Артас: Възходът на Крал-лич

Антракт

Силванас Уиндранър60, бивш рейнджър-генерал на Куел’Талас, банши и Тъмна дама61 на Отхвърлените62, излезе забързано от кралската квартира със същата бърза и лека крачка, каквато имаше като жива. Предпочиташе телесната си форма за обикновените всекидневни дейности. Кожените й ботуши не издаваха и звук върху каменния под на Ъндърсити, но всички се обръщаха да я видят. Тя беше единствена по рода си.

Преди косата й беше златиста, очите й — сини, а кожата й имаше цвят на свежа праскова. Преди беше жива. Сега косата й, често покрита със синьо-черна качулка, беше черна като нощта, с бели кичури, а предишната й прасковена кожа — бледа, перлено синьосива. Беше избрала да облече старата си кожена броня, която разкриваше по-голямата част от слабото й, но мускулесто тяло. Ушите й потрепваха от тихото шушнене и тя рядко излизаше от покоите си. Тя беше владетелката на този град и светът дойде при нея.

До нея подтичваше Главният аптекар Фаранел, началник на Кралското аптекарско общество, който говореше оживено и с престорена усмивка.

— Много съм благодарен, че склонихте да дойдете, милейди — каза той, опитвайки се едновременно да се покланя, да върви и да говори. — Казахте, че искате да Ви информираме, ако експериментите се окажат успешни и да видите с очите си, щом…

— Запозната съм със заповедите си, Докторе — изрече рязко Силванас, докато слизаха по лъкатушещия коридор към вътрешността на Ъндърсити.

— Разбира се, разбира се. Ето, оттук.

Появиха се в помещение, което на някого с по-слаби нерви щеше да се стори като стая на ужасите. Над една голяма маса се беше навел някакъв немъртъв, който, тананикайки си тихо под нос, съшиваше части от различни трупове. Силванас леко се усмихна.

— Радвам се да видя, че някой си харесва работата — каза лукаво тя.

Чиракът се стресна и се наведе за дълбок поклон.

Чуваше се леко пращене от движението на някаква енергия. Няколко алхимици се суетяха наоколо, забъркваха отвари, претегляха съставки и си водеха бележки. Миризмата беше странна смесица от разложение, химикали и сладки билки. Силванас се сепна от реакцията си. Ароматът на билки й донесе странно чувство на… тъга за дома. За щастие тази размекваща емоция не се задържа дълго. Подобни емоции винаги бяха краткотрайни.

— Покажете ми — заповяда тя.

Фаранел се поклони и я поведе през главната зала, покрай окачени на куки части от трупове до една странична стая.

До ушите на Силванас стигна слабият звук от плач. Тя влезе и видя клетките, пълни с опитни обекти — няколко бяха на пода, други се люлееха, закачени на вериги. Някои от тях бяха човеци. Други бяха Отхвърлени. Те бяха почти безжизнени — с очи, изгубили блясък и изпълнени със силен страх от доста дълго време. Но не им оставаше много.

— Както знаете, милейди — започна Фаранел, — немъртви пълчища се транспортират трудно като опитни обекти. Разбира се, за целите на експериментите ни Отхвърлените са също като немъртвите. Но с радост мога да докладвам, че опитите ни в тази област са доста успешни и подробно документирани.

У Силванас се зароди леко вълнение и тя удостои аптекаря с една от редките си красиви усмивки.

— Това много ме радва — каза тя.

Немъртвият доктор потръпна от щастие. Той повика с жест асистента си Кийвър — Отхвърлен, чийто мозък явно беше повреден от първата му смърт и който сега си говореше сам в трето лице, докато изваждаше двама от обектите. Единият от тях беше жена, която очевидно не беше толкова погълната от страх и отчаяние и, докато Кийвър я измъкваше от клетката й, започна тихо да плаче. Другият — мъжки Отхвърлен, беше напълно пасивен и стоеше мирно. Силванас го огледа.

— Престъпник ли е?

— Разбира се, милейди.

Тя се зачуди дали наистина е така. Но в крайна сметка нямаше значение. Така или иначе щеше да послужи на Отхвърлените. Човешкото момиче беше на колене. Кийвър се наведе и я хвана за косата. Дръпна главата й назад и когато тя отвори уста, за да извика от болка, той изля в гърлото й нещо и запуши устата й, принуждавайки я да го глътне.

Силванас гледаше как момичето се бори. До нея мъжкият Отхвърлен прие чашката, която Фаранел му подаде, и я изпи без да се дърпа.

Всичко стана много бързо. Човешкото момиче спря да се съпротивлява, тялото й се стегна и изпадна в силен пристъп. Кийвър я пусна и се загледа с любопитство в кръвта, която започна да блика от устата, носа, очите и ушите й. Силванас се обърна към Отхвърления. Той все още стоеше тихо и мирно и тя започна да се мръщи.

— Това явно не е толкова ефикасно като…

Отхвърленият потрепери. За миг се олюля, изправи се тежко, но силно отслабналото му тяло не издържа и той се строполи на земята. Всички отстъпиха назад. Силванас остана възхитена, с леко отворена уста.

— От еднакво количество ли? — попита тя Фаранел.

Човешкото момиче изстена веднъж и остана неподвижно с отворени очи. Алхимикът кимна доволно.

— Точно така — отвърна той. — Както знаете, ние сме доста…

Немъртвият се сгърчи, кожата му се разкъса от рани, от които бликна черна кръв и слуз… и после също остана неподвижен.

— … доволни от резултатите.

— Наистина — каза Силванас.

Не й беше лесно да скрие възторга си и „доволни“ беше доста меко казано.

— Зараза, която убива както хора, така и немъртви. Очевидно засяга и моя народ, който също е немъртъв.

Силванас го изгледа с блеснали сребърни очи.

— Трябва да се погрижим това нещо да не попадне в погрешни ръце. Последствията могат да бъдат… унищожителни.

Той преглътна шумно.

— Да, милейди, наистина е така.

Когато се върна в кралските си покои, тя възвърна сериозното си изражение. В главата й се въртяха мисли за хиляди неща, но основното нещо, изгарящо ярко и бурно като сламения човек, който палеше на всеки ХалоусЕнд, беше едно.

Най-сетне, Артас, ти ще платиш за това, което извърши. Човеците, които превърна в себеподобни, ще бъдат избити. Пълчищата ти ще бъдат спрени. Повече няма да можеш да се криеш зад армията си от безмозъчни немъртви марионетки. А ние ще те удостоим със същата милост и състрадание, които ти ни показа.

Въпреки непоклатимия й самоконтрол, по устните й пробягна усмивка.

Седемнадесет

Яхнал скелета на верния си Инвинсибъл, Артас яздеше замислен към Андорал. Каква ирония само — точно този, който беше убил некроманта Кел’Тузад, сега беше изпратен да го съживи.

Фростморн продължаваше да му нашепва, въпреки че Артас нямаше нужда гласът на меча или на Крал-лич, както искаше да бъде наричан, да му вдъхва увереност. Нямаше връщане назад. Нито пък имаше желание за това.

След завладяването на Столицата Артас се беше уединил като странстващ паладин, но в тъмната му версия. Беше кръстосал земята си на шир и на длъж, водейки новите си поданици от град в град и пръскайки ги сред местното население. Сега му се струваше, че името, с което ги беше назовал Кел’Тузад — „немъртвия бич“ — беше много подходящо. Някои отцепнически групи на духовенството се самобичуваха, за да прочистват порочността си. Пълчищата на Артас бяха бичът, с който той щеше да прочисти земята от живите. Той беше престъпил границата между два свята — донякъде беше жив, но тихият шепот на Крал-лич го зовеше като Рицар на смъртта, а изчезването на цвета от косата, кожата и очите му беше явен знак, че това е повече от титла. Не беше сигурен, но и не го интересуваше. Той беше избран от Крал-лич, Немъртвите пълчища му се подчиняваха и по някакъв странен и непонятен начин беше започнал да чувства особена загриженост към тях.

Сега Артас служеше на Крал-лич чрез един от сержантите му — Властелин на ужаса, почти същия като Мал’Ганис. Това също беше иронично, но не го притесняваше.

— Аз съм Властелин на ужаса като Мал’Ганис. Но не съм твой враг — увери го Тикондриъс.

Устните му се изкривиха по-скоро в презрителна усмивка.

— Всъщност дойдох да те поздравя. Ти уби собствения си баща и предаде земята си на Немъртвите пълчища, като по този начин премина първото си изпитание. Крал-лич е доволен от… ентусиазма ти.

Артас изпита смесено чувство на… болка и щастие.

— Да — каза той със спокоен глас. — Проклех всичко и всички, които някога бях обичал в негово име и все още не чувствам разкаяние. Нито жал, нито срам.

А в дълбините на сърцето му достигна друг шепот, но не от Фростморн — „Лъжец.“

Артас потисна това чувство, а гласът някак си щеше да бъде заглушен. Не можеше да си позволи никаква сантименталност, която щеше да го разяде като гангрена, ако й позволеше.

Тикондриъс явно не забеляза нищо и посочи към Фростморн.

— Руническият меч, който държиш, беше изкован от моята раса преди много време. Крал-лич му даде силата да краде души и твоята беше първата, която взе.

Артас се вторачи в острието, разтърсен от различни емоции. Думите на Тикондриъс отекнаха в съзнанието му: „Открадната душа“. Ако Крал-лич беше поискал душата му в замяна на това да спаси хората, Артас щеше да я даде. Но Крал-лич не я беше поискал, просто си я беше взел. И сега тя беше там — заключена в светещото оръжие, толкова близо до Артас, че принцът… кралят… почти можеше да я докосне. И дали Артас изобщо успя да постигне това, за което се беше борил? Хората му спасени ли бяха? Имаше ли значение?

Тикондриъс го наблюдаваше отблизо.

— Тогава ще я карам без душа — каза с безразличие Артас. — Каква е волята на Крал-лич?

Оказа се, че трябва да подкрепи това, което беше останало от Култа на прокълнатите, за да изпълни по-голямата задача — възстановяването на останките на Кел’Тузад.

Те бяха в Андорал, където той самият ги беше оставил — купчина смърдяща гниеща плът. Андорал — мястото, откъдето беше тръгнало заразеното зърно. Той си спомни за яростта, с която беше повалил некроманта, но не я почувства. По устните му пробяга усмивка. Колко иронично.

След големите пожари от сградите бяха останали само овъглени греди. Тук не трябваше да е останал никой, освен немъртвите, но… дръпвайки юздите, Артас се намръщи. Инвинсибъл спря, толкова послушен в смъртта, колкото беше и в живота. Беше забелязал движение на хора. И малкото проблясваща светлина в мрачния ден угасна.

— Брони — каза той.

Около гробището и близо до една малка гробница стояха мъже в брони. Той хвърли бърз поглед и очите му се разшириха. Не бяха просто живи хора, не бяха просто войници, а паладини. И той знаеше защо са там. Очевидно много хора се интересуваха от Кел’Тузад.

Но Артас беше разпуснал ордена. Не трябваше да има паладини, и най-малко пък тук. Фростморн му прошепна… беше жаден. Артас извади мощния рунически меч, вдигна го във въздуха, за да могат последователите му да го видят, за да се съживят, и после атакува.

Инвинсибъл се впусна напред и Артас видя уплахата в очите на пазителите на гробището, докато връхлиташе върху тях. Сражаваха се смело, но в крайна сметка се оказа безполезно и те го знаеха — Артас го видя в очите им. Тъкмо беше извадил Фростморн и усети радостта му от поглъщането на новата душа, когато чу глас.

— Артас!

Гласът му беше познат, но не помнеше чий е. Обърна се и се огледа. Мъжът беше висок, величествен. Беше свалил шлема си и гъстата му брада раздвижи паметта на Артас.

— Гавинрейд — каза изненадано той. — Отдавна не сме се срещали.

— Не толкова отдавна. Къде е чукът, който ти дадохме?

Гласът на Гавинрейд беше груб и рязък.

— Оръжието на паладина. Оръжието на честта.

Артас си спомни. Това беше мъжът, който постави чука в краката му. Колко истинско, чисто и искрено му се струваше всичко тогава.

— Сега имам по-добро оръжие — отвърна Артас и вдигна Фростморн във въздуха.

Мечът сякаш пулсираше в ръката му. И в същия миг нещо му хрумна и той не можа да се сдържи.

— Отстъпи, братко — каза той със странна нежност в гласа. — Тук съм, за да взема малко стари кости. Заради онзи далечен ден и заради ордена, към който и двамата принадлежахме, няма да те нараня, ако ме пуснеш да мина.

Рошавите вежди на Гавинрейд се събраха и той се изплю в посока на Артас.

— Не мога да повярвам, че те нарекохме наш брат! Не мога да разбера защо Утър се застъпваше за теб. Предателството ти разби сърцето му, момче. Той щеше да пожертва живота си за теб, а ти така да се отплатиш за верността му? Знаех си, че беше грешка да приемаме разглезен принц в ордена! Ти се подигра със Сребърната ръка!

Артас се изпълни с толкова гняв, че можеше да се задави с него. Как смееше да говори така? Артас беше Рицар на смъртта, слуга на Крал-лич. Живот, смърт и неживот — всичко беше в неговите ръце. А Гавинрейд заплю предложението му за защита. Артас стисна зъби.

— Не, братко — изръмжа той. — Когато те посека и те съживя, за да ми служиш, и те накарам да танцуваш на моята музика… това, Гавинрейд, ще бъде подигравка със Сребърната ръка.

С широка презрителна усмивка той го повика, кимайки. Немъртвите и членовете на култа, които го следваха, чакаха мълчаливо. Гавинрейд запази спокойствие и се помоли на Светлината, която нямаше да го спаси. Артас го остави да довърши молитвата си и изчака оръжието му да заблести така, както преди заблестяваше неговият чук. Стиснал здраво Фростморн, той усети как силата на Крал-лич изпълва мъртво-немъртвото му тяло, и знаеше, че Гавинрейд няма шанс.

Нито пък той самият. Паладинът се бори с всички сили, но не беше достатъчно. Артас се позабавлява малко с него, облекчавайки обидата от думите му, но скоро му писна да си играе и довърши някогашния си брат по оръжие с един мощен удар. Той усети как Фростморн поема новата душа и леко потръпна, виждайки как безжизненото тяло на Гавинрейд се строполява на земята. Въпреки заканата си към вече покорения си враг, Артас го остави мъртъв.

С рязко движение той заповяда на слугите си да приберат останките. Беше оставил Кел’Тузад да гние, но някой, очевидно верен последовател на некроманта, се беше постарал да запази тялото му в малка крипта. Последователите на Култа на прокълнатите се втурнаха напред, стигнаха до гробницата и с мъка отместиха тежкия й капак. После бързо извадиха ковчега, който лежеше вътре. Артас го побутна с крак и леко се усмихна.

— Хайде, идвай, некроманте — каза той с насмешка, докато слугите му товареха ковчега в т.нар. „месохвъргачка“63. — Силите, на които служеше преди, отново се нуждаят от теб.

— Казах ти, че смъртта ми няма да промени нищо.

Артас се стресна. Беше свикнал да чува гласове, все пак Крал-лич му шептеше чрез Фростморн почти непрекъснато. Но това беше различно. Той разпозна гласа. Беше го чувал и преди, но надменен и подигравателен, а не потаен и заговорнически. Кел’Тузад.

— Какво, да не би вече да чувам и духове?

Не само ги чуваше, но можеше и да ги види. Или поне един от тях. Фигурата на Кел’Тузад бавно се появи във въздуха пред него, прозрачна и с тъмни дупки на мястото на очите й. Без съмнение беше той, а призрачните му устни се усмихваха доволно.

— Оказах се прав за теб, принц Артас. Доста време ти отне.

От нищото с гръмовен и гневен тътен се появи Тикондриъс и призракът, ако изобщо се беше появявал, изчезна. Артас остана потресен. Дали си въобразяваше? Дали освен душата си не започваше да губи и разсъдъка си?

Тикондриъс не беше забелязал нищо и се зае с ковчега. Отвори капака му и се загледа с отвращение в почти втечнения труп на Кел’Тузад. Артас с изненада установи, че вонята, макар и убийствена, беше по-поносима от очакваното. Сякаш беше изминал цял живот, откакто беше стоварил чука си в тялото на некроманта и бе видял бързото разлагане на трупа му.

— Останките са твърде разложени. Няма да издържат прехода до Куел’Талас.

Артас се сепна.

— Куел’Талас? Златната земя на елфите…

— Да. Само енергиите на елфския Слънчев извор могат да върнат живота на Кел’Тузад — каза Властелинът на ужаса и се намръщи още повече. — А той продължава да се разлага всяка секунда. Трябва да откраднем една много специална урна от паладините. Сега я пазят тук. Сложете останките на некроманта в нея, за да го запазим по време на пътуването.

Властелинът на ужаса се усмихна самодоволно. Имаше нещо повече от това, което му казваше. Артас понечи да попита, но замълча. Тикондриъс нямаше да му каже. Той сви рамене, яхна Инвинсибъл и пое накъдето му беше посочено.

А зад гърба му прозвуча зловещият смях на демона.

Тикондриъс беше прав. Артас видя как по пътя бавно върви малка погребална процесия. Явно беше на някой военен или важен човек, съдейки по официалните облекла. Няколко мъже в брони маршируваха в редица, а този, който беше в средата на редицата, носеше нещо важно в ръцете си. Слънцето проблясваше слабо върху бронята му и предмета в ръцете му — това беше урната, за която говореше Тикондриъс. Изведнъж Артас осъзна защо демонът злорадстваше.

Той позна характерната осанка на паладина и уникалната му броня… и стисна Фростморн с ръце, които неочаквано се разтрепериха. Той потисна многото объркващи и неприятни чувства и заповяда на слугите си да приближат.

Погребението не беше голямо, макар да присъстваха известни воини и се оказа твърде лесно да ги наобиколят. Хората извадиха оръжията си, но не атакуваха, а се обърнаха в очакване на заповед към мъжа, който носеше урната. Утър, сякаш можеше да бъде някой друг, изглеждаше напълно спокоен, виждайки бившия си ученик. Лицето му беше невъзмутимо, но по-сбръчкано, отколкото Артас го помнеше. Очите му обаче изгаряха от справедлива ярост.

— Кучето се връща към бълвоча си — каза Утър, а думите му прозвучаха като удари от камшик. — Молех се да не се връщаш.

Артас леко потръпна.

— Аз съм като лош навик. Винаги се появявам отново — отвърна Артас с груб глас. — Виждам, че се смяташ за паладин, въпреки че разпуснах ордена.

Утър се засмя, макар и горчиво.

— Да не би да си беше помислил, че можеш да разпуснеш ордена? Аз отговарям пред Светлината, момче! Както и ти навремето.

Светлината. Още я помнеше. Сърцето му се сви и за момент, само за един момент той свали меча. Но тогава се появи шепотът, подсещайки го за силата, която притежава, напомняйки му, че не пътят на Светлината го беше довел до това, което всъщност искаше. Артас отново стисна Фростморн.

— Навремето правех много неща. Вече не.

— Баща ти управлява тази земя петдесет години, а ти я превърна в пепел за няколко дни. Но разрушението е лесно, нали?

— Много ме разчувства, Утър. Колкото и да ми е приятно, нямам време да се рея в миналото. Дойдох за урната. Дай ми я и ти обещавам да умреш бързо.

Той нямаше да бъде пощаден, дори и да му се беше помолил… особено ако му се беше помолил. Двамата имаха твърде много история. Твърде много… чувства. Сега Утър показа емоция, различна от гняв. Той остана втрещен и вторачен в Артас.

— Това е прахът на баща ти, Артас! Искаше да го заплюеш още веднъж, преди да оставиш кралството ти да гние ли?

Артас остана поразен. Татко…

— Не знаех какво има в урната — измънка Артас, по-скоро на себе си, отколкото на Утър.

Значи това беше втората причина Властелинът на ужаса да злорадства, когато му възложи задачата. Той явно е знаел какво съдържа урната. Изпитание след изпитание. Можеше ли Артас да нападне учителя си? Можеше ли да оскверни праха на баща си? Вече започваше да губи търпение. Той овладя гнева си, докато слизаше от коня и извади Фростморн.

— Не че има значение. Ще взема това, за което съм дошъл, по един или друг начин.

Фростморн сякаш си пееше в съзнанието и в ръката му, готов за битка. Артас зае позиция за атака. Утър го погледна и извади своето светещо оръжие.

— Не исках да повярвам — каза той с пресипнал глас, а Артас с ужас забеляза сълзите в очите му. — Когато беше по-млад и глупав, го наричах детска слабост. Когато израста крайно упорит, реших, че е младежката нужда да излезе от сянката на баща си. И Стратхолм… да, Светлина, прости ми, дори това… Молех се да откриеш пътя си и да разбереш грешката от решението си. Не можех да се противопоставя на сина на краля си.

Артас насили усмивка и двамата започнаха да се дебнат.

— Но сега го правиш.

— Това беше последното обещание към баща ти. Към приятеля ми. Да се погрижа тленните му останки да бъдат погребани почтително, след като собствения му син безмилостно го посече — невъоръжен и без да очаква.

— Ще умреш заради това обещание.

— Вероятно.

Това явно не го притесняваше.

— Предпочитам да умра, спазвайки обещанието си, отколкото да живея от твоята милост. Радвам се, че е мъртъв. Радвам се, че не може да види в какво си се превърнал.

Думите му бяха… болезнени. Артас не го очакваше. Той спря за миг, объркан от множество противоречиви емоции, а Утър, който винаги го беше надвивал, се възползва от момента, за да атакува.

— За Светлината! — извика той и замахна с чука, засилвайки го с всичка сила към Артас.

Блестящото оръжие изсвистя покрай ушите на Артас, но той отскочи в последния миг и усети полъха му върху лицето си. Изражението на Утър беше спокойно, съсредоточено и… страшно. Той приемаше за свой дълг да убие сина‐предател и да спре плъзналото зло.

По същия начин Артас се чувстваше длъжен да отнеме живота на човека, от когото се беше учил. Трябваше да заличи миналото си… изцяло. Иначе винаги щеше да се поддава на измамно сладката надежда за милост и прошка. С неясен вик Артас замахна с Фростморн.

Чукът на Утър го спря. Двамата мъже се сблъскаха, лицата им се доближиха на сантиметри едно от друго, ръцете им трепереха от напрежение, но накрая Утър изрева и отблъсна Артас назад. По-младият мъж се спъна. Утър се хвърли към него. Лицето му продължаваше да е спокойно, но очите му бяха изпълнени с ярост и непоколебимост и той сякаш вярваше, че победата му е сигурна. Артас остана потресен от пълната му увереност. Ударите му бяха силни, но нестабилни. Никога досега не беше успявал да надвие Утър…

— Всичко свършва тук, момче! — извика Утър и гласът му отекна.

Изведнъж, за ужас на Артас, паладинът беше облян от заслепяваща слънчева светлина. Не само чукът му, но и цялото му тяло — сякаш се бе превърнал в оръжие на Светлината, която щеше да срази Артас.

— За справедливостта на Светлината!

Чукът се вдигна и се стовари… Артас изгуби всичкия си въздух от мощния, прав и решителен удар в корема. Единствено бронята му го спаси, но дори тя се огъна под блестящия чук на благочестивия, озарен паладин. Артас се сгромоляса на земята, изпускайки Фростморн, сгърчи се от болка, но направи жалък опит да си поеме въздух и да се изправи. Светлината… Той й беше обърнал гръб, беше я предал. И сега тя искаше отплата чрез Утър, Носителя на Светлината, най-върховния й защитник. Сега тя изпълваше стария му учител с чист, ослепителен блясък и воля.

Сиянието на Утър се засили и Артас се смръщи, а Светлината попари очите и душата му. Беше я отхвърлил и беше сгрешил, беше сгрешил ужасно. Сега милостта и любовта й се бяха трансформирали в това сияйно и непреклонно същество. С насълзени очи той се вгледа в бялата светлина, извираща от очите на Утър и зачака последния му удар.

Дали сграбчи меча си, без да го осъзнава или той сам долетя в ръцете му в онзи разкъсващ душата му момент, Артас не можа да разбере. Знаеше само, че изведнъж ръцете му стиснаха дръжката на Фростморн и гласът прозвуча в ушите му.

