Ангелско нашествие

21

Вятърът шумоли в короните на дърветата. Кръвта бучи в ушите ми.

За няколко удара на сърцето всички се взират в здрача с разширени очи, сякаш очакват сбъдването на кошмар. Тогава, като по сигнал, в тълпата настъпва хаос.

Войници, стиснали пистолети и пушки, хукват към дърветата по посока на писъка. Всички говорят един през друг, някои плачат. Множеството се устремява кой накъдето му видят очите. Шумна и объркана, тълпата е на път да изпадне в паника. Подобно на кучетата, хората не са толкова добре обучени, колкото би искал Ави.

Анита се надига от мен, облещила очи. Втурва се след най-многобройната тълпа, устремила се към трапезарията. Двоумя се дали да проверя какво става, или да се възползвам от относителната безопасност на навалицата.

Неочаквано Рафи изниква до мен и прошепва:

— Къде са крилата?

— Какво?

— Къде си ги скрила?

— В една хралупа.

Въздъхва с видимо усилие да прояви търпение.

— Къде е?

Посочвам по посока на писъка и накъдето изчезнаха последните войници.

— Можеш ли да ми обясниш как да ги намеря, или трябва да ми покажеш?

— Ще се наложи да ти покажа.

— Тогава да тръгваме.

— Сега ли?

— Сещаш ли се за по-подходящ момент?

Оглеждам се. Всичко живо бърза да събере партакешите си и да се скрие в някоя сграда. Никой не ни поглежда втори път. Никой не би забелязал, ако изчезнем в суматохата.

Разбира се, все нещо е причинило тази паника.

Мислите ми сигурно са изписани по лицето ми, защото Рафи казва:

— Или ми обясни, или ми покажи. Трябва да действаме веднага.

Здрачът бързо се превръща в тъмнина. Настръхвам при мисълта как ще се скитам из гората по тъмно в близост до нещо, накарало въоръжен войник да крещи по този начин.

Изключено е обаче да оставя Рафи да избяга без мен. Кимам.

Потъваме в притъмняващите сенки и поемаме по най-прекия път към гората. Бягаме сред дърветата на пръсти.

Чуват се бързи поредици от припокриващи се изстрели. Няколко оръжия стрелят едновременно в гората. Едва ли това е най-добрата идея.

Вече съм достатъчно уплашена, а за капак на всичко в настъпващата нощ отекват писъци.

Притичваме през лагера и стигаме до прикритието на дърветата. Гората вече е утихнала. Пито едно листо не шумоли, нито една птица или катерица не смущава тишината. Светлината се топи бързо, но е достатъчна, за да видя клането.

Около дузина войници побягнаха по посока на писъка. Сега само петима са все още на крак.

Другите лежат проснати върху земята. Приличат на счупени кукли, захвърлени от ядосано дете. И точно както при счупените кукли, от телата им липсват части. Ръка, крак, глава. Разкъсаните стави са грапави и кървави.

Дървета, пръст, войници — всичко е оплискано с кръв. Гаснещата светлина е изпила цвета й и кръвта прилича на нефт, капещ от клоните.

Оцелелите войници стоят в кръг с пушки, насочени навън.

Държат оръжията си под ъгъл, който ме обърква. Не са насочени нито напред, нито нагоре, както при нападение от земята или от въздуха. Нито са отпуснати и надолу, както при липса на готовност за стрелба.

Насочени са по диагонал, сякаш държат на прицел нещо, което стига до кръста на войниците. Пума? Макар и рядко, по хълмовете се срещат пуми, но те не са способни на подобна касапница. Тогава диви кучета? Не, пораженията не се вместват в границите на природните закони. По-скоро са резултат от ожесточено, смъртоносно нападение, а не от лов на плячка или борба при самозащита.

Внезапно се сещам, че Рафи спомена възможността деца да са нападнали семейството на улицата. Веднага отхвърлям предположението. Тези въоръжени войници не биха се уплашили толкова от шайка хлапета, колкото и да са диви.

Оцелелите имат вид на хора, видели призрак. Единствено парализиращият страх ги държи да не изпаднат в паника. Кокалчетата им са побелели от стискане на пушките, притискат лакти към телата си, за да се преборят с треперенето на ръцете, скупчили са се рамо до рамо — така рибен пасаж се струпва пред приближаващ хищник.

