано се бяха съгласили да му помогнат. Толкова много хора загинаха — добри, благородни и невинни. Такава безсмислена смърт просто плачеше да бъде отмъстена. И ако хората на Артас не бяха с него от сърце, той нямаше да може да победи. Нямаше да го понесе.

— Бързо, воини мои! — извика той, вдигайки чука си.

Той не блестеше със Светлината, а и не го очакваше. Артас посочи към наемниците, които тъкмо вадеха на брега лодките, пълни с припаси.

— Тези убийци са подпалили корабите ни, отнемайки ни възможността да се приберем вкъщи! Убийте ги в името на Лордерон!

И поведе атаката.

Петнадесет

Артас позна звука от късата, но тежка крачка на Мурадин още преди джуджето да отметне вратата на палатката и да се вторачи в него. Останаха загледани един в друг известно време, после Мурадин кимна към изхода и пусна вратата да се затвори. За момент Артас си спомни за онзи път, когато още като дете изпусна меча си и той полетя насред залата. Намръщи се, стана и последва Мурадин до място, далече от другите мъже. Джуджето не се церемонеше.

— Измами хор’та си и предаде наемниците, коит’ се биха за теб! — отсече Мурадин и навря лицето си в Артас колкото позволяваше ръста му. — Т’ва не е момчето, коет’ обучавах. Т’ва не е мъжът, който беше приет в Ордена на Сребърната ръка. Т’ва не е момчето на крал Теренас!

— Не съм ничие момче — отряза Артас, избутвайки Мурадин от себе си. — Постъпих както сметнах за нужно.

Артас беше почти сигурен, че Мурадин ще му посегне, но явно гневът на джуджето беше започнал да се стапя.

— К’во ста’а с теб, Артас? — попита тихо Мурадин с глас, изпълнен с болка и съмнение. — Толко’а ли е важно за теб отмъщението?

— О, моля те, Мурадин — избухна Артас. — Не беше там, за да видиш какво направи Мал’Ганис с родната ми земя. Какво направи с невинните мъже, жени и деца!

— Чух к’во си сторил — отвърна спокойно Мурадин. — Бирата развърза езиците на някои от хор’та ти. Знам к’во мисля… но и не мо’а да те съдя. Прав си, не съм бил там. Слава на Светлината, че не ми се е налагало да взе’ам подобно решение, но все пак… нещо ста’а с теб. Ти…

Топовен изстрел и викове за тревога ги прекъснаха. За секунди Мурадин и Артас бяха извадили оръжията си и тичаха към лагера. Мъжете все още се суетяха за оръжия. Фалрик крещеше и раздаваше заповеди на хората, а Бейлгън организираше джуджетата. Извън лагера се чуваше шум от битка и Артас видя как немъртвите ги обграждат. Той хвана здраво чука си. По всичко личеше, че това е планирана атака, а не просто случайна среща.

— Тъмният лорд каза, че ще дойдеш.

Артас чу вече познатия му глас и се изпълни с въодушевление. Мал’Ганис беше тук! Явно все пак не са гонили вятъра.

— Тук свършва пътят ти, момче! Хванат си в ледения свод на света и само смъртта ще пее песента за гибелта ти.

Мурадин почеса брадата си и зашари с поглед наоколо. Извън огражденията на лагера се чуваше шум от битка.

— Т’ва изглежда зле — призна той с характерното за джуджетата разбиране. — Наобиколени сме.

Артас стоеше замислен, гневен.

— Можехме да успеем — прошепна той. — С Фростморн… можехме да успеем.

Мурадин отвърна поглед.

— Ами… момче… чудех се за тоя меч. И, ако тря’ва да съм честен… и за теб също.

На Артас му отне само секунда да разбере какво иска да му каже Мурадин.

— Искаш да кажеш, че знаеш как да го намерим?

Мурадин кимна и Артас го сграбчи за раменете.

— Каквито и съмнения да си имал, сега не може да се двоумиш. Не и когато Мал’Ганис е тук. Ако знаеш къде е, заведи ме при него. Помогни ми да взема Фростморн! Сам каза, че… не мислиш, че Мал’Ганис ще се зарадва да го види в ръцете ми. Войската на Мал’Ганис е по-многобройна от нашата. Без Фростморн ще загубим, разбираш, нали?

Мурадин го погледна с мъка и затвори очи.

— И’ам лошо предчувствие, момко. Зат’ва и не продължих… има нещо за тоя артефакт, как дойде информацията… нещо не е както тря’ва. Но обещах да стигна до края. Иди и ’земи няколко души с теб и да оти’аме да намерим тоя рунически меч.

Артас потупа по рамото стария си приятел. Това беше. Ще взема проклетия меч и ще го забия в черното ти сърце, Властелин на ужаса. Ще си платиш за всичко.

— Затворете онази пролука! — крещеше Фалрик. — Даван, огън!

Топовният гръм отекна през лагера, докато Артас бързаше към заместник-командира си.

— Капитан Фалрик!

Фалрик се обърна.

— Сър, напълно обградени сме. Може да удържим за известно време, но май ще ни надвият. Като… щом падне ли някой от нас, става един от тях.