„Всяка Светлина има своя Сянка… всеки ден има своя нощ… и дори най-яркият пламък може да бъде угасен. Както и най-светлият живот.“

Артас си пое въздух с мъка и само за миг видя как изчезва Светлината, която обгръщаше паладина. Утър вдигна чука си, готов за съкрушаващия удар… Но Артас вече не беше там.

Ако Утър беше мечка, огромна и мощна, то Артас беше тигър — силен, хитър и бърз. Чукът беше мощен и благословен от Светлината, мъжът, който го държеше — също. Но не беше оръжие за бърз бой, нито пък стилът на Утър беше такъв. От друга страна Фростморн, макар и огромен рунически меч за две ръце, сякаш се движеше почти сам.

Артас се хвърли напред, вече напълно уверено и започна да атакува ожесточено. Замахваше безпощадно към Утър, Носителя на Светлината, без да му дава никаква възможност да направи своя разбиващ удар. Очите на паладина се разшириха от изненада, но после се присвиха непоколебимо. Само че Светлината, която извираше от мощното му тяло, сякаш намаляваше с всяка секунда. Намаляваше от силата, която Крал-лич излъчваше. Фростморн се стоварваше отново и отново върху бляскавия чук, върху дръжката му, върху рамото на Утър, забивайки се дълбоко в тясното пространство между бронята на шията и рамото. Утър изрева и се олюля назад, а от раната му рукна кръв. Фростморн жадуваше за още и Артас искаше да му угоди.

Озъбен като звяр и с развята бяла коса, той се хвърли към Утър. Чукът, славен и светъл, падна от безсилните пръсти на Утър, след като Фростморн едва не отсече ръката му. Последва силен удар в гърдите му… После и втори, на същото място, който сряза бронята му и разкъса плътта под нея. Плащът на Утър в синьо и златисто, цветовете на Алианса, за който се беше сражавал преди, сега се разпростря на парчета върху заснежената земя, а Носителят на Светлината се свлече на колене. Погледна нагоре, дишайки тежко. От устата му бликна кръв и се стече по брадата му, но на лицето му нямаше и следа от намерение да се предаде.

— Искрено се надявам, че за теб има специално място в ада, Артас.

Той се закашля от несекващата кръв.

— Едва ли някога ще разберем, Утър — отговори студено Артас, вдигайки Фростморн за последния си удар.

Мечът като че запя от радост.

— Възнамерявам да живея вечно.

Той замахна с меча право надолу към гърлото на Утър, спирайки завинаги болезнените думи, пронизвайки огромното сърце. Утър умря почти веднага. Артас издърпа меча си и отстъпи назад разтреперан. Явно напрежението и умората си казваха думата.

Той се наведе и взе урната. Подържа я известно време, после бавно счупи печата, махна капака и изсипа съдържанието й. Прахът на крал Теренас се разпиля върху снега като сив дъжд, като заразено брашно. Внезапно вятърът смени посоката си. Сивата пепел, която беше единственият остатък от краля, изведнъж се издигна във въздуха, завихри се и полетя към Рицаря на смъртта. Артас се стресна и отстъпи крачка назад. Той автоматично закри лицето си с ръце, изпускайки урната, която падна на земята с тъп звук. Артас затвори очи и се извърна, но не достатъчно бързо. Парливата пепел в устата му го накара да се закашля силно. Изведнъж го завладя паника. Опита да си почисти лицето с бронираната си ръка, но финият прах беше полепнал по гърлото, в носа и в очите му. Артас започна да плюе и за миг стомахът му се сви. Пое си дълбоко въздух и се опита да се овладее.

В следващия момент вече беше спокоен. Ако изобщо беше почувствал нещо, вече го беше заключил някъде дълбоко, без самият той да знае точно къде. С каменно лице, той се върна при каруцата, където бяха вонящите втечнени останки на Кел’Тузад и подаде урната на един от немъртвите.

— Сложете некроманта тук — заповяда той.

После яхна Инвинсибъл. Куел’Талас не беше далеч.

Осемнадесет

През шестте дни, които бяха нужни да достигнат до високите елфски владения, Артас разговаря със сянката на Кел’Тузад и събра още много, много последователи.

Тръгвайки на изток от Андорал, следван от месохвъргачките си, той премина през малките селца в полето Фелстоун64, овошките на Далсън и стопанството на Гарън, през река Тондрорил към източната част на Лордерон. Навсякъде пъплеха съживени жертви на заразата. Само при една мислена команда те се присъединяваха към пълчищата като послушни хрътки. Грижите за тях бяха прости — хранеха се с мъртвите. Всичко беше много… прибрано.

Артас с готовност прие тези нови попълнения, както и огромните създания, съшити от различни човешки тела, а също и духовете на умрелите. Но към него се присъедини и съвсем невиждан съюзник, който го стресна, ужаси, но накрая го зарадва.

За пръв път ги видя на половината път до Куел’Талас. Когато се появиха в далечината, сякаш самата земя се раздвижи. Не, това не можеше да бъде. Това бяха някакви зверове. Говеда или овце, които са избягали от оборите си, след като стопаните им са били превърнати в немъртви…

Мечки или вълци, търсещи прехрана от пресните трупове… С ужасени и невярващи очи, Артас сграбчи Фростморн. Не се движеха като четириноги животни. Движеха се бързо и се суетяха по хълмовете и поляните като…

— Паяци — прошепна той.

Сега се изливаха от хълмовете, виолетово-черни, многокраки и зловещи… идваха бързо към Артас. Идваха за него… те…

— Това са новите воини, които Крал-лич изпраща на любимеца си — чу се гласът на Кел’Тузад.

Явно единствено Артас можеше да вижда и чува призрака, който през последните няколко дни доста се беше разприказвал. Наскоро беше започнал да внушава подозрение у Рицаря на смъртта. Не към себе си, а към Тикондриъс и останалите демони.

— Не трябва да се доверяваш на Властелините на ужаса. Те са тези, които затвориха Крал-лич. Ще ти кажа всичко… когато отново стъпя на тази земя.

Имаха много време. Артас се чудеше дали Кел’Тузад само му пускаше кокалче, за да е сигурен, че мисията ще бъде изпълнена.

— Изпратил ми е… тези твари? — попита Артас. — Какви са те?

— Преди са били нерубиани65 — отвърна Кел’Тузад. — Потомци на древната и горда раса акир66. Когато бяха живи, притежаваха невъобразима интелигентност и се бяха посветили да избиват всички, които не бяха като тях.

Артас погледна към паякообразните същества и потръпна с отвращение.

— Чудесно. И как?

— Ами те се възпротивиха на този, на когото ние служим. Той ги превърна в немъртви заедно с господаря им Ануб’арак и сега те са тук, за да те следват, принц Артас. Да служат в негова чест и в твоя също.

— Немъртви паяци… — зачуди се Артас.

Бяха огромни, отвратителни и смъртоносни. Движеха се бързо и се смесиха с труповете, духовете и гигантските парчетии.

— За да се бият с елфите в Куел’Талас.

Този Крал-лич, който и да беше той, явно имаше усет към драматизма.

Приближаването на Артас, разбира се, не остана незабелязано. Елфите бяха известни с опитните си разузнавачи. Повече от вероятно беше, че преди Артас да успее да ги види, те вече щяха да го очакват. Но това не беше важно. Събралата се войска беше достигнала внушителни размери и нямаше съмнение, че въпреки нервните предупреждения на Кел’Тузад, Артас щеше да влезе в чудната вечна земя и бързо да стигне до Слънчевия извор.

Бяха хванали пленник — млад жрец, който в опита си да се защити, без да иска беше издал малко важна информация, от която Артас щеше мъдро да се възползва. Освен това, заловиха и друг елф, който, за разлика от жреца, с готовност предаде народа и земята си в замяна на силата, която Артас и Крал-лич му обещаха.

Рицарят на смъртта остана изумен от лекотата, с която елфският магьосник се предаде. Остана не само изумен, но и объркан. Преди хората обичаха Артас, а също и баща му. Той се радваше на топлото одобрение от страна на поданиците си. Беше си направил труда да запомни имената им и да слуша семейните им истории. Искаше да го обичат. И те го обичаха и му бяха верни, както капитан Фалрик.

Но Артас трябваше да приеме, че елфските водачи също обичаха народа си. И както Артас вярваше, те също би трябвало да вярват, че поданиците им са лоялни към тях. А в същото време един от магьосниците им беше предал хората си срещу простото обещание за сила, от простата съблазън са власт. Смъртните бяха подкупни. Смъртните можеха да бъдат използвани или купени.

Артас обърна поглед към новата си армия и се усмихна. Да… така беше по-добре. С тези, които не можеха да сторят друго, освен да му се подчинят, въпросът за вярност изобщо не стоеше.

— Истина е — каза задъхано разузнавачът. — Всичко е вярно.

Силванас Уиндранър, рейнджър-генерал на Силвърмуун, добре познаваше този елф. Информацията на Келмарин винаги беше точна и подробна. Тя слушаше без желание да повярва, но и без да смее да се усъмни. Разбира се, всички бяха чули слуховете за някаква зараза, която била плъзнала по човешките земи. Но куел’дорейските елфи смятаха, че са в безопасност в родината си. През вековете бяха устоявали на атаките на дракони, орки и тролове. Със сигурност това, което се случваше в човешките земи, нямаше да стигне до тях.

Само че грешаха.

— Сигурен ли си, че е Артас Менетил? Принцът?

Все още задъхан, Келмарин кимна.

— Да, милейди. Чух поданиците му да го наричат с това име. Съдейки по това, което видях, не смятам, че слуховете, че е убил собствения си баща и е отговорен за размириците в Лордерон, са преувеличени.

Силванас слушаше, а сините й очи се разшириха от историята на разузнавача, която се оказа твърде невероятна, за да е истина. Ходещи трупове — както пресни, така и разложени. Огромни, безмозъчни създания, съшити от човешки части; странни зверове, които летят и изглеждат като съживени каменни същества; гигантски паякообразни твари, които й напомняха историите за изчезналата акирска раса. А също и вонята… Келмарин, който никога не преувеличаваше, докладва подробно за смрадта, която предшества армията. Горите — първата отбранителна сила на земята им, падаха под ударите на странните бойни машини, които бяха донесли със себе си. Силванас си спомни за червените дракони, които бяха подпалили горите преди много години. Силвърмуун устоя, разбира се, но горските земи доста пострадаха. Както страдат и сега…

— Милейди — завърши Келмарин, изправи глава и я изгледа загрижено. — Ако успее да проникне… не мисля, че имаме достатъчно войски, за да го победим.

Жестокият извод й донесе гнева, от който се нуждаеше.

— Ние сме куел’дорейци — изрече рязко тя, изправяйки се. — Земята ни е неуязвима. Той няма да влезе. Не се плашете. Първо трябва да разбере как да развали магиите, които предпазват Куел’Талас. После трябва да успее да го направи. И по-добри, и по-мъдри врагове са се опитвали да превземат земята ни. Имай вяра, приятелю. Имай вяра в силата на Слънчевия извор… и в силата и волята на народа ни.

Докато Келмарин беше отведен да подкрепи силите си, преди да се завърне на поста си, Силванас се обърна към рейнджърите си:

— Сама ще се погрижа за този човек. Свикайте първите батальони. Ако Келмарин е прав, трябва да сме готови за контраатака.

Силванас се качи на върха на Голямата порта, която заедно с назъбения планински пръстен осигуряваше защита на земята й. Тя беше облечена с пълна и удобна кожена броня, а лъкът й беше преметнат на гърба й. Заедно с Шелдаръс и Вор’атил — другите двама разузнавачи, които бяха тръгнали преди нея и я чакаха да дойде с рейнджърското си подкрепление, стояха и гледаха ужасени. Както ги беше предупредил Келмарин, вонята се усещаше много преди да се появят самите същества.

Принц Артас яздеше кон-скелет със зловещи очи, а Силванас моментално разпозна огромния рунически меч на гърба му. Човеци, облечени в черно, се суетяха, изпълнявайки заповедите му. Същото правеха и немъртвите. Силванас се задави от гняв, оглеждайки сбирщината от всякакви гниещи трупове и остана безмълвно благодарна на вятъра, който смени посоката си и отвя смрадта надалеч от нея.

Тя разясни плана си, махайки нервно с дългите си пръсти, а рейнджърите кимаха разбиращо. После се разпръснаха безшумни като сенки, а Силванас обърна поглед към Артас. Изглежда, не беше забелязал нищо. Приличаше на човек, но твърде блед, а косата му беше бяла, вместо златиста, каквато беше чувала, че е била. Как тогава търпеше подобно нещо? Да бъде заобиколен от мъртви… невероятната смрад… ужасяващите създания…

Тя потрепери и се опита да се съсредоточи. Немъртвите, които се подчиняваха на Артас, просто стояха и чакаха заповедите му. Човеците-некроманти, помисли си Силванас и усети как се изпълва с отвращение, бяха заети със създаването на чудовища, които да служат като постови. Те не можеха и да си помислят за поражение. Арогантността им щеше да ги погуби.

Тя чакаше и гледаше, докато стрелците й заеха позициите си. Предупредена от Келмарин, тя беше свикала две трети от рейнджърите си. Беше твърдо убедена, че Артас няма да успее да премине през елфските магически порти, които закрилят Куел’Талас. Имаше прекалено много неща, които не знаеше за тях, за да го стори. Но все пак… и тя не беше вярвала на много неща, които сега виждаше с очите си. По-добре да премахне заплахата тук и сега.

Тя се обърна към Шелдаръс и Вор’атил. Те уловиха погледа й и кимнаха. Бяха готови. Силванас копнееше просто да атакува и да повали врага без предупреждение, но честта й не го позволяваше. После нямаше да бъде възпята като защитилата родната земя с подмолни средства рейнджър-генерал Силванас Уиндранър.

— За Куел’Талас — прошепна тя и се изправи.

— Не сте добре дошли тук! — извика тя със силен и мелодичен глас.

Артас обърна коня си. Силванас за миг съжали горкото създание.

Той се завъртя и се вгледа в нея внимателно. Некромантите замлъкнаха, обръщайки се към господаря си в очакване на команда.

— Аз съм Силванас Уиндранър, рейнджър-генерал на Силвърмуун. Съветвам ви да си вървите веднага.

Устните на Артас — бяха сиви, забеляза тя, сиви устни върху бяло лице на човек, който някак си личеше, че е още жив — се изкривиха в усмивка. Той явно се развесели.

— Ти си тази, която ще си върви, Силванас — отвърна Артас, умишлено пропускайки да назове титлата й.

Гласът му щеше да прозвучи като приятен баритон, ако не беше съпроводен с… нещо. Нещо, което накара дори нейното сърце да потрепне за миг. Тя се стегна и се опита да запази самообладание.

— Самата смърт е дошла за земята ви.

Сините й очи се свиха.

— Постарайте се добре — предизвика го тя. — Портата към вътрешното кралство е защитена от мощни заклинания. Няма да преминете.

Тя приготви първата си стрела, което беше знак за атака. След миг десетки стрели внезапно изсвистяха във въздуха. Силванас се беше прицелила в човека… или този, който е бил човек… или принц и изстрелът й беше точен, както винаги. Стрелата полетя към незащитената глава на Артас. Но в мига преди да попадне в целта, се появи синьобяло проблясване.

Силванас зяпна. По-бързо, отколкото тя можеше да си представи, Артас беше извадил меча си със светещи в синьо и бяло руни и беше разцепил стрелата на две. Той се усмихна широко и й смигна.

— На оръжие, воини мои, избийте ги всичките, за да могат да служат на мен и господаря ми! — извика Артас.

Гласът му отекна с онзи странен силен грохот. Тя изръмжа и отново се прицели. Но той вече се движеше, немъртвият кон го носеше с неестествена бързина и тя осъзна, че тези ужасяващи войски нападат.

Те наближаваха рейнджърите и за миг й заприличаха на рояци насекоми, напълно слети в безмозъчно единство. Стрелците бяха инструктирани първо да премахнат живите, а после с огнени стрели да преминат към неживите. Първият залп от стрели попадна до почти всеки некромант. Вторият изпрати десетки огнени стрели по ходещите трупове. Но въпреки че започнаха да падат, някои почти напълно изсъхнали, други мокри и гниещи, истинската им бройка започна да се разкрива на вълни пред очите й.

Някак си успяха да се пръснат по почти отвесните стени от земя и камък, където бяха позициите на рейнджърите. За щастие, някои от тях бяха твърде разложени, за да стигнат надалеч и загнилите им крайници се разпадаха, спирайки по-нататъшните им опити за движение. Но това не ги спираше напълно. Те продължаваха да напредват към рейнджърите, които вече трябваше да захвърлят лъковете и да хванат мечовете си. Бяха опитни воини, разбира се, обучени за ръкопашен бой. Можеха да се бият с врагове, които да бъдат забавени от загуба на кръв или крайник, но тези…

Мъртви ръце, по-скоро с нокти вместо пръсти, се протегнаха към Шелдаръс. С намръщено лице червенокосият рейнджър се сражаваше яростно, а устните й се движеха от викове, които Силванас не можеше да чуе. Но немъртвите я наобиколиха, притиснаха я и Силванас усети дълбока болка, виждайки как Шелдаръс изчезва в ръцете им.

Фокусирана към дълга си и без да се замисля, тя опъна тетивата и стреля. С крайчеца на окото си видя едно от страховитите крилати същества, със сива като камък кожа, да профучава на няколко метра от нея. Прилепоподобното му лице се озъби в усмивка, когато се спусна, сграбчи Вор’атил и го понесе във въздуха, сякаш откъсваше зрял плод от дърво. Ноктите му се вдълбаха в раменете му и върху Силванас попаднаха пръски кръв, докато съществото се издигаше в небето с трофея си.

Вор’атил се съпротивляваше в лапите на звяра и успя да напипа и извади камата си. Силванас отмести поглед от немъртвите под нея и се прицели в чудовището горе. Стрелата й полетя точно към шията му, но отскочи, без да го нарани. Съществото отметна глава и се озъби, вече загубило желание за игрички с Вор’атил. Вдигна ръка и разряза с нокът гърлото на разузнавача, после го захвърли небрежно и се понесе в търсене на следващата си жертва.

С безмълвна печал Силванас гледаше как безжизненото тяло на приятеля й пада на земята върху купчината мъртви некроманти, свалени по-рано от рейнджърите й.

И после зяпна. Некромантите се размърдаха. От телата им стърчаха стрели, на някои от тях проблясваха дори десетки… но те пак се движеха.

— Не — прошепна тя, погнусена.

Ужасеният й поглед попадна върху Артас. Принцът се взираше в нея с онази проклета злорада усмивка. Едната му силна бронирана ръка стискаше руническия меч, другата беше вдигната в приканващ жест и Силванас видя как още един убит човек се размърда, изправи се и извади стрелата от окото си, сякаш махаше прашинка от дрехата си. Войската на Артас не даде нито една жертва от атаката й. Всеки, който паднеше убит, биваше съживен от черна магия. Артас забеляза озарението и гнева в очите й и усмивката му прерасна в злорад смях.

— Опитах се да ти кажа — извика той, а гласът му се издигна високо над тътена на битката. — Ти ще ми осигуриш нови попълнения…

Той повтори жеста си и още едно тяло се раздвижи и изправи, следвайки движението на ръката му. Тялото беше слабо и мускулесто, с дълга черна коса, вързана на опашка… с тъмна кожа и заострени уши. От раните по гърлото му все още се стичаше кръв, а главата се клатеше нестабилно, като че пораженията върху врата му бяха прекалено сериозни, за да я държат изправена. Мъртвите очи, които преди бяха сини като лятно небе, се спряха върху Силванас. И после бавно се насочи към нея. Беше Вор’атил.

В този момент тя усети как портата под краката й леко се разтърси. Убийството и съживяването на същества, които трябваше да си останат мъртви, беше отвлякло вниманието й и тя не беше забелязала кога машините на Артас се бяха строили за обсада. Създанията с размери на огри, които бяха съшити от различни части на трупове, също обстрелваха портата. Паякообразните същества им помагаха.

После се чу звук от меко цопване и Силванас се покри с мокри пръски от… нещо. За част от секундата съзнанието й отказа да приеме това, което видя с очите си, но после се окопити.

Артас не само съживяваше труповете на падналите елфи, той мяташе телата им… или части от телата им вместо муниции… по Силванас.

Тя преглътна тежко и издаде заповед, която няколко минути преди това не беше и помисляла, че може да изрече.

— Шинду фала на! Оттеглете се към втората порта! Оттеглете се!

Тези, които бяха оцелели — оскъден брой, но поне все още живи и борещи се под командването й — моментално се подчиниха. Те събраха ранените и ги понесоха на рамене с пребледнели, облети в пот лица, които изразяваха същия насила сдържан ужас, който беше изписан и на нейното лице. Елфите побягнаха. Друго не им оставаше. Това не беше организирано, синхронизирано военно отстъпление, а чисто бягство за спасение. Силванас тичаше заедно с другите, носейки ранен на раменете си, а мислите в главата й препускаха.

Зад гърба й се разнесе нечуваният звук от пропукването на портите и рева на немъртвите, които отбелязваха победата си. Сърцето й щеше да се пръсне от болка.

Беше успял… но как? Как?

Гласът му — силен и звучен, и примесен с нещо тъмно и зловещо, отекна над шума.

— Елфската порта падна! Напред, воини! Напред към победа!

За Силванас като че ли най-ужасното и страшно нещо в този злокобен вик беше… радостта, която излъчваше.

Тя хвана ръкава на младия елф, който тичаше до нея.

— Тел’кор! — извика му тя. — Бягай към платото на Слънчевия извор. Кажи им какво видя тук. Кажи им… да се подготвят.

Тел’кор беше още млад и не успя да прикрие искрата на разочарованието, която проблесна по красивите му черти. Той искаше да остане и да се бие, но разбра и наведе златната си глава. Силванас се поколеба.

— Милейди?

— Кажи им… може да сме били предадени.

Тел’кор пребледня, но кимна и полетя напред като стрела. Той беше добър стрелец, но Силванас не се заблуждаваше и знаеше, че един лък повече или по-малко не беше от значение за грозящата ги война. Но магьосниците, които владееха и насочваха енергиите на Слънчевия извор, знаеха срещу какво са изправени… познаваха тази сила.

Елфите бягаха на север и докато войските й преминаваха по моста, тя внезапно спря, обърна се и погледна назад. И остана втрещена. Очакваше да види как Артас и тъмната му армия приближават. Това щеше да е достатъчно страшно — немъртвите, огромните създания, летящите, подобни на прилепи демони, страховитите паякообразни — стотици воини, напредващи с непреклонна решителност. Това, което не очакваше да види, бяха следите, които оставяха след себе си.

Като следи от охлюв, като бразда от гребло, земята, където немъртвите бяха стъпвали, беше черна и безплодна. Дори по-лошо. Силванас си спомни за изпепелените гори, които оставиха орките, но които природата щеше да прероди. Това… това беше ужасяваща черна пътека на смърт, сякаш неестествените енергии, които съживяваха труповете, убиваха самата земя под краката им. Отрова! Те бяха отрова, черна магия от най-ужасен вид. Трябваше да бъде спряна.

Силванас спря само за миг, но имаше чувството, че е стояла като замразена цял живот.

— Спрете! — извика тя със силен и уверен глас. — Ще установим съпротивата си тук.

Елфите останаха изненадани за момент, но после се съгласиха. Силванас ги инструктира бързо и те се втурнаха да изпълнят заповедите. Много от тях се спряха и шокирани се загледаха в мъчителните рани на земята, които бяха ужасили рейнджър-генерала им, но бързо се съвзеха и продължиха. По-късно щяха да имат достатъчно време да скърбят за осквернената земя. Сега трябваше да попречат на страшната отрова да бъде разпространена.

Вонята предшестваше армията, но Силванас и нейните рейнджъри вече бяха посвикнали и не се повлияха от нея. Тя застана на моста с изправена глава, а изпод качулката й светлееше златистата й коса. Армията от немъртви се забави и спря, объркана от гледката. Грозните каруци, катапулти и требушети също изскърцаха и останаха на място. Конят-скелет се изправи на крака и Артас го потупа по врата, сякаш беше живо същество. Конят отвърна на жеста на господаря си и Силванас я побиха тръпки от нередното нещо, което се разигра пред очите й.

