Ангелско нашествие

39

Нещо блъска ангела. За миг ми се привиждаш коса и зъби, чувам животинско ръмжане.

Нещо топло и мокро опръсква фланелката ми.

Натискът върху шията ми неочаквано отслабва и вече не усещам теглото на нападателя.

Поемам дълбок, изгарящ дъх. Свивам се на кълбо, за да не кашлям много, докато приятно хладният въздух навлиза в дробовете ми.

Фланелката ми е накапана с кръв.

Чувам диво грухтене и ръмжане. Някой повръща.

Доставчикът изпразва стомаха си зад шкафовете за трупове. Но не изпуска от поглед нещо зад мен. Очите му са толкова широко отворени, че изглеждат по-скоро бели, отколкото кафяви. Втренчен е в мястото, откъдето идват звуците — в източника на цялата кръв по дрехите ми.

Странно, но не ми се ще да поглеждам натам, въпреки че се налага.

Най-сетне се обръщам. Извън способностите ми е да възприема сцената. Недоумявам от какво да се шокирам първо и бедният ми разсъдък се мята насам-натам.

Лабораторната престилка на ангела е напоена с кръв. Около него са пръснати парчета трептящо месо. Приличат на части от разкъсан черен дроб, захвърлени по пода.

В плътта на шията му зее дупка.

Той се мята усилено, сякаш сънува ужасен кошмар. Дали пък наистина не е така? Или аз сънувам?

Пейдж се навежда над него. Малките й ръце сграбчват фланелката му и задържат треперещото му тяло. Косата и дрехите й са опръскани с кръв. По лицето й се стичат червени струйки.

Устата й се отваря, разкривайки редове от лъскави зъби. В началото ми се струва, че някой й е поставил големи шини. Но това не са шини.

Бръсначи са.

Тя захапва ангела за гърлото. Разтърсва глава като куче с играчка в уста. Отдръпва се от разкъсаната плът.

Изплюва парче кърваво месо. То пада с мокър звук върху пода до другите късове.

Тя плюе и се дави. Отвратена е, независимо че е трудно да се определи коя е причината: действията й или вкусът. В съзнанието ми нахлува неприятният спомен за нисшите демони, които плюеха, след като бяха нахапали Рафи.

Не са създадени да ядат ангелска плът. Мисълта се прокрадва през процепите в съзнанието ми, но веднага я прогонвам.

Доставчикът продължава да повръща и стомахът ми се бунтува от желание да се присъединя към него. Пейдж за пореден път отваря уста с животинска ярост, готова да впие зъби в тръпнещата плът.

— Пейдж! — Гласът ми прозвучава пискливо и уплашено. Интонацията ми е възходяща, все едно задавам въпрос.

Момичето, до неотдавна моя сестра, се спира по пътя към умиращия ангел и ме поглежда.

Големите й кафяви очи са изпълнени с невинност. От краищата на дългите й мигли висят капки кръв. Поглежда ме както винаги кротко и с респект. В изражението й няма нито гордост, нито злоба, нито ужас от стореното. Гледа ме, сякаш съм я повикала, докато яде зърнена закуска.

Гърлото ме боли от душенето и преглъщам, за да потисна пристъпите на кашлица. Съвсем уместно, защото трябва да преглътна обратно и вечерята си. Доставчикът продължава да повръща и звуците, които издава, не ми помагат.

Пейдж се изправя с гръб към ангела и застава на собствените си крака, без да се подпира.

После прави две грациозни, невероятни стъпки към мен.

Спира се, сякаш си спомня, че е била инвалид.

Не се осмелявам да си поема въздух. Гледам я втренчено, устоявайки на импулса да се спусна към нея и да я хвана, за да не падне.

Тя протяга ръце към мен, за да я вдигна, както правеше като пеленаче. Ако не беше кръвта, стичаща се от лицето по съшитото й тяло, изражението й щеше да бъде мило и невинно, каквото винаги е било.

— Рин-Рин. — Гласът й издайнически подсказва, че е на ръба да се разплаче. Това е зовът на малко уплашено момиче, което разчита на по-голямата си сестра да прогони чудовищата, скрити под леглото. Пейдж не ме е наричала Рин-Рин, откакто беше бебе.