— Знам, капитане. С Мурадин ще отидем да намерим Фростморн.

Очите на Фалрик се разшириха както от изненада, така и с надежда. Артас беше споделил част от историята за меча и вероятната му сила с някои от хората си.

— Щом го вземем, победата ни е сигурна. Можеш ли да ни осигуриш малко време?

— Да, Ваше Височество — Фалрик се усмихна, но продължи да изглежда напрегнат. — Ще задържим тези немъртви гадове.

Малко след това Мурадин, въоръжен с карта и някакъв странен светещ предмет, се присъедини към Артас и няколко от мъжете му. Беше намръщен и с тъжни очи, но вървеше изправено. Фалрик подаде сигнал и започна да привлича вниманието на врага. Повечето немъртви изведнъж се насочиха към него, освобождавайки задния изход на лагера.

— Да вървим — отсече рязко Артас.

Мурадин подвикваше за посоката, като от време на време поглеждаше в картата и светещия предмет, който явно пулсираше променливо. Придвижваха се по възможно най-бързия начин през дълбокия сняг, като спираха само за миг, за да потвърдят местоположението си. Облаците се насъбраха и небето притъмня. Заваля сняг и това още повече ги забави.

Артас започна да се движи автоматично. Заради снега трудно виждаше и на метър напред. Вече не се интересуваше накъде върви, просто местеше краката си, следвайки стъпките на Мурадин. Като че загуби представа за времето. Можеше да е вървял минути или дни. Съзнанието му беше погълнато от мисли за Фростморн. Спасението им. Артас беше сигурен, че ще бъде. Но дали ще успеят да стигнат до него, преди хората му в лагера да паднат в битката с немъртвите и техния демоничен господар. Фалрик каза, че ще удържат… за известно време. Колко още? Най-накрая да дочака Мал’Ганис… и то в собствения си лагер… и да не може да се бие с него…

— Ей там — каза благоговейно Мурадин и посочи. — Там вътре е.

Артас спря и замига с присвити заради силния сняг очи и заледените си мигли. Бяха стигнали до входа на пещера, която изглеждаше усойна и зловеща в тъмнината на сивия, снеговит ден. Вътре се виждаше някаква светлина — мека, синьозелена и едва доловима. Макар и смазан от умора и премръзнал, Артас се изпълни с вълнение и с мъка помръдна вкочанената си уста.

— Фростморн… и краят на Мал’Ганис. Краят на заразата. Хайде!

Сякаш понесен от вятър той забърза напред, подчинявайки краката на волята си.

— Момко! — гласът на Мурадин го сепна. — Толко’а ценно съкровище надали седи и чака някой просто да го ’земе. Тря’ва да сме по-внимателни.

Артас се подразни, но Мурадин имаше повече опит в тези неща. Затова кимна, стисна здраво чука си и влезе предпазливо в пещерата. Липсата на вятър и сняг в пещерата моментално ги ободри и те продължиха навътре. Оказа се, че светлината, която видяха да проблясва отвън, се излъчва от тюркоазени кристали и рудни жилки, вградени в каменните стени, пода и тавана. Артас беше чувал за подобни светещи кристали и сега беше благодарен за светлината, която му осигуряваха. Вместо да носят факли, мъжете можеха да държат здраво оръжията си. Преди чукът му излъчваше достатъчно светлина, за да ги води. Тази мисъл го ядоса и той бързо я прогони. Нямаше значение откъде идва светлината, важното беше да я има.

Изведнъж чуха гласове. Мурадин беше прав — очакваха ги.

Гласовете бяха толкова дълбоки, глухи и студени, че думите им отекваха зловещо в ушите на Артас.

— Върнете се назад, смъртни човеци. Само смърт и мрак ви чака в тази забравена гробница. Не ще преминете.

Мурадин спря.

— Момко — каза той, а гласът му като че закънтя безспирно, — може би тря’ва да ги послушаме.

— Какво да послушам?! — извика Артас. — Последен нещастен опит да ме отклониш от пътя към спасението на хората ми? Ще ти трябва нещо повече от думи!

Той сграбчи чука си, забърза напред, сви зад един ъгъл… и спря на място, опитвайки се да попие цялата гледка наведнъж.

Разбраха на кого принадлежат ледените гласове. За миг Артас се сети за послушния воден елементал на Джейна, който й беше помогнал да се пребори с огрите в онзи далечен ден, преди всичко да се преобърне по толкова ужасен и страховит начин. Съществата се носеха над ледения под на пещерата като вихър от някаква, подобна на вода, неестествена материя и лед, а бронята им сякаш беше израснала от тях. Имаха шлемове, но нямаха лица, бяха с ръкавици, оръжия и щитове, но нямаха ръце.

Колкото и страховити да изглеждаха тези зловещи елементални духове, Артас не ги удостои с повече от един бегъл поглед, тъй като очите му бяха привлечени от нещото, което ги доведе тук.

Фростморн.