— Леле! — възкликна Артас с насмешка и нещо като топлота в гласа. — Това не може да са величествените елфски порти, за които толкова много съм чувал.

Силванас се принуди да му се усмихне.

— Не точно. Но все пак ще видиш, че не са толкова крехки.

— Но това е просто някакво мостче, милейди. И все пак елфите обичат да слагат хартиени гриви на котките си и да ги наричат лъвове…

Тя го изгледа, но гневът й надделя над престорената й самодоволна усмивка.

— Премина през първите порти, касапино, но няма да минеш през вторите. Вътрешните врати към Силвърмуун се отварят със специален ключ, който никога няма да имаш!

Тя кимна на хората си, те прекосиха моста и се присъединиха към останалите.

Хуморът на Артас изчезна и светлите му очи проблеснаха. Бронираната му ръка стисна руническия меч и гравираните му знаци прозвъняха.

— Губиш си времето, жено. Не можеш да избягаш от неизбежното… Макар че трябва да призная, харесва ми да гледам как бягаш.

Този път Силванас се засмя. Гневният, самодоволен звук се издигна някъде от дълбините на душата й.

— Мислиш, че бягам от теб? Явно досега не си се сражавал с елфи.

Някои неща, замисли се тя, бяха невероятно прости. Силванас вдигна ръка, хвърли напълно немагическия, но особено практичен запалителен предмет и хукна да бяга, преди мостът зад гърба й да избухне. Дърветата ги посрещнаха, извиха златни и сребърни корони и ги скриха от очите на врага. Преди да се отдалечи, тя дочу нещо, което я накара да се усмихне свирепо.

— Жената-рейнджър започва да ми лази по нервите…

Да. Така беше. Врабчето дразнеше ястреба. Елрендар разделяше горите Евърсонг67 и той нямаше да успее скоро да намери път за военните си машини.

Тя знаеше, че това щеше само да ги забави. Но ако армията се забавеше достатъчно, може би щеше да успее да изпрати вест.

Силванас беше започнала да се притеснява. Артас изглеждаше напълно уверен, че ще може да се пребори с магията, която движеше елфските порти. Вече беше показал известни познания, успявайки да премине през външните, макар те да не бяха защитени с толкова силна магия, както вътрешните. А съдейки по това, което беше видяла, арогантността беше нормалното му състояние, но… възможно ли беше? Отново се изпълни с мъчителната несигурност, която я накара да изпрати последното си предупреждение към магьосниците по Тел’кор.

Дали Артас знаеше за ключа?

Деветнадесет

Предателят — магьосник на име Дар’кан Дратир, трябваше да улесни нещата. И, разбира се, до някаква степен беше успял. В противен случай Артас никога нямаше да разбере за Ключа на трите луни68 — магически предмет, разделен на три отделни лунни кристала, които били скрити на различни строго охранявани места из Куел’Талас.

Готов да предаде народа си, продажният елф беше обяснил, че всеки храм е бил построен върху пресечна точка на Лей линии69, подобно на самия Слънчев извор. Лей линиите били кръвоносните съдове на земята, по които се движела магия вместо червена течност. Кристалите, свързани по този начин, образували енергийно поле, познато като Бан’динориел или „Пазителя“. Артас трябваше само да открие тези места в Ан’телас, Ан’дарот и Ан’оуин, да убие пазителите и да вземе лунните кристали.

Но невероятно красивите и изненадващо силни елфи им поставиха предизвикателство. Артас седеше върху Инвинсибъл, въртеше Фростморн в ръце и се чудеше как привидно толкова крехката раса беше успяла да му се възпротиви. Армията му беше напълно… стотици воини, вече мъртви и много от тях особено трудни за премахване.

Хитрият малък трик на рейнджър-генерала да взриви моста наистина щеше да коства на Артас много време. Реката преминаваше през Куел’Талас и на изток достигаше предпланинския район, който беше също толкова голяма пречка за придвижването на машините му, колкото и водата.

След известно време обаче успяха да пресекат реката. Докато обмисляше решението, нещо се беше загнездило в съзнанието му, някакво дразнещо чувство, което не можеше да разбере. Ядосан, той го пренебрегна и заповяда на няколко от най-верните си воини да построят нов мост… мост от гниеща плът. Десетки от тях нагазиха във водата и просто налягаха там — един върху друг, пласт върху пласт, докато стана възможно месохвъргачките, катапултите и требушетите да преминат отгоре им.

Някои немъртви, разбира се, вече не ставаха за нищо друго, тъй като телата им бяха твърде потрошени или разкъсани до неузнаваемост. Артас почти милосърдно ги освободи от служба, дарявайки ги с истинска смърт. Труповете им щяха да отровят реката, а това си беше допълнително оръжие.

Артас обаче не можеше да премине лесно. Инвинсибъл с готовност се хвърли във водата, което точно по средата на пътя напомни на Артас за смъртоносния скок, когато се подхлъзна на ледените скали точно толкова самоотвержено, колкото и сега. Споменът го връхлетя толкова неочаквано, че за миг дъхът му спря от чувството на болка и вина.

Но то отмина почти моментално, както се беше появило. Сега вече беше по-добре. Вече не беше емоционално разбито дете, раздирано от вина и срам, което плачеше в снега и вдигаше меча си, за да прониже сърцето на верния си приятел. Не, нито пък Инвинсибъл беше просто живо същество, което можеше да бъде наранено. Сега и двамата бяха много по-силни. По-мощни. Инвинсибъл щеше да му служи вечно и вярно, както винаги. Нямаше да чувства жажда, глад, болка или умора. И Артас щеше да взема всичко, което и когато си пожелаеше. Нямаше го вече мълчаливото несъгласие на баща му, нямаше го мъмренето на прекалено религиозния Утър. Нямаше ги вече подозрителните погледи на Джейна, онази нейна бръчица, която се появяваше, когато… Джейна…

Артас тръсна рязко глава. Джейна беше получила шанс да се присъедини към него. И му беше отказала. Беше го отхвърлила, макар да се беше заклела никога да не го прави. Нищо не й дължеше. Сега само Крал-лич можеше да му нарежда. Новата посока на мислите му го успокои и Артас се усмихна, потупа изпъкналия гръбнак на немъртвия си приятел, а в отговор на това той поклати кокалестата си глава. Със сигурност красивата и своенравна елфа — рейнджър-генерал — беше тази, която го разконцентрира и го накара да се усъмни, макар и за миг, в правотата на избора си. Тя също получи своя шанс. Артас беше дошъл с една-единствена цел — да заличи Куел’Талас и цялото му население. Ако не му се бяха противопоставили, щеше да ги остави да умрат. Не той, а нейният остър език и дръзко отношение щяха да доведат до гибелта на народа й.

Водата се процеждаше през местата, където се съединяваха частите на бронята му и попиваше по бричовете, ризата и бойната му туника. Целият подгизна и започна да замръзва, но не усещаше нищо. След миг Инвинсибъл се засили напред и скочи върху отсрещния бряг. Последните месохвъргачки също се дотъркаляха до сушата, а труповете, които успяха да се изправят, се потътриха след тях. Другите останаха да лежат на място, а около тях се плискаше чистата речна вода.

— Напред — каза Рицарят на смъртта.

Рейнджърите се бяха оттеглили в селото Феабрийз70. Щом първоначалният им шок отмина, тамошните елфи веднага се заловиха да им помагат — погрижиха се за ранените, предложиха оръжията и уменията си. Силванас заповяда на тези, които не можеха да се бият, да тръгнат незабавно към Силвърмуун.

— Не вземайте нищо със себе си — каза тя.

Една елфа кимна и побърза да изкачи рампата към горния етаж.

— Но в стаите ни горе…

Силванас се завъртя с блеснали очи.

— Не разбирате ли? Мъртвите идват за нас! Те не се уморяват, не се забавят и добавят нашите жертви към армията си! Успяхме само да ги забавим и то не за дълго! Съберете семействата си и тръгвайте!

Елфата като че се изненада от резкия тон на рейнджър-генерала, но се подчини. Набързо събра семейството си и всички поеха надолу по пътя към столицата.

Артас нямаше дълго време да седи на едно място. Силванас обходи с поглед ранените. Никой от тях не трябваше да остава тук. И те трябваше да се евакуират в Силвърмуун. А що се отнася до малкото останали живи и здрави, от тях тя трябваше да поиска още повече. Може би всичко, което имаха. Те, както и тя, се бяха заклели да защитават народа си. Сега беше дошъл моментът да го сторят.

Наблизо, между Елрендар и Силвърмуун, имаше кула. Странно, но беше сигурна, че Артас ще намери начин да продължи марша си. Да продължи да оставя виолетово-черни белези по земята й. Кулата щеше да е удобно място за защита. Рампите бяха тесни и не позволяваха струпване на немъртви, което преди се беше оказало пагубно, а и имаше няколко етажа, всички открити. Заедно със стрелците си тя можеше да успее да нанесе тежки поражения, преди…

Силванас Уиндранър, рейнджър-генерал на Силвърмуун, си пое дъх, за да се успокои и плисна малко вода на лицето си. После пи дълго от живителната течност и се изправи, за да подготви ранените за това, което без съмнение щеше да бъде последната им битка.

Едва не закъсняха. Докато рейнджърите се изкачваха по кулата, която щеше да бъде техният бастион, въздухът — преди сладък и свеж, сега беше напоен с противната смрад от разложение. Над тях се носеха стрелци върху дракондори71. Огромните създания, в златисти и червени цветове, изпъваха недоволно юздите със змийските си глави. Те също усещаха смъртта и това ги дразнеше. Тези красиви зверове никога досега не бяха подлагани на подобно гнусно изпитание. Един от ездачите размени знаци със Силванас.

— Немъртвите са били забелязани — уведоми спокойно тя воините си.

Всички кимнаха.

— По местата. Бързо!

Като добре смазана джуджешка машина те се подчиниха. Ездачите на дракондори се спуснаха на юг към наближаващата армия. Отряд стрелци и воини за близък бой също се втурнаха напред като първа отбранителна линия. Най-добрите стрелци се изкачиха по извитите рампи на кулата, а останалите се подредиха около основата й.

Не се наложи да чакат дълго.

Ако Силванас беше таила някаква дори и малка надежда числеността на армията да намалее при забавянето си, тя се пръсна като кристал върху каменен под. Сега виждаше предните му отряди — гниещи немъртви, следвани от скелети и чудовищни създания, които размахваха огромни оръжия с трите си ръце. Над тях като мишелови летяха подобните на камъни същества. Щяха да пробият…

Колко странно нещо е съзнанието, помисли си Силванас със страховита ирония. Сега несъмнено настъпваше часът на смъртта й, а в главата й зазвуча древната песен, която обичаше да пее като малка с братята и сестрите си… Когато цареше мир и всички бяха заедно — Алериа, Верееса и най-малкият й брат Лират — на здрачаване, когато нежните лавандулови сенки разстилаха мантии и сладкият аромат на океана и цветята се понасяше над цялата земя.

„Анар’ала, анар’ала белор, куел’дорей, шинду фала на…“ За светлината, за светлината на слънцето, висши елфи, враговете ни пробиват…

Без да осъзнава от начало, ръката й се вдигна към колието, което висеше на тънката й шия. То беше подарък от по-голямата й сестра, Алериа. Само че не Алерия й го даде, а лейтенантът й — Верана. Алериа беше изчезнала през Тъмния портал в опита си да попречи на Ордата отново да стовари жестокостта си в Азерот или в някой друг свят.

Повече не се върна. Беше претопила колието, което беше получила от родителите си, и беше направила три отделни колиета с камъни за всяка от сестрите Уиндранър. За Силванас беше сапфиреното. Тя знаеше надписа наизуст: „За Силванас. Винаги ще те обичам, Алериа“.

Силванас постоя с ръка върху колието си, почувства връзката със сестра си, която то винаги й даваше, и после бавно свали ръка. Пое си дълбоко дъх и извика:

— Атака! За Куел’Талас!

Но нищо не можеше да ги спре. Всъщност тя не очакваше да ги спре. От мрачните изражения около нея Силванас осъзна, че рейнджърите й мислят същото.

По лицето й избиха капчици пот. Мускулите й стенеха от изтощение, но Силванас Уиндранър не спираше. Тя стреляше, опъваше тетивата и стреляше пак и пак, толкова бързо, че ръцете й почти се замъглиха пред очите й. Когато масата трупове и чудовища се приближи твърде близо за стрели, тя захвърли лъка и сграбчи къс меч и кама. Замахваше на всички страни и режеше, крещейки неразбираемо.

Още един падна — главата му се отдели от раменете и се пръсна като пъпеш под краката на един от своите. Още два урода се хвърлиха към нея, а Силванас се сражаваше като див рис от горите Евърсонг, насочвайки болката и гнева си към врага. Щеше да покоси колкото може повече, преди да падне. Щяха да пробият…

Притискаха ги, стесняваха кръга и вонята им почти я замая. Вече бяха прекалено много. Силванас не забави бързото си темпо. Щеше да се бие, до пълно изтощение, докато…

Изведнъж труповете спряха да прииждат. Отстъпиха и застанаха мирно. Задъхана, Силванас погледна надолу от хълма. Той беше там и чакаше, яхнал немъртвия си кон. Вятърът развяваше белите му коси, а той гледаше към нея съсредоточено. Тя се изправи и избърса кръвта и потта от лицето си. Преди е бил паладин. Сестра й беше обичала един като него. Изведнъж Силванас се зарадва, че Алериа е мъртва и не може да види всичко това, да види какво някогашен последовател на Светлината причинява на всичко, което елфите Уиндранър обичаха и ценяха.

Артас вдигна блестящия рунически меч в знак на официален поздрав.

— Поздравявам те за смелостта, елф, но ловът приключи.

Странно, но това звучеше сякаш той наистина й правеше комплимент. Силванас преглътна тежко, устата й беше пресъхнала като пустиня. Тя стисна силно оръжията си.

— Тогава ще се отбранявам от тук, касапино. Анар’ала белор.

Сивите му устни потрепнаха.

— Както желаеш, рейнджър-генерале.

Той дори не си направи труда да слезе от коня. Вместо това жребецът-скелет изцвили и се втурна право към нея. Артас стисна юздите с лявата си ръка, а с дясната вдигна огромния си меч. Силванас изхлипа. Това не беше плач от страх или съжаление, а просто кратко, рязко стенание от безсилен гняв, омраза и справедлива ярост за това, че не беше успяла да ги спре, не и след като беше дала всичко от себе си, не и след като беше проляла кръвта си. Алериа, сестро, идвам.

Тя посрещна смъртоносното острие, парирайки със своите оръжия, които се разхвърчаха на парчета от удара. И руническото острие я прониза. Студено, беше толкова студено… премина през тялото й, сякаш беше лед.

Артас се наведе над нея и я погледна в очите. Силванас се закашля и малки капчици кръв опръскаха бледото й лице. Дали си въобразяваше или на все още приятното му лице се беше изписало нещо като съжаление?

Той издърпа оръжието си и тя падна, а от тялото й бликна кръв. Силванас потръпна върху студения каменен под, усещайки неописуема болка при най-малкото движение. Едната й ръка се присегна към отворената рана на корема й, сякаш можеше да я затвори и да спре бликащата кръв.

— Довърши ме… — прошепна тя. — Заслужавам… чиста смърт.

Гласът му достигна ушите й някъде отдалеч, докато тя лежеше със затворени очи.

— След всичко, което ми причини, жено, последното нещо, което ще ти дам, е покой в смъртта.

За миг я прониза страх, но постепенно избледня, както и всичко останало. Той щеше да я съживи като едно от ужасяващите тътрещи се неща.

— Не — прошепна тя, а гласът й прозвуча сякаш идваше от много далеч. — Не би… посмял…

И после си отиде. Всичко си отиде. Студът, смрадта, пронизващата болка. Стана меко и топло, тъмно и спокойно, и Силванас се остави да потъне в приятния мрак. Най-накрая щеше да си почине, да остави оръжията, които беше носила толкова дълго в служба на народа си. И тогава…

Силна болка, каквато никога досега не беше изпитвала, премина през тялото й и Силванас изведнъж осъзна, че никоя физическа болка не може да се сравни с тази. Това беше агонията на духа, на душата й, която напускаше безжизнената си обвивка, за да бъде пленена. Беше… разкъсване, отделяне и внезапно изтръгване от топлото убежище на тишина и спокойствие. Насилственото действие усили страданието на Силванас и тя усети как някъде дълбоко в нея се надига силен вой и преминава през устните й, които вече не усещаше физически. Това беше остър, мъчителен вой, който не беше само неин и който смразяваше кръвта и спираше сърцето.

Тъмнината изчезна, но цветовете не се завърнаха. Вече не й беше нужно да различава червено, синьо или жълто, за да го види — нейният мъчител беше бял, сив и черен в свят, изпълнен с цветове. Руническият меч, който отне живота й и погълна душата й, блестеше ярко, а Артас вдигна свободната си ръка с подканващ жест, откъсвайки я от тихата прегръдка на смъртта.

— Банши — каза й той. — Съживих те… Можеш да излееш мъката си, Силванас, поне това мога да ти позволя. Другите и толкова не получават. С това ти ще трябва да нараниш някого. И така, заядлива рейнджърко, вече ще ми служиш.

По-ужасена от всякога, Силванас се понесе над окървавеното си и разбито тяло, взря се в очите си и после се обърна към Артас.

— Не — отвърна тя с глух и зловещ глас, макар все още да си личеше, че е нейният. — Никога няма да ти служа, касапино.

Той направи жест с ръка. Беше леко движение, само помръдна бронирания си пръст. Гърбът й се изви от болка и от нея се откъсна още един вик. И с разкъсващо чувство на гняв тя осъзна, че е напълно безпомощна пред него. Тя беше негово оръжие, както гниещите трупове и белезникавите вонящи създания.

— Твоите рейнджъри също ще ми служат — каза той. — Вече са част от армията ми.

Артас се подвоуми и с искрено съжаление продължи.

— Не трябваше да става така. Запомни, че съдбата ти, както и тяхната, а и на целия ти народ, беше определена от твоите решения. Но сега трябва да продължа към Слънчевия извор, а ти ще ми помагаш.

В безплътното тяло на Силванас се зароди омраза, сякаш беше нещо живо. Тя се понесе до него, сякаш беше новата му лъскава играчка. Тялото й беше отнесено и хвърлено върху една от месохвъргачките и само Артас знаеше за какво щеше да го използва. Сякаш беше завързана с някаква невидима нишка, но не можеше да се отдели от Рицаря на смъртта на повече от метър.

Започна да чува и шепота. Отначало Силванас си помисли, че полудява в новото си толкова противно превъплъщение. Но скоро разбра, че не й е позволено дори бягството в лудостта. В началото гласът в съзнанието й беше неразбираем, а и в злочестото състояние, в което се намираше, тя просто не искаше да го слуша. Но после разбра чий беше той.

От време на време Артас й хвърляше кос поглед. Той продължаваше неудържимия си марш към Силвърмуун и я следеше отблизо. В един момент, докато армията, в която беше задържана насила, се придвижваше напред и унищожаваше земята под краката си, тя отново чу гласа, но много по-ясно.

„Ще служиш на моята слава, Силванас. Ще се бориш за мъртвите. Ще жадуваш за подчинение. Артас е първият и най-любим мой Рицар на смъртта. Той ще бъде твоят командир завинаги, а ти ще си щастлива.“

Артас видя как тя потръпва и се усмихна.

Презрението, което почувства, когато го видя за пръв път пред портите на Куел’Талас, когато чудната земя беше все още чиста и неосквернена и не познаваше полъха на смъртта; омразата, която я изпълни, когато видя как марионетките му избиват сънародниците й и те биваха съживени, за да бъдат негови неживи слуги, и когато той я прониза с един жесток замах на руническия меч… всичко това беше нищо в сравнение с чувството, което я обзе сега. Като свещица към слънцето, като шепот към вик на банши…

„Никога“, каза тя на гласа в ума си. Артас може да контролира движенията ми, но никога няма да пречупи волята ми. Единственият отговор беше глух и студен смях.

Те продължаваха напред покрай селцето Феабрийз и Източното Светилище72. Спряха пред самите порти на Силвърмуун. Гласът на Артас не прозвуча особено мощно, но Силванас знаеше, макар да стоеше пред портите, че той е проехтял във всяко кътче на града.

— Жители на Силвърмуун! Дадох ви достатъчно възможности да се предадете, но вие упорито ги отказвахте. Днес ще бъде краят на цялата ви раса и древното ви наследство. Самата смърт е дошла да превземе дома на елфите!

Тя — рейнджър-генерал Силванас Уиндранър — беше показана като пример на сънародниците си, за да видят какво ги очаква, ако не се предадат. Те не го направиха и тя се гордееше с тях, макар да беше във властта на тъмния си господар.

Градът падна — сияйният и красив град на магията, а великолепието му беше смачкано и превърнато в чакъл. Армията от немъртви — Немъртвите пълчища, както беше чула Артас да ги нарича с неестествена топлота в гласа — продължи напред. И както преди, Артас съживяваше падналите, за да му служат и ако Силванас все още имаше сърце, то щеше да се пръсне при вида на толкова много нейни приятели и близки, които се тътреха до нея в безмозъчно подчинение. Маршът продължи през града, разцепвайки го на две с противния виолетово-черен белег, а жителите му се изправяха на крака с рани, спукани черепи или висящи вътрешности и се провлачваха след него.

Силванас се надяваше реката между Силвърмуун и Куел’Данас да се окаже непроходима бариера и за миг надеждата й като че изглеждаше реална. Артас дръпна юздите, загледан в синята вода, проблясваща на слънцето, и се намръщи. Известно време той седеше върху неестествения си кон и мръщеше белите си вежди.

— Не можеш да запълниш реката с трупове, Артас — злорадстваше Силванас. — Дори целия град да изсипеш, няма да е достатъчно. Ти беше дотук и провалът ти е прелестен.

И тогава съществото, което някога беше човек, и то неопровержимо добър човек, се обърна и се усмихна злобно на досадните й предизвикателни забележки. В същия миг тя изпадна в пристъп на жестока болка и от нетленните й устни се изтръгна още един сърцераздирателен вик.

Той беше намерил решение. Хвърли Фростморн към брега и мечът почти възторжено се завъртя и се приземи, забождайки острието си в пясъка.

— Фростморн казва…

Силванас също го чу — гласът на Крал-лич, излизащ от нечестивото оръжие, а пред шокирания й поглед водата, галеща руническото острие, започна да се превръща в лед. Лед, по който машините и воините му можеха да преминат. Той отне живота й, отне любимите й Куел’Талас и Силвърмуун, а после, преди поредното си зверство, отне и краля й.

В Куел’Данас се съпротивляваха дълго и с всички сили. Когато Анастериан се появи пред Артас, огнената му магия нанесе сериозни щети върху ледения мост, но Артас бързо се окопити. Смръщи вежди над искрящите си очи, извади Фростморн и го засили право към елфския крал.

Силванас отчаяно се надяваше Анастериан да победи Артас, но знаеше, че няма да успее. На плещите му лежаха три хилядолетия и белият цвят на косата му, която стигаше почти до земята, се дължеше на възрастта му, а не на черна магия. Навремето е бил могъщ воин и все още беше могъщ магьосник, но с новия си призрачен поглед тя беше забелязала някаква слабост, която не беше виждала, докато беше жива. Той се изправи срещу Артас. С едната си ръка държеше древното си оръжие Фело’мелорн — „Огнен удар“73, а с другата — жезъл с мощен светещ кристал.

Артас замахна, но Анастериан вече не стоеше пред връхлитащия жребец. Някак си по-бързо, отколкото очите на Силванас успяха да видят, той беше приклекнал и с чист хоризонтален замах на Фело’мелорн отсече двата му предни крака. Конят изцвили и падна заедно с ездача си.

— Инвинсибъл! — извика Артас, втрещен при вида на коня си, който се търкаляше, опитвайки се да се изправи без предните си крака.

На Силванас това й прозвуча като странен боен вик, особено след като Анастериан си беше спечелил предимство. Но когато Артас се обърна към елфския крал, лицето му изразяваше чиста болка и гняв. Изглеждаше почти като човек, като мъж, който вижда как любимото му животно се измъчва от болка. Артас бързо скочи на крака, погледна към коня си и за един кратък миг Силванас си помисли, че може би, само може би…

Древното елфско оръжие не можеше да съперничи на руническия меч и тя го знаеше. При сблъсъка на оръжията то се пръсна на парчета, а Анастериан падна, душата му беше пленена от блестящия Фростморн така, както се беше случило с още много други.