Никакво природно явление не е в състояние да причини такъв страх. Той няма нищо общо със страха от физическа болка, той навлиза в сферата на съзнанието и духа. Така човек се страхува от загубата на разума или душата си.

Настръхвам от вида на войниците. Страхът е заразен. Навярно е отзвук от първобитната епоха, когато шансът ти за оцеляване е бил по-голям, ако усещаш страха на ближния, без да губиш време да го анализираш. Или пък инстинктивно долавям нещо ужасяващо, което рептилоидният ми мозък разпознава.

Стомахът ми се бунтува и се опитва да изхвърли съдържанието си. Преглъщам, без да обръщам внимание на изгарящата киселина в гърлото ми.

Сгушваме се зад едно голямо дърво, където няма да ни видят. Хвърлям поглед към Рафи, клекнал е до мен и оглежда всичко, освен войниците, сякаш в гората единствено от тях не бива да се притесняваме.

Щях да се чувствам по-добре, ако не изглеждаше толкова смутен.

Какво би уплашило ангел, по-силен, по-бърз и с по-остри сетива от човека?

Войниците се раздвижват. Кръгът им се превръща в капка.

От тях струи напрежение, докато бавно отстъпват към лагера. Каквото и да ги е нападнало, явно си е отишло. Или поне те мислят така.

Вътрешно не съм убедена. Предполагам и не всички войници са сигурни, защото изглеждат крайно уплашени — и най-тихият шум би ги накарал да открият огън, разпръсквайки куршуми във всички посоки в тъмнината.

Бързо застудява, а мократа ми фланелка е залепнала за тялото ми като ледена кора. Въпреки това по слепоочията ми се стича пот, образува под мишниците ми мазни петна. Докато войниците се изтеглят, си представям как вратата на мазето се затваря пред единствената светлина в къщата и ме оставя сама в тъмнината, пълна с чудовища. Всеки мускул ме подтиква с крясък да се втурна след тях. Инстинктите трескаво ми напомнят, че не бива да бъда самотната рибка, изостанала от пасажа си.

Поглеждам Рафи с надеждата да ми вдъхне кураж. Той е нащрек: тялото му е напрегнато, очите му се взират в притъмнялата гора, а ушите му са наострени, сякаш слуша на стерео.

— Къде е? — шепотът му е толкова тих, че се ориентирам по-скоро по движението на устните му, отколкото по гласа му.

Мисля, че говори за чудовището, причинило щетите. Бързо обаче осъзнавам какво го интересува — къде са скрити крилата. Посочвам зад мястото, където стояха войниците.

Той притичва безшумно от другата страна на кръга на унищожението, без да обръща внимание на касапницата. Побягвам на пръсти след него, ужасена да не остана сама в гората.

Трудно ми е да не обръщам внимание на частите от тела. Труповете и парчетата не отговарят на броя на липсващите мъже. Дано някои от тях да са успели да избягат и това да е причината останките да са по-малко. Подхлъзвам се в кръвта в средата на клането, но успявам да си възвърна равновесието. Мисълта да се просна по лице върху купчина човешки черва е достатъчен стимул да продължа до другата страна.

Рафи стои сред дърветата и търси хралупата. Изминават няколко минути, докато я открием. Най-после издърпва крилете си и напрежението го напуска. Грижовно обгръща вързопа с ръце и свежда глава.

Поглежда ме и виждам в сумрака как устните му оформят думите „благодаря ти“. Изглежда съдбата ни е отредила непрекъснато да прехвърляме дълга си един на друг.

Чудя се кога ще стане твърде късно крилете да бъдат пришити обратно. Ако бяха части от човек, времето щеше да е изтекло. Кой знае как е при ангелите? Дори ако ангелите хирурзи, магьосници или каквито и да са там, успеят да ги зашият, ще бъдат ли функционални, или ще представляват само декорация — като стъклено око, та хората да те гледат в лицето, без да изтръпват?