Мечът беше застинал в носещо се във въздуха назъбено парче лед, а руните по цялата му дължина излъчваха светлосиня светлина. Под него имаше нещо като подиум, поставен върху внимателно изградена могила, покрита с тънък слой сняг. Някъде високо горе пещерата пропускаше дневна светлина, която се стелеше меко надолу към руническото оръжие. Леденият къс скриваше някои от елементите на меча, но подчертаваше други. Беше едновременно открит и прикрит, което го правеше още по-примамлив, като нова любовница, полуприкрита зад прозрачна завеса. Артас позна меча… беше точно онзи меч, който видя в съня си още първия ден от пристигането си тук. Мечът, който не уби Инвинсибъл, а който го съживи и изцели. Тогава той си беше помислил, че е добра поличба, но сега беше сигурен, че е истински знак. Това трябваше да открие тук. Този меч щеше да промени всичко. Артас се вторачи захласнат, а ръцете му като че буквално го заболяха от желание да го хванат. Той жадуваше да свие пръстите около дръжката, да усети как гладко реже въздуха… как посича Мал’Ганис и спира мъката на хората от Лордерон, спира жаждата му за мъст. Артас почувства привличането му и пристъпи напред. Свръхестественият елементал извади меча си.

— Върни се, преди да е станало късно — напя той.

— Все още се опитваш да опазиш меча, а? — Артас изръмжа разгневен и изненадан от реакцията си.

— Не — отекна гласът на съществото. — Опитвам се да опазя теб от него.

За миг Артас се вторачи изненадан. После поклати глава и присви решително очи. Това е просто номер. Не можеше да се откаже от Фростморн… от спасението на хората си. Нямаше да се хване на някаква лъжа. Той атакува и войниците му го последваха. Съществата се скупчиха около тях, нападайки със странните си оръжия, но Артас насочи вниманието си върху водача им — този, който пазеше Фростморн. Той стовари върху него цялата насъбрала се надежда, тревога, страх и гняв. Същото сториха и хората му, които се хвърлиха към другите пазители на меча. Чукът на Артас се издигаше и падаше, разбивайки ледената броня, а гърлото му се раздираше от гневен вик. Как смее това същество да застава между него и Фростморн? Как смееше да…

С последен агонизиращ звук, като последен хрип от гърлото на умиращ човек, духът вдигна това, което му служеше за ръце и изчезна.

Артас остана замислен и задъхан, а от ледените му устни дъхът му излизаше на бели облачета. После се обърна към трудно спечелената си награда. Всичките му лоши предчувствия се изпариха, щом очите му се спряха върху меча.

— Погледни, Мурадин — промълви той, осъзнавайки, че гласът му трепери. — Спасението ни — Фростморн.

— Почакай, момко.

Резките думи на Мурадин, почти заповедни, като че се стовариха върху Артас като кофа ледена вода. Той примигна, събуден от захласа и се обърна към джуджето.

— Какво? Защо? — настояваше той.

Мурадин се беше вторачил с присвити очи към подиума под меча.

— Нещо не е наред.

Той посочи към меча с късия си дебел пръст.

— Твърде лесно беше. И виж как си стои, облян от светлинка, идваща кой знае от къде, кат’ цветенце, коет’ чака някой да го откъсне.

— Твърде лесно? — Артас го стрелна с невярващи очи. — Достатъчно дълго време ти отне да го откриеш. И трябваше да се преборим с онези същества.

— Ха! — изсумтя Мурадин. — ’Сичко, коет’ знам за артефактите, ми казва, че тука има нещо толко’а гнило, колкото в пристанището Буути Бей58.

Той въздъхна, лицето му остана все така намръщено.

— Почакай… Има няк’ъв надпис на подиума. Дай да видя дали ша мо’а да го прочета. Мо’е да ни каже нещо.

И двамата се приближиха. Мурадин коленичи до надписа, а Артас се загледа отблизо в меча, който сякаш го викаше. После изгледа с любопитство надписа, който толкова много заинтригува джуджето. Не беше написан на нито един от познатите му езици, но явно Мурадин можеше да го разчете, съдейки по начина, по който очите му следваха буквите.

Артас вдигна ръка и докосна леда, който го делеше от меча — гладък, лъскав и убийствено студен… Лед, да, но имаше нещо странно в него. Не беше просто замръзнала вода. Не знаеше как го разбра, но беше сигурен. Имаше нещо много силно в него, сякаш неземно. Фростморн…

— М-да, знаех, че ми е познат. Написано е на калимаг — езика на елементалите — продължи Мурадин и, четейки, се намръщи още повече. — Т’ва е… предупреждение.

— Предупреждение? За какво?

Сигурно разбиването на леда може да повреди меча, помисли си Артас. Неестественият къс лед изглежда беше отрязан от друго, по-голямо парче лед. Мурадин започна да превежда бавно. Артас слушаше с едно ухо, без да откъсва поглед от меча.

— Който ’земе тоя меч, ша получи вечна сила. Както мечът посича плътта, тъй силата ша оста’и белег върху духа.

Джуджето скочи на крака толкова развълнувано, колкото Артас не го беше виждал никога досега.

— А-ах, тря’ваше да се сетя. Мечът е прокълнат! Да се ма’аме бързо от тука!