Той се строполи върху леда, безжизнен, около него започна да се образува локва кръв, а бялата му коса се разстла като наметало. Артас изтича до немъртвия си кон и поправи отсечените му крака. После го потупа, а конят изцвили и го потърка с муцуна. А Силванас, която знаеше, че той ще нарани тези, които все още обичаше, не можеше да понесе болката, мъката и изгарящата омраза към него и това, което беше сторил. Тя отпусна глава назад, разпери ръце и от нетленното й гърло се изтръгна вик — едновременно красив и ужасен.

И преди беше крещяла, докато я измъчваше. Но това беше нейната собствена болка, нейното отчаяние. Беше дори нещо много повече. Изтезание, агония и още… толкова дълбока омраза, че сякаш беше напълно непорочна. Силванас дочу и други викове, които се смесиха с нейния и видя елфи, които падаха на колене, притискайки кървящите си уши. Гласовете и заклинанията им стихнаха, а на тяхно място прозвучаха несвързани викове от жестока мъка и неочаквана болка. Някои от тях паднаха, броните им се строшиха на дребни парчета, а костите им се счупиха, още обвити в плът.

Дори Артас се загледа в тях, събирайки белите си вежди в опит да прецени гледката. Силванас искаше да спре. Искаше да замълчи, да заглуши това разрушително ридание, което радваше само този, когото тя мразеше толкова яростно. Накрая болката й притъпи звука и банши Силванас остана изтощена и безмълвна.

— Какво чудно оръжие си била — прошепна Артас. — А може би ще бъдеш и двуостър меч. Ще те наблюдавам.

Зловещата армия продължи пътя си. Артас достигна до платото. И не само го достигна, но и уби пазителите на Слънчевия извор, принуждавайки Силванас да му помогне. После причини най-големия ужас за елфите — стигна до величествения сияен басейн, който векове наред беше поддържал живота на куел’дорейците. До него стоеше и чакаше някой, когото Силванас разпозна… Дар’кан Дратир.

Значи той е предал Куел’Талас. Той е елфът, по ръцете на когото имаше кръв на хиляди — повече дори от тази, която беше пролял Артас. Обзе я ярост. Тя гледаше как златното сияние облива чертите на Артас, смекчава ги, давайки им някаква изкуствена топлина. Артас отвори красиво изработената урна, изсипа съдържанието й в извора и сиянието се промени. Започна да пулсира и да се вълнува, а в центъра на замърсения магически блясък… някаква сянка…

Дори след всичко, на което стана свидетел в този мрачен ден, дори след това, в което се беше превърнала, Силванас остана поразена от нещото, което се появи от осквернения Слънчев извор — то се извиси и вдигна ръце към небето. Скелет с рога, злорада усмивка и огън в празните очни орбити. Около него като змии пълзяха вериги, а от движенията се развяваха виолетовите му одежди.

— Прероден съм, както ми беше обещано! Крал-лич ме дари с вечен живот!

За това ли беше всичко? За да бъде съживено едно същество? Цялото клане, изтезанията, ужаса… Безценният Слънчев извор беше осквернен, беше погубен живот, продължил хиляди години… за това?

Тя гледаше погнусена към дърдорещия лич. Единственото нещо, което донякъде смекчи огромната й болка, беше да види Дар’кан — който се опита да предаде господаря си, както беше предал народа си — да умира от острието на Фростморн.

Двадесет

Студеният вятър развя белите коси на Артас, погали лицето му и той се усмихна. Хубаво беше отново да бъде в по-студената част на света. Земята на елфите с вечното си лято и тежкия аромат на цветя и живот го дразнеше. Прекалено много му напомняше градините на Даларан, където беше прекарал толкова много време с Джейна, напомняше му лехите с кученца в стопанството на Балнир. Предпочиташе вятърът да го прочиства, а студът да потиска спомените му, които не само че не му помагаха, а го правеха по-слаб. Но сърцето на Артас Менетил нямаше място за слабост.

Както винаги, беше яхнал верния си другар — Инвинсибъл. В Куел’Талас преживя неприятен момент, когато проклетият крал Анастериан, като истински страхливец, нападна невинния жребец вместо ездача му, покосявайки краката му по същия начин, по който Инвинсибъл беше загубил живота си. Инцидентът изпрати Артас назад в онова ужасно време, разтърси го из основи и в момента на битката с Анастериан отприщи ледения гняв, който доведе до края му.

Пред него и зад гърба му армията му маршируваше през снежния проход, без да усеща нито умора, нито студ. Някъде сред многобройните воини се носеше банши. Артас беше решил за известно време да остави Силванас на мира. Интересуваше се повече от Кел’Тузад, който се носеше до него почти като ведър полъх, ако изобщо можеше така да се нарече един лич. Точно той насочи Немъртвите пълчища към това далечно замръзнало място и досега Артас не беше повдигнал въпроса. Но пътуването вече го отегчаваше, а и принцът беше любопитен. Той усети как по устните му пробягва усмивка.

— Е — саркастично започна той, — не ми се сърдиш, че те убих, нали?

— Не ставай глупав — отвърна немъртвият некромант. — Крал-лич ми каза как ще свърши срещата ни.

Артас се изненада.

— Крал-лич е знаел, че ще те убия?

Той се намръщи и погледна към меча, който лежеше в скута му. Сега мълчеше. Нямаше шепот, руните също не светеха.

— Разбира се — отвърна Кел’Тузад, а в гробовния му глас прозвуча леко превъзходство. — Той те избра за свой първенец много преди Немъртвите пълчища да се появят.

Безпокойството на Артас се увеличи. Никой не го беше питал, нито пък му беше казвал нещо за съдбата му. Но дали щеше да я приеме, ако знаеше? Не, реши той. Той не обичаше да бъде манипулиран, но знаеше, че трябва да бъде каляван, за да се превърне в страшно оръжие. Трябваше да разкрива съдбата си стъпка по стъпка, иначе щеше да я отрече. И тогава щеше да е още с Джейна, и Утър, и баща си…

— Ако е толкова всезнаещ, как така е попаднал под контрола на Властелините на ужаса?

— Те са свирепите Властелини на Пламтящия легион74 и служат на този, който сътвори господаря.

При тези думи Артас потръпна. Пламтящ легион. Само две думи, но силата, която обещаваха, беше някак опияняваща. Фростморн проблесна в скута му.

— Това е огромна демонична армия, която е погълнала безброй светове отвъд нашия.

Гласът на Кел’Тузад беше почти хипнотичен и за миг Артас затвори очи. Под затворените му клепачи в съзнанието му се разиграха сцени. Той видя червено небе, извисяващо се над червен свят. От един хребет се изля вълна от някакви същества. Те тичаха като хрътки, но не бяха просто зверове… имаха страховити челюсти, натъпкани със зъби, а от раменете им стърчаха странни пипала. Камъни се разбиваха в земята, оставяйки следи от зелен огън, после се превръщаха в живи камъни и маршируваха към врага.

— Дойде време да подпалим този свят. Господарят ни беше създаден, за да прокара пътя за пристигането на Легиона. Властелините на ужаса бяха изпратени, за да осигурят успеха му.

Сцената се смени. Сега Артас гледаше към една богато украсена и гравирана врата. Той позна Тъмния портал, въпреки че никога не го беше виждал с очите си. Излъчваше зелен огън, а около него се бяха струпали група демони. Артас поклати глава и видението изчезна.

— Значи заразата в Лордерон, крепостта в Нортренд, избиването на елфите… всичко е било само за да се подготви някакво демонично нашествие.

— Да. С времето ще разбереш, че цялата ни история е скроена така, че да подготви предстоящия конфликт.

Артас се замисли над думите му. Фростморн се събуждаше и той свали ръкавицата на дясната си ръка да го погали. Студен, сковаващо студен… толкова студен, че когато Рицарят на смъртта го докосна, дори закалената му ръката го заболя. Отново чу шепота и се усмихна.

— Има още, нали? — попита той, обръщайки се към Кел’Тузад. — Беше ми казал, че Властелините на ужаса са затворили господаря ни. Кажи ми повече.

Кел’Тузад не разполагаше с плът и изражение, което да издаде емоциите му. Но Артас разбра, че се е притеснил по лекото изгърбване на немъртвата му фигура. Въпреки това той му отговори.

— Първата фаза от плана на Крал-лич беше да създаде Немъртвите пълчища, за да премахнат всяка фракция, която би се опълчила на Легиона.

Артас кимна.

— Като войските на Лордерон… и елфите.

Той почувства леко свиване на стомаха, но го пренебрегна.

— Точно така. Втората фаза е всъщност да призове демоничния Властелин, който да възпламени искрата на нашествието.

Призракът вдигна кокалестия си пръст и го насочи в посоката, в която се движеха.

— Наближаваме лагер на орки, които поддържат активен демоничен портал. Трябва да използвам портала, за да получа инструкции от Властелина.

Артас седеше спокойно върху Инвинсибъл. Мислите му го върнаха във времето, когато се сражаваше с орките в Странбрад заедно с Утър, Носителя на Светлината. Спомни си как орките принасяха човешки жертви на демоничните си Властелини. С Утър бяха отвратени и ужасени от това. Самият Артас беше толкова вбесен, че Утър трябваше да го укорява, задето се бие с гняв в сърцето. „Ако позволим емоциите ни да доведат до кръвопролитие, ще се обезчестим също като орките“, беше го смъмрил той.

Е, Утър беше мъртъв и докато Артас все още убиваше орки, сега действаше в съюз с демони. Покрай окото му потръпна мускулче.

— Какво чакаме? — сопна се той и пришпори Инвинсибъл в галоп.

Орките се биха смело, но накрая беше безполезно, както всеки опит да бъдат спрени Немъртвите пълчища. Артас яздеше бясно напред, а Инвинсибъл тъпчеше пъргаво оркските трупове. После дълго време стоя, загледан във вратата. Три каменни плочи, неприсъщо елегантни за толкова брутална раса. Наблизо стърчаха огромни животински кости, които излъчваха слабо червено сияние. В местата, отбелязани с каменните плочи, бавно и спираловидно се виеше зелен енергиен поток — проход към друг свят. Джейна щеше да се заинтригува… но щеше да е твърде ужасена, за да задоволи любопитството си. Това я правеше слаба. То… това я правеше Джейна…

— Зверовете бяха избити — тросна се Артас. — Демоничният портал е твой, лич.

Скелетната форма потръпна от радост, понесе се напред и молитвено вдигна ръце. Към арката водеха стъпала, но Артас забеляза, че призракът не ги изкачи. Той застана в началото им от уважение… или от практичното желание да избегне нещо лошо. Артас се стегна на гърба на Инвинсибъл и се загледа внимателно.

— Призовавам те, Аркемонд75! Смирените ти слуги биха желали да се появиш.

Зелената мъглявина продължи да се върти. После Артас осъзна, че може да различи форма… черти… които бяха едновременно като и не като познатите му Властелини на ужаса.

Съществото, както Артас предполагаше, имаше синьосива кожа, макар че от зеления оттенък не беше много сигурно. Несъмнено обаче тялото на демона беше мощно, с огромни мускулести гърди, огромни силни ръце, а долната част сякаш наподобяваше това на коза… краката на Аркемонд се извиваха назад и завършваха с копита. Опашката му се движеше нервно в контраст със спокойното му и сдържано изражение. Ръцете, раменете и краката му бяха покрити със златни брони, гравирани и украсени с фигури на черепи и шипове. От брадичката му излизаха две тънки и дълги пипала. Но най-поразителната черта на издълженото му лице бяха очите, които излъчваха противна зелена светлина, по-силна и завладяваща от зеленикавата мъглявина около него. Макар че Аркемонд още не беше пристигнал — не и физически — в този свят, Артас не остана безразличен към присъствието на демона.

— Извика името ми, жалък лич, и ето, че дойдох — каза демонът, а гласът отекна и завибрира по костите на Артас. — Ти си Кел’Тузад, нали?

Кел’Тузад сведе рогатата си глава в поклон. Очевидно не се подмазва, помисли си Артас.

— Да, Велики. Аз те призовах. Умолявам те, кажи ми как можем да ускорим прехода ти в този свят. Съществувам само за да служа.

— Трябва да откриеш специална книга — отговори демоничният властелин.

Погледът му се спря върху Артас, изследва го за миг и после се извърна. Артас започна да се дразни.

— Единствената книга със заклинания на Медив, Последния пазител. Само неговите заклинания са достатъчно мощни, за да ме доведат в този свят. Потърсете града на смъртните, наречен Даларан. Там се пази книгата. След три дни на здрачаване трябва да ме призовете.

Образът изчезна. Артас дълго остана взрян в празното пространство, което остана след него. Даларан… Най-могъщото съсредоточаване на магия в Азерот след Куел’Талас.

Даларан. Там се обучаваше Джейна. Може би щеше още да е там. За миг през него премина болка.

— Даларан се пази от най-мощните магьосници в Азерот — каза той спокойно на Кел’Тузад. — Няма начин да се приближим незабелязано. Те ще се подготвят за нас.

— Както Куел’Талас ли?

Смехът на Кел’Тузад прозвуча глухо.

— Спомни си колко лесно ги премазахме. Ще направим същото и там. Освен това, не помниш ли… Аз бях член на Кирин Тор и много близък с архимаг Антонидас. Даларан беше мой дом. Познавам тайните му, защитните му заклинания и не толкова добре защитените места, през които да се промъкнем. С радост ще донеса ужас на тези, които ме принуждаваха да загърбя пътя и съдбата си. Не се страхувай, Рицарю на смъртта, не можем да се провалим. Никой и нищо не може да спре Немъртвите пълчища.

С крайчеца на окото си Артас засече някакво движение. Той се обърна и видя носещия се дух на някогашната Силванас Уиндранър. Явно беше слушала целия разговор и беше видяла реакцията към новата му заповед.

— Този разговор за Даларан те притесни — каза заядливо тя.

— Млъквай, привидение — измърмори той, въпреки че точно сега си мислеше за първия път, когато премина през портите на Даларан като ескорт на Джейна. Вече почти не можеше да си представи невинността на онова време.

— Да не би там да е някой, за когото те е грижа? Красиви спомени, може би?

Проклетата банши не се отказваше. Той се предаде на гнева си, вдигна ръка и тя се сгърчи от болка.

— Повече няма да говориш за това — предупреди я той. — Да изпълним задачата си.

Силванас замълча. Но върху бледото й лице се появи злорада и самодоволна усмивка.

— Мога да помогна.

Гласът на Джейна беше спокоен, по-спокоен, отколкото очакваше да прозвучи. Тя стоеше с учителя си Антонидас в познатия любим и чудесно разхвърлян кабинет и се взираше в него.

— Научих толкова много.

Архимагът гледаше през прозореца, скръстил ръце зад гърба си, сякаш нямаше нищо по-важно от това да наблюдава упражненията на учениците навън.

— Не — отвърна тихо той. — Имаш други задължения.

Той се обърна към нея и сърцето й се сви, виждайки изражението на лицето му.

— Задължения… и Теренас, Светлината да прости душата му… и двамата се предадохме. Защото отказахме да послушаме онзи странен пророк, той беше убит от собствения си син, кралството му е в руини, обитавани само от немъртви…

Дори сега Джейна се сви от неудобство. Артас… Все още й беше трудно да повярва. Толкова много го обичаше… И още го обичаше. Непрекъснато се молеше, безмълвно, само на ум, че е попаднал под някакво влияние, на което не може да се противопостави. Защото, ако беше сторил всичко това по собствена воля…

— Аз също бях помолен и също бях надменно сигурен, че знам повече. И ето, мила моя, до къде стигнахме. Всички трябва да живеем… или да умрем… от решенията си.

Антонидас се усмихна тъжно. Очите й се наляха със сълзи, които обаче отказа да пролее и успя да потуши.

— Нека остана. Мога да…

— Опази онези, за които си обещала да се погрижиш, Джейна Праудмуър — каза Антонидас с особена строгост в гласа и изражението си. — Един повече или по-малко… няма да е от значение. Другите вече те следват.

— Антонидас… — гласът й заглъхна, преди да продължи.

Тя се хвърли към него и го прегърна. Никога досега не си беше позволявала такова нещо, винаги се беше страхувала от него, за да го направи. Но сега той изглеждаше… стар. Стар и немощен, а по-лошо — примирен.

— Дете — каза топло той, потупа я по гърба и се засмя. — Не, вече не си дете. Вече си жена и водач. Така че… по-добре върви.

Отвън отекна глас — силен, ясен и познат. Джейна се почувства като зашлевена. Зяпна ужасена и се отдръпна от учителя си.

— Магьосници от Кирин Тор! Аз съм Артас, първият Рицар на смъртта! Настоявам да отворите портите и да се предадете на Немъртвите пълчища!

Рицар на смъртта? Джейна обърна изумени очи към Антонидас, който се усмихна тъжно.

— Исках да ти спестя истината… поне засега.

Тя се олюля поразена. Артас… тук…

Архимагът закрачи към прозореца. Леко потрепна с кокалестите си ръце и гласът му се извиси като на Артас.

— Поздравления, принц Артас — призова го Антонидас. — Как е благородният Ви баща?

— Лорд Антонидас — отговори Артас.

Къде беше той? Точно отвън ли? Дали щеше да го види, ако излезеше на балкона при Антонидас?

— Няма нужда да ме иронизирате.

Джейна се обърна настрани и избърса очите си. Опита се да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й.

— Подготвихме се за идването ти, Артас — продължи спокойно Антонидас. — С братята ми издигнахме аури, които да унищожат всеки немъртъв, който се опита да мине през тях.

— Жалките ви магии няма да ме спрат, Антонидас. Сигурно си чул какво се случи в Куел’Талас. И там си мислеха, че са неуязвими.

Куел’Талас.

На Джейна й призля. Беше тук, в Даларан, когато разбраха за случилото се в Куел’Талас от няколкото оцелели, успели да избягат. Тук беше и куел’дорейският принц. Никога не беше виждала Кейл’тас толкова… бесен, толкова разтърсен, толкова груб. Беше отишла при него, за да изкаже съчувствието си, но той се беше обърнал към нея с толкова гневно изражение, че тя инстинктивно бе замълчала.

— Не казвай нищо — беше изръмжал той.

Беше свил юмруци и тя остана шокирана, осъзнавайки, че той едва се сдържа да не я нарани физически.

— Глупаво момиче. Това е чудовището, което вкара в леглото си?

Джейна примигна, ужасена от грубите думи на толкова културен елф.

— Аз…

Но той не се нуждаеше от отговора й.

— Артас е касапин! Изклал е хиляди невинни хора! Има толкова кръв по ръцете си, че цял океан няма да му стигне, за да я отмие. А ти го обичаше? Избра него пред мен?

Обичайно мелодичният му и сдържан глас загрубя на последните думи. Очите на Джейна се напълниха със сълзи, след като изведнъж осъзна какво се случва. Той я нападаше, защото не можеше да се изправи срещу истинския си враг. Чувстваше се безпомощен и се беше прицелил в най-близката мишена… в нея, Джейна Праудмуър, чиято любов се беше опитал да спечели, но не беше успял.

— Кейл’тас… — каза тихо тя. — Той е извършил ужасни неща. Това, което е изстрадал народът ти…

— Нямаш представа какво е страдание! — изкрещя той. — Ти си дете, с детски ум и детско сърце. Сърце, което беше дала на… на този… Той ги е избил, Джейна. И е съживил труповете им!

Джейна се втренчи в него и замълча, а думите му вече не бяха толкова болезнени, след като знаеше причината за тях.

— Той е убил баща ми, Джейна, както е убил и своя собствен. Аз… трябваше да съм там.

— За да загинеш с него ли? Заедно с всички останали? Какво щеше да спечелиш, жертвайки живота си…

В момента, в който произнесе думите, тя осъзна, че не трябваше да ги изрича. Кейл’тас се стегна и отвърна остро.

— Можех да го спра. Трябваше да го спра.

Той се изпъна и хладнокръвието му угаси огъня в душата му. Поклони се леко и преувеличено.

— Ще напусна Даларан възможно най-скоро. Тук няма нищо за мен.

Джейна потръпна от празнотата и примирението в гласа му.

— Бях такъв глупак да си помисля дори, че човеците могат да ми помогнат. Напускам това място на изнемощели стари и амбициозни млади магьосници. Никой от вас не може да ми помогне. Народът ми се нуждае от мен, след като баща ми…

Той замълча и преглътна тежко.

— Отивам при малкото останали. При онези, които са издържали, преродени от кръвта на тези, които сега служат на твоя любим.

Кейл’тас закрачи бързо към вратата, а цялото му високо и елегантно тяло излъчваше ярост. Джейна усети как сърцето я боли от неговата болка.

А сега беше тук. И Артас беше тук — Рицар на смъртта, начело на армия от немъртви. Гласът на Антонидас я сепна и тя примигна, опитвайки се да се върне към реалността.

— Изтегли войските си или ще бъдем принудени да насочим цялата си мощ срещу теб! Избирай, Рицарю на смъртта!

Антонидас отстъпи назад и се обърна към Джейна.

— Джейна — каза той с нормалния си глас, — след малко ще издигнем бариери, които ще блокират телепортирането. Трябва да тръгнеш, преди да останеш затворена тук.

— Може да успея да го разубедя. Може да мога…

Тя замълча, чувайки нереалното желание в собствения си глас. Не беше успяла да го спре да избие невинните в Стратхолм или да отиде в Нортренд, когато беше сигурна, че е капан. Той не я беше послушал тогава. Ако Артас наистина беше под някакво тъмно влияние, как щеше да го разубеди сега?

Тя си пое дълбоко въздух и отстъпи назад, а Антонидас кимна одобрително. Имаше толкова много неща, които искаше да му каже, но единственото, което успя да направи, бе да се усмихне тъжно. И двамата знаеха, че вероятно предстои последната му битка. Не успя дори да се сбогува с него.

— Ще се погрижа за хората ни — каза твърдо тя, изрече заклинанието за телепортиране и изчезна.

Първата част от битката приключи и Артас получи това, за което беше дошъл — поисканата книга със заклинания на Медив. Беше голяма и по-тежка, отколкото изглеждаше, подвързана с червена кожа и златни конци. На корицата имаше красиво изрисуван черен гарван с разперени криле. По книгата още стояха следите от кръвта на Антонидас и Артас се зачуди дали това няма да й даде повече сила.

Инвинсибъл се раздвижи под него, тропна с копита и размаха глава, сякаш все още имаше плът, раздразнена от мухите по нея. Стояха на върха не един хълм, откъдето се виждаше Даларан. Кулите му, все още окъпани от слънцето, блестяха в нюанси на златно, бяло и виолетово, а по улиците се стичаха реки от кръв. Много от магьосниците, които преди няколко часа му се бяха противопоставили, сега стояха до него. Повечето от тях бяха в твърде лошо състояние и ставаха само за муниции на месохвъргачките, но други… Други можеха да се окажат полезни и да използват уменията си от живота в службата си към Крал-лич в смъртта.

Кел’Тузад се държеше като дете на сутринта след Уинтър Вейл. Той разлистваше страниците на книгата на Медив, погълнат от новата си играчка. Това подразни Артас.

— Кръгът на силата е подготвен според инструкциите ти, лич. Готов ли си да започнеш призоваването?

— Почти — отговори призракът.

Костите на пръстите му продължаваха да разгръщат страниците.

— Толкова много трябва да поема. Познанието на Медив само за демоните е потресаващо. Мисля, че е бил много по-мощен, отколкото някой някога си е представял.

Когато Кел’Тузад започна да произнася нещо, се образува някакво черно-зеленикаво завихряне, а после се появи и Тикондриъс. Артас още повече се подразни, когато Властелинът на ужаса заговори с обичайния си надменен тон.

— Поне е ясно, че не е достатъчно могъщ, за да избегне смъртта. Но да речем, че това, което е започнал, ние ще довършим… днес. Започнете призоваването!

След това Тикондриъс изчезна. Кел’Тузад се понесе над кръга. Мястото беше очертано само с четири малки кръстчета. В центъра му светеше малък издълбан кръг от мистериозни знаци.

Кел’Тузад носеше книгата със себе си и щом се намести над кръга, кръгът заблестя с виолетова светлина. В същия миг се чу пропукване и около него се появиха осем огнени стълба. Кел’Тузад се обърна към Артас с блеснали очи.

