Ангелско нашествие

8

Вземам от кухнята готови спагети, енергийни десерти, армирана самозалепваща лента и половината от шоколадчетата. Оставям чантата в ъгловия офис. Шумът не притеснява ангела, изглежда отново се е унесъл в мъртвешки сън.

Връщам се в кухнята точно когато душът спира. Пренасям няколко бутилки вода в офиса възможно най-бързо. Спокойна съм, че мама ме откри, но не искам да я виждам. Достатъчно ми е да е в безопасност в сградата. Предстои ми да се съсредоточа върху намирането на Пейдж. Няма да се справя много добре, ако непрекъснато се притеснявам какво е намислила майка ми.

Старая се да не поглеждам към трупа във фоайето и си припомням способността на майка ми сама да се грижи за себе си. Промъквам се в ъгловия офис, затварям вратата и я заключвам с резето. Който и да е разполагал с този кабинет, явно е имал лично пространство. Това ме устройва.

Чувствах се в безопасност от ангела, когато се намираше в безсъзнание, но сега е буден и фактът, че е ранен и изтощен, не е достатъчен, за да гарантира сигурността ми. Всъщност нямам представа колко силни са ангелите. Подобно на всички и аз не знам почти нищо за тях.

Увивам с армирана лента глезените му и китките зад гърба му така, че да лежи вързан като прасе в наглед най-неудобната поза. Не е по силите ми да направя нищо по-добро. Обмислям дали да не използвам и връв за по-сигурно, но лентата е достатъчно здрава и ако успее да я скъса, връвта няма да помогне много. Почти съм сигурна, че едва ли ще съумее да повдигне глава, но човек никога не знае. Крайно притеснена, изразходвам почти цялата ролка.

Най-после приключвам и тогава го поглеждам. Той също ме гледа. Продължителното връзване явно го е събудило. Очите му, така наситено сини, чак чернеят. Отстъпвам крачка назад и преглъщам изплувалата абсурдна вина. Чувствам се, сякаш са ме хванали да правя нещо неприемливо, ала ангелите са наши врагове — няма спор. Няма спор, че са мои врагове, докато Пейдж е в техните ръце.

Той се взира в мен обвинително. Преглъщам извинението, което не му дължа. Разгъвам едното крило пред очите му. Изваждам ножица от шкафа на бюрото и я доближавам до перата.

— Къде отнесоха сестра ми?

За кратко в очите му проблясва някакво чувство, ала изчезва толкова бързо, че не успявам да го определя.

— Откъде, по дяволите, да знам?

— Нали и ти си от смрадливите копелета.

— О-ох. С това заключение направо ме срази. — Звучи отегчен и почти се срамувам от неспособността си да измисля нещо по-обидно. — Не забеляза ли, че не съм особено голям приятел с другите момчета?

— Те не са „момчета“. Нямат нищо общо с хората. Не са нищо повече от пробити чували, пълни с мутирали ларви на мухи точно като теб. — Той и другите ангели, които съм виждала, на външен вид приличат повече на живи Адониси с божествени лица и осанки. Отвътре обаче положително са пълни с ларви.

— Пробити чували с ларви на мухи? — Повдига съвършената извивка на веждата си, сякаш съм се провалила на изпит по словесни обиди.

В отговор с жестоко изщракване на ножицата отрязвам няколко пера от крилото му. Снежната перушина леко пада върху ботушите ми. Виждам изражението му, ала вместо да изпитам задоволство, ме залива вълна от неудобство. Гневният му поглед ми напомня, че се бе борил сам срещу петима и почти бе победил. Дори вързан и безкрил, определено умее да гледа застрашително.

— Пробвай да го направиш пак и ще те прекърша на две, преди да си се усетила.

— Големи приказки за някой, овързан като пуйка. И какво ще направиш? Ще се доклатушкаш с грацията на преобърната костенурка, за да ме разкъсаш?

— Техническото изпълнение на унищожението ти е просто. Единственият въпрос е кога.

— Глупости. В такъв случай вече щеше да си приключил.

— Може пък да ме забавляваш — подхвърля с пълна увереност, сякаш е господар на положението, — като наперена маймуна с ножица — отпуска се и подпира брадичка на дивана.

В пристъп на гняв бузите ми поруменяват.