Сърцето на Артас се сви от болка. Да се махаме? Да оставим меча да лети в ледения си затвор, недокосван, неизползван, а с такава сила? „Вечна сила“ обещаваше надписът, макар и да белязва духа.

— Духът ми вече е белязан — отсече Артас.

И наистина беше така. Беше белязан от нелепата смърт на любимия си жребец, от ужаса да види как мъртвите се съживяват, от предателството на любимата си — да, той обичаше Джейна Праудмуър. Можеше да го каже сега, в този момент, когато душата му сякаш стоеше гола, изправена на съд пред меча. Беше белязан от това да бъде принуден да избие стотици, от нуждата да измами хората си и завинаги да затвори устите на тези, които щяха да му противоречат или откажат подкрепа. Беше белязан толкова жестоко. Със сигурност белезите от силата, с която да победи ужасното зло, не можеха да бъдат по-страшни.

— Артас, момко — каза с груб и умоляващ глас Мурадин. — Достатъчно ти се е насъбрало на гла’ата, за да доба’яш и проклятие.

— Проклятие? — Артас се усмихна горчиво. — С радост ще поема всяко проклятие, само за да спася земята си.

С крайчеца на окото си той видя как Мурадин потръпва.

— Артас, знайш, че съм стабилен и не се подда’ам на фантазии. Казвам ти, т’ва е лоша ра’ота, момче. Оста’и го меча. Да си остане тука, загубен и забравен. Мал’Ганис е тука, хубаво. Оста’и го да му замръзне демоничният задник у тая пустош. Забра’и я тая ра’ота и заведи хор’та си вкъщи.

Изведнъж в ума на Артас се появиха образите на хората му. Той ги видя, а до тях видя и стотиците вече загинали от ужасната зараза. Загинали, за да се съживят, немислещи гниещи парчета плът. Ами те? Ами душите им, страданията им, жертвата им? Появи се и друг образ… голям къс лед — същият, който обгръщаше Фростморн. Сега видя откъде е дошло парчето лед. Беше част от нещо по-голямо, по-силно… и с руническия меч вътре в него му беше изпратен, за да отмъсти за загиналите си хора. В ума му прошепна глас. Мъртвите искат мъст. Какво беше една шепа хора в сравнение със страданието на тези, които са паднали по такъв жесток начин?

— По дяволите хората! — думите сякаш сами изскочиха отнякъде дълбоко в него. — Имам дълг към мъртвите. Нищо няма да ми попречи да си отмъстя, стари приятелю.

Артас отмести погледа си от меча и срещна разтревожените очи на Мурадин, които леко смекчиха гнева му.

— Нито дори ти.

— Артас… аз те научих да се биеш. Исках да ти помо’на да станеш добър воин, а също и добър крал. Но част от т’ва да бъдеш добър воин е… да мо’еш да избираш кои битки да водиш и с к’во оръжие да се сража’аш.

Той побутна с дебелия си показалец леда около Фростморн.

— А т’ва не е оръжие, коет’ би искал в арсенала си.

Артас хвана с двете си ръце парчето лед и приближи лицето си на няколко сантиметра от повърхността му. Сякаш някъде отдалеч продължаваше да чува гласа на Мурадин.

— Чуй ме, момко. Ша намерим друг начин да спасим хор’та ти. Се’а да вървим, ша се върнем и ша измислим нещо.

Мурадин грешеше. Просто не разбираше. Артас трябваше да го направи. Ако си тръгнеше сега, щеше да се е провалил отново, а не можеше да го допусне. Всеки път някой се беше опитвал да го спре. Не и този път.

Той вярваше в Светлината, защото я беше виждал и използвал. Повярва и в духове и ходещи мъртви, защото се беше сражавал с тях. До този момент беше осмивал идеята за невиждани сили и духове, обладаващи места и неща. Но сега сърцето му туптеше в очакване и копнеж… жажда, която сякаш разяждаше душата му. Думите, преплетени с ужасно желание, като че сами излязоха от устата му.

— Сега призовавам душите на това място — каза той, а дъхът му замръзваше в ледения неподвижен въздух.

Само на ръка разстояние Фростморн стоеше във въздуха и го чакаше.

— Каквито и да сте, добри или зли, нито едно от двете или и двете. Усещам присъствието ви. Знам, че ме слушате. Готов съм. Разбирам. И сега ви казвам… Ще дам всичко, ще платя всяка цена, помогнете ми да спася хората си.

За един дълъг, зловещ миг нищо не се случи. Дъхът му замръзна, изчезна и замръзна отново, а по челото му изби студена пот. Беше предложил всичко, което имаше… Отново ли беше отхвърлен? Отново ли се беше провалил?

Изведнъж с леко изскърцване, което спря дъха му, върху гладката повърхност на леда се появи малка пукнатина. Тя бързо продължи нагоре, после в зигзаг и обхвана целия къс. Артас едва виждаше меча в сърцевината му. В следващия момент той отскачаше назад, запушвайки ушите си от силното пропукване, което изпълни помещението.

Ледената обвивка на меча се пръсна. Из пещерата се разлетяха парчета — остри и назъбени като мечове. Разбиваха се в твърдия каменен под и стените, но дори докато Артас падаше на колене, закривайки с ръце главата си, той чу внезапен вик.