— Тези, които са останали живи в Даларан, ще усетят силата на това заклинание — предупреди Кел’Тузад. — Не трябва да бъда прекъсван, иначе ще се провалим.

— Ще ти пазя кокалите, лич — увери го Артас.

Кел’Тузад се оказа прав. Твърде лесно бяха проникнали в Даларан, убиха хората, задействали заклинания срещу тях и взеха това, за което бяха дошли. Артас дори беше успял да убие архимаг Антонидас — мъжът, когото беше смятал за особено могъщ.

Ако Джейна беше там, със сигурност щеше да му се противопостави, да му припомни какво е имало между тях, както беше правила и преди. Нямаше да има по-голям късмет от преди, само че… Той се радваше, че не се бе наложило да се изправя срещу нея.

Вниманието на Артас изведнъж се завърна в реалността. Вратите се отваряха и сивите му устни се извиха в усмивка. Преди Немъртвите пълчища бяха използвали елемента на изненадата. И да, в Даларан винаги е имало много могъщи магьосници, но никога не е имало обучени военни, нито пък всички магьосници от Кирин Тор бяха там. Разполагаха с няколко часа и не си бяха губили времето. Бяха телепортирали цяла армия.

Чудесно. Кървава битка беше точно това, от което се нуждаеше, за да се отърве от мислите за Джейна Праудмуър и младежките си спомени.

Той вдигна Фростморн, усети гъдела в ръката си и чу мекия глас на Крал-лич да гали ума му.

— Фростморн е жаден — каза той на войските, насочвайки меча си към бронираните защитници на славния град на магьосниците. — Да утолим жаждата му!

Немъртвите пълчища зареваха, а изстрадалият вик на Силванас се издигна над целия шум и Артас се зарадва още повече. Дори в смъртта си, макар че се подчиняваше, тя го отхвърляше. Затова той обичаше да я принуждава да наранява тези, които искаше да защити. Инвинсибъл се изправи под ездача си и, изцвилвайки, се впусна в галоп. Някои от гнусните войници останаха да пазят Кел’Тузад, но повечето последваха водача си. Артас позна облеклото на много от хората, които Кирин Тор беше телепортирал, за да защитят града. Някои от тях му бяха приятели, но това беше в миналото, което беше от значение колкото и вчерашната прогноза за времето. Вече му беше по-лесно, защото усещаше единствено удовлетворението на Фростморн. Мечът не само светеше, но и пееше, когато поемаше нови души, вдигаше се и падаше, разкъсваше брони сякаш режеше плът.

След като покосиха първата вълна и съживиха тези, които можеха да бъдат употребени в редиците на Немъртвите пълчища, дойде и втора вълна. В нея имаше и магьосници, облечени във виолетовите роби на Даларан, с избродирано върху тях великото Око. Но и Артас имаше допълнителна помощ.

Явно демоните също искаха да защитят своите. Гигантски камъни започнаха да се сипят от небето, оставяйки след себе си зелени пламъци. Земята се разтърсваше под краката им, а от ямите, образувани при сблъсъка им, се появяваха същества, приличащи на каменни големи76, ръководени от противната зелена енергия.

Артас погледна през рамо. Кел’Тузад се носеше с разперени ръце и отметната назад рогата глава. От него започна да пращи и извира енергия, която се оформи като зелено кълбо. После личът рязко свали ръцете си и излезе от кръга.

— Заповядайте, лорд Аркемонд! — извика Кел’Тузад. — Заповядайте в този свят и нека се озарим от силата Ви!

Зеленото кълбо започна да пулсира, да расте и да свети още по-ярко. Изведнъж огнен стълб изригна до небето и няколко мълнии изтрещяха извън кръга. И тогава в празното пространство се появи фигура… висока, мощна и изящна по свой си мрачен и зловещ начин. Артас се обърна към бойното поле. Прозвуча сигнал за отстъпление — очевидно поне магьосниците бяха разбрали какво се случва. Войските им обърнаха конете си и забързаха към сигурното място… временно, обаче, мислеше си Артас… Даларан. Дори докато бягаха, над грохота от суматохата се извиси дълбок и звучен глас.

— Треперете, смъртни, и загубете надежда! Смъртта дойде в този свят!

Артас вдигна ръка и от жеста му Немъртвите пълчища спряха и бавно започнаха да се оттеглят. Докато Артас яздеше обратно към Кел’Тузад и наблюдаваше гигантския демоничен Властелин, изведнъж се телепортира Тикондриъс, както обикновено след като всичко е приключило.

Властелинът на ужаса направи дълбок реверанс. Артас дръпна юздите и се оттегли на известно разстояние, за да може да наблюдава.

— Лорд Аркемонд, всичко е подготвено.

— Много добре, Тикондриъс — отговори Аркемонд, кимайки пренебрежително на нисшия демон. — След като Крал-лич вече не ми е необходим, вие, Властелини на ужаса, поемате командването на Немъртвите пълчища.

Изведнъж Артас осъзна колко е благодарен за всички онези часове, които дисциплинирано беше прекарал в медитация, защото само това му помогна да скрие шока и яростта си. Въпреки това Инвинсибъл усети промяната в него и изцвили нервно. Артас дръпна юздите и немъртвото животно остана мирно. Крал-лич вече не им е необходим? Защо? Кой точно беше той и какво му се беше случило? Какво щеше да се случи с Артас?

— Скоро ще заповядам да започне нашествието. Но първо ще дам пример с тези смешни магьосници… като превърна града им в пепел за историята.

Демонът се отдалечи изправен, горд и властен. Копитата му отекваха, а бронята му проблясваше в розово, златисто и лавандуловосиньо на фона на здрачаващото се небе. До него, все още покланящ се, вървеше Тикондриъс. Артас изчака да се отдалечат, после се обърна към Кел’Тузад и избухна.

— Това трябва да е някаква шега! Какво ще се случи с нас сега?

— Бъди търпелив, млади Рицарю на смъртта. Крал-лич знаеше и за това. Може да ти е отредил още някоя роля в грандиозния си план.

Може? Разярен, Артас сновеше около некроманта, но успяваше да потиска гнева си. Ако някой, демон или самият Крал-лич, беше решил, че Артас е някаква играчка, която да използват и после да захвърлят, скоро щеше да му покаже колко е грешал. Беше направил прекалено много… беше изгубил прекалено много от себе си, за да бъде изоставен сега. Не можеше това да е било за нищо. Нямаше да бъде за нищо.

Земята се разтресе. Инвинсибъл се размърда нервно, повдигайки копита, като че в опит да се отдели от земята. Артас погледна към магическия град. По това време на деня кулите изглеждаха прекрасно, горди и величествени, проблясващи в цветовете на залеза. Но докато гледаше, чу силен грохот. Върхът на най-високата кула, най-красивата кула, изведнъж се срути, бавно и неумолимо, сякаш самата кула беше откъсната от невидима гигантска ръка. Останалата част от града рухна бързо, а звукът от разрушението ехтеше в ушите на Артас. Той се сви от силния шум, но не откъсна поглед.

Беше предизвикал падането на Силвърмуун. Беше повел Немъртвите пълчища срещу него. Но това… в това имаше някаква небрежност, лекота… Силвърмуун беше трудно спечелена награда. Аркемонд явно беше способен да разруши най-славния човешки град, без дори да присъства.

Артас се замисли за Аркемонд и Тикондриъс. Почеса бавно брадичката си, а Фростморн проблесна в скута му.

Двадесет и едно

Артас седеше на върха на зеления хълм и мислеше за Кел’Тузад — онзи лич, който явно щеше да е полезен, ако се навърта около него и който му беше обещал, че някой ще дойде да се срещне с него.

Призракът беше абсолютно верен на Крал-лич, дори до там, че убедително да играе галеното кученце в присъствието на Аркемонд и Тикондриъс, в случай че това се изискваше от него. Артас беше предпочел да си мълчи, тъй като не смяташе, че умее да лъже толкова убедително, колкото Кел’Тузад. За двамата демони те бяха твърде маловажни, но скоро щяха да се убедят в противното.

Нехайно бяха оставили книгата на Медив в кокалестите ръце на призрака. Той самият имаше познания за толкова мощни заклинания, които самият Артас осъзнаваше, че няма да може да разбере напълно.

— Третата част от плана — беше подметнал Кел’Тузад в отсъствието на демоните, като че коментираше времето — е същинската част от заговора за Легиона.

Артас си спомняше думите на Кел’Тузад отпреди. Първо беше създаването на Пълчищата, после призоваването на Аркемонд. Сега той слушаше внимателно останалата част от историята на Кел’Тузад.

— Целта на Легиона е да изсмуче цялата магия и да отнеме целия живот от този свят. За това планират да изтеглят всички мощни енергии, концентрирани в Извора на Вечността77 на елфите. За да го постигнат, трябва да унищожат единственото нещо, което съдържа най-истинската и чиста енергия на живота в Азерот. Изворът на Вечността се намира отвъд океана, на континента Калимдор, а нещото, което можеше да спре Легиона, се нарича Нордрасил — Дървото на света78. То дарява безсмъртието на калдорейците, затова те са свързани с него.

Калдорейци? Артас беше объркан.

— Знам за куел’дореците. Тези друга елфска раса ли са?

— Те са първата раса — поправи го Кел’Тузад и махна пренебрежително с ръка. — Но тези подробности са без значение. Важното е, че трябва да попречим на Легиона да достигне целта си и има един калдореец, който може да ни помогне.

Така, използвайки магията си, Кел’Тузад беше телепортирал Артас до този далечен континент, на този хълм, от който се откриваше просторна гледка. Горите бяха тучни, живи, но в далечината Артас виждаше следите, които Легионът беше оставил след себе си. Там, където земята, дърветата и животните не бяха мъртви, всичко беше съсипано. Наистина поглъщаха всеки живот.

Една фигура се появи на хълма под него и Артас се усмихна вътрешно. Ето и този, когото чакаше.

Определено нощните елфи бяха по-различни. Кожата му беше бледолавандулова и набраздена с ритуални белези и татуировки. Очите му бяха превързани с черна лента, но изглежда това не го затрудняваше да се придвижва по неравния терен. Оръжието, което носеше, не приличаше на нищо, което Артас беше виждал. Вместо традиционен меч, който имаше дръжка и острие, това оръжие имаше две назъбени остриета, които светеха в ужасното зелено на нещо, пропито с демонична енергия. Явно този елф и преди си е имал работа с демони.

Артас почака известно време, като го наблюдаваше внимателно. Нощният елф — Илидън Стормрейдж79, както го беше нарекъл Кел’Тузад, беше… разярен на самия себе си. Явно списъкът със злодеяния срещу него беше доста дълъг и той жадуваше за отмъщение и сила точно колкото Кел’Тузад предполагаше.

Артас се усмихна.

— След десет хиляди години най-после съм свободен, а собственият ми брат ме мисли за злодей! — сподели Илидън. — Ще му покажа истинската си сила. Ще му покажа, че демоните вече нямат власт над мен.

— Сигурен ли си в това, ловецо на демони? — попита Артас и гласът му отекна.

Нощният елф се завъртя и замахна с оръжието си.

— А ти сигурен ли си, че волята ти е твоя?

Елфът можеше да е сляп в традиционния смисъл на думата, но въпреки това виждаше Артас твърде добре. Илидън подуши и се намръщи.

— Вониш на смърт, човеко. Ще съжаляваш, задето си ме повикал.

Артас се усмихна по-широко. Изгаряше от нетърпение за битка.

— Хайде тогава — подкани го той. — Ще видиш, че мога да ти се опра.

Инвинсибъл се обърна и се спусна надолу по хълма, готов за действие, колкото господаря си. Илидън изръмжа и се затича срещу него.

Беше почти като танц, помисли си Артас, когато двамата воини се изправиха един срещу друг. Илидън беше силен и изящен, а уменията му — подсилени от демонична сила. Но Артас също не беше просто войник, нито пък Фростморн беше обикновен меч. Битката беше яростна и бърза. Артас се оказа прав — наистина бяха равностойни противници. И не след дълго и двамата отстъпиха задъхани.

— Може да продължаваме така… вечно — каза Илидън. — Какво всъщност искаш?

Артас свали Фростморн.

— От това, което спомена по-рано, разбирам, че ти и съюзниците ти сте заобиколени от немъртви. Властелинът на ужаса, който ги командва, се нарича Тикондриъс. Той използва мощен вещерски артефакт, наречен Черепа на Гул’дан80. Той е причината за оскверняването на тези гори.

Илидън изправи глава.

— И искаш да го открадна ли? Защо?

Артас повдигна белите си вежди. Този схващаше много бързо и Артас реши, че заслужава поне полуистината.

— Нека просто кажем, че не харесвам Тикондриъс и този, на когото служа… би имал полза Легионът да се провали.

— Защо да вярвам на думите ти, дребен човеко?

Артас сви рамене.

— Справедлив въпрос… Нека ти отговоря. Господарят ми вижда всичко. Той знае, че цял живот си се стремил да получиш сила и сега тя е на една ръка разстояние от теб!

Бронираната му ръка се сви в юмрук пред завързаните очи на нощния елф и както очакваше, той се обърна към него.

— Вземи черепа и враговете ти ще бъдат заличени.

Илидън бавно вдигна глава и се обърна към Артас. Този слепец, който всъщност виждаше много добре, беше страховит. Елфът отстъпи назад, кимайки замислено. Без повече думи, Артас обърна Инвинсибъл и препусна назад.

Скоро Кел’Тузад щеше да го пренесе обратно. Всичко се разви според плана на Крал-лич. Само се надяваше Илидън да се окаже толкова покорен, колкото изглеждаше, иначе… нещата щяха да се усложнят.

Тя не беше жива, нито пък имаше силата да се противопостави на заповедите на този, който я беше довел с писък в новото й битие. Но Силванас Уиндранър имаше воля и Артас някак си не беше успял да я пречупи. Беше успял с толкова много други… но защо изглеждаше, че само тя няма да му се подчини толкова сляпо? Дали беше собствената й сила или просто защото той се наслаждаваше на страданието й? Сега тя беше банши и сигурно никога нямаше да разбере. Но, ако все още разполагаше с волята си, защото на Артас така му харесваше, със сигурност тя щеше да се смее последна. Така се беше зарекла, а Силванас спазваше обещанията си.

В света на живите мина много време, откакто Артас Менетил и Немъртвите пълчища пометоха родната й земя, а и много неща се случиха. Така нареченият й „господар“ беше отказал да бъде използван като пионка. Заедно с арогантната торба кости Кел’Тузад, който беше виновен за оскверняването на славния Слънчев извор, Артас заговорничеше срещу двамата Властелини на ужаса — Тикондриъс и демона Аркемонд, които бяха доведени в Азерот от самия Кел’Тузад. Силванас ги беше наблюдавала много внимателно — всичко, което Артас й беше разкрил като замисъл и военна тактика, щеше да й бъде от полза. Той не се беше опитал да премахне Тикондриъс, както беше сторил с Мал’Ганис. О, не, лукавият човешки принц вече беше подмамил някой друг да свърши мръсната работа вместо него. Злочестият изпълнител се казваше Илидън. Артас беше успял да подуши жаждата му за власт и я беше използвал срещу него, карайки го да открадне черепа на Гул’дан — легендарен вещер орк. За тази цел Илидън трябваше да убие Тикондриъс. Така Артас щеше да се отърве от демоничен Властелин, а Илидън щеше да бъде възнаграден с артефакт, който да задоволи жаждата му за власт. Предполагаше се, че всичко върви по план. Оттогава Артас и следователно и Силванас, не бяха чували нищо за Илидън.

А колкото до Аркемонд… който беше толкова силен, че да може да унищожи славния магьоснически град Даларан с едно-единствено заклинание, бе погубен от силата на живота, който беше дошъл да погълне. Сега Силванас мразеше живите толкова, колкото и Легиона и откакто научи за падението му, се разкъсваше от смесени чувства. Нощните елфи бяха жертвали безсмъртието си, за да го победят. Чистата, концентрирана сила на природата беше унищожила демона отвътре и Дървото на света беше отдало огромната си сила като мощна ударна вълна, довела до катаклизъм.

И, когато Аркемонд беше сразен, както и скелетите му, опитът на Легиона да превземе този свят беше провален.

Силванас се откъсна от мислите си и се завърна в реалността, чувайки името на покойния и неоплакан демоничен Властелин.

— От няколко месеца не сме чували нищо от лорд Аркемонд — каза лидерът им Детерок, риейки нервно с копита. — Започна да ми писва да се занимавам с тези немъртви! Какво още правим тук?

Стояха там, където едно време бяха градините на замъка, където Артас беше дошъл да убие родния си баща и да донесе смърт на собствените си хора. Градините гниеха, както и хората тук.

— Беше ни заповядано да наглеждаме тази земя, Детерок — обади се демонът на име Балназар. — Наш дълг е да останем тук и да поддържаме Пълчищата в бойна готовност.

— Така е — включи се третият, Вариматрас. — Но досега трябваше да сме получили нови заповеди.

Силванас едва повярва на думите, които чу и се обърна към Кел’Тузад. Презираше го точно толкова, колкото и Рицаря на смъртта, на когото се преструваше, че служи предано, но умело прикриваше чувствата си.

— Легионът беше унищожен преди месеци — започна тихо тя. — Как може да не са разбрали?

— Не мога да кажа — отговори призракът. — Но колкото по-дълго останат начело на Пълчищата, толкова повече немъртви ще попият в земята. Ако нещо не е…

Думите му прекъсна шум, който Силванас никога не бе очаквала да чуе на това място — характерния звук от разбиването на врата. И двата призрака се обърнаха в посока на шума, а демоните гневно изръмжаха, застанаха нащрек и размахаха черните си криле.

Блестящите призрачни очи на Силванас се разшириха леко, виждайки не друг, а Артас, който се появи на вратата. Познатият немъртъв кон под него се изправи на задни крака. Артас не носеше шлем и бялата му коса падаше свободно около бледото му лице, а Силванас видя самодоволната му усмивка, която толкова презираше. Тя се опита да свие в юмруци нетленните си ръце, но контролът му върху нея беше толкова силен, че тя успя само леко да помръдне пръсти.

Гласът на Артас беше звучен и бодър.

— Поздрави, Властелини на ужаса — започна той.

Те се сепнаха при вида му, едва сдържайки се пред наглостта му.

— Трябва да ви благодаря, че наглеждахте кралството ми, докато отсъствах. Но повече няма да се нуждая от услугите ви.

За миг те просто онемяха. После Балназар се съвзе достатъчно, за да продума.

— Тази земя е наша. Немъртвите пълчища принадлежат на Легиона!

О-о, помисли си Силванас, започва се.

Самодоволната усмивка на Артас се разтегна, а гласът му безспорно звучеше злорадо.

— Вече не, демони. Господарят ви беше повален. Легионът е унищожен. Смъртта ви ще завърши цикъла.

Без да сваля усмивката от лицето си, той вдигна Фростморн. Руните по острието се раздвижиха и блеснаха. Той стисна здраво юздите и конят-скелет се хвърли върху скупчилите се трима демони.

— Това не е краят, човеко! — извика Детерок заплашително.

Властелините на ужаса бяха по-бързи от кокалестия жребец на Артас и Фростморн запя само от объркване, прорязвайки празното пространство. Демоните бяха успели да отворят портал и да избягат. Артас се намръщи, но бързо възвърна доброто си настроение. Силванас осъзна причината за това — беше успял да ги прогони, а смъртта им бе само въпрос на време.

Той вдигна очи, срещна погледа на Силванас и я прикани към себе си. Тя беше принудена да се подчини. Кел’Тузад нямаше нужда от покана и се понесе доволно към господаря си като послушно кученце.

— Знаехме, че ще се върнете при нас, принц Артас! — разпали се призракът.

Артас едва удостои верния си слуга с кратък поглед. Очите му бяха приковани към Силванас.

— Сърцето ми се вълнува — каза саркастично той. — И ти ли очакваше завръщането ми, малка банши?

— Да — отвърна студено тя.

Истина беше, трябваше да е, иначе нямаше да получи възможност за отмъщение. Той изви пръста си, изисквайки повече от нея и тя изохка от болката, която прониза цялото й нетленно тяло.

— Принц Артас — добави тя.

— О-о, вече ще ме наричаш крал. Все пак това е земята ми. Роден съм да управлявам и това и ще правя, щом веднъж…

Той замълча и си пое дълбоко дъх. Очите му се разшириха, а лицето му се изкриви от болка. Сви се върху кокалестата шия на коня си и бронираните му ръце стиснаха юздите. Силен вик на болка се изтръгна от него.

Силванас го гледаше с най-голямата радост, която беше изпитвала след ужасния ден, в който беше сринат Куел’Талас. Отпиваше от болката му, сякаш беше нектар. Нямаше никаква представа какво я причинява, но се наслаждаваше на всяка секунда от нея.

Задъхан, Артас вдигна ръка. Очите му гледаха към нещо, което тя не виждаше, а ръката му се протягаше умолително към него.

— Болката е… непоносима — Артас изскърца през зъби. — Какво се случва с мен?

Изглежда се заслуша в глас, който му отговаряше.

— Крал Артас! — извика Кел’Тузад. — Имате ли нужда от помощ?

Артас не отговори веднага. Опитваше се да си поеме въздух, после бавно се изправи и видимо се успокои.

— Не… не, болката отмина, но… cилите ми отслабнаха.

Гласът му беше изпълнен с недоумение. Ако Силванас имаше сърце, то сигурно щеше да прескочи от радост при тези думи.

— Нещо не е наред тук. Аз…

Болката отново го разтърси. Тялото му се сви, а главата му се отметна назад. Устата му се отвори за безмълвен вик от болка, а вените по шията му се издуха като въжета. Кел’Тузад пърхаше около любимия си господар като объркана болногледачка. Силванас просто гледаше студено, докато спазмите отминаха. Бавно и внимателно той се свлече от Инвинсибъл. Ботушите му удариха в плочите, подхлъзнаха се и той се строполи на земята. Призракът протегна кокалестата си ръка, за да помогне на принца… не, на самопровъзгласилия се крал да се изправи на крака.

— Старата ми стая — простена той. — Трябва да си почина… и да се подготвя за дълго пътуване.

Силванас гледаше как се оттегля, тътрейки се немощно към стаите, в които беше израснал, а устните й се изкривиха в усмивка. После призрачните пръсти на ръцете й леко потрепнаха и гневно се свиха в юмруци.

В Силвърпайн цареше странно спокойствие. Леки мъгли нежно се стелеха върху влажната земя, покрита с борови иглички. Силванас знаеше, че под истинските си крака, ако имаше такива, щеше да ги почувства меки и еластични… щеше да вдиша богатия вечнозелен аромат на влажния въздух. Но тя не почувства нищо, не усети никакъв аромат. Носеше се безплътна към мястото на срещата. С такова нетърпение я очакваше, че изобщо не съжаляваше за рискованото си решение. Артас се радваше да превръща красивите, горди куел’дорейски женски елфи със силна воля в банши, след успеха си с нея. Беше й ги предоставил — на нея, рейнджър-генерала им в живота — да ги контролира и командва, сякаш беше подхвърлил кокал на вярната си хрътка. Скоро щеше да разбере колко вярно домашно животинче беше тя наистина. След като беше дочула разговора между Властелините на ужаса, тя беше изпратила баншитата си да разговарят с тях и да съберат информация.

Демоните с готовност бяха приели пратениците й и бяха поискали господарката им да се присъедини към тях тази вечер, за да обсъдят „нещо от общ интерес, свързано с настоящия статус на Кралицата на баншитата“.

Дълбоко в гората тя видя слаба зелена светлинка и се понесе към нея. Явно я очакваха, както бяха обещали — трима огромни демони се обърнаха към нея, а крилете им изплющяха, издавайки вълнението им.

Балназар проговори първи.

— Лейди Силванас, радваме се, че дойдохте.

— Как можех да откажа? — отвърна тя. — По някаква причина вече не чувам гласа на Крал-лич. Волята ми отново е моя.

Наистина беше така и точно затова тя успяваше да прикрие превъзбудата в гласа си. Не искаше демоните да разберат повече, отколкото беше склонна да признае.

— Вие, Властелини, явно знаете причината за това.

Те размениха погледи и лицата им се озариха от усмивки.