Студеният вятър роши косите ми и те докосват тила ми като ледени пръсти. Гората е съвкупност от движещи се сенки. Шумоленето на листата над главата ми напомня съскането на хиляди змии. Поглеждам нагоре, за да се уверя, че змии няма. Виждам единствено секвоите, издигащи се към притъмнялото небе.

Рафи докосва ръката ми. Буквално изскачам от кожата си, но успявам да запазя тишина. Той ми подава раницата. Задържа крилете и меча си.

Кимва по посока на лагера и потегля натам по дирите на войниците. Не разбирам защо иска да се върнем — би трябвало да бягаме в противоположната посока. Но гората е толкова страшна, че не съм склонна да се скитам сама, нито изпитвам желание да нарушавам мълчанието ни. Мятам раницата на гръб и тръгвам след него.

Вървя възможно най-близо до Рафи, не е нужно да му обяснявам защо съм се залепила за гърба му. Стигаме края на гората.

Лагерът е притихнал под лунните лъчи, процеждащи се през навеса. Нито един прозорец не свети, ала вторача ли се, забелязвам метални отблясъци в някои от стъклата. Чудя се колко ли пушки са насочени през прозорците в очакване на цели.

Не завиждам на Ави за отговорността му да поддържа реда в тези постройки. Паниката в затворено пространство сигурно поражда и неприятни последствия.

Рафи се навежда към мен, но едва долавям тихия му шепот:

— Ще те наблюдавам, за да съм сигурен, че ще влезеш в сградата невредима. Тръгвай.

Премигвам глупаво и се опитвам да осмисля думите му.

— Ами ти?

Поклаща глава. Изглежда нерешителен, но какво значение има това за мен.

— Там ще бъдеш на по-сигурно място. С мен не си в безопасност. Ако все още си решена да откриеш сестра си, тръгни към Сан Франциско. Там ще намериш гнездото.

Той ме напуска. Оставя ме в лагера на Ави и отива в гнездото.

— Не. — Едва не изтърсвам, че имам нужда от него. — Аз те спасих. Длъжник си ми.

— Послушай ме. По-безопасно е да останеш сама, отколкото с мен. Това не е случайно. Този край… — посочва касапницата — застига спътниците ми твърде често. — Прокарва пръсти през косата си. — Толкова отдавна никой не ми е пазил гърба… Бях започнал да се самозалъгвам… че нещата могат да бъдат различни. Разбираш ли?

— Не. — Това е по-скоро отрицание на думите му, отколкото отговор на въпроса.

Поглежда ме съсредоточено в очите.

Задържам дъха си.

Кълна се, че ме запомня, сякаш мисловната му камера се включва и ме заснема точно в този момент. Дори си поема дълбоко въздух, все едно изпълва дробовете си с миризмата ми.

После се обръща и потъва в мрака.

Правя крачка напред, ала силуетът му се е слял напълно с по-тъмните сенки. Ще ми се да го повикам, но не се осмелявам да вдигна толкова шум.

Мракът ме обгръща. Сърцето ми бие лудо в гърдите и ме подтиква да бягам, да бягам, да бягам.

Не мога да повярвам, че ме е изоставил. Сама в тъмното с демонично чудовище.

Стискам юмруци и забивам нокти в дланите си, за да се съсредоточа. Не разполагам с време за самосъжаление. Трябва да се концентрирам, ако искам да оцелея достатъчно дълго, за да спася Пейдж.

Лагерът е най-безопасното място за нощуване. Но отида ли там, няма да ме пуснат да си тръгна, докато не започне преместването. Може да изминат дни, седмици. На Пейдж не й остават седмици. Каквото и да правят с нея, го правят в момента. Вече съм изгубила прекалено много време.

От друга страна, какъв избор имам? Да бягам в гората? В тъмното? Сама? С чудовище, разкъсало половин дузина въоръжени мъже?

Трескаво размишлявам дали ми се открива трета възможност. Не ми хрумва нищо.

Колебах се достатъчно дълго. Ако чудовището ме открие, докато съм скована от нерешителност, ще ме сполети възможно най-нелепата смърт. Труден избор.

Събирам самообладание, за да пренебрегна тръпките на страха по гърба си. Поемам си дълбоко въздух и издишам бавно с надеждата да се успокоя. Не се получава.

Обръщам гръб на лагера и потъвам в гората.