— Мурадин!

Ударът от леденото парче го беше отхвърлил няколко метра назад. Сега Мурадин лежеше проснат на ледения под, от корема му стърчеше ледено острие, а кръвта му бавно се стичаше около него. Лежеше неподвижно, със затворени очи. Артас бързо скочи на крака и се затича към стария си приятел и учител, изхлузвайки ръкавиците си. Постави ръка върху раната, взря се в нея и пожела Светлината да дойде и да изпълни ръцете му с лечебна енергия.

Артас се разтърси от чувство на вина. Това ли бе ужасната цена? Не неговият собствен живот, а животът на приятел. Някой, който се беше грижил за него, който го беше подкрепял. Артас склони глава и с парещи сълзи изрече молитва. Аз съм виновен. Цената е моя. Моля те…

И тогава, като познато докосване от любим приятел, той я почувства. Светлината премина през него, успокояваща и топла. Артас сподави плача си, виждайки как сиянието обгръща ръката му. Беше стигнал толкова надалеч, но не беше прекалено късно. Светлината не го беше изоставила. Трябваше само да я приеме, да отвори сърцето си за нея. Мурадин нямаше да умре. Той щеше да го излекува и заедно щяха…

Нещо се завъртя зад главата му. Не, не, не главата му, а съзнанието му. Той погледна бързо нагоре и остана зашеметен. Мечът се беше освободил и стоеше пред него, а синьо-белите му руни го обгръщаха със студена и величествена светлина. Светлината на Артас угасна в ръцете му, докато се изправяше, като че беше хипнотизиран. Фростморн го очакваше като любовница, чакаща докосването от любимия, за да се разкрие в целия си блясък.

Шепотът в дълбините на съзнанието му продължи. Това беше пътят. Беше глупаво да се довери на Светлината. Тя го беше предавала неведнъж. Нямаше я, за да спаси Инвинсибъл, нямаше я, за да спре безжалостната зараза, която беше на път да заличи населението на кралството му. Мощта, силата на Фростморн… това беше единственото нещо, което можеше да се опълчи на Властелин на ужаса.

Мурадин беше станал жертва на тази жестока война. Но дано да се окажеше последната. Артас направи няколко колебливи крачки и се приближи до сияйното оръжие с протегната, трепереща и мокра от кръвта на приятеля си ръка. Тя докосна дръжката, пръстите му я обгърнаха. Пасна му идеално, сякаш бяха създадени един за друг.

През него премина студ, разтърси ръцете му, обхвана цялото му тяло и проникна в сърцето му. За миг усети болка и леко се стресна, но после изведнъж всичко беше наред. Всичко беше наред. Фростморн му принадлежеше и той принадлежеше на него. Гласът му говореше, шептеше в съзнанието му, сякаш винаги е бил там.

С радостен вик той вдигна оръжието, взрян в него с възхищение и гордост. Сега щеше да оправи всичко… той, Артас Менетил и славния Фростморн, който вече беше такава част от него, каквато бяха умът му, сърцето му и дъхът му… и той внимателно слушаше тайните, които му разкриваше.

Шестнадесет

Артас и хората му дотичаха до лагера и видяха, че битката не е приключила. Броят на войниците му беше намалял, но нямаше трупове. Той и не очакваше да види такива. Загиналите се съживяваха като врагове под командването на Властелина на ужаса.

Фалрик, с броня, цялата покрита с кръв и гной, го видя и се провикна:

— Принц Артас! Направихме каквото можахме и… Къде е Мурадин? Не можем да удържаме повече.

— Мурадин е мъртъв — каза Артас.

Студената, но утешителна същност на меча явно отслабна и сърцето му се изпълни с болка. Мурадин беше платил цената… но щеше да си струва, ако успееше да повали Мал’Ганис. Джуджето щеше да се съгласи, ако знаеше всичко, ако разбираше както Артас разбираше. Хората на Мурадин бяха поразени, но продължиха да обстрелват немъртвите, които също не спираха да прииждат към тях.

— Смъртта му не беше напразна. Горе главата, капитане. Врагът няма да устои дълго на силата на Фростморн!

Всички се загледаха с невярващи очи, а Артас се хвърли в тълпата. Мислеше, че се е сражавал добре с благословения си чук, който сега лежеше изоставен и забравен в ледената гробница, където беше затворен Фростморн, но… Жертвите, които посичаше с меча, бяха несравнимо повече. Артас усещаше Фростморн все повече като свое продължение, а не като оръжие. Той бързо влезе в ритъм и започна да посича немъртвите, които се струпваха като стръкове жито пред косата на жътваря. В ръцете си държеше най-балансираното и перфектно оръжие. Един удар и раменете на създанието останаха без глава. Втори помитащ удар и около Артас се разхвърчаха костите на някакъв скелет. Следващ удар повали трети немъртъв. Около Артас се трупаха тела, докато той си проправяше път през немъртвите. В един момент, докато се оглеждаше за следващата си жертва, той видя как Фалрик се е загледал в него. На познатото му лице беше изписано благоговение, но също така и шок… и ужас? Сигурно заради гледката на клането. Фростморн просто пееше в ръцете му.