— Разбрахме, че Крал-лич губи силата си — каза Вариматрас със злокобен тон. — Заедно с нея отслабва и способността му да контролира немъртви като теб.

Това беше чудесна новина, стига да беше истина. Но за Силванас това не беше достатъчно.

— А какво ще стане с крал Артас? — продължи тя, без да успее да скрие сарказма, изричайки титлата му. — Какво ще стане с неговата сила?

Балназар махна пренебрежително с черните нокти на ръката си.

— Той ще престане да ни дразни, като лятна мушица, на която времето просто е свършило. Въпреки че руническият му меч, Фростморн, съдържа мощна магия, силите на самия Артас ще изчезнат с времето. Неизбежно е.

Силванас не беше напълно сигурна. Тя също беше подценила Артас и заедно със студената омраза в сърцето си носеше вината от участието си в кървавата му победа.

— Искате да го премахнете и се нуждаете от помощта ми — каза безцеремонно тя.

Детерок, който изглежда беше главатарят, стоеше мълчаливо, докато братята му разговаряха със Силванас. Те бяха нервни и бесни, но неговото изражение беше останало невъзмутимо. Сега вече се обади и той, с глас, изпълнен с чиста омраза.

— Легионът може да е унищожен, но ние сме натрезими81. Няма да позволим някакво човече да ни победи.

Той замълча за миг и се взря във всеки един поотделно.

— Артас трябва да умре!

Блестящият зелен поглед се спря върху Силванас.

— Както ти ни следеше, малко призраче, така и ние те наблюдавахме. Очевидно немъртвият Кел’Тузад е твърде верен, за да предаде господаря си. Явно между двамата има… някаква връзка.

Сивите му устни се извиха в зловеща усмивка.

— Но ти, от друга страна… го мразиш.

Тя не мислеше, че може да скрие истината, дори да искаше — толкова силно я изгаряше вътрешно.

— В това поне сме единодушни, Властелини. Имам свои причини за отмъщение. Артас изби сънародниците ми и ги превърна в тези… чудовища.

Тя замълча за миг. Омразата към Артас и това, което й беше причинил… беше толкова силна, че й отне способността да говори. Демоните чакаха търпеливо и самодоволно. Мислеха, че могат да я използват, но грешаха.

— Мога да участвам в кървавия ви заговор, но ще бъде по моя начин.

Тя искаше да се съюзи с тях, но държеше да разберат, че не е играчка.

— Нямам намерение да заменя господаря си за някой друг. Ако искате помощта ми, трябва да приемете условието ми.

Детерок се усмихна.

— Значи заедно ще убием Рицаря на смъртта.

Силванас кимна и лека усмивка пробяга по призрачното й лице. Дните ти са преброени, крал Артас Менетил, а аз съм… пясъчният часовник.

Двадесет и две

Артас потърка слепоочията си, премисляйки отново и отново това, което беше видял. Винаги досега гласът на Крал-лич идваше само от Фростморн. Но в мига, когато жестоката болка го погълна, Артас за пръв път успя да види съществото, на което служеше. Крал-лич беше сам в средата на широка пещера, затворен в същия такъв неестествен лед, в какъвто беше Фростморн. Но това не беше гладка обвивка на тялото му. Тя беше назъбена, сякаш някой беше отчупил парче от нея.

Прикрит от леда, Крал-лич не се виждаше добре, но гласът му прониза съзнанието на Рицаря на смъртта с вик от болка.

— Опасност грози Замръзналия трон82! Силата отслабва… Времето изтича… Трябва незабавно да се върнеш в Нортренд!

И после, сякаш копие се заби в корема на Артас.

— Изпълнявай!

Всеки път, когато го чуеше, Артас се замайваше и му призляваше. Силата, която пулсираше през него като адреналин, когато беше просто човек, отслабваше и вземаше от него повече, отколкото му беше дала. Той беше слаб и уязвим… нещо, което никога не си беше представял, че ще бъде, когато сграбчи Фростморн за пръв път и загърби всичко, в което беше вярвал. Лицето му беше плувнало в пот, докато с мъка се покачи на Инвинсибъл и пое към Кел’Тузад.

Личът го очакваше, носейки се във въздуха с развята роба, а обичайното му изражение като че излъчваше и загриженост.

— Значи, пристъпите се влошават? — попита той.

Артас се поколеба. Дали можеше да му се довери? Дали Кел’Тузад щеше да се опита да отнеме силата му? Не, реши той… Някогашният некромант никога не го беше подвеждал. Винаги е бил верен на Крал-лич и на самия Артас.

Кралят кимна с усещането, че главата му ще падне.

— Да. Силите ми са източени и едва контролирам собствените си воини. Крал-лич ме предупреди, че ако не успея да стигна навреме до Нортренд, всичко ще бъде загубено. Трябва да тръгнем веднага.

Ако беше възможно празните очни кухини да изразят тревога, Кел’Тузад даваше идеален пример за това.

— Разбира се, Ваше Височество. Вие не сте и няма да бъдете изоставен. Ще тръгнем веднага, щом решите, че сте…

— Има промяна в плана, крал Артас. Никъде няма да ходите.

Той дори не ги беше усетил — доказателство за силното му изтощение. Артас се сепна при вида на тримата демони, които го наобиколиха.

— Убийци! — извика Кел’Тузад. — Това е капан! Защитете краля си от тези…

Но звукът от затръшващата се врата заглуши думите на призрака. Артас изтегли Фростморн. За пръв път, откакто го беше докоснал, откакто се беше свързал с него, го почувства тежък и почти безжизнен в ръцете си. Руните по острието едва просветваха и Артас имаше усещането, че държи просто парче метал, а не красивото и балансирано оръжие, каквото винаги е било.

Немъртвите се спуснаха към него и за един страшен миг Артас се върна назад във времето, когато за пръв път беше видял ходещи трупове. Отново стоеше пред малката селска къща, отвратен от вонята на разложение и почти вцепенен от ужас при вида на мъртвите, които го атакуваха. Много отдавна беше превъзмогнал ужаса и отвращението си от тяхното съществуване, дори беше започнал да ги харесва. Те бяха негови поданици, беше ги прочистил от живота им, за да служат за славата на Крал-лич. Те не просто се движеха, не просто се биеха, те атакуваха самия него. Бяха под пълния контрол на Властелините на ужаса. Артас събра всичките си сили и безжалостно започна да ги отблъсква, изпълвайки се със странно чувство на погнуса. Никога не беше допускал, че можеха да се обърнат срещу него.

Над шума от ударите злорадият гласът на Балназар се извиси.

— Не трябваше изобщо да се връщаш, човеко. Толкова си слаб, че вече контролираме по-голямата част от воините ти. Явно властта ти няма да трае още дълго.

Артас стисна зъби и някъде дълбоко в себе си намери още сили, още воля да се бие. Нямаше да умре тук. Но те бяха толкова много… толкова много, които преди почти без усилие контролираше, а сега неумолимо го атакуваха. Артас знаеше, че те нямат ум и се подчиняват на най-силния, но все пак… болеше. Той ги беше създал…

Артас отслабваше твърде бързо и в един момент дори не успя да парира директен удар към корема си. Тъпият меч издрънча върху бронята му, рани го тежко и той се стресна, осъзнавайки, че един немъртъв е успял да пробие защитата му.

— Прекалено много са, кралю! — прозвуча гробовният глас на Кел’Тузад, изразявайки безусловна вярност, от което очите на Артас се насълзиха. — Бягай… махни се от този град! Ще намеря начин да те открия в пустошта. Това е единственият ти шанс, господарю!

Артас знаеше, че призракът е прав. Той изрева и тромаво се свлече от коня. От един замах на ръката му Инвинсибъл се дематериализира, от скелет се превърна в дух на кон и изчезна. Артас щеше да го върне, когато успееше да се отдалечи в безопасност. Той се втурна напред, стискайки с две ръце обезсиления Фростморн, без да се опитва да убие или дори само да рани, а просто разчистваше пътя пред себе си.

Портите бяха затворени, но той беше израснал в този замък и го познаваше по-добре от всеки. Познаваше всяка врата, стена и скрит коридор и вместо да се запъти към вратите, които нямаше да може да отвори сам, се втурна навътре в замъка. Немъртвите го последваха. Артас тичаше по коридорите в задната част, където преди бяха кралските покои… където веднъж тичаше с Джейна, хванал здраво ръката й. Той се спъна и му се зави свят.

Как беше стигнал до тук… да бяга в пустия замък, преследван от собствените си творения, от хората, които се беше заклел да защитава. Но не… той ги беше убил. Беше предал поданиците си срещу силата, която му беше предложил Крал-лич. Сега силата му изчезваше, сякаш изтичаше от рана, която не може да бъде затворена. Татко… Джейна…

Артас изключи мислите си за миналото. Сега не беше време да се разсейва. Имаше нужда само от скорост и хитрост. Тесните коридори ограничиха броя на немъртви, които можеха да го преследват, и той успяваше да затваря и заключва вратите пред тях, забавяйки ги поне за малко. Накрая достигна собствената си стая и тайния изход в една от стените. Той, родителите му и Калия имаха такъв изход от стаите си, за които знаеха само те, Утър и епископът. Всички, освен Артас, вече ги нямаше. Той дръпна гоблена, който висеше на стената и скриваше малката врата към изхода, после я затвори зад себе си я заключи.

Артас тичаше и се препъваше по тясното криволичещо стълбище, което щеше да го изведе на свобода. Отвън вратата беше физически и магически маскирана, за да изглежда като част от външната стена на замъка. Задъхан, Артас непохватно задърпа резето и едва не се строполи върху тирисфалската поляна. До ушите му достигна шумът от битка, вдигна поглед и застина. Примигна объркан. Немъртвите… се биеха помежду си.

Разбира се… Някои от тях все още бяха под негово командване. Все още бяха негови поданици… негови инструменти. Негови оръжия, не поданици.

Той се подпря на един студен камък и се загледа. Един от верните му призраци откъсна дългоуха глава и я запрати във въздуха. Артас потръпна от погнуса, гледайки и двамата немъртви — разлагащи се, пълни с червеи, тътрещи се неща. Без значение кой ги контролираше, и двете бяха отвратителни. Нещо проблесна и привлече погледа му — боязливо носещ се нещастен малък дух на младо момиче. Преди е била жива, но той беше убил и нея — директно или недиректно. Тя беше негов поданик. Изглежда, че все още беше свързана със света на живите. Изглежда, че помнеше какво е значело да бъде човек. Това можеше да му е от полза, тя можеше да му е от полза. Той протегна ръка към носещото се призрачно нещо, което беше създал от жажда за власт.

— Нуждая се от уменията ти, малка сянка — каза той, опитвайки се да звучи възможно най-миловидно. — Ще ми помогнеш ли?

Тя вдигна лице и се понесе към него.

— Живея, за да Ви служа, крал Артас — каза тя с добродушен, макар и глух глас.

Той се насили да й се усмихне. По-лесно беше с тези, които бяха просто гниеща плът, но и това си имаше предимства. Артас се съсредоточи и започна да призовава все повече и повече от тях, изтощавайки се до такава степен, че едва си поемаше дъх. Те дойдоха, но щяха да служат на по-силния. Артас крещеше и посичаше тези, които се осмеляваха да застанат на пътя на съдбата, която им беше отредил, но колкото повече идваха, толкова повече го атакуваха. Беше слаб, а единственото нещо, което можеше да го защити, беше купчина месо. Разтреперан и задъхан, той вдигна Фростморн с отпаднали ръце. Земята се разтресе и Артас се извърна, за да види не повече от три противни огромни тела да се приближават към него.

Той свирепо вдигна Фростморн във въздуха. Той, Артас Менетил, крал на Лордерон, нямаше да се предаде без бой.

Изведнъж настъпи суматоха, изпълнена със силни крясъци. Като духове на птици, те се спускаха и нападаха чудовищата, докато ги принудиха да спрат атаката си към Артас. Огромните тела замахваха и виеха срещу призрачните фигури, които изведнъж сякаш вече се спускаха направо вътре в тях.

Противните бледи и червиви създания останаха на място, после рязко се обърнаха към немъртвите, които се тътреха към Артас. Той се усмихна доволно. Баншита. Беше решил, че Силванас е твърде погълната от омразата си към него, за да му се притече на помощ или по-лошо — че, както много други, беше станала пионка на враговете му. Но явно раздразнението на някогашната рейнджър-генерал беше отминало.

С помощта на обладаните от банши гиганти, вълната бързо намаля и не след дълго Артас се олюляваше от пристъп на внезапна слабост над купчина наистина мъртви трупове. Бледите създания се нахвърлиха едно срещу друго и взаимно се разкъсаха на парчета. Артас се зачуди дали тези, които ги бяха създали, можеха отново да съшият остатъците им. Докато се сгромолясваха на земята, духовете, които ги обладаваха, излитаха свободни.

— Благодаря ви, дами. Радвам се, че вие и господарката ви сте все още мои съюзници.

Те закръжаха във въздуха, а гласовете им бяха нежни и натрапчиви.

— Наистина, велики кралю, тя ни изпрати да те открием. Дойдохме, за да те пренесем през реката. Щом минем на отсрещния бряг, ще се спасим в пустошта.

Пустошта… също както му беше казал Кел’Тузад. Артас се успокои още повече. Явно дясната и лявата му ръка бяха единодушни. Той вдигна ръка и се съсредоточи.

— Инвинсибъл, при мен! — извика той.

След миг се появи лека мъглявина, завихри се и прие формата на конски скелет, и изведнъж и самият Инвинсибъл беше там. Артас остана доволен, че действието не му отне много усилия, Инвинсибъл все пак го обичаше. Той беше единственото нещо, което беше направил точно както трябва. Единственото нещо, което никога нямаше да се обърне срещу него, както нямаше да го стори дори да беше жив. Той го възседна внимателно, опитвайки се да прикрие слабостта си от баншитата и останалите немъртви.

— Заведете ме при господарката си и Кел’Тузад — каза той.

Те го послушаха и се понесоха надалеч от замъка, напред, дълбоко в сърцето на поляните Тирисфал.

Артас усети леко вълнение, като видя, че поемат по пътя, който минаваше много близо до стопанството на Балнир. За щастие баншитата смениха посоката и се насочиха към по-хълмиста местност, след която следваше открито поле.

— Това е мястото, сестрици. Тук ще си починем, велики кралю.

Нямаше помен от Силванас или Кел’Тузад. Артас дръпна юздите на Инвинсибъл и се огледа наоколо. Изведнъж той започна да схваща.

— Защо тук? — попита той. — Къде е господарката ви?

Болката се завърна и той изрева, притискайки гърдите си. Под него Инвинсибъл се изправи на задни крака, а Артас се хвана здраво за него. Сиво-зелената поляна изчезна и на мястото й се появи синьото и бялото на странно натрошен замръзнал трон. Гласът на Крал-лич го прониза и Артас с мъка сподави болезнен вик.

— Измамиха те! Ела бързо при мен! Подчини се!

— Какво… става тук? — успя да процеди Артас през стиснатите си зъби.

Той примигна, опитвайки се да проясни погледа си и с усилие повдигна глава.

Тя излезе иззад дърветата с лък в ръка. За момент той си помисли, че се намира в Куел’Талас и пред него е живата елфа. Но косата й вече не беше златиста, а черна като нощта и с бели кичури. Кожата й беше бледа със синкав оттенък, а очите й имаха сребърен блясък. Беше Силванас и в същото време не беше тя. Тази Силванас не беше нито жива, нито безтелесна. Някак си беше успяла да се добере до тялото си, което Артас беше заключил в железен ковчег, за да я измъчва още и в бъдеще. Беше обърнала играта.

Докато Артас се опитваше да преглътне болката и да събере мислите си, Силванас вдигна черния си лъскав лък, намести стрелата и се прицели. Устните й се изкривиха в усмивка.

— Дойде ми точно на мушката, Артас.

Тя пусна стрелата.

Прониза лявото му рамо, премина през бронята му, сякаш беше тънка като пергамент и добави нова болка към агонията му. Той остана изумен… Силванас беше славен стрелец. Нямаше как да пропусне фаталния удар от това разстояние. Защо рамото? Дясната му ръка се вдигна автоматично, но той осъзна, че не може дори да сгъне пръстите си около дръжката на меча. Бяха започнали да се вкочаняват… както и краката му.

Той се хвърли към шията на Инвинсибъл, драпайки и опитвайки се по всякакъв начин да го възседне, преди крайниците му да се обездвижат напълно. С последни усилия успя да се обърне към нея и да изсъска.

— Предателка! Какво ми стори?

Тя се усмихваше. Беше щастлива. Бавно и спокойно тя закрачи към него. Беше облечена със същата кожена броня, която носеше в деня, когато Артас я беше убил, разкриваща голяма част от бледосинята й кожа. Само че сега по тялото й нямаше белези от раните, които беше получила при последната си битка.

— Това е специална отровна стрела, която направих за теб — каза тя, щом го доближи.

После преметне лъка през рамо и извади камата си.

— Парализата, която усещаш сега, е нищо в сравнение с агонията, която ми причини.

Артас преглътна с мъка. Устата му беше суха като пясък.

— Довърши ме тогава.

Силванас отметна глава и се засмя с глух и призрачен глас.

— Бърза смърт… като тази, която ти ми даде?

Радостта й изчезна толкова бързо, колкото се беше появила и очите й проблеснаха гневно. Доближи се още малко, докато не застана на една ръка разстояние от него. Инвинсибъл подскочи, притеснен от близостта й, а сърцето на Артас се сви и едва се задържа да не падне.

— О, не. Добре ме научи, Артас Менетил. Научи ме колко голяма глупост е да проявяваш милост към врага и колко е приятно да го гледаш как се измъчва. И сега, учителю, ще ти покажа колко добре съм си научила уроците. Ти ще страдаш, както страдах аз. Благодарение на стрелата ми дори няма да можеш да избягаш.

Явно очите на Артас бяха единственото нещо, което можеше да движи и той безпомощно гледаше как елфата вдига камата си.

— Предай поздравите ми в ада, негоднико!

Не. Не по този начин… не обездвижен и безпомощен… Джейна…

Изведнъж Силванас се олюля назад, а ръката, с която държеше камата, се изви и разтвори пръсти. Лицето й изразяваше пълно удивление. Миг след това малката сянка, която по-рано се беше притекла на помощ на Артас, се материализира и се усмихна щастлива, че е помогнала на краля си. Щастлива да му служи.

— Назад, безмозъчни твари! Няма да умрете днес, кралю!

Кел’Тузад! Както беше обещал, той дойде, след като беше успял да открие къде го бяха завлекли предателските баншита. И не беше дошъл сам, а с още десетина немъртви, които се нахвърлиха върху Силванас и нейните баншита. У Артас се зароди надежда, макар да беше напълно парализиран. Той гледаше как около него се разразява битка и не след дълго стана ясно, че Силванас ще трябва да отстъпи.

Тя го стрелна с гневни очи.

— Това не е краят, Артас! Никога няма да спра да те преследвам!

Артас гледаше как фигурата й изчезва в сянката, а последното нещо, което проблесна, бяха гневните й очи. След като господарката им изчезна, останалите баншита под командването й също се изпариха.

Кел’Тузад се втурна към Артас.

— Нарани ли Ви, господарю?

Артас можеше само да го гледа, защото парализата беше обхванала и устните му. Кокалестите ръце изненадващо ловко хванаха стрелата и я издърпаха. Артас потисна писъка от болка от изваждането на стрелата. Червената му кръв беше примесена с черна лепкава течност, която Кел’Тузад изследва внимателно.

— Ефектът от отровата ще отслабне с времето. Явно целта е била само да Ви обездвижи.

Разбира се, помисли си Артас, иначе нямаше да й трябва камата… Той се изпълни с облекчение и се почувства още по-изтощен. Беше толкова близо… твърде близо… до смъртта. Ако не беше верният му лич, елфата щеше да го довърши. Отново се опита да проговори и успя.

— Аз… ти ме спаси.

— Радвам се, че успях да услужа, кралю. Но трябва да побързате да стигнете до Нортренд. Всички приготовления по заминаването Ви са направени. Какво ще ми заповядате?

Кел’Тузад беше прав. Чак сега Артас започна да усеща, че сякаш животът се връща в крайниците му, макар все още да не можеше да ги контролира.

— Трябва час по-скоро да открия Крал-лич. Ако се забавя още… не знам какво бъдеще ме чака и дали ще се върна, но искам да наглеждаш земята ми. Погрижи се наследството ми да оцелее.

Артас имаше доверие на призрака, не от обич или вярност, но просто като точен и неоспорим факт. Кел’Тузад беше немъртво същество, свързано с господаря, на когото служеха и двамата. Очите на Артас се преместиха върху малкия дух, който се носеше усмихнат леко встрани. После погледна гниещите трупове с мрачни лица, които бяха готови да се хвърлят от върха на някоя скала заради него.

Само мъртва плът и реещи се духове, а не поданици. Никога не са били поданици, каквото и да показваше усмивката на малкия дух.

— Оказвате ми голяма чест, господарю. Ще постъпя, както ми казвате, крал Артас. Уверявам Ви.

Тя вече имаше тяло, същото като в живота, но променено, както беше променена и тя самата. Силванас отново вървеше бодро и с лекота, както когато беше жива и носеше старата си броня, но не беше същата. Беше завинаги и необратимо променена.

— Изглеждате притеснена, господарке.

Силванас се сепна и се обърна към една от многото банши, които се носеха покрай нея. Тя не можеше да лети с тях, но предпочиташе тежестта и стабилността на телесната си форма, която беше откраднала обратно.

— Ти не си ли, сестро? — отвърна рязко тя. — Само преди дни бяхме роби на Крал-лич, съществувахме, за да убиваме в негово име. А сега сме… свободни.

— Не разбирам, господарке.

Гласът на банши беше глух и объркан.

— Сега волята ни си е изцяло наша. Не се ли борихме именно за това? Мислех, че ще сте щастлива.

Силванас се засмя, осъзнавайки, че е на границата да изпадне в истерия.

— Каква радост има в това проклятие? Все още сме немъртви, сестро… още сме чудовища.

Тя изпъна ръката си, погледна синьосивата си плът и забеляза студа, който като втора кожа беше неотменна част от нея.

— Не сме ли роби на това мъчение?

Той й беше отнел толкова много. Дори да можеше да удължи смъртоносната му агония с дни… седмици… пак нямаше да успее да го измъчи достатъчно. Смъртта му нямаше да върне мъртвите, нямаше да прочисти Слънчевия извор, нито пък да я върне към живота й, като прасковенозлатно същество. Но щеше да я накара да се чувства… чудесно.

Преди няколко дни беше успял да й се измъкне. Неговият лакей се беше появил в най-неподходящия момент. Артас вече беше отишъл твърде далеч, за да се възстанови. Силванас беше научила, че сега Кел’Тузад е поел властта над заразената земя. Но това не беше проблем. Тя беше мъртва и имаше цялото време на света, за да състави перфектния си план.

Някакво движение привлече погледа й и тя елегантно се изправи на крака, хвана лъка си и опъна тетивата с едно-единствено бързо движение. Завихреният портал се отвори и от него се появи Вариматрас, снизходително усмихнат.

— Поздрави, лейди Силванас.

Демонът дори се поклони и Силванас повдигна вежда, без дори за миг да си помисля, че е искрен.

— С братята ми оценяваме ролята, която изигра за поражението на Артас.

Ролята й… сякаш всичко е било някакъв театър.

— Поражение? Явно може и така да се нарече. Със сигурност обаче той оцеля.

Мощното същество сви рамене, разпервайки леко криле.

— При всички положения поне вече не ни безпокои. Дойдох да ти отправя официална покана да се присъединиш към новия ни ред.

Нов ред? Съвсем не беше нов, помисли се тя — същото подчинение, друг господар. Тя нямаше ни най-малък интерес към подобно нещо.

— Вариматрас — каза студено тя, без да отвърне на поклона му. — Единственото ми желание е да видя Артас мъртъв. Тъй като първият ми опит беше неуспешен, сега бих искала да съсредоточа усилията си, за да е успешен следващият. Нямам време за жалките ви политики и борби за власт.

Демонът се изопна.

— Внимавайте, милейди. Не би било мъдро да си навличате гнева ни. Ние сме бъдещето на тези… заразени земи. Можете или да се присъедините към нас, или да бъдете прогонена.