— Мислиш, че това е игра? Мислиш, че нямаше да си мъртъв, ако не беше сестра ми? — Буквално изкрещявам последното изречение. Яростно отрязвам още пера. Допреди малко деликатно съвършено, сега крилото е опърпано и назъбено по ръбовете.

Главата му отново се надига от дивана, а сухожилията на шията му се напрягат толкова силно, че се чудя колко немощен е всъщност. Мускулите на ръцете му се стягат, притеснявам се дали лентите, увити около крайниците му, ще издържат.

— Пенрин? — гласът на майка ми се носи от вратата. — Добре ли си?

Проверявам дали вратата е заключена.

Отново поглеждам към дивана: ангелът е изчезнал, а на негово място са останали само парчета самозалепваща лента.

Усещам дъх във врата си и същевременно ножицата е изтръгната от ръката ми.

— Добре съм, мамо — уверявам я с удивителна доза спокойствие. Присъствието й наблизо само би я изложило на опасност. Ако я посъветвам да бяга, вероятно ще изпадне в паника. Единствено сигурно е, че реакцията й ще бъде непредсказуема.

Откъм гърба ми по гърлото ми се плъзва мускулеста ръка и започва да стиска.

Хващам ръката, обгърнала шията ми, и я притискам силно с брадичка в опит да пренеса натиска от гърлото си към нея.

Разполагам с двайсетина секунди да се измъкна, преди мозъкът ми да изключи или трахеята ми да колабира.

Клякам възможно най-ниско, отскачам като пружина назад и блъскам и двама ни в стената. Ударът е по-силен, отколкото би бил, ако той беше с тегло на нормален мъж.

Чувам стон и тракане на рамки за снимки. Знам, че заради острите ръбове на рамките прорезите на гърба му със сигурност крещят от болка.

— Какъв е този шум? — интересува се майка ми.

Ръката ожесточено стиска гърлото ми. В съзнанието ми пробягва заключението: изразът „ангел на милосърдието“ е оксиморон. Вместо да прахосвам енергията си да се боря със задушаващата ръка, събирам сили за още един удар в стената. Задължително трябва да му причиня остра болка, иначе ще ме убие.

Този път стонът е по-силен. Щях да изпитам голямо задоволство, ако съзнанието ми не беше замаяно и замъглено.

След поредния удар пред очите ми изплуват черни петна.

Вече си давам сметка, че ще загубя зрението си, но хватката се отпусна. Падам на колене, главата ми тежи на раменете ми, мъча се да си поема въздух през болезнено травмирането ми гърло и това е всичко, което мога да направя, за да не се строполя на пода.

— Пенрин Йънг, веднага отвори вратата! — Бравата се върти напред-назад. Майка ми сигурно ме е викала през цялото време, но изобщо не съм я чула.

Ангелът пъшка, несъмнено го боли много. Пропълзява край мен и тогава виждам причината. Гърбът му кърви и по превръзките избиват петна като от прободни рани. Поглеждам към стената. Оттам стърчат два големи пирона, на които явно е бил окачен рамкираният плакат на Йосемити, а от главите им капе кръв.

Не само ангелът е в лоша форма. При всяко поемане на дъх се прегъвам надве в пристъп на кашлица.

— Пенрин? Добре ли си? — Майка ми звучи притеснена. Не мога дори да предположа какво си представя, че се случва.

— Да — изхриптявам аз. — Всичко е наред.

Ангелът изпълзява на дивана и с пъшкане ляга по корем. Ухилвам му се злобно.

— Ти — съска той с презрителен поглед — не заслужаваш избавление.

— Все едно си в състояние да ме избавиш — дрезгаво отвръщам аз. — Защо ми е да отивам в Рая, щом е пълен с убийци и похитители като теб и приятелите ти?

— А кой е казал, че моето място е в Рая?

Докато ми се зъби мръснишки, всъщност прилича повече на хулиган, отколкото на небесно създание. Дяволското му изражение се изкривява в болезнена гримаса.

— Пенрин? С кого говориш? — Сега майка ми звучи почти обезумяла.

— С личния си демон, мамо. Не се притеснявай. Той е дребен слабак.

Слабак или не, и двамата знаем отлично: ако беше пожелал, щеше да ме убие. Въпреки това няма да му доставя удоволствието да разбере колко бях уплашена.