Вятърът се усили и започна да вали силен сняг на парцали. Фростморн явно беше съгласен, тъй като снеговалежът по никакъв начин не пречеше на Артас. Отново и отново острието улучваше целта си и все повече немъртви затрупваха земята. Накрая робите около него свършиха. Дойде време за господаря им.

— Мал’Ганис, страхливецо! — провикна се Артас.

Дори гласът му звучеше по различен начин в собствените му уши и се носеше леко по свистящия вятър.

— Ела и се покажи! Подмами ме да дойда до тук, а сега се изправи срещу мен!

И ето че демоничният Властелин се появи, по-грамаден, отколкото Артас го помнеше, но със същата самодоволна усмивка. Изправи се в целия си ръст, крилете му разцепваха въздуха зад него, а опашката му свистеше. Щракна с пръст и немъртвите воини под командването му застинаха на място.

Този път Артас беше готов за страховитата среща с Властелина на ужаса. Изобщо не трепна. Вперил поглед във врага си, той безмълвно вдигна Фростморн и руните по острието му засияха. Мал’Ганис разпозна оръжието и леко присви сините си устни.

— Значи си взел Фростморн с цената на живота на другарите си, точно както каза Тъмният лорд59. По-силен си, отколкото предполагах.

Артас чу тези думи, но друг кадифен глас нашепваше в съзнанието му. Артас внимателно слушаше, а после се озъби свирепо.

— Хабиш си времето, Мал’Ганис. Сега чувам само гласа на Фростморн.

Властелинът отметна рогатата си глава назад и се изсмя.

— Чуваш гласа на Тъмния лорд — отвърна Мал’Ганис и посочи към меча с острия си черен нокът. — Той ти шепне чрез меча, който държиш!

Артас усети как кръвта напуска лицето му. Господарят на Властелина на ужаса… говори ми чрез Фростморн. Но как е възможно това? Това ли беше последният номер? Дали не е бил подмамен и доведен право в лапите на Мал’Ганис?

— Какво ти казва, млади човеко?

Самодоволната му усмивка се появи отново, сякаш знаеше нещо, което никой друг не знае. Властелинът на ужаса злорадстваше, наслаждавайки се на този обрат.

— Какво ти казва Тъмният лорд на мъртвите сега?

Шепотът се появи отново, но този път злорадо се усмихна Артас — като огледален образ на Властелина на ужаса. Сега той знаеше нещо, което Мал’Ганис не знаеше.

Артас размаха огромното, блестящо и изящно острие на Фростморн над главата си и зае нападателна поза.

— Казва ми, че е дошло време за отмъщението ми.

Зелените блестящи очи се разшириха.

— Какво? Не е възможно да…

Артас атакува. Мощното руническо оръжие се издигна и падна. Властелинът на ужаса не беше готов, но се поколеба само за миг и успя да вдигне навреме жезъла си и да парира удара. Отскочи настрани, а огромните му криле завихриха въздуха, но вятърът само разроши златните коси на Артас, без да наруши баланса или скоростта му. Той атакуваше отново и отново, вледеняващо спокоен, но бърз и смъртоносен като пепелянка, а острието на меча му пламтеше. Изведнъж усети нещо. Фростморн е жаден.

Част от него реагира с порив на страх. Жаден за какво? Нямаше значение. Той, Артас, жадуваше за мъст и щеше да я получи. Всеки път, щом Мал’Ганис опиташе да направи магия, се появяваше Фростморн, отблъскваше го настрани, разрязваше плътта му, тормозеше го, и накрая дойде мигът за последния смъртоносен удар. Артас почувства нетърпението на Фростморн, жаждата му и изкрещя, описвайки блестяща синя дъга с руническото острие, което нанесе смъртоносната рана в корема на Мал’Ганис.

Тъмна кръв се разпръсна и закапа по снега, а Властелинът на ужаса рухна. На лицето му беше изписано удивление, сякаш до самия си край той не беше повярвал, че може да бъде победен.

Артас остана на място, вятър и сняг се виеха около него, острието на Фростморн блестеше, на места затъмнено от тъмната демонична кръв, и осветяващо славната сцена.

— Свърши се — каза тихо Артас.

„Тази част от пътешествието ти — да, млади принце“ — прошепна Фростморн… Или дали наистина не беше самият Тъмен лорд, за когото спомена Мал’Ганис? Не знаеше, а и не го интересуваше. Артас се наведе и внимателно почисти острието в снега. „Но има още. Още толкова много. Толкова много сила, която може да бъде твоя. Толкова много знание и власт.“ Артас си спомни за Мурадин, когато четеше надписа. Без веднага да осъзнае, той сложи ръка на сърцето си. Мечът вече беше част от него и той беше част от меча.

Снежната буря се усилваше. Артас с голяма изненада забеляза, че изобщо не му е студено. Изправи се с Фростморн в ръка и се огледа наоколо. Демонът лежеше вкочанен в краката му. Гласът — на Фростморн или на мистериозния Тъмен лорд — беше прав. Имаше още. Още толкова много. И зимата щеше да му покаже. Артас Менетил сграбчи руническия меч, впери поглед към снежната буря и се затича, за да я прегърне.