— Вие ли? Вие ли сте бъдещето? Кел’Тузад не последва скъпия си Артас. Той остана тук с причина, но може би един лич, прероден от могъщия Слънчев извор, е нищо за мощни същества като вас.

Гласът й придоби насмешлив тон и демонът се намръщи.

— Достатъчно време живях като роб, Властелине.

Странно как използва думата „живях“, след като беше мъртва, но явно старите навици трудно умираха.

— Борих се с нокти и зъби, за да стана нещо по-добро от това, в което ме превърна онзи проклетник. Сега имам своя воля и сама ще избера пътя си. Легионът е победен, а вие сте жалките му останки. Расата ви умира и аз няма да изоставя свободата си, като се прикова към вас, глупаци.

— Така да бъде — изсъска Вариматрас.

Той беше бесен.

— Скоро ще узнаеш решението ни.

Той се телепортира с намръщено лице.

Беше се поддал на подстрекателните й думи и почти се беше разтреперил от гняв. Силванас го забеляза, но остана безчувствена. Той лесно се гневеше, но го бяха изпратили, защото не я смятаха за опасна.

Нужно й беше нещо повече от шепа баншита, за да се изправи срещу Артас. Трябваше й армия, цял град от немъртви… трябваше й Лордерон. Отхвърлените — така щеше да нарече загубените души, които като нея не дишаха, но имаха своя воля. Но най-напред щеше да има нужда от нещо повече от призрачните си сестри, за да се пребори с тримата демони. Или може би трябваше да премахне само двама от тях.

Силванас Уиндранър отново се замисли за Вариматрас и колко беше лесно да бъде манипулиран. Може би той щеше да се окаже полезен…

Да. И заедно с Отхвърлените тя щеше да намери своя път в този свят… и щеше да премахне всеки, който се опиташе да го препречи.

Двадесет и три

Нортренд. Артас се почувства странно, когато се завърна тук. Щом зърна брега, той си спомни първия път, когато дойде. Сърцето му беше изпълнено с болка от предателството на Джейна и Утър и от това, което беше принуден да извърши в Стратхолм. Толкова много беше преживял оттогава, сякаш беше минал цял един живот. Беше дошъл с желание за мъст, с намерение да убие демоничния Властелин, задето беше превърнал хората му в ходещи трупове. Сега той командваше тези немъртви и беше в съюз с Кел’Тузад.

Колко странни бяха тези обрати на съдбата.

Както и преди, Артас не чувстваше студ, нито пък хората, които го следваха сляпо — смъртта притъпяваше подобни усещания. Само човеците некроманти се свиваха срещу ледения вятър, който стенеше и свистеше. Докато пускаха котва и слизаха от кораба, бавно и лениво започна да се стели сняг. Артас бързо слезе от лодката и скочи на брега. Може да не усещаше студа, но силите и тялото му отслабваха. Веднага щом краката му стъпиха на сушата, той почувства присъствието му — Крал-лич. Не в съзнанието си, не чрез Фростморн, въпреки че вече слабата светлина на руническия меч леко се усили. Не, Артас почувства господаря си тук — така, както не го беше усещал преди. Освен това усети и дразнещо чувство на растяща заплаха.

Той се обърна назад към онези, които го следваха — духове, призраци, сенки, бледи чудовища и некроманти.

— Трябва да побързаме — извика той. — Нещо тук застрашава Крал-лич. Трябва да стигнем Айскраун83 възможно най-бързо.

— Милорд! — извика един от некромантите и посочи с ръка.

Артас се обърна, изваждайки Фростморн. През снежното було можеше да различи златисто-червените фигури, които се носеха във въздуха. Щом се приближиха, очите на Артас се присвиха от гняв — разпозна съществата и осъзна на кого принадлежат.

Дракондори. Артас беше поразен. Очакваше всичко друго, но не и висши елфи. Как може толкова много да са оцелели, че да се прегрупират, а още повече — да разберат къде щеше да отиде, за да го пресрещнат тук? На красивото му лице бавно се изписа усмивка от възхищение.

Дракондорите се приближиха още повече и той вдигна Фростморн в знак на поздрав.

— Трябва да призная — провикна се той, — изненадан съм да видя куел’дорейци тук. Мислех, че студът е твърде неприятен за толкова деликатни същества.

— Принц Артас!

Гласът прозвъня ясно и силно и дойде от един от ездачите, чийто дракондор се спря във въздуха над Артас.

— Тук няма да видите куел’дорейци. Ние сме син’дорейци — кървави елфи! Заклели сме се да отмъстим за духовете от Куел’Талас. Тази мъртва земя… ще бъде прочистена! Противните същества, които си създал, най-накрая ще намерят покой. А, ти, касапино, ще получиш заслуженото си наказание.

Артас се зарадва за момент. Броят им не беше незначителен. После осъзна, че най-вероятно вижда последните представители на изчезваща раса, които бяха дошли тук само заради него. Самодоволството му се замени с раздразнение. Въпреки изтощението, той извика с гневен глас:

— Нортренд принадлежи на Немъртвите пълчища, елф, и ти скоро ще се присъединиш към тях! Направи голяма грешка да дойдеш тук!

Изведнъж се появиха още дракондори и рейнджъри пешаци. В небето полетяха стрели, многобройни като снежинки, и посипаха немъртвите. Повечето от тях обаче не паднаха — пробождането от стрела, стига да не уцелеше жизненоважно място, изобщо не им пречеше.

Без дори да си прави труда да възседне Инвинсибъл, Артас се хвърли в атака. Фростморн беше жаден и сякаш събираше енергия и сила заедно с Артас с всяка нова светла душа, която поглъщаше. Сред шума от битката някъде високо над тях отекна дълбок и студен като самия Нортренд глас.

— За Пълчищата! Избийте ги в името на Нер’зул!

Въпреки всичко, което беше видял и извършил, Артас усети остър студ да пронизва цялото му тяло от този глас. Той рискува, бързо погледна нагоре и очите му се разшириха от удивление.

Нерубиани! Разбира се… това беше родната им земя. Сърцето му се изпълни с радост, виждайки ги как се сипят от небето. Можеше да различи формите им през падащия сняг, познатата скорост, с която паякообразните се суетяха и прииждаха към плячката си. Артас трябваше да отдаде чест на син’дорейците — биеха се храбро, но бяха безнадеждно превъзхождани по численост и скоро Артас стоеше върху купчина тела в червено-златисти дрехи. Той вдигна ръка и един по един мъртвите елфи се раздвижиха и се изправиха на крака, гледайки го със стъклени очи.

— Още войници за този, комуто служим — каза Артас.

После се озърна и погледът му се спря върху лидера на нерубианите. Беше по-едър и се извисяваше високо над воините си, вървейки с лекота по снега към Артас. Той пристъпваше сред тях като крал — величествено и уверено. Артас се опита да открие нещо познато у това напълно чуждо за него същество. В човешките му очи Ануб’арак изглеждаше като смесица между бръмбар и другите паякообразни нерубиани, които командваше. Артас осъзна, че без да иска е отстъпил крачка назад и събра сили, за да остане на място, докато съществото се приближаваше към него. То спря точно пред него, после се изправи и се извиси над него, гледайки го с многото си очи… Това абсолютно кошмарно създание беше негов съюзник.

Артас прочисти гласа си и се овладя.

— Благодаря за помощта, велики.

Съществото наклони глава, долната му челюст потракна леко и издаде дълбок гробовен глас, който притесни Артас.

— Крал-лич ме изпрати да ти помогна, Рицарю на смъртта. Аз съм Ануб’арак, древен крал на Азджол-Неруб. Къде е другият?

Той се изправи на задните си крака и се огледа наоколо.

— Другият?

— Кел’Тузад — отвърна Ануб’арак със зловещия си съскащ глас.

После се наведе над Артас и го фиксира с многобройните си очи.

— Познавам го. Посрещнах го, когато дойде за пръв път при Крал-лич, както посрещам теб сега.

Артас се зачуди дали Кел’Тузад е бил също толкова притеснен от първата си среща с този немъртъв насекомоподобен крал на древна раса. Със сигурност е бил, каза си той. Със сигурност всеки би бил.

— Твоите хора бяха отлично попълнение на предните ни редици, когато атакувахме елфите — каза той, поглеждайки към падналите син’дорейци.

Артас се радваше, че „хората“ на Ануб’арак се биеха на неговата страна.

— И отново се радвам на помощта ви сега. Но нямаме много време за любезности. Щом ви е изпратил Крал-лич, явно знаете за надвисналата опасност. Трябва да стигнем Айскраун възможно най-бързо.

— Така е — изръмжа Ануб’арак.

Той поклати страховито глава и изпъна два от предните си крака.

— Ще събера останалите си хора и ще тръгнем заедно, за да защитим господаря си.

Огромното същество се оттегли величествено и призова покорните си поданици, които с готовност се втурнаха към него.

Артас потисна погнусата си и побутна тялото на един мъртъв елф. Крайниците му бяха откъснати и беше твърде повреден, за да бъде използван.

— Тези елфи са жалки същества. Нищо чудно, че унищожихме земята им толкова лесно.

— Жалко, че не бях там, за да те спра. Отдавна не сме се виждали, Артас.

Гласът беше звучен, мек, сдържан и… изпълнен с омраза. Артас се обърна и с радост разпозна притежателя му. Колко странни наистина бяха тези обрати на съдбата.

— Принц Кейл’тас — назова го той с усмивка.

Елфът стоеше на няколко метра от него, а блясъкът от телепортирането му тъкмо избледняваше. Като че не старееше, изглеждаше точно така, както го помнеше Артас. Не, не точно. Сините му очи сега блестяха с потиснат гняв. Не беше същата огнена ярост, която беше видял на лицето му последния път, когато се срещнаха, тази беше студена и дълбока. Вече не носеше виолетово-синята роба на Кирин Тор, а традиционните за расата си червени одежди.

— Артас Менетил.

Елфът не изрече титлата му. Очевидно искаше да го обиди, но Артас изобщо не се засегна. Той много добре знаеше кой е и много скоро този прекалено симпатичен принц също щеше да го узнае.

— Бих се изплюл само при мисълта за теб, но ти и толкова не заслужаваш.

— Ах, Кейл — каза Артас с усмивка. — Дори обидите ти са ненужно префърцунени. Радвам се да видя, че не си се променил… и си некадърен както винаги. Това ме подсеща за един въпрос. Защо все пак не си в Куел’Талас? Оставяш хората ти да умират за теб, докато седиш удобно и в безопасност във Виолетовата си цитадела? Не мисля, че ще можеш да продължиш да го правиш.

Кейл’тас стисна зъби и присви очи.

— Поне с това съм съгласен. Трябваше да съм там, но вместо това помагах на човеците в борбата им срещу Немъртвите пълчища — тези, които изпрати на собствения си народ. Теб може да не те е грижа за твоя народ, но мен ме е грижа за моя. Изгубих толкова много, докато се занимавах с човеците. Сега само елфите са от значение за мен. Боря се само за син’дорейците — децата на кръвта. Ще си платиш, Артас. Скъпо ще платиш за делата си!

— Знаеш ли, радвам се, че си поприказвахме. Мина много време, нали? Не съм те виждал, откакто…

Артас замълча, виждайки как окото на елфския принц нервно потрепна. Да, Кейл’тас помнеше. Помнеше как се натъкна на Джейна и Артас, свързани с дълбока целувка. Споменът за кратко подразни и Артас, но удоволствието да нервира Кейл’тас надделя.

— Трябва да си призная, че съм доста разочарован от тези елфи, които водиш. Надявах се на по-добра битка. Може би в Куел’Талас съм избил всички, които са имали смелост.

Кейл не се хвана на уловката.

— Тези, които намери тук, бяха само разузнавачи. Не се тревожи, Артас, скоро ще се изправиш пред сериозно предизвикателство. Уверявам те, че ще ти бъде много по-трудно да надвиеш армията на лорд Илидън.

Артас се сепна, чувайки името и изви устни от изненада.

— Илидън? Той ли стои зад това нашествие?

По дяволите! Трябваше сам да убие Тикондриъс, вместо да намесва калдорейците. Той знаеше, че Илидън жадува за власт, но не беше предполагал, че нощният елф може да се превърне в заплаха за него.

— Така е. Силите ни са огромни, Артас.

Сега в звънливия елфски глас прозвуча наслада. Негодникът беше доволен.

— Дори в този момент те маршируват към ледника Айскраун. Никога няма да стигнеш там навреме, за да спасиш любимия си Крал-лич. Смятай го за възмездие — за Куел’Талас… и другите ти обиди.

— Други обиди? — Артас се усмихна широко. — Сигурно искаш да знаеш подробности за тези други обиди. Да ти кажа ли какво беше чувството да я държа в обятията си, да я вкусвам, да чувам как произнася името ми…

Болката беше по-силна от всякога. Артас се свлече на колене и пред очите му падна червена мъгла. Той отново видя Крал-лич… Нер’зул, спомни си, че така го беше нарекъл Ануб’арак… хванат в леден затвор.

— Побързай! — извика Крал-лич. — Враговете ми наближават! Времето ни почти изтече!

— Добре ли си, Рицарю на смъртта?

Артас примигна и видя пред себе си лицето, ако можеше да се нарече лице, на Ануб’арак. Той протегна дълъг паешки крак, за да му помогне да се изправи. Артас се поколеба, но беше твърде слаб да се изправи сам. Стисна зъби, хвана крака му и се повдигна. Беше като пръчка в ръцете му — сух и почти… мумифициран. Пусна го веднага щом стъпи на крака.

— Силите ми отслабват, но ще се оправя.

Пое си дълбоко дъх и се огледа.

— Къде е Кейл’тас?

— Отиде си.

Гласът му прозвуча студено и недоволно.

— Използва магията си и се телепортира, преди да успеем да го разкъсаме на парчета.

Пак този страхлив магически трик на телепортация. Само ако некромантите на Артас можеха да го правят, сега Крал-лич нямаше да се намира в опасност. Артас си спомни за труповете и разбра, че това щеше да е съдбата на Кейл’тас.

— Неприятно ми е да го кажа, но проклетият елф беше прав.

Артас се обърна към страховития си съюзник.

— Ануб’арак… Имах ново видение… Крал-лич е в огромна опасност. Много са близо… Илидън и Кейл’тас. Никога няма да стигна навреме до глетчера! Провалих се…

Ануб’арак не изглеждаше притеснен.

— По земя може би не — съгласи се гигантското същество. — Пътуването ще е дълго и тежко, но… има и друг път до там, Рицарю на смъртта. Древното разрушено кралство на Азджол-Неруб е надълбоко под нас. Беше там, когато навремето бях на власт и познавам всички коридори и скрити кътчета. Макар че се срина в тъмните времена, сега може да ни предостави бърз преход до глетчера.

Артас се изправи. За летящ гарван пътуването не беше толкова дълго. Но през тези ледове и планини, които се издигаха пред него…

— Сигурен ли си, че ще стигнем до глетчера през тунелите?

— Нищо не е сигурно, рицарю.

За миг му се стори, че нерубианът се усмихва самодоволно.

— Руините са опасни, но си струва да опитаме.

„Сринат в тъмни времена.“ Странна фраза за толкова древен и немъртъв паяк лорд. Артас се зачуди какво ли значеше това и реши, че скоро ще разбере.

Ануб’арак и поданиците му забързаха, поемайки на север. Артас и Пълчищата ги последваха и скоро океанът остана сам. В мрачното небе слънцето бързо се снижаваше към хоризонта. Идваше дългата нощ. Докато маршируваха, Артас изпрати някои от воините си да съберат каквито клони намерят, да запалят факли в тъмните и опасни коридори на подземното кралство.

След няколко мъчителни часа на бавно напредване… Немъртвите не можеха да усещат студ, но вятърът и снегът ги забавяха. Артас знаеше, че въпреки ироничните думи на Ануб’арак, едно нещо беше сигурно — никога нямаше да може да стигне навреме, за да спаси Крал-лич и себе си, ако беше тръгнал по суша. Накрая инстинктът му за самосъхранение надделя. Крал-лич го беше открил и го беше превърнал в това, което беше днес, давайки му върховна сила.

Артас го знаеше и го оценяваше, но дългът му към Крал-лич нямаше нищо общо с чувството му на вярност. Ако това велико същество беше победено, без съмнение Артас щеше да бъде следващият… а, както беше казал на Утър, той смяташе да живее вечно.

Най-сетне стигнаха до портите. Бяха покрити с толкова лед и сняг, че Артас дори не ги видя веднага, но Ануб’арак спря, вдигна два от осемте си крака и посочи към тях.

Извити камъни във формата на сърпове… или крака на насекоми, помисли си Артас… стърчаха нагоре, с насочени един към друг върхове, образувайки някакъв символичен тунел. Напред вече се виждаха портите, на които беше гравиран огромен паяк. Артас стисна устни от погнуса, но после се сети за статуите, пръснати из целия Стормуинд. Това по-различно ли беше? „Тунелът“ на входа и портите водеха към сърцето на нещо, което, изглежда, беше айсберг. Само за момент Артас се загледа в огромната фигура на Ануб’арак, замисли се за паяците и мушиците му и се запита дали постъпва правилно.

— Ето го входа на някогашното велико древно място — каза Ануб’арак. — Тук бях господар и думата ми беше закон. Бях силен и могъщ и не се кланях на никого. Но нещата се промениха. Сега служа на Крал-лич и моят дом го защитава.

Артас се замисли за избухналата зараза в земята му, за изгарящото желание за мъст… погледа на баща му, когато Фростморн погълна душата му.

— Нещата наистина се променят — отвърна тихо той. — Но сега не е време за спомени.

Обърна се към странния си нов съюзник и се усмихна студено.

— Да продължим.

Двадесет и четири

Артас не знаеше колко време бяха прекарали в древното и смъртоносно нерубианско кралство под заледената земя на Нортренд. Докато стигна с мъка навън и замига като прилеп, пуснат на светлина, той си мислеше само за две неща. Едното беше желанието да стигне навреме, за да защити Крал-лич, второто — огромната надежда да се измъкне от това място.

Очевидно нерубианското кралство навремето е било много красиво. Артас не знаеше какво да очаква, но не видя натрапчивите ярки сини и виолетови цветове, нито пък сложните геометрични фигури, които обозначаваха отделните стаи и коридори. Тук имаше красота, но беше по-скоро като на запазена роза — нещо, което макар и несъмнено мъртво, все още изглеждаше красиво. Докато минаваха през двореца, Артас усети странна миризма. Не можеше да я определи, нито да я категоризира. Беше едновременно остра и застояла, но не беше неприятна, не и за някой, свикнал с вонята от разлагаща се плът.

Пътят се оказа по-кратък, както беше обещал Ануб’арак, но всяка стъпка беше заплатена с кръв. Скоро след като влязоха вътре, бяха нападнати.

От тъмнината изскочиха десетки паяци и се впуснаха към тях, потраквайки гневно. Ануб’арак и воините му ги посрещнаха челно. Артас се подвоуми, но след миг се присъедини и заповяда на войските си да го последват. Нерубианите атакуваха, пръскайки отрова, и широките пещери се изпълниха с писъци и тракане на паяци, гърлени викове на немъртви и мъчителни стонове на живи некроманти. Плътни и лепкави мрежи покриха няколко от по-неудържимите трупове. Те бяха безпомощни пред мандибулите, които откъснаха главите им и острите като шило крака, които изтърбушиха телата им. Ануб’арак беше въплъщение на истински кошмар. Издаваше ужасяващи, неясни думи на родния си език с гърлен глас и се нахвърляше върху някогашните си поданици, оставяйки след себе си пълно опустошение. Всеки един от краката му се движеше самостоятелно, сграбчваше и разкъсваше нещастните си жертви. Страховитите му щипци разчленяваха крайници. И през цялото време застоялият въздух се изпълваше с крясъци, от които привикналият с подобни неща Артас потръпваше и преглъщаше с мъка.

Схватката беше яростна и даде много жертви, но накрая нерубианите бяха принудени да се оттеглят в мрака, откъдето бяха дошли. Няколко от тях бяха останали — сгърчиха осемте си крака под паякообразното си тяло, свиха се и умряха.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Артас задъхано, обръщайки се към Ануб’арак. — Тези нерубиани са от твоя род. Защо са враждебно настроени към нас?

— Много от нас, които паднахме във Войната на Паяка, бяхме съживени, за да служим на Крал-лич — отговори Ануб’арак. — Тези воини, обаче — той посочи с предния си крак към труповете им, — така и не умряха. И все още проявяват глупостта да се опитват да освободят Неруб от Немъртвите пълчища.

Артас се загледа в мъртвите нерубиани.

— Наистина е глупаво — измърмори той и вдигна ръка. — В смъртта те ще служат на този, срещу когото са се борили в живота.

Най-сетне Артас излезе на бледата светлина над повърхността, пое си дълбоко студен и свеж въздух и огледа армията си с новите попълнения от току-що умрели същества, над които вече имаше пълен контрол.

Артас дръпна юздите и Инвинсибъл спря. Трепереше силно и се нуждаеше просто да поседи и да подиша свеж въздух, но той бързо се изпълни с вонята на разложение от собствената му армия.

Ануб’арак го задмина, спирайки за момент, за да го изгледа строго.

— Няма време за почивка, Рицарю на смъртта. Крал-лич се нуждае от нас. Трябва да се подчиним.

Артас погледна към криптата. Нещо в тона на чудовищния паяк прозвуча леко като… дали не беше гняв? Дали Ануб’арак не се подчиняваше само по принуда? Дали, ако можеше, щеше да се обърне срещу Крал-лич и по-скоро, дали щеше да се обърне срещу самия Артас? Силите на Крал-лич отслабваха… заедно с тези на Артас. Ако отслабнеха достатъчно много…

Рицарят на смъртта се загледа в отдалечаващата се фигура на господаря на подземното кралство, пое си дълбоко дъх и го последва.

Артас не знаеше колко време отне да преминат през прохода сред дълбоки снегове и яростни ветрове. Беше толкова слаб, че в един момент едва не изгуби съзнание и без малко да падне от коня си. Сепна се ужасен и напрегна всичките си сили да се задържи. Не биваше да губи кураж, не и сега.

Изкачиха се по един хълм и Артас най-сетне видя глетчера в средата на долината… където ги чакаше армия. Гледката повдигна духа му — толкова много се бяха събрали, за да се бият за него и Крал-лич. Ануб’арак беше оставил много от воините си да го чакат тук — безстрашни и готови за битка. Малко по-надолу обаче, близо до глетчера, кръжаха други фигури. Бяха твърде далеч, за да ги разпознае, но предположи кои са. Вдигна поглед и дъхът му секна.

Крал-лич беше там, навътре в глетчера, където беше затворът от виденията на Артас. Артас се заслуша с едно ухо, когато един нерубиан се приближи до Ануб’арак, за да го информира за положението.

— Пристигнахте точно навреме. Войските на Илидън са заели позиции в основата на глетчера и…

Артас извика от болка, която беше по-силна от всякога. Отново цялото му тяло се разтърси из основи и пред очите му светът почервеня. Сега Крал-лич беше толкова близо, че агонията, която споделяше с него, беше стократно увеличена.

— Артас, първенецо мой, най-сетне дойде.

— Господарю — прошепна Артас, стиснал очи, като притискаше с пръсти слепоочията си. — Да, дойдох. Тук съм.

— В затвора ми, в Замръзналия трон, има пробив, откъдето изтича силата ми — продължи Крал-лич. — Затова и твоите сили отслабват.

Но как? Дали някой го беше нападнал? Артас не виждаше врагове в близост до него, със сигурност не беше закъснял…

— Руническият меч, Фростморн, също беше заключен тук, при мен. Откъснах го от леда, за да може да намери пътя до теб… и да те доведе до мен.

— И той успя — промълви Артас.

Крал-лич беше затворен, прикован в леда. Явно със сетни сили е успял да разчупи леда, изпращайки меча си на Артас. Сега той си спомни за леда, в който беше обвит Фростморн… изглеждаше назъбен, сякаш откъснат от по-голямо парче. Такава огромна сила… само за да доведе Артас до тук. Стъпка по стъпка той беше доведен до тук. Насочван… Контролиран…

— Трябва да побързаш, първенецо. Създателят ми, демон Кил’джаден, е изпратил слугите си да ме унищожат. Ако успеят да стигнат до Замръзналия трон преди теб, всичко е загубено. Немъртвите пълчища ще бъдат унищожени. Сега побързай! Ще ти дам цялата сила, която мога да отделя.