Поглеждам жестоките шевове по лицето и тялото й. Взирам се в подутините й — червени и сини петна, пръснати по цялата й измъчена кожа.

Вината не е нейна. Каквото и да са сторили с нея, тя е жертвата, а не чудовището.

Къде ли съм го чувала преди?

Мисълта пробужда спомена за полуизядените момичета, висящи от дървото. Дали онази безумна двойка не каза нещо подобно? Дали налудничавият им разговор не започва да добива смисъл?

По-коварно от отровен газ, в съзнанието ми се промъква друга мисъл. Какво ще правя, ако Пейдж може да се храни единствено с човешка плът? Ще отида ли толкова далеч да използвам хора за примамка, самозалъгвайки се, че й помагам?

Твърде ужасяващо е, за да си го мисля.

И съвсем неуместно.

Нямам причина да допускам, че Пейдж трябва да се храни с нещо определено. Тя не е нисш демон, а малко момиче. Вегетарианка. Роден хуманист. Бъдещ Далай Лама, за бога. Нападнала е ангела, само за да ме защити. Това е всичко.

А и не го изяде, само… го подъвка малко.

Парчетата месо трептят на пода. Стомахът ми се бунтува.

Пейдж ме гледа с топлите си кафяви очи, оградени от мигли на сърна. Съсредоточавам се върху тях и съвсем преднамерено пренебрегвам кръвта, която се стича по брадичката й, и едрите жестоки шевове от устните до ушите й.

Ангелът зад нея се тресе в конвулсии. Очите му се обръщат, виждат се само белите еклери, а главата му се удря неспирно в циментовия под. Получил е пристъп. Чудя се дали ще оживее без липсващите парчета плът и при положение че по-голямата част от кръвта му е изтекла на пода. Изглежда, тялото му се възстановява трескаво дори сега. Каква е вероятността чудовището да оцелее?

Подпирам се и се изправям, без да обръщам внимание на слузестите течности под дланите си. Гърлото ми гори, чувствам се схваната и насинена.

— Рин-Рин. — Пейдж продължава да протяга ръце в отчаян жест, но още не съм готова да я прегърна. Вместо това пристъпвам несигурно към ангелския меч и го повдигам. Връщам се по-уверено, отново свиквам с тялото си.

Поглеждам празните очи на ангела, кървящата му уста. Главата му трепери и потропва по пода.

Забивам острието в сърцето му.

Досега не съм убивала. Не ме плаши фактът, че отнемам нечий живот, а с каква лекота го правя.

Острието потъва в тялото му като в изгнил плод. Не съжалявам за душата, за същината на съществуването, която си отива. Не изпитвам нито вина, нито уплаха, нито мъка заради погубения живот и коравосърдечието си. Конвулсиите на плътта затихват и тялото бавно се прощава с последния си дъх.

— Господи, Боже мой.

Поглеждам нагоре, сепната от непознатия глас.

Друг ангел в лабораторно облекло. Съзирам прясна кръв по бялата престилка и ръкавиците му, преди още двама ангели да нахълтат през вратата зад него. Престилките и ръкавиците на новодошлите също са окървавени.

Замалко да не разпозная Лейла, събрала златистите си къдрици в стегнат кок. Какво прави тук? Не трябва ли да оперира Рафи?

И тримата ме гледат втренчено. Чудя се защо се взират в мен, вместо в окървавената ми сестра, и най-накрая осъзнавам, че мечът все още стърчи от лаборанта. Определено разпознават оръжието. Вероятно поне десет правила не позволяват на хората да притежават ангелски меч.

Трескаво размишлявам как да се измъкна жива оттук. Ала преди някой от ангелите да е започнал да сипе обвинения, всички едновременно поглеждат към тавана. Подобно на лаборанта и те чуват нещо, недоловимо за мен. Притеснените им изражения не ми вдъхват увереност.

Тогава и аз го усещам. Първо тътен, после сътресение.

Минал ли е вече един час?

Ангелите отново поглеждат към мен, после се обръщат и се втурват към двойната врата, през която преди малко бе влязъл доставчикът.

Не подозирах, че ми е останало самообладание, та да го изгубя.

Съпротивата е започнала нападението си.