Артас знаеше, че ще помни камбаните цял живот. Биеха ги само по особено важни случаи — кралска сватба, раждането на престолонаследник, погребение на крал… всички неща, които означаваха преходи в живота на кралството. Но днес камбаните звъняха, защото беше празник. Той, Артас Менетил, се беше завърнал вкъщи.

Беше известил за победата си. За откриването на виновника за заразата. За търсенето му. За убийството му и за този ден на славното му завръщане в родната му земя. Докато вървеше по пътя към Столицата пеша, той беше посрещан с радостни викове, поздрави и ръкопляскане… благодарни излияния от нация, спасена от принца й. Той ги приемаше, но след толкова дълго време нямаше търпение да се срещне с баща си.

„Искам да говорим насаме, татко, за да ти разкажа за всичко, което научих и видях“ — беше му написал в писмо, доставено няколко дни по-рано от бърз вестоносец. „Сигурно си говорил с Джейна и Утър. Представям си какво са ти казали, как са се опитвали да те настроят срещу мен. Уверявам те, постъпих така, както сметнах, че ще е най-добре за народа на Лордерон. Накрая унищожих този, който донесе заразата на хората и се връщам победител, в очакване на новата ера за кралството ни.“

Лицата на тези, които маршируваха зад него, бяха скрити под качулките им също като Артас и бяха толкова мълчаливи, колкото и той. Тълпата явно не очакваше тяхната реакция, за да отпразнува бурно завръщането им. Огромният подвижен мост беше свален и Артас премина по него. И тук имаше радостни тълпи, но вече не от обикновените хора, а от дипломати, благородници, гостуващи сановници на елфи, джуджета и гноми. Те стояха не само из двора, но и по ложите на балконите. Цветчета от рози — розови, бели и червени обсипваха завръщащия се герой на кралството.

Артас си спомни за онзи дъжд. Искаше да види Джейна на сватбения им ден… розови цветчета, посипващи усмихнатото й лице, което се обръща към него за целувка… Джейна…

Развълнуван от мислите си, той улови едно червено цветче в ръкавицата си. Побутна го замислено, но се намръщи, виждайки как се появява някакво петно. То порасна пред очите му, изсуши и унищожи цветчето, и накрая в ръката му то остана по-скоро кафяво, отколкото червено. Артас бързо захвърли мъртвото нещо и продължи напред.

Отвори с трясък огромните порти на тронната зала, която толкова добре познаваше, закрачи навътре, зърна за миг Теренас и му хвърли усмивка, която остана полускрита от качулката му. Артас коленичи покорно, държейки Фростморн пред себе си, а върхът на острието докосна знака, издълбан върху каменния под.

— Ах, сине. Радвам се да те видя вече вкъщи — каза Теренас, изправяйки се с леко олюляване.

Теренас не изглежда добре, помисли си Артас. Инцидентите от последните няколко месеца го бяха състарили. Косата му сивееше, очите му изглеждаха уморени. Но вече всичко щеше да бъде наред. Повече няма нужда да се жертваш за хората си. Повече няма нужда да носиш тежката корона. Погрижил съм се за всичко.

Артас се изправи, а от движенията му бронята му леко потракна. Вдигна ръка и отметна качулката си, наблюдавайки реакцията на баща си. Теренас видя промяната в единствения си син и очите му се разшириха.

Косата на Артас, която преди беше златиста като зърното, което хранеше хората му, сега беше бяла като кост. Лицето му беше бледо, сякаш кръвта му беше източена от него.

„Време е“, прошепна Фростморн. Артас се приближи до баща си, който се беше спрял на подиума, вторачен и несигурен. Из залата бяха поставени няколко стражи, но те не можеха да му се опрат, нито на Фростморн, нито на двамата войници, които бяха дошли с него. Артас закрачи смело по килима на стъпалата и хвана баща си за ръката. После извади меча си. Руните на Фростморн блеснаха доволно. И после шепот… не от оръжието, а от спомен… гласът на тъмнокосия принц, сякаш отпреди цял един живот… „Бил е убит. Доверен приятел… тя го е убила. Пронизала е сърцето му…“ Артас поклати глава и гласът замлъкна.

— Какво е това? Какво правиш, сине?

— Заемам мястото ти… татко.

И гладът на Фростморн беше утолен… за момента.

Артас пусна на воля новите си верни и послушни поданици. Ликвидирането на стражите, които се втурнаха към него, виждайки смъртта на баща му, беше лесно. После той излетя навън с леденото намерение да продължи на двора.

Настъпи ужас. Веселбата бързо се превърна в жестока бъркотия. Празникът се превърна в бягство за живот. Много малко успяха да избягат. Повечето от тези, които бяха чакали с часове, за да посрещнат принца си, лежаха мъртви, в страшни кървящи рани, откъснати крайници, смачкани тела. Посланиците лежаха до обикновените хора — мъже, жени и деца, всички зловещо еднакви в смъртта си.

Артас не се интересуваше от съдбата им — храна за гаргите или нови воини под негово командване. Щеше да ги остави на капитаните си — Фалрик и Маруин — също толкова белокоси като него и двойно по-безпощадни.