Изведнъж Артас се изпълни със студ, който притъпи жестоката болка и успокои мислите му. Силата беше толкова огромна, толкова неудържима… Беше по-мощна от всичко, което Артас беше усещал досега. Затова и беше дошъл. За да пие дълго от ледения извор и да се изпълни със студената сила на Крал-лич. Артас отвори очи — погледът му беше прояснен.

Руните на Фростморн оживяха и заблестяха, а от меча се издигна ледена мъглявина. Със зловеща усмивка Артас сграбчи меча и го вдигна високо. Щом проговори, гласът му отекна ясно и силно, понасяйки се по свежия мразовит въздух.

— Имах ново видение от Крал-лич. Той възстанови силите ми! Сега знам какво трябва да сторя.

Артас посочи към дребните фигури в далечината.

— Илидън твърде дълго се противи на Немъртвите пълчища и сега се опитва да проникне в тронната зала на Крал-лич. Трябва да умре! Време е да му върнем страха от смъртта. Време е да приключим играта… веднъж завинаги.

С яростен призоваващ вой той завъртя Фростморн над главата си. Мечът запя, жаден за нови души.

— За Крал-лич! — извика Артас и се спусна надолу към вражеската армия.

Почувства се като бог, размахвайки Фростморн със съвършена лекота. Всяка душа, която отнемаше, укрепваше силите му. Нека елфските стрели да се сипят като сняг — син’дорейците падаха като житни стръкове под коса. По едно време Артас погледна към бойното поле. Къде е този, когото трябва да убие? Още нямаше следа от Илидън. Не беше възможно вече да се е промъкнал в…

— Артас! Артас, обърни се и се бий с мен, негоднико!

Гласът беше чист и ясен и изпълнен с омраза, и Артас се обърна.

Елфският принц стоеше на няколко метра от него… в златисто и кървавочервено на фона на безпощадната снежнобяла земя. Той беше висок и гордо изправен, с опрян в земята жезъл и вперени в Артас очи. Около него пращеше магия.

— Няма да преминеш, касапино.

Едното око на Артас потрепна. Това му беше казала и Силванас. Той иронично изцъка с език и се усмихна на елфа, който навремето изглеждаше особено могъщ и знаещ в очите на младия човешки принц. Спомените му го върнаха във времето, когато Кейл прекъсна целувката му с Джейна. Тогава момчето Артас знаеше, че не може да се мери с по-големия и много по-силен магьосник. Но Артас вече не беше момче.

— След като последния път изчезна като истински страхливец, признавам, че съм изненадан да те видя отново, Кейл. Не се ядосвай, че ти отнех Джейна. Забрави за това и продължи напред. Все пак в този свят има толкова много хубави неща. О, почакай… всъщност няма.

— Проклет да си, Артас Менетил — изръмжа Кейл’тас, треперейки от гняв. — Отне ми всичко, което обичах. Остана ми само отмъщението.

Елфът не губи повече време за гняв и вдигна жезъла си. Кристалът на върха му блесна силно, а в ръката му запращя огнена сфера. След миг тя вече летеше към Артас. После върху Рицаря на смъртта се изсипаха късове лед. Кейл’тас беше велик магьосник, много по-бърз от всички, които Артас познаваше и той едва успя да вдигне Фростморн навреме, за да отклони горящата топка. Ледените късове обаче бяха добре дошли. Артас завъртя руническия меч над главата си и острието привлече ледените късове като магнит. После се усмихна широко, отново завъртя меча си и ги запрати към елфа. Бързината на Кейл’тас го изненада, но това нямаше да се повтори.

— Може да се замислиш, преди отново да ме атакуваш с лед, Кейл — каза Артас и се засмя.

Искаше да накара магьосника да действа прибързано. Магията изискваше абсолютен контрол и, ако Кейл се поддадеше на емоциите си, неизбежно щеше да изгуби битката.

Кейл присви очи.

— Благодаря за съвета — изръмжа той.

Артас стегна юздите и се приготви да се хвърли към противника си, но в същия миг ледът под краката му засия в оранжево и се превърна във вода. Предните крака на Инвинсибъл затънаха и копитата му се подхлъзнаха на гладката земя. Артас скочи и отпрати коня си. После сграбчи Фростморн, сви дясната си ръка и протегна лявата. В изпъната му длан се оформи тъмна топка от завихрена зелена енергия, която излетя към Кейл като стрела от лък. Магьосникът се опита да парира, но ударът се оказа твърде бърз. Лицето му пребледня и той отстъпи назад, вдигайки ръка към гърдите си. Артас видя как част от живителната енергия на елфа го напуска и се усмихна доволно.

— Отнех ти момичето — каза той, опитвайки се да вбеси магьосника, макар да знаеше, както и Кейл знаеше, че Джейна никога не е била негова. — Нощем я държах в обятията си. Целувката й беше сладка, Кейл. Тя…

— Тя те ненавижда — отвърна Кейл’тас. — Ти я отвращаваш, Артас. Всичко, което е чувствала към теб, вече е заменено от омраза.

Сърцето на Артас неочаквано се сви. Той осъзна, че не се беше замислял как го възприема Джейна сега. Винаги се беше опитвал да пропъди мислите си за нея. Истина ли беше? Джейна наистина ли…

Огромно пращящо кълбо се пръсна върху гърдите му и Артас извика, отскачайки назад. За секунди се покри в пламъци, но успя да се съвземе и да контрира заклинанието. Бронята му го беше предпазила, и, въпреки непоносимото парене по кожата му, Артас се ужаси, че беше допуснал да бъде ударен. Но беше готов за второто огнено кълбо, което посрещна с яростен удар от смъртоносен лед.

— Опустоших родната ти земя… оскверних скъпоценния ти Слънчев извор… и убих баща ти. Фростморн погълна душата му, Кейл. Той изчезна завинаги.

— Добре ти се отдава да убиваш стари хора — отвърна заядливо Кейл’тас.

Ударът от думите му беше неочаквано болезнен.

— Поне моят баща умря в битка. Какво ще кажеш за своя, Артас Менетил? Колко храбро от твоя страна да посечеш беззащитния си баща, който беше разперил ръце да прегърне своя…

Артас атакува, доближавайки се на няколко крачки от него и замахна с Фростморн. Кейл’тас успя да парира с жезъла си. За кратко магическото оръжие удържа, но после се пречупи от мощния удар на Фростморн. Кейл все пак успя да извади от ножницата си ярко светещо оръжие — също рунически меч, който излъчваше червено сияние в контраст на леденосиния Фростморн. Остриетата се сблъскаха. И двамата воини напрегнаха сили, отблъсквайки взаимно мечовете си. Погледите им се срещнаха и Кейл’тас се усмихна.

— Познаваш този меч, нали?

И наистина. Артас знаеше името и историята му — „Огнен удар“ или Фело’мелорн, принадлежал на прадядото на Кейл’тас — Дат’Ремар Сънстрайдър — основател на династията му. Мечът беше неимоверно стар. Беше преживял Войната на древните84 и раждането на Хайборн85. Артас отвърна на усмивката. Огненият удар щеше да преживее още едно голямо събитие — краят на династията Сънстрайдър.

— О, да. Видях как се счупва на две под удара на Фростморн, миг преди да убия баща ти.

Артас беше физически по-силен и енергията на Крал-лич изпълваше тялото му. С яростен вик той отблъсна Кейл’тас и го накара да загуби равновесие. Магьосникът бързо се съвзе и с почти танцова стъпка зае нова позиция, замахвайки с Фело’мелорн, без да откъсва очи от Артас.

— Е, открих го и го поправих.

— Поправените мечове имат слаби места, елфе.

Артас започна да го обикаля, търсейки уязвимото му място.

Кейл’тас се засмя.

— Човешките мечове може би, но не и елфските. Не и когато са поправени с магия, омраза и изгаряща нужда от мъст. Не, Артас. Фело’мелорн е по-силен от всякога, както и аз… както и всички син’дорейци. Ние сме по-силни, защото бяхме пречупени… Сега сме по-силни и имаме цел. А целта ни е да видим падението ти.

Атаката беше внезапна. В един момент Кейл стоеше и говореше, а в следващия Артас се бореше за живота си.

Фростморн се срещна с Фело’мелорн и… Проклетият елф беше прав — острието издържаше. Артас отскочи назад, финтира и засили Фростморн в помитащ удар. Кейл отскочи, завъртя се и контрира със сила и ярост, която изненада Артас. Той беше отблъснат назад с една стъпка, после две… и изведнъж се спъна и падна. Кейл изръмжа и се хвърли, готов да нанесе смъртоносния си удар. Но Артас помнеше тренировките с Мурадин и любимият номер на джуджето изведнъж проблесна в съзнанието му. Той сви крака и изрита Кейл’тас с всичка сила. Магьосникът изпъшка и падна в снега. Задъхан, Рицарят на смъртта скочи на крака, хвана Фростморн с двете си ръце и го стовари надолу. Някак си Фело’мелорн се оказа под него и остриетата отново се сблъскаха. В очите на Кейл’тас гореше омраза. Но Артас беше по-силен в близък бой, по-силен и с по-мощно оръжие, макар Кейл да се радваше, че е поправил Фело’мелорн. Бавно и неумолимо, както Артас знаеше, че ще стане, Фростморн се доближаваше до оголеното гърло на Кейл’тас.

— … Тя те мрази — прошепна Кейл.

Артас изрева и очите му се премрежиха от гняв, докато забиваше меча си с всичка сила… дълбоко в снега и замръзналата земя. Но Кейл’тас вече го нямаше.

— Страхливец! — извика Артас, макар да знаеше, че принцът няма да го чуе.

Проклетникът отново се беше телепортирал в последния миг. Гневът, който обзе Артас, застрашаваше да замъгли преценката му и той бързо го прогони. Беше глупаво да позволи на Кейл’тас да го дразни толкова. Проклета да си, Джейна. Дори сега продължаваш да ме преследваш.

— Инвинсибъл, при мен! — извика той и осъзна, че гласът му трепери.

Кейл’тас не беше мъртъв, но поне нямаше повече да му се пречка, а това беше достатъчно засега. Артас завъртя кокалестия си кон и отново се хвърли към бойното поле, към тронната зала на господаря си.

Преминаваше сред скупчените като рояци насекоми вражески елфи и ги посичаше, а след това ги съживяваше и ги насочваше към събратята им. Вълната от немъртви беше неудържима и безмилостна. Снегът в подножието на кулата беше размекнат и пропит с кръв.

Артас се огледа около себе си и видя няколко сражаващи се групички. Кървави елфи… но без следа от господаря им. Къде беше Илидън?

С крайчеца на окото си Артас долови суматоха и бързо раздвижване. Обърна се и тихо изръмжа под носа си. Още един Властелин на ужаса. Беше с гръб към него, с разперени черни криле и копита, забити в снега.

Артас вдигна Фростморн.

— Вече съм убивал такива като теб, Властелине — озъби се той. — Обърни се, ако смееш или се върни в Ада, страхлив демон!

Фигурата бавно се обърна. Огромни рога украсяваха главата й. Устните й се изкривиха в усмивка. Две зелени точки блестяха на мястото на очите, скрити под черна превръзка.

— Здравей, Артас.

Дълбок и страховит глас — променен, но не толкова, колкото самото тяло на калдорееца. Беше същото бледо лавандуловосиньо, със същите татуировки и символи, но краката, крилете, рогата… Артас веднага разбра какво се е случило. Затова, значи, Илидън е станал толкова силен.

— Променил си се, Илидън. Явно Черепът на Гул’дан не те е харесал съвсем.

Илидън отметна рогатата си глава. Зловещ, силен смях прогърмя.

— Напротив, никога не съм се чувствал по-добре. Всъщност май трябва да ти благодаря за сегашния си вид, Артас.

— Благодари ми като отстъпиш, тогава.

Изведнъж гласът на Артас стана студен и загуби хумора си.

— Замръзналият трон е мой, демоне. Отстъпи. Напусни този свят и повече не се връщай. Върнеш ли се, ще те чакам.

— И двамата имаме господари, момче. Моят иска да разруша Замръзналия трон. Явно вече не сме на една страна — отвърна Илидън и вдигна оръжието, което Артас вече познаваше.

Мощните му ръце с остри черни нокти стиснаха здраво дръжката и демонът го завъртя грациозно и с измамна непринуденост. Артас усети лека несигурност. Тъкмо беше завършил битката си с Кейл’тас и макар да беше надвил елфа, който като истински страхливец беше успял да се телепортира в последния момент, вече започна да изпитва лека умора. В изражението на Илидън нямаше и следа от изтощение.

Елфът се усмихна още по-доволно, забелязвайки смущението на врага си. Позволи си още миг, в който необичайно майсторски развъртя демоничното си оръжие, после зае позиция и се приготви за двубой.

— Да го направим! Войските ти или ще бъдат разбити на парчета, или ще допълнят армията ми.

Артас вдигна Фростморн. Руните му блеснаха и от дръжката му се появи мъгла. Зад превръзката очите на Илидън — много по-ярки и наситенозелени, отколкото ги помнеше — се свиха при вида на руническия меч. Не само демонично измененият калдореец имаше мощно оръжие.

— Всичко ще свърши — по единия или другия начин.

— Съмнявам се — изръмжа Илидън. — По-силен съм, отколкото можеш да си представиш, а господарят ми е създателят на твоя. Хайде, пионка такава, ще премахна слугата, преди да залича жалкия ти…

Артас атакува. Фростморн грейна и запя в ръцете му, нетърпеливо очакващ смъртта на Илидън. Елфът не се изненада от внезапната атака и с учудваща лекота вдигна двойно заостреното си оръжието, за да парира. Фростморн и преди беше пречупвал древни и мощни оръжия, но този път просто отекна и застърга по острието, обвито в зелено сияние.

Илидън се усмихна самодоволно, без да отстъпи. Артас отново се поколеба. Илидън наистина се беше променил, поглъщайки силата от Черепа на Гул’дан, но беше и физически по-силен отпреди. Илидън се засмя с дълбок и пронизващ глас и после замахна. Артас се принуди да отстъпи и залегна, подпирайки се на едно коляно, за да избегне удара на връхлитащия демон.

— Колко хубаво се обърнаха нещата — изръмжа отново Илидън. — Ако се биеш добре, може да ти дам бърза смърт, рицарю.

Артас не си губеше времето за обиди. Стисна зъби и се фокусира да отбива ударите, с които демонът го обсипваше. Оръжието му беше като блестящ зелен вихър. Артас усещаше силата на демоничната енергия, която излъчваше, както и Илидън усещаше жестокия мрак на Фростморн.

Изведнъж Илидън изчезна и Артас политна напред, загубвайки равновесие. После чу шум от пляскане на криле, обърна се нагоре и го видя. Огромните му жилави криле образуваха силен вятър, отнасяйки го надалеч.

Погледите им се срещнаха, а Артас си пое дъх. Видя, че и Илидън не беше незасегнат от битката. Върху огромното му лавандуловосиньо тяло проблясваше пот. Артас се успокои и приготви Фростморн за следващата атака на демона.

Но Илидън направи нещо много неочаквано. Изсмя се, подхвърли оръжието си от едната ръка в другата… и за миг то се раздвои. Сега и двете му мощни ръце държаха по едно острие.

— Това са Остриетата близнаци на Азинот86 — иззлорадства Илидън.

После се издигна по-високо, завъртя остриетата с двете си ръце и Артас осъзна, че и двете не му се харесват.

— Два прекрасни бойни меча. Могат да се използват като едно разрушително оръжие… или, както виждаш, като две. Това беше любимото оръжие на един дуумгард87 — мощен демон капитан, когото убих… преди десет хиляди години. Ти от колко време въртиш красивия си меч, човеко? Колко добре го познаваш?

Думите му имаха за цел да раздразнят Рицаря на смъртта, но вместо това го въодушевиха. Илидън несъмнено може да е имал мощното си оръжие по-дълго време, но Фростморн беше свързан с Артас, както и той с него. Не беше просто меч, а продължение на тялото му. Артас го осъзна още като го видя в съня си, когато за пръв път дойде в Нортренд. Беше сигурен във връзката си с меча веднага, щом с очите си видя как той стои и го чака. А сега усещаше как Фростморн пулсира в ръката му и потвърждаваше тяхното единството.

Остриетата на демона заблестяха и Илидън се нахвърли върху Артас като скала. Артас извика и контрира, по-сигурен в удара си от всякога, замахвайки с Фростморн нагоре към идващия демон. И както очакваше, усети как мечът пронизва дълбоко плътта. Издърпа го, разширявайки дълбоката рана в тялото на Илидън и моментално почувства силна радост от мъчителния вой на някогашния калдореец.

И все пак негодникът не умираше. Крилете му се мятаха нестабилно, но успяваха да го държат нависоко, а пред смаяния поглед на Артас тялото му започна да се изменя и потъмнява… сякаш беше направено от завихрен черен, виолетов и зелен пушек.

— Ето какво ми подари — извика Илидън.

Гласът му беше станал още по-дълбок. Артас усети тръпки по цялото си тяло. Очите на демона блестяха страховито в завихрената тъмнина, която очертаваше лицето му.

— Този дар… тази сила. И тя ще те унищожи!

От гърлото на Артас се откъсна силен вик и той падна колене. Блестящ зелен огън обля бронята му, попари плътта му и дори за миг приглуши сиянието на Фростморн. През собствения си болезнен вой той чу смеха на Илидън. Зеленият огън отново се изля върху него и задъхан, Артас падна по лице. Но щом огънят отслабна, Артас видя как Илидън се впуска за решаващия си удар и усети как руническият меч, до който успя да се добере, му вдъхва сили.

Фростморн беше негов и той беше на Фростморн, а заедно бяха непобедими.

Илидън замахваше с двете си остриета, приготвяйки се за последен удар, когато Артас вдигна меча си и го запрати нагоре с всичка сила. Острието улучи демона, прониза го и се заби надълбоко.

Илидън се строполи с гръм на земята. От голото му тяло бликна кръв, която разтопи снега около него с тихо свистене. Гърдите му се повдигаха и свиваха с мъка. Вече нямаше полза от прехвалените му остриета. Едното лежеше захвърлено настрани, а другото още беше в ръката, която дори не можеше да свие пръсти около дръжката му. Артас се изправи, все още усещайки болката от демоничния огън на Илидън. За известно време остана загледан в него, за да запечата образа в съзнанието си. Мислеше да нанесе довършващия удар, но после реши да остави това на безмилостния студ тук, на това място. По-голямо желание гореше в него и той се обърна да погледне нагоре към кулата, която се извисяваше над него.

Преглътна тежко и просто застина за миг, осъзнавайки, без да знае как, че нещо предстоеше изцяло да се промени. После си пое дълбоко дъх и влезе в пещерата.

Артас се движеше като замаян надолу по извитите тунели, които водеха надълбоко към земните недра. Краката му сякаш сами го водеха и макар да нямаше друг шум — явно нямаше кой да оспори присъствието му тук — той не чуваше, а по-скоро чувстваше дълбоко пулсиране на енергия. Той продължи да слиза надолу, усещайки как тази енергия го дърпа все по-силно към съдбата му.

Отгоре се появи студена синьобяла светлина. Артас се насочи към нея, почти се затича и премина през тунела, който се оказа, че води към тронната зала. И точно пред него се показа това, което накара дъхът му да секне.

Затворът на Крал-лич беше на върха на извита кула със синьозелен връх. Беше изваяна от блестящ лед, който не беше точно лед, и се извисяваше високо до самия таван на пещерата. Около нея се извиваше пътечка, водеща нагоре. Изпълнен със силата на Крал-лич, Артас не беше уморен, но нежелани спомени накацаха като мухи в съзнанието му, докато отместваше единия си ботуш пред другия. Появиха се думи, фрази, образи. „Запомни, Артас. Ние сме паладини. Отмъщението не е част от това, което трябва да правим. Ако позволим емоциите ни да доведат до кръвопролитие, ще се обезчестим също като орките.“ Джейна… О, Джейна… „Явно никой нищо не ти отказва, още по-малко аз.“ „Не се отказвай от мен, Джейна. Никога не ме отхвърляй. Моля те.“ „Никога не бих го направила, Артас. Никога.“ Той продължаваше непреклонно да се изкачва нагоре. „Знаем твърде малко… не можем просто да ги убием като животни заради собствения ни страх!“ „Т’ва е лоша ра’ота, момче. Оста’и го меча. Да си остане тука, загубен и забравен. Ша намерим друг начин да спасим хор’та ти. Се’а да вървим, ша се върнем и ша измислим нещо.“ Единият му крак следваше другия… нагоре и все нагоре. Спомни си за фигурата с черни криле. „Ще ти кажа едно последно нещо. Само запомни: колкото повече се стремиш да избиеш враговете си, толкова по-бързо ще предадеш хората си в ръцете им.“

Тези спомени го преследваха, стягаха сърцето му, но имаше един образ, един глас, който беше по-силен и неудържим от останалите — той му шепнеше и му вдъхваше сили. „Ела по-близо, първенецо. Идва мигът на освобождението ми, а с него и възнесението на истинската сила.“ Артас продължаваше да се изкачва, приковал очи към върха — там се намираше огромно парче дебел син лед, в което беше затворен този, който доведе Артас до тук. Артас се изкачи, спря на метър от него и остана на място, загледан в трудно различимата фигура в леда. Около огромния къс лед се стелеше мъгла, която още повече скриваше образа.

Фростморн грейна в ръката му. Артас видя как в отговор на това, дълбоко отвътре от две точки лумва синя светлина.

— ВЪРНИ МЕЧА — дълбок, груб и непоносимо силен глас отекна в ума на Артас. — ЗАВЪРШИ ЦИКЪЛА. ОСВОБОДИ МЕ ОТ ТОЗИ ЗАТВОР!

Артас пристъпи напред и вдигна Фростморн. Това беше моментът, до който водеше всичко и, без да осъзнава, Артас изрева и стовари острието върху леда с всичката си сила.

Мощен тътен изпълни пещерата при удара на Фростморн. Огромният къс се пръсна и във всички посоки се разлетяха парчета лед. Артас вдигна ръце, за да се предпази, но парчетата хвърчаха встрани от него. От прикованото тяло изпопадаха остатъци от лед, Крал-лич изрева и вдигна бронирани ръце към небето. Пещерата прокънтя от звуци на разцепващ се лед и зловещи викове на самото същество, а Артас се сви и покри ушите си. Сякаш целият свят се разкъсваше. Изведнъж бронираната фигура, която беше Крал-лич, се раздроби пред втрещения поглед на Артас.

Вътре нямаше нищо… никой. Само броня — заледена, черна и потракваща на парчета по земята. Шлемът, в който липсваше главата на притежателя му, се търкулна в краката на Артас. Той се загледа в него и усети как го полазват ледени тръпки.

През цялото време… е преследвал призрак. Дали Крал-лич изобщо е бил тук? Ако не… кой беше откъснал Фростморн от леда? Кой искаше да бъде освободен? Дали не беше той самият, Артас Менетил, който е бил затворен в Замръзналия трон през цялото това време? Дали призракът, който беше гонил, е бил… той самият?

Все въпроси, на които сигурно никога нямаше да може да отговори. Но едно нещо му беше ясно. Бронята беше за него, както и Фростморн. Бронираните му пръсти се свиха около покрития с остриета шлем. Артас го вдигна бавно и почтително, затвори очи и го сложи върху беловласата си глава.

Изведнъж се съживи и тялото му се стегна, усещайки как същността на Крал-лич попива в него. Прониза сърцето му, спря дъха му, премина в кръвта му — ледена и мощна, тя го заля като приливна вълна. Очите му бяха затворени, но той виждаше… видя толкова много… всичко, което този оркски шаман Нер’зул беше видял и извършил. За миг Артас се уплаши, че може да бъде изцяло обладан от него, че в крайна сметка Крал-лич го е подмамил да дойде на това място, за да се всели в младо ново тяло. Събра всичките си сили и се приготви за борба — борба за собственото си тяло.

Но нямаше борба. Само свързване, сливане. Всичко около него — цялата пещера започна да се руши. Артас почти не забелязваше. Очите му се движеха бързо под затворените клепачи. Устните му мърдаха. Той проговори. Те проговориха.

— Сега… сме едно.