— О — изведнъж тя звучи спокойна, все едно думите ми обясняват всичко. — Добре. Не го подценявай. И не му давай неизпълними обещания. — От затихващия й глас личи, че се е успокоила и си отива.

Обърканият поглед, който ангелът хвърля към вратата, ме кара да се изкикотя. Той се обръща към мен и ме поглежда сякаш съм по-странна от майка си.

— Ето — хвърлям му ролка превръзки от резервите. — Сигурно е по-добре да ги стегнеш.

Затваря очи, но ги улавя безпогрешно.

— Как се предполага, че ще стигна гърба си?

— Проблемът не е мой.

Той отпуска ръка с въздишка, а превръзката се изтърколва на пода и оставя лента по килима.

— Нали няма пак да заспиш?

След едно приглушено „М-м-м“ дишането му отново става тежко и равномерно, сякаш спи дълбоко.

По дяволите.

Стоя и го гледам. Съдейки по зарасналите му по-стари рани, очевидно става въпрос за някакъв лечебен сън. Ако не беше толкова тежко ранен и изтощен, положително щеше да рита задника ми до Второ пришествие, дори и да реши да не ме убива. Независимо от всичко ми е неприятно да ме приема за толкова незначителна заплаха и да спи в мое присъствие.

Армираната лента се оказа лоша идея и то когато смятах, че е на края на силите си. А какви са възможностите ми сега, след като знам истината?

Ровя из шкафовете на кухнята и в склада, но не намирам нищо. Най-накрая преравям нечия спортна раница, оставена под едно бюро. Вътре откривам старомоден катинар и обвита с пластмаса тежка верига за заключване на велосипед. В ключалката е пъхнат ключ. Класическите вериги си имат предимства.

Не виждам към какво да го прикова в офиса, затова ще използвам металната количка до копирната машина. Събарям купчините хартия от нея и я прекарвам в ъгловия офис. От майка ми няма и следа. Остава ми да предполагам, че от колегиалност ми предоставя възможността сама да се справя с моя „личен демон“.

Избутвам количката до спящия мъж… тоест ангел, имам предвид ангел. Внимавам да не го събудя и впримчвам китките му във веригата, а после я убивам няколко пъти около единия от металните крака на количката така, че да стои опъната. Затварям катинара и чувам удовлетворително изщракване.

Веригата се плъзга нагоре-надолу по крака на количката, но няма как да се изхлузи. Резултатът е още по-добър от първоначалния замисъл, защото сега имам възможност да го местя, без да му позволявам да избяга. Където и да ходи, количката ще го следва.

Увивам крилете му в одеялото и ги прибирам в една от големите метални картотеки до кухнята. Преди това, докато вадя документите от шкафа и ги трупам отгоре, се чувствам почти като гробищен крадец. Плъзвам пръсти по ръба на купчината. Всяко от тези досиета е означавало нещо — дом, патент, бизнес. Нечия мечта, оставена да събира прах в изоставен офис.

Премислям и пускам ключа от катинара с веригата в шкафа, където първата вечер оставих меча на ангела.

Изприпквам обратно през лобито и се вмъквам в ъгловия офис. Ангелът още спи или е изпаднал в кома — не съм сигурна кое от двете. Заключвам вратата и се сгушвам на директорския стол.

Красивото му лице се размазва, докато клепачите ми натежават. Не съм спала от два дни — опасявам се, че може да пропусна едничката си възможност и ангелът да се събуди само за да умре. В съня си той прилича на кървящ приказен принц, окован в подземие. Като малка мечтаех да стана Пепеляшка, но май съм се превърнала в злата вещица.

Все пак Пепеляшка не е живяла в постапокалиптичен свят, превзет от отмъстителни ангели.

Още преди да се събудя, разбирам, че нещо не е наред. На предела между будуването и съня чувам звук от счупване на стъкло. Преди шумът да заглъхне, вече съм напрегната и бдителна.

Нечия ръка притиска устата ми.

Ангелът ми изшътква с шепот, по-лек от въздуха. На приглушената лунна светлина най-напред виждам металната количка. Сигурно е скочил от дивана и я е избутал дотук в частта от секундата, когато стъклото се счупи.

Става ми ясно, че ако засега с ангела сме от едната страна, всеки друг е заплаха и за двама ни.