Артас мина по пътя, по който беше дошъл, съсредоточен върху едно-единствено нещо. След като дворът и труповете — съживени или не, останаха зад гърба му, той се втурна да бяга. Нямаше кон, който да язди, животните подивяваха от миризмата му и тази на последователите му. Но беше разбрал, че не се уморява, не и щом Фростморн или Крал-лич, който му говореше чрез острието, му шептяха в ухото. Той тичаше бързо към мястото, където не беше идвал с години.

В главата му се гонеха гласове, спомени, думи… „Знаеш, че все още не бива да го яздиш. Изпусна си уроците. Отново…“ Ужасният агонизиращ рев на Инвинсибъл кънтеше в главата му. Светлината, която се забави в онзи страховит момент, тя сякаш се двоумеше дали е достоен за благословията й. Лицето на Джейна, когато приключиха връзката си. „Чуй ме, момче… Сянката вече падна и не можеш да сториш нищо, за да я спреш… Колкото повече се стремиш да избиеш враговете си, толкова по-бързо ще предадеш хората си в ръцете им.“ „Това не е поразена ябълкова градина, това е град, пълен с човешки същества!“ „Знаем твърде малко… не можем просто да ги убием като животни заради собствения ни страх!“ „Излъга хората си и предаде наемниците, които се биха за теб! Т’ва не е момчето на крал Теренас.“

Но те бяха онези, които не можеха да видят, да разберат. Джейна… Утър… Теренас… Мурадин. Всички те в някакъв момент с думи или с поглед му бяха казали, че греши.

Като наближи стопанството, той забави крачки. Поданиците му вече бяха минали оттук и по земята лежаха само вкочанени трупове. Артас застана безчувствен към болката, която му донесе разпознаването на телата дори сега. Те бяха късметлии просто да умрат. Мъж, жена и младеж на неговата възраст. И лехите с кученца… Тази година явно цъфтяха като луди. Артас пристъпи и протегна ръка, за да докосне едно от красивите, високи лавандуловосини цветя, но се разколеба, спомняйки си за розовото цветче. Не беше дошъл тук за цветя.

Обърна се и се затича към гроба, който беше там от почти седем години. Беше обрасъл с трева, но надписът все още се четеше. Нямаше нужда да го чете, за да разбере чий е.

Той застана по-натъжен от смъртта на този в гроба, отколкото от смъртта на собствения си баща, дарена от собствената му ръка.

„Силата е твоя — прошепна гласът. — Изпълни волята си.“

Артас протегна едната си ръка, а с другата здраво държеше Фростморн. Около протегнатата му ръка започна все по-бързо да се завихря мрачна светлина. Проточи се от пръстите му като змия и потъна в земята.

Артас усети как се свързва със скелета отдолу. Изпълни го радост, а очите му се напълниха със сълзи. Той вдигна ръката си и издърпа вече-не-живото нещо от седемгодишния му сън в студената мрачна земя.

— Стани! — заповяда му той, а думата като че избухна от гърлото му.

Гробът изригна с градушка от пръст. Риещи кокалести крака, копита търсещи опора в подвижната земя и череп, изправен нагоре, пробиващ повърхността. Артас гледаше с притаен дъх и усмихнато бледо лице.

Видях как се раждаш, помисли си той, спомняйки си булото, обвиващо шаващото, мокро, ново малко живо същество. Помогнах ти да дойдеш на този свят, помогнах ти и да го напуснеш и чрез ръката ми сега си прероден.

Жребецът-скелет продължи да рие и накрая успя да излезе на повърхността, подпирайки се стабилно на предните си крака, и изправи тялото си. Червен огън пламна в празните му очни гнезда. Размята глава, подскочи и някак изцвили, въпреки че меките му тъкани отдавна бяха изгнили.

Артас трепереше. Протегна ръка към немъртвото същество, което изцвили по-силно и зарови кокалестата си муцуна в ръката му. Преди седем години той беше яздил този кон до смъртта му. Преди седем години той рони сълзи, които бяха замръзнали на лицето му, когато вдигна меча си и прониза храброто сърце на любимото си животно.

Оттогава беше носил вината за това деяние сам. Но сега осъзна… всичко е било част от съдбата му. Ако не беше убил жребеца си, сега нямаше да може да го съживи. Ако беше жив, конят щеше да бяга от него. Сега беше немъртъв, имаше огън вместо очи, а костите му се свързваха с некромантската магия, която Артас владееше благодарение на дара от мистериозния Крал-лич. Сега вече кон и ездач можеха отново да станат едно, както винаги е трябвало да бъде. Не е било грешка преди седем години… той не е грешил. Не тогава, не и сега. Никога. И това беше доказателството.

По цялата земя, над която сега Артас властваше — с червената кръв на баща му все още върху острието на Фростморн — идваше смърт. Промяната.

„Това кралство ще падне“, обеща той на любимия си жребец. Метна мантията си върху кокалестия му гръб и го възседна. „И от праха ще се въздигне нова орда, която ще разтърси основите на света!“

Конят изцвили. Инвинсибъл.